Затворникът на рая

1

Барселона, 1957 г.

Утринната зора ме завари на прага на спалнята на малкия Жулиан, който като никога бе заспал дълбоко с усмивка на устните, далече от всичко и от всички. Чух стъпките на Беа по коридора и усетих ръцете й на гърба си.

— Колко време стоиш тук? — попита тя.

— Малко.

— Какво правиш?

— Гледам го.

Беа се приближи до люлката на Жулиан и се наведе да го целуне по челото.

— Кога се прибра снощи?

Не й отговорих.

— Как е Фермин?

— Кара я криво-ляво.

— Ами ти? — Усмихнах се насила. — Искаш ли да поговорим? — настоя тя.

— Някой друг ден.

— Мислех, че нямаме тайни един от друг — рече Беа.

— И аз така мислех.

Погледна ме учудено.

— Какво искаш да кажеш, Даниел?

— Нищо не искам да кажа. Много съм изморен. Няма ли да си легнем?

Беа ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Легнахме в кревата и аз я прегърнах.

— Тази нощ сънувах майка ти — рече тя. — Изабела.

Дъжд затропа по прозорците.

— Бях малко момиченце и тя ме водеше за ръка. Намирахме се в една голяма и много стара къща, с огромни стаи, с роял и остъклен балкон, който гледаше към градина с басейн. До басейна имаше едно момченце, което изглеждаше съвсем като Жулиан, но аз знаех, че това всъщност си ти — не ме питай защо. Изабела коленичи до мен и ме попита дали мога да те видя. Ти си играеше във водата с хартиено корабче. Казах й, че те виждам. Тогава ми заръча да се грижа за теб. Винаги да се грижа за теб, защото тя трябвало да замине надалече.

Дълго лежахме така, без да продумаме, заслушани в ромоленето на дъжда.

— Какво ти каза Фермин снощи?

— Истината — отвърнах. — Каза ми истината.

Беа ме слушаше безмълвно, докато се опитвах да пресъздам историята на Фермин. Отначало усетих как в душата ми отново се надига гняв, но с разгръщането на разказа ме обзе дълбока тъга и безнадеждност. За мен всичко това бе новост и още не знаех как ще мога да живея с тайните и догадките, които ми бе разкрил Фермин. Онези събития се бяха случили преди почти двайсет години и времето ме бе превърнало в обикновен зрител на една пиеса, в която нишките на моята съдба вече бяха изтъкани.

Когато приключих с разказа си, забелязах, че Беа ме гледа с тревога. Не беше трудно да отгатна мислите й.

— Обещах на баща ми, че докато е жив, няма да търся Валс и няма да предприема нищо — добавих, за да я успокоя.

— Докато той е жив? Ами после? Не помисли ли за нас? За Жулиан?

— Помислих, разбира се. Няма защо да се безпокоиш — излъгах аз. — След като разговарях с татко, си дадох сметка, че всичко това е станало отдавна и не можем да направим нищо, за да го променим.

Беа не изглеждаше особено убедена.

— Истина ти казвам — излъгах я отново.

Тя ме гледа втренчено известно време, но тъй като точно тези думи искаше да чуе, в крайна сметка се поддаде на изкушението да повярва в тях.

2

Следобеда на същия ден, докато дъждът все още шибаше пустите, наводнени улици, мрачната и белязана от времето фигура на Себастиан Салгадо се очерта пред вратата на книжарницата. Наблюдаваше ни през витрината със свойствения си хищен израз, а светлинките на коледната ясла играеха по лицето му. Костюмът му — същият овехтял костюм, който носеше и при първото си посещение — бе прогизнал от дъжда. Отидох до вратата и му отворих.

— Чудесна ясла — рече.

— Няма ли да влезете?

Задържах вратата отворена и той влезе, накуцвайки. Спря се след няколко крачки, като се подпираше на бастуна си. Фермин го гледаше подозрително иззад тезгяха. Салгадо се усмихна.

— Колко вода изтече, Фермин — поде той.

— Мислех ви за умрял — отвърна моят приятел.

— И аз мислех същото за вас, както и всички останали. Поне това ни разказаха: че са ви спипали, докато сте се опитвали да офейкате, и са ви теглили куршума.

— Е, не ги огря.

— Да ви кажа честно, винаги съм се надявал, че сте успели да се измъкнете. Дето се вика, черен гологан не се губи…

— Направо ме трогвате, Салгадо. Кога излязохте?

— Преди месец.

— Само не ми казвайте, че са ви пуснали за примерно поведение — рече Фермин.

— Мисля, че се умориха да ме чакат да хвърля топа. Знаете ли, че ми дадоха документ за помилване? Лист хартия, подписан от самия Франко.

— Не се съмнявам, че сте си го сложили в рамка.

— Държа си го на почетно място: над казанчето в клозета, в случай че ми свърши хартията.

Салгадо се приближи още малко до тезгяха и посочи един стол в ъгъла.

— Имате ли нещо против да седна? Все още не съм свикнал да вървя повече от десет метра по права линия и лесно се изморявам.

— Заповядайте — поканих го аз.

Салгадо се стовари тежко на стола и пое дълбоко дъх, като разтриваше коляното си. Фермин го гледаше така, както някой би наблюдавал плъх, изпълзял от тоалетната.

— Не е ли смешно, че онзи, когото всички очакваха да пукне пръв, ще се окаже последен… Знаете ли кое ме поддържаше жив през всички тия години, Фермин?

— Ако не ви познавах толкова добре, щях да отговоря: средиземноморската диета и свежият морски въздух.

Нашият посетител се опита да се засмее, което в неговия случай прозвуча като дрезгава кашлица или пристъп на задух.

— Все сте си същият, Фермин! Затова се разбирахме толкова добре с вас. Ех, какви времена бяха! Но не искам да ви отегчавам със спомени, особено младежа. Това поколение не се вълнува от нашите работи. Тях ги влече чарлстонът или каквото там е модерно сега. Да говорим ли делово?

— Слушам ви, говорете.

— Ваш ред е, Фермин. Аз вече казах каквото имах да казвам. Ще ми дадете ли онова, което ми дължите? Или ще трябва да спретнем скандал, което не е във ваш интерес?

Фермин остана безучастен в продължение на няколко мига, които ни потопиха в неловко мълчание. Салгадо не откъсваше очи от него и сякаш щеше да блъвне отрова. Моят приятел ми отправи един поглед, който не можах да разтълкувам, и въздъхна сразен.

— Печелите, Салгадо.

След което извади от джоба си един малък предмет и му го подаде. Ключ. Онзи ключ. Очите на Салгадо светнаха като на дете. Стана и полека се приближи до Фермин. Единствената ръка, която му бе останала, трепереше от вълнение, когато взе ключа.

— Ако възнамерявате отново да го пъхнете в някои части от анатомията си, ще ви помоля да влезете в клозета, че това тук е фамилно заведение, отворено за широката публика — предупреди го Фермин.

Лицето на Салгадо, който сякаш си бе възвърнал цвета и живеца на първата младост, се разля в усмивка на безкрайно задоволство.

— Като си помисля, вие всъщност сте ми направили изключителна услуга, като сте ми го пазили през всички тези години — заяви той.

— Нали затова са приятелите — отговори Фермин. — Сбогом и гледайте да не се връщате повече тук.

Салгадо се ухили и ни намигна. После тръгна към вратата, вече вглъбен в своите мисли. На прага се обърна за миг и помирително вдигна ръка за поздрав.

— Пожелавам ви късмет и дълъг живот, Фермин. И не се тревожете, няма да издам тайната ви.

Видяхме го как закрачи под дъжда — просто един старец, когото всеки би помислил за смъртник. Аз обаче бях сигурен, че в този миг той не усещаше нито студения дъжд по челото си, нито дългите години на затвор и несгоди, които носеше в кръвта си. Погледнах Фермин, който сякаш бе прикован към пода и изглеждаше пребледнял и смутен от срещата с някогашния си другар по килия.

— Нима ще го оставим да си тръгне просто така? — попитах аз.

— Имате ли по-добър план?

3

След като изтече прословутата минута на благоразумно изчакване, двамата забързахме по улицата, въоръжени с тъмни шлифери и чадър с размерите на слънчобран, който Фермин бе купил на един от базарите на пристанището с идеята да го използва както зиме, така и лете за излетите си с Бернарда на плажа Барселонета.

— Фермин, с тази чудесия изпъкваме сред тълпата като бълха на чело — предупредих го аз.

— Не се безпокойте. Бас държа, че в момента оня мерзавец вижда само златни дублони, които валят от небето — отвърна той.

Салгадо, който имаше стотина метра преднина, чевръсто куцукаше по улица „Кондал“ под дъжда. Скъсихме малко разстоянието — тъкмо навреме, за да видим, че се кани да се качи на един трамвай, който отиваше нагоре по Виа Лайетана. Затичахме се, затваряйки чадъра в движение, и по някакво чудо успяхме да скочим на платформата на трамвая. В съответствие с най-добрата традиция на епохата, по време на цялото пътуване висяхме отзад. Салгадо си бе намерил място в предната част — отстъпи му го един добър самарянин, който, естествено, не знаеше с кого си има работа.

— Така става, когато хората остареят — отбеляза Фермин. — Никой не си спомня, че и те са били негодници.

Трамваят се носеше с трополене по улица „Трафалгар“, докато стигна до Триумфалната арка37. Надникнахме вътре и видяхме, че Салгадо не е мръднал от мястото си. Кондукторът, мъж с бухнали мустаци, ни наблюдаваше навъсено.

— Хич не си мислете, че като висите там отзад, ще ви направя отбив. Държа ви под око, откак сте се качили.

— Вече никой не цени социалния реализъм — промърмори Фермин. — Каква страна!

Подадохме на кондуктора няколко монети и получихме билетите си. Вече си мислехме, че Салгадо навярно е заспал, но когато трамваят пое към гара „Север“, той се изправи и дръпна шнура на звънеца, за да поиска спирка. Възползвайки се от това, че водачът забави ход, скочихме пред пищната сграда в стил ар нуво, където се помещаваха канцелариите на водноелектрическата компания, и последвахме трамвая пеша до спирката. Видяхме как Салгадо слезе, подпомогнат от двама пътници, и се отправи към гарата.

— И вие ли си мислите същото като мен? — попитах аз.

Фермин кимна. Проследихме Салгадо до просторното фоайе на гарата, като се прикривахме — или може би издавахме присъствието си — с грамадния чадър на Фермин. Щом влезе вътре, нашият обект се приближи до редица метални шкафчета, поставени покрай стената като миниатюрни ниши в гробище. Седнахме на една пейка в сумрака на фоайето. Салгадо се бе спрял пред безкрайната редица и я съзерцаваше в унес.

— Да не би да е забравил къде е скрил плячката? — зачудих се аз.

— Ами! Как ще забрави! Двайсет години е жадувал за този миг. Сега иска да му се наслади, затова се разтакава.

— Щом казвате… На мен пък ми се струва, че е забравил.

Останахме така, като само наблюдавахме и чакахме.

— Всъщност не сте ми казали къде скрихте вие ключа, когато избягахте от крепостта… — подхванах аз.

Фермин ми хвърли враждебен поглед.

— Не смятам да навлизам в тази тема, Даниел.

— Забравете.

Чакането се проточи още няколко минути.

— Може би има съучастник и го чака да се появи? — предположих.

— Салгадо не е от ония, които обичат да делят ограбеното.

— Но може би има някой друг, който…

— Шшт — пресече ме Фермин, сочейки към Салгадо, който най-сетне се бе раздвижил.

Старецът отиде до едно от шкафчетата и сложи ръка върху металната врата. Извади ключа и го пъхна в ключалката. Отвори и надникна вътре. В този миг двама агенти от цивилната гвардия се появиха откъм пероните и се приближиха до мястото, където стоеше Салгадо, мъчейки се да извади нещо от шкафчето.

— Олеле майчице… — прошепнах аз.

Той се обърна и поздрави агентите. Размениха няколко думи, след което единият от тях измъкна отвътре куфар и го остави в краката на Салгадо. Крадецът най-сърдечно им благодари за помощта и агентите, докосвайки за поздрав тривърхите си шапки, продължиха обичайната си обиколка.

— Да живее Испания — промърмори Фермин.

Салгадо сграбчи куфара и го помъкна към една пейка в другия край на фоайето, срещу мястото, където седяхме.

— Нима ще го отвори тук? — попитах.

— Трябва да се увери, че всичко е вътре — отвърна Фермин. — Много е изстрадал негодникът, докато си върне съкровището.

Старецът се озърна няколко пъти, за да се увери, че наблизо няма никого, и най-сетне се реши да действа. Видяхме го как отвори куфара с едва няколко сантиметра и надникна вътре.

Остана в тази поза почти цяла минута, съвършено неподвижен. Двамата с Фермин се спогледахме озадачени. Изведнъж Салгадо затвори куфара и се изправи. После направо тръгна към изхода, зарязвайки вещта пред отвореното шкафче.

— Но какво прави той? — попитах изумен.

Фермин стана и ми направи знак.

— Аз ще го последвам, а вие вземете куфара…

И без да ми даде време да отговоря, се втурна към изхода. Аз забързах към изоставения куфар. Някакъв тарикат, който четеше вестник на една близка пейка, също му бе хвърлил око. Оглеждайки се най-напред и на двете страни, за да се увери, че никой не го наблюдава, той стана и се приближи като лешояд, готов да се нахвърли на плячката си. Ускорих крачка. Непознатият тъкмо се канеше да грабне куфара, когато по чудо успях да го измъкна изпод носа му.

— Това не е ваше — казах.

Онзи тип ме изгледа враждебно и хвана дръжката.

— Да повикам ли цивилната гвардия? — попитах аз.

Стреснат, мошеникът пусна мечтата на Салгадо и се изниза в посока към пероните. Аз занесох куфара до пейката и след като се уверих, че никой не ми обръща внимание, го отворих.

Беше празен.

Едва тогава чух глъчка и вдигнах очи, за да открия, че е настъпила някаква суматоха при изхода на гарата. Изправих се и видях през стъклените врати как двамата агенти от цивилната гвардия си пробиват път сред кръг от зяпачи, събрали се под дъжда. Когато тълпата се разпръсна, съгледах Фермин, който бе коленичил на земята и придържаше Салгадо. Отворените очи на стареца се взираха в дъжда. Една жена, която тъкмо влизаше във фоайето, притисна ръка към устата си.

— Какво е станало? — попитах я аз.

— Един нещастен старец е предал Богу дух… — отвърна тя.

Излязох навън и бавно закрачих към струпалите се хора, които наблюдаваха сцената. Видях как Фермин вдигна поглед и размени няколко думи с двамата агенти. Единият от тях закима. Тогава Фермин си свали шлифера и го простря върху трупа на Салгадо, като му покри лицето. Когато стигнах до тях, една трипръста ръка стърчеше изпод дрехата, а в дланта й лежеше ключът, лъснал от дъжда. Подслоних Фермин под чадъра и сложих ръка на рамото му. Двамата бавно напуснахме това място.

— Добре ли сте, Фермин?

Моят добър приятел сви рамене.

— Да си вървим у дома — успя да каже той.

4

Докато се отдалечавахме от гарата, съблякох шлифера си и го наметнах на раменете на Фермин. Неговият бе останал върху тялото на Салгадо. Стори ми се, че в сегашното си състояние моят приятел не е за дълги разходки, затова спрях едно такси. Отворих му вратата и когато той се настани вътре, затворих и се качих от другата страна.

— Куфарът беше празен — казах. — Някой е погодил мръсен номер на Салгадо.

— Само крадец може да ограби крадеца…

— Кой го е направил според вас?

— Навярно онзи, който му е казал, че ключът му е у мен, и му е обяснил къде да ме намери — тихо рече Фермин.

— Валс ли?

Той отрони унила въздишка.

— Не зная, Даниел. Вече не зная какво да мисля.

Забелязах погледа на таксиметровия шофьор в огледалото — очакваше указания.

— Отиваме на улица „Фернандо“, откъм входа на Пласа Реал — казах.

— Няма ли да се върнем в книжарницата? — попита Фермин, който нямаше сили дори да спори за маршрута.

— Аз ще се върна, но вие отивате в дома на дон Густаво, за да прекарате остатъка от деня с Бернарда.

Пътувахме мълчаливо по улиците на Барселона, размити от дъжда. Когато стигнахме до арките на улица „Фернандо“, където преди години бях срещнал Фермин за първи път, платих на шофьора и слязохме. Изпратих моя приятел до входната врата на дон Густаво и го прегърнах.

— Пазете се, Фермин. И вземете да хапнете нещо, че на Бернарда ще й се забие някой кокал в брачната нощ.

— Не берете грижа за мен. Наумя ли си, мога да напълнея по-лесно и от оперна певица. Сега, като се кача горе, ще се натъпча с масленки от ония, дето ги купува дон Густаво от магазин „Килес“, и утре ще ви се явя като лоена топка.

Дано да е така. Много поздрави на булката.

— Ще й предам, макар че, както стоят нещата на бюрократичния фронт, виждам, че май ще си живея в грях.

— Нищо подобно. Помните ли какво ми казахте веднъж? Че съдбата не прави визити по домовете, а трябва сам да я потърсиш?

— Да ви призная, тази фраза си я откраднах от една книга на Каракс. Хареса ми как звучи.

— Аз пък взех, че повярвах в нея. И все още вярвам. Затова ви казвам, че вашата съдба е да се ожените за Бернарда на уречената дата и както си му е редът — със свещеници, с ориз, с име и фамилия.

Моят приятел ме гледаше скептично.

— Да не се казвам Даниел, ако не се ожените с всичките му салтанати — обещах на един твърде унил Фермин. Толкова сломен изглеждаше, че сякаш нищо не би могло да го ободри: нито пакет от любимите му сладкиши, нито някой страхотен филм в кино „Фемина“ с Ким Новак, издокарана с един от ония заострени сутиени, които оборваха закона за гравитацията.

— Щом казвате, Даниел…

— Вие ми върнахте истината — заявих. — Аз пък ще ви върна името.

5

Същия следобед, щом се прибрах в книжарницата, пуснах в ход моя план за възстановяване на самоличността на Фермин. Първата ми стъпка бе да проведа няколко телефонни обаждания от задната стая и да съставя график на действията си. Втората стъпка изискваше да прибягна до таланта на признати експерти.

Следващият ден бе слънчев и приятен. По обед се отправих към библиотеката на улица „Кармен“, където си бях уговорил среща с професор Албуркерке, убеден, че ако на тоя свят имаше нещо, което той да не знае, значи никой не го знаеше.

Заварих го в главната читалня сред томове и книжа, дълбоко съсредоточен с писалка в ръка. Седнах срещу него от другата страна на масата и го оставих да си работи. Той забеляза присъствието ми чак след около минута. Вдигна очи и ме погледна учудено.

— Сигурно пишете нещо много увлекателно — подхванах аз.

— Работя върху една серия от статии за прокълнатите писатели на Барселона — обясни професорът. — Спомняте ли си за един автор на име Жулиан Каракс? Вие ми го препоръчахте преди няколко месеца в книжарницата.

— Разбира се — отвърнах.

— Е, заех се да потърся сведения за него и историята му се оказа направо невероятна. Знаехте ли, че години наред една диаболична личност е бродела по света, издирвайки книгите на Каракс, за да ги изгори?

— Не думайте! — възкликнах с престорена изненада.

— Прелюбопитен случай. Когато завърша материала, ще ви го дам да го прочетете.

— Би трябвало да напишете цяла книга по темата — предложих аз. — Една тайна история на Барселона, разгледана чрез нейните прокълнати писатели, които са забранени в официалната версия.

Професорът се замисли над идеята, видимо заинтригуван.

— Да си призная, минавало ми е през ума, но съм толкова затрупан с работа покрай вестниците и университета…

— Ако вие не я напишете, няма кой друг…

— Може пък да хвана бика за рогата и да я напиша. Само не зная откъде ще намеря време, но…

— „Семпере и синове“ ще ви предложи пълния си каталог и съдействие по всички въпроси.

— Ще го имам предвид. Е, отиваме ли да обядваме?

Професор Албуркерке сви знамената за този ден и двамата поехме към „Каса Леополдо“, където седнахме на чаша вино и ордьовър от великолепна шунка и зачакахме две порции яхния от волска опашка — специалитетът на деня.

— Как е нашият добър приятел Фермин? Преди две седмици в „Кан Луис“ ми се видя много оклюман.

— Всъщност тъкмо за него исках да поговорим. Въпросът е малко деликатен и ще трябва да ви помоля да си остане между нас.

— Иска ли питане! Какво мога да направя?

Изложих проблема съвсем сбито, избягвайки да навлизам в щекотливи или ненужни подробности. Професорът усети, че премълчавам голяма част от историята, но прояви образцовата си дискретност.

— Да видим дали съм разбрал добре — рече той. — Фермин не може да използва своята самоличност, защото официално е бил обявен за мъртъв преди близо двайсет години и следователно не съществува в очите на държавата.

— Точно така.

— Но, доколкото разбирам от вашия разказ, тази унищожена самоличност също е била фиктивна — самият той я е измислил по време на войната, за да си спаси кожата.

— Точно така.

— Тук вече се обърквам. Помогнете ми, Даниел. Ако Фермин веднъж вече си е изфабрикувал лъжлива самоличност, защо сега да не си съчини друга, за да се ожени?

— По две причини, професоре. Първата е чисто практическа: независимо дали използва своето или друго измислено име, Фермин понастоящем няма никаква легална самоличност. Ето защо онази, която реши да използва, бездруго трябва да бъде създадена от нулата.

— Но той, предполагам, иска да продължи да си бъде Фермин.

— Именно. И тук стигаме до втората причина, която не е практическа, а чисто духовна, тъй да се каже, и далеч по-важна. Фермин иска да продължи да бъде Фермин, защото това е човекът, в когото се е влюбила Бернарда, нашият приятел, когото познаваме и който той самият желае да бъде. Човекът, който някога е бил, от години не съществува за него. Старата му личност е една кожа, която е съблякъл и захвърлил. Дори аз не зная с какво име е бил кръстен, макар че по всяка вероятност съм най-добрият му приятел. За мен, за всички, които го обичат, и най-вече за самия себе си, той е Фермин Ромеро де Торес. И наистина, щом въпросът опира до създаване на нова самоличност, защо да не създадем тази, която вече ни е позната?

Професор Албуркерке най-сетне кимна в знак на съгласие.

— Правилно — отсъди той.

— В такъв случай смятате ли, че е изпълнимо, професоре?

— Е, това си е чиста донкихотовщина — прецени професорът. Как да снабдим изпосталелия идалго дон Фермин де ла Манча с родословие, хрътка и вързоп фалшифицирани документи, с които да се съчетае със своята прекрасна Бернарда дел Тобосо пред Бога и Гражданския регистър?

— Много мислих над това и се консултирах с правна литература — казах аз. — В тази страна самоличността на един човек започва с акт за раждане, а той, ако го разгледаме внимателно, е много простичък документ.

Моят събеседник повдигна вежди.

— Деликатна работа е това, което загатвате. Да не говорим, че си е чиста проба престъпление.

— По-скоро е без прецедент, поне в съдебните анали. Вече проверих.

— Нима? Продължавайте, заинтригувахте ме.

— Да предположим, че някой, хипотетично казано, има достъп до канцелариите на Гражданския регистър и може, тъй да се каже, да тикне един акт за раждане в архивите… Това няма ли да е достатъчна основа за установяването на самоличност?

— Професорът поклати глава.

— За новородено дете навярно да, но ако говорим — чисто хипотетично — за възрастен човек, ще трябва да създадем цяло досие. Дори ако имате — хипотетично — достъп до архива, откъде ще измъкнете тези документи?

— Да речем, че бих могъл да изфабрикувам серия от правдоподобни имитации. Смятате ли, че тогава би било възможно?

Професорът внимателно обмисли въпроса.

— Основният риск би бил някой да открие измамата и да пожелае да я изобличи. Като се има предвид, че в този случай тъй нареченият обвинител, който би могъл да алармира за неизправности в документите, е покойник, проблемът ще се сведе до следното: първо, да се намери достъп до архива и да се вкара в системата досие с фиктивна, но правдоподобна самоличност; и второ, да се създаде цялата върволица от документи, необходими за установяването на въпросната самоличност. Говоря за книжа от всякакъв вид и сорт: кръщелни свидетелства от енорийски църкви, лични карти, сертификати…

— Относно първата точка — разбрах, че пишете серия от репортажи за чудесата на испанската правна система по поръчка на градския съвет за един доклад за тази институция. Порових се малко и открих, че по време на бомбардировките през войната някои от архивите на Гражданския регистър са били унищожени. Това означава, че стотици, даже хиляди самоличност е трябвало да бъдат възстановени през куп за грош. Не съм експерт, но се осмелявам да предположа, че това би отворило някаква пролука в закона, от която би могъл да се възползва някой добре информиран човек, разполагащ със съответните връзки и с план за действие…

Професорът ме изгледа с крайчеца на окото.

— Виждам, че сте провели сериозно проучване, Даниел.

— Простете за дързостта, професоре, но за мен щастието на Фермин си струва тези усилия, че и много повече.

— Това ви прави чест. Но то би могло и да навлече тежка присъда на онзи, който се опита да стори подобно нещо, ако го хванат на местопрестъплението.

— Затова си мислех, че ако някой — хипотетично — има достъп до един от възстановените архиви на Гражданския регистър, би могъл да вземе със себе си помощник, който, тъй да се каже, да се нагърби с най-рискованата част на операцията.

— В такъв случай хипотетичният помощник трябва да е в състояние да гарантира на организатора доживотна отстъпка от двайсет процента върху цената на всяка книга, закупена от „Семпере и синове“. А също и покана за сватбата на новородения.

— Това е уредено. Дори бих качил отстъпката на двайсет и пет процента. Макар че всъщност познавам един човек, който — хипотетично — би се съгласил да съдейства безкористно, само заради удоволствието да вкара гол на един прогнил и покварен режим.

— Аз съм учен човек, Даниел. Емоционалното изнудване не действа при мен.

— Тогава заради Фермин!

— Това е друго нещо. Да преминем към техническите подробности.

Извадих банкнотата от сто песети, която ми беше дал Салгадо, и му я показах.

— Ето бюджета ми за текущи разходи и издаване на документи.

— Виждам, че харчите с лека ръка, но тези пари по-добре ги запазете за други цели, които ще изисква благородното ви дело, защото моите услуги ще ги получите безплатно — рече професорът. — Онова, което най-много ме безпокои, драги ми помощнико, е необходимата конспирация относно документите. Новите центуриони на режима увеличиха не само броя на язовирите и молитвениците; те удвоиха една бездруго чудовищна бюрократична структура, достойна за най-лошите кошмари на нашия приятел Франц Кафка. Както ви казах, един такъв случай ще изисква да се сътворят всевъзможни писма, молби, петиции и други документи, които да изглеждат достоверни и да притежават солидността, тона и аромата, свойствени на едно овехтяло, прашасало и неоспоримо досие…

— На този фронт сме защитени — казах аз.

— Ще трябва да ме посветите в списъка на всички съучастници в заговора, за да се уверя, че не блъфирате.

Заех се да му изложа докрай моя план.

— Би могло да стане — заключи той.

С пристигането на основното ястие приключихме темата и разговорът пое в други посоки. Накрая, когато ни поднесоха кафетата, въпреки всичките си усилия не можах да се сдържа и попитах уж нехайно, преструвайки се, че не отдавам голямо значение на въпроса:

— Между другото, професоре, наскоро си говорех с един клиент в книжарницата и случайно стана дума за Маурисио Валс — онзи, дето беше министър на културата и какво ли още не. Какво знаете за него?

Професорът повдигна вежда.

— За Валс? Онова, което всички знаят, предполагам.

— Сигурен съм, че вие знаете повече от всички, професоре. Много повече.

— Е, всъщност от известно време не бях чувал това име, но до неотдавна Маурисио Валс беше важна персона. Както казвате, беше нашият прочут новоизпечен министър на културата в продължение на няколко години, директор на редица учреждения, човек с добра позиция в режима и с голям престиж в своите кръгове, покровител на мнозина, глезеник на културните страници на испанската преса… Изобщо си беше важна клечка, нали ви казвам.

Усмихнах се едва-едва, сякаш бях приятно изненадан.

— А вече не е ли?

— Откровено казано, преди известно време изчезна от картата или поне от обществената сцена. Може да са го пратили посланик някъде или да са го назначили в някоя международна институция, нали знаете как стават тия работи. Истината е, че напоследък му изгубих дирите… Зная, че преди години основа с неколцина съдружници издателство, което работи с пълна пара и неспирно публикува нови заглавия. Всъщност не минава месец, без да получа покана за представянето на някоя тяхна книга…

— А Валс присъства ли на тези събития?

— По-рано присъстваше, да. Вечно се шегувахме, че говори повече за себе си, отколкото за автора или за книгата, която представя. Но това беше преди време. От години не съм го виждал. Мога ли да попитам откъде е този внезапен интерес, Даниел? Никога не съм мислил, че се вълнувате от малкия панаир на суетата на нашата литература.

— Просто ми е любопитно.

— Ясно.

Докато плащаше сметката, професор Албуркерке ме погледна изпод вежди.

— Защо все ми се струва, че ми разказвате дори не половината, а само една четвърт от цялата история?

— Някой ден ще ви разкажа и останалото, професоре. Обещавам ви.

— И добре ще направите, защото градовете се нуждаят от някого, който да поддържа паметта им жива. Някой като мен — мъдър човек, стъпил здраво на земята.

— Предлагам ви сделка: вие ще ми помогнете да разреша проблема на Фермин, а аз един ден ще ви разкажа неща, които Барселона би предпочела да забрави. Специално за вашата тайна история.

Професорът ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Разчитам на думата ви. А сега, връщайки се към темата за Фермин и документите, които ще трябва да измъкнем от вълшебната шапка…

— Мисля, че познавам подходящия човек за тази работа.

6

Осуалдо Дарио де Мортенсен, принц на барселонските писари и мой стар познат, се наслаждаваше на следобедната си почивка в своята будка до Двореца на Вицекралицата, като посръбваше кафе с коняк и пушеше пура. Когато ме видя да се задавам, ми махна с ръка за поздрав.

— Я гледай, блудният син се завръща. Е, размислихте ли? Ще се захванем ли с онова любовно писмо, което ще ви извоюва достъп до забранени ципове и копчета от облеклото на желаната девойка?

Отново му показах венчалната си халка и той кимна, припомняйки си предишната ни среща.

— Прощавайте. Аз така си питам, по навик. Вие сте от старата гвардия. Какво мога да направя за вас?

— Оня ден разбрах защо вашето име ми прозвуча познато, дон Осуалдо. Работя в книжарница и намерих един ваш роман от 1933 г. — „Конниците на здрача“.

Думите ми явно отключиха много спомени и Осуалдо се усмихна носталгично.

— Ех, какви времена бяха… Онези негодници Баридо и Ескобиляс, моите издатели, ме обраха до последната стотинка — дано се пържат в катрана за вечни времена! Но удоволствието, което изпитах, докато пишех романа — това никой не може да ми го отнеме!

— Ако го донеса някой ден, ще ми напишете ли посвещение?

— Разбира се, иска ли питане. Това беше лебедовата ми песен. Светът не беше подготвен за уестърн, чието действие се развива в делтата на Ебро, с бандити в канута вместо на коне и комари с размерите на дини, които се вихрят на воля.

— Вие сте испанският Зейн Грей38.

— Де да бях! Какво мога да направя за вас, млади човече?

— Да ми заемете вашата дарба и находчивост за едно също тъй благородно начинание.

— Целият съм слух.

— Трябва да ми помогнете да съчиня документално минало за един приятел, за да може да се ожени без правни спънки за жената, която обича.

— Добър човек ли е?

— Най-добрият, когото познавам.

— Значи е решено. Любимите ми сцени винаги са били сватбите и кръщенетата.

— Ще имаме нужда от молби, петиции, сведения, сертификати и цялата тая бумащина…

— Няма да е проблем. Ще прехвърлим част от стратегическото планиране на Луисито, когото вече познавате. Той е абсолютно надежден и владее дванайсет различни почерка.

Извадих банкнотата от сто песети, която професорът бе отказал, и му я подадох. Осуалдо ококори очи като чинии и побърза да я прибере.

— А после разправят, че в Испания не можело да се прехранваш с писане — рече той.

— Това ще покрие ли работните разходи?

— Даже с излишък. Когато организирам всичко, ще ви кажа на колко възлиза цялата операция, но на пръв поглед бих предположил, че петнайсет дуро ще са предостатъчни.

— Оставям това на вашата преценка, Осуалдо. Моят приятел професор Албуркерке…

— Отличен писател — вметна Осуалдо.

— И още по-доблестен човек. Та както казах, професорът ще мине оттук и ще ви даде списък на необходимите документи и всички подробности. Ако имате нужда от нещо, ще ме намерите в книжарницата „Семпере и синове“.

Лицето му светна при споменаването на това име.

— Светилището! Като младеж се отбивах там всяка събота при господин Семпере и той ми отваряше очите за много неща.

— Това трябва да е бил дядо ми.

— Вече от години не минавам оттам, защото с тези оскъдни финанси мога само да заемам книги от библиотеки.

— Направете ни честта да се върнете в книжарницата, дон Осуалдо. Тя е ваш дом, а за цените винаги ще се разберем.

— Така и ще направя.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Чест е да се върши работа със семейство Семпере.

— Дано занапред да имаме още много поводи.

— А какво стана с оня куцльо, дето тъй жадно блещеше оченца при вида на злато?

— Оказа се, че не всичко, което блести, е злато — отвърнах аз.

— Типичният белег на нашето време…

7

Барселона, 1958 г.

Януари пристигна, облечен в искрящи стъклени небеса, които навяваха снежен прах по покривите на града. Слънцето грееше всеки ден, рисувайки остри ъгли от светлини и сенки по фасадите на една прозрачна Барселона, в която двуетажните автобуси се движеха с празен горен етаж, а преминаващите трамваи оставяха ореол от пара по релсите.

Коледни украси светеха в гирлянди от син огън по улиците на стария град, а от хиляда и един високоговорители пред магазини и заведения се лееха рождественски песни със сладникави пожелания за мир и благоволение. Това послание бе така натрапчиво, че когато на един шегобиец му хрумна да нахлупи каталонска барета на младенеца Иисус в коледната ясла, поставена от общината на площад Сан Хайме, охраняващият полицай предпочете да си затвори очите, вместо да завлече с бой нарушителя в участъка, както настояваха група благочестиви гражданки. Накрая някой от архиепископството докладва за инцидента и три монахини дойдоха да възстановят порядъка.

Сезонните продажби постоянно се покачваха и една коледна звезда под формата на черни цифри в счетоводната книга на „Семпере и синове“ гарантираше, че ще можем поне да се справим със сметките за тока и отоплението, а ако имахме късмет, бихме могли да ядем топла храна най-малкото веднъж дневно. Баща ми видимо си бе възвърнал високия дух и бе заявил, че следващата Коледа няма да чакаме до последния момент, преди да украсим книжарницата.

— Дълго ще ни се мотае пред очите тази ясла — мърмореше Фермин без особен ентусиазъм.

След Богоявление баща ми ни възложи да я опаковаме грижливо и да я свалим в мазето до идното Рождество.

— Пипайте внимателно — предупреди ни той. — После да не съм чул, че кутиите случайно са ви се изплъзнали от ръцете, Фермин.

— Ще ги пазя като зеницата на окото си, господин Семпере. Отговарям с живота си за целостта на яслата и на всичките селскостопански животни около Месията в пелени.

Когато направихме място за кутиите, съдържащи коледните украси, поспрях за миг, за да огледам набързо мазето и забравените му кътчета. При последното ни слизане там разговорът ни бе засегнал теми, които нито Фермин, нито аз бяхме повдигали оттогава, но те все така тегнеха поне в моето съзнание. Фермин сякаш прочете мислите ми и поклати глава.

— Не ми казвайте, че още мислите за писмото на онова магаре.

— Понякога.

— Нали не сте казали нищо на доня Беатрис?

— Не. Пъхнах обратно писмото в джоба на палтото й и дума не обелих.

— Ами тя? Не ви ли спомена, че е получила вест от дон Хуан Тенорио39?

Поклатих глава. Фермин сбърчи нос, сякаш за да покаже, че това не е добър знак.

— Решихте ли вече какво да направите?

— За кое?

— Не се правете на паднал от небето, Даниел. Смятате ли да последвате жена си на срещата й с оня тип в хотел „Риц“ и да спретнете едно хубаво скандалче, или не?

— Вие предварително сте решили, че тя ще отиде там — запротестирах аз.

— Нима вие не мислите така?

Сведох поглед, отвратен от самия себе си.

— Кой съпруг не вярва на жена си? — попитах.

— Да ви дам ли списък с имена и фамилии, или статистиката ще е достатъчна?

— Аз имам доверие на Беа. Тя няма да ме излъже. Просто не е такава. Ако има да ми казва нещо, ще ми го каже в очите, без да шикалкави.

— Значи нямате повод за тревога, нали?

Нещо в тона на Фермин ми подсказа, че моите подозрения са го разочаровали. Въпреки че никога не би го признал, явно бе натъжен, че си губя времето с недостойни мисли и съмнения в честността на една жена, която не заслужавах.

— Навярно ме мислите за глупак.

Той поклати глава.

— Не. Мисля, че имате късмет, поне в любовта, и като почти всички късметлии не осъзнавате това.

Едно почукване по вратата в горния край на стълбището привлече вниманието ни.

— Ако не сте открили петролно находище там долу, бъдете така добри да се качите незабавно, че тук има работа за вършене — извика баща ми.

— Ех, как го промениха тези продажби! Откак се видя с пари, стана същински тиранин — рече Фермин с въздишка.

Дните се точеха едва-едва. Фермин най-сетне се бе съгласил да повери приготовленията за венчавката и сватбения банкет на баща ми и дон Густаво, които бяха възприели ролята на бащински фигури и авторитети по темата. Аз, в качеството на кум, съветвах управителния комитет, а Беа като художествен ръководител координираше всички участници с желязна ръка.

— Фермин, имам нареждане от Беа да отидем в „Каса Панталеони“, за да пробвате костюма си.

— Само да не е на затворнически райета…

Бях му се заклел в какво ли не, че проблемът с името ще бъде оправен своевременно и че неговият приятел, енорийският свещеник, ще може да му зададе въпроса „Фермин, вземаш ли за съпруга…“, без всички да се озовем в полицейското управление. Въпреки това, с наближаването на датата Фермин се измъчваше от все по-силно безпокойство. Бернарда успяваше да преживее напрежението, подкрепяйки се с молитви и десерти от яйчен крем, макар че, щом бременността й бе потвърдена от един надежден и дискретен лекар, често трябваше да се бори с пристъпи на гадене и световъртеж. По всичко личеше, че първородното отроче на Фермин ще създава грижи.

Това бяха дни на очебийно, но измамно спокойствие, защото под повърхността се бях поддал на онзи мътен поток, който бавно ме завличаше в дълбините на едно ново и неустоимо чувство: омразата.

В свободното си време, без да споделя с никого къде отивам, отскачах тайно до библиотека „Атенео“ на улица „Кануда“, където проследявах житейския път на Маурисио Валс в архива на периодичните издания и фондовете на каталога. Години наред го бях възприемал като неясна и безинтересна фигура, но сега образът му добиваше болезнена яснота и отчетливост, които нарастваха с всеки изминал ден. Проучванията ми позволиха да възстановя стъпка по стъпка обществения му възход през последните петнайсет години. Много вода бе изтекла от началото на кариерата му като служител на режима. С течение на времето и благодарение на подходящите връзки дон Маурисио Валс — ако човек речеше да повярва на вестниците (а според Фермин това бе все едно да вярваш, че портокаловата напитка „Тринаранхус“ се прави от изцедения сок на пресни портокали от Валенсия) — бе видял сбъдването на мечтите си и се бе превърнал в ярка звезда на испанския художествен и литературен небосклон.

Изкачването му по стълбицата на успеха бе наистина неудържимо. От 1944 г. нататък бе получавал официални назначения и длъжности с нарастваща значимост в различни културни и академични институции на страната. Статиите, речите и публикациите му неспирно се множаха. Всеки уважаващ себе си конкурс, конгрес или културно събитие изискваше участието и присъствието на дон Маурисио. През 1947 г. заедно с двама съдружници бе основал издателство „Ариадна“ с клонове в Мадрид и Барселона; пресата не щадеше усилия да канонизира тази издателска къща като „еталон за престиж“ в испанската литература.

През 1948 г. същите вестници бяха започнали редовно да назовават Маурисио Валс „най-блестящия и уважаван интелектуалец на Нова Испания“. Самоназначената интелигенция на страната и всички, които жадуваха да са част от нея, явно се бяха впуснали в страстен романс с дон Маурисио. Репортерите на културните страници го ласкаеха и превъзнасяха до припадък, търсейки благоволението му и — ако имаха късмет — възможността да публикуват в издателство „Ариадна“ някой от ръкописите, които държаха в чекмеджетата си, за да се присъединят към официалната сцена и да вкусят поне трохите от богатата й трапеза.

Валс бе усвоил правилата на играта и я ръководеше по-добре от всеки друг. В началото на петдесетте години славата и влиянието му вече се простираха извън официалните кръгове и бяха започнали да се просмукват в тъй нареченото гражданско общество. Лозунгите на Маурисио Валс се бяха превърнали в канон на азбучните истини за избраното съсловие от три-четири хиляди испанци, които се смятаха за образовани и повтаряха словата му като прилежни ученици, гледайки отвисоко обикновените хорица.

По пътя си към върховете той бе събрал около себе си тесен кръг от съмишленици, които ядяха от ръката му и постепенно бяха заели челни места в разни институции и престижни служби. Ако някой дръзнеше да постави под съмнение думите или качествата на Валс, пресата го разпваше безмилостно, представяйки го в най-черни краски. След публичното охулване този клетник ставаше в парий, в неназовим просяк, пред когото всички врати се затваряха и не му оставаше друга алтернатива освен забравата или изгнанието.

Прекарах безброй часове в четене на всяка дума, търсех какво пише между редовете, сравнявах различни версии на историята, отбелязвах дати, правех списъци на успехите и се стараех да открия неудобни тайни. При други обстоятелства, ако целта на моето проучване беше чисто антропологична, щях да сваля шапка на дон Маурисио и майсторските му ходове. Никой не би могъл да отрече, че се бе научил да чете душите и сърцата на съгражданите си и да дърпа нишките, които движеха техните желания, надежди и мечти.

Ако извлякох нещо от това продължително ровене в официалната биография на Валс, то бе убеждението, че строежът на новата Испания постоянно усъвършенстваше механизмите си и че шеметният възход на дон Маурисио към олтарите на властта бе пример за една тенденция, която по всяка вероятност щеше да надживее режима и да пусне дълбоки и трайни корени в цялата страна за десетилетия занапред.

През 1952 г. Валс бе достигнал върха на кариерата си, поемайки поста министър на културата за тригодишен период — време, което бе използвал, за да укрепи господството си и да уреди лакеите си на малкото длъжности, които все още бяха извън техния контрол. Обществените му прояви бяха придобили едно златно еднообразие: словата му се цитираха като извор на неоспорима мъдрост. Присъствието му в журита, комисии и на всевъзможни официални приеми бе постоянно, а арсеналът му от дипломи, награди и ордени растеше неизменно.

После изведнъж се бе случило нещо странно.

Отначало не ми направи впечатление. Литанията от възхвали и известия за дон Маурисио продължаваше неумолимо, но след 1956 г. открих една подробност, погребана сред множеството репортажи, която бе в контраст с публикуваните преди тази година. Тонът и съдържанието на статиите оставаха непроменени, но докато ги четях, препрочитах и сравнявах, забелязах едно нещо.

Публичните появи на дон Маурисио Валс бяха секнали.

Името, престижът, репутацията и властта му бяха все така непоклатими. Липсваше само един елемент: неговата личност. От 1956 г. нататък нямаше нито снимки, нито споменавания за неговото присъствие, нито преки сведения за участието му в обществени мероприятия.

Последната статия, която свидетелстваше за личното присъствие на Маурисио Валс, бе с дата 2 ноември 1956 г., когато бе удостоен с награда за най-добър издател на годината. Тържествената церемония в Центъра за изящни изкуства в Мадрид бе посетена от каймака на обществото и най-висшите кръгове на властта. Текстът на известието бе в обичайния и предвидим дух на жанра, с други думи, кратка хвалебствена новина. Най-интересна бе съпътстващата я снимка — последната публикувана фотография на Валс, заснета малко преди шейсетия му рожден ден. Елегантно облечен в добре ушит костюм, той приемаше овациите на публиката със скромна и сърдечна усмивка. Редом с него се виждаха някои от обичайните посетители на подобни тържества, а зад гърба му, малко извън фокус, стояха двама души със сериозни и непроницаеми изражения, скрити зад тъмни очила и облечени в черно. Те явно не бяха участници в церемонията. Изглеждаха сурови и безразлични към целия фарс. Бдителни.

Въпросната вечер в Центъра за изящни изкуства бе последният случай, когато дон Маурисио Валс бе фотографиран или видян на публично място. Колкото и усилено да търсех, не можах да намеря сведения за дори една-единствена негова поява след тази дата. Изморен от проучване на задънени улици, реших да се върна към началото и сглобих историята му къс по къс, докато накрая вече я знаех наизуст, сякаш бе моята собствена. Душех следата му с надеждата да открия някакъв знак, който да ми подскаже къде е този човек, който се усмихваше на снимките и излагаше на показ суетата си на безброй страници сред раболепната си, гладна за благодеяния свита. Търсех човека, убил майка ми, за да скрие бездарието си, което явно никой не смееше да признае.

Научих се да мразя през онези самотни следобеди в старата библиотека „Атенео“, където допреди не много време се бях отдавал на по-чисти стремежи, като например сияйната кожа на първата ми невъзможна любов, сляпата Клара, или загадките на Жулиан Каракс и неговия роман „Сянката на вятъра“. Колкото по-трудно проследявах дирята на Валс, толкова по-упорито отказвах да призная правото му да изчезне и да изтрие името си от историята. От моята история. Имах нужда да узная какво бе станало с него. Имах нужда да го погледна в очите, та макар и само за да му напомня, че някой — поне един човек в цялата вселена — знае кой е той в действителност и какво е сторил.

8

Преситен от преследването на призраци, един следобед отмених проучванията си в архива на периодичните издания и излязох да се поразходя с Беа и Жулиан из една чиста и слънчева Барселона, която почти бях забравил. Отидохме пеша от къщи до парка Сиудадела. Седнах на една пейка и загледах как Жулиан си играе с майка си на моравата. Докато ги наблюдавах, си припомних думите на Фермин. Късметлия — това бяха аз, Даниел Семпере. Късметлия, допуснал една сляпа ненавист да расте в душата му, докато накрая вече бе започнал да изпитва отвращение от самия себе си.

Гледах как синът ми се отдаваше на едно от любимите си занимания: да лази на четири крака, докато се оплеска до уши. Беа не го изпускаше от очи. От време на време Жулиан спираше и обръщаше глава към мен. Изведнъж един порив на вятъра повдигна полите на Беа и детето прихна да се смее. Заръкоплясках и жена ми ме изгледа неодобрително. Потърсих очите на сина си и си казах, че скоро те ще започнат да ме гледат така, сякаш съм най-добрият и най-мъдрият човек на света, който знае всички отговори. Тогава реших, че никога вече няма да спомена името на Маурисио Валс, нито ще преследвам сянката му.

Беа дойде и седна до мен. Жулиан запълзя след нея към пейката. Когато стигна до краката ми, аз го вдигнах на ръце, а той се зае да бърше дланите си в реверите на сакото ми.

— Току-що го прибрах от химическо чистене — рече Беа.

Аз само свих рамене примирено. Жена ми се пресегна и ме хвана за ръката.

— Страхотни крака — казах.

— Не виждам нищо смешно. Синът ти гледа от теб и се учи. Добре, че нямаше хора наоколо.

— Е, всъщност ей там имаше един дядка, който се криеше зад вестник. Мисля, че е припаднал от тахикардия.

Жулиан реши, че тази дума е най-забавното нещо, което е чувал през живота си, тъй че изминахме значителна част от обратния път, тананикайки „та-хи-кар-дия“, докато Беа, разлютена, вървеше на няколко крачки пред нас.

Същата нощ, 20 януари, Беа сложи Жулиан да си легне и после заспа на канапето до мен, докато аз препрочитах за трети път един от старите романи на Давид Мартин. Това бе книгата, която Фермин бе намерил по време на изгнанието си след бягството от затвора и бе пазил толкова години. Наслаждавах се на всяка фраза и с удоволствие разглобявах всяко изречение, убеден, че ако разгадаех музиката на тази проза, щях да открия нещо за човека, останал непознат за мен — човекът, който, както ме уверяваха всички, не беше мой баща. Тази нощ обаче това не ми се удаваше. Още преди да прочета докрай някое изречение, мислите ми отлитаха от страницата и пред себе си виждах само онова писмо, в което Пабло Каскос Буендия канеше жена ми на среща в хотел „Риц“ на следващия ден в два часа следобед.

Най-сетне затворих книгата и загледах заспалата до мен Беа, долавяйки, че тя крие хиляди пъти повече тайни, отколкото историите на Мартин за зловещия град на прокълнатите. Минаваше полунощ, когато жена ми отвори очи и ме улови, че я наблюдавам. Усмихна ми се, но заради нещо в изражението ми сянка от тревога пробяга по лицето й.

— Какво ти се върти в главата? — попита тя.

— Мислех си какъв късметлия съм — отвърнах.

Беа ме изгледа продължително. Съмнение се четеше в очите й.

— Казваш го така, сякаш не го вярваш.

Станах и й подадох ръка.

— Хайде да си лягаме — предложих.

Тя улови ръката ми и ме последва по коридора към спалнята. Изтегнах се в леглото и я загледах мълчаливо.

— Държиш се странно, Даниел. Какво те прихваща? Да не би да съм казала нещо?

Поклатих глава и й отправих една усмивка, невинна като бяла лъжа. Беа кимна и започна бавно да се съблича. Никога не ми обръщаше гръб, когато се събличаше, нито пък се криеше в банята или зад вратата, както съветваха наръчниците с наставления за брачния живот, лансирани от режима. Наблюдавах я спокойно, четейки линиите на тялото й. Беа ме гледаше в очите. Навлече онази нощница, която толкова мразех, и си легна с гръб към мен.

— Лека нощ — каза тя с напрегнат глас, в който всеки, който я познаваше добре, би доловил нотки на раздразнение.

— Лека нощ — промълвих.

Заслушан в дишането й, разбрах, че остана будна повече от половин час. Накрая все пак се унесе в сън, твърде изморена, за да разсъждава дълго над странното ми поведение. Лежах до нея и се двоумях дали да я събудя, за да й поискам извинение, или просто да я целуна. В крайна сметка не направих нищо. Продължих да лежа неподвижно, като се взирах в извивката на гърба й и чувствах как тъмната сила в мен ми нашепва, че след няколко часа Беа ще отиде на среща с бившия си годеник и че устните и кожата й ще принадлежат на друг, както загатваше сладникавото му писмо.

Когато се събудих, тя вече беше излязла. Не бях успял да заспя чак до зори и когато църковните камбани отброиха девет часа, изведнъж се сепнах в съня си, станах и навлякох първите дрехи, които ми попаднаха пред очите. Навън ме чакаше един студен понеделник, осеян със снежинки, които се рееха във въздуха и се спускаха връз минувачите като искрящи паячета, увиснали на невидими нишки. На влизане в книжарницата заварих баща ми върху табуретката, на която се качваше всеки ден, за да смени датата на календара. 21 януари.

— Не е приемливо човек да се излежава сутрин след дванайсетгодишна възраст — рече той. — Днес беше твой ред да отвориш.

— Извинявай. Спах зле. Няма да се повтори.

Следващите два часа се опитах да ангажирам мислите и ръцете си с разни задачи в книжарницата, но в главата ми се въртеше само онова проклето писмо, което неспирно си повтарях наум. По някое време Фермин се приближи до мен крадешком и ми подаде един сладкиш „Сугус“.

— Днес е денят, нали?

— Млъкнете, Фермин — сопнах се аз тъй рязко, че баща ми учудено повдигна вежди.

Потърсих убежище в задната стая и ги чух как си шепнат нещо. Седнах пред писалището на баща ми и погледнах часовника. Показваше един и двайсет. Опитах се да изчакам минутите да отминат, но стрелките на часовника сякаш бяха замръзнали. Когато се върнах отново в предната част, Фермин и баща ми ме изгледаха загрижено.

— Даниел, може би ще поискаш да си освободиш остатъка от деня — каза татко. — Двамата с Фермин ще се справим тук и сами.

— Благодаря, май ще направя така. Почти не съм спал и не се чувствам много добре.

Изсулих се през задната стая, като не смеех да погледна към Фермин. Изкачих петте етажа с крака, които сякаш бяха от олово. Когато отворих вратата на апартамента, чух, че водата в банята тече. Завлякох се до спалнята и се спрях на прага. Беа седеше на ръба на леглото. Не бе ме видяла, нито чула. Загледах я как обува копринените си чорапи и се облича, без да откъсва очи от огледалото. Забеляза присъствието ми чак след няколко минути.

— Не знаех, че си тук — каза тя със смесица от изненада и раздразнение.

— Ще излизаш ли?

Кимна, докато си слагаше червило с ярък цвят.

— Къде отиваш?

— Трябва да свърша някои работи.

— Много си се издокарала.

— Не обичам да излизам на улицата като някоя повлекана.

Наблюдавах я как си слага сенки на очите. „Късметлия“, каза ми един насмешлив глас.

— Какви работи?

Беа се обърна да ме погледне.

— Какво?

— Попитахте какви работи имаш да вършиш.

— Разни неща.

— Ами Жулиан?

— Майка ми дойде да го вземе и го изведе на разходка.

— Ясно.

Беа се приближи и ме погледна загрижено, изоставила раздразнението си.

— Даниел, какво става с теб?

— Цяла нощ не съм мигнал.

— Защо не си подремнеш сега? Ще ти се отрази добре.

— Идеята не е лоша — кимнах аз.

Жена ми се усмихна вяло и ме заведе до моята половина от кревата. Помогна ми да си легна, зави ме с одеялото и ме целуна по челото.

— Ще закъснея — рече тя.

Гледах я как тръгва.

— Беа…

Спря се насред коридора и се обърна.

— Обичаш ли ме? — попитах.

— Разбира се, че те обичам. Не бъди глупав.

Чух как вратата се затвори и след малко леките стъпки на Беа в обувките с остри токчета заглъхнаха по стълбите надолу. Взех телефона и зачаках телефонистката да се обади.

— Свържете ме с хотел „Риц“, ако обичате.

Връзката отне няколко секунди.

— Хотел „Риц“, добър ден, какво можем да направим за вас?

— Бихте ли проверили дали един гост е отседнал в хотела ви, моля?

— Ако бъдете така любезен да ми кажете името.

— Каскос. Пабло Каскос Буендия. Мисля, че трябва да е пристигнал вчера…

— Един момент, ако обичате.

Последва дълга минута на очакване, приглушени гласове, пращене по линията.

— Господине…

— Да.

— Не виждам никаква резервация на това име…

Изпитах огромно облекчение.

— А дали е възможно резервацията да е направена на името на някоя фирма?

— Сега ще проверя.

Този път не се наложи да чакам толкова.

— Да, всъщност имахте право. Господин Каскос Буендия. Ето го, апартамент „Континентал“. Резервацията е на името на издателство „Ариадна“.

— Какво казахте?

— Обясних ви, че резервацията на господин Каскос Буендия е направена на името на издателство „Ариадна“. Желаете ли да ви свържа със стаята му, господине?

Слушалката се изплъзна от ръката ми. „Ариадна“ бе издателската фирма, основана от Маурисио Валс преди години.

Каскос работеше за Валс.

Затръшнах телефона и излязох на улицата, решен да проследя жена си със сърце, отровено от подозрения.

9

Нямаше и следа от Беа сред навалицата, която в този час се точеше покрай Пуерта дел Анхел в посока към Пласа де Каталуня. Предположих, че жена ми бе избрала този път, за да стигне до хотел „Риц“, но при Беа човек никога не можеше да бъде сигурен. Тя обичаше да изпробва различни маршрути, за да стигне до определена цел. След малко се отказах да я търся сред тълпата и реших, че сигурно е взела такси — това щеше повече да подхожда на елегантните дрехи, които си бе облякла за случая.

Отне ми четвърт час, за да стигна до хотела. Въпреки че температурата надали бе повече от десет градуса, аз се потях и не ми достигаше дъх. Портиерът ме изгледа подозрително, но все пак ми отвори вратата с лек поклон. Видът на фоайето ме смути: изглеждаше като сцена за шпионска история или покъртителен романс. Оскъдният ми опит по отношение на луксозните хотели не ме беше подготвил да се ориентирам лесно в такава обстановка. Съгледах плота на рецепцията, зад който един безупречен служител ме наблюдаваше със смесица от любопитство и безпокойство. Приближих се към него с усмивка, която не го впечатли.

— Къде е ресторантът, моля?

Служителят ме гледаше с вежлив скептицизъм.

— Господинът има ли резервация?

— Имам среща с един от гостите на хотела.

Той кимна с хладна усмивка.

— Ще намерите ресторанта в дъното на този коридор, господине.

— Много ви благодаря.

Закрачих натам със свито сърце. Нямах представа какво щях да кажа или да направя, щом се озовях срещу Беа и онзи тип. Бях посрещнат от салонния управител, който ме спря със застиналата си усмивка. Погледът зад нея издаваше неодобрение към облеклото ми.

— Имате ли резервация, господине? — попита той.

Бутнах го встрани и влязох в салона. Повечето маси бяха празни. Една възрастна двойка с мумифициран вид и маниери от деветнайсети век, която тържествено посръбваше супа, прекъсна дегустацията си, за да ме изгледа с неприязън. Още няколко маси бяха заети от сътрапезници с вид на делови хора, придружавани от една-две привлекателни компаньонки, фактурирани вероятно като представителни разходи. Нямаше и помен от Каскос или Беа.

Чух зад гърба си стъпките на салонния управител, който се задаваше с подкрепление от двама келнери. Обърнах се да го погледна с хрисима усмивка.

— Господин Каскос Буендия нямаше ли резервация за два часа? — попитах аз.

— Господин Каскос помоли обядът му да бъде сервиран горе в апартамента му — уведоми ме управителят.

Погледнах часовника си. Показваше два и двайсет. Тръгнах към коридора с асансьорите. Един от портиерите, който ме държеше под око, се опита да стигне до мен, но аз го изпреварих и се шмугнах в асансьора. Натиснах един от бутоните на горните етажи, забравяйки, че нямам представа къде се намира апартамент „Континентал“.

„Започни отгоре“, казах си.

Слязох на седмия етаж и тръгнах напосоки из внушителните пусти коридори. След малко се натъкнах на една врата, която водеше към противопожарното стълбище, и се спуснах на долния етаж. Минавах от врата на врата, търсейки безуспешно апартамент „Континентал“. Часовникът ми показваше вече два и половина. На петия етаж попаднах на една камериерка, която влачеше количка с метлички за прах, сапуни и тоалетни кърпи, и я попитах къде е апартаментът. Тя ме погледна стреснато, но изражението ми вероятно я изплаши достатъчно, за да посочи нагоре.

— Осми етаж.

Реших да избягна асансьорите, в случай че персоналът на хотела се бе заел да ме търси. След три етажа по стълбите и един дълъг коридор стигнах до целта, плувнал в пот. Останах пред апартамент „Континентал“ почти цяла минута, като се мъчех да си представя какво се случва зад вратата от масивна благородна дървесина и се чудех дали все още ми е останал някакъв здрав разум, за да си тръгна оттам. Стори ми се, че един силует ме наблюдава крадешком от другия край на коридора. Уплаших се, че може да е някой от портиерите, но когато се вгледах по-внимателно, фигурата се скри зад ъгъла. Навярно бе някой от гостите на хотела. Най-сетне се реших да натисна звънеца.

10

Чух стъпки да се приближават към вратата. В мислите ми за миг се мярна образът на Беа, закопчаваща блузата си. Бравата се завъртя. Стиснах юмруци. Вратата се отвори. На прага се появи един тип с напомадена коса, облечен в бяла хавлия и обут с чехли от петзвезден хотел. Години бяха минали, но човек не забравя лицата на онези, които мрази от все сърце.

— Семпере? — попита той изумен.

Ударът се стовари между горната му устна и носа му. Почувствах как плътта и хрущялът се раздробяват под юмрука ми. Каскос вдигна ръце към лицето си и се олюля, а между пръстите му бликна кръв. Блъснах го силно към стената и нахълтах в стаята. Чух как той се строполи на пода зад гърба ми. Леглото беше оправено, а на масата пред терасата с изглед към Гран Виа бе сервирано блюдо, което вдигаше пара. Имаше прибори само за един човек. Обърнах се към Каскос, който се бе хванал за един стол и се опитваше да се изправи.

— Къде е тя? — попитах.

Лицето му бе изкривено от болка. Кръв капеше по гърдите му. Видях, че съм му разбил устната, а носът му почти сигурно беше счупен. Усетих силно смъдене в кокалчетата на пръстите и като си погледнах ръката, видях, че съм си ожулил кожата от удара. Не изпитвах никакво угризение.

— Не дойде. Доволен ли си? — изплю Каскос.

— От колко време пишеш писма на жена ми?

Стори ми се, че той се смее, и преди да бе смогнал да каже нещо друго, се нахвърлих отново върху него. Цапардосах го втори път с цялата ярост, която кипеше в мен. От удара зъбите му се разклатиха, а ръката ми изтръпна. Каскос изстена от болка и рухна на стола, на който се бе подпрял. Когато ме видя, че се навеждам над него, закри глава с ръцете си. Сграбчих го за врата и впих пръсти в плътта му, сякаш исках да му разкъсам гърлото.

— Какво общо имаш ти с Валс?

Каскос ме изгледа с ужас, убеден, че ще го убия на място. Измънка нещо неразбираемо и по ръцете ми покапаха слюнка и кръв от устата му. Стиснах още по-силно.

— Маурисио Валс! Какво общо имаш ти с него?

Лицето ми бе толкова близо до неговото, че можех да видя отражението си в зениците му. Капилярите в очите му започнаха да се пукат и мрежа от черни линийки плъзна към ирисите му. Осъзнах, че съм на път да го удуша, и рязко го пуснах. Каскос си пое дъх с хъхрещ звук и посегна към шията си. Седнах на леглото срещу него. Ръцете ми бяха покрити с кръв и трепереха. Влязох в банята и ги измих. Наплисках си лицето и косата със студена вода и когато видях отражението си в огледалото, не можах да се позная. За малко не бях убил човек.

11

Когато се върнах в стаята, Каскос все така седеше безсилно на стола и дишаше тежко. Напълних една чаша с вода и му я подадох. Виждайки, че се приближавам, той се дръпна на една страна в очакване на нов удар.

— Вземи — казах.

Отвори очи и като видя чашата, се подвоуми за миг.

— Вземи — повторих, — това е само вода.

Прие чашата с разтреперана ръка и я поднесе към устните си. Тогава забелязах, че съм му счупил няколко зъба. Той изстена и очите му се наляха със сълзи от болка, когато студената вода докосна оголената пулпа под зъбния емайл. Поседяхме в мълчание повече от една минута.

— Да повикам ли лекар? — попитах най-сетне аз.

Каскос вдигна поглед и поклати глава.

— Махай се оттук, преди да съм повикал полиция.

— Кажи ми какво общо имаш с Маурисио Валс и ще си тръгна.

Не откъсвах от него студения си поглед.

— Той… той е един от съучредителите на издателството, за което работя.

— Той ли те помоли да напишеш онова писмо?

Каскос се поколеба. Станах и направих крачка към него. Хванах го за косата и я дръпнах силно.

— Не ме удряй повече — замоли се той.

— Валс ли поиска от теб да напишеш писмото?

Каскос избягваше да ме погледне в очите.

— Не беше той — успя да каже.

— Кой тогава?

— Един от секретарите му. Армеро.

— Кой?

— Пако Армеро. Един от служителите в издателството. Каза ми да вляза отново във връзка с Беатрис. Ако съм го направел, рече, щял съм да получа нещо, някаква награда.

— Защо е трябвало да се свържеш отново с Беатрис?

— Не зная.

Замахнах, сякаш се канех да го ударя пак.

— Не зная — изскимтя Каскос. — Истина ти казвам.

— Затова ли я покани на среща тук?

— Аз още си я обичам.

— Добре го показваш, няма що. Къде е Валс?

— Нямам представа.

— Как може да не знаеш къде е шефът ти?

— Защото не го познавам, ясно ли ти е? Очите му не съм виждал. Никога не съм разговарял с него.

— Я ми обясни.

— Започнах работа в „Ариадна“ преди година и половина, в мадридския отдел на издателството. През цялото това време никога не съм виждал Валс. Никой не го е виждал.

Той бавно се изправи и отиде до телефона. Не го спрях. Вдигна слушалката и ме изгледа с ненавист.

— Ще повикам полиция…

— Няма да е нужно — обади се един глас от коридора на стаята.

Обърнах се и видях Фермин. Беше облечен с костюм, който вероятно бе на баща ми, и държеше в ръка някакъв документ с вид на полицейска карта.

— Инспектор Фермин Ромеро де Торес. Полиция. Някой е докладвал за нарушение на обществения ред. Кой от вас ще може да ми опише накратко произшествието?

Не зная кой от двама ни се слиса повече — дали Каскос, или аз. Фермин се възползва от стъписването, за да измъкне внимателно слушалката от ръката му.

— Позволете ми — каза той, като го бутна леко встрани. — Сега ще се обадя в управлението.

Престори се, че набира някакъв номер, и ни се усмихна.

— Свържете ме с полицейското управление, ако обичате. Да, благодаря.

Изчака няколко секунди.

— Да, Мари Пили, аз съм, Ромеро де Торес. Дайте ми Паласиос. Да, ще почакам.

Докато ужким чакаше, закрил слушалката с ръка, Фермин направи жест към Каскос.

— Във вратата на тоалетната ли се блъснахте, или имате нещо да декларирате?

— Този дивак ме нападна и се опита да ме убие. Искам незабавно да подам оплакване. Ще му направя живота черен!

Фермин ми отправи суров служебен поглед и кимна.

— Сто на сто. Ще се погрижим за това.

Престори се, че чува нещо по телефона, и направи знак на Каскос да пази тишина.

— Да, Паласиос. В „Риц“ съм. Да. Стая 424. Един пострадал. Предимно лицеви наранявания. Зависи. Здравата е нашарен. Дадено. Пристъпвам веднага към арест на заподозрения.

Затвори слушалката.

— Всичко е уредено.

После се приближи до мен, хвана ме авторитетно за лакътя и ми направи знак да мълча.

— Не казвайте нито дума. Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас, за да ви тикнат в кафеза поне до деня на Вси Светии. Хайде, тръгвайте.

Превит от болка и все още объркан от внезапната поява на Фермин, Каскос наблюдаваше цялата сцена, сякаш не вярваше на очите си.

— Няма ли да му сложите белезници?

— Какво говорите? Това е изискан хотел. Ще го закопчаем долу в патрулката.

Каскос, който продължаваше да кърви и навярно виждаше двойно, ни препречи пътя, не особено убеден.

— Сигурен ли сте, че сте полицай?

— От тайните служби. Ей сегичка ще поръчам да ви донесат един суров телешки котлет, че да си го наложите на лицето като козметична маска. Чудодейно средство за контузии от близко разстояние. Моите колеги ще се отбият по-късно, за да ви снемат показания и да подготвят официалните обвинения — издекламира моят приятел, като отмести ръката на Каскос и бързешком ме затика към изхода.

12

Взехме едно такси пред хотела и изминахме Гран Виа в мълчание.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе! — избухна изведнъж Фермин. — Полудяхте ли? Гледам ви и не мога да ви позная… Какво се опитвахте да направите? Да убиете оня идиот ли?

— Той работи за Маурисио Валс — бе единственият ми отговор.

Фермин подбели очи.

— Даниел, започвате да прекалявате с тази ваша идея-фикс. Защо ли ми трябваше да ви разказвам всичко това… Добре ли сте? Я да видя ръката ви…

Показах му юмрука си.

— Майчице мила!

— Как разбрахте…?

— Защото ви познавам така, сякаш аз съм ви родил, макар че в някои дни почти се разкайвам за това — гневно отвърна той.

— Не знам какво ме прихвана…

— Аз пък знам. И не ми харесва. Хич даже не ми харесва. Това не е онзи Даниел, когото познавам. Нито пък онзи Даниел, с когото искам да съм приятел.

Ръката ме болеше, но много повече ме заболя от мисълта, че съм разочаровал Фермин.

— Фермин, не ми се сърдете.

— О, детенцето може би ще поиска и медал да му дам?

Известно време пътувахме мълчаливо, като всеки гледаше към своята страна на улицата.

— Слава Богу, че дойдохте — казах накрая.

— Нима си мислехте, че ще ви оставя сам?

— Нали няма да кажете нищо на Беа?

— Има си хас! Може би ще трябва да пиша и до директора на „Ла Вангуардия“, за да му разкажа за геройската ви постъпка!

— Не знам какво ми стана, просто не знам…

Суровото му изражение най-сетне се смекчи и той ме потупа по ръката. Преглътнах болката си.

— Повече няма да предъвкваме тази тема. На ваше място сигурно и аз щях да направя същото.

Гледах шествието на Барселона зад прозорците на колата.

— Каква беше тази карта?

— Какво казвате?

— Полицейската карта, която му показахте… Каква беше?

— Членската карта на футболен клуб „Барселона“ на енорийския свещеник.

— Имахте право, Фермин. Какъв кретен съм бил да подозирам Беа!

— Аз винаги съм прав. Това си ми е по рождение.

Предадох се пред очевидното и си затворих устата, защото вече бях наговорил достатъчно глупости за един ден. Фермин бе притихнал и изглеждаше умислен. Притесних се, че съм го разочаровал толкова силно с поведението си, че дори не знае какво да ми каже.

— Фермин, за какво мислите?

Извърна се и ме погледна угрижено.

— Мислех си за онзи човек.

— За Каскос ли?

— Не, за Валс. За онова, което тоя малоумник каза одеве. Чудя се какво означава.

— Какво имате предвид?

Лицето му беше мрачно.

— Досега се тревожех, че вие искате да намерите Валс.

— И това вече не ви притеснява?

— Не, сега друго ме тревожи повече, Даниел.

— Какво?

— Че всъщност той търси вас.

Спогледахме се безмълвно.

— А сещате ли се за някаква причина? — попитах след малко.

Фермин, който винаги имаше готов отговор за всичко, бавно поклати глава и отмести очи.

Изминахме останалия път, без да продумаме. Когато се прибрахме, се качих направо в апартамента, взех си душ и глътнах четири аспирина. После спуснах жалузите, прегърнах една възглавница, която ухаеше на Беа, и заспах като идиот, какъвто си бях, чудейки се къде ли бе тя — жената, заради която нямах нищо против да стана за смях пред целия свят.

13

— Приличам на бодливо свинче — заяви Бернарда, загледана в стократно умноженото си отражение в огледалната стая на моден салон „Санта Еулалия“.

Две шивачки, коленичили в краката й, продължаваха да слагат десетки карфици по булчинската й рокля под зоркия поглед на Беа, която ги обикаляше в кръг и инспектираше всяка гънка и всеки шев, сякаш животът й зависеше от това. Разперила ръце на кръст в шестоъгълното помещение с огледални стени, Бернарда почти не смееше да диша, но очите й шареха по отразената й под различни ъгли фигура, търсейки неспокойно признаци за издутина в коремната област.

— Сигурна ли сте, че нищо не ми личи, госпожо Беа?

— Абсолютно нищо. Плоска си като дъска. Там, където трябва, разбира се.

— Ох, не знам, не знам…

Изпитанията на Бернарда и усилията на шивачките да нагласят модела продължиха още половин час. Когато клетата булка сякаш вече бе набучена с всичките карфици на света, звездният моделиер на фирмата и създател на роклята дръпна завесата и се появи тържествено. След бегъл оглед и няколко поправки в подплатата на полата той даде одобрението си и щракна с пръсти, за да даде знак на асистентките си да напуснат сцената.

— И Пертегас40 дори нямаше да ви направи толкова хубава — отсъди той доволен.

Беа се усмихна и кимна.

Моделиерът, строен господин с превзети маниери и позьорски жестове, който отговаряше просто на името Еваристо, целуна Бернарда по бузата.

— Вие сте най-добрият модел на света. Най-търпеливата, най-изстрадалата. Доста се потрудихме, но си струваше усилията.

— А мисли ли господинът, че ще мога да дишам с тая тясна рокля?

— Злато мое, та вие се омъжвате за иберийски мъжкар в лоното на Светата майка Църквата. Дотук бяхте с дишането, ако питате мен. Но булчинската рокля, така или иначе, е като водолазен костюм: не е най-удобното място за дишане и веселбата започва, след като се свали.

Тези дръзки намеци накараха Бернарда да се прекръсти.

— А сега ще ви помоля да съблечете роклята възможно най-внимателно, защото частите й не са здраво зашити и при всички тия карфици не искам да изглеждате като решето пред олтара — рече Еваристо.

— Аз ще й помогна — предложи Беа.

Моделиерът я огледа многозначително от глава до пети.

— Ами вие, съкровище, кога ще ми дадете възможност да ви съблека и да ви облека? — попита той, преди да се оттегли театрално зад завесата.

— Ех, как ви изпи с поглед, разбойникът му неден — каза Бернарда. — А пък разправят, че бил с обратна резба.

— Според мен резбата му е и права, и обратна.

— Че това възможно ли е? — смая се Бернарда.

— Я да видим дали ще те измъкнем от тази рокля, без да падне нито една карфица.

Докато Беа освобождаваше прислужничката от пленничеството й, тя пустосваше под сурдинка.

Откакто бе научила цената на сватбения тоалет, който нейният работодател дон Густаво бе настоял да плати от джоба си, Бернарда бе в дълбок душевен смут.

— Дон Густаво не биваше да плаща такива грешни пари. Ама не, той избра тоя салон, който сигурно е най-скъпото място в цяла Барселона, и нае Еваристо, който му се пада наполовина племенник или нещо от сорта. А хубостникът разправя, че платовете трябвало непременно да са от „Каса Гратакос“, инак човек щял да се обрине! Представяте ли си?

— На харизания кон зъбите не се гледат… Пък и дон Густаво толкова се вълнува, че ще се омъжиш в пълен блясък. Той си е такъв.

— Спокойно можех да се омъжа с майчината ми рокля, преправена тук-там, а на Фермин му е все едно. Бездруго всеки път, щом му покажа нова рокля, той иска само да ми я съблече… И ето докъде я докарахме, Бог да ми прости — рече Бернарда, като се потупа по корема.

— Бернарда, аз също се омъжих бременна и съм сигурна, че Бог си има много по-важни и неотложни грижи.

— То и моичкият тъй разправя, ама знам ли…

— Ти по-добре слушай Фермин и не се тревожи за нищо.

Само по комбинезон и изтощена след два часа стоене на високи токчета и с разперени ръце, Бернарда рухна в едно кресло с въздишка.

— Ах, горкичкият, толкоз е измършавял, че още малко и ще се изгуби. Много съм загрижена за него.

— Ще видиш как бързо ще се оправи сега. Такива са си мъжете, също като мушкатата. Когато изглеждат тъй, сякаш е време да ги изхвърлиш, изведнъж живват.

— Не знам, госпожо Беа, много е оклюмал Фермин напоследък. Разправя ми, че иска да се ожени, но понякога се съмнявам.

— Стига, Бернарда, та той е луд по теб!

Прислужничката сви рамене.

— Вижте, не съм толкоз глупава, колкото изглеждам. Откак навърших тринайсет, само съм чистила къщи и много работи не разбирам, но знам, че моят Фермин е видял свят и си е покръшкал. Никога не ми разказва как е живял, преди да се срещнем, но знам, че е имал други жени и е опитал това-онова.

— И от всички е избрал именно теб. Видя ли сега?

— Да, ама вечно се заплесва по фусти. Когато отидем на разходка или на танци, тъй му шарят очите, че разноглед става.

— Важното е да не му шарят ръцете… Аз съм чула от надежден източник, че Фермин винаги ти е бил верен.

— Верен е, знам. Но знаете ли от какво ме е страх, госпожо Беа? Че не съм достатъчно добра за него. Гледа ме в захлас и ми разправя, че иска да остареем заедно и други такива сладки приказки, но аз все си мисля, че някоя сутрин ще се събуди и ще си каже: „Откъде я изкопах тая глупава гъска?“

— Според мен грешиш, Бернарда. Фермин никога не би си помислил такова нещо. Той те е издигнал на пиедестал.

— Ами то и туй не е хубаво. Ако знаете колко господинчовци съм видяла, дето издигат жена си на пиедестал, сякаш е Дева Мария, а после хукват като разгонени песове след първата хитруша, която зърнат. Няма да повярвате колко случаи съм видяла с ей тия оченца, дето ми ги е дал Господ.

— Но Фермин не е такъв, Бернарда. Той е от добрите. А те не са много, защото мъжете са като кестените, които продават на улицата: когато ги купиш, всичките са горещи и миришат хубаво, но щом ги извадиш от кесията, веднага изстиват и разбираш, че повечето са развалени отвътре.

— Туй не го казвате заради господин Даниел, нали?

Беа не отговори веднага.

— Не, разбира се, че не.

Бернарда я погледна с крайчеца на окото.

— Наред ли е всичко вкъщи, госпожо Беа?

Беа се зае да й оправи презрамката на комбинезона, която се подаваше под роклята на рамото й.

— Да, Бернарда. Просто си мисля, че и двете с теб сме си избрали съпрузи, които си имат своите тайни.

Бъдещата булка кимна.

— Понякога са същински деца.

— Мъже! Какво да ги правиш?

— На мен пък ми харесват — рече Бернарда. — Знам, че е грях, ама…

Беа се разсмя.

— Какви харесваш? Такива като Еваристо ли?

— Не, за Бога! Той от толкова зяпане в огледалото чак ще го изхаби! Не мога да търпя мъж, който се кипри и гласи по-дълго от мен. Харесват ми, как да ви кажа, едни такива по-грубички. Ей го на Фермин — че не е красавец, не е. Но за мен си е красив и добър. И мъж на място. А в края на краищата, това е важното: да е добър и да е истински. И да можеш да се гушнеш в него някоя зимна нощ и да те стопли отвътре.

Беа кимна с усмивка.

— Амин! Макар че едно птиченце ми каза, че ти всъщност харесваш Кари Грант.

Бернарда поруменя.

— Че вие не го ли харесвате? Не за съпруг, то се знае. Като го гледам, май се е влюбил в мига, когато се е видял за пръв път в огледалото. Но между нас казано, и нека Бог ми прости, не бих имала нищо против да се понатиснем с него…

— Какво би казал Фермин, ако те чуеше, Бернарда?

— Каквото казва винаги: „Докато сме живи, да се радваме на туй, дето ще го ядат червеите някой ден…“