Затворникът на рая

1

Барселона, 1939 г.

Новите затворници бяха докарвани нощем, с автомобили или черни пикапи, които потегляха от полицейското управление на Виа Лайетана и прекосяваха града безшумно, като никой не ги забелязваше или не желаеше да ги забележи. Колите на политическата полиция се изкачваха по старото шосе, което се виеше по склона на възвишението Монжуик, и не един затворник разказваше как, съглеждайки горе силуета на крепостта, изрязан на фона на черните облаци, пълзящи откъм морето, разбирал, че никога вече не ще излезе жив оттам.

Крепостта, закотвена в най-високата, част на скалистия склон, бе увиснала между морето на изток, разгънатия килим от сенки на Барселона на север и безкрайния град на мъртвите на юг — старото гробище на Монжуик, чиято смрад пълзеше нагоре по скалите и се процеждаше през пукнатините в камъните и през решетките на килиите. В други времена замъкът бил използван за обстрелване на града с артилерийски огън, но само няколко месеца след падането на Барселона през януари и окончателното поражение през април, смъртта безмълвно сви гнездо там и барселонците, в плен на най-дългата нощ в своята история, предпочитаха да не вдигат очи към небето, за да не видят силуета на затвора горе на хълма.

Задържаните от политическата полиция получаваха при пристигането си номер — обикновено този на килията, която щяха да обитават и в която по всяка вероятност щяха да умрат. За повечето от квартирантите, както някои от тъмничарите обичаха да ги наричат, пътуването до крепостта беше еднопосочно. В нощта, когато затворник номер 13 пристигна в Монжуик, валеше като из ведро. Тънки струи черна вода се стичаха като кървящи вени по каменните стени и въздухът бе пропит с острата миризма на разкопана пръст. Двама офицери го ескортираха до стая, в която имаше само една метална маса и стол. Гола крушка висеше от тавана и примигваше всеки път, когато токът от генератора отслабваше. Мъжът остана да чака там почти половин час — прав, с прогизнали дрехи, наблюдаван от един страж с пушка.

Най-сетне се чуха стъпки, вратата се отвори и влезе един млад мъж, който надали имаше трийсет години. Носеше току-що изгладен вълнен костюм и ухаеше на одеколон. Нямаше войнствения изглед на професионален военен или полицейски служител. Чертите му бяха меки, а изражението — приветливо. На затворника му се стори, че той демонстрираше маниери на заможен млад мъж с известна снизходителност, издаваща чувство за превъзходство, сякаш околната обстановка бе под нивото му. Най-забележителното нещо в лицето му бяха очите — сини и пронизващи, те пламтяха от алчност и недоверие. Зад цялата фасада на заучена елегантност и радушност единствено очите издаваха истинската му природа.

Чифт кръгли очила ги уголемяваха, а напомадената, сресана назад коса му придаваше леко претенциозен вид, който не се връзваше със зловещия декор. Мъжът седна на стола зад бюрото и отвори папката, която носеше в ръка. След бегъл преглед на съдържанието й събра длани, подпря върховете на пръстите си под брадичката и изгледа продължително и втренчено затворника.

— Прощавайте, но мисля, че е станало някакво недоразумение…

Ударът с приклад в стомаха му пресече дъха и затворникът се строполи на пода, свит на кълбо.

— Ще говориш само когато господин директорът ти зададе въпрос — заяви стражът.

— Стани — нареди директорът с треперлив глас, все още несвикнал да издава заповеди.

Затворникът успя да се изправи на крака и да посрещне неприветния му поглед.

— Име?

— Фермин Ромеро де Торес.

В сините очи се четеше презрение и безразличие.

— Що за име е това? За глупак ли ме вземаш? Хайде, кажи си истинското име.

Затворникът, хилав, болнав наглед човечец, протегна документите си към директора. Стражът ги изтръгна от ръката му и отиде до масата. Директорът им хвърли един поглед, цъкна с език и се подсмихна.

— Пак работа на Ередия… — промърмори той, преди да хвърли книжата в кошчето за боклук. — Тези документи не струват. Ще ми кажеш ли как ти е името, или ще се наложи да си поговорим сериозно?

Квартирант номер 13 се опита да изрече някакви думи, но устните му трепереха и успя само да измънка нещо неразбираемо.

— Не се страхувай, човече, ние не ядем хора. Какво са ти разправяли? Шибаните червени ни клеветят наляво и надясно, но тук към онези, които сътрудничат, се отнасяме добре — като към испанци. Хайде, съблечи се.

Квартирантът като че ли се поколеба за миг. Директорът сведе очи, сякаш цялата ситуация му беше неприятна и единствено упорството на затворника го задържаше там.

Миг по-късно стражът му нанесе нов удар с приклада, този път в бъбреците, който пак го събори на пода.

— Нали чу господин директора? До голо, както те е майка родила. Няма да стоим тук цяла нощ.

Квартирант номер 13 успя да се надигне на колене и захвана да съблича окървавените и мръсни дрехи, които покриваха тялото му. Когато остана напълно гол, стражът пъхна цевта на пушката под мишницата му и го принуди да се изправи. Директорът вдигна поглед от бюрото и на лицето му се изписа отвращение, когато видя следите от изгаряния, с които бяха нашарени торсът, бутовете и голяма част от бедрата.

— Нашият шампион май е стар познайник на Фумеро — отбеляза стражът.

— Затваряйте си устата — нареди му директорът не особено убедително.

Сетне погледна нетърпеливо затворника и забеляза, че той плаче.

— Хайде, не плачи и си кажи името.

Мъжът прошепна отново:

— Фермин Ромеро де Торес…

Директорът въздъхна с досада.

— Виж, започвам да губя търпение. Искам да ти помогна и хич няма да ми е приятно, ако се наложи да се обадя на Фумеро и да му кажа, че си тук…

Затворникът заскимтя като ранено куче и се разтрепери толкова силно, че директорът, който очевидно намираше сцената за противна и желаеше да приключи с тази работа час по-скоро, размени поглед със стража, без да каже дума. После, псувайки под сурдинка, записа в регистъра името, което му бе дал затворникът.

— Шибана война — промърмори сам на себе си, когато поведоха мъжа към килията му, като го влачеха гол из наводнените тунели.

2

Килията представляваше тъмен и влажен правоъгълник с пробито в скалата малко отворче, през което нахлуваше студен въздух. Стените бяха нашарени с грубо издълбани знаци, оставени от предишни квартиранти. Някои от тях бяха отбелязали имената си и разни дати или бяха оставили други следи, доказващи, че са съществували. Някой си бе дал труда да надраска разпятия в мрака, но небесата явно не ги бяха забелязали. Железните решетки бяха покрити с ръжда, която оставяше следи по ръцете.

Свит на разнебитеното легло, Фермин се опитваше да прикрие голотата си с парче изпокъсан плат, което по всяка вероятност служеше едновременно за одеяло, дюшек и възглавница. Сумракът бе обагрен с бакърен оттенък като диханието на гаснеща свещ. След известно време очите свикваха с този вечен здрач, а изостреният слух започваше да долавя леките движения на нечии тела сред литанията от капчуци и ехтежи, донасяни от въздушното течение, което се процеждаше отвън.

Фермин бе прекарал в килията половин час, когато забеляза в другия й край някаква неясна форма, едва видима в тъмното. Стана и бавно се приближи да я разгледа: оказа се мръсен брезентов чувал. Студът и влагата вече го пронизваха до кости и въпреки че вонята, която се носеше от изпъстрения с тъмни петна вързоп, не обещаваше нищо добро, Фермин реши, че той вероятно съдържа затворническата униформа, която никой не си бе направил труда да му даде. А ако имаше късмет, може би дори щеше да открие вътре одеяло, с което да се постопли. С тези надежди коленичи пред чувала и развърза възела, който стягаше единия му край.

Когато разтвори брезента, мъждивата светлина на газените лампи, примигващи в коридора, разкри нещо, което в първия миг взе за лицето на един от онези манекени, с които шивачите рекламират костюмите на витрините си. Смрадта и последвалото я чувство на гадене го накараха да осъзнае, че това не бе манекен. Покрил с ръка носа и устата си, той дръпна настрани останалата част от чувала и бързо заотстъпва назад, докато не се блъсна в стената на килията.

Трупът, доколкото се виждаше, бе на мъж на неопределена възраст — някъде между четирийсет и седемдесет и пет години, — който надали тежеше повече от петдесет килограма. Дълги чорлави коси и бяла брада покриваха значителна част от изпосталелия като скелет торс. Костеливите ръце с дълги закривени нокти напомняха крака на граблива птица. Очите му бяха отворени и роговиците им изглеждаха смачкани като презрели плодове. Устата му също бе леко отворена и черният, подут език се подаваше между гнилите зъби.

— Свалете му дрехите, преди да го отнесат — обади се един глас от килията, която беше от другата страна на коридора. — Никой няма да ви даде други до следващия месец.

Фермин се взря в сенките и съгледа две блестящи очи, които го наблюдаваха от койката на отсрещната килия.

— Не се бойте, клетникът не може вече никому да навреди — увери го гласът.

Фермин кимна и се приближи отново до чувала, като се чудеше как точно да проведе тази операция.

— Прощавайте — прошепна той на покойника. — Почивайте в мир и дано Бог ви приеме във вечната си слава.

— Беше атеист — осведоми го гласът отсреща.

Фермин кимна отново и реши да не се церемони повече. Студът, пропил килията, го пронизваше до кости и сякаш загатваше, че тук любезностите са излишни. Затаил дъх, той се залови за работа. Дрехите излъчваха същата воня като мъртвеца. Трупното вкочанясване вече бе напреднало и да съблече тялото се оказа много по-трудно, отколкото бе очаквал. Когато официалните одежди на покойника най-сетне бяха свалени, Фермин отново го покри с чувала и го завърза с един моряшки възел, с който не би се справил дори великият Худини. Най-сетне, пременен с разнищената и смрадлива затворническа униформа, той отново се сгуши на леглото, като се чудеше колко ли души са я носили преди него.

— Благодаря ви — рече най-сетне.

— Няма защо — отвърна гласът от отсрещната килия.

— Фермин Ромеро де Торес, на вашите услуги.

— Давид Мартин.

Фермин свъси вежди. Името му звучеше познато. В продължение на почти пет минути преравяше паметта си за отгласи от миналото, докато най-сетне му просветна. Спомни си следобедите, прекарани в едно кътче на библиотеката на улица „Кармен“, където ненаситно бе поглъщал една поредица от книги с дръзки корици и заглавия.

— Кой Мартин, писателят ли? Авторът на „Градът на прокълнатите“?

В мрака се разнесе въздишка.

— Никой вече не уважава псевдонимите в тая страна.

— Простете моята нетактичност, но аз обожавах книгите ви. Интересът ми към тях бе почти научен. Именно затова зная, че всъщност вашата ръка е държала перото на знаменития Игнациус Б. Самсон…

— На вашите услуги.

— Е, господин Мартин, удоволствие е да се запозная с вас, макар и при такива злощастни обстоятелства, защото от години съм ви голям почитател и…

— Хей, влюбените гугутки, ще млъкнете ли най-сетне? Тук някои хора се опитват да спят — изръмжа един сърдит глас, който като че ли идваше от съседната килия.

— Чуйте го само! Душата на компанията — намеси се втори глас, долитащ от по-далечна част на коридора. — Не му обръщайте внимание, Мартин. Заспи ли човек тук, дървениците жив ще го изядат, като започнат от срамотиите. Хайде, Мартин, защо не ни разкажете някоя история? От ония за Клое…

— Да, за да лъскаш бастуна като някой маймун — обади се враждебният глас.

— Приятелю Фермин — поде Мартин от килията си. — Имам удоволствието да ви представя Номер 12, който на всичко намира кусури, и Номер 15 — страдащ от безсъние, образован и официален идеолог на нашия корпус. Останалите не говорят много, особено Номер 14.

— Говоря, когато имам какво да кажа — тросна се един глух, леден глас, който явно принадлежеше на Номер 14, както предположи Фермин. — Ако всички тук правеха така, нощите щяха да са по-спокойни.

Новият квартирант претегли мислено това странно общество.

— Добър вечер на всички. Казвам се Фермин Ромеро де Торес и е удоволствие да се запозная с вас.

— Удоволствието е изцяло ваше — отвърна Номер 12.

— Добре дошъл и дано престоят ви тук да е кратък — рече Номер 14.

Фермин погледна отново към чувала с трупа и преглътна на сухо.

— Този беше Лусио, предишният Номер 13 — обясни Мартин. — Не знаем нищо за него, защото беше ням, горкият. Един куршум му беше поразил ларинкса в битката при Ебро19.

— Жалко, че подобна участ не е сполетяла и други — обади се Номер 15.

— От какво умря? — попита Фермин.

— В тоя зандан човек умира просто от това, че е тук — отвърна Номер 12. — Друго почти не е нужно.

3

Рутината правеше ситуацията по-поносима. Веднъж дневно затворниците от първите два коридора бяха извеждани за около час в оградения с ров двор, за да постоят малко на слънце или под дъжда — В зависимост какво предлагаше времето. Храната се състоеше от наполовина пълна купа със студена, мазна и сивкава каша с неопределено естество и с гранясал вкус, с който гладните стомаси свикваха след няколко дена. Раздаваха я към средата на следобеда и с времето затворниците се научаваха да очакват с нетърпение нейното пристигане.

Веднъж месечно те предаваха мръсните си дрехи и получаваха други, които на теория бяха държани една минута в казан с кипяща вода, макар че дървениците явно не забелязваха тази рязка смяна на температурите. В неделите се отслужваше литургия, на която бе препоръчително да присъстваш. Никой не смееше да я пропусне, защото свещеникът ги проверяваше по списък и отбелязваше липсващите имена. Две отсъствия означаваха едноседмичен пост, а три — едномесечна ваканция в някой от изолаторите в кулата.

Корпусите, дворът и изобщо всички пространства, през които преминаваха затворниците, бяха строго охранявани. Отряд, въоръжен с пушки и пистолети, патрулираше из затвора и когато интернираните се намираха извън килиите си, бе невъзможно да погледнат в коя да е посока и да не видят поне дузина от тези стражи, застанали нащрек с оръжия, готови за стрелба. Към тях спадаха и не толкова заплашителните тъмничари. Никой от тях нямаше вид на военен и сред затворниците битуваше мнението, че това бяха куп неудачници, които в тия тежки времена не бяха успели да си намерят по-свястна работа.

Всеки корпус на затвора имаше назначен тъмничар, който, въоръжен с връзка ключове, дежуреше по дванайсет часа, седнал на стол в края на коридора. Повечето избягваха да се сприятеляват със затворниците, дори не ги заговаряха или поглеждаха, освен в случай на крайна необходимост. Единственото изключение бе един нещастник по прякор Бебо, изгубил око по време на въздушно нападение, докато работел като нощен пазач във фабрика в Пуебло Секо.

Говореше се, че имал брат близнак, който гниел в някакъв зандан във Валенсия. Навярно това бе причината, поради която проявяваше известна доброта към квартирантите и тайно им даваше вода, някой къшей сух хляб или каквото успееше да откопчи от плячката, в която стражите превръщаха колетите, изпращани от семействата на затворниците. Бебо обичаше да примъква стола си близо до килията на Давид Мартин и да слуша историите, които писателят понякога разказваше на останалите затворници. В този своеобразен ад Бебо беше най-близкото подобие на ангел.

След неделната служба директорът обикновено отправяше кратко поучително слово към своите питомци. За него знаеха само, че се казва Маурисио Валс и че преди войната имал скромни претенции за писател и работел като секретар и доносник на един известен местен автор, дългогодишен съперник на злочестия дон Педро Видал. В свободното си време правел нескопосани преводи на гръцки и латински класици, издавал заедно с две сродни души памфлет с високи културни амбиции и нисък оборот, и организирал литературни вечеринки. На тези събирания цял батальон единомислещи светила окайвали всеобщата ситуация и предричали, че ако те някога вземели нещата в свои ръце, светът щял да достигне олимпийски висоти.

Валс сякаш бил обречен на сивото, горчиво съществуване на посредствените души, които Бог, в безкрайната си суровост, дарява с илюзии за величие и безмерно тщеславие. Войната обаче пренаписала съдбата му, както и тази на мнозина други, а късметът му се променил, когато случайността в съюз със зестрогонството помогнала на Маурисио Валс, дотогава влюбен единствено в дивния си талант и безупречната си изтънченост, да мине под венчило с дъщерята на един влиятелен предприемач, чиито пипала поддържали значителна част от бюджета на генерал Франко и неговите войски.

Булката, осем години по-възрастна от Маурисио, била прикована към инвалидна количка от тринайсетгодишна възраст, линееща от вродена болест, която разяждала мускулите и живота й. Никой мъж никога не я бил поглеждал в очите, нито я бил хващал за ръката, за да й каже, че е красива, и да я попита за името й. Пръв и последен сторил това Маурисио, който — подобно на всички бездарни писатели — дълбоко в душата си бил колкото суетен, толкова и практичен. Година по-късно двойката сключила брак в Севиля със звездното присъствие на генерал Кейпо де Ляно20 и други светила от държавния апарат.

— Голяма кариера ви чака, Валс — предрекъл самият Серано Суньер21 по време на една частна аудиенция в Мадрид, на която Валс отишъл, за да си изпроси поста директор на Националната библиотека.

— Испания преживява трудни моменти и всеки испанец от добро семейство трябва да даде рамо, за да спрем марксистките орди, които се стремят да опорочат нашите духовни ресурси — заявил баджанакът на каудильото22, ослепителен в своята униформа на оперетен адмирал.

— Разчитайте на мен, Ваше превъзходителство — предложил услугите си Валс. — За каквото и да било.

Това „за каквото и да било“ се оказало директорски пост, но не във великолепната Национална библиотека в Мадрид, както той желаел, а в един затвор с печална репутация, кацнал на скалисто възвишение над град Барселона. Списъкът на роднините и протежетата, претендиращи за престижни служби, бил твърде дълъг и Валс, въпреки всичките си усилия, се намирал в последната трета на опашката.

— Имайте търпение, Валс. Вашето усърдие ще бъде възнаградено.

Ето как Маурисио Валс научил първия си урок в сложното национално изкуство да маневрираш и прогресираш след всяка смяна на режима: хиляди поддръжници се стремели към върховете и надпреварата била прекалено ожесточена.

4

Такава поне бе легендата, която се носеше за Валс. Този непотвърден сбор от подозрения, догадки и слухове от трета ръка бе достигнал до ушите на затворниците благодарение на коварните машинации на предишния директор, отстранен от поста си след едва две седмици служба и изгарящ от озлобление срещу това парвеню, отнело му званието, за което се бил борил по време на цялата война. Напусналият директор нямал връзки и бил обременен със злополучен прецедент: случвало се да произнася в пияно състояние шеговити коментари за генералисимуса на всички Испании и поразителната му прилика с Глупчо от „Снежанка и седемте джуджета“ на Дисни. Но преди да го загробят като заместник директор на един затвор в Сеута23, той се бе постарал да очерни дон Маурисио Валс пред всеки, проявил готовност да го изслуша.

Едно нещо бе вън от всяко съмнение: никой не можеше да назовава Валс с друго прозвище освен „господин директора“. Според официалната версия, разгласявана от самия него, дон Маурисио бе литератор с признат авторитет, тънък интелект и впечатляваща ерудиция, придобита през годините на обучението му в Париж, а назначението му в изправителния сектор на управляващия режим бе само временно. Истинската му мисия и съдба бе да просвещава простия народ на една опустошена Испания и да го научи как да мисли с помощта на подбран кръг от съидейници.

Речите му често включваха обширни цитати от собствените му писания, поеми или образователни статии за литературата, философията и наложителното възраждане на мисълта в западния свят, които той редовно публикуваше в националната преса. Ако затворниците го аплодираха бурно в края на тези поучителни слова, господин директорът проявяваше великодушие и нареждаше на тъмничарите да им раздадат цигари, свещи или други предмети на лукса от партидата подаръци и колети, изпращани на интернираните от семействата им. Най-примамливите артикули предварително се конфискуваха от тъмничарите, които си ги отнасяха вкъщи или понякога дори ги продаваха на затворниците. Все пак това беше по-добро от нищо. Починалите от естествени или не съвсем естествени причини — средно от един до трима души седмично — бяха изнасяни в полунощ с изключение на почивните дни и църковните празници; в такъв случай трупът оставаше в килията до понеделника или следващия работен ден, като обикновено правеше компания на новия квартирант. Когато затворниците се обадеха, че един от техните другари е преминал в по-добрия свят, някой от тъмничарите отиваше в килията и проверяваше пулса или дишането, след което пъхаше тялото в един от брезентовите чували, използвани за тази цел. Веднъж завързан, чувалът оставаше в килията, докато погребалните агенти от съседното гробище Монжуик не дойдеха да го приберат. Никой не знаеше какво правеха с труповете и когато затворниците задаваха този въпрос на Бебо, той само свеждаше очи и отказваше да отговори.

На всеки петнайсет дни се провеждаше военен съд по съкратена процедура и осъдените биваха разстрелвани призори. Понякога — поради неизправност на пушките или амунициите — взводът за разстрел не успяваше да порази никой жизненоважен орган и тогава воплите на ранените, паднали в рова, се чуваха с часове. Друг път отекваше експлозия и виковете секваха отведнъж. Сред затворниците бе разпространена теорията, че някой от офицерите довършвал недоубитите с граната, но все пак никой не беше сигурен, че това бе вярното обяснение.

Носеше се и друг слух — че в петък сутрин господин директорът приемал в кабинета си съпруги, дъщери, годеници, че даже лели и баби на затворници. Сваляйки предварително венчалния си пръстен, който криел в най-горното чекмедже на писалището си, той изслушвал исканията им, претеглял молбите им, предлагал кърпичка за сълзите им и приемал подаръци и услуги от друго естество, предоставени след обещание за по-добра храна или отношение към близките им или за преразглеждане на неясните присъди, които никога не стигали до решение.

В други случаи Маурисио Валс просто поднасял на посетителките си чаени сладки и чаша мускат и ако въпреки мизерните времена и недохранването все още ловели око, им четял някои от писанията си и им признавал, че бракът му с болна жена бил същинско изпитание за святост. Надълго и нашироко се оплаквал колко ненавиждал работата си на тъмничар и колко унизително било за човек с неговата висока култура и изтънченост да бъде обвързан с такава долна служба, когато истинското му призвание било да е част от елита на страната.

Затворниците с по-дълъг стаж съветваха да не се говори за директора и по възможност дори да не се мисли за него. Повечето от тях предпочитаха да говорят за жените и за семействата, които бяха оставили зад гърба си, за живота, който си спомняха. Някои имаха снимки на приятелки или съпруги, които кътаха като съкровище и бяха готови да ги отбраняват с цената на живота си, ако някой се опиташе да им ги вземе. Не един и двама бяха казали на Фермин, че най-лоши са първите три месеца. После човек изгубваше всяка надежда, времето започваше да тече по-бързо и лишените от смисъл дни приспиваха душата.

5

В неделните дни, след литургията и речта на директора, някои затворници се събираха в едно слънчево кътче на двора, за да споделят някоя и друга цигара и да послушат историите, които им разказваше Давид Мартин, когато умът му беше бистър. Фермин, който ги знаеше почти всичките, защото беше чел цялата поредица „Градът на прокълнатите“, се присъединяваше към групата и оставяше въображението си да полети. Мартин обаче нерядко не беше в състояние да преброи дори до пет, тъй че другите го оставяха на мира, докато той се свираше по ъглите, за да си говори сам. Фермин го наблюдаваше внимателно и понякога го следваше отблизо, защото имаше нещо у този клетник, от което му се свиваше сърцето. Фермин използваше всичките си ловки номера и хитрини, за да му набавя цигари или дори бучки захар, които писателят обожаваше.

— Фермин, вие сте добър човек. Постарайте се да не ви личи.

Мартин винаги носеше със себе си една стара фотография, която обичаше да съзерцава дълги мигове. На нея се виждаше облечен в бяло мъж, който водеше за ръка момиченце на десетина години. И двамата наблюдаваха падащия здрач от края на малък дървен кей, който се врязваше в морето като мостик, прострян над прозрачни води. Когато Фермин го разпитваше за фотографията, Мартин само се усмихваше и безмълвно я прибираше в джоба си.

— Кое е момичето на снимката, господин Мартин?

— Не съм сигурен, Фермин. Паметта ми изневерява понякога. Не ви ли се случва и на вас?

— Разбира се. На всички ни се случва.

Носеше се мълва, че Мартин не бил съвсем с всичкия си, но скоро след като започна да се сближава с него, Фермин си даде сметка, че бедният човек бе дори по-зле, отколкото останалите затворници предполагаха. На моменти разсъждаваше по-ясно от всеки друг, но много пъти като че ли не осъзнаваше къде се намира и говореше за хора и места, които очевидно съществуваха само в спомените или въображението му.

Фермин често се будеше на разсъмване и го чуваше как говори в килията си. Ако се промъкнеше предпазливо до решетките и наостреше уши, успяваше да чуе съвсем ясно как писателят спори с някого, когото наричаше „господин Корели“ — подчертано зловещ тип, съдейки по думите, които разменяше с него.

В една такава нощ Фермин запали остатъка от последната си свещ и я вдигна по посока на отсрещната килия, за да се увери, че Мартин наистина е сам и че двата гласа, неговият и на тъй наречения Корели, излизат от едни и същи устни. Мартин обикаляше килията си и когато погледите им се срещнаха, Фермин разбра, че неговият другар по съдба не го виждаше. Той се държеше така, сякаш стените на затвора не съществуваха и диалогът му с онзи странен човек се водеше на някакво много далечно място.

— Не му обръщайте внимание — прошепна Номер 15 от сенките. — Всяка нощ прави същото. Съвсем е изкукуригал. Щастливец!

На следващата сутрин, когато Фермин го попита за въпросния Корели и за среднощните му разговори, Мартин само го изгледа учудено и се усмихна смутено. При друг случай, когато не можеше да заспи поради студа, Фермин отново се приближи до решетките и чу как Мартин си говори с някого от невидимите си приятели. Нея нощ Фермин се осмели да го прекъсне.

— Мартин? Аз съм, Фермин, съседът ви. Добре ли сте?

Мартин пристъпи до решетките на килията си и Фермин видя, че лицето му е обляно в сълзи.

— Господин Мартин? Коя е Изабела? Преди малко говорехте за нея.

Писателят го изгледа продължително.

— Изабела е единственото хубаво нещо, което е останало на тоя шибан свят — отвърна той с необичайна за него горчивина. — Ако не беше тя, той заслужава да му драснеш една клечка кибрит и да гори, докато и пепел не остане.

— Простете, Мартин. Не исках да ви безпокоя.

Мартин се оттегли в сенките. На следващия ден го намериха да трепери в локва от кръв. През нощта Бебо бе заспал на стола си и писателят се бе възползвал от това, за да си разкъса вените, стържейки китките си по камъните. Когато го отнесоха на носилка, бе смъртно бледен и Фермин си помисли, че няма да го види повече.

— Не се тревожете за приятеля си, Фермин — рече Номер 15. — Ако беше някой друг, щеше да отиде направо в чувала, но не и Мартин — господин директорът няма да го остави да умре. Никой не знае защо.

Килията на Давид Мартин остана празна в продължение на пет седмици. Когато Бебо го донесе на ръце като дете, облечен в бяла пижама, ръцете му бяха превързани чак до лактите. Не помнеше никого и прекара първата нощ, като си говореше сам и се смееше. Бебо придърпа стола си до решетките на килията му и цяла нощ бдя над него, като му подаваше бучки захар, които бе задигнал от стаята на офицерите и бе скрил в джобовете си.

— Господин Мартин, моля ви, не говорете така, че Бог ще ви накаже — шепнеше му тъмничарят между отделните захарчета.

В реалния свят Номер 12 бе доктор Роман Санауха, шеф на отдел вътрешни болести в Клиниката на Барселона — човек честен и изцелен от идеологически мании и заблуди, чиято съвест и отказът му да издаде приятелите си го бяха изпратили в крепостта. По принцип професиите на затворниците не се зачитаха между тези стени, освен когато дадена професия можеше да донесе някаква изгода на директора. В случая с доктор Санауха бързо бе установено, че той би могъл да бъде полезен.

— За жалост не разполагам тук с подходящите медицински ресурси — обясни му директорът. — Истината е, че режимът си има по-важни грижи и много-много не се интересува дали някой от вас ще изгние от гангрена в килията си. С големи усилия извоювах да ми изпратят зле оборудвана аптечка и един шарлатанин, когото надали биха взели за метач във ветеринарния факултет. Но това е всичко, което имам на разположение. Зная, че преди да се поддадете на заблудата на неутралитета, сте се ползвали с известна репутация като лекар. По причини, които не ви касаят, за мен е от особена важност затворникът Давид Мартин да не ни напусне преждевременно. Ако се съгласите да сътрудничите, за да го поддържаме в прилично добро здраве, доколкото е възможно при тези обстоятелства, уверявам ви, че ще направя престоя ви тук по-поносим и лично ще се погрижа да преразгледат вашия случай с оглед скъсяване на присъдата ви.

Доктор Санауха кимна.

— Дочувам, че според някои затворници на Мартин нещо му хлопа дъската, както казвате вие. Така ли е? — попита директорът.

— Не съм психиатър, но по мое скромно мнение той е видимо неуравновесен.

Директорът претегли тази забележка.

— Според преценката ви на лекар, колко дълго би могъл да издържи? Жив, имам предвид.

— Не зная. Условията в затвора са нездравословни и…

Директорът го накара да млъкне, като кимна с отегчено изражение.

— А разсъдъкът му? Според вас колко време ще може да запази умствените си способности?

— Не много дълго, струва ми се.

— Разбирам.

Директорът му предложи цигара, която докторът отказа.

— Харесвате го, нали?

— Почти не го познавам — отвърна Санауха. — Изглежда свестен човек.

Директорът се усмихна.

— И ужасен писател. Най-лошият, който тази страна някога е имала.

— Господин директорът е международен авторитет по всички въпроси на литературата. Аз не разбирам нищо от тази тема.

Събеседникът му го измери с леден поглед.

— За по-малки безочливости съм изпращал хора в изолатор за три месеца. Малцина оцеляват, а оцелелите се връщат в по-лошо състояние от това на приятеля ви Мартин. Не си въобразявайте, че дипломата ви гарантира някакви привилегии. В досието ви пише, че имате съпруга и три дъщери навън. Късметът ви — и вашият, и на семейството ви — зависят от това, доколко ще ми бъдете полезен. Ясно ли се изразявам?

Доктор Санауха преглътна с мъка.

— Да, господин директоре.

— Благодаря, докторе.

Санауха редовно трябваше да хвърля един поглед на Мартин по нареждане на Валс. Последният, според клюката, не се доверяваше особено на лекаря на затвора — хитър шарлатанин, който от постоянно съставяне на смъртни актове явно бе забравил понятието профилактични грижи — и не след дълго го уволни.

— Какво е състоянието на пациента, докторе?

— Доста е слаб.

— Ясно. А вътрешните му демони? Все така ли си говори сам и си въобразява разни неща?

— В това отношение няма промяна.

— Прочетох в „АВС“24 една отлична статия от моя добър приятел Себастиан Хурадо, в която се говори за шизофренията, болестта на поетите.

— Нямам нужната квалификация, за да поставя такава диагноза.

— Но сте достатъчно квалифициран, за да го поддържате жив, нали?

— Правя каквото мога.

— Правете повече от това. Помислете за дъщерите си. Толкова млади и тъй беззащитни сред всички тия бездушни негодници и червени, които все още се крият навън.

С течение на месеците доктор Санауха постепенно се привърза към Мартин и един ден, докато споделяха фасове, разказа на Фермин онова, което знаеше за този човек, който със своите бълнувания и със статуса си на официален лунатик на затвора си бе спечелил шеговития прякор „Затворника на рая“.

6

— Да ви кажа честно, според мен Давид Мартин вече е бил болен от известно време, когато го докараха тук. Чували ли сте за шизофренията, Фермин? Това е една от любимите нови думи на господин директора.

— На това цивилните обикновено му викат „да ти хлопа дъската“.

— Не е шега работа, Фермин. Болестта е много сериозна. Не е по моята специалност, но съм виждал няколко случая. Пациентите често чуват гласове, виждат и си спомнят лица или събития, които никога не са се случвали… Умствените способности постепенно се влошават и от един момент нататък болните вече не могат да направят разлика между действителността и измислицата.

— Както, впрочем, седемдесет процента от испанците… Мислите ли, че бедният Мартин страда от тази болест, докторе?

— Не зная със сигурност. Както ви казах, не е по моята специалност, но смятам, че проявява някои от най-често срещаните симптоми.

— Може би в този случай заболяването му е късмет…

— Никога не е късмет, Фермин.

— А той знае ли, че е, тъй да се каже, засегнат?

— На лудия винаги му се струва, че другите хора са луди.

— Нали и аз това казвам за седемдесет процента от испанците…

Един страж ги наблюдаваше внимателно от караулната си будка, сякаш се опитваше да чете по устните им.

— Говорете по-тихо, че ще си вземем белята.

Докторът направи знак на Фермин да се обърнат и да тръгнат към другия край на двора.

— В тия времена дори стените имат уши — рече той.

— Сега остава само да им изникне половин мозък между ушите — тогава може би ще се избавим от това дередже — отвърна Фермин.

— Знаете ли какво ми каза Мартин първия път, когато му направих медицински преглед по настояване на господин директора?

— Не му казах, че по нареждане на господин директора всички произведения на Александър Дюма бяха изтеглени от библиотеката на затвора, заедно с Дикенс, Галдос и много други автори, чиито творби смяташе за буламачи, които само развличат простия народ, без да го възпитават. Той ги замени с колекция от собствените си непубликувани романи и разкази, а също и с книги на свои приятели — всичко това подвързано с кожа от един затворник с опит в графичните изкуства, казваше се Валенти. Щом приключи работата, директорът го умори от студ, като го застави да прекара пет нощи на двора под януарския дъжд, и то само защото се бе пошегувал с изяществото на прозата му. Така Валенти успя да излезе оттук по метода на Мартин: мъртъв.

След като прекарах известно време тук, разбрах от разговорите между тъмничарите, които дочувах понякога, че Давид Мартин е бил докаран в затвора по настояване на самия господин директор. Преди това го държали в затвора Модело, обвинен в серия от престъпления, за които надали някой е повярвал, че наистина са извършени от него. Твърдеше се, наред с други неща, че в пристъп на ревност убил своя ментор и най-добър приятел, заможен мъж на име Педро Видал, писател като него, а също и съпругата на Видал, Кристина. И че ликвидирал хладнокръвно неколцина полицаи и не знам още кого. В последно време обвиняват толкова хора в толкова неща, че човек вече не знае какво да мисли. Трудно ми е да повярвам, че Мартин е убиец, но пък по време на войната съм виждал толкова хора и от двете страни да си свалят маската и да показват истинското си лице, че иди разбери… Всеки хвърля камък, а после сочи съседа си.

— О, ако аз седна да ви разправям… — вметна Фермин.

— Там е работата, че бащата на въпросния Видал е влиятелен индустриалец, червив с пари. Говори се даже, че бил един от ключовите банкери на националната фракция. Защо става така, че банкерите печелят всички войни? Както и да е, тази важна клечка Видал лично поискал от Министерството на правосъдието да издирят Мартин и да се погрижат да изгние в затвора заради онова, което сторил със сина му и снаха му. Изглежда, че Мартин бил избягал от страната и се укривал в чужбина почти три години, когато го открили близо до границата. Надали е бил с всичкия си, мисля си аз, за да се върне в Испания, където са го чакали, за да го разпнат. И то през последните дни на войната, когато хиляди хора прекосяваха границата в обратната посока.

— Понякога на човек му писва да бяга — рече Фермин. — Светът е много малък, когато няма къде да отидеш.

— Сигурно това си е мислел и Мартин. Не знам как е успял да мине границата, но неколцина местни жители от Пучсерда̀25 уведомили Цивилната гвардия26, след като го гледали да броди из града дни наред, облечен в дрипи, и да си говори сам. После пък някакви овчари го видели по пътя за Болвир, на няколко километра от Пучсерда̀. Там има едно голямо старо имение, наречено Торе дел Ремеи, което по време на войната било превърнато в болница за ранени на фронта. Ръководели го група жени, които навярно се съжалили над Мартин и му предложили подслон и храна, като го взели за военен. Когато гвардейците отишли да го приберат, вече не бил там, но същата нощ го заварили да върви по замръзналото езеро, опитвайки се да пробие дупка в леда с един камък. Отначало помислили, че се опитва да се самоубие, и го откарали в санаториума Вила Сан Антонио. Очевидно един от тамошните лекари го познал — не ме питайте как — и когато името му стигнало до военното губернаторство, го прехвърлили в Барселона.

— В устата на вълка…

— Добре го казахте. Изглежда, че съдебният процес не е продължил и два дена. Списъкът на предявените обвинения бил безкраен и въпреки че почти нямало улики или доказателства, които да ги подкрепят, прокурорът — незнайно как — успял да представи многобройни свидетели, които дали показания срещу Мартин. Десетки хора се явили в залата — подкупени навярно от стария Видал — и изразили към подсъдимия такава люта ненавист, която изненадала дори съдията. Бивши колеги на Мартин от времето, когато работел в един незначителен вестник, наречен „Ла вос де ла индустрия“27, псевдоинтелектуалци, неудачници и завистници от всякакъв сорт изпълзели от канавките, за да се закълнат, че писателят е извършил всичко, в което го обвиняват, че и повече. Нали знаете как стават тези работи? По нареждане на съдията и по съвет на Видал старши всичките му творби били конфискувани и изгорени под предлог, че са подривна литература и противоречат на морала и обществените интереси. Когато Мартин заявил в съда, че единственият обществен интерес, който той защитава, е четенето, а останалото си е лична работа на всеки индивид, съдията му прибавил още десет години към присъдата, която вече била издадена. Изглежда, че вместо да си трае по време на процеса, Мартин отговарял без задръжки на всичко, което го питали, и в крайна сметка сам си изкопал гроба.

— Всичко се прощава на тоя свят, само да казваш истината е непростимо.

— И тъй, осъдили го на доживотен затвор. „Ла вос де ла индустрия“, вестникът, притежаван от стария Видал, публикувал обширен протокол, изброяващ всичките му престъпления, и — като капак на всичко — една уводна статия. Познайте кой я подписал!

— Нашият превъзходен директор, дон Маурисио Валс.

— Същият. В нея той определил Мартин като „най-лошият писател в историята“ и изразил радостта си, че книгите му били унищожени, защото били „обида за човечеството и за добрия вкус“.

— Същото казаха и за Двореца на музиката28 — отбеляза Фермин. — Там е работата, че при нас се е събрал каймакът на международната интелигенция. С право е казал Унамуно: нека другите да творят, ние ще изказваме мнения.

— Невинен или не, след публичното си унижение и изгарянето на всяка страница, която бил написал, Мартин се озовал в една килия в затвора Модело. Там навярно щял да си умре след няколко седмици, ако не бил господин директорът, който следял случая му с най-жив интерес и по някаква странна причина бил обсебен от него, тъй че успял да получи достъп до досието му и издействал да го прехвърлят на това място. Мартин ми разказа, че в деня, когато пристигнал тук, Валс го извикал в кабинета си и му дръпнал една от своите речи.

— Не зная дали Мартин е приел предложението на господин директора, или не, но имам чувството, че го е приел, защото все още е жив и очевидно нашият личен Бог е заинтересован това да не се промени, поне за момента. Дори му е предоставил в килията хартия и принадлежности за писане, навярно за да префасонира великите творби, тъй че нашият директор най-сетне да се окичи с онази безсмъртна литературна слава, за която толкова жадува. Аз, да ви кажа честно, не зная какво да мисля. Впечатлението ми е, че клетият Мартин не е в състояние да препише дори номера на обувките си и че през повечето време е в плен на едно чистилище, което сам е изградил в ума си, където угризенията и мъката жив ще го изядат. Макар че моята област са вътрешните болести и не съм квалифициран да му поставя диагноза…

7

Историята, разказана от добрия доктор, заинтригува Фермин. Верен на вечното си застъпничество за изгубени каузи, той реши да направи самостоятелно разследване, за да научи повече неща за Мартин и мимоходом да усъвършенства идеята за бягство via mortis29 в стила на мосю Александър Дюма. Докато размишляваше над темата, все повече му се струваше, че поне в това отношение Затворникът на рая не беше чак толкова смахнат, колкото го изкарваха. Всеки път, когато ги пускаха в двора, Фермин намираше повод, за да се доближи до Мартин и да завърже разговор с него.

— Фермин, вече имам чувството, че сме гаджета. Следвате ме като сянка, накъдето и да се обърна, все вас виждам.

— Прощавайте, господин Мартин, но има едно нещо, което мира не ми дава.

— И кое, ако мога да знам, ви вълнува толкова силно?

— Вижте, правичката да ви кажа, не разбирам как почтен човек като вас се е съгласил да помогне на онова гадно и суетно кюфте, нашето директорче, в мошеническите му опити да мине за салонен писател.

— Не цепите басма, а? На това място май няма никакви тайни.

— Просто имам нюх за разкриване на сложни машинации и други детективски занимания.

— В такъв случай сигурно сте узнали, че не съм почтен човек, а престъпник.

— Така е решил съдията.

— Подкрепен от цяла армия свидетели под клетва.

— Подкупени от един злодей и страдащи от хроничен запек поради завист и най-различни низости.

— Я ми кажете, Фермин, има ли нещо, което да не знаете?

— О, безброй неща. Но онова, което вече дни наред не мога да преглътна, е защо имате вземане-даване с този самозабравил се кретен. Хората като него са гангрената на тази страна.

— Такива хора има навсякъде, Фермин. Никоя страна няма патент.

— Но само тук ги вземаме на сериозно.

— Не го съдете прибързано. В целия този фарс господин директорът е много по-сложен персонаж, отколкото изглежда. Първо на първо, самозабравилият се кретен, както го наричате, е човек с голяма власт.

— Да, въобразява си, че е Господ.

— В това конкретно чистилище може би не е далече от истината.

Фермин сбърчи нос. Такива приказки хич не му се нравеха. Мартин сякаш с наслада отпиваше от виното на своето поражение.

— Да не би да ви е заплашвал? Това ли е? Какво повече може да ви направи?

— На мен нищо, освен да ме разсмее. Но на други хора, които са извън тези стени, би могъл сериозно да навреди.

Фермин дълго мълча.

— Простете ми, господин Мартин. Не исках да ви обидя. Не бях помислил за това.

— Не ме обиждате, Фермин. Напротив, струва ми се, че гледате твърде великодушно на моята ситуация. Вашето доверие говори много повече за вас, отколкото за мен.

— Всичко е заради онази госпожица, нали? Изабела.

— Госпожа е.

— Не знаех, че сте женен.

— Не съм. Изабела не е моя съпруга. Не ми е и любовница, ако това си мислите.

Фермин си замълча. Не искаше да поставя под съмнение думите на писателя, но само като го чуеше да говори за нея, му ставаше пределно ясно, че тази госпожица или госпожа бе човекът, когото бедният Мартин обичаше повече от всичко на света, навярно едничкото нещо, което го поддържаше жив в тази бездна от мизерия. А най-тъжното бе, че той сякаш дори не го осъзнаваше.

— Изабела и нейният съпруг държат книжарница — едно място, което винаги е имало много специално значение за мен още от детските ми години. Господин директорът ми каза, че ако не изпълня желанието му, ще се погрижи да ги обвинят, че продават подривна литература, да им отчуждят книжарницата, да ги пратят в затвора и да им отнемат синчето, което няма и три години.

— Тоя шибан кучи син — тихо рече Фермин.

— Недейте, Фермин — каза Мартин. — Това не е ваша война. Тя си е моя. Заслужил съм я заради онова, което направих.

— Нищо не сте направили, Мартин.

— Не ме познавате добре, Фермин. Пък и хич не ви трябва. Онова, над което трябва да се съсредоточите, е как да избягате оттук.

— Това е другото, за което исках да ви попитам. Доколкото разбрах, в момента разработвате експериментален метод за измъкване от тая клоака. Ако ви трябва опитно зайче — доста мършавичко, но преливащо от ентусиазъм, — смятайте, че съм на вашите услуги.

Мартин го гледаше замислено.

— Чели ли сте Дюма?

— От кора до кора.

— Да, имате такъв вид. Щом е така, навярно се досещате какво имам предвид. Слушайте ме внимателно.

8

Фермин бе прекарал шест месеца в пленничество, когато една поредица от събития промени значително рутината на живота му. Първото от тях бе, че по това време, когато режимът все още вярваше, че Хитлер, Мусолини и сие ще спечелят войната и скоро цяла Европа ще придобие цвета на долните гащи на Генералисимуса, една безнаказана и яростна вълна от главорези, доносници и новопокръстени политкомисари докара броя на затворените, задържани, подсъдими или „изчезнали“ граждани до незапомнени висоти.

Затворите на страната не можеха да се справят с наплива и военните власти наредиха на управата на Монжуик да удвои и дори да утрои броя на интернираните, за да поеме част от пороя от осъдени, който заливаше онази сразена и окаяна Барселона от 1940 г. За целта господин директорът уведоми затворниците в една от изящните си неделни речи, че от този момент нататък ще споделят килиите си. Доктор Санауха беше преместен при Мартин, вероятно за да го наглежда и да обуздава самоубийствените му пориви. Фермин трябваше да дели килия №13 с бившия си съсед, Номер 14, и тъй нататък. Всички затворници в корпуса бяха настанени по двама, за да освободят място за новопристигащите, докарвани всяка нощ с пикапи от затворите Модело или Кампо де ла Бота.

— Не ми правете такива физиономии, че на мен тая работа ми харесва още по-малко, отколкото на вас — уведоми Номер 14 новия си другар, щом се премести при него.

— Предупреждавам ви, че проявите на враждебност ми причиняват неконтролируемо газоотделяне — заплаши го Фермин. — Тъй че зарежете бабаитлъка и се постарайте да се държите любезно и да пикаете с лице към стената, без да пръскате, инак някой ден ще осъмнете, покрит с поникнали гъби.

Бившият Номер 14 прекара пет дни, без да пророни нито дума на Фермин. Най-сетне, сразен от зловонните газове, с които последният го обгръщаше в ранни зори, реши да смени стратегията си.

— Нали ви предупредих? — рече Фермин.

— Добре, предавам се. Казвам се Себастиан Салгадо, синдикалист по професия. Дайте да си стиснем ръцете и да бъдем приятели, но, за Бога, спрете да пърдите така, защото вече започвам да халюцинирам и виждам насън как Захарното момче30 танцува чарлстон.

Фермин се ръкува със Салгадо, при което забеляза, че му липсват кутрето и безименният пръст.

— Фермин Ромеро де Торес, щастлив да се запознае най-сетне с вас. По професия — член на тайните разузнавателни служби в карибския сектор на каталонското правителство, понастоящем в резервите, а по призвание — библиограф и любител на литературата.

Салгадо изгледа новия си другар по неволя и подбели очи.

— А разправят, че Мартин бил луд!

— Луд е оня, който се има за здравомислещ и смята, че глупаците не са от неговия ранг.

Сразен, съкилийникът му само кимна в отговор.

Второто събитие се случи няколко дни по-късно, когато двама стражи дойдоха да го вземат по здрач. Бебо им отвори килията, като се опитваше да прикрие безпокойството си.

— Ей, ти, кльощавият, ставай — изфъфли единият от стражите.

Салгадо помисли за миг, че молитвите му са били чути и че отвеждат другаря му на разстрел.

— Кураж, Фермин — ободри го той с усмивка. — Да умрете за Бога и отечеството — какво по-хубаво от това?

Двамата стражи сграбчиха Фермин, оковаха му ръцете и краката и го помъкнаха по коридора, съпътстван от разтревожените погледи на останалите затворници и гръмкия смях на съкилийника си.

— От тая работа и с пърдене няма да се измъкнеш — кикотеше се Салгадо.

9

Преведоха го през лабиринт от тунели до един дълъг коридор, в чийто край се виждаше масивна дървена врата. Фермин почувства, че му се гади и реши, че е настъпил краят на жалкия му живот. Зад вратата сигурно го чакаше Фумеро с оксиженова горелка и цяла нощ на разположение. За изненада на затворника, когато стигнаха вратата, единият от стражите му свали оковите, а другият почука внимателно.

— Влез — отвърна добре познат глас.

Ето как Фермин се озова в кабинета на господин директора, разкошно обзаведена стая с изискани мебели и килими, отмъкнати навярно от някое имение в района Бонанова. Сцената допълваха един испански флаг с орел, щит и надпис, един портрет на каудильото, ретуширан по-силно дори от рекламните снимки на Марлене Дитрих, и самият господин директор, дон Маурисио Валс, който се усмихваше зад бюрото си, наслаждавайки се на вносна цигара и чаша бренди.

— Седни — покани го той. — Не се страхувай.

Фермин забеляза до него поднос с препълнена чиния с месо, грах и картофено пюре, което още вдигаше пара и миришеше на горещо масло.

— Това не е мираж — благо рече директорът. — Това е твоята вечеря. Надявам се да ти хареса.

Фермин, който за последен път бе виждал такъв разкош през юли 1936 г., се нахвърли на храната, преди видението да се е изпарило. Господин директорът го гледаше как нагъва с едно изражение на погнуса и презрение, което прозираше зад застиналата му усмивка, палеше цигара от цигара и току приглаждаше напомадената си коса. Когато вечерята бе ометена, Валс направи знак на стражите да се оттеглят. Насаме господин директорът изглеждаше много по-зловещ, отколкото в присъствието на въоръжен ескорт.

— Фермин, нали? — небрежно попита той.

Затворникът бавно кимна.

— Навярно се питаш защо съм те повикал.

Фермин се сви на стола си.

— Нямаш повод за тревога, дори напротив. Наредих да те докарат тук, защото искам да подобря условията ти на живот и, кой знае, може би да преразгледам присъдата ти, защото и двамата сме наясно, че обвиненията срещу теб бяха несъстоятелни. В такива смутни времена живеем сега, че покрай сухото гори и суровото. Това е цената на националното възраждане. Независимо от тези съображения, искам да знаеш, че съм на твоя страна. Аз самият в известен смисъл съм затворник тук. Сигурен съм, че и двамата искаме да се махнем от това място час по-скоро и мисля, че можем да си помогнем взаимно. Цигарка?

Фермин плахо прие.

— Ако нямате нищо против, ще си я запазя за по-късно.

— Разбира се. Ето, вземи целия пакет.

Фермин пъхна пакета в джоба си. Господин директорът се наведе напред, като се усмихваше. В зоологическата градина има точно такава змия, помисли си Фермин, само че онази яде единствено мишки.

— Как ти се струва новият ти другар по килия?

— Салгадо? Очарователна личност.

— Не знам дали ти е известно, че преди да го опандизят, този негодник е бил терорист и наемен убиец, работещ за комунистите.

Фермин поклати глава.

— На мен пък ми каза, че е синдикалист.

Валс тихо се изсмя.

— През май 1938 г. се промъкнал сам-самичък в дома на семейство Вилажоана на Пасео де ла Бонанова и ги очистил всичките, включително петте им деца, четирите прислужнички и осемдесет и шестгодишната баба. Знаеш ли кои бяха Вилажоана?

— Ами…

— Бижутери. В момента на престъплението в къщата имало бижута и пари в брой на стойност двайсет и пет хиляди песети. Знаеш ли къде са тези пари сега?

— Нямам представа.

— Не само ти — никой няма представа. Едничкият, който знае, е другарят Салгадо, който решил да не ги даде на пролетариата, а да си ги скрие, за да живее на широка нога след войната. Нещо, което никога няма да направи, защото ще го държим тук, докато пропее, или докато твоят приятел Фумеро го нареже на малки парченца.

Фермин кимна. Беше събрал две и две.

— Вече забелязах, че му липсват два пръста на дясната ръка и походката му е малко странна.

— Помоли го някой ден да си свали гащите и ще видиш, че му липсват и други работи, които е изгубил по трасето, защото упорито отказва да сътрудничи.

Фермин преглътна на сухо.

— Искам да знаеш, че мен тези зверства ме отвращават. Това е едната от двете причини, поради които наредих да преместят Салгадо в твоята килия: вярвам, че хората стигат до разбирателство, като разговарят. Искам от теб да разучиш къде е скрил плячката от дома на Вилажоана и от всички други грабежи и престъпления, които е извършил през последните години, и да ми кажеш.

Фермин усети как сърцето му слезе в петите.

— А другата причина?

— Второто е, че напоследък, както забелязах, двамата с Давид Мартин сте станали големи дружки. Това много ме радва. Приятелството е добродетел, която облагородява човеците и спомага за реабилитирането на затворниците. Не знам дали ти е известно, че Мартин е писател.

— Чувал съм нещо такова.

Господин директорът му отправи леден поглед, но запази дружелюбната си усмивка.

— Мартин не е лош човек, но страда от много заблуди. Една от тях е наивната идея, че трябва да брани разни недостойни личности и тайни.

— Нищо чудно, той си е особняк.

— Разбира се. Затова си помислих, че може би няма да е зле, ако си плътно до него и си държиш очите и ушите отворени, за да ми разказваш какво говори, какво мисли, какво чувства… Сигурно ти е споменал нещо, което е привлякло вниманието ти.

— Сега ми идва наум, господин директоре, че в последно време се оплаква доста от една пришка на слабините, където кожата му се е протрила от гащите.

Валс въздъхна и измърмори нещо под носа си, видимо отегчен от необходимостта да се държи любезно с такъв неблагонадежден индивид.

— Слушай, палячо, тая работа може да стане по лесния начин, а може и по трудния. Опитвам се да бъда умерен, но е достатъчно само да вдигна този телефон и твоят приятел Фумеро ще бъде тук след половин час. Разправяли са ми, че напоследък освен горелката държи в една от подземните килии сандъче с дърводелски инструменти, с които правел чудеса. Ясно ли се изразявам?

Фермин стисна здраво ръцете си, за да скрие треперенето им.

— Отлично, господин директоре. Простете ми. Толкова отдавна не съм ял месо, че белтъчините сигурно ме удариха в главата. Няма да се повтори.

Директорът се усмихна и продължи, сякаш нищо не се бе случило.

— Особено ми е интересно дали Мартин някога е споменавал за някакво гробище на забравените или мъртвите книги, или нещо от този род. Помисли добре, преди да отговориш. Разправял ли ти е за това място?

Фермин поклати глава.

— Заклевам се пред Ваше благородие, че през живота си не съм чувал господин Мартин или който и да било да споменава за такова гробище…

Господин директорът му намигна.

— Вярвам ти. И затова знам, че ако някога го спомене, ще ми кажеш. А ако той си трае, ти ще повдигнеш този въпрос и ще разбереш къде се намира.

Фермин закима усърдно.

— Има и още нещо. Ако Мартин отвори пред теб дума за една работа, която съм му възложил да свърши, убеди го, че е в негов интерес, и най-вече в интерес на една високо ценена от него млада дама, а също и на съпруга и детето й, да запретне ръкави и да напише най-добрата си творба.

— Госпожа Изабела ли имате предвид? — попита Фермин.

— А, значи ти е говорил за нея… Да беше я видял — рече директорът, докато си бършеше очилата с кърпичка. — Младичка, съвсем младичка, с една такава стегната плът като на ученичка… Идея си нямаш колко пъти е седяла тук, където седиш ти в момента, и ме е умолявала за тоя нещастник Мартин. Няма да ти разправям какво ми е предлагала, защото съм кавалер, но, между нас казано, обожанието, което тази хлапачка изпитва към него, е доста издайническо. Бих се обзаложил, че онова нейно дете, Даниел, не е на съпруга й, а на Мартин, който има кошмарен вкус по отношение на литературата, но отличен нюх за фльорци.

Директорът млъкна, забелязвайки, че затворникът го наблюдава с непроницаем поглед, който никак не му хареса.

— Какво зяпаш? — тросна се той.

Сетне почука по бюрото с кокалчетата на пръстите си и вратата зад Фермин незабавно се отвори. Двамата стражи го сграбчиха за ръцете и го вдигнаха от стола, тъй че краката му не докосваха пода.

— Не забравяй какво ти казах — рече директорът. — След четири седмици искам да те видя отново на този стол. Ако ми донесеш някакви резултати, уверявам те, че престоят ти тук ще се подобри. Ако ли не, ще ти направя резервация за подземната килия заедно с Фумеро и неговите играчки. Ясно ли ти е?

— Като бял ден.

С отегчено изражение директорът направи знак на хората си да отведат затворника и пресуши чашата с бренди, погнусен от задължението да общува с такава безпросветна и долна паплач ден след ден.

10

Барселона, 1957 г.

— Нещо пребледняхте, Даниел — тихо рече Фермин и ме извади от транса ми.

Салонът на „Кан Луис“, улиците, които бяхме изминали, за да отидем там — всичко бе изчезнало. Пред себе си виждах само кабинета в крепостта Монжуик и лицето на онзи мъж, говорещ за майка ми с думи и намеци, които изгаряха душата ми. Усетих как нещо студено и остро се надига в мен, една ярост, каквато никога не бях изпитвал. За миг пожелах повече от всичко друго на света онзи негодник да е пред мен, за да му извия врата и да го гледам отблизо, докато вените в очите му се пръснат.

— Даниел…

Затворих очи и поех дълбоко дъх. Когато ги отворих, отново се намирах в „Кан Луис“ и Фермин Ромеро де Торес ме гледаше съкрушен.

— Простете ми, Даниел — каза той.

Устата ми бе пресъхнала. Налях си чаша вода и я изпих до дъно, като се надявах подходящите думи да ми дойдат на езика.

— Няма за какво да ви прощавам, Фермин. Не сте виновен за нищо от онова, което ми разказахте.

— Първо на първо, виновен съм, задето изобщо трябваше да ви го разкажа — прошепна толкова тихо, че гласът му едва се чуваше.

Видях го как сведе очи, сякаш не смееше да ме погледне. Изведнъж осъзнах колко силна бе болката му от спомена за този епизод и от необходимостта да ми разкрие истината, и се засрамих от собственото си озлобление.

— Фермин, погледнете ме.

Погледна ме плахо с крайчеца на окото си и аз му се усмихнах.

— Искам да знаете, че съм ви признателен, задето ми казахте истината, и разбирам защо сте предпочели да скриете тези неща от мен преди години.

Той кимна едва-едва, но нещо в очите му ми подсказваше, че моите думи изобщо не са го утешили. По-скоро обратното. Поседяхме мълчаливо няколко мига.

— Има и още, нали? — попитах след малко.

Фермин кимна.

— И онова, което следва, е по-лошо?

Ново кимване.

— Много по-лошо.

Отместих поглед и се усмихнах на професор Албуркерке, който тъкмо си тръгваше и не пропусна да ни махне за поздрав.

— В такъв случай защо да не си поръчаме още вода и да ми разкажете и останалото? — попитах.

— По-добре да е вино — прецени Фермин. — От онова, сляпото.

11

Барселона, 1940 г.

Една седмица след срещата между Фермин и господин директора се появиха двама души, които никой в корпуса на затвора не беше виждал, но от километър им личеше, че са от политическата полиция. Те сложиха белезници на Салгадо и го отведоха, без да обелят дума.

— Бебо, знаеш ли къде го водят? — попита Номер 12.

Тъмничарят поклати глава, но погледът му издаваше, че е дочул нещичко и предпочита да не навлиза в подробности. Поради липса на други събития отсъствието на Салгадо веднага се превърна в тема за дебати и предположения сред затворниците, които развиваха какви ли не теории.

— Тоя тип беше шпионин на националистите, внедрен между нас, за да измъква сведения с тия негови измишльотини, че уж бил опандизен като синдикалист.

— Да, затова му бяха изтръгнали два пръста и дявол знае още какво, така че всичко да изглежда по-убедително.

— Бас държа, че сега нагъва мерлуза по баскски в ресторант „Амая“ с приятелчетата си и се скъсва да ни се смее.

— Аз пък мисля, че си е признал всичко, което искаха да им изпее, и после са го хвърлили десет километра навътре в морето с камък на шията.

— Имаше мутра на фалангист31. Добре, че аз си мълчах като риба, а вие сега ще загазите.

— Ще загазим, как не! Може даже и в затвора да ни хвърлят.

По липса на други развлечения тези дискусии се проточиха още два дни — до момента, когато същите мъже, които бяха отвели Салгадо, го върнаха обратно. Първото, което всички забелязаха, бе, че той не можеше да се държи на краката си и трябваше да го влачат като някакъв вързоп. Второ, беше смъртно бледен и облян в студена пот. Затворникът се бе завърнал полугол и покрит с кафеникава кора, която изглеждаше смесица от засъхнала кръв и собствените му изпражнения. Стовариха го на пода в килията, сякаш бе чувал с оборски тор, и си отидоха, без да кажат дума.

Фермин го вдигна на ръце и го сложи да легне на койката. Сетне започна бавно да го мие с няколко ивици плат, които отпра от собствената си риза, и малко вода, която Бебо му донесе тихомълком. Салгадо беше в съзнание и дишаше с мъка, но очите му горяха с вътрешен огън. Там, където допреди два дни се бе намирала лявата му ръка, сега имаше един пулсиращ чукан от виолетова плът, обгорена с катран. Докато Фермин му почистваше лицето, Салгадо му се усмихна с малкото си останали зъби.

— Защо не им кажете най-сетне на ония касапи онова, което искат да знаят, Салгадо? Това са просто пари. Не зная колко сте скътали, но не струват толкова.

— Как ли пък не! — измънка той с малкото дъх, който му бе останал. — Тия пари са си мои.

— По-скоро са на хората, които сте убили и ограбили, ако нямате нищо против това малко уточнение.

— Никого не съм ограбил. Те бяха ограбили народа преди това. Ако съм ги екзекутирал, то е било, за да въздам онази справедливост, която народът изискваше.

— Да бе, да. Слава Богу, че се появихте вие, каталонският Робин Худ, за да поправите всички неправди. Голям защитник на закона се извъдихте.

— Тези пари са моето бъдеще — изплю Салгадо.

Фермин избърса с влажния парцал студеното му, покрито с драскотини чело.

— Бъдещето не е обект на желание; то трябва да се заслужи. А вие нямате бъдеще, Салгадо. Нито вие, нито тази страна, която неспирно ражда зверове като вас и като господин директора, а после си затваря очите. Бъдещето го затрихме всички ние и сега ни очакват само лайна като тия, които капят от вас и които вече ми писна да чистя.

Салгадо издаде някакво гърлено стенание, което Фермин възприе като смях.

— Спестете си речите, Фермин. Да не вземете сега да се изкарате герой?

— Не, герои има в излишък. Аз съм страхливец — ни повече, ни по-малко. Но поне си го знам и не го отричам.

Фермин продължи да го почиства, доколкото можеше, а накрая го зави с онова подобие на одеяло, което двамата споделяха — пълно с дървеници и вонящо на урина. Остана да седи до крадеца, докато накрая Салгадо се унесе в сън, от който едва ли щеше да се събуди, както помисли Фермин.

— Кажете ми, че вече е умрял — долетя гласът на Номер 15.

— Приемат се залози — обади се Номер 17. — Обзалагам се на една цигара, че ще хвърли топа.

— Я заспивайте всички или вървете на майната си — рече Фермин.

Сетне се сгуши в другия край на килията, и се помъчи да подремне, но скоро му стана ясно, че тази нощ няма да успее да заспи. След малко пъхна глава между решетките и остави ръцете си да висят върху напречния метален лост. От другата страна на коридора две очи, проблясващи на светлинната на цигара, го наблюдаваха от сенчестия мрак на отсрещната килия.

— Не ми казахте за какво ви извика Валс оня ден — рече Мартин.

— Можете да си представите.

— Някакви претенции извън обичайните?

— Искаше да измъкна от вас сведения за не знам си какво гробище на книги или нещо от този сорт.

— Интересно — отбеляза Мартин.

— Впечатляващо.

— А обясни ли ви защо се интересува от тази тема?

— Честно казано, господин Мартин, с директора не сме в такива близки отношения. Той само ме заплашва с разнообразни осакатявания, ако не изпълня поръчката му в рамките на четири седмици, а аз само отговарям: „Слушам и изпълнявам.“

— Не се тревожете, Фермин. След четири седмици ще сте извън тези стени.

— Да, на някой карибски плаж заедно с две добре охранени мулатки, които ще ми масажират краката.

— Имайте вяра.

Фермин изпусна една унила въздишка. Картите на неговото бъдеще се раздаваха между откачалки, главорези и пътници за оня свят.

12

Следващата неделя, когато завърши обичайната си реч на двора, господин директорът хвърли на Фермин въпросителен поглед, придружен с усмивка, от която последният усети как в гърлото му се надигна жлъчка. Щом стражите разрешиха на затворниците да се разотидат, Фермин се приближи крадешком до Мартин.

— Блестяща реч — отбеляза писателят.

— Направо историческа. Всеки път, когато този мъж отвори уста, в историята на западната мисъл настъпва Коперникански обрат.

— Сарказмът не ви отива, Фермин. Той е в разрез с природната ви деликатност.

— Я вървете по дяволите.

— Натам съм се запътил. Цигара?

— Не пуша.

— Казват, че пушенето помага да умреш по-бързо.

— Дайте я насам тогава.

Фермин можа да дръпне само веднъж. После Мартин трябваше да му вземе цигарата от ръката и известно време да го тупа по гърба, защото Фермин получи такъв пристъп на кашлица, който изкара навън дори спомените му от първото причастие.

— Чудя се как можете да гълтате това. Има вкус на опърлени кучета.

— Тези цигари са най-доброто, което може да се намери тук. Разправят, че ги правели от фасове, събирани от коридорите на Пласа Монументал.

— Мен ако питате, букетът напомня повече за клозетите на арената.

— Поемете дълбоко дъх, Фермин. По-добре ли сте?

Фермин кимна.

— Ще ми разкажете ли нещо за онова гробище, колкото да ми дадете стръв, която да хвърля на главната свиня? Не е нужно да ми казвате истината. Всяка глупотевина, която ви хрумне, ще ми свърши работа.

Мартин с усмивка издиша зловонния дим през зъбите си.

— Как е вашият другар по килия Салгадо, закрилникът на бедните?

— О, чакайте да ви разправя за него. Мислех си, че вече съм живял доста годинки и съм видял всичко на тоя циркаджийски свят. Но тая заран, представете си, когато смятах, че Салгадо вече е предал Богу дух, изведнъж го чувам да става и да се доближава до моята койка, сякаш е вампир.

— Има нещо вампирско у него, да — съгласи се Мартин.

— И тъй, изтъпанчва се до мен и ме гледа втренчено. Аз се правя на заспал и когато Салгадо налапва въдицата, го виждам как изтичва в единия ъгъл на килията и с единствената ръка, която му е останала, започва да бърника в онова, което медицинската наука нарича ректум или краен участък на дебелото черво — продължи Фермин.

— Какво казахте?

— Каквото чухте. Добрият стар Салгадо, все още възстановяващ се от последната си средновековна инквизиция, решава да отпразнува изправянето си на крака, изследвайки онова многострадално кътче от човешката анатомия, където слънце не огрява. Аз не вярвам на очите си и не смея дори да дишам. Минава една минута. Той е заврял вътре два или три пръста — колкото са му останали — и очевидно търси философския камък или някой дълбоко разположен хемороид. Всичко това е придружено с приглушени стенания, които няма да ви имитирам сега.

— Направо съм вкаменен — рече Мартин.

— Чакайте, това още нищо не е. Дръжте се сега за големия финал. След една-две минути геоложки проучвания в аналната област Салгадо изпуска една въздишка като Св. Йоан Кръстни и чудото става. Пръстите му измъкват нещо лъскаво и дори от ъгъла, където лежа, ясно се вижда, че това не е обикновено говно.

— А какво беше?

— Ключ. Не гаечен ключ, а едно от ония малки ключета, които се използват за куфарчета или за шкафчета в гимнастически салони.

— И после?

— После излъсква ключето с плюнка, защото сигурно е ухаело на рози, както лесно мога да си представя. Накрая отива до стената и след като се уверява, че все още спя — факт, който потвърждавам с много сполучливо хъркане, досущ като на кутре санбернар, — скрива ключа, като го пъха в една пролука между камъните и я замазва с мръсотия, а нищо чудно и с материал от проучванията си в долните региони.

Известно време Мартин и Фермин само се гледаха мълчаливо.

— И вие ли си мислите същото като мен? — попита накрая Фермин.

Мартин кимна.

— И колко, според вас, може да е скътало нашето алчно гълъбче в гнезденцето си?

— Достатъчно, за да вярва, че си струва да губи пръсти, ръце, част от тестикуларната си тъкан и Бог знае още какво, за да запази тайната на местонахождението му — предположи Мартин.

— И какво да правя сега? Знайте, че преди да допусна тая усойница Валс да докопа малкото съкровище на Салгадо, за да финансира луксозни издания на великите си творби и да си купи кресло в Кралската езикова академия, по-скоро ще глътна този ключ или, ако се наложи, ще го пъхна в презрените части на собствения си стомашно-чревен тракт.

— Засега не предприемайте нищо — посъветва го Мартин. — Уверете се, че ключът още си е там, и чакайте моите указания. Тъкмо доизкусурявам последните детайли на бягството ви.

— Не искам да ви обидя, господин Мартин, безкрайно съм ви признателен за съветите и моралната подкрепа, но в тая работа си залагам главата и някои други скъпоценни придатъци, и като се има предвид, че по всеобщо мнение сте луд за връзване, доста ме тревожи мисълта, че оставям живота си във вашите ръце.

— Че ако не се доверите на един романист, на кого другиго ще се доверите?

С тези думи Мартин тръгна към другия край на двора, обвит в неизменния си облак от цигарен дим, а Фермин остана загледан след него.

— Света Богородичке — промърмори той на вятъра.

13

Зловещата игра на залози, организирана от Номер 17, се проточи още няколко дни. През това време Салгадо ту изглеждаше на път да издъхне, ту се надигаше, за да се завлече до решетките на килията, откъдето крещеше с цяло гърло строфата: „Кучи-синове-няма-да-ми-измъкнете-и-стотинка-мамка-ви-мръсна“, и вариации на тази тема, докато не рухнеше на пода, прегракнал и изтощен. После Фермин трябваше да го вдига оттам и да го отнася на койката.

— Гътна ли се Хлебарката, Фермин? — питаше Номер 17, щом го чуеше да тупва на пода.

Фермин вече не си правеше труда да дава медицински заключения за своя съкилийник. Ако се споминеше, бездруго щяха да видят как го изнасят с брезентовия чувал.

— Вижте, Салгадо, ако ще мрете, направете го най-сетне, а ако сте решили да живеете, бъдете по-тих, моля ви, че до гуша ми дойде да ви слушам как се пенявите — каза Фермин, като го зави с парче мръсен брезент, който в отсъствието на Бебо бе успял да изврънка от един тъмничар. За целта бе спечелил благоразположението му с една уж доказана стратегия за съблазняване на петнайсетгодишни девойчета с гощавка от бита сметана и медени курабийки.

— Не ми се правете на благотворител, че сте ми ясен като бял ден. И вие сте като ония лешояди, които си залагат даже и гащите, че ще пукна — отвърна Салгадо, явно решил да запази проклетията си до сетния си миг.

— Не искам да противореча на смъртник, който бере душа, но знайте, че не съм заложил нито грош в тая игра, и дори ако река някога да се отдам на порок, пак няма да правя залози за живота на човешко същество. Макар че вие сте толкова човешко същество, колкото аз съм бръмбар — заяви Фермин.

— Не си въобразявайте, че с тия дрънканици ще ми хвърлите прах в очите — злобно рече Салгадо. — Отлично зная какво кроите с вашия сърдечен приятел Мартин в духа на „Граф Монте Кристо“.

— Не зная за какво говорите, Салгадо. По-добре поспете някой и друг час или цяла година, ако щете — бездруго няма да липсвате на никого.

— Ако си мислите, че ще избягате от това място, значи сте луд като него.

Фермин усети как по гърба му изби студена пот. Салгадо оголи изпотрошените си зъби в усмивка.

— Така си и знаех — рече той.

Фермин изруга под сурдинка и отиде да се свие в своя ъгъл, колкото се можеше по-далече от съкилийника си. Затишието продължи само една минута.

— Моето мълчание си има цена — заяви Салгадо.

— Трябваше да ви оставя да умрете, когато ви донесоха — измърмори Фермин.

— В знак на признателност съм готов да ви направя отстъпка — продължи Салгадо. — Моля ви само за една последна услуга и ще запазя тайната ви.

— Как мога да съм сигурен, че ще е последна?

— Защото ще ви пипнат като всички, които са се опитали да офейкат оттук, и след като ви потормозят няколко дена, ще ви обесят на двора за назидание на останалите и тогава вече не ще мога да ви поискам нищо друго. Какво ще кажете? Една малка услуга и пълното ми съдействие в замяна. Давам ви честната си дума.

— Вашата честна дума? Човече, защо не го казахте по-рано? Това променя всичко.

— Елате по-близо…

Фермин се поколеба за миг, но си каза, че няма какво да губи.

— Зная, че оня кучи син Валс ви е поръчал да изкопчите от мен къде съм скрил парите — рече Салгадо. — Не си правете труда да отричате.

Фермин само сви рамене.

— Искам да му кажете.

— Каквото ми наредите, Салгадо. Къде са парите?

— Предайте на директора, че трябва да отиде лично и сам. Ако някой го придружи, няма да получи и едно дуро. Кажете му да отиде при старата фабрика „Вилардел“ в Пуебло Нуево, зад гробището. Точно в полунощ. Нито по-рано, нито по-късно.

— Дотук всичко звучи като комична пиеска с елементи на мистерия, Салгадо…

— Слушайте ме внимателно. Кажете му, че трябва да влезе във фабриката и да намери старата кабина на пазача до тъкачния цех. Когато отиде там, да почука на вратата и щом го попитат кой е, трябва да отговори: „Жив е Дурути!32“

Фермин едва се сдържа да не прихне.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал от последната реч на директора насам.

— Просто му повторете каквото ви казах.

— А откъде знаете, че няма да отида аз и с тия ваши пароли от евтина мелодрама да прибера парите за себе си?

Алчност гореше в очите на Салгадо.

— Не ми го казвайте: няма да отида, защото ще съм мъртъв — допълни Фермин.

Лукава усмивка играеше по устните на съкилийника му. Фермин се взря в очите му, пламнали от жажда за мъст, и изведнъж разбра какво целеше той.

— Това е клопка, нали? — попита.

Салгадо не отговори.

— Ами ако Валс оживее? Не помислихте ли какво ще ви направят тогава?

— Нищо, което да не са ми направили вече.

— Бих казал, че не ви липсва мъжество, ако не знаех, че ви е останала само половин топка. А ако сметките ви излязат криви, ще се лишите и от нея — отсъди Фермин.

— Това си е моя грижа — тросна се Салгадо. — Е, какво решаваме, Монте Кристо? Договорихме ли се?

И той протегна единствената ръка, която му бе останала. Фермин я погледа няколко мига, преди да я стисне неохотно.

14

Фермин трябваше да дочака традиционната неделна реч след литургията и кратката разходка в двора, за да се приближи до Мартин и да му довери какво е поискал Салгадо.

— Това няма да попречи на нашия план — увери го Мартин. — Изпълнете молбата му. На този етап не можем да си позволим донос срещу нас.

Фермин, който дни наред страдаше ту от гадене, ту от сърцебиене, избърса студената пот, избила по челото му.

— Мартин, не че не ви се доверявам, но ако планът ви е толкова добър, защо не го използвате, за да се измъкнете оттук самият вие?

Писателят кимна, сякаш отдавна бе очаквал този въпрос.

— Защото аз заслужавам да бъда тук, а дори да не беше така, вече няма място за мен извън тези стени. Няма къде да отида.

— Нали имате Изабела…

— Изабела е омъжена за човек, десет пъти по-добър от мен. Единственото, което ще постигна, ако се махна оттук, е да я направя нещастна.

— Но тя прави всичко възможно, за да ви измъкне от това място…

Мартин поклати глава.

— Трябва да ми обещаете нещо, Фермин. Единственото, което ще поискам в замяна на помощта ми.

Явно сме в месеца на молбите, помисли си Фермин, докато кимаше охотно.

— Каквото кажете.

— Ако успеете да избягате оттук, искам да се грижите за нея, стига да можете. От разстояние, без тя да знае, без дори да разбере, че съществувате. Наглеждайте и нея, и сина й Даниел. Ще направите ли това за мен, Фермин?

— Разбира се.

Мартин се усмихна тъжно.

— Вие сте добър човек, Фермин.

— Вече за втори път ми казвате това и ми звучи все по-зле.

Писателят извади една от смрадливите си цигари и я запали.

— Не разполагаме с много време. Вчера ме посети Брианс, адвокатът, когото Изабела е наела за моя случай. Допуснах грешката да му кажа какво иска Валс от мен.

— Да пренапишете ония негови буламачи…

— Именно. Помолих го да си мълчи пред Изабела, но го познавам и съм сигурен, че рано или късно ще й каже. Тя пък ще дойде тук — познавам я още по-добре — и ще заплаши Валс, че ще разгласи тайната му по цял свят.

— Не можете ли да я спрете?

— Да се опитваш да спреш Изабела е все едно да се мъчиш да спреш товарен влак: само глупак би се захванал с това.

— Колкото повече ми говорите за нея, толкова повече ми се иска да се запознаем. Падам си по жени с характер…

— Фермин, напомням ви какво ми обещахте.

Фермин сложи ръка на сърцето си и кимна тържествено. Мартин продължи.

— И тъй, когато това се случи, Валс може да направи някоя глупост. Суета, завист и алчност — тези са силите, които го движат. Почувства ли се притиснат в ъгъла, ще направи погрешна стъпка. Не зная точно каква, но съм сигурен, че ще предприеме нещо. Важно е дотогава вече да сте напуснали това място.

— Честно казано, не горя от желание да стоя тук…

— Не ме разбрахте. Налага се да ускорим изпълнението на нашия план.

— Колко да го ускорим?

Мартин го изгледа продължително през завесата от дим, която се издигаше от устните му.

— Трябва да стане довечера.

Фермин се опита да преглътне, но устата му сякаш бе пълна с прах.

— Ама аз все още не зная какъв е планът…

— Отворете си добре ушите.

15

Същия следобед, преди да се върне в килията си, Фермин се приближи до един от стражите, които го бяха отвели в кабинета на Валс.

— Кажете на господин директора, че трябва да разговарям с него.

— За какво?

— Предайте му, че съм получил резултатите, които очаквате. Той ще разбере за какво става дума.

Един час по-късно стражът и неговият другар се появиха на вратата на килия №13, за да вземат Фермин. От койката си Салгадо наблюдаваше цялата сцена зорко като куче, докато разтриваше чукана на ръката си. Фермин му намигна и излезе, ескортиран от стражите.

Господин директорът го посрещна със захаросана усмивка и чиния с изискани сладкиши.

— Фермин, приятелю, какво удоволствие е да ви видя отново тук, за да проведем един интелигентен и плодотворен разговор. Седнете, моля, и си вземете колкото ви душа иска от този прекрасен асортимент от сладкиши, който ми донесе съпругата на един от затворниците.

Фермин, който вече дни наред не можеше да преглътне дори зрънце просо за канарчета, взе една поничка, за да не противоречи на Валс, и я задържа в ръката си, сякаш бе някакъв амулет. Той веднага забеляза, че директорът е престанал да му говори на „ти“ и предположи, че новото учтиво обръщение не предвещава нищо добро. Валс си наля чаша бренди и се отпусна в голямото си генералско кресло.

— Е? Доколкото разбирам, имате добри новини за мен — рече директорът, подканвайки го да говори.

Затворникът кимна.

— По въпроса за белетристиката, мога да уверя Ваше високоблагородие, че Мартин е напълно убеден и мотивиран да изпълни работата по оглаждането и изкусуряването на текстовете, която му възложихте. Нещо повече, той сподели, че материалът, които сте му дали, е с такова високо качество, с такъв финес, че според него задачата му няма да е никак трудна. Достатъчно е да пипне съвсем леко гениалните ви трудове, за да се получат шедьоври, достойни за великия Парацелз.

На Валс му трябваха няколко мига, за да асимилира тази канонада от думи, но все пак кимна вежливо, без да променя замръзналата си усмивка.

— Няма нужда да разкрасявате нещата заради мен, Фермин. Достатъчно ми е да зная, че Мартин ще направи каквото трябва. И двамата сме наясно, че работата не му е по сърце, но се радвам да чуя, че се е вразумил и си дава сметка, че неговото съдействие ще е от полза за всички. А сега, по отношение на другите ви две задачи…

— Точно за тях се канех да ви кажа. Относно гробищния парк на изгубените томове…

— Гробището на забравените книги — поправи то Валс. — Успяхте ли да измъкнете от Мартин сведения за местонахождението му?

Фермин кимна напълно убедено.

— Доколкото можах да заключа, гореказаната костница е скрита зад един лабиринт от тунели и зали под пазара Борн.

Валс претегли това откровение, видимо изненадан.

— А къде е входът?

— Не можах да стигна дотам, господин директоре. Предполагам, че се влиза през някакъв люк, замаскиран зад непривлекателните съоръжения и миризми на някоя от сергиите за продажба на зеленчуци на едро. Мартин не искаше да говори за това и си помислих, че ако настоявам много, съвсем ще се запъне като магаре на мост.

Директорът бавно кимна.

— Добре сте постъпили. Продължавайте.

— И накрая, във връзка с третата молба на Ваше превъзходителство: като се възползвах от предсмъртната агония на мерзавеца Салгадо, успях да го убедя да признае в бълнуването си къде е скрил тлъстата плячка от престъпната си дейност в служба на масонството и марксизма.

— Значи смятате, че ще умре?

— Всеки миг ще издъхне. Мисля, че вече се е предал в ръцете на св. Лев Троцки и очаква сетното си издихание, за да се въздигне в посмъртното политбюро.

Валс изруга под сурдинка.

— Казвах им аз на онези животни, че със сила нищо няма да изтръгнат от него.

— Технически погледнато, изтръгнали са му някоя полова жлеза или крайник, но съм напълно съгласен с вас, господин директоре, че спрямо злодеи като Салгадо единственият метод за действие е приложната психология.

— Е, добре, къде е скрил парите?

Фермин се наведе напред и заговори с поверителен тон.

— Сложно е да се обясни.

— Не го усуквайте, че да не взема да ви пратя в подземието, където ще ви подобрят красноречието.

Тогава Фермин се зае да пробута на Валс абсурдните указания, които бе получил от устата на Салгадо. Господин директорът го слушаше скептично.

— Фермин, предупреждавам ви, че ако ме лъжете, горко ще се каете. Това, което са направили със Салгадо, ще бледнее пред онова, което ще сторят с вас.

— Уверявам ви, Ваше благородие, че ви повтарям дума по дума всичко, което научих от него. Ако желаете, ще се закълна върху автентичния портрет на нашия Водач по Божията милост, който се намира на бюрото ви.

Валс го погледна втренчено в очите. Фермин издържа погледа му, без да мигне, точно както го беше научил Мартин. Най-сетне, тъй като вече бе получил търсената информация, господин директорът си прибра чинията със сладкиши заедно с усмивката. Изоставил всяка претенция за сърдечност, той щракна с пръсти и двамата стражи влязоха, за да отведат затворника обратно в килията му.

Този път Валс дори не си направи труда да заплаши Фермин. Докато го влачеха по коридора, Фермин видя секретаря на директора, който мина покрай тях и се спря на прага на кабинета.

— Господин директор, Санауха, докторът в килията на Мартин…

— Да, какво?

— Той казва, че Мартин е припаднал и че може да се окаже нещо сериозно. Иска разрешение да отиде до аптечката, за да вземе някои неща…

Валс се надигна разгневен.

— А ти какво чакаш? Върви! Заведете го там и нека вземе всичко, което му трябва.

16

По заповед на господин директора един тъмничар застана на пост пред килията на Мартин, докато доктор Санауха го лекуваше. Тъмничарят беше младеж на двайсетина години, който досега не бе застъпвал на тази смяна. Предполагаше се, че Бебо трябва да поема нощните дежурства, но на негово място съвсем необяснимо се появи този неопитен новак, който изглеждаше негоден да се справи дори с връзката ключове и беше по-нервен от затворниците. Към девет часа вечерта докторът, видимо изморен, се приближи до решетките и се обърна към него.

— Нуждая се от още чисти марли и перхидрол.

— Не мога да изоставя поста си.

— Аз също не мога да изоставя пациент. Моля ви. Марли и перхидрол.

Тъмничарят се размърда неспокойно.

— На господин директора му е неприятно инструкциите му да не се изпълняват дословно.

— Още по-неприятно ще му бъде, ако нещо се случи с Мартин, защото вие сте пренебрегнали молбата ми.

Младият тъмничар претегли ситуацията.

— Хайде, шефе, няма опасност да минем през стените или да прегризем железните решетки… — изтъкна докторът.

Младокът изруга и хукна към стаята с аптечката. Докато той се отдалечаваше, Санауха зачака пред решетките на килията си. Салгадо бе заспал преди два часа и дишаше с мъка. Фермин се промъкна крадешком до предната част на килията си и размени поглед с доктора. Тогава Санауха му подхвърли един пакет, не по-голям от тесте карти, увит в парче плат и завързан с връв. Фермин го хвана във въздуха и бързо се оттегли в сенките в дъното на килията. Когато се върна с материалите, поискани от Санауха, тъмничарят надникна през решетките и огледа прострения на койката Салгадо.

— Вече бере душа — каза Фермин. — Не вярвам да изкара до сутринта.

— Ти гледай да го поддържаш жив до шест часа. Не искам тая свиня да ме прецака. Нека пукне в някоя друга смяна.

— Ще направя всичко, което е в човешките възможности — отвърна Фермин.

17

Същата нощ, докато Фермин развързваше в килията си пакетчето, подхвърлено от доктор Санауха през коридора, един черен „Стюдебейкър“ возеше господин директора по шосето, което се спускаше от Монжуик към тъмните улици край пристанището. Шофьорът Хайме особено се стараеше да избягва дупките по пътя и всяко друго препятствие, което би могло да причини неудобство на пасажера или да наруши потока на мисълта му. Новият директор не беше като предшественика си. Предишният обикновено завързваше разговор с шофьора, докато пътуваха, и от време на време сядаше отпред до него. Директор Валс се обръщаше към Хайме само за да му даде някаква заповед и рядко кръстосваше поглед с него, освен когато допуснеше грешка или минеше върху камък, или вземеше някой завой прекалено бързо. Тогава пламналите му очи се впиваха в огледалото за обратно гледане и лицето му се изкривяваше от недоволство. Директор Валс не му позволяваше да включва радиото, понеже излъчваните предавания, както казваше, обиждали неговата интелигентност. На Хайме му бе забранено също така да държи на таблото снимки на съпругата и дъщеричката си.

За щастие, по това време на нощта вече нямаше улично движение и пътят не предлагаше неочаквани неприятности. Само за няколко минути колата подмина старите Кралски корабостроителници, заобиколи паметника на Колумб и навлезе по булевард Рамблас. След още две минути стигна до „Кафе де л’Опера“ и спря. Отсреща публиката на „Лисео“ вече бе влязла за вечерното представление и булевардът пустееше. Шофьорът слезе и след като се увери, че наблизо няма никого, отвори вратата на Маурисио Валс. Господин директорът слезе и огледа Рамблас с безразличие. После си оправи вратовръзката и изчетка с ръце раменете на сакото си.

— Чакайте ме тук — поръча той на шофьора.

Когато директорът влезе в кафенето, то беше почти празно. Часовникът зад бара показваше десет без пет. Валс отвърна с кимване на поздрава на келнера и седна на една маса в дъното. Свали ръкавиците си със спокойни, пестеливи движения и извади сребърната си табакера — подарък от тъста за първата годишнина от сватбата. Запали цигара и огледа старото кафене. Келнерът се приближи с поднос в ръка и избърса масата с влажна кърпа, която миришеше на белина. Директорът му хвърли пренебрежителен поглед, на който служителят не обърна внимание.

— Какво ще поръча господинът?

— Два чая от лайка.

— В една и съща чаша?

— Не. В отделни чаши.

— Господинът очаква ли някого?

— Очевидно.

— Много добре. Желаете ли нещо друго?

— Мед.

— Да, господине.

Келнерът се оттегли, без да бърза, и директорът измърмори под нос някаква презрителна забележка. От радиото на бара се носеше ромоленето на предаване за самотни сърца, прекъсвано навремени от реклами на козметичните продукти „Бела Аурора“, чиято ежедневна употреба гарантираше вечна младост, красота и свежест. Един възрастен мъж, седнал през четири маси, изглеждаше задрямал с вестник в ръка. Останалите маси в заведението бяха празни. Двете димящи чаши пристигнаха пет минути по-късно. Келнерът ги остави на масата безкрайно мудно, а после сложи и буркан с мед.

— Това ли ще е всичко, господине?

Валс кимна, изчака го да се прибере зад бара и тогава измъкна от джоба си едно шишенце. Разви капачката и хвърли поглед към другия клиент, който продължаваше да дреме, приспан от пресата. Келнерът бе застанал зад бара с гръб към помещението и подсушаваше чаши с кърпа.

Валс взе шишенцето и изсипа съдържанието му в чашата от другата страна на масата. Добави щедро количество мед и се зае да разбърква чая с лъжичката, докато медът се разтвори напълно. По радиото четяха тревожното писмо на някаква госпожа от град Бетансос, чийто съпруг, очевидно ядосан от това, че изгорила яхнията му за Вси светии, оттогава все висял в бара, за да слуша футболни предавания с приятели, почти не се свъртал вкъщи и не ходел на литургия. Препоръката към дамата бе да се моли, да прояви душевна сила и да пусне в ход целия си арсенал от женски оръжия, но все пак в строгите рамки на християнското семейство. Валс отново погледна часовника. Беше десет и четвърт.

18

В десет и двайсет Изабела Семпере влезе през вратата. Беше облечена със семпло палто, косата й бе прибрана и не носеше грим. Валс я видя и вдигна ръка. Изабела поспря за миг, загледана в него, после бавно се приближи до масата. Директорът се изправи и протегна ръка с вежлива усмивка. Изабела седна, без да се здрависа с него.

— Позволих си волността да поръчам два чая от лайка. Това е най-подходящото нещо за такава ветровита нощ.

Изабела кимна, като избягваше погледа му. Той я изучаваше внимателно. Както всеки път, когато се срещаше с него, госпожа Семпере се бе постарала да си придаде неугледен вид, опитвайки се да скрие красотата си. Валс огледа линията на устните й, пулсиращата вена на шията й и извивката на гърдите й под палтото.

— Слушам ви — каза Изабела.

— Най-напред позволете да ви благодаря, че се отзовахте така бързо на поканата ми за среща. Получих бележката ви днес следобед и си помислих, че ще е удобно да обсъдим тази тема извън моя кабинет и затвора.

Изабела само кимна. Валс отпи от билковия си чай и облиза устни.

— Прекрасен! Най-добрият в цяла Барселона. Опитайте го.

Тя не обърна внимание на поканата му.

— Както навярно разбирате, в случая никоя проява на дискретност няма да е прекалена. Мога ли да попитам дали сте казали на някого за срещата ни тази нощ?

Изабела поклати глава.

— Може би на съпруга си?

— Съпругът ми прави инвентаризация в книжарницата. Няма да се прибере до зори. Никой не знае, че съм тук.

— Да ви поръчам ли нещо друго? Ако не ви се пие чай от лайка…

Тя поклати глава и взе чашата в ръце.

— Това е достатъчно.

Валс се усмихна ведро.

— Както вече казах, получих писмото ви. Разбирам възмущението ви и исках да ви обясня, че се е получило недоразумение.

— Вие шантажирате един нещастен душевно болен човек, ваш затворник, за да напише произведение, с което да спечелите известност. Мисля, че дотук съм разбрала всичко много добре.

Валс плъзна ръка към нея.

— Изабела… мога ли да ви наричам така?

— Не ме докосвайте!

Той отдръпна ръката си и се усмихна помирително.

— Добре, нека само да говорим спокойно.

— Няма за какво да говорим. Ако не оставите Давид на мира, ще отнеса историята ви и измамата ви до Мадрид или докъдето е нужно. Всички ще научат що за човек и що за писател сте. Никой и нищо няма да ме спре.

Очите й се бяха налели със сълзи и чашата чай трепереше в ръцете й.

— Моля ви, Изабела. Пийнете мъничко. Ще ви се отрази добре.

Изабела разсеяно отпи няколко глътки.

— Така, с малко мед, има най-добър вкус — добави Валс.

Тя отпи още две-три глътки.

— Трябва да кажа, че ви се възхищавам, Изабела — рече той. — Малцина биха имали куража и душевната сила да защитят един окаян клетник като Мартин… човек, когото всички са предали и изоставили. Всички освен вас.

Изабела погледна неспокойно към часовника над бара. Беше десет и трийсет и пет. Тя отпи още няколко глътки от чая и пресуши чашата.

— Навярно сте много привързана към него — предположи Валс. — Понякога се питам дали, с течение на времето, когато ме опознаете по-добре в истинската ми същност, не бихте се привързали толкова силно и към мен.

— Отвращавате ме, Валс. Вие и всички боклуци като вас.

— Зная, Изабела. Но в тази страна винаги боклуци като мен са на власт, а хората като вас неизменно остават в сянка. Все едно е коя фракция държи юздите.

— Но не и този път! Този път вашите началници ще узнаят какво вършите.

— Какво ви кара да мислите, че това ще ги впечатли, или че те не правят същите или дори по-лоши неща от мен, който съм просто аматьор?

Валс се усмихна и измъкна един сгънат лист хартия от джоба на сакото си.

— Изабела, искам да знаете, че не съм такъв, за какъвто ме смятате. За да ви го докажа, ето ви заповедта за освобождението на Давид Мартин с утрешна дата.

Директорът й показа документа. Изабела го разгледа невярващо. Валс извади писалката си и без повече увърталия подписа заповедта.

— Ето! Технически погледнато, Давид Мартин вече е свободен човек. Благодарение на вас, Изабела. Благодарение на вас…

Изабела му отправи стъклен поглед. Валс забеляза, че зениците й бавно се разширяваха, а над горната й устна бяха избили ситни капчици пот.

— Добре ли сте? Нещо пребледняхте…

Тя се изправи, като се олюляваше, и се хвана за стола.

— Да не ви прилоша, Изабела? Искате ли да ви откарам някъде?

Изабела отстъпи няколко крачки назад и се сблъска с келнера на път към изхода. Директорът остана на масата, отпивайки от чая си, докато часовникът не показа десет и четирийсет и пет. Тогава остави няколко монети на масата и бавно се отправи към изхода. Колата го чакаше на тротоара, а шофьорът стоеше до нея и държеше вратата й отворена.

— Вкъщи ли желае да се прибере господин директорът, или в крепостта?

— Вкъщи, но най-напред ще се отбием до старата фабрика „Вилардел“ в Пуебло Нуево — нареди Валс.

Докато пътуваше към обещаната плячка, Маурисио Валс, славното бъдеще на испанската литература, се взираше в процесията от черни и пусти улици на онази прокълната Барселона, която толкова ненавиждаше, и проля няколко сълзи за Изабела и за онова, което можеше да бъде.

19

Когато Салгадо се събуди от вцепенението си и отвори очи, първото, което забеляза, бе една неподвижна фигура, която го наблюдаваше, застанала в края на койката му. Прониза го лека паника и за миг помисли, че все още се намира в подземието. Примигващата светлина на маслените лампи в коридора му разкри познати черти.

— Фермин, вие ли сте? — попита.

Фигурата в сенките кимна и Салгадо пое дълбоко дъх.

— Устата ми е пресъхнала. Останала ли е малко вода?

Фермин бавно се приближи. Носеше нещо в ръка: парцал и малко стъклено шише.

Салгадо го видя как изля течността от шишето върху парчето плат.

— Какво е това, Фермин?

Другарят му не отговори. Лицето му бе напълно безизразно. Наведе се над Салгадо и го погледна в очите.

— Фермин, не…

Преди да успее да произнесе друга сричка, Фермин сложи парцала върху устата и носа му и притисна здраво, докато придържаше главата му към леглото. Салгадо се замята с малкото сила, която му бе останала, а Фермин продължаваше да държи парцала върху лицето му. Салгадо го гледаше с ужас. След няколко секунди изгуби съзнание. Фермин не вдигна парцала. Отброи още пет секунди и едва тогава го махна. Седна на койката с гръб към съкилийника си и почака няколко минути. После, както го бе научил Мартин, пристъпи до вратата на килията.

— Тъмничарю! — провикна се той.

Чу стъпките на новака да се приближават по коридора. Планът на Мартин предвиждаше Бебо да е дежурен тази нощ, а не младият кретен.

— Какво става? — попита тъмничарят.

— Салгадо хвърли топа.

Младокът тръсна глава раздразнен.

— Майка му стара! И сега какво?

— Донесете чувала.

Тъмничарят прокле лошия си късмет.

— Ако искате, аз ще го пъхна вътре, шефе — предложи Фермин.

Младият мъж кимна с едва доловима признателност.

— Ако ми донесете чувала сега, докато аз го слагам вътре, вие можете да отидете да доложите за станалото. Така ще го изнесат преди полунощ — добави Фермин.

Тъмничарят кимна отново и отиде да търси брезентовия чувал. Фермин остана до вратата на килията си. От другата страна на коридора Мартин и Санауха го наблюдаваха безмълвно.

Десет минути по-късно тъмничарят се върна, като държеше чувала за единия край, неспособен да прикрие отвращението си от вонята на леш, която се разнасяше от него. Фермин се отдръпна в дъното на килията, без да чака да му наредят. Новакът отвори вратата и хвърли чувала вътре.

— Известете ги сега, шефе, че да изнесат тия мощи преди дванайсет — инак ще трябва да си го държим тук до утре вечер.

— Сигурен ли сте, че ще можете сам да го сложите в чувала?

— Не берете грижа, шефе, имам голяма практика.

Тъмничарят кимна отново, не напълно убеден.

— Ха дано да имаме късмет, защото чуканът му беше започнал да гнои и така ще се разсмърди, че да не ви разправям…

— Мамка му! — възкликна тъмничарят и побърза да се отдалечи.

Щом го чу, че е стигнал до края на коридора, Фермин се зае да съблича Салгадо, а после свали и собствените си дрехи. Навлече смрадливите дрипи на крадеца, а на него сложи своите. Нагласи Салгадо на койката, легнал на една страна с лице към стената, и хубаво го зави с одеялото, тъй че лицето му бе наполовина покрито. Накрая грабна брезентовия чувал и се пъхна в него. Канеше се да го завърже, когато се сети нещо.

Бързешком се измъкна от чувала и се приближи до стената. Разчопли с нокти пролуката между двата камъка, където Салгадо бе скрил ключа. След малко върхът му се показа. Опита се да го издърпа с пръсти, но ключът все се плъзгаше и си оставаше заклещен между камъните.

— Побързайте — настойчиво прошепна Мартин от другия край на коридора.

Фермин впи нокти в ключа и го задърпа с все сила. Нокътят на безименния му пръст се изтръгна и пронизващата болка го заслепи за няколко мига. Фермин сподави един вик и засмука пръста си. Устата му се изпълни с вкуса на собствената му кръв, солен и металически. Отвори очи отново и видя, че един сантиметър от ключа се е подал от процепа. Този път успя да го измъкне лесно.

Напъха се пак в чувала и завърза възела отвътре, доколкото можа, като си остави отвор, широк почти една педя. Потисна позивите за повръщане, които се надигаха в гърлото му, и легна на пода, като затегна вървите от вътрешната страна, оставяйки само една малка пролука с размерите на юмрук. Закри носа си с пръсти, понеже предпочиташе да вдишва собствената си мръсотия вместо вонята на гниеща плът. Сега, каза си, не му оставаше друго, освен да чака.

20

Улиците на Пуебло Нуево тънеха в гъста и влажна мъгла, която пълзеше откъм цитаделата от колиби на плажа Соморостро. Черният „Стюдебейкър“ бавно разкъсваше нейните воали, докато напредваше в сенчестите каньони, образувани от фабрики, складове и тъмни, порутени хангари. Фаровете на колата рисуваха два тунела от светлина отпред. Не след дълго силуетът на старата текстилна фабрика „Вилардел“ изплува от мъглата. Комините й и хребетът от покривите на изоставени пристройки и цехове се очертаха в дъното на улицата. Решетеста врата от заострени метални пръчки пазеше широкия вход; зад нея смътно се виждаха буйни храсталаци, от които стърчаха скелетите на изпотрошени камиони и фургони. Шофьорът спря пред входа на старата фабрика.

— Оставете мотора да работи — нареди директорът.

Лъчите от фаровете пронизваха плътния мрак отвъд портата, разкривайки окаяното състояние на фабриката, бомбардирана по време на войната и изоставена подобно на много други постройки из целия град.

От едната страна се виждаха няколко бараки със заковани врати и прозорци, а срещу гаражните депа, които изглеждаха обгорени от пожар, се издигаше, както предположи Валс, някогашната къща на пазачите. Червеникав отблясък от свещ или маслена лампа ближеше очертанията на един от затворените прозорци. Директорът спокойно наблюдаваше сцената от задната седалка на колата. След няколкоминутно изчакване той се наведе напред и заговори шофьора.

— Хайме, виждате ли онази къща вляво, срещу гаражите?

Господин директорът за пръв се обръщаше към него на малко име. Имаше нещо в този внезапно топъл и любезен тон, което накара шофьора да предпочете обичайното хладно и дистанцирано държане.

— Кабината ли имате предвид?

— Именно. Искам да отидете до нея и да почукате на вратата.

— Искате да вляза вътре? Във фабриката?

Директорът въздъхна нетърпеливо.

— Не в самата фабрика. Слушайте ме внимателно. Виждате къщичката, нали?

— Да, господине.

— Много добре. Приближавате се до решетестата порта, промъквате се през отвора между пръчките, отивате до кабината и тропате на вратата. Всичко ли е ясно дотук?

Шофьорът кимна без особен ентусиазъм.

— Така. Когато почукате, някой ще ви отвори. Тогава вие му казвате: „Жив е Дурути!“

— Дурути?

— Не ме прекъсвайте. Само повторете каквото ви казах. Ще ви дадат нещо — куфарче или вързоп. Донасяте го тук и толкоз. Простичко, нали?

Шофьорът бе пребледнял и само се взираше в огледалото за обратно гледане, сякаш очакваше някой или нещо да изскочи от сенките всеки момент.

— Успокойте се, Хайме. Нищо няма да се случи. Моля ви да направите това като лична услуга. Кажете ми, женен ли сте?

— Ожених се преди три години, господин директор.

— Ах, колко хубаво. А имате ли деца?

— Имаме момиченце на две години, а съпругата ми чака второ, господин директор.

— Семейството е по-важно от всичко, Хайме. Вие сте добър испанец. Ако нямате нищо против, като предварителен подарък за кръщенето и в знак на моята признателност за отличната ви работа ще ви дам сто песети. А ако ми направите тази малка услуга, ще ви препоръчам за повишение. Какво ще кажете за чиновническа служба в съвета? Имам Добри приятели там и от тях знам, че търсят хора с характер, които да измъкнат страната от пропастта, в която са я завлекли болшевиките.

Лека усмивка се появи на устните на шофьора при споменаването на парите и благоприятните перспективи.

— А няма ли да е опасно или…?

— Хайме, та това съм аз, господин директорът. Нима бих поискал от вас да извършите нещо опасно или незаконно?

Шофьорът само го погледна мълчаливо. Валс му се усмихна.

— Хайде, повторете ми какво трябва да направите.

— Отивам до вратата на кабината и чукам. Когато ми отворят, казвам: „Да живее Дурути!“

— Жив е Дурути.

— Точно така. Жив е Дурути. Дават ми куфарчето и го донасям тук.

— И после си отиваме вкъщи. Просто и лесно.

Шофьорът кимна. След още един миг на колебание слезе от колата и тръгна към портата. Валс видя как силуетът му прекоси сноповете лъчи от фаровете и стигна до входа. Там Хайме се обърна за секунда да погледне към колата.

— Хайде, влизай, идиот такъв — промърмори Валс.

Шофьорът се промъкна между решетките на портата и бавно се приближи до вратата на кабината, като заобикаляше отломките и избуялите бурени по пътя си. Господин директорът извади револвера, който носеше във вътрешния джоб на палтото си, и запъна ударника. Шофьорът стигна до вратата и се спря там. Валс го видя как почука два пъти, после зачака. Измина почти една минута, без да се случи нещо.

— Още веднъж — промълви Валс на себе си.

Сега Хайме гледаше към колата, сякаш не знаеше какво да направи по-нататък. Изведнъж бледа жълтеникава светлина изпълни мястото, където допреди миг бе затворената врата. Валс видя как шофьорът произнесе паролата. После се обърна да погледне още веднъж към колата, като се усмихваше. Изстрелът от упор пръсна слепоочието му и прониза целия череп. Облак от ситни капчици кръв избликна от другата страна и тялото, вече мъртво, остана за миг на крака, обвито в ореол от барутен прах, преди да рухне на земята като счупена кукла.

Валс светкавично слезе от задната седалка и се прехвърли на волана. Държейки с лявата ръка на таблото револвера, насочен към входа на фабриката, директорът даде на заден ход и натисна педала за газта. Колата се стрелна към мрака през дупките и локвите, с които бе осеяна улицата. Докато се отдалечаваше, зърна отблясъка на няколко изстрела към портата на фабриката, но никой от тях не стигна до автомобила. Едва когато се бе оттеглил на около двеста метра, Валс обърна колата и, форсирайки докрай, се махна от това място, като хапеше устни от ярост.

21

Притаен в чувала, Фермин можеше само да чува гласовете им.

— Хей, ти, провървя ни — провикна се новакът тъмничар.

— Фермин вече заспа — обади се доктор Санауха от своята килия.

— Лесно им е на някои — каза тъмничарят. — Ето, можете да го отнесете.

Фермин чу стъпки наоколо и усети внезапно разтърсване, когато един от гробарите затегна здраво възела. После двама души го вдигнаха и го повлякоха по каменния коридор, без да се церемонят. Фермин не смееше да помръдне ни един мускул.

Ударите от блъскането в стъпала на стълби, ъгли и врати безмилостно пронизваха тялото му. Пъхна юмрук в устата си и го захапа, за да не изкрещи от болка. След придвижване, което му се стори безкрайно, почувства, че температурата спадна изведнъж, а онова клаустрофобично ехо, което отекваше из цялата крепост, се изгуби. Вече бяха навън. Влачиха го още няколко метра по твърд, осеян с локви паваж. Студът започна бързо да прониква през чувала.

Накрая усети, че го вдигат и го хвърлят в празното пространство. Приземи се върху нещо, което приличаше на дървена повърхност, и чу стъпки, които се отдалечаваха. Фермин пое дълбоко дъх. Вътрешността на чувала смърдеше на изпражнения, разложена плът и нафта. Чу шума от мотор на камион и след един рязък тласък усети движението на возилото. Заспускаха се по някакъв склон, от което чувалът се търкулна. Фермин осъзна, че камионът се носи с бавно друсаме надолу по същия път, по който го бяха докарали в затвора преди месеци. Спомняше си, че тогава изкачването на планината се бе оказало дълго и с много завои. Скоро обаче забеляза, че возилото зави и пое в нова посока по грапав, неасфалтиран път през равнинен терен. Бяха се отклонили от главното шосе и Фермин се изпълни с увереност, че навлизат навътре в планината, вместо да се спускат към града. Нещо се беше объркало.

Чак тогава му хрумна, че Мартин може би не бе изчислил всичко, че някаква важна подробност му бе убягнала. В края на краищата, никой не знаеше със сигурност какво правеха с труповете на затворниците. Може би се отърваваха от тях, като ги хвърляха в някаква пещ — нещо, за което писателят надали бе помислил. Представи си как Салгадо, събуждайки се от мъртвешкия сън, причинен от хлороформа, се смее и разправя, че преди да гори в ада, Фермин Ромеро де Торес — или както там му е името, мътните го взели! — е изгорял приживе.

Пътуването продължи още няколко минути. След малко, когато камионът започна да забавя ход, Фермин я долови за пръв път. Чудовищна смрад. Смрад, каквато не бе усещал никога през живота си. Сърцето му се сви и докато едва се сдържаше да не повърне от неописуемата воня, му се прииска да не бе слушал оня безумец Мартин и да си бе останал в килията.

22

Когато пристигна в крепостта Монжуик, господин директорът слезе от колата и се втурна към кабинета си. Секретарят му, закотвен на малкото си бюро до вратата, печаташе с два пръста на машина дневната кореспонденция.

— Зарежи това и незабавно ми докарай тук оня кучи син Салгадо — нареди Валс.

Секретарят го погледна объркан. Явно се чудеше дали да каже нещо.

— Не стой като истукан. Размърдай се!

Стреснат, секретарят се изправи, като избягваше да срещне гневния поглед на директора.

— Салгадо умря, господин директор. Ей сега, тази нощ… Валс затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Господин директор…

Без да си прави труда да обяснява, Валс хукна като хала и се спря чак пред килия №13. Когато го видя, полузадрямалият тъмничар се сепна и отдаде чест по войнишки.

— Ваше превъзходителство, какво…

— Отваряй! Бързо!

Тъмничарят отвори килията и директорът нахълта вътре, без да се церемони. Отправи се към койката, сграбчи рамото на проснатото върху нея тяло и рязко го дръпна. Салгадо остана да лежи с лице нагоре. Валс се наведе над него и подуши дъха му. После се обърна към тъмничаря, който го гледаше ужасен.

— Къде е трупът?

— Онези от погребалната служба го отнесоха…

Валс го зашлеви с такава сила, че го събори на земята. Двама стражи се бяха появили в коридора и очакваха указанията на директора.

— Искам го жив — каза той.

Стражите кимнаха и се отдалечиха с бърза крачка. Валс остана там, подпрян на решетките на килията, която споделяха Мартин и доктор Санауха. На тъмничаря, който се бе изправил и не смееше дори да диша, му се стори, че господин директорът се смее.

— Идеята навярно е била ваша, нали, Мартин? — попита накрая Валс.

Сетне направи лек поклон и, докато се отдалечаваше по коридора, бавно заръкопляска.

23

Фермин усети, че камионът забавя ход, преодолявайки последните препятствия по непавирания път. След няколко минути, през които возилото със стон минаваше през разни дупки, моторът спря. Смрадта, която проникваше през тъканта на чувала, беше неописуема. Двамата гробари отидоха в задната част на камиона и Фермин чу изщракването на лоста, затварящ вратата. Едно рязко дръпване изведнъж запрати чувала в пространството.

Фермин се удари в земята странично и тъпа болка плъзна по рамото му. Преди да смогне да реагира, гробарите вдигнаха чувала от каменистата земя и, държейки двата му края, го понесоха по някакво възвишение, докато не се спряха няколко метра по-нататък. Отново пуснаха чувала и Фермин чу как единият от мъжете коленичи и започна да развързва възела. В това време другият се отдалечи на известно разстояние и, съдейки по звука, явно вдигна някакъв метален предмет. Фермин се опита да си поеме дъх, но зловонните изпарения просто изгаряха гърлото му. Зажумя и усети милувката на студения въздух по лицето си. Гробарят хвана чувала откъм затворения край и силно го дръпна. Тялото на Фермин се изтърколи върху покритата с локви и камъни земя.

— Давай, ще броим до три — рече единият от мъжете.

Четири ръце го сграбчиха за глезените и китките. Фермин с всички сили се мъчеше да сдържи дъха си.

— Хей, тоя не се ли поти?

— Как ще се поти мъртвец, тъпако? Сигурно се е намокрил в някоя локва. Айде, едно, две…

Три. Фермин почувства как го люлеят във въздуха. Миг по-късно вече летеше и се остави в ръцете на съдбата си. Отвори очи насред полета и единственото, което можа да види преди приземяването, бе, че се носи към дъното на ров, изкопан в планинския склон. На лунната светлина различи нещо бледо, което застилаше земята. Убеден, че това са камъни, в онази частица от секундата, преди да се стовари върху тях, Фермин невъзмутимо реши, че всъщност няма нищо против да умре.

Приземяването обаче беше гладко. Тялото му беше паднало върху нещо меко и влажно. Пет метра по-нагоре един от гробарите държеше лопата, чието съдържание изсипа във въздуха. Белезникав прах се разпръсна като искряща мъгла, която погали кожата му, а в следващата секунда започна да я разяжда като киселина. Двамата гробари се отдалечиха и Фермин се надигна, за да установи, че се намира в открит гроб, пълен с гниещи трупове, засипани с негасена вар. Помъчи се да се отръска от огнения прах и, газейки през телата, успя да се добере до стената на рова. Изкатери се по нея, като впиваше ръце в пръстта, без да обръща внимание на болката.

Когато стигна горе, успя да се довлече до една локва мръсна вода, с която отми варта. Изправи се и зърна фаровете на камиона, които се отдалечаваха в нощта. Обърна се за миг да погледне назад и видя, че общият гроб се простираше в нозете му като океан от оплетени един в друг трупове. Прилоша му и падна на колене, повръщайки жлъчка и кръв върху ръцете си. Почти не можеше да диша от паника и от вонята на смърт. В този миг чу някакъв тътен в далечината. Вдигна поглед и видя фаровете на две коли, които се приближаваха. Тогава побягна към склона и стигна до един неголям насип, откъдето се виждаха морето в подножието на планината и фарът на пристанището в края на вълнолома.

Горе над него крепостта Монжуик се въздигаше сред черни облаци, които пълзяха по небето и закриваха луната. Шумът от колите се чуваше все по-близо. Без да се двоуми, Фермин се хвърли надолу по склона, като падаше и се търкаляше сред дънери, камъни и шубраци, които го удряха и раздираха кожата му на парцали. Вече не чувстваше нито болка, нито страх, нито умора, когато стигна до шосето, откъдето побягна с всички сили към хангарите на пристанището. Тичаше, без да спира, без да си поема дъх, изгубил всяка представа за времето, безразличен към раните, които покриваха тялото му.

24

Тъкмо се зазоряваше, когато стигна до безкрайния лабиринт от порутени колиби, изникнали по плажа Соморостро. Утринна мъгла пълзеше откъм морето и се прокрадваше между покривите. Фермин навлезе в уличките и тунелите на града на бедните и вървя, докато не рухна между купчини отпадъци. Там го намериха две парцаливи деца, които влачеха дървени сандъци и се спряха да погледат мършавия като скелет силует, който сякаш кървеше от всяка пора на кожата си.

Фермин им се усмихна и направи знака на победата с два пръста. Децата се спогледаха. Едното от тях каза нещо, което той не можа да чуе. Предаде се на изтощението и с полуотворени очи видя само как четирима души го вдигнаха от земята и го сложиха да легне на някакво походно легло край огън. Усети топлината по кожата си и чувствителността на крайниците му полека се възвърна. Болката дойде по-късно като бавен, но неудържим прилив. Чуваше край себе си приглушени женски гласове, които шепнеха непонятни думи. Съблякоха му малкото дрипи, които все още имаше по себе си. Кърпи, натопени в топла вода и камфор, погалиха с безкрайна нежност голото му, изпотрошено тяло.

Отвори едва-едва очи, когато усети на челото си ръката на една старица, спряла мъдрия си, уморен поглед върху него.

— Откъде идваш? — попита тази жена, която Фермин в своя делириум взе за майка си.

— От мъртвите, майко — промълви той. — Завърнах се от мъртвите.