Затворникът на рая

1

Барселона, 1940 г.

Инцидентът при старата фабрика „Вилардел“ изобщо не стигна до пресата. За никого не бе изгодно тази история да излезе наяве. Онова, което се случи там, остана само в спомените на присъстващите. Същата нощ, когато Маурисио Валс се върна в крепостта, за да открие, че затворник Номер 13 е избягал, инспектор Фумеро от политическата полиция бе уведомен от господин директора, че се е получил донос от един от затворниците. Фумеро и хората му заеха позиция около фабриката още преди изгрев слънце.

Инспекторът остави двама души да охраняват периметъра и съсредоточи останалите сили при главния вход, откъдето, както му бе обяснил Валс, се виждаше кабината на пазачите. Тялото на Хайме Монтоя, юначния шофьор на директора на затвора, който доброволно отишъл сам в изоставения комплекс, за да провери достоверността на едно твърдение за наличието на подривни елементи във фабриката, все още лежеше там сред отломките. Малко преди разсъмване Фумеро нареди на хората си да влязат в старата фабрика. Обкръжиха кабината и когато обитателите й, двама мъже и една млада жена, усетиха присъствието им, се случи само едно незначително произшествие: жената, която носеше огнестрелно оръжие, простреля един от полицаите в ръката. Раната бе просто драскотина. Като оставим настрана този малък пропуск, Фумеро и хората му преодоляха съпротивата на бунтовниците за трийсет секунди.

Тогава инспекторът нареди да ги затворят всичките в кабината. Довлякоха вътре и тялото на мъртвия шофьор. Фумеро не поиска нито имена, нито документи. Заповяда на хората си да завържат ръцете и краката на бунтовниците с тел към някакви ръждясали метални столове, захвърлени в един ъгъл. После нареди на своите да го оставят сам вътре, да застанат на пост пред вратата на кабината и край фабриката и да чакат по-нататъшните му инструкции. Когато остана насаме с пленниците, затвори вратата и седна срещу тях.

— Цяла нощ не съм спал и съм изморен. Искам да си отида вкъщи. Сега ще ми кажете къде са парите и бижутата, които укривате заради Салгадо, и тук няма да се случи нищо. Разбрахме ли се?

Пленниците го гледаха със смесица от слисване и ужас.

— Не знаем нищо за някакви бижута, нито за човек на име Салгадо — каза по-възрастният мъж.

Фумеро кимна с известна досада. Бавно местеше поглед ту към един, ту към друг от тримата заловени, сякаш можеше да прочете мислите им и ги намираше за отегчителни. След кратко колебание си избра жената и притегли стола си до нея, оставяйки едва няколко педи разстояние. Тя трепереше.

— Остави я на мира, копеле — изплю другият мъж, който бе по-млад. — Само да си я пипнал, кълна се, че ще те убия.

Фумеро се усмихна печално.

— Приятелката ти е много хубава.

Навас, офицерът, оставен на пост пред вратата на кабината, усети, че дрехите му са прогизнали от студена пот. Стараеше се да не обръща внимание на писъците, които долитаха отвътре, и когато колегите му, застанали при портата на фабриката, го погледнаха крадешком, той само поклати глава.

Никой не размени нито дума. Фумеро бе прекарал в кабината около половин час, когато вратата се отвори зад гърба на Навас. Той се отдръпна, като избягваше да гледа влажните петна по черните дрехи на инспектора. Фумеро бавно тръгна към портите, а Навас само надникна в кабината и побърза да затвори вратата й, като се опитваше да не повърне. По знак от Фумеро двама от мъжете се приближиха, носейки два бидона с бензин, с който поляха стените на кабината и земята наоколо. Не останаха да гледат как гори.

Когато се върнаха при колата, инспекторът ги чакаше, седнал отпред на пасажерското място. Потеглиха мълчаливо, докато над руините на старата фабрика се издигаше стълб от дим и пламъци, оставяйки следа от пепел, която вятърът разнасяше. Фумеро отвори прозорчето на колата и извади ръката си навън, протегнал длан към студения, влажен въздух. По пръстите му имаше кръв. Навас шофираше, вторачен пред себе си, въпреки че очите му виждаха само умолителния поглед, който му бе отправила младата жена, все още жива, преди той да затвори вратата. Забеляза, че Фумеро го наблюдава, и стисна здраво волана, за да скрие треперенето си.

На тротоара няколко дрипави дечурлига гледаха как колата минава покрай тях. Едно момченце, имитирайки формата на пистолет с пръстите си, се престори, че стреля по нея. Фумеро се усмихна и му отговори със същия жест. Миг по-късно колата се изгуби сред плетеницата от улички, които обграждаха джунглата от комини и складове, сякаш никога не се бе мяркала там.

2

Фермин бълнува седем дни в бараката. Никаква влажна кърпа не бе в състояние да укроти треската му; никакъв мехлем не можеше да облекчи болката, която го разкъсваше отвътре. Местните старици, които често се редуваха да се грижат за него и да му дават разни илачи с надеждата да го върнат към живота, казваха, че странникът носи демон в себе си — демона на угризенията, и че душата му иска да избяга до края на тунела и да почива в непрогледната празнота.

На седмия ден мъжът, когото всички наричаха Армандо и чиято власт в това гето отстъпваше мъничко само на Божията, отиде в бараката и седна до болния. Огледа раните му, повдигна клепачите му с пръсти и прочете тайните, изписани в разширените зеници. Стариците, които се грижеха за непознатия, се бяха събрали в кръг зад гърба му и чакаха в почтително мълчание. След малко Армандо кимна сякаш на себе си и излезе. Двама младежи, които чакаха на вратата, го последваха до разпенената линия на брега, където се разбиваха вълните, и изслушаха внимателно указанията му. Армандо ги изпрати с поглед и остана там, седнал върху останките на една рибарска гемия, разбита от бурите, която бе заседнала между брега и чистилището.

Той си запали една къса пура и запуши с наслада под утринния бриз. Докато пушеше и умуваше какво трябва да направи, извади една страница от „Ла Вангуардия“, която носеше в джоба си вече дни наред. Там, сгушено между реклами на корсети и обяви за най-новите представления в „Паралело“, се мъдреше кратко известие за бягството на затворник от крепостта Монжуик. Текстът се отличаваше със сухия стил на статиите, които повтарят дума по дума някое официално комюнике. Единствената волност, която си бе позволил журналистът, бе послесловът, където се твърдеше, че до този момент никой не бил успял да избяга от непристъпната крепост.

Армандо вдигна очи към възвишението Монжуик, което се възправяше на юг. Крепостта с назъбените си кули, които се подаваха сред мъглата, сякаш се рееше над Барселона. Той се усмихна горчиво, запали статията с пурата си и я загледа как се разпада на пепел под ветреца. Както винаги, вестниците избягваха истината, сякаш животът им зависеше от това, и навярно имаха основание. Всичко в това известие вонеше на полуистини и спестени подробности. Сред тях бе и твърдението, че никой не бил успял да избяга от затвора Монжуик. Макар че в случая вестникът може би имаше право, защото той, мъжът, когото наричаха Армандо, бе реална личност само в невидимия свят на бедните и париите. Има епохи и места, в които да си никой е по-почтено, отколкото да си някой.

3

Дните се влачеха едва-едва. Армандо се отбиваше в бараката веднъж дневно, за да се поинтересува от състоянието на умиращия. Забелязваха се плахи признаци за отслабване на треската, а многобройните рани, драскотини и натъртвания, изпъстрили тялото му, като че ли бавно зарастваха под мехлемите. През по-голямата част от деня мъжът спеше или мърмореше непонятни думи в полуунес.

— Ще живее ли? — питаше Армандо понякога.

— Все още не е решил — отговаряше онази посърнала от годините старица, която клетникът бе помислил за майка си.

Дните преминаха в седмици и скоро стана очевидно, че никой няма да дойде да разпитва за непознатия: никой не пита за неща, които би предпочел да не знае. Полицията и цивилната гвардия обикновено не припарваха в Соморостро. Неписан закон ясно уточняваше, че градът и светът свършват пред портите на гетото. И двете страни имаха интерес да запазят тази невидима граница. Армандо знаеше, че мнозина от другата страна тайно или явно се молеха за буря, която един ден да отнесе завинаги града на бедните; а дотогава предпочитаха да гледат другаде, обърнали гръб на морето и на хората, които оцеляваха криво-ляво между брега и джунглата от фабрики на Пуебло Нуево. Въпреки това Армандо имаше някои съмнения. Зад непознатия, когото бяха взели под крилото си, се долавяше история, която спокойно можеше да наруши този закон на мълчанието.

След няколко седмици се появиха двама млади и наглед неопитни полицаи, които разпитваха дали някой е видял непознат мъж по тия места. Армандо остана нащрек няколко дни, но други не дойдоха да търсят странника и той проумя, че никой не искаше да намери този човек. Може би беше умрял и дори не го знаеше.

Месец и половина след появата му раните по тялото му започнаха да зарастват. Когато мъжът отвори очи и попита къде се намира, му помогнаха да се надигне и да сръбне малко бульон, но не му казаха нищо.

— Трябва да почивате.

— Жив ли съм? — попита той.

Никой не потвърди, но и не отрече. Дните му минаваха предимно в сън или в плен на една умора, която не го напускаше. Всеки път, щом затвореше очи и се предадеше на изтощението, посещаваше едно и също място. В съня, който се повтаряше нощ след нощ, се катереше по стените на бездънен общ гроб, осеян с трупове. Щом се озовеше горе и се обърнеше да погледне назад, виждаше онова море от призрачни тела, шаващи като водовъртеж от змиорки. Мъртвите отваряха очи и се закатерваха по стените подире му. Следваха го през планината и се впускаха из улиците на Барселона, търсеха предишните си домове, чукаха по вратите на някогашните си любими. Някои тръгваха да дирят убийците си и бродеха из града, жадни за мъст, но повечето искаха само да се завърнат в домашните си огнища, в леглата си, да прегърнат децата, съпругите и любимите, които бяха оставили след себе си. Никой обаче не им отваряше вратата, никой не искаше да ги хване за ръка или да целуне устните им. Плувнал в пот, умиращият се будеше в мрака, а оглушителните вопли на мъртвите кънтяха в душата му.

Един непознат го посещаваше често. Миришеше на тютюн и одеколон — две стоки, които трудно се намираха в ония времена. Сядаше на един стол до него и го наблюдаваше с непроницаем поглед. Имаше смолисточерна коса и остри черти. Щом забележеше, че пациентът е буден, му се усмихваше.

— Вие Бог ли сте, или дяволът? — попита го веднъж умиращият.

Непознатият сви рамене и се замисли над въпроса.

— По малко от двамата — рече накрая.

— Аз по принцип съм атеист — осведоми го пациентът. — Макар че всъщност имам силна вяра.

— Както мнозина други. Почивайте сега, приятелю. Раят може да почака, а адът е твърде малък за вас.

4

Между визитите на странния господин със смолисточерната коса, оздравяващият се оставяше да го хранят, мият и обличат с чисти дрехи, които му бяха големи. Когато събра достатъчно сили, за да стане и да пристъпи няколко крачки, го придружиха до брега, където можа да си натопи краката в морето и да се порадва на милувките на средиземноморската светлина. Един ден цяла сутрин гледа как няколко парцаливи деца с мръсни личица си играят в пясъка и реши, че му се живее — поне още мъничко. С времето спомените и гневът започнаха да изплуват на повърхността, а с тях и желанието да се върне в града, където същевременно се боеше да отиде.

Ръцете, краката и останалите му части заработиха горе-долу нормално. Възвърна си рядкото удоволствие да уринира на вятъра без парещи усещания или срамни произшествия и си каза, че ако един мъж може да пикае прав и без чужда помощ, значи е в състояние да се справя и с отговорностите си. Същата нощ, преди да съмне, той стана предпазливо и се промъкна по тесните улички на цитаделата чак до границата, която бележеше железопътната линия. От другата страна се издигаше гората от комини и стърчащият в небето хребет от ангелите и мавзолеите на гробището. По-нататък, като платно от светлини, простиращо се нагоре по хълмовете, лежеше Барселона. Чу стъпки зад гърба си и се обърна, за да срещне невъзмутимия поглед на мъжа със смолисточерната коса.

— Родихте се отново — рече той.

— Ха дано този път да ми провърви повече от първия, че какъвто ми беше късметът досега…

Чернокосият се усмихна.

— Позволете да се представя. Аз съм Армандо Циганина.

Фермин му стисна ръката.

— Фермин Ромеро де Торес — не-циганин, но от относително добра проба.

— Приятелю Фермин, струва ми се, че обмисляте да се върнете при вашите хора.

— Вълкът козината си мени, но нрава — не — заяви Фермин. — Оставил съм някои недовършени работи.

Армандо кимна.

— Разбирам, но още е рано, приятелю мой — рече. — Имайте търпение. Постойте известно време при нас.

Страхът от онова, което го очакваше при завръщането му, и щедростта на тези хора го задържаха там до една неделна сутрин, когато зае някакъв вестник, намерен от един хлапак в боклукчийското кошче на една лавка на плажа Барселонета. Трудно бе да се определи колко време бе лежал вестникът сред отпадъците, но датата му показваше, че е издаден три месеца след нощта на бягството. Фермин старателно прерови страниците в търсене на някакъв знак, някакъв намек или известие, но нямаше нищо. Същия следобед, когато вече бе решил да се върне в Барселона, щом се спусне здрач, Армандо се приближи до него и му съобщи, че един от неговите хора се е отбил до пансиона, в който Фермин бе живял преди залавянето си.

— Фермин, по-добре не отивайте там да си търсите вещите.

— Как научихте адреса ми?

Армандо се усмихна, избягвайки въпроса.

— Полицията им е казала, че вече не сте между живите. Известие за смъртта ви се появи във вестниците преди седмици. Досега ви го спестявах, защото разбирам, че не е от голяма полза човек да чете за собствената си кончина, докато се възстановява.

— От какво съм се споминал?

— Естествени причини. Паднали сте в една урва при опит да избягате от правосъдието.

— Значи съм мъртъв?

— Като оная работа на Франко.

Фермин претегли възможните последици от новия си статус.

— И какво да правя сега? Къде да отида? Не мога да остана тук завинаги, да злоупотребявам с добрината ви и да ви излагам на опасност.

Армандо седна до него и запали една от онези цигари с дъх на евкалипт, които сам си навиваше.

— Фермин, можете да правите каквото ви душа иска, защото не съществувате. Бих ви предложил да останете при нас, защото сега сте един от нашите, хора без име, които не фигурират никъде. Ние сме призраци. Невидими. Зная обаче, че трябва да се върнете, за да разрешите онова, което сте оставили зад вас. За съжаление, не мога да ви предложа закрилата си извън пределите на това място.

— Вече направихте достатъчно за мен.

Армандо го потупа по рамото и му подаде сгънат лист хартия, който извади от джоба си.

— Напуснете града за известно време. Изчакайте да мине една година и когато се върнете, започнете оттук — каза той, преди да се отдалечи.

Фермин разгъна листчето и прочете:

— Как мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен?

— Когато приключите с вашите работи, минете насам някой ден и попитайте за мен. Ще отидем да погледаме как танцува Кармен Амая33 и после ще ми разкажете как успяхте да избягате от онова място горе. Просто ми е любопитно — рече Армандо.

Фермин се взря в дълбоките черни очи и кимна бавно.

— В коя килия бяхте, Армандо?

— Номер тринайсет.

— Ваши ли бяха онези кръстове, надраскани на стената?

— За разлика от вас, Фермин, аз съм набожен, но вече нямам вяра.

Същата привечер никой не възпря Фермин да си тръгне, нито пък се сбогува с него. Потегли към улиците на една Барселона, която миришеше на електричество — поредният невидим човек. Видя в далечината кулите на Саграда Фамилия сред покров от червени облаци, които предвещаваха буря с библейски мащаби, и продължи да върви. Краката сами го отведоха до автобусната гара на улица „Трафалгар“. В джобовете на палтото, което Армандо му бе подарил, намери малко пари. Купи си билет за най-дългия преход, който можа да намери, и прекара нощта в автобуса, носейки се по пусти пътища под дъжда. На следващия ден направи същото и така, след няколко дни на преходи с влакове, среднощни автобуси или пеша, стигна до място с безименни улици и къщи без номера, където нищо и никой нямаше спомен за него.

Имаше сто длъжности и нито един приятел. Печелеше пари и ги похарчваше. Четеше книги, описващи един свят, в който той вече не вярваше. Захващаше се да пише писма, които не знаеше как да завърши. Живееше, борейки се със спомените и угризенията. Неведнъж заставаше на някой мост или на ръба на пропаст и гледаше спокойно бездната под себе си. В последния миг винаги се връщаше споменът за онова обещание и за погледа на Затворника на рая. След една година напусна стаята, която бе наел над някакъв бар, и без друг багаж освен един екземпляр от „Градът на прокълнатите“, намерен на битака — вероятно единствената от книгите на Мартин, спасила се от изгаряне, която Фермин бе чел дузина пъти — вървя два километра до железопътната гара и си купи билета, който го бе чакал през всички тези месеци.

— Еднопосочен за Барселона, моля.

Продавачът издаде билета и му го връчи с презрителен поглед.

— И с крак не бих стъпил там — рече той. — При ония шибани каталонци.

5

Барселона, 1941 г.

Свечеряваше се, когато Фермин слезе от влака на Френската гара. Локомотивът избълва облак от пара и сажди, който запълзя по перона, забулвайки нозете на пътниците, слизащи след дългото пътуване. Фермин се присъедини към безмълвното шествие към изхода — хора с износени дрехи, които влачеха куфари, овързани с ремъци, преждевременно състарени хора, понесли всичките си притежания в една бохча, деца с празни погледи и празни джобове.

Двама агенти от цивилната гвардия охраняваха изхода на перона. Фермин видя, че те шареха с поглед по пътниците и произволно спираха някои, за да им искат документите. Въпреки това продължи да върви по права линия към единия от тях. Когато ги деляха едва десетина метра, забеляза, че агентът го наблюдава. В романа на Мартин, книгата, която бе правила компания на Фермин през всички тези месеци, един от героите твърдеше, че най-добрият начин да обезоръжиш представителите на властта е да ги заговориш пръв, преди те да са се обърнали към теб. И тъй, вместо да чака агентът да го посочи, Фермин отиде право при него и го заговори спокойно:

— Добър вечер, шефе. Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да намеря хотел „Порвенир“? Разбрах, че е на Пласа Паласио, но почти не познавам града.

Цивилният гвардеец го оглеждаше мълчаливо, донякъде объркан. Колегата му се бе приближил, прикривайки десния му фланг.

— Ще трябва да попитате някого на изхода — рече той недружелюбно.

Фермин кимна вежливо.

— Така и ще направя. Простете за безпокойството.

Тъкмо се канеше да продължи към фоайето на гарата, когато другият агент го хвана за лакътя.

— Като излезете, Пласа Паласио се пада отляво. Срещу военния щаб.

— Много ви благодаря. Приятна вечер.

Агентът пусна ръката му и Фермин се отдалечи бавно, с отмерена крачка, докато не излезе във фоайето и оттам — на улицата.

Алено небе бе захлупило града. Барселона чернееше, изтъкана от тъмни, заострени силуети. Един полупразен трамвай се влачеше по линията си, хвърляйки мъжделива светлина по паважа. Фермин го изчака да премине, преди да пресече от другата страна. Докато прескачаше лъскавите релси, той се взря в далечината, където страните на Пасео Колон се сливаха, а възвишението Монжуик заедно с крепостта се издигаше над града. Сведе очи и тръгна по улица „Комерсио“ към пазара Борн. Улиците бяха пусти и студен бриз духаше в алеите. Фермин нямаше къде да отиде.

Спомни си какво му бе разказал Мартин: че преди години бил живял недалече от това място, в една голяма стара къща, погребана в тесния каньон от сенки на улица „Фласадерс“, до фабриката за шоколади „Маури“. Отправи се натам, но когато стигна, видя, че сградата и съседният имот са били бомбардирани по време на войната. Властите не се бяха потрудили да разчистят останките, тъй че съседите просто ги бяха струпали встрани от пътя, вероятно за да могат да минават по улицата, която бе по-тясна от коридорите в някои богаташки къщи.

Фермин се огледа наоколо. Мъждукащи крушки и свещи хвърляха немощна светлина от балконите. Той навлезе сред развалините, като прескачаше отломки от зидове, изпочупени водоливници и греди, оплетени в невероятни възли. Потърси празно място сред руините и накрая се сгуши под един камък, върху който все още се четеше номер 30, някогашният адрес на Давид Мартин. Зави се с палтото си и със старите вестници, които носеше под дрехите си. После се сви на кълбо, затвори очи и се помъчи да заспи.

След половин час студът започна да прониква чак до костите му. Влажен вятър лижеше руините, търсейки дупки и пролуки. Фермин отвори очи и се изправи. Тъкмо се опитваше да намери по-закътано убежище, когато забеляза, че един силует го наблюдава от улицата, и замръзна на място. Силуетът направи няколко крачки към него.

— Кой е там? — попита той.

Фигурата пристъпи още малко и далечният отблясък на една улична лампа очерта профила на висок, як мъж, облечен в черно. Фермин забеляза якичката: свещеник. Побърза да вдигне ръце в миролюбив жест.

— Тъкмо си тръгвам, отче. Моля ви, не викайте полицията.

Свещеникът го измери от глава до пети. Погледът му бе суров и имаше вид на човек, който е прекарал половината си живот, вдигайки чували на пристанището вместо потири.

— Гладен ли сте? — попита той.

Фермин, който на драго сърце би изял някой от разхвърляните наоколо камъни, стига да имаше кой да ги поръси с няколко капки зехтин, поклати глава.

— Току-що вечерях в „Сет портес“ и се натъпках до посиняване с ориз с калмари.

Бегла усмивка се мярна по лицето на свещеника.

— Елате — нареди той, преди да се обърне и да закрачи по улицата.

6

Отец Валера живееше на таванския етаж на една сграда в края на Пасео дел Борн, която, гледаше към покривите на пазара. Фермин на бърза ръка видя сметката на три чинии супа, няколко къшея сух хляб и две чаши разредено с вода вино, които свещеникът сложи пред него, докато го наблюдаваше с любопитство.

— Вие няма ли да вечеряте, отче?

— Нямам навика да вечерям. Хапнете си вие, че като ви гледам, май ви мъчи глад от 36-та насам.

Докато сърбаше звучно супата със залъци хляб, Фермин оглеждаше трапезарията. Очите му се спряха на остъкления шкаф до него, който показваше колекция от чинии и чаши, няколко фигурки на светци и скромен комплект сребърни прибори.

— И аз съм чел „Клетниците“, тъй че хич не си го и помисляйте — предупреди го свещеникът.

Фермин кимна засрамен.

— Как се казвате?

— Фермин Ромеро де Торес, на услугите на Ваше сиятелство.

— Търсят ли ви, Фермин?

— Зависи как ще се погледне. Темата е сложна.

— Ако не искате да ми кажете, не е моя работа. Но с тези дрехи няма да отидете далече. Ще се озовете в затвора още преди да сте стигнали Виа Лайетана. Напоследък спират много хора, които са се крили известно време. Трябва да бъдете много предпазлив.

— Щом успея да сложа ръка на едни банкови капитали, които бях замразил, мисля да се отбия в „Ел Дике Флотанте“ и да изляза оттам издокаран като картинка.

— Не се и съмнявам. Я станете за малко.

Фермин остави лъжицата и се изправи. Свещеникът го огледа внимателно.

— Рамон беше два пъти колкото вас, но мисля, че някои негови дрехи от младежките му години ще ви стоят добре.

— Рамон?

— Брат ми. Убиха го долу на улицата, пред входната врата, през май 1938 г. Търсели мен, а той им се опълчил. Беше музикант. Свиреше в градския оркестър. Първи тромпет.

— Много съжалявам, отче.

Свещеникът сви рамене.

— Кажи-речи всеки е изгубил някого, независимо от коя фракция.

— Аз не съм от никоя фракция — заяви Фермин. — Нещо повече, за мен знамената са просто едни цветни парцали, които миришат на гранясало. Стига ми да видя как някой се е омотал в тях и бълва химни, речи и лозунги, за да ме хване диария. Винаги съм мислел, че всеки, който има влечение към стадото, трябва да е малко нещо овца.

— Сигурно хич не ви е лесно в тази страна.

— Идея си нямате до каква степен. Но винаги си казвам, че прекият достъп до добра шунка серано компенсира всичко. Пък и по цял свят е едно и също.

— И това е вярно. Кога за последен път сте опитвали истинска шунка серано?

— Шести март 1934 г. „Лос Караколес“, улица „Ескуделерс“. Друг живот.

Свещеникът се усмихна.

— Можете да пренощувате тук, Фермин, но утре ще трябва да си потърсите друг подслон. Хората говорят. Мога да ви дам малко пари за пансион, но имайте предвид, че навсякъде искат лични документи и регистрират наемателите си в полицията.

— От само себе си се разбира, отче. Утре преди изгрев слънце ще се изпаря по-бързо и от добрата воля. И няма да приема нито стотинка от вас. Вече злоупотребих достатъчно с…

Свещеникът вдигна ръка и поклати глава.

— Да видим как ще ви стоят някои от нещата на Рамон — каза той, ставайки от масата.

Отец Валера настоя да снабди Фермин с чифт поизносени обувки, скромен, но чист вълнен костюм, няколко чифта бельо и тоалетни принадлежности, които сложи в куфар. На една от полиците бе поставен лъскав тромпет редом с няколко снимки на двама млади и хубави мъже, които се усмихваха към обектива по време на някой от годишните празници в квартал Грасия. Човек трябваше да се взре много внимателно, за да осъзнае, че единият от тях бе отец Валера, който сега изглеждаше трийсет години по-възрастен.

— Нямам гореща вода. Цистерната не я пълнят до сутринта, така че ще трябва или да чакате, или да се поливате с каната.

Докато Фермин си правеше тоалета, доколкото можеше, отец Валера приготви един кафеник с нещо като цикория, смесена с други вещества с леко съмнителен вид. Нямаше захар, но все пак мъхната вода в чашата беше топла, а компанията — приятна.

— Все едно сме в Колумбия и пием кафе от най-отбрани сортове — отбеляза Фермин.

— Странен чешит сте, Фермин. Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Покрива ли го тайната на изповедта?

— Да кажем, че да.

— Питайте тогава.

— Убили ли сте някого? През войната, искам да кажа.

— Не — отвърна Фермин.

— А аз — да.

Фермин замръзна с полуизпитата чаша в ръка. Свещеникът сведе поглед.

— На никого не съм го казвал.

— Това си остава под тайната на изповедта — увери го Фермин.

Отец Валера потърка очи и въздъхна. Фермин се запита колко ли време бе живял този човек сам, без друга компания освен тежката си тайна и спомена за мъртвия си брат.

— Сигурно сте имали причини, отче.

Свещеникът поклати глава.

— Бог си е отишъл от тази страна — рече той.

— А, не се бойте, щом види какво се мъти на север от Пиренеите, ще се върне с подвита опашка.

Отец Валера дълго мълча. Допиха сурогатното кафе и Фермин си наля втора чаша, за да ободри клетия си домакин, който изглеждаше все по-унил с всеки изминал миг.

— Наистина ли ви харесва?

Фермин кимна.

— Искате ли да изслушам изповедта ви? — попита отец Валера изведнъж. — Сега вече говоря сериозно.

— Не се обиждайте, отче, ама аз не вярвам много-много в тия работи…

— Но може би Бог вярва във вас.

— Съмнявам се.

— Не е нужно да вярвате в Бог, за да се изповядате. Това е нещо между вас и вашата съвест. Какво имате да губите?

В следващите два часа Фермин разказа на отец Валера всичко, което бе таил в душата си, откакто бе избягал от крепостта преди повече от година. Свещеникът го слушаше внимателно, като кимаше от време на време. Накрая, когато Фермин усети, че си е казал всичко и е снел от себе си каменната плоча, която го бе душила месеци наред, без той да си дава сметка, отец Валера извади манерка с ликьор от едно чекмедже и, без да го пита, му наля каквото бе останало от нея.

— Няма ли да ми дадете опрощение, отче? Само глътка коняк ли ще получа?

— То е все същото. Пък и кой съм аз вече, та да опрощавам или да съдя когото и да било, Фермин? Все пак мисля, че имахте нужда да се освободите от този товар. Какво смятате да правите сега?

Фермин сви рамене.

— Ако съм си рискувал главата, връщайки се тук, то е само заради обещанието, което дадох на Мартин. Трябва да намеря адвоката, а после госпожа Изабела и онова дете, Даниел, и да ги закрилям.

— Как?

— Нямам представа. Все ще ми хрумне нещо. Приемам предложения.

— Но вие изобщо не ги познавате. Те са просто чужди хора, за които ви е говорил ваш познат от затвора…

— Зная. Така казано звучи налудничаво, нали?

Свещеникът го гледаше, сякаш можеше да надникне отвъд думите му.

— Да не би да сте видели толкова нещастия и подлости между хората, че да ви се иска да направите нещо добро, та дори и да е лудост?

— И защо не?

Валера се усмихна.

— Знаех си, че Бог вярва във вас.

7

На следващия ден Фермин се изниза на пръсти, за да не събуди отец Валера, който бе заспал на канапето с една стихосбирка на Мачадо34 в ръце и хъркаше като бик за корида. Преди да си тръгне, гостът го целуна по челото и остави на масата в трапезарията сребърните прибори, които свещеникът бе пъхнал в куфара, увити в салфетка. После пое надолу по стълбите с чисти дрехи и чиста съвест, твърдо решен да остане жив поне още няколко дена.

В този ден слънцето грееше ярко и свежият морски бриз бе прострял над града едно искрящо стоманено небе, което рисуваше удължени сенки. Фермин цяла сутрин обикаля из улиците, които си спомняше, като се спираше навремени пред витрините на магазините или посядаше на разни пейки, за да погледа хубавите момичета — а на него всички му се струваха хубави. По обед отиде до една кръчма в началото на улица „Ескуделерс“, близо до ресторанта „Лос Карасколес“, който бе оставил у него такива приятни спомени. Кръчмата сама по себе си бе печално известна сред хората с непридирчиви небца, тъй като предлагаше най-евтините сандвичи в цяла Барселона. Номерът, както твърдяха експертите, бе да не питаш за съставките.

Пременен с новите си празнични дрехи, подплатени с внушителна арматура от пъхнати под тях вестници с цел придаване на обем, намек за мускулатура и нискобюджетна защита от студа, Фермин седна на бара, провери менюто с деликатеси, достъпни за скромни джобове и стомаси, и подхвана преговори с келнера.

— Имам един въпрос, млади човече. Интересувам се дали специалитетът на деня, сандвич от селски хляб с мортадела и студена закуска от Корнеля, е с пресен домат?

— Доматите са прясно набрани от нашите градини в Ел Прат35, зад фабриката за сярна киселина.

— Това се казва букет на ниво. Я ми кажете, добри човече, заведението сервира ли на вересия на надеждни клиенти?

Усмивката на келнера се стопи и той се оттегли зад бара, като преметна през рамо парцала си за бърсане с враждебен жест.

— И на Господ дори не даваме на вересия.

— Не се ли правят изключения за наградени с отличия инвалиди от войната?

— Пръждосвай се или ще повикаме полицията.

Като видя накъде отиват нещата, Фермин би отбой и потърси някое спокойно кътче, където да преразгледа стратегията си. Тъкмо се беше настанил на стъпалата на съседния вход, когато едно девойче, което надали бе на повече от седемнайсет години, но вече имаше апетитните извивки на вариететна актриса, мина покрай него и изведнъж падна по лице на земята.

Фермин се изправи, за да й помогне, и едва я бе хванал за ръката, когато долови стъпки зад гърба си и чу един глас, в сравнение с който гласът на грубия келнер, който току-що го бе прогонил, звучеше като небесна музика.

— Хей, курво проклета, не ми излизай с тия номера, че ще ти накълцам лицето и ще те изхвърля на улицата, която е по-пропаднала и от тебе.

Авторът на тези слова се оказа сутеньор с жълтозеленикав тен и съмнителен вкус за бижута и аксесоари. Фермин, на когото вече му бе дошло до гуша от побойници и грубияни, застана между момичето и наглеца, въпреки че въпросният тип бе двойно по-едър от него и държеше в ръка нещо, което приличаше на нож или най-малкото на някакъв остър предмет.

— Ти пък кой си, нещастник такъв? Айде, чупката, докато не съм ти сменил физиономията.

Фермин усети, че девойката, която ухаеше на странна смесица от канела и пържено, уплашено го хвана за ръцете. Един бегъл поглед към кавгаджията му бе достатъчен, за да прецени, че няма изгледи ситуацията да се разреши чрез разумен диалог, затова реши да премине към действие. След светкавичен анализ на своя противник Фермин стигна до заключението, че телесната му маса се състои предимно от лой, а по отношение на мускулите или сивото вещество явно не бе особено надарен.

— На мен няма да ми държите такъв език, а още по-малко на госпожицата.

Сутеньорът го изгледа слисан, сякаш не бе осъзнал значението на думите му. Миг по-късно типът, който очакваше от оня слабак всичко друго, но не и бойни действия, получи изненадата на живота си: един мощен удар с куфар в меките части го събори на земята и го накара да се хване за пострадалия си инструментариум. Последваха още четири или пет удара на стратегически места с кожените ръбове на куфара, които го оставиха, поне за кратко, победен и без желание за съпротива.

Неколцина минувачи, които бяха видели произшествието, избухнаха в аплодисменти, а когато Фермин се обърна, за да провери дали девойката е добре, срещна нейния очарован и пропит с безусловна признателност и нежност поглед.

— Фермин Ромеро де Торес, на вашите услуги, госпожице.

Момичето се повдигна на пръсти й го целуна по бузата.

— Аз съм Росиито.

В това време жалкият тип в краката му се опитваше да си поеме дъх и да се изправи. Фермин реши да напусне сцената на конфликта, преди балансът на силите да е станал неблагоприятен за него.

— Добре би било да се оттеглим по-бързичко — заяви той. — След като изгубихме инициативата, битката ще се обърне срещу нас…

Момичето го хвана под ръка и го поведе през мрежа от тесни улички, които водеха към Пласа Реал. Щом се озоваха на открито и на слънце, Фермин спря за миг, за да си поеме дъх. Росиито забеляза, че той пребледняваше все повече и не изглеждаше добре. Тя предположи, че кръвното на храбрия й закрилник е спаднало — било то от вълнение поради схватката или просто от глад, — и го заведе до терасата на хотелчето „Дос Мундос“, където Фермин рухна на един стол.

Макар да бе едва седемнайсетгодишна, Росиито имаше медицински усет, на който и доктор Труета36 би могъл да завиди, затова поръча асортимент от тапас, с които да съживи своя рицар. Когато пиршеството пристигна, Фермин изпадна в паника.

— Росиито, ама аз нямам нито стотинка…

— Аз черпя — гордо рече тя. — Трябва да се грижа за моя мъж и да гледам да е добре нахранен.

И Росиито се захвана да го тъпче с малки наденички, хляб и пикантни картофи, всичко това полято с внушителна халба бира. Под доволния поглед на момичето Фермин полека се съвзе и възвърна обичайната си жизненост.

— За десерт, ако искате, ще ви направя един специалитет на заведението, който ще ви вземе акъла — предложи младото момиче, облизвайки устни.

— Хей, малката, не трябва ли по това време да си на училище, при монахините?

Тази шега разсмя Росиито.

— Ама и вие не вземате уста назаем, хитрец такъв!

Докато траеше пиршеството, Фермин осъзна, че ако зависеше от момичето, пред него се разкриваше обещаваща кариера на сводник. Вниманието му обаче бе привлечено от други, по-важни въпроси.

— На колко години си, Росиито?

— На осемнайсет и половина, млади господине Фермин.

— Изглеждаш по-голяма.

— То е заради циците. Имам си ги от тринайсетгодишна и са радост за окото, нали, макар че не е хубаво аз да го казвам.

Фермин, който от въжделените си дни в Хавана не беше виждал такъв заговор от апетитни форми, се опита да си възвърне здравия разум.

— Росиито — поде той, — аз не мога да се грижа за теб…

— Знам, млади господине, да не мислите, че съм глупава? Виждам, че не сте от тия мъже, дето биха живели на гърба на жена. Може да съм млада, ама не съм вчерашна…

— Трябва да ми кажеш къде мога да ти изпратя пари за този банкет, че сега ме заварваш в доста деликатно финансово положение…

Росиито поклати глава.

— Имам стая тук, в хотела. Делим си я с Лали, но нея я няма днес, защото работи по търговските кораби… Защо не се качи господинът, че да му направя един масаж?

— Росиито…

— Заведението черпи…

Фермин я наблюдаваше с лека меланхолия.

— Какви тъжни очи имате, млади господине Фермин. Оставете Росиито да ви разведри живота, па макар и за малко. Какво лошо има в това?

Той сведе поглед смутен.

— Откога не сте били с истинска жена?

— Вече дори не си спомням.

Росиито му подаде ръка и го замъкна нагоре по стълбите до една миниатюрна стаичка, в която имаше само разнебитено легло и мивка. Малък балкон гледаше към площада. Момичето дръпна завесата и за миг свали роклята на цветя, която носеше върху голата си кожа. Фермин се взря в това чудо на природата и се остави да бъде приласкан от едно сърце, старо почти колкото неговото.

— Ако не искате, няма нужда да правим нищо, а?

Росиито го сложи на леглото и легна до него. Прегърна го и взе да го гали по главата.

— Шшш, шшш — шепнеше тя.

Заровил лице в тази осемнайсетгодишна гръд, Фермин избухна в плач.

Когато се свечери и момичето трябваше да застъпи на нощната си смяна, Фермин измъкна листчето с адреса на адвоката Брианс, което Армандо му бе дал преди една година, и реши да го посети. Росиито настоя да му заеме малко дребни пари за трамвай и кафе. Тя го накара да се закълне в какво ли не, че ще идва да я види, па макар и само за да я заведе на кино или на литургия: беше много предана на Пресветата Дева Мария от Кармел и обожаваше свещенодействията, особено ако бяха свързани с пеене. Росиито го изпрати по стълбите и на сбогуване го целуна по устните и го ощипа по задника.

— Сладур! — рече тя, докато го гледаше как се отдалечава под арките на площада.

Когато Фермин прекоси Пласа де Каталуня, лента от дъждовни облаци вече се завихряше в небето. Ятата гълъби, които обикновено прелитаха над площада, бяха потърсили подслон в клоните на дърветата и чакаха неспокойни. Подушили електричеството във въздуха, хората бързаха към входовете на метрото. Изви се неприятен вятър, който влачеше по земята талази от окапали листа. Фермин ускори крачка. Когато стигна до улица „Каспе“, вече валеше като из ведро.

8

Адвокат Брианс беше млад човек с вид на студент бохем, изхранващ се основно със солени бисквити и кафе — на това миришеше кантората му. На това и на прашасала хартия. Работното му помещение бе една бърлога в края на тъмен коридор, на таванския етаж на същата сграда, в която се намираше големият театър „Тиволи“. Фермин го завари там в осем и половина вечерта. Брианс му отвори вратата по риза и когато го видя, само кимна и въздъхна.

— Фермин, предполагам. Мартин ми е говорил за вас. Вече се чудех кога ще се отбиете при мен.

— Бях заминал за известно време.

— Естествено. Влезте, моля.

Фермин го последва в стаята.

— Какво временце е навън, а? — попита адвокатът, който изглеждаше нервен.

— О, това е просто вода.

Посетителят се огледа и установи, че в стаята имаше само един стол. Брианс му го отстъпи, а сам се настани върху куп томове по търговско право.

— Все още чакам да ми докарат мебелите.

Фермин прецени, че в помещението нямаше къде да се побере дори острилка за моливи, но предпочете да си замълчи. На масата имаше чиния със сандвич с филе и една бира. Хартиената салфетка издаваше, че тази разточителна вечеря е дошла от кафенето на първия етаж.

— Тъкмо се канех да хапна. С удоволствие ще разделя това с вас.

— А, не, яжте си спокойно, че вие, младите, трябва да растете, а аз вече съм вечерял.

— Не мога ли да ви предложа нещо? Кафе?

— Ако ви се намира някой „Сугус“…

Брианс затършува в едно чекмедже, където имаше всевъзможни неща, само не и сладкиши „Сугус“.

— Лакрицови бонбони?

— Не, благодаря.

— Ами тогава, с ваше разрешение…

Брианс отхапа солидна хапка от сандвича и задъвка с наслада. Фермин се запита кой ли от двамата изглеждаше по-недохранен. През полуоткрехнатата врата до писалището се виждаше съседна стая, в която той зърна неоправено сгъваемо легло, закачалка с изпомачкани ризи и камара книги.

— Тук ли живеете? — попита Фермин.

Очевидно човекът, чиито услуги Изабела бе могла да си позволи, не беше от престижните адвокати. Брианс проследи погледа на Фермин и му отправи скромна усмивка.

— Да, временно това ми служи и за кантора, и за жилище — отвърна той, като се пресегна, за да затвори вратата на спалнята си. — Сигурно си мислите, че не изглеждам съвсем като адвокат. Да знаете, че не сте единствен. И баща ми така мисли.

— Хич не обръщайте внимание. Моят баща вечно ни разправяше, на мен и на братята ми, че за нищо не ставаме и в най-добрия случай ще свършим като каменоделци. А я ме вижте колко съм печен сега! Да успееш в живота, когато семейството ти вярва в теб и те подкрепя — така и баба знае! Каква заслуга е това?

Брианс кимна неохотно.

— Да, така погледнато… Истината е, че съвсем отскоро имам самостоятелна практика. Преди работех в една реномирана адвокатска кантора точно зад ъгъла, на Пасео де Грасия. Получиха се обаче някои разногласия… Оттогава положението не е лесно.

— Не ми казвайте. Валс ли има пръст?

Адвокатът кимна и довърши бирата си с три глътки.

— Откакто поех случая на господин Мартин, Валс не миряса, докато не направи така, че почти всичките ми клиенти да ме напуснат и да бъда уволнен. Малцина ме последваха — всъщност онези, които нямат и стотинка, за да ми плащат хонорарите.

— А госпожа Изабела?

Лицето на Брианс помръкна. Той остави халбата на писалището и погледна колебливо Фермин.

— Нима не знаете?

— Какво да зная?

— Изабела Семпере почина.

9

Бурята бушуваше над града. Фермин държеше чаша кафе в ръцете си, докато Брианс, застанал прав до отворения прозорец, гледаше как дъждът плющи по покривите на квартала Енсанче и му описваше последните дни на Изабела.

— Изведнъж се разболя, просто необяснимо. Ако я бяхте познавали… Беше млада, пълна с живот. Имаше желязно здраве и беше преживяла трудните военни години. Всичко се случи за един ден. Същата нощ, в която сте успели да избягате от крепостта, Изабела се прибрала късно вкъщи. Съпругът й я намерил коленичила в банята, обляна в пот и със сърцебиене. Казала му, че се чувства зле. Повикали лекар, но още преди той да дойде, получила гърчове и повърнала кръв. Докторът казал, че се е натровила с нещо, и й препоръчал да пази строга диета няколко дни, но на сутринта се влошила още повече. Господин Семпере я увил в одеяла и един съсед, който работел като таксиметров шофьор, ги откарал до Морската болница. По кожата й избили тъмни петна като язви, а косата й падала с шепи. В болницата чакали няколко часа и лекарите в крайна сметка отказали да я видят, защото един от пациентите в чакалнята, който още не бил прегледан, казал, че познава Семпере, и го обвинил, че е комунист или някаква друга дивотия в този дух. Предполагам, че е искал да го пререди. Една медицинска сестра им дала сироп, който според нея щял да помогне на Изабела да си прочисти стомаха, но тя не можела нищо да преглътне. Семпере се видял в чудо какво да направи. Завел я обратно вкъщи и започнал да вика лекар след лекар. Никой не можел да разбере какво й има. Един стажант, който бил редовен клиент на книжарницата, познавал някого от работещите в Клиниката на Барселона. Семпере закарал Изабела там.

Там му казали, че това можело да е холера и му заръчали да си прибере жената вкъщи, защото имало епидемия и болницата била препълнена. Известен брой хора в квартала вече били умрели. Изабела се влошавала с всеки изминал ден. Започнала да бълнува. Съпругът й направил всичко възможно, небето и земята преобърнал, но след няколко дни тя вече била толкова слаба, че дори не можел да я закара в болницата. Една седмица след като се разболяла, починала в апартамента на улица „Санта Ана“ над книжарницата…

Възцари се дълго мълчание, нарушавано само от тропота на дъжда и ехото от гръмотевиците, които се отдалечаваха с утихването на вятъра.

— Чак месец по-късно научих, че Изабела била забелязана една нощ в кафенето при операта, срещу „Лисео“. Седяла с Маурисио Валс. Пренебрегвайки съветите ми, тя го заплашила, че ще изобличи плановете му да използва Мартин, за да пренапише някоя от ония помии, с които директорът очаквал да се прочуе и да бъде обсипан с награди. Отидох в кафенето да поразпитам. Келнерът си спомни, че Валс пристигнал с кола преди Изабела и поръчал два чая от лайка и мед.

Фермин претегли думите на младия адвокат.

— Значи мислите, че Валс я е отровил?

— Не мога да го докажа, но колкото повече разсъждавам, толкова по-очевидно ми изглежда. Той трябва да е виновникът.

Фермин се взираше в пода.

— А господин Мартин знае ли това?

Брианс поклати глава.

— Не. След вашето бягство Валс нареди Мартин да бъде затворен в изолатор в една от кулите.

— Ами доктор Санауха? Не ги ли сложиха заедно?

Адвокатът въздъхна унило.

— Санауха бе изправен пред военен съд за предателство. Разстреляха го две седмици по-късно.

Стаята отново потъна в продължително мълчание. Развълнуван, Фермин стана и взе да обикаля в кръг.

— А мен защо не ме потърсиха? В края на краищата, аз съм причината за всичко…

— Вие не съществувате. За да избегне резила пред началниците си и провала на обещаващата си кариера като служител на режима, Валс накара патрула, който бе пратил по дирите ви, да се закълне, че са ви застреляли, докато сте се опитвали да избягате по склона на Монжуик, и са хвърлили тялото ви в общия гроб.

Фермин усети вкуса на яростта по устните си.

— Вижте, иде ми да цъфна сега във Военното правителство и да им кажа да ми целунат оная работа. Да видим как ще обясни Валс моето възкресение!

— Не говорете глупости. Нищо няма, да постигнете с това. Просто ще ви отведат до Каретера де лас Агуас и ще ви пуснат един куршум в тила. Онази гадина не заслужава такава жертва.

Фермин кимна, но чувството на срам и вина го раздираше отвътре.

— А Мартин? Какво ще стане с него?

Брианс сви рамене.

— Онова, което зная, е поверително. Не бива да излиза извън тези четири стени. Има един тъмничар в затвора, Бебо му е името, който ми дължи не една и две услуги. Щяха да убият един от братята му, но аз издействах да му заменят присъдата с десет години затвор във Валенсия. Тъмничарят е свестен човек и ми разказва всичко, което вижда и чува в крепостта. Валс не ме допуска да се срещна с Мартин, но чрез Бебо научих, че е жив и че директорът го държи затворен в кулата под денонощна охрана. Дал му е хартия и писалка. Бебо казва, че Мартин пише.

— Какво пише?

— Само Господ знае. Валс мисли — или поне така разбрах от Бебо, — че Мартин работи върху книгата, която му е поръчал въз основа на бележките си. Но Мартин — който не е съвсем с всичкия си, както двамата с вас знаем — явно съчинява нещо друго. Понякога чете на глас написаното, друг път става и почва да крачи из килията, като произнася части от диалози и цели изречения. Бебо поема нощната смяна до неговата килия и винаги, когато може, му дава тайно цигари и бучки захар — той само това яде. Говорил ли ви е някога Мартин за нещо, наречено „Играта на ангела“?

Фермин поклати глава.

— Това ли е заглавието на книгата, която пише?

— Така разправя Бебо. Доколкото е могъл да разбере от самия Мартин и от онова, което е чул да си говори на глас, изглежда, че е нещо като автобиография или признание… Ако искате да знаете мнението ми, Мартин е осъзнал, че губи разсъдъка си, и се опитва да запише онова, което си спомня, преди да е станало прекалено късно. Сякаш пише писмо до самия себе си, за да узнае кой е…

— А какво ще стане, когато Валс открие, че не е следвал заповедите му?

В отговор адвокат Брианс само го изгледа скръбно.

10

Към полунощ дъждът най-сетне спря. От мансардата на адвоката Барселона изглеждаше неприветлива под схлупеното небе и пълзящите над покривите облаци.

— Имате ли къде да отидете, Фермин? — попита Брианс.

— Имам едно примамливо предложение да започна работа като жиголо и телохранител на една мома, която е малко леконравна, но с добро сърце и такива форми, че ум да ти зайде. Аз обаче не се виждам в ролята на мъжка държанка, та дори и в нозете на Венера от Херес.

— Хич не ми харесва мисълта да живеете на улицата, Фермин. Опасно е. Можете да останете тук докогато пожелаете.

Фермин се огледа наоколо.

— Зная, че това не е хотел „Колон“, но имам сгъваемо легло, не хъркам и, честно казано, бих се радвал на компанията.

— Нямате ли си приятелка?

— Приятелката ми беше дъщеря на един от партньорите учредители на кантората, от която бях уволнен благодарение на Валс и сие.

— Скъпо си плащате за тая история с Мартин. Обет за целомъдрие и бедност…

Брианс се усмихна.

— Дайте ми някоя изгубена кауза и това ми стига, за да съм щастлив.

— Взехте ми думата от устата. Добре, приемам, но само ако ми позволите да помагам и да давам някакъв принос. Мога да чистя, да шетам, да печатам на машина, да готвя, да предлагам съвети, детективски и охранителни услуги. А ако в момент на слабост се видите на зор и трябва да изпуснете парата, сигурен съм, че чрез моята приятелка Росиито ще мога да ви осигуря професионални услуги, от които ще станете нов-новеничък. На млади години човек трябва да внимава да не му се качи в главата някой излишък от семенна течност, че после става по-лошо.

Брианс му протегна ръка.

— Дадено! Нает сте като помощник в кантората „Брианс и Брианс“, защитници на неплатежоспособните.

— Да не се казвам Фермин, ако преди края на тази седмица не съм ви намерил някой клиент от ония, които плащат авансово и в суха пара.

Ето как Фермин Ромеро де Торес се настани временно в мъничката кантора на адвокат Брианс и като начало се зае да пренарежда, почиства и актуализира всички досиета, папки и текущи дела. Само след няколко дни помещението сякаш бе утроило размерите си благодарение на уменията на Фермин, който го бе подредил и излъскал до блясък. Той прекарваше по-голямата част от деня затворен там, но отделяше час-два за експедиции, от които се връщаше с китки цветя, задигнати от фоайето на театър „Тиволи“, малко кафе, което получаваше в замяна на комплиментите си от една келнерка от заведението на първия етаж, и някои деликатеси от бакалския магазин „Килес“. Последните Фермин записваше на сметката на адвокатската фирма, която бе уволнила Брианс, след като най-напред се представи в бакалницата като новия им разсилен.

— Фермин, тази шунка е приказна, откъде я взехте?

— Опитайте манчегото, че да ви дойде сърце на място.

Сутрин той преглеждаше всички дела на Брианс и преписваше бележките му на чисто. Следобед взимаше телефона и с помощта на указателя се залавяше да търси платежоспособни клиенти. Щом надушеше някаква възможност, затвърждаваше телефонното обаждане с посещение до дома на потенциалния клиент. Проведе общо петдесет такива обаждания до търговски предприятия, професионалисти и частни лица в квартала, десет от които доведоха до визити, а три — до нови клиенти за Брианс.

Първият от тях бе една вдовица, която бе влязла в съдебен спор със застрахователно дружество, отказващо да й плати дължимото след смъртта на съпруга й. Техният довод бе, че спирането на сърцето, което получил вследствие на преяждане със скариди в ресторанта „Сет Портес“, било всъщност случай на самоубийство и не се покривало от застрахователната полица. Вторият клиент бе препаратор на животни, комуто един пенсиониран бикоборец закарал пет стотинкилограмовия бик, с който приключил кариерата си на арената. Когато животното било препарирано, матадорът отказал да плати и да си го прибере. Според него стъклените очи, които му поставил препараторът, му придавали демоничен вид, който го накарал да изскочи от работилницата с викове: „Спаси и помилуй!“ А третият бе шивач от Ронда Сан Педро, на когото един зъболекар без диплома бе извадил пет напълно здрави кътника. Това не бяха съществени случаи, но все пак всички клиенти платиха депозит и подписаха договор.

— Фермин, ще ви назнача на заплата.

— И дума да не става!

Фермин отказваше да приеме каквото и да било възнаграждение за добрата си служба, с изключение на малки заеми сегиз-тогиз, с които в неделните следобеди водеше Росиито на кино, на танци в „Ла Палома“ или в увеселителния парк Тибидабо. Там, в залата с огледалата, веднъж получи от нея любовно ухапване по врата, което го смъдеше цяла седмица. Друг път, възползвайки се от това, че двамата с нея бяха единствените пътници в модела на самолет, който се рееше в кръгове, увиснал на кран между небето и Барселона, Фермин си възвърна изцяло контрола и насладата от своята мъжественост след едно дълго отсъствие от сцената на спонтанната любов.

Един ден, докато опипваше прелестите на Росиито върху голямото колело в парка, Фермин си помисли, че тези времена, противно на всички очаквания, всъщност бяха добри. И го обзе страх, защото знаеше, че не биха могли да продължат много и че откраднатите трохи мир и щастие щяха да се стопят по-бързо и от младостта, която искреше в очите и плътта на Росиито.

11

Онази нощ Фермин седеше в кантората и чакаше Брианс да се върне от своите обиколки на съдилища, кабинети, юридически кантори, затвори и хиляда и една срещи с важни клечки, които трябваше да изтърпи, за да получи информация. Беше почти единайсет през нощта, когато най-сетне чу стъпките на младия адвокат да се приближават по коридора. Отвори му вратата и Брианс влезе, като пристъпваше едва-едва, по-унил от всякога. Рухна в един ъгъл и се хвана за главата.

— Какво стана, Брианс?

— Идвам от крепостта.

— Май не носите добри новини?

— Валс отказа да ме приеме. Накараха ме да чакам четири часа и после ми казаха да си вървя. На това отгоре ми отнеха разрешителното на посетител и пълномощието да влизам в територията на затвора.

— Позволиха ли ви да видите Мартин?

Брианс поклати глава.

— Той не беше там.

Фермин го погледна неразбиращо. Адвокатът помълча няколко мига, търсейки подходящите думи.

— Когато си тръгвах, Бебо ме последва и ми разказа каквото знаеше. Случило се е преди две седмици. Мартин пишел денем и нощем като обсебен, почти не лягал да спи. Валс усетил, че става нещо странно, и наредил на Бебо да конфискува написаното до момента. Наложило се трима стражи да държат Мартин здраво, за да му отнемат ръкописа. За по-малко от два месеца бил написал над петстотин страници. Бебо ги дал на директора и когато Валс започнал да чете, изглежда, че направо побеснял.

— Май не е било каквото е очаквал…

Брианс поклати глава.

— Валс чел цяла нощ и на следващата сутрин се качил в кулата, придружен от четирима от своите хора. Накарал да оковат ръцете и краката на Мартин и чак тогава влязъл в килията. Бебо подслушвал през една цепнатина във вратата и чул част от разговора. Валс бил бесен. Казал на Мартин, че е много разочарован от него, че му бил дал наченки на шедьовър, а пък той, неблагодарникът, вместо да следва указанията, написал някаква дивотия без капка смисъл. „Това не е книгата, която очаквах от вас, Мартин“, неспирно повтарял Валс.

— А Мартин какво му отговорил?

— Нищо. Не му обръщал внимание, сякаш изобщо не бил там. Това още повече разярило директора. Бебо чул, че започнал да пердаши Мартин, но той не отронвал никакъв звук. Накрая, когато се уморил да го удря и да го обижда, без да получи нула внимание, Валс извадил от джоба си — тъй казва Бебо — едно конфискувано писмо, изпратено до Мартин от господин Семпере още преди месеци. В него била приложена и бележка, която Изабела написала до Мартин на смъртния си одър…

— Кучият му син…

— Валс го оставил там, затворен сам с писмото, защото знаел, че нищо не може да го нарани повече от вестта, че Изабела е умряла… Бебо разправя, че когато директорът си отишъл и Мартин прочел писмото, започнал да крещи. Цяла нощ вил и блъскал с ръце и с глава по стените и по желязната врата…

Брианс вдигна поглед. Фермин коленичи пред него и сложи ръка на рамото му.

— Добре ли сте, Брианс?

— Аз съм негов адвокат — отвърна той с разтреперан глас.

— Предполага се, че мой дълг е да го защитавам и да го измъкна оттам…

— Направихте всичко, което беше по силите ви, Брианс. Мартин също го знае.

Явно несъгласен, адвокатът измърмори нещо.

— Това обаче не е краят — продължи той. — Бебо ми разказа, че когато Валс забранил да дават на Мартин хартия и мастило, той започнал да пише на гърба на страниците, които директорът му хвърлил в лицето. Поради липса на мастило правел разрези по ръцете и краката си и използвал собствената си кръв…

Бебо се опитвал да поговори с него, да го успокои… Мартин вече не приемал нито цигари, нито бучките захар, които толкова обичал… Дори не забелязвал присъствието на тъмничаря. Бебо смята, че когато научил за смъртта на Изабела, окончателно изгубил здравия си разум и пропаднал в онзи ад, който сам бил изградил в съзнанието си… Нощно време крещял толкова силно, че всички го чували. Започнали да се носят слухове сред посетителите, затворниците и персонала на затвора. Валс взел да се изнервя. Накрая наредил на двама от наемните си убийци да отведат Мартин една нощ…

Фермин преглътна на сухо.

— Къде?

— Бебо не знае със сигурност. От онова, което е дочул, мисли, че става дума за една изоставена къща до парка Поел… изглежда, че по време на войната са убили мнозина там и са ги заровили в градината… Когато джелатите се върнали, казали на Валс, че работата е свършена, но същата нощ Бебо ги чул да говорят помежду си и според него били доста объркани. Нещо се случило в онази къща. Изглежда, че там имало още някого.

— Някой друг?

Брианс сви рамене.

— Значи Давид Мартин е жив?

— Не зная, Фермин. Никой не знае.

12

Барселона, 1957 г.

Фермин говореше едва чуто и със сведени очи. Възкресяването на тези спомени явно му бе изпило силите и той едва се крепеше на стола си. Налях му една последна чаша вино и го загледах как бърше с ръце сълзите си. Подадох му салфетка, но не я взе. Останалите клиенти на „Кан Луис“ отдавна се бяха разотишли и предположих, че сигурно минаваше полунощ, но нас никой не ни гонеше. Бяха ни оставили на спокойствие в салона. Моят приятел ме гледаше изтощен, сякаш разкриването на тайните, които бе пазил толкова години, му бе отнело дори волята за живот.

— Фермин…

— Знам какво ще ме питате и отговорът е „не“.

— Фермин, Давид Мартин ли е моят баща?

Той ме изгледа сурово.

— Вашият баща е господин Семпере, Даниел. Никога не се съмнявайте в това. Никога!

Кимнах. Той бе замръзнал на стола си с отсъстващо изражение, зареял поглед в пространството.

— Ами вие, Фермин? Какво стана после с вас?

Не ми отговори веднага, сякаш тази част от историята нямаше никакво значение.

— Върнах се на улицата. Не можех повече да остана при Брианс. И при Росиито не можех да стоя. Изобщо при никого…

Разказът му зацикли, тъй че аз продължих вместо него:

— Върнахте се на улицата — просто един просяк без име, без никого и нищо на този свят, човек, когото всички вземат за луд и който би пожелал да умре, ако не го спираше едно обещание…

— Бях обещал на Мартин да се грижа за Изабела и за нейния син… за вас. Но се оказах страхливец, Даниел. Толкова дълго се крих, толкова се боях да се върна, че когато най-сетне го сторих, майка ви вече не беше между живите…

— Значи затова ви срещнах оная нощ на Пласа Реал? Не е било случайност? Колко време ме следихте?

— Месеци. Години…

Представих си го как ме следи в детските ми години, когато ходех на училище, когато си играех в парка Сиудадела, когато спирах с баща си пред онази витрина, за да се любувам на писалката, принадлежала, както вярвах безусловно, на Виктор Юго; когато седях на Пласа Реал, за да чета на Клара и да я милвам с поглед, мислейки, че никой не ме вижда. Просто един просяк, сянка, невзрачна фигура, от която всички извръщат очи. Фермин, мой закрилник и приятел.

— И защо не ми казахте истината още преди години?

— Отначало исках да го сторя, но после си дадох сметка, че ще ви донесе повече вреда, отколкото полза. Нищо не може да промени миналото. Реших да скрия истината, защото мислех, че ще е по-добре за вас да приличате повече на баща си и по-малко на мен.

Потънахме в продължително мълчание. Не знаехме какво да кажем и само се споглеждахме крадешком.

— Къде е сега Валс? — попитах накрая.

— И през ум да не ви минава — пресече ме Фермин.

— Къде е? — повторих аз. — Ако не ми кажете, сам ще го открия.

— И какво ще направите? Ще отидете в дома му, за да го убиете?

— Защо не?

Фермин се изсмя горчиво.

— Защото имате жена и дете, защото имате цял живот пред себе си и хора, които ви обичат и които обичате, защото си имате всичко, Даниел.

— Всичко освен майка ми.

— Отмъщението няма да върне майка ви.

— Лесно ви е да говорите така. Нали никой не е убил вашата…

Фермин се канеше да каже нещо, но си прехапа езика.

— Защо, според вас, баща ви никога не ви е говорил за войната, Даниел? Да не мислите, че той не подозира какво се е случило?

— Ако е така, защо е премълчал? Защо не е направил нищо?

— Заради вас, Даниел. Заради вас. Много хора, на които им се падна да живеят в ония години, преглъщаха всичко и си мълчаха — като баща ви. Защото не им стискаше да направят друго. Хора от всички групи, от всички цветове; всеки ден се разминавате с тях по улицата и дори не ги забелязвате. Толкова години те гният приживе с тази болка в душата си, за да можете да живеете вие и други като вас. Да не сте посмели да съдите баща си! Нямате това право.

Почувствах се така, сякаш моят най-добър приятел ме бе цапардосал през устата.

— Не ми се сърдете, Фермин…

Той поклати глава.

— Не се сърдя.

— Просто се опитвам да схвана по-добре всичко това. Нека ви задам един въпрос. Само един.

— За Валс ли? Не.

— Само един въпрос, Фермин, кълна ви се. Няма нужда да ми отговаряте, ако не искате.

Фермин кимна неохотно.

— Тоя Маурисио Валс същият Валс ли е, за когото си мисля? — попитах аз.

— Същият — кимна Фермин. — Онзи, дето беше министър на културата допреди четири или пет години и се появяваше в пресата през ден. Великият Маурисио Валс: писател, издател, мислител и месия на националната интелигенция. Онзи Валс.

Тогава осъзнах, че десетки пъти съм виждал снимката му във вестниците, че съм чувал името му и съм го зървал напечатано на гърбовете на някои от книгите, които имахме в книжарницата. До тази нощ името Маурисио Валс бе просто едно от многото в неясната процесия от обществени фигури, съставящи един фон, който почти не забелязваме, но който винаги е налице. До тази нощ, ако някой ме беше попитал кой е Маурисио Валс, щях да отговоря, че ми е смътно познат — големец от онези мизерни години, на които никога не съм обръщал особено внимание. До тази нощ изобщо не си бях представял, че някой ден това име, това лице ще се свързват в мислите ми с човека, убил майка ми.

— Но… — понечих да възразя аз.

— Никакво но! Нали щеше да е само един въпрос? Вече ви отговорих.

— Фермин, не можете да ме оставите така…

— Чуйте ме добре, Даниел.

Той ме сграбчи за китката и се взря в очите ми.

— Заклевам ви се, че когато дойде подходящият момент, аз самият ще ви помогна да намерите тоя кучи син, та дори това да е последното нещо, което ще извърша през живота си. Тогава ще си разчистим сметките с него. Но не сега и не по този начин.

Погледнах го колебливо.

— Обещайте ми, че няма да направите някоя глупост, Даниел. Обещайте ми, че ще чакате да му дойде времето.

Сведох очи.

— Не можете да искате това от мен, Фермин.

— Мога и съм длъжен.

Най-сетне кимнах и той ми пусна ръката.

13

Когато се прибрах вкъщи, беше почти два през нощта. Канех се да вляза в главния вход, когато забелязах, че в книжарницата светеше. Слаба светлина се процеждаше иззад завесата на задната стая. Влязох през страничната врата във фоайето на сградата и заварих баща ми да седи на бюрото си с цигара в ръка. За пръв път в живота си го виждах да пуши. Пред него лежаха отворен плик и страниците на писмо. Придърпах един стол и седнах срещу него. Баща ми ме изгледа мълчаливо с непроницаемо лице.

— Добри новини ли? — попитах, сочейки писмото.

Той ми го подаде.

— От леля ти Лаура е, тази, дето живее в Неапол.

— Имам леля в Неапол?

— Сестра е на майка ти. В годината, в която ти се роди, тя отиде да живее в Италия при роднините си по майчина линия.

Кимнах разсеяно. Не я помнех, а името й бе просто сред имената на непознатите, дошли на погребението на майка ми преди толкова години — хора, които оттогава не бях видял повторно.

— Пише, че има дъщеря, която ще учи в Барселона, и пита дали ще може да се настани при нас за известно време. Казва се София.

— За пръв път чувам за нея — казах.

— Значи ставаме двама.

Мисълта, че баща ми ще споделя жилището си с напълно непозната подрастваща девойка, беше направо невероятна.

— Какво ще й отговориш?

Той сви рамене равнодушно.

— Не зная. Все ще трябва да измисля нещо.

Почти цяла минута мълчахме и само се гледахме, не смеейки да зачекнем темата, която ни вълнуваше много повече от визитата на непознатата братовчедка.

— Предполагам, че си бил с Фермин — рече баща ми накрая.

Кимнах.

— Отидохме да вечеряме в „Кан Луис“. Фермин аха-аха да изяде и покривката. На влизане видях там професор Албуркерке и му казах да се отбие през книжарницата.

Звукът на собствения ми глас, дърдорещ такива баналности, отекваше с обвинително ехо. Баща ми ме гледаше напрегнат.

— Фермин каза ли ти какво го притеснява напоследък?

— Мисля, че просто го друсат нерви — заради венчавката и всичките тия неща, които на него не са му по сърце.

— Само това ли?

Добрият лъжец знае, че най-сполучливата лъжа винаги е някоя истина, от която е премахнат съществен елемент.

— Е, стана дума и за старите времена, когато е бил в затвора.

— Значи сигурно ти е говорил и за адвоката Брианс. Какво точно ти разказа?

Не бях сигурен какво знаеше или подозираше баща ми, затова реших да действам предпазливо.

— Каза ми, че е бил затворник в крепостта Монжуик и успял да избяга оттам с помощта на човек на име Давид Мартин, когото ти явно си познавал.

Баща ми дълго мълча.

— Никой не е дръзвал да ми го каже в очите, но зная, че по онова време някои хора вярваха и все още вярват, че майка ти е била влюбена в Мартин — рече с тъжна усмивка, от която разбрах, че сред тези хора е и самият той.

Баща ми имаше нерядко срещания навик да се усмихва пресилено, когато се опитваше да сдържи плача си.

— Майка ти беше добра жена и добра съпруга. Не ми се иска да си мислиш разни странни неща за нея заради приказките на Фермин. За разлика от мен, той не я познаваше.

— Фермин нищо не е намеквал — излъгах аз. — Само ми каза, че мама и Мартин били добри приятели и тя се опитала да му помогне да излезе от затвора, като наела онзи адвокат, Брианс.

— В такъв случай вероятно ти е говорил и за Валс…

Поколебах се за миг, преди да кимна. Баща ми видя мъката в погледа ми и поклати глава.

— Майка ти умря от холера, Даниел. Брианс — така и няма да разбера защо — обвини онзи мъж, просто един бюрократ с мания за величие, в престъпление, за което нямаше никакви улики или доказателства.

Не казах нищо.

— Трябва да си избиеш тази идея от главата. Искам да ми обещаеш, че няма да мислиш за това.

Мълчах й се питах дали баща ми наистина бе толкова наивен, колкото изглеждаше, или скръбта от загубата го бе заслепила и той бе потърсил убежище в малодушието на оцелелите. Припомних си думите на Фермин и си казах, че нито аз, нито някой друг имаше правото да го съди.

— Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост, нито ще търсиш този човек — настоя той.

Кимнах не особено убедително. Баща ми ме хвана за ръката.

— Закълни ми се! В паметта на майка ти.

Почувствах как една болка стяга лицето ми като с клещи и осъзнах, че стискам зъбите си толкова силно, че още малко и ще ги счупя. Извърнах поглед, но баща ми не ме пускаше. Погледнах го в очите и до последния миг си мислех, че навярно ще мога да го излъжа.

— Кълна ти се в паметта на мама, че докато си жив, няма да предприема нищо.

— Не за това те помолих!

— Това е всичко, което мога да ти обещая.

Той зарови глава в ръцете си и пое дълбоко дъх.

— Онази нощ, когато майка ти умря горе в апартамента…

— Спомням си отлично.

— Ти беше на пет години.

— Четири години и шест месеца.

— Онази нощ Изабела ме помоли никога да не ти казвам какво се е случило. Тя смяташе, че така е по-добре.

За пръв път го чувах да нарича майка ми по име.

— Зная, татко.

Погледна ме в очите.

— Прости ми — промълви.

Задържах погледа му. Понякога той сякаш остаряваше малко повече само от това, че ме виждаше и си припомняше. Станах и мълчаливо го прегърнах. Притисна ме с всички сили и когато избухна в плач, гневът и мъката, които бе таил в душата си през всички тези години, избликнаха навън като фонтан от кръв. Тогава разбрах, без да мога да го обясня, че баща ми, бавно и неумолимо, е започнал да умира.