Затворникът на рая

1

Барселона, 1958 г.

Много години по-късно двайсет и тримата гости, събрали се, за да отпразнуват повода, щяха да поглеждат назад и да си спомнят онова историческо навечерие на деня, в който Фермин Ромеро де Торес се сбогува с ергенлъка.

— Това е краят на една епоха — заяви професор Албуркерке, като вдигна за наздравица чашата си с шампанско, обобщавайки най-добре онова, което всички чувствахме.

Ергенското празненство на Фермин — събитие, чиито последици за нежната половина от населението на планетата дон Густаво Барсело сравни със смъртта на Рудолф Валентино — се проведе в една ясна февруарска нощ през 1958 г. Мястото бе великолепната танцова зала на „Ла Палома“, където младоженецът бе изпълнявал в миналото сърцераздирателни танга — мигове, които отсега нататък щяха да са част от тайното досие на една дълга кариера в служба на вечната Жена.

Баща ми, когото по изключение бяхме успели да измъкнем от къщи, бе наел полупрофесионален танцов оркестър, който се съгласи да изсвири срещу смешна сума музикална китка от любимите на Фермин мамбо, гуарача41 и сон кубано42; тези ритми пренесоха младоженеца в далечните му дни в света на международната интрига и блясък в големите игрални домове на една забравена Куба. Всички присъстващи на празника — кой повече, кой по-малко — захвърлиха задръжките и се впуснаха на дансинга, за да разкършат снага в чест на Фермин.

Барсело бе убедил баща ми, че чашите с водка, които постоянно му подаваше, са минерална вода с няколко капки коняк, и не след дълго станахме свидетели на невиждано зрелище: господин Семпере, танцуващ в тясна прегръдка с една от лесните дами, доведени за оживление на събитието от Росиито — истинската душа на тържеството.

— Мили Боже — промърморих аз, докато гледах как баща ми танцува с онази опитна кралица на нощта, поклащайки хълбоци, а на моменти задниците им се сблъскваха в такт с мелодията.

Барсело обикаляше сред гостите, като раздаваше пури и малки картички, които бе поръчал в чест на събитието в една фирма, специализирана в отпечатването на честитки и възпоменателни картички за първи причастия, кръщенета и погребения. На фината хартия се виждаше шарж на Фермин, пременен като ангелче с ръце, събрани за молитва, и надпис:

Фермин беше щастлив и спокоен за пръв път от много време насам. Половин час преди началото на джамборето го бях завел в „Кан Луис“, където професор Албуркерке ни потвърди, че е бил в Гражданския регистър същата сутрин, въоръжен с пълното досие от документи и книжа, майсторски изфабрикувани от Осуалдо Дарио де Мортенсен и неговия помощник Луисито.

— Драги Фермин — тържествено заяви професорът. — Позволете да ви приветствам официално в света на живите и да ви връча, пред дон Даниел Семпере и приятелите от „Кан Луис“ като свидетели, вашата нова и законна карта за самоличност.

Развълнуван, Фермин разгледа новата си документация.

— Как постигнахте това чудо?

— По-добре да ви спестим техническата част. Важното е, че когато имате истински приятел, готов да рискува и да преобърне небето и земята, за да можете да се ожените по всички правила и да докарате на бял свят отрочета, които да продължат династията Ромеро де Торес, тогава почти всичко е възможно, Фермин — рече професорът.

Фермин ме погледна просълзен и ме прегърна с такава сила, че едва не ме задуши. Не се срамувам да призная, че това бе един от най-щастливите мигове в живота ми.

2

След час и половина музика, пиене и дръзки танци реших да поотдъхна малко и отидох до бара, за да си взема нещо безалкохолно. Не бях в състояние да поема нито капка повече от официалната напитка на вечерта — ром с лимон. Келнерът ми наля чаша студена вода и аз загледах веселбата, опрял гръб на бара. Не бях забелязал, че в другия му край се бе облегнала Росиито. Държеше чаша шампанско и с меланхолично изражение наблюдаваше тържеството, което бе организирала. От това, което ми бе разказал Фермин, пресметнах, че тя навярно бе на около трийсет и пет, но близо двайсетте години в занаята бяха оставили своя отпечатък и дори на тази многоцветна и леко приглушена светлина кралицата на улица „Ескуделерс“ изглеждаше по-възрастна.

Отидох до нея и й се усмихнах.

— Росиито, изглеждате по-красива от всякога — излъгах аз.

Беше се издокарала с най-хубавите си дрехи и си личеше, че най-добрата фризьорка от улица „Конде дел Асалто“ се е потрудила над косата й, но ми се стори, че тази нощ Росиито всъщност бе необикновено тъжна.

— Добре ли сте, Росиито?

— Погледнете го, бедничкия, останал е кожа и кости и още има ищах да танцува.

Не откъсваше очи от Фермин и аз разбрах, че винаги щеше да вижда в него онзи храбър закрилник, който я бе избавил от един жалък сутеньор. Моят приятел навярно бе единственият свестен мъж, когото бе срещнала за двайсет години, прекарани на улицата.

— Дон Даниел, не исках да казвам на Фермин, но утре няма да дойда на сватбата.

— Какво говориш, Росиито? Та той ти е запазил почетно място…

Тя сведе поглед.

— Знам, но не мога да дойда.

— Защо? — попитах, въпреки че се досещах за отговора.

— Защото ще ми бъде много мъчно и искам господин Фермин да е щастлив със своята госпожа.

Росиито заплака. Не знаех какво да кажа, затова я прегърнах.

— Винаги съм го обичала, знаете ли? Откакто се срещнахме за пръв път. Знам, че не съм подходящата жена за него, че той ме вижда като… е, просто като Росиито.

— Фермин много те обича, не бива никога да забравяш това.

Жената се отдръпна и изтри сълзите си смутена. Усмихна ми се и сви рамене.

— Извинявайте. Ама и аз съм една глупачка — пийна ли две капки, дори не зная какво говоря.

— Няма нищо.

Предложих й моята чаша вода и тя я прие.

— Виждате ли, един ден си даваш сметка, че младостта е отлетяла и влакът е заминал.

— Винаги има влакове. Винаги.

Росиито кимна.

— Затова няма да дойда на сватбата, дон Даниел. Преди няколко месеца срещнах един господин от Реус43. Добър човек, вдовец. Добър баща. Има склад за старо желязо и всеки път, когато е в Барселона, се отбива да ме види. Предложи ми да се омъжа за него. Никой от двама ни не се заблуждава, нали разбирате? Тежко е да остарееш сам, пък и знам, че с това тяло вече не съм за улицата. Жауме, човекът от Реус, ме помоли да отида на пътешествие с него. Децата му вече са напуснали дома му, а той цял живот е работил. Казва, че иска да види свят, преди да е станало твърде късно, и ме помоли да го придружа. Като негова съпруга, не като някоя лека жена, която използваш и после захвърляш. Корабът заминава утре рано сутринта. Жауме казва, че корабните капитани имат правото да женят хора в открито море, а ако не, ще потърсим свещеник в кое да е пристанище.

— А Фермин знае ли?

Сякаш ни беше чул отдалече, Фермин изведнъж се спря на дансинга и погледна към нас. Протегна ръце в посока към Росиито и направи онази замечтана физиономия на хапльо, нуждаещ се от ласки, която винаги му бе служила толкова добре. Росиито се разсмя, измърмори нещо под нос и преди да се присъедини към любовта на живота си за едно последно болеро, се обърна и ми каза:

— Грижете се добре за него, Даниел, че на света има само един Фермин.

Оркестърът бе спрял да свири и всички на дансинга й направиха път. Фермин я хвана за ръце. Лампите в „Ла Палома“ бавно угаснаха и сред сенките изплува един лъч, който хвърли неясен кръг от светлина в краката на двойката. Останалите гости се дръпнаха встрани и оркестърът подхвана полека ритмите на най-тъжното болеро, композирано някога. Фермин обхвана талията на Росиито. Гледайки се в очите, далече от света, любовниците от онази завинаги отминала Барселона танцуваха прегърнати за последен път. Когато музиката стихна, Фермин целуна Росиито по устните, а тя, обляна в сълзи, го погали по бузата и бавно тръгна към изхода, без да се сбогува.

3

В този прочувствен миг оркестърът се притече на помощ с една гуарача и Осуалдо Дарио де Мортенсен, който от толкова писане на любовни писма бе станал тънък познавач на тъгата, подкани присъстващите да се върнат на дансинга и да се правят, че нищо не са забелязали. Леко омърлушен, Фермин се приближи до бара и седна на едно столче до мен.

— Добре ли сте, Фермин?

Той кимна вяло.

— Мисля, че малко свеж въздух ще ми дойде добре, Даниел.

— Изчакайте ме тук, сега ще донеса палтата.

Вървяхме по улица „Талерс“ към Рамблас, когато съгледахме на петдесетина метра пред нас една позната фигура, която пристъпваше бавно.

— Хей, Даниел, това не е ли баща ви?

— Същият. Пиян като казак.

— Последното нещо, което очаквах да видя на този свят — рече Фермин.

— Ако вие не сте очаквали, то какво да кажа аз?

Ускорихме крачка, за да го настигнем. Когато ни видя, баща ми ни се усмихна със стъклен поглед.

— Колко е часът? — попита той.

— Много е късно.

— И на мен така ми се стори. Хей, Фермин, какво славно тържество беше! И какви момичета! Такива дупета имаше там, заради които си струва и война да започнеш.

Подбелих очи. Фермин хвана баща ми под ръка и полека го поведе, насочвайки стъпките му.

— Господин Семпере, никога не съм мислел, че ще се наложи да кажа това, но вие страдате от алкохолно отравяне и по-добре не казвайте нищо, за което по-късно може да съжалявате.

Баща ми кимна, внезапно засрамен.

— За всичко е виновен оня дявол Барсело. Току ми подаваше незнайно какво, а аз не съм свикнал да пия…

— Няма нищо. Сега трябва да вземете сода бикарбонат и да му дръпнете един сън. На сутринта ще сте свеж като краставичка и всичко ще е наред.

— Ох, май ще повърна.

Двамата с Фермин го крепяхме, докато бедният човек повръщаше изпитото. Придържах с ръка обляното му в студена пот чело и когато стана ясно, че е изхвърлил от стомаха си абсолютно всичко, дори и първата си бебешка кашичка, го настанихме да поседне за малко на стъпалата пред нечий вход.

— Дишайте дълбоко и бавно, господин Семпере.

Баща ми кимна със затворени очи. Фермин и аз се спогледахме.

— Хей, вие нямаше ли да се жените скоро?

— Утре следобед.

— Ха честито!

— Благодаря, господин Семпере. Е, какво ще кажете? Ще ви стигнат ли силиците да се приберем полекичка вкъщи?

Баща ми кимна.

— Браво, юнак! Хайде, малко остана.

Духаше свеж, сух ветрец, който му помогна да дойде на себе си. Когато поехме по улица „Санта Ана“ десет минути по-късно, клетият човек вече бе осъзнал ситуацията и беше ужасно смутен. До този момент вероятно никога не бе се напивал.

— Моля ви, за това нито дума на никого — замоли ни той.

Бяхме на около двайсет метра от книжарницата, когато забелязах, че някой седи пред главния вход на сградата. Големият уличен фенер от „Каса Жорба“ на ъгъла на Пуерта дел Анхел очерта силуета на младо момиче, което държеше куфар на коленете си. Когато ни видя, се изправи.

— Имаме си компания — промърмори Фермин.

Баща ми я видя пръв. Забелязах нещо странно в изражението му, едно изострено самообладание, сякаш отведнъж бе изтрезнял. Тръгна към момичето, но внезапно се спря като вкаменен.

— Изабела? — чух го да казва.

Уплашен, че разсъдъкът му все още е замъглен от пиенето и че ще вземе да рухне насред улицата, пристъпих към него. Тогава я видях.

4

Едва ли бе на повече от седемнайсет години. Ясно очертана в светлината на уличния фенер от сградата, тя ни се усмихна нерешително, вдигнала ръка в плах поздрав.

— Аз съм София — каза с лек акцент.

Баща ми я гледаше поразен, сякаш бе видял призрак. Преглътнах с мъка и усетих, че ме побиват тръпки. Това момиче беше живо копие на майка ми; същият образ се виждаше на снимките, които баща ми пазеше в писалището си.

— Аз съм София — повтори смутено. — Вашата племенница от Неапол…

— София — измънка баща ми. — Ах, София.

Имахме късмет, че Фермин беше там, за да вземе нещата в свои ръце. След като ме цапна леко, за да се съвзема от слисването, се зае да обясни на момичето, че господин Семпере е малко неразположен.

— Виждате ли, тъкмо се връщаме от една дегустация на вина, а той, горкичкият, и от чаша минерална вода се унася. Не му обръщайте внимание, синьорина, обикновено не е така гипсиран.

Намерихме спешната телеграма, с която леля Лаура, майката на София, ни съобщаваше за пристигането й. Оказа се, че известието е било пъхнато под вратата в наше отсъствие.

Горе в апартамента Фермин настани баща ми на канапето и ми поръча да сваря силно кафе. Междувременно той завърза разговор с девойката, като я разпитваше за пътуването й и ръсеше какви ли не баналности, докато баща ми бавно идваше на себе си.

С очарователен акцент и живо изражение София ни разказа, че пристигнала на Френската гара в десет през нощта. Оттам взела такси до Пласа де Каталуня. Като не намерила никого у нас, се подслонила в един бар наблизо и стояла там, докато го затворили. После седнала да ни чака пред входа, убедена, че рано или късно някой от нас ще се появи. Баща ми си спомняше, че майка й ни бе писала, че София ще пристигне в Барселона, но не бе очаквал това да стане толкова скоро.

— Много съжалявам, че се е наложило да чакаш на улицата — рече той. — Аз обикновено никъде не ходя, но тази вечер се случи ергенското празненство на Фермин и…

Очарована от тази новина, София стана и поздрави Фермин с целувка по бузата. Той пък, въпреки че вече се бе оттеглил от бойното поле, не можа да устои на импулса и тутакси я покани на сватбата.

От половин час дърдорехме така, когато Беа, която се връщаше от моминското парти на Бернарда, чу гласовете ни, качвайки се по стълбите, и позвъни на вратата. Щом влезе в трапезарията и видя София, тя пребледня като платно и ми хвърли един поглед.

— Това е братовчедка ми София от Неапол — обявих аз. — Дошла е да учи в Барселона и ще поживее тук известно време…

Жена ми се опита да скрие тревогата си и я поздрави съвсем непринудено.

— Това е моята съпруга Беатрис.

— Беа, моля. Никой не ме нарича Беатрис.

Времето и кафето постепенно смекчиха шока от появата на София и след малко Беа предположи, че горкото момиче навярно е изтощено и ще е най-добре да си легне; и утре е ден, рече жена ми, па макар и сватбен ден. Взехме решение да настаним гостенката в моята някогашна детска стая, а Фермин побърза да изпрати и баща ми в леглото, след като се увери, че няма да изпадне в кома отново. Беа обеща на братовчедка ми, че ще й заеме някоя от своите рокли за церемонията, и когато Фермин, чийто дъх миришеше на шампанско от два метра разстояние, понечи да изтърси някаква неуместна забележка за приликите и разликите между фигурите им, аз го сръгах с лакът в ребрата, за да млъкне.

От една лавица ни наблюдаваше снимка на моите родители в сватбения им ден.

Тримата седяхме в трапезарията и я гледахме изумени.

— Като две капки вода са — промълви Фермин.

Беа ме погледна крадешком, опитвайки се да прочете мислите ми. Взе ръката ми и си придаде весело изражение, готова да смени темата на разговора.

— Е, как мина ергенската вечер? — попита тя.

— Много скромно и сдържано — увери я Фермин. — А как беше моминското парти?

— Всичко друго, но не и скромно.

Фермин ме изгледа сериозно.

— Нали ви казвах, че в тия работи жените са много по-разпасани от нас?

Беа се усмихна загадъчно.

— Кои наричате разпасани, Фермин?

— Извинете непростимата ми грешка, доня Беатрис, че това пенливо вино във вените ми ме кара да дрънкам глупости. Бог ми е свидетел, че вие сте образец за добродетел и финес и преди да загатне, че у вас има дори далечен намек за разпасаност, вашият покорен слуга по-скоро ще онемее и ще прекара остатъка от дните си в монашеска килия.

— Де тоя късмет — подхвърлих аз.

— По-добре да не задълбаваме в темата — пресече ни Беа, като ни гледаше, сякаш и двамата бяхме единайсетгодишни.

— А сега, предполагам, ще отидете на вашата традиционна предсватбена разходка до вълнолома — добави тя.

Фермин и аз се спогледахме.

— Хайде, изчезвайте оттук. И гледайте утре да дойдете навреме в църквата…

5

Единственото заведение, което намерихме отворено по това време, беше „Ел Шампаньет“ на улица „Монкада“. Навярно им дожаля за нас, защото ни пуснаха да постоим малко, докато чистеха. Когато вече затваряха, при новината, че Фермин само след няколко часа ще мине под венчило, собственикът му изказа съболезнованията си и ни подари една бутилка домашен цяр.

— Кураж и Бог да ви е на помощ — заяви той.

Скитахме се из уличките на квартал Рибера, разнищвайки световните проблеми, както правехме обикновено, докато небето се обагри в лек пурпурен оттенък и разбрахме, че е време младоженецът и неговият кум — сиреч аз — да поемат към вълнолома. Там щяхме отново да посрещнем зората пред най-големия мираж на света — Барселона, която осъмваше отразена във водите на пристанището.

Седнахме, провесили крака от ръба на кея, за да си поделим бутилката, която ни бяха подарили в „Ел Шампаньет“. Между отделните глътки безмълвно съзерцавахме града, следейки полета на ято чайки над купола на църквата „Дева Мария на Милосърдието“, които описваха арка между кулите на сградата на пощата. В далечината, кацнала на възвишението Монжуик, крепостта тъмнееше като призрачна хищна птица, оглеждаща града в нозете си с бдително очакване.

Внезапно тишината бе разкъсана от корабна сирена. От другата страна на Националния док един голям крайцер тъкмо вдигаше котва. Отделяйки се от кея, той отплува с един тласък на витлата, който остави широка следа по водите на пристанището. Десетки пасажери бяха излезли на кърмата и махаха за поздрав. Запитах се дали сред тях бе и Росиито, застанала до своя зрял, представителен търговец на старо желязо от Реус. Фермин умислено се взираше в кораба.

— Смятате ли, че Росиито ще бъде щастлива, Даниел?

— Ами вие, Фермин? Вие ще бъдете ли щастлив?

Гледахме как крайцерът се отдалечаваше, а фигурките се смаляваха все повече, докато накрая станаха невидими.

— Фермин, има едно нещо, което мира не ми дава. Защо не пожелахте да получите сватбени подаръци?

— Не обичам да създавам затруднения на хората. Пък и какво щяхме да правим със сервизите от чаши, лъжичките с герба на Испания и другите неща от този род, които обикновено се подаряват на сватби?

— А на мен би ми било приятно да ви направя подарък.

— Вече ми направихте най-големия подарък, който можех да получа, Даниел.

— Това не се брои. Говоря за подарък за лично ползване и наслаждение.

Фермин ме погледна заинтригуван.

— Само да не е някоя порцеланова мадона или разпятие. Бернарда вече има такава колекция, че почти няма място за нас.

— Не се безпокойте. Не е предмет.

— Нали не говорите за пари…

— Знаете, че за жалост нямам пукнат грош. Заможният у нас е моят тъст, а той не си пилее парите току-така.

— Тези нови франкисти са страшни вариклечковци.

— Тъст ми е добър човек, Фермин. Не го закачайте.

— Слагаме кръст на тази тема, но не се отклонявайте от въпроса сега, когато вече ми пуснахте мухата. Какъв подарък?

— Познайте.

— Кутия „Сугус“.

— Студено, студено…

Фермин повдигна вежди, изгарящ от любопитство. Очите му светнаха отведнъж.

— Не… Наистина ли? Време беше!

Кимнах.

— Всяко нещо с времето си. А сега ме слушайте внимателно. Днес ще видите нещо, за което не бива да разказвате на никого, Фермин. На никого.

— Дори и на Бернарда ли?

6

Първите лъчи на деня се плиснаха като течна мед по корнизите на Рамбла де Санта Моника. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти и смълчани. Щом навлязохме в тясната уличка „Арко дел Театро“, призрачната светлина, проникваща откъм Рамблас, полека избледня и когато стигнахме пред голямата дървена врата, вече бяхме потънали в един град от сенки.

Качих се по стъпалата и почуках с мандалото. Ехото бавно се изгуби във вътрешността като затихваща вълна̀ в езеро. Фермин, който пазеше почтително мълчание и приличаше на момче, очакващо първо причастие, ме погледна притеснено.

— Не е ли доста раничко за посещение? — попита. — Дано да не разсърдим шефа…

— Това не е универсален магазин. Няма определено работно време — успокоих го аз. — А шефът се казва Исаак. И не се обаждайте, преди той да ви е попитал нещо.

Фермин кимна сговорчиво.

— Гък няма да кажа.

Няколко минути по-късно чух танца на зъбчатите колела, скрипците и лостовете, които задвижваха ключалката, и слязох отново по стъпалата. Вратата се отвори едва колкото педя и орловото лице на Исаак Монфорт, пазителя, надникна навън с обичайния си стоманен поглед. Очите му се спряха най-напред върху мен и след един бегъл оглед се заеха старателно да проучват, анализират и каталогизират моя приятел.

— Това трябва да е знаменитият Фермин Ромеро де Торес — промърмори той.

— Покорен ваш и Божий слуга и…

Сръгах Фермин с лакът, за да млъкне, и се усмихнах на пазителя.

— Добро утро, Исаак.

— Добро ще е онова утро, Семпере, в което не довтасвате тук призори или когато съм в тоалетната, или на църковни празници — отвърна Исаак. — Хайде, влизайте.

Той отвори вратата още мъничко и ни пусна да се вмъкнем вътре. Докато затваряше зад гърба ни, Исаак вдигна от пода маслената си лампа и Фермин можа да разгледа сложния механизъм на ключалката, която се движеше като вътрешностите на най-големия часовник на света.

— Тук някой взломаджия ще види бая зор — изтърси той.

Хвърлих му предупредителен поглед и Фермин побърза да сложи пръст на устните си.

— Търсене или доставка? — попита Исаак.

— Честно казано, от сума време се канех да доведа Фермин, за да опознае това място от първа ръка. Много пъти съм му говорил за него. Той е най-добрият ми приятел и ще се жени днес по обед — обясних аз.

— Мили Боже! — възкликна Исаак. — Горкичкият. Сигурен ли сте, че не искате да ви предложа убежище от брачния ярем?

— Фермин е от онези, които се женят с дълбоко вътрешно убеждение, Исаак.

Пазителят измери Фермин от глава до пети. Моят приятел се усмихна извинително.

— Каква смелост!

После ни поведе по широкия коридор към входа на галерията, водеща към голямата зала. Пуснах Фермин да върви на няколко крачки пред мен, тъй че да открие със собствените си очи онова видение, което думите бяха безсилни да опишат.

Дребната му фигура бе погълната от големия сноп светлина, който падаше от стъкления купол горе. Ярките лъчи се спускаха като водопад от пара по заплетения лабиринт от коридори, тунели, стълби, арки и сводове, който сякаш изникваше от пода като ствола на безкрайно дърво от книги, разперило клони към небето в една невероятна геометрия. Фермин се спря в началото на един мостик, простиращ се към основата на цялата структура, и загледа зрелището, зинал от изумление. Приближих се внимателно до него и сложих ръка на рамото му.

— Фермин, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

7

Според моя личен опит всеки, който откриеше това място, реагираше с възхита и удивление. Красотата и мистерията на обекта довеждаха посетителя до безмълвен, съзерцателен унес. Естествено, Фермин трябваше да е различен. През първия половин час той сякаш бе хипнотизиран и бродеше като обсебен из кътчетата на големия ребус, образуван от лабиринта. Спираше се да почука с кокалчетата на пръстите си по колони и контрафорси, сякаш се съмняваше в тяхната солидност. Заставаше в различни ъгли и перспективи и образуваше далекоглед с ръцете си, опитвайки се да разгадае логиката на структурата. Обикаляше спиралата от библиотеки, почти докосвайки с големия си нос безкрайните редици от книги, като си отбелязваше мислено заглавия и каталогизираше всичко, което откриеше по пътя си. Аз вървях на няколко крачки зад него със смесица от тревога и загриженост.

Вече подозирах, че Исаак ще ни изхвърли с ритници оттам, когато се натъкнах на пазителя на един от мостовете, увиснали между сводовете от книги. За моя изненада, той не само не показваше признаци на раздразнение, но даже се усмихваше добродушно, наблюдавайки напредъка на Фермин по време на първото му проучване на Гробището на забравените книги.

— Вашият приятел е рядък екземпляр — отбеляза Исаак.

— Идея си нямате до каква степен.

— Не се тревожете, оставете го на мира. По някое време ще слезе от облаците.

— Ами ако се загуби?

— Изглежда отракан. Ще се оправи някак.

Имах известни притеснения, но не исках да противореча на Исаак. Отидох с него до стаята, която му служеше за кабинет, и приех чашата кафе, която ми предложи.

— Обяснихте ли вече правилата на вашия приятел?

— Фермин и правила са две несъвместими понятия. Все пак му обясних основните положения и той ми отговори с едно убедително: „Ама разбира се, за какъв ме вземате?“

Докато пълнеше отново чашата ми, Исаак ме улови, че гледам една снимка на дъщеря му Нурия, закачена над писалището му.

— Скоро ще станат две години, откакто ни напусна — рече той с тъга, която сякаш разсече въздуха.

Сведох очи с натежало сърце. И сто години да минеха, смъртта на Нурия Монфорт винаги щеше да е в мислите ми, както и убеждението, че ако никога не бе ме срещнала, може би щеше все още да е жива. Исаак погали с поглед фотографията.

— Вече остарявам, Семпере. Време е някой друг да поеме моята длъжност.

Канех се да възразя, когато Фермин нахълта в стаята зачервен и запъхтян, сякаш беше участвал в маратон.

— Е? — попита Исаак. — Как ви се струва?

— Възхитително. Само дето не виждам да има тоалетна. Или поне не се забелязва от пръв поглед.

— Надявам се, че не сте пуснали една вода в някой ъгъл.

— Направих свръхчовешки усилия, за да устискам дотук.

— Онази врата вляво. Ще трябва да дръпнете веригата на казанчето два пъти, че никога не работи от първия път.

Докато Фермин се облекчаваше, Исаак му наля чаша димящо кафе, която го очакваше при завръщането му.

— Има някои въпроси, които бих искал да ви задам, дон Исаак.

— Фермин, не мисля, че… — намесих се аз.

— Питайте, питайте.

— Първият блок е свързан с историята на това място. Вторият е посветен на техниката и архитектурата. Третият е основно библиографски…

Исаак се разсмя. За пръв път го чувах да се смее и не знаех дали това бе някакъв небесен знак, или предзнаменование за неминуемо бедствие.

— Най-напред ще трябва да изберете книгата, която искате да спасите — предложи той.

— Хвърлих око на няколко, но си позволих да избера тази, па макар и само по сантиментални причини.

Измъкна от джоба си подвързано с червена кожа томче. Заглавието бе отпечатано със златни релефни букви, а на предната корица имаше гравиран череп.

— Гледай ти! „Градът на прокълнатите, тринайсети епизод: Дафне и невъзможната стълба“ от Давид Мартин… — прочете Исаак.

— Стар приятел — обясни Фермин.

— Не думайте! Колкото и да е странно, по едно време често се отбиваше насам — рече пазителят.

— Трябва да е било преди войната — отбелязах аз.

— Не, не… Виждал съм го и по-късно.

Двамата с Фермин се спогледахме. Зачудих се дали пък Исаак нямаше право — може би наистина беше вече възстаричък за тази работа.

— Не искам да ви противореча, шефе, но това е невъзможно — каза Фермин.

— Невъзможно ли? Ще трябва да уточните какво имате предвид…

— Давид Мартин избягал от страната преди войната — обясних аз. — В началото на 1939 г., към края на конфликта, се върнал, пресичайки Пиренеите, и бил задържан в Пучсерда няколко дни по-късно. Хвърлили го в затвора, откъдето вече не излязъл, защото през 1941 г. бил убит.

Исаак ни гледаше недоверчиво.

— Не се съмнявайте, шефе — увери го Фермин. — Нашите източници са достоверни.

— Аз пък мога да ви уверя, че през 1941 г. Давид Мартин беше седнал на същия стол, на който седите вие, Семпере, и двамата си побъбрихме известно време.

— Сигурен ли сте, Исаак?

— В живота си не съм бил по-сигурен в каквото и да било — отвърна пазителят. — Спомням си добре, защото не бях го виждал от години. Изглеждаше болен и съсипан.

— Спомняте ли си датата, на която дойде?

— Отлично. Беше последната нощ на 1941 г. 31 декември. Тогава го видях за последен път.

Фермин и аз се задълбочихме в пресмятания.

— Значи вярно е било онова, което тъмничарят Бебо е разказал на Брианс. Нощта, в която Валс наредил да откарат Мартин в старата къща при парка Гюел и да го ликвидират… Бебо по-късно чул наемниците да си говорят, че нещо се случило там, че имало още някого в къщата… Може би някой е попречил Мартин да бъде убит… — предположих аз.

Исаак загрижено изслуша тези гласни размишления.

— За какво говорите? Кой е искал да убие Мартин?

— Това е дълга история — рече Фермин. — С безброй бележки под линия.

— Е, надявам се да ми я разкажете някой ден…

— Според вас Мартин беше ли с ума си, Исаак? — попитах.

Пазителят сви рамене.

— При него никога не се знаеше… Този човек имаше изтерзана душа. Когато си тръгваше, го помолих да ми позволи да го изпратя до влака, но той ми отвърна, че отвън го чакала кола.

— Кола?

— И то не каква, а „Мерцедес-Бенц“. Собственост на някой, когото наричаше Тартора и който, доколкото разбрах от думите му, го чакал пред входната врата. Само че когато излязох с него, навън нямаше ни кола, ни тартор, изобщо нищо…

— Не ме разбирайте криво, шефе, но тъй като е било навечерието на Нова година и настроението е било празнично, възможно ли е да сте попрекалили с пенливите напитки и, зашеметен от коледните песни и от високото съдържание на захар в традиционната халва, да сте си въобразили всичко това? — попита Фермин.

— От пенливите напитки употребявам само газирана лимонада и най-силното питие, което имам тук, е бутилка кислородна вода — спокойно уточни Исаак, който не изглеждаше засегнат от предположението.

— Простете, че изразих съмнение. Това бе просто формалност.

— Разбирам ви. Но повярвайте ми, когато ви казвам, че, освен ако не съм бил посетен от дух — а надали беше дух, защото му течеше кръв от едното ухо, ръцете му трепереха от треска и като капак омете всички бучки захар от килера ми, — Мартин беше толкова жив, колкото сте вие или аз.

— А не ви ли каза защо идва при вас след толкова време?

Исаак кимна.

— Каза, че идва, за да остави нещо при мен. Щял да си го прибере, когато можел. Или лично, или щял да изпрати някого…

— И какво ви остави?

— Пакет, увит в хартия и овързан с шнур. Не зная какво имаше вътре.

Преглътнах на сухо.

— И още ли е у вас?

8

Пакетът, измъкнат от дъното на един шкаф, лежеше на писалището на Исаак. Когато го докоснах с пръсти, финият слой прах, който го покриваше, се вдигна в облак от частици, позлатени от светлината на маслената лампа, която Исаак държеше от лявата ми страна. Отдясно Фермин извади джобното си ножче от калъфчето му и ми го подаде. Тримата се спогледахме.

— Нека да бъде Божията воля — рече Фермин.

Пъхнах ножчето под шнура, с който бе овързан пакета, и го срязах. Извънредно внимателно свалих опаковката, докато съдържанието се показа. Беше ръкопис. Страниците бяха изпоцапани, покрити с петна от восък и кръв. На първата страница се четеше заглавието, надраскано с дяволски почерк.

— Това е книгата, която е писал, докато е бил затворен в кулата — промълвих аз. — Навярно Бебо я е спасил.

— Отдолу има нещо, Даниел… — посочи Фермин.

Изпод страниците на ръкописа се подаваше ъгълчето на къс пергаментова хартия. Дръпнах го и извадих плик. Беше запечатан с червен восък, в който бе отбелязана фигурката на ангел. На предната страна на плика имаше само една дума, написана с алено мастило:

Усетих как студ плъзна по ръцете ми. Исаак, който наблюдаваше сцената със смесица от удивление и загриженост, се изниза от стаята, следван от Фермин.

— Даниел — тихо извика моят приятел. — Оставяме ви, за да си отворите плика на спокойствие и без чужди погледи…

Стъпките им бавно се отдалечиха. Успях да доловя само началото на разговора им.

— Е, шефе, от толкова вълнения забравих да спомена, че когато влязох одеве, случайно ви чух да казвате, че мислите да се пенсионирате и да напуснете поста.

— Така е. Вече от много години съм тук, Фермин. Защо питате?

— Вижте, знам, че току-що сме се запознали, тъй да се каже, но може да проявя интерес…

Гласовете на Фермин и Исаак заглъхнаха в кънтящия лабиринт на Гробището на забравените книги. Останал сам, аз седнах в креслото на пазителя и отчупих восъчния печат. Пликът съдържаше сгънат лист хартия с цвят на охра. Разгънах го и зачетох.

Препрочетох няколко пъти думите, които Давид Мартин ми изпращаше през времето, думи, които ми се сториха пропити с разкаяние и лудост, думи, които не разбирах напълно. Подържах в ръце писмото още няколко мига, после го доближих до пламъка на маслената лампа и го загледах как гори.

Открих Фермин и Исаак да си бъбрят като стари приятели в подножието на лабиринта. Когато ме видяха, гласовете им стихнаха и двамата ме загледаха с очакване.

— Каквото и да пише в това писмо, то засяга само вас, Даниел. Не сте длъжен да ни разказвате нищо.

Кимнах. Ехото на църковни камбани отекна слабо през стените. Исаак погледна първо нас, а после и часовника си.

— Хей, вие двамата нямаше ли да ходите на сватба днес?

9

Невестата беше облечена в бяло и въпреки че нямаше внушителни накити или украшения, не е имало в цялата история жена, която да е изглеждала по-красива в очите на своя избраник, отколкото Бернарда в онзи ранен февруарски ден, когато слънцето огряваше площада през църквата „Св. Ана“. Дон Густаво Барсело — който сигурно бе изкупил всички цветя в Барселона, за да затрупа с тях входа на храма — плака като дете, а кюрето, приятелят на младоженеца, изненада всички ни с блестяща проповед и просълзи даже Беа, която съвсем не беше мекушава.

Аз пък едва не изтървах пръстените, но всичко бе забравено, когато предисловията приключиха и свещеникът подкани Фермин да целуне булката. Точно тогава се обърнах за секунда и ми се стори, че зърнах една фигура, седнала на последния ред в църквата — един непознат, който ме гледаше с усмивка. Не бих могъл да обясня защо, но за миг изпитах увереност, че той бе не друг, а Затворникът на рая. Ала когато погледнах отново, непознатият вече не беше там. До мен Фермин прегърна силно Бернарда и я млясна по устните, без да се церемони, с което изтръгна овация от присъстващите начело със свещеника.

Когато видях моя приятел да целува любимата жена, си помислих, че тази минута, този миг, откраднат от времето и от Бога, си струваше всичките тягостни дни, които ни бяха довели дотук, а и многото други, които сигурно ни очакваха при завръщането ни към ежедневния живот. И всичко, което бе почтено, чисто и истинско на този свят, всичко, заради което си заслужаваше да живееш и да дишаш, се криеше в тези устни, в тези ръце и в погледите на двамата щастливци, които, знаех аз, щяха да са заедно до края на дните си.