Затворникът на рая

Епилог

1960 г.

Един мъж — млад, но с няколко бели косъма в косите и сянка в погледа — върви в разгара на деня между плочите на гробището, под едно небе, отразило морската синева.

На ръце носи дете, което едва разбира думите му, но се усмихва, когато погледите им се срещат. Двамата се приближават до скромен гроб, усамотен на една балюстрада, която гледа към Средиземно море. Мъжът коленичи пред гроба и, държейки сина си, го оставя да погали буквите, издълбани в камъка.

Мъжът стои там известно време безмълвно, стиснал клепачи, за да сдържи сълзите си.

Гласът на сина му го връща към настоящето и когато отваря очи, той вижда как детето сочи една малка фигурка, стърчаща между листенцата на изсъхналите цветя в сянката на стъклената ваза в подножието на надгробната плоча. Сигурен е, че тя не е била там при последното му посещение на гроба. Бръква сред цветята и ръката му измъква гипсова статуетка — толкова мъничка, че се побира в юмрук. Фигурка на ангел. Словата, които мислеше, че е забравил, прорязват паметта му като стара рана.

Детето посяга да хване статуетката, почиваща на дланта на баща му, при което неволно я бута с пръстчетата си. Ангелът пада върху мрамора и се строшава. Тогава мъжът го вижда. Мъничко сгънато листче, скрито вътре в гипса. Хартията е тънка, почти прозрачна. Той я развива и веднага разпознава почерка:

Морският бриз повява сред надгробните камъни и дъхът на едно проклятие погалва лицето на мъжа. Той прибира листчето в джоба си. След малко оставя червена роза върху плочата и тръгва обратно с детето на ръце към алеята с кипариси, където го чака майката на сина му. Тримата се сливат в прегръдка и когато тя го поглежда в очите, открива в тях нещо, което само допреди няколко мига не е било там. Нещо неспокойно и тъмно, което я плаши.

— Добре ли си, Даниел?

Мъжът я гледа дълго време и накрая се усмихва.

— Обичам те — казва той и я целува, знаейки че историята, неговата история, не е приключила.

Всъщност едва сега започва.