Завинаги в твоята прегръдка

СЕДМА ГЛАВА

На следващата сутрин Зиновия побърза да слезе в трапезарията. След като можа да се увери, че следобедната жега превръща нейната стая в инструмент за изтезания, на следващия ден тя предпочете да не се преструва, на неразположена. Бе стигнала до извода, че няма нищо привлекателно в това да бъдеш изпечен жив. Малките й нозе проблясваха като неясно петно под полите, докато слизаше по стълбите с възвърнато добро настроение, готова да прояви благосклонност дори към Иван Воронски. Тромавите поучения на дяка едва ли щяха да бъдат толкова мъчителни, колкото задухата и самотата на спалнята й.

Иван бе влязъл в трапезарията само няколко секунди по-рано и когато Зиновия го поздрави с весела усмивка, той реагира сякаш бе подготвил стратегията си още преди нейното появяване. Сухото човече за малко се просна в бързането си да й попречи да избяга, сякаш тя беше послушно дете, хванато на местопрестъплението.

— Тази сутрин, болярке, ще се занимаем с ползата от смирението и аскетизма — обяви той, докато я съпровождаше към масата и пълнеше дълбоката си чиния с меденки, задушени картофи и малки наденички, варени в кисел сос.

Зиновия повдигна учудено вежда и в нея се породиха съмнения дали в крайна сметка наистина имаше достатъчно сили да устои на многословните разсъждения на Иван, особено по въпрос, за който очевидно не знаеше нищо. Мислено въздъхна и си каза, че все пак е по-добре да се отегчи, отколкото да се опече.

Като хвърли скептичен поглед към препълнената му чиния, Зиновия не можа да се удържи да не попита:

— Аскетизъм в какво отношение?

— Ами като начало да започнем от дрехите — отвърна Иван и изсумтя пренебрежително. В черното си расо той изглеждаше много суров и надменен, както несъмнено му се струваше, че подобава при неговите задължение. Но пък навярно щеше да има същото излъчване, помисли си Зиновия, ако не носеше нищо. Не че тя държеше да провери дали предположенията й са правилни.

Чудейки се каква грешка е намерил в дрехите й този път, Зиновия отмести чинията си и се огледа. За закуската бе избрала да облече сарафан от тюркоазено-синя коприна, бродирана на розови цветя. Розови и тюркоазени ленти бяха вплетени в дългата й девическа плитка, завита в диадема и увенчана със съзвездие от малки копринени цветчета. Като се имаше пред вид, че носеше традиционната руска носия и бе покрита от глава до пети, тя не виждаше в какво може да бъде укорена.

— Нещо не е наред с облеклото ми ли? — попита тя със събудено любопитство. — Нима това не е подходяща дреха за една руска болярка?

— Прекалено е пъстра, за да бъде сметната за благоприлична — обясни придирчиво Иван. — Малко прилича на паун, ако някога сте виждали такъв. Една скромна девица не би трябвало да се перчи като петел в одеждите си.

Зиновия се направи, че не разбира. Нямаше намерение като Ана да се захласва по изявленията му, макар се съмняваше дали дякът би проявил същата критичност към княгинята. Никой не плюе в ръката, която го храни.

— Мислех си, че пауните са мъжки птици.

— Това няма нищо общо! — раздразнено отвърна Иван. — И като млада девойка, а отсега и моя ученичка, ще трябва да се научиш да се отнасяш с необходимото уважение към учените и да проявяваш смирение както в държанието си, така и в мислите си. В крайна сметка царят си търси невеста и кой може да бъде сигурен коя девица ще избере.

Зиновия побърза да отхвърли намека:

— С цялото необходимо уважение към Негово величество трябва да кажа, че нямам желание да бъда въвлечена в интригите и кроежите, свързани с това. Доволна съм, че живея извън стените и ограниченията на терема и че не се безпокоя дали в храната ми не е сипана отрова. Негово величество се измъчи много, търсейки си невеста, но далеч по-малко, отколкото ще се наложи да изтърпи неговата избраница.

— Какво имате предвид? — присви очи Иван, опитвайки се да разбере логиката й.

Зиновия се намести по-удобно зад масата.

— Мария Хлопова някога бе избраницата на цар Михаил и виж какво й се случи.

Иван придърпа пълната си чиния и също намести стола си. Според него на ученичката му трябваше да бъде показан пример за това какво се случва на коварните и лукави жени.

— Това се случи преди повече от пет години, но ако можете да си припомните обстоятелствата, Мария бе отпратена, защото се бе опитала да прикрие от цар Михаил болестта си и да стане царица. Ако не бе получила припадък и не бе започнала да се гърчи пред очите на Негово величество и гостите му, може би щеше да успее да го измами. Заточението в Сибир бе най-малкото наказание, което Хлопови заслужаваха за коварството си.

Зиновия го изгледа, смаяна от неведението му. Очевидно не бе в течение на последните събития в двора.

— О, нима не сте чул? Скоро след връщането си от Полша патриарх Филарет разкри заговор на Салтикови да злепоставят Мария Хлопова и роднините й — обясни тя. — Явно няколко души от Салтикови са сипали в яденето на Мария нещо за повръщане и сетне са подкупили мнозина лекари да разпространят слуха, че е болна. Патриарх Филарет ги разобличи пред сина си и затова неотдавна Негово величество изпрати в изгнание Салтикови и конфискува част от земите им. — Зиновия небрежно сви рамене и добави. — Това вече не можеше да помогне особено на Мария.

Иван бе пообъркан и предпазливо отвърна, придържайки се към очевидните факти:

— Но Салтикови са роднини на царицата майка. Марта никога не би се примирила с такова отношение към роднините си, дори от страна на сина си. Навярно грешите, болярке.

Зиновия прояви великодушието да му се усмихне любезно:

— Ето защо Марта сега упорито отказва да разреши сватбата на сина си с Мария Хлопова. Очевидно е била вбесена от отношението към роднините й.

За известно време Зиновия съсредоточи вниманието си върху своята чиния, сетне скромно вдигна поглед към изумения си учител. Макар благоразумието изискваше да си замълчи, не можеше да устои на изкушението да му намекне, че нейните познания са най-малкото равни на неговите. Поне щеше да го подкачи малко:

— Смятате ли, че съм получила урока си за днес? Ако е така, бих искала тази сутрин да отида на гости при болярката Андреевна, преди да е станало прекалено горещо. Може би ще можем да продължим разговора си утре.

Надупчените от шарка бузи на Иван пламнаха и сведените към чинията очи започнаха да изпускат искри от ярост. Мразеше да му се подиграват и да го изкарват невеж простак, особено когато подигравките идваха от болярката Зиновия. Баща й имаше достатъчно пари, за да й наеме най-прочутите мъдреци и учители, докато той трябваше да пълзи по корем и да се унижава, да приема всякаква черна работа, само и само да му подхвърлят трошички знание, за да натика обратно в гърлото им всички тези презрителни подигравки, които още го преследваха като спомен от младостта му. След смъртта на майка си той бе отишъл при стареца отшелник и бе слугувал на монасите само и само да се научи на четмо и писмо, да надзърне в старите ръкописи и да разгърне дебелите книги. Беше седял на просяшката им трапеза и се бе обличал в парцали, та да обогати ума си. Сега се бе сдобил с богата покровителка и нямаше намерение да проявява великодушие към тези, които не си бяха помръдвали пръста през целия си живот. Нямаше да пусне това пъстро пиле да отлети безнаказано, след като се бе позабавлявало за негова сметка. Щеше да се научи да го уважава заради неговото влияние, заради познанията му… или заради нещо друго.

— Напротив, болярке, нито днес, нито който и да друг ден ще можете да си тръгнете, преди аз да съм решил това.

Иван се извърна, уж за да подчертае укора си, но всъщност за да се спаси от любопитството в тези невинни зелени очи. Отново бе получил пристъп на неговата си, отвратителна и срамна болест, която се бореше да прикрие и която тъй мразеше, тик на окото, който не можеше да спре, и треперене на ръцете, толкова силно, че би разлял всяка чаша, която държи в ръката си, дори да имаше вода само на дъното. В най-тъмните ъгълчета на паметта му отново се появи сянката на майка му надвесена над него и бълваща проклятия, а той бе още дете. Безброй пъти се бе опитвал да изличи това видение от ума си, но то продължаваше да го измъчва и да предизвиква неговите тикове.

Конвулсията премина така бързо, както бе дошла и Иван си възвърна самообладанието. Пое си дълбоко дъх, за да се съвземе и изгледа девойчето, което се бе надвесило спокойно над чинията, сякаш неговия отказ не я засягаше. Невъзмутимостта й го подразни още повече. Тя му отнемаше удоволствието. Предпочиташе да се наслади пълноценно на отмъщението и щеше да измисли как да я накара да си плати двойно.

Тънките му устни се раздвижиха и той презрително се усмихна.

— До ушите ми стигна вестта, болярке, че в кухнята има известни задължения, на които бихте могли да посветите времето си, вместо да го пилеете в общуване със съмнителни същества като болярката Андреевна. Тя не е най-подходящата компания за една девица.

Донякъде изненадана от отговора на Иван, Зиновия се облегна на стола си и го изгледа намръщено. Много добре знаеше откъде черпи той информацията си. Явно между Иван и княгинята нямаше тайни.

— Какво говорите? Познавате ли жената, чието име петните? Поведението на болярката Андреевна е безупречно.

— Надали! — изсумтя Иван. — Чувал съм за приемите, които дава. Богати боляри и висши офицери. Целта й е очевидна. Вдовица, погребала и третия си съпруг, тя само си търси някой достатъчно богат, който да го замести, за да продължи да тъне в разкош до смъртта си.

Зиновия усети цялата дълбочина на неговата злоба и се укори за лекомислието, с което я бе предизвикала. Обвиненията му издаваха недвусмислена омраза към Наташа, а тя не можеше да се сети за друга причина да я черни освен за да предизвика нея самата да избухне. Тя наистина едва се сдържаше пред подобни клевети, но ако не съумееше да се овладее, щеше да падне право в клопката му. Най-добрата защита срещу подобен човек бе просто да подминава клеветите му и да се прави, че не ги е разбрала.

— Кухнята ли казахте? Добре тогава. Бихте ли ми разяснили само какво трябва да правя там съгласно плановете ви за моето обучение?

Иван я изгледа надменно.

— Вие, болярке, очевидно се налага да придобиете смирението на слугиня, преди да преценим, че сте годна да станете достойна съпруга на който и да е руски болярин. Княгиня Ана ми даде свободата да ви обучавам както сметна за добре и първата ми заповед за днес е да усвоите основите на покорното служене и мъките на крепостните селяни и слугите.

Мътните му очички се плъзнаха по богатото й облекло, без в тях да се отрази някоя искрица.

— Сигурен съм, че ще предпочетете да облечете нещо не толкова предизвикателно, докато работите в кухнята.

Зиновия се надигна от стола и отмести чинията си, без да проявява никаква емоция, която би могла да бъде изтълкувана от Иван като признак на обида или оскърбление. Нямаше да му достави удоволствието да я унизи, независимо дали обижда любимите й хора или й дава подобни заповеди. Последната всъщност не я тревожеше. Дякът очевидно не подозираше, че тя не само бе стопанка на бащината си къща след смъртта на майка си, но и често работеше наред с прислужниците, когато се налагаше да контролира работата им отблизо, особено когато се чакаха гости и готвеха специални блюда за поканените от баща й хора. Особено удоволствие й доставяше да помага на градинарите да садят и поливат цветята и зеленчуците и да вижда резултатите от труда им поднесени на масата или поставени в разкошните вази. Ако Иван си мислеше, че е спечелил нещо, като я е накарал да работи, то той само за пореден път бе разкрил невежеството си.

— С ваше разрешение — мило помоли Зиновия — трябва да се върна в стаята си, за да се преоблека, както предложихте.

Иван я изгледа подозрително, донякъде объркан от покорното й изражение.

— Ако си мислите, че и днес ще можете да се залостите в стаята си, болярке, ще се наложи да се откажете. Сигурен съм, че княгиня Ана не би допуснала да се измъквате от задачите, които изрично съм ви поставил.

— О, не бих си и помислила за това, господине! — Зиновия тръгна към вратата и укорително му се усмихна през рамо:

— Но наистина, Иване — тя използва фамилиарното обръщение, за да покаже колко малко го уважава, — няма нужда да се тормозиш. Само изпълнявам съвета ти.

Иван остана да разсъждава самичък върху реакцията й и тя отново му се стори смущаваща. Очакваше спор или поне гневните тиради на една вбесена жена. А вместо това Зиновия посрещна неговата заповед почти радостно. Доста объркан, той реши да следи къде ходи болярката през деня, просто за да се увери, че не се е изплъзнала от задълженията си. Не беше от хората, които биха се доверили на жена, особено когато тя не го приемаше на сериозно.

Зиновия се върна в покоите си, за да снеме разкошното облекло и да навлече вместо него селската носия, която обикновено слагаше при работата си в кухнята. Там я пресрещна Али, чието подозрение бе събудено от внезапното преобличане. След като предпазливо спомена, че част от задачите й включват малко работа в кухнята, Зиновия едва удържа вбесената прислужница да не хукне надолу по стълбите, за да се разправя с дяка.

— Какво?! Той си позволява да ви заповядва, сякаш сте проста селянка! — Али бе на границата на припадъка. — Чумата да го тръшне!

— Няма да правя нищо, което не съм правила в къщи — посочи Зиновия, опитвайки се да успокои прислужницата, която макар да бе дребна като мушица, в гнева си бе способна да се впусне в начинания, чийто размах повече съответстваше на мечка, на която са похитили малките. — Това изобщо няма да ми навреди, уверявам те.

— Така е, скъпата ми, но тогава ти сама решаваше какво да правиш и никой не се разпореждаше с теб като господар, за какъвто той явно се смята.

Али не можеше да си намери място в стаята от гняв и с много чувство се закле:

— Той ще проклина деня, в който е решил да ти стори зло.

— Али Макабе! Няма да доставиш нито на Иван, нито на княгиня Ана удоволствието да ни видят изкарани извън себе си от проклетията на този човек! Ще се подчиняваме охотно на заповедите на Иван, разбра ли?

Като не получи отговор, Зиновия тропна с малкото си краче, принуждавайки ирландката да й обърне внимание.

— Али! Разбра ли ме?

Прислужницата ядосано скръсти ръце на плоските си гърди и се нацупи.

— Той е един дребен, лукав и подъл просяк, и точка.

Изкушението да се засмее беше много силно, но с усилие на волята Зиновия запази укорителното си изражение. Тя размаха пръст под носа на прислужницата:

— Искам да ми обещаеш, Али, че ще положиш всички усилия да кротуваш, докато сме тук.

Али изгледа заплашителния пръст и надяна най-страдалческото си изражение. Вдигна за миг поглед към тавана, сякаш призовавайки светците на помощ и пое въздух, за да покаже колко е развълнувана. Накрая неохотно кимна и отстъпи:

— Добре, ще правя каквото ми кажеш, но няма да ми отива много, ти си го знаеш.

Зиновия се засмя, утешително прегърна тесничките рамене на Али и изимитира ирландския й акцент:

— Знам това, любима моя Али, но така е по-добре. Няма да даваме на Иван и Ана предлози да се оплакват. Може би с малко доброта ще успеем да смекчим злобата и гнева им.

— Хм! Това ще е направо чудо! Божичко! Поповете казват, че и такива неща ставали понякога, но аз все не мога да повярвам, че ще намерим овча вълна в бърлогата на вълка.

— Помогни ми да се дооблека — промълви Зиновия между два пристъпа на смях. — После можеш да прибереш дрехите ми, а аз ще сляза долу да се представя на готвачката.

Тя се разсмя отново, като помисли още веднъж за мъдрото решение на Иван.

— Горката Елисавета, тя сигурно доста ще се стресне. Може да изгори яденето, докато й се пречкам в кухнята.

— Това няма да навреди на никого — язвително отвърна Али. — Като гледам как тази гарга Иван си пълни човката, ще му е само от полза да се задави с някой въглен.

Както предполагаше, Елисавета, готвачката с тъжни очи, зяпна от изненада, когато Зиновия пристигна във владенията й, облечена ако не точно като слугиня, то поне не и като благородна господарка. Ако Иван я зърнеше, Зиновия може би щеше да разклати дори неговите мрачни възгледи за робството, защото обшитата с дантела бяла риза, тревисто-зеленото елече и широката плисирана бяла престилка, завързана върху бухналата пола, щедро избродирана с пъстри цветя, създаваха заедно изключително съблазнителен костюм. Пластове тънки фусти придаваха ширина на полата, под която от време на време проблясваха малките крачета, обути в чехли и с обвити в тъмни чорапи глезени, тъй стройни и изящни, колкото би могло да пожелае сърцето на който и да е мъж. Голяма кърпа, обрамчена с дантела, покриваше тъмната коса, а тежката плитка бе оставена да виси свободно до кръста й.

— Болярке! — възкликна Елисавета и зяпна от учудване. — Какво правите тук?

— Дойдох да ти помогна, Елисавета — весело съобщи Зиновия. — Има ли някаква работа за мен?

— Не, не, благодаря! — вдигна ръце пълничката жена, сякаш бе поразена от зла вест. Никога не бе чувало нещо толкова нелепо! — Княгинята няма да допусне подобно нещо! Вие сте гостенка!

Зиновия нямаше намерение да настройва прислужницата срещу господарката й. Не й беше приятно да казва на готвачката, че й е наредено да работи, така че реши да провери дали някой и друг искрен комплимент щеше да свърши същата работа.

— Но, Елисавета, толкова бих се радвала да разбера как приготвяте тези прекрасни блюда, с която всяка готвачка може да се гордее. Искам да науча на тях моите готвачи, когато се прибера в Нижни Новгород. — Зиновия й хвърли ласкав поглед и помоли мило: — Нали ще ме научите?

Готвачката поклати посивялата си глава, усмихна се в началото плахо, но постепенно на закръглените й бузи се появиха добродушни трапчинки. Пъхна големите си ръце под престилката и ги скръсти върху пълния си корем, попивайки комплимента.

— Ще ви покажа каквото умея, болярке.

— Тогава сигурно ще науча всичко, за готвенето — усмихнато предположи Зиновия. — С какво ще започнем?

— Ами ето какво готвя сега — заяви Елисавета и махна към дългата дървена маса, където чистеше и подреждаше на отделни купчинки моркови, лук, трюфели и диви гъби. — Като ги очистя, ще направя пирожки. Господарят ги обича много.

Зиновия внезапно се обезпокои:

— Смятате ли, че княз Алексей ще се върне скоро?

— О, обикновено не отсъства повече от ден, най-много два. Доколкото го познавам, ще се върне или тази вечер, или утре сутринта. — Елисавета тежко въздъхна. — Ако не беше княз Алексей, нямаше да има нужда от мен тук. Господарката яде колкото едно врабче, когато господарят е тук, и още по-малко, когато го няма. Жалко, че се хаби толкова храна.

— В къщата сигурно има достатъчно слуги, за да се справят с каквото е останало — предположи Зиновия, докато оглеждаше множеството къкрещи гърнета и тавата с тесто, което чакаше да бъде омесено.

Посивялата глава се поклати отрицателно.

— Господарката не позволява слугите да ядат това, което е било приготвено за нея и гостите й. Според нея това щяло да ги разглези. Има толкова хора, за които тази храна би била добре дошла, ако…

Нефритово-зелените очи се спряха върху тъжната жена, която не довърши думите си. Дългата пауза беше последвана от хлипане. Усещайки въпросителния поглед на Зиновия, Елисавета побърза да прокара ръка по бузата си, където бавно се стичаше една сълза. Стискайки решително уста, тя премигна, за да изличи всяка следа от влага в очите си.

Самата Зиновия усети, че сърцето й се свива при мисълта, че толкова много добра храна се пропилява, щом без да се обременяват с допълнителни разходи Тарасови биха могли да помогнат на много хора. Съчувствайки на мъката на жената, тя постави деликатната си ръка върху набитото й рамо.

— Познаваш ли конкретно някой, който се нуждае, Елисавета?

Брадичката потрепера въпреки усилията на готвачката да изглежда невъзмутима. Тя едва-едва кимна.

— Сестра ми, болярке. Мъжът й умря миналата зима, а тя е болнава и с тригодишна дъщеричка. Не може да работи, за да се изхрани и те двете просто се топят. А ето ме мен, в тази богата къща, готвейки тези изискани блюда, а не мога да й занеса нищичко, нито дори да се откъсна за малко да й помогна.

— Добре! — Зиновия сложи ръце на кръста си, взела твърдо решение какво да се направи. Щом нещата в двореца на Тарасови стояха така, тя нямаше да седи със скръстени ръце. Трябваше да предприеме нещо!

— Имам прислужница, която мога да изпратя да купи храна и каквото друго трябва, и кочияш, който да я занесе на сестра ти. Макар на мен да не ми позволяват да излизам без разрешение — Зиновия небрежно сви рамене, като забеляза изненадания поглед на Елисавета, — не вярвам да обърнат внимание на отсъствието на прислужницата ми.

— Не можете да излизате, без да сте получили позволение от господарката ми? — изненадано запита готвачката.

— Това е само за мое добро — увери я Зиновия и окуражително я потупа по рамото.

— Хм.

Елисавета си направи своите изводи, като хвърли поглед към вратата на кухнята, мислейки си за жената, която обикаляше далеч от нея. Някога тя служеше на семейството, където се бе родила княгиня Ана и бе имала възможност да си изгради мнение за дъщерята, която като порасна, изпрати собствените си престарели родители в манастир, защото искаше да живее сама със съпруга си в къщата. Дори когато княгинята се пресели в Москва, тя не позволи на родителите си да се приберат у дома, за да не развалят хубавата й подредба.

Късно следобед Зиновия приключи с работата си в кухнята и след като примерно поиска разрешение от Иван, отиде в градината зад къщата и седна под сянката на едно дърво близо до входа. Там се отпусна, докато чакаше да се върнат Али и Стенка, излезли с благотворителната си мисия. Елисавета на няколко пъти идваше до вратата и я поглеждаше въпросително, но Зиновия само поклащаше глава, тъй като по улицата пред къщата минаваха само малки коли и конници. Тя изобщо не задържаше погледа си върху тях и отново се връщаше към стиховете в дебелия том, който й бе дал Иван.

Небето бе взело да се смрачава, когато Зиновия най-накрая зърна каретата да идва. Елисавета беше заета със сервирането на вечерята и чак й се доплака от безсилен яд, защото не можеше да се откъсне от работата си, когато болярката нахълта в кухнята и обяви, че Али и Стенка най-сетне се връщат. Веднага след това изхвърча отново и хукна през вестибюла, когато Ана се появи от входната врата и я изгледа намръщено.

— Не трябваше да насърчавате този мъж при първата ви среща! — скара й се княгинята, възмутена от това, че е трябвало още веднъж да се разкарва до вратата, за да отговаря на въпросите на наглия англичанин. Този мъж определено не усещаше кога е нежелан или пък бе прекалено твърдоглав, за да приеме това. — Полковник Райкрофт искаше пак да ви види и имаше дързостта да ми каже, че ще се върне утре, сякаш тогава бих го посрещнала по друг начин!

Зиновия стрелна с поглед вратата, като чак сега се сети, че полковник Райкрофт бе обещал да дойде днес. Грижите за семейството на сестрата на Елисавета я бяха погълнали толкова, че бе забравила за него.

— Тук ли е полковник Райкрофт?

— Беше преди минута! Но вече си тръгна — сухо я уведоми Ана. Махна с ръка по същия начин, по който го бе отпратила от прага. — Казах му, че не желаете повече да бъдете обезпокоявана, особено от него! Дадох му някоя и друга монета за награда, които да отнесе на хората си, когато се опита пак да използва този предлог, за да се самопокани. Дълбоко се съмнявам, че ще ги да де на някого. Просто е номер, за да припечели, ако ме питате мен.

Зиновия с усилие овладя раздразнението си. Не й бе приятно, че Ана си бе позволила да отпрати неин гост без дори да я уведоми, че е дошъл. Дори полковник Райкрофт да бе англичанин, склонен да я ухажва, тя би предпочела да го изгони сама.

— Казахте, че полковник Райкрофт ще се върне утре?

— Ако се осмели да пренебрегне това, което му казах, да. Но това няма да му донесе нищо добро — решително заяви Ана. — Няма да му позволя да ви види!

— Не виждам нищо лошо в това да разменим някои обикновени любезности — отвърна студено Зиновия, запазвайки за себе си факта, че тя далеч не бе благосклонна към този човек. Не му беше простила за наглостта в банята, но предпочиташе да запази за себе си правото да го порицае за тези прегрешения. Външно реши да изглежда настроена по съвсем друг начин. — В крайна сметка той ме спаси и пое големи рискове при изпълнение на дълга си.

— Това не му дава правото да бъде приеман в тази къща, сякаш е някой руски болярин — отсече княгинята. — Ще се научите да уважавате желанията ми, болярке, или ще съжалявате.

— Така да бъде — увери я Зиновия и се насили да се усмихне. Не си струваше заради идването на полковник Райкрофт да влиза в конфликт, макар да не й бе приятно, че тази жена прибягва до заплахи, за да бъдат стриктно следвани заповедите й.

Като си придаде величествен вид, Ана си възвърна обичайното високомерие и уведоми гостенката си:

— Очаквам да ми бъдат възстановени своевременно парите, които дадох от ваше име на този човек… което ми напомня за един друг изключително важен въпрос. Разполагате с достатъчно средства, за да поемете разходите за живота тук както на вас самата, така и на доведената от вас прислуга. Мисля, че ще е справедливо да заплащате съответната сума, затова ще записвам на ваша сметка парите, които ми дължите и ще ви уведомявам всяка седмица за общия сбор. Ще очаквам от вас сумата в началото на всяка седмица.

— Както желаете — отвърна Зиновия, чудейки се дали трябва да благодари за това решение на алчността на княгинята, или то бе плод на нарастващото недоволство от присъствието й в двореца.

— Радвам се, че сте така сговорчива, болярке.

Отказвайки да коментира или да продължи разговора, Зиновия помоли за разрешение да се оттегли:

— Ако ми бъде позволено, княгиньо, ще отида да се облека за вечеря.

Ана студено кимна и проследи с поглед как младата жена пресече залата, но когато Зиновия подмина стълбите и продължи към задната част на къщата, побърза да я последва.

— Къде отивате? — гневно я попита тя и отбеляза общоизвестния факт. — Стаите ви са на горния етаж.

Зиновия дори не забави крачка, а само подхвърли през рамо от прага:

— Отивам да взема Али, за да ми помогне с обличането. Тя е в конюшнята със Стенка!

Ана разтревожено погледна към предната врата, когато Зиновия се измъкна през задния вход. Не беше сигурна колко време е изминало, откакто отпрати полковника, но не трябваше да пренебрегва и възможността той още да клечи навън.

Със стиснати в гневна гримаса устни Ана хукна към входната врата и я отвори рязко, твърдо решена да вдигне скандал на мъжа заради забавянето му. Като не намери никого, на когото да си излее яда, тя уж небрежно излезе пред прага и хвърли поглед нагоре и надолу по улицата. Конят беше отвързан от стълба и на пресечката не се виждаше жива душа, освен една голяма карета, която вървеше по своя си път. С въздишка на облекчение Ана затвори вратата, успокоена, че англичанинът се е махнал, както му нареди. С огромно задоволство тя се качи по стълбите, уверена, че успешно е осуетила опитите на полковника да спечели вниманието на една богата руска болярка.

Като излезе от къщата, Зиновия тръгна по тясната пътека към конюшнята и тъкмо заобикаляше един плет, когато зърна познатия черен жребец, завързан за оградата недалеч от голямата порта. Застина на каменните плочи, а погледът й отчаяно затърси неуморимия полковник. Той бе застанал край каретата с кожен шлем под мишница, а другата му ръка бе небрежно отпусната на дръжката на сабята, окачена на кръста му. Англичанинът разговаряше май съвсем приятелски с Али, която от време на време се засмиваше, хвърляше му хитри погледи и нервно жестикулираше с прозрачните си от слабост бледи ръце. Зиновия и преди бе забелязала, че той е висок, но сега, когато бе застанал до Али, можеше да види, че се извисява поне с два лакътя над дребничката жена. Посивялата глава едва стигаше до средата на гърдите му.

За разлика от вчера, днес той бе облечен по-скоро като зает войник. По-грубички и малко по-износени, но също толкова меки кожени ботуши обвиваха прасците му, а над тях се виждаха прилепналите бричове от сурова кожа. Дебел кожен нагръдник го предпазваше отпред. Дори и във вечерния полумрак ризата с бухнали ръкави, която носеше под нагръдника, караше със своята блестяща белота да изпъкне по-добре обруленото му от вятъра лице. Тъмните петна още си личаха около окото му и на бузата, но веждата и устните му вече не бяха така подпухнали и му придаваха по-човешки облик. Кафявата му косата, тук-таме с изрусени от слънцето кичурчета, бе наскоро подстригана ниско над тила и грижливо вчесана.

Али се озърна и като видя господарката си само на няколко крачка встрани, й махна енергично:

— Господарке! Ето го човека, дето те спаси от разбойниците!

Полковник Райкрофт веднага се извърна и потърси с поглед Зиновия. Макар очите му да не се виждаха ясно в здрача, те сякаш се плъзнаха по цялото й тяло, попивайки с възхита всяка нейна частица. Зиновия нямаше как да разбере какво вижда той във въображението си, а може би така бе по-добре за нейното душевно спокойствие, защото Тирон Райкрофт тъкмо стигаше до извода, че я харесва облечена почти толкова, колкото без дрехи. Но тогава видението на девойката, излизаща от дървеното корито, отново проблесна в паметта му и почти му спря дъха.

Зиновия се затрудняваше да започне разговор с натрапчивия си ухажор, когато той не си даваше труда да прикрива жадния си интерес към нея. Усети, че бузите й пламват, докато той просто я изпиваше с очи цялата, от изящните колене и деликатните нозе до кичурите коса, измъкнали се изпод забрадката и падащи нежно върху лицето й.

— Болярке Зиновия, за мен е голяма радост да ви видя, при това очевидно в добро здраве.

Той изискано се поклони и като се изправи, остави шлема си и пристъпи към нея с усмивка, за която тя вече започваше да подозира, че си е крива по природа. Очите му из под тъмните мигли излъчваха така в плам и сладострастие каквито тя никога не бе виждала в погледа на мъж.

— Боях се, че ще бъда принуден отново да си тръгна и отново да се лиша от утехата на вашата компания, може би завинаги. Уверявам ви, че само един поглед към вас изпълва с радост сърцето и душата ми.

Горещината в пламналите й бузи не можеше да бъде лесно угасена с подобни думи, но внезапното подозрение, че той ги е усъвършенствал с помощта на много други девойки допринесе за бързото охладняване. Зиновия бе решена да го откаже от любовните му намерения, каквито и да бяха те. Можеше да си представи какво щеше да стане с нейното добро име, ако той продължаваше да упорства и да идва.

— Княгиня Ана току-що ме уведоми за вашето посещение — предпазливо започна тя, като прекрасно съзнаваше, че той можеше да приеме за насърчение и най-елементарната учтивост и да я изтълкува като признак за нейното желание да го види отново. — Съжалявам, че се е наложило да биете толкова път от казармата си, за да вземете наградата, полковник. Можех да изпратя Стенка да ви я донесе.

Тирон пъхна два пръста в малката кесия, която носеше окачена на колана си и измъкна шепа монети оттам. Хвана ръката й и пъхна в нея меката кожена торбичка, сетне сключи пръстите й около нея, като за миг ги задържа в своята.

— С удоволствие ще платя сам на човека, за да покажа какво удоволствие ми доставя вашата компания — увери я той с убедителна настойчивост, едновременно дръзка и мека като коприна. — Използвах наградата само като предлог да ви видя отново. Ако исках, можех да изпратя човека сам да я получи.

Зиновия издърпа ръката си, уплашена да не би той да усети колко бясно бие пулсът й и да си направи погрешни изводи. Щом самото му присъствие я изкарваше извън кожата й, как да не се смущаваше, когато я докоснеше?

Хвърленият към Али поглед й показа, че дребничката жена тайно се възхищава от начина, по който този мъж атакуваше сърцето й. Жалко, че щеше да се наложи да разочарова прислужницата, но определено не включваше полковника в плановете си нито за близко, нито за далечно бъдеще. Дори и да бе решила, че е хубав, което сега не изглеждаше толкова немислимо, колкото в банята, той си оставаше скитащ авантюрист, очевидно без род и родина.

— Не мога да допусна вие да платите за връщането на брошката ми, полковник. — Зиновия се опита да му върне кесията и бе притеснена от отказа му да я приеме. — Страхувам се, че не можете да си позволите да загубите тези пари.

— Цената няма особено значение за мен, милейди — рицарски я увери Тирон. — Наградата, към която се стремя, е далеч по-ценна.

— Но жертвата ви е безсмислена, полковник. Княгиня Ана предпочита да не идвате повече. — Зиновия бе съвсем искрена този път, макар да съзнаваше, че се прикрива зад нареждането на друг човек, за да постигне това, което всъщност не й се искаше чак толкова на нея самата. Той просто си заслужаваше да бъде отпратени това трябваше да бъде направено. Не би имала угризения на съвестта да го пропъди, но някак не й се искаше да поема сама отговорността за това. — Тя е моя настойница и трябва да изпълнявам желанията й. Вие също.

Като повдигна въпросително вежда, Тирон се вгледа в зелените очи, докато не се сведоха притеснени пред прямия му поглед. След дълго мълчание той замислено въздъхна, загледан в пламналите й бузи. Хвърли бърз поглед към Али и по тревожните бръчки и безпокойството в погледа й забеляза, че камериерката е разочарована. Ако решеше, можеше да даде на старата жена някаква надежда, за да я ободри, защото за себе си знаеше, че щом поиска нещо с цялото си сърце, нямаше да приеме „не“ за отговор, докато не се увери окончателно, че няма никаква надежда. Още като я видя в банята, той осъзна, че няма лесно да забрави болярката Зиновия. Докато не се увереше, че отговорът изразява нейните собствени желания, бе склонен да приеме реакцията й като незначително препятствие по пътя към основната си цел, а тя бе чисто и просто спечелването на това момиче.

— Може би с времето княгиня Ана ще промени мнението си за мен. Мога само да се надявам, че ще стане така — поде отново Тирон. Прекрасно осъзнаваше, че би могъл пак да подплаши Зиновия с декларацията, която се готвеше да направи, затова запази гласа си мек и умолителен, макар страстта му отново да се бе разгоряла от нейната близост. — Но трябва да ви призная, болярке, че повече ме интересува какво вие смятате и желаете, отколкото чувствата на другите. Досега вие сте ми най-светлата надежда да намеря компания тук и далеч не съм склонен да забравя за вашето съществуване само защото ми е било наредено да не се връщам повече. Само един поглед върху вас разпалва моето въображение и аз оставам безнадеждно влюбен. — Той изчака няколко секунди, за да стигнат думите му до нейното съзнание, сетне небрежно сви рамене и продължи.

— Животът ме научи, че когато една награда бъде извоювана с голяма мъка и усилия, тя е ценена далеч повече от лесно спечелената. Болярке — той успя да се усмихне, макар и накриво, — мога само да ви уверя, че още не съм и започнал да се боря за честта да се виждам с вас.

Зиновия бе ужасена от непоколебимото му упорство и самоувереност. Не би могъл да изглежда по-спокоен и безсрамен, ако току-що му бе дала тържествено разрешение да я ухажва.

— Полковник, умолявам ви да не забравяте под чия закрила съм поставена тук. — Тя героично се опита да го разубеди, въпреки че сама се съмняваше дали изобщо нещо би могло да го накара да се откаже. — Не мога да се разпореждам свободно със себе си. Трябва да следвам желанията на тези, които вземат решения вместо мен.

— Ще помогне ли, ако помоля царя за тази милост? — попита Тирон с весела искрица в очите си. Внимателно наблюдаваше реакцията й. Ако тя наистина бе студена и високомерна, сега щеше да го разбере.

Красивата уста се разтвори от смайване и Зиновия зяпна, ужасена как е могъл да предложи подобно нещо. Едва попреминал първоначалния шок, тя побърза да отхвърли тази възможност:

— Наистина недейте, сър! Божичко, само това не! Цяла Москва ще гръмне от тази новина! Недейте! Забранявам ви!

Зад гърба й Али се закашля, едва удържайки се да не прихне. С удоволствие наблюдаваше ухажването на полковника и едва се възпираше да не насочва господарката си. Неговата решимост да се бори, за да осъществи желанието си, я изпълваше със страхотен възторг. Той определено не бе мекушав, безволев Ромео, който можеше да бъде отвян от първия полъх на насрещен вятър, помисли си тя със сурова радост. Този мъж знаеше какво иска и се бореше да го получи! А с име като Тирон във вените му трябваше да тече доста ирландска кръв! Сигурно оттам бе получил непоколебимата си целеустременост!

— Няма защо да се безпокоите, милейди — усмихнато увери той Зиновия. Отговорът й ни най-малко не бе охладил неговия плам. — Първо ще спечеля неговата милост, а после ще го моля.

Зиновия сложи ръка на устата си, ужасена, че този човек ще вземе наистина да занимава царя с ухажването си. Сигурно се шегуваше! Той нямаше да посмее!

— Трябва да се връщам на поста си — уведоми я Тирон. — Трябва да водя строева подготовка тази вечер, а утре цял ден съм на полеви учения. Дори княгиня Ана да не беше ме изгонила, съмнявам се дали щях да успея да се измъкна, за да ви видя, поне в скоро време. Но няма защо да се безпокоите — обеща й той, — пак ще се срещнем.

Тирон леко се поклони и като вдигна шлема си, се отправи към своя жребец. Щом се метна на седлото, той обърна коня към двете жени и небрежно поднесе пръсти до веждата си за довиждане. Зиновия го изпроводи с поглед, докато той не изчезна в далечината, потресена от настойчивостта му.

— Дързък мъж — отбеляза Али с усмивка в ъгълчетата на набръчканата си уста. В настъпилата тишина тя хвърли поглед към господарката си и доволно скръсти ръце. — Знаеш ли, напомня ми за твоя татко, докато ухажваше майка ти! И той не приемаше „не“ за отговор, докато не убеди роднините на майка ти да му я дадат за жена. Но пък любимата ми Елинор, Бог да я прости, си мислеше, че слънцето и луната изгряват само заради болярина Зенков!

— Е, аз пък не мисля, че те изгряват само заради полковник Райкрофт! Но пък охотно си представям, как той се опитва да им нарежда какво да правят! — изсумтя Зиновия, карайки Али да се изкикоти весело.

— Какво очакваш, милата ми? — възторжено поклати глава Али. — Той е командир на стрелците на Негово величество и чистокръвен ирландец, готова съм да се обзаложа!

Зиновия въздъхна в пълно отчаяние и изгледа строго мършавата женица.

— И ти ли, Али Макабе! От теб се очаква да си на моя страна! Не на неговата! Като те гледа човек как го мериш с поглед, може да си помисли, че го гласиш за мой съпруг!

— Е хайде, хайде, агънцето ми. Няма защо да се горещиш толкова — взе да я придумва Али. — Просто този мъж ми хареса, това е всичко.

Откъм Зиновия се чу още една покрусена въздишка, този път силно наподобяваща изсумтяване, при това придружена с крайно подозрителен поглед.

— Познавам те достатъчно добре, Али Макабе, за да имам някакви съмнения, че ако полковникът упорства в безумните си намерения, ти ще си първия му съучастник. Човек не може да ти има доверие, докато подобни мъже се навъртат наоколо!

— Какво съм виновна, че умея да различа свестния мъж?

Зиновия постави ръце на тънкия си кръст и простена от отчаяние. Но наистина рядко й се случваше да наддума Али Макабе и се отказа.

— Предполагам, че си забравила за какво те изпратих.

Али се оскърбяваше от всеки намек, че е започнала да остарява и занемарява задълженията си.

— Знаете, че не е така. И какво видях само там! — Тя се укроти, щом в нея надделя съчувствието. — Елисавета не преувеличаваше. Сестра й вече бе пътница. Сготвих и разтребих за нея и София, дъщеричката й, сетне дадох няколко монети на една съседка и й обещах още, за да я наглежда, докато не мина отново. С малко помощ ще се оправят, но Даша ще трябва да си намери работа, за да се издържа с детето, когато се вдигне пак на крака.

— Съмнявам се дали княгиня Ана ще й позволи да идва на работа тук, ако е с малко дете — замисли се Зиновия. — Имаш ли някаква идея?

Али тъжно поклати глава.

— Не, господарке, но сигурно ще можем да направим нещо.

Като си помисли колко ограничени са възможностите й, Зиновия разпери ръце, сетне безсилно ги отпусна. Не можеше да се сети за нищо по-добро от това да ги изпрати в Нижни Новгород, но знаеше, че изнемощялата жена може да не понесе дългия път. Мина цяла вечност, преди да й хрумне друга идея и лицето й просветля:

— Може би болярката Наташа ще се съгласи да ги вземе?

— Мислиш ли, че княгиня Ана ще те пусне да видиш Наталия Андреевна? — Али силно се съмняваше в подобна възможност. — Знаем, че не си пада много по нея.

— Ще настоя Ана да ме пусне да отида на църква — решително заяви Зиновия. — Не може да не ми позволи, и тогава ще поговоря с Наташа за това.

— Струва ми се, че веднъж да те хване, че си приказвала с нея и повече няма да те пуска.

— Не може да бъде чак толкова строга — отвърна Зиновия, но в гласа й нямаше особено убеждение.

Али просто изсумтя пренебрежително:

— Княгинята няма да се зарадва, че се срещаш зад гърба й с болярката.

Нежните рамене се свиха едва забележимо.

— Можем само да гадаем какво ще се случи. Все едно, не е много вероятно Ана скоро да ме пусне да изляза, но пък може би след време ще промени решението си. — Зиновия дръпна Али за ръката. — Хайде, Елисавета чака да чуе новини за сестра си. А и аз трябва да се преоблека за вечеря, преди княгиня Ана да е тръгнала да ни търси!

Малко по-късно Зиновия, облечена в тюркоазения сарафан, който носеше и сутринта, слезе при Иван и княгиня Ана в голямата зала. Скоро след това й бе връчена сметка, но чак когато се върна в стаята си Зиновия забеляза, че Ана е вписала различна сума от тази, която Тирон й бе върнал с кесията. Или той бе заделил част от парите, или княгинята беше завишила сериозно сумата, която твърдеше, че му е дала. След като полковникът беше върнал кесията по свое желание, вината явно бе у княгинята и Зиновия можеше само да се диви на алчността на Ана, чието богатство далеч надхвърляше нуждите й.

На сутринта Зиновия се появи отново в трапезарията, където Иван вече пълнеше чинията си. Изглеждаше доста доволен от постиженията си като наставник и придирчиво я огледа, търсейки нови прегрешения, които би могъл да й натякне. Зиновия почти с облекчение чу как външната врата се отваря с трясък и княз Алексей нахълтва в стаята. Изглеждаше не по-малко страховит от грамадния Петров, небръснат, с възпалени очи, които свидетелстваха за дълги часове, прекарани сред обилни възлияния и буйни пиршества.

— Ей, ти там! — изрева той на Иван, който подскочи стреснато. Чинията се изплъзна от кокалестите му ръце и падна на земята, където се затъркаля с дрънчене. Алексей я проследи почти хипнотизирано, докато тя не спря. Сетне втренчи изпепеляващия си поглед в дяка.

— Изглеждаше доста храбър, когато жена ми беше наблизо — презрително отбеляза той. — Защо сега се тресеш от страх, крастава жабо?

Иван нервно преглътна и се направи, че не е забелязал отмъстителния сарказъм, но когато заговори, гласът му трепереше. Почти нищо не бе останало от наглостта, която проявяваше в присъствието на своята покровителка.

— Княгиня Ана още не е станала, Ваше Височество. Искате ли да я повикам при вас?

— Когато поискам да видя жена си, я викам сам! — изрева князът, карайки дяка да се присвие от ужас.

Чак когато хвърли поглед към притеснената Зиновия, Алексей се постара да се овладее. Макар ноздрите му още да потрепваха от ярост, той си пое бавно дъх и го задържа, докато накрая не бе в състояние отново да говори с нормален тон.

— Един куриер току-що ме уведоми, че бащата на Ана е легнал болен в своя манастир. Майка й я повика да дойде, без да се бави. Според мен Ана ще прецени, че ти си достоен да я придружиш. Така че на твое място щях да се готвя за път.

Иван изглеждаше зашеметен от новината, че го чака още едно дълго и мъчително пътуване, особено когато можеше отново да бъде нападнат от бандити.

— Но аз току-що се върнах…

— Доколкото познавам жена си, мога да те уверя, че ще имаш достатъчно време да се подготвиш спокойно — отбеляза с хладно безразличие Алексей. Без сянка от съчувствие към несгодите на дребничкия мъж, той вдигна глава и с красноречиво мълчание се втренчи в някаква далечна точка, докато Иван не се измъкна тихомълком от стаята.

— Изглежда, че в скоро време ще ви бъдат спестени наставленията на Иван, болярке, поне за няколко дни.

Алексей си взе чиния и започна да си сипва от купите, които Елисавета бе наредила по масата. Хвърли кос поглед към Зиновия, за да види как ще реагира тя и забеляза, че на челото й се е появила тревожна бръчка.

— Да не би да забелязвам следа от печал по сладкото ви личице? — Той се усмихна иронично, прекрасно знаейки какво я е разтревожило. — Или това е загриженост, че ще останем затворени тук сами двамата, като се изключат слугите? Цялата къща ще бъде само на наше разположение.

Зиновия пресрещна погледа му, без да трепне.

— Напротив, княз Алексей. Сигурна съм, че съпругата ви ще позволи да се преместя при болярката Андреевна, докато нея я няма. Би било неподобаващо да останем двамата заедно без подходящи придружители. Знаете колко малко трябва на злите езици, а аз не бих допуснала безупречната ви репутация да бъде опетнена заради присъствието ми тук.

Алексей отметна глава назад и се разсмя с цяло гърло при абсурдното й предположение.

— Вие сте истински остроумна жена, Зиновия. Вашето присъствие ми действа много освежително. — Топлите му кафяви очи проблеснаха и той прокара пръст по мустака си. — За мен ще е удоволствие, да се опознаем по-отблизо.

— В присъствието на други хора, разбира се — съгласи се Зиновия с едва забележима предизвикателна усмивка.

Тя направи лек реверанс и го остави да закусва сам, а сама се качи в стаята си. Нямаше никакво желание да бъде наблизо, когато Ана се впуснеше в гневната си тирада.