Завинаги в твоята прегръдка

ОСМА ГЛАВА

Лек сутрешен вятър полъхваше над града, когато цар Михаил Фьодорович Романов започна бавната си разходка по пътеката върху стената, която опасваше Кремъл. Тъмните му очи следяха упражненията, които правеше кавалерийският полк на широкия Червен площад. Умението на командира на елитната конна част скоро привлече вниманието му, защото не бе виждал много ездачи с подобен талант, освен може би казаците, които лесно можеха да хипнотизират случайния наблюдател с дръзките си номера на гърба на коня. Наистина, генерал Вандерхаут се бе похвалил в присъствието на множество руски генерали, че е планирал тактиката, благодарение на която част от неговата чуждестранна дивизия бе разгромила голяма разбойническа банда. Но Михаил си състави свое мнение по въпроса, след като нареди на току-що повишения майор Некрасов да му докладва за пътуването на болярката Зенкова и чу разказа как разбойниците начело със своя полско-казашки главатар нападнали ескорта на младата болярка и били разпилени, без предварителен план, от един полковник англичанин и руските стрелци, които той обучил. Същите тези стрелци, които сега се упражняваха, без да подозират присъствието на царя.

Отсечените команди и безукорното изпълнение на конните стрелци накара сърцето на Михаил да трепне от завист, докато ги наблюдаваше от височината на Кремъл. Увенчаните с шлемове глави се обръщаха като една при рязката заповед на командира и сабите им проблясваха ослепително под златните лъчи на утринното слънце, когато мъжете ги изтегляха от ножниците и ги допираха с тъпата страна до раменете си. Той не беше присъствал по-рано на подобно представление, и то започваше все повече да му харесва. Щеше да се постарае да се види с англичанина колкото се може по-скоро, защото този офицер явно имаше дарба да устройва блестящи представления на открито, а и беше доказал по безспорен начин войнските си дарби в открит бой.

Михаил поклати замислено глава и хвърли поглед към офицера от своята стража, който стоеше на крачка зад главнокомандващия.

— Майор Некрасов?

Офицерът веднага дотича и отдаде чест по военному на монарха.

— На вашите заповеди, господарю.

Михаил скръсти ръце зад гърба си, докато наблюдаваше замислено безукорната униформа на офицера.

— Майор Некрасов, говорите ли английски?

Николай бе малко изненадан от въпроса, но отвърна без колебание:

— Да, Ваше Царско Величество.

— Добре! Тогава ще предупредите ли командира на полка, който сега виждаме, че ние бихме искали да говорим с него през следващите няколко дни. Той може да подаде молба за аудиенция и след известно време ще бъде уведомен за нашия отговор. Имате ли въпроси?

— Не, Ваше Величество.

— Човекът е чужденец — отбеляза Михаил. — Обясни му порядките в двора, за да не изпада в неудобно положение или да ме принуждава да го наказвам.

— Да, Ваше Величество.

— Това е всичко.

Николай скръсти ръце пред гърдите си и падна на колене пред царя, който го освободи с небрежно кимване. Майорът потегли светкавично и след известно време, преминал целия дълъг път до най-долната кула, се появи на площада и задъхано повика командира на стрелците.

— Полковник Райкрофт! — извика той и след като отново не получи отговор, се затича през площада. Сетне извиси глас над чаткащите подкови и отсечените команди.

— Полковник Райкрофт!

Накрая викът му достигна до Тирон, който обърна коня си към идващия мъж. Като позна майора, той кимна на капитан Тверской да поеме временно командването и да завърши упражнението. Сетне бутна шлема си назад и изтри запотеното си чело, чакайки офицера да се приближи.

— Полковник Райкрофт! — извика отново Николай силно развълнуван и спря до англичанина. — Негово величество иска да ви види! — вдигна ръка и като се извърна, посочи към високата стена, насочвайки вниманието му към групичката отгоре й. — Наблюдава ви от доста време!

Тирон вдигна ръка, за да не му пречи слънцето и се взря в малката групичка висши сановници, които се бяха събрали там.

— Какво, според вас, иска от мен?

— Направили сте му впечатление! — почтително отвърна Николай, дълбоко респектиран от човека, който се бе оказал способен на подобен подвиг. — Трябва да си уредите аудиенция с него през следващите няколко дни!

Тирон придърпа небрежно юздите и като ги хвана по-удобно, отпусна ръка на ябълката на седлото и вдигна вежда към майора. Той съзнателно се стремеше да спечели благоволението на царя, но бе донякъде слисан колко бързо постигна целта си.

— И какво трябва да направя, за да получа аудиенция?

— Наредено ми бе лично да ви инструктирам по този въпрос, полковник. Ако сте свободен тази вечер, можем да се срещнем в моята квартира. Колкото по-бързо се отзовете, толкова по-голямо уважение към Негово величество ще проявите.

— Разбира се — съгласи се Тирон, отказвайки се от плановете си да отскочи по-късно тази вечер до двореца на Тарасови. През последните две седмици се бе отдал изцяло на строевата подготовка на хората си и не си бе отделял време, за да задоволи все по-силния си копнеж да зърне Зиновия. Смяташе, че ако убедеше Али да им уреди среща този следобед, би бил щастлив да поговори с девойката и още веднъж да се опита да я спечели. Тъмнокосата хубавица напоследък изцяло беше завладяла мислите му. Дори посред нощ се будеше от неспокойния си сън, за да види лицето й пред себе си, а сетивата му го терзаеха със спомена за нейното мокро тяло, притиснато до неговото. Не беше лесно да прогони от главата си тези мъчителни сладострастни видения и той отново и отново мереше с крачки стаята си надлъж и нашир, опитвайки се да мисли за нещо по-невинно, но продължаваше да бъде терзан от все по-силната си страст по нея. Срещата с майор Некрасов беше по-важна от замисленото посещение само защото аудиенцията с царя можеше да му даде това, което истински желаеше. Нямаше и сянка от съмнение, че пред цар Михаил се разтваряха всички врати в Русия, дори когато те бяха затръшнати под носа на един полковник.

Две седмици отлетяха, откакто Зиновия бе пристигнала в двореца на Тарасови, и през цялото време бе принудена да изтърпява педантичните поучения на Иван, язвителните бележки на Ана и похотливите маневри на Алексей. Зиновия бе започнала да се чувства изнервена като врабче под пронизващия поглед на гарван. Имаше чувството, че във всяка тъмна сянка се крие опасност, че навсякъде може да бъде издебната от княза или пък, което я притесняваше още повече, че той може да я погали скришом или открито, когато се сблъскаха по залите, стаите или стълбите. Влудяващо беше, най-меко казано, да се чувства безпомощна плячка в този лов, но Алексей явно смяташе да се възползва пълноценно от всяка възможност, която му се откриеше, докато Ана продължаваше да посвещава цялото си време на амбициите на Иван Воронски, подпомагайки мъчителното му изкачване към славата.

По-точно, тя беше отложила посещението до баща си, вече на смъртно легло, тъй като бе преценила, че е по-важно да подготви достойно посрещане на Иван сред московските боляри. Ана и дякът бяха станали почти неразделни и докато Алексей скиташе по свои пътища, каляската на княгинята обикаляше домовете на видните и могъщи боляри и двамата сееха недоволство сред сродните им по възгледи хора, а където семената падаха на подходяща почва, предпазливо подклаждаха враждебни настроения срещу патриарх Филарет Никитич.

В сряда рано сутринта княз Алексей съобщи на жена си, че отива по работа в един близък град и смята да се върне най-рано в края на следващия ден. Думите му успокоиха опасенията на княгиня Ана и тя остави повереницата си сама в двореца, а тя излезе с Иван. Дори не й хрумна, че са я надхитрили.

Скоро след като неразделната двойка излезе, Зиновия изпрати Али със Стенка да нагледат сестрата на Елисавета, Даша, и нейната дъщеричка. И двете се възстановяваха добре, след като гладната смърт им се бе разминала на косъм.

Майката очакваше да си намери работа в дома на болярката Андреевна.

Докато чакаше Али да се върне, Зиновия седна пред една малка масичка в градината на Тарасови, за да прехвърли трудовете на Плиний Стари, които уж се занимаваха с естествената история на човека, с надеждата да разбере по-добре някои от най-смайващите твърдения на Иван и които на нея самата й изглеждаха прекалено невероятни, за да им се вярва. И след запознанството й с текста те продължаваха да си изглеждат все така смешни.

Звънът на камбаните, бележещ три часа следобед, тъкмо бе отзвучал, когато с известна изненада Борис отвори вратата пред княз Алексей. Възвръщайки си присъствието на духа слугата побърза да уведоми стопанина на двореца:

— Очаквахме ви чак утре, княже.

— Смяна на плановете, Борисе — Алексей хвърли небрежен поглед наоколо. — Жена ми тук ли е?

— Не, княже. Княгиня Ана излезе преди повече от час със…

— Добрият Иван Воронски, предполагам. — Алексей демонстрира известно раздразнение за пред слугата, който побърза да премахне всяка сянка от съпружеска ревност:

— Отидоха на гости при княз Владимир Дмитриевич, княже. Сигурен съм, че княгиня Ана ще се зарадва много, ако отидете при тях.

— Какво? И да изтърпя още една лекция относно плановете на този дърт болярин да продължава да създава потомство на стари години? — Алексей със смях поклати глава, а слугата скри с ръка подхилването си. — Не смятам да ходя, Борисе. На неговата възраст княз Владимир би трябвало по-скоро да мисли как да подели имотите си между синовете, които вече е създал, отколкото да крои планове за нови.

Алексей небрежно се разходи из къщата и накрая излезе в градината, където най-сетне намери Зиновия. Тя седеше, подпряла с ръка брадичката си и тъй се бе задълбочила в книгата, че не го забеляза, докато не застана до нея.

— Скъпа моя Зиновия…

Къдравата глава трепна от изненада и когато девойката срещна усмихнатия поглед на княза, тя ахна изненадано.

— Княз Алексей!

За миг той можа да надзърне в най-широко отворените зелени очи, които бе виждал някога. Сетне се засмя гърлено, като усети колко сериозна е уплахата й. Тя се бе вцепенила от страх като зайче, издебнато от стара лисица.

— Княз Алексей! — повтори по-енергично Зиновия и скочи на крака. — Очаквахме ви най-рано утре. Боже Господи, как само ще се изненада Ана! — Задъханият й глас лесно издаваше притеснението й. — Тя сигурно ще се върне всеки момент…

Думите й заглъхнаха и в напрегнатата тишина. Неговите тъмни очи проблеснаха иронично и самоуверено.

— Е хайде, скъпа мой Зиновия — добродушно я сгълча той. — И двамата знаем, че Ана забравя за времето всеки път, когато потегли с Иван на някой от неговите походи към славата. Знаеш ли, техните амбиции донякъде съвпадат.

Той не можеше да отклони почти хипнотизирания си поглед от мястото, където квадратното деколте, разкриваше дръзко по-широката гледка към млечнобялата й гръд, отколкото бе имал възможност да зърне дотогава. Къдрава дантелена яка украсяваше изящната колона на нейната шия, но бе свенливо пристегната с лента на лавандулови цветчета, които отговаряха на мотива на дрехата й. По-надолу прилепналия корсаж подчертаваше тънкия й кръст, чиято грациозна извивка правеше тръпките на очакването почти болезнени. Облиза устни, предвкусвайки момента, когато примамливите възвишения под деколтето щяха да бъдат освободени от оковите на дрехата и да заситят лакомия му поглед.

Леката лятна дреха с европейска кройка определено беше облечена след потеглянето на Ана и вероятно бе предназначена за най-горещ ден, но Алексей бе последният, който би се оплакал от облеклото й, защото то му позволяваше да се наслади на сладките, мамещи прелести под него. Макар да съзнаваше, че не е пътувал толкова, колкото повереницата си, той намираше, че девойката би могла да прелъсти мъже от всички краища на света със завладяващата си хубост.

— Мога ли да се присъединя към вас? — пусна в действие той най-добрите си маниери.

— Разбира се — отвърна Зиновия, чудейки се дали би могла да реагира по друг начин. Всъщност ако тя се бе решила да му отговори не, той вероятно би й се нахвърлил без повече церемонии.

Алексей се опита да се доближи плътно до нея, но Зиновия реагира бързо и като заобиколи масата, си наля чаша студено вино, разредено с вода. Като се насили да се усмихне нервно под разпаления му поглед, тя отпи малка глътка. Сетне се сети за добрите маниери и доста неохотно посочи към каната с вино и малката чиния със сладки, които й бе донесла Елисавета.

— Бихте ли искали нещо освежително?

Алексей се усмихна на опита й да се престори на гостоприемна домакиня. Той бе добре запознат с хитрините на свенливите девойки. Зиновия напразно се опитваше да постави някаква преграда между тях, сякаш крехката масичка би могла по някакво чудо да я защити от посегателствата на истински разпален мъж.

— Може би чаша вода с вино — промълви той и като свали шапка, я хвърли настрана. Облегна се с две ръце на масичката и се наведе, за да види какво чете тя.

— Плиний Стари? — В погледа му се четеше известен скептицизъм. Той махна пренебрежително към дебелия том. — Върху какъв тежък проблем се разпростира в момента Иван, та се е наложило да си губите времето, като четете Плиний Стари?

Брадичката на Зиновия се вирна едва забележимо, като си спомни презрителното снизхождение на Воронски, когато узна, че тя не знае почти нищо за трудовете на този автор.

— Иван каза, че Плиний Стари бил гений. Когато не спял, не правел почти нищо друго, освен да чете, да си води бележки или да изучава чуждите произведения и всеки що-годе съвестен ученик трябва да обърне сериозно внимание на трудовете му, сякаш — тя натърти последната дума, за да покаже раздразнението си — сякаш те са ни дар свише като десетте божи заповеди.

Устните на Алексей насмешливо потрепнаха, щом забеляза, че гордостта й е била сериозно уязвена.

— И какво е твоето мнение, след като си се запознала с някои от трудовете на Плиний? Мъдростта му отговаря ли на Ивановите думи?

Нежно спускащите се къдрици трепнаха.

— Какво?! Хора без уста, които се хранят само с мириса на цветята? Хора с крака като чадъри, които се крият от слънцето под безформените си крайници? Не мога да повярвам, че дори по онова време никой римлянин не се е усъмнил в басните на Плиний.

— Разбира се, това е само подборка на най-невероятните пасажи у Плиний — отбеляза Алексей, но на червените му чувствени устни цъфна усмивка — обаче подобни моменти карат човек да се усъмни в научната му достоверност. — Той вдигна глава и я изгледа внимателно. — Та какво точно мислиш за логиката на Иван? Одобряваш ли я или не?

Зиновия предпазливо сви рамене. Не знаеше какво би предал Алексей на Ана, ако тя проявеше глупостта да издаде отвращението си от този човек.

— Това е само мое впечатление, разбира се, но понякога ми се струва, че по някои въпроси Иван не е напълно прав и учеността му е по-малка от тази на други.

— Жена ми не би се съгласила с мнението ти, скъпа моя — отбеляза князът с нехайна откровеност и пое чашата, подадена му от Зиновия. — Но пък аз съм по-склонен да се присъединя към твоето мнение. Този човек е трън в петата ми от момента, в който се лепна за жена ми. Явно притежава способността да насочва мислите й така, че да съвпадат с неговите. Това е наистина рядка дарба, защото аз не успях да постигна подобно нещо за повече от двадесет години брачен живот.

Алексей вдигна глава и огледа грижливо поддържаната градина. Не беше от хората, склонни да се отдават на подобни прости наслади, но сега Зиновия му беше под ръка и той се почувства почти завладян от ведрото спокойствие, което ги ограждаше. Може би ако се бе оженил за жена, на която й стигаха неговите богатства и княжески имоти, вместо да бъде обладана от ненаситната амбиция да притежава най-доброто от всичко, той също щеше да се задоволи с това, което има и да положи повече усилия да я заобича. А сега понякога едва ли не парадираше пред Ана с множеството си завоевания, сякаш за да отмъсти за вечното й натякване.

— Искаш ли да се поразходим в градината, Зиновия? — попита я той и заобиколи масичката. Спря се до нея и като я хвана под ръка, направи широк жест към оградените с цветя алеи. — От години не съм намирал време да се порадвам на тези тъй разкошни цветове.

Зиновия предпазливо се съгласи и тръгна до него по алеята.

— Елисавета ще ме чака след малко в кухнята — заяви тя, създавайки си благовиден предлог да се измъкне, ако той стане прекалено любвеобилен. — Обещах да й помогна в месенето на хляба, така че не бива да се бавя.

— Само ще се поразходим из градината, Зиновия, няма да ти отнеме много време — увери я Алексей. — И аз все едно трябва да тръгвам след малко. Тази сутрин забравих някои важни документи и трябваше да се върна, за да ги взема. Мислех си, че всички са излезли и сетне забелязах, че си тук. — Той отново вдигна глава и бавно пое сладкия опияняващ аромат, който се носеше от едрите цветове наоколо. — Почти бях забравил, че съществуват подобни удоволствия.

Като хвърли поглед през рамо, Зиновия забеляза, че вече не се виждат от къщата, защото сведените клони на едно дърво закриваха пътя зад тях.

— Може би е време да се връщаме.

— Още не, Зиновия. — Ръката му се плъзна надолу и сграбчи нейната. Тя разтреперана се опита да се освободи, но той се разсмя и със свободната си ръка махна към пътя напред.

— Виждала ли си гълъбарника? Той е точно зад този ъгъл.

Чувайки нежното гугукане над тях, Зиновия отстъпи и му позволи да я поведе. Той пусна ръката й, когато наближиха високия кръгъл кафез, където повече от дузина гълъби бяха накацали спокойно по прътите или се суетяха около гнездата си. Пърхането на крила ги извести за идването на нова птица и Зиновия се обърна да проследи с поглед полета на гълъба, докато той не кацна с последен бърз мах на крилата си на една тънка пръчка, излизаща от празна дупка.

— Това може да се окаже опасно — отбеляза Алексей, когато още една птица прелетя точно над тях. — Да се махаме, преди да са изцапали хубавата ти рокля.

Сграбчи отново ръката й и я поведе по пътя, който рязко завиваше малко по-надолу от гълъбарника. Зиновия се опита да освободи пръстите си, виждайки, че се отдалечават от къщата, но Алексей я държеше здраво и подхвърли през рамо:

— Не се бой, Зиновия. Ела! Искам да ти покажа още нещо.

Доведе я до малка дървена колиба, сгушена край високата ограда от колове, ограждаща имението. Издърпа я след себе си върху дъските на верандата и като бутна вратата, се опита да я напъха вътре, но Зиновия се заинати при опита да бъде натъпкана в тъмна стая против волята си. Запъна се като упорито магаре, заби крака в пода и не позволи да бъде придърпана повече и крачка напред.

— Недей, Алексей! — извика тя. — Не е хубаво така! Моля те! Пусни ме! Трябва да се връщам!

Алексей, силно възбуден, се разсмя и пристъпи към нея.

Пламналият му поглед потъна в развълнуваните зелени езера.

— Влез, Зиновия — нежно каза той и кимна към отворената врата. — Нека те направя жена, ти заслужаваш да бъдеш такава. Никой няма да разбере, че сме били заедно. — Червените устни се усмихнаха подканващо. — Слугите са ми предани и никой няма да каже на Ана, че съм се връщал днес, така че няма да се наложи да се оправдаваме пред нея. — Той отново кимна леко към вратата. — Никой не идва тук. Старият лесничей, който живее тук зиме, отдавна си е отишъл. Ще се върне чак наесен. Колибата е изцяло на наше разположение. Няма защо да се притесняваш или страхуваш.

— Не! — гневно разтърси глава Зиновия. — Няма да стане това, което си замислил, Алексей! Не е хубаво!

— Хубаво? Лошо? — Той поклати глава. — Кой може да каже кое е лошо, щом сме създадени един за друг, Зиновия?

— Аз мога! — пламенно отвърна тя.

Той пренебрежително сви рамене.

— Мога да те взема когато си поискам, Зиновия. Няма особено значение дали ще се съпротивляваш. С времето ще започнеш да се наслаждаваш на милувките ми.

Алексей се опита да я прегърне през кръста, но тя се изплъзна и го изгледа с очи, от които изскачаха искри.

— Ако ме насилиш, Алексей — предупреди го тя с нисък и груб глас — кълна ти се, че ще си отмъстя. Сама ще отида при Ана и ще й разкажа за злодеянието ти. Аз не съм като твоите уличници, да ме хванеш и вземеш когато ти скимне! Дори да ми се наложи да отида при самия цар Михаил, пак ще се погрижа да заплатиш за злото, което си ми сторил!

Алексей се втренчи в нея и се засмя фалшиво. Продължаваше да стиска китката й, застанал пред нея с широко разтворени нозе. Сетне самоувереността му надделя и той изсумтя.

— Да не си мислиш, че можеш да ме стреснеш и да си тръгнеш с усмивка, моето момиче?! Нищо подобно. Никой няма да ти обърне внимание, защото ще те изкарам лъжкиня и ще се закълна, че не говориш истината. Ана няма да изслуша клеветите ти. Така че виждаш ли, скъпа, колко несериозни са заплахите ти? Наистина, Зиновия, няма смисъл да се съпротивляваш. Мога да те взема когато и където си поискам. — Очите му се плъзнаха по изкусителните възвишения над деколтето й и гласът му предрезгавя. — А защо не и сега, сладурчето ми.

С добродушна усмивка той бързо пъхна пръсти в процепа между гърдите й и хвана края на деколтето. Зиновия ахна от възмущение, но преди да успее да се изтръгне, той рязко дръпна плата надолу с коварно движение и разкъса корсажа.

— Не! — Зиновия се олюля от изненада и зяпна мъжа, сякаш той бе загубил ума си.

Тъмните му очи се втренчиха по-надолу и той рязко пое дъх. Зиновия също сведе очи, проследявайки погледа му и за свое отчаяние видя, че прозирната риза не осигуряваше достатъчна защита за нейното целомъдрие, а суетно излагаше на показ гръдта й, напираща под тънката батиста.

Алексей отново протегна ръка и Зиновия се дръпна рязко с гневен стон, опитвайки се да се избяга. Това не й помогна особено, защото той я сграбчи за косата и я грабна на ръце. Бутна с рамо вратата и влезе в хижата, сетне с ритник я затвори и отнесе плячката си на тесния нар в ъгъла на стаята. Той беше покрит с дебел пласт вълчи кожи, в които Зиновия просто потъна, когато я хвърли отгоре. Без да откъсва поглед от нея, Алексей скъса връзките на кафтана си. Очите на Зиновия отчаяно обиколиха колибата, търсейки възможност за бягство, но той изглеждаше напълно уверен, че всичко ще се развие според желанията му. Хвърли настрана горната си дреха и остана по тънка риза и бричове, плътно прилепнали по дългите му крака. Като пристъпи към нея, Зиновия се плъзна към открилото се пространство между него и малката масичка до нара. Надяваше се, че ще може да се шмугне бързо оттам, но князът беше по-бърз и я метна обратно върху кожите. Притискайки я там, той отдръпна нара от стената и седна разкрачен върху тесничкото легло, усмирявайки бясното й мятане с тежестта си. В нетърпението си да издърпа полите над главата й, той леко се надигна, за да ги дръпне.

Съпротивата на Зиновия още далеч не беше изчерпана. Като се надигна на лакти, тя се опита да се измъкне гъвкаво изпод него, но почти в същия момент Алексей отново се отпусна с цялата си тежест върху нея и я затисна. Скърцайки със зъби от ярост, Зиновия хвърли поглед към масичката и зърна малък брус за точене на ножове, забравен там. Пресегна се и го хвана. Вниманието на Алексей беше отклонено от съблазнителната гледка на едно голо бедро и той мислеше само как да разголи и другото. Тъй и не видя как малкият юмрук се свива около камъка и описва широка дъга във въздуха. Замахвайки с цялата си сила и решителност, Зиновия стовари камъка върху носа му със смазващ удар.

— Ааоооххх!

Хижата сякаш се разтресе до основите си от болезнения вой. Алексей се олюля и отстъпи от удара, притиснал ръце до лицето си. Рояк звезди затанцуваха пред очите му, а непоносимата болка го направи сляп за всичко друго. Пръски кръв грейнаха на бялата му риза. Когато пред очите му се проясни и сне ръце от носа си, той зърна потресен червените петна. Не можеше да повярва на очите си. Изглеждаше просто невероятно, че една тъй привлекателна със своята крехкост девойка е в състояние да пролее кръвта му, но болката беше прекалено остра, за да се съмнява дълго. Стенейки все по-силно, той прокара ръка под носа си, опитвайки се да избърше червените капчици, но кървенето бе прекалено обилно, за да го спре. И най-лекото докосване караше разкъсващата болка да избухне зад челото му и да се разпростре до всеки нерв. Не можеше да изтърпи подобна болка, тя го караше да забрави за всички свои похотливи желания и като се надигна от леглото, той се заклатушка към закачалката, откъдето грабна една кърпа и я притисна до носа си.

Зиновия не загуби и миг. Сред облак от летящи поли тя скочи от леглото и се втурна към вратата. Никой не проследи с поглед паническия й бяг до къщата, но тя се почувства в безопасност от княз Алексей и неговата мъст чак когато затръшна резето на спалнята си. Без да обръща внимание на жегата, тя се спотаи там и със затаен дъх изчака, докато най-сетне чу каляската му да потегля. Неговият жребец подтичваше привързан отзад, което й вдъхна надежда, че може би той ще отсъства няколко дни. Когато каретата най-накрая изчезна, тя въздъхна дълбоко от облекчение. Беше безкрайно благодарна, че се е спасила.