Зеленият вампир

Магията на фенерчето

Фосите са странни зверове. Никой не знае какво ще им хрумне в следната секунда. Тъй и сега. Докато налитаха яростно срещу спотаения на дървото малгаш, те неочаквано го изоставиха и с вой се нахвърлиха върху хамелеона рантутру. Свалиха го на земята и го помъкнаха нанякъде.

Нима беше възможно това — страшният дух рантутру да се остави безнаказано на някакви си животни? Къде се бе дянала магическата му сила?

Човекът не дръзна да слезе веднага. Почака още малко, докато листата почнаха да се открояват с черните си очертания върху дрезгавината на изгрева. Тогава се спусна на земята. Отдолу нямаше никакви човешки кости. Значи или хамелеонът не беше рантутру, или пък беше невярна легендата…

Идеше му да хукне назад и без спиране да се върне обратно, ако не в своето село, то другаде, при други хора, само не тук, в такова зловещо съседство с тайнствените третретретре.

Малгашите имат поговорка: „В меко дърво мълния не бие.“

Отстъпеше ли Ратулу, отметнеше ли се от твърдостта си, имаше изгледи да се спаси. Мълнията щеше да го отмине.

Ако беше някой друг, а не Ратулу, навярно щеше да го стори. Но той бе пил от кръвта на побратима си. И нямаше право да го изостави.

Разправят, че никой, който е зърнал третретретре, не остава жив. Пък Ратулу, ето на, все още живееше. Тогава? Дали нямаше да се окаже лъжлива и баснята за всесилието на злите космати джуджета? Та нали той сам ги видя как избягаха в панически ужас като подплашени прилепи пред светещия фенер на Иван Стамов?

Фенерчето!

То се бе оказало по-могъщо от могъщите третретретре. Една проста лампичка!

Ако Стамов не я бе изтървал, нямаше да го победят.

Ратулу вече знаеше какво трябва да направи. С фенерчето щеше да влезе в пещерата, да освободи Иван, да потърси майка си, да я изведе, ако е там. Вече не беше безпомощен срещу страшните джуджета. Вече имаше равностойно, ако не и по-силно оръжие. Само да не са го взели.

Слънцето изгряваше, когато Ратулу се примъкна отново до пещерата. Озърна се боязливо.

Какво ли бе станало? Защо каменната порта зееше незатворена?

Нищо! Нищо, което да подсказва за снощната драма. Само едно — дървото убиец, което още не бе отпуснало листните си плочи, а продължаваше да ги притиска към дебелата си цветоносна дръжка, смилащо прясната си жертва.

Някакво странно растение с набъбнали листа, подобно на невиждан гигантски ананас. „Така и боата се издува, когато нагълта по-дебела плячка“ — помисли си Ратулу в мига, когато съзря фенерчето до самото стъбло. Не посегна веднага. Защото се боеше. И от самото дърво, за което цял живот бе слушал и на чиято свирепост бе свидетел. И от зловещите му стопани.

Озърна се няколко пъти, преди да се наведе. Огледа зорко входа на пещерата. Нищо! Тогава приближи бързо и грабна с треперещи ръце новото си оръжие. После пристъпи към тъмния отвор, като едва потискаше страха си да хукне назад, да се махне по-скоро от тая заплашителна близост. Не го направи. Овладя се.

При това вече не беше с голи ръце! Притежаваше фетиш, чието свръхестествено въздействие изглеждаше по-властно от демоничната сила на третретретре. Силата на светлината — символа на Доброто, което побеждава Злото…

Крачка подир крачка.

Още при входа задвижи с ритмични свивания на дланта електрогенератора на фенера, както правеше Стамов. И продължи напред.

Притъмняваше бързо. А той, тръгнал веднъж, вече не мислеше за връщане, вперил очи в трепкащото сред мрака осветено петно.

И все нищо? Ни третретретре, ни човек, ни дявол. Пещера като всяка друга. Напълно безлюдна. Дори без обичайните прилепи.

А това, което бе видял снощи? Присънило ли му се бе? Жертвоприношението, демоните, отвличането на Стамов и мисионера…

Не, съвсем не бе сънувал. Истина бе, всичко бе истина, колкото безспорна, толкова и жестока.

А третретретре не се показваха не защото не съществуваха, а защото ги бе страх. Бояха се до смърт от светлината — повече, отколкото прилепите.

Убеден още веднъж в надмощието, което бе придобил над тях, човекът продължи пътя си, като обръщаше грейналия сноп ту назад, ту напред в напълно оправдана предпазливост.

Чак сега забеляза, че вече не се намираше в обикновена пещера. Върху каменната скала беше издялан огромен барелеф. Но какво ли точно представляваше това безразборно скупчване на ръце, крака, уши, глави и туловища — някакво кошмарно чудовище, на което бедният малгаш не можеше да намери подобие в своята памет!

А отсреща врата — зейнала каменна врата, зад която се виждаше пълна стая с всякакви вещи. Че какво ли нямаше тук? Чудновати черни статуетки, кани и паници, крокодилски зъби, странни тъкани, раковини каури, които доскоро и на Мадагаскар служеха за разменни монети. И шарени камъчета, и птичи пера. И злато! Златни гривни, огърлици, пръстени, обсипани със скъпоценни камъни. Върху тая безредна купчина, почти докосвайки тавана, седеше лемур, унесен, като заспал, отпуснат в подобно на трон кресло със златна диадема на главата си.

Ако не беше толкова уплашен, Ратулу би прихнал да се смее. Но сега не му беше до смях. Продължи. Видя и втора врата. А иззад нея надзърташе друга коронована полумаймуна, която, стресната от светлия сноп, хлопна пред себе си вратата. После третата — също отворена и също седнал в трон лемур върху камара от вещи. Отляво и отдясно. Врати, врати, които се затръшваха при неговото минаване. А след това се отваряха, за да пропуснат навън собствениците си.

Човекът усещаше как подире му се проточва нарастващ с всяка минута мълчалив и затова още по-застрашителен ескорт.

Но вървеше.

Къде ли отиваше? И как щеше да се оправи в този сложен лабиринт, сред тия враждебни същества, които го дебнеха безшумно?

Изведнъж Ратулу съгледа ново множество, което се пръсна в ужас, когато го освети с фенерчето. И на негово място остана само някакво дървено съоръжение, за което бе вързана жена. Малгашка — мършава, полугола, със сплъстени коси и тревожни очи. Страшна и жалка. Но и някак позната. Мъчително позната.

— Коя си ти? — извика Ратулу.

Тя отвори уста да отговори. Ала от пресъхналото й гърло не излезе никакъв звук. Повече по мръдването на устните й Ратулу разбра:

— Веломоди!

Той изкрещя:

— Мамо! Мамо!

И се спусна към нея да я прегърне.

Тя стоеше втрещена, със зяпнала уста, невярваща.

— Ратулу! Ти ли си, Ратулу?

Той се наведе, за да отвърже ръцете й. А Веломоди не спираше да хълца:

— Знаех, че ще дойдеш! Знаех си…

С една ръка не можеше. Без да се замисля, малгашът мушна фенерчето подмишница, за да се справи със сложния възел с две ръце.

В този миг отгоре му се метна един едър лемур и стовари върху главата му дръжката на копието си.

Ратулу изгуби съзнание.