Зеленият вампир

Завещанието на пирата

Съвсем не заради кръщавката беше тръгнал отец Доминик. Нареченият обред бе само повод да се измъкне от селото, без да буди подозрение. Пет пари не даваше преподобният отец дали някое малгашче ще си отиде от тоя свят немиросано. Та те, кажи-речи, всички туземци, уж християни, бяха почти езичници. Различаваха се от другите единствено по това, че към хилядите свои добри и зли духове бяха прибавили още един, християнски. Някои направо му казваха, че и неговата вяра е досущ като тяхната. Само че те наричат главния си бог Икелималаза, а той — Исус.

Къде-къде по-важна грижа си имаше отец Доминик. Във Франция бе живял в манастир. Там бе намерил някаква стара карта, заради която сега беше наел от едно далечно село петима носачи. Те трябваше да го отведат до означеното на картата място. Заради това той бе посветил живота си на мисионерското поприще. И то не къде да е, а тъкмо на Мадагаскар, и то не на друго място, а край залива Анцирана, някогашния Диего Суарес. Заради това му усърдие абат Симон похвали християнското му благочестие от амвона и благослови начинанието му. Без някой да се усъмни в безкористността и жертвоготовността му.

Петимата му трябваха не толкова за носачи, колкото за охрана. Все още се мълвеше, че из планините има разбойници, които не биха се поколебали да ограбят всеки срещнат пътник. Та бил той и божи служител.

Три дни вече те се провираха през девствената джунгла все нагоре по гърба на каменистата урва, в дъното на която боботеше разпененият планински поток. Преминали бяха през няколко села. А в малгашко село не се прониква току-така. Спазва се строг церемониал, дори по-строг, отколкото в английския кралски двор. Задължителен дори за един духовен баща като него.

Когато наближеше землището, провеждаше напред вестител. Да предупреди. За да не изненада хората. Тъй знаят малгашите — приятел идва след покана, най-малкото след предизвестие. Само врагът се вмъква неканен.

Спираше на пътя и чакаше, докато чуе песен и пляскане с ръце. Чак тогава продължаваше напред, за да влезе в селището, посрещнат от стареите. Веднага го поканваха на угощение с думите:

— Яж, не се обиждай, че храната ни е лоша!

А той, преди да пристъпи в колибата, трябваше да каже задължителния израз:

— Разрешете да вляза, уважаеми!

Готвачът опитваше пред него всички ястия, за да докаже, че не са отровни, после домакините излизаха вън, оставяха го да се гощава сам, защото според тях е неприлично да се броят залците на госта. Ще яде, което му е вкусно и докато му е вкусно.

Това за него беше добре дошло. Защото колкото и да се насилваше да не ги обиди, все не можеше да свикне с тяхната кухня. Харесваше му начинът, по който готвеха ориза, бататите, маниоката, фасула, царевицата, змиорките и скаридите, печени и варени. Ала все не успяваше да сдържи погнусата си от малгашките деликатеси, с които винаги гледаха да се отсрамят пред особено важен посетител — пържени скакалци и копринени буби, особено пък любимите им вмирисани яйца.

Тази вечер нямаше да преспят в населено място. Бяха навлезли дълбоко в джунглата.

Въпреки че бе дошъл отдавна на острова, досега отец Доминик не бе прониквал тъй дълбоко във вътрешността му. Повече бе обикалял из гъсто заселеното плато. Познаваше саваните му добре, чувствуваше ги някак по-близки, при все че растящите там рафиеви палми, баобабите и равеналите съвсем не приличаха на познатите му от родината дъбове, борове и тополи. Но мушкатата, теменужките, лютичетата, синчецът, плауните, както и увисналите над пресъхващите рекички върби му напомняха до умиление познатите от детството растения.

Роден в равнината, в която всяка тревица, всяка овошка, всяко храстче е засадено от човека, а израсъл в големия град, отец Доминик все още се смущаваше от замайващото великолепие на тропическата природа. В това безумно разточителство на жизненост, в тая плътна зеленина, надвиснала отгоре като пещерен свод от зелен бигор върху хиляди подпори сталагмити, обсипани с орхидеи, с мъхове и папрати, оплетени с удивителните фестони и завеси на лианите, той не беше в състояние да различи кое е абаносово дърво, кое — арекова палма, кое — дървовидна папрат. Отвред ехтеше гълчавата на невидимите й обитатели: бръмчене, жужене, крякане, чуруликане, гракане, мяучене, скрибуцане. Понякога долиташе човешки смях, за който носачите му казваха, че е глас на птица. А виж, проточеният вой на лемурите, от които косата на новака настръхва, му бе вече познат. Отвред ухаеше на ванилия, на мед, на канела, на чер пипер и хиляди още непознати миризми.

Още не се бе смрачило, когато малгашите спряха за нощувка. Опънаха хамака на мисионера на един нисък клон и се пръснаха в различни посоки: едни да събират съчки за огъня, други да наловят риба в близкия поток. Тук тя не е много. Най-изобилни са дребните зъбести шаранчета, но змиорките израстват добре и са лакомство не само за туземците, а и за чревоугодника отец Доминик.

Грохнал от дългия преход, мисионерът се отпусна в люлката, загледа се безцелно нагоре, където вече можеше да открие признаци на живот в привидно замрелия листак. Ту прелитането на някой папагал, ту изпърхването на огромна пеперуда, ту отскока като на литнала птица на някой ранобуден лемур.

Водачът на групата Рамасу цепеше намерената по-суха съчка на съвсем тънки нишки, за да я изсуши по-скоро, та да разпали с нея вечно влажните в сянката на гората клонки.

Изведнъж той изтича напред и преобърна по гръб една сухоземна костенурка. Даже ако другарите му не успееха да наловят риба, вечерята им вече беше осигурена.

Имаха късмет. Скоро и риболовците се завърнаха с цяла кошница извиващи се змиорки. Това позволи смъртната присъда на костенурката да се отложи с още един ден. Рамасу я върза за клона като същинска жива консерва, недостигаема за хищниците.

Отец Доминик, случайно свел поглед надолу, зърна някакво раздвижване в храста. И след малко оттам се подаде един тенрек, четинест таралеж, току-що събудил се, забързал към отсрещната локва, където бе намислил да се освежи след дневния пек.

На една крачка подир него подтичваше малкото му. И като всяко дете, все се зазяпваше нанякъде, душеше с острата си муцунка, ровеше безредно.

Смъртта го връхлетя както обикновено внезапно. Пъргав дървесен смок с израстък на носа като лист (който може би го скриваше още по-добре сред зелената шума) се метна върху му и го захапа. Чула предсмъртния писък, майката се обърна тревожно. Вцепени се на място. Не предприе нищо. Всъщност какво ли би могла да стори тя, едно от най-безпомощните същества на света, с единственото защитно оръжие — жлезата, която при опасност изхвърля нетърпима миризма. Но само да запази себе си, не и другиго. Стоеше клетата, гледаше вторачена и трепереше, докато влечугото бавно нагълтваше рожбата й.

После съвсем неочаквано тя се отпусна на земята. Потръпна за последен път.

Отец Доминик отвърна поглед, потресен от вида на непреживяната майчина мъка. Дали и неговата майка би умряла така от скръб по него — неговата майка, която той не познаваше, защото след раждането му безсърдечно го бе подхвърлила на улицата.

Той махна с ръка. Защо да си спомня за мъката, за униженията, за мизерията сега, когато беше тъй близо до успеха, до мечтаното от години щастие?

И неволно бръкна в пазвата си да провери дали е там старинната карта. Тази карта, която уверено го водеше към сполуката, към богатството, към бъдещото охолство. Когато щеше да захвърли расото, да зареже мисионерството, да се отърве от тия невежи туземци, да заживее и той човешки в големия град, в разкош, сред тълпи от слуги.

Цяла година, сякаш цяла вечност, бе издържал в тоя пущинак в привидно благочестие, за да отхвърли от себе си всяко подозрение, да спечели доверието на туземците, от които зависеше успехът му. Цяла година бе проучвал околностите, близки и далечни, за да провери достоверността на картата.

Вече нямаше съмнение — старият разкаян пират не лъжеше. Макар и след толкова години, означената местност не се бе променила особено. Досега мисионерът бе следвал безпогрешно показания път. Бе открил всички поменати в пергамента ориентири: и неповторимите извивки на речните меандри, и подобната на лъвска глава скала, покрай която минаха тая заран, и мярналата се през една пролука в гората двугърба седловина на вече съвсем близката планина.

Там, в подножието на върха, го очакваше съкровището му! Сърцето му неволно се сви — ами ако някой вече го е преварил?

Успокояваше го само това, че единствен бившият пират, впоследствие брат Франциск, или както го описваха в манастирските архиви „Лудия брат“, беше оцелял след заравянето на съкровището. А на начертаната от него карта никой не бе обърнал внимание, считайки я за една от налудничавите идеи на умопобъркания. Пък и неговата писмена изповед, която повече приличаше на мъчителен кошмар, отколкото на истински спомен. Почти нечетлива от задрасквания и правописни грешки.

Отец Доминик я помнеше, кажи-речи, наизуст:

„Прости, господи! Смили се над мен, грешния Франциск, заради страшните ми грехове! Слаб бях, господи, не устоях срещу лукавствата на Сатанаила, продадох му се. От алчност — тая уловка на Велзевула, с която води към погибел човешкия род, която погуби и мен самия. И вече не мога да намеря покой.“

Какво ли бе подбудило наскоро подстригания монах Доминик да се завре сред прахоляка на най-старите ръкописи в манастира? Навярно безделието. Не и бог. Защото бог не би посочил това богатство тъкмо на тогова, който не вярваше в него, който бе наметнал расото само за да се отърве от затвора. Не вярваше отец Доминик и в Сатаната. Не той го бе отвел при стария оръфан пергамент.

Отначало го прочете от просто любопитство. Като приключенски роман. Монасите не се преуморяват особено. И го захвърли сред другите вехтории. Но се сепна. Ами ако е истина? Чел бе някаква книга за пиратството, в която се описваха подвизите на безброй „джентълмени на сполуката“, намирали приют и закрила на гостоприемния мадагаскарски бряг. И Мей, и Фарел, и Уйек, и щастливецът Евери, и злощастникът Кид. И царят на Мадагаскар Джон Плантен с неговата романтична любов, станала повод за своеобразна Троянска война.

Брат Франциск продължаваше повествованието:

„Когато благочестивият пират Мисон превзе на абордаж кораба ни, той освободи всички роби, а капитана и помощниците му пусна с лодка в морето. После ограби трюма и каютите до зрънце и след като откара робите до брега, опожари кораба.

Част от екипажа остана на сушата, но друга част, с нея и аз, предпочетохме да преминем към неговата команда. Под неговия флаг, на който пишеше: «За бога и свободата.» А преди това той произнесе кратко слово. Каза, че ние вече не сме прости грабители, а граждани на новата държава Либерталия — Свобода, — в която няма лична собственост, където всички са равни, независимо от раса, народност, пол и религия.

Хубаво говореше Мисон и след като го избрахме за президент на новата държава в северния край на остров Мадагаскар край залива Диего Суарес. Още по-сладкодумен беше приятелят му Карачиоли, някогашен монах, а сега негов пръв помощник и заместник.

Бог ми е свидетел, добре се живееше в Либерталия. Никой не питаше бял ли си, негър ли си, или малгаш, вярваш ли в някакъв бог, или не. Мисон изискваше само едно — вярност и честност. Вярност към свободата и честност към другарите. Единствената държава на света — царство на равенството и братството! Дори ругатните и комарът, тъй обичайни сред пиратите, бяха строго забранени.

Всички се оженихме за туземки, кротки и нежни жени. Аз също — нима ще се деля от другите. Бог да прости моята Илаворефи! Малгашите уважават своите съпруги. Според легендата жената е родена от брака на Слънцето — «Окото на деня» — и Луната — «Сиянието на нощта». Като слънчева рожба денем и като лунна сладост нощем изглеждаше моята Илаворефи — утеха и радост след тежкия труд в оризищата или след жестока бран по море. Защото република Либерталия не можеше да процъфтява само от оризарство. Никой не е забогатял от мотика. Мисон продължаваше своите морски набези, ала нападаше и ограбваше само роботърговците, на които вдъхвахме ужас.

Либерталия беше малка държавица на северното крайбрежие. Останалата част на острова се владееше от стотици други пирати, които съвсем не мечтаеха за братство и равенство, които вече бяха усетили промяната на времената и заменяха открития грабеж с подоходната и покровителствувана от държавите търговия с роби. Не понасяха да съществува редом с тях Либерталия, която заплашваше корабите им, която примамваше и екипажите им. Не един и не двама капитани на пиратски команди преминаваха на наша страна ведно с корабите, с робите, с моряците. Така се присъедини към нас и безстрашният и верен капитан Томас Тю.

Проклетниците, нека ги сполетят всички мъки на Ада! Замислили да унищожат Либерталия! Насъскали малгашките царе от вътрешността да ни нападнат, да ограбят имуществото ни. А то беше огромно. Но общо. Всичкото злато, скъпоценни камъни, накитите се пазеха в един голям сандък, обкован с желязо и заключен със седем катинара, в дома на самия Мисон. Седем ключа държаха седем от първенците на републиката, най-верните, да не би някой от тях да се изкуши пред съблазънта на златото.“

Отец Доминик се сепна от крясъка на разбуждащите се лемури. Изплашени от тоя крясък, носачите му се струпаха по-близо до огнището. Бързаха да приготвят вечерята.

В тази страна, където на сушата няма действителни опасности, хората са измислили други, макар и недействителни, които за тях изглеждат не по-малко ужасяващи. Населили са всяко дърво, всеки камък, всяко изворче с някакъв лош дух.

Отец Доминик се унесе отново в своите спомени и продължи да си повтаря, доколкото помнеше стария разказ:

„Мисон и Карачиоли потеглиха на поход в морето, когато жена ми Илаворефи ми пошушна, че тази нощ или утре сънародниците й ще нападнат Либерталия. Само за да ме спаси бе издала плана на своите близки. И ме помоли да избягаме нея при тях. Какво можех да сторя? Нашият гарнизон, съвсем малоброен, не би устоял срещу безчисленото множество на враговете. А в пристанището не бе останал никакъв кораб за бягство. Ако не я послушах, щях да загина. А не ми се умираше. Господи, господи! Заради жалкия си живот се продадох на дявола. Отстъпих пред молбите й. Само с десет от най-близките ми приятели, водени от Илаворефи, още същата вечер се измъкнахме от града, за да се присъединим към дебнещите в околността вражи войски. После ведно с тях връхлетяхме върху изненаданото население.

Защо не загинах тогава? Защо бог не ме порази с мълнията си?

Един пират не се трогва от кланета и пожари. Смазваше ме другото — съзнанието за предателството, за неблагодарността ми към съгражданите, моята подлост. А не спирах, продължавах да си пробивам път към дома на Мисон с моите другари и отряд малгаши.

Шепа храбреци начело с капитан Тю се съпротивляваха отчаяно. Ала накрая трябваше да отстъпят. Добраха се до кея и с една гребна лодка отплаваха в открито море, изоставяйки горящия град.

Толкова ми се искаше да притъпя някак мъчителните си угризения, да подкупя сам собствената си съвест. Планът ми се бе зародил още същата вечер, когато Илаворефи ми предложи бягството. Затова поведох другарите си към къщата на капитана — всъщност към сандъка със седемте катинара.

На вратата ни посрещна чернокожата мадам Мисон, балдъзата на коморския султан, която капитанът бе довел отдавна в Либерталия.

Опитах се да я излъжа:

— Идвам да го скрия! Да не го намерят малгашите!

Но види се гласът ми, та и видът ми, не успяха да я убедят.

— Не давам! — изкрещя тя. — Това е богатството на Либерталия!

Навън победителите вилнееха. Палеха, убиваха. Всеки миг можеха да нахлуят и тук. Нямах никакво време за губене.

— Махни се! — изкрещях.

Тя препречи вратата с разперени ръце.

— През трупа ми…

Повече не помня. От страх, че заради нейното твърдоглавие щях да загубя съкровището, аз, без да се владея повече, я блъснах грубо.

Не исках да убивам, бог ми е свидетел! Ала тя политна, подхлъзна се и падна. Удари главата си в ръба на сандъка. И повече не мръдна.

Нямах време, нямах право да се разкайвам за стореното. Наредих на другарите си да вдигнат сандъка и тичешком излязохме от горящия дом.

Никой не ни спря. Всеки гледаше само какво повече да отмъкне от бушуващите пожари…“

— Отче Доминик — прекъсна мислите му Рамасу, — хайде на вечеря!

Мисионерът отвърна тихо:

— Оставете ме! Не съм гладен.

Навярно преуморен, той продължи да лежи в хамака в плен на необикновения разказ, от който не бе забравил ни дума.

„Без да спираме, задъхани от изтощение, напуснахме развалините и поехме нагоре покрай разпенения поток.

Решили бяхме да закопаем плячката си някъде наблизо, след което веднага да се върнем при победителите. Ала не ни провървя. Някой ни бе проследил. Често забелязвахме из гората сенки, които ни дебнеха. Допускахме, че са нашите малгаши. Чак сега си давам сметка — това са били другите, ония, тайнствените пигмеи. Те нарочно са ни плашили, подкарвали са ни като безволни добичета към капана, който са ни готвили.

И ние отново нарамвахме товара. Нагоре, все по-нагоре в планината!

Тъй ден, два, три…

Тогава видяхме първото чудо. Гол мъж, възседнал огромна костенурка, върху чиято коруба можеха да се сместят още пет души. Щом ни видя, той побягна с див рев. Както бяхме прегладнели, изядохме до костица костенурката му.

После налетяхме на второ чудо. Ненапразно наричат Мадагаскар «Острова на чудесата». Друг белокож дивак водеше вързана за врата огромна птица, подобна на щраус, но висока колкото два щрауса един над друг.

— Воронсатрана! — Промълви някой. — «Птица, която никой никога не е видял», тъй звучи преводът на малгашкото й име.

Тоя път побягнахме назад. Защото с крака си, сякаш стъбло на кокосова палма, тя можеше да прати на оня свят всекиго от нас.

На третия ден достигнахме клисурата. На малка камениста площадка под отвесна скала, нацепена от пукнатини, растеше някакво дърво — такова, каквото не бях виждал през живота си. Чудновато, заплашително, подобно на огромна агава.

И ни помен от преследвачите ни! Тихо и спокойно. Такава измамна, коварна тишина…“

Отец Доминик също се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. И носачите бяха притихнали. Хранеха се на пресекулки, като се озъртаха уплашено.

Мисионерът отново се пренесе в онова далечно време преди два века, когато брат Франциск е минавал по същия път.

„Вече се смрачаваше. Затова решихме да нощуваме там. Някакво предчувствие ли имах, или бях по-страхлив от другите — тъй се случи, че аз пръв забелязах. И се прикрих зад едно дърво. Дъното на отвесната скала, тъкмо зад чудноватото дърво, се пропука. Огромен каменен блок се извъртя и откри входа към някакво подземие, от което наизлязоха с непознат за ухото ми писък пълчища дребни космати човечета, въоръжени с копия. Стъмнило се бе съвсем, та не успях да ги разгледам добре. Сякаш не хора, а изпуснати от ада демони. Безмълвни черни сенки, високи не повече от метър и пъргави като невестулки. Докато се усетя, разбрах, че другарите ми са навързани като животни за клане.

Хукнах назад. Ала не за дълго. Бях преуморен. Затова се изкатерих на едно дърво, там да си отдъхна. И след като се убедя, че не ме преследват, да продължа пътя си. Повярвах, че са ме забравили. Вече щях да сляза, когато видях как от черния отвор отново излезе тълпата от джуджета, повела един от другарите ми. В тъмнината не успях да го разпозная. Дребните пазачи, които едва достигаха до пояса му, го изтикаха напред и го блъснаха върху странното дърво. И ужас! Като чудовищен вълчи капан всичките му листа се хлопнаха шумно към израслото в средата цветоносно стъбло. Другарят ми изчезна сред тях.

Дървото човекоядец! Отдавна бях слушал за него, ала все не вярвах, че съществува.

Не издържах повече. Свлякох се от клона и хукнах през гората. А все ми се струваше, че всеки миг могат да ме догонят свирепите пигмейски орди.

Бягах като луд. Най-сетне се довлякох до Либерталия. Но каква Либерталия? Купища въглени. Потърсих и своя дом. Полуобгорял. А вътре Илаворефи съсечена.

Часове плаках над трупа й. Заслепен от алчността, я бях забравил. Кой ли я бе убил? Някой от съгражданите ми, научил за предателството ми? За отмъщение. Или малгашите, досетили се накъде съм изчезнал? Но каквото и да беше — аз бях виновен. Аз убих Илаворефи, която толкова обичах!

По-късно, когато един кораб пусна котва в пристанището, научих, че капитан Мисон се бил върнал тук преди мен и като видял какво го е сполетяло, отплавал към Америка. По-далеч от това, за което бе мечтал, без да го достигне. В Мозамбикския пролив го настигнала буря и потопила кораба му.

Тъй злочест беше краят на благородния пират Мисон.

А мен угризенията ме мъчеха денем, душаха ме, нощем кошмарите не ми даваха покой. Бях единственият оцелял, който знаеше къде е скрито съкровището на пиратската република. Но нямах сила да го потърся. Нямах и воля за това. Не само от страх пред джуджетата, не само заради измяната ми — и с мен, и без мен малгашите щяха да сринат Либерталия. Главно заради двете убийства: на мадам Мисон и на Илаворефи. Ей затова постъпих в Светата обител. В пост и молитва, в денонощни бдения дано изпрося опрощение от Всеблагия.

Аз самият вече не мога да търся съкровището. Твърде късно е. И да искам, не мога. Животът ми е към края си. Затова го завещавам на манастира. Нека братята организират експедиция, да го използуват за благото на ближните, както го бе предназначил някога капитанът. За благодеяния на сираци и бедни.

Оставям и собственоръчно начертана от мен карта, сочеща пътя към пещерата.

Братя, заклевам ви! Нека съкровището на Либерталия отиде за богоугодни цели! За бога и свободата!

Господи, помилуй стария грешник!

Амин!“

Толкова! Просто и ясно! Ала монасите, види се, не бяха повярвали на Лудия брат, на още по-лудите му брътвежи. За благородни пирати, за птици колкото два щрауса един връз друг, за костенурки, върху които яздят шест души, за неми бели диваци, за по-ниски от метър пигмеи, за дърво човекоядец… Захвърлили бяха и завещанието, и картата му при непотребните книжа, за щастие случайно неизгорени.

Случайно! За късмет на отец Доминик!…

Изведнъж грозен писък процепи нощта. Мисионерът трепна, ала бързо се овладя. Защото зърна двата разпалени въглена в тъмнината — очите на лемур вари. Друг не можеше да бъде, само вари. Стори му се, че видя и увисналата му рунтава опашка. Безобидна животинка, за малгашите — свещена. Заради страховитите й крясъци, повече заради навика й сутрин да се припича на слънце в молитвена поза като малък космат поклонник на слънцето.

Носачите изпаднаха в паника. Струпани край него, те заговориха вкупом, трескаво възбудени.

— Какво пък толкова е станало! — опита се да ги успокои мисионерът. — Един вари, прост лемур, все едно котка…

Малгашите тозчас го прекъснаха хорово:

— Не! Не е вари!

Рамасу опита да му обясни с треперещ глас:

— Да се връщаме, отче! Третретретре предупреждава, третретретре не позволява по-нагоре!

— За какъв третретретре бълнувате! — сопна му се отец Доминик. — Не видяхте ли, прост вари!

— Вари е горе, на дървото. А долу, на земята, беше третретретре. И заплашваше…

— Нищо не съм чул, никаква заплаха!

— Той заплашва безшумно. Цвърчи като прилеп. Отче, молим ти се, нека да се връщаме! Няма какво да дирим нагоре. Все това е, все джунгла…

Да се връща! Мисионерът настръхна. Почти достигнал целта, и да се връща. Какво си въобразяват те? Заради дивашките им суеверия…

И той бе чувал за третретретре, че кой на Мадагаскар не е слушал за него, героя на толкова малгашки предания? Митично същество — нито човек, нито маймуна, нито зъл дух. Плашило за децата.

— Я елате на себе си, чада мои! — опита да ги придума той. — Няма зли духове, няма третретретре! Пък и да има. Нали истинският бог е с нас? Пред него отстъпва всяка нечестива сила.

Той се прекръсти, благослови с кръстен знак и спътниците си:

— Повече ни дума за връщане! Сега лягайте, че утре ни чака дълъг път. Тръгнали сте с мен, без мен няма да си отидете! Хайде спете! Аз ще бдя.

Рамасу се изправи.

— Не, отче! Ти си по-умен от нас. Ти трябва да се наспиш. Ще бъда на пост аз.

Всички налягаха на земята край огъня. Мисионерът се нагласи отново в хамака. И скоро дрямката го обори…

Когато се събуди, вече на развиделяване, и слезе от хамака, край угасналото огнище нямаше никакъв носач.

Ужасени от страшното суеверие, малгашите го бяха изоставили в дивата гора сам, на десетки километри от всякакво човешко жилище.