Зеленият вампир

С помощта на Ратулу Иван Стамов успя да се измъкне навреме от тинята. Защото крокодилите ги обграждаха настървено. След сухия сезон, когато гладуват, заровени в тинята, при първите дъждове те са особено кръвожадни.

Двамата се озърнаха тревожно. Мисионерът беше избягал далеч напред. А водата се надигаше с всяка секунда. Вече достигаше до пояс. Нямаха никаква надежда да преминат застрашително набъбналото тресавище, и то обсадени от исполински влечуги, които извираха отвред, блъскаха се и се преварваха кой да докопа пръв плячката.

— На дървото! — взе единственото правилно решение Ратулу.

В следния миг побратимите се покатериха по многостволния фикус, заловиха се за най-долния му клон, от който се прехвърлиха на по-горния. Едва там, вече в безопасност, обливани от пороя, се сгушиха редом с примрелите от страх летящи кучета — огромните плодоядни прилепи, които при вида на неканените си съседи обърнаха към тях увисналите си кучешки глави и се озъбиха. Там бяха намерили спасение и две игуани, избягали от крокодилите, не от водата, от която въобще не се бояха.

А хищните влечуги не си отиваха. Струпани едно до друго, сякаш довлечени от пороя дънери, те стояха почти неподвижни, вторачили нагоре към клоните алчните си очи. И чакаха търпеливо. Тъй плътно един до друг, че Стамов неволно се изкуши да притича по гърбовете им до близкото, още незалято възвишение.

Най-сетне дъждът спря. Облаците се разкъсаха и слънцето блесна над света.

— Окото на деня! — зарадва му се Ратулу. Така малгашите наричат дневното светило на своя поетичен език.

Водата продължаваше да приижда с още по-голяма сила, повлякла дънери и копи сено, които се заплитаха в стъблата на залените дървета. Надигаше се все повече и повече. Не можеха и да помислят за слизане от дървото.

А наоколо животът гъмжеше. Едър паяк колкото юмрук притича по обраслия с мъхове клон, но срещнал лице в лице огромната богомолка тисма, мигновено отскочи назад. Спаси го само краткото й колебание. След малко на неговото място допълзя друга богомолка, не по-дребна от първата. Двете тозчас преплетоха шипестите си „ръце“. Борбата бе кратка. Първата успя да налапа главата на противничката си. И щом я изгриза, се отпусна на клона. Види се, пресищането и при насекомите е пагубно. Защото съвсем скоро до нея кацна трета хищница, много по-дребна. Победителката се опита да отстъпи. Беше се нахранила. Ала новата не я остави. Връхлетя отгоре й, предварително уверена в успеха си, и я сграбчи за главата.

Ниско над водата премина ято диви патици мандаринки. Видели струпаните крокодили, те отминаха нанякъде, последвани от едра чукоглава чапла.

Мълчал досега, Стамов рече:

— Какво знаеш за Зеления вампир?

Вълнуваше го тоя въпрос. Отговорът можеше да доизясни много от проблемите му. Едно едро растение е по-благодарен обект за изследване, отколкото обикновените насекомоядни дребосъци. Ако има нервна система, тя несъмнено трябва да се открие по-лесно.

— Какво да кажа? — отвърна Ратулу. — Така говорят. Голямо дърво, което гълта хора. Как изглежда? Не знам. Знам само, че го има. Ти като че ли още не вярваш?

— Защо да не вярвам? — сякаш се заоправдава Стамов.

Носят се и други мълви за дървета зверове: в Кашмир, в Америка, в Африка. Но дали са правдоподобни?

Повечето учени ги отричат, като се позовават на случая с Артур Амори, който писал научнофантастичен разказ за дърво човекоядец в Индия. А вестникарите го приели за чиста истина и почнали да го препечатват като достоверно лично наблюдение.

Други пък допускат, че тази легенда, поне за Мадагаскар, води началото си от времето на тукашните пирати, които със зловещи измислици се опитвали да ограничат любопитството на съперниците си към техния остров.

Наистина, защо да не вярва? Затова, че официалната наука още не го е признала? Официалната наука отначало е отричала и съществуването на насекомоядните растения въобще. И е бил нужен авторитетът на Дарвин, за да се наложи правилното схващане. Та коя ли истина първоначално не е била отхвърлена? Нима и самият Стамов не беше жертва на същия скептицизъм в научния свят? Някога се подсмихвали: „Растения хищници! Каква нелепост!“ Сега: „Нервна система у растенията! С какви глупости се занимават някои!“

Вече са известни петстотин вида насекомоядни. Защо да не допуснем, че има и петстотин и първи вид, още непознат на ботаниците? Съвсем наскоро не другаде, а в Европа, в Полша беше намерен нов вид гъба. И то гъба гигант с диаметър три педи.

Досега са познати тревисти хищници. Нима е изключено да се допусне, че това явление се е промъкнало и сред дърветата? Щом като има и насекомоядни гъби. Зеленият вампир пък може да не е дърво, както не е дърво столетникът, чието цветоносно стъбло достига дванадесет метра, както не е дърво и бананът.

Петстотин вида, а допреди сто години изцяло отричани! От тях шестдесет вида само лиани непентеси, епифити от Източното полукълбо. Освен това португалски мухоловки, които биват отглеждани в саксии, венерина мухоловка от Америка, залавяща жертвите си с листа, подобни на вълчи капан, алдровандата, която се среща из целия свят и използува същата бойна хитрост, само че в застояли води, сараценията, чиито ловни фунии достигат големината на непентеса. И колко още други, не по-малко различни по външен вид и по грабливите си похвати. Но всички обединени от едно — от способността да приемат животинска храна.

Ами петунията? Защо цветните й дръжки са лепливи? Няма ли да се окаже и тя хищник, но още без предявени обвинения?

Роридулата от Африка, при все че няма нужда от животинска храна, лови насекоми, за да привлича с тях паяците, които я опрашват. Змийската хурка държи пленени в цветовете си насекомите, додето я опрашат. После ги освобождава. Удивително, необхватно за човешкия ум е разнообразието, с което природата преследва целите си!

Сиви чапли в огромно ято се понесоха над блатото. Така правят те — точно половин час преди мръкване се прибират на дърветата, където нощуват. Жабите, прегракнали от радост сред обкръжилата ги отвред вода, започваха да се обаждат — отначало единично, в колебливи сола, после в надпяващи се многогласни хорове.

Развикаха се уплашени лемури, принудени от наводнението да не напускат дърветата, където ги бе заварила бедата; пред ужаса от клокочещите отдолу порои бяха забравили способността си на ненадминати скокливци.

Рой крилати термити, чиито планове за основаване на ново поселище бяха объркани от наводнението, изпърхаха като седефен облак над повърхността. Летящите кучета, вече примирени с присъствието на хората, се размърдваха лениво и едно подир друго, подобни на древни птеродактили, отлитаха да търсят любимите си плодове.

— Трябваше да убием един! — досети се сега Ратулу. — Както сме прегладнели.

Но беше късно.

— Нима щяхме да ги ядем сурови! — опита се да го успокои Стамов.

После отново замълчаха. Не беше място за разговор тук, над клокочещата отдолу вода, която престана да се надига, ала и не даваше никакъв признак да се оттече.

Налагаше се да нощуват там, на дървото. Вързаха се за клона: Стамов с колана, малгашът с една лиана. И скоро, капнали от умора, заспаха, стряскани често от провикванията на совите и уплашените крясъци на лемурите.

Най-сетне се развидели. Заглъхнаха нощните шумове, почнаха дневните. Заскрибуцаха цикадите, разкрякаха се папагалите, закукаха кукувиците, запрелитаха едри водни кончета. Освежени от влагата, навред по дървета, храсти и лиани бяха нацъфтели безброй цветове. В някаква самозабрава природата беше изсипала тук цялата си щедрост.

Премръзнали от нощния хлад, Стамов и Ратулу се отвързаха от клона и разкършиха схванатите си стави.

Водата вече се оттегляше. Провесените по клоните и по грапавините на кората сламки и тиня показваха докъде бе стигнало най-високото й ниво. С нея бяха изчезнали и крокодилите.

Само след два часа реката се прибра в старото си корито, а върху малките възвишения сред блатото, вчера сухи, се бе натрупала повече от педя тиня.

Двамата се свлякоха от дървото и като шляпаха из калта, внимавайки да не се подхлъзнат, поеха отново пътя си. Гъвкави змиорки се гърчеха в още неоцедените локви — за тях сега коварни капани. Стамов посегна към една от тях, но малгашът го спря:

— А бръмбарите! Само един стига да убие вол.

Биологът нямаше желание да проверява това. И отдръпна ръката си от водата, където плуваха огромни водни дървеници. Остави това на по-опитния Ратулу, който хвана две змиорки в съседната локва, където не се виждаха опасните насекоми.

Вече се измъкваха от блатото, когато пътя им пресече още неоттекъл се дълбок до колене порой, обрасъл в гъста тръстика. Ратулу нагази пръв. И само след секунда отскочи назад.

Стамов видя подалия се над повърхността досега спотаен крокодил, който бе захапал прасеца на малгаша. Но преди той да посегне за някакво оръжие, Ратулу с ловък замах заби ножа си в окото на влечугото. Смаяно от неочакваната болка, то пусна жертвата си и побягна.

Преминаха бързо потока. На другия бряг биологът прегледа раната, обеззарази я, за да не стане инфекция, и превърза крака.

Ратулу поклати глава:

— Непогребаните мъртъвци се превръщат в котки и ястреби. А добрите прадеди — в крокодили. Добри само за собствения си род.

После се усмихна. Под влиянието на Стамов понякога успяваше да проумее безсмислиците на племенните си суеверия:

— Изглежда, тоя е чужд прадядо!

След четвърт час достигнаха едно плоско възвишение, необичайно сухо след преминалия дъжд, обрасло изцяло с ниска мимоза, толкова чувствителна, че при най-лекото докосване перестите й листенца мигом се събираха, дори целите стъбла се отпускаха като покосени на земята. Подир тях оставаше широка сребриста пътека, ще речеш, отъпкана не от двама души, а от цял полк войници.

Насред ливадата спряха да опекат уловената риба. Събраха сухи клечки и докато Ратулу нареждаше змиорките върху жаравата, Стамов се загледа в ясната диря през мимозената ливада.

Изпитваше нужда да говори, което не му се случваше твърде често. При това знаеше, че простата логика на неукия човек често се оказва по-близо до истината.

— Ратулу — рече той, — как ти се струва, има ли разлика между растения и животни?

Малгашът се замисли. Съплеменниците му никога не бързат с отговора си. И отвърна колебливо:

— Дървото си е дърво, змиорката — змиорка.

— А по какво познаваш, че едното е растение, а другото животно?

Тоя път малгашът отговори по-бързо:

— Дървото не мърда, змиорката мърда.

— Донякъде си прав! Движението е една от отликите. А какво ще кажеш за мимозата? Растение ли е? Мърда ли листата си?

Не го изрече, само го помисли. А коралите, морските гъби, мидите, зелената хидра — това са безспорно животни, макар и неподвижни.

И добави:

— Ами непентесът? Затваря ли си капачето? А слънчогледът следи ли с цвета си Окото на деня? А водната лилия крие ли се вечер под водата?

Ратулу се сети:

— Растенията са зелени.

— Да приемем и това. Хлорофилът е един от главните признаци. Но тогава какво ще кажеш за гъбите? Ами за кускутата?

Можеше ли да му обясни цялата сложност на тоя процес?

С помощта на хлорофила растенията асимилират слънчевата енергия. Това се изучава в началните класове. И служат за основа на живота върху планетата. Но има изключения. Такива са гъбите, смятани също за растения, някои от тях използуват органични отпадъци, а други са паразити, както и останалите растения готованци: кускутата, имелът, синята китка, рафлезията, които по начина си на хранене напълно са сходни с животните. Някои лишеи пък ядат не растения, а животински вещества, както и насекомоядните.

Ратулу премисляше:

— Непентесът е зелен, а лови насекоми. Какво е той?

— Няма съмнение — усмихна се Стамов. — Когато не хване плячка, се задоволява с това, което си приготви сам като растение. Животинките са му само добавка.

Стамов неволно цъкна с език. Каничката на непентеса достига метър дължина. Ами ако някак тая каничка израсне не повече, само двойно или тройно? Няма ли да се справи с лемур, та и с цял човек? Щом като дребничката росянка в България в Австралия става четири-пет пъти по-голяма? Правени са опити. Подхранваните с месо непентеси избуявали много по-бързо от съседите си.

Всъщност каква е разликата между растенията и животните? Основата и на едните, и на другите са белтъчните вещества. Дишат и едните, и другите. Еднакво предават и наследствените си качества с еднакви дезоксирибонуклеинови киселини, групирани по еднакъв начин в хромозоми. По състав хлорофилът и хемоглобинът си приличат извънредно много. С многократни опити е доказано, че и у растенията е възможно да се образуват условни рефлекси…

Змиорките, вече опечени, изпълваха въздуха с аромата си.

Двамата приседнаха до огъня и скоро от вкусните риби останаха само костите. Тогава, заситили глада си, тръгнаха отново нагоре по дирите на преминалия по същия път мисионер.

Слънцето вече полягаше над кръгозора, когато излязоха от гората и поеха към върха. Наоколо в избледняващи една зад друга вериги синееха планините, в чиито дълбоки долини блестяха прозрачнозелени езера.

Ратулу посочи едно от тях, най-голямото:

— Там живеят цацавовиндрано.

— Това пък какво е?

— Девойки. С руси коси. А крокодилите им служат като кучета.

— Хубави ли са?

— До полуда. С хубостта си отвличат младежите в подводните си дворци.

От дълбоките урви избликваше мракът, запълваше ги, преливаше като наводнение от катран, скриваше от погледа лазурните езера и полазваше към върховете. Пламналото от залеза небе бързо посивя, после от запад като копринена завеса го забули тропическата нощ.

Стъмнило се бе съвсем, когато изморените пътници наближиха пещерата. В тъмнината видяха изправеното като страж пред входа й чудновато растение.

— Зеленият вампир! — прошепна Ратулу с пресъхнало от вълнение гърло. — И третретретре! — заекна, като посочи с пръст излизащите на площадката сенки.

Вече не беше в състояние да се владее. Тресеше се цял. Дори Иван Стамов, който никога не би повярвал в зли духове, усещаше как гърдите му се стягат от ужас при близостта на тайнствените пещерни обитатели.

Бяха или хора пигмеи, или лемури. Може би същите хадропитеци, които учените толкова отдавна търсят. Но хора или животни — как щяха да ги посрещнат? Способен ли беше да им обясни добрите си намерения? Или преди да изчакат обясненията му, щяха да ги избият?

Двамата отстъпиха бързо и се спотаиха зад дървото, на което предната вечер се бе приютил мисионерът. Взряха се напрегнато, за да разберат какво точно става. Нямаше никакво съмнение. Не беше зрителна измама. От тъмния отвор се източваше многочислена тълпа съвсем ниски същества, обградили един човек, който стърчеше над тях като Гъливер сред лилипутите. Дърпаше се, блъскаше, риташе, ала напразно. Изглеждаше напълно безпомощен в множеството яки ръце, които го задържаха.

Отец Доминик!

Всичко ставаше в пълна тишина. Сякаш на ням филм. Или не, не съвсем тихо. Чуваха се задавените ругатни на мисионера, повече подхождащи на някой градски гамен, отколкото на духовно лице, и едва доловимо цвъртене като от орляк ловуващи прилепи. А наоколо не се мяркаха никакви прилепи.

Ето сенките избутаха пленника си до дървото. Заблъскаха го в гърба с някакви тояги. Всъщност не тояги, а копия! Значи не бяха животни, бяха хора. А с хора все имаше надежда да се разбере.

— Да им се обадим! — обърна се Стамов към Ратулу.

Малгашът потрепери:

— Не! Не сега! Сега правят… жертвоприношение!

Жертвоприношение! Българинът мигновено си спомни подробното описание на този ритуал в разказа на доктор Карл Лихе още през миналия век. На дървото людоед, на което тайнственото племе „мкодо“ принасяло в жертва някоя жена, за да се напие после с отделения от него наркотичен сок.

Нямаше съмнение. Похитителите изтикваха към Вампира пленника си, който се дърпаше с всички сили и крещеше, обезумял от ужас.

Стамов не успя да се овладее повече. Трябваше да направи нещо, да попречи на това убийство, което се подготвяше пред очите му! Длъжен беше! Отец Доминик беше подлец. Избяга, въпреки че можеше да помогне при наводнението. Сякаш нарочно искаше да се отърве от тях. Стамов не беше мнителен. Този порок — проклятие за мнозина — му беше напълно чужд. И въпреки това не успя да се отърве от обзелото го чувство за нещо безчестно, позорно. Ала не беше отмъстителен.

Той изкрещя:

— Спрете!

И се хвърли напред. Щракна фенерчето си, насочи светлият му сноп върху множеството. Въздействието превиши очакването му. Безшумни като привидения, всички се втурнаха към отвора на пещерата. Изоставиха обречения, който тозчас хукна към спасителя си да го прегръща и целува.

Смаян от това, което бе видял, въпреки че го бе предвидил, българинът се закова на място. Пигмеите се оказаха наистина лемури — ниски, космати, с големи уши като на прилепи и огромни като на кукумявки очи. Същински човешки карикатури. Бягаха, блъскаха се при входа и криеха с ръце очите си от светлината, която ги заслепяваше.

Един от тях случайно се блъсна в Зеления вампир. Пъргав бе, опита веднага да отскочи. Уви, безуспешно. Дървото звяр се оказа по-ловко. Огромните му листа капани се хлопнаха шумно към стъблото. Притиснаха, скриха от погледа нещастника.

Макар и зашеметен от станалото, потресен, Стамов се спусна нататък — да помогне, ако може, на нещастника.

Забрави, че трябва да задвижва динамото.

Сякаш чакал тоя миг — угасването на светлината, — върху гърба му се метна някакъв лемур, по-смел, по-съобразителен от другите, сграбчи го за врата с яките си като стоманени щипци ръце.

В следната секунда побягналите в пещерния отвор негови сродници се върнаха назад и се нахвърлиха върху хората. И додето се опомни, додето проумее какво става, биологът се видя свален на земята и здраво овързан.

Убедени, че е напълно обезвреден, нападателите се втурнаха към хищното дърво, покатериха се по прилепналите едно към друго листа и по цветоносното му стъбло, след което започнаха да обират плодовете му, като се ритаха и блъскаха ожесточено.

Когато се върнаха, изправиха новия пленник на крака и заедно с мисионера ги повлякоха към бърлогата си.

А фенерчето остана там, дето бе паднало при краткото сборичкване.