Зеленият вампир

Кръвно братство

Ботаникът Иван Стамов предпочиташе да кръстосва горите без придружители. Да спира където поиска, да наблюдава колкото иска. Беше достатъчно силен и нямаше нужда от носачи за малкия си багаж — спален чувал, дълга мушама (най-важната дреха в този дъждовен край), походна аптечка, торба с консерви. Смяташе се за съвсем непридирчив, някакъв съвременен Диоген. Почти щастлив — ако е вярно, че щастие значи живот без нужди. И както Диоген някога захвърлил канчето си, след като видял едно момче да пие с шепи вода, така и той се бе отказал от термоса си при вида на шуртящите наоколо планински ручеи.

Помъчил се бе да смести в раницата най-необходимите му уреди: осцилограф, лупа, пинсети, скалпел. И на първо място, кожения дневник, прибран в найлонов плик, в който записваше наблюденията си. А поради липса на повече място в раницата, бе наредил черните шишенца с хлороформ в нарочно ушитите джобчета от вътрешната страна на ризата си.

Наоколо властвуваше гората — жива и душна, пренаситена със зеленина и непрестанна глъчка. Войнствена, настъпателна, поглъщаща всяка човешка просека в шумнатите си пипала. Навяваща странна сънливост и опиянение.

През редките пролуки в изумрудения листен склоп, през зелените каньони, в които се провираха реките, се провиждаха в далечината като мираж небесносините планини. А край него се надигаше гората. В някакво хлорофилно изстъпление. Палми, дървовидни папрати, диви пъпеши и сливи, бамбуци, абаносови дървета, смокини, фикуси, сагови, кипариси, казаурини, пандануси — стотици, хиляди видове, сякаш сраснали в едно неукротимо и безсмъртно чудовище. И всичко това омотано, овързано в замайващата мрежа на лианите, обсипани с орхидеи като пъстроцветни фойерверки.

И животни, животни! Малки и големи, шумни и потайни. Крякащи папагали и виещи се във висините ястреби — най-едрите пернати хищници на острова. И черният кос дронго с опашка на лястовица, ненадминат присмехулник и подражател на чуждите песни. И стрелкащи се като зелени светкавици, подобни на американските колибри. Редом с тях, много по-големи, пърхаха в душния въздух пеперуди, съвсем безлично оцветени или напъстрени по-разкошно от най-разкошните цветя. Ето големия син оризабус, ето най-голямата пеперуда на света ксантопан, по-внушителна и от соколите, ето ненадминатата красавица урания. От дърво на дърво прелитаха на ята скакалци. По клоните подскачаха шарени дървесни жабки и сцинкове, в осемметрови скокове профучаваха черни лемури, подплашени я от боа, я от ястреб. Промъкваше се неуловимо бавно към жертвата си едър хамелеон — сякаш не влечуго, а хибрид от охлюв и динозавър. Мадагаскарска мангуста бягаше да изяде на спокойствие захапаната за врата змия червейница. Из топчестото си гнездо, изплетено от лист на равенала, надзърташе разтревожен лемур ай-ай, без да знае, че е неприкосновен за малгашите.

Между храстите пробяга лемур ката, вирнал напета опашка. И като зърна човека, от изненада подскочи нагоре почти три метра. После изчезна мигновено. Ала друг негов събрат, по-хладнокръвен, вече свикнал с присъствието на мълчаливия наблюдател, ядеше бавно и съсредоточено диви смокини, като внимаваше подобно на изискан посетител в английски клуб да не се изцапа с тях.

Мяркаха се миши лемури, лемури вари и много други. А навярно в дупките си или спотаени в шумата, нощните им братовчеди изчакваха смрачаването.

Мадагаскар е родината на полумаймуните, това всеки знае. Оттук навярно са се пръснали по останалия свят. А как ли точно е станало това?

Иван Стамов нямаше време да се удивлява на кипящия край него живот. Очите му не мръдваха, приковани в екрана на портативния осцилограф, който бе прикачил към главната жилка на огромната каничка на непентеса. Следеше напрегнат ритъма на растителните биотокове, подобен на енцефалограма при висше животно.

Главно заради това бе дошъл тук, в естествени условия да проучи дразнимостта при насекомоядните растения, за които с основание се предполага, че притежават най-развитите сетива сред растенията. Смяташе, че е намерил тема, каквато му допада.

Опитите в оранжерията на института не му изглеждаха особено надеждни. Това е все едно да се правят етологични наблюдения в зоопарка, извън обичайната среда на животните. Не дават безспорни доказателства и проучванията върху българските насекомоядни. Росянката и петлюгата са много дребни и не особено подходящи за неговите прецизни изследвания.

Щастието тоя път му се бе усмихнало. От дете се смяташе без късмет, макар да беше убеден, че всъщност късметът, или съдбата, както го наричат другите — това е генетичният апарат на всеки индивид, предопределил темперамента и всички качества, от които зависи бъдещето му. Всеки носи в себе си своето генетично предопределение, наричано в обикновения език съдба.

Повечето хора на тоя свят са убедени, че нямат късмет.

Как да намериш вярното решение, което е само едно, а неверните хиляди? Винаги е по-голяма вероятността да улучиш невярното. И да се сметнеш за неудачник. И цял живот да таиш в душата си горчилката от засегнатото честолюбие, някаква болезнена, неизлечима неудовлетвореност.

Стамов отдавна готвеше дисертацията си. С любов, с добросъвестност, на каквато той беше способен.

Смяташе, че е намерил тема, каквато му допада, и то тема, ако не изключително оригинална, то поне не от най-изтърканите — „Проводници на дразнимостта у растенията.“

А зад това суховато заглавие се криеше цял океан от мисли, идеи, догадки, нови и нови въпроси — по-увлекателен, по-интересен от най-интересния приключенски роман. Изпълнен с очарование, с несравнима романтика. Събрал в себе си, слял в една сплав необузданото въображение с педантичната пресметливост на математиката.

Но за беда при защитата на дисертацията се установи, че същият проблем вече е проучван от един унгарски биолог. И публикуван — с експериментите и заключенията на Стамов, който дори не бе и чувал за такъв труд. И то на унгарски.

Провали се.

Напразно професор Димов, научният му ръководител, който имаше пълно доверие в интелигентността и усърдието му, както и в изключителната му почтеност, опита да го защити, като приведе за убедителност много примери от историята на научните открития.

Едно-единствено можа да направи. За да го отдели от средата му, в която всички го посрещнаха някак хладно, и да позабрави неуспеха, той го препоръча като един от участниците в многогодишната експедиция на ЮНЕСКО за изучаване флората на Мадагаскар.

А там, на острова, когато колегите му си разпределяха работата, Стамов избра за себе си като основна задача наред с общите задължения насекомоядните растения, каквито изобилствуват в това кътче на Земята.

Така в издирване на подходящи обекти, обиколил почти целия остров, той откри две непознати дотогава ендемитни треви, на които все още се чудеше какви наименования да даде. Научи и литературния малгашки език, с който се оправяше задоволително навред, тъй като всички диалекти на Мадагаскар са близки помежду си.

Днес бе насочил вниманието си върху една едра каничка на непентеса. Вече няколко часа следеше измененията на биопотенциалите й, предизвикани от попадналия в нея бръмбар.

При росянката на Витоша личаха ясно центровете на дразнимостта, съсредоточени по жлезистите й ресници. Дразнимост, каквато липсва дори при животните. Тънките й влакънца усещат допира на косъм с тегло десетохилядна от милиграма или присъствието на амониев сулфат в пропорция четири стомилионни от процента. Когато сложеше върху им късче сварено яйце или месо, те веднага го обгръщаха и обливаха със смилателния си сок. А на попаднала песъчинка или друго, което не е годно за храна, въобще не реагираха. Като подтик за физиологичните им функции растенията се нуждаят от няколко кванта светлина. Един градус разлика в температурата е достатъчен за същата цел. Ами способността им да реагират на силите на гравитацията? А чувството за време?

Нима това не са сетива, аналогични на тия у животните: осезание, вкус, обоняние, вестибуларен апарат? Та ако щете и нещо подобно на слух, че и на зрение…

За да щракне капанчето си, венерината мухоловка трябва да усети жертвата с власинките по листата си. Петурата й не е чувствителна. Усеща убождането само по централната си жилка. И Стамов често си задаваше въпроса: всъщност, освен проводник на вода и хранителни вещества не може ли тази жилка да се окаже и проводник на дразнимостта, както нервната система при животните?

Храстът десмодиум отпъжда кацналите насекоми с движения на листата си. Не ги лови за храна като хищните си събратя, само ги гони. А това означава, че ги различава от безвредните дразнители.

Един толкова стар въпрос, може би толкова, колкото човешката история. Имат ли растенията душа?

Първобитните хора, като че ли най-близо до истината, отговарят без колебание: „Имат! Това са душите на мъртъвците, заселили се в растения, животни, реки и планини.“

Ала сериозната наука доскоро отвръщаше твърдо: „Няма! Между растителния и животинския свят съществува непроходима пропаст.“

Нужни бяха опити, опити, опити… Противоречиви, взаимно изключващи се. И в това противоречие, в тая лутаница Стамов търсеше своя път към истината — да се добере до някакви данни, подсказващи наличието на какво да е подобие на нервна система и у растенията, която пренася получената информация от хипотетичните им сетива до още по-хипотетичния им център, който не рискуваше да назове мозък.

Най-дръзките учени допускат известно сходство с така наречената „разлята чувствителност“, както при низшите животни. Но тогава защо съществуват власинките на росянката като органи на осезание и вкус, скорбелните зрънца в клетките на кореновите връхчета при изявата на геотропизма, подобно на статоцистите у раците, епидермалните клетки у бегонията, подобни по устройство на зрителни органи?

Доскоро подобно на религията, която признава само на човека божествена душа, и науката само при него допускаше наличието на психичен живот. На животните, дори най-висшите, оставяше инстинктите и в най-добрия случай — условните рефлекси. Впрочем кой ли ще се наеме да даде убедителни определения на тия загадъчни явления? Не подвеждаме ли под тия понятия всичко, което не сме в състояние да обясним смислено?

Едва през последните десетилетия се роди науката зоопсихология, която търси психика и у животните, макар и недотам съвършена, както у издигнатия до пиедестала на недостижимост „хомо сапиенс“.

Противоречи ли тогава на здравия разум, нескован от предубеждения, противоречи ли на принципа за единството в живата материя безумното според мнозинството предложение, че и зелените ни съжители върху планетата имат някакви аналози на психика, ако не повече, то поне колкото най-низшите животни? С какво се различава, да речем, животното сюнгер от растението срамежлива мимоза?

Стамов установяваше трепване в осцилографа всеки път, щом някое насекомо плъзваше по ръба на непентесовата каничка. Ясно, тя го усещаше и се подготвяше за угощението. Достигнало до гладката повърхност на отвора й, то се хлъзваше и падаше в запълнилия я до половината смилателен сок. Съставът му бе известен отдавна: протеолитични, разпадащи белтъците ензими и мравчена киселина.

В течността вече се смилаха бавно мухи, бръмбари и пеперуди, подготвяни да бъдат всмукани от растението, за да му доставят необходимите азотни и фосфорни соли, на които е бедна тукашната почва. Успя да види дори и полуразложен охлюв. А сред множеството мъртви останки се премятаха, плуваха насам-натам различни личинки: на комари, на мухи, на пеперуди. Колко изобретателна е природата! Тези личинки бяха смогнали да надхитрят хищника, да се поселят тъкмо в неговото смъртоносно езерце, успели бяха да си изработят устойчивост, дори да му отнемат храната.

Сегашният опит трябваше да завърши с упояване на непентеса с обикновен хлороформ. Всички растения, проявяващи дразнимост, реагират на наркоза. И насекомоядните, и мимозите, и сложноцветните.

И тъкмо когато упойката почваше да действува, върху каничката кацна малка нектарница, последвала влетялата в отвора пеперудка. Замая ли се от лъхащата отдолу миризма, случайно ли се подхлъзна, или се удари в оцветеното като прекрасен цвят капаче, но в следния миг птичката пропадна в зловещата бездна. Изпърха, опита се да разпери крилца и да излети, после притихна, удавена в течността.

Осцилографът потрепваше все по-слабо и по-слабо…

Стамов предусети наближаването на дъжда по капачките на съседните непентеси. За да предпазят вътрешностите си от водата, която би разредила смилателните им сокове, те ги похлупват своевременно.

Ала изследваното растение, приспано дълбоко, не забеляза промяната на времето. Каничките му, увиснали на дългите си дръжки, продължаваха да зеят с повдигнати похлупачета.

Ученият едва свари да прибере апаратите си в непромокаемата чанта и да наметне мушамата, когато дъждът рукна. Обичайният, точен като часовник следобеден дъжд. Заплющя по листата, зашуртя по земята, повлякъл червени като кръв порои.

Тогава на полянката излезе Ратулу, наметнал през раменете два бананови листа, облечен с дрехи от лико. Тези тъкани пазят от вятър и не се мокрят.

Като зърна сгушения под дървесната папрат човек, той се сепна. Но щом го позна, пристъпи към него с поклон. Малгашите се смятат за едни от най-възпитаните хора на света. Дори когато те задминат по пътя, те се смятат длъжни да се извинят.

Ратулу клекна пред Стамов. Такъв е обичаят. С непознат и с по-възрастен се разговаря клекнал.

— Живей до дълбока старост, уважаеми! — приветствува го той.

Стамов го изгледа слисан.

— Какво дириш тук по това време?

Младежът се поколеба. Всъщност нямаше защо да крие. Всички знаеха. А този беше вазаха чужденец.

— Избягах от село, уважаеми. Икутубекубу, търговецът, ме обяви за зъл магьосник. А него всички го слушат. Такава е поговорката: „На крокодила се кланят не от любов, а от страх.“ Искаха да ме подложат на изпитанието. С тангин. Ти знаеш защо.

Българинът наистина знаеше. Та нали беше един от тези, които поощряваха Ратулу да основе кооперацията. И неволно се почувствува виновен. Пък и наистина беше виновен за бедата, сполетяла малгаша.

— А сега? — запита го той.

Ратулу, сгушен до него на сушина, та да се поприкрие доколкото може от шибащите дъждовни струи, промълви:

— Смъртта не е мъка, ако животът не е радост.

— Какво рече? — запита Стамов.

— Поговорка. Нашенска. Аз вече не съществувам за рода. Нямам право да легна в общия родов гроб. По-зле и от мъртвец. Жив, а за близките мъртъв.

Пак замълча. И без това при тоя плисък и гръмотевичния грохот не можеха да разговарят.

Едва когато бурята престана и небето светна, Ратулу се изправи, захвърли банановите листа и се отръска.

— Чудно! — рече той. — Носиш панталони, а си добър човек!

Стамов го изгледа в недоумение.

Малгашът побърза да обясни:

— У нас смятат така. Щом е с панталони, значи е нехранимайко. Като ония от филмите, дето се бият, дето се стрелят и ограбват.

Стамов се усмихна. Всъщност не бяха далеч от истината.

Но отклони разговора:

— Какво правиш сега?

— Нищо! — наведе глава Ратулу. — Обичаят иска да извърша две неща, за да ме уважават хората пак. Първо — да пренеса костите на баща си. А за това трябват много, много франкове…

Стамов често се поддаваше на поривите си. Така и сега.

— За това не се грижи! Ще намерим пари да го сторим!

Не беше богаташ. Парите му бяха отпуснати за работата, за научната му екипировка, впрочем съвсем недостатъчна при разширените цели, които си бе поставил. И все пак беше в състояние да отдели някой и друг франк да помогне на младежа.

— Да смятаме това за решено! — повтори той. — А второто?

— Второто… Да намеря майка си, жива или мъртва, и да я доведа. Или нея самата, или останките й.

Българинът беше подочул нещо относно нейната участ.

— Тя е изчезнала безследно, нали?

— Безследно! — малгашът сви устни. — Не безследно. По-лошо от това.

— Какво именно?

Ратулу помълча малко, преди да отговори:

— Ти си вазаха, не го проумяваш. Не го вярваш. Затова нямаш право да го знаеш. Какво търсиш из земята на малгашите? Из най-дивите пущинаци?

Стамов не се обиди от недоверието на другаря си. Свикнал бе с подозрителността на местните хора към чужденците. Не се и съмняваше относно основанията им за това. След всичко, което бяха изпитали от араби и пирати — древни и съвременни.

Затова отвърна колебливо. Дали един неук туземец можеше да проумее интересите на изследователя?

— Проучвам растенията хищници. Наблюдавам как ловят плячката си, как я смилат. Ще ми се да разбера как познават кое е за ядене.

И се сети:

— А ти, Ратулу, виждал ли си по-едри непентеси от тези тук? Или други растения, които хващат животни?

Питал бе мнозина, защо да не запита и него.

— Има ли дърво човекоядец?

Толкова много бе слушал за него. Всяка книжка за Мадагаскар започва и свършва с тая зловеща загадка. Едни признават съществуването й, други направо я осмиват. Пастор Карл Лихе в края на миналия век дал най-изчерпателното описание на зеленото чудовище. Според него то приличало на огромен ананас, голям колкото слон. Имало осем листа с нокти, в основата на които се отделял опияняващ сок. А на върха — шест пръта, които се извивали със свистене като камшици. Из околните пещери живеело племе от джуджета мкодо. Те нямали друга религия, обожавали само това дърво, на което принасяли в жертва пленниците си.

Подобно нещо твърди и Осборн, който обяснява невъзможността за проверка на легендата с нежеланието на туземците да приказват за нея, тъй като била свързана с някакви техни кървави ритуали.

Малгашът запита тихо:

— Толкова ли е важно?

— За мен много — отвърна българинът. Изключително важно!

Ратулу прехапа устни.

— И все пак не мога! Нямам право да кажа! Това е фади!

Стамов не настоя повече. „Фади“ на малгашки — това е полинезийското „табу“, мистична забрана, спазвана по-строго от най-строгите европейски писани закони.

Внезапно Ратулу скочи подир шмугналия се под храста мадагаскарски лалугер. Не успя да го настигне. Спъна се в нещо, затъркаля се по земята.

Притичал начаса, Стамов видя как огромна боа с блестящи зеленикави люспи и тъмни ромбовидни петна по гърба го бе оплела в мощните си възли.

Мадагаскарската боа, макар понякога да превишава три метра, се смята за безобидно същество, обикновено кротко и неагресивно. Но не и сега. В едрия мъх лежаха десетина малки змии. Явно наскоро родените й деца. Сметнала го за нападател на рожбите й, тя се бе хвърлила да ги защити. А нейната сила е огромна. Човекът, обхванат в тия стоманени възли, не можеше и да вика. От устата му излизаше само някакво задавено хъркане.

За по-малко от секунда естественикът съобрази как да постъпи. Би могъл да се върне за някакво оръжие. Но не искаше да убива без нужда.

Отпуши едно шишенце с хлороформ и го изля върху носната си кърпа. После притисна с нея ноздрите на змията. Дозата, доста голяма, мигновено оказа въздействието си. Могъщите люспести навивки изгубиха твърдината си, тялото бавно се отпусна.

Дълго след това Ратулу не можеше да дойде на себе си, полузадушен, зашеметен от неочакваното нападение, пък и замаян от наркозата.

Когато най-сетне се опомни, той продума тихо:

— Този, който е спасил живота ти, е повече от брат. Искаш ли да станем кръвни братя? Аз да ти бъда не слуга, а брат. Защото слугата винаги може да те изостави, братът — никога. Да те следвам в гората, да ти помагам — пък може и аз някога да ти се отплатя така.

Стамов отдавна изпитваше благоразположение спрямо добродушния и честен момък, но този път склони за това повече от любопитство:

— Да станем!

Момъкът се усмихна, едва сега поразколебан:

— Преди това ти трябва да знаеш с кого се побратимяваш. Аз съм роден в деветия лунен месец — значи прокълнат. Такъв може да погуби родителите си. Затова давели родените през тоя месец деца. Или пък ги слагали пред обора. Баща ми и майка ми предпочели второто. Оставили ме пред входа и пуснали зебутата. И те не ме сгазили. Това означава, че магията е отстранена. Но все остава нещо — лошото чувство у хората. На такъв човек цял живот не му върви, все не успява. Каквото и да захване…

Стамов не се опита да го убеждава, че това са глупави суеверия. Този е най-безрезултатният начин за борба със заблудите. Само каза:

— Когато се побратимим, у теб ще премине кръв на вазаха чужденец. А вашите магии, както знаеш, са безсилни срещу вазаха.

Свечеряваше се бързо. Черни сенки запълваха долините и горските усои, но през пролуките на листата се виждаше как се разгаряше като огън отсрещният планински връх под лъчите на аления залез. Съседните хребети вече бяха обгърнати в прозрачен теменужен полумрак. Зловещи сенки оплитаха като паяжина, обезличаваха цветове, листа и клонаци, превръщаха доскоро живата гора в някаква непрогледна бездна, душна, замайваща и заплашителна, от която като из преизподнята проехтяваха злокобните крясъци на лемурите.

Разлетяха се облаци от нощни пеперуди, водни кончета, бръмбари, скакалци, горски дървеници. И легиони комари, които се въртяха наоколо, без да хапят. Несъмнено мъжки, тръгнали на брачно свиждане с очакващите ги кой знае къде кръвожадни невести.

Ето прелетя огромна нощна пеперуда патула. Стамов, който отдавна търсеше такъв екземпляр за своя приятел ентомолог в България, посегна да я хване. Ала Ратулу спря ръката му:

— Недей! Голямо фади — дух на жесток магьосник! Който я убие, умира.

Стамов отпусна ръка. И без това бе изтървал рядката си находка. Помисли си: колко е тежък животът им — на тия деца на природата, сковани от безброй фади, задушавани от ужасите на суеверията.

Убитата птица, която бе донесъл Ратулу, вече се бе опекла на огъня. И двамата пристъпиха към обреда на кръвното братство. Ръководеше го Ратулу.

— Кое е истинското ти име? — запита момъкът.

— Иван.

Малгашът се усмихна:

— Докато почнеш да го изговаряш, и трябва да свършваш. А виж, у нас е друго. Колкото е по-дълго името, толкова е по-важен човекът. Моето например е Ратулудзанахари, което значи „Дар от бога“.

И посегна да запретне нагоре ризата му.

— Сега ще се порежем да потече кръв.

Резна своя корем, после прекара ножа по корема на Стамов. И обърса кръвта с черния дроб на опечената птица.

Тогава с най-тържествен глас произнесе заклинанието:

— Слушай, Андриаманитра!

Той се сепна, но скоро се окопити:

— Той е малгашкият главен бог, а сега — вашият бог отец…

След което продължи:

— Събрали сме се да извършим клетва за дружба по кръв ние, Иван и Ратулудзанахари. Искаме да станем роднини и да се обичаме един другиго, макар че не произлизаме от едни и същи родители. И запомни, Андриаманитра! Който наруши клетвата, нека се прости е живота! Нека се строши вратът му! Ако се наведе, да го погълне земята! Ако се изправи, да го убие небето! Да не намери ни педя земя, където да има убежище!

Раздели на две черния дроб с избърсаната кръв на двамата, подаде единия къс на Стамов, а другия изяде той.

— Сега вече сме братя, Иване! Повече от братя!

И добави:

— Аз вече не съм малгаш, ти не си само вазах. Ние сме братя, които нямат тайни помежду си. Зеленият вампир вече не е фади за Иван. Вече можеш да знаеш всичко, което зная и аз!

Той приближи и прошепна едва чуто:

— Питаш за майка ми. Ще ти кажа. Отвлякоха я третретретре. А оттам няма връщане. Нито срещу пари, нито срещу смелост. Знам къде е пещерата им, макар да не съм ходил там. Защото е фади. Всички в племето ми я знаят. Пред нея расте дърво. Зеленият вампир. Зеленият вампир яде и хора. Там е Веломоди, майка ми. Пък кой знае дали Зеленият вампир вече не е изял и нея?

Той отпусна ръце.

— Това е, брате! Вече нямам никаква тайна от теб…