Зеленият вампир

Единственият избор

Пазителката на Древното Знание се надигна от пода, макар и зашеметена от удара. В далечината затихваше глъчката на множеството, което отвеждаше заловените бегълци към затвора.

А защо я бяха пощадили? Защо не отведоха и нея ведно с останалите осъдени? Навярно я смятаха за мъртва. Пък дори и ранена, никой не би й помогнал. Никой от Висшите не подкрепя другия, когато е в беда. Всеки се оправя сам — такъв беше Новият ред! Редът, който създадоха предшествениците на Силния. Откак е започнало Падението, винаги е имало някой като Силния. Тъй пише в старинните рогозки. Като сегашния. Нито трупа имане в дома си, нито подслажда живота си с плодовете на Дървото Бог. Без други пороци. Отдаден всецяло на един-единствен порок — да се чувствува най-силен, да се боят от него, да треперят от него.

Затова от началото на Падението такива като Силния се опитваха да унищожат Говорещите рогозки, да ги принудят да замлъкнат. Никой да не чува повече гласа на Истината.

Далечна нейна прабаба бе успяла да прибере оцелелите рогозки. И да ги скрие. Да опази спомена за светлото минало и мъдростта на древните. За да ги предаде на своята дъщеря. Противно на Новия закон, който повелява израсналите синове и дъщери да прогонват майките си от домовете им. Тази дъщеря не я изгонила. Укривала и нея, и Древното Знание. И се вслушвала в съветите и мъдростта й до естествената й смърт. Първата и единствената естествена смърт сред Висшите, откакто се възцарил Новия закон.

Така постъпила и нейната дъщеря. И дъщерята на нейната дъщеря. До днес…

А днес веригата се прекъсваше. Добрият дух не я бе надарил с дъщеря. Тя бе открила на сина си богатството на старинната писменост. Ведно със сина й Древното Знание на Висшите щеше да изчезне. Защото децата не живеят при бащите си. Та те дори не ги познават. Така щеше да изчезне в забравата Древното Знание без следа.

А народ без минало, народ без добродетели, които осигуряват бъдещето му, не е народ, а животинска глутница. Висшите вече не бяха народ, те бяха глутница, обречена на гибел. Защото бяха останали без идеал. И вече нямаха право да се назовават „висши“. Основата на нравствеността е една и съща за всичко живо на земята, заложена е във всяка жива твар. И тя е жертвоготовността. Няма морал без готовност да пожертвуваш себе си заради другите. Или поне нещичко от себе си. Да се пребориш с Великия егоизъм, което е другото лице на Злия дух.

Висшите бяха забравили всичко това, бяха изгубили вроденото си дарование да правят жертви. Дори най-малката отстъпка. Приучили се бяха само да искат, без да дават нищичко в замяна.

Майката бе опитала да посее в душата на своя син семето на Древната мъдрост, да му внуши поне представа за Първичната истина.

И какво бе постигнала?

Тя го накара да подкрепи жената добитък при водното колело. Древната мъдрост учи, че всяка жива твар има душа, не тъй съвършена както при Висшите, но която може също така да страда. Тогава синът й научи езика на хората и разбра, че освен Висшите на земята има и други мислещи. Че и добитъкът на Висшите всъщност представлява някогашни разумни същества, изгубили в робството способностите си и говора.

И в стремежа на всеки разум да общува с друг разум, в каквато и обвивка да е облечен, синът й се бе опитал да помогне на пленените хора. Вече не по нейно настояване, а по своя воля, което е признак на самоизвисяване.

Бе опитал да ги спаси…

В този миг тя си спомни. Припомни си всичко — и бягството от Ямата на обречените, и магията на малкото слънце в човешките ръце, и удара на единия от хората, и сборичкването им, и угасването на светлината, и последното нападение на Висшите, и отвеждането на пленниците отново към Ямата.

А с тях и синът й. Единственото, което имаше на този свят. Тази вечер или утре той щеше да попадне в обятията на Дървото Бог, за да изхрани плодовете му, с които Висшите щяха да продължат своето пагубно опиянение.

Трябваше да го спаси! На всяка цена! Но как?

А какво ли би станало, ако тя самата повредеше колелото? Вече нямаше друг, който да го поправи. Градът щеше да бъде пак наводнен. Висшите се боят от водата както от светлината. Щяха да излязат в Ослепителния свят и там да станат жертва на злите великани.

Не! Това не биваше да стане! Тя все още беше пазителка на Древното Знание. Древното Знание съществува, за да закриля Висшите, да ги просветлява. Не да ги погубва.

А в бедствието можеше да загине и синът й. Пък и ако успееше да излезе навън, той също щеше да стане жертва на човешката безпощадност.

Не! Не и това! Нужно беше друго решение. По друг начин да спаси Аз.

В града на Висшите няма друга смърт, освен тази между листата на Дървото Бог. Жестоко наистина, но и то е своеобразна справедливост, разплата за стар дълг. Всеки, след като се е опивал от коварните дарове на Злия Бог, трябва да го нахрани със своето тяло, за да роди той нови плодове за временна наслада на още живите.

Ако го нямаше Дървото Бог, синът й щеше да остане жив!

Следователно… Следователно… Дъхът й секна при тази мисъл, граничеща със светотатство.

Всъщност дървото невинаги е било бог. Поне в миналото, когато Висшите все още са почитали Добрия дух. Тогава то се е наричало просто Свещено дърво и само жреците имали право да вкусват от плодовете му, за да добиват дарбата за проникване в бъдещето.

Едва когато Висшите се отдалечили от законите на Доброто, Свещеното дърво изместило Добрия дух и се превърнало в Дървото Бог.

Има и такава легенда, незаписана, шушукана от ухо на ухо, че Дървото Бог е дар на Висшите от Злия дух. За да ги изкуши, да ги отлъчи от Доброто, да ги спечели за себе си. Но за тая ерес Силния хвърляше веднага в обятията на Дървото Бог всеки заподозрян. Всъщност жреците сами бяха отгледали този бог. Те са знаели как да отглеждат и други дървета като него, с умение, предавано от баща на син.

Когато Висшите, замаяни от безделието и опиянението, почнали да избиват старците, първият, който станал жертва на Новия ред, бил пазителят на тайната за отглеждане на свещените дървета. И вече никой сред целия народ, дори пазителката на Древното Знание, не знаеше как биха могли да отгледат друго дърво, ако то изсъхне.

То беше толкова ясно, толкова просто! Ако не съществуваше Дървото Бог, ако то загинеше, синът й щеше да живее! И не само това. Без упойката Висшите най-сетне щяха да изтрезнеят и да се заловят за работа, да се върнат към Древния закон и Древната добродетел. Към загубената нравственост.

И колкото по-рано, толкова по-добре!

Вече нямаше място за колебания. Ако искаше да спаси сина си и да се възроди народът й, тя трябваше да ги освободи от гибелната власт на Насладата, да ги върне отново към почтения труд!

Длъжна беше да унищожи Дървото Бог!

Така, както й бе загатвала някога майка й, ала не бе намерила сили да го стори…

Трябваше!

Като накуцваше, старата лемурка се отправи към дома си, към Пазилището на Говорещите рогозки, прикривайки се из глухите улички. Достигна го скоро, отвори вратата по известния само ней и на сина й начин. Скоро намери това, което търсеше.

Висшите владееха много тайни. Известно им бе, че едни растения могат да живеят заедно, дори да извличат полза от съвместното си съществуване. Както дърветата и гъбите в гората. Други не се търпят, взаимно се отравят със соковете, които отделят корените им.

Дървото Бог не понасяше близостта на дребната млечка. Така пише в Говорещите рогозки. Сок от дребна млечка може да унищожи Дървото Бог.

Пазителките на Древното Знание отдавна криеха такъв сок в гледжосано по някогашен обичай гърне. Тази беше една от най-строгите тайни, предавани от една пазителка на друга. Тази тайна вече трябваше да излезе наяве, за да спаси сина й, да спаси ведно с него и народа й. Смъртта на Дървото Бог щеше да донесе живот на народа й.

Тя притисна безценната съдина към гърдите си и излезе. Тичаше на кратки прибежки от ъгъл на ъгъл, като се криеше от погледите на случайни минувачи.

За щастие никой не я видя. Повечето от Висшите вече клюмаха върху троновете си.

Ето наближи изхода. През отвора на пещерата се провидя нощното небе, което режеше непривикналите й очи.

И откроено върху него — Дървото Бог.

Още стотина крачки и щеше да излее отровния извлек върху корените му. Щеше да сложи край на всичко… Дори ако трябваше да заплати това с живота си. Висшата нравственост означаваше жертвоготовност.

Оставаха й още десетина крачки, когато върху гърба й се метна Силния, който я бе следил неусетно досега. Свали я на земята и завърза ръцете й. После я поведе обратно назад.