Зеленият вампир

Последните от Лемурия

Изпуснатите от повреденото устройство подземни води нахлуха най-напред в долните помещения на пещерния град — в изкопаните под жилищата складове и скривалища. И в затворническата яма, където очакваха нерадостната си участ двамата пленници.

Улисан в мислите си, Стамов не обърна внимание на водното шуртене, но мисионерът се досети изведнъж:

— Тия демони искат да ни удавят!

Водата наистина се надигаше бързо. Покри глезените им, достигна коленете и продължи все тъй равномерно да се издига нагоре.

— Ами сега? — не спираше да шепне Доминик. — Какво ще правим сега?

Едва потиснал ужаса си, Стамов опита да прецени по-хладнокръвно:

— Я да размислим? Та то може да означавай свобода. Ще се задържим над водата с плуване, додето прелее над ямата. И ще бягаме…

Досещаше се и за нещо друго по необичайния шум, който идеше отгоре — шляпане на боси нозе, уплашени ревове, навярно не от беззвучните лемури, а от белокожите хора добитъци, трополене на твърди предмети по каменния под…

Той не можеше да знае, че водата, която заливаше него, вече бе заляла и оборите на тъпите блондини, на епиорнисите и костенурките и сега те всички панически бягаха да търсят спасение от настъпващото бедствие.

Пък и самите лемури. Разтревожени от това, което ставаше навън, и от нахлуващите в техните жилища порои, те грабваха всичко най-ценно и хукваха да се спасяват. Но други, по-дръзки или по-ненаситни, ги пресрещаха, отнемаха богатството им, нахвърляха се върху отворените им домове крепости и ги разграбваха изцяло. Един безкраен грабеж, суматоха, страх и неовладяна алчност.

А двамата мъже продължаваха да стоят в наводнената яма.

— Аз не умея да плувам! — изкрещя най-сетне мисионерът, когато водата достигна гърдите му.

Отде се намери това желание за хумор и задявка в тоя съвсем неподходящ миг?

— Тогава — рече Стамов — като Исус в Тивериадското езеро ще тръгнете по водата.

Едва успя да избегне юмрука, който разгневеният духовник отправи наслуки към главата му.

— Куче! — изръмжа той. — Ще сквернословиш!

Стамов притежаваше това рядко човешко качество — да съзнава кога не е прав. Така и сега отвърна примирително:

— Аз само на шега, отче… Щом не можете, ще ви поддържам да не се удавите.

Скоро се наложи да изпълни обещанието си. Дори изправен на пръсти, водата вече заливаше лицето на мисионера. Стамов го подхвана леко под мишницата.

Внезапно отгоре дочу глас. На малгашки. Особен човешки глас. С невероятен фалцет.

— Ей, хора! Чувате ли ме?

На какво ли му приличаше?

— Чуваме! — отвърна той. — Ти кой си?

Само Ратулу знаеше къде са, а не беше Ратулу.

И резкият метален глас отвърна:

— Това съм Аз, един от Последните.

Странно представяне! Ала плувците нямаха време да си изясняват какво може да означава то.

— Който и да си — извика Стамов, — помогни да се измъкнем!

То се знае, не видя нищо. Само по плисъка допусна къде е паднал краят на въжето. Протегна ръка и го напипа. После го натика в ръцете на мисионера.

— Дръжте!

Отец Доминик не изчака втора покана. С настървението на удавник стисна въжето и започна да се катери по него. Непознатият му помогна да се измъкне, след което повторно спусна въжето. И там, на сухо, отърсвайки се от водата, Стамов запита:

— Прощавай, ама не разбрах кой си? Кои са тия Последни?

Непознатият изписука с фалцета си:

— Последните от Висшите. От народа, който загива.

Гласът идваше вече отдолу. Явно говореше съвсем нисък човек. Стамов не владееше дотам добре малгашкия език, затова допусна, че не е доразбрал нещо в думите му.

— Какви са тия Висши? Кои са Последни?

Оня отвърна тихо:

— Хората ни наричат третретретре!

Този път Стамов не успя да сдържи изумлението си. Дори мисионерът, едва опомнил се от преживяното във водата, възкликна:

— Лемури! С човешка реч!

— Само аз! — допълни спасителят им. — Другите не умеят като вас…

Тогава българинът запита:

— Като нас не могат да говорят! А как?

— Нашият глас, на Висшите, е много по-тънък от вашия. Толкова тънък, че вие не го чувате. Така си приказваме ние, нечуто за вас.

За един биолог не изглеждаше тъй невероятно, колкото за мисионера, който беше убеден, че дори и бог говори с човешки глас.

— Значи с ултразвук! — обясни си той странната тишина в подземния град. Както прилепите, както делфините.

И му хрумна друго:

— Сега виждаш ли ни?

— Виждам. Защо не? Иначе как щях да ви намеря?

— А как? В тоя мрак?

Но лемурът не отговори. Рече друго:

— Нямаме много време. Висшите ще дойдат. Затова вървете с мен!

— Къде? — не се стърпя Доминик.

— Извън града! Във вашия свят.

— На свобода!

— За вас да!

— А за теб? — запита Стамов.

— За себе си ще мисля после. Първо вие. Тръгвайте!

И отново мисионерът възрази:

— Къде да вървя? Не виждам нито теб, нито пътя. Нищо не виждам!

Лемурът застана между двамата и ги хвана за ръка. Така би ги хванало десетгодишно дете — толкова беше нисък.

Стамов пипна косматата му ръка. Колко странно — човешка реч и такава козина!

Тръгнаха нанякъде — водачът им уверено, а водените се препъваха на всяка крачка, сякаш ослепели. Наоколо продължаваше шляпането на бягащи крака.

Лемурът подметна мимоходом:

— На това се надявам. На суматохата. Да излезем незабелязано.

Той спря.

— Ще ви спася, но при едно условие!

Отец Доминик се сепна:

— Какво условие! Кажи! Всичко ще ти дам!

— Нищо не искам за себе си — обясни лемурът. — А за народа на Висшите. Ще ви изведа на свобода, ако глътнете преди това по едно семе на забравата.

Ботаникът у Стамов се събуди:

— Това пък какво е?

— Никой не бива да узнае къде се намира народът на Висшите — добави лемурът. — Затова изберете! Или смърт в прегръдката на Дървото Бог, или семето на забравата? Да забравите къде сте били, какво сте видели — да забравите всичко за града на Висшите. Ще останете живи, ще се върнете при своите, но няма да си спомняте нищо за последните дни.

Стамов знаеше, че в растителния свят има безброй вещества, едни вредни, други полезни за човека, които за жалост той още не се е научил да използува както трябва. Нищо чудно, че лемурите бяха открили плод, който предизвиква частична амнезия.

И въпреки съжалението, което всеки любознателен човек, не само учен, изпитва, ако трябва да се откаже от добитото с мъка знание, заради свободата си беше готов да приеме условието.

Ала мисионерът не се овладя:

— Не! Не съм съгласен! Да забравя! Да забравя къде е съкровището…

— Какво съкровище бълнувате пък вие? — учуди се Стамов.

Оня съжали начаса за думите, които бе изтървал в гнева си.

— Нима не е съкровище това, което научихме? — окопити се той. — Сензацията, която ще отнесем на света…

Лемурът губеше търпение:

— Решавайте! Няма време. Или едното, или другото. Водата се надига.

Наистина потоците вече заливаха и улицата.

— Нашият народ и друг път постъпва така — добави той. — Когато няма нужда от толкова жертвоприношения, когато излишъкът в прираста на хората добитъци е голям. Щом някой малгаш попадне в града ни, му даваме от семето. Изгонваме го и той повече не си спомня нищо за нас. Но напоследък жертвоприношенията зачестиха, а хората добитъци не се размножават достатъчно бързо…

И изведнъж сниши глас:

— Бързо, назад! Силния ни е открил. Идва насам с цяла тълпа.

И понеже те отново се засуетиха в мрака, газейки в набъбващите локви, Аз ги повлече с неподозирана сила обратно. После с рязко движение ги блъсна в някакъв отвор и хлопна зад тях каменната врата.

— Измъкнахме се! — въздъхна лемурът облекчено. — Тук не ще проникнат. През никоя затворена врата не може да се проникне.

След малко добави:

— Тук е майка ми! Слушайте!

Двамата наостриха слух, но не доловиха никакъв друг глас — само неговите думи:

— Ще ви превеждам аз, защото тя не знае вашия език. Тя ви пита какви сте и какво дирите тук.

Биологът си обясни начаса защо не я чува. Та нали лемурът им каза преди малко, че помежду си те разговарят с ултразвук?

Нямаше какво да крие. Затова отвърна направо:

— Събирам растения в гората. А той ме придружава.

Лемурът преведе новия въпрос на майка си:

— Хомбиаса ли си?

— Нещо такова — усмихна се ботаникът. — А сега и аз да те питам нещо?

— Питай!

— Кои сте вие? Защо хората не знаят нищо за вас?

Аз отвърна, след като изчака отговора на майка си:

— Защо ви е да го знаете? Нали ще го забравите, щом изядете семето на забравата?

— Нищо! Човек винаги иска да знае. Дори и тогава, когато е уверен, че скоро ще умре.

Мина доста време.

— Тогава слушайте! — продължи гласът. — Майка ми ще ви разправи какво пише в Говорещите рогозки.

— Какви, какви? — възкликна отец Доминик.

Лемурът отговори търпеливо.

— Ние сме в стаята на Говорещите рогозки. В тях е записан летописът на Висшите.

Стамов не беше сигурен, само допусна, че става дума за някаква писменост. Чел бе достатъчно за глинените клинописи, за папирусовите йероглифи, за възловото писмо — кипусите на инките, за говорещите дъсчици ронго-ронго на Великденските острови. Защо да няма и говорещи рогозки?

Но вътре цареше пълен мрак. Никакво зрение, дори най-съвършеното, не бе в състояние да различи нищо.

— Как чете в тая тъмнина? С пръсти ли опипва?

— Не! — отвърна Аз. — В тъмнината ние виждаме с ушите си. Провикваме се бързо-бързо с тънки, нечути за вас звуци и по ехото им от срещнатите прегради разбираме какво има пред нас.

Значи ехолокация? Защо пък не? Щом я има при делфините, прилепите, китовете, тюлените, при птиците гуахаро, при лястовиците салангани, защо да я няма при лемурите?

Едва сега, в относителна безопасност, подсетен от думите на лемура, отец Доминик бръкна под расото и извади запалката си. Щракна я нетърпеливо.

Първото, което видя Стамов, беше отстъпилият в ужас лемур, прикрил очите си с ръце. Видя и редиците от навити рогозки, зад които ситнеше да се притули от светлината друга дребна съсухрена фигура на лемурка.

И нищо друго!

На пръв поглед прости папурени плетеници. Само дето редовете им не бяха равни като обикновените, а навързани в различни по форма и големина възли. Различни и по цвят. А върху една лавица лежаха струпани купчини каменни плочки, подобни на печатите в Мохенджо Даро — от тия, един от които бе видял върху крака на епиорниса.

— Угаси светлината! — заповяда Аз. — Ще ни ослепиш. Гаси веднага!

И понеже мисионерът се колебаеше, Стамов духна бледото пламъче, след което запита:

— А тези камъчета?

— Амулети. Пазят от зло. Някога, преди говорещите рогозки, жреците изказвали посредством тях молбите си към Добрия дух.

И след това кратко отклонение продължи:

— Слушайте! И все едно, знайте, няма да го запомните! Майка ми ще ви разкаже за това, което пише в най-древния летопис. Като не щат да го чуят Висшите, чуйте го поне вие, чужденците!

Отец Доминик нямаше никакво желание да слуша ничия история, още по-малко на някакви си лемури. Та били те цивилизовани. Имаше друга грижа — да спаси живота си.

— Я оставете! — възрази той. — Ами да бягаме! Водата се надига!

Спасителят им побърза да го успокои:

— Майка ми знае това. Тя знае всичко. Ненапразно е пазителка на Древното Знание. Знае защо се надига водата, знае как да я спре. Имайте търпение! Докато суматохата вън стане неудържима, та тогава да излезете незабелязано.

Стамов не можеше да сдържи любопитството си:

— Да я чуем!

Аз продължи бавно, с равни промеждутъци, докато старата лемурка разказваше със своя недоловим глас:

— Отначало била само Великата земя, обиталището на Добрия дух и Великата вода, където беснеели злите сили. И Добрият дух, за да не бъде сам, създал първата двойка на Висшите. И им вдъхнал от своята духовна мощ, та да се различават от всички безсловесни твари по земята.

— Отче! — подхвърли Стамов. — Май че както в Библията. Бог вдъхнал единствено на човека от своята безсмъртната душа, а на останалите предоставил инстинктите. Не им липсва и на тях самочувствие, както и на нас. Човекът — „венец на природата“, те — „Висшите“.

Мисионерът не отговори. Премисляше друго. Хич не го беше еня за космогонистичните митове на някакви си маймуни. Интересуваше го само как да се измъкне жив. И после да се върне. Нима напусто си бе губил времето?

Аз продължи:

— И се намножили Висшите по Великата земя, заселили я цялата. И заживели щастливо в труд и отдих. В здраве и благоденствие… Но няма вечно щастие. Злият дух, побеснял от завист към техния създател и от успеха им, разбунтувал Великата вода. Земята почнала да се тресе, да се пука, да потъва. Великата вода се нахвърлила върху й, заляла долини и равнини, заляла и планините. Великата вода настъпвала, а Великата земя се смалявала все повече и повече, погълната в дълбините на Злия дух.

Стамов неволно си помисли: „Ето в суров вид хипотезата за потъналата Лемурия!“ А на мисионера подметна:

— Още един вариант на легендата за Потопа!

Лемурът не спираше:

— Висшите гинели с хиляди, проклинайки часа, в който са се родили. А малкото оцелели бягали към вътрешността, към доскоро непристъпните планини. И заживявали там като диви животни… Най-сетне Злият дух се изморил от безчинствата си. Великата вода се укротила. Висшите отново населили малкото, което останало от някогашната Велика земя. Но богатствата, паметниците, градовете, повечето им постижения и придобивки останали погребани под морските вълни… Намножили се, започнали да си припомнят забравените умения, да издигат нови поселища, да изграждат тераси и напоителни канали, да се замогват отново… И тоя път не за дълго. Сякаш над главите им тегнело проклятие, сякаш Добрият дух ги бил изоставил. Или пък изчезнал, победен от злото… Един жрец, вдъхновен от даровете на Дървото Бог, предсказал ново бедствие. Тогава Висшите се убедили в правотата на пророчеството му, започнали да се кланят на Дървото Бог, да му принасят жертви, за да им разкрива бъдещето. Престанали да уважават Добрия дух.

— Чакай! — прекъсна го Стамов. — Това ме интересува най-много. Къде намерихте това… Дървото Бог?

След кратко забавяне лемурът отвърна:

— Няма да крием. Нали всичко ще забравиш? Не сме го намерили. Висшите го получиха от друго растение, много по-дребно.

— Кое е то?

— Вече не съществува. Изчезнало е отдавна. Останало е само Дървото Бог. Единственото в света. Последното.

„Като царевицата — досети се ботаникът, — чийто див прародител също не е известен.“

— Но как? — отново попита той.

— С помощта на Знанието. Знанието, което отдавна е забравено от народа на Висшите, Знанието, което само майка ми още пази в Говорещите рогозки. Пръскали растението с извлек, получен така, както малгашите правят беца-беца, ракията…

„Регулатори на растежа — досети се Стамов. — И днес учените получават такива стимулатори.“

Младият лемур продължи да превежда разказваните от майка му събития:

— Жрецът предрекъл, че отвъд Великата вода от царството на Злия дух ще дойдат други същества, уродливи подобия на Висшите, за да ги унищожат. И те наистина дошли. Страшни великани с жълта гола кожа и малки присвити очички.

Стамов откриваше все повече истина в тоя древен мит. Това безспорно се отнасяше за първите преселници от Индонезия, монголоиди, които в действителност са дребни хора, но за още по-дребните лемури са изглеждали великани. И чието преселение, случайно или планомерно, започнало преди тридесетина века.

— Висшите ги посрещнали храбро, опитали се да им дадат отпор. За жалост не успели. Били въоръжени с копия, които поразявали отблизо. А пришълците мятали малки копийца от някакви криви уреди и убивали отдалеч. Висшите трябвало да отстъпят. Да се изтеглят още по-навътре в планината. За да се укрият от свирепите великани, навлезли в пещерите. И там построили своите градове. Всички, които дотогава живеели разпръснато по цялата земя в семейства и родове, били принудени от злите нашественици да се съберат на едно място в тесните пещерни заселища. Това се оказало най-жестокото проклятие, по-жестоко дори от пропадането на Великата земя… По-рано имало семейства и родове. Всеки по всяко време знаел какво върши другият. Тук никой никого не познавал. Докато се познавали, Висшите не се съмнявали кой каква почит заслужава. А тук, безименни, обезличени, никой никого не зачитал. Всеки правел каквото си ще. Нямало от кого да се срамуват. Висшите изгубили срама си. И нещо странно. Колкото повече Висшите се събирали на едно място, колкото по се обезценявала отделната личност, толкова самочувствието им нараствало. По-рано всеки приемал, че е частица от рода, частица от някаква общност, оттогава престанал да се смята частица, започнал да смята себе си за неповторим. Средоточие на света… И още нещо, като връх на злото. Някакъв жрец, да бъде проклет навеки, уловил един човек, голокож представител на вашия вид, и го приучил да върши работата му.

Стамов неволно се засмя. Наистина, какви ли им изглеждаха хората с тази безкосмена кожа — отличието, с което тъй се гордеем, приели го за придобивка по пътя на еволюцията. А после тази кожа изиграла своята еволюционизираща роля, подтикнала притежателя си да се замисли как да се защити от студа.

Лемурът прекъснал мисълта му:

— За Висшите хората били животни, най-развитите след тях, но без разум. Без говор. Лаели нещо, както крещят птиците и обикновените лемури. Имали наистина стрели, каквито Висшите нямали, но това не значело нищо. И пчелите имат жило, каквото Висшите нямат. Истински разумни били само Висшите.

— Интересно! — подметна Стамов. — Както се вижда, чувството за превъзходство в природата не е присъщо единствено на хората, при които всеки народ иска да се изтъкне като представител на истинския човек и затова се само назовава „човек“. Точно това означава думата „тюрк“ на тюркските езици, „хун“ на монголските, „ар“ на много от същите тия тюркски народи: булгар, татар, хазар, авар, мадар, „дойч“ на немски. Та и „хотентот“ на техния език. А славянин произлиза от „слово“ — „говорещ“. „Араб“ пък означава „ясно говорещ“.

Аз го изчака да се изкаже и продължи:

— Тогава всички се втурнали да ловят хора за работни животни. Всеки гледал да се отърве от труд, всеки искал да живее в безделие. После почнали да ги развъждат в оборите, за да не се налага да търсят нови и да ги опитомяват. Владеели това изкуство, тъй като отдавна отглеждали великанските птици и костенурки. Малките отлъчвали от майките, щом престанели да бозаят, в отделно стадо. Отрано да ги превърнат в стадо.

„Затова значи не умеят да говорят! — досети се Стамов. — Няма кой да ги научи.“

— Родените в обора свиквали да се подчиняват, да не мислят за бягство. Ала веднъж мор изтръшкал всички хора добитъци. Висшите вече се чудели какво да правят, когато покрай пещерата им минали хора, не като предишните, а нови, още по-едри и с жълти коси. Някой преценил, че те ще вършат повече работа, като по-яки. Висшите ги пленили и скоро ги превърнали в незаменими домашни животни.

„Немите блондини!“ — помисли си българинът. Видял ги бе с епиорнисите и костенурките. Но кои са прадедите им? Европейци рядко са се мяркали насам в древността. Споменава се за експедицията на фараон Нехо. Но неговите моряци финикийци не са били русокоси. По-късно Неарх, пълководецът на Александър Македонски, изчезва с флотата си из тия води. Само че колцина от неговите спътници са били руси? Най-вероятно е това да е станало преди няколко века — някой пиратски кораб от скандинавци да е претърпял крушение край острова. И екипажът му да е навлязъл в джунглата.

Отец Доминик вече не се съмняваше, че това са били другарите на Лудия брат, пленени, когато са донесли тук съкровището си.

Съкровището! Къде ли се намираше то сега?

Лемурът не спираше:

— Висшите постепенно отвиквали от труд. А то е много лесно. В леност и благоденствие се намножили още повече. Вече били направили и устройствата за отвеждане на подземните води, за лов на дивеч и риба, за бране на плодове, за сваряването им…

— Та нали това е прогресът! — възрази искрено Стамов. — Да бъде облекчен трудът!

— Облекчен — да, ала не изоставен съвсем!… Изнежили се Висшите. Работата изисква сътрудничество и дружба. А леността се изживява в самота. Висшите се отчуждавали един от друг, затваряли се в своите жилища. Всеки дотягал на другия, защото така наблъскани, наистина си пречели на всяка крачка. Някога всеки имал имена: собствено, майчино, родово. Най-първо отпаднал родът. Изчезнали като безсмислени и собствените имена. Те са нужни, когато отделните личности общуват. А вече не общували. Всеки бил „АЗ“, другите, безразлично кои, станали „ония“. И всеки, в знак на превъзходство над другите, се смятал в правото си да бъде груб. Грубиянството станало израз на значимост сред доскоро възпитания народ на Висшите. Те вече не говорели, те само крещели своите ругатни. Цветущият им език обеднявал.

Този разказ се стори на мисионера безкраен. При други обстоятелства той навярно би го изслушал с внимание, но сега, когато водата обливаше краката му, а навън дебнеше още по-жестоката неизвестност, не успя да се сдържи:

— Наводнението не престава!

Лемурът преведе успокоителните думи на майка си:

— Още не му е дошло времето!

И продължи:

— В основата на нашата цивилизация лежало уважението към старостта, носителката на житейския опит. На знанието, което не се добива за година-две, знанието, за което не е достатъчен един живот. Този бил първият признак на идващата беда — незачитането на старите. Те построили града, създали устройствата, опитомили хората добитъци, направили живота лек, охолен. Но тъй като все повече не достигало място в пещерите, наследниците им ги сметнали за излишни. А при липса на общуване станала безполезна и писмеността.

Отец Доминик отново го прекъсна:

— Хайде бе! Хайде да излизаме!

Този път лемурът не прекъсна разказа си:

— Грозотата настъпвала в езика, в нравите, в изкуството. Вместо предишните скулптури, възхваляващи прелестта на сътворената от Добрия дух природа, художниците почнали да ваят разкривени, уродливи статуи, да плескат скалните стени с безсмислени петна, докато накрая съвсем забравили, че някога са имали изкуство… Над всичко взело връх Дървото Бог. Изместило и нравственост, и красота. Някога само жреците вкусвали от даровете му, та да добиват мощ за прозрение в бъдещето. След като и те станали излишни, всички започнали да се нахвърлят върху упойващите плодове, които дават временен покой и наслада. За да ражда повече, пресищали дървото с жертвоприношения. И се биели за плодовете му, както става и днес, за да си осигурят кратка забрава. Затваряли се в домовете си и стояли там оцъклени, бездейни. А когато упойката преминела, ставали зли и настървени. Нападали всекиго, когото можели да отнесат на Дървото Бог.

Стамов вече разбираше много неща, които досега му се струваха необясними. Бе попаднал в някакво твърде различно общество от неговото, но бе попаднал при това и в деградирало общество на наследствени наркомани. Заради порока си те не познаваха милост.

Неволно му хрумна едно сравнение. Ломехузата — онова бръмбарче, което живее в мравуняците и се храни с яйцата и личинките на мравките. А те не го закачат заради опияняващия сок, който то отделя.

— Народът на Висшите загива. Погубва го градът, същият този град, който някога го бе спасил от нашествието на хората. А после нямал сили да го напусне, защото би се изправил съвсем беззащитен пред човека. Принудени от бедствието, Висшите се бяха наблъскали в града, преди да са дорасли нравствено за това, преди да са заслужили самочувствието си. Плодовете на Дървото Бог и безделието надделяха над разума.

Стамов го бе разбрал добре, бе почувствувал мъката и отчаянието на старата лемурка.

— Сега вече е време! — извиси глас лемурът. — Майка ми казва да тръгваме!

Мисионерът се обърна бързо към вратата.

Но Аз го спря:

— Преди да ви пуснем, ще ни помогнете! Първо ще поправим водната помпа. Никой друг не знае как става това. Единствена майка ми. Ако тя не стори това, Висшите ще загинат, защото те вече не са годни за труд.