Зигзаг

28

Островът изникна като кръпка върху накъдрената синя тъкан под лъчите на бързо скриващото се слънце. Хеликоптерът прелетя два пъти над него, преди да се реши да започне снижаване.

До този момент мисълта за парче джунгла, плаващо в тропическия океан, се беше сторила на Виктор по-подходяща за реклама на някоя туристическа агенция, отколкото за действителността — нещо като една от онези дестинации, които никога не се посещават, защото са измислени колкото за стръв. Но когато съзря Нуева Нелсон насред Индийския океан, обкръжен от пръстени в различни нюанси на зеленото, осеян с палми, които, погледнати отгоре, приличаха на цветя; пясъци с цвят на ванилия и корали, подобни на огромни огърлици, захвърлени в морето, трябваше да признае, че се е лъгал. Подобни места наистина съществуваха.

— А ако островът е действителен — разсъждаваше със страх, — всичко чуто досега ставаше по-достоверно.

— Прилича на рай — прошепна.

Елиса, която си делеше с него малкото пространство до прозорчето на хеликоптера, наблюдаваше острова, потънала в мисли.

— Това е адът — каза.

Виктор се съмняваше. Въпреки всичко, което вече знаеше, не смяташе, че то е по-лошо, отколкото летището на Сана в Йемен, където бяха прекарали изминалите осемнайсет часа в очакване Картър да уреди всичко необходимо за прехвърлянето им на острова. Не беше успял да си вземе душ, нито да се преоблече, всички кости го боляха от спането на неудобните скамейки на летището и беше ял единствено пържени картофи и шоколад, полята с минерална вода. И всичко това — след един мъчителен полет в малък самолет, нает в Торехон, разнообразяван от време на време от киселите предупреждения на Картър:

— Вие като учени знаете израза „на теория“, нали? Е добре, „на теория“ ще се върнете на същото място, което напуснахте преди десет години, но не хвърляйте вината върху мен, ако не се окаже точно така.

— Никога не сме го напускали — възрази мълчаливо Жаклин Клисо. За разлика от Елиса, Жаклин беше леко облечена. В Сана се бе преоблякла и сега носеше спортна шапка на правите си, боядисани в червено коси, бяла лятна блуза и дънкова къса пола. В момента гледаше през другия прозорец, седнала до Бланес, но щом забеляза острова, отлепи лице от стъклото.

Виктор не се интересуваше от това, което говореха — тук можеше да ги очаква всичко, но това поне беше крайната точка на това умопомрачително пътуване. Щеше да има време да се измие, а може би и да се обръсне. Питаеше известни съмнения относно възможността да се сдобие с чисти дрехи.

Хеликоптерът направи още една бурна маневра с поредно пропадане — пилотът арабин твърдеше, че е от вятъра, но според Виктор беше от некадърност, — сетне се стабилизира и започна да се снижава над някакво пясъчно пространство. В десния край имаше почернели развалини и парчета огънат метал.

— Това е всичко останало от караулката и от склада — каза му Елиса.

Виктор усети, че тя потръпва и обгърна раменете й с ръка.

Гледана отгоре, станцията смътно му приличаше на вилица със счупена дръжка. Зъбците представляваха трите сиви бараки със скосен покрив, свързани една с друга в северната част, докато участъкът, който наподобяваше дръжката, беше заоблен и къс: предположи, че точно там е инсталирана Сюзън, ускорителят на електрони. Отгоре, забодени като стрели, дълги и кръгли антени издигаха метални скелети. Телена ограда заключваше всичко в просторен четириъгълник.

Виктор излезе с последните. Последва Елиса до стълбичката — и двамата се бяха навели заради ниския таван на хеликоптера (той — почти прилепен към нея отзад) — и скочи на земята, замаян от пътуването, от облака пясък и от рева на витлата. Отдръпна се, кашляйки, и когато си пое дъх, няколко кубически сантиметра островен въздух проникнаха в дробовете му. Не беше така влажен, както очакваше.

— Има буря на юг, в Чагос — възкликна Картър, който още беше в хеликоптера, но надвикваше без усилие моторите.

— Това лошо ли е? — попита Виктор, като извиси глас.

Картър го изгледа като че ли беше насекомо в стадий на метаморфоза.

— Хубаво е. Това, което ме притеснява, е сухото време, което е по-често в този сезон. Има ли буря, никой няма да припари насам. Хванете това.

Протегна му кутия, придържайки я само с една ръка. Виктор я хвана с двете ръце и дори така за малко щеше да я изпусне. Почувства се като войник, превозващ хранителни припаси. Действително това бяха част от припасите, с които Картър се беше запасил в Сана: консервени кутии и пакети с италиански макарони, различни размери батерии за фенери и радио, както и муниции и вода. Всичко това беше изключително важно, тъй като складът бе разрушен и Картър не знаеше дали са оборудвали друг. Елиса, Бланес и Жаклин се приближиха и разпределиха останалата част от багажа.

Виктор пристъпваше към бараката, залитайки като пиян. Кутията дяволски много тежеше. Видя как Елиса и Жаклин го изпреварват — първата носеше даже две кутии — макар и по-леки от неговите, все пак бяха две. Почувства се обезкуражен и непотребен. Припомни си какво усилие му костваха часовете по физкултура и спорт в училище и колко унизително се чувстваше, когато някое момиче демонстрираше по-големи мускули от неговите. По някакъв начин убеждението, че една жена, особено ако е толкова привлекателна като Елиса или Жаклин, трябва да е по-крехка от него, бе дълбоко вкоренено в съзнанието му. Това беше смешно, признаваше, но не можеше да си го избие от главата.

Докато се огъваше в опит да занесе кутията на местоназначението й, чу зад себе си гласа на Картър, който, викайки, се сбогуваше с пилота. Като координатор по сигурността в Нуева Нелсон Картър нямаше никакъв проблем да убеди бреговата охрана да се направи на разсеяна и да ги пусне, без да докладва за кацането им. За момента нямаше защо да се страхуват — обясни им той, — че „Игъл“ ще разберат, че са тук, тъй като охраната бяха негови доверени хора. Беше ги предупредил обаче, че хеликоптерът незабавно ще си тръгне — не искаше да рискува военен самолет да забележи присъствието му по време на рутинен полет. Щяха да останат сами. И ако Виктор се нуждаеше от повече доказателства за това, той можеше да се вслуша в засилващия се грохот на витлата и да вдигне глава точно навреме, за да види как хеликоптерът кръжи във въздуха, проблясвайки на светлината на залязващото слънце, преди да се отдалечи. Сами в рая — си каза.

Може би тази мисъл го замая и кутията се изплъзна от ръцете му. Опита се да я задържи, преди да е паднала, но не успя да се опази от един от ъглите й, който го удари по левия крак. Острата болка разби на пух и прах всяка представа за рай.

За щастие никой не забеляза непохватността му. Бяха се събрали пред вратата на третата барака в очакване Картър да я отключи.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Картър, докато го изпреварваше.

— Не, благодаря… Аз вече…

Почервенял като домат и дишащ тежко, Виктор отново тръгна по пясъка накуцвайки, с разкрачени крака. Картър беше се присъединил към останалите и държеше клещи, дълги колкото ръцете му. Шумът, който произведе, когато сряза веригите на вратата, приличаше на изстрел.

Постройката е била необитаема и никой не е идвал да почисти — каза като в напев на песен и подритна с крак някакви боклуци.

Беше 18:50 островно време, петък, 13 март 2015 година.

Петък тринайсети. Виктор се запита дали това им предвещава лош късмет.

— Сега ми се струва много малка — каза Елиса.

Стоеше права на прага и местеше лъча на фенера по стаята, която някога беше нейна на Нуева Нелсон.

Той започваше да мисли, че това наистина бе адът.

Не беше виждал по-потискащо място в живота си. Ламаринените стени и под бяха нагорещени като фурна, изключена преди броени секунди, след като е работила няколко часа на двеста градуса. Всичко имаше зловещ вид, не беше проветрено и миришеше на пържени плъхове. И, разбира се, бараките бяха много по-малки, отколкото си бе представял след разказите на Елиса — скромна трапезария, скромна кухня, голи спални. Леглата нямаха дюшеци, в баните едва се намираше най-необходимото и освен това бяха потънали в прах. Нищо общо с онова чаровно място, където Черил Рос я беше посрещнала преди десет години. В очите на Елиса се появиха сълзи и тя изненадано се усмихна: беше си казала, че не изпитва никаква носталгия. Може би беше изтощена от пътуването.

Залата за прожекции впечатли повече Виктор, въпреки че също беше малка и горещината там бе задушаваща. Въпреки това, при вида на тъмния екран, не можа да не усети тръпки по тялото си. Нима на този екран бяха видени Йерусалим от времето на Христос?

Но в залата за управление ахна от удивление.

С размери почти трийсет метра на ширина и четирийсет на дължина и с циментови стени, тя бе най-обширното и хладно помещение. Още нямаше ток (Картър беше отишъл да погледне генераторите), но на слабата светлина, която проникваше през прозорците, Виктор очарован загледа искрящия корпус на Сюзън. Той беше физик, но нищо видяно и чуто от него до този момент не можеше да се сравни с този уред. Реакцията му беше като на ловец, който, след като се е наслушал на разкази за невероятни трофеи, се любува най-сетне на фантастичното оръжие, благодарение на което те са спечелени, и престава да се съмнява във верността на разказаното.

Някакъв пукот го стресна. Луминесцентните лампи на тавана светнаха и всички примижаха. Виктор изгледа другарите си така, сякаш ги виждаше за пръв път и изведнъж осъзна, че ще живее тук с тях. Но това не му се стори толкова зле, особено при мисълта за Елиса и Жаклин. Бланес също нямаше да бъде неприятна компания. Единствено Картър, който точно тогава се появи през една малка врата вдясно на ускорителя, все още не се вписваше в неговата вселена.

— И така, имате ток, за да си играете с компютрите и за подгряване на храна. — Беше си свалил якето; прошарените косми на гърдите му се подаваха под тениската, а бицепсите му издуваха ръкавите. — Лошото е, че няма вода. И не трябва да пускаме климатиците, ако искаме другите неща да работят. Нямам доверие на помощния генератор, а основният си стои непоправен. Това означава, че ще се пържим — добави с усмивка. Но по лицето му не блестеше нито капчица пот, докато Виктор забеляза, че всички те са плувнали от глава до пети. Докато го слушаше, човек така и не можеше да разбере дали Картър се подиграва, или иска наистина да им помогне. Може би и двете заедно, си каза.

— Има и друга причина, поради която трябва да пестим електричество — каза Бланес. — Досега търсехме точно обратното — да избягваме тъмнината колкото се може повече. Но ясно е, че Зигзаг използва енергията, която намери… Лампите и включените уреди са като храна за него.

— И вие предлагате да го държим гладен — каза Картър.

— Не знам дали ще има ефект, така или иначе. Потреблението на енергия е променливо. Например в самолета на Зилберг му е било достатъчно осветлението от кабината. Но е по-добре да не го улесняваме.

— Добре тогава. Ще изключим осветлението и ще оставим само компютрите и микровълновите печки за подгряване на храна. Имаме достатъчно фенери.

— Тогава да не губим време. — Бланес се обърна към останалите. — Бих искал да работим заедно. Можем да използваме тази зала — има няколко маси и е достатъчно просторна. Ще си поделим задачите. Елиса и Виктор, съществува периодичност в атаките, която трябва да открием. Защо Зигзаг действа няколко дни подред и после си „почива“ няколко години? Това има ли връзка с потребената енергия? Придържа ли се към конкретен модел? Картър ще ви даде подробните доклади от убийствата. Аз ще работя с изводите на Райнхард и архивите на Марини. Жаклин, ги би могла да помагаш при подреждането на архивите…

Докато всички кимаха, се случи нещо.

Бяха толкова изморени, или пък стана толкова бързо, че в момента никой не реагира. Секунда преди това Картър стоеше от дясната страна на Бланес и потриваше ръце, а миг по-късно бе отскочил към стола пред централния компютър, удряйки с крак под масата. Сетне изпъна гърди и загледа всички като стар огняр на влак, който прекъсва разговор между пътници, пътуващи в първа класа.

— Забравихте лошите студенти, професоре, тези, които бягаме от час. Но и ние можем да сме от полза при почистването на помещенията. — С театрален жест се наведе и вдигна смачканата змия. — Предполагам, че близките й са наблизо. Колкото и да не ни се вярва, ние сме в джунглата и гадинките имат навика да влизат в празните къщи и да търсят храна.

— Не е отровна — каза Жаклин невъзмутимо, поемайки змията. — Прилича на зелен гущер от блатистите места.

— Да, но е доста противен, нали? — Картър грабна от ръцете й влечугото, отиде до един метален контейнер за боклук и пусна малкия зелен гирлянд със зейнали вътрешности. — По всичко изглежда, че няма да работим само с главите си — ще е нужно да действаме и с крака. И това ми напомня, че и аз имам нужда от помощ. Някой трябва да ми помага в подреждането на провизиите, готвенето, в смените на пост и наблюдение, в чистенето… С една дума — във всички тези земни, житейски неща…

— Това ще бъда аз — каза Виктор веднага и погледна Елиса. — Ти сама можеш да се справиш с изчисленията.

Тя забеляза, че Картър се усмихва, сякаш развеселен от предложението на Виктор.

— Добре — прекрати разговора Бланес. — Да започваме. С колко време мислите, че разполагаме, Картър?

— Имате предвид преди „Игъл“ да дойдат да ни приветстват с добре дошли? Два дни, най-много три, ако са се хванали на въдицата, която им заложих в Йемен.

— Малко е.

— Но в действителност ще са още по-малко, професоре — каза Картър. — Защото Харисън е хитра лисица и знам, че няма да се хване.

Хубавото при хората, които са меланхолични в обикновения живот, е, че когато настъпят наистина тъжни мигове, те се окопитват. Те като че ли си казват: „Не знам защо съм се оплаквал преди. Виж какво ми се случва сега.“ Точно това ставаше с Виктор. Не можеше да се каже, че се чувства напълно щастлив, но усещаше някаква екзалтираност, някаква неподозирана жизненост. Дните му, запълнени с грижи около хидропонните растения и във философски четива, останаха в миналото; сега той живееше в един неопитомен свят, който изискваше от него нови качества във всяка минута. Освен това му беше приятно да се чувства полезен. Винаги беше вярвал, че нито едно от уменията, които притежаваме, не е ценно, ако не е в услуга на другите, и беше настъпил моментът за практическо приложение на това убеждение. През целия следобед бе разопаковал кашони, бе премитал и чистил, изпълнявайки нарежданията на Картър. Беше съсипан от умора, ала бе открил, че умората, подобно на наркотик, притежава изкусителна сила.

В един момент Картър го попита дали знае да готви в микровълнова печка.

— Мога да приготвям различни видове задушено — отвърна той.

Картър го изгледа.

— Добре тогава, на работа.

Очевидно беше, че бившият военен злоупотребява с търпението му, и той се подчиняваше, без да гъкне. В края на краищата какво удовлетворение можеше да изпита, докато работеше единствено за себе си у дома? Сега имаше възможност да помогне на други с обикновени и простички действия.

Отвори консервени кутии, бутилки олио и оцет, приготви чинии и се възползва от оскъдната светлина, която още влизаше през прозореца, за да сготви храна, която да не прилича на войнишка. Беше свалил пуловера и ризата си и работеше съблечен гол до кръста. На моменти му се струваше, че ще се задуши в този въздух, наситен с пот и жега, но това правеше задачата му още по-истинска. Той беше като миньор, приготвящ вечеря за изтощените си другари; юнга, премитащ палубата.

Необикновените сцени се редяха една след друга край него. По едно време Елиса влезе в кухнята с дънки в ръце. Беше по блузка с презрамки и малки бикини, но дори и така се обливаше в пот и бе прихванала великолепната си гъста коса с ластик.

— Виктор, дали има нещо, с което да срежа ето тук? Може би някаква голяма ножица… Умирам от жега.

— Мисля, че знам какво ти трябва.

Картър беше донесъл огромна кутия с инструменти, която стоеше отворена в съседната стая. Виктор избра портативна резачка за стомана. Това беше неочакван и прекрасен момент. Нима би могъл да си представи подобна сцена, и то точно с Елиса? Дори тя се усмихна и двамата се пошегуваха.

— По-високо, още малко, режи тук — показваше му тя.

— Ще се превърне в минипанталон. Дори и за шорти ще е малък…

— Режи без милост. Жаклин няма нищо, което да ми даде назаем.

Замисли се за предишния си живот, когато се беше смятал за щастливец всеки път, щом му се удадеше възможност да пие кафе с нея в стерилната обстановка в „Алигиери“. А сега и двамата бяха полуголи (той — от кръста нагоре, а тя — по бикини) и си говореха как трябва да срежат някакви панталони. Той продължаваше да изпитва страх (очевидно тя също), но имаше нещо в този страх, което го караше да мисли, че всичко можеше да се случи, било то приятно, или неприятно. Страхът го освобождаваше.

Когато вечерята стана, вече се беше стъмнило и горещината бе понамаляла. От малкото прозорче на трапезарията влизаше лек бриз, почти вятър, и Виктор можеше да различи едри сенки, движещи се отвъд телените заграждения. Постла хартиена покривка, нареди чиниите и постави една лампа в средата като свещник. Опита се дори да сервира с известна артистичност, но без особен успех. Вечеряха набързо и в мълчание, не разговаряха помежду си и Елиса, Жаклин и Бланес веднага се върнаха в залата за управление и подновиха работата си.

Виктор разчисти масата и включи предавателя в джоба на джинсите си. Струваше му се, че различава дишането на Елиса сред различните шумове, които долавяше. Представи си, че дишането е като пръстов отпечатък и че този тук е нейният, ето го и задъхания й алт и дращенето на молива й, плъзгащ се по листа.

Предавателите бяха идея на Бланес, при която Картър беше изкривил каменното си лице в гримаса, сякаш казвайки: „Професоре, оставете практическите идеи на мен“, но в крайна сметка бе склонил да им даде радио станции, не без да отбележи:

— Няма да са ви кой знае от каква полза, господин учен. Зилберг е бил превърнат в прах под носа на охраната в самолета, нали не сте забравили? А Стивънсън — в лодка, по-малка от тази стая, пред петима души, които нищо не са видели, нито са могли да реагират по какъвто и да било начин…

— Знам — съгласи се Бланес. — Но мисля, че във всеки момент трябва да сме във връзка помежду си. Това действа успокоително.

Затова от джоба на Виктор се разнасяха прегракналите гласове и кашлянето на Жаклин, Елиса и Бланес; той предполагаше, че те по същия начин чуваха него и затова се постара да не вдига шум, докато раздигаше масата (по-късно трябваше да измие чиниите с морска вода от бидоните, които Картър беше донесъл от брега). В този миг Картър го повика.

— Вземете един фенер, слезте в склада и прегледайте торните рафтове, за да знаем дали можем да използваме нещо. Вие сте по-висок от мен, а нямаме стълба.

Виктор го помоли да повтори нареждането — откакто бяха пристигнали на острова, Картър въобще не си правеше труда да говори на испански и при все че Виктор се справяше с английския, на моменти имаше чувството, че англичанинът използва някакъв непонятен жаргон. Когато разбра какво се иска от него, смирено се подчини: взе един фенер и се отправи към тъмното съседно помещение, където беше трапът към стълбите за склада.

Зейналият в черното трап.

Освети го, видя стъпалата надолу и си спомни за нещо. Тук е убил най-възрастната жена. Как й беше името? Черил Рос.

Вдигна поглед. Картър продължаваше да стои в кухнята, зает с нещо. Погледна отново към трапа. Какво сега? Нима те бива единствено да готвиш задушено? Пое си дълбоко въздух и заслиза. От джоба на панталоните му предавателят изпрати прокашлянето на Елиса, съпроводено със смущения във връзката. Дали тя беше чула заповедта на Картър? Знаеше ли какво прави той в този момент?

Когато таванът на склада остана над него, той вдигна фенера. Видя метални стелажи, претрупани с някакви предмети. Подът беше пръстен, въпреки че колкото и да го ровеше, не откри по него следите, които очакваше (и от които се боеше). Тук долу бе прохладно, дори малко студено в сравнение с лепкавата атмосфера в кухнята.

Изведнъж в дъното различи метална сива врата, чиято рамка бе обкована с дъски.

Спомни си, че Елиса му беше разказала как всичко се бе случило в стаята в дъното.

Зад тази врата.

Потръпна. Слезе по последните стъпала и реши да се съсредоточи в задачата си.

Започна от рафтовете вдясно. Повдигна се на пръсти и прокара снопа светлина по горната част. Забеляза два кашона, които изглеждаха пълни с бисквити, и големи тенекии с нещо, което, каквото и да беше, не бе за ядене. Сети се за една главоблъсканица, в която някакъв китаец показва на друг тенекия и отговорът е „мишка“54. По същата логика, по която „игра“ за китаеца би се произнесло като „игла“. От предавателя се чуваше тих разговор, цензуриран от статичното електричество: Бланес и Елиса говореха нещо за изчисляване на УВ (универсалното време) и периодичността на енергията. Вибратото в гласа на Елиса галеше слабините му.

— Уф, изключете този боклук — дочу неочаквано той ботушите на Картър, който слизаше по стълбите. — Не върши никаква работа, каквото ще да казва оня умник.

Виктор не го послуша. Дори не си направи труда да възрази, а продължи да обхожда стелажа с фенер, докато откри нови кутии.

Внезапно някаква ръка докосна гениталиите му. Някаква огромна ръка. Отскочи мигом, но не преди дебелите пръсти на Картър да успеят да се вмъкнат в тесния джоб на джинсите му и да изключат предавателя.

— Какво… правите? — изпищя Виктор.

— По-спокойно, отче, не си мой тип. — Картър показа зъбите си в мрака. — Вече ви казах, че това с радиостанциите е вятър работа и не обичам да ме подслушват.

Виктор сподави гнева си и се върна към работата.

— Не ме наричайте „отче“, моля — каза. — Аз съм преподавател по физика.

— Мислех, че учите религия, богословие или нещо подобно.

— Откъде знаете? — учуди се Виктор.

— Снощи, на летището в Йемен, ви чух да обяснявате на френската преподавателка. И на няколко пъти ви видях да се молите.

Виктор се изненада от неподозираната наблюдателност на Картър. Наистина си бяха бъбрили с Жаклин за нещата, които четеше, и по време на пътуването се бе молил няколко пъти (никога не беше го правил с повече плам), но всеки път дискретно, с едва доловим „отче наш“. Не смяташе, че някой е забелязал.

— Католик съм — каза. Протегна ръка и наклони един от кашоните, за да види съдържанието му. Още консерви. — Извади една. — Зелен фасул.

— За мен е все тая дали сте учен, или поп. — Картър се беше заел да вади консервите от левия стелаж. — И двете са еднакво лоши за обществото. Едните създават оръжията, а другите ги благославят.

— А пък военните стрелят с тях — отвърна Виктор, без никакво желание да спори, но тенденциозно.

Потърси срока на годност на консервата със зелен фасул и установи, че е изтекъл преди четири години. Върна я в кашона и насочи фенера към следващия. Картонени опаковки. Бръкна и се опита да извади една.

— Кажете ми нещо — каза Картър зад гърба му. — Какво е Бог според вас?

— Бог?

— Да, какво е според вас?

— Надежда — отвърна Виктор след кратка пауза. — А за вас?

— Зависи от деня.

Опаковката беше залепнала. Виктор силно разтърси кашона. Изведнъж пъргава черна сянка изникна на пет сантиметра от пръстите му и се закатери по стената.

— Боже… — изстена Виктор на испански и се отдръпна с отвращение.

— Е, това вече наистина не е „Бог“ — Картър повтори думата на испански, докато се взираше в тавана. — Това е хлебарка. Действително е голяма, но нека не преувеличаваме…

— Огромна е… — На Виктор му се гадеше. Задушеното се разбунтува в стомаха му.

— Това е тропическа хлебарка без оцветители и консерванти. Бил съм на места, където лигите ти потичат при вида им. Места, където появата им се възприема като поява на дивеч.

— Не съм убеден, че бих искал да попадна на подобно място.

Бившият военен се изсмя дрезгаво и отсечено.

— Вече сте на подобно място, отче. Ако искате, ще разкова дъските от онази врата и ще ви покажа.

Виктор се обърна към вратата, после и към Картър. Очите на Картър и вратата имаха един и същи цвят на светлината на фенера.

— Не мога да кажа, че това е най-неприятното нещо, което съм виждал в живота си, защото впоследствие видях Крейг, Петрова и Марини. Но това, което видях зад тази врата, беше най-неприятното, което бях виждал в живота си дотогава. А кълна ви се, че вече бях виждал туй-онуй. — В прохладата на склада дъхът на Картър образуваше лек ореол. Фенерът караше очите му да блестят. Като че ли гореше отвътре. — Превъзходни войници като Стивънсън и Бергети, хора, свикнали да живеят на бойна нога — както обичам да казвам, — бяха сломени, когато слязоха в този склад… Дори и онзи тип, дето ни преследва, Харисън, човекът на „Игъл“, се побърка: той е виждал повече жертви от когото и да било, а сега се е превърнал в пъзльо. Изпуска си нервите, изпада в кризи и всякакви подобни неща. А не е човек, когото бих определил като мекушав.

Виктор помръдна адамовата си ябълка в неуспешен опит да преглътне. Картър се отмести малко, докато говореше, сякаш вече не се обръщаше към него, а към сенките около тях.

— Ще ви разкажа нещо. На хиляди километри оттук, в един дом в Сиудад дел Кабо живеят жена ми и дъщеря ми. Те са тъмнокожи. Имам прекрасно тъмнокожо момиченце на десет години, с великолепни къдрици и черни очи. Усмивката й е толкова нежна, че бих могъл да я съзерцавам цял живот, докато тялото и устата ми не пресъхнат. Жена ми се казва Камария, което на суахили означава „като лупата“. Тя е стройна и красива — съвършен образец на своята раса, със стегнато тяло от абанос. Обичам ги до полуда. А от няколко години не минава нощ, без да сънувам как ги затварям в този склад и ги раздробявам на парчета. Правя с тях онова, което нещото бе направило с Черил Рос. Не мога да се съпротивлявам — той идва, заповядва ми и аз се подчинявам. Изтръгвам очите на дъщеря си и ги изяждам.

Остана за миг безмълвен, дишайки тежко. Сетне се обърна към Виктор със спокоен, безучастен поглед.

— Страх ме е, отче. Повече, отколкото малко дете, затворено в тъмна стая. Откакто това се случи, съм способен да се разкрещя, ако някой приятел ме стресне на шега, или пък да се изпусна в гащите, ако остана сам през нощта. Никога не съм изпитвал такъв страх в живота си… Знам, че ако съществува Бог, както вие вярвате, той или онова нещо е Антибог. Антинадежда. Антихрист, така ли се казваше?

— Да — промълви Виктор.

Картър го загледа.

— Но не се притеснявайте. Това не ви засяга. Засяга нас. Ако вашите колеги не намерят бързо решение, ще убие всички ни, вас не… Вие само ще полудеете. — Внезапно заговори с презрение. — Така че престанете да се вълнувате около шибаните хлебарки и продължавайте с кашоните.

Завъртя се и излезе от склада.

Стресна се насън и се събуди. Беше си вкъщи. С Рик Валенте режеха на парчета панталоните на момичетата.

Всичко останало (островът, ужасните убийства) беше лош сън, за щастие. Пътищата на подсъзнанието са непредсказуеми, си каза.

— Погледни това — му казваше Рик, който беше изобретил някакъв апарат за свръхбързо нарязване на панталоните.

Но това не беше истина. В действителност той бе на пода, опрял голия си гръб в студена метална стена. Позна тясната кухня на научната станция. През прозореца нахлуваше светлината на разсъмването, но не тя го беше събудила.

— Виктор…? — шепнеше радиостанцията на лавицата.

— Виктор, там ли си? Можеш ли да намериш Картър и заедно да дойдете в залата за прожекции?

— Открихте ли нещо? — попита, като мъчително се изправи.

— Елате колкото можете по-бързо — каза Бланес в отговор.

Съдейки по тона му, Виктор си каза, че е обзет от ужас.

29

— Снимката вляво е от един видеозапис, а тази вдясно — от времева струна от близкото минало, отпреди около двайсет минути… Разтвори се при ползване на записа. Вижте сянката, която обгръща гърба.

Бланес се приближи до екрана и плъзна показалец по силуета на дясната снимка. Двете изображения много си приличаха — на тях се виждаше лабораторна мишка с кафеникава козина, мустачки на муцуната и розови лапички. Но снимката вдясно на екрана имаше цвят на сепия и бе обградена с тъмна сянка, сякаш снимката беше разпечатвана многократно.

Имаше и други разлики.

— Очите на втората… — прошепна Елиса.

— По-късно ще говорим за това — прекъсна я Бланес.

— А сега погледнете. — Прекоси отново залата и прожектира друга снимка. — Това е копие на Здравата чаша. Забелязвате ли нещо?

Всички изпънаха вратовете си напред. Дори Картър, който стоеше прав до вратата, се приближи.

— Лека… сянка, обграждаща чашата, както при мишката? — подхвърли Жаклин.

— Именно. Отдавахме го на неясния образ, но става дума за раздвояване.

— Какво е това раздвояване? — попита Елиса.

— Серджо Марини разказва за всичко това в архивите си… Той го е открил, аз така и не съм разбрал… — Бланес беше нервен, дори огорчен.

Елиса никога не беше го виждала такъв. Докато говореше, прожектираше образите на екрана, бързо почуквайки по конзолата на компютъра.

— Както изглежда, когато сме получили изображението на Здравата чаша, му се е случило нещо странно. Видял същата чаша двайсет минути по-късно и после — след още три часа и още деветнайсет часа след извършването на опита. Явявала се навсякъде пред очите му: в автобуса, в леглото, на улицата… Само той я виждал. Когато се опитвал да я вземе, изчезвала. Решил, че халюцинира и затова нищо не ми казал. Но започнал да експериментира сам и установил, че снимките на времеви струни от близкото минало предизвикват този ефект в предметите. Тогава опитал с живи същества — отначало, мишки. Снимал ги и разтварял близки времеви струни. От този момент една и съща мишка му се явявала на определени периоди от време по същия начин, както и чашата: вкъщи, в колата, независимо къде се намирал… Винаги на него. Не правели нищо специално, просто се появявали. Но лампите в периметър от четирийсет сантиметра около изображението угасвали. За Марини било ясно, че използвали тази енергия, за да се появят. Нарекъл ги „раздвоявания“. Предположил, че те представляват пряко следствие от преплитането на близкото минало и настоящето.

На екрана на мястото на мишките се появиха кучета и котки. Бланес додаде:

— Продължил опитите с по-едри животни… Наблюдавал други свойства. Въпреки че изображението съдържало няколко животни, само едно от тях се раздвоявало, и то невинаги едно и също. Отдал го на случайността. Можел да определи кое ще се раздвои от сенките около изображението му във времевата струна — като че ли раздвояването се случвало в този миг… Открил също, че при настъпила смърт, при мъртвото животно не настъпвало раздвояване. Тоест не можело да съществуват заедно мъртвото животно и същото живо животно, дори и в различни времеви струни. С всички тези данни в ръце привлякъл Крейг. Извършили още опити и стигнали до извода, че раздвояванията са реални, въпреки че се появявали единствено във време-пространството на онези, които извършвали опита.

— Как е възможно? — попита Виктор. — Искам да кажа, как може предмет или живо същество да се появява едновременно на две различни места?

— Не забравяй, че всяка времева струна е единствена, Виктор, и че всичко в нея, включително предмети и живи същества — също. Райнхард го обяснява по доста любопитен начин. Казва, че през всяка фракция от секундата ние сме различни. Илюзията ни, че сме едни и същи, се дължи на мозъка, който така ни предпазва да не полудеем. Може би шизофрениците улавят разликите между множеството същества, които съставляват нашето Аз по цялото протежение на измерението време… Но изолирайки времева струна от близкото минало, уникалните, неповторимите предмети и същества в нея също остават изолирани от времевата струна и… имат собствено съществуване в продължение на периоди, пропорционални на изолирането на струната.

Картър шумно изсумтя и промени позата си, облягайки се с една ръка на касата на вратата.

— Ако нещо не ви е ясно, питайте, Картър — каза Бланес.

— Би трябвало да започна с въпроса как се казвам — изломоти Картър. — Откакто вие захванахте да говорите, се чувствам като бременна с тризнаци.

— Почакай малко — прекъсна го Елиса. Цветовете на снимките се отразяваха по голите й крака. Те бяха разтворени, защото беше яхнала стола. — Върни на предишната снимка… Не, не тази… Уголемената ранена мишка… Тази.

Снимката в цвят сепия заемаше целия екран. Показваше мишка с дълбока цепнатина на муцуната и на гърба. Но това бяха сухи рани, те не кървяха.

— Не ти ли напомнят за нещо тези наранявания, Жаклин?

Елиса разбра, че палеонтоложката е схванала.

— Жената от Йерусалим…

— И лапите на динозаврите. Надя ми обърна внимание…

— Забележете също така, че на много кучета и котки не се виждат зениците — посочи Бланес. — Ти искаше да кажеш това преди малко, Елиса.

Белите очи. Елиса затаи дъх.

— Какво означава всичко това? — попита Виктор.

— Марини и Крейг са уцелили отговора. Всъщност това не става само с крайниците и лицето. Почакайте.

— Върна на снимката на Здравата чаша и я увеличи. — Погледнете дясната страна. Липсват парчета стъкло… Дори… Погледнете тези мехурчета в центъра… Не са мехурчета, а участъци липсваща материя. Нашият мозък възприема само… как да кажа, най-антропоморфните дефекти — лицето или пръстите… Но във всички предмети от миналото, включително земята и облаците, във всички се наблюдават липсващи части… Обяснението е удивително… и много просто.

— Времето на Планк — прошепна Елиса с разбиране.

— Точно така. Мислехме, че тези изображения са снимки или филми. Знаехме, че не са, но подсъзнателно си го мислехме. Но става дума за разтворени времеви струни. Всяка струна е едно време на Планк — най-краткият интервал от действителността, толкова кратък отрязък, че светлината почти не може да измине никакъв път през него. Материята е съставена от атоми: ядра от протони и неутрони с движещи се около тях електрони, но в един толкова къс интервал електроните нямат време да запълнят целия предмет, независимо от това, че е в твърдо състояние — остават дупки, празнини… Лицето ни, тялото, масата или планината изглеждат като незавършени, с липсващи части. Ние не забелязахме това, докато не видяхме лицето на Жената от Йерусалим.

— Искате да кажете, че през това време нямаме лице? — попита Картър.

— Може да имаме, или пък не, ала най-вероятно е изобщо да нямаме. Представете си тиган с няколко капки олио: ако го разклатите, олиото ще покрие цялото дъно, но за това ще му е нужно време. В едно време на Планк най-вероятното е да останат незапълнени участъци, още непокрити от електрони — очите ни, части от лицето и главата, някой вътрешен орган, някой крайник… В такива малки мащаби на времето и пространството ние непрекъснато се променяме, и то не само външно… Дори мисълта не може да се придвижи от един неврон до друг за едно време на Планк. Това просто е мимолетен интервал. Повтарям — във всяка времева струна ние сме различни същества. У нас има толкова различни същества, колкото е броят на времевите струни, изминали от момента на нашето раждане.

— Това е невероятно — промълви Жаклин.

— Професоре, знаете ли какво…? — Картър почеса глава с усмивка. — Като ученик прескачах подробностите. Документалните ви снимки ми се струват прекрасни, но бих искал да разбера кой е този, който ни разфасова от десет години насам, кой предизвиква тези кошмари у всички нас и как да предотвратим това.

— Ето, сега ще стигнем и до този въпрос — отвърна Бланес и отвори друг файл. — Марини и Крейг са изследвали животни и предмети, но са липсвали хора… Това било рискован експеримент — кой би приел доброволно да бъде раздвоен? Тогава се сетили за Рик Валенте.

Следващата, неочаквана снимка предизвика гъдел в стомаха на Елиса. При табло, отрупано с числа, се виждаше Рик Валенте, седнал пред компютър. Елиса веднага позна мястото.

Рик започнал да заснема сам себе си нощем в залата за управление и използвал снимките, за да изучава собствените си раздвоявания. Установил е, че човешките двойници се появяват с различна периодичност, а периметърът бил около четири-пет метра в диаметър. Рик е признал на Марини, че въпросните двойници го впечатляват извънредно много.

Елиса си спомни онзи следобед, когато го завари вглъбен и сам на плажа. Дали не е наблюдавал някое от тези раздвоявания? А като я е видял, дали не е предизвикал разправията помежду им, за да я заблуди, че държанието му се дължи на все още неподадените от нея резултати?

— През една септемврийска нощ се случило и нещо друго. Рик бил изморен и заспал, докато камерата го филмирала… Когато се събудил, продължил с експеримента и разтворил времева струна отпреди десет минути периода, в който спял… Тогава наблюдавал друг вид раздвояване. — Гласът на Бланес сега изразяваше по-голяма тревога. Последваха няколко слайда, изпълнени с уравнения. — Първата разлика в сравнение с предишните била, че двойникът се появил малко след извършване на опита, неочаквано за Рик. Освен това периметърът бил значително по-голям и предизвикал кратко спиране на тока в залата за управление. И не само това — Рик бил включен във времевата струна. През този интервал залата се превърнала за него в свят от тъмнина със странни дупки по стените и по пода…

— Дупки ли? — попита Жаклин.

— Предизвикани от движението на електроните — намеси се Елиса, — както и това, което взехме за рани по лицата. — Тревога затискаше гърдите й — сега разбираше значението на онзи отвор в стената на стаята по време на странния й „сън“.

— „Дупки в материята“ ги е нарекъл Марини — каза Бланес. — От гледна точка на наблюдател, застанал вътре във времева струна, обкръжаващият свят е непълен: остават „дефекти“, които ще се запълнят, когато с времето липсващите частици ще се върнат на съответните си места, въпреки че тогава ще се отворят други празнини…

— Но това означава, че Рик също е видял тези дупки по тялото си — каза Виктор.

— Не, той не е виждал себе си по този начин. Двойника си — да, но себе си — не. От негова гледна точка той се е намирал гол в един неподвижен свят.

Както аз в съня си — помисли Елиса.

— Гол ли казваш? — попита Жаклин.

— Не е усещал нито дрехите, нито каквото и да било друго по себе си. Чувствал е единствено тялото си. Предметите са останали извън времевата струна. Раздвояването е вмъкнало само него.

Елиса се обърна към Бланес.

— Не само Рик е преживял това.

Усети всички погледи, втренчени в себе си. Добави с известно объркване и с пламнали в полумрака на залата страни:

— Надя и аз — също… И Розалин…

— За Розалин знаех — потвърди Бланес. — Тя го е разказала на Валенте. Двойникът й се е явил същата нощ, когато и на Валенте, и тя също е била въвлечена във времевата струна. Розалин, естествено, сметнала, че става дума за много ярък сън, но Рик установил, че крушките в банята й са изгорели и разбрал какво всъщност се е случило…

Елиса гледаше уравненията на екрана, без да ги вижда. Тайнствената главоблъсканица, с която беше живяла през всичките тези години, започваше да добива форма в главата й. Мъжът без лице и с бели очи беше това. Спомни си, че както Надя, така и тя си бяха казали, че това е Рик. А останалото? До каква степен е била действителна агресията, на която тя смяташе, че е била жертва? Реши да не говори за това; чисто и просто беше неспособна да го разкаже. Но тогава Бланес рече:

— Розалин признала пред Рик, че е сънувала как неговият двойник я напада… Той не бил сигурен дали тя не си измисля, за да го укори за пренебрежението му към нея, но така или иначе се разтревожил. На какво се е дължала тази разлика? Предишните двойници просто се движели като призраци, без нищо повече… Разказал на Марини. Дълго размишлявали. Правели продължителни разходки край езерото и тайно обсъждали…

— Понякога разговаряха в караулката — прекъсна ги Картър. — Знаеха, че там никой от вас няма да ги чуе.

— Накрая Марини решил, че е открил отговора — в този случай раздвояването произлизало от една от многото „личности“, които съставляват спящия Рик. Тоест ставало дума за раздвояване на подсъзнанието на Рик. Сънят е дейност, по-динамична, отколкото си мислим. Райнхард Зилберг смята, че убеждението, според което си почиваме, докато спим, също може да представлява илюзия в потока на времето. Изолирани интервал по интервал, пашите заспали тела са много по-активни отколкото при бодърстване: очите ни бързо се движат, халюцинираме, възбуждаме се сексуално… Серджо установил, че сънят или подсъзнанието предизвикват при човека раздвояване на най-интимното и дивото в него.

— Тогава… това е Зигзаг… — прошепна Жаклин. — Раздвояване на подсъзнанието на Рик…

Бланес поклати глава.

— Не. Зигзаг се появи по-късно, в нощта на 1 октомври. Става дума за друг вид раздвояване, още по-мощно. Не е същото, което са видели Розалин, Елиса и Надя, защото тогава е било използвано малко количество енергия, докато с появата си Зигзаг накара генераторите да изгорят. Освен това периодът му на преплитане със сегашното се проточва вече десет години, като интервалите се менят, а това не се е случвало в никой от предишните случаи… Дори не знаем дали Рик го е предизвикал, въпреки че всичко говори в полза на тази хипотеза. Валенте си е водел подробен дневник и Марини го е запазил. В него Рик пише, че независимо от молбата на Марини да прекрати опитите със спящи хора заради възможните рискове, той ще продължи с тях на собствена отговорност… Бил е въодушевен. Искал е да разбере повече неща за тези агресивни раздвоявания… Те били нещо, което той открил. Твърдял, че за пръв път в историята се е стигнало до доказателства за тясната връзка между физиката на частиците и психологията на Фройд… Не мога да го съдя, колкото и да се опитвам… Последната дата в дневника му е 29 септември и тогава той пише, че се готви да използва нощта в събота, 1 октомври, когато бурята ще е в стихията си, за да получи ново раздвояване въз основа на друга снимка.

Жаклин зададе въпроса, който беше хрумнал на всички.

— Каква снимка?

Бланес затвори файловете и отвори други.

— Пише, че възнамерява да използва тези…

На екрана се появиха неясни снимки в увеличен размер. Елиса и Жаклин станаха от столовете си почти едновременно.

— Мамка му… — възкликна Картър.

Снимките си приличаха: на всички се виждаше стая с легло и лежащ човек. Елиса веднага позна себе си, както и Надя. Снимките бяха правени някъде от тавана и ги показваха как спят в стаите си в Нуева Нелсон преди десет години.

— Лампите по стаите ни бяха снабдени със скрити камери с инфрачервени лъчи — обясни Бланес. — Всяка нощ Рик е разполагал със снимки от всички ни в реално време. Дори и ваши, Картър.

— „Игъл“ ни шпионираха — потвърди Картър. — Те изпадаха направо в параноя с това прословуто Въздействие.

Сега всичко си идваше на мястото за Елиса; тя осъзна, че намекът му за самотните й удоволствия по време на онази разправия между тях не са били празни приказки. Той наистина я беше видял. Всъщност можел е да вижда всички.

— Но коя от тези проклети снимки е използвал? — Жаклин почти крещеше. Тя като че ли не питаше Бланес, а говореше на екрана.

— Не знаем, Жаклин. Рик е извършил експеримента сам, без да съобщи на Марини.

— Но… трябва да има… нещо запазено… някакъв запис… — Внезапно Картър стана много нервен. — В залата за управление също имаше скрити камери… — добави, но Бланес клатеше отрицателно глава.

— Всички записи от въпросната нощ са се загубили след спирането на тока, причинено от Зигзаг — той е поел всичката енергия около себе си и е заличил данните в мрежата. Възможно е дори Рик отново да е използвал своя снимка, въпреки че се съмнявам. Смятам, че е експериментирал с друга. Може да е всяка една от тези, но коя?… Отново ги върна една по една.

— Не, всяка една — не… — Елиса си даде сметка, че говори с усилие. — Не могат да бъдат снимки на Надя, Марини, Крейг, Рос, Зилберг, нито войниците…

— Права си. Те са мъртви. А не може едновременно да съжителстват двойник и покойник. Оставаме само…

— Бланес ги изгледа, докато ги изброяваше в полутъмната стая: — Елиса, Жаклин, Картър и аз. И Рик, който изчезна.

— Но… това означава… — Жаклин беше пребледняла.

Бланес мрачно потвърди:

— Зигзаг е един от нас.

Жената редник се казваше Превин или поне така пишеше на значката отпред на униформата й. Беше руса, със сини очи, малко едра, но привлекателна, при все че най-голямото й достойнство беше, че не говореше. В замяна на това лейтенант Борсельо, командващ тактическата част в егейската база „Имния“, който се беше барикадирал зад бюрото в кабинета си, бе истинско кречетало. Въпреки това те имаха нещо общо помежду си: погледите и на двамата се правеха, че не забелязват Юргенс. Жената гледаше изобщо да не спира очите си върху него, а лейтенантът се справяше още по-добре: хвърляше мигновени погледи към Юргенс и веднага отново се взираше в Харисън, сякаш искаше да даде да се разбере, че е свикнал да вижда какво ли не.

Харисън разбираше желанието му да се преструва, че присъствието на Юргенс му е безразлично.

— Приятно ми е да ви посрещна, господине — каза Борсельо, — и съм на ваше разположение, но не съм сигурен, че добре разбрах молбата ви.

— Молбата ми… — Харисън като че ли се замисли върху думата. — Молбата ми е много проста, лейтенант: четири „архангели“, шестнайсет човека, защитно облекло, необходимото оборудване.

— И тръгване кога?

— Още тази нощ. След осем часа.

Борсельо изви вежди. Не сваляше от лицето си изражението, с което искаше да каже „Вижте ме колко любезен съм с цивилните“, но в тези вежди с непокорно стърчащи на всички страни косми Харисън прочете категоричен отказ.

— Силно се опасявам, че това е невъзможно. Има тайфун на север от островите Чагос, който напредва по посока на Нуева Нелсон. „Архангелите“ са малки хеликоптери. Съществува повече от петдесетпроцентова вероятност да…

— Тогава хидросамолети.

Борсельо съчувствено се усмихна.

— Няма да могат да се приводнят, господине. След един-два часа вълните край острова ще достигнат десет метра. Напълно невъзможно е. Екипът ни тук, в „Имния“ е малоброен. В моята част има не повече от трийсет човека. Ще трябва да изчакаме до утре.

През цялото време Харисън като че ли не преставаше да гледа жената редник Превин. Отвръщаше с усмивка на любезностите на Борсельо, но гледаше подчинената му. От всичко на света нещото, което никой и най-малко можеше да иска от него, бе да понася осеяното с кратери от акне кръгло лице на лейтенант Борсельо да му се пречка по този начин пред очите.

— Рано сутринта всичко ще бъде готово. По всяка вероятност на разсъмване, ако…

— Може ли да поговорим насаме, лейтенант? — пресече го Харисън.

Веждите се извиха, лицето срещу него направи поредното усилие да прикрие изненадата и да остане любезно. И да не гледа Юргенс. Ала накрая Харисън направи знак с ръка и жената се изниза, затваряйки вратата след себе си.

— Какво точно искате, господин Харисън?

Сега, след като валкирията си беше тръгнала, Харисън се чувстваше по-спокоен. Притвори очи и се замисли над възможните отговори. Искам да махна една досадна оса от главата си. Бих могъл да му отговоря така. Когато отвори очи, Борсельо продължаваше да седи там и за щастие Юргенс също си беше на мястото. На лицето на Харисън се изписа усмивка на любезен възрастен мъж.

— Искам да тръгна за острова тази нощ, лейтенант. И да взема със себе си някои от вашите хора. Заклевам се, че ако можех да свърша всичко сам, нямаше да ви безпокоя.

— Разбирам. И ми се струва, че трябва да следвам вашите указания. Такова е нареждането — да следвам указанията ви. Но се опасявам, че това не означава да върша глупости. Не мога да изпратя „архангели“ в район, където бушува тайфун… От друга страна… ако ми позволите да говоря честно… — Харисън направи жест, с който като че ли му казваше да продължава. — Според докладите, с които разполагаме, лицата, които преследвате, са се насочили към Бразилия. Властите там вече са предупредени. Не разбирам много добре защо толкова спешно искате да отпътувате за Нуева Нелсон.

Харисън кимна мълчаливо, сякаш Борсельо му беше разкрил неоспорима истина. Действително всичко внушаваше, че Картър и учените са поели към Бразилия, след ескалата в Сана. Агентите му бяха разпитвали един фалшификатор на паспорти в Кайро, който ги бе уверил, че Картър му е поръчал няколко входни визи за Бразилия. Това беше единствената надеждна следа, която имаха.

Същевременно обаче съществуваше и друг, доста по-незначителен факт: военните спътници бяха засекли неидентифициран хеликоптер да прелита над Индийския океан предишния следобед. Тази информация не беше от особен интерес, тъй като хеликоптерът не беше отишъл до Нуева Нелсон, но Харисън беше съобразил, че информацията за кацащите летателни средства на острова се предоставяше от хора на Картър.

За него това бе правилният път. Беше обяснил на Юргенс сутринта, докато летяха към „Имния“. „Те са на острова. Върнали са се там.“ И като че ли дори знаеше защо. Открили са по какъв начин да ликвидират Зигзаг.

Но той трябваше да действа също толкова ловко като бившия си сътрудник. Ако се явеше в Нуева Нелсон посред бял ден, охраната щеше да предупреди Картър; същото би се случило и ако дадеше нареждания да бъде изтеглена или подложена на разпит бреговата охрана. Трябваше да нахълта на острова неочаквано, възползвайки се от отсъствието на охрана тази нощ поради бурята. Само така можеше да излови всички. Тази мисъл го възбуждаше. Но какво би спечелил, ако я разкриеше на този идиот срещу себе си?

Така или иначе, вече разполагаше с несравнима помощ — беше повикал Юргенс.

— Бразилия наистина е следа — съгласи се той. — И то важна следа, лейтенант. Но преди да тръгна по нея, искам да отхвърля Нуева Нелсон.

— А аз бих искал да ви помогна, господине, но…

— Получили сте преки заповеди от тактическия отдел…

— Повтарям, че ми наредиха да следвам вашите указания, но все пак аз решавам как и кога да излагам на риск живота на хората си. Това е бизнес фирма, а не армия.

— Вашите хора ще ми се подчинят, лейтенант. Те също са получили пряка заповед.

— Докато съм тук, моите хора, господине, ще се подчиняват на мен.

Харисън отмести поглед, сякаш беше загубил интерес към целия разговор. Загледа се в кротката златно-синя обедна светлина над морето отвъд херметическия прозорец на кабинета. Почти му се доплака като си помисли, че по-рано, много преди да се заеме с проекта Зигзаг, преди очите и умът му да се докоснат до ужаса, гледки като тази успяваха да го развълнуват.

— Лейтенант — промълви след продължително мълчание, без да откъсва поглед от прозореца, — известна ли ви е йерархията при ангелите? — И без да дочака отговора, изреди: — „Серафими, херувими, престоли, господства…“ Аз поемам ръководството. По-висш съм по чин, много по-висш от вас. Видял съм повече ужас, отколкото вие, и заслужавам уважение.

— Какво имате предвид под „поемам ръководството“?

— Борсельо смръщи вежди.

Харисън откъсна поглед от гледката и го премести върху Юргенс. Тогава Борсельо направи нещо изненадващо: стана от стола си и застана мирно, като че ли за поздрав на висшестоящ военен. От дупчицата между очите му се търкулна тъмночервена капка, която заслиза безпрепятствено по ръба на носа му. Пистолетът със заглушител потъна в сакото на Юргенс със същата светкавична скорост, с която се беше появил.

— Имам предвид това, лейтенант — каза Харисън.

30

Бяха се преместили в трапезарията. Сивкавата светлина на утрото неясно очертаваше контурите на предмети и тела. Картър изпи глътка кафе.

— Не би ли могло да има някакво по-лесно обяснение? — попита. — Някакъв луд, садист, професионален убиец, терористична организация… Някакво обяснение, което да е по-… как да кажа, по-реално, по дяволите… — Вероятно забелязал погледите, които му отправиха всички, вдигна ръка: — Само питам.

— Това е най-реалното обяснение, Картър — отвърна Бланес. — Действителността е физическа. И вие знаете също толкова добре, колкото и аз, че няма друго обяснение. — Докато говореше, започна да изброява на пръсти: — На първо място, бързината и тишината — убийството на Рос му е отнело по-малко от два часа; Надя я е насякъл за броени минути, а за Райнхард са му били необходими секунди. На второ място, невероятното разнообразие от места — склад, лодка, апартамент, летящ самолет… Очевидно не го затрудняват промените в пространството, защото не се движи в пространството. На трето място, мумифицирането на останките показва, че времето, изтекло за жертвите, е различно от времето, отнасящо се за заобикалящите ги предмети. И на четвърто място, шокът, който преживява всеки, озовал се на местопрестъплението, включително и хора, свикнали да гледат трупове. В престъпленията на Зигзаг има Въздействие, така както и при картините от миналото… Марини и Рик са изпитвали това Въздействие, когато са наблюдавали раздвояванията. — Бланес показа четирите си пръста, сякаш обявяваше поредно наддаване в търг. — За вас е толкова ясно, колкото и за всички: убиецът е резултат от раздвояване. И всичко показва, че е двойник на някой от нас. До това заключение е стигнал клетият Райнхард.

— Искате да кажете, че един от нас тук може да е онова нещо. Без дори да подозира.

— Елиса, Жаклин, вие и аз — потвърди Бланес — или пък Рик. Някой от хората, които бяхме на острова преди десет години. Някой от оцелелите. Освен ако не е бил Райнхард, и в този случай Зигзаг би бил вече мъртъв. Обаче аз се съмнявам.

Жаклин се беше привела напред в стола си, облегнала лакти на бедрата си, зареяла поглед, все едно че не слуша, но внезапно премигна и се намеси:

— Двойникът на Рик не е бил толкова жесток, нали? Защо Зигзаг е… такъв?

Бланес я погледна мрачно:

— Това е основният въпрос. Единственият отговор, който ми хрумва, е изводът, до който Райнхард е стигнал един от нас не е това, за което се представя.

— Какво?

— Всички наши сънища… — Бланес подсилваше думите си с ръкомахания. — Тези желания, които ни се струват чужди, импулсите, които ни владеят… Зигзаг ни влияе през цялото това време, въпреки че не го виждаме… Прониква в подсъзнанието ни, принуждава ни да мислим, сънуваме или вършим разни неща. Това не се е случвало при никое предишно раздвояване. Райнхард смята (и му се е струвало чудовищно), че двойникът произлиза от болен, нездрав ум. При раздвояването му в сънно състояние той е… той е придобил огромна сила. Ти използва една дума, Жаклин: „зараза“, помниш ли? Тя е най-подходяща. Ние сме заразени с подсъзнанието на този субект.

— Искаш да кажеш — попита Жаклин с тон, изразяващ недоверие, — че един от нас мами останалите?

— Искам да кажа, че става дума най-вероятно за някой психопат.

Дълбоко мълчание. Погледите се извърнаха към Картър, въпреки че Елиса не разбра точно защо.

— Щом става дума за психопат, значи със сигурност е преподавател физик — каза Картър.

— Или пък бивш военен — отвърна Бланес, заковал очи в него. — Достатъчно травмиран индивид, чието подсъзнание живее във вечен кошмар…

Картър раздвижи рамене като при смях, но устните му не помръднаха. Обърна се, отиде в кухнята и си наля още малко претоплено кафе.

— А как да си обясним това, че с години не дава признаци за живот, а след това се завръща? — поинтересува се Жаклин.

— Изразът „с години“ е лишен от смисъл от гледна точка на Зигзаг — уточни Бланес. — За Зигзаг всичко се случва за миг, а периодите се определят от интервалите, нужни му, за да се придвижи във времето, подобно на всеки друг двойник. За него ние все още сме в станцията през онази нощ и идваме тичешком един по един в залата за управление, а алармата не престава да вие. В неговата времева струна, в неговия свят ние продължаваме да сме точно в онзи миг. Затова ние изпитваме влиянието му, въпреки че не го виждаме. Всъщност аз съм убеден, че той ни избира по определен ред… Помните ли кой пръв пристигна в залата за управление, като изключим Рик…? Розалин. И тя първа умря. А след нея? Кой дойде след нея?

— Черил Рос — прошепна Елиса. — Самата тя ми каза.

— Тя беше втората жертва.

— Мендес беше първият от моите хора — каза Картър, — беше дежурен и… Почакайте… Той беше третата жертва… Мамка му…!

Спогледаха се. Жаклин изглеждаше много притеснена.

— Аз влязох след Райнхард… — изстена. Обърна се към Елиса. — А ти?

— Има някаква грешка — каза Елиса, — аз отидох заедно с Надя, но Райнхард вече беше там, а Надя умря преди… — Изведнъж спря. Не. Надя ми каза, че е станала преди това. Дори установила, че Рик не е в леглото си. Поправи се. — Не, така е… Убива ни по реда, в който сме се събудили и излезли в коридора…

За миг всеки избягваше да погледне другите и изглеждаше потопен в собствените си мисли. На Елиса й се стори ужасно, че изпитва известно облекчение при спомена, че Жаклин и Бланес вече бяха станали, когато тя влезе в залата.

— Чуйте всички — Картър вдигна една от огромните си ръце. Кръвта се беше отдръпнала от лицето му, но в гласа му се долавяше нова нотка на властност. — Ако тази ваша теория е вярна, професоре, какво би се случило, когато тази… това нещо се самоунищожи?

— Когато убие своето alter ego, и двамата ще умрат — отвърна Бланес.

— А ако неговото alter ego загине поради някаква друга причина…

— Зигзаг също ще умре.

Картър кимна с глава, сякаш вече разполагаше с всички отговори.

— Значи ни е нужно единствено да разберем кой е въпросният субект и който и да е той, да го ликвидираме, преди този мерзавец Зигзаг да разфасова следващия от нас… Очевидно е, че няма да унищожи сам себе си — след като още не го е сторил, значи смята да се остави за накрая — било то умишлено, или случайно. Ще трябва ние да се заемем с това. — Настъпи пауза. Картър ги гледаше предизвикателно. Повтори: — Който и да е той. Или греша?

Можеше ли това наистина да е решение? На Елиса то й се струваше ужасяващо, но в същото време просто и правилно.

Атмосферата сякаш се зареди с нова тревога. Дори Виктор, който беше стоял настрана, сега внимателно следеше целия разговор.

— Той е мъж… — Гласът на Жаклин отекна като хвърлен на земята камък. — Сигурна съм — той е мъж. — Вдигна тъмните си очи към Картър и Бланес.

— Нима искате да кажете, че няма извратени жени, госпожо професор? — попита Картър.

— Искам да кажа, че съм убедена, че е мъж! Елиса също! — Жаклин се обърна към нея. — Ти усещаш същото, което и аз! Хайде, кажи им най-сетне!

Преди Елиса да успее да отговори, Картър каза:

— Да допуснем, че сте права — той е мъж. Какво предлагате да направим? Възможностите продължават да са две. Чоп ли ще хвърляме професорът и аз? Или пък ще си прережем взаимно гръкляните, за да можете вие да си живеете в мир?

— Три — каза Виктор с много тих глас, последван от ново мълчание. — Три възможности. Рик също трябва да се брои.

Елиса си каза, че е прав. Не можеха да отхвърлят Валенте, докато не са сигурни, че е мъртъв. Всъщност, ако се съди по вида „зараза“, от която страдаха Жаклин и тя, той беше най-вероятният кандидат.

— Ако можехме да разберем коя снимка е ползвал в онази нощ… — каза Бланес.

За миг споменът за Валенте извади Елиса от реалността. Сякаш не бяха изминали десет години — тя отново видя лицето му, вечната му усмивка, чу хапливите му подигравки и усети унижението… Нима и сега не се подиграваше с всички? Изведнъж тя проумя какво трябваше да направят.

— Има начин. Разбира се. Един-единствен начин…

— Не!

Викът показа, че Бланес я е разбрал.

— Това е единствената ни възможност, Давид! Картър е прав! Трябва да открием кой от нас е Зигзаг, преди той да е убил поредната си жертва!

— Елиса, не ме моли за това…

— Не те моля! — Осъзна, че и тя самата е способна да крещи, както никога дотогава. — Това е предложение! Ти не си единственият, който решава, Давид!

Погледът на Бланес в този момент беше ужасен. Насред мълчанието прозвуча умореният и циничен глас на Картър.

— Ако искате да станете свидетели на сцена на истинско насилие, затворете двама учени в една клетка…

— Пристъпи напред и застана между двамата. Беше запалил цигара (Виктор не допускаше, че Картър пуши) и дърпаше със страст, сякаш желанието му да вдъхва дима беше по-силно от това да артикулира думи. — Бихте ли склонили вие, два блестящи мозъка във физиката, да ни обясните за какво се карате?

— Рискове от появата на нов Зигзаг! — възкликна Бланес към Елиса, без да обръща внимание на Картър. — Полза никаква!

— И така да е, не ми хрумва нищо друго, което бихме могли да направим! — Елиса се обърна към Картър и заговори по-спокойно. — Знаем, че в онази нощ Рик е използвал ускорителя и компютрите в залата за управление. Предлагам да направим няколкосекунден видеозапис на залата за управление и да разтворим времевите струни, за да видим какво е направил тогава и какво се е случило после, включително с убийството на Розалин. Знаем точния час, когато е станало всичко: той съвпада със спирането на тока. Можем да разтворим две или три времеви струни, предшестващи този момент. Това ще ни позволи да разберем какво е правил Рик или пък коя снимка е използвал, за да създаде Зигзаг…

— И така ще разберем кой е той. — Картър се почеса по брадичката и погледна Бланес. — Умно измислено.

— Изпускате една дребна подробност! — Бланес застана лице в лице с Картър. — Зигзаг е възникнал, защото Рик е разтворил струна от близкото минало! Искате ли това да се повтори? Двама Зигзаг?

— Ти сам го каза — възрази Елиса, — необходимо е субектът да не е с будно съзнание, за да представлява раздвояването опасност. Не вярвам Рик да е спял, докато е работел с ускорителя в онази нощ, нали? — Закова поглед в Бланес и заговори кротко: — Погледни го по този начин, нима имаме друг избор? Безсилни сме да се защитим. Зигзаг ще продължи да ни изтребва с неописуема жестокост, докато не се самоунищожи, ако изобщо го стори…

— Можем да изследваме по какъв начин да му попречим да използва енергията…

— Задълго ли, Давид? Дори и сега да успеем да го спрем, колко време ще му трябва докато се върне? — Обърна се към другите. — Изчислих интервалите между отделните покушения и използваната и консумирана енергия: периодът на нападенията се е съкратил двойно. Първото е извършено сто и деветдесет милиона секунди след смъртта на Мендес, а второто — деветдесет и четири милиона и петстотин хиляди секунди след смъртта на Надя — почти наполовина. С този темп на Зигзаг му остават още четирийсет и осем часа дейност, преди да „потъне в зимен сън“ отново, най-вероятно за по-малко от една година. Уби четирима само за четирийсет и осем часа. Все още има възможност да убие още двама или трима днес-утре и да свърши с всички ни за по-малко от шест месеца… — Погледна Бланес. — Ние сме обречени, Давид, каквото и да направим. Аз само искам да избера собствената си присъда.

— Съгласен съм с нея — каза Картър.

Елиса потърси Жаклин с поглед: тя стоеше права до нея, но изглеждаше някак далечна — нещо в позата й и в изражението я смаляваше.

— Не издържам повече… — прошепна. — Искам да премахнем това… това чудовище. Съгласна съм с Елиса.

— Няма да изкажа мнение — побърза да изрече Виктор, когато Елиса се обърна към него. — Вие трябва да решите. Искам само да ви задам един въпрос. Напълно ли сте сигурни, че хладнокръвно можете да убиете човека, от когото е произлязъл двойникът, щом разберете кой е той?

— Със собствените си ръце — изстреля Жаклин. — А ако това съм аз, работата е още по-лесна.

— Бъди спокоен, отче. — Картър потупа Виктор по рамото. — Аз ще се заема с това. Убивал съм хора, само защото са се изкашляли в неправилната посока.

— Но човекът, послужил за основа на двойника, не носи никаква отговорност за станалото — каза Виктор, без да трепне и без да отмести поглед от Картър. — Рик е постъпил зле, като е провел експеримента без позволение, но дори ако Зигзаг е той, не би заслужавал да умре. Ако пък не е Рик, то дори не можем да говорим за неправилно ориентирано кашляне.

Единствената му вина е, че е спял. Елиса беше съгласна с Виктор, но не искаше да обсъждат този въпрос сега.

— Във всички случаи трябва да разберем кой е. — Обърна се към Бланес: — Давид, оставаш само ти. Съгласен ли си?

— Не! — той напусна помещението, като не спираше да повтаря и да крещи измъчено: — Не съм съгласен!

В продължение на един кратък миг никой не реагира. Сетне се чу гласът на Картър — бавен и плътен:

— Изглежда, че е силно заинтересуван този опит да не се състои, не мислите ли?

Реши да го последва. Излезе в коридора и го видя да завива по посока на първата барака. Изведнъж й се стори, че знае къде отива. Зави надясно, прекоси коридора при вратите на лабораторията и отвори вратата към бившия му кабинет. Този участък най-много беше пострадал от експлозията и сега приличаше на черен, празен гроб. Вятърът стенеше през цепнатините в стените, подсилени с подпорни греди. Вътре беше останала само една малка маса.

Бланес бе облегнал лакти на нея.

Изведнъж й се стори, че отново прекъсва рецитала му от пиеси на Бах с резултатите от своите изчисления. Когато откриеше грешка, той й казваше: „Иди и поправи тази проклета грешка веднъж завинаги.“

— Давид… — промълви тя.

Бланес не отговори. Седеше с наведена глава в мрака.

Елиса се бе поуспокоила. Не беше лесно: горещината и напрежението бяха непоносими. Въпреки че беше облечена само с блузка с презрамки и шорти, гърбът, подмишниците и челото й лепнеха от пот. Освен това имаше нужда от сън. Няколкоминутен, но сън. Въпреки това (първа препоръка към самата себе си) знаеше, че трябва да остане будна, ако иска да оцелее и (втора препоръка) трябваше да запази спокойствие напук на всичко.

Затова реши да му говори съвсем спокойно.

— Ти ни излъга, Давид.

Той обърна глава и я погледна.

— Каза ни: „Само онези, които осъществяват опита, виждат двойниците.“ Снимките с мишки и кучета са получени от Марини, но първата — тази на Здравата чаша, сте постигнали и двамата. И ти си видял раздвояването на чашата, нали? Затова не искаш да направим опита, нали?

В тъмнината Бланес мълчаливо я наблюдаваше.

Тя си представи какво виждаше: фигурата й на жена, застанала права на прага в контражур; гъстата й черна коса бе прибрана на опашка, блузката не покриваше корема й, дънките й с разнищени ръбове плътно прилепваха по бедрата й.

— Елиса Робледо — прошепна той. — Най-умната и красива студентка… и най-арогантната безсрамница.

— При това на теб никога не ти е пукало за нито едно от тези три неща.

Отново се измериха с поглед. И се усмихнаха. И точно в този момент той изрече нещо, от което тя настръхна.

— Има още една жертва на Зигзаг, за която не знаеш, но нея я убих аз. — Продължаваше да седи с лакти върху масата. Беше се загледал дълбоко втренчен в нещо невидимо за нея между ръцете си. Не я погледна, докато говореше. — Знаела ли си, че когато бях на осем години, видях как брат ми умира от електрически удар. Бяхме в трапезарията — майка ми, брат ми и аз. В един момент… Много ясно си спомням… Мама излезе за малко, а брат ми, който си играеше с една топка, започнал да си играе с кълбото кабели за телевизора, без аз да разбера. Бях се зачел в някаква книга… Спомням си заглавието: „Чудесата в науката“. В един момент се обърнах и видях брат си с неподвижно щръкнала като на бодливец коса. От гърлото му излизаше някакво хриптене. Стори ми се, че тялото му от кръста надолу прилича на балон, пълен с вода, но всъщност в този момент той се беше изпуснал и се обливаше в собствените си нечистотии. Спуснах се към него обезумял. Бях чел някъде, че е опасно да се докосва човек, поразен от електрически ток, но тогава ми беше все едно… Втурнах се към него и го блъснах, все едно се боричкахме. Спаси ме това, че точно тогава бушоните гръмнаха. Но в спомените си имам усещането, че… съм докоснал за миг електричеството. Споменът ми е много странен — не отговаря на действителността, но аз не мога да си го избия от главата: докоснах електрическия ток и с него — смъртта. Почувствах, че смъртта не е някакъв покой — смъртта не беше нещо, което се случва и свършва: тя беше застиналост, бръмчаща като мощна машина. Смъртта беше чудовище от прегорял метал… Когато отворих очи, мама ме прегръщаше. Брат си вече не помня. Изтрил съм спомена за неговия труп. В този момент, точно в този ужасен миг реших, че ще стана физик: предполагам, че съм искал да опозная добре своя враг… — Спря и я погледна. Продължи с пресеклив глас: — Преди няколко дни преживях друг ужасен момент — най-ужасния след смъртта на брат си. Но тогава съжалих, че съм физик. Беше във вторник. Райнхард ми се обади по обяд, след като беше хвърлил бегъл поглед на файловете на Серджо, и набързо ми разказа за какво става дума. Аз трябваше да пътувам за Мадрид и да подготвя срещата, но преди това… Преди това реших да посетя учителя си Алберт Гросман. Изпитвах нужда да го видя. Мисля, че ти разказах веднъж как той бе против проекта Зигзаг. Помогна ми в откриването на уравнението за „теорията за секвоята“, но предвид възможните последици от преплитането на минало и настояще, той се оттегли, оставяйки ни сами — Серджо и мен… Казваше, че не иска да върши грях. Може би говореше така, защото беше стар. Тогава аз бях млад и ми хареса това, че ми го казва. В това се състои разликата, голямата разлика между възрастите: старите се ужасяват от греха, младите са привлечени от него… Но миналия вторник, когато Райнхард ми разкри всичко направено от Марини, аз изведнъж се почувствах стар. И отидох да разкажа на Гросман… може би търсейки опрощение. — Направи пауза. Елиса го слушаше, облегнала глава на касата на вратата. — Лежеше в частна болница в Цюрих. Знаеше, че умира. Беше се примирил с това. Ракът му бе в много напреднала фаза, с метастази в белите дробове и костите… Ту го приемаха в болницата, ту го изписваха. Успях да издействам да ме пуснат във време извън определеното за посещения. Той ме изслуша в леглото, където агонизираше. Аз виждах как смъртта настъпва в очите му, подобно на нощ на хоризонта. Неговият ужас, докато му разказвах за връзката между убийствата (за които той не знаеше) и за съществуването на Зигзаг, беше огромен. Не ме остави да довърша. Махна си кислородната маска и започна да ми крещи: „Проклет да си! — викаше. — Пожела да видиш онова, което никому не е дадено да вижда, онова, което Бог ни е забранил! Ти си виновен! И Зигзаг е твоето наказание!“ Не спираше да повтаря тези думи, дерейки гърлото си, давейки се, умирайки: „Зигзаг е твоето наказание.“ Всъщност вече беше мъртъв, но все още не знаеше.

Бланес се задъхваше като че ли не беше говорил, а бе изпълнявал някакво силово упражнение. Пръстите му забарабаниха по прашната маса като по клавиатура.

— Влезе една сестра и аз трябваше да си тръгна. Когато на другия ден пристигнах в Мадрид, узнах, че е починал от болестта си същата нощ: Зигзаг го беше убил чрез мен.

— Не, ти не…

— Имаш право — прекъсна я той с усилие. — Аз също видях двойниците на чашата… Серджо и аз ги изучавахме и разбрахме какви рискове крие преплитането във времето. Аз отказах да продължа по този път и смятах, че съм убедил и Серджо. Заклехме се никога да не разкрием това. Ала той е продължил тайно с опитите… Години по-късно интуитивно усетих какво прави, но нищо не казах — нито на Гросман, нито на когото и да било. Всички умираха край мен, а аз запазих пълно мълчание!

Неочаквано Бланес заплака.

Плачът му беше превзет и неумел, като че ли плаченето изискваше някаква сръчност, от която той бе напълно лишен. Елиса се доближи и го прегърна. Помисли си за майката на Бланес — как е стискала в прегръдките си тялото на по-големия си син с всички сили, докосвайки го, за да се увери, че поне той продължава да е жив, че той, поне той, не е бил застигнат от непобедимата машина.

— Ти не си знаел за случващото се… — каза му тя нежно, галейки потния му тил. — Не си можел да бъдеш сигурен, Давид… Не си виновен за нищо…

— Елиса… Боже мой, какво направих…? Какво направихме…? Какво правим всички учени?

— Да сполучим или да сгрешим — това е единственото, което можем да направим… — Тя говореше, без да отпуска прегръдката си. — Ще опитаме още веднъж, Давид… Ще се опитаме този път да успеем, умолявам те… Позволи ми да опитам…

Бланес като че ли се беше поуспокоил. Но когато се отдръпна и я погледна в очите, тя видя ужаса, който го мъчеше.

— Страхувам се както от евентуален успех, така и от възможния неуспех — каза той.

— Готово — оповести Жаклин Клисо от стола, на който се бе покатерила.

— Точно както госпожа преподавателката желае — потвърди Картър, загледан в екрана на компютъра, пред който Елиса седна, в средата на задника й.

Елиса погледна към миникамерата, включена към контролния компютър. Беше поставена на триножник зад гърба й, насочена към основната клавиатура. Тя одобри позицията. Ако Рик наистина беше работил с ускорителя в онази нощ, тя предположи, че е осъществил всичко от това положение. Освен това камерата заснемаше също и вратата към генератора, където бе загинала Розалин.

Беше прекарала целия следобед в подготовка. Убеди Бланес, че иска да действа сама (наложи се да убеждава и Виктор): аргументът й беше, че така е по-малко рисковано за групата и че ако настъпи раздвояване, по този начин само тя щеше да види двойниците. Не желаеше помощ дори и за изчисленията — твърдеше, че ще загубят време. Затова пък се наложи да премине обучение за работа с апаратурата. Въпреки че Бланес не беше напълно запознат с всичко около Сюзън, знаеше най-необходимото, свързано с работата по контрола на входа и изхода на снопа от частици. Виктор помогна, като прегледа компютрите. Голяма част от функциите на програмите беше непозната за нея, но пък софтуерът бе относително стар. Устройствата за графично изобразяване бяха по-сложни, но тя щеше да ги използва само при нужда — намерението й беше да наблюдава изображенията в естествения им вид.

Минаваше шест вечерта, когато вятърът се засили и воят му се чуваше от залата за управление.

— Може бурята да ти създаде проблеми — каза колебливо Бланес.

— Това са проблемите, които най-малко ме тревожат. — Една буря в началото и друга — в края. Елиса си каза, че това съвпадение може би е добър знак.

Жаклин се приближи. Беше прихванала гъстата си коса с ластик и краищата й падаха надолу подобно на растение, зажадняло за вода.

— Какво ще направиш… когато получиш снимките? Всички трябва да ги видим.

Нямаше как да не забележи натъртването върху „всички“. Но Жаклин имаше право, разбира се. Ако видя Зигзаг, трябва да им го покажа. Няма да ми повярват иначе.

— Ще ги запиша и ще направя копия. Нужен ми е диск.

— За съжаление — оплака се иронично Картър — забравих компактдисковете в един супермаркет в Йемен.

— Тук някъде трябва да има — каза Елиса.

Картър запали цигара и преправи гласа си като на радиоговорител.

— „Планирали са всичко, с изключение на компактдискове“ — и се изсмя дрезгаво.

— Може да е останал някой в лабораторията на Зилберг — подхвърли Бланес.

— Ще отида да видя — каза с готовност Виктор и излезе от залата, внимавайки да не стъпва върху коаксиалните кабели, усукани на пода като мъртви змии.

— Всичко ще е наред — каза Елиса.

Беше лъжа и всички го знаеха; затова тя си помисли, че ще приемат думите й като полуистина.

Металната врата, дръпната от ръката на Картър, се затвори.

Като надгробна плоча, гледана откъм мястото на трупа.

Остана сама. Не чуваше нищо друго, освен стенанията на вятъра. Сякаш беше захлупена от херметична камбана, на няколко сажена55 дълбочина. Един безграничен, всеобхватен страх се разстла върху нея. Погледна контролните лампички, мигащите компютри. Помъчи се да се съсредоточи в изчисленията.

Знаеше точния час, който искаше да изследва. Часовникът на компютрите беше спрял в нощта срещу 1 октомври 2005 година в четири часа, десет минути и дванайсет секунди. Това се равняваше на закръгленото число от триста милиона секунди, изминали оттогава. Спря за миг и се замисли за това колко се бе променил животът й през тези триста милиона секунди.

Реши, че е получила стойностите на необходимата енергия, за да разтвори две-три времеви струни във фракциите, предхождащи този час. Сетне щеше да използва заснетия материал от камерата зад нея, да го изпрати на ускорителя и да ги ускори под действието на изчислената енергия. После щеше да получи новия сноп с разтворените струни и да го зареди на компютъра, за да го разгледа. След всичко това ще видим.

Ще видим.

Прегледа уравненията втори и трети път. Плъзна поглед по безкрайните колони от числа и гръцки букви, за да се увери, че никъде не е сбъркала. Виж тук и поправи тази проклета грешка веднъж завинаги. Какво беше казал Бланес онзи път в час? Физическите уравнения са ключът към нашето щастие, нашият ужас, нашият живот и нашата смърт. Надявам се да съм получила правилното решение.

Жълтите черти, които показваха състоянието на конфигурацията на ускорителя, бяха достигнали зададената цел. Насред сгъстяващия се полумрак в залата тези черти сякаш сегментираха лицето на Елиса, лъщящо от пот, и полуголото й тяло с тениска, вързана под гърдите. Горещината някак си беше нараснала: Картър казваше, че това се дължи на бурята и на ниското атмосферно налягане. Вятърът огъваше палмите, предизвиквайки шум като от облак скакалци. Още не беше заваляло, но ревът на морето вече се чуваше от залата.

Сто процента показваха цифрите. Чу се бръмчене, което й беше познато. Началната фаза бе приключила. Машината беше готова да поеме образа и да го завърти вътре в себе си до скорост, близка до светлината.

Тя трескаво започна да изписва параметрите на изчислената енергия.

Може би ще успее. Може би ще идентифицира Зигзаг.

Но какво ще направи, ако сполучи? Какво ще направи, ако види, че става дума за двойник на Давид, Картър, Жаклин… или неин? Не беше ли прав Бланес, когато твърдеше, че сполуката в този случай е еднакво лоша, колкото и неуспехът? Какво щяха да правят всички те?

Отпъди тези въпроси от ума си и се съсредоточи в екрана.

31

Бланес извади батериите от радиостанцията.

— Махнете батериите от всичко по вас — телефони, електронни бележници… Картър, прегледахте ли контактите в кухните и фенерите?

— Изключих електроуредите в кухнята. Нито една лампа, с изключение на тази тук, няма батерии.

Картър ходеше напред-назад, понесъл лампата с дясната си ръка, а лявата му бе протегната напред, сякаш просеше милостиня. Дланта му се пълнеше с дребни, гладки монети. Приближи се до Виктор, който повдигна китката си с усмивка.

— Моят е с пружина.

— Не мога да повярвам. — Картър изгледа Виктор от главата до петите на светлината на лампата. — В 2015 година сме, а вие да нямате часовник-компютър?

— Имам, но не го използвам. Този работи чудесно. Класически „Омега“. От дядо ми е. Обичам часовниците с пружина.

— Вие сте като кутийка, пълна с изненади, отче.

— Виктор, провери ли в лабораториите? — попита Бланес.

— Имаше два лаптопа в лабораторията на Зилберг. Извадих им батериите.

— Много добре. Казах на Елиса да изключи ускорителя и компютрите, които няма да използва — добави Бланес и подложи ръка, за да поеме батериите, които Жаклин му подаваше. — Трябва да оставим всичко това някъде…

— На конзолата. — Картър беше отишъл в дъното на залата. С отдалечаването му, мракът ги обгърна.

— Давид… — треперливо промълви Жаклин, която беше седнала на пода. — Мислиш ли, че… скоро ще атакува?

— Нощта е най-опасното време, защото тогава той има на разположение включени лампи. Но не знаем кога точно ще го направи, Жаклин.

Картър се върна и си потърси място на пода. Четиримата заедно едва заемаха половината от пространството в прожекционната зала; седяха струпани пред екрана, сякаш бяха принудени да споделят тясна палатка — Бланес седеше на стол до стената, Картър и Жаклин — на пода, а Виктор — на друг стол срещу Давид. Тъмнината беше пълна, с изключение на жълтия сноп светлина от лампата на Картър, и беше горещо като в сауна.

По едно време Картър остави настрана лампата и извади два предмета от джоба на панталона си. На Виктор му заприличаха на части от черен кран за чешма.

— Предполагам, че мога да ползвам ето това — продума и намести двете части една в друга.

— Няма да ви свърши никаква работа — предупреди го Бланес, — но стига да няма батерии, можете да го използвате.

Картър остави пистолета в скута си. Виктор забеляза, че го гледа с чувство, което нито един жив човек не събуждаше у него. Неочаквано бившият военен грабна лампата и я захвърли срещу него. Движението беше толкова изненадващо, че вместо да опита да я хване, Виктор се отдръпна и лампата го удари по ръката. Докато се навеждаше да я вдигне, чу смеха на Картър. Идиот — каза си Виктор.

— На вас се падна, отче. Благодарение на вашия часовник с пружина ще имате честта пръв да седите на пост. Събудете ме в три, ако заспя. Аз ще поема остатъка от нощта.

— Елиса ще ни извика преди това — каза Бланес.

Помълчаха известно време. Сенките им приличаха на входове към тунели, така както се отбелязваха по стените на светлината на лампата. Виктор беше сигурен, че това, което чуваше, е дъжд. В залата за прожекции нямаше прозорци (въпреки породените от това неудобства, тук беше единственото място на станцията, където и четиримата можеха да изпънат крака и да се почувстват в известен смисъл удобно), но се чуваше и нещо подобно на силно радиосмущение, пращене на зле настроен телевизор. На този звуков фон виеше вятърът. А по-близо, в мрака, се долавяха нечии въздишки и неравномерно дишане. Ридание. Виктор забеляза, че Жаклин е заровила лице в ръцете си.

— Няма да може да ни нападне този път, Жаклин… — проговори Бланес с тон, който искаше да внуши доверие.

— Намираме се на остров — в радиус от километри той разполага единствено с батериите от тази лампа и компютъра на Елиса. Няма да атакува тази нощ.

Палеонтоложката вдигна глава. Сега тя не се стори красива на Виктор — беше едно ранено и разтреперано същество.

— Мой… ред е — каза много тихо, но Виктор я чу. — Сигурна съм…

Никой не се опита да я утеши. Бланес пое дълбоко въз дух и се облегна на екрана.

— Как го прави? — попита Картър. Беше се протегнал в цялата си внушителна дължина с тил, опрян на ръцете, а те — облегнати на стената; косми по гърдите му се подаваха изпод тениската. — Как ни убива?

— Когато ние се озовем в неговата времева струна, изпадаме под негова власт — каза Бланес. — Вече ви обясних, че в един интервал, толкова кратък, колкото този на струната, няма достатъчно време, за да бъдем „в твърдо състояние“ и нашето тяло и всички заобикалящи ни предмети са нестабилни. Ние сме нещо като пъзел от атоми вътре в нас: Зигзаг просто може да махне всичките ни части една по една, да им размени местата, или да ги унищожи. Може да го направи, стига да пожелае, по същия начин, както манипулира енергията на осветителните тела. Дрехите и всичко онова, което е извън струната и следователно има свое собствено време, ни става чуждо. Нищо не може да ни защити, няма как да използваме каквото и да било оръжие. Във времевата струна ние сме голи и беззащитни като бебета.

Картър беше застинал неподвижно. Човек би казал, че е спрял дори да диша.

— Колко време продължава? — Извади цигара от джоба на панталона си. — Болката. Колко време смятате, че продължава?

— Никой не се е върнал, за да ни разкаже. — Бланес сви рамене. — Единствената версия, с която разполагаме, е тази на Рик: на него му се е сторило, че е прекарал часове в струната, но онзи двойник не е имал мощта на Зигзаг…

— При Крейг и Надя е било месеци… — прошепна Жаклин и обхвана коленете си, сякаш беше вкочанена от студ. — Това сочат аутопсиите… Месеци или години, измъчвани от болка.

— Но ние не знаем какво се случва с тяхното съзнание, Жаклин — побърза да добави Бланес. — Може тяхното възприятие за времето да е различно. Субективно и обективно време — това са две различни неща, не забравяй… Може от гледна точка на тяхното съзнание всичко да се случва много бързо…

— Не — каза Жаклин. — Не вярвам.

Картър търсеше нещо в джоба си, вероятно запалка или кибрит, тъй като устните му все още мачкаха незапалената цигара. Ала накрая се отказа, извади цигарата от устата си и я загледа, докато говореше.

— Много пъти съм виждал мъчения и съм ги изпитвал. През 1993 година работих в Руанда, където обучавах военизирани групи хуту56 в района на Мурехе… Когато избухна бунтът, бях обвинен в предателство и решиха да ме подложат на изтезания. Един от предводителите им ми съобщи, че няма да бързат — щели да започнат от краката и да стигнат до главата ми. Като начало взеха да ми изтръгват ноктите на краката със заострени клечки. — Усмихна се. — Никога в проклетия си живот не съм изпитвал по-ужасна болка. Плачех и се напикавах от болка, но най-лошото беше, че си мислех как те едва сега започват — все още бяха на ноктите на краката ми, тези сухи фъшкии, дето са като някакви израстъци там, в края на тялото… Казах си, че няма да го понеса, че мозъкът ми ще гръмне още преди да са стигнали до кръста. За щастие два дни по-късно друга от групите, които бях обучавал, нахлу в селището, уби моите палачи и ме освободи. Тогава си казах, че винаги има граница в това, което човек може да понесе като страдание… Във Военната академия, където учех, ни казваха: „Ако болката продължи дълго, значи е поносима. Когато е непоносима, тя те убива и е краткотрайна.“ — Изсмя се тъжно и хрипливо. — Предполагаха, че тази мисъл ще ни помага в трудни моменти. Ала това…

— Бихте ли млъкнали, ако обичате? — С жест на отчаяние Жаклин отново захлупи глава и си запуши ушите.

Картър я погледна за миг и сетне продължи да говори ниско и дрезгаво, посочвайки ги с незапалената цигара като с огънат тебешир.

— Знам много добре какво ще направя, когато вашата приятелка пристигне със снимката. Ще пречукам това копеле, което и да е то. Тук и веднага. Ще го застрелям като болно куче. Ако съм аз… — Поспря, сякаш премисляйки тази неподозирана възможност. — Ако съм аз, ще имате удоволствието да видите как си пръсвам черепа.

Кабината на малкия UH1Z започна да се тресе като стар автобус на неасфалтирана улица. В плен на модерната ергономична седалка, снабдена с предпазен колан във формата на X, тялото на Харисън седеше като заковано и единствено главата му се движеше, но затова пък го правеше във всички посоки, накъдето прешлените й позволяваха. Срещу него, докосвайки коленете му, седеше редник Превин, която не откъсваше поглед от тавана. Харисън забеляза, че под ръба на каската красивите й сини очи бяха разширени. За колегите й не можеше да се каже, че се владеят по-добре от нея. Само Юргенс в дъното изглеждаше невъзмутим.

Но Юргенс беше другото лице на смъртта и той не можеше да бъде критерий.

Навън сякаш самият ад се бе сгромолясал на земята. А може би това беше истинският лик на небето, кой знае. Четиримата „архангели“ френетично пореха почти хоризонталния дъжд, който засипваше като с картечни откоси предните стъкла. На петстотин метра под тях се надигаше чудовище с мощ хиляди тонове бушуваща вода. За щастие нощната тъмнина не позволяваше да се види морският въртоп. Но надникнеше ли през страничното прозорче за достатъчно дълго време, Харисън успяваше да различи милиони факли от пяна по гребените на километри и километри разбунено кадифе, подобни на претенциозна украса на древен римски дворец в карнавална оргия.

Запита се дали редник Превин го винеше за нещо. Естествено, че не му се вярваше да го укорява за смъртта на онзи глупак Борсельо. В „Игъл“ дори го бяха поздравили.

Заповедта се получи по обяд, пет минути след като Борсельо бе застигнат от куршум между веждите. Идваше някъде от север. Винаги така ставаше: някъде от север нареждаха и някъде на юг заповедта се изпълняваше. Също както при главата и тялото — от горе на долу, мислеше Харисън. Мозъкът разпорежда, а ръката изпълнява.

„Главата“ беше постановила, че ликвидирането на лейтенант Борсельо е допустимо. Харисън бе постъпил правилно, Борсельо се беше държал като некадърник в критичната обстановка и сега сержант Франк Мерсие го бе заместил. Мерсие беше много млад и седеше до Превин, срещу Харисън. Той също бе изплашен. Страхът му приемаше формата на адамова ябълка, която се местеше нагоре и надолу по врата му. Но те бяха добри войници, тренирани в ОССБ — Оцеляване, Спасяване, Съпротива, Бягство. Познаваха отлично оръжието и оборудването, бяха преминали допълнителна подготовка по отбрана и отцепване на райони. И можеха и друго, освен да се отбраняват: носеха пушки за атака XM39 с взривяващи се куршуми и също Руджер MP15. Всички те бяха силни, със стъклен поглед и лъскава кожа. Не приличаха на хора, а на машини. Превин беше единствената жена, но не се различаваше от групата. Той бе доволен, че са до него, не искаше да си мислят лоши неща по негов адрес. С тях и с Юргенс нямаше вече от какво да се бои.

С изключение на бурята.

След поредното пропадане реши да реагира.

Погледна пилотите. Приличаха на гигантски мравки с тези яйцевидни черни каски, хвърлящи отблясъци от светлините на командния пулт. И дума не можеше да става да си махне предпазния колан й да иде при тях, естествено. Извъртя микрофона, прикрепен към каската, и натисна един бутон.

— Това бурята ли е? — попита.

— Началото й, господине — отвърна единият от пилотите. — Вятърът все още се движи с по-малко от сто километра в час.

— Не е ураган — каза вторият пилот откъм дясното му ухо.

— А пък ако случайно е, си няма име.

— Хеликоптерът ще издържи ли?

— Предполагам, че да — отговори лявото му ухо с изненадващо безразличие.

Харисън знаеше, че „архангелът“ е модерно и устойчиво военно летателно средство, пригодено за всякакви атмосферни условия; дори перките можеха да се регулират според силата на вятъра и в този момент те не се кръстосваха в обичайното X, а се бяха превърнали в два ромба. При все това възможността да претърпят катастрофа го потискаше, и то не защото можеха да срещнат смъртта, а защото нямаше да постигне целта си.

— Кога смятате, че ще пристигнем?

Усети потта да се стича по гърба и тила му под каската и спасителната жилетка.

— Би трябвало да видим острова след един час, ако всичко върви както трябва.

Остави включена радиовръзката. Гласовете гъделичкаха слуха му, подобно на халюцинации на психичноболен. Архангел едно към архангел две — промяна в…

Спяха или поне така му се струваше.

Не се осмеляваше да ги освети с лампата от страх да не се събудят, въпреки че това му изглеждаше малко вероятно — очевидно бяха напълно изтощени след толкова часове бодърстване. Но след като ги разгледа един по един, у него не остана никакво съмнение, че спят. Сънят на Жаклин беше неспокоен и шумен — издаваше нещо подобно на гърлено вайкане, а гърдите й се надигаха под блузата. Картър изглеждаше буден, ала устните му в единия край образуваха малко черно кръгче, подобно на дулото на пистолета му. Бланес хъркаше.

Оставаха десет минути до полунощ, а Елиса още не се беше появила.

Моментът беше настъпил.

Сърцето му щеше да изхвръкне. Помисли си дори, че другите може да го чуят как се блъска в гърдите му и да се събудят, но бе неспособен да го усмири.

Със забавени движения остави голямата лампа на пода, извади малката и я запали. Сега идваше неговото бойно кръщение, това беше най-подходящото определение за този момент.

Изгаси голямата лампа. Изчака. Нищо не се случи. Продължаваха да спят.

Светлината на малката лампа беше много слаба, толкова, колкото догаряща жарава в огнище, но беше повече от достатъчна, за да не се изплашат, ако внезапно се събудеха.

Остави запалената лампа на земята до другата и си събу обувките. Не изпускаше най-вече Картър от погледа си. Този мъж му се струваше ужасяващ. Той бе едно от онези жестоки същества, живели в свят, паралелен на неговия, толкова далечен от хидропонните растения, математиката и теологията, колкото бивол от лекция в Принстън. Беше сигурен, че ако се наложи да го премахне, за да защити себе си, бившият военен въобще нямаше да се поколебае.

Независимо от това нито Картър, нито самият дявол щяха да му попречат да извърши това, което бе намислил.

Стана и тръгна на пръсти към вратата. Беше съобразил да я остави отворена. Излезе в тъмния коридор и извади кибрита от панталона си. Няколко часа преди това, когато Картър търсеше кутийката, за да си запали цигара, Виктор се изплаши да не би да открие, че му го е взел. За щастие това не се бе случило.

Осветявайки пътя си с трептящия пламък, той сви надясно и стигна до коридорчето към първата барака. Там барабаненето на дъжда се чуваше по-силно, дори проникваше вятър. Виктор заслони клечката с ръка, за да не изгасне.

Тъмнината го измъчваше. Изпълваше го с ужас. По принцип Зигзаг (ако това чудовище наистина съществуваше, защото той все още се съмняваше) не представляваше пряка заплаха за него, но другите бяха посели заразата на страха в кръвта му. Бушуващата буря, липсата на светлина и тези стени от вледеняващ метал по никакъв начин не му помагаха да се успокои.

Клечката започна да пари пръстите му. Духна я и я хвърли.

За миг остана сляп, докато вземаше друга.

Страхът се поражда в голяма степен от въображението ни — Виктор беше чел за това безброй пъти. Ако не дадеш воля на фантазията си, мракът и шумовете по никакъв начин не могат да ти повлияят.

Клечката се изплъзна от ръцете му. Дори не му мина през ум да се наведе, за да я вдигне. Взе друга.

Както и да е, вече беше близо до целта. Когато пламъкът отново светна, той видя вратата на един-два метра вдясно от себе си.

— Къде ли е отишъл Виктор?

— Не знам — отвърна Жаклин. — И не ме интересува. — Обърна се с намерението да продължи да спи — изключването на съзнателността беше единственият й начин да потуши страха.

— Не можем да понесем целия този товар сами, Жаклин — отбеляза Бланес. — Виктор ни е от голяма помощ. Ако си тръгне, все едно че си тръгват вятърът и морето и остава единствено старата лодка.

Жаклин, която беше затворила очи, се надигна и изгледа Бланес. Той продължаваше да седи на стола, облегнал глава на екрана; зелената му тениска беше влажна от пот, а пъхнатите в широките джинси крака бяха изпънати и кръстосани.

Благото му и добродушно лице с необръсната сива брада и с надупчени от старо акне бузи и едър нос беше обърнато към нея и изразяваше обич.

— Какво каза?

— Че не бива да позволим Виктор да си тръгне. Той е единствената ни помощ.

— Не, не… Имам предвид… Каза нещо за вятъра и морето… и някаква стара лодка.

Бланес повдигна вежди, изразявайки любопитство.

— Обикновено клише. Защо питаш?

— Напомня ми за едно стихотворение, което Мишел написа, когато беше на дванайсет години. Прочете ми го по телефона и толкова ми хареса. Насърчих го да продължава да пише. Колко само ми липсва… — Жаклин сподави внезапния си порив за плач. — Отидоха си вятърът и морето. Остана само старата лодка… Сега е на петнайсет години и още пише стихове… — Потърка ръце и се огледа с внезапно обзело я безпокойство. — Нищо ли не чу?

— Не — прошепна Бланес.

Тъмнината в залата беше всеобхватна. На Жаклин й се стори, че е по-голяма от самото помещение.

— Аз съм следващата. — Говореше с глас, издаващ нещо между стон и хлипане, подобно на наказано малко момиченце. — Знам всичко, което ще направи с мен… Повтаря ми го всяка нощ… Много пъти съм си мислила да свърша със себе си и бих го направила, ако той ми позволеше… Но той не иска. Доставя му удоволствие да го чакам ден след ден… В отплата ми поднася наслада и ужас. Подхвърля ми насладата и ужаса, както се подхвърлят кокали на куче и аз ги предъвквам смесени в едно… Знаеш ли какво казах на мъжа си, когато реших да го напусна? „Още съм млада и искам да изживея живота си и да удовлетворя желанията си.“ — Поклати объркано глава и се усмихна. — Това не бяха мои думи… Той ги изрече чрез мен.

Бланес кимна разбиращо с глава.

— Изоставих съпруга и сина си… Изоставих Мишел… Трябваше да го направя. Той ме искаше сама. Идва при мен нощем и ме принуждава да пълзя на четири крака и да падам в краката му. Трябваше да се гримирам, да боядисвам косата си черна, да се обличам като… Знаеш ли защо косата ми сега е боядисана така? — Докосна с ръка червеникавата си коса и се усмихна. — Понякога си налагам да се разбунтувам. Струва ми страшно усилие, но го правя… Вече съм сторила прекалено много за него, не мислиш ли? Трябваше да загърбя целия си предишен живот — професията, съпруга си… Дори и Мишел. Нямаш представа каква ужасяваща омраза крие в себе си, какви неща говори за сина ми. Като живея сама… поне мога да посрещам цялата тази ненавист с тялото си…

— Разбирам — отвърна Бланес. — Но това положение ти харесва донякъде, Жаклин. — Вдигна глава, за да спре протеста й. — Казвам, че само донякъде. То е нещо подсъзнателно. Той трови подсъзнанието ти. Нещо като кладенец — спускаш кофата и като я издърпаш, виждаш най-различни неща. Вода, но също и мъртви гадинки. Всичко в теб, онова, което винаги се е таяло и което той е открил и изважда наяве. В крайна сметка, има и наслада…

Тя усети, че лицето на Бланес се променя, докато говори. Очите му изгубиха зениците си и заприличаха на гнойни абсцеси под веждите му.

В този миг се събуди.

Сигурно бе заспала или дори беше имала „изключване“. Отлично си спомняше — беше ужасно — виждаше как лицето на Бланес се променя и става като на… За щастие това беше само сън.

В този момент се огледа и осъзна, че се случва нещо лошо.

Картината се изчерпа. Виктор я затвори и зареди друга.

Не беше сигурен, че иска да го види. Изведнъж си каза, че не иска, дори Той да е истинският (колко ли злощастници са били разпънати на кръст в онези времена, преди да се стигне до този изстрадал Бог?). Не, не искаше да го види, поне с побиващите тръпки, които съпровождаха времената на Планк, подчинени на диктата на лутащи се атоми. Не искаше да види проядения Син, разкъсан в мигновение, в което дори Отецът не можеше да се вмести. Вечността, Безкрайната протяжност, Божествената и мистична роза съставляваха времето на Бог. Но тогава безкрайната краткост? Как трябваше да се нарече тя? Моментност?

Този толкова кратък интервал, в който Розата представлява само стъбълце, несъмнено принадлежеше на дявола. Светкавицата, проблясъкът в едно премигване, дори в намерението да мигнеш, траеха много повече. Виктор си мислеше нещо ужасно — в онази вселена от хилядни от секундата Доброто не съществуваше, понеже му беше нужно повече време, отколкото на Злото.

Беше ги намерил случайно следобеда, в един от класьорите в лабораторията на Зилберг, докато търсеше неизползвани компактдискове. Това бяха няколко диска с етикет на кутията, на който пишеше „Дисперс“.

Веднага си спомни разказаното от Елиса. Това сигурно бяха „дисперсиите“, за които Надя й беше говорила и които Зилберг пазеше; неуспешни опити с разтворени струни, направени с погрешно изчислени енергии и затова с неясни с изображения. Как бяха останали тук? Може би в „Игъл“ смятаха, че това е най-подходящото място да бъдат съхранени. А може би бяха непотребни. Във всички случаи беше убеден, че няма да види кой знае какво, но наименованието на файловете, които се показаха, когато пъхна един от дисковете в компютъра — „Разпятие“, последвано от някаква цифра, му се стори доста изкушаващо, доста подозрително, за да изпусне подобен уникален шанс.

В лабораторията на Зилберг имаше два преносими компютъра със заредени батерии. Виктор предположи, че техниците, които посещаваха острова, ги използваха, за да гледат дисковете. Въпреки нареждането на Бланес да извадят батериите от всички уреди, Виктор беше оставил батериите в единия от тях. За да не наруши плановете на другарите си, бе пресметнал набързо следното: лампата, която беше оставил при тях, консумираше по-малко енергия. Така че общо енергията, която използваха сега, се равняваше на тази на голямата лампа. А ако все пак вършеше нещо лошо, това изобщо не го интересуваше — беше решил да поеме тази отговорност. Искаше само да види някои от изображенията. Само някои, за Бога. Нищо на света нямаше да го спре.

Отвори първия файл разтреперан. Но той се оказа някакъв свят в бледорозово, сюрреалистично видение. Следващите девет приличаха на анимациите на художник от шейсетте години под въздействието на наркотик. Но единайсетият го остави без дъх.

Някаква местност, планина, кръст.

Изведнъж кръстът се превърна в кол без напречната част. Преглътна — тези промени в морфологията сигурно се дължаха на времената на Планк. Кръстът преставаше да бъде кръст през тези толкова краткотрайни интервали. Не забеляза никаква човешка фигура.

Изображението се задържа само пет секунди. Виктор го затвори и отвори следващото.

Беше много неясно — планина, която като че ли гореше. Затвори и опита следващия. Представляваше друг ракурс на сцената с кръста. А може би друга картина, защото сега забеляза втори кръст на хълма и крайчец от трети кръст вдясно. Три.

И фигури наоколо. Петна. Сенки без глави.

Ледена пот обливаше гърба му. Изображението беше много неясно, но дори и така, различаваше някакви форми на кръстовете.

Свали си очилата и се приближи до екрана така, че късогледите му очи да уловят всички детайли. Картината трепна и един от кръстовете изчезна почти напълно. На негово място остана някакво петно във въздуха, някакво издължено очертание, увиснало на дървото подобно на гнездо на оси върху греда.

Ти ли си, Господи? Ти ли си? Очите му се навлажниха. Протегна пръсти към екрана, сякаш искаше да докосне този размит силует.

Беше толкова погълнат, че не усети как вратата на лабораторията се отвори зад гърба му. Лекият шум от пантите беше удавен в рева на бурята.

За миг реши, че продължава да сънува.

Екранът на залата, върху който Бланес се беше облегнал, бе продупчен. Дупката беше голяма приблизително колкото обикновена топка, имаше овална форма и гладки ръбове. Светлината, която проникваше през нея, идваше сигурно от лампите в залата за управление от другата страна.

Но най-страшно беше случващото се с Бланес.

На лицето му имаше дълбок елипсовиден отвор. Заемаше дясната страна и обхващаше веждата, очната ябълка и цялата скула. Вътре се забелязваше (напълно видима на светлината, идваща откъм дупката в екрана) плътна червена маса. Жаклин идентифицира отделните й части: челните кухини, тънката пластина на носната преграда, влакната на лицевия и тригеминалния нерв, набръчканата повърхност на главния мозък… Беше като анатомична холография.

Отидоха си вятърът и морето.

Тишината край нея беше бездънна. Мракът също бе различен, някак по-твърд. Нямаше лампи, нито друго осветление, с изключение на светлината, която се процеждаше през дупката.

Отидоха си. Остана само старата лодка.

Изправи се и разбра, че не сънува. Всичко беше прекалено реално. Тя си беше тя и босите й стъпала докосваха пода, въпреки че не усещаше хлада на…

Някакво странно усещане я накара да погледне надолу — съзря върховете на гърдите си със зърната. Попипа тялото си. Нямаше нито дрехи, нито каквото и да е друго по себе си. Нищо не я покриваше.

Отидоха си вятърът и морето. Отидоха си. Отидоха си.

Обърна се към Картър, ала не го видя. Виктор също беше изчезнал. Бе останал единствено парализираният и разкъсан Бланес. И тя.

Само те двамата и мракът.

Покорен като кукла, Виктор се заби там, където Ръката го запрати. Блъсна се в отворената кутия с дисперсиите и усети остра болка под коленете. Просвайки се на земята, вдигна облак прах и се закашля. Тогава Ръката сграбчи косите му и той увисна във въздуха сред искрящи и чисти като сняг звезди. Почувства плесница, която превърна лявото му ухо в ръмжащ, преуморен мотор. Понечи да се хване някъде и одраска металната стена зад гърба си. Очилата му бяха изчезнали. На височината на зениците му застана някакво око без ирис — толкова черно, сякаш беше плътно. Толкова черно, че лесно се открояваше в слабия мрак наоколо. Чу пращенето на някакъв механизъм.

— Слушайте, отче тъпо… — Гласът на Картър, шептящ като поялник, като че ли идваше откъм окото. — Държа ви на мушка с 98S. Направен е от въглеродно влакно и има пълнител с куршуми трийсет и пет милиметра и половина. Един изстрел от това разстояние — и от вас няма да остане дори спомен за първата ви пръдня, ясно ли е?

Виктор изстена плачливо, ослепял без очилата си.

— Предупреждавам ви: нещо става с мен. Знам го, усещам го._Не съм аз._ Кълна ви се. Откакто се върнах на този проклет остров, станах по-лош, отколкото бях… Способен съм ей сегичка да ви пусна един куршум в челото, да избърша пръснатия ви мозък с кърпичка от панталона си и после да седна да закусвам.

Хайде, давай, каза си Виктор, но не успя да изрече нито дума, а и Картър не му даваше възможност дори да опита.

— Ако още веднъж изчезнете без предупреждение, ако напуснете мястото си, докато сте на пост, или пък включите още някой шибан апарат без позволение, кълна се, че ще ви очистя… Не е заплаха, а самата истина. Възможно е да ви видя сметката дори и да се държите добре, но нека пробваме. Не ме предизвиквайте, отче. Разбрахме ли се?

Виктор кимна утвърдително. Картър му върна очилата и го бутна към вратата.

Тогава се случи всичко.

Тя не точно го усети, предугади го.

Не беше образ, нито звук, нито мирис. Нищо материално, което да възприеме със сетивата си. Обаче разбра, че Зигзаг е там, в дъното на залата, по същия начин, както би разбрала, че някакъв анонимен мъж в тълпа от хора желае точно нея.

Отидоха си вятърът и морето. Остана бездната.

— Господи… Боже Господи, умолявам те! Умолявам ви, някой да ми помогне! Картър, Давид…! Помощ, помогнете ми…!

Ужасът има точка, от която няма връщане назад. Жаклин я достигна точно в този миг.

Клекна пред екрана до вдървеното тяло на Бланес, покривайки гърди с ръцете си, и започна да крещи отново и отново така, както никога преди в живота си — без да се сдържа, без да мисли за нищо друго, освен за обхващащата я от собствените й викове лудост. Виеше, блееше като агонизиращо животно, докато не раздра гърлото си, докато не усети, че сърцето й ще се пръсне, а дробовете й се изпълват с кръв, докато не осъзна, че е обезумяла или мъртва, или поне под упойка.

Изведнъж нещо откъм дъното на залата пристъпи към нея. Беше някаква сянка и докато се движеше, като че ли повлече със себе си част от тъмнината. Жаклин обърна глава и я загледа.

Когато видя очите, виковете й секнаха.

В същия момент тя успя да даде една-единствена и окончателна команда на своето тяло. Стана и се втурна към вратата, сякаш скочила от трамплин от палубата на потъващ кораб.

Отидоха си. Отидоха си. Отидоха си. Отидоха си. Отидоха си.

Каза си, че няма да успее. Нямаше да съумее да избяга. Той щеше да я хване преди това (движеше се много бързо, прекалено бързо). Но с последните остатъци от разума си осъзна, че действа правилно.

Постъпваше така, както всяко живо същество би постъпило на нейно място при вида на онези очи.

Снимката беше преработена. Компютърът я попита дали иска да я зареди. Затаявайки дъх, Елиса натисна клавиша ENTER.

След миг колебание екранът премигна в бледорозово и на него се появи замъглено изображение на залата за управление: тя успя ясно да различи лъскавия ускорител в дъното и двата компютъра на първи план. Но нещо беше променено, въпреки че поради липсата на ясна картина, тя не го забеляза веднага — имаше друг източник на светлина, някаква лампа, запалена до компютъра вдясно. На светлината й тя успя да види мъглявата сянка, седнала на същото място, на което седеше тя сега.

Усети, че не й достига въздух. Нещо в паметта й се пропука и отприщи порой от спомени. След десет години тя отново го видя. Некачественият образ й даваше широки възможности да го възстанови: кокалестият гръб, голямата ръбеста глава… Всичко беше раздробено от времето на Планк, но на нея не й бе нужна повече яснота на картината, за да разбере кой е той.

Рик Валенте се взираше в екрана на компютъра неподозиращ, че десет години по-късно тя ще го наблюдава на същия този екран. Беше сам и смяташе, че това ще продължи завинаги, ала теорията на Бланес го беше изтръгнала от вкаменелостта на времето подобно на рудна жила, открита от опитни миньори.

След като първоначалното вълнение премина, Елиса се сви в поза, доста подобна на тази на Рик — и двамата се взираха в случващото се или в случилото се, надничайки през ключалката към миналото, шпионирайки като недискретни прислужници.

Какво гледа? Какво прави?

Блясъкът на индикаторните светлини пред Рик й показа, че също като нея, той беше разтворил няколко времеви струни и изследваше резултатите. Положението на камерата, с която беше направила запис на светлинната мостра, й позволяваше да вижда екрана, който беше виждал и Рик, но неговият силует заставаше между нея и наблюдаваното от него. Така или иначе, тя нищо нямаше да види, дори той да се отдръпнеше. Ще трябва да ползвам профилаторите.

Нещо в изображението я заинтригува. Какво беше то? Защо изведнъж изпита такова безпокойство?

Колкото повече я гледаше, толкова повече нарастваше нейната увереност, че има нещо, което не се вписваше в ситуацията; нещо скрито, или може би прекалено явно, както в онези игри, където единствено много внимателно око можеше да открие едва забележимите разлики между две еднакви рисунки. Опита да се съсредоточи…

Резкият скок към друга времева струна почти я стресна. Сега Рик се беше отместил наляво, но контурите бяха, както и преди, много неясни и предположенията й се оправдаха тя дори не можеше да си представи каква бе сцената, в която той беше вторачен и която сега се откриваше пред нея без прегради на екрана на Рик, като някакво голямо петно с цвят на сепия. Ето тук трябва да е Зигзаг, но ми е нужен профил на картината и увеличение. До Валенте имаше друга фигура. Въпреки че й липсваше половината лице и част от торса, тя разпозна Розалин Рейтер. Несъмнено това беше моментът, в който Розалин го бе изненадала. Той вероятно се опитваше да й обясни какво прави там. Времевата струна, съответстваща на нищожно малка фракция от време в рамките на 4,10,10 часа — две секунди преди спирането на електрическия ток и на появата на Зигзаг. Розалин беше доста далеч от генератора. Как само две секунди по-късно бе успяла да влезе в помещението при него и да умре от електрически удар? Каза си, че очевидно всичко се е случило по време на нападението, дори започна да си съставя възможно обяснение…

Ала онова нещо, което не можеше да уточни, но толкова много я тревожеше, продължаваше да го има. Какво ли беше то?

Нямаше повече разтворени от нея струни. Преди да забрави, изписа на клавиатурата някаква команда и започна процесът на профилиране, който тя програмира така, че да може да продължи при спрян компютър.

Тогава осъзна друго: нито около силуета на Розалин, нито на Рик имаше сенки. Знаеше, че Розалин е мъртва и не може да породи двойник, но Рик? Означаваше ли това, че той също е умрял?

Докато разсъждаваше, изпита друго, по-силно безпокойство.

Обърна глава и се взря в обширната зала.

Залата за управление беше тъмна. Розовото лъчение на екрана бе единствената светлина в нея и тя се разпростираше само на два метра около нея. Следвайки указанията на Бланес, беше изключила ускорителя преди един час и бе измъкнала от контакта щепселите на останалите компютри и на апаратурата. Батерията на часовника й лежеше на масата (екранът й показваше часа — беше почти полунощ). Навън хаосът продължаваше. Яростните пристъпи на бурята се усещаха дори през стените. В прозорците се блъскаше една безкрайна вълна.

Не видя нищо необикновено, само сенки. Но тревожността й нарасна.

От десет години бе привикнала с това усещане, което я беше белязало; човек би казал, че всяка нощ къс нагорещено желязо дамгосваше кожата й.

Тя бе сигурна. Той беше тук.

Усещаше го толкова близо, толкова непосредствено до тялото си, че за миг си отправи абсурден укор — не беше подготвена да го посрещне… Страхът се превърна в камък в гърдите й. Стана залитайки и усещайки как косите й се изправят.

Неочаквано всичко премина. Чу нещо като викове — гласът на Картър — и забързани стъпки в бараките, но в залата за управление нямаше никого.

Когато обърна главата си напред, я видя.

Стоеше изправена насреща й, зад компютъра, осветена от екрана. Голотата й изглеждаше някак гумена, тя приличаше на недовършена фигура — сляп и безименен къс глина. Единствената черта на лицето й беше устата, която бе някак разместена, черна и необятна — разтворената й ръка можеше да влезе цялата в тази паст. Дори не разбра как успя да я познае.

В този момент Жаклин Клисо започна да се разпада пред очите й.

32

Събуди се и изстена от болка — лежеше по корем върху някакво прашно одеяло на пружина без дюшек и твърдата тел се беше отбелязала на бузата й. Не помнеше къде е, нито какво прави на това място и тези лица, лишени от черти, с блестящи очи, изобщо не й помогнаха да се ориентира. Ръцете я повдигнаха, без много-много да се церемонят. Поиска да отиде до тоалетна, но едва когато заговори на английски, престанаха да я дърпат за миг, колкото да сменят посоката и отново да я повлекат. След краткото и неуютно посещение в тоалетната (нямаше вода, нито кърпи), усети поне, че може да върви сама. Ала ръцете (сега видя, че принадлежат на войници с маски) отново я сграбчиха.

Харисън не обичаше островите.

Тези късове суша, тези геологически изключения насред морето в полза на човеците, бяха свидетели на много грешки. Техните самотни плодни градини, скрити от погледа на боговете, бяха благоприятен сценарий за погазване на норми и за богохулства. Ева е виновна за всичко. Но сега плащаха за древния грях — Ева или Жаклин Клисо — какво значение имаше? Змията се беше превърнала в змей:

Беше почти девет сутринта в неделя, 15 март, и над проклетия остров продължаваше да се излива плътна водна стена. Палмите по края на брега се люлееха като четки от пера в ръцете на нервен прислужник. Горещината и влагата запушваха носа на Харисън и една от първите му заповеди беше да включат всички климатици. Със сигурност щеше да се простуди, защото дрехите му още бяха мокри от бурята, която ги посрещна с приземяването им осем часа по-рано, но това беше най-малкото зло.

Загледан в пейзажа, с ръце в джобовете и замислен над островите, греховете и мъртвите Еви, Харисън каза:

— Двамата мъже, които влязоха в залата, трябва да са били войници. Те имат закалка, свикнали са да виждат какво ли не… Какво е специалното в това, професоре? — Обърна се към Бланес, който седеше пред прашната маса. Седеше с наведена глава и не беше докоснал чашата с вода, която Харисън му бе предложил. — То е нещо повече от обезобразени тела, нали? Нещо повече от засъхнала кръв по стените и тавана…

— Това е Въздействието — каза Бланес със същия безличен и изпразнен тон, с който бе отговарял и на предишните въпроси. — Убийствата, извършени от Зигзаг, са като сцени от миналото. Предизвикват Въздействие…

Известно време Харисън не правеше нищо друго, освен да поклаща глава.

— Разбирам. — Отдръпна се от прозореца и отново се разходи из трапезарията. — И това… способно ли е… да ни промени?

— Не разбирам.

Харисън едва движеше само необходимите за артикулацията на думите мускули. Лицето му представляваше напудрена маска.

— Да ни накара… да вършим или да мислим странни неща…

— Предполагам, че да. Подсъзнанието на Зигзаг отравя по някакъв начин всички ни, защото се преплита с нашето настояще…

Трови ни. Харисън си заповяда да не гледа към Елиса, която седеше там, задъхвайки се като диво животно, с тази своя прилепнала към тялото тениска и джинси, срязани на височината на слабините, със смугла, лъщяща от потта кожа и катраненочерна разрошена коса.

Не искаше да я гледа, защото не желаеше да изгуби контрол. Трудно можеше да се овладее — ако я гледаше дълго време или дори само достатъчно време, беше способен на всичко. А той все още не искаше да прави нищо. Трябваше да е предпазлив. Дотогава, докато професорът имаше да казва или прави нещо, той щеше да запази спокойствие.

— Нека пак повторим основното, професоре. — Потърка очи. — Да започнем отначало. Сам ли бяхте в прожекционната зала…

— Бях заспал, но се събудих от искрите. Хвърчаха от всички контакти — конзолата, електрическите ключове… Също и в лабораторията…

— А в кухнята видяхте ли? — Харисън надникна през вратата, изкривявайки лице в гримаса от миризмата на изгоряло. — Изолацията на контактите е обгоряла, а кабелите — напълно оголени… Как е могло да се случи това?

— Направил го е Зигзаг. То е нещо ново. Научил се е… да изтръгва енергия от изключени уреди.

Харисън поглаждаше брадичката си, докато гледаше учения. Трябваше да се обръсне. Да се изкъпе, за да се съживи, да си отпочине като хората в истинско легло. Но още не беше дошло времето да направи всичко това.

— Продължавайте, професоре.

Осата. Преди всичко трябва да убия осата, която жили мислите ми.

— На светлината от тези искри успях да видя… Дори не знам как разбрах, че това е Жаклин… Повърнах. Започнах да крещя.

Вратата на трапезарията се отвори и ги прекъсна. Влезе Виктор, придружен от един войник. Беше толкова мръсен, колкото и останалите — гол до кръста, с риза, вързана на колана, и лице, подпухнало от недоспиване и от плесниците, които Картър му беше зашлевил. Харисън се отврати, като го видя: болнавата му бледост, липсата на окосмяване по гърдите, старомодните му очила… Всичко в този тип му напомняше за незрял червей, за длъгнеста попова лъжичка. А на всичко отгоре се беше напикал в панталоните, докато влизаше в прожекционната зала, и петното още личеше на крачолите му. Харисън му се усмихна, решен да изтърпи дори и господин Попова лъжичка.

— Починахте ли си, господин преподавател?

Лопера кимна утвърдително с глава и седна на един стол. Харисън забеляза, че жената го гледа с тревога. Как беше възможно тя да е приятелка на тази жалка карикатура? Може би нямаше да е зле да го убие пред очите й. Може би щеше да е прекрасно тази курва да го види как издъхва. Скъта тази мисъл в себе си с намерението по-късно да я сподели с Юргенс. Съсредоточи се върху Бланес.

— Докъде бяхме стигнали? Видяхте останките от професор Клисо и… какво стана после?

— Всичко отново беше потънало в мрак. Но аз вече знаех, че той отново е атакувал. — Спря и наблегна на следващите си думи: — Тогава го видях.

— Кого?

— Рик Валенте.

Настъпи тишина, едва нарушавана от монотонния звук на дъжда.

— Как го познахте, след като е било тъмно?

— Видях го — повтори Бланес. — Той като че ли излъчваше светлина. Беше прав пред мен, в прожекционната зала, покрит с кръв. Избяга през вратата, преди Картър и професор Лопера да дойдат.

— И вие ли го видяхте? — изрече Харисън по посока на Виктор.

— Не… — Виктор изглеждаше с изчерпани сили. — Но в този момент би било трудно да забележа каквото и да било…

— А вие, госпожо професор? — попита Харисън, без да я поглежда. — Мисля, че още сте били в залата за управление, нали? Припаднали сте… Видяхте ли Валенте?

Елиса дори не вдигна поглед.

Харисън почувства страх — не от това, че тя може да му стори нещо, а напротив — от всичко онова, което той имаше желание да стори с нея. От всичко онова, което щеше да й направи, когато му дойдеше времето. Изпитваше паника при вида на тялото, с което щеше да си играе на толкова непознати неща. След кратка пауза пое дъх и го издиша под формата на словесен поток.

— Не знаете, не отговаряте… Добре, както и да е, моите хора ще го намерят. Няма да може да избяга от острова, където и да се крие. — Обърна се отново към своя добър приятел Бланес. — Смятате ли, че Валенте е Зигзаг?

— Нямам никакво съмнение.

— И къде е бил през всичките тези години?

— Нямам представа. Ще трябва да го проуча.

— Бих искал да разбера, професоре. Да разбера как го е направил — той или неговият „дубликат“, „двойник“, или както и да се нарича… как е успял да ликвидира толкова хора измежду вас. Искам да разбера неговия фокус, ясно ли е? Един учител в училище отговаряше на всичките ми въпроси по следния начин: „Не питай за причините, резултатът ти е достатъчен.“ Но „резултатът“ сега се намира в съседната зала и е труден за разбиране. — Въпреки че се усмихваше, лицето на Харисън изразяваше болка.

— Това е резултат, от който настръхваш. Човек не може да не се запита какви ли мисли са минавали през главата на господин Валенте, за да върши всичко това с човешки тела… Нужно ми е нещо като доклад. В крайна сметка този проект е колкото ваш, толкова и наш.

— А на мен ми е нужно време и спокойствие, за да изследвам случилото се — отвърна Бланес.

— Ще имате и двете.

Елиса погледна Бланес объркано. Заговори за пръв път, откакто беше започнал дългият разпит.

— Да не си полудял? — каза на испански. — Нима ще сътрудничиш с тях?

Харисън изпревари Бланес, преди той да е отговорил.

— „Да не си полудял“ — изимитира на развален испански с насмешлив тон. — Всички сме „луди“, госпожо професор… Кой не е?

Наклони се към нея. Сега вече можеше да я погледне и не мислеше да се лиши от това удоволствие — стори му се толкова красива, толкова възбуждаща, въпреки мириса на пот и нечисто, който се излъчваше от нея, и неспретнатия й вид, че усети как го побиват тръпки. Скалъпи набързо някаква реч, за да използва максимално тези секунди на съзерцание, възприемайки поучителния тон на баща спрямо любимата си, макар и непокорна дъщеря:

— Лудостта на някои от нас обаче се състои в това да сме сигурни, че другите спят спокойно. Живеем в опасен свят; свят, където терористите атакуват тайно, изненадващо, без да показват лицата си, точно както Зигзаг… Не можем да допуснем… случилото се тази нощ да бъде използвано от неподходящи индивиди.

— Именно вие не сте подходящите индивиди — каза Елиса дрезгаво, отвръщайки на погледа му.

Харисън застина с отворена уста, прекъснат на средата на думата. Сетне добави почти нежно:

— Може и да не съм, но има и по-лоши от мен, не забравяйте това…

— Вероятно, но те са под вашето командване.

— Елиса… — намеси се помирително Бланес.

— О, няма никакъв проблем… — Харисън се държеше като възрастен, желаещ да покаже, че в никакъв случай не могат да го засегнат думите на едно дете. — Госпожа преподавателят и аз поддържаме… специални отношения… от години насам. Вече се познаваме. — Отдалечи се от нея и затвори очи. За миг звукът на дъжда по прозореца му напомни за пролята кръв. Разтвори ръце. — Предполагам, че сте гладни и изморени. Можете да хапнете и да си починете, ако желаете. Моите хора ще претърсят острова педя по педя. Ще открием Валенте, ако е изобщо… „намираем“. — Изсмя се отривисто. Сетне погледна Бланес така, както продавач би погледнал привилегирован клиент. — Ако ни предоставите доклад за случилото се, професоре, ще забравим всички прегрешения. Знам защо се върнахте тук и защо избягахте и ви разбирам… „Игъл Груп“ няма да предяви обвинения срещу вас. Всъщност вие не сте под арест. Опитайте да се отпуснете, поразходете се… ако имате желание в това време. Утре ще дойде една научна делегация и щом й представите изводите си, ще можем да се приберем вкъщи.

— Какво ще стане с Картър? — попита Бланес преди Харисън да излезе.

— Опасявам се, че с него няма да сме така любезни.

— Върху влажното яке от тъкан в естествен цвят, което носеше Харисън, значката с емблемата на „Игъл Груп“ хвърляше отблясъци. — Но окончателната му съдба не е в мои ръце. Господин Картър ще бъде обвинен, между другото, и за това, че е получавал заплата за работа, която не е вършил…

— Той се опитваше да се защити като нас.

— Ще се опитам да допринеса за накланяне на везните в другата посока, когато го изправят пред съд, професоре, но повече от това не мога да обещая.

Харисън направи движение с ръка и двамата войници в стаята го последваха. Когато вратата се затвори зад тях, Елиса отметна косата от лицето си и погледна Бланес.

— Какъв доклад възнамеряваш да му дадеш? — избухна тя. — Нима не разбираш какво иска той? Ще превърнеш Зигзаг в оръжието на двайсет и първи век! Войници ще убиват врага, като използват времето или нещо от този род! — Стана и удари с юмрук по масата. — За това ли ще ти послужи смъртта на Жаклин? За да изготвиш някакъв шибан доклад?

— Елиса, успокой се… — Бланес изглеждаше изумен от гнева й.

— На този дърт кучи син му играеха очичките при мисълта за деликатеса, който утре ще предложи на научната делегация! Този противен и лигав мръсник…! Този жалък пръч, гнусен дъртак…! На него ли ще помагаш?

— Плачът отново я повали на стола и тя захлупи лице в ръцете си.

— Струва ми се, че преувеличаваш, Елиса. — Бланес стана и отиде в кухнята. — Очевидно е, че искат да научат ключовата информация, но те са в правото си…

Елиса престана да плаче. Внезапно се почувства прекалено изтощена дори и за това.

— Говориш така, сякаш „Игъл“ са хайка платени убийци — продължи да говори Бланес от кухнята. — Нека не преобръщаме нещата с главата надолу. — След кратка пауза добави с променен глас: — Харисън е прав — контактите са овъглени, а кабелите — оголени… Това е невероятно… С една дума, няма как да си стоплим кафе… Някой иска ли минерална вода и бисквити?

Върна се с пластмасова бутилка, пакет бисквити и книжна салфетка. Показа се през прозореца, докато се хранеше.

— Нямам намерение да сътруднича с тези изчадия, Давид — заяви тя сухо. — Ти прави каквото искаш, но аз няма да им кажа нито дума. — Взе неохотно една бисквита и я изяде на две хапки. Боже, колко беше гладна. Взе си още една, а после и трета. Поглъщаше ги на големи залъци, почти несдъвкани.

Тогава сведе поглед и видя салфетката, която Бланес току-що бе поставил на масата. На нея имаше написано нещо на ръка с едри, припрени букви:

Продължаваше да вали, но не така силно. Освен това тя се чувстваше толкова спарена и лепкава от пот, че изпита благодарност към този неочакван душ от чиста вода. Свали обувките и чорапите си и пристъпи по пясъка с вид на човек, който има намерение да се поразходи, необезпокояван от никого. Огледа се и не видя и помен от Харисън и войниците му. И изведнъж застина.

На около два метра върху пясъка видя стола.

Позна го веднага — седалка от черна кожа, метални крака на колелца, от дясната страна на облегалката — издължена елипсовидна вдлъбнатина с гладки ръбове, стигаща почти до средата. Два от четирите крака липсваха, а една от облегалките за ръцете беше старателно надупчена и през нея се виждаха сребристи камъчета. Този стол би паднал на земята, ако беше обикновен и нормален.

Но той не беше нито обикновен, нито нормален. Дъждът не го мокреше, дори не оставяше пръски по него. Капките не отскачаха от повърхността му, въпреки че тя нямаше също така усещането, че те минават през него, както при холография. Те бяха като сребърни иглички, хвърляни от някого на небето: забиваха се в седалката и изчезваха, а след това отново се появяваха под нея и падаха на пясъка.

Елиса остана загледана с изумление в стола. За пръв път го беше видяла по време на разпита, препъващ краката на Харисън като безшумна и вцепенена котка. Харисън бе минал през нея, докато вървеше, по същия начин както сега го правеше дъждът. Беше забелязала, че когато това видение се появи, един от войниците започна да гледа и да върти нещо по своя часовник-компютър, който несъмнено беше останал без енергия.

Изминаха около пет секунди и столът изчезна. Искаше й се да разполага с време (и с желание), за да изучи раздвояванията. Това беше една от най-невероятните находки в историята на науката. Почти бе склонна да оправдае Марини, Крейг и Рик, при все че вече беше прекалено късно да им бъде простено.

Когато столът изчезна, тя се обърна на сто и осемдесет градуса и мина през телените заграждения.

Побиха я тръпки при мисълта, че Зигзаг не се различава много от този стол: той беше също периодично явяващо се видение, резултат от алгебричния сбор на две различни времена. Но Зигзаг притежаваше воля. И волята му беше да ги измъчва и убива. Оставаха му три жертви до пълното изпълнение на замисъла на тази воля (може би четири, ако брои и Рик), освен ако те не направеха нещо. Трябваше да направят нещо. Възможно най-бързо.

От караулката и склада бяха останали само две почернели стени и до тях останки от разрушения. Други стени имаха вид на наскоро срутили се, несъмнено от мусонните ветрове. По-голямата част от останките и металът бяха отвени към северната страна, оставяйки в центъра оголена площ от по-твърда земя, и това се дължеше вероятно на високата температура от взрива, въпреки че тук-таме бяха поникнали храсталаци.

Реши да изчака до стените. Остави обувките си на земята, развърза тениската и се почеса по косата. Вместо да я измие, дъждът я беше сплъстил. Отметна глава назад, за да могат капките да окъпят лицето й. Пороят беше на път да спре, а слънцето започваше да пробива иззад гъстите облаци.

Миг по-късно пристигна Бланес. Размениха няколко думи, сякаш се срещаха случайно. След още пет минути се появи Виктор. На Елиса й домъчня, когато видя в какво състояние беше: блед и размъкнат, с небръсната от два дни брада, а къдравата му коса стърчеше на туфи. Дори и сега Виктор слабо й се усмихна.

Бланес хвърли поглед наоколо и тя повтори жеста му: на север, отвъд станцията, имаше палми, сиво море и самотен пясък; на юг — четири военни хеликоптера бяха кацнали в пръстта на граничната ивица с джунглата. Като че ли нямаше никого наблизо, въпреки че някъде отдалеч чуваха звуци от птици и гласове на войници.

— Тук сме на сигурно място — каза Бланес.

Погледите им се срещнаха и внезапно Елиса усети, че не може повече да се сдържа. Хвърли се в ръцете му. Прегърна здраво това яко тяло и почувства как разтворените му ръце обгръщат гърба й.

И двамата заплакаха, макар различно от всеки друг път — беззвучно и без сълзи. Независимо от всичко, при спомена за приятелката си, Елиса се вкопчваше в една натрапчива мисъл. При Жаклин, горкичката, всичко стана бързо, нали? Да, със сигурност, не е разполагал с енергия, за да… Но тя знаеше, че и двамата плачат също така от мъка за самите себе си, понеже се чувстваха загубени, потиснати от тревогата пред една неумолима присъда.

Видя как Виктор пристъпи с изкривено лице и прегърна и него, облягайки брадичка на кокалестото му, мокро от дъжда рамо.

— Съжалявам… — хлипаше Виктор. — Прости ми… Аз бях този, който…

— Не, Виктор. — Бланес погали бузата му. — Не си сторил нищо лошо. Включеният ти лаптоп няма нищо общо. Той използва потенциалната енергия на уредите. За пръв път го прави. Не можехме да се предпазим от това…

Когато Елиса усети, че Виктор започва да се успокоява, се отдръпна и го целуна по челото. Имаше желание да целува, да прегръща и да обича. Искаше й се да е обичана и някой да я утеши. Но отложи това за по-късно и се опита да се концентрира върху задачата, която я чакаше. След случилото се с Жаклин се беше заклела да ликвидира Зигзаг, макар и с цената на собствения си живот. Да му отнеме силите. Да го изключи. Да го унищожи. Да го премахне. Да го зачертае. Да го прати на майната. Не беше сигурна как най-точно да го изрази — може би по всички тези начини.

— Какво се случи в залата за управление, Елиса? — попита припряно Бланес.

Тя му разказа онова, което не бе пожелала да разкрие пред Харисън, включително „изключването“, по време на което беше видяла как Жаклин се разпада.

— Оставих да се изработи профил на изображението — добави. — Ако не са пипали нищо, вече трябва да е готово.

— Явиха ли се двойници?

— Столът на компютъра. Видях го два пъти. Нито Розалин, нито Рик са се появявали.

— Странно е…

Бланес поглади брадата си. Сетне заговори с глас, съвсем различен от този при разпита: пресеклив, бърз, почти задъхан.

— Добре, ще ви разкажа какво предполагам. На първо място, Елиса, разбира се, е права. Щом изготвим доклада, няма да сме им нужни повече. Всъщност сега, когато знаем как се е появил Зигзаг, ние се превръщаме в опасни свидетели. Несъмнено ще искат да ни унищожат, но дори и да не е така, няма да им поднеса Зигзаг на тепсия, за да го превърнат в Хирошима на двайсет и първи век… Струва ми се, че всички сме съгласни по този въпрос…

— Елиса и Виктор кимнаха. — Но трябва да играем предпазливо — да не сваляме всички карти, да скрием няколко в ръкава… Затова за нас е от жизнено значение да разберем добре случилото се и да узнаем кой е Зигзаг…

— Но нали вече знаем — Рик Валенте… — намеси се Виктор, ала Бланес махна с ръка.

— Излъгах ги. Исках да ги отдалеча, да ги пратя да претърсват острова, за да им отклоня вниманието. В действителност не видях нито Рик, нито когото и да било в прожекционната зала.

Елиса беше подозирала нещо подобно, но не можа да скрие разочарованието си.

— Значи знаем толкова, колкото и преди — каза тя.

— Струва ми се, че знам нещо повече. — Бланес я погледна. — Мисля, че вече знам защо Зигзаг ни убива.

— Какво?

— Заблуждавали сме се от самото начало.

Очите на Бланес искряха. Тя добре познаваше това изражение: изражението на учен, който в един трепетен миг се докосва до истината.

— Хрумна ми малко след като видях останките от Жаклин… Когато войниците ме отведоха в трапезарията и успях да се успокоя достатъчно, за да мога да мисля, си спомних какво бях видял в залата… Онова, което Зигзаг беше сторил с Жаклин… Откъде се взема тази безгранична жестокост? Той не се задоволява само да ни убива, има някакво ожесточение, което надхвърля всякакви граници, всяка възможност да бъде разбрано… Защо? Досега говорехме за луд, възприемахме Зигзаг като скрит психопат измежду нас самите…, като някакъв „дявол“, както го наричаше Жаклин. Но аз се запитах дали може да има научно обяснение за такова безмерно зверство, за подобна свръхчовешка свирепост… Мислих много и ето какво открих. Може и да ви се стори странно, но ми изглежда доста вероятно.

Коленичи и започна да пише върху пясъка като върху черна дъска. Елиса и Виктор се наведоха до него.

— Да предположим, че в момента, в който е настъпило раздвояването, лицето е изживявало пристъп на гняв… Да си представим, че е удрял някого… Но дори и това не би било необходимо — просто някакво силно чувство, някаква агресивност, насочена може би към жена… Ако е било така, при настъпване на раздвояването не е можел да промени емоционалното си състояние, нито дори да смекчи чувството си. Не е имал време. За едно време на Планк нито един неврон не е в състояние да изпрати информация на следващия неврон… Всичко се задържа в същото състояние, без промяна. Ако раздвоеното лице е било в плен на бурен порив, на желание да нарани или да унижи, двойникът е застинал в това настроение.

— Дори и да е така — възрази Виктор, — той трябва да не е бил с всичкия си…

— Не непременно, Виктор. Точно тук сме грешили. Защо не се запиташ следното: на какво се основава нашата представа за доброта? Кога казваме за някого, че е „добър“? Всеки човек в определен момент може да пожелае ужасни неща и в следващия да се разкайва. Но за това се иска време, та било то и части от секундата… Зигзаг не е имал тази възможност. Той живее в една-единствена струна, в една микроскопична изолирана фракция от продължителността на нещата… Ако раздвояването беше настъпило една секунда по-късно, Зигзаг е можело вероятно да бъде ангел, а не демон…

— Зигзаг е чудовище, Давид — прошепна Виктор.

— Да, чудовище, и то най-страшното — обикновен, нормален човек в даден момент.

— Това е абсурдно! — Виктор нервно се смееше. — Извинявай, но грешиш…

— И на мен ми е трудно да повярвам… — Елиса беше силно впечатлена от разсъжденията на Бланес. — Разбирам мисълта ти, но не вярвам мъчението и болката, които причинява на жертвите… Тази извратена „зараза“, която присъствието му предизвиква… Тези отвратителни кошмари…

Бланес я гледаше втренчено.

— Желания на произволно взет човек в определен, изолиран интервал от време, Елиса.

Тя се замисли. Не можеше да възприеме Зигзаг по този начин. Цялото й тяло се бунтуваше при мисълта, че нейният мъчител, нейният безмилостен палач, съществото, което от години сънуваше и което едва се осмеляваше да погледне, може да е нещо друго, освен Абсолютното зло. Но не откри никакъв пропуск в разсъжденията на Бланес.

— Не, не, не… — отричаше Виктор. Ситният и все по-слаб дъждец пръскаше очилата му. — Ако това, което казваш, е вярно, моралните категории, доброто и злото… какво става с тях? Те се превръщат чисто и просто в зависими от динамиката на съзнанието. Нима не са свързани с нашата най-съкровена същност? — Гласът на Виктор се извисяваше все повече и повече. Елиса се изправи, опасявайки се, че войниците ще ги чуят, но никой не се виждаше наоколо. — Според абсурдната ти идея всеки човек, дори най-добрият съществувал някога, дори… дори… Христос може да бъде чудовище в изолиран отрязък от време…! Даваш ли си сметка какво означава твоето твърдение…? Че всеки би могъл да извърши… това, което видях в прожекционната зала! Това, което видях, Давид… Това, което ти и аз видяхме, че е сторил с онази клета жена… — Лицето му беше изкривено в гримаса на страх и погнуса. Свали очилата си и прокара ръка по лицето си. — Признавам, че си гений — добави по-спокойно, — но твоята област е физиката… Доброто и злото не зависят от хода на времето, Давид. Носим ги заложени в сърцата си, в душите си. Всички сме подвластни на пориви, желания, изкушения… Някои ги овладяват, други им се поддават: в това се състои същността на религията.

— Виктор — прекъсна го Бланес, — искам да кажа, че той може да е всеки. Мога да съм аз. Преди не мислех така. Вътре в себе си смятах, че мога да се изключа от вариантите, породили Зигзаг, понеже знам много добре какво представлявам в същността си, или поне така си мисля… Сега смятам, че никой не може да бъде изключен. Възможните варианти обхващат цялото човечество.

— Дори и така да е — намеси се Елиса, — трябва да открием кой е той. Ако не е бил Жаклин, му остават двайсет и четири часа, докато отново нападне…

— Така е, най-важното сега е да възпрем Зигзаг — съгласи се Бланес. — Трябва да видим различните ракурси на изображението.

— Бих могла да опитам сега — подметна тя.

— Не съм сигурен, че моментът е подходящ…

— Да — каза Виктор. — Докато ме водеха през бараката, се оглеждах: в станцията са останали само двамата войници, заспали в лабораторията на Зилберг, и един на пост в стаята, където държат затворен Картър. — Обърна се към Елиса. — Ако влезеш откъм първата барака, ще можеш да се добереш до залата за управление, без да те видят…

— Ще опитам — каза Елиса. — Картината сигурно вече е изчистена и по-ясна.

— Идвам с теб — предложи Виктор.

Погледнаха Бланес, който се съгласи.

— Добре, аз ще наблюдавам от кухнята да не би Харисън и хората му да се върнат. Трябва да действаме бързо. Когато разберем кой е Зигзаг… ще унищожим всички данни, за да не могат „Игъл“ никога да узнаят какво се е случило.

Тя кимна, разбирайки много добре какво иска да каже: Ще унищожим всичко, включително онзи от нас, който се окаже Зигзаг.

Разделиха се и подчинявайки се на някакъв порив, Бланес я прегърна. След това се отдръпна малко, за да може да я гледа в очите, докато говори:

— Зигзаг е просто грешка, Елиса, сигурен съм. Грешка на хартия, а не злонамерено създание. — Неочаквано той й се усмихна и гласът му й напомни гласа на професора, на когото толкова се бе възхищавала. — Иди и поправи тази проклета грешка веднъж завинаги.

„Сега най-важното е да възпрем Зигзаг“ — Харисън беше напълно съгласен с Бланес по този въпрос. В замяна на това обаче ученият жестоко се лъжеше, когато твърдеше, че не става дума за злонамерено създание.

Разбира се, че беше точно такова. Най-страшното зло, стъпвало някога по земята. Истинският и единствен Дявол.

Стана с известно усилие — годините започваха да му тежат — прибра слушалката в якето си и каза на Юргенс да сгъне малката антена на насочващия се микрофон, с чиято помощ бяха подслушали разговора край палмите от сто метра разстояние. Идеята му да изпрати войниците да претърсват острова, а той да ги чака при станцията с подготвен микрофон, беше дала резултат.

— Неизгодното за нас е, че учените са те — отбеляза, наблюдавайки хармонично оформеното петно, което Елиса представляваше за него в далечината. Облеклото й беше толкова оскъдно, че от точката, където се намираше, му се струваше направо гола. — Но точно в това се състои нашето предимство. Те са учени и следователно — невежи… Бях сигурен, че Бланес ни лъже, за да може да остане с колегите си насаме. Въпреки това измамата му ни свърши добра работа… Добре е войската да е другаде, ние не искаме свидетели, нали така? В края на краищата все още не са ни наредили да ги ликвидираме. Но ние ще го направим. Това ще бъде нашата тайна, Юргенс. Ще поорежем, ще поразчистим… Съгласен ли си?

Юргенс беше съгласен. Харисън се обърна и го погледна. При пристигането в Нуева Нелсон му беше заповядал да се крие и да изчака на плажа, докато настъпи подходящият момент — момента да бъдат пуснати в действие изключителните му способности.

И този момент беше дошъл.

— Ще отидеш в бараките. Ще заобиколиш, за да не те види Бланес, и още сега ще очистиш Бланес и Картър. После ще изчакаме другите двама да получат това, което търсят, и когато това стане, ще убиеш Лопера пред очите на преподавателката. Искам тя да види това. А нея ще затвориш в една от стаите и ще я разпитаме. Нужен ни е докладът. Разполагаме с целия ден до пристигането на делегацията — аз и ти, — за да я накараме да проговори… Ще бъде доста интересно. Утре рано сутринта не трябва да е останал нито един жив учен…

Докато Юргенс бавно се отдалечаваше, за да изпълни заповедта, Харисън си пое дълбоко въздух и се загледа в морето, в разпръскващите се облаци и в слънцето, което си проправяше път с немощни лъчи. За пръв път от много време насам се чувстваше щастлив.

С Юргенс до себе си не се страхуваше дори и от Зигзаг.