Зигзаг

22

Мадрид,

21 декември 2011 г.

20:32 ч.

Нощта беше много студена, но дисплеят на климатика в апартамента й показваше неизменно двайсет и пет градуса. Тя беше в кухнята и си приготвяше вечеря. Беше боса, ноктите на краката и на ръцете й бяха грижливо лакирани в червено, черната й свилена коса хвърляше отблясъци от скорошно посещение при фризьор, бе гримирана и носеше лилав халат до коленете и много секси бельо от черна коприна, а под халата, както казахме, нямаше чорапи. Мобилният й телефон, поставен на електронен пиедестал, бърбореше нещо по микрофона. Беше майка й: тази Коледа щеше да празнува в къщата във Валенсия заедно с Едуардо, сегашния си приятел, и искаше да разбере дали Елиса има желание да отскочи при тях за Бъдни вечер.

— Не искам да те насилвам, Ели, разбери ме правилно… Постъпи както ти искаш. Въпреки че, ако ме питат, ги винаги правиш това, което си искаш. Знам също така, че празниците не те вълнуват особено…

— Бих искала да дойда, мамо, честно. Но още не мога да ти обещая със сигурност.

— Кога ще разбереш?

— Ще ти се обадя в петък.

Приготвяше си гювеч от печени зеленчуци и включи бъркалката, а сетне изсипа съдържанието на супника в нагорещения тиган. Яростно съскане я накара да се отдръпне. Трябваше да усили звука на мобилния телефон.

— Не искам да обърквам плановете ти, Ели, но ми се струва, че ако нямаш нищо предвид… С една дума, хубаво би било да направиш усилие… И нека ти е ясно, че не го казвам заради себе си. Съвсем не. — Гласът се поколеба. — Ти си тази, която се нуждае от компания, дъще. Винаги си била единак, но сега нещата са наистина различни… Една майка не може да се заблуди.

Дръпна тигана от огъня, извади тавичката от фурната и поръси зеленчуците със соса от тигана.

— От месеци, даже години, напълно страниш от всичко. Изглеждаш разсеяна, сякаш си другаде, когато ти говорят. Последния път, когато дойде вкъщи, онази неделя, в която обядвахме заедно, кълна ти се, че дори си помислих, че… не си вече същата.

— Същата като кога, мамо?

Взе бутилка с минерална вода от хладилника и чаша и се запъти към хола, стъпвайки по мекия килим. Можеше прекрасно да чува телефона оттук.

— Същата, както когато живееше при мен, Елиса.

Не беше необходимо да пали никаква лампа — всички лампи в дома й бяха запалени, включително и в помещенията, които за момента не смяташе да ползва, тоест банята и спалнята. Щракваше ключа за осветлението при първите признаци на слънчевия залез. Плащаше цяло състояние за този си навик, особено през зимата, но тъмнината беше едно от нещата, които не можеше да понася. Спеше винаги с няколко запалени лампи.

— Добре де, не ми обръщай внимание — говореше майка й. — Не ти се обадих, за да те критикувам… — Но така излиза, помисли тя. — Не искам също така да се чувстваш задължена. Ако вече си имаш планове с някого… Онова момче, за което ми спомена… Рентеро… само кажи — и ще разбера. Няма да ти се сърдя, напротив.

Колко си хитра, мамо. Остави чашата и бутилката на масата пред телевизора с плосък екран, който излъчваше картина без звук. Сетне се върна в кухнята.

Мартин Рентеро беше преподавал по информатика в „Алигиери“ до тази година, но наскоро бе назначен в университета в Барселона и се премести там. Миналата седмица обаче беше дошъл до Мадрид за някакъв конгрес и отново се бяха видели с Елиса. Имаше черни гъсти коси и мустаци и много добре осъзнаваше, че е привлекателен. През времето в „Алигиери“ няколко пъти бе канил Елиса на вечеря и й беше казвал, че много я харесва (той не беше първият мъж, който й говореше по този начин). Когато отново се срещнаха, тя изобщо не се съмняваше, че пак ще премине в настъпление. Действително, още щом я видя, я покани да излязат в събота или неделя, но тя трябваше да отиде на коледното тържество с колегите си от „Алигиери“. Тогава Рентеро направи решителна стъпка — планирал да наеме къща в Пиренеите, можели да прекарат празниците там. Как й се струвало?

Това й се стори прекалено, трябваше да помисли. Мартин й харесваше и знаеше, че й трябва компания.

Но, от друга страна, изпитваше страх. Не от Мартин, а за Мартин — страх за това какво можеше да стане с него, ако тя се изпусне, ако нейните „мании“ я накарат да загуби контрол, ако многобройните й страхове я издадат?

Ще му откажа, както и на мама. Не искам да поемам ангажимент с никого. Изключи фурната и извади тавичката с печените зеленчуци.

— Ако имаш планове, няма да е лошо да ми ги съобщиш.

— Не, мамо, никакви.

В този момент иззвъня телефонът в хола. Запита се кой ли можеше да бъде. Не очакваше никакво друго обаждане тази вечер и не го желаеше, защото възнамеряваше да си поиграе няколко часа, преди да си легне. Погледна електронния часовник в кухнята и се успокои — имаше достатъчно време.

— Извинявай, по-късно ще ти се обадя, мамо. Търсят ме на другия телефон…

— Само да не забравиш, Ели.

Изключи мобилния телефон и се отправи към трапезарията, мислейки си, че по всяка вероятност е Рентеро, заради когото майка й така я натискаше. Вдигна, изпреварвайки телефонния секретар.

Настъпи пауза. Леко бучене.

— Елиса…? — Глас на млада жена с чуждестранен акцент. — Елиса Робледо? — Гласът трепереше, сякаш излизаше от място, много по-студено от нейния апартамент.

— Надя Петрова е.

По някакъв начин, предавайки се по километрите кабели и през океана от вълни, ледът в този глас скова току-що облеченото й тяло.

— Как се чувствате този месец?

— Както и предишния.

— Това „добре“ ли означава?

— Това означава „нормално“.

Ако трябваше да е искрена, тя нито за момент не беше забравила за случилото се. Но времето обгръщаше нещата с някакъв плътен плащ, защитавайки по този начин оголената им и вцепенена от ужас сърцевина. Времето не лекуваше нищо — мислеше, че е разбрала това; подобно твърдение беше погрешно: то само замаскираше. Спомените живееха невредими в нея — нито избледняваха, нито добиваха нова яркост, ала времето ги забулваше, поне пред чужди очи, както земя, покрита с есенни листа, можеше да скрие гроб, или както обкичен гроб затулваше кълбото червеи.

Независимо от всичко тя не обръщаше особено внимание на това. Бяха минали шест години, тя бе навършила двайсет и девет, беше получила постоянно преподавателско място в университета и обичаше работата си. Наистина живееше сама, но пък беше независима, имаше собствено жилище, не дължеше никому нищо. Печелеше достатъчно, за да си позволи и най-малкия каприз; ако искаше, можеше да пътува (но тя не желаеше), или пък да има повече приятели (и това не я влечеше). Другото… До какво се свеждаше другото?

До нейните нощи.

— Продължават ли кошмарите?

— Да.

— Всяка нощ?

— Не. Един или два пъти седмично.

— Бихте ли могли да ни ги разкажете?

— Елиса? Бихте ли могли да ни разкажете вашите кошмари?

— Не ги помня ясно.

— Разкажете ни нещо, което си спомняте…

— …

— Елиса?

— Мрак. Винаги цари мрак.

Какво друго? Трябваше, естествено, да живее на запалени лампи, но пък други хора не можеха да се возят и асансьор, нито да прекосяват гъмжащи от тълпи места. Беше поставила двойни врати, блиндирани щори, електронни ключалки и аларми, които я бранеха от всеки опит за проникване. Но такива бяха времената, много лоши. Нима можеше някой да я укори?

— А онези „изключвания“? Помните ли този термин? Моментите, когато започвате да сънувате в будно състояние…

— Да, спохождат ме, но много по-рядко от преди.

— Кога се случи за последен път?

— Преди една седмица, докато гледах телевизия.

Веднъж месечно група специалисти от „Игъл“ пристигаха в Мадрид за поредния таен преглед: изследвания на кръв и урина, рентгенови снимки, психологически тестове и дълго интервю. Тя се оставяше в ръцете им. Прегледът се провеждаше не в клиника, а в оскъдно мебелиран апартамент на улица „Принсипе де Вергара“. Изследванията и рентгеновите снимки правеше предната седмица и един частен кабинет, така че носеше готовите резултати на специалистите. Тези срещи й струваха големи усилия, защото се проточваха почти цял ден (психологическите тестове — сутринта, а интервюто — следобеда) и тя трябваше да отменя часовете със студентите, но в крайна сметка свикна, даже започна да ги очаква — поне се виждаше с хора, с които можеше да разговаря.

Специалистите отдаваха кошмарите й на остатъчното влияние на Въздействието. Твърдяха, че други членове от екипа страдат от същото и за нейна изненада това обяснение я успокояваше.

Не беше говорила с никого от другарите си, и то не само защото беше обещала да не го прави, а защото в крайна сметка не изпитваше желание да поддържа връзка с тях. Но през всичките тези години събираше откъслечни информации. Знаеше например, че Бланес не дава признаци на живот в научния свят и живее в уединение в Цюрих; носеха се слухове, че бил сериозно болен от същия рак, от който страдаше и бившият му настойник Алберт Гросман.

Колкото до Марини и Крейг, те спокойно можеха да потънат вдън земя и това изобщо нямаше да я развълнува. При все това бе чула, че Марини вече не преподава. Последните известия сочеха, че Жаклин Клисо и Райнхард Зилберг също са изоставили академичния живот и че Клисо по-специално била „болна“ (от какво точно, като че ли никой не знаеше). Колкото до Надя, беше изгубила напълно следите й. А тя самата…

— Вие се подобрявате все повече, Елиса. Ще ви съобщим добра новина — от догодина ще се виждаме на два месеца. Радвате ли се?

— Да.

— Весела Коледа, Елиса. Нека 2012 година ви донесе само хубави неща.

Ето така стояха нещата с нея през онази декемврийска вечер, когато, докато в халат и дантелено бельо от „Виктория Сикрет“ се канеше да вечеря със зеленчуков гювеч и сетне да се отдаде на своята „игра“ с Господин Белооки, неочаквано чу гласа на своето минало.

Появи се снимка. На нея се виждаше млад мъж със състарен вид, рядка посивяла брада и очила с метални рамки, застанал до красива, въпреки доста кръглото си лице жена, която държеше в ръце петгодишно дете с разрошени руси коси, наследило, за нещастие, облото лице на майка си. Майката и детето бяха широко усмихнати (на детето му липсваха зъбки), докато мъжът стоеше сериозен, сякаш се насилваше да позира, за да не обиди някого. Снимката беше направена в градина, а в дъното се виждаше къща.

Докато гледаше снимката, си представяше различни сцени. Новината, естествено, не даваше такива подробности и тя знаеше, че те са плод на фантазията й, както перверзните думи на Господин Белооки, но въпреки това сцените проблясваха в съзнанието й като снимки със светкавица.

Изболи му очите. Отрязали му гениталиите. Ампутирали краката и ръцете му.

Детето вероятно е видяло всичко. Сигурно са го принудили да гледа. Виж какво правим с тати… Можеш ли да познаеш тати сега?

Седеше на килима срещу телевизора със свити и кръстосани крака, наполовина покрити от халата; човек би качал, че се кани да заеме позата „лотос“. Но тя не боравеше с телевизора, а с клавиатурата за интернет, включена към приемника. Уебсайтът съответстваше на британски информационен канал с горещи новини. Единствено там бе излъчен репортажът, й бе съобщила Надя, тъй като ставаше дума за съвсем прясно събитие.

— Какъв ужас, клетият Колин… Но… — Спря, защото не искаше да добави: „Но не разбирам, защо ми се обаждаш три дни преди Коледа, за да ми разкажеш това.“

— Има неща, които новината не уточнява и които са разказали на Жаклин — каза Надя по микрофона на безжичния телефон. — Съпругата на Колин са я намерили рано сутринта да тича по улицата, крещейки… Така разбрали, че нещо се е случило. Детето открили в задния двор на градината — цялата нощ прекарало навън и било със силни признаци на измръзване… Не разбирам, Елиса. Защо е зарязала малкия си син в къщата и не е извикала нито полицията, нито когото и да било. Какво ли… какво ли се е случило?

— Тук се казва, че влезли някакви мъже и ги заплашили. Били опасни престъпници, осъждани… Били дрогирани и искали пари… Тя вероятно е успяла да избяга.

— Изоставайки детето в къщата?

— Нападателите на Колин са я принудили. Или пък е изпаднала в паника. Или е полудяла. Определени преживявания могат… могат…

Навсякъде кръв — по тавана, по стените, по пода. Детето — изоставено в градината. Майката тича по паважа. Помогнете, моля ви! Помощ! Вмъкна се някаква сянка в дома ми! Сянка, която иска да ни разкъса! Не виждам лицето й, само устата! И е ОГРООООООМНА-АААА!

— На Жаклин й казали, че къщата е обградена от войници.

— Моля?

— Войници — повтори Надя. — Никой няма представа какво правят там. Цивилни полицаи, но също и войници, медицински персонал, хора с маски… Прозорците са завардени, човек не може да припари дори на километър разстояние от мястото. И за капак на всичко — спрял токът. Снощи спрял в околностите на Оксфорд. И още не е дошъл. Твърдят, че станало късо съединение в станцията, захранваща града. Говори ли ти нещо това, Елиса?

Тъмнината нахлула и елхата угаснала. Угаснали лампичките около детския чорап, където Дядо Коледа щял да остави подаръците в нощта на 24 декември. Семейство Крейг си били вкъщи, а мракът нахълтал като циклон.

Още бил жив, докато издълбавали лицето му.

— При Розалин изгасна токът в станцията… а при Черил — лампите в килера… И друга подробност, на която не бяхме обърнали внимание, Елиса — светлината в банята на Розалин, моята и твоята… Помниш ли? И трите сънувахме онзи сън… и при трите токът в баните ни спря…

Съвпадения. Ще ти разкажа други съвпадения.

— Не можем да си вадим изводи от това, Надя… Физиката не е в състояние да установи връзка между сънищата и електрическата енергия.

— Знам! Но страхът няма нищо общо със здравия разум… Ти много разсъждаваш и ме успокояваш с твоята логика, но когато Жаклин ми се обади, за да ми разкаже за Колин, аз… Помислих си, че онова нещо от острова още не е приключило… — Хлипане.

— Надя…

— Сега дойде ред и на Колин… както преди това на Розалин, на Черил, на Рик… Но то е все същото и ти го знаеш много добре.

— Надя, мила… Нима си забравила? Рик Валенте извърши всичко онова. И вече е мъртъв.

Настъпи тишина. Гласът на Надя прозвуча като стенание:

— Нима мислиш наистина, че той я е убил, Елиса? Наистина ли го вярваш?

Не, не го вярвам. Реши да не отговаря. Потърка голите си крака. Цифрите, блестящи на екрана на телевизора, й показваха, че остава само един час, докато той пристигне. „Играта“ й беше ритуал, който не можеше да бъде отлаган — навик, подобен на този да си гризе ноктите например. Нужно беше само да свали халата и да чака. Трябва да затварям.

— С Жаклин говорихме и за нещо друго. — Промяната в гласа на бившата й приятелка я разтревожи. — Кажи ми нещо, ама честно, с ръка на сърцето… Нали не греша, че ти…, че ти… се приготвяш… за него. — Тя слушаше, седнала неподвижно на килима. — Елиса, кажи ми, в името на най-скъпото ти, в името на предишното ни приятелство… Срамуваш ли се?… Аз също, ужасно… Но знаеш ли какво? Страхът, Елиса! Страхът, който изпитвам, е по-силен от срама…! — Тя слушаше — беше неспособна да помръдне, нито дори да мисли при тези думи. — Специално бельо…, предизвикателно, нали, и непременно черно… Може и преди да си го обичала, а може би не, но сега го ползваш много често, нали? А понякога не си слагаш нищо… Кажи ми, не е ли вярно, че понякога излизаш без бельо, а преди не си имала този навик… А нощем… не сънуваш ли…?

Не, това, за което намекваше Надя, не беше вярно. Нейните „игри“ бяха чиста фантазия, естествено. Може и да бяха повлияни от определени преживявания отпреди шест години, но в крайна сметка те не бяха нищо повече от обикновени фантазии. И фактът, че и Надя си играе на „подобни неща“, или че Крейг е бил убит предната нощ, по никакъв начин нямаше нищо общо с нея. Абсолютно нищо.

— Знаеш ли… знаеш ли какъв е сегашният живот на Жаклин? — продължи Надя. — Знаеш ли, че е напуснала семейството си преди четири години, Елиса? Съпруга и сина си… Дори професията си… Искаш ли да знаеш какъв е животът й оттогава? И моят? — Сега Надя вече плачеше, без да се сдържа. — Да ти разкажа ли какво правя? Да ти разкажа ли как живея и какво правя насаме?

— По принцип не би трябвало да разговаряме, Надя — прекъсна я Елиса. — Имаме ежемесечни срещи… На тях можеш…

— Лъжат ни, Елиса! Знаеш, че ни мамят от години!

Ако дойде и не си готова… Ако не го очакваш така, както той иска…

Загледа се в една точка от защитния екран, където се виждаха последователно фазите на бяла, почти призрачна луна. Бяла като едни бели очи. Побиха я тръпки и я накараха да се разтрепери под халата, скъпата прическа и грима. Но това е абсурд. Става дума за игра. Мога да си правя това, което ми харесва.

— Елиса, много съм изплашена!

— Надя, каза ми, че си в Мадрид, нали?

— Да, една испанска приятелка ми предостави апартамента си за коледните празници… Но в петък си тръгвам, за да прекарам Бъдни вечер в Санкт Петербург с родителите си.

— Чудесно. Ще дойда да те взема и ще идем да хапнем в някой ресторант. Какво ще кажеш? Аз черпя.

Чу лек смях. Надя продължаваше да се смее така, както когато се бяха запознали — с присъщата й кристална бистрота.

— Става.

— Но при едно условие — обещай ми, че няма да говорим за неприятни неща.

— Обещавам. Толкова искам да те видя, Елиса!

— И аз теб. Кажи ми къде си.

Отвори картата на компютъра. Апартаментът беше в „Монклоа“ и за половин час можеше да стигне.

Затвориха, тя изгаси телевизора, прибра недокоснатия гювеч в хладилника и се запъти към спалнята. Докато си махаше бельото, което бе предназначено за „играта“, и го прибираше в гардероба, се поколеба за миг, защото никога не променяше плановете си, когато усетеше желание да го „посрещне“ (Ако той дойде, а ти не си готова… Ако не го очакваш така, както трябва…) Но телефонното обаждане и ужасната вест за Колин бяха събудили у нея странни въпроси, които се нуждаеха от отговор.

Избра комплект бикини и сутиен в бежово, пуловер и джинси.

Отиваше при Надя.

Имаше много неща да си кажат.

23

Светлината изникна след едно премигване. Идваше откъм дебела флуоресцентна лампа над огледалото на мивката и разкриваше всеки ъгъл, всяка фуга по оранжевите плочки. Въпреки това Надя Петрова запали още една преносима лампа с крушка от пет вата и зареждаща се батерия, която постави на табуретка до душа. Никога не тръгваше на път без подобни лампи, а в куфара си носеше освен тях три заредени фенера.

Беше доволна, че се обади на Елиса, въпреки че никак не й бе лесно да го стори. Независимо от факта, че истинската причина, заради която прие поканата на Ева — собственичката на апартамента, бе мисълта да се срещне със старата си приятелка. Беше от една седмица в Мадрид, но реши да телефонира на Елиса едва след като научи за смъртта на Колин Крейг. Дори тогава изпитваше колебания. Не трябваше да го прави. Задължихме се да не говорим помежду си. Чувството й за вина обаче намаляваше поради спешността на положението. Ако преди бе имала намерението да поднови едно старо приятелство, сега се нуждаеше от присъствието на Елиса и от съветите й. Искаше да чуе нейното мнение относно онова, което искаше да й разкаже, а то винаги й действаше успокоително.

Логично обяснение — това й трябваше. Нещо, което да обясни всичко случващо се.

Запъти се към стаята си, където лампите, както и навсякъде в жилището, бяха запалени. В края на месеца Ева щеше да съжалява, че я бе поканила, но тя имаше намерение да компенсира, като й даде известна сума пари. Две години по-рано, в онази сграда в Париж, където живееше, токът бе спрял и тя изпита ужас. Беше застинала сгушена на пода в продължение на пет минути — толкова бе продължила повредата. Не бе успяла дори да извика. Оттогава се зареждаше с по няколко лампи и фенери край себе си, готови при нужда да влязат в действие. Ненавиждаше тъмнината.

Съблече се. Отвори гардероба и се погледна в огледалото.

Огледалата я плашеха още от дете. Когато се оглеждаше, се страхуваше, че някой ще изникне зад гърба й, че неканено създание ще надникне иззад рамото й, същество, излязло от навалицата на стар пазар. Но, разбира се, този страх беше неоснователен.

И сега не видя никого — единствено себе си, млечнобялата си кожа, малките си гърди, бледорозовите им зърна… Вечният й образ. Или не „вечен“, но с обичайните промени. Промени, по които си приличаше, както бе разбрала вече, с Жаклин, а може би и с Елиса.

Избра какво да облече и погледна колко е часът. Разполагаше с още двайсетина минути, за да се изкъпе и пооправи. Отиде гола до банята, питайки се какво ли би си помислила приятелката й за промените в нейната външност.

Какво би помислила, например, за дългата й коса, боядисана в черно.

Реши да заобиколи по М-30, като мислеше, че прекосявайки Мадрид четири дни преди Коледа, и то в този час, се излагаше на риска да попадне в някое ужасно задръстване. Но когато стигна до булевард „Илустрасион“, бе подложена на силен обстрел от спирачни светлини и се видя принудена да спре. Човек би казал, че всички пурпурни гирлянди от коледната украса са изсипани на асфалта. Процеди през зъби някакво проклятие и едновременно с нейната ругатня звънна мобилният й телефон.

Помисли си: Надя е. Но веднага след това — друга мисъл: Не, не съм й давала мобилния си номер.

Придвижвайки се с милиметри сред тълпата от ръмжащи коли, извади телефона си и отговори.

— Здравей, Елиса.

Чувствата циркулират доста бързо вътре в нас. И не само те: всяка секунда по мозъчните ни вериги се придвижват милиони данни, без да пораждат задръстване като това, в което бе попаднала в този момент колата на Елиса. В краткия интервал на едно-две премигвания чувствата на Елиса извървяха значителен път — от безразличие към изненада, от нея — към внезапна радост, а след това към тревожност.

— В Мадрид съм — обясни Бланес. — Сестра ми живее в Ел Ескориал и ще прекарам няколко дни у тях. Исках да те поздравя за празниците — от години не сме се чували. — И добави весело: — Звънях у вас, но се включи телефонният секретар. Спомних си, че работиш в „Алигиери“, обадих се на Нориега и той ми даде номера на мобилния ти телефон.

— Много се радвам да те чуя, Давид — каза тя искрено.

— Аз също. След толкова години…

— Как си? Всичко наред ли е?

— Не мога да се оплача. В Цюрих имам черна дъска и няколко книги. Щастлив съм. — Усети известно колебание и разбра какво ще й кажа, още преди да го е чула. — Чу ли какво се е случило с клетия Колин?

Поговориха набързо за трагедията. За десет секунди погребаха Крейг в безлични възпитани фрази. През това време колата на Елиса надали бе помръднала и с няколко метра.

— Райнхард Зилберг ми се обади от Берлин и ми каза — поясни Бланес.

— На мен пък Надя ми разказа. Спомняш си я, нали? Тя също е в Мадрид за празниците, в апартамент на своя приятелка.

— А, чудесно. Как е нашата обична палеонтоложка?

— Оставила е тази професия преди няколко години. Сега работи на някаква незначителна длъжност във Факултета по славистика, или нещо подобно, в Сорбоната. Казва, че е голям късмет това, че говори руски.

— Разбирам.

— Уговорихме се да се видим тази вечер. Каза ми, че е… изплашена.

— Аха.

Това „аха“ й прозвуча така, сякаш Бланес не само не беше изненадан от състоянието на Надя, но дори го бе очаквал.

— Някои подробности около случилото се с Крейг са събудили у нея спомени — добави тя.

— Да, Райнхард също ми разказа някои неща.

— Но става дума за злощастно съвпадение, нали?

— Несъмнено.

— Колкото и да мисля, не мога да видя никаква възможна… възможна връзка с… онова, което преживяхме ние… А ти, Давид?

— По това няма спор, Елиса.

Съпругата на Колин Крейг тича обезумяла от ужас по улицата; по нощница е или по риза. Видяла е как нападат и зверски измъчват мъжа й, как отвличат детето й, но тя успява да се измъкне и вика за помощ.

По това няма спор, Елиса.

— Питам се — каза Бланес и промени тона си, включвайки на регистър „смяна на темата“ — дали би искала да се видим тези дни… Давам си сметка, че по това време всички сме изключително заети, но не знам, може да се уговорим да се срещнем на по едно кафе. — Разсмя се. Или по-точно издаде някакви звуци, които трябваше да означават: „Смея се.“ — Надя също би могла да дойде, ако искаш…

Внезапно на Елиса й се стори, че разбира истинския смисъл на телефонното обаждане на Бланес — онова, което се таеше под повърхността.

— Допада ми твоят план. — „План“ имаше двояк смисъл според нея. — Утре, четвъртък, например?

— Чудесно. Сестра ми ми даде колата си и бих могъл да мина да те взема в шест и половина. Тогава ще определим мястото.

Говореха като за нещо незначително. Бяха двама приятели, които след няколко години на пълно прекъсване на отношенията се уговаряха да се видят в една най-обикновена вечер. Но тя запомни всички данни. Час: шест и половина. Място: няма да го решаваме по телефона. Повод: не подлежеше на никакво съмнение.

— Кажи къде мога да те намеря — помоли тя. — Ще питам Надя и ще ти се обадя.

Примерен повод: петгодишно дете е премръзнало в градината на своя дом, очите и устата му са пълни със сняг, напразно очаква родителите си, защото мама е хукнала да търси помощ, а татко е вкъщи, но в този момент е зает.

Втори примерен повод: войници и спиране на тока.

По всичко личи, че имаме много поводи.

— Добре, Елиса. Обадете се, когато решите. Обикновено си лягам късно.

По шосето за Пардо движението се поотпуши. Елиса се сбогува с Бланес, записа телефонния му номер и превключи на по-висока предавка.

Изведнъж усети силно нетърпение да бъде с Надя.

Докато се къпеше, винаги мислеше, че ще умре.

През последните години този страх беше нараснал неимоверно много и самият факт, че бе изложена гола на непрестанния хладък дъжд от душа й се струваше по-скоро някакво изпитание за храброст, отколкото хигиенна потребност. Не че не беше свикала да е сама — в края на краищата и в Париж живееше така, — напротив: страхът й се дължеше на това, че мислеше или подозираше, или интуитивно долавяше, че никога не бе напълно сама.

Дори когато при нея нямаше никой.

Не ставай глупава. Елиса ти каза, че това, което бе сполетяло Колин Крейг, е ужасно, но няма нищо общо с Нуева Нелсон. Не мисли за него. Избий си го от главата. Насапуниса ръцете си, а после — корема и епилирания пубис. Преди няколко години беше епилирала напълно и трайно подмишниците си и пубиса. Отначало това й се стори най-обикновена прищявка, дори й беше забавно да се гледа така; всъщност никой не я беше подтикнал, нито пък някоя от сестрите й бе проявила подобна дързост. Но по-късно… вече не знаеше какво да мисли. Когато си купи всичкото онова черно бельо (преди никога не бе го харесвала, още повече, че шокираше на фона на полуалбиносовото й тяло) или когато реши да боядиса косите си, си помисли, че е свързано с интимните й фантазии. Предположи, че те се коренят в отрицателни преживявания. Така или иначе, това засягаше нейния частен живот.

През първите месеци след завръщането си от Нуева Нелсон се бе опитала безуспешно да установи контакт с бившата си преподавателка. Беше звъняла в университета, в лабораторията, дори у тях. Първото, което научи, бе, че Жаклин била „ранена“ при експлозията на острова. После й казаха, че е поискала отпуск за неопределен срок в университета. Специалистите от „Игъл“ я укориха за нейните обаждания, напомняйки й, че бе забранено да се свързва с други членове от екипа поради съображения за сигурност. Това обаче само я разгневи и състоянието й се влоши. Тогава те промениха своята тактика — почти всеки месец й съобщаваха по нещо за Жаклин. Професор Клисо била добре, въпреки че престанала да практикува преподавателската професия. По-късно научи, че се е развела. Пишела книги, била независима жена, решена да насочи живота си в друга посока.

Надя се примири, че никога повече няма да я види. Та нали в крайна сметка тя самата бе преориентирала живота си.

Но днес следобед, преди няколко часа, когато мобилният й телефон иззвъня, тя осъзна, че „посоките“ на Жаклин и нейната (а може би и на Елиса) много си приличат: самота, тъга, натрапчиво внимание по отношение на външността и фантазии, свързани с…

Дори не си спомняше коя от двете първа го спомена, а сетне и нещата, които той ги „принуждаваше“ да вършат. Основно правило в нейните фантазии беше забраната да разговаря с когото и да било по този въпрос. Но беше доловила колебание у Жаклин, някаква тревожност (много близки до тези на Елиса по-късно) и затова реши да се изповяда… А може би се дължеше на новината за смъртта на Колин Крейг, която по някакъв начин бе пропукала стената на мълчанието. С всяка нова дума, която се процеждаше от тази стена, те осъзнаваха общия си кошмар…

Възможно е обаче да има някакво психологическо обяснение. Някаква травма, преживяна от всички ни на острова. Спри да се тормозиш.

Между оранжевите плочки на душкабината се нижеха редица многоцветни птици, нарисувани върху керамиката.

Надя се загледа в тях, за да се разсее, докато държеше подвижния душ с лявата ръка, насочен към гърба.

Спри да се тормозиш. Трябва…

Светлината угасна толкова леко и неочаквано, че тя продължаваше да вижда птиците, когато непрогледният мрак я обгърна.

Влизаше в „Монклоа“. Безпокойството й обаче беше нараснало. Изпита желание да натисне клаксона, да й направят път, да даде газ.

Изведнъж я обхвана силна тревога.

Колкото и невероятно да изглеждаше, тя изпита странната увереност, че да пристигне колкото се може по-бързо у Надя беше въпрос на живот и смърт.

Въздъхна облекчено, като видя, че в сградата всичко изглежда спокойно. От друга страна, тази привидна нормалност също я притесни. Намери място за паркиране, прекоси входната врата и стремително изкачи стълбите с мисълта, че се е случило нещо лошо.

Ала самата Надя й отвори вратата усмихната. Цялата смразяваща тревога, която бе усещала по пътя, се стопи при сърдечния поздрав. Не можа да се сдържи да не се разплаче от радост, докато силно прегръщаше старата си приятелка. После се отдръпна и втренчено я погледна.

— Какви кичури си направила на косата си?

— Боядисах я.

Беше силно гримирана, красива, елегантна. От нея лъхаше на парфюм. Покани Елиса в уютен и осветен хол с лампион в единия му край и й предложи нещо за пиене, преди да излязат на вечеря. Тя прие да изпие една бира. Надя донесе поднос с две чаши с пенливата течност, постави го в средата на масата, седна срещу Елиса и каза:

— Наистина съжалявам, че те притесних. Толкова съм глупава, Елиса. Не трябваше да ти се обаждам.

— За мен не е никакво притеснение. Напротив. Исках да те видя.

— Вече ме виждаш. — Надя кръстоса крака, показвайки цепката на късата си пола и черния жартиер на чорапа. Елиса отбеляза, че говори на прекрасен испански, дори без акцент. Канеше се да й го каже, когато Надя добави: — Аз наистина си помислих, че съм те принудила да дойдеш.

— Как си могла да помислиш такова нещо?

— Е, цели шест години дори не направи опит да се свържеш с мен. Можеше да го направиш, знаеш, че живея в Париж… Но вероятно не те е интересувало.

— И ти не се обади — защити се тя.

— Така е, не ми обръщай внимание. Всъщност живях много самотно през цялото това време. — Изведнъж гласът й стана по-твърд. — Много сама. С единствената грижа да му харесам. Полагах старание за себе си заради него. Защото ти знаеш колко силно ни желае…

— Да, знам.

Последното изречение я беше зашеметило и й попречи да се ядоса на съвсем незавоалирания упрек от страна на приятелката й. Права е — излязох от къщи, вместо да стоя да го чакам, както всъщност трябваше. Стана неспокойно и се поразходи из стаята, казвайки:

— Наистина съжалявам, Надя. Имах желание да те чуя, кълна ти се, но ме беше страх… Прекрасно знам, че той иска да ме е страх. Това му харесва и като се страхувам от него, му доставям удоволствие. Не мисля, че съм направила нещо лошо — продължавам да си работя, преподавам, мъча се да забравя и се готвя да го посрещам… Уверявам те, че се опитвам да го правя възможно най-добре. Но имам усещането, че стоя парализирана на едно място, чакайки… Какво? Не знам. Това усещане за очакване е направо непоносимо… Не знам дали ме разбираш. — Обърна се към Надя. — Не ти ли се случва да…?

Надя вече не беше на дивана. Нито където и да било другаде в хола.

В този миг всички лампи угаснаха, включително лампионът. Не се притесни особено — несъмнено беше късо съединение в станцията, която захранваше града. Освен това очите й започнаха да свикват с тъмнината. Прекоси помещението опипом и различи началото на някакъв коридор.

Извика Надя, но за нейно голямо притеснение чу единствено ехото на собствения си глас. Направи няколко крачки. Стъкла. Пръсната на хиляди парченца кристална топка за предсказване на бъдещето? Топката на нейното бъдеще? Погледна нагоре и й се стори, че около лампата на тавана е черно. Ето го обяснението за късото съединение.

Поуспокоена, продължи да върви по тъмния коридор и стигна до своеобразен кръстопът: отворена врата вляво и друга — затворена вдясно, от матирано стъкло. Може би водеше към кухнята. Обърна се към вратата вдясно и се вкамени.

Не беше отворена, а изтръгната. Пантите, покрити с прах и дървени стърготини, стърчаха от рамката като извити пирони. Отвъд мракът беше пълен. Влезе.

— Надя?

Не чуваше нищо, освен стъпките си. Изведнъж някакъв тъп ръб я блъсна в корема. Мивка. Намираше се в баня. Банята бе огромна.

Изведнъж осъзна, че не е в баня, нито в къща. Подът представляваше някакъв дебел пласт, може да беше и кал. Протегна ръка и докосна някаква стена, като че ли покрита с мухъл. Блъсна се в някакъв предмет, чу плясък и се наведе. Беше парче от нещо бяло, приличаше на отломка от счупен диван. А сега пък успя да различи пръснати около себе си други късчета от изпотрошени мебели. Цареше вледеняващ студ и почти не се усещаха миризми — само една много лека, но натрапчива — смес от мирис на пещера и на тела, на плът и подземие едновременно.

Това беше мястото. Там беше. Беше стигнала.

Продължи да пристъпва из тази пустош и самота и отново се заблъска в изпотрошените мебели.

Тогава разбра.

Не бяха мебели.

Не успя да го предотврати — топла струя се стече между бедрата й и образува локва в краката й. Повръщаше й се, но гърлото й бе толкова стегнато, че му бе невъзможно да изтласка навън каквото и да е, включително и думи. Усети замайване. Когато протегна ръка, за да се облегне на стената, разбра, че това, което бе взела преди малко за мухъл, беше същата плътна и влажна материя, покриваща пода. Изпълваше всяка пукнатина, всяко местенце, дори й се стори, че частици от тази материя са се провесили от тавана като паяжини.

Друга стена се бе изпречила на пътя й и тя с изненада установи, че може да се катери по нея. Но това всъщност беше подът, въпреки че не си спомняше да е падала. Повдигна се и застана на колене. Потърка ръцете си и откри, че е гола. По някое време вероятно беше свалила дрехите си, въпреки че нямаше представа защо. Може би я отвращаваше мисълта, че може да се изцапа.

Ненадейно вдигна глава и я видя.

Не й беше трудно да я познае, въпреки тъмнината: различи къдриците бяла коса (ако не я лъжеха спомените и, преди косата й беше черна) и контурите на силуета й.

Но веднага забеляза, че с Надя става нещо странно.

Все още на колене — не искаше да се изправи, тъй като знаеше, че той я наблюдава, — протегна ръце: не усети и най-малко движение в тези мраморни крака, но пък и не и се стори да е парализирана. Кожата й продължаваше да е хладка. Сякаш под плътта на Надя нямаше нищо, което да я накара да помръдне.

Внезапно шепа пясък се стовари в очите й. Наведе глава и ги потърка. Нещо докосна косите й. Отново вдигна поглед и някакъв съсирек се блъсна в устата й, карайки я да се закашля.

Осъзна ужасяващата истина — тялото на Надя се разпадаше като направено от пудра захар и тя, докосвайки го, беше предизвикала лавината. Бузите, очите, косите, гърдите… всичко се разсипваше с особен шум, като при вятър, който премита снега.

Прииска й се да се махне от тази градушка, в която се бе превърнало тялото на Надя, но откри, че не може. Лавината й пречеше, беше огромна, щеше да я погребе, да я задуши…

И тогава, надигайки се иззад разпадащата се фигура, изникна той.

— Госпожо, чувате ли!

— Прилича на дрогирана…

— Защо някой не повика полиция?

— Госпожо! Добре ли сте?

— Бихте ли могли да отместите колата, моля? Пречите на движението!

Още лица се присъединяваха към близкостоящите и говореха нещо, но Елиса наблюдаваше най-вече мъжа, заел повече от две трети от прозореца, и младата жена зад останалата част от стъклото. По-натам продължаваше предното стъкло, където започваха да кацат малки капчици нощен дъжд.

Веднага осъзна състоянието си: беше спряла пред червен светофар, при все че само Бог знаеше колко пъти зеленото и жълтото се бяха сменили, преди тя да се събуди. Защото Интуитивно разбираше, че е задрямала в колата, сънувайки как е пристигнала у Надя и всичко останало, включително (за щастие беше сън) и ужасяващото откритие на нейното разпадащо се тяло. Ала не, не беше заспала — разбра това, когато усети влагата по крачола на панталона си и мириса на урина. Беше преживяла едно „изключване“, „сън в будно състояние“. И друг път й се беше случвало, въпреки че за пръв път ставаше извън дома й и тя се бе изпуснала.

— Съжалявам… — каза вцепенено. — Съжалявам, извинете ме!

Раздвижи ръка в жест на извинение, което като че ли удовлетвори мъжа и жената и те се махнаха. В огледалото зад нея се виждаше разгневена колона от автомобили, които се мъчеха да прескочат препятствието, образувано от нейната кола. Направи бърза маневра и ускори. Точно навреме, си каза, щом забеляза в едно от страничните огледала флуоресцираща жилетка под тъмния дъжд — последното нещо, което би желала, бе полицията да я забави още повече.

Вече беше в „Монклоа“, но натовареният трафик в онзи предколеден хаос и собственото й желание да пристигне час по-скоро у Надя сякаш се бяха съюзили и я бавеха. В един момент спря на двупосочна улица, сред ураган от френетични клаксони и далечни сирени. Ръмеше и това още повече утежняваше положението. Завъртя волана на пежото си към тротоара. Нямаше никакво празно място, но паркира успоредно до друга кола, слезе и се завтече по тротоара, стиснала чанта в ръце, подобно на малко кутре.

Беше толкова изплашена, че собственият й страх я изпълваше с още по-голяма тревога, която на свой ред караше страхът да набъбва още повече, както става в игра със залагания, където минимални количества бързо достигат внушителни размери благодарение на приноса на безброй играчи. Устата й беше отворена и суха — единствено дъждецът я навлажняваше отчасти.

Нищо не й се е случило. Това е поредната ти криза. На нея нищо й няма.

Няколко пъти спира, за да прочете табелите с имената на улиците. Беше се объркала. Попита, почти крещейки, някакъв старец с прежълтяло лице, който любопитно я наблюдаваше от един вход. Старецът не беше чувал такава улица. След това се обърна със същия въпрос към някаква госпожа, която излизаше в този момент.

Тогава чу сирената.

Остави стареца и госпожата да се разправят и се затича.

Не знаеше защо тича, нито защо трябваше да пристигне така бързо. Тичаше и се мъчеше да не се блъска в тези пъхнати в палта сенки, които се бранеха с черни чадъри. Тичаше толкова бързо, че дъхът й, превърнат в пара, се движеше по-бавно от нея и я удряше по лицето, докато тя го изпреварваше.

Колата беше джип с въртящи се фарове. Вдигаше адска олелия, докато извиваше в тесните улички. За щастие огромното струпване на коли й помагаше да не го губи от поглед.

Изведнъж всички хора се затичаха и като че ли всички коли се оказаха с мигащи светлини на покрива, а всички сирени и аларми се включиха едновременно. Намери улицата, но тя беше блокирана от черни микробуси. Пред вратата на Надя седяха струпани още микробуси, линейки на „Бърза помощ“ и полицейски коли. Фигури с каски на Силите за опазване на обществения ред призоваваха хората да се отдръпнат.

Леден зародиш нарастваше и риташе в основата на стомаха й. Пристъпи до първата редица, премина я, но някаква ръкавица се впи в ръката й. Мъжът, който я заговори, не приличаше на човек: носеше каска и маска, само очите му даваха признаци на живот някъде далеч, притулени под пластове законност и ред.

— Госпожо, нямате право да преминавате.

— Там… имам… една… приятелка… — проплака тя, останала без въздух.

— Отдръпнете се, моля.

— Но какво става там? — попита някаква жена до нея.

— Терористи — каза полицаят.

Елиса се мъчеше да си поеме дъх.

— Една приятелка… Искам да я видя…

— Елиса Робледо — чу изведнъж. — Вие ли сте?

Беше друг мъж, доста по-реален. Добре облечен, с вратовръзка и костюм, с прилепнала от брилянтин и сресана назад коса. Беше непознат, ала Елиса се вкопчи в усмивката му и вежливите му движения като в увиснал над пропаст клон.

— Познах ви — каза мъжът, като не преставаше да се усмихва. — Госпожицата може да мине — кимна към маскирания. — Ако обичате, елате с мен, госпожо преподавател.

— Какво се е случило? — попита тя, все още едва дишайки, следвайки забързания си водач сред оглушителния хаос от светлини и пищящи радиостанции.

— Всъщност — нищо. — Мъжът пресече улицата срещу входа на сградата, но не влезе. Продължи да върви бързо по тротоара. Тук сме само за…

— Какво казахте? — Тя не успя да чуе последната дума.

— За защита — повтори мъжът, като повиши глас. — Дойдохме за охрана.

— А Надя…?

— Тя е съвсем добре, въпреки че е много изплашена. След случилото се с професор Крейг решихме, че е най-добре да я отведем на сигурно място.

Почувства облекчение при тези думи. Бяха стигнали до другия край на улицата, като мъжът продължаваше да върви отпред. На тротоара имаше спрял микробус и двете задни врати бяха притворени. Мъжът ги отвори и за миг Елиса можа да види как потъва в тях. Чу гласа му:

— Госпожице Петрова, приятелката ви дойде.

Мъжът излезе отново и се отдръпна, за да направи път на Елиса. Тя надникна нетърпеливо.

Вътре в микробуса имаше друг мъж в бял костюм, който седеше до носилката. Носилката беше празна.

Една ръка запуши устата й и затули устните й, които още се усмихваха.

24

— А после?

— Паркирах някъде и се затичах…

— Извинете. Преди това не се ли случи нищо? Не казахте ли, че докато сте пътували в колата, сте имали „изключване“?

— Да, струва ми се, че да.

— Какво видяхте…? Хайде, успокойте се… Колко добре започнахме днес… Защо всеки път, щом стигнем дотук…?

Денят беше прекрасен за разходка. За нещастие, дворът беше доста малък, но бе за предпочитане пред стаята. Отвъд ромбовете на телените заграждения виждаше още ромбове, а след тях, в далечината — плажа и безбрежното море. Океански бриз раздвижи долния край на халата й. Носеше хартиен халат (Боже Господи, хартиен халат, колко бяха стиснати), но поне можеше да се покрие, а и вятърът не беше толкова студен, колкото й се бе сторило в началото. Свикваше се.

Бяха й казали, че има маслинени и смокинови дървета на западния склон, който не се виждаше оттук. Въпреки това тукашният пейзаж й бе достатъчен: ретините я заболяха от такова изобилие на пейзажи, но неудобството продължи само миг. Успя да направи няколко крачки, без да усети замайване, при все че накрая почувства нужда да се облегне на металните жици. Зад второто заграждение се движеше някаква кукла. Беше войник, но гледан отдалеч, с походката си би могъл спокойно да мине за приемлива версия на андроид от филм със специални ефекти. Носеше внушително оръжие на рамо и се движеше, сякаш искаше да покаже, че понася тежестта на своя товар без затруднения.

Изведнъж всички притъмня. Промяната беше толкова внезапна, че тя си помисли, че самата гледка, която съзерцаваше, се бе сменила с друга. В действителност един облак беше затулил слънцето.

— Нека се върнем към момента с видението как тялото на Надя се разпада… Спомняте ли си?

— Да…

— Видяхте ли другиго? Субекта, когото наричате „той“? Онзи от еротичните ви сънища?

— …

— Защо плачете?

— …

— Елиса, тук не може да ви се случи нищо лошо… Успокойте се…

Помисли си, че е изплувала от някакъв подземен свят, от пещера. Спомняше си последните дни като поредица от несвързани сенки. Боляха я ставите, а по ръцете й имаше белези от убождания: пълно беше с тях и приличаха на следи от фин пиърсинг. Но те вече й бяха обяснили целта на тези инжекции. Най-важното, за да излезе от състоянието, в което я бяха докарали в базата, бе да я успокоят. Бяха й предписали големи дози успокоителни.

Беше 7 януари 2012 година: попита за датата младежа, който дойде да я вземе от стаята. Беше облечен в раиран костюм и изглеждаше доста симпатичен. Каза й, че тя е при тях вече повече от две седмици. После я придружи до залата.

— Не знам дали знаете, че „Додеканес“ означава на теория, че островите би трябвало да са само дванайсет — обясняваше младежът с глас на чичероне, докато прекосяваха коридори, които неизбежно биваха блокирани в някой пункт за проверка на документите за самоличност. — Но в действителност островите наброяват над 500. Този се нарича „Имния“ — мисля, че сте били тук веднъж. Това е доста добре оборудван център — имаме лаборатория и летище за хеликоптери. Структурата е сходна с тази на тихоокеанските бази на DARPA — американската агенция за научни изследвания в областта на отбраната. Всъщност си сътрудничим с Отдела за съвместна отбрана на Европейския съюз… — Често спираше и я поглеждаше, неизменно любезен. — Добре ли се чувствате? Усещате ли се замаяна? А как сте с апетита? Ето, сега ще ви сервираме храна, може да вечеряте с останалите… Внимателно, тук има стъпало… Приятелите ви са съвсем добре, не бива да се притеснявате. Студено ли ви е?

Елиса се усмихна. Нима можеше да изпитва студ с тази вълнена жилетка върху черната блузка с презрамки? Носеше също черни джинси.

— Не, благодаря… просто осъзнах, че това са собствените ми дрехи.

— Да, донесохме ви ги от къщи.

Младият мъж й показа зъбите си, които изглеждаха толкова съвършени, че за момент й стана дори неприятно.

— По дяволите, благодаря.

От една стая, чиито врати бяха отворени, долиташе мелодичен лабиринт от звуци на барокова музика, изпълнявана на пиано.

— Глезим нашия професор, като му предоставяме условия за любимото му хоби… Вече се познавате, така че няма да губим време в представяния.

Помисли, че това твърдение е вярно само до известна степен — в онези обкръжени със сенки очи и изморени тела, обвити с халат и пижама или ежедневни дрехи, трудно можеше да разпознае Бланес, Марини, Зилберг и Клисо и предположи, че и те си мислят същото за нея. Всъщност почти не се поздравиха. Единствено Бланес (който си беше пуснал брада) й отправи вяла усмивка, прекъсвайки своя рецитал.

Докато тя заемаше място до дългата маса в центъра, влязоха още двама души. Първия тя не позна веднага, защото беше обръснал мустаците си, а косата му бе напълно побеляла. Затова пък другия позна веднага — все същата коса, подстригана като канадска ливада, посивяла къса брада, здраво тяло, едва вместващо се в костюм, и силно съсредоточен поглед, като че ли малкото неща, които успяваха да събудят интереса му, поглъщаха цялата му страст.

— Вече познавате господата Харисън и Картър — нашите координатори по сигурността — каза младежът. Новопристигналите поздравиха с кимване на глава, а Елиса им се усмихна. Когато всички седнаха, младежът направи нещо като поклон. — Това беше всичко от мен, щастлив съм да ви посрещна тук. Не се колебайте, моля ви да ме потърсите, ако ви е нужно още нещо, преди да си тръгнете.

След като младежът излезе, изминаха няколко секунди в размяна на погледи и усмивки и след това белокосият се обърна към нея.

— Преподавател Робледо, радвам се да ви видя отново. Спомняте си за мен, нали? — Тогава си спомни. Никога не й е бил симпатичен този мъж, въпреки че предполагаше, че става дума за несъвместимост на характерите. Отвърна му с усмивка, но закопча жилетката си върху леката блузка под нея и кръстоса крака. — Добре, да преминем към темата, която ни интересува. Пол, можеш да започваш, ако желаеш.

Картър изплю речта си подобно на вряща вода.

— Днес се връщате по домовете си. Наричаме това „реинтегриране“. Все едно не сте отсъствали: всичките ви сметки са платени, срещите ви — отложени, непосредствените задачи — отменени без никакъв проблем, а вашите близки и приятели са успокоени. Необикновената дата на операцията ни принуди да използваме различни извинения във всеки отделен случай. — Раздаде им по една папка. — С помощта на това ще може да се информирате.

Тя вече знаеше, че преди две седмици майка й е получила съобщение на телефонния секретар, в което самата тя, или поне „собственият й глас“ се извиняваше, че няма да може да прекара Бъдни вечер във Валенсия. В работата не беше необходимо да иска отпуск — полагаше й се по закон на тези дати.

— От „Игъл Груп“ бихме желали да се извиним за това, че ви накарахме да прекарате празниците тук. — Харисън се усмихна, сякаш ставаше дума за продавач, който се извинява за грешка, допусната при продажба. — Надявам се да разберете нашите подбуди. Въпреки че ми е известно, че през последните дни сте били подобаващо информирани, господин Картър с голямо удоволствие ще ви запознае с изводите. Пол?

— Не намерихме доказателства относно това смъртта на професор Крейг да е имала някаква връзка със случилото се в Нуева Нелсон, нито с вас — каза Картър и извади други листове от чантата си. — Колкото до самоубийството на Надя Петрова, за съжаление смятаме, че е пряко свързано с вестта за смъртта на Крейг…

Елиса затвори очи. Вече беше приела огромната трагедия, но не можеше да не се вълнува всеки път, когато си спомнеше за нея. Защо го е направила? Защо ми се обади, а после го е извършила? Не си спомняше добре подробностите около нейното обаждане, но много добре помнеше болезнената тревожност на Надя, необходимостта да е с нея…

— Точно затова ви предупредихме да не се свързвате помежду си — наблегна Харисън с укоризнен тон и изгледа Жаклин. — Госпожо Клисо, за нищо не ви виня. Вие сте направили това, което ви се е струвало правилно: обадили сте се на госпожица Петрова, защото преди това са се обидили на вас и сте имали нужда да се разтоварите пред никого. За съжаление сте избрали неправилния човек.

Жаклин Клисо седеше на стол в края на масата. Беше облечена в светлосиня пижама и къс халат, обаче въпреки това и въпреки изминалите години, продължаваше да е ослепителна като жена. Елиса се вгледа в една подробност — беше боядисала косата си черна.

— Съжалявам — отрони Жаклин почти без глас и сведе очи. — Толкова съжалявам.

— О, повтарям ви да не се обвинявате. Вие не сте предполагали, че госпожица Петрова ще реагира по този начин. Могло е да се случи с всекиго. Просто не го забравяйте, за да не го повторите при друг повод.

Жаклин остана с наведена глава и красиви, тръпнещи устни, сякаш нищо от думите на Харисън не можеше да победи в нея убеждението, че заслужава най-строго наказание. Елиса изпита страх — помисли си, че тя също е постъпила зле, като е разговаряла с Надя.

— Възпроизведохме точно случилото се. — Картър разпределяше още книжа — фотокопия от изрезки от вестници от различни страни. — Надя Петрова е разговаряла с госпожа Клисо в седем вечерта. После се е обадила на госпожица Робледо в около десет вечерта. В десет и половина е прерязала вените на двете си ръце. Починала е от загуба на кръв в банята.

— След като вие сте й предложили да излезете и да вечеряте заедно — кимна към Елиса. Тя с усилие преглътна сълзите си.

— Тук може да погледнете информацията от пресата по двата случая — посочи им Картър и отново отстъпи думата на Харисън; приличаха на двама актьори по време на репетиция.

— Естествено, не всичко е разказано. Вярно е, че ние се намесихме, но ще ви обясня защо. Когато професор Крейг бе убит, бяхме заинтригувани. Изпратихме специални отряди в дома на Крейг и отново започнахме да ви следим — така подслушахме телефонните ви разговори. Госпожица Петрова беше много нервна и ние изпратихме един от нашите агенти да се увери, че е добре. Но когато отишъл в дома й, открил, че се е самоубила. Тогава отцепихме района и решихме да ви доведем всички тук, за да избегнем нова трагедия…

— Методът не е съвсем по правилата, но ще го приложим отново — нека да е ясно — по отношение на всеки един от вас или на всички, ако е необходимо. — Изгледа ги един по един. Спря погледа си по-дълго на Елиса, която сведе очи. Сетне на Жаклин, която изобщо не го погледна. — Разбрахте ли, професоре?

Жаклин веднага отговори:

— Прекрасно.

— Прекарахте известно време в изолация заради вашата собствена сигурност и заради тази на вашите близки. Вече много пъти сме повтаряли — вие сте под ефекта на Въздействието. Докато не разберем по-добре какво се случва с човешко същество, наблюдавало миналото, ще трябва да прилагаме сурови мерки всеки път, когато това с необходимо. Предполагам, че съм пределно ясен.

Погледна отново Елиса, която пак кимна. Погледът ма Харисън, онези негови сини, остри като стрели очи я караха да изтръпва.

— Вие сте културни хора, интелектуален елит… Сигурен съм, че ме разбирате.

Всички се съгласиха.

— Но… не работехте ли по хипотезата, че организирана група е убила Колин? — запита Марини внезапно. Тонът му привлече вниманието на Елиса — сякаш подобна възможност му се струваше желана. Очите му бяха зачервени, а тик дразнеше лявото му око.

— Няма улики, които да сочат каквато и да било организация — каза Картър.

— Професор Крейг е умрял случайно от ръцете на неколцина опасни престъпници от Изток, преследвани от Скотланд Ярд — добави Харисън. — Влизали по къщи, измъчвали и убивали обитателите, като отнасяли всички ценни предмети. Заловили са ги вече. Истинска трагедия, но можеше да спре дотук, ако не бяхте започнали да си разказвате новината един на друг, потънали в скръб… и така госпожица Петрова не успяла да понесе мъката.

— Така или иначе, няма да се приберете у дома без охрана каза Картър. — Ще продължим да ви следим поне още няколко месеца, за ваша собствена сигурност. И ще продължим също с интервютата с нашите екипи от специалисти…

— А ако не искаме да се приберем? — възкликна Марини. — Имаме право да живеем под закрила!

— Ваш избор, професоре. — Харисън разпери ръце. — Можем да ви задържим колкото време пожелаете под стъклен похлупак, ако това искате… Но няма никаква обективна причина да постъпваме по този начин. Нашият съвет е да се върнете към нормалния си живот.

Този израз накара Елиса да стисне зъби. Не познаваше значението на „нормален живот“ и подозираше, че никой, с изключение на Картър и този мазник Харисън, не би могъл да й го обясни.

Всички бяха много изморени и се прибраха по стаите си след храна. Следобед, преди да я отведат в самолета, й върнаха личните вещи. Погледна към календара на часовника: събота, 7 януари 2012 година.

Осем месеца по-късно, сутринта във вторник, 11 септември, тя получи рекламно съобщение на своя часовник-компютър. Съдържаше план на няколко улици в центъра на Мадрид и часовник в горния ъгъл. Всъщност въпросният часовник беше обект на рекламата и представляваше прототип на ръчен часовник-компютър с вградена система „Галилей“ — най-нов и модерен европейски метод за сателитно определяне на местоположението. За да се убеди в това, потребителят можеше да мести курсора по картата и в местата, обозначени с червен кръг, се явяваха локализационните параметри под акомпанимента на различна мелодия. Текстовата реклама гласеше: „За теб“. Елиса беше на път да го изтрие, когато вниманието й бе привлечено от една подробност.

Музиката, звучаща в отделните точки, с изключение само на една от тях, беше еднаква. Веднага позна различната — пиесата, която той винаги свиреше. Никога не би могла да я забрави.

Бе заинтригувана. Премести курсора на единствения кръг, където мелодията беше друга. Тя също беше за пиано, но произведението бе много по-популярно. Дори на нея й беше добре познато.

Изведнъж я полазиха тръпки. За теб.

Тогава установи, че когато поставеше курсора в съответния кръг, часът на рекламирания часовник се променяше от 17:30 на 22:30.

Реши да изтрие съобщението, изтръпнала от страх.

Напоследък всичко я плашеше. Ако трябва да сме честни, през изминалото лято тя бе заприличала на някакво желе, което се разтреперваше при най-малкия повод и чиято единствена грижа бе да се старае все повече и повече да поддържа крещящ външен вид, купувайки дрехи, каквито никога преди не би й хрумнало да облече, отказвайки на всички мъже, които я канеха да излязат (а те бяха многобройни и поканите им недвусмислени), и залоствайки се у дома с резета и аларми, опитвайки се да живее на спокойствие. При все че последната й лятна отпуска не бе от най-хубавите, тя беше започнала да си възвръща самообладанието след ужасното преживяване по Коледа и не искаше да се връща назад.

През въпросния следобед отново получи същото съобщение. Изтри го. И пак го получи.

Когато стигна вкъщи, беше изпълнена с паника. Това изпипано до най-малката подробност и така добре обмислено съобщение (ако ставаше дума за това, за което си мислеше, а тя не се съмняваше) събуждаше в нея ужасни спомени.

Ако беше телефонно обаждане, откъдето и да идваше го, просто нямаше да вдигне. Ала съобщението едновременно я привличаше и отблъскваше — струваше й се като че ли кръгът на живота й се затваря. За нея всичко беше започнало с шифровано съобщение и може би всичко щеше да завърши по същия начин.

Тя взе решение.

Посоченото време беше 22:30. Разполагаше с почти два часа — предостатъчни, за да пристигне. Облече се машинално — не сложи сутиен, избра рокля в слонова кост, плътно прилепнала подобно на трико по тялото й, която оставяше голи врата и ръцете й; сложи си бели камъшитови ботуши и сребърна гривна (бе започнала да се кичи с множество гривни и дрънкулки). Взе малка чантичка и в нея пъхна шишенцето наскоро купен парфюм, червило и други гримове. Беше си направила прическа, разбухвайки нарочно къдриците в косата си — черна, с естествения й цвят, който той толкова харесваше. Преди да излезе отвори съобщението и маркира кръга, където звучеше онази друга, популярна мелодия. Запомни адреса и излезе от къщи.

По пътя не престана да мисли за музиката и за текста на посланието: „За теб“. Това я беше ориентирало.

Музиката беше „На Елизе“ от Бетовен.

Без да може да каже защо, реши да вземе метрото. Беше толкова нетърпелива, че дори не забеляза погледите на пътниците край нея. Слезе на „Аточа“; вечерта, все още топла, предвещаваше все пак наближаващата есен. Докато вървеше към мястото, обозначено на картата, си спомни за онази друга вечер преди шест години, когато Валенте й беше определил среща с подобна хитрост, за да й обясни, че съществува добре изпипан сценарий, в който тя е просто марионетка.

Сега нещата бяха различни. И особено — тя самата.

Обикновено не обръщаше внимание на циничните подмятания на някои мъже на улицата, но в този момент грубите подвиквания на група хлапаци, когато мина покрай тях, я накараха да се замисли. Погледна крадешком фигурата си, отразена в стъклата на витрините: висока, източена, със силует в слонова кост и ботуши с висок ток. Спря изненадано пред един магазин. Плътно прилепналата рокля я разголваше много повече, отколкото ако беше без дрехи, а гривната, стегнала бицепса й, и ботушите й придаваха вид на доста по-различна от това, което тя би искала да изглежда.

Как беше възможна подобна промяна на сто и осемдесет градуса? Споменът за вечерта на запознанството й с Валенте я накара да се замисли за дълбоките промени, които бе претърпяла нейната личност оттогава: студентката Елиса, така небрежна по отношение на външността и облеклото си, се беше превърнала в преподавателката Робледо — смешна пародия на манекен или кабаретна актриса. Дори майка й, изключително елегантната Марта Моранде, често й казваше, че не прилича вече на себе си. Сякаш беше друг човек.

Сърцето й отекваше в гърдите, докато наблюдаваше отражението си в стъклото. За кого се гласеше така? Под чие влияние толкова се беше променила? Хрумна й нещо много странно. Валенте би я харесал.

Тръгна отново, усещайки се чужда. Чужда и тайнствена, сякаш част от волята й беше извън нейния собствен контрол. Но в крайна сметка прие, че приумицата да се чувства желана в крайна сметка й принадлежи. Може би беше необяснима и дори отблъскваща, но несъмнено произлизаше от самата нея и някогашната Елиса нямаше никакво право да протестира.

Токчетата на белите й ботуши чаткаха по паважа, докато тя крачеше към мястото на срещата. Изпитваше страх и същевременно силно желание тази среща да е действителна. През последните месеци страх и желание често съзаклятничеха в нея.

Адресът беше просто един ъгъл. Там нямаше никой. Огледа се и в този миг я заслепиха фаровете на кола, спряла на една перпендикулярна уличка. Усети, че сърцето й заби по-бързо и се приближи. Някой зад волана й отвори вратата на седалката до себе си. Сетне колата веднага даде газ и се насочи към булевард „Прадо“. Водачът каза:

— Боже Господи, никога не бих те познал. Толкова… си променена…

Тя се изчерви и наведе очи.

— Моля те, пусни ме да си вървя — помоли го тя. — Спри и ме остави да сляза.

— Елиса, от две седмици вече не ни следят. Струва ми се.

— Няма значение. Остави ме да сляза. Не трябва да се срещаме.

— Дай ми възможност. Трябва да се съберем, без те да разберат. Само една възможност.

Елиса го погледна. Бланес изглеждаше много по-добре, отколкото в базата на „Игъл“. Носеше свободна риза и джинси; не беше обръснал брадата си, по която може би имаше толкова косми, с колкото косата на главата му бе оредяла. Ала беше очевидно, че е различен. Тя също изглеждаше друга. Почувства се абсурдно в това облекло. Изведнъж цялото й крехко съществуване се сгромоляса в краката й. Каза си, че може би той е прав — трябваше да говорят.

— Наистина се радвам да те видя — добави той с усмивка. — Не бях стопроцентово сигурен относно успеха на това музикално съобщение… Казах ти вече, че вдигнаха наблюдението, но аз все пак реших да съм предпазлив. Освен това подозирах, че по друг начин няма да те накарам да дойдеш. На Жаклин също трябваше да… й пуснем стръв.

Отбеляза си наум това множествено число „пуснем“. Кого още имаше предвид? Въпреки всичко присъствието на Бланес и близостта му излъчваха сила и й действаха успокояващо. Загледана в парада от светлини на нощен Мадрид, тя го заразпитва за останалите.

— Добре са — Райнхард е дошъл с влак с билет, купен от един от студентите му, а Жаклин е пристигнала със самолет. Серджо Марини няма да може да дойде. — В отговор на въпросителното изражение на Елиса поясни:

— Не се безпокой, нищо лошо не му се е случило, просто няма да дойде.

Остатъкът от пътя по автомагистрали, осветени в жълто, и по черни шосета премина в мълчание. Къщата беше насред полето, близо до Сото Реал, и дори в тъмнината изглеждаше голяма. Бланес й обясни, че това бил стар семеен имот, понастоящем собственост на сестра му и зет му, които мислели да я превърнат в селска вила. Добави, че „Игъл“ не знаели за съществуването й.

Салонът, в който влязоха, имаше точно толкова мебели, колкото гостите да не са принудени да седят на пода. Зилберг стана, за да я поздрави, Жаклин — не. Видът на Жаклин я накара да се втренчи в нея, но бързо отмести поглед, защото разбра, че въздействието му върху бившата преподавателка е много подобно на това, което бе оказал погледът на Бланес, вперен в нея, докато я наблюдаваше в колата. А Жаклин от своя страна като че ли видя в Елиса огледало със собственото си отражение. Какво означаваше всичко това? Какво ставаше с тях?

— Много се радвам, че дойдохте — каза Бланес и й подаде стол от ковано желязо, а самият той се настани на друг. — Да се насочим направо към въпроса. Преди всичко ще ви кажа, че ни най-малко няма да се учудя на изненадата ви и дори на недоверието ви, когато чуете това, което ще ви разкажем. Не мога да ви виня. Моля ви единствено за малко търпение. — Настъпи тишина. Бланес, сплел пръсти и подпрял лакти на коленете си, оповести без всякакво предисловие: — „Игъл Груп“ ни мамят. Лъжат ни от години. Райнхард и аз открихме доказателства. — Протегна ръка към чекмеджето на едно бюро до себе си и извади някакви книжа. — Доверете ни се. Спомените ще се събудят, уверявам ви. Така стана и с нас…

Спомените ли? — възкликна Жаклин.

Забравили сме много неща, Жаклин. Те ни дрогираха.

— Докато бяхме на базата в Егейско море — намеси се Зилберг. — И всеки път, когато ни разпитват онези „специалисти“, ни предписват лекарства…

Елиса невярваща се наклони напред.

Защо ще го правят?

— Добър въпрос — отвърна Бланес. — По принцип се мъчат да скрият, че смъртта на Крейг и Надя е свързана с тази на Черил, Розалин и Рик. Изненадващи са усилията на „Игъл“ да прикрият всичко. Харчат милиони, за да поддържат димната завеса, въпреки че нещата се изплъзват от ръцете им: свидетелите стават все повече и повече, множат се лицата, които трябва да вкарват в болница и да „лекуват“, нараства броят на журналистите, които трябва да бъдат заблуждавани… В Мадрид, когато се случи онова с Надя, властите опразниха целия жилищен блок под претекст, че има бомбена заплаха, и после пуснаха новината, че млада рускиня полудяла и се самоубила, след като заплашила да взриви сградата.

— Трябвало е да разпространят някаква правдоподобна история, Давид — каза Елиса.

— Така е, но вижте това — побутна един от документите към нея. — Собственичката на апартамента, приятелката на Надя, която е била на екскурзия в Египет, е поискала веднага да се върне, като научила новината. Не успяла да пристигне навреме — два дни по-късно някакви хлапетии от друг апартамент на същия блок си играли с бенгалски огън и предизвикали пожар. Живеещите там били евакуирани, нямало жертви, но сградата била овъглена.

— Да, имаше какви ли не спекулации по този повод. — Елиса беше прочела заглавията от вестниците. — Но става дума за нещастие, съвпадение…

По това няма спор. Ще ти разкажа за друго съвпадение.

Погледна разтревожено Бланес.

— Няма живи свидетели, нито запазени материални доказателства и във връзка с Колин Крейг — продължи Бланес. — Съпругата му се самоубила два дни по-късно в болницата, а детето починало няколко часа след като го намерили с признаци на измръзване. Нито семейството на Колин, нито на съпругата му поискали да запазят къщата и я обявили за продан чрез посредници. Купил я млад високопоставен служител от компютърна фирма с наименование „Техтем“.

— Това е фирма, която действа като подставено лице на „Игъл Груп“ — поясни Зилберг.

— Къщата незабавно е била срината до основи — допълни Бланес, — едно и също и в двата случая: няма свидетели, няма материални останки от местопроизшествието.

— Как се добрахте до всички тези данни? — попита Елиса, докато разлистваше изрезките.

— Райнхард и аз направихме проучвания.

— Така или иначе, това не доказва, че съществува връзка между смъртта на Колин и Надя и случилото се в Нуева Нелсон, Давид.

— Зная, но погледни го по следния начин. Ако смъртта на Надя и Колин няма нищо общо с Нуева Нелсон, за какво им е да правят целия този монтаж и да унищожават всеки остатък от мястото на престъплението? И защо ще ни отвличат и дрогират всички?

Жаклин Клисо кръстоса стройните си крака, открити до над коляното от зашеметяваща рокля без ръкав, съставена от три части (лента около врата, къса блузка и пола), отделени една от друга с голи участъци. Елиса я намираше за много чувствена и прекалено гримирана, с черни коси, прибрани в кок.

— Какви доказателства имаш за това, че са ни дрогирани? — нетърпеливо попита тя.

Бланес спокойно заговори.

— Жаклин, ти прегледа трупа на Розалин Рейтер. А след експлозията слезе в склада, защото Картър те повика да видиш нещо. Спомняш ли си всичко това?

За момент Жаклин като че ли се превърна в друг човек — лицето й стана напълно безизразно, а тялото й се вцепени на стола. Чувствената й външност до такава степен контрастираше с реакцията й на счупена кукла, че Елиса изпита страх. Видя отговора в объркването на бившата преподавателка, още преди тя да заговори.

— Аз… Мисля, че… Малко…

— Наркотици — каза Зилберг. — Заличили са спомените ни с наркотици. Днес това е възможно, знаеш. Съществуват производни на лизергиновата киселина51, които са способни да породят дори фалшиви спомени.

Елиса разбра интуитивно, че Зилберг е прав. Сред мъглата от спомени на моменти й се привиждаха някакви инжекции там, докато бяха заточени в онази база в Егейско море.

— Но защо? — не отстъпваше тя. — Нека допуснем, че смъртта на Колин и Надя има връзка с тази на Розалин, Рик и Черил. Какъв интерес представляваме за тях? Защо ни отвеждат там, дрогират ни и ни връщат? Каква информация можем да им дадем? И какви спомени търсят да заличат у нас?

— Ето това е въпросът — отбеляза Зилберг. — Дрогирали са всички ни, не само Жаклин, но за разлика от нея ние останалите не сме преглеждали никакъв труп, нито сме били свидетели на каквото и да било престъпление…

— И не знаем нищо — каза Елиса.

Бланес вдигна ръка.

— Това означава, че напротив, ние знаем нещо. Имаме нещо, от което те се нуждаят, и първата ни работа е да разберем какво е то. — Изгледа ги един по един. — Трябва да разберем какво е това, което споделяме, което е общо за всички ни, макар и да не си даваме сметка за него.

— Бяхме на Нуева Нелсон и видяхме миналото — каза Жаклин.

— Но каква информация биха могли да извлекат от това? И какви спомени искат да изтрият от съзнанието ни? Всички помним проекта Зигзаг и картините от Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим…

— Никога няма да ги забравя — прошепна Зилберг и за миг като че ли се състари.

— Какво е тогава общото? Какво сме споделяли през всичките тези години от Нуева Нелсон насам, което те биха желали да научат, а сетне да ни ликвидират?

Елиса, която наблюдаваше Жаклин, изведнъж почувства, че трепери.

— Той… — промълви едва чуто. За миг помисли, че няма да я разберат, но внезапната промяна в изражението на останалите я накара да продължи. — Това, което сънуваме… Аз го наричам „Господин Белооки“.

Бланес и Зилберг едновременно зяпнаха. Жаклин, която се беше обърнала към нея, кимна в знак на съгласие.

— Да — каза. — Точно такива са очите му.

Това чувство за болест, за проказа, беше казала Жаклин. Ти също го изпитваш, нали, Елиса? Тя беше кимнала утвърдително. „Проказа“ бе точната дума. Чувство, че е „изцапана“, сякаш е търкала тялото си в плесен по повърхността на обширно тресавище. Но то бе нещо повече от чисто физическо усещане — беше мисъл. Жаклин много точно я изрази и Елиса си представи колко ли много палеонтоложката е страдала, може би дори повече и от нея.

— То е сякаш очаквам нещо ужасно… Аз съм част от него и няма как да избягам. Сама съм. И то ме зове. Надя изпитваше същото, сега си спомням…

Елиса беше останала без дъх. Зове ме и аз желая да се подчиня. Искаше да изрече това, но то й се струваше толкова противно, че дори не желаеше да го облече в думи. Някакво присъствие. Нещо, което ме желае.

Желае и Жаклин.

И всички останали може би, но най-вече нас двете.

След дълго мълчание Бланес вдигна очи. Елиса никога не беше го виждала толкова блед и объркан.

— Не е необходимо… да ми казвате нищо, ако не желаете прошепна. — Ще ви разкажа моите преживявания и трябва само да потвърдите дали е нещо подобно, или не. — Говореше предимно на тях двете и Елиса се запита дали вече е разговарял със Зилберг по този въпрос. — Виждам го в кошмарите си, в моментите на „изключване“… И щом се появи, започвам да върша ужасни неща. — Понижи глас и червенина обля страните му. — Трябва да ги правя, сякаш той ме принуждава. Неща… със сестра ми или майка ми. Не изпитвам удоволствие, при все че понякога го има. — Тишината беше всепоглъщаща и Елиса си даде сметка за усилието, което правеше Бланес, за да говори. — Но винаги има… причинено зло.

— Съпругата ми — каза Зилберг. — Тя е жертвата в моите сънища. Въпреки че ако я нарека „жертва“, не обяснявам всичко.

Неочаквано този огромен мъж сбърчи лице и стана, обръщайки им гръб. Дълго плака, без някой да успее да го утеши. Друг спомен накара Елиса да изтръпне — тогава, пред стълбата за склада, тя го бе видяла да плаче по същия начин. Когато отново ги погледна, Зилберг беше свалил очилата си, а лицето му лъщеше.

— Разделихме се… Не сме се развеждали — продължаваме да се обичаме. Всъщност аз я обичам повече от всякога, но не бих могъл да продължа да живея с нея… Толкова ме е страх да не й сторя зло… Да не би той да ме принуди да я нараня…

Жаклин Клисо също беше станала и се бе приближила до прозореца. В салона се бяха възцарили мрак и мълчание.

— Можете да се смятате за късметлии — каза тя, без да се обръща, загледана в нощта отвъд мръсните стъкла. Това, което ужаси най-много Елиса в нейната изповед, беше гласът й — той си остана непроменен — тя нито плачеше, нито стенеше. Ако Зилберг беше говорил като осъден на смърт, Жаклин Клисо се държеше като екзекутирана. — Никога не разговарям с когото и да било за това, с изключение на лекарите от „Игъл“, но предполагам, че няма защо повече да го крия. От години живея с мисълта, че съм болна. С тази мисъл в себе си се разделих със съпруга и сина си една година след завръщането си от Нуева Нелсон; по същата причина реших да изоставя преподавателската работа и професията си. Сега съм сама, живея в студио, което те плащат, в Париж. В замяна искат от мен само да им разказвам за сънищата си… и за поведението си. — Стоеше напълно неподвижна, докато говореше, а тялото й ясно се очертаваше под късата екстравагантна рокля. Елиса беше сигурна, че под нея не е облякла нищо друго. — Но всъщност не е вярно, че живея сама. Живея с него, ако разбирате какво искам да кажа. Той ми нарежда какво да правя. Заплашва ме. Кара ме да пожелавам разни неща и ме наказва със самата мен, със собствените ми ръце… Реших, че съм луда, но те ме убедиха, че е в резултат на Въздействието… Как го наричаха? „Травматичен делириум.“ Аз не го назовавам така. Когато се осмелявам да му дам име, го наричам „Дявол“ — прошепна. — И той ме влудява от ужас.

Настъпи мълчание. Погледите се отправиха към Елиса. Струваше й усилие да говори, въпреки изповедта, която Жаклин току-що бе направила.

— Винаги съм смятала, че са някакви мои фантазии каза с пресъхнала уста. — Представям си го как ме посещава почти всяка нощ, в определен час. Длъжна съм да го очаквам… разсъблечена. Тогава той идва и започва да ми говори разни неща. Ужасяващи неща. Неща, които ще направи на мен или на хората, които обичам, ако не му се подчиня… И аз изпитвам смъртен страх. Ала мислех… че са интимни фантазии…

— Това е най-ужасното — кимна Жаклин, — мъчехме се да мислим, че сме си ние, но знаехме, че това не е вярно.

— Трябва да има някакво обяснение. — Бланес търкаше слепоочията си. — Не говоря за разумно обяснение. Повечето от нас сме физици и добре знаем, че действителността невинаги се подчинява на разума… Но трябва да има някакво обяснение, нещо, което бихме могли да докажем. Някаква теория. Трябва да изградим някаква теория, за да разберем какво става с нас…

— Съществуват различни възможности. — Гласът на Зилберг сякаш не беше негов. Нещо в него го караше да прилича на тишината в цялата къща и в нощните поля навън. — Нека ги разгледаме една по една и да видим кои ще отпаднат. На първо място „Игъл“ са единственият виновен. С дрогиране са ни превърнали в това, което сме.

— Не — възрази Бланес. — Вярно е, че скриват информация от нас, но и те самите изглеждат толкова объркани, колкото и ние.

И изплашени — помисли си Елиса.

Въздействието е втората възможност. Струва ми се, че Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим упражниха особено влияние върху нас. В това отношение „Игъл“ имат право, ефектът е напълно непроучен. Може би Въздействието ни кара да сме обсебени от… въпросната фигура. Може би тя е продукт на увреденото ни подсъзнание… Да допуснем, че Валенте е изгубил разсъдъка си и по някакъв начин е убил Розалин и Рос… Не подлагам на обсъждане как го е направил, а просто го представям като факт. И нека допуснем, че в момента същото се случва с някого от нас. Може да е някой от нас тук в тази стая или Серджо… Да допуснем, колкото и невероятно да изглежда, че някой от нас е… виновен за смъртта на Колин и Надя.

Хипотезата на Зилберг пося безпокойство.

— Така или иначе — отбеляза Бланес — Въздействието би могло да обясни приликата между нашите видения и промяната, настъпила в живота ни… Има ли друга възможност?

— Последната — кимна Зилберг, — някаква загадка, нещо от типа на вярата. Необяснимото. Неизвестното в уравнението.

— В математиката неизвестните обикновено се намират — каза Бланес. — Трябва да решим това уравнение, ако искаме да останем живи…

Гласът на Жаклин отново привлече вниманието на всички.

— Уверявам ви в едно — каквото и да е то, аз съм сигурна, че става дума за съзнателно и реално зло. Нещо извратено. И то ни дебне.