Зигзаг

14

Нямаше да мине много и онова нещо щеше да настъпи.

Началото бяха онези очи.

Сетне щеше да се възцари мракът.

При все че още не го подозираше, най-дълбокият мрак в живота й вече се беше зародил.

Серджо Марини бе всичко онова, което Бланес не беше — елегантен и прелъстителен. Слаб, с чуплива тъмна коса, загоряла кожа, гладко лице и очарователна усмивка, той умееше да извисява своя бас, за да бъде чут от студентите си в Милано. Роден в Рим и завършил в престижната Скуола Нормале Супериор36 в Пиза, където бяха учили талантливи учени като Енрико Ферми37, той беше защитил докторската си титла в Сапиенса38. След задължителния престой в Съединените щати Гросман го беше повикал в Цюрих, където се бе запознал с Бланес, заедно с когото бяха създали „теорията за секвоята“. „Заедно с когото“ означаваше, по думите на самия Марини, с които той винаги описваше онези години на съвместна работа, че „аз го оставях да си смята на спокойствие и мигом се появявах, щом ме повикаше, за да ми съобщи резултатите“.

Притежаваше следователно и нещо друго, което у Бланес не достигаше — чувство за хумор.

— През една нощ на 2001 година напълнихме до половината една стъклена чаша с вода. Оставихме я да стои така на масата в лабораторията в продължение на трийсет часа. Когато изтече времето, Давид събори чашата и тя се пръсна на земята — това беше единственият му експериментален принос към теорията. — Погледна Бланес, който се смееше заедно с останалите. — Не се сърди, Давид, ти си по теорията, а на мен ми дай чукове и пирони, нали така… Замисълът ни е следният… Е, добре, ти обяснявай. Ти по-добре се оправяш с цялата тази заплетена работа…

— Не, не, ти по-добре.

— Но моля те, ти си отецът-създател.

— А ти — майката.

Опитваха се да направят нещо като шоу и това, което се получаваше, не беше никак зле. Приличаха на двама комици от евтино кабаре — глупакът и хитрецът, красавецът и грозникът. Елиса ги гледаше и си представяше годините на труд в уединение и без никакъв резултат, както и преливащото тържество при първия успех.

— Е, добре, очевидно на мен се пада честта — каза Бланес. — И тъй, да видим. Всички знаете, че според „теорията за секвоята“ всяка частица светлина пренася навити вътре в себе си струните на времето, подобно на кръговете на ствола на секвоята, които се увиват един след друг около центъра с израстването на дървото. Броят на струните не е безкраен, но е гигантски, не е по силите ни да си го представим — това е броят от Планкови времена, които са изминали от произхода на светлината…

Дочу се шепот и Марини направи някакъв жест и каза с жален глас:

— Госпожа Клисо иска да знае какво представлява едно Планково време, Давид… Не се дръж презрително с не физиците сред нас, независимо от факта, че те напълно го заслужават!

— Едно Планково време е най-малкият възможен интервал от време — обясни Бланес. — Това е времето, за което светлината изминава една Планкова дължина, която пък е най-малката дължина, която може да съществува физически. За да добиете представа — ако един атом има размера на вселената, една Планкова дължина би била голяма колкото дърво. Времето, за което светлината изминава тази малка дължина, е едно Планково време. Равнява се приблизително на една септилионна39 част от секундата — няма събитие в света, което да е с по-малка продължителност от тази.

— Нима не си виждал Колин да похапва сандвичи с пастет от гъши дроб? — подметна Серджо Марини.

Крейг вдигна ръка в знак на потвърждение. Елиса видя Бланес да избухва в смях за пръв път, но испанският физик почти мигновено възвърна своята сериозност.

— И така, всяка времева струна се равнява на специфично Планково време и съдържа всичко, отразено от светлината през този нищожно кратък интервал;. С помощта на необходимите математически прийоми в уравненията (използвайки променливи за локално време например) теорията показваше, че е възможно да се изолират и идентифицират хронологически струните и дори да бъдат отворени. Не бе нужна много енергия, но точно определено количество. „Суперселективна“ — така я нарече Серджо. При използване на подходяща суперселективна енергия, струните от определен период от време биха могли да се разтворят и да ни покажат образи от въпросния период. Добре, дотук става дума само за математическо откритие. В продължение на повече от десет години то не беше нищо друго. Ала най-сетне екип, оглавяван от професор Крейг, разработи новия синхротрон, с който успяхме да получим споменатия вид суперселективна енергия. Но без резултат до онази нощ, когато счупихме чашата. Продължавай, Серджо. Идва ред на любимата ти част.

— Направихме видеозапис на образа на счупената чаша и го заложихме в ускорител на частици — продължи Марини. Знаете много добре, че видеообразът не е нищо друго, освен сноп от електрони. Ускорихме тези електрони до достигане на енергия, която да е постоянна, с отклонение от няколко десети, и ги сблъскахме с поток от позитрони. Получените частици трябваше да съдържат разтворените струни от период, съответстващ на два часа преди счупването на чашата. Реконвертирахме тези частици в нов сноп от електрони, блъснахме ги в телевизионен екран, използвахме софтуер за очертаване на образа и като включихме екрана… какво видяхме?

— Счупената на пода чаша — каза Бланес и двамата отново избухнаха в смях.

— Това се случи в първата серия от стотина опити, наистина — призна Марини. — Но онази вечер през 2001 година беше различна: получихме изображение на Здравата чаша върху масата. Ние изобщо не бяхме правили запис на тази чаша, разбирате ли? Тя беше излязла от миналото и по-точно от момент, който предхождаше с два часа нашия видеозапис. Братлета, тази вечер отидохме в града да се напием. Имам смътни спомени, че бяхме в някакъв бар в Цюрих с Давид, и двамата бяхме направили главите, когато някакъв швейцарец, не по-малко фиркан от нас, ме попита: „Защо си толкова щастлив, приятелю?“ „Защото получихме Здравата чаша“, му отговорих. „Какъв късмет — ми казва той, — аз счупих вече три тази вечер.“

— Не е виц, точно така си беше — казваше Бланес, докато малката зала се тресеше от смях. Дори и Валенте, който (според Елиса) обикновено се дистанцираше от шегите на „простосмъртните“, като че ли от сърце се забавляваше.

— Когато показахме изображението на онези, дето трябваше да отпуснат мангизите — продължи Марини, — е, тогава вече наистина разбрахме какво е финансиране… „Игъл Груп“ пое нещата в свои ръце и се зае със строежа на тази научна станция в Нуева Нелсон. Колин ще ви разкаже останалото…

Колин Крейг стана и Марини зае мястото му. Веселието и гръмогласните коментари още не бяха стихнали. Надя беше почервеняла от смях, а госпожа Рос (чийто кикот бе отекнал неочаквано и оглушително след анекдота с пияния) си бършеше сълзите. Обстановката в залата бе ведра и радостна.

Въпреки това Елиса долавяше нещо.

Някакъв особен детайл, неуместен във всичко това.

Помисли, че го открива в погледите, които си разменяха Марини, Бланес и Крейг. Като че ли паролата беше: „Нека в началото се позабавляват.“

Може би това, което следва, няма да е толкова приятно, предположи.

— На мен възложиха задачата да координирам всички машинарии по проекта — каза Крейг. — През 2004 година тайно бяха изстреляни десет спътника с геосинхронна орбита, тоест бяха програмирани да се движат едновременно с движението на Земята. Камерите им притежават резолюция от половин метър в гама от мултиспектърни цветове и обхващат площ от около дванайсет километра. В състояние са да правят телеметрични снимки на всяка точка от планетата, в зависимост от координатите, които им бъдат зададени от Нуева Нелсон. Тези изображения пи се изпращат в станцията в реално време (оттук и името на проекта Зигзаг, заради траекторията, подобна на бумеранг, която следва сигналът от Земята към спътника и от него — към Земята), където компютър ги преработва при двайсет и два бита, изолирайки географската зона, която представлява интерес за изследване. Всичко става толкова бързо, че не ни стига времето да преброим космите на главата на Серджо…

— Затова пък на Давид — да, нали са малко — не се призна за победен Марини.

— Точно така. С една дума, можем да наблюдаваме каквото пожелаем и когато пожелаем, както при военните спътници за шпиониране. Ще ви дам пример. — Крейг пристъпи към конзолата с компютъра, намествайки телените рамки на очилата си с елегантен жест. Елиса си каза, че е мъж с вродена изисканост, който можеше да мине незабелязан, ако отидеше на прием в Бъкингамския дворец по тениска и джинси, както беше в момента.

След бързо почукване по клавишите, на екрана се появи набързо нахвърляна скица на египетските пирамиди. В един ъгъл имаше две изправени мумии — лицата им представляваха две изрязани и залепени снимки на Марини и Бланес. Чуха се смехове. — Да предположим, че поискаме от сателитите изображение на делтата на Нил. Те ще я заснемат, ще ни я изпратят, компютърът ще я преработи и ще получим различни проекции на пирамидите. След като пуснем сноп от електрони в синхротрона, ще получим новообразуваните частици, а друг компютър ще се заеме с получаване на изображението и записването на новия образ. Ако количеството енергия е правилно, ще можем да видим същото място в пространството — египетските пирамиди, но… да речем отпреди три хиляди години… С малко повече късмет бихме могли да наблюдаваме за няколко секунди строежа на някоя пирамида или церемонията по погребението на някой фараон.

— Невероятно — чу Елиса шепота на Надя през две места вляво от нея.

Марини неочаквано стана.

— Слушай, Колин, нека убедим присъстващите, че това не са фантасмагории…

Крейг написа нещо на клавиатурата. На екрана се появи неясно, но способно да бъде идентифицирано изображение с мек бледорозов цвят, почти сепия, като на стара снимка.

Възцари се тишина.

Елиса усети противоречиво вълнение — сякаш имаше желание хем да се смее, хем да плаче. На стола до нея Валенте се наведе напред със зяпнала уста, подобно на дете, открило мечтан подарък, след като дори не се е надявало, че някой ще му го подари.

Снимката като че ли не заслужаваше чак такива емоции — на нея се виждаше чисто и просто в едър план една стъклена чаша, до половината пълна с вода и поставена на една маса.

— Невероятното в това изображение — каза Марини спокойно, — е, че то никога не е било заснемано. Извадихме го от двайсетминутния видеозапис, показващ същата маса, но с чашата, счупена на пода два часа по-късно. Пред вас е първото истинско изображение от миналото, което човек някога е наблюдавал.

Сълзите се търкаляха по лицето на Елиса.

Помисли си, че науката, истинската наука, тази, която неочаквано и завинаги променя хода на историята, представляваше точно това — да плачеш при вида на падаща от дървото ябълка.

Или на здравата стъклена чаша върху маса.

Дойде ред на Райнхард Зилберг. Когато застана до екрана, създаде впечатление — и то напълно основателно според Елиса, — че е огромен. Беше облечен в риза с къс ръкав и памучен панталон с кожен колан; единствено той носеше вратовръзка, макар и доста разхлабена. Всичко в него импонираше и може би по тази причина понякога като че ли той имаше желание да смали сам себе си с усмивка, която на голобрадото му и месесто лице, украсено с очила с позлатени рамки, изглеждаше детинска.

В онзи момент обаче той съвсем не се усмихваше. Елиса се сещаше за причината. Може би нему се е паднала задачата да говори по неприятната част.

Още при първите думи на немския историк и учен тя разбра, че не греши.

— Казвам се Райнхард Зилберг и специалността ми е философия на науката. Бях поканен да участвам в проекта Зигзаг като консултант по всички въпроси, които не представляват физика, но имат огромно значение. — Направи пауза и раздвижи крак, сякаш очертаваше рисунка върху металния под. — Този проект, вече знаете това, е квалифициран като строго секретен. Никой освен нас самите не знае, че сме тук — нито колегите, нито приятелите, нито семействата ни, нито дори мнозина от директорите на „Игъл Груп“. Естествено, не можем да мамим научната общност, но посредством конгреси и статии й подхвърлихме няколко морковчета. Знаят, че от секвоята се прави дървен материал, така да се каже, ала не познават начина, по който се извършва това. Така че този проект е единствен по рода си в света, поне засега. Ние сме подбрани след щателно проучване на живота, интересите, приятелите и търсенията ни. Ще работим върху нещо, в което никой няма предварителен опит. Ние сме пионери и са ни нужни специални мерки за сигурност, поради… различни причини. — Направи друга пауза, загледан отново в движенията на крака си. — На първо място, дори и за миг не си помисляйте, че ще гледате филми на този екран. В киното наблюдаваме сцената на смъртта на Цезар например, като че ли на видеозапис, направен от някой любител от римската епоха. Но изображенията на разтворените краища на времевите струни не са филми, те не са дори филми от реалния живот, те са миналото. Можем да ги наблюдаваме на екран, подобно на филм, да ги записваме на DVD, също както и филм, но винаги трябва да помним, че става дума за разтворени времеви струни, от които сме извлекли информация. Нашето „убийство на Цезар“ ще бъде самото събитие, такова, каквото е било и е останало запечатано завинаги в светлинните частици, отразили действителната сцена, тоест действителното минало. Това поражда съответни последици. Не ни е известно какво би се случило например с личности или събития, които са част от нашата култура или нашите идеали. Бяха проведени тайни изследвания, но все още няма изводи. Така например дали бихме могли да видим Исус Христос, Мохамед или Буда…, просто да ги зърнем, сигурни, че това са точно те… Или пък нещо повече: да открием аспекти от живота на тези велики пророци, противопоставящи се на идеите, които съответните религиозни институции в продължение на векове са се старали да превърнат във вяра на милиони хора, включително и на мнозина от нас. Всичко това ни дава предостатъчно основания, за да придадем на проекта Зигзаг секретен характер. Ала има и друга причина. — Направи пауза и премигна. — Бих искал да ви обясня, като ви покажа ново изображение. То е единственото, което успяхме да получим, освен това на Здравата чаша. Повечето от вас не знаят за съществуването му… Жаклин, доста ще се изненадаш… Колин, би ли бил така добър да…?

— Естествено.

Крейг отново натисна няколко клавиша. Този път светлината в залата угасна. Някой каза в мрака (Елиса позна гласа на Марини): „Прескочи рекламите, Райнхард.“ Ала този път не последва смях. Разнесе се гласът на Зилберг, чийто силует започна да се очертава в полумрака на фона на единствената светлина, идваща откъм конзолата с компютъра.

— Изображението беше получено посредством системата, за която Колин ви разказа преди малко: картините бяха изпратени по сателит, изчислихме необходимата енергия, за да се разтворят краищата на времевите струни, и ги подложихме на обработка…

Екранът се освети. Появиха се избелели цветове в червена тоналност.

— Цветът може да се обясни с факта, че „миналият“ край на струната се намира в триизмерно място, отстоящо според мащабите на вселената на почти един милион светлинни години от нас и продължаващо да се отдалечава — обясни Зилберг, — така че се наблюдава отклонение към червеното, подобно на други небесни тела. Но в действителност това място е на Земята…

Ставаше дума за пейзаж. Камерата снимаше над планинска верига. Планините изглеждаха достъпни, дори малки, а между тях се открояваха кръгли долини и сферични скали. Всичко изглеждаше като гарнирано от изкусен сладкар с кувертюра от разбита сметана.

— Боже мой… — дочу се треперещият глас на Жаклин Клисо.

Приведената напред Елиса постави кръстосаните си крака един до друг. Изпитваше странно усещане. Не беше в състояние да определи точния му произход, при все че знаеше, че е свързано с картината, която наблюдаваше. Бе някакъв полъх на тревожност.

Някаква неясна заплаха.

Но къде се таеше тази заплаха?

— Огромни ледници в подножието… — мълвеше поразена Клисо. — Ерозионни ледници във формата на и… Погледни тези циркуси и нунатаци40… Виждаш ли, Надя? На какво ти прилича? Ти си експерт по палеогеология…

— Тези отлагания са друмлини41… — отвърна Надя с едва доловим глас. — Но с необикновени размери. И тези морени от двете страни. Човек би казал, че са влачили огромни седименти от много голямо разстояние…

Какво ми става? Нервен смях взе да напира от устата на Елиса. Беше абсурдно, ала тя не можеше да овладее ума си: в тези върхове, обагрени в червено, имаше нещо, което предизвикваше у нея дълбоко смущение. Реши, че е полудяла.

Видя, че Надя се разтрепери. Запита се дали това се дължеше единствено на вълнение пред откритието, или на нещо подобно на онова, което изпитваше тя самата. Валенте също изглеждаше развълнуван. Чу как някой си поема дъх.

Но това е смешно.

Не, не беше. В този пейзаж имаше нещо необикновено.

— Сякаш има следи от разтопен лед в пукнатините на ледника… — прошепна Надя, дълбоко смутена.

— Господи, това е заледяване във фаза на топене…! — възкликна Клисо.

Гласът на Зилберг, чиято сянка се открояваше до екрана, достигна до тях ясен и твърд, но зареден с не по-малко вълнение:

— Това са Британските острови. Преди осемстотин хиляди години.

— Заледяването на Гюнц…42 — каза Клисо.

— Точно така. Плейстоценът43. Периодът на кватернера.

— О, Господи! — стенеше Клисо. — О, Боже, мили Боже…!

Гадене. Това предизвикваше гадене.

Но кое точно?

Когато светлините се запалиха, Елиса установи, че се е обгърнала с ръце, сякаш я караха да излезе гола пред публика.

— Това е втората причина, поради която проектът Зигзаг трябва да се запази в тайна. Нямаме представа кое го предизвиква — нарекли сме го „Въздействие“. — Зилберг написа думата на английски на една малка бяла дъска, окачена на стената до екрана. — Винаги изписваме по този начин — „Въздействие“ с главно „в“. Всички го изпитваме в по-малка или по-голяма степен, при все че някои хора са по-чувствителни от други… Става дума за особена реакция при вида на картини от миналото. Бих могъл да се опитам да ви изложа една теория, с която да обясня това явление; може би Юнг е бил прав и ние притежаваме колективно подсъзнание, изпълнено с архетипове, нещо като генетична памет на човешкия род, и образите от разтворените времеви струни смущават по някакъв начин тази памет. Помислете си, че тази зона от подсъзнанието ни е стояла недокосвана от поколения насам и изведнъж, за пръв път вратата се отваря и прониква светлина в мрака…

— Защо не усетихме нищо, докато гледахме Здравата чаша? — запита Валенте.

— Всъщност усетихме — отвърна Зилберг и Елиса си каза, че част от вълнението й при онова изображение може би се дължеше на това. — Само че не така изявено. Вероятно най-силно въздействие поражда съприкосновението с далечното минало. Сред забелязаните симптоми могат да се споменат тревожност, деперсонализация и дереализация (усещане за недействителност по отношение на нас самите или на заобикалящия ни свят), безсъние и понякога халюциниране. Затова още в началото ви казах, че това не са филми. Разтварянето на краищата на струните е по-сложно явление.

Елиса забеляза, че Надя си търка очите. Клисо беше седнала до нея и й шепнеше нещо на ухото.

— Неизвестно ни е дали съществуват по-значими симптоми — продължи Зилберг, — тоест сериозни Въздействия. Това ни задължава да установим поредица от норми за безопасност, които ще ви помоля всички да спазваме. Основното правило е следното: когато наблюдаваме изображение за пръв път, ще го правим в група, както днес. По този начин ще можем да наблюдаваме реакциите, които ще се пораждат у нас. Освен това поведението ни извън тази зала, дори и насаме със себе си, ще подлежи на известен контрол — шпионките на вратите и липсата на ключалки са подчинени на тази цел. Не казвам, че трябва да шпионираме останалите, а че никой не трябва да бъде изолиран. Ако Въздействието порази някого от нас по особен начин, останалите трябва да научат за това колкото се може по-бързо… Въпреки това обаче продължава да съществува риск в определени граници. Изправени сме срещу нещо неизследвано и не можем да предвидим новите влияния, които то може да има върху нас.

В началото се чу мърморене срещу тона, с който бяха изречени думите на Зилберг. Минута по-късно обаче общото настроение се промени. Тази първа демонстрация на работата, която ги очакваше, пораждаше у всички безспорни очаквания. Очите на Елиса бяха влажни и чувстваше някаква буца в гърлото си. Пейзаж от кватернера… Боже Господи, още съм тук, продължавам да съм аз, не сънувам… Видях Земята, планетата, която обитавам, такава каквато е била преди почти един милион години… Гласът на Серджо Марини, извисявайки се над останалите гласове, обобщи шеговито настроенията:

— И така, изслушахме кои са недостатъците на въпросното задание. Какво още чакаме? На работа!

Елиса стана, обзета от въодушевление. Ала в този миг Валенте й прошепна:

— Крият разни неща от нас, скъпа… Убеден съм, че не пи казват цялата истина.

15

В нощта на понеделник, 25 юли, Елиса видя сянката за пръв път.

По-късно разбра, че това е бил поредният сигнал: Господин Белооки беше пристигнал.

Ето ме, Елиса. Аз дойдох.

И повече няма да те напусна.

Лека и безшумна, подобно на душа, впуснала се в едно от онези езотерични пътешествия, наричани „астрални“, в които майка й сляпо вярваше, тя се плъзна пред шпионката на вратата й и изчезна. Елиса се усмихна. Още един, от когото сънят бяга.

В това нямаше нищо чудно. Стаята беше удобна, но й липсваше излъчването на домашен уют. Беше горещо между тези метални стени, защото, точно както Валенте й беше казал, нощем изключваха климатика, а прозорецът с автоматичен механизъм изобщо не се отваряше. Покрита единствено с оскъдните си бикини, Елиса се потеше в леглото, потопена в някаква неясна смесица от светлина и мрак: вдясно блестяха прожекторите от теления плет, вляво — миниатюрният правоъгълник на шпионката. И ненадейно се бе появила сянката.

Беше я видяла да се промъква по посока на вратата, която разделяше двете крила на бараката, така че нямаше никакво съмнение, че това беше някой от другарите й — Надя, Рик или Розалин. Другите спяха в срещуположното крило.

Къде ли ще иде? Наостри слух. Вратите не бяха шумни, но все пак бяха метални, така че тя се приготви да чуе само след броени секунди някакво подрънкване.

Не чу нищо.

Тишината я заинтригува. Каза си, че в нея се крие нещо друго, освен обикновеното внимание, за да не бъдат събудени тези, които спяха. Изглеждаше, че страдащият от безсъние се стараеше да се движи предпазливо.

Стана от леглото и се приближи до шпионката. Различи слабите светлинки за случай на тревога по коридора. Той беше празен, ала тя бе сигурна, че е видяла някакъв силует да минава.

Облече тениската си и излезе. Вратата между двете крила на бунгалото беше затворена. При все това някой трябва току-що да я беше отворил — призраците не бяха част от възможните отговори, които тя прехвърляше през ума си.

Поколеба се за миг. Дали да не се опита първо да разбере дали някой от другарите й не липсва от стаята си? Не, но пък и не можеше спокойно да се върне просто ей така в леглото си. Отвори вратата към другото крило. Пред нея се проточи тъмен коридор, обточен от слабите светлини на електрически лампи. От Дясната страна — вратите на спалните; от лявата — коридорът към другото бунгало.

Ненадейно усети неясно безпокойство.

Всъщност вътре в себе си почувства, че я напушва смях. Наредиха ни да се шпионираме един друг и аз се подчинявам дословно. Застанала права в коридора по тениска и пликчета, тя приличаше на…

Шум.

Сега наистина го долови, макар и далечен. Може би идваше откъм успоредната барака.

Запъти се към началото на коридора, водещ към втората барака. Тревогата, подобно на досаден човек, отказваше да я напусне, въпреки че тя с нищо не я проявяваше.

Общо взето беше спокойна — нали бе единствено дете, от малка се беше научила да върви сама в мрака и бе привикнала с тишината на нощта.

Не след дълго щеше напълно да загуби тези свои умения.

Стигна до коридора и надникна.

На два метра от нея странно създание, направено от живи сенки, размахваше ръце, разперило ги под формата на кръст, и я наблюдаваше с блестящ и разкъсващ я поглед. Ала най-ужасното (по-късно щеше да осъзнае, че това е още едно предупреждение) дойде, когато си даде сметка, че създанието няма лице, или по-точно казано, чертите му се сливаха с непрогледния мрак.

— Не викайте — каза на английски една неочаквана светлина е дрезгав глас, заслепявайки я (да, сега си даде сметка, че е изкрещяла). — Изплаших ви, извинете…

Не знаеше, че войниците нощем патрулират вътре в бараките. Фенерът, запален от войника, й разкри останалото: ръцете, разперени като кръст (пушката), блестящият поглед (визьор с инфрачервени лъчи), липсата на лице (нещо подобно на радиостанция, която скриваше лицето му). На гърдите на униформата му се четеше „Стивънсън“. Елиса го познаваше — беше един от петимата войници на острова, един от най-младите и истински красавец. До този момент не беше разговаряла с никого от тях. Ограничаваше се да ги поздрави, когато ги видеше, сякаш осъзнаваше, че те са там, за да се грижат за нея, а не обратното. Сега изпита чувство на дълбок срам.

Стивънсън отпусна фенера и вдигна визьора с инфрачервени лъчи. Тя успя да види, че се усмихва.

— Каква е тази разходка по тъмното в коридора?

— Стори ми се, че видях някого да минава покрай стаята ми. Исках да разбера кой е.

— От един час съм тук и никого не съм виждал. — В гласа на Стивънсън й се стори, че долавя раздразнение.

— Може би съм се заблудила. Извинете ме.

Дочу шум от други врати — разтревожени от глупавото й крещене колеги. Не поиска да разбере кои бяха точно. Изломоти някакви извинения, върна се в своята стая, строполи се на леглото и с мисълта, че никога няма да заспи, потъна в сън.

На следващия ден, вторник, 26 юли, 18:44 ч.

Прозя се, стана и нагласи компютъра на режим „хибернация“. Беше го програмирала да продължи сложните изчисления сам.

Случката с нощната сянка все още витаеше в главата й. Реши, че ще я разкаже на Надя на плажа, ако не за друго, поне да се посмеят. Все пак имаше нужда да си почине малко. Само от шест дни беше на Нуева Нелсон, но й се струваше, че са минали месеци. Запита се дали прекомерното напрежение може да я разболее. Не е страшно, болницата е до работната маса. Загледа се в тихата лаборатория на палеонтоложката, която служеше и за малка клиника и разполагаше дори с експериментална носилка. Ако продължаваше така, може би щеше да се наложи да поиска от Жаклин някое „енергизиращо“ хапче. „Пресмятането на енергии ми изцежда енергията“, щеше да й каже.

Излезе от лабораторията и се запъти към стаята си, взе си банския и кърпата и излезе от бунгалото на слабата слънчева светлина. Това беше един от редките дни без дъжд в мусонния период и трябваше да го използва. При вида на войника, стоящ на стража пред бариерата, отново си спомни за инцидента през нощта, но това вече не беше Стивънсън, а Бергети — як италианец, с когото Марини играеше понякога на карти. Поздрави го, когато мина покрай него (плашеха я тези хора-таралежи, настръхнали от оръжия), премина бариерата и се спусна по полегатия хълм към най-невероятния плаж в живота си.

Два километра златен прах и едно море, което при хубаво време се оцветяваше в няколко нюанса на синьото и на чийто фон кожата на Надя изглеждаше толкова тъмна, колкото и нейната; вълните бяха величествени и диви и нямаха нищо общо с опитоменото им къдрене край бреговете в цивилизацията. И като капак на всичко изглежда, че богът на този рай не желаеше да причинява неудобства — и най-бурните вълни се разбиваха надалеч, позволявайки й да крачи с наслада в спокойни води и пяна от пясък и дори да плува без никаква трудност.

Надя Петрова й помаха от обичайното място. Елиса беше завързала с младата руска палеонтоложка едно от онези бързи и дълбоки приятелства, които се раждат единствено между хора, принудени да съжителстват в отдалечени места. Освен възрастта, имаше още други общи неща, които ги свързваха — волеви характер, остър ум и еднаква склонност да изкачват стъпало по стъпало стръмната стълба на успеха. Надя дори я превъзхождаше в това. Родена в Санкт Петербург, като девойка тя бе емигрирала във Франция и си бе проправила път до една от най-желаните стипендии за докторат при Жаклин Клисо в Монпелие, превръщайки се в нейна любима ученичка. И всичко това — без богата майка, която да заплаща, включително и за времето, през което двете биха спорили. Но когато разговаряше с Надя, Елиса не усещаше този силен характер — по-скоро оставаше с проблеснало усещане за мило и забавно младо момиче, чиято коса имаше цвят на ябълково вино, а кожата й беше снежнобяла и което можеше да се причисли към онези създания, дето се посвещават на простичката и огромна задача да се усмихват. Елиса си мислеше, че бе невъзможно да намери по-добра приятелка.

— Хм, днес морето е наистина изкусително — каза Елиса и като остави банския и кърпата на пясъка, започна да се съблича. — Струва ми се, че ще го пробвам, да видим дали ще се удавя.

— Доколкото виждам, и днес не си успяла. — Надя й се усмихна изпод големите тъмни очила, предпазващи половината от снежнобялото й лице.

— Обаче успях да се сдухам.

— Повтори с мен: „Утре ще успея, утре ще дойде денят.“

— „Утре ще успея. Утре ще дойде денят“ — подчини се Елиса. — Мога ли да променя малко мантрата?

— Какво имаш предвид?

— „Ще успея в някой от близките дни“, например. — Елиса опъна долнището на банските по ханша си и взе горнището. — Поддържа жива надеждата ми, без да ме отегчава.

— Същността на всяка мантра е да те отегчава малко — отсече Надя и се разсмя.

Когато свърши с обличането на банския, Елиса събра дрехите си и ги затисна с едно от многобройните бурканчета, които приятелката й неизменно носеше. После разгъна кърпата и употреби още бурканчета, за да затисне и нея — вятърът не беше така силен, както през други дни, но тя не искаше да използва времето за почивка в гонитба на кърпа или гащета по пясъка.

Надя лежеше по корем. Елиса можеше да различи слабото й тяло под воала от бели коси и розовия контур на банския. Първия ден се бяха смели, пробвайки костюмите, предоставени им от госпожа Рос (на нито една от двете не й беше хрумнало да си донесе бански от Цюрих). На нея дадоха розовия, а на Надя — белия, но нейните гърди бяха по-едри от тези на Надя, а белият бански беше по-голям и й стоеше много по-добре. Не се поколебаха да ги разменят.

— Още ли циклиш на същото място? — попита Надя.

— Нищо подобно. С всеки изминал ден правя крачка назад. Имам чувството, че накрая ще се озова там, откъдето тръгнах. — Елиса облегна лакти в пясъка и се загледа в океана. Сетне се извърна към Надя, която въртеше бурканче между пръстите си и нежно се усмихваше. — А, да, извинявай, бях забравила.

Ето — отвърна приятелката й и разкопча горната част на банския си. — Всъщност работата е там, че смяташ мазането на гърба ми за недостойно задължение.

— Но пък ми се удава повече, отколкото изчисленията, не можеш да го отречеш. — Елиса сложи крем на дланта си и започна да го втрива в гърба на Надя.

Кожата на Надя блестеше от килограми защитен лосион, въпреки че винаги идваше на плажа привечер. Елиса с тъга си мислеше, че като „полуалбинос“ Надя имаше доста проблеми в професията си. „Не съм албинос — й беше обяснила Надя, — а полуалбинос, но силното слънце може много да ми навреди и да се разболея дори от рак. Даваш си сметка, нали — голяма част от работата на един палеонтолог се извършва на открито, понякога под тропическо или пустинно слънце.“ Но както можеше да се очаква от природата й, Надя се шегуваше с това обстоятелство. „Излизам нощем на лов за мероканити и гастриоцери. Аз съм нещо като палеонтолог-вампир.“

Приятелят ти Рик е също толкова затруднен като теб промълви Надя сънено, докато Елиса търкаше гърба й. — Но гледа по-леко на нещата. Казва, че иска да те победи.

Не ми е приятел. И винаги иска да ме побеждава.

Бяха си поделили работата: Валенте се беше включил групата на Зилберг, а тя — на Клисо. Нейната задача се състоеше в това да намери точната енергия (резултатът трябваше да има поне шест десетични знака след запетаята), за да се разтвори една времева струна, съответстваща на епоха отпреди сто и петдесет милиона години, или около четири хиляди и седемстотин билиона секунди, преди Надя и тя да бяха наместили деликатните си седалищни части на този плаж насред Индийския океан. „На някой слънчев ден в джунглата, в онзи период, който наричаме Юра“, казваше Клисо. Ако сполучеха, резултатът можеше да бъде фантастичен, невероятен — може би щяха да успеят да наблюдават за пръв път изображението на жив… (нека не го назоваваме, да не би да ни донесе лош късмет).

Надя и тя сънуваха това изображение.

Елиса, която от дете се беше захласвала по филмите за динозаври, смяташе, че и най-голямото усилие си струваше подобна цена. Ако работата й помогнеше да получат снимка на огромно праисторическо влечуго, заето с каквото и да е (та било то и облекчавайки се в тревата), щеше да е видяла и направила всичко в живота си. „Джурасик парк“ и Стивън Спилбърг можеха само да гълтат праха й. В този момент тя спокойно можеше да напусне живота. Или да се остави да й бъде отнет.

Ала всъщност задачата беше много сложна и досадна. На практика Бланес и тя си я бяха поделили — той се опитваше да намери необходимата енергия за началото на разтварянето на струната, а тя търсеше да получи енергията в края. После щяха да ги проверят, за да са сигурни, че са правилни. Тя обаче дни наред се мяташе загубена в дебрите на уравненията и въпреки че не губеше надежда, изпитваше страх, че Бланес може да се разкае, задето я беше избрал.

— Сигурна съм, че скоро ще намериш решението — окуражи я приятелката й.

— Искам да се надявам. — Елиса прокара ръце по краката си, за да изчисти остатъците от крема. — Някакви новини от Вечните снегове? — попита на свой ред тя.

— Шегуваш ли се? Изобщо нямам представа откъде да започна. Жаклин ме уверява, че всеки път като го види, отхвърля около двайсетина геолого-палеонтоложки теории. Невероятно е. Тези кратки секунди са достатъчни, за да се напише цял трактат за кватернера. — Все още по корем, Надя сгъна колене и вдигна стъпалата си, долепвайки ги едно до друго. Имаше фини и красиви стъпала. — Прекарваш половината си живот в изучаване на заледяването, откриваш доказателства в почвите на Гренландия, сънуваш го… и изведнъж виждаш Англия потънала под тонове сняг и си казваш: целият труд и научните знания на професорите от цял свят не могат да се сравнят с това.

Предполагам, че Въздействието те кара да си губиш ума — пошегува се Елиса.

За нейна изненада, приятелката й възприе нейните думи сериозно.

Не мисля, въпреки че от няколко нощи не спя добре.

— Сподели ли с Жаклин?

И тя не спи хубаво.

Елиса се канеше да каже нещо, когато зърна с крайчеца на окото до левия си крак един от онези раци с неравни щипки: Дясната огромна, а лявата — мъничка, които Надя наричаше „цигулари“. Приятелката й беше казала, че в джунглата и в околностите на езерото (където тя още не беше ходила) има и други животински видове с „палеоптологическо значение“.

— Един въпрос — каза Елиса, — тази животинка, дето се кани да ме ощипе по прасеца, има ли палеонтологическо значение, или мога с чиста съвест да я смачкам?

— Горкичкият — Надя стана и се разсмя. — Недей, това е „цигулар“.

— Да изчезва тогава заедно с музиката си. — Хвърли шепа пръст по рака, който промени траекторията си. — Хайде, изчезвай.

Когато „опасността“ отмина, Елиса се обърна и облегна гърди в кърпата. Надя я последва. Лицата им бяха много близо едно до друго и те се загледаха (Надя гледаше нея, а тя наблюдаваше собственото си отражение в очилата на Надя). Мислеше за контраста между телата им, излегнати едно до друго: смугло — кафе с мляко, и бялосметанов сладолед. Бризът, вълните и атмосферата по залез-слънце я отпускаха до такава степен, че тя помисли, че ще заспи.

— Знаеш ли, че професор Зилберг пази много опити от различни снимки? — попита Надя и кимна утвърдително в отговор на изумения поглед на Елиса. — Да, и преди са нравили експерименти: Здравата чаша и Вечните снегове не са единственото, с което разполагат. Но не бързай да се радваш, нищо друго не може да се види, тъй като пресмятанията за енергията са грешни. Наричат ги „дисперсии.“

— Как разбра? Защо не са ни казали? — Елиса изведнъж си спомни за думите на Валенте. Нима беше вярно, че крият неща от тях?

— Жаклин ми разказа. Но Зилберг уверявал, че на нито една не може нищичко да се види. „Вярррвам, че има затворррена котка, пррриятелю“ — пошегува се Надя с гърлен глас. Сетне стана сериозна и каза: — Никога ли не си се питала защо сме на остров?

— Проектът е секретен, нали чу Зилберг.

— Но няма стратегически причини, поради които да работим на остров. Бихме могли да си останем в Цюрих, дори бихме привлекли по-малко внимание…

— Дай да видим твоето обяснение.

— Не знам, може би искат да ни изолират — подхвърли Надя. — Като че ли… Сякаш се боят, че можем… да станем опасни. Прави ли ти впечатление колко войници има?

— Само пет-шест, ако броим и Картър.

— Аз виждам повече, прекалено много.

— Ти си падаш малко параноичка.

— Не обичам военните. — Надя я погледна над очилата си. — Писнало ми е да ги гледам в моята страна, Елиса. Питам се дали са тук, за да пазят нас, или по-скоро за да пазят останалия свят от това, в което можем да се превърнем. — Вятърът й беше забулил лицето с косата.

Елиса се канеше да отвърне, когато се разнесе писък.

Някаква фигура по тениска и шорти тичаше по пясъка на трийсетина метра от тях. Друга фигура в червени бермуди я гонеше с големи подскоци. Несъмнено бягащият не се стараеше кой знае колко да избяга, защото почти веднага беше застигнат. В продължение на няколко мига двете фигури застинаха плътно една до друга, озарени от залязващото слънце. После с шумен смях се отпуснаха на пясъка.

— Нови изживявания, нови приятелства — подметна Надя и намигна на Елиса.

Тя не беше изненадана — вече няколко пъти ги бе виждала да разговарят насаме в лабораторията на Зилберг: той загледан в нея с онези воднисти очи на влечуго, а тя — с обичайния си кисел вид, сякаш светът имаше да изплаща на височайшата й особа някакъв отдавнашен дълг, който така и не погасяваше. Клетата Розалия Рейтер.

Не й допадаше това, че Валенте с такава лекота завладяваше тази зряла, грозновата и мълчалива жена. Имаше желание да даде някой и друг съвет на немската историчка по отношение на нейния прекрасен latin lover.

Явно вземат доста на сериозно търсенето на енергия подметна иронично тя.

— Очевидно и двамата имат енергия в излишък — подсмихна се Надя.

Валенте и Рейтер работеха със Зилберг по разтварянето на времеви струни отпреди седемдесет милиарда секунди с картини от Йерусалим. Ако всичко вървеше добре, „Енергията Йерусалим“ можеше да задмине по важност „Енергията на Юра“. Да стане много по-важна за тях и за останалото човечество.

Щяха да надникнат в Йерусалим от времето на Христо и по-точно през последните години от живота на Христос.

Може би щяха да видят някое историческо или библейско събитие.

Може би това щеше да е наистина специално събитие.

Може би (при все че вероятността в този случай беше подобна на тази да уцелиш мишена с размер един милиметър на хиляда километра от теб) биха могли да го видят.

Забрави за тиранозаврите, за Наполеон, за Цезар и за Спилбърг. Забрави за всичко.

Елиса не беше излъгала Малдонадо (сега разбираше защо той я бе разпитвал за религиозните й вярвания): тя бе атеистка. Но можеше ли човек, та бил той и атеист, да се преструва на безразличен пред възможността, простата възможност да го зърне, макар и за миг?

Който може, да хвърли първия камък.

И един от тези, от които зависеше подобно чудо да се случи, в този момент виреше задник, изпънал червените бермуди, докато езикът му безсъмнено сладостно изследваше устата, която една зряла и разочарована от живота историчка предоставяше на негово разположение.

Надя като че ли страхотно се забавляваше — наблюдаваше Елиса с буза, облегната на кърпата, и с пламнало лице.

— Миналата нощ спаха в едно легло.

— Сериозно ли говориш?

Новината предизвика неопределени чувства у Елиса. Откъслечни спомени от посещението й у Валенте ослепително проблеснаха в съзнанието й, а заплахите, които той бе изрекъл, когато се обзалагаха, отекнаха в главата й. Представи си как Валенте се отдава на удоволствието да унижава Розалин Рейтер.

— Моля те, не казвай и думичка за това! — разсмя се Надя. — Срам ме е, че ти го разказвам, защото не е моя работа…

— Нито пък моя — добави припряно Елиса.

— Беше в неделя през нощта. Чух странен шум и станах. Погледнах през шпионката на вратата на Рик… нямаше го! Тогава надзърнах в стаята на Розалин… И ги видях. — Надя тихичко се смееше, показвайки малко раздалечените си зъби. — Всички ли мъже в Испания са такива?

— А ти как мислиш? — изсумтя Елиса и приятелката й избухна в неудържим смях, може би като виждаше колко сериозна е тя самата. — Аз също видях нещо нощес… канех се да ти разкажа… Някой ходеше из коридора. В крайна сметка се оказа войник… Как само ме изплаши, кучият син.

— Не мога да повярвам. Да не би да се сваля и с войниците? — Лицето на младата палеонтоложка, на два милиметра от нейното, беше толкова почервеняло, че Елиса си помисли, че ще експлодира. Хвърли малко пясък на рамото й.

— Млъквай, развратна рускиньо. Отивам да се топна. Подобни гледки ме възбуждат.

Запъти се към брега, без да гледа към двойката, легнала в пясъка на трийсет метра вдясно.

Тази нощ чу шумове. Стъпки по коридора.

Скочи от леглото и надникна през шпионката. Нямаше никого.

Стъпките утихнаха.

Взе ръчния си часовник от нощното шкафче и натисна светлината на циферблата — беше един и дванайсет, все още рано, но всъщност късно за режима и навиците пи екипа от учени в Нуева Нелсон. Вечеряха в седем, а и девет и половина всички се приготвяха за лягане, тъй като осветлението угасваше в десет. Тя обаче продължаваше да страда от безсъние. Мислеше за войници, които безшумно се движат, за войници-сенки без лица, които се плъзгат по тъмните коридори, минавайки покрай шпионката й… Мислеше също за Валенте и Рейтер, въпреки че не можеше да си обясни защо.

Стъпки. Сега вече да. Съвсем ясни. В коридора.

Открехна вратата и се показа, оглеждайки се в двете посоки.

Никой. Коридорът беше празен, а вратата към другото крило — затворена. Стъпките отново бяха заглъхнали, но на нея й хрумна възможно обяснение. Идват откъм неговата стая. Или от нейната.

Подчинявайки се на внезапен порив (какво дете си, би казала майка й), излезе в коридора, без да се облече. Спря първо пред съседната врата на Надя и надникна през шпионката. Надя лежеше в леглото си — бялата й коса така отчетливо се открояваше на светлината на електрическите крушки отвън, че приличаше на пътен знак. Позата й с крака, омотани в чаршафа, показваше, че от известно време спи. Изглеждаше като зародиш, сгушен в утроба. Елиса се усмихна. Спомни си един разговор между тях на плажа предишната събота и неделя.

— Бих искала да стана майка — беше заявила Надя, поддавайки се на някакъв изблик на откровение.

— Какво означава това?

— Нещо, което от време на време ни сполетява нас, палеонтоложките. Представлява отглеждане на зародиш в корема след оплождане от мъжкар.

— А пък аз предпочитам да стана търтей — отвърна тя, изтегната сънено на кърпата.

— Наистина ли не ти се иска да имаш деца, Елиса?

Въпросът й се стори абсурден. И си помисли колко е абсурдно, че го възприема като абсурден.

— Още не съм се замисляла — отвърна, ала Надя реши, че тя се шегува.

— Слушай, това не е математическа задача. Или го искаш, или не.

Елиса беше прехапала устни, както когато бе погълната от изчисления.

— Не, не искам — беше отсякла накрая, след дълго мълчание, а Надя бе поклатила глава своята нежна глава с ангелски коси.

— Ще те помоля за нещо — й каза, — преди да умреш, завещай черепа си на Университета в Монпелие. За Жаклин и мен ще е истинско удоволствие да го изследваме, кълна ти се. Не се срещат често екземпляри от женски fisicus extravangantissimus.

Върна се към действителността — беше в първите часове след полунощ и тя стоеше в коридора само по бикини и шпионираше другарите си. Представи си ги как стават от леглата си и откриват fisicus extravangantissimus, женски екземпляр, да наднича по долни гащи в шпионката. Стъпките вече не се чуваха. Все още усмихната, отиде на пръсти до стаята на Рик Валенте. Металният под беше освежаващо хладен в контраст с горещината, която обливаше тялото й. Надникна през шпионката.

Всичките й предишни мисли се изпариха. На светлината, проникваща през прозореца, тя ясно различи слабата фигура на Валенте Шарпе просната в леглото, с неговия кокалест гръб и бели слипове.

Остана за миг загледана в него. Сетне се отправи към последната стая. Онази купчина, свита под чаршафите, трябва да беше Розалин, стори й се, че дори съзира кичури от кестенявата й коса.

Разтърси глава и се върна в стаята си, питайки се какво беше очаквала да види. Превръщаше се в шпионин.

Осъзна, че неимоверното усилие, необходимо за първата й задача на острова, си имаше цена. В нормалния живот знаеше как да се справя в подобни моменти на преумора — разходки, спорт, а когато и това не се окажеше достатъчно, се отдаваше на самотните си еротични фантазии. Но в света в Нуева Нелсон, лишена от възможност за уединение, тя се чувстваше някак объркана.

Легна по гръб и дълбоко си пое въздух. Вече не се чуваха стъпки. Нямаше шум. Ако наостреше слух, можеше да различи шума на морето, но тя не желаеше. Размисли за миг и после се пъхна под чаршафите, въпреки горещината, която я мъчеше. Но не понечи да се завие. Отново пое въздух, затвори очи и се остави фантазията й да я поведе накъдето й хрумне.

Знаеше накъде ще я отведе.

Валенте продължаваше да й прилича на Валенте Шарпе глупаво, кухо момче, блестящ ум в тялото на болнаво хлапе, мамино синче. Въпреки това въображението й (вероятно също болно, си каза тя) неустоимо я дърпаше, повлякло я за косата, към него. Случваше й се за пръв път и тя беше изненадана.

Fisicus calentissimus.

Представи си го да влиза в стаята й в този момент. Виждаше го ясно сега, когато очите й бяха затворени. Тя пъхна ръце под завивката и смъкна бикините си. Но на него тази проява на покорство му се стори недостатъчна. Тя склони напълно да ги свали, смачка ги на топка и ги захвърли на пода. Представи си, че дори и сега Валенте Шарпе от фантазиите й не е удовлетворен. Върви на майната си, нямам намерение да отмятам чаршафа. Спусна ръката си надолу, към центъра на онова жарко, изпълнено е желание място, и започна да се движи и да диша учестено. Представи си какво би направил тогава — поглежда я с абсолютно презрение. А тя му казва…

В този миг стъпките отекнаха до леглото й.

Начеващата наслада се пръсна в мозъка й като филигранно стъкло, стъпкано от едър слон.

Отвори очи и изстена едва чуто.

Нямаше никого.

Уплахата, която се вряза така внезапно насред сексуалната й възбуда, беше толкова разтърсваща, че тя се зарадва, че изобщо е жива; това бе един от онези страхове, които приличат на пристъп на маларийна треска и те оставят вцепенен и вледенен. Някъде дори беше чела, че подобен страх е способен да предизвика инфаркт и да те убие, колкото и да си млад и с чисти артерии.

Стана, като сдържаше дъха си. Вратата на стаята й си беше затворена. Изобщо не беше чула да се отваря. Ала стъпките — бе сигурна в това — бяха отекнали вътре в стаята й. Но пък нямаше никого.

— Кой е там…? — отправи въпрос към мъртвите.

И мъртвите отговориха. С поредните стъпки.

Бяха в банята.

Тогава Елиса си помисли, че е невъзможно да изпита повече страх, отколкото този, който вече я беше обладал.

След малко разбра, че тази мисъл е била най-погрешната в целия й живот.

Но тя щеше да узнае това по-късно.

— Има ли някой?

Никой не отговори. Стъпките отиваха и се връщаха. Или грешеше? Не — чуваха се в банята. Нямаше нощна лампа на шкафчето, но така или иначе изключваха осветлението нощем по стаите и оставяха светлина само в баните. Трябваше да стане в тъмното и да отиде дотам, за да я запали.

Сега пак не ги чуваше — отново бяха утихнали.

Изведнъж си помисли, че е пълна глупачка. Кой, по дяволите, можеше да се е пъхнал в нейната баня? И кой щеше да чака там без светлина, безмълвен, но бродещ напред-назад? Нямаше съмнение, че стъпките идваха от другаде в бараката и отекваха през стените.

Въпреки този „успокоителен“ извод, процесът по отмятане на чаршафа, ставане (зарежи дори мисълта да губиш време и да нахлузваш бикините; а и щом става дума за призрак, какво ти пука, че си гола?) и придвижване до банята й се стори почти като космически полет. Установи, че вратата на банята, която не се виждаше от леглото й е затворена, а шпионката е напълно тъмна. Трябваше да отвори и след това да запали лампата вътре.

Натисна дръжката.

Докато отваряше вратата ужасяващо бавно, откривайки все по-големи участъци от мрака вътре, тя чуваше учестеното си дишане. Задъхваше се, сякаш още беше в леглото с интимните си фантазии… Всъщност не, да го кажем направо — пухтеше като парен локомотив. Нищожно беше онова задъхване отпреди малко, докато си удряше една от онези спасителни чекии. Нищожно, fisicus extravagantissimus…

Отвори вратата изцяло.

Усети го още преди да е запалила лампата. Банята беше празна, естествено.

Въздъхна с облекчение, не знаеше какво точно бе очаквала да открие. Отново чу стъпките, но този път явно надалеч, може би в крилото със спалните помещения на професорите.

За миг остана на място права, съблечена, на прага на осветената баня, питайки се как бе възможно само миг преди това те да бяха отеквали до леглото й. Знаеше, че сетивата й не са я измамили и че нямаше да може да заспи, преди да е намерила логично решение на тази загадка, та било то само заради желанието да не изглежда глупачка.

Накрая стигна до възможна причина: наведе се и долепи ухо до металния под. Стори й се, че чува стъпките по-силно, и установи, че не се лъже.

Имаше едно място в станцията, където тя още не беше ходила — складът. Намираше се под земята. В Нуева Нелсон беше изключително важно да се пести енергия и пространство и съхраняването на провизии под земя изпълняваше тази двойна цел, тъй като поради ниските температури хладилниците работеха на най-слабата си степен, а някои храни можеха да се запазват без допълнително охлаждане. Черил Рос се отбиваше понякога нощем там (слизаше се през един отвор в пода на кухнята), за да направи списък на всичко необходимо за зареждане. Помещението с хладилниците беше близо до стаята й и шумът от стъпките на човек, слязъл долу, лесно се разпространяваше поради металната облицовка на стените. Беше решила, че отекват вътре, а те всъщност отекваха долу.

Да, това беше. Госпожа Рос вероятно беше в склада.

Щом се успокои достатъчно, изгаси лампата в банята, затвори вратата и се върна в леглото. Преди това потърси бикините си и ги сложи. Беше изтощена. След преживелия страх, така жадуваният сън като че ли щеше да благоволи да я споходи.

Ала докато бодърстването й си отиваше подобно на догаряща свещ, секунди преди някакъв вихър най-сетне да я повлече в тъмното, й се стори, че различи нещо.

Някаква сянка се плъзна покрай шпионката на вратата й.

16

Години по-късно й хрумна, че и тя самата по някакъв начин носеше отговорност за онзи ужас.

Склонни сме да се обвиняваме за преживените злощастия. Когато сме затиснати от някоя трагедия, се отдръпваме към миналото и търсим вероятната грешка, допусната от нас, която да ни обясни случващото се. Подобна реакция можеше и да е абсурдна в много случаи, но в нейния й се струваше правилна.

Трагедията й беше покъртителна, а вината й — може би също.

Кога беше сбъркала, в кой момент точно?

Понякога, докато беше сама у дома пред огледалото и броеше тягостните секунди, които оставаха докато кошмарите отново я връхлетяваха, тя стигаше до извода, че голямата й грешка всъщност беше нейният изключителен успех.

Онзи четвъртък, 15 септември 2005 г. — денят на триумфа й.

Денят на нейната присъда.

Математическите задачи са подобни на всички останали — прекарваш седмици изгубен сред безброй криволичения и ненадейно в някое утро ставаш, пиеш си кафето, съзерцаваш изгрева на слънцето и там, заблестяло ослепително пред теб, съзираш решението, което си търсил.

Сутринта на 15 септември Елиса седеше неподвижно, захапала молива и загледана в екрана на компютъра. Разпечата резултата и се отправи към кабинета на Бланес с лист хартия в ръка.

В самостоятелния си кабинет Бланес беше накарал да му инсталират електрическо пиано. Свиреше Бах, само произведения на Бах, единствено Бах. Кабинетът беше съседен на лабораторията на Клисо и понякога кристалното превъплъщение на някоя фуга или арията от Вариациите Голдберг се промъкваха като призраци през стените в самотните следобеди, които Елиса прекарваше в работа. Но това не й пречеше, напротив — обичаше да го слуша. Според нея, която не блестеше с особена музикална начетеност, Бланес свиреше прилично. При все това в онази сутрин тя му носеше друга „музика“ и си мислеше, че ще му хареса, особено ако мелодията се окажеше вярна.

Без да отмества ръце от клавишите, Бланес хвърли поглед към треперливия лист хартия.

— Отлично — отрони невъзмутимо. — Вече сме готови.

Бланес не й се струваше вече „изключително“ същество, както обичайно го описваше на майка си, но не го възприемаше и като обикновен, нито пък като неприятен. Ако на своите двайсет и три години Елиса беше научила нещо, то бе, че никой, абсолютно никой не можеше лесно да бъде охарактеризиран. Всеки човек представляваше нещо определено, но това нещо включваше и други, дори противоположни неща. Хората, подобно на облаците електрони, са с неясни очертания. И Бланес не правеше изключение. Когато се запозна с него по време на курса в „Алигиери“, тя смяташе, че той е някакъв тъп сектант, презиращ жените, или пък болезнено стеснителен тип. През първите дни на съжителството в Нуева Нелсон тя просто реши, че той не й обръща никакво внимание. И й мина през ум, че причината е в нея и се корени в закоравелия й навик да очаква всички преподаватели мъже да се отнасят с нея по специален начин не само защото беше умна (дори много умна), а и защото си я биваше (и то доста) и тя осъзнаваше способностите си и умееше да ги направлява в своя полза. Но по отношение на Бланес се сблъскваше с човек, който като че ли й казваше: „Не ми пука за геометричните ти интуиции и за новаторския начин да интегрираш, както не ми пука за краката ти, за шортите и за това, че в някои дни решаваш да си сложиш, а в други — да си махнеш сутиена.“

Не след дълго Елиса промени мнението си и разбра, че той всъщност я забелязва. Че я гледа с онези свои очи като на Робърт Мичъм, които винаги бяха притворени, сякаш всеки момент щяха да заспят, но в действителност биха будни — и още как. Че когато се връщаше полугола от плажа и се разминаваше с него в коридора на бараката, той, разбира се, й хвърляше погледи на мъж, дори по-пламенни, отколкото тези на Марини (а неговите наистина бяха забележителни) и, естествено, много повече, отколкото, на Крейг (те по-скоро липсваха). Но предполагаше, че умът на Бланес, както и нейният, се рее из други селения и че той вероятно си мисли същото за нея. Може би развръзката щеше да настъпи, казваше си понякога, ако някой ден преспяха заедно. Тя си представяше сцената ето така: двамата са голи и се гледат, без да помръднат. Минутите минават и изведнъж той казва учуден: „Ама наистина ли няма да се разсърдиш, ако те докосна?“ А тя, не по-малко учудена, отговаря: „А на теб… да не би да ти се иска да ме докоснеш?“

— Ще изчакаме Серджо да свърши — каза той и продължи да свири Бах както всеки път, когато не изпълняваше нищо друго, освен него.

Намерението на Бланес беше да работят с двете светинни мостри — тази от периода юра и друга от Йерусалим в един и същи ден, тъй като географски мястото, което щяха да изследват, беше приблизително едно и също. Ала Марини и Валенте, както и предния път, се бавеха с изчисленията и затова не оставаше нищо друго, освен да ги изчакат.

Останала без работа, Елиса се залови с разни дреболии, между които да подготви електронното съобщение за майка си, което щеше да изпрати на следващия ден (след обичайните филтри на цензурата). Сетне потъна и спомени за онази сутрин в началото на август преди месец и половина, когато беше показала първия резултат на Бланес, прекъсвайки неговия рецитал, и всички вълнения, през които бе минала впоследствие и от които Надя й беше помогнала да се измъкне.

Точно в онези дни беше имала най-неприятната досега среща с Валенте и на нея й се беше сторило, че проумява колко страда Шарпе от това, че винаги пристига последен в „надбягването“, което двамата (по-скоро по негово желание) си оспорваха. По някаква ирония на съдбата както неговите, така и нейните резултати тогава бяха погрешни.

Сега това нямаше да се повтори.

Беше убедена, че този път е попаднала в целта. И тук не грешеше.

Мислеше също, че ако пресмятанията й се окажеха верни, тя щеше да е най-щастливият човек на света.

Но в това грешеше. Напълно.

Предният месец не беше в никакъв случай най-прекрасният за Валенте Шарпе. Елиса едва го виждаше в станцията, почти не се засичаха в лабораторията на Зилберг, където се предполагаше, че работи. Но колкото до работата, смяташе, че той си я върши. Понякога й се налагаше да говори с него и го откриваше в стаята му, седнал на леглото и чаткайки по клавиатурата на своя преносим компютър; беше толкова погълнат от задачата си, че тя за малко не започна да вижда в него (как го беше казал той тогава?) „сродна душа“. Беше престанал дори да флиртува с Рейтер (това се отразяваше зле много повече на Розалин, отколкото на него самия, беше забелязала тя). В замяна на това търсеше компанията на Марини и Крейг и човек често можеше да ги види тримата заедно да се връщат по залез-слънце след дълги разходки по плажа или край езерото. Очевидно беше, че Рик е влязъл в нова фаза, в която се стремеше на всяка цена да изпъкне. Не му стигаше да е един от избраниците в този проект, жадуваше да е единствен — да измести не само нея, но и всички останали.

Понякога това я плашеше повече, отколкото историите за мрачни перверзни, които Виктор й беше разказвал за него. След принудителното съжителство на острова тя започваше да разбира, че под привидното пренебрежително спокойствие в душата му бушува вулкан от страсти и желание да бъде най-добрият, първенецът. Всичко, което нрави или говори, е насочено към тази цел. Разбра, че тази страст го разяжда, и то не само отвътре — силни тикове изкривяваха устните и десния му крак, когато работеше на компютъра; присъщият му анемичен цвят на лицето бе станал още по-бледен, а под очите му торбички отпусната кожа висяха като гнезда на странно и зловещо създание. Какво му е? Какво ли става с него?

Мъчно й беше да го гледа толкова обсебен. Казваше си, че изпитвайки дори и капчица състрадание към Рик Валенте, тя си осигурява наполовина място в рая с доста добри перспективи да си спечели и оставащата половина, но понеже вече бе свикнала с него, не й беше трудно да му съчувства.

Поне до онази среща на плажа.

Следобед в сряда, 10 август, един ден след като бе предала резултатите, Елиса слезе на плажа. Надя още не беше дошла. На нейно място, права на пясъка, стърчеше бяла статуя, по която някакъв нехранимайко беше нахвърлял мръсни парцали, които се вееха на вятъра.

Като разбра кой беше, застина със зейнала уста.

Валенте седеше неподвижно, по-точно като вкаменен. Гледаше нещо. То като че ли бе морето, защото тя погледна натам, ала успя да различи само прекрасен хоризонт със зелени вълни и сини облаци. Той изобщо не беше усетил присъствието й.

— Здравей — поздрави го колебливо. — Какво ти е?

Младежът, сякаш изтръгнат от дълбока вглъбеност, се обърна. Елиса усети да я полазват тръпки: изражението на лицето му й напомни за миг това на неин колега от факултета, шизофреник, на когото се бе наложило завинаги да изостави ученето. Помисли дори, че Валенте не може да я познае.

Но за десети от секундата всичко се промени и добре известният й Шарпе излезе наяве.

— Виж ти кой е тук — измърмори хрипливо. — Елиса, горещото маце. Какво правиш, Елиса? Как си, Елиса?

— Слушай, драги — каза тя, преминавайки също толкова светкавично от страх към гняв, — добре ми е известно на какво напрежение сме подложени ти и аз, но сериозно ти казвам — няма да позволя повече да ме обиждаш. Колеги сме в работата, независимо дали това ни харесва, или не. Ако отново ме нагрубиш, ще се оплача писмено на Бланес и Марини. Ще те изключат от проекта.

— Да те обиждам? — следобедното слънце блестеше в лицето на Валенте и той бръчкаше лицето си, докато я гледаше кисело, сякаш захапал лимон. — За какви обиди дрънкаш, скъпа? Тялото ти под тениската и шортите ме загрява, или, с други думи казано, предизвиква покачва не на температурата и мигновено втвърдяване на члена ми и аз нямам никаква вина за това. Все едно да ме обвинят в твърдението, че първият закон на термодинамиката „нагорещява тръби“. Аз също мога писмено да го повторя. Почакай, къде тръгна?

Валенте препречи пътя й.

— Моля те, остави ме — каза Елиса, опитвайки се да го избегне.

— Знам къде отиваш — да се разсъблечеш на плажа и да покачиш още повече температурата в скачените ми съдове. Ако не беше „горещо маце“, щеше да си сложиш банския в стаята, както прави порядъчната ти приятелка, но понеже си фантастично гореща, ти се събличаш на плажа и така всички те виждаме, нали?

Елиса отново се опита да избяга. Дълбоко съжаляваше, че е проявила интерес към здравето му. И то, без да подозира какво щеше да се случи по-късно.

Той отново прегради пътя й.

— Ще се оплачеш, понеже по научен начин ти казвам какво представляваш за мен? — Внезапно тя разбра, че това не е една от многобройните и характерни за него шеги: Валенте изгаряше от гняв, дори повече от нея. — То е все едно… не знам… все едно аз да те обвиня, че си правиш чекия нощем, мислейки за мен. Нещо толкова чудовищно, прекомерно и невъзможно…

Тя го гледаше, без да трепне. Изведнъж изгуби интерес към морето, към Надя, към света. Не се чувстваше потисната, нито унизена — беше изплашена.

— … или все едно да ме обвиниш в зоофилия, само защото си падам по циците ти — продължи той в същия дух, сякаш предишните му думи бяха част от една и съща пича. — Не знам, просто прекаляваш… Щом не искаш да ти казват истината в очите, не давай поводи за това…

Видял ме е. Трябва да ме е видял. Но не, не може да бъде. Просто си говори. Опитваше се да проникне отвъд подигравателното пламъче в погледа му, за да стигне до истината, ала не успяваше. Бяха минали две седмици, откакто в онази нощ се беше опипвала насаме в стаята си, сигурна, че никой не я вижда. Но тогава как…?

— Нека и двамата се успокоим — каза Валенте. — Мислиш, че си приключила със своите сметки, нали, скъпа? А сега остави нас, некадърните, да си свършим работата и не ме дразни повече…

Обърна се и се отдалечи, оставяйки я като закована на мястото й. Минута по-късно дойде Надя, обаче тя вече не беше там. Минаха няколко дни, но тя нямаше желание да отиде отново на плажа, а когато реши да го стори пак, неизменно си слагаше банския в стаята. Не сподели с приятелката си причината, която я беше накарала да промени своите навици.

По-късно, когато успя да види нещата от разстояние, разбра, че преувеличава. Оцени атаките на Валенте през призмата на състезанието — очевидно той се чувстваше смачкан всеки път за това, че тя първа пристигаше на финала. От друга страна, тя прекалено много се свиваше в негово присъствие. Валенте можеше и да е трудно поддаващ се на определение, неизразим, но в крайна сметка не беше нищо повече от един смотаняк на квадрат, дето се опитваше да хитрее и не пропускаше повод да я жегне, откриеше ли слабо място в нея. Но това се дължеше не толкова на неговите достойнства, колкото на нейната слабост.

Естествено, каза си, че думите му са празни приказки. Никой не можеше да я е видял, дори през шпионката, а колкото до стъпките — вече знаеше кой е виновникът: госпожа Рос беше слизала в склада през онази нощ, тя сама бе казала на Елиса на другия ден. Така че всичко беше ясно. Валенте пускаше стрели на сляпо, дано някоя попадне в целта. Ще му мине. Може би ще разбере, че е за предпочитане да се отдаде на работа, вместо да сваля колежките си. Престана да мисли за него и забрави другите си притеснения. Всъщност откакто беше изпълнила задачата си, спеше като пън, не й се привиждаха сенки, нито чуваше шумове.

В четвъртък, 18 август, „Енергията Йерусалим“ се появи на бюрото на Бланес на безупречно изгладен бял лист хартия. Експериментът бе заплануван за следващия ден. След като Крейг и Марини получиха мостри от снимки и ги поставиха в ускорителите при пресметнатата енергия, целият екип загриза нокти в трепетно очакване.

Беше ред на Елиса да участва в почистването, доста занемарено през последните дни, и тя се отдаде на тази задача с ентусиазъм. В кухнята се засече с Бланес. Бланес да изтрива чинии — това беше гледка, на която тя не бе подозирала, че ще присъства, особено през онези напрегнати учебни занятия в „Алигиери“, но съжителството на острова предлагаше такива изненади.

Внезапно се възцари мълчание. На прага на кухнята се появиха няколко посърнали лица. Колин Крейг се беше нагърбил с отговорността да съобщи събитието.

— И двете мостри на изображения се разсеяха.

— Не плачете — опита да се пошегува Марини, — но това означава, че отново трябва да се заловим за сметките.

Никой не заплака в момента. Може би по-късно го сториха насаме. Елиса беше сигурна, че плачат като нея, защото всички осъмваха със зачервени очи, с издаващи умора бръчки и без желание да говорят. Природата сякаш се присъедини към всеобщия траур, събирайки в последните дни на август плътни облаци, натежали от топъл и косо падащ дъжд. Бяха в периода на мусоните, отбелязваше Надя, която познаваше голяма част от планетата. „Летните месеци са месеците на югозападния мусон — булбангу, когато дъждът е най-силен и чест, както в Малдивите.“ Естествено, тя никога не бе виждала подобен дъжд — сякаш не падаха капки, а конци. Милиони конци, движени от обезумели кукловоди, които удряха покриви, прозорци и стени, и вместо почукване, пораждаха някакво несекващо гърлено хъркане. От време на време Елиса повдигаше поглед като зомби, поглеждаше стихиите, отприщени навън, и й се струваше, че са точно отражение на нейното душевно състояние.

В първия понеделник на септември, след остро спречкване с Бланес, който я беше укорил за бавната й работа, тя изпита странна, лепкава горчивина. Не заплака, не направи нищо, само остана пред компютъра в лабораторията на Клисо вцепенена и си помисли, че никога повече няма да се съвземе. Измина много време. Може би часове, не знаеше колко. Тогава усети нечий парфюм и една нежна ръка, подобна на отронил се от дърво лист върху рамото й.

— Ела — каза й Надя.

Ако Надя беше приложила друга стратегия, например хапливи обиди (така присъщи за майка й) или убеждаване (типично за баща й), Елиса нямаше да се подчини. Но мекотата на жестовете й и сладката топлина на гласа й подействаха като заклинание върху Елиса. Тя стана и я последва подобно на плъх, омагьосан от приказна мелодия.

Надя беше облечена в плътен панталон и ботуши, които й бяха малко големи.

— Не искам да ходя на плажа — каза Елиса.

— Не отиваме на плажа.

Отведе я в стаята си и й посочи купчина дебели дрехи и друг чифт ботуши. Елиса успя да се усмихне при вида на тези одежди, които не й стояха никак зле.

— Имаш телосложението на войник — каза Надя. — Госпожа Рос казва, че тези панталони и ботуши са били поръчани за войниците на Картър.

Предрешени по този начин и намазани с някакъв крем със странен мирис, който Надя определи като „отблъскващ комари“ и който й се стори наистина „отблъскващ“, те излязоха навън и тръгнаха към летището за хеликоптери. Не валеше, но въздухът сякаш беше напоен с дебнещ, притаен дъжд. Дробовете на Елиса се изпълниха с влага и с аромат на растителност. Северният вятър гонеше облаците, които ту откриваха, ту засенчваха слънцето, извайвайки от светлината изображения, сякаш излезли от дефектен филм.

Оставиха летището за хеликоптери зад гърбовете си. При караулката на часовите видяха Картър да разговаря с тайландеца Ли и мексиканеца Мендес, който в този момент беше на пост в онази част на заграждението, която бе обърната към джунглата. Ли допадаше на Елиса, защото винаги се усмихваше, щом я видеше, но тя разговаряше повече с Мендес, който в този миг й разкри всичките си зъби, блеснали на мургавото му лице. Военните не я стряскаха вече така, както в началото: беше открила, че зад твърдите брони от метал и кожа дишат хора и сега обръщаше повече внимание на тях, отколкото на маскировката.

Пресякоха пред склада за муниции, оръжие и апаратура и пречиствателната станция за питейна вода и Надя пое по пътека, успоредна на стената на джунглата.

Прословутата джунгла, която отдалеч изглеждаше на Елиса като малка територия от дървета и кал, стана магическа, когато навлязоха в нея. Скачаше като дете по огромните мъхообразни корени, дивеше се пред размера и формата на цветовете и се вслушваше в неизброимите звуци на живота. В един момент някакъв самолетен макет от аеромоделизъм, оцветен в черно и слонова кост, избръмча и прелетя пред очите й.

— Жребче на гигантския дявол — обясни Надя. — Или водно конче-хеликоптер. Тези черни петна по крилете са птеростигми44. В някои култури на Югоизточна Азия ги определят като души на покойници.

— Не ме учудва — съгласи се Елиса.

Ненадейно Надя се наведе.

Когато стана, върху дланта й имаше малко шишенце, боядисано в червено, черно и зелено, подобно на еликсир на магьосник, с шест заоблени и блестящи дръжки от черен кехлибар.

— Сетония. Или може би хризомелид, не съм сигурна. Бръмбари — на езика на невежите. — Елиса беше удивена никога не беше виждала бръмбар с такива изумителни цветове. — Имам приятел французин, експерт по твърдокрили45, който би се радвал да е тук — добави Надя и остави бръмбара на земята. Елиса се пошегува с приятелите й. Нейната приятелка й показа също семейство насекоми от разред Phasmatodea46 и една богомолка с прекрасна розова окраска. Не видяха нито едно животно, по-голямо от насекомо (с изключение на ярко обагрен гущер), но това беше характерно за джунглата, според Надя. Животните там се пазеха едно от друго, практикуваха мимикрия, прикриваха се, за да спасят или отнемат живот. Джунглата беше сцена на страховити маскировки.

— Ако нощем дойдем тук с инфрачервени фенери, ще видим може би лори. Това са нощни представители на един подраздел примати. Не си ли ги виждала никога на снимка? Приличат на плюшени играчки с уплашени очи. Чуй този крясък… — Надя застина безмълвно, като захарна статуя сред тази зелена катедрала. — Вероятно са гибони…

Езерото заемаше голяма площ заедно с мочурливи терени, които в северната си част бяха заливани от прилива и осеяни с островчета зеленина. Надя й показа оскъдната фауна на блатото — рачета, жаби и смокове. След това заобиколиха езерото, тъмнозелено в този час на залеза, чак до кораловите рифове, и откриха една плитчина, граничеща с океана, която приличаше на издълбана в изумруд.

След като внимателно огледа мястото, Надя се съблече и прикани Елиса да последва примера й.

Има моменти, в които ни се струва, че всичко изживяно дотогава е неистинско. Елиса беше изпитала нещо подобно със Здравата чаша и Вечните снегове, ала сега, при съвсем други обстоятелства, докато се цамбуркаше в тази кристална и хладка вода, гола като облаците, редом с друго същество, голо също като нея, тя бе завладяна от същото усещане и може би дори по-силно. Животът й, свит между четири стени, обкичени с уравнения, й се стори толкова фалшив, колкото и нейното кадифено отражение във водата. Кожата й, всяка от порите й, окъпани в тази свежест, сякаш й крещяха, че може да направи каквото пожелае, че не съществуват никакви препятствия и че светът й принадлежи изцяло.

Погледна към Надя и разбра, че и тя изпитваше същото.

Въпреки това те не направиха нищо необикновено. На Елиса самата мисъл й стигаше, за да се почувства щастлива. Стори й се, че проумява нещо: разликата — едва доловима — между рая и ада се състоеше в това да извършиш всичко, което е в мислите ти.

Беше незабравим следобед. Може би не беше преживяване, което човек би разказал на внуците си, мислеше си тя, но такова, което като ти се случи, с всяка фибра на тялото си усещаш, че си се нуждаел от него.

Половин час по-късно, без да изчакат да изсъхнат, се облякоха и се прибраха. Говориха малко. Пътя на връщане изминаха почти в пълно мълчание. Елиса си даде сметка, че отношенията им са навлезли в нова фаза, по-дълбока, когато вече не беше необходим циментът на думите, за да бъдат заедно.

Оттогава нещата й потръгнаха. Върна се в лабораторията и към изчисленията си, дните се занизаха, без да ги забелязва, и в онзи 15 септември тя се озова пред едно déjà vu, когато отново прекъсна музиката на Бланес с резултатите. Числото беше подобно на това от предишния път, като се изключат цифрите след десетичния знак.

„Енергията Йерусалим“ бе представена два дни по-късно, но трябваше да се изчака Крейг и Марини да настроят ускорителя. Накрая, в четвъртък, 24 септември и гният екип се събра в залата за управление — „тронната зала“, както я наричаше Марини — обширно помещение почти трийсет метра широко и четирийсет дълго, истинска перла на архитектурата от тип prêt à porter47 в Нуева Нелсон. За разлика от бунгалата, беше построена само с тухли и цимент и укрепена с изолационни материали с цел предотвратяване на възможни къси съединения. В нея се намираха четирите най-мощни компютъра, както и Сюзън — свръхселективният ускорител, галеното дете на Колин Крейг, своеобразна поничка от стомана с петнайсетметров диаметър и метър и половина дебелина, по чиято окръжност бяха разположени магнитите, произвеждащи магнитното поле, което предизвикваше ускорението на заредените частици. Сюзън беше голямото технологично постижение на проекта Зигзаг и за разлика от повечето подобни апарати, бяха достатъчни двама-трима души за осъществяване на действието и необходимата му настройка; енергията, достигана вътре в него, не беше голяма, но притежаваше висока степен на точност. От двете страни на Сюзън две малки вратички с нарисувани черепи и пищяли водеха към камерите за генераторите на станцията. Стълба, до която имаше достъп откъм лявата камера, позволяваше да се прехвърли човек над поничката и да се озове в центъра, за да „погали интимните части на нашата хубавица“, както казваше Марини с характерната дяволитост на средиземноморски любовник.

Седнал пред телеметричните екрани, Крейг нетърпеливо изписа на клавиатурата координатите за две групи сателити, така че да улавят картини от Северна Африка и да ги препращат към Нуева Нелсон в реално време (разтварянето на струните можеше да се осъществява единствено посредством сигнали в реално време — „свежа светлина“ я наричаше Марини с неизчерпаемата си находчивост, тъй като всяко складиране изкривяваше резултата). Избраният периметър обхващаше около четирийсет квадратни метра и беше горе-долу еднакъв за двата експеримента. Оттук можеха да се получат картини от Йерусалим и Гондвана — мегаконтинентът, който преди сто и петдесет милиона години беше образуван от Южна Америка, Африка, полуостров Индостан, Австралия и Антарктида. Когато картините бяха получени, компютрите ги идентифицираха и селектираха, а Крейг и Марини включиха Сюзън, която ускори така получените снопове електрони и ги засили със стойностите на предварително изчислената енергия.

Докато се развиваше този процес, Елиса огледа лицата на другарите си. Бяха обтегнати и нетърпеливи, макар и всяко посвоему: Крейг — както обичайно, сдържан; Марини — експанзивен; Клисо — резервирана; Черил Рос — тайнствена и прагматична; Зилберг — тревожен; Бланес — в очакване; Валенте — сякаш не го засягаше; Надя — весела; Розалин — вперила поглед във Валенте.

— Свърши се — каза Колин Крейг и стана от стола пред управлението. — След четири часа ще разберем дали се вижда.

— Който вярва в свръхсила, каквато и да е тя, да се моли — допълни Марини.

Не се молиха. Затова пък се нахвърлиха върху храната. Бяха гладни и вечерята премина бързо и в отпусната обстановка.

Докато очакваха анализа на изображенията, Елиса отново си спомни онзи благословен следобед отпреди две седмици и се усмихна при мисълта, че приятелката й беше действала като „ускорител“ за нея самата — беше й дала енергия, за да се отвори и да открие, че е способна на още много усилия. В онзи момент си каза, че подобни следобеди щеше да има още, докато бяха на острова.

Сетне разбра, че онази екскурзия е била последното изживяно щастие, преди сенките да потулят всичко.

— Има изображения.

— И от двете мостри ли?

— Да. — Бланес спря коментарите с едно движение. — Първото е от три-четири изолирани струни от някаква точка на сушата отпреди четири хиляди и седемстотин билиона секунди. Или отпреди сто и петдесет милиона години.

— Периодът юра — промълви Клисо, сякаш изпаднала в транс.

— Точно така. Но това не е най-добрата новина. Кажи им ти, Колин.

Колин Крайг, който дори през последните изтощителни дни не беше загубил вида си на денди по тениска и джинси, намести очилата си и погледна Жаклин Клисо, сякаш имаше намерение да я покани на вечеря.

— Анализът показва, че има живи същества с внушителни размери.

Компютърът, който цифровизираше изображенията на струните, беше програмиран да открива форми и преместване на предмети с цел селектиране на вероятното наличие на живи същества.

За миг никой нищо не каза. После се случи нещо, което Елиса никога нямаше да забрави. Клисо — тази възхитителна, удивителна жена — „съвършена“ според определението на Надя, чието облекло създаваше впечатление, че носи повече метални предмети по себе си (но не в стила на Рос, а от стомана — колиета, часовник, гривни и пръстени), отколкото истински дрехи, си пое дъх и от устата й се изтръгна една-единствена дума, прилична на стон:

— Кажи ни…

Надя и Клисо се прегърнаха, докато отново отекнаха аплодисменти, но Бланес прекъсна тези изблици на радост, вдигайки ръце.

— Другото изображение е от Йерусалим отпреди малко повече от шейсет и два милиарда секунди. Нашите изчислителни устройства го разполагат някъде в началото на април през трийсет и трета година от нашата ера…

— Еврейският месец нисан — Марини намигна към Райнхард Зилберг.

Сега всички погледнаха към немския професор.

— Има и живи същества — каза Бланес. — Виждат се ясно. Компютърът смята, че с приближение от деветдесет и девет цяло и пет на сто вероятност това са човешки същества.

Този път нямаше ръкопляскания. Вълнението, обхванало Елиса, имаше почти изцяло физически измерения — разтърси я треперене, което като че ли се зараждаше дълбоко в костите й.

— Един или двама души, които крачат в Йерусалим, Райнхард — каза Крейг.

— Или пък една или две дресирани маймуни, ако заложим на останалите нула цяло и пет процента — усмихна се Марини, но Крейг го освирка.

Зилберг беше свалил очилата си и погледна всички един по един, мълчаливо, сякаш предизвиквайки ги, ако можеха, да изпитат повече радост, отколкото него самия.

След кратко и шумно тържество с истинско шампанско (което госпожа Рос беше успяла да опази в склада) те се събраха в залата за прожекции.

— Заемете местата си, госпожи и господа! — викаше Марини. — Хайде, побързайте.

La vite son corte!48, както казва Данте. La vite son corte!

— Всички по местата си! — изпляска с ръце госпожа Рос.

— Закопчайте предпазните колани!

Почти с неохота започна придърпване на столове, подмятания от типа на „имаш ли нещо против да седна тук?“, приканвания, отправени към съседа, до когото искаха да седнат, когато светлините угаснеха. Като че ли се готвим да гледаме филм на ужасите, каза си Елиса. Черил Рос спря всичко, молейки тези, които още държаха чаши, да ги допият и да ги занесат в кухнята и това, естествено, даде повод за нови шеги.

— На вашите заповеди, госпожо Рос — каза Марини. — Вие ме респектирате повече дори и от господин Картър, госпожо Рос — и последва ново отлагане. Елиса седна до Надя на втория ред. Бланес беше започнал да говори.

— … не зная какво ни очаква на екрана, приятели. Нямам представа какво ще видим, дали ще ни хареса, или не, дали ще ни разкрие нещо ново, или друго, което вече сме знаели… Мога единствено да ви уверя, че това е най-великият миг в живота ми. И ви благодаря за това.

— Райнхард, ако обичаш, зная, че изпитваш желание да говориш, но запази словото си за накрая — помоли Марини, когато развълнуваните ръкопляскания стихнаха. — Колин?

Крейг, застанал в дъното пред клавиатурата, вдигна палец.

— Всичко е готово, кръстник — пошегува се той.

— Би ли изгасил осветлението?

Последното, което Елиса видя преди мракът да затвори очите й като със стоманени клепачи, беше Райнхард Зилберг да се прекръства.

Изведнъж, незнайно защо, пожела никога да не бе попадала на Нуева Нелсон, да не бе подписвала онези книжа, да не бе сполучвала с изчисленията си.

Освен това пожела да не седеше там в онзи момент, очаквайки неизвестното.

17

— Защо?

— Защото историята не е миналото. Историята вече се е случила, но миналото се случва в момента. Ако тази маса не беше издялана някога от дърводелец, нямаше сега да е тук. Ако гърците и римляните не бяха съществували, нито ти, нито аз щяхме да сме тук, или поне по този начин. И ако аз не се бях родил преди шейсет и седем години, ти днес нямаше да бъдеш на петнайсет и нямаше да си това прекрасно момиченце, което си. Никога не забравяй това — теб те има такава, защото е имало други преди теб.

— Ти не си миналото, дядо.

— Разбира се, че съм, както и твоите родители. Дори самата ти си собственото си минало, Елиса. Това, което искам да ти кажа, е, че миналото е продължение на нашето настояще. Не е просто „история“ — то се случва и се случва точно в този момент. Не можем да го видим, нито да го усетим, нито да го променим, но то неизменно ни съпътства, подобно на призрак. То решава какъв да е животът ни и може би също каква да е нашата смърт. Знаеш ли какво си мисля понякога? Странни мисли, но на мен ми се струва, че ти си много умна благодарение на цялата тази математика и затова ще ме разбереш. Хората обикновено казват някак със страх: Миналото е живо. Ала знаеш ли мен какво най-много ме плаши, Ели? Не че миналото е живо, а че е способно да ни убие…

Мракът се превърна в кръв. Наситен, почти лепкав, ослепителен цвят.

— Няма картина — каза Бланес.

— Но пък и няма признаци на дисперсия — подметна Крейг откъм дъното.

Викът накара всички да се вкаменят. Във въздуха увисна диря от набързо изречени думи.

— За Бога, има картина! Нима не виждате? — Жаклин Клисо се бе надигнала от стола си на първия ред. Беше се привела напред, сякаш искаше да влезе в екрана.

Елиса осъзна, че тя има право — червената светлина продължаваше да е непробиваема в центъра, но по периферията се образуваше нещо като ореол. Изображението не доби смисъл, докато ракурсът на камерата не се отмести след няколко секунди.

— Слънцето! Слънцето! Отразява се във водата! — повтаряше Клисо.

Камерата продължаваше да се движи. Блясъкът престана да ги заслепява при смяната на ъгъла и те можаха да различат тъмната заобленост на бряг в долния край. Цветът представляваше смесица от различни нюанси на червеното, но се виждаха също издължени и извити форми. Елиса затаи дъх. Те ли бяха? Ако това наистина беше така, те бяха най-странните същества, които тя бе виждала в живота си. Сториха й се като гигантски змии.

Но Клисо каза, че са дървета.

— Гора от периода юра. А това трябва да е хвощ. Или дървесна папрат. Боже, изглежда като да имат километри височина! А вижте тези растения, дето плават в езерото или каквото е там… Дали са ликопоси, или пък гигантски амфибии…?

— Палмите са от семейство Сусау, но изглеждат по-ниски, отколкото мислехме…

— Гинко билоба, араукарии… — изброяваше Клисо. — А онези там, достолепните… Секвои… Давид, един от символите на вашата теория.

Картината отскочи леко към друга времева струна и продължи да се движи по брега.

— Чакай, чакай, може би някой от тези клони тук е… Може да е… — Палеонтоложката размаха ядосано ръце. — Колин, защо не спреш проклетия филм?

Не е уместно да спираме поредицата от картини сега каза Крейг.

Ново изместване на ракурса.

И тогава ги видяха.

Когато се появиха, Бланес, Надя и Клисо се надигнаха от местата си и принудиха и другите да го сторят, сякаш ставаше дума за най-вълнуващия филм в историята, прожектиран пред развълнувана публика.

— Кожата! — Елиса чу задъханото дишане на Валенте на задния ред. Беше го казал на испански.

— Това неговата кожа ли е? — изкрещя Серджо Марини.

Гледката действително беше необикновена — цервикалните и гръбните мускули, както и крайниците приличаха на огромни ювелирни изделия, сътворени от Фаберже49, порой от скъпоценни камъни, блестящи на слънцето. Излъчваха толкова светлина, че беше мъчително да ги гледа човек. Елиса никога не би могла да си представи нещо подобно. Бе съвсем неподготвена за тази картина. Стори й се, че разбира защо са изчезнали — нещо толкова прекрасно нямаше как да оцелее редом с човека.

Бяха два, застанали неподвижно и заснети отгоре. Хрумна й нещо много странно, докато наблюдаваше главите им и дългите им тела, а именно, че те по някакъв начин се явяват специално за нея, че не са животни, а сънища, които някога е сънувала (дяволски сънища, защото приличаха на изчадия с тези свои рога) и които сега бяха на показ за всички останали в залата.

Сцената отново отскочи към друга снимка — единият беше пристъпил към брега на водата. Можеше да се различи опашката му, изострена до невъзможен предел, оцветена в петнисточервен цвят. Жаклин Клисо жестикулираше и викаше нещо на френски. Приличаше на кандидат за президент в последния ден от предизборната кампания.

— Антени! Кой би могъл да предположи…? Не, почакай! Сгъваеми и свиващи се рога…?

— Колко пръста имаха на краката? Някой преброи ли ги? Може би са Мегалоз… Но пък тези изпъкналости… Алозаври…, почти сигурно. Хранели са се с останки… Надя, трябва да видим с какво са се хранели! Но пък тези антени…! О, ама моля ви се…! — Клисо, превърнала се в център на вниманието, не преставаше да бъбри. Не беше спряла, откакто се появиха картините. — Пера по опашката и антени на главата! Черепите на алозаврите имат цепнатини над очите, които винаги са били предмет на дискусии… Полов признак — така се твърдеше. Но никой не е подозирал… Никой не си е представял, че са някакъв вид сгъващи се рога, като при охлювите! Каква ли е била функцията им…? Вероятно органи на обонянието, или пък сензори за придвижване в джунглата. А перата пък са доказателство, че ритуалите им по ухажването на женската са били много по-сложни, отколкото сме смятали… Как бихме могли…? Толкова съм развълнувана! Донесете ми чаша вода…

Госпожа Рос вече я носеше, проправяйки си път между Зилберг и Валенте. Лампите в залата бяха запалени и на Елиса й се стори невероятно, че спектакъл като този, който току-що бяха наблюдавали, е бил прожектиран в подобна невзрачна стаичка, в своеобразно домашно кино с панелни стени и десетина пластмасови стола.

— Как бе възможен такъв блясък на кожата? — каза Марини.

— Колко жалко, че не могат да се видят оригиналните цветове! — завайка се Черил Рос.

— Отклонението към червеното беше силно — намеси се Бланес. — Времевите струни се намираха на разстояние и пространството, равняващо се на сто и петдесет милиона светлинни години…

— Има неща, които не сме знаели. — Палеонтоложката беше пресушила чашата на един дъх и се изтриваше с опакото на ръката си. — Всъщност много неща. Фосилите в повечето случаи дават представа единствено за костната система… Знаехме например, че някои са имали пера. На практика динозаврите са предшествениците на птиците. Но никой не си е представял, че такива едри видове са били пернати…

— Гигантски месоядни кокошки — каза Марини и нервно се изсмя.

— О, Боже, Давид, Давид! — Клисо бурно прегърна Бланес, който остана като зашеметен.

— Всички сме безкрайно щастливи — обобщи госпожа Рос.

Не всички.

Елиса беше неспособна да определи точно какво чувстваше. Усещаше нещо като разпъване, някаква сила, която изместваше нейния център на тежестта и я караше да се олюлява. Изпитваше замайване, но не само свързано с физическото равновесие. Сякаш емоционалното й и дори морално равновесие бяха застрашени. Искаше й се да следи внимателно обясненията на Клисо, но не успяваше. Облегна се на стената. Интуитивно усещаше, че ако се остави, ще се сгромоляса в бездна и че само ако се съпротивлява права, щеше да се спаси.

Не всички по един и същи начин.

Беше го усетила, когато прегърна Надя. И също така, когато се приближи до Розалин и Крейг. Любопитно бе, че въпреки ентусиазма си, Клисо изглеждаше безразлична и Валенте — също. Въздействието. Този път бе наш ред.

Веселието сред останалата част от екипа продължаваше, но Зилберг, потен (като че ли беше неспособен да си свали вратовръзката), ги призова гръмогласно.

— Момент… Забравихме за ефекта от Въздействието. Бих искал да ми кажете какво изпитвате…

Елиса би искала да го стори, ала не успя. Видя, че Бланес я гледа и избяга от прожекционната зала през страничната врата към стаята си. Когато стигна, се затвори в банята. Искаше й се да повърне, но въпреки спазмите, устата й остана суха. Тогава банята като че ли се залюля. Елиса потърси опора в стените, сякаш се намираше на кораб без екипаж, оставен на капризите на водата. Знаеше, че ще падне, ако продължава да стои права, и затова реши да се подпре на пода, сви колене и усети болка в капачките при удара в металното покритие. Застана на четири крака, с наведена глава, сякаш чакаше някой да дойде и да се смили над нея. Не, не, дано никой не дойде, дано не ме видят!

Внезапно й мина.

Свърши така неочаквано, както беше започнало. Стана и си изми лицето. Отново можа да се познае в огледалото. Беше си същата, нищо не се бе променило. Какви бяха тези странни мисли, плъпнали като паяци в ума й?

Беше й непонятно.

И за нищо на света не искаше да изпусне следващата прожекция.

Това беше град, който сам по себе си с нищо не изненадваше — бе голям, каменен, но без особени претенции. Въпреки това, както и при картината с динозаврите, тя бе силно впечатлена от красотата му. Имаше някакво желание във формите, в здравата крепостна стена, която го обгръщаше, в извивките на улиците и покривите, в разположението на кулите; всичко това смайваше очите с красотата си. То беше едно физическо и неподправено съвършенство, далечно от света, в който тя живееше. Нима нещата отпреди — предмети, градове, животни — бяха до такава степен красиви? Или пък днешните се бяха изродили и изпълнили с толкова грозота? Помисли си, че част от Въздействието може би се дължеше на това — на копнежа по изгубената красота.

— Храмът… Не се вижда портикът на Соломон. — Зилберг беше като чичероне в мрака. — Крепостта Антония… Онова там трябва да е преторият, Розалин… Всичко ни кара да се объркваме, нали? Всичко е толкова… ново… Точно както казвам — ново. Онази сграда с форма на полукръг е театър… По прозорците висят някакви неща…

— Римски знамена — каза Розалин Рейтер някак със съжаление.

Елиса беше затаила дъх. Знаеше, че няма да го видят. Би било голям късмет. То беше като да намериш игла сред хиляди празни плевници.

Зилберг твърдеше, че е по-вероятно да го видят на кръста, отколкото да ходи из улиците. При все това Рейтер и той се бяха върнали назад в изчисленията си: петнайсетият ден от месец нисан се цитираше като ден на смъртта му в синоптическите евангелия50, а в Евангелието на Йоан това беше четиринайсетият ден от същия месец. Зилберг беше склонен да вярва на Йоан, което означаваше петъчен априлски ден. Пилат Понтийски е управлявал между 26 и 33 година от нашата ера и следователно две бяха възможните дати — 7 април 30 година или 21 април 33 година. Но имаше и друг факт: Сеян, командващ преторианската гвардия в Рим и привърженик на твърди мерки срещу евреите, беше починал през 32 година, а император Тиберий се бе противопоставил на подобни сурови действия. При положение, че Сеян е бил мъртъв, по-лесно можеха да се обяснят резервите на Пилат, когато осъждал онзи еврейски дърводелец. И така годината трийсет и трета се очертаваше като най-вероятна.

Зилберг и Рейтер бяха избрали точен отрязък от време („облог“, както го наричаше Зилберг) и това бяха дните преди 21 април 32 година.

— Става дума за един човек в град със седемдесет хиляди жители, но той причинява доста вълнения… Може би… ще успеем да видим нещо по индиректен начин… Да доловим нещо по движението на хората…

Ала хора не се виждаха никъде. Градът изглеждаше безлюден.

— Къде ли са се дянали всички? — възкликна с недоумение Марини. — Защо тогава компютърът отчете присъствието на хора…

— Има още разтворени струни, Серджо — каза Крейг.

— Не знаем тази на кой конкретен момент във времето съответства… Може хората да са били…

Но следващият кадър накара Крейг да остави фразата си недовършена. Камерата се спусна по наклонена улица и се прехвърли към друга времева струна. Внезапно в залата се възцари гробовна тишина.

В лявата страна на екрана се открояваше неподвижен силует.

Беше тъмен като сянка. Носеше нещо подобно на воал на главата и държеше нещо бяло, вероятно кошница. Увеличението не позволяваше ясно да се види, всъщност образът беше частично размит. Беше някак страшен видът й там, контрастиращ със светлината, която я заобикаляше: неясна, черна фигура. Но нямаше никакво място за съмнение.

— Жена е — каза Зилберг.

Елиса потисна побиващите я тръпки. Мислеше си, че в този момент дори две нажежени до огън железа, настъпващи към очните й ябълки, биха били неспособни да я накарат да затвори очи; още по-малко би могло да го стори възможното Въздействие, на което се подлагаше. Запечатваше, поглъщаше образа ненаситно със стъкленото тяло на очите си, окъпано в сълзи. Първото човешко същество от миналото, което наблюдаваме. Там, застинало на екрана. Истинска жена, живяла наистина преди две хиляди години. Къде ли е тръгнала? На пазар? Какво ли носи в кошницата? Дали е присъствала на проповедите на Исус? Дали е била свидетел на влизането му в града, яхнал магаре, и дали е махала за поздрав с цвете или клонка?

Картината се отмести към друга струна, без да спазва последователността, и фигурата като че ли отскочи с няколко метра и се разположи в центъра. Продължаваше да стои неподвижно в тъмните си одежди, но положението й даваше да се разбере, че е била „снимана“ отгоре, докато е вървяла отляво надясно по стръмната уличка.

Последва друг скок. Този път фигурата не се отмести. Спряла ли беше? Компютърът увеличи автоматично образа и фокусира в горната част на изображението. Зилберг, който беше понечил да каже нещо, спря рязко.

Тогава се случи нещо, което остави Елиса без дъх.

След поредното преместване на камерата фигурата им се представи обърната настрани, вдигнала глава, сякаш гледайки към камерата. Като че ли гледаше тях.

Но не това предизвика виковете и шумното разместване на столове и тела в мрака. Причина за това беше лицето на въпросната фигура.

Бланес единствен запази спокойствие в единия край ни масата. На отсрещния край Марини си играеше с флумастер подобно на илюзионист, упражняващ любимия си номер. Клисо барабанеше с пръсти по масата. Валенте изглеждаше по-заинтересован да наблюдава острова, но нервността му проличаваше в това, че не можеше да си намери място на стола. Крейг и Рос си търсеха всякакви поводи — отнасяха или донасяха чаши, — за да сноват между кухнята и залата. Зилберг не се нуждаеше от извинения — той беше като бик, затворен в прекалено тясна клетка.

Елиса седеше срещу Марини и гледаше всеки един по един, като се спираше на най-малките подробности, на жестовете на всеки от тях… Това й помагаше да не мисли.

— Сигурно е някаква болест — отрони Зилберг. — Проказа, най-вероятно. По онова време е вилнеела като опустошителна епидемия. Какво мислите, Жаклин?

— Трябва да я разгледам по-внимателно. Възможно е да е проказа, но… странно е някак си…

— Кое?

— Че ги няма очите и голяма част от лицето, а по начина, по който се движи, изглежда, че вижда прекрасно.

— Жаклин, извинете, не знаем дали е вървяла „прекрасно“ — прекъсна я Крейг вежливо и застана срещу нея.

— Картините не следваха плавно. Между тях може да има интервал от две секунди, а защо не и петнайсет. Нямаме представа дали не е залитала…

— Разбирам — съгласи се Жаклин, — но пък пораженията са прекалено големи, за да е проказа — такава, каквато я познаваме. Въпреки че може би по онова време…

— Понеже ти подхвърли, че тя като че ли вижда… — намеси се Марини. — Нима е възможно да ни е… гледала? Нямахте ли такова усещане?

— Но тя няма очи — подхвърли Валенте с усмивка, която приличаше на зейнала рана.

— Имам предвид, че като че ли ни предусещаше…

— Това „пред“ представлява две хиляди години. Доста продължително „пред“, не мислите ли?

— Не може да ни е предугаждала по никакъв начин, Серджо — намеси се Зилберг. — Така ни се стори, но това е напълно невъзможно…

— Зная, казвам само…

— Всъщност — отсече Зилберг — видяхме това, което ни се искаше да видим. Нека не забравяме Въздействието. То изостря нашата чувствителност.

Някаква сянка се появи в зрителното поле на Елиса — беше Розалин. Клетата Розалин. Как понасяше това? И Надя и Розалин бяха отишли да си починат след нервния пристъп, който сцената от Йерусалим причини у двете. Надя бе започнала истерично да плаче, докато историчката точно обратното, се беше вцепенила. Елиса никога нямаше да забрави вида на Розалин Рейтер, когато лампите светнаха: изправена, с ръце, отпуснати отстрани на тялото й, тя приличаше на дишаща статуя. Разликата беше съществена — Надя изглеждаше уплашена, а Розалин вдъхваше страх.

Излъчването й не се беше променило особено. Розалин влезе в трапезарията и застана пред другите подобно на прислужница, повикана, за да получи заповед.

— Розалин, как си? — попита Зилберг.

— По-добре — усмихна се тя. — Наистина по-добре.

Извърна глава към Валенте, който единствен не я погледна. Сетне мина покрай тях и отиде в кухнята. През отворената врата Елиса я видя да оправя късите си панталони и да прокарва ръка по лицето и косите си, сякаш в размисъл какво да прави оттук нататък.

— Би трябвало да можем да отчитаме правилно последствията от Въздействието — подхвърли Бланес.

— Разработвам психологически тест — обясни Зилберг, — но не мисля, че ще е толкова прост, колкото обикновено, с поредица от въпроси. Много е вероятно сега да не можем да оценим всички последици… Може да се окаже подобно на някои видове пропаганда — прониква и остава вътре, за да порази впоследствие. Не знаем, а и няма и как на този етап да е другояче.

Госпожа Рос като че ли ненадейно се активира. Запъти се към вратата.

— Ще ида да погледна как е Надя — поясни.

Елиса си обеща също да отиде да я види.

Отсъствието на госпожа Рос остави някаква празнота, някакъв вакуум от напрежение, който поглъщаше част от всеобщото настроение. Зад прозореца, до който седеше Валенте, отново силно заваля.

— Не ми се присмивайте, знам, че е абсурдно — започна Клисо, — но се питам по повод изразеното от Серджо… До каква степен е невъзможна комуникацията между минало и настояще? Искам да кажа… Защо тази жена да не може да ни усети по някакъв начин? — На Елиса подобна възможност й се струваше ужасяваща. — Зная, че хиляди пъти сте ми го обяснявали, но все още не мога да проумея в какво точно се състои това физическо явление на разтваряне на времевите струни. Ако то е нещо като отваряне на дупка, за да надникнем назад, не би ли могло хората „отзад“ да ни съзрат през същата дупка?

Настъпи тишина. Бланес и Марини размениха бърз поглед, сякаш за да се споразумеят кой да отговори. Или какво да отговори.

— Всичко е възможно, Жаклин — каза най-сетне Бланес. — „Точното физическо явление“, ако трябва да повторя твоите думи, не е познато на никого от нас. Освен това се движим в толкова миниатюрни измерения, че законите, които ги управляват, са ни в голяма степен неизвестни. В квантовата физика съществува явлението „преплитане“, по силата на което между две частици, разделени от милиарди километри, съществува загадъчна връзка и случващото се с едната незабавно се отразява на другата. При времевите струни смятаме, че дистанцията във времето е решаващият фактор, който възпрепятства осъществяване на такова преплитане. Затова не желаем да правим експерименти с близкото минало.

— Опасявам се, че точно в този час по физика съм отсъствала — усмихна се Клисо.

Бланес понечи да стане, но Марини го изпревари.

— Тебеширът е при мен, професоре. — Приближи до бялата дъска на стената и начерта хоризонтална линия с флумастера в лявата си ръка. Марини демонстрираше факта, че е левак с известна елегантност. — Представи си, че това е времето, Жаклин…

В този край би бил сегашният момент, а ето тук, в другия, нещо случило се преди хиляда години например. Разтваряйки неговите времеви струни, ние създаваме нещо като тунел, наречен „дупката на червея“, или „мост“ от частици, който свързва миналото с настоящето, поне в момента на разтварянето… Същото би се случило, ако разтворим струни отпреди петстотин години…, въпреки че в този случай „мостът“ към сегашния момент би бил доста по-къс. Виждаш ли?

Клисо кимна утвърдително. На Елиса примерът й се стори изключително подходящ.

— Но какво би се случило, ако отворим струни отпреди, да кажем, седемдесет години? На нашата рисунка „мостът“ би се скъсил още повече. А ако опитаме с периоди от десет, или пет… или отпреди една година… — Марини начерта други криви. Последния период изобрази с плътна вертикална линия. Схемата беше пределно ясна.

— Разбирам — каза Клисо, — накрая не би имало никакъв „мост“. Двете събития биха се слели.

— Точно така — преплитане. — Марини посочи дебелата вертикална линия. — Колкото по-малко е разстоянието във времето, толкова повече нараства възможността от взаимодействие с настоящето. Този чертеж е много опростен, тъй като истинското обяснение е математическо, но мисля, че ще ти помогне да разбереш…

— Напълно.

Рик Валенте се отдалечи от прозореца и отиде в кухнята. Веднага между него и Розалин се завърза разговор. Елиса не можеше да чуе какво говорят.

— Затова не дават основания за тревога събития отпреди петстотин или хиляда години — каза Бланес, — но не бихме искали да повторим случая със Здравата чаша…

Последва кратко мълчание.

— Случило ли се е нещо по време на експеримента със Здравата чаша, което ние да не знаем? — попита Клисо.

— Не, не — отговори припряно Бланес. — Исках просто да кажа, че никога повече няма да поема такъв риск…

В кухнята се чуха леко повишени гласове. Всички се обърнаха натам и видяха, че Валенте им се усмихва, докато Розалин, червена като домат, ги гледаше намусено.

— Спор между приятели — каза Валенте и разпери ръце.

Вратата на трапезарията се отвори.

Елиса очакваше да види Надя, или пък Рос, ала не беше нито една от двете. Глас, който не бе чувала от няколко дни, отекна в цялата зала.

— Мога ли да поговоря за минутка с вас? — попита Картър.

— Как си?

— По-спокойна.

Стаята на Надя Петрова тънеше почти в пълен мрак, едва-едва осветена от малка лампа с батерии на нощното шкафче. Елиса предположи, че госпожа Рос, която шеташе нещо из банята, й я е донесла. Зарадва се, когато видя, че приятелката й действително изглеждаше по-добре и че явно се радва на посещението й. Надя не беше от хората, които прикриват чувствата си. Приседна на ръба на леглото го и й се усмихна.

Това, което изобщо не ми харесва, са тези лампи. — Госпожа Рос, както винаги весела, излезе от банята с малка стълба. — Не само че са изгорели крушките, а и фасонките са прегорели. Кога казваш стана това, Надя? Снощи ли? Колко странно, и при Розалин се случи същото онзи ден… Трябва да е от връзките. Съжалявам, но не мога да го поправя сега.

— Не се притеснявайте, ще гледам да се оправя някак с тази лампа вечер. Благодаря.

— За нищо, миличка. Ще се опитам да говоря с господин Картър. Струва ми се, че разбира от електрически контакти.

Когато госпожа Рос затвори вратата, Надя се обърна към Елиса и нежно погали ръката й.

— Благодаря ти, че дойде.

— Исках да те видя, преди да си легна. И да ти разкажа последните клюки. — Надя изви почти белите си вежди, докато я слушаше. — Картър току-що ни каза, че по сателита е получил информация, според която силна буря наближава към Нуева Нелсон, тайфун, който ще стигне дотук в средата на седмицата, но най-страшно ще бъде в събота и неделя. Сегашните дъждове са само прелюдия. Добрата новина е, че ще имаме принудителна ваканция. Нима да ни бъде позволено да работим на Сюзън, нито да ползваме нови телеметрични картини, а през почивните дни в края на седмицата също няма да можем да включим компютрите, да не би главният генератор да излезе от строя и да трябва да се пусне другият, който е авариен. Не се безпокой, глупавичката ми — побърза да добави, като видя изражението на приятелката си. — Картър уверява, че ще има електрически ток и светлина…

Изражението на Надя изтри усмивката от лицето й. Когато заговори, гласът й звучеше така, сякаш някакъв непознат я бе стреснал посред нощ и я бе накарал да изрече тези думи.

— Тази… жена… ни виждаше, Елиса.

— Не, миличка, разбира се, че не…

— А лицето й… като че ли бяха дълбали с нож в него, изкормвайки го…

— Надя, стига… — В прилив на състрадание Елиса я прегърна. Двете постояха така известно време, бранейки се една друга от нещо, което не разбираха, в почти изцяло потъналата в мрак стая.

После Надя се отдръпна. Червенината на очите й беше още по-подчертана на фона на белотата, която ги обграждаше.

— Аз съм християнка, Елиса, и когато попълвах въпросника във връзка с тази работа, написах, че бих дала всичко, за да мога… да мога някога да го видя… Обаче сега не съм така уверена… Вече не знам дали искам да го видя!

— Надя — Елиса я хвана за раменете и отметна косата от лицето й, — голяма част от това, което изпитваш, е плод на Въздействието. Задушаването, което ти пречеше да дишаш, паниката, мисълта, че всичко е свързано по някакъв начин с теб… Аз почувствах същото след кадрите с динозаврите. Струваше ми истинско усилие да го превъзмогна. Зилберг твърди, че трябва по-добре да изучим Въздействието, да разберем защо при някои то се проявява с едни картини, при други — с различни… Но във всички случаи става дума за влияние върху психиката. Не трябва да смяташ, че…

Надя плачеше на рамото й, но постепенно риданията й стихнаха. Накрая остана да звучи само бръмченето на климатиците и потропването на дъжда.

Една част от Елиса не можеше да не сподели ужаса на Надя — заради Въздействието или по друга причина, образът на жената без лице беше страшен. Спомнеше ли си за него, студът в стаята ставаше по-силен, а мракът — по-гъст.

— Нима не ти харесаха динозаврите? — опита да се пошегува.

— Да… тоест не съвсем. Тази лъщяща кожа… Защо решихте, че е толкова красиво? Беше отблъскващо…

— Ясно. Теб те привличат кокалите, а не пълнежът.

— Да, нали съм палеон… — Надя се бореше с испанския.

— Палеонтоложка.

Засмяха се. Елиса погали бялата й коса и я целуна по челото. Косата на Надя, мека и с цвят като на кукла, я очароваше.

— Сега трябва да опиташ да си починеш — каза.

— Не мисля, че ще мога. — Страхът изкривяваше лицето на Надя. То не беше наистина много красиво, но когато по него се изписваше това изражение, пред Елиса изникваше образът на девица от старовремска картина, умоляваща за помощ млад кавалер. — Отново ще чувам онези стъпки…

Ти престана ли да ги чуваш? Онзи шум от стъпки…

— Вече ти казах, че е била госпожа Рос…

— Не, не всякога.

— Какво?

Надя не отговори. Изглежда мислеше за друго.

— Снощи пак ги чух — каза. — Излязох от стаята и погледнах през вратите на Рик и Розалин, но и двамата спяха и леглата си. Ти нищо ли не чу?

— Спала съм като заклана. Но сигурно са били хората на Картър. Или пък госпожа Рос в склада. Нали прави всяка седмица ревизия. Попитах я и тя потвърди…

Ала Надя клатеше глава.

— Не беше тя, нито пък войник.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото го видях.

— Кого?

Лицето на Надя приличаше на седефена маска.

— Казах ти, че щом чух шума, станах и излязох. Погледнах в стаите на Рик и на Розалин, но не видях нищо особено. Тогава се обърнах, за да погледна в твоята… и видях някакъв мъж. — Стисна силно ръката й. — Стоеше прав пред вратата ти, с гръб към мен и аз не можех да видя лицето му… Отначало си помислих, че е Рик и го и тиках, но изведнъж осъзнах, че не е той… Беше непознат.

— Откъде си толкова сигурна? — прошепна Елиса, обладана от ужас. — Коридорът е слабо осветен… и казваш, че е бил с гръб…

— Ами… — устните на Надя трепереха, а гласът й се превърна в стенание от ужас… Приближих се и видях, че всъщност не е с гръб към мен…

— Какво?

— Видях очите му — бяха бели… Ала лицето беше празно. Нямаше лице, Елиса. Кълна ти се! Повярвай!

— Надя, ти си под влиянието на образа на жената от Йерусалим…

— Не, нея я видях днес, а това, което ти разказвам, ми се случи снощи.

— Каза ли на някого? — Надя поклати отрицателно глава. — Защо? — Като видя, че приятелката й няма да отговори, Елиса добави: — Аз ще ти кажа защо. Защото в крайна сметка знаеш, че е било сън. Сега го виждаш по друг начин заради Въздействието…

Това обяснение като че ли имаше ефект върху младата палеонтоложка. Останаха за момент загледани една в друга.

— Може би си права… Но беше ужасен сън.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Не… Приближи към мен и… Мисля, че припаднах, като го видях… После се озовах в леглото…

— Виждаш ли? — каза й Елиса.

Надя отново стисна ръката й.

— А не мислиш ли, че може да има и някой друг, освен войниците, Картър и нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Някой друг… на острова.

— Невъзможно е — отвърна Елиса изтръпнала.

— А ако има някой друг, Елиса? — настоя Надя. Стискаше ръката й с такава сила, че й причиняваше болка. — А ако на острова има някой друг, за когото да не знаем?

18

Серджо Марини умееше да прави фокуси — беше способен да извади банкнота от ухото ти, да я скъса през средата и да я слепи отново с дясната си ръка, сякаш пазейки лявата за по-сериозни неща. Колин Крейг беше записал на своя преносим компютър последните големи мачове на „Манчестър“ и обикновено гледаха с Марини, когато предаваха международни футболни срещи. Жаклин Клисо показваше на всички снимки на петгодишния си син Мишел, на когото пишеше забавни имейли, а после сядаше и даваше разумни съвети на Крейг, комуто предстоеше за пръв път да стане баща идната година, Черил Рос от две години беше баба, ала не плетеше чорапи, нито пък месеше сладки, а обсъждаше политиката и с особена наслада критикуваше „този кръгъл глупак“ Тони Блеър. Райнхард Зилберг наскоро беше загубил брат си, починал от рак, и колекционираше лули, при все че рядко пушеше. Розалин Рейтер четеше Льо Каре и Лъдлъм, въпреки че през август най-голямата ù страст беше Рик Валенте. А самият Рик Валенте не спираше да работи, където и да се намираше и по всяко време; беше престанал да се вижда с Розалин, дори не се разхождаше с Марини и Крейг, тъй като използваше всеки миг за труд. Надя Петрова разговаряше и се усмихваше — пазеше се никога да не остава сама. Давид Бланес пък обичаше усамотението, за да може да пресъздава лабиринтите на Бах на пианото. Пол Картър правеше упражнения на лоста и лицеви опори — до бетонното покритие. По това приличаше на нея, въпреки че нейните занимания бяха да тича по плажа и да плува, когато не валеше и не духаше силен вятър. Бергети играеше на карти с Марини. Стивънсън и колегата му Йорк, който също бе англичанин, гледаха футболните предавания заедно с Крейг. Мендес беше много забавен и разсмиваше Елиса със смешни историйки, които от устата на някой друг биха звучали доста глупаво. Тайландецът Ли беше запален по музика в стил „Ню Ейдж“ и електронни машинарийки.

Ето такива бяха колегите й. Така изглеждаха единствените шестнайсет жители на остров Нуева Нелсон между юли и октомври 2005 година.

Тя никога нямаше да забрави онези обикновени занимания, които ги характеризираха, давайки им минало и самоличност.

Никога нямаше да забрави. Поради множество причини.

Сутринта във вторник, 27 септември, Елиса узна една новина, която много я развълнува. Съобщи й я госпожа Рос (която според определението на Марини беше нещо като „Бюро справки“, понеже „знаеше всичко за всекиго“) по време на обеда. В остатъка от времето за храна Елиса не престана да мисли дали да действа, или не, като се мъчеше да си представи възможните последици.

Накрая взе решение да си сложи дълги панталони. Можеше и да изглежда глупаво („детинщина“, би възкликнала майка й), но нямаше желание да му се яви по шорти.

Когато следобеда застана пред кабинета му, чу чирикането на две птички, които подскачаха по клавиатурата. Прокашля се, за да изчисти гласа си. Почука на вратата. Когато я отвори, си обеща, че ще запази завинаги в съзнанието си образа на този учен, седнал пред електронното пиано с лице, озарено от видението на някакъв собствен рай, където дори за физика нямаше място. Спря на прага и остана заслушана, докато той не спря да свири.

— Прелюдия към първа част в си бемол мажор — поясни Бланес.

— Прекрасно е. Не исках да ви прекъсвам.

— Хайде, хайде, влез и не говори глупости.

Въпреки че няколко пъти беше идвала в този кабинет, се усети напрегната. Винаги изпитваше притеснение, когато влизаше тук. Виновни за това бяха отчасти малките размери на помещението, както и огромният брой натрупани предмети, включително пластмасовата дъска, преливаща от уравнения, масата с компютъра, електронното пиано и етажерката с книги.

Исках да ви поздравя — промълви, застанала права, без да се отлепва от вратата. — Новината много ме зарадва. — Видя как той сбърчи вежди, присвивайки очи, като че ли тя беше невидима и той се взираше във въздуха, мъчейки се да съзре безплътното създание, което му говореше. — Господин Картър казал на госпожа Рос… — Изведнъж, докато облизваше устните си, я осени мисъл. По дяволите, та той още не знае. Ще трябва аз да му кажа. — Изтекло е от неофициален източник на Шведската академия тази сутрин…

Бланес отмести погледа си от нея. Сякаш напълно загуби интерес към разговора.

Аз съм само един… Как се нарича това?… „Постоянен кандидат.“ Всяка година ме предлагат. — Постави акцент върху думите си с акорд, с който като че ли искаше да покаже, че предпочита да свири, пред това да обсъжда тъпотии.

— Ще ви я дадат. Ако не тази година, догодина.

— Естествено. Ще ми я дадат.

Елиса не знаеше какво още да добави.

— Вие я заслужавате. „Теорията за секвоята“ е… е абсолютен успех.

— Никому неизвестен успех — уточни той с лице, обърнато към стената. — Днешната епоха се характеризира между другото и с това, че дребните успехи се познават от много хора, големите — от малко, а най-мащабните — от никого.

— Този ще се прочуе — отвърна тя искрено развълнувана. — Ще се намерят начини да се намали Въздействието, или то да бъде овладяно… Сигурна съм, че постигнатото от вас ще стане в крайна сметка достояние на света…

— Да забравим това „вие“. Аз съм Давид, а ти — Елиса.

— Добре. — Тя се усмихна, въпреки че не й хареса сцената, която неволно бе предизвикала. Намерението й беше да го поздрави и да си тръгне, без да трябва да изслушва благодарностите му. Очевидно беше, че Бланес изобщо не се интересува от присъствието й.

— Седни, където намериш място.

— Дойдох, за да ви кажа… за да ти кажа само това…

— Сядай ти казвам, дявол го взел.

Елиса намери местенце на масата до компютъра. Беше доста тясно и ръбът се впиваше в седалището й. За щастие беше с дълги панталони. Бланес продължи да гледа към стената. Тя предполагаше, че ще започне да й говори за несправедливостта, с която обществеността се отнася към клети испански гении като него и затова стомахът й се сви, щом го чу да казва:

— Знаеш ли защо не те вдигах в час? Защото не се съмнявах, че знаеш отговора. Когато изнасям лекции, не обичам да чувам отговорите — искам аз да ги преподавам С Валенте не изпитвах същата увереност.

— Ясно — каза тя и преглътна насъбралата се в устата й слюнка.

— Тогава, когато ти отговори, без да съм те вдигнал, по онзи глупав начин, промених мнението си за теб.

— Разбирам.

— Не, не е това, което си мислиш. Нека ти кажа нещо.

— Бланес потърка очи и се протегна на стола си. — Не се обиждай, но ти като че ли притежаваш един от най-големите недостатъци в този проклет свят — изглежда, че нямаш недостатъци. Това от самото начало не ми допадна в теб. За предпочитане е във всички случаи да предизвикваш присмех у хората, вместо завист, запомни го от мен. Въпреки това, когато ми заговори с онзи тон на ранена гордост, си казах: „А, слава Богу. Нищо, че е красива, умна и трудолюбива, все пак тя е една самолюбива патка. Все пак е нещо.“

Загледаха се със сериозно изражение, а после и двамата избухнаха в смях.

Приятелството не се постига с толкова усилия и трудности, както мислят някои. Склонни сме да смятаме, че най-важните неща се раждат мъчително, но понякога едно приятелство или една любов грейват като слънце в облачно небе — преди секунди всичко е сивота, а миг по-късно светлината ни облива.

За една кратка секунда Елиса усети, че с Бланес я свързва приятелство.

— Затова ще ти кажа още нещо, за да ти помогна да запазиш този свой недостатък — добави той. — Освен че си самолюбива патка, ти си отличен сътрудник, най-добрият от всички, които съм имал. Това те извинява, задето дойде да ме поздравиш.

— Благодаря, но… не искаше ли да те поздравя? — попита тя колебливо.

Бланес отговори с въпрос.

— Знаеш ли какво означава Нобелова награда в моя случай? Потупване по рамото. „Теорията за секвоята“ не е официално доказана и ние не можем да разкрием нашите експерименти от Нуева Нелсон, защото представляват „класифицирана информация“. Но те искат да ме насърчат. Да кажат: „Бланес, научната общност изпитва възхищение към вас. Продължавайте да работите за държаната.“ — Замълча за миг. — Как ти се струва?

Тя се замисли.

Струва ми се, че това е мнението на един самонадеян пуяк — изрече с онова свое изражение, когато искаше ма изглежда „жестока“.

Този път и двамата избухнаха в смях.

— Едно на едно — каза Бланес и се изчерви. — Сега обаче ще ти обясня защо мисля, че съм прав. — Прокара ръка по лицето си и Елиса изведнъж разбра, че предстои да каже нещо сериозно. В кабинета нямаше прозорци, но барабаненето на дъжда и бръмченето на климатика се процеждаха през металната облицовка на стените. За миг се чуваха само те. — Запознавала ли си се някога с Алберт Гросман?

— Не, никога.

— На него дължа всичко, което знам. Обичам го като баща. Винаги съм вярвал, че връзката между преподавател и ученик в нашата специалност е много по-силна, отколкото в други.

Това е съвсем вярно, помисли Елиса.

— Ние идеализираме нашите преподаватели до невероятни предели и едновременно с това се стремим да ги задминем. Мисля, че това се дължи на самотата в нашия труд. Отдалите се на теоретична физика приличаме на чудовища, затворени в леговищата си… Преобразяваме света на хартия, Господи, ние наистина сме опасни… Но нека не се отклонявам от темата… Гросман е здрав, як тевтонец, преливащ от жизненост. Вече е пенсионер. Наскоро му откриха рак… Никой не знае за това, така че си мълчи… Казвам ти го, за да разбереш що за човек е. Не обръща никакво внимание на болестта и изглежда поздрав от мен, без да преувеличавам. Твърди, че ще живее още дълги години и му вярвам. През 2001 година вече беше пенсионер, но в нощта, когато получихме изображението на Здравата чаша, отидох у тях, за да му съобщя новината. Очаквах да се зарадва, да ме поздрави. Вместо това той ме погледна и каза: „Не, Давид“, толкова тихо, че приличаше на дихание. Сетне повтори: „Не, Давид, не прави това. Миналото е забранена зона. Не дръзвай да навлизаш в непозволеното.“ Струва ми се, че тогава разбрах защо се е пенсионирал. Физик, посветил се на теоретичната физика, се пенсионира, когато започне да мисли, че откритията са забранени. — Съзерцаваше белите и черните клавиши с огромно внимание. След кратка пауза добави: — Така или иначе, Гросман като че ли беше прав в едно. В онзи момент ние не знаехме нищо за Въздействието. Но нямам предвид само това, а също и компанията, която финансира проекта Зигзаг.

— „Игъл Груп“ — каза Елиса.

— Именно. Но това е само върхът на айсберга. А отдолу… какво ли има там? Запитвала ли си се някога? Аз ще ти отговоря — правителствата. А под тях? Бизнесът. Въздействието е извинение. Това, което „Игъл“ иска на всяка цена да скрие, е интересът на военните към този проект.

— Какво?

— Помисли малко. Нима смяташ, че всички пари по издръжката на Зигзаг произлизат от страстта, която будят древните Троя и Египет или животът на Исус? Не бъди наивна. Когато Серджо и аз им показахме Здравата чаша, в главите на йерарсите светнаха неонови лампички: „Как можем да използваме това срещу врага?“ — беше първият проблеснал въпрос в извратеното им мислене. И също така: „Как да попречим врагът да го използва срещу нас?“ Това беше вторият въпрос. Колкото до Христос, фараоните и императорите, това са интересни резултати, но в никакъв случай не са решаващи в общата равносметка.

Елиса премигна. Подобна възможност не бе минавала през ума й. Дори не можеше да си представи по какъв начин точно военните биха могли да използват наблюдението на далечното минало. Но Бланес започна с пръстите на дясната си ръка да отмята възможностите, които внесоха яснота в недоумението й:

— Шпионаж. Улавяне на изображения от космоса, способни да показват не само случващото се в момента, но и случилото се преди десет месеца или десет години, без неприятелят дори да подозира, че е бил шпиониран. Това е полезно при събиране на сведения за лагерите за подготовка на терористи, които често менят местоположението си: днес са на едно място, утре — на друго и никъде не оставят следи… Или пък за изясняване на покушения. Няма значение, че бомбата вече се е взривила — заснема се районът и се търси какво се е случило в дните преди взрива, докато не се открият виновните и начинът, по който са действали.

— Боже мой.

— Да, Боже мой. — Бланес присви устни. — Вездесъщото и всевиждащо Божие око. Биг Брадър във Времето. Към това можем да добавим промишления и политически шпионаж, търсенето на доказателства за скандали по свалянето на този или онзи президент и ръководител… Това е надпревара във времето между Европа, която финансира проекта, и Съединените щати, които със сигурност са предприели на някой тихоокеански остров своя собствен Зигзаг. Ние доказахме, че само с помощта на видеокамера може да се наблюдава всичко, случило се във всеки момент и навсякъде по света… Зигзаг разголи човечеството и военните искат да са първите воайори. Спира ги само едно-единствено нещо — дребно, но досадно. — Докосна гърдите си с ръце. — Аз.

На Елиса това не й прозвуча самонадеяно. Стори й се, че тази роля никак не му допада. Следващите му думи го потвърдиха:

— За тях аз съм… Как се казва в онова болеро? — Той запя: — „Аз съм като трън, забит в сърцето ти…“ Кълна ти се, че не искам да влизам в пререкания с никого. Тръгнах си от Съединените щати, защото те започнаха да инвестират за въоръжение, преди да насочат средства за ускорители и ще напусна Европа, ако Зигзаг добие военна насоченост, но си давам сметка, че съм тук, защото ми плащат. Искам да им дам това, което те желаят, уверявам те, но отказвам да експериментирам с близкото минало. — Внезапно гласът му се изпълни с тревога. — Казах ви, че има рискове и това е самата истина, Елиса… Множество рискове, повярвай ми. Въпреки това става дума за мое лично отношение. Серджо например е по-смел, при все че в крайна сметка се съгласи с мен. Затова те искат да продължим с игричките, за да се види дали няма да открием нещо не толкова рисковано, което да може да им влезе в работа.

— Не ми обясниха нищо подобно, когато сключвах договора — отбеляза Елиса с удивление.

— Естествено, че не. Да не би да смяташ, че на мен са ми обяснили всичко? От онзи 11 септември светът престана да се дели на истини и неистини. Сега разполагаме само с лъжи, останалото ще си остане завинаги тайна.

Настъпи тишина. Бланес беше вперил поглед в някаква точка в металния под. Някъде отдалече се чуваше силното барабанене на дъжда.

— А знаеш ли кое е най-лошото? — каза той неочаквано. — Ако се бях отказал, ако бях послушал Гросман и бях зарязал всичко, никога нямаше да можем да съзерцаваме джунгла от юрската епоха, нито пък антените на динозавър, нито жена, крачеща по улиците на Йерусалим от времето на Христа… Нито едно от тези неща не ме оневинява, но поне ми дава обяснение. То е като да си получил огромен дар и да не можеш да го споделиш с никого… Така че, ако ми присъдят Нобеловата награда, ще ти и подаря, искаш ли? — Посочи с пръст към нея.

Мисля, че не. — Елиса слезе от масата и опъна краищата на късата си тениска надолу, докато се усмихваше.

Можеш да си я задържиш.

Виж, твое задължение като мой ученик е да се грижиш за нещата, от които аз се разтоварвам. Какво ще правим, ако не приемеш? Ще я изхвърлим на боклука?

Дай я на Рик Валенте. С готовност ще я приеме.

Отново се усмихнаха.

— Рик Валенте… — замисли се Бланес. — Странен младеж. Изключителен студент, но прекалено амбициозен… В „Алигиери“ се постарах добре да го опозная и установих, че не ми допада. Ако зависеше от мен, нямаше да го включа в екипа, но Серджо и Колин го превъзнасят.

Тя остана за миг загледана в него. Сетне, преди да си тръгне, промълви:

— Благодаря.

Бланес вдигна поглед.

— За какво?

— За това, че споделяш с мен този дар.

Докато вървеше по коридора, припомняйки си откъслеци от разговора, осъзна, че дъждът се е усилил. Несъмнено тайфунът наближаваше. Но близостта на бурята не я плашеше — Картър ги беше уверил, че няма опасност и че „необходимите мерки“ вече са взети.

И беше прав. Тайфунът щеше да представлява най-малката опасност.

Дъждът се лееше като из ведро и понеже навън беше невъзможно да се прави каквото и да било, учените се бяха скупчили вътре, пленници на сива и приспивна обстановка. Елиса и колегите й най-силно страдаха от бездействието, защото от техните ръце работата беше преминала сега у Клисо, Зилберг, Надя и Розалин, които бяха заети, докато физиците можеха да си позволят отдих. Обикновено след закуска се събираха в лабораторията — тя, Клисо и Надя — и Елиса с интерес наблюдаваше как те изучават милиметър по милиметър изображението на Слънчевото езеро (така го бяха нарекли, след като отхвърлиха други предложения, между тях и това на Марини, който искаше да го именуват „Езерото на Месоядните кокошки“). Отначало присъстваше с ентусиазъм на споменатите занимания, но сетне започна да се отегчава от педантичната работа на двете палеонтоложки. „Забележи предния крайник на А, Надя. Сравни го със страничния на Б. Има само една фаланга при А и две при Б.“ Елиса се прозяваше. Ако само преди няколко дни ми кажеха, че ще ми дотегне да гледам това, щях да се изсмея. С всичко се свиква.

Надя беше много по-добре. Сънят й се беше възстановил и тревожността й — намаляла. При все че трябваше да отиде на консултация при психолога Зилберг идната седмица, нищо не изглеждаше да смущава нейните рутинни занимания пред компютъра.

При вида на приятелката си Елиса всеки път си припомняше онова, което тя й бе разказала във вечерта на прожекцията. Струваше й се абсурдно, плод на разстроените й нерви, но въпреки всичко у нея се таяха съмнения. Съществуваше ли възможност на острова да има още някой, за когото те не знаеха? Защо не? Беше тук вече от два месеца и половина и при все че смяташе, че познава всички негови обитатели, включително и войниците, хеликоптерите кацаха и отлитаха, зареждайки ги с припаси, и беше възможно да е пристигнал някой допълнителен военен, който да се бе настанил заедно с другите в бараката. Но ако беше така, защо не се показваше? И каква работа имаше да броди из бунгалата нощем, без униформа? Абсурдно е. Надя е имала много ярък кошмар. След това Въздействието още повече е усилило ефекта му.

Ала от ума й не излизаше ужасяващото видение на мъж, който я гледа с бялото на очите си в мрака.

Вечерта в събота, 1 октомври, Елиса загуби няколко игри на покер с Крейг, Марини и Бланес и се прибра в стаята си. В девет часа вече си беше легнала, а точно в десет осветлението угасна.

Тайфунът като че ли се беше усилил. Трещеше, сякаш бе настъпил денят на Страшния съд и някакво дантевско видение с форма на орел или кръст се люшкаше в небесата. Но като се има предвид изолацията на панелните стени, човек се усещаше по-скоро като в някакъв метален мехур. Нищо не се движеше, всичко беше притихнало и спокойно. Въпреки това Елиса не можеше да заспи.

Отметна чаршафа и стана. Реши да се поразходи — можеше да отскочи до кухнята и да си направи чай. Но си спомни, че Картър им забрани да ползват електрически уреди. И имаше право, защото навън проблясваха светкавици, безшумни припламвания, които огряваха различни участъци от стаята. Във всеки случай идеята да се поразходи й хареса. Не й беше нужна никаква допълнителна светлина — достатъчни бяха лампичките за тревога. Освен това чувстваше, че е способна да обходи бараката от единия до другия край с вързани очи.

Тогава забеляза нещо.

Погледна към прозореца и го видя. В първия момент реши, че сънува.

Беше дупка. В горния ляв ъгъл на стената — там, където тя се пресичаше с тавана и със стената на банята. Имаше елипсовидна форма и беше толкова голяма, че ако пожелаеше, би могла да се промуши през нея. „Безшумните припламвания“ не идваха откъм прозореца, а от този отвор за навън.

Почувства се толкова объркана относно това как ли е могло да се случи подобно нещо, че не забеляза друга странна подробност.

Безшумни припламвания.

Безшумни.

Беше обгърната от тишина. Пълна тишина. Къде бе изчезнала бурята?

Ала тишината не беше пълна. Зад нея имаше някакъв шум.

Този път не бяха стъпки, чието отекване се долавяше през стените, а шумът от нечие непосредствено и конкретно присъствие. Досегът на подметки с пода, нечие дишане. Имаше някого в стаята, вътре в стаята й, до нея.

Стори й се, че кожата й е на път да се свлече, порите й се превърнаха в микроскопични железни пилички в близост до огромен електромагнит и космите й от главата до петите настръхнаха. Помисли си, че цяла вечност не се решава да се обърне и да погледне зад себе си. Когато най-сетне го направи, съзря някаква фигура.

Стоеше права до вратата, малко по-далеч, отколкото бе предполагала, съдейки по дишането й, и напълно неподвижна. Проблясъците осветяваха последователни части от нея: маратонки, бермуди, тениска. Но лицето беше тъмна маса.

Мъж.

За миг си помисли, че сърцето й ще се пръсне от ужас. Тогава го позна и дори я напуши смях.

— Рик… Какво правиш тук? Колко ме изплаши…

Фигурата не отговори. Вместо това пристъпи към нея, без да бърза, с лекотата, с която облаците премрежват луната.

Нямаше никакво съмнение, че беше Валенте: телосложението, дрехите… Бе почти сигурна. Но ако беше той, какво искаше? Защо не говореше?

— Рик? — Не беше предполагала, че тази простичка дума може да й струва такова усилие. Усети болка в гърлото, докато я изричаше. — Рик, ти си, нали?

Отстъпи една крачка, после втора. Мъжът заобиколи леглото и продължи да приближава невъзмутим и в пълно мълчание. Не бързаше ни най-малко. Светкавиците осветяваха тъмните му бермуди и тениската, но лицето продължаваше да тъне в мрак, подобно на тунел под покрив от коси.

Не е Рик. На острова има още някой, когото не познаваме.

Гърбът и бедрата й се притиснаха до металната стена и тя усети хлад при допира с кожата й. Точно тогава осъзна, че няма никакви дрехи върху себе си. Не си спомняше да се е събличала и това я накара да си помисли, че може би всичко случващо се е недействително. Това бе сън, не можеше да е друго.

Ала сън или не, видът на този силует, който неумолимо настъпваше към нея в пълно мълчание, й се стори непоносим. Извика. Както дете, когато сънува кошмар, се събужда с вик. Викът — винаги бе смятала така — разпръсваше кошмара и слагаше край на ужаса.

Сега това не даде резултат. Тя отвори очи, а мъжът си стоеше там, все по-близо и по-близо. Ако протегнеше ръка, можеше да го докосне. Лицето му приличаше на запусната къща. Запазена бе само кожата на бузите и зад нея, в тъмното, грапавата структура на костта. Всичко останало беше лишено от плът и кости и приличаше на някакъв сегмент, където реалността казваше: НЕ; празно пространство между две скоби, непрогледно тъмно пространство…

Главата му е леговище на плъх, прегризал лицето му и заселил се в мозъка му. Защото на острова има някой, за когото не сме знаели.

… непрогледно тъмно, с изключение на очите.

Нарича се Белоокият и е дошъл да те види, Елиса. Всъщност да види всички вас.

Кратко, но окончателно посещение.

Празни, подобни на абсцес очи.

Не беше кошмар. Той я беше парализирал. Той я…

Огромни като две луни очи, чийто поглед я потапяше в онази луминесцентност, заслепяваха я с кухата си белота.

… умолявам ви, някой да ми помогне, умолявам ви, това не е сън, умолявам ви…

В този миг мракът се отприщи.

Мракът имаше всъщност смешен глас.

Звучеше като глас на дете, което деца от по-горните класове в училище са пребили, след като са му отнели сладоледа. Беше един непрекъснат и пронизителен вик. Беше Рик Валенте, когото Елиса бе ухапала по нежна част от мъжката анатомия, към която и най-дебелокожият мъж беше чувствителен. И виковете му бяха толкова оглушителни, че тя имаше желание да му заповяда да млъкне, да го заплаши, че ще го захапе отново на същото място, или ще опърли перата му, защото сега, когато се вгледа по-внимателно, тя видя, че Валенте има пера отзад и антени на главата и накланяше всички тези атрибути към нея. Всъщност това беше една месоядна кокошка, представляваща палеонтологичен интерес, която бе зинала с човка и не преставаше шумно да врещи. „Но не трябва да се смея, нито да се тревожа, защото това е просто кошмар.“

А може би не съвсем.

Да видим. Бе се любила за пръв и последен път в живота си, когато беше на седемнайсет години, с едно момче на име Бернардо. Изживяването така я беше травмирало, че тя не бе пожелала да го повтори. Бернардо се бе държал с нея приятелски, мило, нежно и романтично, но в момента, в който проникна в нея, се превърна в едно обезумяло бутало. Държеше бедрата й и хриптеше, ръмжеше, натискаше, бълваше пяна. Тя беше отишла на кино с човешко същество, а се бе озовала в леглото с побеснял звяр, който пак и пак се опитваше да вкара нещо между краката й, ръмжейки: „Ммммммммффф… Бафффффф.“ Никак не й хареса. Влагалището страшно я болеше и не изпита нищо. Накрая той я почерпи с цигара, оповестявайки: „Беше уникално.“ Тя се разкашля.

Два месеца по-късно, на връщане от Валенсия, баща й се блъсна в колата на някакъв пиян.

Не че двете неща имаха връзка помежду си. Не непременно след всяко чукане трябваше да очаква да я сполети някакво нещастие, но истината е, че тя загуби желание да опита отново.

Така че… защо сега беше в леглото с този мъж? Естествено, бе много по-лош, отколкото Бернардо, много по-свиреп и в плен на още по-долни инстинкти. Беше гледала някакъв филм (забравила му бе името), където не кой да е, а самият дявол обладаваше главната героиня — същество, от което излизаше сяра, имаше бели очи и наистина огромен, както можеше да се предполага, член. Беше абсурдна мисъл, но кажи ми тогава какво прави това нещо върху мен… с тези свои очи като фарове, докато някой, който във всеки случай не съм аз (но би трябвало да съм), ме оглушава с неистовото си крещене…

Събуди се, обгърната в мрак. Нямаше никакъв изнасилвач нито върху, нито под нея и тя не бе гола, а с тениска и бикини, точно както си беше легнала. Нямаше и дупка в стената (откъде я беше измислила). При все това нещо вътре я болеше по същия начин, както я беше боляло първия път. Ала не успя да се концентрира по-задълбочено върху това усещане, защото забеляза много по-обезпокояващи неща около себе си.

Познатите светлинки ги нямаше. Нямаше прожектори на станцията, нямаше станция на острова, може би нямаше и остров в океана. Само това пронизително викане — оглушително виене, което като че ли пробиваше тъпанчетата й. Аларма.

Стана, като продължаваше да не се предава на страха, и в този момент чу гласовете, притиснати в оскъдното пространство децибели, незаети от оглушителния звънец. Гласовете довяха страха така, както бризът довява мириса на мърша — викове на английски, които не бе нужно да си превежда, за да разбере, че се беше случило нещо страшно, защото при всяко бедствие има моменти, когато хората разбират всичко, което чуват, без необходимост да го дешифрират. Катастрофите говорят на всички езици.

Втурна се към вратата с мисълта, че е станал пожар и за малко не се блъсна в някакъв ужасяващ призрак до стената, бял като рентгенова снимка на човешко тяло.

— У-у-угаснали са в-в-сички…! Светлини! Всички! Дори… фенерчето ми!

Наистина. Не горяха дори лампичките за случай на тревога. Обгръщаше я непрогледна тъмнина. Прехвърли ръка около треперещите рамене на Надя, опитвайки се да я успокои, и се втурна да тича с нея нагоре по коридора боса и слепешката.

Някаква стена прегради пътя им. От нея излизаше гласът на Райнхард Зилберг, чийто силует се открояваше на светлината на фенер. Елиса се надигна на пръсти, за да погледне над Зилберг, и видя също Жаклин Клисо, която светлинният лъч фокусираше отдолу, и Бланес, който се бореше с човека, държащ фенера (някакъв войник, може би Стивънсън), там, в края на коридора, който водеше към втората барака. Искам да мина! Не може ли! Имам пълното право…! Казвам ви, че…! Аз съм научният ръководител…!

Осъзна, че Надя й крещи нещо от известно време.

Рик и Розалин не са в стаите си! Виждала ли си ги?

Опитваше се да формулира отговор, по-дълъг от „не“, когато внезапно тишината стана абсолютна.

И заедно с това облекченият глас на Марини (далечен, идващ откъм втората барака): „Уф, най-сетне, по дяволите“. Изключената най-сетне аларма продължаваше да отеква толкова силно в ушите на Елиса, че тя не забеляза как още някой идва по коридора зад Стивънсън. Една огромна ръка изплува от мрака, едно каменно лице застана срещу Бланес.

— Спокойно, професоре — каза Картър, без да повишава глас. — Успокойте се всички. Имаше късо съединение в главния генератор. Това отключи алармата. Затова няма ток.

— Защо не се е задействал вторият генератор? — попита Зилберг.

— Не знаем.

— Апаратурата в ред ли е? — попита Бланес.

Елиса щеше завинаги да запомни отговора на Картър: начина, по който извърна поглед, скованото му лице, контрастиращо с особената бледост на бузите, рязкото снижаване на гласа.

— Апаратурата — да.

19

— Извинявайте, някой иска ли още чай или кафе? Ще събера чашите.

Гласът на госпожа Рос прозвуча изненадващо, като на човек, който рядко продумва. Елиса забеляза, че е единствената, която яде (кисело мляко наистина, но гребеше равномерно и без да спира). Беше седнала на масата и изглеждаше по-добре, отколкото можеше да се очаква, имайки предвид не само случилото се, но и факта, че още не беше имала време да се натруфи и окичи с многобройните бижута, които обикновено висяха по тялото й. Преди малко бе правила чай и кафе, бе разпределяла бисквити като практична майка, убедена, че една лека закуска е задължителна, преди разговор за смъртта.

Никой не желаеше нищо повече. Тя приглади косата си и продължи да яде киселото мляко.

Бяха се събрали в трапезарията — представляваха група пребледнели лица с кръгове под очите. Липсваха Марини и Крейг, които бяха отишли да проверят ускорителя, а също й Жаклин Клисо, която беше заета със занимание, присъщо на нейната специалност, но за което не бе подозирала, че ще й се наложи да упражнява, докато не се беше случила трагедията.

— Моето мнение е — каза Картър, — че по някаква причина госпожица Рейтер е станала рано сутринта, запътила се е към залата за управление и е влязла в камерата на генератора. Там е докоснала нещо не както трябва, предизвикала е късо съединение и… останалото ви е известно. Когато лекарката свърши с прегледа, ще узнаем повече. Не разполага с материали, за да извърши аутопсия, но обеща, че ще изготви доклад.

— А къде се е дянал Рик Валенте? — попита Бланес.

— Това е втората част и още нямам отговор, професоре. Попитайте ме по-късно.

Зилберг, по пижама, седеше на масата с онова странно изражение, типично за хора, които обикновено носят очила, но в определен момент се появяват без тях (беше ги оставил в спалнята си и все още не бе успял да ги вземе), страните му бяха облени в сълзи, а големите му ръце — разперени, докато си мърмореше:

— Вратата на камерата на генератора… Нима не е била заключена?

— Точно така.

— Как е могла Розалин да влезе вътре?

— С дубликат, вероятно.

— Но за какво й е бил на Розалин дубликат от този ключ? — Елиса също не намираше обяснение.

— Момент — каза Бланес. — Колин ми разказа, че е трябвало да изчакат вас, за да изключат алармата на камерата на генератора, тъй като единствено вие сте имали ключ, така ли е?

— Точно така.

— Това означава, че е била затворена отвън. Тоест Розалин е била заключена. Как би могла да го направи сама?

— Не съм казал, че го е направила сама — уточни Картър, като почеса острите косъмчета на посивялата си брада. — Някой я е заключил там.

Това като че ли изместваше на ново равнище, в нова плоскост цялата ситуация. Бланес и Зилберг се спогледаха. Настъпи неудобно мълчание, което Картър наруши.

— Независимо от това не можем да изключим хипотезата за злополука. Затворена на тъмно, госпожа Рейтер вероятно се е спънала или е докоснала кабелите неволно…

— Нямало ли е осветление в камерата на генератора? — попита Зилберг. — Тя е предизвикала късото съединение, нали? Значи е имало ток, преди тя да пипне кабелите… Защо не е запалила осветлението?

Може и да го е сторила.

— Запалила ли го е, или не е — поде Бланес на свой ред.

— В какво положение се намираше прекъсвачът?

— Не обърнах внимание на тази подробност, професоре — отвърна Картър и Елиса за пръв път долови нотка на раздразнение в гласа му. — Въпреки това, ако някой я е заключил в тъмното, може да се е изплашила и да не е успяла да намери ключа за осветлението.

— Но защо да я заключва? — Зилберг гледаше неразбиращо. — Дори и някой да е искал да й стори зло… защо ще прави точно това? Много неща не се връзват…

Картър ниско се изсмя.

— Много неща не се връзват във всяка трагедия, уверявам ви. Случилото се сигурно има доста просто обяснение. В действителния живот — добави, като натърти особено на думата „действителен“ — нещата почти винаги са много прости.

— В действителния живот, който вие познавате, може би да, но не и в живота, известен на мен — възрази Бланес.

— И освен това изчезването на Рик. Надя, защо не разкажеш отново как си намерила леглото му?

Надя кимна в знак на съгласие. Елиса седеше на масата до нея и усети, че тя се разтрепери, затова протегна ръка в жест на закрила.

— Когато чух алармата, станах и излязох в коридора… Бях сама, никой от другарите ми още не беше станал и… Добре, поисках да ги събудя. Тогава видях, че леглото на Розалин е празно, а в това на Рик има… Не беше точно кукла, а нещо по-грубовато, оформено с помощта на възглавницата, нещо като две цилиндрични раници… Чаршафът беше на земята — допълни.

— Защо ли му е трябвало на Рик да прави това? — попита Бланес.

На Картър като че ли му хрумна нещо. Каза:

— Не си представях, че сте такива детективи. Смятах, че сте физици.

— Физиката се основава на изказване на хипотези, търсене на следи и откриване на доказателства, господин Картър. Точно това се мъчим да направим сега. — Бланес изгледа Картър с онзи свой поглед през спуснати клепачи, който Елиса вече познаваше. — Мислите ли, че Рик може да се крие някъде из станцията?

— В такъв случай би трябвало да се е превърнал в невидим. Претърсихме всеки сантиметър. Тук няма много места, където човек да се скрие. Но на острова — да.

Вратата се отвори и Марини, Крейг и Ли, Тайландецът, влязоха в колона. Ли и Картър буквално бяха подгизнали от дъжд, сякаш някой ги бе обливал със силна струя от маркуч. От Стивънсън, войника, който им беше препречил пътя сутринта и който сега стоеше на пост в трапезарията, също капеше вода.

— Всичко е наред — каза Марини, въпреки че напрегнатото му изражение говореше обратното. Изтриваше ръцете си с някаква кърпа. — Компютрите работят добре и екраните продължават да ловят сигнали от сателитите…

— Сюзън също изглежда в отлично състояние — потвърди Крейг. — Никой нищо не е пипал.

Че от кого би могло да се очаква да пипа нещо? — помисли Елиса разсеяно.

— Ли? — каза Картър.

— Няма нередности около помощния генератор, господине. — Ли бършеше потта си, или може би дъжда, с опакото на ръката, униформата му беше разкопчана и откриваше бялото му и съвсем не мускулесто тяло под тениската. — Вече имаме ток в изобилие. Но големият генератор няма оправяне… Всичко е изгоряло… Невъзможно е да се ремонтира.

— Защо помощният генератор не се е включил, когато главният е престанал да работи? — попита Бланес, а Картър погледна въпросително към Ли.

— Кабелите за включване са изгорели. Помощният е успял да включи единствено алармата. Но аз вече ги оправих.

— Нормално ли е кабелите за включване на помощен генератор да прегорят вследствие на късо съединение в главния генератор? — поинтересува се Бланес.

Електронна птича песен ги прекъсна. Картър откачи някаква радиостанция от колана си, чуха се неясни думи и бръмчене.

— Йорк казва, че са стигнали до езерото и че няма и следа от господин Валенте — обясни, щом преустанови връзката. — Но им остава да претърсят още голяма част от острова.

— А ние какво ще правим?

Картър докосна огромния си, як като на бик врат с ръка, докато се замисли, въпреки че по нищо не личеше въпросът на Бланес да го затруднява особено. По-скоро изглеждаше като да изчаква с цел покачване на интереса; човек би казал, че смяташе за настъпил момента, в който да разкрие на тези всезнайковци какво представляваше действителният живот. Беше застанал прав под единствената от трите лампи, които обикновено осветяваха трапезарията (твърдеше, че трябва да правят икономии с цел предотвратяване на възможни аварии), и всички погледи бяха вперени в него. „Доверете ми се“, сякаш казваше тази здрава фигура. Елиса се радваше в известен смисъл, че сред тях има такъв човек — никога не би излязла с Картър на танци, на вечеря, на френски ресторант или дори на разходка в парка, но в дадената ситуация се чувстваше спокойна, че го има. Типове като него можеха да изглеждат приятни само по време на трагедии.

— Всичко е отразено в договорите, които сте подписали. Аз поемам ръководството до ново нареждане, всички научни дейности се забраняват, проектът се прекъсва и трябва да си стегнем куфарите. Около обяд времето ще се оправи и хеликоптерите от най-близката ни база сигурно ще успеят да дойдат. Утре не трябва никой да е останал на Нуева Нелсон, с изключение на екипа, издирващ Рик Валенте.

Вестта, очаквана и в известна степен желана, бе посрещната с тежко мълчание.

— Преустановява се проектът… — повтори Бланес.

Въпреки случилото се, Елиса долови с разбиране тъгата на лицето му.

— Параграф 5, анекс за конфиденциалност — издекламира Картър. — „В случай на скрит риск за персонала, силите за сигурност имат право да обявят прекъсване на проекта за неопределено време.“ Смятам, че смъртта на един ваш колега и изчезването на втори се вписват в категорията на скритите рискове. Но ние говорим за „прекъсване“ и не смятам, че то е окончателно… Това, което искам сега, е да намеря Валенте… Междувременно вие не губете време, а си стягайте багажа.

Елиса нямаше кой знае какво да стяга. Събра бързо вещите си от стаята, но когато отиде в банята, за да прибере и нещата оттам, видя, че крушките са изгорели, несъмнено вследствие на късото съединение. Фасонките и крушките бяха почернели като от прегаряне. Помисли си, че трябва да отиде при госпожа Рос и да я помоли за фенер.

Докато вървеше по коридора, мислите и въпросите се блъскаха в ума й. Защо е избягал? Защо се е скрил? Има ли връзка с любовното му приключение с Розалин? Не искаше да мисли за Валенте, тъй като образът му й напомняше за нейния странен сън. А този спомен я караше да замръзва и да диша с усилие.

Никога в живота си не беше сънувала нещо толкова ужасяващо, противно и реалистично. Стигна дотам да се разглежда в търсене на следа от въображаемото (изнасилване) преживяване. Но усещаше единствено лека болка, някаква изострена чувствителност, която накрая изчезна. Поиска й се да повярва, че воят на алармата заедно с историята, която Надя й беше разказала преди една седмица, са причинили кошмара. Не й хрумваше никакво друго обяснение.

Завари Рос в кухнята, потънала в проверка на провизиите.

— Колко странно — каза Рос, след като изслуша молбата й. — При теб се е случило същото, което и при Надя миналата седмица… Но не мисля, че причината е в късото съединение, защото осветлението в моята баня си е безупречно… Трябва да е нещо в свързването… Колкото до фенер… Нека да помисля… Напоследък търсенето на фенера надмина всички очаквания… — И тя се разсмя с онзи нежен и кръшен смях, който Елиса за пръв път бе чула при пристигането си на острова, но само след миг го смени с мрачно изражение, сякаш разбираше, че всяко веселие беше неуместно във въпросната сутрин. — Бих ти услужила с моето, но ще слизам в склада и ако токът спре отново, никак няма да ми е приятно да си насиня гърба в хладилниците и фризерите… Не би ли могла да поискаш от Надя да ти заеме своя фенер… Не, почакай… Тази сутрин тя ми каза, че се е повредил…

— Все едно, няма значение — каза Елиса.

— Нека направим следното. Ако не бързаш много, ще потърся долу. Мислех да отида там след като опиша всичко. Важно е да знаем какво оставяме тук, защото съм сигурна, че скоро ще се върнем.

— Мога ли да ви помогна?

— Благодаря ти много, мила. След като си така любезна… Кажи ми само какви продукти има тук горе, в шкафа. По-висока си от мен и не ти е необходимо да се качваш на стол…

Елиса се повдигна на пръсти и взе да изброява. По едно време госпожа Рос я помоли да спре, за да успее да запише. Използва момента на мълчание и възкликна:

— Клетата Розалин, нали! Не само заради… как да го кажа… заради злополуката, а и заради всичко, което изстрада напоследък.

Не се наложи дълго да чака, докато Рос й изложи своята теория. Госпожа Рос обожаваше да си измисля теории за събития и хора, това беше съставлявало винаги част от работата й. („Била съм консултант“, й беше казала веднъж, без да уточнява по какви въпроси и на кого). Тя смяташе, че Валенте се крие някъде на острова и ще се появи, преди да са тръгнали. А защо се беше скрил? Ето тук вече повече неща търсеха обяснение.

— Господин Валенте е един в голяма степен ексцентричен младеж. По доста показатели би спечелил конкурс за учени-особняци. Може би успява да накара сърцата на някои жени да затуптят по-бързо, но това, с което най-силно привлича, е неговата странност. Точно това харесала Розалин в него. Той я манипулирал и на нея това й допадало… Стигаш ли чувалите в дъното? Можеш ли да ги измъкнеш? — Рос й помогна, захапала листовете хартия в уста. После каза: — Не те ли изненадва това, че Надя е намерила чаршафа на земята в стаята на Валенте? Ако е искал да изглежда, че е вътре, защо е оставил чаршафа на пода? Сякаш някой е влизал преди Надя и е разкрил целия сценарий, не мислиш ли?

Елиса установи, че госпожа Рос е много по-проницателна, отколкото изглеждаше.

— Ще ти кажа какво мисля аз — продължи Черил Рос.

— Розалин е била отчаяна, защото той вече не й обръщаше никакво внимание и през онази нощ е станала и е отишла в стаята му, за да поговорят, но като е отметнала чаршафа, е видяла, че него го няма. Тогава го потърсила в станцията и го намерила в залата за управление. С положителност е отишла там, защото вратата зееше, когато аз първа отидох, изпреварвайки дори войниците… Спя много леко и още с началните звуци на алармата скочих на крака. Но за какво ти говорех… Може би са се карали, както предната седмица в кухнята, помниш ли? Може толкова да са викали, че да са влезли в камерата на генератора, за да не ги чуят. Тогава токът я е ударил, а той, изплашен, е заключил вратата и е избягал. Несъмнено е разполагал с ключ дубликат. Мъжете са такива мизерници, сама ще се увериш с годините, малката: не е нужно да ни се стоварят петстотин волта, за да ни захвърлят където им падне, и да се спасят на бегом.

— Но защо Рик ще оставя възглавница в леглото си? Какво ли е правил?

Госпожа Рос й намигна.

— Това вече не знам. А би било интересно да разберем, сигурна съм.

В този момент Стивънсън я прекъсна — хеликоптерите щели да пристигнат по-бързо от очакваното време. Госпожа Рос се запъти към стълбата, водеща към склада.

— Благодаря, че ми помогна. Веднага ти качвам фенерчето.

Елиса се върна в стаята си и продължи да реди багажа. В ума й се блъскаха въпроси. Защо е трябвало да заблуждава, че е в леглото си? И къде се е дянал сега? Не чу как вратата зад гърба й се отвори.

— Елиса.

Беше Надя. Изражението на лицето й (мислеше, че вече добре я познава) я накара да забрави за Валенте и да се приготви за нова и страховита изненада.

— Погледни този ръб… Виждаш ли? А сега…

Пръстите на Надя трепереха върху клавиатурата. От петнайсет минути се бяха затворили в лабораторията на Зилберг. Бяха влезли тук, защото Жаклин Клисо продължаваше огледа на трупа на Розалин Рейтер в другата лаборатория и те не искаха да я притесняват (а Елиса също нямаше никакво желание да й помага). Надя беше пробвала различни начини за увеличение на лицето на жената от Йерусалим и накрая бе намерила онова, което търсеше. Отказваше да разкрие идеята си пред Елиса: каза й, че предпочита да я запази за себе си.

— От вчера не спирам да мисля за това. Исках да се уверя, преди да споделя с теб, ала след като днес сутринта ни съобщиха, че ще трябва да си тръгнем и че изображенията остават тук, реших, че не мога да чакам повече…

Картър се беше разпоредил съвсем ясно, въпреки протестите на Зилберг и Бланес: всички изображения, получени при изпитанията — Вечните снегове, Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим, — всички освен Здравата чаша представляваха класифицирана информация и не можеха да напускат острова. От друга страна, поради съображения за сигурност „Игъл Груп“ беше решил, че за момента само участниците в проекта могат да гледат тези снимки. Не искаха да рискуват и да подлагат други хора на Въздействието, чиито истински симптоми все още подлежаха на изучаване. Елиса разбираше всичко това, ала й се струваше ужасно, че уникални изображения като тези трябва да останат тук, без да има никакви копия.

— Побързай, независимо за какво става дума.

— Почакай една минутка само… О, мамка му — възкликна Надя на испански, — пак я загубих… Защо се смееш?

— „О, мамка му“ — отвърна Елиса.

— Мислех, че в Испания това е обикновено възклицание! — възрази Надя разсеяно. Изведнъж стисна юмруци. — А… ето. Гледай.

Елиса се наклони напред и се вгледа в разделения екран: вляво, на преден план се открояваха доста ясно ужасяващите черти на Жената от Йерусалим, разядени до краен предел, чак до дъното на мозъка, както се стори на Елиса; целият череп беше превърнат в кървящ кратер. Вдясно се виждаше някакво подобие на изкривени пръчки или на пречупени клони, които й напомняха за нещо, ала доста смътно, тъй като изглеждаха покрити с нещо лъскаво. Не разбираше какво иска да й каже нейната приятелка.

— Е и?

— Сравни двете снимки.

— Надя, сега нямаме време да…

— Моля те.

Внезапно Елиса като че ли разбра.

— Краката на динозаврите… са… осакатени?

Албиносовата глава на Надя се поклащаше утвърдително. Спогледаха се в полутъмната лаборатория.

— Липсват им части, Елиса. Жаклин смята, че става дума за рани, нанесени от хищни зверове или от болести. Но на мен ми хрумна нещо. Стори ми се абсурдно, но реших да проверя… Виждаш ли тук тези линии като от прерязано, тук и ето там? Няма отпечатъци от зъби. Те са много подобни на ей тези тук… — посочи към лицето на Жената.

— Трябва да е съвпадение, Надя. Просто случайност. Една от снимките датира от трийсет и три години след Христа, докато другата е отпреди сто и петдесет милиона години…

— Знам. Казвам само това, което виждам! И ти също го виждаш!

— Аз виждам единствено едно обезобразено лице…

— И също така обезобразени крака на древни влечуги…

— Безсмислено е да се прави връзка, Надя!

— Знам, Елиса!

За миг останаха плътно една до друга, гледайки се. Елиса се усмихна.

— Струва ми се, че започваме да превъртаме покрай всичко това. Май се радвам, че ще си ходим.

— Аз също. Но не ти ли се струва доста странно това съвпадение?

— Във всеки случай то е…

— Ще ти покажа още едно съвпадение. — Надя понижи глас, докато зашепна, при все че ясните й, широко отворени очи имаха вид като да крещят. — Знаеш ли, че Розалин също е видяла мъжа?

Не беше нужно да я пита за кого говори. Задоволи се да слуша, изтръпнала.

— Преди няколко дни, беше следобед, видях, че е в стаята си и влязох да си побъбрим. Не помня как стана дума, мисля, че си говорехме за това колко лошо спим и аз й разказах за своя кошмар… Или за това, което ти определяш като кошмар. Тя ме погледна и ми каза, че няколко дни по-рано е сънувала… много подобен сън. Ужасно се изплашила. Сънувала някакъв мъж, който нямал лице и чиито очи…

— Замълчи, за Бога.

— Какво ти става?

Неочаквано Елиса започна да се смее.

— Снощи ми се присъни нещо подобно… Боже мой…

— Смехът й се пропука като счупена черупка и тя неудържимо захлипа. Надя я прегърна.

Двете момичета останаха прилепени една до друга, като дишаха тежко, с тела, очертани на светлината на екрана. Елиса изпитваше страх: не онази смътна боязън, която беше усещала през целия ден, а конкретен, истински страх. И аз сънувах същия мъж. Какво ли може да означава всичко това…? Огледа се наоколо, към мрака, който ги обгръщаше.

— Не се притеснявай — каза Надя. — Положително ти си права, това са само кошмари… Една друга се плашим.

Сега дочуха гласове откъм коридора на бараката. Бланес, Марини… Очевидно изселването беше в ход.

В този миг вратата, свързваща двете лаборатории, внезапно се отвори и ги стресна. Жаклин Клисо се появи на прага, пристъпи няколко крачки, сякаш с намерението да прекоси стаята, и спря. На Елиса й направи впечатления нейният вид. Клисо изглеждаше така, сякаш се е хвърлила в басейн с главата надолу, както си беше с дрехите. Но мигом осъзна, че влагата, която слепваше косите към слепоочията й, която караше лицето й да лъщи и обилно мокреше пристегнатата й блуза, образувайки големи петна между гърдите и подмишниците, не беше вода. От палеонтоложката се лееше пот.

— Свърши ли, Жаклин? — Надя стана. — Как…?

— Виждали ли сте Картър? — прекъсна я Клисо с глас, който се стори прекалено рязък на Елиса. — Търсих го по радиостанцията два пъти, но не отговаря.

Двете девойки поклатиха глави в знак на отрицание. Елиса искаше да разбере какво е заключението на Клисо след огледа на трупа, ала не успя да я попита каквото и да било — вратата откъм коридора се отвори и Мендес им каза на завален английски:

— Съжалявам, трябва да се явите в залата за прожекции. Хеликоптерите всеки момент ще дойдат.

— Искам да видя господин Картър — каза Клисо. Отвори едно кошче за боклук и хвърли там лекарската хартиена маска. — Спешно е.

Но най-неочаквано Мендес се беше преобразил в Колин Крейг.

— Извинете, някоя от вас да е виждала госпожа Рос?

— Може би е в склада — каза Елиса.

— Благодаря.

Крейг отново любезно се усмихна и изчезна.

— Трябва да говоря с Картър, преди да си тръгнем оттук… — настоя Клисо, като се обърна към двете момичета. — Ако го видите, кажете му. Аз отивам да го потърся на пистата за хеликоптерите. — Тръгна по стъпките на Крейг и се загуби в коридора.

— Изглежда нервна — прошепна Надя.

— Всички сме така.

— Но тя не беше преди…

Елиса знаеше какво иска да каже Надя. Преди да види Розалин.

— Пак с твоите фантазии — й каза. Ала същевременно се питаше какво ли е открила Клисо в трупа на Розалин, за да иска така спешно да го съобщи. — Хайде, дай да оставим всичко така, както си беше…

Докато помагаше на Надя да изключат компютъра и да приберат архивите, си мислеше, че иска да се махне оттук. Внезапно островът бе станал непоносим за нея с цялата тази суетня из него, сноване на хора, бъркотия от военни. Копнееше отново да се почувства необезпокоявана в личната си свобода вкъщи или в нещо, което да прилича на дом.

— Ей сега идвам — каза Надя. — Имам да взема още някои неща от стаята си.

Разделиха се на стълбите и Елиса се отправи към изхода. Навън като че ли дъждът беше спрял, при все че облаците още не се бяха разпръснали. Въпреки това й се искаше да се покаже навън. Бараките я потискаха.

Мина покрай трапезарията и когато тъкмо се канеше да излезе, чу виковете.

Зараждаха се някъде изпод краката й. Почти ги усещаше как вибрират по подметките на обувките й, подобни на надигащ се земен трус. За миг не можеше да разбере какво става, но бързо проумя. Складът. Изтича към коридора, обаче той беше празен.

Всъщност не съвсем: Зилберг я беше изпреварил (а може би е бил там отпреди) и вървеше бързо към кухнята.

Стомахът й се сви на топка, докато следваше немския професор до помещението, където беше отворен трапът към склада. Зилберг се мушна в него и заслиза. До Елиса изникна някаква сянка.

— Какво става? — попита задъхано Надя. — Кой крещи така?

Зилберг беше спрял. Половината от тялото му се показваше от трапа и човек би казал, че изчаква, за да може да слезе, или че наблюдава нещо в краката си. Сега виковете бяха станали съвсем отчетливи и се смесваха с кашляне и мъчително дишане. Отначало Елиса реши, че викащата бе госпожа Рос, но гласът принадлежеше на мъж.

Тогава Зилберг направи нещо, което я изпълни с ужас: изправи едрото си тяло, изкачи назад трите стъпала от стълбата, по които бе слязъл, и се дръпна от трапа, кършейки огромните си ръце и люшкайки глава.

— Не… Не… Не… — стенеше той.

Видът на този грамаден мъж, хлипащ като дете и с лице, превърнато във восък, я разтърси повече, отколкото виковете. Но случилото се впоследствие беше още по-страшно.

От трапа се показаха други ръце в ръкавици. Беше един войник. Не носеше нито каска, нито автомат, но Елиса мигом го позна. Младият Стивънсън сякаш бягаше от нещо — изтича към стената до Зилберг, сетне към срещуположната, като се олюляваше подобно на боксьор, на когото са нанесли съкрушително кроше в схватка. Накрая се свлече на колене и взе да повръща.

Трапът си стоеше отворен, черен, търпелив и сякаш казваше: „Кой ще е следващият?“ Беззъба паст, зинала в очакване на плячка.

Елиса пристъпи натам, но някой рязко я блъсна и я отстрани.

— Не ви се позволява да влизате! — изрева Картър. Размахваше пистолет в ръка. — Останете тук! — В другата си ръка държеше запален фенер, който несъмнено беше също толкова, ако не и по-полезен от пистолета, защото когато слезе, мракът сякаш го погълна.

Сега в помещението се бяха събрали много хора — друг войник (Йорк), чиито ботуши и панталони бяха опръскани с кал, се мъчеше безуспешно да успокои Стивънсън; Бланес и Марини спореха за нещо с Бергети… Долу също цареше смут. Елиса различи ясно гласа на Колин Крейг. На стената! Нима не виждате! На стената!

Насред цялата олелия й се стори с почти пълна сигурност, че през всичкото това време бе викал именно Крейг.

Взе решението набързо. Отдели се от Надя и се пъхна в трапа. Спусна се машинално по първите стъпала.

Момент по момент, сцена по сцена, докато слизаше, тя отново преживя случилото се в ранната утрин — същия ужас от глъч и мрак, смут и сенки. С тази разлика, че сега й попречи да продължи напред не препятствие на пътя, а гледката пред нея.

Никога нямаше да може да я забрави. Щяха да минат години и тя щеше да си спомня всичко ясно, както го видя тогава, човек би казал, че в сравнение с него времето беше само илюзия, маска, прикриваща вечното и неотменимо настояще.

Картър беше долу, в хладилното помещение, и фенерът му беше единственото осветление в склада. Елиса видя силуета му да се откроява очертан от тази светлина. Останалото, това, което не беше част от черната сянка на Картър, имаше наситен, лепкав цвят, който сякаш покриваше изцяло стените, пода и тавана на помещението долу.

Червено.

Човек би казал, че някакъв гигантски звяр е погълнал Картър, който сега се намираше в търбуха на чудовището и очакваше всеки момент да бъде разкъсан.

Беше неспособна да продължи. Сцената я парализира. Застина на половината път по стълбата, също както Зилберг, и усети, че някой я сграбчва за ръката (беше някакъв войник — видя ръката му в ръкавица). Чу зашеметяваща поредица от команди на английски откъм дъното:

— Никой да не приближава…! Цивилните — вън! Вън всички проклети цивилни!

Ръцете, които я изтеглиха, я подхванаха за подмишниците и я измъкнаха отново на светло.

В този миг отекна гърмът и светлината беше неизмерима.

— Точно тогава всички умряхме — разказваше години по-късно Елиса на Виктор.