Зигзаг

25

Мадрид

12 март 2015 г.

1:30 ч.

— Това бе всичко — каза Елиса. — Срещата ни свърши и се разбрахме, че ако се случи нещо, Давид или Райнхард ще се обадят на останалите и ще изрекат парола, която ще означава, че отново трябва да се съберем тук и че мястото ще е сигурно. Избрахме думата „Зигзаг“ по името на проекта. Срещата трябваше да се състои в дванайсет и половина вечерта в деня на обаждането. Междувременно Давид и Райнхард щяха да се опитат да разберат повече неща, а Жаклин и аз трябваше да чакаме. Това и направихме, или поне аз — чаках.

Прокара ръка по чупливата си черна коса и пое дълбоко въздух. Беше разказала най-страшното и се чувстваше по-спокойна.

— Разбира се, не беше лесно да се живее. Знаехме, че не можем да имаме доверие в медицинските прегледи на „Игъл“, но за щастие те ставаха все по-редки и по-редки. Започнаха да ни оставят на мира, сякаш не ги интересуваме. От време на време получавах съобщения от Давид под формата на книги със скрити в текста бележки. Той ги наричаше „изводи“. Това бяха кратки известия във връзка с това дали проучванията напредваха, или не… Но така и не знаех какви точно проучвания извършваше. Предполагам, че ще ни обясни сега… — Погледна Бланес, който кимна утвърдително. — Времето минаваше и аз се опитвах да продължа да живея. Сънищата, кошмарите продължаваха, но Давид настояваше да се държим така, все едно че нищо не знаем… Смятам, че понесох тези последни години благодарение на надеждата, че всичко скоро ще свърши… Купих си нож — не за да нападам, нито да се отбранявам, сега знам, а за да избегна страданията, когато дойде моят ред… Но с годините започнах да вярвам, че съм в безопасност, че най-лошото е отминало… — Сподави едно ридание. — А днес сутринта, докато бях в час със студентите, прочетох за случилото се с Марини във вестника. През целия ден очаквах обаждането. Накрая телефонът звънна и чух Давид да произнася: „Зигзаг“. Тогава разбрах, че всичко отново е започнало. Това е, Виктор. Поне всичко, което аз знам.

Спря, но изглеждаше така, като че продължава да говори. Никой не помръдна, нито продума. Четиримата седяха край масата около светлината на настолната лампа. Елиса обърна глава към Бланес, а после към Жаклин Клисо.

— А сега бих искала да разбера кой от вас ни е предал — каза с променен глас.

Бланес и Жаклин се спогледаха.

— Никой никого не е предавал, Елиса — каза Бланес. — „Игъл“ са разбрали за срещата — и точка.

— Харисън твърди друго.

— Лъже.

Или пък лъжецът си ти? Без да престава да гледа бившия си преподавател, Елиса отметна коси от лицето си и изтри сълзите, които бяха потекли, докато отново преживяваше спомените. Беше вярвала, че Бланес не е толкова глупав. Така ти иначе, вече няма изход.

Бланес взе думата някак припряно.

— Сега най-важното е да ви разкажем какво знаем. Райнхард и аз научихме доста неща — източникът са поверителни доклади, откъдето са изтекли тайни сведения, които могат да се проверят…

— Те ни подслушват, Давид — предупреди Елиса.

— Знам, но няма значение: не те ме притесняват най-много. Ще ви разкажа нещо, което не знаете. Не искахме нищо да ви казваме, докато нямаме доказателства, а все още не сме събрали достатъчно, но смъртта на Серджо ускори нещата. Относно неговата смърт имаме само откъслечни сведения, при все че, струва ми се, тя не се различава от останалите. Да започнем с теб, Жаклин — направи жест към палеонтоложката. — На Жаклин й промиват мозъка за пръв път след напускането на Нуева Нелсон. Прекарва един месец в базата на „Игъл“ в Егейско море, където се стараят да я лишат от спомени посредством наркотици и хипноза. Но след второто й… Как го наричат… „Реинтегриране“… След второто й реинтегриране през 2012 година започва да си спомня.

— За мое нещастие — възкликна Клисо.

— Не, не е за твое нещастие — поправи я Бланес. — Лъжата би ти навредила повече. — Обърна се към останалите. Отначало Жаклин вижда несвързани, накъсани картини… Сетне, когато й изпратихме първите доклади от аутопсиите, си спомня конкретни неща. Например това, което беше открила в трупа на Розалин Рейтер. Защо не ни разкажеш, Жаклин?

Клисо беше опряла лакти в масата и слепила връхчетата на пръстите на двете си ръце, съзерцавайки ги на светлината на лампата, сякаш бяха крехко произведение на изкуството. Тогава направи нещо, което накара Елиса да изтръпне. Жаклин остана усмихната през цялото време докато говореше, изкривила лице в напрегната и неприятна гримаса.

Ами на острова аз не разполагах с необходимото за една аутопсия, но наистина открих… някои неща. Отначало — напълно логични: силни зачервявания и охлузвания по силата на закона на Жул, нали знаете, поради силната топлина, породена от преминаването на електрически ток… На дясната ръка имаше белег от кабелите, в кожата се виждаха метални и други частици. Всичко това беше нормално за петстотинволтов токов удар. Но под изгарянията открих поражения, които не можеха да се отдадат на електричеството — осакатяване, части от тялото, които са били отрязани или изтръгнати… А имаше и още по-странни подробности в състоянието на консервираност на трупа… Реших да разкажа за това на Картър и тогава дойде експлозията. Изненада ме докато се връщах към бараката, така че не пострадах. Дори помагах при евакуацията на останалата част от екипа.

— Продължавай — подкани я Бланес.

— Преди да си тръгнем Картър ме помоли да хвърля поглед на… на онова в склада. Аз съм съдебен антрополог, но при вида на онова нещо загубих представа за самата себе си. Като че ли някакво було падна пред очите ми. Това състояние продължи, докато докладите на Давид не ме накараха да си спомня. — Жаклин рисуваше кръгове по масата и не преставаше да се усмихва. Изглеждаше като че ли разговорът я забавлява. — Например, видях половината от някакво лице на пода, струва ми се, че беше не Черил, и то беше нарязано на парчета, пласт по пласт, подобно на… подобно на разлепени страници на книга. Никога през живота си не бях виждала подобно нещо и недоумявам какво е могло да го причини. Естествено, че не ставаше дума за нож, нито за брадва. Рик Валенте? Не… Нямам представа кой е могъл да направи това… нито кой бе изтръгнал вътрешностите й и напоил в кръв всички стени и тавана от край до край, сякаш в желание да ти украси… Не знам кой го бе сторил, нито как… но ясно бе, че не е бил някой случаен човек… — Замълча.

— После ти изпратих докладите за Крейг и Надя — подтикна я да продължи Бланес.

— Да, имаше още неща. Мозъкът на Колин, например, е бил изваден и нацепен на пластове. Вътрешностите са били изтръгнати, а на тяхно място сложени ампутирани части от крайниците му, сякаш в някаква… игра, а всичката му кръв била разлята из салона в дома му, където освен това се забелязвали и значителни разрушения. Колкото до Надя, главата й била насечена. Ръбовете на черепа й били полирани до степен на неузнаваемост… Няма машина, способна да направи това за толкова кратко време. То е като действието на водата върху скалите — изисква години. Ето такива любопитни неща…

— Имало е изненадващи резултати и в изследванията, нали? — намеси се Бланес, когато Жаклин отново замлъкна. Палеонтоложката кимна утвърдително.

— Пълното отсъствие на глюкоген в пробите от черен дроб, панкреас без автолиза и отсъствието на липоиди в надбъбречните жлези говорят за много бавна агония. Нивото на катеколамини в кръвните проби също е в подкрепа на това твърдение. Не знам дали това не е прекалено сложно за теб като неспециалист, Виктор… Когато човек е подложен на мъчение, в организма настъпва огромен стрес и жлези, разположени над бъбреците ни — наречени точно затова надбъбречни, — започват да отделят специални вещества — катеколамини, които предизвикват ускоряване на сърдечния пулс, повишаване на кръвното налягане и други физически промени, чиято цел е да ни защитят. Количеството на тези хормони в кръвта може да покаже в известен смисъл степента на преживяното страдание и неговата продължителност. Но изследванията, приложени към останките на Колин и Надя, дават невероятни резултати — само някои военнопленници, подложени на продължителни изтезания, могат да се сравнят… Тъканта при надбъбречните жлези е толкова хипертрофирала, че изглежда като функционирала до краен предел в хронично състояние, а това говори за страдание, продължило… може би седмици, а може и месеци.

Виктор преглътна.

— Това вече наистина не го разбирам. — Погледна недоумяващ останалите.

— Не може да се обясни, като се има предвид бързата смърт, това е така — съгласи се Бланес, сякаш споделяйки изненадата на Виктор. — Например Черил Рос е била в склада едва два часа. Стивънсън — войникът, който открил заедно с Картър нейните останки — не е напускал зоната в съседство със склада и през въпросните два часа не е видял, нито чул нищо особено… Но ако се съди по разказите на Елиса, можели да се чуят стъпките на някой, ходещ посред нощ в склада. Как е успял Валенте да влезе, без да бъде видян, и да направи всичко онова, което предполагаме, че е направил с Рос, толкова бързо и в абсолютна тишина? Освен това не са намерени следи от предполагаеми нападатели, нито каквито и да било оръжия. И няма свидетели на убийствата, нито един, и нямам предвид само очевидци: никой не е чул викове, нито шумове, дори при Надя, която е издъхнала за минути, зверски убита в апартамент с тънки стени.

Елиса слушаше извънредно внимателно. Някои от нещата, които разказваше Бланес, бяха нови и за нея.

— Въпреки това… — Бланес се наведе над масата, без да откъсва поглед от Виктор. Светлината на лампата подчертаваше чертите на лицето му. — Всички, видели поне сцена от престъплението, всички без изключение, включително представители на властта и специалисти, преживяват нещо като „шок“. Наричат го така, въпреки че не е ясно за какво точно става дума — симптомите започват със състояние на временно обезумяване, както при Стивънсън и Крейг в склада например, минава се през внезапна тревожност, като на Райнхард на стълбите към склада, и се стига до психоза, която не се поддава на обичайното лечение…

— Но става дума за ужасяващи престъпления — възрази Виктор. — Струва ми се нормално…

— Не. — Погледите се обърнаха към Жаклин Клисо.

— Аз се занимавам със съдебна медицина, Виктор, но когато слязох в онзи склад и видях останките от Черил, изгубих напълно здравия си разум.

— Искаме да поясним, че не зависи сто процента от ужаса, който са видели — уточни Бланес. — Става дума за напълно необичайни реакции, дори и след такива травматични сцени като описаните. Помисли си например за войниците. Те са били хора с опит…

— Разбирам — каза Виктор. — Странно е, но не невъзможно.

— Вече знам, че не е невъзможно — съгласи се Бланес, гледайки Виктор с притворени клепачи. — Все още не съм ти разказал за невъзможното. Сега ще го чуеш.

Харисън знаеше, че съвършенството означава защита.

Би могло да се каже, че в неговия случай става дума за професионална деформация, но тези, които го познаваха по-добре (дотолкова, доколкото Харисън се поддаваше на опознаване), биха се поколебали между яйцето и кокошката. Професията ли поставяше отпечатък върху характера? Или пък характерът беше белязал занаята?

Самият Харисън не би могъл да даде отговор. При него трудовата и емоционалната сфера се наслагваха една върху друга. Беше се оженил и после — развел, вече двайсет години координираше сигурността на научни проекти, имаше дъщеря, която сега живееше надалеч и която изобщо не виждаше, и всичко това правеше още по-ясно у него съзнанието за „саможертва“. Това съзнание за „саможертва“ го превръщаше в идеален изпълнител на длъжността, която заемаше. Харисън беше убеден, че върши „добро“: задачата му бе да осигурява защита. Ако не спеше, ако не се хранеше, ако в един миг се състаряваше с петнайсет години, ако нямаше свободно време, всичко това беше за него цената, която плащаше, за да „брани“ другите. Това беше роля, която повечето хора отхвърляха на голямата сцена на живота, а Харисън бе приел да я изпълнява.

„Неподлежащ на пропукване.“ Така го окачествяваха неговите началници — човек, неподлежащ на пропукване. Независимо от значението, което всеки влагаше в това определение, у Харисън това беше синоним на блиндиран. Всички кучета един ден започват да приличат на господарите си, а всички хора — на работата си. Като ръководител на охраната на проекти на „Игъл Груп“ Харисън знаеше, че целта му е да създава сигурен, брониран блиндаж. Непробиваем отвън и отвътре.

Всичко беше вървяло като по вода, докато преди десет години Зигзаг не се бе промъкнал през някаква цепнатина.

Такива бяха мислите му, докато излизаше от дома на „Сото дел Реал“ в онази ранна утрин, придружен от трима мъже. Мартенската нощ беше по-студена в планините край Мадрид, отколкото в самия град, ала беше заредена е повече тревожност, отколкото Харисън бе свикнал да понася, и затова когато влезе в колата, се почувства приятно. Беше мерцедес-бенц, клас 8 — специален, с черна каросерия, която лъщеше като обувка с остър ток на някой травестит. Прозорците бяха поликарбонатни, с двоен щит от кевлар52. Куршум с тегло девет грама и половина, изстрелян с деветстотин метра в секунда по посока на когото и да било от пътуващите в тази кола, не би постигнал нищо по-различно от оса-камикадзе, хвърлила се срещу стъклата. Граната, мина или миномет биха превърнали този автомобил в ненужна купчина, ала никой вътре в него не би получил тежки наранявания. В този бункер на колела Харисън се чувстваше задоволително добре. Не напълно добре („сигурността се изразява в това да мислиш, че никога не си в пълна безопасност“, не спираше да повтаря на учениците си), но задоволително добре — и това е нещо, към което всеки разумен човек би могъл да се стреми.

Шофьорът веднага натисна газта, умело изманеврира между другите две коли и микробуса, паркирани пред къщата, и се плъзна в нощта тихо, като космически кораб. Беше два и петнайсет, звездите блестяха в небето, пътят беше пуст и най-песимистичните прогнози показваха, че за около половин час ще стигнат до летището — достатъчно рано, за да могат да посрещнат пристигащия.

Харисън мислеше.

След няколко минути пътуване в пълна неподвижност той извади ръка от удобния джоб на палтото си.

— Подай ми монитора.

Мъжът, седнал от лявата му страна, му подаде предмет, подобен на парче белгийски шоколад. Беше плоскоекранен, петинчов приемник TFT с резолюция, която можеше да внуши на потребителя, че държи киноекран в ръката си. Менюто даваше четири възможности за избор — компютър, телевизор, GPS или видеоконферентна връзка. Харисън избра последната и натисна с показалеца си върху опцията „Интегрирани системи“. Чу се изсвирване и веднага след това се появи малката стая във форма на буквата „Г“, където четиримата учени разговаряха, насядали край масата. Въпреки оскъдното осветление в помещението, картината беше удивително ясна и можеха да се доловят различните нюанси в облеклото и косите на всеки от присъстващите. Звукът също бе с изумително качество. Харисън можеше да избере между два ъгъла на заснемане, съответстващи на двете скрити камери, които записваха. Нито в единия от двата случая обаче не можеше да види лицето на Елиса Робледо в анфас, така че се задоволи с ракурса, показващ десния й профил.

В момента говореше професор Клисо.

— Не. Аз се занимавам със съдебна медицина, Виктор, но когато слязох в онзи склад и видях останките от Черил, изгубих напълно здравия си разум.

Говореха на испански. Харисън можеше да включи автоматичния преводач, вграден към програмата за контрол, но не желаеше. Очевидно беше, че те си разказват за своите страдания и информираха Лопера за онова, което се беше случило.

Поглади брадичката си. Фактът, че учените бяха узнали толкова много неща, не преставаше да го интригува, въпреки че Картър беше събрал достатъчно доказателства, че преди смъртта си Марини им беше помагал. Ала можеше ли копието от доклада от аутопсиите да е било доставено от Марини? Имайки предвид, че самият Марини не знаеше почти нищо, какъв би могъл да бъде източникът му за информация? От кого беше изтекла тя? Харисън започваше да се безпокои.

Изтичане. Пропукване. То позволява проникване отвътре или отвън. Дефект в блиндажа.

Сега заговори Бланес. Колко мразеше неговото парадиране, с този негов вид на превъзходство и ерудираност…

Изгледа продължително Елиса Робледо. Напоследък спираше погледа си на някои неща по този начин, без да мига, без дори да диша, с изключително внимание. Имаше основна представа за анатомията на окото и знаеше, че зеницата не е просто петно, а микроскопична дупчица. Всъщност — цепнатинка.

Изтичане.

През тази дупчица можеха да проникват неприятни картини, подобни на онези, които беше видял преди четири години в дома на Колин Крейг и апартамента на Надя Петрова, или пък предния ден на масата за дисекции в Милано. Вонящи и нечисти картини, подобни на устата на смъртник. Сънуваше всяка нощ (когато изобщо спеше) тези сцени.

Вече беше решил какво да прави и бе получил благословията на началниците си — щеше да обезвреди, да ампутира гангренозната част. Щеше да се доближи добре защитен до учените и щеше да изреже всичката болна плът, която наблюдаваше. По — специално и конкретно — плътта, пораждаща цепнатини и пукнатини.

И още по-специално би се позанимавал с Елиса Робледо. Не беше го казал пред никого, нито дори пред самия себе си.

Ала знаеше какво ще направи.

Неочаквано екранът се изпълни с планински зъбери. Харисън за миг помисли, че Всевишният го наказва заради злите му помисли.

— Смущения в предаването — каза мъжът вляво, като раздвижи парчето шоколад. Може би няма покритие.

Харисън почти не обърна внимание на това, че не можеше да вижда, нито да чува. Учените, включително и Елиса, вече представляваха само мъждива светлинка на личния му небосклон. Имаше планове и щеше да ги осъществи в подходящия момент. Сега искаше да се концентрира върху последната задача за тази нощ.

Бланес се готвеше да продължи да говори, когато нещо го прекъсна.

— Самолетът на професор Зилберг ще кацне след десет минути — оповести Картър, като влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

Това нахълтване възмути Елиса и тя подскочи от стола си.

— Изчезвайте, чувате ли? — изстреля. — Не ви ли е достатъчно, че ни подслушвате с микрофони? Искаме да разговаряме насаме. Махнете се веднъж завинаги!

Зад гърба си дочу шум от разместени столове и увещания да се успокои — говореха й Виктор и Бланес. Ала тя беше стигнала до точка, от която нямаше връщане назад. Втренченият поглед на Картър и тялото му, подобно на парче гранит, заковано пред нея, й се струваха символични — точна метафора на безсилието й пред събитията. Застана на няколко сантиметра разстояние от него. Беше по-висока, но когато го побутна, чувството, което изпита, бе като да се опитваше да отмести тухлена стена.

— Не ме ли чувате? Не разбирате ли английски? Изчезвайте вие и шефът ви, да ви няма тук!

Без да обръща внимание на Елиса, Картър погледна Бланес и кимна.

Включих честотните инхибитори. Харисън тръгна за летището и вече не може да ни вижда и чува.

— Отлично — отвърна Бланес.

Погледът на Елиса се местеше в недоумение от единия към другия, без да разбира диалога им. Тогава Бланес каза:

— Елиса, Картър тайно ни помага от години насам. Той е нашият източник на информация в „Игъл“, той ни предостави копия от аутопсиите и всички доказателства, с които разполагаме… Двамата с него подготвихме тази среща.

26

— Уби всичките ми хора. Онези от Нуева Нелсон. Бяха петима, нали ги помните? Смърт, от която кръвта ти се вледенява, подобна на гибелта на вашите колеги, с тази разлика, че те не бяха толкова известни като тях, нали, професоре? Те не бяха… „блестящи учени“.

Картър направи пауза. За миг като че ли някаква завеса падна пред светлите му очи, но в миг стоманените части на лицето му отново заеха местата си и всичко отмина. Той продължи с безизразен глас:

— Мендес и Ли ги затри с експлозията в склада, но аутопсията показа, че преди това се е позабавлявал с Мендес… Йорк беше убит преди три години, в същия ден с професор Крейг, в една военна база в Хърватия. Бергети и Стивънсън ги накълца миналия понеделник, няколко часа преди да ликвидира Марини. Бергети беше в отпуск по болест заради психическо разстройство и е бил насечен в дома си — жена му се хвърлила от прозореца, като видяла трупа. Стивънсън го разчленил в лодка насред Червено море десет минути по-късно, по време на рутинна мисия. Никой не видял как се случило. Един миг — и ето ти го разфасован… Подозренията ми се зародиха, когато узнах за смъртта на Йорк. В „Игъл“ не ми разказаха за нея, осведомих се по собствени пътища… Тогава реших да сътруднича с професор Бланес…

— Разбираш ли сега, Елиса, че не е имало никакво предателство? — намеси се Бланес. — Бяхме го подготвили по този начин. Ако Картър не беше информирал „Игъл“ за нашата среща, всички щяхме сега да пътуваме за „Имния“, и то дрогирани. Но той ги убеди, че е за предпочитане първо да чуят какво имаме да си кажем… Всъщност той ни помага от няколко години. Организира не само тази среща, но и предишната. Спомняш ли си музикалното съобщение?

Елиса кимна — сега разбираше как се бе появило това послание, така нетипично за компютърните умения на Бланес.

— Трябва да ви поясня нещо — каза Картър. — Вие ми харесвате точно толкова, колкото и аз на вас, тоест никак. Но ако трябва да избирам между вас и „Игъл“, предпочитам вас… А ако трябва да избера между него и вас, пак се спирам на вас — добави. — Нямам представа кой или какво, мамка му, е това, но то изпрати на оня свят всичките ми хора, а сега, предполагам, ще дойде за мен.

— Изтребва всички, които бяхме на острова преди десет години… — прошепна Жаклин. — Всички.

— И вие ли го виждате? — попита Елиса разтреперана.

— Разбира се, че го виждам. В сънищата си, както и вие. — След кратка пауза се поправи и гласът му незабележимо трепна: — Тоест не, не го виждам: затварям очи, щом се появи. — Отдръпна се от Елиса и разхлаби възела на вратовръзката си, докато говореше. — От „Игъл“ ви лъжат. Нямат намерение да ви помогнат. Всъщност очакват поредната смърт… Мисля, че целта им е да ни изучават, да разберат какво се случва, когато онова нещо избере следващия в списъка. Мен също ме подложиха на различни прегледи в „Имния“, но все още ми се доверяват, а това, естествено, е предимство. Така че, допада ви или не, вие не сте четирима, като броим и Зилберг, а петима. Ще трябва да ме включите в плановете си.

— Шестима.

Погледите се преместиха към Виктор, който изглеждаше също толкова, ако не и по-изненадан от останалите от собственото си изявление.

— Аз… — Поколеба се, преглътна слюнката си, пое дълбоко въздух и успя да вложи в думите си неочаквана сила. — Ще трябва да включите и мен.

— Всичко ли му разказахте? — попита Картър, сякаш не беше напълно убеден в достоверността на неговото присъединяване.

— Почти всичко — каза Бланес.

Картър си позволи да разтегне устни.

— Тогава използвайте времето, професоре. Така или иначе, трябва да изчакаме Зилберг.

— Нямам търпение да дойде — призна Бланес. — Документите, които носи, са ключът към загадката.

— За какво говориш? — попита Елиса.

— В тях се намира обяснението на случващото се с нас.

Жаклин направи стъпка напред. В гласа й отново се усети тревожност.

— Давид, кажи ми само едно нещо: той съществува ли? Действително ли го има, или е колективно видение… халюцинация?

— Още не знаем какво точно представлява, Жаклин, но е реален. В „Игъл“ знаят това. Той е напълно реално същество. — Изгледа ги така, сякаш правеше преглед на единствените оцелели от страшно бедствие. В очите му Елиса забеляза пламъчето на страха. — В „Игъл“ го наричат „Зигзаг“ по името на проекта.

Може би за пръв път в живота си Райнхард Зилберг мислеше за самия себе си.

Онези, които го познаваха, знаеха добре, че той е по-скоро алтруист и всеотдаен човек. Когато брат му Ото, с пет години по-голям от него, директор на фирма за оптически уреди в Берлин, му се бе обади няколко дни по-рано, за да му съобщи, че са му открили рак с невъзможно за произнасяне име, Зилберг поговори с Берта, поиска отпуск от университета и се премести при Ото. В продължение на една години се грижи за него и го подкрепя, докато той почина. Два месеца по-късно стегна куфара и замина за Нуева Нелсон. Бяха трудни времена, с жестоки изпитания за чувствата му; през онези дни той смяташе, че проектът Зигзаг е прекрасна награда, която Бог му пращаше с безкрайно милосърдие, за да смекчи трагедията от случилото се с неговия брат.

Сега мислеше по съвсем различен начин.

Със сигурност можеше да се каже, че преди нещата да бяха стигнали дотук, Зилберг никога не се беше страхувал от онова, което можеше да му се случи. Не защото притежаваше някаква особена храброст, а заради това, което Берта наричаше „въпрос на жлези“. Страданието на неговите близки му причиняваше по-голяма болка, отколкото неговото собствено — просто така беше устроен. „Ако някой от нас двамата трябва да боледува, по-добре да е Райнхард — обичаше да казва жена му. — Болна ли съм аз, разболява се и той, и то дори по-тежко от мен.“

Толкова те обичам, Берта… Мисълта за нея извика образа й в съзнанието му: за чуждите очи тя може би вече не беше онова закръглено, но едновременно с това стройно момиче, с което се беше запознал в университета преди почти половин век. Въпреки че нямаха деца, трийсет години щастлив брак го бяха накарали да повярва, че единственият рай на земята, единственият, заслужаващ това име, бе животът с любимия човек.

Въпреки това в един момент тази хармония едва не бе рухнала. Преди години, ужасен от сънищата си, Зилберг, воден от същото чувство, което го беше подтикнало да се премести да живее при брат си, взе решение да си тръгне от любов към жена си.

Опакова нещата си и се пренесе в малката им гарсониера близо до университета, която даваха под наем на студенти. Не можеше да живее с нея, тъй като всяка нощ се страхуваше, че ще се събуди и ще установи, че й е причинил всичко онова, което му се явяваше в гротескните му видения… Пред Берта беше изтъкнал различни доводи — необходимост да види нещата „от разстояние“, разстроени нерви. Но нейното здраве се разклати и тя преобърна земята и небето, за да накара Зилберг да се върне при нея. Той отстъпи накрая, въпреки че страховете му нараснаха още повече.

Този следобед се беше сбогувал с Берта. Не искаше нищо от онова, което можеше да му се случи оттук нататък, каквото и да беше то, да го изненада с нея. Не беше я прегърнал много силно, но бе обгърнал тялото й и я беше погалил по гърба, който толкова я мъчеше напоследък, казвайки й, че се е появил „нов проект“ и той трябва да участва. Щеше да замине за няколко дни. Не скри, че отива на среща с Давид Бланес в Мадрид — знаеше, че в „Игъл“ вече са научили и ако излъжеше жена си, я излагаше на риск да я разпитват.

Разбира се, не й разказа цялата истина, тъй като в Мадрид Бланес, Той и останалите от екипа трябваше да вземат драстични решения. Знаеше, че ще мине много време, докато пак види жена си (ако изобщо я видеше отново) и затова краткото сбогуване беше толкова важно за него.

Но в този момент той дори не мислеше за Берта. Изпитваше ужас за себе си, за собствения си живот, за бъдещето. Беше изплашен като малко дете на дъното на дълбок кладенец.

В куфарчето в багажника се намираше причината за неговия ужас.

Летеше в частен джет „Нортуинд“ със скорост петстотин и двайсет километра в час, в седемместна кабина, дълга дванайсет метра, която миришеше на кожа, метал и на ново. Другите двама единствени пътници, седнали срещу него, бяха хората, изпратени от „Игъл“, за да го придружат от малкия му кабинет във Факултета по физика на Техническия университет в Берлин, в Шарлотенбург. Зилберг оглавяваше от години катедра, чието наименование изискваше истински пространствени жонгльорски умения за изработване на, визитните му картички: Philosophie, Wissenschaftstheorie, Wissenschafts und Technikgeschichte53. Катедрата принадлежеше към Факултета по хуманитарни науки, тъй като се занимаваше с изучаване философията на науката, но в качеството си на теоретичен физик, освен историк и философ, той разполагаше и с работна база във Факултета по физика. Там беше довършил четенето и формулирането на изводите, които бе разработвал през целия ден и които се намираха под капака на куфарчето…

Зилберг беше очаквал пристигането на хората от „Игъл“, но въпреки това се престори на изненадан. Обясниха му, че са определени да го охраняват до Мадрид. Нямаше да му е нужен закупеният самолетен билет — щеше да пътува в частен джет. Той много добре знаеше причината за тази „златна клетка“. Картър вече го беше предупредил, че Харисън ще го задържи на летището и ще му вземе куфарчето. Вярваше, че Картър ще успее да му го върне, но дори и това да не станеше, бе взел мерки изводите му да стигнат до предназначението си…

— Започваме снижаване — съобщи пилотът по високоговорителите.

Провери предпазния колан, все още вглъбен в мислите си. Запита се, и не за пръв път, каква беше причината за това толкова ужасно наказание, което се беше стоварило върху тях. Може би фактът, че бяха нарушили най-строгата забрана, отправена от Бог към човека? След като прогонил Адам от рая. Господ Бог изпратил ангел с огнен меч, за да пази дверите му. Не можеш да се върнеш — миналото е недостижим за тебе рай. Въпреки това те се бяха опитали да се върнат в миналото по някакъв начин, макар и само за да надникнат в него. Нима това не беше най-голямото прегрешение? Сцените от Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим (сънуваше ги почти всяка нощ от десет години насам) не бяха ли осезаемо доказателство за този гибелен грях? Те, „прокълнати“, воайори в историята, не заслужаваха ли възмездие за назидание?

Може би да, ала Зигзаг му се струваше прекалено жестоко, ужасно несправедливо наказание.

Зигзаг. Ангелът с огнен меч.

Недоумяваше как можеха да са съвместими свят, създаден от Върховната доброта, и подозренията, които го раздираха. Ако беше прав, ако Зигзаг беше това, което той смяташе, че е, тогава всичко би било много по-лошо, отколкото си представяха. Ако изводите, направени набързо въз основа на документите, които носеше, се окажеха правилни, нищичко не бе в състояние да им помогне — той и останалите „прокълнати“ вървяха неумолимо към гибел.

Докато самолетът кръжеше над нощен Мадрид като огромна бяла птица, Райнхард Зилберг се молеше на Бог, в когото все още вярваше, да е сгрешил в заключенията си.

На Виктор Лопера животът винаги му се бе усмихвал.

Миналото му беше такова, за каквото всеки би могъл да мечтае. Имаше двама братя, които го обичаха, и здрави и любящи родители. Умереността беше общият знаменател на неговото съществуване — в биографията му нямаше големи скърби, нито прекомерни радости, чувствата му не бяха бурни, нито пък вяли; не говореше много, но и нямаше нужда; при все че не беше бунтар, никому не се подчиняваше с охота. Дори да живееше под ботуша на някой тиранин, би бил човек, доста подобен на това, което беше сега. Притежаваше силна способност за адаптация, подобна на тази на хидропонните му растения.

Единствената екстравагантност в живота му беше Рик Валенте. И независимо от това, той представляваше необходим опит по пътя на неговото формиране, или поне на него му се искаше да вижда нещата така.

В крайна сметка беше съгласен с онова изказване на Елиса за Рик в смисъл, че той не бе „дяволско изчадие“, както Виктор мислеше, а хлапак, изоставен от родителите си и презиран от чичо си, изпълнен с интелигентност и амбиция, но и силно жадуващ приятелство и обич. Когато мислеше за Рик, мислеше за противоречива ексцентрична душа, която беше способна силно да се привързва, и това бе проличало след онази прословута разправия на брега на реката заради Кели Греъм; Рик беше търсач на удоволствия, който, погледнат от разстояние, си оставаше невинен любител на самотните оргазми, подпомогнати от списания, снимки и филми… Личност, във всички случаи нестандартна за възрастните, но привлекателна и дори възпитателна за всяко дете. Стигаше до извода, че приятелството с Рик Валенте го бе научило на повече неща от живота, отколкото знанията, които много учебници по физика и множество преподаватели му бяха дали, защото да си приятел с дявола беше особено полезно за такива като него, които се мъчеха да се научат да устояват на изкушенията.

Неоспоримо доказателство за това бе, че когато порасна достатъчно, за да се откъсне от орбитата на това самотно, озлобено и гениално момче, той не се поколеба да го направи. Спомените за споделените лудории му се струваха просто стъпала в духовното му израстване. Настъпил беше часът на истината и той бе поел по собствен път, докато Валенте продължи със своите недотам тайни перверзни.

Така или иначе, сумата на живота му винаги бе положително число, дори с променливата Валенте, присъстваща като събирателно в общия сбор.

До тази нощ.

Помъчеше ли се да си спомни подред всичко изживяно през тази неповторима нощ, го обземаше желание да се разсмее — жената, към която изпитваше най-силно възхищение (и любов), му беше разказала невероятна история; после някакви непознати го бяха измъкнали насила от колата му, бяха го отвели в къща извън града и го бяха подложили на разпит, мятайки му заплашителни погледи; а сега един Давид Бланес, с тъмни кръгове под очите, брадясал и вероятно луд, искаше от него да повярва в невъзможното. Това бяха прекалено големи числа за аритметиката на ума му.

Единственото, което знаеше с положителност, бе, че е тук, за да им помогне, най-вече на Елиса, и че щеше да се постарае да го направи по най-добрия възможен начин.

Въпреки растящия страх, който го обземаше.

— Казваш, че има още по-странни неща — проговори.

Бланес кимна.

— Мумифицирането. Би ли обяснила, Жаклин?

— Един труп може да се превърне в мумия по естествен или изкуствен начин — каза Жаклин. — Изкуственият се е прилагал в Египет и всички знаем в какво се състои той. Ала природата също може да мумифицира. Например в извънредно сухи места с голяма циркулация на въздух се поражда бързо изпаряване на течностите в организма и това възпрепятства действието на бактериите. Но останките от Черил, Колин и Надя са били мумифицирани вследствие на процеси, различни от всички познати досега. Не се наблюдава изсушаване, нито типичните промени в околната среда, нито пък е изтекло необходимото време, за да настъпят такива. Има и други противоречия: химическата автолиза например, причинявана от смъртта на собствените ни клетки, като че ли се е получила, но това не важи за последващата дейност на бактериите.

— Пълното отсъствие на бактериално разлагане е необичайно… Сякаш… Сякаш са прекарали дълго време затворени на място без никакъв контакт с атмосферата. Това е необяснимо, като се има предвид датирането post mortem. Нарекоха я „асептична идиопатична мумификация“.

— Знам как са я нарекли — намеси се Картър на завален, но разбираем испански. (Елиса не знаеше, че говори нейния език). Беше се облегнал на стената със скръстени ръце, сякаш чакаше да го предизвикат на бой. — Нарекоха я „Ако някой има шибана представа какво е това, да каже“.

— Точно това е значението на „идиопатична“ — обясни Жаклин.

— А то какво показва? — попита Виктор.

Бланес взе думата.

— Преди всичко, че моментът, за който се предполага, че са били извършени убийствата, не съответства на момента, в който смъртта на жертвите действително е настъпила. Крейг и Надя са убити за по-малко от половин час, но според анализите телата им би трябвало да са били мъртви от месеци. Наблягам: телата им. Нито намерените късове от дрехи, нито предметите около тях показват същите признаци на развала или изминало време, включително и бактериите по кожата им — оттук и отсъствието на гниене, за което спомена Жаклин.

Настъпи мълчание. Всички глави се обърнаха към Виктор, който вдигна вежди.

— Това е невъзможно — каза.

— Знаем, но има още нещо — възрази Бланес. — Друго обстоятелство, общо за всички случаи, е спирането на тока. Тоест не само на електрическия ток — на енергията. Лампите с батерии се изчерпват, моторите преустановяват работата си… Помощният генератор на станцията например не се е включил точно по тази причина. А с хеликоптера, който както си е летял, се е стоварил върху склада, предизвиквайки експлозията, се е случило същото — неочаквано двигателят му е престанал да работи точно в момента, когато е спрял токът в бунгалото. Това съвпада със смъртта на Мендес. Същото става и в склада при смъртта на Рос, и в домовете на Крейг и Надя. Понякога прекъсването на тока обхваща обширни зони, но епицентърът винаги е на мястото на убийството…

— Може да става дума за свръхнатоварване. — Умът на физика Виктор Лопера се беше задействал. Нямаше никакво желание да се специализира в трупове, но станеше ли дума за електронни мрежи, той плуваше в „собствени води“. — Понякога свръхнатоварванията изсмукват цялата енергия от дадена система.

— Нима и на батериите на фенер, който не е включен към общата мрежа?

— Трябва да призная, че това наистина е много странно.

— Така е — съгласи се Бланес, — но все пак ни помага да установим отправна точка. Зигзаг и прекъсването в електрозахранването по някакъв начин са свързани. Човек би казал, че Зигзаг се нуждае от тях, за да действа.

— Мракът — каза Жаклин. — Той идва с мрака.

Това изречение като че ли изпълни всички с ужас. Елиса забеляза, че всички насочиха погледи към запалената лампа на масата. Реши да наруши дълбокото мълчание.

— Добре, Зигзаг предизвиква прекъсване на енергията, но това не обяснява какво точно ни… — Приглади коса в гневен жест. — Ни измъчва и убива от години…

— Вече казах, че окончателният извод ще ни бъде подносен от Райнхард, но мога отсега да ви кажа: Зигзаг не е никакво свръхестествено същество, никакъв дявол… Той е творение на физиката. Става дума за доказуем, научен факт, който Рик Валенте е породил по някакъв начин на Нуева Нелсон. — Насред вцепенението, с което това изявление бе прието, Бланес добави нещо още по-странно: — Възможно е дори самият Валенте да е Зигзаг.

— Какво? — Виктор изгледа всички пребледнял. — Но… Но нали Рик е умрял…

Картър застана пред тях със скръстени ръце.

— Това бе една от многото лъжи на „Игъл“, най-простата. Така и не бяха открити доказателства за виновността на Валенте и още по-малко за неговата смърт, но те решиха да хвърлят върху него вината за убийствата на острова, за да попречат да бъдат задавани въпроси. Родителите му погребаха празен ковчег.

Елиса наблюдаваше Картър онемяла. Картър добави:

— Иначе казано, в измеренията на земния свят Валенте продължава да е в неизвестност.

Чуваше бучене, усещаше иглички да пълзят в корема му и съвсем леко замайване от наклона. Разликата в налягането беше предизвикала заглъхване в слуховите му канали и свиване на тъпанчетата. Светлините на кабината, намалени на минимум заради приземяването, създаваха златиста, хладна атмосфера. Усещанията му бяха характерни за всеки пътник на готвещ се за кацане самолет.

Изведнъж високоговорителите се активираха…

— След десет минути ще се приземим.

Мъжът срещу него спря да говори със спътника си и погледна през прозореца. Зилберг направи същото. Видя мрак, осеян със светлинки някъде долу. Беше посещавал Мадрид няколко пъти и обичаше този малък голям град. Запретна ръкава на сакото си, за да погледне часовника — беше 2:30 сутринта на 12 март, четвъртък. Представи си всичко, което щеше да се случи след оповестените десет минути — самолетът щеше да се приземи, хората на „Игъл“ щяха да го отведат в къщата и оттам заедно с другите щеше да бъде откаран в базата в Егейско море… или кой знае на кое друго отдалечено място. С Картър трябваше да разучат плана за бягство. Само ако избягаха от ръцете на „Игъл“, можеха да разработят метод за противопоставяне на истинската заплаха.

Но какъв можеше да е този метод? Зилберг не знаеше. Избърса потта с ръкава на сакото си и усети потракването на колесарите, които се спуснаха.

Един от мъжете се наведе към него.

— Професоре, знаете ли кой е…?

Това беше последното, което успя да чуе.

Насред въпроса светлините угаснаха.

— Ей — каза Зилберг. Чу собствения си глас, докато изричаше това.

Отговор не последва.

Спря да чува и бръмченето на мощните двигатели на „Нортуинда“. Беше престанал да усеща и замайването от снижаването.

За миг си помисли, че е умрял. Или, че е получил мозъчен кръвоизлив и му е останало мъничко съзнание, което бавно щеше да угасне в мрака. Ала току-що бе използвал гласа си и го беше чул. Освен това — сега го осъзна — усещаше страничните облегалки на седалката, предпазният колан продължаваше да го придържа и почти долавяше смътните очертания на кабината в тъмнината. Но всичко около него се беше превърнало в покой и тишина. Как бе възможно това?

Хората от „Игъл“ сигурно бяха на две крачки разстояние. Спомняше си до най-малката подробност и двамата — онзи вдясно беше по-висок, с изсечени черти, с бакенбарди до средата на бузите; съседът му отляво беше рус, як, със сини очи и силно изразена вдлъбнатина над горната устна. Какво ли не би дал Зилберг в този момент, за да ги зърне отново или поне да ги чуе. Но мракът пред него беше непрогледен.

Или пък не.

Огледа се. На няколко метра вдясно от него, там, където би трябвало да се намира стената на кабината, се виждаше лека светлинка. До този момент не беше я забелязал. Втренчи се в нея. Запита се какво ли можеше да бъде. Дупка в бронята? Мълчалива и смътна светлинка. Божият дух, реещ се над водата. Нищото. Философи и геолози се бяха мъчили през вековете да разгадаят онова, което в този момент очите му обхващаха с един поглед.

Като дете библейските четива бяха карали Зилберг да се пита какво ли изпитва човек при вида на някакво чудо — отдръпващо се море, застинало слънце, крепостни стени, рухващи под звуците на тромпети, възкръсващ труп и езеро, закротило се в бурята подобно на чаршаф под опитни ръце. Какви ли са били героите в тези чудеса?

Вече знаеше какво изпитва човек. Ала това чудо не беше от Бога.

Изведнъж разбра значението на светлинката, както и на всичко край себе си.

Зигзаг. Ангелът с огнен меч.

Знаеше го от самото начало, но отказваше да го приеме. Беше прекалено ужасяващо.

Значи това е то. Дори и в самолет.

Размърда лявата си ръка и докосна закопчалката на предпазния колан, но не успя да я отвори — сякаш езикът и процепът се бяха слели в едно. Отчаян, той се дръпна напред и ремъкът се заби в плътта му (като че ли нямаше дрехи на гърба си) и го накара да извие от болка, но коланът не се разкопча.

Не можеше да стане. Но не това бе най-лошото.

Най-лошото бе усещането, че не е сам.

Това усещане беше вцепеняващо насред тишината в тази вечна нощ. Беше повече от истинско усещане, то бе увереност, че има нещо или някой в дъното на кабината зад него, където бяха последните редове седалки и тоалетните. Погледна над рамото си, но невъзможността да помръдне глава, седалката, която му пречеше, и липсата на светлина не му позволиха да види нищо.

При все това беше сигурен, че присъствието е напълно действително. И че приближава.

Приближаваше по централната пътека.

Зигзаг. Ангелът с…

Внезапно загуби цялото спокойствие, което дотогава успяваше да запази. Мъчителна паника го завладя. Нищо, нито споменът за Берта, нито всичко прочетено, нито огромната му култура, нито многото или малко смелост му помогнаха да понесе този миг на абсолютен ужас. Той трепереше и стенеше. Заплака. Бореше се като обладан с предпазния колан. Помисли, че ще полудее, но това не се случи. Стори му се, че лудостта не настъпва така мигновено, както тревогата. По-лесно беше да се отреже крайник, да се изтръгнат вътрешности или да се откъсне живо месо, отколкото да се отнеме разумът от здрав разсъдък, си каза. Прозря, че е осъден да запази разсъдливостта си до края.

Но грешеше.

Разбра това миг по-късно.

Имаше неща, способни да изтръгнат разума от здравия ум.

Нощта изглеждаше някак крехка. Обгърната с лек черен тюл, осеян с дребни светлини. Заострената муцуна на „Нортуинда“ я проряза като леден нож. Тоновете тегло натиснаха хидравличните амортисьори, докато спирачките задържаха страхотния устрем и машината оглушително продължи да реве.

Харисън не изчака тя да спре. Отдръпна се от служителя на летището и посочи с глава микробуса, спрян на подстъпа към терминал три. Хората му се качиха — експедитивно и мълчаливо; последният затвори вратата и микробусът се плъзна, без да бърза, към самолета. В този ранен утринен час нямаше почти никакви пътнически и олети и затова нямаше основания да се притесняват от каквито и да било усложнения. Току-що беше получил информация от пилотите — пътуването бе завършило без инциденти. Каза си, че първата част от неговата задача — да събере всички учени — беше приключила.

Обърна се към доверения си асистент, седнал до него.

— Не желая оръжие, нито насилие. Ако сега не ни даде куфарчето си, няма да му го отнемаме. Ще имаме време за това, когато пристигнем в къщата. На първо място трябва да спечелим доверието му.

Микробусът спря и мъжете слязоха. Вятърът, който приглаждаше тревата по пистите, разроши снежнобялата коса на Харисън. Стълбата беше поставена, но вратата на самолета не се отваряше. Какво ли чакат?

— Прозорците… — посочи довереният му сътрудник.

За момент Харисън не разбра какво иска да му каже.

Тогава отново погледна самолета и проумя.

С изключение на стъклото на пилотската кабина, петте кръгли прозорчета отстрани на луксозния „Нортуинд“ като че ли бяха боядисани в черно. Не беше запомнил този модел да е с опушени стъкла. Какво ли правеха пътниците на тъмно?

Внезапно прозорчетата се осветиха с лекотата, с която и падащата вечер се събуждат лампите на самотна уличка. Светлината се местеше от едната към другата страна — без съмнение някой движеше фенер в кабината. Но най-странното беше цветът на тази светлина.

Червено. Мръсночервено, неравномерно обагрено.

А може би този ефект се дължеше на петната по стъклата от вътрешната страна.

Тръпки, надигнали се от дълбините на Харисън, го приковаха към земята. За миг като че ли времето спря.

— Влезте… в този самолет… — изрече, ала като че ли никой не го чу. Пое си дъх и събра сили подобно на генерал, обръщащ се към разбитата си войска пред лицето на неизбежно поражение: — Влезте в проклетия самолет! Стори му се, че крещи в свят от парализирани хора.

27

— Серджо Марини планира всичко. Познаваше рисковете толкова добре, колкото мен, но имаше… — Бланес се замисли за миг, като че ли търсеше точната дума. — Може би у него имаше повече любопитство. Струва ми се, че веднъж вече ти казах, Елиса, че „Игъл“ искаха да провеждаме експерименти с близкото минало, но аз отказвах. Серджо не беше съгласен с мен и като видя, че не може да ме убеди, се престори на победен. Предполагам, че съм им трябвал за проекта и затова той е бил принуден да се преструва пред мен, но зад гърба ми е говорил с Колин. Той беше млад гениален физик, беше проектирал Сюзън и искаше да изпъкне. „Това е нашият шанс, Колин“, така му е казал вероятно. Започнали са да обмислят как да действат така, че аз да не разбера, и им хрумнала велика идея: защо да не използват някой от студентите? Избрали Рик Валенте. Той е бил идеален за целта — блестящ студент, изпълнен с амбиции; Колин го е познавал от Оксфорд. Отначало сигурно са му възлагали дребни неща — да се обучава да работи с ускорителя и компютрите… По-късно му дали по-специфични указания. Той се е упражнявал всяка нощ. Картър и хората му са знаели и са го закриляли.

— Шумовете, които чувах по коридора… — прошепна Елиса. — Онази сянка…

— Бил е Рик. Направил е дори нещо повече, което изненадало Марини и Колин: започнал връзка с Розалин Рейтер, за да може, ако го хванат да снове нощем из бараките, да решат, че я е посещавал.

Спомените на Елиса се насочиха към стаята в Нуева Нелсон: отново чу стъпките и видя сянката да се плъзга зад шпионката на вратата. Ето го и Рик Валенте, който я наблюдава с презрителна усмивка. Това, което сега бе научила, се връзваше перфектно с онзи Рик, когото беше познавала: амбиция и жажда да се открои дори и пред Бланес… Всичко това беше характерно за него така, както и циничната злоупотреба с чувствата на Розалин. Но какви точно неща бе вършил по време на нощните експерименти? Как се бяха получили тези сънища и видения? По какъв начин Рик беше преобърнал до такава степен живота на всички?

Жаклин като че ли прочете мислите й. Вдигна глава и попита:

— Но какво е правел Рик, за да се случи всичко това…?

— Всяко нещо с времето си, Жаклин — отвърна Бланес. — Все още не знаем какво точно е правил, но ще ви разкажа това, което ние с Райнхард подозираме, че се е случило през нощта на 1 октомври 2005 година. Нощта, в която загина Розалин, а Рик изчезна.

Отново бяха насядали край масата (лампата приличаше на остров от светлина в средата й). Бяха изморени и гладни (през последните часове бяха пили единствено вода), но Елиса не мислеше за нищо друго и цялото й внимание бе насочено към разказа на Бланес. Предполагаше, че адреналинът й се покачва все повече и повече, и по всяка вероятност това се отнасяше и за останалите, включително и за клетия Виктор. В това време Картър влизаше и излизаше, търсеха го по телефона и изпращаше съобщения. Беше поискал документ за самоличност на Виктор, обяснявайки му, че ще му трябва фалшив паспорт, ако реши да ги придружи. Сега разговаряше с някого отвън. Елиса не можеше да го чуе.

— Ако си спомняте — продължи Бланес, — през въпросната вечер ни забраниха да използваме електронни уреди заради бурята. Никой не трябваше да ходи в залата за управление и да включва машините. Предполагам, че Рик си е казал, че рядко ще му се удаде по-добра възможност за експериментиране, без никой да го притеснява. Не е казал дори на Марини и Крейг. Станал е и е нагласил възглавницата и раницата в леглото, както обикновено, за да симулира, че спи. Но се е случило нещо, което той не е предвидил. Тоест две неща. Първото (така предполагаме, но нямаме конкретни доказателства) е, че Розалин посред нощ е отишла в стаята му, за да разговарят; от няколко дни той не криел, че й се е наситил и тя се е чувствала отчаяна. Когато понечила да го събуди, разкрила измамата, поискала да разбере какво става и започнала да го търси из цялата станция. Може да са се срещнали в залата за управление, а може тя да е отишла там, когато той вече си е бил тръгнал. Както и да е, тогава се случило второто нещо — това, което трябва да разберем, онова особено нещо, което Рик е направил (може да е дело на Розалин, но се съмнявам, тя чисто и просто е станала жертва на последствията), онази грешка… Останалото са догадки — появил се е Зигзаг и е убил Розалин, а Рик е изчезнал. — След кратка пауза Бланес продължи: — Марини и Крейг по-късно заличили следите от работата на ускорителя, за да не заподозрем ние нещо, а може и спирането на тока да ги е заличило, не съм сигурен. Това, което е сигурно, е че Марини е запазил тайно копие от експериментите на Рик, както и от своите собствени опити. Дори „Игъл“ не са знаели за съществуването на тези копия. Специалистите ни разпитваха, като преди това ни дрогираха, но Картър твърди, че няма дрога, която да те принуди да признаеш нещо, което искаш да скриеш, освен ако въпросите не бъдат съвсем точно зададени. Съществуването на подобен архив им е убягнало. Серджо е продължил да ги пази, защото е започнал да подозира, че случилото се е свързано по някакъв начин с експериментите на Рик, въпреки че вероятно не е бил сигурен в това до смъртта на Колин. Той пръв от нас научи (това доказва, че е бил нащрек). А спомняте ли си колко нервен беше в базата на „Игъл“ и как молеше за закрила?

— Кучи син — възкликна Жаклин. — Разголеният под блузката корем и гърдите й мърдаха, докато тя гневно говореше: — Кучият му…

— Не че искам да го оневиня — прошепна Бланес след дълго и напрегнато мълчание, — но предполагам, че това, което Серджо е преживял, е било по-страшно, отколкото при всички нас, защото той е вярвал, че знае как е започнало това…

— Не смей да го съжаляваш. — Жаклин говореше пресекливо, с леден глас. — Да не си посмял, Давид…

Физикът обърна към Жаклин притворените си клепачи.

— Ако Зигзаг е възникнал поради човешка грешка, Жаклин — изрече той бавно, — всички заслужаваме състрадание. Така или иначе, Серджо е запазил архивите в USB запаметяващо устройство, скрито в дома му в Милано. През последните три години Картър го подозирал. Изпращал няколко пъти професионалисти да претърсват дома му, но нищо не открили. Не се осмелил да опита отново — рисковано е било „Игъл“ да не заподозрат двойната му игра. Но вчера, при новината за убийството на Марини, той се възползвал от случая, за да претърси с екип от свои хора. Намерил устройството в двойното дъно на една от онези вълшебни кутийки, които Марини използваше за любимите си фокуси, и изпратил архивите на Райнхард. Аз трябваше да дойда в Мадрид и да подготвя нашата среща, така се бяхме разбрали. Зилберг единствен е проучвал архивите през цялата нощ и днес. Заключенията му пътуват сега с него. Затова е толкова важно да ги спасим.

— Но Харисън е в течение — отбеляза Елиса.

— Беше необходимо да му се каже, за да не заподозре. Самият Картър му каза, хвърляйки обаче вината върху Марини, който уж ни бил изпратил тези документи от страх. Знае, че Харисън ще конфискува архивите, но той ще се постарае да ги вземе отново.

— И после?

— Ще избягаме. Картър е изготвил план за бягство: първо ще отидем в Цюрих и оттам — където той реши. Ще се крием, докато търсим начин да… решим проблема със Зигзаг.

Тези думи накараха Елиса да стисне устни. Да, това е „проблем“. Погледни ни двете. Погледни как изглеждаме, погледни в какво сме се превърнали Жаклин и аз — страхливи мишки, които само гледат как да се напудрят и треперят с надеждата, че проблемът ще се смили да им подари още една вечер живот. Не можеше да не мисли, че Бланес, Зилберг и Картър вероятно също изпитват ужас, ала те не бяха изживели и една трета от гадостите, които те преглъщаха с тонове всеки ден.

Изправи се на стола и заговори с енергичността, присъща за нея, когато вземаше някакво решение.

— Не, Давид. Не можем да избягаме и ти го знаеш. Трябва да се върнем. — Тя като че ли седеше на масата заедно с няколко захвърлени кукли, които в този момент нечии ръце задвижиха — глави, жестове, тела в движение. Добави: — В Нуева Нелсон. Това е нашият единствен шанс. Щом Рик е отключил всичко това там, само там ще можем… Как каза? „Да решим проблема.“

— Да се върнем на острова? — Бланес смръщи вежди.

— Не! — Жаклин Клисо от шепот превърна тази дума във вик. Изправи се на крака. Ръстът й беше внушителен, а черните токчета я извисяваха още повече. Гримираните й очи святкаха от болка в полумрака на стаята. — Никога няма да се върна на онзи остров! Никога! Не се и надявай!

— А какво предлагаш тогава? — попита Елиса почти умолително.

— Да се скрием. Да избягаме и да се скрием някъде!

— И междувременно да чакаме Зигзаг да набележи поредната жертва?

— Нищо и никой не е в състояние да ме накара да се върна на онзи остров, Елиса! — Под бухналите й боядисани в яркочервено и сресани назад коси и под белезникавия слой грим изражението и тонът на Жаклин бяха станали заплашителни. — Там… се превърнах в това, което съм сега! Там…! — изръмжа. — Там това нахлу в живота ми! Няма да се върна!… Няма да се върна… дори и ТОЙ да пожелае…!

Спря рязко, сякаш внезапно осъзна какво бе изрекла.

— Жаклин… — промълви Бланес.

— Не съм човек! — С лице, изкривено в ужасна гримаса, палеонтоложката докосна косите си с ръка така, сякаш искаше да ги изтръгне. — Аз не съм живо същество! Аз съм болна вещ! Заразена! Заразих се там! Нищо няма да ме накара да се върна! Нищо! — Беше вдигнала ръце като лапи, готови да я защитят от физическа атака. Панталонът й, предизвикателно плитък, бе впит в ханша й. Видът й беше едновременно чувствен и потискащ.

С нейния вик нещо дразнещо, като пяна се изкачи в главата на Елиса. Тя стана и се изправи срещу Жаклин.

— Знаеш ли, Жаклин? Писна ми да слушам как непрекъснато искаш да се изкараш единствената мъченица на това гнусно терзание. Преживяла си трудни години? Добре дошла в клуба. Имала си професия, съпруг и син?

— Нека ти кажа какво имах аз: младост, студентски мечти, бъдеще, целия си живот… Изгубила си самоуважение? Аз изгубих стабилността си, ума си… Продължавам да живея на онзи остров всяка нощ. — Очите й се напълниха със сълзи. — Дори сега, дори тази вечер след всичко, което вече знам, нещо в мен ме укорява, че не съм в стаята си, облечена като уличница, сънуваща, че се подчинявам на противните му желания, поболяла се от ужас пред идването му и отвратена от самата себе си за това, че съм неспособна да се съпротивлявам… Кълна ти се, че желая да напусна този остров завинаги, Жаклин. Но ако не се върнем там, никога няма да можем да си тръгнем от него. Разбираш ли? — попита нежно. И изведнъж изкрещя грубо: — Разбираш ли, майната ти, Жаклин?

— Жаклин, Елиса… — прошепна Бланес. — Не трябва…

Повикът за помирение бе прекъснат неочаквано от отварянето на вратата.

— Заловил е Зилберг.

Няколко минути по-късно, когато успя смислено да възпроизведе този миг, Елиса си каза, че Картър е намерил най-сполучливия термин. Зигзаг наистина ни залавя. Ние сме неговите жертви.

Случило се е докато са летели, един от хората ми току-що се обади. Станало е за секунди, малко преди да кацнат, защото пилотите са говорили с охраната и всичко е било наред… Когато се приземили, установили, че няма ток в салона за пътници и влезли с фенери да видят какво става. Двамата от охраната били на земята, плувнали в море от кръв, неузнаваеми, а Зилберг бил разпръснат на парченца из всички седалки. Моят човек не го е видял, но казва, че в самолета приличало на касапница…

— Боже мой, Райнхард… — Бланес тежко се отпусна на стола.

Риданието на Жаклин наруши тишината. Гласът й беше хлипащ, като на малко момиченце. Елиса силно я прегърна, шепнейки й малкото утешителни думи, които й хрумнаха. На свой ред почувства успокояващата ръка на Виктор на рамото си. Стори й се, че никога както в този момент подобно най-обикновено докосване не я беше сближавало толкова с някого. Ако човек не е изпитал толкова страх, не знае какво е прегръдка, дори и да обича.

— Добрата новина е, че Зилберг е изпратил документите на сигурния адрес, който му дадох за извънредни обстоятелства. — Картър сновеше напред-назад, прибирайки разни дребни предмети от етажерката, докато говореше. Не преставаше да се суети по работа, откакто бе влязъл в стаята. — Преди да тръгнем, ще ги прехвърля на флаш памет и така ще ги имаме на разположение. — Спря и ги погледна. — Не знам за вас, но аз лично бих обмислил как да изчезна. После ще намеря време за сълзи и сополи.

— Какъв е планът? — попита Бланес почти без глас.

— Сега е към три сутринта. Ще трябва да изчакаме Харисън да си тръгне от летището. Моят човек ще ми съобщи. Ще минат сигурно два-три часа. Ще затвори самолета, ще го сложи в някой хангар на разпореждане на военните и ще си тръгне — няма интерес да вдига шум на гражданско летище.

— Защо трябва да чакаме да се махне?

— Защото отиваме на летището, професоре — отвърна Картър иронично. — Ще летим с нормален полет и предполагам, че не бихте желали старчето да ни изненада, докато ни отвеждат към самолета, нали? Освен това искам да включа за малко скритите камери, за да ви види как си седите тук край масата и да не се нерви. Когато той изчезне, ще тръгнем. Навън има двама души не от нашите, но няма да е трудно да ги затворим в някоя стая и да им вземем мобилните телефони. Така ще спечелим време. Ще вземем самолета на „Луфтханза“ за Цюрих в седем сутринта. Там имам приятели, които могат да ни скрият ма сигурно място. А оттам — ще видим.

Елиса още прегръщаше Жаклин. Изведнъж й заговори тихо, но твърдо.

— Ще приключим с него, Жаклин. Ще му го начукаме веднъж завинаги на този… този… кучи син, каквото и да става… Само там можем да го направим… Съгласна ли си?

Клисо я погледна и кимна. Елиса също кимна към Бланес. Той като че ли се поколеба, но сетне каза:

— Картър, в какво състояние се намира Нуева Нелсон?

— Станцията ли? В много по-добро, отколкото „Игъл“ се опитват да ви го представят. Експлозията в склада не е нанесла много щети на апаратурата и екип от техници поправи ускорителя и поддържа машините през последните години.

— Мислите ли, че можем да се укрием там?

Картър остана загледан в него.

— Мислех, че искате да сте възможно най-далеч от царството на ужасите, професоре. Да не би да сте измислили как да оправите пораженията?

— Може би — каза Бланес.

— Не виждам никакъв проблем. Може да отидем първо и Цюрих и оттам — на острова.

— Има ли охрана?

— Естествено — четири брегови патрула, въоръжени до зъби, и атомна подводница: всички под командването на координатор.

— Кой е този координатор?

За пръв път Картър си позволи да се усмихне.

Нещо се случва. Това е единствената неоспорима мъдрост, която се придобива в този живот. Не е нужно да сме велики учени, за да я прозрем. Чувстваш се добре, но внезапно идва ден, в който здравето ти рухва като замък от карти; планираш нещо много грижливо, но никога не можеш да предвидиш всички извънредни обстоятелства; обмисляш това, което ще стане през следващите четири часа, и само пет минути по-късно твоята прогноза се сгромолясва. Нещо се случва.

Харисън имаше трийсетгодишен опит и все още не беше загубил способността си да се изненадва, дори да се учудва. Всъщност нека го кажем направо — да се ужасява. Въпреки всичко, което беше видял дотук, знаеше, че се случват неща, които поставят граница: има по нещо преди и след от всяка страна. „То е като да завали сняг от земята към небето“ — обичаше да казва баща му. Това беше негов оригинален израз: „Да видиш как вали сняг от земята към небето“ — да видиш нещо, което завинаги те променя.

Например вътрешността на онзи „Нортуинд“.

Мислеше за това загърнат в защитното си палто, защитено на свой ред от блиндирания мерцедес, пътуващ с пълна скорост обратно към къщата на Бланес. Издига се някаква граница, след като си видял определени неща.

— Не отговаря, господине.

Довереният му сътрудник седеше до него. Харисън го погледна изкосо.

Беше млад мъж с грижливо поддържани черни мустаци и сини очи; имаше семейство и деца, беше предан на професията си, чистокръвен англосаксонец. Човек, пред когото можеше да каже или нареди каквото си пожелае, понеже никога нямаше да оспори решенията му, нито да му зададе неудобни въпроси. Точно затова бе необходимо да го запази… каква беше думата „девствен“? Може би да. Девствено отдалечен от най-опасните неща Харисън беше достатъчно интелигентен, за да разбира това — можеш да позволиш разсъдъкът ти да стигне до умопомрачение, но никога не позволявай то да завладее ръцете ти.

— Да опитам ли отново, господине?

— Колко пъти му звъня?

— Три. Много е странно, господине. А и смущенията на монитора продължават.

Затова не му беше позволил да влезе в онзи самолет. И бе постъпил правилно. Нека червена завеса скрие от теб тези неща завинаги, момчето ми. Нека никога да не видиш как вали сняг от земята към небето.

От тримата агенти, които заедно с него бяха влезли в „Нортуинда“, двама бяха откарани в болница с пилотите и охраната. Третият беше в относително добро състояние, въпреки че с успокоителни. Той самият бе понесъл всичко докрай, така както онова с Марини в Милано. Имаше опит: беше обичаен посетител в пъкъла на ужаса.

— Обади се на Макс.

— Опитах, господине, но и той не отговаря.

Зората позлатяваше дърветата, предвещавайки хубав мартенски ден в планините край Мадрид, при все че това ни най-малко не интересуваше Харисън. Чувстваше се изтощен до краен предел от дългите, напрегнати часове на летището, но не можеше да си позволи да отдъхне. Не и докато не решеше какво да стори с учените, които бяха останали; с онези чудовища (включително и с преподавателката Робледо), виновни за нещата, които бе видял в „Нортуинда“.

Покрай прозорчето прелетя в противоположната посока някакъв микробус, мрачен и бърз като мислите му.

— Има покритие, господине, и пробвам на всички канали, но…

Харисън премигна. Идеите съвсем не се тълпяха в главата му, но с малкото останали стигна до нещо подобно на извод. Нито Картър, нито Макс отговарят.

Случват се неща.

Учените знаеха неща, които не биваше да стават тяхно достояние. Бяха узнали например, как Марини, Крейг и Валенте са сътрудничели в експериментите, които представляваха интерес за „Игъл“. Картър му беше обяснил, че, изплашен от случващото се, Марини е признал всичко на Бланес в личен разговор в Цюрих. Харисън разполагаше с доказателства за тази среща.

Беше му ги предоставил Картър.

Пол Картър. Изряден служител, роден боец, крепост от мускули и мозък, бивш военен, рециклиран в наемник — най-добрата възможна машина. Харисън го познаваше от повече от десет години и смяташе, че знае всичко, което един човек трябва да знае за друг, за да му се допери. Картър беше воювал (или беше обучавал войници) в Судан, Афганистан и Хаити — неизменно на служба при онзи, който можеше да плати за труда му. По негова препоръка „Игъл“ го беше наел на баснословна цена като координатор на военната част от проекта Зигзаг. Харисън беше разбрал, че Картър се подчинява на едно-единствено правило, на един-единствен етичен кодекс — собствената му сигурност и тази на неговите хора. Това му даваше известна…

Собствената му сигурност и тази на неговите хора.

Харисън се размърда на удобната кожена седалка.

— Нищо не разбирам, господине. Макс каза, че ще остане в къщата с Картър и…

Изведнъж в мрака на съзнанието му просветна. Микробусът.

— Даве — каза на шофьора, без да променя гласа си по интерфона. — Даве, обърни посоката.

— Не ви разбрах, господине?

— Давай обратно. Връщаме се на летището.

Изтичане на мозъци. Нали така се назоваваше тъжното състояние на науката в държави като неговата? Виктор се мъчеше да се разсее с подобни простички игри на думи. Учените бягат както данъците. Трима испански учени напускат страната и се отправят към Швейцария, подобно на мръсни пари, укривани от властите, за да спасят живота си. И ето, той беше сега тук, на терминал едно в „Барахас“ и заедно с останалите чакаше Картър да извади бордовите карти на гишето на „Луфтханза“ с онези фалшиви паспорти. Не беше успял дори да се сбогува със семейството си, въпреки че телефонира на Тереса секретарката в катедрата — и я информира, че както той, така и Елиса са пипнали един и същи вирус и излизат за няколко дни в болнични. Лъжата го забавляваше.

Беше почти шест и половина, но в тази част от сградата утрото не се виждаше. Само най-ранобудните (чиновници от двата пола) се суетяха с кожени куфарчета или пък се редяха на опашка пред гишетата. Единственото, кое то свързваше Виктор с тези хора, беше умората: цяла нощ не бе мигнал, слушайки страховити истории за някакъв невидим и садистичен убиец, от когото всички жадуваха да избягат. Беше едновременно ужасен и изтощен. В самолета нямаше съмнение, че умората щеше да победи страха и той щеше да подремне, но сега се чувстваше така, сякаш са инжектирали във вените му серум с кофеин.

— В този час е вероятно Харисън вече да е разкрил станалото — каза Елиса.

Докато я гледаше, Виктор отново си помисли, че дори изморителната нощ, която бяха прекарали, не беше в състояние да помрачи хубостта й. Каква красива жена. Дългата й гарвановочерна коса, която го оставяше без дъх, се открояваше на фона на прекрасното й лице. Чувстваше се щастлив, че я придружава. Усмивките, които му отправяше, самият факт, че е до нея, го възнаграждаваха стократно. На летището беше студено или може би това беше извинение, за да я прегърне. „Заедно в нещастието“ беше друг стереотипен израз, подобно на „изтичане на мозъци“. Но изтъркан или не, на Елиса като че ли й действаше успокояващо ръката, обгърнала раменете й.

— Може би — съгласи се Бланес, — но самолетът за Цюрих излита след по-малко от час и Картър ни уверява, че Харисън не знае къде отиваме.

— Можем ли да му се доверим? — попита тя, загледана в широките плещи на Картър, който стоеше пред гишето.

— Той е заинтересован точно толкова, колкото и ние от това бягство, Елиса.

Картър се приближи, показвайки им бордовите карти така, както фокусник показва обратната страна на карта от тестето. Виктор се възхити от таланта му на командир — нямаше нужда да говори, за да тръгнат и да го следват като агънца — Жаклин, чаткайки с токчета.

— Мислите ли, че Харисън вече знае? — попита Бланес, като се огледа.

— Възможно е. — Картър сви рамене. — Но аз добре го познавам и се постарах да предвидя ходовете му. В момента вероятно е още в къщата, объркан, дава заповеди и недоумява какво ли се е случило… Оставих лъжливи следи. Когато успее да реагира, нашият самолет ще е излетял.

Харисън влезе в терминал едно на „Барахас“, без да престава да говори по телефона. Беше действал светкавично, много по-бързо — така смяташе, — отколкото Картър би могъл да предположи. Неслучайно беше избран за ръководител по сигурността на научните проекти на „Игъл“.

— Бяхте прав, господине — казваше гласът в слушалката. — Току-що чекира четирима души за полета на „Луфтханза“ за Цюрих в седем часа, като използва фалшиви документи. На гишето са го разпознали. Прекрасна идея беше да ни изпратите спешно снимката му. Сигурно се насочват към изхода за отвеждане към самолета.

Харисън кимна мълчаливо и прекъсна връзката. Добре познаваше Пол Картър — в какъвто и предател да се беше превърнал, той си оставаше наемник и разполагаше с обичайната помощ и методи. Но аз ще те изненадам, Пол. Хвърли поглед към часовника, докато бързо прекосяваше коридора на терминала, придружен от доверения си сътрудник — беше седем без четвърт.

— Говори ли с Бласкес? — попита, без да забавя крачка.

— Ще задържат полета, господине. Испанската полиция също е предупредена. Ще ги спрем на последната проверка на пътниците.

Харисън благодари не за пръв път за международната паника, която цареше от повече от едно десетилетие. Страхът от тероризъм позволяваше заповеди, като забавяне излитането на даден самолет или арестуването на петима заподозрени в чужда държава, да бъдат изпълнявани безпрекословно. Страхът беше полезен и за Европа.

Една цветнокожа застана на пътя му, бутайки количка с куфари. Харисън почти се блъсна в нея и изпсува през зъби. Довереният му човек я отмести със замах, без да спира. Точно в този момент Харисън чу първо на испански, а после и на английски съобщението по високоговорителите: „“Луфтханза" съобщава, че полет… за Цюрих ще се забави по технически причини."

Сега вече бяха в ръцете му.

„Повтаряме: Авиокомпания «Луфтханза» съобщава, че полет…“

Бланес пребледня, докато бързо напредваха към опашката пред скенера.

— Задържат излитането на самолета, Картър, чухте ли?

Имаше шестима пътници в редица, които поставиха багажа на автоматичната лента. По-натам внушителна група униформени като че ли бяха се събрали на съвет. Нито един пътник не можеше да убегне от щателната проверка.

— Забавянето на полет е нещо съвсем обичайно, професоре, не се притеснявайте — възрази Картър. Мина покрай една опашка и се насочи към следващата. Движеше главата си, закачена на якия му врат, ту наляво, ту надясно, сякаш търсеше нещо.

Бланес и Елиса размениха тревожни погледи.

— Видяхте ли тези полицаи, Картър? — не се предаваше Бланес.

Вместо да отговори, Картър продължи да върви. Мина покрай последния пътник на поредната опашка, но не застана и там. Зави към изхода на летището. Учените го последваха объркани.

— Къде отиваме? — попита Бланес.

Един тъмен автобус чакаше на изхода. Шофьорът слезе, Картър се качи, седна зад волана и запали двигателя.

— Хайде, влизайте! Тръгваме! — подкани учените. Чак когато всички се настаниха и потеглиха, Картър каза: — Не сте си помислили наистина, че ще летим до Цюрих с нормален полет и с билети, купени на летището, нали? — Даде заден ход и сетне ускори. — Вече ви казах, че познавам Харисън и се постарах да изпреваря неговите ходове. Предвидих, че ще изпрати мое описание на властите…

— Но не отричам, че реагира по-бързо, отколкото очаквах…

— Надявам се, че ще захапе въдицата с билетите за Цюрих и дълго няма да я изплюе…

На задната седалка Елиса погледна Виктор и Жаклин, които изглеждаха също толкова смутени, колкото и тя. Помисли си, че ако Картър не ги разочарова, щеше де се превърне в най-добрия им съюзник.

— Но това означава ли, че не отиваме в Цюрих? — попита Бланес.

— Разбира се, че не. Никога не съм имал подобно намерение.

— А защо нищо не ни казахте?

Картър се направи, че не е чул. След като ловко се промъкна между две коли и излезе на магистралата, промълви:

— Ако отсега нататък ще зависите от мен, професоре, добре е да сте наясно със следното: истината никога не се изрича, тя се прави. Единственото, което се нуждае от думи, е лъжата.

Елиса се запита дали в този момент Картър казва истината.

— Изплъзнаха ни се.

Това бе единственият му извод, единствената му мисъл. Сътрудникът му много добре беше планирал всичко. Може би никога не е възнамерявал да се отправи за Швейцария. Може и да е разполагал дори с друг, частен самолет на друго летище.

За момент дъхът му секна. Обхвана го такова чувство на задушаване, че без да каже дума, трябваше да стане и да напусне залата, където директорът на „Барахас“ му даваше последна информация. Излезе в коридора. Довереният му сътрудник го последва.

— Изплъзнаха ни се — повтори Харисън, щом успя отново да си поеме дъх. — Картър е с тях.

Разбра защо. Тръгнал си е, за да спаси кожата. Съзнава, че е изправен срещу най-страшното в живота си и иска учените да му помогнат да оцелее.

Пое си дълбоко въздух. Изведнъж очакванията му се оказаха не много обещаващи.

Зигзаг вероятно беше големият неприятел. Врагът с главна буква, най-страшният. Но сега знаеше, че Картър е още един неприятел. И при все че двамата бяха несравними, бившият му сътрудник не можеше да бъде подценяван като противник.

Отсега нататък трябваше да се пази изключително много и от Пол Картър.