Зигзаг

20

Мадрид,

11 март 2015 г.

23:51 ч.

— Изгубих съзнание. Спомням си кошмарното пътуване с хеликоптер. Ту идвах на себе си, ту отново изпадах в несвяст… Биха ми успокояващи. По пътя ми обясниха, че складът до бетонното укритие за военните, в който държали запалителни вещества, се взривил, тъй като при кацането си един от хеликоптерите изгубил контрол и се блъснал в него. Войниците Мендес и Ли, които по това време били навън, загинали при експлозията заедно с екипажа на хеликоптера. Военният сектор бил разрушен, а залата за управление понесла големи поражения. Лабораториите се превърнали в развалини. Колкото до нас — имали сме „късмет“. Така ни казаха. — Тя леко се изсмя. — Намирали сме се в безопасност в кухнята и това било истински „късмет“… Но това нямаше никакво значение, защото вече бяхме мъртви, без да го знаем. — След кратка пауза добави:

— Естествено, не ни разказаха цялата истина.

Виктор я видя как вдигна лявата си ръка и потръпна.

Следеше и най-малкото движение на Елиса от момента, в който тя го накара да влезе в тази сервизна зона и да паркира. Не че не й вярваше, но историята, която чуваше, нощта, която ги обгръщаше, и този огромен нож, който тя продължаваше да държи, в никакъв случай не го успокояваха.

Но Елиса само погледна електронния си часовник-компютър.

— Стана късно, наближава дванайсет. Предполагам, че имаш много въпроси, но преди това трябва да решиш… Ще ме придружиш ли на срещата?

Тайнствената среща в дванайсет и половина. Виктор беше забравил за нея, погълнат изцяло от невероятната история. Поклати глава утвърдително.

— Разбира се, щом ти… — заговори. Изведнъж собствената му сянка и нейната оживяха по тавана и страните на купето, озарени от светлина в задното стъкло. В същото време се чу свистенето на гуми по паважа.

— За Бога, тръгвай! — извика Елиса. — Да се махаме оттук!

За миг Виктор се изплаши, че няма да се справи в ролята на опитен шофьор, но действителността обори съмненията му. Завъртя контактния ключ, като почти едновременно с това даде газ. Джантите приклекнаха към асфалта и подскочиха с пищене, което накара във въображението му да проблеснат искри. След сръчна маневра успя да овладее колата.

Когато се върнаха на магистралата за Бургос, установи две неща — кое от кое по-приятни: микробусът или каквото и да беше онова превозно средство, което ги бе приближило изотзад, не ги следваше (може би бе чисто и просто съвпадение) и въпреки страха, който го караше да се тресе като стар будилник, зазвънял върху нощно шкафче, той започваше да осъзнава, че изживява най-великото приключение в живота си, и то заедно с Елиса.

Приключението на живота му.

Последната мисъл го накара да се усмихне и той дори си позволи да вдигне скоростта (никога не го беше правил) отвъд допустимите граници. Нямаше намерение да нарушава закона, искаше просто да направи изключение само за една нощ. Чувстваше се като човек, каращ бременна с контракции в родилното. Поне веднъж му беше разрешено.

Елиса, която се беше обърнала, за да гледа назад, отново се отпусна на седалката, дишайки шумно.

— Не са след нас. Още не. Вероятно можем… Нямаш ли електронен навигатор?

— Не, нито дори GPS или Галилей. Никога не съм имал желание да ползвам подобни изобретения. Имам класическа пътна карта в жабката… Дявол да го вземе, какъв страх… Не съм и предполагал, че ще успея да запаля и да изхвърча по този начин… — Намали малко скоростта, прехапвайки устни. — Луис „Ло-опера“ трябваше да ме види. — И поясни, обръщайки се към нея. — Говоря за брат ми.

Елиса не го слушаше. В продължение на около минута той я гледа как разгъва хартиените правоъгълници и търси нещо на жълтеникавата светлина в купето. Катраненочерната й коса, паднала отпред, му пречеше да се наслаждава на красивото й лице.

— Продължавай до Сан Агустин де Гуадаликс и после свий в отклонението към Колменар.

— Дадено.

— Виктор…

— Да?

— Благодаря.

— Няма нужда да го казваш.

Усети как пръстите й погалиха ръката му и си спомни как веднъж, през една зимна ваканция, която бе прекарал със семейството на брат си, неочакваната близост до огнището бе предизвикала подобни тръпки у него.

— Сега имаш право на въпроси и молби — промълви тя, като сгъна картата.

— Още не си ми казала какво всъщност се беше случило в склада. Твърдиш, че не са ви казали цялата истина…

— Веднага ще ти разкажа. Първо ще се опитам да разсея съмненията, които вероятно изпитваш във връзка с чутото досега.

— Съмненията, които вероятно изпитвам? Ако в този момент ме попиташ кой съм аз, уверявам те, че няма да знам със сигурност… Не зная откъде да започна. Всичко е толкова… не знам…

— Странно, нали? Най-странното нещо, което някога си чувал. И точно по тази причина трябва да се държим така, както никога не сме се държали. Ако искаме да разберем, трябва да бъдем странни, Виктор.

Сравнението му хареса. Още повече че го бе изрекло такова невероятно маце, облечено с дълбоко деколтирана тениска, черно яке с цип и джинси, с нож в ръката, докато летяха с двеста километра в час посред нощ. Да, странни. Ти и аз. Strangers in the night. Даде още малко газ. После си помисли, че на въпросната среща ще има и други хора и те няма да са сами. Това охлади леко ентусиазма му.

Осмели се да зададе един предварителен въпрос.

— Имаш ли доказателства за… за всичко това? Искам да кажа… Имаш ли някакво копие от снимките на динозаврите и… на онази жена в Йерусалим?

— Вече ти обясних, че не ни позволиха, да изнесем каквото и да било. А в „Игъл“ твърдят, че единствените копия са били унищожени при експлозията. Може би това е поредната лъжа, но тя най-малко ме вълнува.

— А как така научната общественост нищичко не подозира? Случило се е през 2005 година, преди десет години… Великите технологични постижения не могат да се крият толкова време…

Елиса обмисли отговора си.

— Научната общественост, това сме ние, Виктор. Мнозина от колегите ни през четирийсетте години са допускали възможността за производство на бомба с ядрено деление, но това не им е попречило да останат толкова изненадани, колкото и обикновените хора, при вида на хилядите взривени японци. Едно е да приемаш нещо за възможно и друго, съвсем различно, е да го видиш в действителност.

— Дори и така…

— Мили мой Виктор… — каза тя и той я стрелна с поглед. — Не си повярвал нито на дума от всичко, което току-що чу, нали?

— Разбира се, че ти вярвам. Островът, експериментите, снимките… Само че… това е прекалено много за мен за една-единствена нощ.

— Смяташ, че бълнувам.

— Не, не е вярно!

— Вярваш ли наистина, че е съществувал подобен проект Зигзаг?

Въпросът го накара да се замисли. Дали вярва? Тя му го беше описала с доста подробности, но дали той го беше осъзнал? Беше ли съумял да разчисти мозъчните си магистрали, за да поемат този поток от неправдоподобна информация? И най-сложното — беше ли проумял какво щеше да означава, ако това, което тя му каза, беше истина? Надничане в миналото… „Теорията за секвоята“ позволява да се разтварят струните на времето във видимата светлина и да се трансформира настоящият образ в образ от миналото. Струваше му се… Възможно. Невероятно. Фантастично. Логично. Абсурдно. Ако това беше истина, историята на човечеството беше направила решителен поврат. Ала как да повярва? Досега той знаеше единствено това, което и останалите му колеги — че теорията на Бланес е математически доста привлекателна, но почти невъзможна за доказване. Колкото до другите странни неща (тайнствени сенки, необясними смърти, призраци с бели очи), щом основата, върху която почиваха, му се струваше толкова безумна, как можеше да повярва в тях?

Реши да е искрен.

— Изобщо не вярвам… Тоест струва ми се нереално да съм научил за най-великото откритие след теорията за относителността преди половин час в собствената си кола на път за Бургос… Съжалявам, но не мога… Още не мога да го смеля. Но със същата увереност искам да ти кажа, че на теб ти вярвам. Въпреки… поведението ти, Елиса. — Преглътна слюнката си и изстреля всичко докрай: — Трябва да съм честен с теб: премислих много неща тази вечер… Още не знам всъщност от кого бягаме, нито защо носиш… такъв нож в ръка… Всичко това ме обърква и ме кара да се съмнявам в теб… и в себе си. Това, което ми представяш, самото ти държание, са като огромна загадка. Като йероглиф, най-сложният в живота ми. Но избрах едно решение. Моето решение гласи: „Вярвам ти, но точно в този момент не мога да повярвам в това, в което вярваш ти.“ Разбираш ли ме?

— Напълно и съм ти благодарна за искреността. — Чу я да въздиша дълбоко. — Няма нищо да сторя с този нож, кълна ти се, но сега точно не мога без него, както не мога и без теб. По-късно ще разбереш. Всъщност, ако всичко се развие така, както се надявам, след няколко часа ще си разбрал и ще ми вярваш.

Увереността в тона й накара Виктор да потръпне. Самотна табела посочваше пътя към Колменар. Излезе от магистралата и пое по тясно двупосочно шосе — толкова тъмно и опасно, колкото собствените му мисли. Нейният глас достигаше до него като насън.

— Ще ти разкажа останалото така, както ми го разказаха на мен. След пътуването с хеликоптер се събудих на друг остров. Намира се в Егейско море, по-добре е да не ти казвам името му. Отначало не виждах никого, само някакви хора, облечени в бели престилки. Казаха ми, че Черил Рос полудяла в резултат на Въздействието и се самоубила, след като слязла в склада на станцията на Нуева Нелсон… На мен това ми се стори абсурдно. Та нали малко преди това бях разговаряла с нея… Не можех да повярвам.

Виктор я прекъсна и й зададе въпроса, който най-много го вълнуваше.

— А Рик?

— Не пожелаха да ми говорят за него. През първата седмица не преставаха да ми правят изследвания — на кръв и урина, рентгенови снимки, ядрено-магнитен резонанс, всичко. Продължавах да не виждам никого. Започнах да губя търпение. По-голямата част от времето прекарвах затворена в една стая. Бяха ми взели дрехите и ме наблюдаваха с камери: всяко нещо, което правех, всеки жест… сякаш бях… животинка. — Гласът на Елиса трепереше, задушаващ се от внезапен пристъп на гадене.

— Не можех да се облека, не можех да се скрия. Обяснението, което ми даваха неизменно по високоговорители, беше, че искат да се уверят, че съм добре. Нещо като карантина, така казваха… Държах се известно време, ала след втората седмица нервите ми окончателно се разстроиха. Вдигнах скандал с викове и истерична криза и не престанах, докато не дойдоха, не се съгласиха да ми дадат халат и не доведоха Харисън, онзи тип, който беше заедно с Картър при подписването на договора в Цюрих. Дори само видът му ми се стори много неприятен: сух, блед, с най-вледеняващия поглед, който можеш да си представиш… Но всъщност точно той ми разказа онова, което нарече „истината“. — Направи пауза. — Съжалявам за това, което ще ти кажа сега. Няма да ти хареса.

— Не се притеснявай — каза той, притваряйки очи, като че ли те, а не ушите му трябваше да получат лошата вест.

— Каза ми, че Рик Валенте убил Розалин Рейтер и Черил Рос.

Виктор прошепна нещо, отправено към Бог: безмълвни, едва оформени с движението на устните думи. В крайна сметка, въпреки всичко, той беше най-добрият му приятел от детството. Клетият Рик.

— Въздействието го извадило от равновесие повече, отколкото всички останали. Предполагали, че в онази съботна октомврийска вечер излязъл от стаята си, след като оставил онова подобие на кукла, направена от възглавницата, за да заблуди, че е в леглото си и спи; сетне подмамил Розалин с някаква лъжа в залата за управление, пребил я и я блъснал в генератора… После направил нещо, което никой не очаквал: скрил се зад един от хладилниците в склада. Както изглежда, те се повредили вследствие на късото съединение. Укривал се там, докато войниците претърсвали станцията, и никой не го намерил. По-късно, когато Черил Рос слязла, я смазал от бой. Бил изнамерил отнякъде нож или брадва — това обяснявало наличието на всичката онази кръв, която бях видяла по стените. След като я убил, сложил край на живота си. Колин Крейг открил двата трупа, когато слязъл в килера и започнал да крещи. Минути по-късно, по някаква злощастна случайност, станала катастрофата с хеликоптера. Това било всичко.

Новината за смъртта на Рик не натъжи Виктор Лопера — това вече му бе известно. Знаеше го от десет години, но до тази нощ единствената известна версия, която той се бе опитвал да пресътвори във въображението си, беше „официалната“, а именно, че приятелят от детството му е загинал при експлозия в лабораторията в Цюрих.

— Може да ти се стори доста налудничаво това обяснение — продължи Елиса, — но поне бе някакво обяснение, а аз имах нужда да чуя нещо такова. Освен това Рик наистина бе умрял: бяха намерили тялото му в склада, имаше погребение, съобщиха на родителите му. Естествено, цялата информация беше поверителна. Семейството ми, моите приятели и всички останали знаеха само, че е станала експлозия в лабораторията на Бланес в Цюрих. Единствените жертви бяха Розалин Рейтер, Черил Рос и Рик Валенте… Сценарият бе подготвен много добре. Бе инсценирана дори истинска експлозия, без жертви, в Цюрих, за да се напасне всичко… Заклехме се да не разкриваме това, което знаем. Забраняваше ни се също да говорим помежду си и да поддържаме каквито и да било контакти. След като се върнехме към обикновения живот, щяхме да бъдем известно време под строго наблюдение. Всичко това според Харисън беше „за наше добро“. Въздействието можеше да има други, все още неизвестни последици и затова трябваше да бъдем наблюдавани още известно време, докато не затворим страницата и не започнем на чисто. Щяха да ни намерят работа, някакъв начин да преживяваме… Аз се върнах в Мадрид, направих аспирантура при Нориега и получих преподавателско място в „Алигиери“. — Като стигна дотук, Елиса млъкна задълго и Виктор реши, че е свършила. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато тя добави: — Ето как приключиха всичките ми мечти, желанието да изследвам и дори да работя по специалността си.

— Никога ли не си се връщала на Нуева Нелсон оттогава?

— Не.

— Колко съжалявам… Да се разделиш с подобен проект, след като си постигнал такива резултати… Разбирам те. Сигурно ти е струвало голямо усилие.

Елиса не го гледаше. Беше забила поглед в тъмното шосе. Отвърна рязко:

— Никога нищо не ми е доставяло по-голяма радост в живота.

Наблюдаваха сгъваемия екран, разстлан като салфетка върху коленете на мъжа с прошарени коси, а в това време блиндираният мерцедес, в който пътуваха, се носеше безшумно по автомагистралата за Бургос. На екрана премигваше червена точка, обкръжена от лабиринт от зелени светлинки.

— На срещата ли го води? — попита якият мъж, проговаряйки за пръв път от няколко часа насам. Лепкавата плътност на гласа му подхождаше на целия му вид.

— Предполагам.

— Как така не го подслушваме?

— Нямаше никакви улики да е привлякла някого и подозирам, че това е така, защото тя го е включила тази нощ. — Белокосият мъж сгъна екрана и зелената светлинка заедно с червената точка изчезнаха. На тъмно в колата разтегна устни в усмивка. — Доста хитро. Как само заблуди подслушващите с някаква главоблъсканица, чийто отговор бе известен само на този тип. Доста са напреднали от последния път, Пол.

— Толкова по-добре.

Този отговор накара Харисън да погледне Пол Картър с любопитство, но Картър отново се бе обърнал към прозореца.

— Така или иначе, вмъкването на… нов елемент няма да промени нашите планове — добави Харисън. — Тя и приятелят й скоро ще бъдат с нас. В тазвечерния шах съм притеснен единствено за ходовете на немската фигура.

— А тръгнала ли е вече насам?

— Кани се да го стори, но той със сигурност ще бъде подслушван. Той и всичко по него.

Внезапно се отприщи кризата. Беше бърза и неочаквана. Харисън не разбра (защото се случи на него), но за Картър всичко бе ясно, при все че в началото изпадна в недоумение: видя само, че Харисън отново отваря сгъваемия капак на компютъра с онази деликатност, с която разтваряме венчелистчетата на роза, за да уловим пчелата вътре. После докосна екрана и избра от менюто — красиво лице, обрамчено в черна коса, изпълни целия правоъгълник. Поради мекия екран приличаше на разтворено във вода, когато Харисън го облегна на краката си — изпъкналост, равнина и отново изпъкналост.

Беше лицето на преподавателката Елиса Робледо.

Харисън взе маската с две ръце и в този момент Картър разбра какво става с него.

Бе в криза.

От лицето на Харисън се беше изтрило всякакво чувство. Не само любезността, която бе проявил в разговора с младия шофьор при пристигането на летище „Барахас“, нито студенината, с която бе разговарял по мобилния телефон — всякакво друго изражение, жест или емоция. Чертите му бяха като на мъртвец. Мъжът, който караше мерцедеса, не можеше да ги види в тъмнината на колата и Картър беше доволен от това — ако му хрумнеше да погледне в огледалото назад и видеше Харисън (тоест ако видеше лицето на Харисън), те мигновено щяха да катастрофират.

Картър беше присъствал вече на няколко подобни кризи. Харисън ги определяше като „нервни кризи“. Казваше, че вече прекалено много години е в занаята и му се иска да се пенсионира. Ала Картър знаеше, че има и друго. Кризите се изостряха, когато човек преживееше определени неща.

Милано. Заради това, което видяхме в Милано.

Запита се защо той самият не изпада също в криза и реши, че защото нямаше накъде по-зле да става.

— Има неща, които никой не би трябвало… никога да — каза Харисън, като дойде на себе си, сгъвайки екрана и прибирайки го в палтото си.

На мен ли го казваш. Картър не отговори — задоволи се да продължи да гледа през прозореца. Никой наблюдател не би могъл да каже, че по някакъв начин се намираше под въздействието на това, което беше видял.

Ала истината бе, че Пол Картър изпитваше страх.

— Чакай! Мисля, че всичко разбирам!

— Не, още не можеш да разбереш.

— Да, почакай…! Смъртта на Серджо Марини… Днес излъчиха новината, нали аз ти се обадих, за да гледаш…

— Виктор отвори уста и почти се изправи на седалката. — Елиса, ти си свързала двете неща! Сега разбирам! Имала си ужасно преживяване, признавам… Загинали са трима колеги от твоя екип, защото друг е полудял… Но това се е случило преди десет години!

Стори му се, че тя го слуша с изключително внимание. Сега му се изясни: Елиса се нуждаеше повече от думите му, отколкото от шофьорските му умения посред нощ по това тясно шосе. Преследваха я собствените й спомени. Изпитваше мъчителен страх от вече отминали неща. Всъщност това състояние нямаше ли си име в медицината? Посттравматичен шок? Ужасното съвпадение с жестокото убийство на Серджо Марини беше отключило всичко това… Какво трябваше да направи той самият? Най-логичното — да й помогне да види нещата в тази светлина.

— Помисли — помоли я той. — Рик Валенте имаше предостатъчно причини, за да страда от психическа неуравновесеност и те уверявам, че никак не съм изненадан от това, че Въздействието, или каквото и да е то, е извадило наяве най-долните му инстинкти… Но той вече е мъртъв, Елиса. Не трябва… — Внезапно друга мисъл проблесна в ума му. — Момент… Отиваме на среща с другите, нали?

Мълчанието й му показа, че не греши. Реши да продължава да налучква. — С останалия екип от Зигзаг, разбира се… Тази нощ ще се срещнете. Смъртта на Марини ви кара да мислите, че… още един от вас е загубил разсъдъка си, както Рик… Но в такъв случай не би ли трябвало да потърсиш помощ?

— Никой няма да ни помогне — рече тя с най-тъжния и далечен глас, който някога бе чувал от нея. — Никой, Виктор.

— Правителството… Властите… „Игъл Груп“.

— Точно те ни преследват. Точно от тях бягаме.

— Но защо?

— Защото те смятат, че ни помагат. — Стори му се, че след всеки отговор на Елиса все повече затъва в плетеница от омагьосани кръгове. — Когато стигнем на срещата, всичко ще разбереш. Остава още малко. Наближава краят на отклонението…

Двоен завой ангажира за момент вниманието му. Имената на селищата, през които минаваха, се натрупваха в мозъка му: Серседа, Мансанарес ел Реал, Сото дел Реал… Малки светлинки мъждукаха пръснати из черното поле и от време на време се събираха в съзвездие в някое населено място. Природата сигурно би била доста живописна на дневна светлина (Виктор беше минавал по този път при други обстоятелства), но по това време пътуването по тези места приличаше на бродене из развалините на огромна омагьосана катедрала. Между човека и ужаса разстоянието е толкова нищожно, че то само по себе си предизвиква страх — помисли Виктор. Преди три часа той се грижеше за хидропонните си растения в своя удобен апартамент в Сиудад де лос Периодистас, а сега, вижте го само къде е — лута се по тъмен път в компанията на жена, която може би е побъркана.

— И затова ли си въоръжена? — Опита се да мисли бързо. — „Игъл Груп“ ли е нашият враг?

— Не, нашият враг е много по-страшен… Неизмеримо по-страшен.

Влезе в поредния завой. За миг фаровете осветиха дърветата.

— Какво искаш да кажеш? Не беше ли Рик този, който…?

— Историята с Рик бяха врели-некипели. Излъгаха ни.

— Но тогава.

— Виктор — каза тя сурово, втренчила поглед в него, — от десет години насам някой избива всички, които бяхме на онзи проклет остров…

Той се канеше да отговори, когато на друг завой фаровете откриха каросерията на кола, препречила пътя им.

21

Цялото му тяло като че ли се съсредоточи в десния крак. Умът му обаче не реагира по подобен прост начин — той намери време да си зададе въпроси, да осъзнае, че Елиса извика, да призове на помощ родителите си и Бог и да приеме неизбежното: Умираме.

Металната маса, преградила шосето, летеше към предното стъкло, сякаш не тяхната кола, а самата тя се движеше. На Виктор-десен-крак му се стори, че той цял потъва в машината, възседнал педала на спирачката. В ушите му викът на Елиса и свистенето на гумите, залепнали за асфалта, се сплетоха в една-единствена нота — пронизителна като ужасен хор на обезумели старици. Слава Богу две неща бяха в тяхна полза — завоят не беше много остър и препятствието бе все пак отдалечено. Въпреки това и независимо че завъртя волана наляво, дясната предница на колата се блъсна във вратата на шофьора на спрялото превозно средство. За част от секундата почти изпита радост. Така му се пада на този тъпак, който и да е той. Сетне срещу него изскочи бордюрът на пътя и радостта на Виктор се изпари — отвъд него се виждаха само един-два дънера и склонът. Да, Виктор, стръмният склон надолу. Но целият свят рязко се закова на ръба след оглушително хлъзгане. Ударът беше много лек — въздушната възглавница не сметна за нужно да се активира; Нютоновата инерция разтърси слабо телата им и настъпи покой.

— Господи! — извика Виктор, като че ли „Господи“ беше някаква ругатня, способна да накара и докер да се изчерви. Обърна се към Елиса. — Добре ли си?

— Мисля, че да…

Краката на Виктор трепереха (след като бе изпълнил задачата си, левият му крак се бе превърнал в ненужна пихтия), но затова пък ръцете му бяха поели контрол. Разкопча колана си, мърморейки:

— Мамка му… Ще го съдя… Нещастник… — Канеше се да отвори вратата, когато нещо го спря.

Светлината, която го заслепи през прозореца, му се стори за миг като от фаровете от на друг автомобил, но всъщност тя висеше във въздуха и нямаше мотор.

— Те са — прошепна Елиса.

— Те?

— Нашите преследвачи.

Чернокож юмрук удари стъклото.

— Излизай — каза юмрукът.

— Ей, ама какво става…!

Виктор обикновено се ядосваше при силно вълнение, стига то да не беше породено от ярост. В този момент усещаше страх. Нямаше желание да напуска защитеното убежище в купето, но пък и не го привличаше идеята да не се подчини на заповедта на Черния юмрук. Страхът му казваше: „Не отваряй“ — и пак той му нашепваше: „Подчини се.“

Тъмни костюми с развети на вятъра сака минаха през светлинния конус, образуван от фаровете.

— Не излизай — каза Елиса. — Аз ще говоря с тях.

Отвори прозореца ръчно. Някакво непознато лице се показа отзад и заедно с него — късче светлина. Елиса и лицето заговориха на английски.

— Преподавателят Лопера няма нищо общо… Пуснете го да си върви…

— Той също трябва да дойде.

— Повтарям ви, че…

— Не усложнявайте нещата, моля ви.

Докато присъстваше на този вежлив спор, нощта внезапно нахлу на седалката му. По някакъв начин бяха успели да отворят вратата откъм неговата страна, въпреки че не си спомняше да е натискал бутона отвътре. Сега между него и Черния юмрук нямаше прегради.

— Излезте, господин преподавател.

Някаква ръка го сграбчи за ръката. Думите му застинаха в гърлото — никой дотогава не го беше докосвал по този начин, отношенията му винаги се бяха вписвали в рамките на учтива дистанция. Ръката го дърпаше, влачеше. Сега към страха се добави и гневът на почтен гражданин, на когото властите посягат.

— Ама слушайте…! С какво право…?

— Хайде.

Бяха двама мъже: единият — плешив, а другият — рус. Говореше плешивият. Виктор усети, че русият въобще не разбира испански.

Но, от друга страна, не беше и нужно.

Русият държеше пистолет.

Къщата, разположена на няколко километра от Сото дел Реал, беше такава, каквато тя си я спомняше. С тази разлика може би, че вътре бе по-запусната и че в околността като че ли бяха изникнали нови строежи. Но покривът си беше все същият — двускатен; стените — бели; тук си бяха и преддверието, и старият басейн. Беше нощ, както когато за пръв път бе дошла тук.

Всичко си беше същото и всичко бе променено — при първото си посещение се беше почувствала окрилена от надежди, докато сега беше потисната, без сили.

Стаята, в която я затвориха, беше малка спалня с вид на неизползвана от години. Нямаше никаква украса — само легло без покривка и нощно шкафче с лампа без абажур — единствен източник на светлина. И два гардероба: единият — дървен, с набъбнала от времето дясна врата, а другият — от плът и кръв, с черен костюм, слушалки в ушите и скръстени ръце, изправен до вратата. Елиса беше опитала да установи контакт с него, ала това се бе оказало също толкова безуспешно, колкото и с първия. Докато се разхождаше из мрачната стая, охранявана от цербера, мислите й се въртяха около едно от множеството неща, които я вълнуваха — най-спешното. Съжалявам, Виктор. Наистина съжалявам.

Не знаеше къде са го отвели. Предполагаше, че също в къщата, но мъжете, които им бяха устроили засадата, ги бяха разделили, вкарвайки Виктор в друга кола. Нея я бяха докарали с автомобила на Виктор (след като, естествено, й отнеха онзи глупав и безполезен нож). При все това, беше почти сигурна, че и двете коли са тръгнали към едно и също място и че Виктор е пристигнал пръв. Сега сигурно го разпитваха в друга стая. Клетият Виктор.

Каза си, че ще му помогне да се измъкне от тази дупка, макар и това да е последното действие в живота й. Това, че тя го въвлече в цялата история, беше проява на фатална слабост от нейна страна. Закле се пред себе си да направи всичко, да жертва живота си като разменна монета или мост, за да може той да избяга. Но преди това трябваше да разсее някои ужасни съмнения. Например, защо беше телефонното обаждане, щом мястото не беше сигурно? И как бяха узнали за срещата? Нима от самото начало им бяха готвили капан?

Двайсет или трийсет минути по-късно вратата на стаята рязко се отвори, като удари охраната по гърба. Показа се мъж по риза (не Онзи-който-представляваше-интерес, още не, въпреки че тя не се съмняваше, че ще се появи). Двамата мъже си размениха извинения на английски, но никой не й обясни нищо. Типът, който я охраняваше, й кимна с огромната си глава и Елиса го последва.

Прекосиха салона към стълбището. Ухаеше на прясно приготвено кафе и мъже със сака или по риза сновяха около кухнята, разнасяйки порцеланови и стъклени чаши. Всичко бяха планирали предварително.

На горния етаж отново я претърсиха. Вече не с детектор за метални предмети, а с ръце. Накараха я да си свали якето, да си вдигне ръцете над главата и да разтвори крака. Претърсващият я не беше задължителната жена полицай, която има право да докосва друга жена, а някакъв мъж, но на нея й бе все едно. С годините на наблюдение и разпити бе загубила себеуважение. Очевидно не можеше да очаква уважение и от тях. Какво търсеха? Какво страшно можеше да им направи? Страхуват се от нас. Много повече, отколкото ние от тях.

След щателния преглед мъжът кимна, върна й якето и отвори вратата към друга стая, нещо като библиотека.

А вътре — о, ето го Кучият син, Онзи-който-представляваше-интерес.

— Преподавател Робледо, за мен е огромно удоволствие отново да ви видя.

Мислеше, че е подготвена пак да се срещне с него.

Грешеше.

Потискайки своята ярост, се примири и седна на кресло срещу малкото писалище. Единият от мъжете напусна стаята и затвори вратата, а другият остана да седи зад гърба й, готов да действа, ако тя например решеше да се нахвърли върху беловласия дядко, за да му издере очите. Нещо напълно възможно, всъщност.

— Знам защо искахте да дойдете тук тази вечер — каза беловласият на прекрасния си английски и седна зад писалището, щом видя, че и тя вече седи. Ясно беше, че току-що е пристигнал — палтото му беше метнато на един стол и все още искрящо от нощния хлад. — Уверявам ви, че няма да ви отнема много време. Само колкото задушевно да си побъбрим. После ще можете да се срещнете с вашите приятели…

Лампа с голям абажур на масата закриваше наполовина лицето му; мъжът я отмести и тя можа да види усмивката му. Не беше най-желаната гледка, но нямаше как.

През последните години Харисън значително бе остарял, ала неговият поглед, потънал под навеса на едни почти несъществуващи вежди, и онази усмивка на голобрадото му лице (наскоро си бе обръснал мустака от времето, когато се бяха запознали) изразяваше все същата „студенина-вежливост-заплаха-сигурност“. Може би с още нещо, блещукащо на дъното. Нещо ново. Омраза? Страх?

— Къде е приятелят ми? — попита, не желаейки да го изследва повече.

— Кой от всичките? Имате няколко, и то все добри.

— Преподавател Виктор Лопера.

— О, отговаря на едни въпросчета. Щом свършим, ще може…

— Оставете го на мира. Аз съм важна за вас, Харисън. Него го пуснете да си върви.

— Госпожо преподавател…, вашето нетърпение е толкова… Всичко с времето си… Искате ли чаша кафе? Не ви предлагам друго, защото предполагам, че вече сте вечеряли… Дванайсет и половина през нощта е час, доста късен дори и за вас, испанците, нали? — Той се запъти към призрака зад гърба й. — Кажи да донесат кафе, ако обичаш.

Пиеше й се кафе, но си каза, че няма да приеме нищо, което този тип й предложи, ако ще и да агонизира на пода отровена, а той да й протяга противоотрова. Щом лакеят си тръгна, реши да пробва и да избухне, загубила търпение.

— Чуйте, Харисън. Ако не оставите Лопера да си иде вкъщи, кълна се, че ще вдигна такъв шум… Наистина ще се разкайвате — журналисти, съдилища, всичко, което трябва… Вече не съм онази покорна тъпачка.

— Вие никога не сте били покорна тъпачка.

— Оставете тези простотии. Говоря сериозно.

— А, така ли? — Изведнъж цялата сърдечност на Харисън се изпари. Надигна се на стола си и насочи дългия си показалец към нея. — Тогава ще ви кажа какво пък можем да направим ние: можем да съдим вас и вашия приятел Лопера. Можем да ви обвиним, че разкривате класифицирана информация, а Лопера да уличим в прикриване и съучастничество. Вие нарушихте всички правни клаузи, под които сложихте подписа си, така че престанете да заплашвате… Мога ли да знам защо се смеете?

Елиса отметна косата от лицето си, без да спира да се смее.

— Говори гласът на правдата! Вмъкнахте се в нашите домове и в нашия живот, шпионирате ни от години, отвличате ни, когато ви скимне. „В момента се намирате в частна собственост — във вашата и в моята страна това се нарича «нахлуване в частен дом»“… И си позволявате още да говорите за законност…!

Вратата ги прекъсна, но жестът на Харисън показа на Елиса, че е променил мнението си относно кафето, за което тя се поздрави. Прекрасно. Покажи ми зъбите си и си спести усмивката.

— Така ли окачествявате мерките, предназначени да ви пазят? — възрази Харисън.

— Имате предвид да ме пазят така, като опазихте Серджо Марини?

Харисън изви леко лице, сякаш не беше чул добре. Тя помнеше това движение: от репертоара на лицемерни жестове в него, този беше един от най-изразителните. Не се поколеба да повтори въпроса си.

— Току-що пристигам от Милано, госпожо преподавател. Уверявам ви, че няма доказателства, че случилото се с професор Марини има някаква връзка с проекта Зигзаг.

— Лъжете.

— Какъв темперамент! — Харисън се разсмя. — Испански… Не сте се променили, откакто ви познавам. Много силна, много страстна… и много недоверчива.

— На недоверието ме научихте вие.

— Моля, моля…

Елиса долавяше нещо странно у Харисън — сякаш зад усмивките и любезните думи ръмжеше изплашен и опасен звяр, нетърпелив да се хвърли и да забие лигавите си зъби в нейния врат.

Неочакваната възможност психическото състояние на Харисън да е по-лошо от нейното съживи отново паниката й. Тогава осъзна, че тя е по-спокойна с него, когато той се държи като палач, отколкото когато е жертва. Казва, че идва от Милано… Тогава сигурно е видял…

— Как е умрял Марини? — попита, внимателно наблюдавайки лицето му. Отново видя неприятния жест, който казваше: „Извинете, бихте ли повторили?“ И тя действително повтори: — Попитах ви как е умрял Серджо Марини.

— Пре… пребили са го. Вероятно крадци, въпреки че чакаме заключение…

— Видяхте ли трупа му?

— Да, естествено. Но нали ви казвам, пребили са го…

— Опишете ми го.

Разтрепери се, когато видя какви усилия полага Харисън, за да избегне на всяка цена нейния поглед.

— Госпожо преподавател, отклоняваме се от…

— Опишете ми как изглеждаше тялото на Серджо Марини…

— Оставете ме да говоря — процеди Харисън през зъби.

— Лъжете ме — изстена тя. И безмълвно се помоли Харисън да отрече. Но Харисън започна да крещи. И то по удивителен начин, почти дерейки гърлото си. Премина от съвършеното спокойствие към това виене за няколко десети от секундата.

— Млъкнете! — Веднага се овладя и се усмихна. — Вие сте… позволете да ви го кажа… непочтително упорита…

Вече нямаше място за съмнение всичко се беше повторило.

А Харисън вече не представляваше никаква опасност, защото здравият му разум беше прояден както нейният, както този на всички останали.

Констатирането на тези факти я накара да се почувства безпомощна, нещо повече — безжизнена.

Има мигове с особена дълбочина, дупки в съзнанието, душевни турбуленции и Елиса внезапно изпадна в подобна бездна и достигна едно неподдаващо се на определение дъно: Харисън престана да я интересува, Виктор престана да я интересува, животът й престана да я интересува. Потъна в свят на вегетиране, където до нея достигаха думите на Харисън като част от скучна телевизионна програма.

— Защо не можете да разберете, че сме в една и съща лодка? Ако потънете вие, всички потъваме… Какъв характер имате… Удивлявате ме и ме привличате, признавам, всичко у вас… Не мислете, че прекрачвам границите — прекалено добре знам, че аз съм много възрастен, а вие сте толкова млада… Обаче ме привличате… казвам ви го съвсем честно… Искам да ви помогна. Но преди това трябва да си изясня характеристиките на… да го наречем „опасността“. Ако съществува изобщо някаква опасност…

Изведнъж всичко премина — беше си спомнила единственото, заради което си струваше все още да се бори.

— Освободете Виктор и ще се съглася с всичко, което поискате.

— Да го освободим? За Бога, госпожо преподавател, та вие сама го напъхахте във всичко това!

Тук не можеше да се отрече, че тази свиня имаше право.

— Колко време ще го задържите?

— Колкото е необходимо. Искаме да разберем какво знае.

— Аз мога да ви кажа. Не е необходимо да го затваряте напълно гол в стая със скрити камери, да му инжектирате лекарства и да го карате да ви разказва за личния си живот с най-малки подробности… Въпреки че това вероятно е програмата, специално разработена за момичета, нали? — Харисън не отговори. Устата му се беше свила, смалявайки се до размерите на точка. — Разказах му за нещата на острова — отстъпи тя. — Само на острова.

— Вие сте много непредпазлива. — Той я изгледа, сякаш търсейки някакво друго’, много по-грубо определение, но повтори: — Много непредпазлива.

— Имах нужда от помощ!

— Ние сме помощта…

— Точно затова се нуждаех от помощ!

— Не повишавайте тон. — Харисън, който сякаш беше по-зает да оправя килналия се абажур на лампата на писалището, отколкото да я слуша, внезапно изостави заниманието си, стана, заобиколи масата и приближи лицето си на милиметри от нейното. — Не повишавайте тон — повтори, забивайки заплашително пръст в якето й. — Не на мен.

— А вие — отвърна Елиса, отблъсквайки грубо ръката на Харисън — не смейте да ме докосвате повече.

Ново прекъсване, този път откъм другата врата, я накара да въздъхне облекчено. Харисън и показалецът му изобщо не я интересуваха, но тя започваше да осъзнава, че човекът, надвесен над лицето й, въобще не беше Харисън. Или пък може би беше стопроцентово той, без оцветители и консерванти.

Веднага позна мъжа, който застана на прага. Изминалите години не бяха оставили никаква следа по неговото гранитно лице и фигурата, натъпкана с усилие в елегантен костюм. Елиса с успокоение заключи, че поне Картър си е все същият.

— Защо ми се струваше, че няма как да не се навъртате наблизо? — попита с презрение.

— Искат да я видят — каза Картър на Харисън, без да й обърне никакво внимание.

Харисън се усмихна, мигновено възвръщайки любезността си.

— Разбира се. Придружете господин Картър, госпожо. Останалите ви колеги са в онази стая. Поне пристигналите до този момент… Сигурен съм, че имате желание да ги видите отново. — И докато Елиса ставаше, добави:

— Също така сигурно ще ви е приятно да чуете, че бяхме осведомени за тази среща от един от вас… — Тя го погледна невярваща. — Изненадва ли ви това? Очевидно не всичките ви приятели мислят като вас…

Съседната стая беше тъмна, нещо подобно на малък салон с Г-образна форма. Имаше прашни етажерки, стар телевизор и лампа със сгъваемо рамо, надвесена над малката маса. Лампата хвърляше светлина подобно на тайнствен робот, търсещ нещо из някаква цепнатина в дървото. Елиса си каза, че докато мине необходимото време, сумракът ще започне да я потиска, но страхът й все пак отстъпваше пред вълнението от срещата.

Гърлото й се сви, когато ги видя.

Мъжът и жената седяха до масата, но станаха, щом тя влезе. Поздравиха се набързо — лека целувка по бузите. Въпреки това Елиса не успя да сдържи сълзите си. Мислеше си, че най-сетне е с онези, които можеха да разберат страховете й. Най-сетне беше с осъдените.

— А Райнхард? — попита с разтреперан глас.

— Сега вероятно тръгва от Берлин — каза мъжът. — Ще го чакат на летището и ще го доведат.

Така че отново ги бяха изловили всички до един — осъзна тя. Но кой ни е издал? Погледна ги отново. Кой от тях?

От години не ги беше виждала и промяната, която забеляза в тях, я изненада така, както и тази у Харисън. Жената не само че не бе загубила нищо от своята привлекателност, а даже й се стори, че е станала още по-красива, при все че вероятно бе надхвърлила вече четирийсетте и доста беше отслабнала. Въпреки това видът й шокираше. Дългите й коси бяха боядисани в червено и бяха сресани назад, наподобявайки гъста и буйна грива; лицето й бе напудрено, а веждите — изскубани. Устните бяха силно начервени. Колкото до дрехите — биеха на очи: блузка с презрамки, затворена отпред; панталони, впити в бедрата и обувки на токчета — всичко в черно. Беше наметната с обикновена жилетка, може би защото все пак (според предположението на Елиса) бе пожелала да поприкрие това тъжно и предизвикателно излъчване, струящо от цялата й личност. Той пък беше напълно оплешивял, бе наддал няколко килограма и си беше пуснал не много дълга брада, сива, в цвета на якето и кадифения панталон. При него годините личаха много повече, отколкото при нея, но отвътре тя изглеждаше по-разядена от него. Той се усмихваше, тя — не. Това бяха най-значимите разлики.

Колкото до погледите им, те можеха да се причислят към същата категория като нейния. Приличаха си, сякаш бяха от едно семейство. Семейството на осъдените.

— Отново заедно — каза.

Беше с гръб и първо чу стъпките, а после звука от отварянето на вратата. Виктор гледаше като изплашено зайче иззад очилата си. Изглеждаше здрав и читав и този факт, независимо че от самото начало тя беше сигурна, че няма да го наранят, я накара да въздъхне с облекчение.

— Елиса, добре ли си?

— Да, а ти?

— Също. Трябваше само да отговоря на няколко въпроса… — В този миг Виктор забеляза мъжа и лицето му просветна, защото го позна. — Професор… Бланес?

— Това е Виктор Лопера, помниш ли го? — обърна се Елиса към Бланес. — От курса в „Алигиери“. Той е мой добър приятел. Разказах му много неща тази вечер…

Жената изсумтя, докато Виктор и Бланес си стиснаха ръцете. Тогава Елиса я посочи.

— Представям ти Жаклин Клисо. Говорих ти вече за нея.

— Приятно ми е — каза Виктор и адамовата му ябълка също трепна, сякаш в поздрав.

Клисо се задоволи да го погледне, кимвайки с глава. Изчервеният и сковано непохватен Виктор, който се притесняваше, че е главно действащо лице в сцената, може би беше малко комичен, ала никой не се усмихна.

Откъм вратата чуха каменния глас на Картър.

— Искате ли нещо за ядене?

— Искаме да ни оставите сами, по възможност — отвърна Елиса, без да скрива неприязънта, която Картър пораждаше в нея. — Все още трябва да изчакате професор Зилберг, преди да вземете решение относно нас, нали? Освен това можете да подслушвате всичко, което си говорим, по един от стотиците микрофони в стаята, така че защо не се ометете най-сетне и не затворите вратата?

Оставете ни, Картър — помоли Бланес. — Тя е права.

Картър продължи да ги гледа така, сякаш се намираше на хиляди километри от тях и думите се бавеха, докато стигнат до него. Сетне се обърна към хората си.

Когато вратата се затвори, четиримата седнаха край масата. Елиса си каза: Ще играем с открити карти.

Жаклин й отне първия ход.

— Допуснала си голяма грешка, Елиса. — Погледна крадешком Виктор, който изглеждаше омаян от нея. Наистина видът и гласът на Жаклин Клисо бяха доста прелъстителни, но докато я наблюдаваше, Елиса не можеше да не мисли за ада, в който се пържеше тази клета жена. Може би е по-лош и от моя. — Не трябваше да забъркваш никого в… в нашите работи.

Пое удара. Възнамеряваше да отвърне, но преди това искаше да изясни някои неща.

— Виктор все още има възможност да избере. Знае само онова, което се е случило в Нуева Нелсон, и те ще го оставят на мира, ако обещае да мълчи.

— Съгласен съм — подкрепи я Бланес. — Харисън ни най-малко не би искал да усложнява нещата.

— А ти? — обърна се Елиса към Жаклин с внезапна жестокост. — Нима никога ти самата не си се опитвала да търсиш помощ, Жаклин?

Съжали за въпроса още докато го задаваше. Очите на жената се отделиха от нейните. Осъзна, че у Жаклин този жест се беше превърнал в навик: отклоняваше поглед от другите.

— От доста време понасям сама живота си — каза Клисо.

Елиса не отговори. Не желаеше да спори, още по-малко с Жаклин, но не й допадаше ролята на „Виж-ме-колко-страдам“, която си беше избрала французойката.

— Както и да е — каза Бланес — Елиса е довела Виктор и трябва да го приемем. Поне аз го приемам.

— Той е този, който трябва да приеме, Давид — възрази Клисо. — Трябва да му разкажем и останалото и да го оставим да реши дали иска да продължи с нас.

— Много добре. Съгласен съм. — Бланес търкаше слепоочията си, сякаш желаейки да намери изход за своите мисли.

Елиса долавяше и у него промяна, но тя бе по-трудна за откриване, отколкото при Жаклин. Беше станал… по-уверен? По-силен? Или на нея просто й се искаше да го вижда такъв?

— Какво ще кажеш, Елиса?

— Ще му разкажем останалото и той ще реши. — Елиса се обърна към Виктор и му протегна ръка предпазливо, но твърдо. — Не искам това да се превръща за теб в стъпка, от която няма връщане назад, Виктор. Знам, че не трябваше да те забърквам във всичко това, но се нуждаех от теб… Исках да дойдеш. Исках някой страничен наблюдател да прецени какво става с нас.

— Не, аз…

— Чуй ме. — Елиса стисна ръцете му. — Не търся извинение. Смятах, че нещата ще се развият другояче, че тази среща ще се състои под друга форма… Не се извинявам — разпалено повтори тя. — Имах нужда от теб и затова те потърсих. Бих постъпила по същия начин при подобни обстоятелства. Ужасно ме е страх, Виктор. Всички изпитваме ужасен страх. Още не можеш да разбереш. Но ако съм сигурна в нещо, то е, че ни е нужна цялата възможна помощ… а сега цялата възможна помощ си ти…

Наум си каза: Независимо от това, че някой от вас може да мисли обратното. Изгледа ги предизвикателно, питайки се кой ли ги е издал. А може би това беше хитрост, с която Харисън се опитваше да ги разедини?

Изведнъж куклата с къдрава тъмна коса и очила на интелектуалец, които обаче не бяха очилата на Джон Ленън, а на един скромен преподавател по физика, оживя.

— Почакайте. Дойдох тук по собствена воля, а не защото ти ме помоли, Елиса… Направих го, защото сам пожелах. Почакайте. Почакайте… — Жестикулираше странно, като че ли държеше обемиста кутия и се опитваше да я пъхне в друга, само с няколко милиметра по-голяма от нея, с намерението да докаже изключителна сръчност. Елиса бе изненадана от неочакваната сила в гласа му.

Всички… всички, които ме познават, повтарят все същото: „Накарах те да направиш това, Виктор, или пък онова, по дяволите, съжалявам, Виктор…“ Но не е така. Аз решавам. Може и да съм стеснителен, но решенията ги вземам сам. И тази вечер пожелах да дойда тук и да ти помогна… да ви помогна, доколкото мога. Решението беше мое. Не зная дали ще ви бъда полезен, или не, но съм един глас повече. Рисковете ме плашат. Вашият страх ме плаши. Но искам да бъда с вас и да разбера… да науча всичко.

— Благодаря — прошепна Елиса.

— Във всички случаи би трябвало да изчакаме Райнхард — настоя Жаклин Клисо. — Да разберем какво мисли той по въпроса.

Бланес поклати отрицателно глава.

— Виктор вече е тук и трябва да му разкажем останалото. — Погледна към Елиса. — Ти ли ще го сториш?

Сега настъпваше трудният момент, беше й напълно ясно. После трябваше да пристъпи и към друг, не по-лесен — да разбере кой ги е издал. Но простият разказ за онова, което бяха крили през последните години (най-ужасяващото от всичко), й се струваше непреодолимо изпитание. Но разбираше също така, че тя е най-подходяща да го направи.

Не погледна Виктор, нито когото и да било. Сведе поглед към осветеното от лампата пространство.

— Както вече ти казах, Виктор, приехме обясненията, които ни бяха дадени относно случилото се в Нуева Нелсон и се върнахме към предишния си живот, след това се заклехме да спазваме правилата, които ни наложиха: да не общуваме помежду си и да не разказваме на никого за станалото. Имаше кратко вълнение около новината за така наречената злополука в цюрихската лаборатория, но с времето всичко си тръгна постарому… поне привидно. — Спря и си пое дъх. — И тогава, преди четири години, по Коледа на 2011 година… — разтрепери се при звука на собствения си глас, когато изрече „Коледа на 2011“.

Продължи шепнешком, сякаш приспиваше дете.

Осъзна, че всъщност правеше точно това — приспиваше собствения си ужас.