Зигзаг

Епилог

Нямаше нито мъгла, нито мрак.

Въпреки това в съзнанието им всичко беше различно.

Разрушенията наоколо й бяха ужасни. Вътре бараките представляваха хаос от метал, стъкло, дърво и пластмаса, включително и Сюзън, чийто метален корпус бе толкова нагънат, сякаш ръката на някакво гигантско дете, преситено от игра с нея, я беше смачкало. Навън хеликоптерите бяха превърнати в прах като взривени от бомба. При все че нищо нямаше вид на действително изгоряло, отвсякъде се носеше миризма на пушек и всичко беше опустошено, все едно оттам бе минала унищожителна войска. За щастие част от провизиите на войниците бяха годни за употреба. Повечето бяха консерви, а те нямаха никаква отварачка, но той намери начин да ги пробие и да повдигне капака. Напитките неочаквано се оказаха проблем: откриха само две бутилки питейна вода. Но следобеда насъбралите се облаци се изляха в обилен дъжд и те успяха да напълнят няколко кофи с дъждовна вода. Измиха се и решиха да не се прибират за сън. Никой не го изрече на глас, но не желаеха да се разделят.

Когато нощта се спусна, започнаха трудно да се справят в мрака — нямаха осветление, нито една батерия не бе оцеляла, а през първите часове не искаха да палят огън. Затова седнаха отвън, до стената на третата барака, и се помъчиха да подирят невъзможна отмора.

След като задоволиха най-неотложните си потребности, тя го попита за труповете. Бяха намерили няколко — както вътре, така и извън научната станция. Харисън и войниците познаха единствено по облеклото, тъй като те представляваха просто плоски силуети от празни униформи, захвърлени на земята. Но тя искаше да знае също какво ще направят с телата на Виктор, Бланес и войника в коридора, както и с останките от Жаклин.

И двамата бяха съгласни, че е редно да ги погребат, но нямаха единодушие по въпроса за най-подходящия момент, в който да го сторят. Той искаше да изчакат (като извинение каза, че са изтощени и нека го отложат за другия ден), а тя — не. Това бе първото им пререкание. Не беше много ожесточено, но ги потопи в мълчание.

Тогава той, може би за да се извини, я попита:

— Как е раната ти?

Тя погледна импровизираната превръзка, която той бе направил на прасеца й. Болеше я ужасно, но не желаеше да се оплаква. Беше сигурна, че завинаги ще й останат белези, независимо от това колко щеше да е дълго това „завинаги“. Въпреки всичко каза:

— Добре. — И се понамести. — А вашата?

— Ами, нищо и никаква драскотина. — Попипа превръзката около слепоочията си.

За миг никой от двамата не проговори. Погледите им се рееха в морето и нощта. Дъждът беше престанал и времето бе ясно и влажно.

— Още не разбирам как… как онова нещо не довърши и нас — каза Картър тихо.

Тя го погледна. Картър изглеждаше така, както и сутринта, когато се беше появил пред нея с пушката и с толкова, ако не и повече от нея страх, изписан на лицето му. В онзи момент беше готова да се разсмее на бледото му лице, осветено от едва издигналото се слънце, с едно примижало око, а другото — на мерника на пушката, питайки кресливо, като обезумял, какво, по дяволите, се беше случило.

Добър въпрос.

Тогава тя не можа да му разкаже (кървеше, чувстваше се без сили), каза му единствено, че смята, че всичко е свършило.

Картър й обясни, че Харисън не го уцелил и дори не разбрал това. Той останал да лежи неподвижно на земята, а когато Харисън си тръгнал, се опитал да стане. „Тогава ми се стори, че всичко се сгромолясва… Подуших мирис на изгоряло. Влязох в залата за управление и видях приятеля ви да лежи мъртъв, прострелян, а старецът беше превърнат в нещо подобно на… пепел по земята. Навън имаше други трупове на войници в подобно състояние… Тогава дойдох на плажа и ви видях.“

Елиса вече се чувстваше готова да му изложи своето обяснение.

— Можеше да ни убие — каза. — Всъщност щеше да го направи. Извлече енергия от машините и ме нападна. Аз бях следващата, или може би Давид, но Давид вече беше мъртъв и той нападна мен… Обаче трябваше да спре, за да вземе енергия от живите същества. Не ви е нападнал, защото в неговата времева струна вие сте били следващата му жертва… Най-любопитното е, че не атакува и Виктор — може би сме сгрешили, когато сметнахме, че двойникът може да убие сам себе си. Както и да е, когато прекъсна нападението за част от секундата, Виктор посрещна куршума и загина…

— И онова нещо е умряло с него — кимна Картър. — Сега вече разбирам.

Елиса погледна към черното небе и почувства голяма тежест в гърдите си. Знаеше, че по никакъв начин няма да успее да се освободи от тази тежест, поне не напълно, но в крайна сметка можеше да опита.

— Слушайте — му каза, — имате право, напълно изтощена съм. Но ще ги погреба сега, колкото успея… Няма нужда да ми помагате…

— Няма да ви помогна — отвърна Картър.

Въпреки това стана заедно с нея. Но тогава тя осъзна колко й е зле. Раната много силно я болеше. Съгласи се да отложи погребението и те отново седнаха на пясъка.

Трябваше да изчакат така настъпването на новия ден. Междувременно тя щеше да се моли да греши.

Защото колкото повече напредваше нощта, все повече нарастваше нейната увереност, че за тях няма спасение.

— Знаете ли колко е часът?

— Не. Часовникът ми е без батерия, а всички останали часовници са спрели в 10:31, както вече ви казах. Трябва да е някъде около четири сутринта. Сън ли не ви лови? — Елиса не отговори. След кратка пауза той добави: — Като малък се научих да се ориентирам във времето без часовник — по положението на слънцето и луната, но само при ясно небе… — Вдигна ръка към облаците, които слабо блещукаха. — Сега това е невъзможно.

Тя го погледна с крайчеца на окото. Седнал на пясъка с гръб, опрян на стената на бараката, и обгърнат от нощната тъмнина, Картър изглеждаше нереален, въпреки че ако се съди по начина, по който бе погълнал консервите, нямаше нищо измислено в него.

— Какво ви безпокои? — попита неочаквано той.

— Моля?

Погледът на Картър се закова в нейния.

— Уверявам ви, че понякога е по-лесно да отгатнеш какво се крие в даден човек, отколкото да познаеш часа по небето. Вие сте разтревожена за нещо. Не е само скръбта от загубата на вашите приятели. Не откъсвате мислите си от нещо. Какво е то?

Елиса премери отговора си.

— Мислех си как ли ще се измъкнем оттук. Нито един електрически апарат не работи, нито една радиостанция или предавател… Провизиите са оскъдни. Ето за какво си мислех. Защо се смеете?

— Не сме корабокрушенци на изгубен остров. — Картър разтърси глава и отново се изсмя гърлено. — Вече ви обясних — Харисън очакваше научната делегация да пристигне рано утре… Освен това в базата сигурно вече се питат защо Харисън и екипът му не отговарят на повикванията. Повярвайте ми — най-късно на зазоряване ще дойдат за нас. Ако не и по-рано.

Утре. По-рано. Елиса сгъна единствения крак, който можеше да движи без болка. Поривите на вятъра, идващ откъм морето, започнаха да довяват студ, но тя за нищо на света не би влязла в бараките, за да прекара там остатъка от нощта. В краен случай щеше да потърси да си наметне нещо върху тениската или пък щеше да помоли Картър да запали огън. Не студът я тревожеше.

— Знам много добре, че ми нямате доверие — каза Картър след сухо мълчание — и не ви укорявам. Ако това ви успокоява, ще ви кажа, че и аз не ви вярвам. За вас аз съм някакъв главорез с ампутиран мозък, но пък вие, учените, за мен не сте нищо повече от сбирщина лайнари и ви моля да ми простите, че съм толкова прям. И няма защо да продължавам, имайки предвид случилото се… Така че е по-добре да си доверим тайните, не сте ли съгласна? Подозренията си. Защото вие подозирате нещо.

Погледна Картър в очите и успя да долови свирепия им блясък в мрака. Чуваше нечие дишане, но то беше нейното; Картър като че ли бе затаил дъх в очакване тя да заговори.

— Бъдете искрена — настоя той. — Вие смятате, че… това… това нещо… не е мъртво…

— Напротив, мъртво е. — Елиса отмести поглед към облаците и към черната стена на морето. — Зигзаг беше двойник на Виктор, а Виктор умря. Нямам съмнения по този въпрос.

— Тогава?

Тя си пое дъх и затвори очи. В края на краищата трябва да го споделиш с някого.

— Не знам какво точно… се е случило — изстена тя.

— Случило? С кое?

— С всичко. — Направи усилие да не се разплаче.

— Не разбирам.

— Зигзаг разпростря пространствения обхват на времевата си струна на невероятно разстояние, обхващайки острова, морето, небето… Не знам дали това преплитане е оказало някакво въздействие върху настоящето… Нито един часовник не работи, изолирани сме… Не можем да разберем дали нещо се е променило навън, разбирате ли?

— Почакайте малко… — Картър се размърда и се премести към нея. — Да не би да ми казвате, че ние живеем в друг свят и в друго време… или нещо подобно? — Елиса не отговори. Държеше очите си затворени. — Послушайте здравия си разум, за Бога. Погледнете ме. Нима съм се променил? Не съм нито по-стар, нито по-млад. Това не ви ли е достатъчно?

За миг тишината помежду им заприлича на нощта — изпълни всичко, всяка форма, всяка пукнатина, притисна лицата им.

— Аз съм физик — каза Елиса тогава. — Познавам единствено законите на физиката. Вселената се управлява от тях, а не от нашата интуиция или здрав разум… Моят здрав разум и интуицията ми подсказват, че… съм на Нуева Нелсон през 2015 година заедно с вас и че са изминали само тринайсет-четиринайсет часа от нападението на Зигзаг. Но въпросът е… — спря за малко и си пое дъх. — Ако нещата са се променили, физическите закони може също да са го сторили. Така че не мога да знам какво гласят те сега. А трябва да разбера, защото единствено те казват истината.

След ново продължително мълчание чу гласа на Картър някъде отдалеч:

— Нима мислите, че това, което ни заобикаля, не е… действително? Смятате ли, че и аз съм нереален, че всеки момент ще изчезна, че съм ваш сън?

Елиса не отговори. Не знаеше какво да каже. Внезапно бившият военен се изправи и изчезна зад ъгъла на бараката. Върна се след малко безмълвен и хвърли някакъв предмет в пясъка. Тя го погледна — часовник със стрелки.

— Спрял е — каза Картър. — Беше на вашия приятел, спомних си, че ми беше обяснил, че е с пружина. Но и той е спрял в 10:31 ч. Може да го е ударил, когато е паднал на земята… Майната му… — Доближи се до Елиса и зашепна в ухото й с глас, обхванат от ярост. — Как да ви докажа…? Как да ви докажа, че съм действителен, преподавателко? Идват ми наум някои нещица, които… може би без всякакво съмнение биха ви го доказали… А? А?

Изведнъж чу нещо, което я накара да се вкамени.

Плач.

Не помръдна, докато слушаше Картър да плаче. Ужасно беше да слуша риданията му. Помисли си, че сигурно и за него беше ужасно. Отдаваше се на плача, все едно че беше напитка, бутилка, която желаеше да пресуши до дъно. Видя го да се отдалечава по пясъка — силует на здравеняк, очертан от бели линии, леко изрисувани от луната.

— Мразя ви… — шептеше Картър в промеждутъците между хлипанията. Неочаквано се разкрещя: — Мразя ви всичките, шибани учени! Искам да живея! Оставете ме да си живея живота!

Докато го гледаше как се отдалечава, Елиса затвори очи и най-сетне потъна в сън, който повече приличаше на припадък.

Шумът, който я събуди, идваше откъм загражденията — видя Картър да се отправя към плажа, натоварил нещо на гръб. Беше се съмнало и се усещаше студ, но тя беше покрита с войнишко одеяло. Бившият военен като че ли искаше да се покаже любезен и Елиса почувства угризения, спомняйки си за плача му от предната нощ.

Отметна одеялото и се надигна, но почти извика, защото болката в крака се бе събудила заедно с нея и явно се канеше да й прави компания толкова дълго, колкото беше необходимо. Нямаше представа как беше раната й — навярно по-зле. Във всеки случай не искаше да узнае. Някакво внезапно замайване я накара да се облегне на стената като на патерица. Усети силен, неутолим глад.

Запъти се към бараките, водена от наскоро настъпилия ден. Слънцето приличаше на точка на хоризонта, а най-плътните облаци се бяха разнесли на юг, откривайки едно все по-синьо небе. Но несъмнено все още беше много рано.

В бараката видя няколко отворени раници. По всичко личеше, че Картър също е бил гладен. Изрови бисквити и малки шоколадчета и ги погълна с истинско настървение. Намери вода в една манерка. След като утоли тези жизнени потребности, се отправи накуцвайки към плажа.

Морето бе спокойно и бистро. Светлината разкриваше различни ивици синьо по снагата му. На фона на този гигантски декор Картър се трудеше като мравка. Беше наклал два огъня и се гласеше да запали трети. И трите бяха подредени в линия на брега. Елиса се приближи и го загледа, докато той се суетеше.

— Съжалявам за снощи — продума той накрая, без да я поглежда, вглъбен в работата си.

— Забравете — отвърна Елиса. — Благодаря за одеялото. Какво правите?

— Просто предпазни мерки. Предполагам, че знаят къде сме, но допълнителна помощ няма да навреди, нали? Бихте ли застанали пред мен? При този вятър е много трудно да се запали кибритена клечка…

— По това време вече би трябвало да са дошли — каза тя и втренчи очи в синевата, докъдето взорът й стигаше.

— Зависи от много обстоятелства. Но аз съм сигурен, че ще се появят.

Клоните се разгоряха. Картър ги погледа за миг, сетне се изправи и отиде при нея на брега.

Елиса гледаше морето като хипнотизирана — непрекъснат цикъл на идваща и отдръпваща се вълна: едната оставя наниз от пяна, а другата го отмива. Спомни си онова застинало във времето море със стъклени ръбове и снежна тел и потръпна от ужас и отвращение. Запита се какво ли би си помислил Картър, ако бе видял нещо подобно.

— Още ли мислите, че всичко е някакъв сън, госпожо преподавател? — попита Картър. Беше развил станиола от парче шоколад и лакомо дъвчеше. Остатъци от шоколад се виждаха и по брадата и мустаците му. — Е, добре, мислете си каквото искате. Аз не съм учен, ала знам, че сме в 2015 година и че днес е понеделник, 16 март, и че ще дойдат да ни потърсят… Вие си мислете каквото пожелаете с вашата привилегирована глава. Аз ви казвам това, което знам.

Елиса продължи да съзерцава пустия хоризонт. Спомни си думите на един от своите преподаватели по физика в университета: „Науката единствено знае, единствено тя правилно отсъжда. Без нея щяхме още да вярваме, че Слънцето се върти около нас и че Земята е неподвижна.“

— Искате ли да се обзаложим? — продължи Картър. — Убеден съм, че ще спечеля. Вие слушате мозъка си, а аз — сърцето. Досега вярвахме в първото и видяхте докъде стигнахме… — Посочи с глава към бараките. — Видяхте вече на какви неща е способен прекрасният ви ум. Не мислите ли, че е дошло време да вярваме на сърцето си, госпожо преподавател?

Елиса не отговори.

Единствено науката знае.

Чу Картър да се смее тихо, но не го погледна.

Продължи да се взира в небето, което продължаваше да е неподвижно и пусто, все едно че времето бе спряло.