Златните плочи на Харати

Сергей Анатолиевич Селиверстов важно се разхождаше по къси гащи между разопакованите раници, броеше и обсъждаше продуктите, екипировката… В столицата на Непал — Катманду, където бе пристигнала нашата експедиция, лятото на 1999 г. беше в разгара си. Бяхме отседнали в евтин хотел без климатик.

— Ама че жега — Селиверстов изтри потта от челото си.

— Да бе — не се стърпя и Рафаел Юсупов. — Между другото цялата апаратура, включително и лаптопите, са в добро състояние след полета. Важно е обаче контактите да не се окислят. Най ме е страх за слънчевата батерия.

— А саламът — промърмори Селиверстов. — Ще се скапе в жегата. Жалко, чак от вкъщи го мъкнем. А като напук и тези мухи.

— Защо не го намажем със зехтин — обади се Равил Мирхайдаров.

— Е, време е да посетим посланика. Хайде, момчета, ще вземем такси — изкомандвах аз.

— Ей сега, да завия салама.

Защо в Непал цари доброта

Посланикът на Русия в Непал — Владимир Василиевич Иванов, ни посрещна в просторния хол на посолството заедно с дипломата Шамил Алимханович Нугаев. След като изложихме целите на експедицията, го помолихме да се обади в посолството на Китай, за да улесни издаването на визите. После разговорът премина към местните обичаи.

Стана ясно, че в Непал живеят около пет хиляди души, учили в Русия или бившия Съветски съюз. Нашата държава продава на Непал най-вече оръжие. Тук са разпространени комунистическите идеи, затова навремето СССР е имал голямо влияние. Сега не е така.

Посланик Иванов подчерта изрично, че е убеден материалист и атеист. После вдигна показалеца си и шепнешком разказа как една привечер със собствените си очи е видял над непалски ступа ярко светещ кръг.

— Не вярвам в Бог, но… в чудеса вярвам. А в Непал те са в изобилие — добави той.

— Какви други чудеса сте виждали?

— Тук — очите на Владимир Василиевич загадъчно проблеснаха — никой никого не убива, дори плъх или муха. Веднъж видях мишка в басейна и я убих. И бузата ми веднага се поду.

— Бузата ли? — учуди се Селиверстов.

— Да. А пък един известен наш писател, няма да споменавам името му, нарече непалския обичай допотопен примитивизъм. И когато книгата му се появи на пазара, той пропадна в тоалетната на вилата си край Москва и едва не се удави в мърсотията. Не се смейте, тази страна сякаш е омагьосана. Тук е разрешено да се вършат само добрини. Всички злини се стопират.

— Как така? — пак се учуди Селиверстов.

— Непалците и тибетците, а в Катманду има доста тибетци, твърдят, че причината е в ступите, изградени по някакъв древен план. Казват, че засилвали добрите мисли и унищожавали лошите.

— Какъв е този древен план?

— Не зная.

На излизане от посолството попитахме охраната къде да хванем такси. Обясниха ни, че най-добре ще се ориентираме по смърдящите контейнери с боклук. И докато вървяхме по улицата, аз си спомних моите закачки на тази тема с децата. Забелязал съм, че при 6-7-годишните се събужда страстното желание към всякакви чудеса. Те гледат възрастния с широко отворени очи и вярват и на най-неправдоподобната небивалица. Например можеш да им кажеш, че се храниш на боклука, където добри хора носят храна за бедните. Така един път аз дълго лъготих дъщеричката на известната актриса Тансулпан Бабичева. След няколко дни тя ми се обади:

— Какви си ги разправял, Ернст? Детето непрекъснато носи храна при кофите за боклук. Вчера изнесе половин торта.

По онова време дори бях съчинил стихче за боклуджийската кофа, покрай която минавах всеки ден, отивайки на работа. Когато стигнахме до този ориентир, наистина видяхме две-три таксита, а в контейнера ровеха неколцина бедняци със сити, доволни и добри физиономии. Вече в таксито, наподобяващо ръждясала консервена кутия, продължих да се питам защо децата искрено вярват в съществуването на динозаври. Обикновено измислях, че има лоши (червени) и добри (зелени) динозаври. И че само при послушно дете може да долети добър зелен динозавър, да го качи на крилете си и да го отнесе в Шамбала. „А какво е Шамбала?“ — питаха те. „Страната на чудесата“ — отговарях аз.

Таксито прохърка, затресе се и ни задави с кълба дим.

— Дано бричката не се разпадне до хотела. Съвсем се стъмни — въздъхна Селиверстов.

Все пак стигнахме невредими. Шофьорът взе парите и усмихнат до уши, потропа по капака с умиление:

— Вери олд кар, бат вери гуд. (Много стара кола, но много хубава.)

Във фоайето на хотела бях забелязал кутия с надпис Tip box. На английски tip означава бакшиш. Изглежда тук не го взимаха скришом, а ни предлагаха да го пускаме в кутията. На дъното й лежеше копие на 100-доларова банкнота.

— Защо събирате бакшишите в кутия? — попитах един от администраторите.

— Ами — смути се той — понякога хората забравят. Така им напомняме.

— И как е, върви ли?

— Слабо. В ресторанта няма нужда от напомняне, там е по-добре.

— А келнерите делят ли с вас?

— Не. Казват ни сами да се оправяме. И ние се стараем.

— Поравно ли делите помежду си?

— Не, собственикът на хотела взима по-голямата част. Той я дава на бедните.

— …?

— Сър, собственикът също ще стане беден.

— Как така?

— Сега той е много богат, притежава няколко хотела. В Непал обаче вярваме, че богатите задължително ще станат бедни в следващия си живот.

— Тук обичат ли богатите?

— Обичат ги, много ги обичат.

— Защо? — искрено се учудих аз, твърдо убеден, че богаташите рядко са обект на всенародна любов.

— Хората изпитват състрадание към тях, защото те ще станат бедни. Освен това… — администраторът се замисли. — Богатите отделят от парите си за религиозни храмове и ступи. Те знаят, че ако даряват, през следващия си живот може да не станат бедни, а като нас — средна класа.

— Каква ви е заплатата?

— Шест долара, понякога осем.

— На месец?

— Да.

— Стигат ли ви?

— Е, как да ви кажа… не съм беден.

— А вие давате ли пари за религиозни храмове?

— Да, разбира се.

— Макар парите да не ви стигат?

— Оризът при нас е евтин.

— А месо ядете ли? — не се отказвах аз.

— Не малко непалци гледат кокошки. Аз също. Когато колим кокошка, тогава ядем месо.

— Навремето, когато за първи път посетих Катманду, докато се разхождах в една тясна уличка, отгоре ме заляха с някаква зелена и воняща помия. Да не би това да е …

— Да, кокоши тор — усмихна се администраторът. — Непалците го размиват с вода и го изхвърлят на улицата. Ами как иначе?

— А петлите кукуригат ли сутрин?

— И сутрин, и през деня.

— Значи и вие давате пари за храмовете, макар че не живеете особено богато — недоверчиво произнесох аз.

— И бедните даряват, когато имат.

— Според вашата религия какви ще стават бедните в следващия си живот?

— Богати.

— Сигурно ли е?

— Ами да.

— А религиозните служители не крадат ли?

— Малко.

— Откъде знаете?

— Така казват онези, които работят в храмовете.

— Значи все пак крадат?

— Съвсем малко. Те знаят, че ако крадат малко, в следващия си живот ще станат средна класа — като мен, а ако взимат много, ги очаква бедността.

— Разбирам, че за вас храмовете и ступите са изключително важни. Защо?

— Те правят хората добри, особено ступите — уверено отговори служителят. — Когато се доближиш до ступа, ставаш по-добър. Аз водя там децата си, за да пораснат добри хора.

— По какъв начин влияят?

— Чрез необикновените очи, изрисувани върху тях. Те така те гледат, сякаш те упрекват за всичко лошо, което си сторил. Не можеш да се скриеш от очите. Всеки непалец трябва да погледне в тях.

— Чии са очите, изрисувани върху храмовете? На човек?

— Не.

— На звяр?

— Не.

— На Бог?

— Не.

— Чии са тогава?

— Казват, че са очите на Шангри-ла.

— Шангри-ла не е ли Тибет?

— Казват, че там има страна, където живеят боговете.

— Шамбала?

— Вие, европейците, я наричате така.

— Не са ли очите на Буда?

— Буда също е дошъл от Шамбала. Пратили са го, за да научи хората как да строят ступи.

— Според вас какво е Шамбала?

— Ами не знам… Сигурно е градът, където живеят боговете.

Извадих всички непалски банкноти от джобовете си и ги пуснах в кутията за бакшиши.

Администраторът сведе глава.

— Тенк ю — каза той и се поклони.

Излязох на улицата, поразходих се и едва не се загубих. На връщане видях как един дебел бъдещ бедняк важно подкара мерцедеса си.

В хотела с нетърпение ме очакваха момчетата.

— Знаеш ли, шефе, оказа се, че Рафаел Гаязович е живял в едно общежитие с краля на Непал — рапортува Селиверстов.

— В общежитието на Московския университет? — не повярвах аз.

— Да. Докато завършвах аспирантурата си по биофизика, бях в една стая с непалец, който твърдеше, че е наследник на краля на Непал. Той също стана аспирант и разправяше, че е вторият или третият принц и животът му е в опасност, понеже принцовете се избивали един друг, за да премахнат претендентите за престола — разказа Рафаел Юсупов.

— В крайна сметка убили ли са го? — попита Равил.

— Не знам. Гледам сега снимката на краля и не мога да разбера дали с него съм живял в общежитието — каза Рафаел, отдаден на спомените си. — Колко години минаха от тогава! А и непалците ужасно си приличат.

Заради визите изгубихме още няколко дни. Отговорът от Пекин се бавеше. Мисис Персис — собственичка на туристическата фирма, която организираше пътуването ни до Тибет, ни покани на вечеря в дома си, за да разнообрази престоя ни. Според непалските стандарти тя беше сравнително заможен човек. Надзърнах в кухнята и и видях една огромна купа. Тъй като Селиверстов се отличаваше с добър апетит (изяжда по сто пелмени наведнъж), предложих да му я напълнят с ориз. Цялото семейство, особено децата, изпаднаха в див възторг.

Сергей Анатолиевич без проблеми се справи с предизвикателството.

— Вкусно ли беше? — попита го мисис Персис.

— Много — усмихна се доволен той.

Като усети, че престижът на Русия явно е тръгнал нагоре, Сергей учуди присъстващите с още нещо — изпи на един дъх пълна чаша отвратително непалско уиски.

Излязохме на балкона да изпушим по цигара и Рафаел Юсупов попита домакинята:

— Непалците много ли ядат?

— Макар че са по-дребни от него — мисис Персис посочи грамадния Селиверстов, — понякога изяждат и повече ориз. Особено планинските носачи. И къде ли го побират?! А пък йогите и отшелниците минават почти без храна — по една-две лъжици ориз или по един картоф между многодневните медитации. Вие, лекарите, как обяснявате този феномен?

— Прекалено малко знаем за възможностите на човешкия организъм — въздъхна ерудитът Рафаел Юсупов.

— Според наше древно поверие — лицето на мисис Персис стана сериозно — човек може да съществува само с духовна храна. Божествената енергия заменя храната.

Помолих я да разкаже по-подробно.

— Зная, че Шамбала дава тази способност на хората…

— Шамбала ли?

— Да. Тя сама избира кого да дари с нея. Смята се, че за да я получиш, дълго трябва да съзерцаваш очите, изрисувани върху непалските ступи. Те гледат към Тибет и Шамбала.

— Кажете, мисис Персис, вярвате ли, че необикновените очи са причина хората у вас да са толкова добри? Вярно ли е, че само като ги погледнеш и ставаш по-добър?

— Е, не всички у нас са добри. Та нали… не всички поглеждат към ступите.

Като се върнахме в хотела, дълго размишлявах. Нямах търпение по-скоро да пристъпя към изследването на очите. Време имахме — все още чакахме китайските визи.

Очите върху Сваямбанат гледат към Кайлас

В Катманду има две огромни ступи — Сваямбанат и Будханат.

Сваямбанат е разположен на висок хълм и около него постоянно се навъртат десетки маймуни, поради което са го кръстили Монки Темпъл (храмът на маймуните).

И сега, изкачвайки се по стълбите, видяхме стадо маймуни.

Рафаел Юсупов протегна ръка към тях и извика:

— Тю, тю, тю…

Една едра маймуна, може би водачът, веднага настръхна, навири глава и изръмжа:

— У-а-у!

Рафаел повтори същия звук, като му придаде призивна интонация. Маймуната приседна, погледна го внимателно и с негодувание изрева:

— У-а-у, у-а-у, у-а-у!

В отговор Рафаел подхвърли два пъти:

— Тю, тю.

Козината на водача отново настръхна.

— Казвам ти — тю! — не на шега го предупреди Рафаел Юсупов.

— Хр-р, хр-р, хр-р — неприятно изкрещя маймуната и с няколко скока се присъедини към стадото. В същия миг маймуните една през друга зареваха:

— Хр-р, у-а-у, у-а-у, хр-р!

— Не те харесват — заключи Селиверстов.

Независимо че го ремонтираха, Сваямбанат беше прекрасен. От центъра на огромния бял купол се извисяваше четиристен с необикновените очи. Над него се издигаше стъпаловиден конус, чийто връх завършваше с нещо подобно на камбана.

Ясно беше, че очите гледат към четирите посоки на света. Най-вероятно — на север, юг, запад и изток. А дали точно на север гледат „северните“ очи? Извадих компаса и установих, че посоката им е със западно отклонение от 60 градуса, т.е. ориентирани са според древната магнитна мрежа, когато планината Кайлас е била Северен полюс.

Отлично си спомнях, че точно с 60 градуса (6666 км) се е отклонила оста на Земята по време на последния Всемирен потоп.

Нима Сваямбанат е бил построен преди потопа — преди повече от 850 000 години? Изглеждаше съмнително, защото личеше, че при строежа са използвани съвременни материали. Какво обаче символизираше Сваямбанат? Многократно се питах, обикаляйки около основния храм, като непрекъсното се натъквах на множество малки ступи, както и на безцелно мотаещи се туристи, които се снимаха на фона на изумителното творение на непалската архитектура.

Отговорът не идваше. Съзнавах, че целият комплекс символизира нещо много важно, нещо значимо, възникнало преди потопа или веднага след него и оказало огромно влияние върху по-нататъшното развитие на човечеството. Но какво е то?

Заех се да анализирам съставните части на основния ступа — купола, очите, стъпаловидния конус, подобния на камбана връх. Мислите ми препускаха бясно, но не намираха отговор. После усетих как те се сляха в една линия, насочиха се в една посока… и разбрах, че Сваямбанат символизира свещената планина Кайлас, а очите гледат натам, където се извисява самата тя.

Хукнах надолу по стълбите, на пазара открих телефон за международни разговори и се обадих в Уфа на математика Шамил Циганов, който за мой късмет си беше вкъщи.

— Шамил, моля те, намери върху математическия модел на глобуса Катманду и Кайлас. Определи координатите им. Очите върху ступа в Катманду гледат не точно на север, а с отклонение на запад от 60 градуса. Провери дали не са насочени към планината Кайлас. Изчисли точно! Ще ти звънна след половин час.

Едва изчаках трийсетина минути и отново набрах номера на Шамил Циганов.

— Няма грешка — каза той. — Ако очите върху ступа гледат към Кайлас, отклонението в западна посока е 61,5 градуса. Компасът ти е дал 60 градуса, но разликата е в рамките на допустимата грешка. А и без друго е ясно, че ако са ориентирани според древната магнитна мрежа, непременно ще гледат към Кайлас. Нали там е бил древният Северен полюс.

Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.

— Благодаря ти, Шамил! — извиках в слушалката аз.

Сега вече бях уверен, че Сваямбанат символизира свещената Кайлас и следователно още преди пътуването до Тибет, изследвайки целия комплекс, можехме да получим представа какво би трябвало да открием в района на планината. Подсъзнанието ми нашепваше, че ако самият ступа символизира Кайлас, то останалите по-малки ступи отговарят на други елементи от… Града на боговете. Оттук следваше, че градът е разположен около Кайлас и че ние би трябвало да го видим, макар че едва ли щеше да е лесно. Мъгли и облаци навярно ще скриват древните светини, а кислородният глад на височина 5000–6000 метра ще притъпява въображението и ще засилва естественото желание за оцеляване, отхвърляйки любопитство на учения. Но сега, тъкмо сега усетих, че ще успеем в благородната си мисия само ако предварително разберем какво ни очаква там, благодарение на подсказаното от комплекса Сваямбанат.

Въодушевен, отново заизкачвах стълбите по хълма. Без да обръщам внимание на маймуните, подплашени от Рафаел Юсупов, трескаво разсъждавах за малките ступи с пирамидални форми. Защо не бях в състояние едновременно да анализирам всички ступи от комплекса. Охладих ентусиазма си и започнах от основния, онзи, който според мен символизираше свещената планина. После изследвах подред останалите, а те не бяха малко. В онзи миг дори не можех да си представя, че съвсем скоро и пак тук ще видя „машината“, с която древните са създали Града на боговете. С каква цел древните са построили Града на боговете? И… колкото и странно да е, някъде из лабиринта на подсъзнанието ми витаеше красивата дума — матрица.

На върха на хълма, като си поех дъх и се поразходих сред туристите, открих и момчетата.

— Хайде, шефе, омръзна ни да те чакаме! Тъкмо си тръгвахме. Да не се е случило нещо? — избоботи Селиверстов.

— Всичко е наред. Не ми обръщайте внимание, аз ще се поразходя още малко. Хрумна ми нещо.

Озъртах се наоколо, куполът, върху който стои основният ступа? — мислех си аз, докато го разглеждах. — Вероятно, след като е полукълбо, символизира… Земята. А четиристенът над купола с нарисуваните очи? Той по-скоро е… Вара, където според нашата хипотеза е бил клониран човекът от съвременната пета раса и където по всяка вероятност и досега се намират великите лемурийци, чиито очи са върху четиристена.

А стъпаловидният конус над него? Изглежда е самата планина — по-скоро изкуствената пирамидална конструкция на Кайлас. Наистина на снимките свещената планина прилича на стъпаловиден конус! А накрайникът над него? Какво символизира той?

Тогава, през 1999 година, не успях да открия отговор. Едва през 2001 година, след като прочетох книгата на Мелхиседек Друнвало „Древната тайна на цветето на живота“, се появи напълно приемливо обяснение за ролята на накрайника. Ето защо ще цитирам пасажи от книгата. Преди това обаче бих искал да кажа няколко думи за автора.

Един ден американецът Друнвало по време на медитация усетил, че пред него се явил човек на име Тот. Необичайният посетител заявил, че живее в друго пространствено измерение и започнал да му разказва историята на Земята. Друнвало си водел подробни записки. Така се родила книгата, до такава степен изобилстваща с факти и схеми, че не е възможно да е плод на измислица — ничия фантазия не е в състояние да ги съчини. Но дори всезнаещият Тот признал, че не разполага с цялата истина, че тя е известна само на сфинкса.

Друнвало пише следното:

„Великата пирамида (Хеопс) има на върха плоска повърхност с площ около 24 квадратни фута (приблизително 7,3 кв. м). Тя е площадка за кацане на един особен кораб, който съществува на Земята. …Според думите на Тот на дълбочина около миля под сфинкса е разположена обширна стая с плосък под и таван. Вътре се намира най-древният, изкуствено създаден обект — кръгъл, с форма на диск, с плоска горна и долна страна. Необичаен е, понеже обвивката му е с дебелина само от 3 до 5 атома. Върху горната и долната повърхност има особена шарка.

…Това е кораб, но без видими двигатели. Привежда се в действие чрез мисли и чувства. Свързан е непосредствено с духа на Земята, той е неин защитник.

…Извънземните цивилизации се опитват да поставят Земята под контрол. Случвало се е милиони пъти, става и сега. Това е борбата между мрака и светлината. Всеки път, когато завладяването изглежда неизбежно, се намира човек, който разбира как да прекрачи в следващото ниво на съзнание, след което открива кораба и го издига във въздуха. Тогава човекът бива надарен с велика сила и всичко, което помисли или почувства, се превръща в реалност. Корабът изпълнява ролята на военен летателен апарат и подсигурява нашият еволюционен процес, за да протича той без каквато и да е намеса или влияние отвън.

…Когато се появили първите признаци за изместването на полюсите (Всемирния потоп), Тот, Ра и Арарагат се върнали при сфинкса и издигнали във въздуха кораба, като преди това взели със себе си …1600 учители от Лемурия и Атлантида. …После се приземили на върха на великата пирамида (Хеопс) …и в този момент започнало изместването на полюсите, а целият живот на планетата навлязъл в периода на великата празнота — три и половина дни абсолютен мрак, описан в редица световни митологии.

…След три и половина дни на мрак Ра и около една трета от хората в кораба се спуснали по тунел, водещ към помещение на нивото на две трети от височината на пирамидата, а оттам — към град (или храм) дълбоко под нея. Подземният град бил планиран така, че да побере 10000 души, затова за 533-мата имало достатъчно място.

Останалите 1067 излетели към мястото, което сега се нарича езерото Титикака, и се приземили върху острова на Слънцето. Тук слезли Тот и около една трета от хората.

После корабът се издигнал отново и се насочил към Хималаите, където свалил Арарагат с останалата една трета от пътниците.

На борда останали седем души, които се върнали при сфинкса и вкарали кораба в стаята, където се намирал преди това.

…Пирамидите, издигнати в хималайските планини, били изградени от кристали, което означава, че са използвали материали от третото измерение. Били създадени също така пирамиди с физическо естество, при това голям брой, повечето от тях все още не са открити…. Всички сакрални места по Земята били планирани от Висшето съзнание на нивото на четвъртото измерение… всичко на всичко съществуват три аспекта на решетката на съзнанието на Христос около Земята — Майка, Отец и Син. Баща — в Египет, Майка — в Перу, Юкатан и Тихия океан, и Син — в Тибет.“

Тогава, през непалското лято на 1999 година, когато стоях и се вглеждах в ступа Сваямбанат, не разполагах с тази информация и не можех да предположа, че накрайникът може би е символ на загадъчния космически кораб, описан от Мелхиседек Друнвало. Наоколо се разхождаха туристи и ме разсейваха, някъде кряскаше маймуна, но все пак успях да заснема подробно най-важното.

Сега, през есента на 2001 година, докато пиша тези редове, ме връхлитат мисли, които трябваше да ми хрумнат през 1999 г. Сега картата на Града на боговете е завършена и аз мога уверено да кажа, че на върха на свещената планина Кайлас също има плоска квадратна площадка, подобна на онази върху Хеопсовата пирамида, и че древният кораб (ако вярваме в книгата на Друнвало!) е могъл да кацне и да свали Арарагат и останалите хора. По аналогия с Хеопсовата пирамида можем да предположим, че във вътрешността на Кайлас съществува тунел, насочен към подземния град, за който вече нееднократно сме споменавали и който Елена Блаватская нарича Вара.

Според мен корабът, разположен под сфинкса, не е единствен.

Би трябвало да има още един. Възможно е неговата конструкция да е по-различна, да е предназначен за други цели, но той несъмнено съществува — Бог никога не създава нещо в една единствена бройка, то винаги е двойно подсигурено. И вторият кораб (по същата логика) би трябвало да се съхранява в специално помещение под Кайлас — там, където се намират Вара и Шамбала. И най-вероятно има формата на двоен диск с изпъкналост отгоре, както е показано на ступа Сваямбанат.

Разсъждавайки за древния кораб, аз, разбира се, изпитвах известно смущение, понеже като учен-хирург съм свикнал да боравя с конкретни и реални понятия. Все пак принуден съм да призная, че и в изобретателската дейност значима роля играе подсъзнанието. Ние, хирурзите, го наричаме усет. Никой не може да обясни какво е усетът. И аз не съм в състояние, но съм убеден, че ако „Бог не разреши“ (т.е. подсъзнанието не подшушне), няма как да бъде извършена сполучлива операция от нов вид.

Моето подсъзнание ми изигра интересна шегичка по отношение на втория кораб. Когато за пръв път прочетох книгата на Мелхиседек Друнвало, бях убеден, че точно там съм открил информацията за неговото съхранение в тибетско подземие. Когато обаче я потърсих конкретно, не я открих дори след третия най-подробен прочит. Вглеждах се във всеки ред, но подобно сведение липсваше. В края на краищата в четири часа през нощта бях принуден да призная, че имам халюцинации. Но защо трябва да наричам това състояние халюциниране? Защо да не допусна, че информацията е изплувала от подсъзнанието ми? Защо да не повярвам в известния израз, присъщ на всички народи — „Дадено е от Бога“? Защо?

Скъпи читатели, разбира се, разсъждавайки за Сваянбанат, аз се отклоних от темата и се страхувам, че сте изгубили нишката на повествованието. Така че нека да се върнем отново към лятото на 1999 г.

След като приключих с огледа на основния ступа, аз се насочих към множеството по-малки. Първо реших да ги преброя.

— Едно, две, три… — отброявах аз, когато зад гърба си чух Рафаел Юсупов.

— Ернст! Забелязах, че към едни ступи маймуните се приближават, а към другите — не. Има някаква странна закономерност…

— И каква е тя?

— Изглежда нашите събратя са по-чувствителни от нас към фините енергии, а пирамидите, които са енергийни колектори…

— За какви пирамиди говориш?

— Ступите приличат на пирамиди. Пирамидите нямат само класическата конструкция, подобна на Хеопсовата, те са най-разнообразни — четиристенни, конусовидни, стъпаловидни. Според мен пирамидалните форми оказват влияние върху маймуните — убедено заяви Рафаел Юсупов.

— А вие, Рафаел Гаязович, случайно ли подмамвахте животинките към пирамидите с онова тю, тю, тю? — усмихна се Сергей.

— Почакай, Серьожа! Тук наистина се крие нещо. Към коя пирамида не се приближават? — попитах аз.

— Ето, виждаш ли онази с вертикалните страни — посочи Рафаел Юсупов, — към нея не се приближават. Дълго ги наблюдавах. От другата страна на основния ступа също има подобна — и към нея не пристъпват. А наоколо, както виждаш, са разположени десетки малки ступи с друга форма и маймуните постоянно се катерят по тях.

— Може би им е трудно по вертикалните стени? — подхвърли Селиверстов.

— Не, те заобикалят ступа отдалече. Интересно какво символизира той?

— Ще узнаем в Града на боговете — отвърнах аз. После извиках Равил на помощ и преброихме всички малки ступи в комплекса.

— Едно, две, три… — произнасях високо аз, като внимавах да не сгреша, — десет… трийсет… осемдесет… сто… сто и пет, сто и шест, сто и седем, сто и осем.

— Сто и осем — повтори след мен Равил.

— По-тържествено, Равил! Кажи го по-тържествено! — възкликнах аз. — И знаеш ли защо? Знаеш ли?

— Разбрах — грейнаха очите на Равил. — Числото сто и осем, отразено във всички константни величини на астрономията, физиката, биологията се появява и тук. Шефе, хайде да разчепкаме загадъчната история на числото сто и осем.

— Ще поговорим, но по-късно. Чуй сега! Струва ми се, че в нашия случай сто и осем има две страни. Първо, комплексът Сваямбанат е символ на нещо, което задължително е свързано с Вселената, Земята и Човека. Мисля, че това е… Градът на боговете. Второ, в Града на боговете би трябвало да видим сто и осем пирамиди и монументи от древността, разположени около свещената планина Кайлас. Сред тях вероятно цари същото разнообразие, каквото виждаме тук между малките ступи — заявих аз.

— А под тях — романтичният Равил направо се разтресе, — под тези пирамиди и монументи живеят хората на Шамбала. Нима скоро ще се озовем там?

— Ако сме чисти по душа, ще видим Града на боговете…

— А ако не сме? — настръхна кристално чистият Равил.

— Не се бой.

— На Шамбала!

— И аз така мисля. А с каква цел?

— Не зная.

— Аз също. Засега…

Докато обхождахме ступите, се опитахме да анализираме как точно са разположени, но скоро разбрахме колко безсмислен е замисълът ни. Оказа се, че част от чугунените ступи, както ни обясниха служителите в комплекса, често са размествани, за да се улесни движението на туристите.

Интересното беше, че някои имаха накрайници, а други нямаха.

— Това пък що за магия е? — учуди се Равил.

— Не зная… напълно възможно е… накратко казано — не зная!

После се насочихме към по-отдалечената, сякаш изолирана част от комплекса, разположена върху склона на хълма. Тя се състоеше от основен бял малък ступа без връх, но с изрисувани очи и от още няколко неособено големи ступи.

Интересно, защо тази част е изолирана? Дали не съществува допълнителна част и в Града на боговете? Забележителното тук беше, че върху постамент се издигаше позлатена статуя на човек с необикновена външност, а над главата му се извисяваше нещо като конус.

Кой е той?

Уморен от необичайните впечатления, реших отново да обходя целия комплекс, за да не пропусна нещо важно. С мен тръгна Селиверстов, а другите останаха да ни чакат.

— Тази пък щуротия каква е? — посочих аз монумент от бронз или месинг, изобразяващ ракообразно същество.

— Един Господ знае — зачуди се Сергей. — Може би е членестоного или някакъв рак?

— Съмнявам се, че точно тук ще сложат статуя на животно.

— Пък и ракът няма щипки и отпред, и отзад.

— Какво ли е тогава? Да попитаме служителите в Сваямбанат.

Машината на древните

За час и половина разпитахме неколцина служители, те поне лесно се разпознаваха по екзотичните им облекла. Разговаряхме и с главния монах, но никой нищо не ни обясни.

— Не знаем — отговаряха те.

— Как така?

— Ами така — не знаем…

Споделих възмущението си с един монах от по-низш ранг. Той се усмихна благо и се извини, че всички знания за храма са изложени в тибетските текстове, които се пазят в специално помещение и са недостъпни за европейците. Текстовете били на санскрит, който, за жалост, е непонятен на по-висшите служители. Те не разбирали нито една дума от тях.

— Защо не учат санскрит? — не се стърпя Селиверстов.

— Учат го в религиозното училище, но не запомнят нищо. Древните знания никому не са нужни, никой не се интересува от тях, затова те забравят и езика. За обичайните контакти е достатъчно само онова, което е преведено на непалски и английски.

— Нима никой не се е интересувал от този паметник, приличащ на ракообразно същество?

— Никой. Ето какво мога да ви препоръчам — каза монахът. — Край основния ступа обикновено обикаля млад човек в оранжева дреха и с чаша в ръка. Той събира помощи, но притежава солидни знания. Образован е и е изключително способен. Няколко години е работил в специализирано хранилище. Затова е изучавал санскрит и е прочел част от древните текстове. Уволнили са го, защото е започнал да чете и онези от тях, с които никой няма право да се запознава. И ето сега обикаля и събира пари.

— Къде да го намерим?

— Тук някъде…

— Помогнете ни, моля ви.

— Добре, да вървим.

Намерихме младия мъж и аз се представих. И колкото и да е странно, между нас сякаш се появи взаимно доверие. Очевидно на Кирам — така се казваше младежът — му беше приятно, че някой се нуждаеше от неговите знания. Той действително беше умен и ерудиран.

Приближихме се към ракообразната „абракадабра“ и аз го попитах:

— Кирам, не съм сигурен, но ми се струва, че този монумент е изключително важен. Поставен е на видно място, върху солидна основа…

— Прав сте, господине! Наистина е важен.

— И какво представлява?

— Това е машина на древните. Строителна машина.

— Каква?

— Строителна.

— И какво са строили с нея?

— Планини. Така е записано в тибетските текстове. Машината се е издигала във въздуха и е обработвала планините, за да придобият необходимата форма.

— Как така ги е обработвала? Захапвала ги е с щипките си?

— Не, не — очите на Кирам се засмяха. — Това не са щипки. Планината е била оформяна от невидима енергия, която е излизала оттам, където щипките се съединяват. Тя е вършела всичко, което можете да си представите. Могла е да стигне до дълбините на земята, прокарвайки тунел. Да се изкачва нагоре по склон, оформяйки бразди, и т.н.

— С каква енергия е била задействана?

— С човешката мисъл.

— Тоест психичната енергия?

— Да. В текстовете пише, че мисълта се концентрира вътре в машината и я привежда в действие. Накъдето да погледне човек и накъдето поиска да я насочи, машината полита натам и изпълнява волята му. Когато човек се умори, машината се връща при него.

— Да-а… — обърнах се аз към Селиверстов, — ненапразно Елена Блаватская пише, че човекът е най-мощната енергийна машина.

Кирам ни гледаше с добри и умни очи. Не беше скован от религиозни забрани, затова и не споменаваше вездесъщата дума тайна. Английският му беше учудващо богат.

— И Кайлас ли е построена с нея?

— Не зная. Все пак не съм прочел всички тибетски текстове — рече той.

— Кирам, тази машина истинска ли е, или е просто монумент, издигнат в нейна чест? — зададох аз основния си въпрос.

— Не зная. Възможно е да е истинска, донесена от Харати.

— Харати ли?

— Да. Но не това е най-важното.

— А кое?

— За да се пусне в действие, трябва да се знае съответната мантра.

— Ти знаеш ли я?

— Не, разбира се. Никой никога не записва мантрите. Те се предават устно.

За миг се отнесох в мислите си и си представих, че ако съвременните хора научат мантрата, непременно ще се намери някой, който да използва древната машина като оръжие. И то ще бъде неуловимо, понеже чрез мисълта се пренася навсякъде.

— Кирам, та нали тайната на тази мантра не бива да изчезне!

— Тя не е изчезнала. Пази се в Шамбала.

Тъкмо споменах за интереса си към Шамбала и Кирам се разбърза — трябваше да предаде събраните от благотворителност пари. Разбрахме се пак да се видим.

Бяхме вече в хотела, когато Селиверстов се чукна по челото:

— Ама че сме, забравихме да пуснем пари в чашата на Кирам.

Късно вечерта открих в района на хотела телефон и се обадих в Москва на академик Анатолий Евгениевич Акимов — най-изтъкнатия учен по въпросите за фините енергии. След като му обясних ситуацията с машината на древните, той възкликна:

— Едно към две, така ли?!

— Да, мерих ги — отвърнах аз, учуден, че Акимов се заинтригува най-вече от съотношението между ширината и дължината на цилиндричния корпус на машината.

— Само цилиндрична конструкция, чието съотношение между ширината и дължината е едно към две, е способна да занулява торзионните полета. Вътре в нея възниква гранично състояние, при което липсва торзионно поле. Която и да е друга конструкция, не е способна да го занулява. Всяка друга конструкция съдържа в себе си дясно или ляво торзионно поле.

— Как човешката мисъл задейства подобна машина?

— Такъв цилиндър е като обемен резонатор, вътре, в който безпрепятствено може да нахлуе друг вид енергия (например психичната) и да се концентрира там, понеже липсва поле. Казано на по-строг научен език, менталното или психичното въздействие може да предизвика вътре в този обемен резонатор дясно или ляво торзионно поле.

— Анатолий Евгениевич, аз все пак съм лекар, а не физик, затова ще ви попитам по друг начин… Доколкото разбрах, човек може да вкара мисълта си в цилиндъра, а той ще я задържи вътре. Така ли?

— По принцип е така, макар да не звучи съвсем научно.

— А как се придвижва машината?

— С помощта на мисловната енергия. Според възгледите на редица съвременни учени мисълта притежава огромна енергия. Засега ние няма как да я регистрираме, не разполагаме с достатъчно прецизна апаратура, но се работи над проблема. Все пак бих могъл да ви дам редица примери, косвено доказващи енергийната мощ на мисълта. Например „феноменът Антипов“.

— Кой е Антипов?

— Живее в Пенза. Преди няколко години се разболял тежко, а след като се излекувал, проявил невероятни способности. С очите си съм виждал как той взема една след друга три плочи, всяка по 40 килограма, и ги слага над гърдите си. Трите плочи с общо тегло 120 килограма висят във въздуха. Заснел съм видеокасета. Сам ще се убедите, ако му се обадите и отскочите до Пенза.

— Само че… сега съм в Непал — въздъхнах аз.

— Така ли? Ако се опитаме научно да обясним „феномена Антипов“, ще стигнем до извода за възможността торзионното поле на човека да се противопостави на гравитацията. Енергийните възможности на човешката мисъл са достатъчни, за да противодействат на гравитацията и да задържат във въздуха предмет с тегло 120 килограма — обобщи академик Акимов.

— Доколкото разбрах — вметнах аз, — за да се задейства древната машина, също е използван антигравитационният ефект на психичната енергия. Машината се е издигала във въздуха и се е насочвала натам, накъдето я е тласкала енергията на човешката мисъл, способна да се концентрира в цилиндричния й корпус. Затова древните текстове от типа „…машината летеше натам, накъдето мислено я насочваше човекът, и вършеше това, което той желаеше…“ принципно са възможни, така ли?

— По принцип — да.

— А каква според вас е функцията на четирите „щипки“ от двете страни на цилиндъра?

— Без съмнение „щипките“ играят ролята на проводници за насочеността на четирилъчевото лъчение. Психичната енергия, концентрирана в корпуса, се насочва чрез тях в една точка, откъдето излиза в пространството, способна вече да изпълнява механични действия. Така би трябвало да бъде, ако правилно съм схванал вашето обяснение.

— Анатолий Евгениевич, утре ще ви пратя снимка на машината по електронната поща.

— Добре, ще чакам — отвърна академик Акимов.

— Да ви питам още нещо — разбързах се аз, сещайки се за цената на телефонния разговор. — Споменахте за четирилъчево лъчение, прокарвано през четирите „щипки“ до централната точка. Какво излъчване имахте предвид?

— Може да бъде инфрачервено, ултравиолетово, рентгеново и т.н. Зависи от честотата на колебанията. Например рентгеновото излъчване е по-високочестотно от ултравиолетовото, да не говорим за инфрачервеното. Но съществуват и по-високочестотни, дори свръхчестотни излъчвания. Към тях се отнася финоматериалното, т.е. торзионното излъчване, към чийто диапазон на колебания, според редица възгледи, се отнася и психичната, менталната енергия. Точно тя би трябвало да се излъчва от точката, в която се съединяват четирите проводника.

— Значи се излъчва енергията на човешката мисъл?

— Би могло и така да се каже.

— Нима енергията на човешката мисъл е толкова мощна, че е в състояние да троши камъни, да стругова планини, да прокарва тунели под земята?

— Несъмнено — отговори Акимов. — Зависи от диапазона на колебанията, способни да реализират механичния ефект от въздействието на излъчваната енергия.

В този момент не знаех, че скоро в Града на боговете под древните пирамиди ще видим неестествени за тукашните планини купища прах, подобни на онези, които се получават при обработване на камъни. И щях да гледам прахта като омагьосан, разбирайки, че тук са обработвали не камъни, а цели планини. И чак тогава напълно щях да осъзная енергийната сила на древната машина, по-скоро — енергийната мощ на човека. Освен това, скъпи читатели, не мога да се въздържа и да не спомена, че в Града на боговете ще открием още една машина, но с принципно различна конструкция и огромни размери.

— Анатолий Евгениевич, последен въпрос! Как се отнасяте към твърдението, че енергията на човешката мисъл е била вкарвана в машината с помощта на мантри? Не ви ли звучи като измислица?

— Не, не е. Мантрите се произнасят с определена психична нагласа, с определен тембър на гласа, които усилват диапазона на вибрациите, необходим за работата на машината. Тя най-вероятно няма да проработи без съответната мантра — отговори Акимов.

— Благодаря ви, Анатолий Евгениевич! Утре ще ви изпратя снимката и отново ще се обадя.

И го сторих. Академик Акимов получи снимката, после по телефона уточни и добави някои детайли, но те не промениха принципното му становище.

Очите върху Будханат гледат към Великденските острови2

Селиверстов се обърна с укор към таксиметровия шофьор:

— Не искаш ли твърде много?

Таксиджията го изгледа невинно, целият му вид говореше, че подобна такса (пет пъти по-голяма!) е нещо напълно естествено и обичайно. Докато те се пазаряха, ние вече разглеждахме необикновените очи в комплекса Будханат.

— В каква ли посока гледат? — наруши мълчанието Равил.

— Вероятно към Кайлас — предположи Рафаел Юсупов.

— Аз пък мисля — избоботи настигналия ни Селиверстов, — че таксиджиите би трябвало да гледат не само в джоба на клиентите, а и в очите на Шамбала, изрисувани тук.

Извадих компаса и след неколкократни измервания се убедих, че „северните“ очи изобщо не гледат към Кайлас.

— Получавам 12 градуса отклонение на запад от линията север-юг — казах аз. — Равил, погледни и ти.

След няколко минути и Равил потвърди:

— Точно 12 градуса.

— Няма как, трябва да се обадим на Шамил Циганов в Уфа. Само той може да изчисли посоката им по математическия модел на глобуса.

Късметът ни отново проработи — Шамил си беше у дома. Половин час по-късно, когато отново му звъннахме, той гордо ни съобщи:

— Ало, Непал! Чувате ли ме?

— Да, говори!

— Очите гледат към Великденските острови. Отклонението от 12 градуса сочи именно натам, може би малко по на изток, но от математическа гледна точка може да се каже, че посоката е точно към Великденските острови.

В този миг във въображението ми изплува мисълта, неизвестно откъде появила се още преди експедицията: на Земята съществуват два Града на боговете — единият в района на Великденските острови, който е потънал, а вторият в Тибет, в свещената планина Кайлас.

Сега вече ясно си давах сметка, че най-вероятно комплексът Сваямбанат символизира тибетския град, а Будханат, където се намирахме — града от района на Великденските острови.

Надявах се, че скоро ще видим с очите си тибетския Град на боговете. Колкото до другия, вероятно никога няма да го зърнем, защото лежи в глъбините на Тихия океан. Затова пък тук, в Непал, поне символично можем да разберем характерните му особености и да го сравним с тибетския. Двата комплекса ненапразно са изградени точно тук, за да могат хората поне отчасти да се досетят кое в древни времена е било изключително важно за еволюцията и историята. Наистина — кое?

Тогава още не разбирах, но някъде в подсъзнанието ми се въртеше примамливата дума матрица, дори… две матрици.

В онзи миг все още не можех да осъзная, че в Катманду се намира и загадъчният Харати. Но за него, скъпи читатели, ще прочетете във втора глава.

— Хайде, момчета, да изследваме ступа — призовах ги аз. — Той, или по-скоро целият му комплекс, очевидно символизира другия Град на боговете, потънал в района на Великденските острови. Интересно по какво ли се отличават помежду си двата комплекса? Разликата може да ни подскаже специфичните черти на градовете. Поне така ми се струва…

На първо място сравнихме основния ступа от комплекса Будханат с неговия побратим в Сваямбанат. По принцип и двата са били построени по еднакъв план: един и същ купол, един и същ четиристен със същите очи, еднаква стъпаловидна пирамидална конструкция и еднакви накрайници над нея. Но Будханат се отличаваше не само по посоката на очите. Неговата пирамидална конструкция не беше конусообразна, а четиристенна и напомняше стъпаловидна пирамида.

Всички останали характеристики съвпадаха. Куполът най-вероятно символизираше земното кълбо, четиристенът с очите — подземния град, обитаван от хора на предишните цивилизации, пирамидалната конструкция — надземната пирамида, извисяваща се над подземния град, а накрайникът на пирамидалната конструкция — древния кораб, за който споменаваше и Мелхиседек Друнвало. Кой знае, може би е точно така. А може и да греша.

Вълнуваше ме естествено въпросът за предназначението на градовете, но все още не можех да намеря отговора. И едва след като създадохме картата на тибетския поднебесен град, щеше да възникне напълно обоснованата хипотеза за ролята на монументалните съоръжения. И едва тогава щях да проумея как е възникнал животът на Земята.

Допълнителният комплекс от малки ступи, разположен встрани от основния ступа Будханат.

В Будханат изброих едва 11 малки ступи, докато в Сваямбанат те бяха 108. Шест от тях бяха разположени около основния ступа и върху тях липсваха необикновените очи — с нещо те напомняха православните храмове. Другите пет бяха изнесени встрани от основния и образуваха допълнителен комплекс, както в Сваямбанат. Върху две от тях бяха изобразени необикновените очи, върху останалите три — липсваха. Целият Будханат беше разгънат в четири редици. Всеки ред (освен последния) имаше специфична форма, напомняща мистична янтра, и представляваше фигура, състояща се от 20 ъгъла. Обиколих всеки ред, като се стараех да осмисля предназначението му, но не успях да се ориентирам. Докато броях ъглите, сядах на цимента и чертаех следващия ред, а до мен притичваха деца и с любопитство се вглеждаха в рисунката.

Децата, както и аз, не разбираха нищо, но тъй като те все още не бяха изгубили душевната си чистота, може би усещаха повече. Очите им следяха молива ми и се стараеха да различат в мистичната фигура нещо познато, което до неотдавна е било близко и родно там, откъдето бяха пристигнали. Изглежда видяното им навяваше нещо, но паметта за миналото бе останала далеч зад божествената бариера, изолирала Земята от най-същественото.

Стана ясно, че числото 108 е застъпено и тук. На горния ред, около основата на купола, изброих 108 ниши, във всяка, от които се открояваха фигурки на осморъки хора и всевъзможни зверове с фантастичен вид.

Кои бяха тези необикновени хора и зверове? Реших, че именно така са изглеждали съществата, живели на Земята в незапомнени времена, но някаква силна вътрешна съпротива категорично отхвърляше тази възможност. Започнах да се вслушвам в нея, но тя бе толкова неясна, че окончателно се обърках и като преминах към баналния вариант, си казах: „Всичко това са фантазии!“

Още веднъж обиколих фигурките и преброих нишите. Съпротивата в мен не ме напускаше, дори се засили и аз по никакъв начин не можех да намеря обичайната лекота и свежест в душата си. Какво ми става?! После мислите ми като че ли отплуваха надалеч и започна да ми се струва, че край нас съществува още един свят — невидим и неизвестен, че Бог съзнателно ги е изолирал един от друг и в този необичаен и невидим за нас свят живеят необикновени и незрими хора и зверове и… точно те са представени в нишите на Будханат.

„Ама ми се е развихрила фантазията“ — промърморих аз. Като всеки обикновен човек, не притежавах достатъчно способности, за да анализирам собствените си мисли, идващи от дълбините на подсъзнанието. Пък и глупавата човешка гордост не ми даваше възможност да се задълбоча в тях. Упорито въртях глава, стараейки се да вместя чувствата си в рамките на общоприетите представи. Не успявах. Опитвах отново, но напразно. Ако не бях постъпвал така, концепцията за холографската форма на земния живот щеше да се роди по-рано, а не след продължителни и мъчителни разсъждения над материалите от експедицията, когато природните факти ми подсказаха, че този невидим и неизвестен свят не само съществува на Земята, но е и много по-силен и значим. Дори бих казал, че е родоначалник на физическата форма на живот.

В онзи момент обаче оглеждах нишите и нищо не разбирах. На долния ред открих въртящи се цилиндри с гравирани тибетски букви. Задвижих най-близкия до мен — той се въртя дълго и плавно. Обиколих ступа и преброих цилиндрите — бяха 108. После забелязах, че един млад лама върви покрай тях и последователно ги завърта. Престраших се и го попитах дали това не е някакъв ритуал.

— Моля? — той очевидно не знаеше добре английски.

— Защо ги въртите? — сричка по сричка повторих на английски, сочейки цилиндрите.

— Трябва — отговори ламата.

— Защо?

— Как защо?

— Ами така, защо?

— Днес трябва да направя 108 обиколки и да завъртя всеки от 108-те цилиндъра — съвсем ясно отговори той.

— Преча ли ви?

— Не, тъкмо ще си почина. Вече направих 35 обиколки… без почивка.

— До вечерта ще извървите ли 108?

— Какво?

— Ще ви стигне ли времето да изминете 108 обиколки?

— А-а разбрах. Ще ми стигне, ако не ми пречат хората.

— Как ви пречат?

— Налага се да ги заобикалям и разстоянието се увеличава. Много хора, твърде много. А аз искам така да вървя, че да ги завъртам ритмично. Тогава и разстоянието ще е по-кратко. Какво ли ще стане, ако тръгна да пълзя?! — на по-добър английски каза младият лама. Изглежда в началото се беше притеснил.

— Какво? — не го разбрах аз.

— Да пълзя — повтори той.

— Как така?

— Трябва да „обуя“ нещо на ръцете си…

— Защо?

— За да стъпя по-напред.

— Не разбирам.

— Ще ви обясня. Слагаш чехлите на ръцете си, лягаш на земята и ги протягаш напред. После сваляш чехлите от ръцете, ставаш и стъпваш с босите си крака до тях. Отново слагаш чехлите, пак лягаш, протягаш ръце напред и така… пълзиш.

— А не може ли същото упражнение, но с чехли на краката?

— Не може. Само върху ръцете. При това трябва да завърташ с ръка цилиндрите.

— С чехъла в ръка?

— Не, без него. Така се пропълзяват 108 кръга около ступа. Някои хора прекъсват през нощта, най-силните обаче не прекъсват — нравоучително заяви младият лама.

— Докато пълзят, хранят ли се?

— Някои се хранят, но по-добре е да не се яде.

— А вие?

— Ами аз… ям.

— Каква е целта ви, обикаляйки ступа и завъртайки цилиндрите?

— Който направи 108 обиколки, най-добре пълзешком, ще пречисти душата си, но… няма да стане светец — отговори младият лама.

— А как се става светец?

— Когато направи 108 обиколки около свещената планина Кайлас.

— Интересно! Като ходи или като пълзи?

— По-добре пълзешком. Но такива хора днес няма. Древните са го правили.

— А защо въртите цилиндрите?

— Те са символ на колелото на живота: живот-смърт, смърт-живот… Ако умреш, задължително ще се върнеш към живот, а ако възкръснеш, задължително ще умреш.

— Ясно. Бих искал да ви попитам дали Будханат символизира свещената планина Кайлас?

— Казват, че е друга свещена планина.

— Коя? — не се стърпях аз.

— Не зная.

— А Сваямбанат?

— Старите лами твърдят, че е символ на свещената планина Кайлас.

Сърцето ми затуптя. Все по-отчетливо се оформяше впечатлението, че на земното кълбо съществуват две особено свещени места — планината Кайлас и Великденските острови, където по-всяка вероятност са разположени Градовете на боговете, които по нещо си приличат, а по друго се различават. Кой знае защо, и двата бяха намерили в Катманду своите символични отражения.

Разсъждавайки, започнах да търся връзката между тях и периодичните апокалипсиси, предизвиквани, както вече отбелязах в „Трагичното послание на древните“, от изместването на земната ос с 6666 км. Напълно логично беше предположението, че Градът на боговете в района на Великденските острови е бил първият и е построен, когато там се е намирал Северният полюс. След трите последователни апокалипсиса полюсите са разменяли местата си и планината Кайлас е станала Северен. Точно тогава е бил построен и вторият Град на боговете. С каква цел? На този въпрос нямах отговор. Отнякъде отново се прокрадна думата матрица.

— А вие чували ли сте за Града на боговете? — обърнах се към младия лама.

— Чувал съм за Страната на боговете, е… и за Града на боговете съм чувал.

— Къде се намират те?

— В Тибет — той посочи с ръка на северозапад.

— Около Кайлас?.

— Да, но лично аз не съм бил там.

— Последен въпрос, уважаеми лама. Кой е съставил плановете за Сваямбанат и Будханат?

Ламата се замисли за миг и тихо, сякаш споделяше тайна, рече:

— Шамбала. Там Буда е получил плановете и е научил хората да строят ступи.

— Благодаря ви — казах аз и отстъпих крачка назад, но продължих да го наблюдавам как прави обиколките си и завърта цилиндрите.

Орнаментите в непалските храмове са създадени от Кайлас

Докато очаквахме китайските визи, посетихме десетки храмове, пръснати из Катманду и близките околности. Невероятно беше, че в една тъй бедна страна са построени толкова изящни и великолепни храмове, представящи цялото многообразие на различните източни религии.

В повечето от тях се извисяваха огромни статуи на Буда. Вглеждайки се в лицата им, установих значителни разлики между тях. Имах чувството, че принадлежат на различни представители на атлантите, появявали се на Земята като пророци. И затова съзнателно разпитвах служителите, като им задавах един и същ въпрос:

— Кого изобразяват статуите? Буда?

— Почти Буда — най-често отговаряха монасите.

— Как да ви разбирам?

— Ами… това е Буда, но друг.

— Не разбирам.

— Да вземем вас, например. Вие сте си вие, нали?

— Да.

— Тук е същото, както вие сте вие, но друг вие. Ясно ли е?

— Не.

— Как така? — недоумяваха те и ме гледаха като малоумен.

— Как така аз мога да бъда друг?

— Можете, ако си останете самият вие, а не станете като всички. По същия начин Буда може да бъде друг, ако си остане самият той, а не стане като всички. Ясно ли е?

— Не.

— Как така не разбирате?

След подобни обяснения чак ме хващаше яд на традиционната витиеватост, характерна за източното мислене. Едва по-късно си спомних: по време на първата ни хималайска експедиция през 1996 година ламите също твърдяха, че не е имало само един Буда, че са били много. Изглежда и сега служителите в храмовете разбираха под „Буда“ хора от предишната цивилизация, а с израза „Буда не е като всички“ подчертаваха особения произход на пророците. Отначало бях убеден, че пророците са излизали от засекретени пещери в Хималаите и Тибет, където хилядолетия са пребивавали в състояние на сомати. Смущаваше ме обаче наличието на орнаменти около всяка статуя на Буда — в пещерите едва ли е имало смисъл да се обграждат с тях. В тази връзка си помислих, че е напълно възможно до неотдавна на Земята да е съществувал надземен град на последните от атлантите, в който са се извисявали прекрасни храмове с великолепни орнаменти. Може би точно оттам са идвали пророците и са обучавали хората как да строят храмове и дворци.

Идеята обаче ми се стори толкова фантастична, че я отпъдих. Оказа се, че не съм бил прав!

По-късно забелязахме, че във всяка от статуите ръцете на Буда изразяват определен жест, който от своя страна беше характерна, строго определена комбинация, способна да привлече тантрическата сила на Кайлас.

— Що за сила е това? — разпитвах аз служителите, насочили вниманието ни към загадъчната символика на жестовете.

— О-о-о… — извисяваха глас те и внезапно замлъкваха.

— На какво е способна тя? — настойчиво продължавах да разпитвам.

— На всичко.

— Може ли да съживи човек?

— Свещената Кайлас може всичко.

— Защо различните Буди са представени с различни жестове?

— На различните Буди свещената Кайлас дава различна тантрическа сила.

След подобни думи замлъквах.

В един от храмовете срещнахме човек с дълга коса, облечен в екзотични дрехи. На челото си имаше причудливо изображение. С дясната си ръка той направи странен жест, напомнящ на една от статуите на Буда.

— Хей! — подвикна ни той.

— Може би е йога? — наивно се учуди Равил, докато оглеждаше непознатия.

— По-точно — псевдойога — категорично отсече Селиверстов. Спрях се, посочих ръката му и попитах:

— Какво означава този жест?

— Небе — отвърна псевдойогата.

Направих произволна комбинация с пръстите си, показах му я и попитах:

— А това какво е?

— Също небе.

— На тоя все небе му се привижда — промърмори Рафаел Юсупов и състави сложна комбинация от пръстите на двете си ръце.

— И това е небе — кимна псевдойогата.

Селиверстов порови в чантичката си на кръста, измъкна една рупия и я протегна към него. После също направи сложна комбинация и му я показа.

— И това е небе — тъжно рече отшелникът.

Орнаментите в различните храмове едва ли са създадени случайно и вероятно изпълняват определена функция, но каква? По принцип бях запознат с формотропността на фините енергии и тяхната зависимост от формата на материалните обекти. Затова предполагах, че оказват влияние върху тях. Възможно е орнаментите да усукват около себе си онези видове фини енергии, които са необходими за човека, по-точно — за душата му, и по този начин да ги концентрират в храма, където хората не случайно усещат благотворното дихание на Бога.

Колко многообразен е финият свят! Колко е грандиозен и противоречив! За да може нематериалният живот да бушува и да се изпълва със страсти, Бог е създал бялото и черното и ги е накарал да се борят помежду си, като ги е подтикнал към постоянно движение напред, без да проявява милост към слабите и принасяйки в жертва безпътните човешки същества в името на великото понятие прогрес. За нас, обикновените земни хора, е непозната страстта на Оня свят — до нас достигат само отгласи от нея. Ние, физическите хора, все още сме неспособни да издържим на бурята на тези страсти, все още трябва да бъдем пазени от черното и негативното. Затова посещаваме храмовете и в мълчание поемаме положителните енергии, танцуващи под покривите им прекрасния танц на Доброто. Нашата душа също пее и танцува и няма постоянната грижа да се брани от вездесъщото черно. Там сме защитени от орнаментите, създадени в резултат на продължителни научни търсения от древните учени.

Навсякъде разпитвах за произхода на орнаментите и символите в непалските храмове.

— Не знаем — най-често отговаряха младите лами. — Питайте по-старите лами.

Старите лами се замисляха, дълго ни изучаваха с проницателен поглед и ако им вдъхвахме доверие, кратко и ясно отговаряха:

— Орнаментите и символите на храмовете в Непал са създадени в Кайлас.

— Нима планината сама ги е създала? Не са ли дело на хората от свещената Кайлас. Къде са те? Под Кайлас ли живеят или някъде другаде?

Старите лами се подсмихваха и уклончиво отговаряха:

— Те живеят и на Земята, и под Земята.

— Кои са те?

Ламите свеждаха поглед и оставяха въпроса ми без отговор.

— И досега ли съществува техният град? Къде се намира той? — досаждах им аз.

— Съществувал е и съществува.

— Как да ви разбирам?

— Съществувал е, но е станал невидим.

— Преместил се е в друго измерение?

От специализираните литературни източници знаех, че янтрите са мистични фигури, предадени на Земята от Висшия разум. Само хималайските йоги са наясно с тяхната роля и умеят да медитират с тяхна помощ. Как го правят, никой не знае. Та в литературата се твърдеше, че орнаментите и символите на Непал са разработени на базата на янтрите. И затова навсякъде разпитвах къде днес се съхраняват най-точните и автентични янтри.

— При хората — отговаряха ламите.

— При кои хора?

— При съвременни и при древни.

— Къде? В Шамбала?

— Това е известно само на Кайлас.

Един по-възрастен лама, виждайки отчаяния ми поглед, разказа, че комплексът на свещения Кайлас е бил изграден според плана на знаменитата янтра „Калачакра“ и затова оказвал силно положително влияние върху цялата земя.

— Откъде се е появила янтрата „Калачакра“? — попитах аз.

— Предадена е от Висшия разум.

— Защо казахте „комплексът на свещения Кайлас“, а не просто — свещения Кайлас? Около него е разположен град, така ли? Градът на боговете?

— Защо казахте, че комплексът на свещения Кайлас е бил изграден? Кой го е изградил?

Веднъж видях младеж, който изчукваше върху цилиндър някакъв орнамент. Разпитах го за източника на знанията му, за характера на орнамента. Задавах му въпрос след въпрос.

— Така повеляват учителите — неизменно отговаряше той.

— Кои са учителите?

Момчето замълча, сведе глава и продължи работата си.

Светената вода

В един от храмовете Сергей Селиверстов се загледа в чашите с вода, наредени върху дългата лавица, и се обърна към служителя, който мълчаливо ни съпровождаше.

— Може би тя попива фините енергийни вибрации, концентриращи се около орнаментите?

— Да, да, да… — бързо отговори служителят, явно нищо не беше разбрал.

— Ще ви обясня по-простичко. Водата поема божествената енергия, която кръжи около орнаментите, така ли е? — произнесе Селиверстов сричка по сричка.

— Да, да, да…

— Вие пиете ли от нея?

— Не, не пием.

— А какво я правите?

— Наливаме я на птиците, поливаме цветята.

— Птиците пият ли я?

— Рядко.

— А цветята по-добре ли растат?

— Както и с обикновена вода.

— Тогава за какво ви е? — искрено се учуди Селиверстов.

— Разбирате ли, след като пият от светената вода, птиците поемат от божествената енергия, която се съдържа в нея. Те отлитат и я отнасят със себе си. Хората ги наблюдават, а божествената енергия преминава в тях и ги прави по-добри.

— Звучи красиво…

— Ако птиците не искат да пият, тогава накисваме в светената вода зрънца и ги храним с тях — добави служителят на храма.

— А защо поливате цветята?

— Сър — служителят на храма доверчиво погледна Селиверстов, — цветята поемат от водата, израстват, после семената им се разпръскват от вятъра, падат на земята и от тях порастват нови растения. Но те не са обикновени, защото съдържат божествената енергия. Идват животни, изяждат растенията и я предават чрез млякото и месото си на човека, като го правят по-добър.

— Похвално е, че във всичко виждате добротата — заяви добрият по душа Селиверстов и сведе поглед, замислен изглежда над живота си, който беше набразден от предателства, унижения и несподелени стремежи.

— А освен това — грейнаха очите на служителя, — поръсваме със светена вода хората, които посещават нашия храм. Искате ли и вас да поръся?

След малко измокреният от обилното ръсене Селиверстов се усмихваше по детски щастливо. Този мой приятел, беззащитен по природа, прилича на голямо дете. Понякога се ежи и прави глупости, но вътре в себе си е внимателен и дълбоко почтен. И притежава онази човешка черта, рядко оценявана от прагматичните хора — с него винаги е леко. С него и обикновената храна става по-вкусна, и водката — по-пивка, а жените — по-красиви… И най-важното — край него мисълта ти тече гладко, идват ти идеи, защото с доброто си биополе той сякаш те опазва от лошите влияния.

— Хареса ли ви? — попита го служителят на храма.

— Да — усмихна се Селиверстов.

— Божествената енергия влезе във вас.

— Усещам.

Отклоних се от тях за няколко минути, а когато отново ги приближих, дочух:

— Защо ме разпитвате за Града на боговете? Не бива да питате. Това е забранена тема за непосветените. Те не биват допускани там… Времето не ги допуска. Там има други хора… не се виждат, но са там.

— Обичаят за светената вода оттам ли идва?

— Старите лами така казват…

— От Шамбала?

— Не мога да говоря… Харати ще чуе.

Детето лама

В един от храмовете помолихме за аудиенция при главния лама. Въведоха ни в изискано обзаведена зала, в средата, на която имаше трон. На него седеше малко момче и се взираше в нас със сериозните си очи.

— А къде е ламата? — обърна се Рафаел Юсупов към жената, която ни съпровождаше.

— Негово величество е пред вас — отговори тя. — Той не разговаря. Но вече се държи като истински лама.

Приближих се до него и помолих Равил да ни снима, но жената каза, че с великия лама трябва да се държим с по-голямо уважение. Оказа се, че е трябвало да седнем до него на постелката, почтително да притиснем длани и смирено да погледнем към момчето. Рафаел Юсупов безропотно се подчини.

Впоследствие узнахме, че малкият лама се нарича Ямгон Конгтрул Ринпоче Четвърти и е четвъртото прераждане на Великия лама. Портретите на предишните трима висяха по стените.

— Как разбрахте, че точно това е детето? — попита Рафаел Юсупов.

— Обясниха ни, че Висшият разум е предал съобщение през коя година, кой месец, ден и час ще се роди момчето, в чието тяло ще се всели духът на Великия лама. То се появи на бял свят в семейството на беден селянин, след известно време бе отделено от близките си и сега живее под надзора на наставнички, които го възпитават.

— Любопитно ми е как сте определили семейството? Та нали продължителността на бременността се колебае в известни граници — задълба в подробности Рафаел Юсупов.

— Използвахме интуицията си — гордо отвърна жената.

— Даутфул (съмнително!), много даутфул — смесвайки руски и английски, пророни Селиверстов.

— Подсказаха ни — не се предаваше жената.

— Кой?

— Харати.

— Кой е той?

Харати ще ни насочи натам, където хората остаряват

На другата сутрин Равил, Сергей и аз запарихме чай, извадихме салама и събудихме за закуска Рафаел Юсупов.

— Ама че история! — промърмори той, подавайки глава изпод одеялото. — Присъни ми се Харати.

— И как изглеждаше той?

— Ами… голям и прозрачен.

— А какво правеше?

— Не успях да видя, вие ме събудихте!

Закусихме и тръгнахме към един от манастирите, надявайки се на нови сведения за Шамбала, Града на боговете, Кайлас и… Харати. Там заварихме един от монасите, приведен над тибетските текстове. Нахално се приближих до него и се опитах да го заговоря.

Монахът ме погледна с големи тъжни очи.

— Кой сте вие? — попита той.

Представих се и му разказах за целите на нашата експедиция до Тибет.

— Наричат ме Анг — неочаквано произнесе монахът.

— Приятно ми е. Много ли са древните тайни, описани в тибетските текстове?

— Искате ли да видите свещения Кайлас? — отвърна с въпрос монахът Анг.

— Да. Мислим, че там е Градът на боговете. Искаме да го изследваме.

— Едва ли ще получите разрешение — погледът на монаха помръкна. — Вие не умеете да се молите така, че Той да ви чуе…

— Кого трябва да молим?

— Съвсем се обърках аз. Харати.

— Кой е Харати? Човек от тайнствената Шамбала?

— Не мога да кажа кой е Харати — замисли се монахът Анг, — но зная, че в Непал всичко е свързано с Шамбала. Хората са глупави, не четат тибетските текстове, а дори и да ги четат, не ги разбират и не усещат Силата на древните писания.

— А Харати…

— Не споменавайте повече името му — прекъсна ме монахът. — Ще ни чуе!

— Опасно ли е?

— Харати може да ви насочи натам, където хората остаряват…

— Къде се намира това място? В Града на боговете?

— Да, там е.

— А… как би могъл да ни насочи?

— Харати може всичко. Той владее великата тантрическа сила на свещения Кайлас — заяви монахът Анг.

— Как да узнаем повече за него?

— Недалеч от Катманду има храм на Харати.