Златните плочи на Харати

Честно казано, скучно ми е да пиша тази глава. Написал съм толкова отчети за спортни походи (особено, когато се борех за званието майстор на спорта на СССР), че бях възприел напълно бюрократично-суховатия стил на подобни изложения. Трудностите на маршрута и начините за преодоляването им изискват специфичен език. Затова няма да разказвам за целия поход в Хималаите, чиято цел беше да се подготвим физически за тибетската експедиция. Ще се спра само на някои любопитни моменти.

Как протече тренировъчният поход

От Катманду до град Покхара пътувахме с автобус. Оттам, следвайки туристическата карта, смятахме да стигнем до подножието на планината Анапурна, да се изкачим на 5000 метра височина и да се върнем обратно: Надявахме се да подобрим физическата си форма и да се адаптираме към високопланинската атмосфера — абсолютно необходимо условие за успеха на тибетската експедиция, където ни очакваше дълъг престой на височина 5000–6000 м.

Към Покхара мътен порой от кал и камъни пресече и без това лошия път. Такова чудо не бях виждал в живота си. Мощната, ръждива на цвят вода се движеше с бясна скорост и повличаше със себе си не само камъни, но и огромни морени. От двете страни на пътя хората, наизлезли от автомобилите си, наблюдаваха втрещени кално-каменната стихия. Ние също се приближихме.

— Каква сила и мощ! — възкликна Рафаел Юсупов.

— Това е то природата — многозначително заяви Селиверстов. След като пороят понамаля, един смелчак с джип реши да рискува. Колата му затъна още в началото и опасно се наклони.

— Обърни предницата по течението, ще те преобърне, смотаняко! — развика се Селиверстов, ръкомахайки енергично.

Сякаш разбрал руската реч, водачът насочи предницата на автомобила по течението, задържа се стабилно и така си остана насред водата.

— Носът винаги трябва да следва вълната — самодоволно заяви Селиверстов.

Едва след четири часа нашият автобус се опита да пресече рисковия участък и… затъна.

— Спасявайте апаратурата! — скочи Рафаел Юсупов. — Вдигайте я високо!

— Утре целият ще съм в синини — изохка Селиверстов, като държеше слънчевата батерия над главата си.

Когато нивото спадна, някак си успяхме да избутаме автобуса и продължихме.

Късно вечерта, мръсни и ядосани, вечеряхме в някакво затънтено ресторантче, а рано на другата сутрин потеглихме по предначертания маршрут. Апаратурата изпълваше раниците ни. Аз мъкнех на гърба си слънчевата батерия, която, доколкото знаех, съдържаше доста олово. През първия ден трябваше да се изкачим до 1000 метра височина и да изминем около 22 километра.

По пладне си спомних злополучната вечеря в ресторанта. Усетих гадене и слабост, раницата съвсем ми натежа. Триста метра преди мястото, където трябваше да нощуваме, окончателно се скапах, седнах край пътя и повърнах. „Слабак! Слабак! — повтарях си между пристъпите. — Не издържам! Да не би да съм остарял? Та нали миналата година, макар и с още по-тежка раница, пак тук, в Хималаите…“

Един непалец, появил се неизвестно откъде, взе раницата ми. А аз, напълно изнемощял, едва се довлякох до мястото за нощувка. По пътя повръщах още.

През втория ден лежах в селското хотелче, а момчетата се грижеха за мен, проклинайки „шефската“ салата, с която вероятно се бях натровил. На третия ден отново тръгнахме. Усетих със задоволство, че мускулите ми възвръщат силата си, а от гаденето нямаше и помен. Винаги ми е трудно да уловя първоначалния ритъм на спортното ходене, но впоследствие почувствах как се превръщам в движеща се машина, която се управлява от главата и крачи неуморно с раницата на гърба. Спортният туризъм в Хималаите се различава от обичайните за Русия планински преходи — тук няма нужда от палатки и лагери. Навсякъде са прокарани пътища, а край тях се намират малки мотели, където човек може не само да преспи, но и да хапне и пийне.

Към Анапурна вървяхме по течението на каскада от водопади. Пътечката лъкатушеше по върховете и се спускаше в дълбоки падини. По тази причина маршрутът се увеличаваше със 700–800 метра, които катерехме отново от другата страна на падината. Времето беше горещо и непрестанно валеше.

Най-много ни досаждаха пиявиците. Попаднали върху кожата, те безболезнено проникваха в нея. Оказа се, че при размер от 3 до 5 милиметра пиявицата, като поеме кръв, може да нарасне колкото пръст на възрастен човек. Веднъж, поглеждайки часовника си, забелязах още една „верижка“, черна на цвят. Когато я откъснах и изхвърлих, кръвта ми не спря повече от час — тези животинки отделят вещество, което пречи на съсирването.

Колкото по-нависоко отивахме, толкова по-често виждахме островърхи скали, по които не беше възможно да се изкачим дори ако владеехме до съвършенство алпинистката техника. Бяхме спрели за кратка почивка, бяхме свалили раниците и пушехме. Наблюдавах мълчаливо отсрещните върхове и се мъчех да си припомня в коя точно от книгите си Николай Рьорих отбелязваше, че местните жители виждали по тях хора, които неизвестно как се появявали и изчезвали.

Отърсих се от мислите си, метнах отново раницата и тръгнах по пътеката след Селиверстов. Сергей, способен да изяде сто пелмени наведнъж, въпреки мощната си фигура, вървеше леко и свободно. Само понякога, докато преодоляваше поредното препятствие, с плътния си гърлен глас изричаше далеч не най-изисканите руски слова. На лицето му обаче винаги бе изписана типичната за него доброта. Единият от непалците, който му стигаше до гърдите, веднъж го посочи и каза:

— Каинт, вери каинт! (Добър, много добър!)

Странно, че пиявиците не го нападаха. За разлика от Рафаел Юсупов, който се оказа лакомство за тях. Учен физиолог до мозъка на костите си, Рафаел Гаязович се отнасяше философски към животинките и често повтаряше, че всяко божие създание има право да се храни така, както му е отредила природата. Той не искаше да се мокри от дъжда и винаги носеше многоцветен чадър, с кой го изглежда сьбаряше пиявиците от храстите върху себе си.

Рафаел беше убеден, че докато придобива спортна форма, човешкият организъм се нуждае от по-голямо количество вода и мастни киселини, затова упорито препоръчваше да се пие много вода и да се яде масло.

— Повдига ми се вече от вода и масло — избухна Селиверстов, — искам попара.

— Нищо не разбираш — спокойно му обясни Рафаел Юсупов. — При разграждането си мастните киселини се нуждаят от солидно хидратиране. Тогава придвижването на електрона по веригата цитохроми се осъществява лесно и се образува аденозинтрифосфатната киселина, необходима за мускулните влакна. Запомни, Сергей Анатолиевич, вода и масло — това е нужно на един турист. Човешкият организъм винаги трябва да се запасява с вода. Да се запасява. Разбра ли?

Издръжлив по природа, Рафаел Юсупов не понасяше неясните и неопределени ситуации, при които е трудно да прецениш силите си. Току-що бяхме изкачили поредния връх и опитният ми поглед определи, че насрещният е със 100–200 метра по-висок. Спуснахме се в клисурата и аз заявих, че изкачването ще отнеме 40–50 минути. След малко срещнахме двама непалци. Рафаел размени с тях няколко думи и веднага се обърна към мен.

— Ернст, колко време според теб ще изкачваме върха?

— Максимум трийсет минути — отвърнах аз.

— Местните хора казаха, че остават около два часа! А скоро ще се стъмни! Няма ли да се наложи да нощуваме тук?

— Какви два часа! — възмутих се аз. — Насрещният склон е по-нисък от склона, по който се катерим сега. Погледни, не виждаш ли, че сме го преполовили? Не слушай непалците! Остават ни не повече от двайсет-трийсет минути!

И наистина след двайсет минути се озовахме на върха.

— А аз не ти повярвах — усмихна се Рафаел. — Мобилизирах силите си, за да издържа двучасово катерене. Включих в организма си стресовата система на Ханс-Селие. И колко адреналин изхабих напразно!

— Жалко за маслото, т.е. … за мастните киселини — язвително подхвърли Селиверстов. — Пази се за Тибет, там ще е по-трудно.

Дори в банални ситуации Рафаел Юсупов винаги намираше нещо интересно и ободряващо.

— Вижте, пред нас е „пирамидалният Селиверстов“ — извика веднъж той, сочейки Сергей, облечен в дъждобран, който така бе прилепнал към тялото му, че по форма наистина приличаше на триъгълно природно образувание. После Рафаел Гаязович подхвана темата за пирамидалността на повечето от анатомичните структури, включително и на части от белтъка на колагена и на ДНК, и заключи, че йогите целенасочено заемат определени пози, за да придадат на тялото си пирамидален вид.

— Ще се нагледаме на пирамиди — изпъшка Селиверстов и свали дъждобрана.

Равил Мирхайдаров е от онази категория хора, които могат да се охарактеризират с една дума — живаци. Той е физически и морално държелив и създава впечатлението, че във всяка ситуация се чувства добре. Когато раницата го притиска, той се радва, че има сили да я мъкне; когато вали, е доволен, че боксерките му са още сухи; когато му е тъжно, се утешава, че в живота има и по-лоши неща. Лицето му винаги сияе, гласът му е бодър. Умее да плаче и го прави така, както могат само добрите, силните и романтичните мъже, онези, които са любимци на жените. С удоволствие наблюдавах искрената му радост, докато се снимаше на фона на Анапурна. За пръв път бе в чужбина и то къде? В Хималаите!

Равил почти не ядеше препоръчваното от Рафаел Юсупов масло. Предпочиташе т.нар. далбат — основната храна на непалците, която се състоеше от ориз със зеленчуци, олио и дребни зрънца, по вкус напомнящи на соя или леща. И повтаряше, че местните жители ненапразно са избрали това ястие. Дори Селиверстов немееше пред количествата далбат, които ни поднасяха в крайпътните мотелчета.

През един от поредните престои се запознахме с две американки. Те бяха високи, както се казва — с „едра кост“, и много обичаха далбат. Два-три пъти спирахме да нощуваме на едни и същи места и те неизменно, както и Равил, поръчваха на вечеря и на закуска само далбат.

— Далбат из вери гут — апетитно повтаряше по-едрата от тях.

— При това количество въглехидрати, които се съдържат в далбата — промърморваше Рафаел Юсупов, — върху едрите им кости ще се натрупа толкова сланина…

— И колко мастни киселини има! — иронизираше го Селиверстов.

— Къде?

— В сланината.

Тайната на числото 108

В един от мотелите, където ни нападнаха рояци от нощни пеперуди, със Селиверстов заговорихме за числото 108. Сергей беше събирал половин година литература по въпроса и сега, като отпъди нахалната пеперуда, каза:

— Спомняш ли си, че между линията Кайлас-Великденските острови-египетските пирамиди, и линията мексиканските-египетските пирамиди, се образува ъгъл от 108 градуса?

— Спомням си — отвърнах аз.

— Открих много интересни данни за числото 108. Оказва се, че то е константа в ред области на науката. Сергей Борисович Проскуряков има цяла монография за него. Той отбелязва например математическите закономерности, установени при египетските пирамиди: всяка страна от основата на пирамидата Микеринос е 108 метра, на пирамидата Хефрен — 108 × 1,08¹⁰ метра.

— Интересно — продумах аз.

— Проскуряков привежда и данни от астрономията и физиката — Селиверстов прехвърли няколко страници от тетрадката. — Ето, виж:

— Интересно — като автомат изстрелях и махнах от главата на Селиверстов две пеперуди.

— Виж, колко са! — възкликна той към прозореца, върху който наистина се удряха стотици пеперуди, неизвестно как попаднали в стаята.

Изтичах бързо да потърся собственика на мотела и той, без да губи присъствие на духа, с метла ги изпъди навън и се извини.

— Жал ми е за животинките — тъжно каза Селиверстов. — Ако и нас, хората, ни изметат така? Може би те летяха към мечтата на живота си — към светлината?!

Погледнах пречупените им крилца на пода и го помолих да продължи разсъжденията си за числото 108.

— То е константна величина в биологията и медицината — продължи той. — Съотношението между дължината на торса и дължината на черепа е 108 × 10¹, а съотношението на дължината на нуклеотидната двойка в спиралата на ДНК при всеки жив организъм към числото K е 108 × 10^–10 см.

— Я виж ти!

— Известно е, че броят на зърната в броеницата е 108, а камбаните в будистките манастири на Нова година бият 108 пъти — продължи Селиверстов.

И двамата замълчахме, загледани в прозореца, около който отново кръжаха переруди.

— Да разделим 360, т.е. окръжността, на 108 — прекъсна мълчанието Селиверстов. — Какво ще получим?

— Ами … 3,33. Чел съм, че в древността е било известно друго число 71, което не е равно на 3,14. Дали 3,33 не е древното число?

— Защо не? — замисли се Селиверстов. — Напълно е възможно преди Всемирния потоп да е имало друго К, ако допуснем, че и времето, и пространството са били други. Да вземем например факта, че древните хора са живеели значително по-дълго от нас. Убеден съм, че математическите характеристики на пространството и времето оказват влияние върху константната величина 7C. Днес е трудно да го проумеем. И не е лесно на съвременните математици да го докажат. Но… ако те можеха да се прехвърлят в друго пространствено измерение, с други характеристики, веднага биха осъзнали, че константата П може и да е друга. Кой знае, може би в друго измерение и кръгът да е с друга форма?

Пеперудите започнаха да ме изнервят. Не можех да разбера защо се удряха в прозореца, опърляха крилете си на свещта (в мотела нямаше ток) и падаха на масата.

— Сигурно хималайските пеперуди приличат на нашите еднодневки — пророних аз.

— Кой знае? — обади се Сергей. — Може би живеят в друго времево измерение и за тях един ден е цяла вечност, цял един живот.

Продължавах да ги наблюдавам с интерес, докато Селиверстов изчисляваше нещо върху листа. След малко вдигна глава:

— Шефе, виж какво се получи.

— Какво?

— Ако от предполагаемо древно число 71, равно на 3,33, се извади съвременното П, т.е. 3,14, ще се получи 0,19. Ако 0,19 се умножи по 3, се получава 0,57, което би могло да се интерпретира като 57 градуса. А една от мерните единици в геометрията — радианът, е равна на 57 градуса. Интересно, нали?

— Наистина, интересно. Само че защо умножи по 3?

— Често казано, не знам. Умножих го и туй то. В главата ми се завъртя нещо за Кайлас и…

— Странно, че числото 108 се появя и в Сваямбанат, и в Будханат: 108 цилиндъра, 108 ниши с божества, 108 малки ступи. Как ти се струва, дали в Града на боговете няма да открием 108 пирамиди?

— Знае ли човек! Намерим ли Града на боговете, ще ги преброим — засмя се Сергей.

В онзи момент, когато в хималайския мотел, заобиколени от безброй нощни пеперуди, с моя приятел и съратник обсъждахме числото 108, аз и не подозирах, че след публикуването на този материал във в. „АиФ“ ще ни засипе лавина от злостни писма. Авторите им отричаха напълно всички закономерности, свързани с това число, а нас ни наричаха „долнопробни самозвани математици“. Четях писмата им и най-вече се чудех на степента на гнева, предизвикан от безобидните ни математически изчисления. И си мислех, че този чудовищен гняв може би е подсъзнателен и е породен от дяволското противопоставяне на осъзнаването и възприемането на една от скритите закономерности в природата.

Как живеят местните жители на Хималаите

Те са ниски и слаби, с жилести крака и ръце, дори и лицата им са белязани от трудния начин на живот. Сексуално хималайските жени биха привлекли само еротоманите, макар вероятно мъжете да са на същото мнение за нашите жени.

Характерна особеност тук е липсата на нормални пътища. Затова всеки разчита преди всичко на собствените си два крака. За тази цел би трябвало да се ползват добичета — коне, мулета и магарета, но те се срещат рядко. Причината изглежда е не само в традицията, разглеждаща човека като ходеща машина, но и в отсъствието на пасбища по стръмните склонове. Всеки по-удобен участък, където няма дървета или камъни, се използва за терасовидно земеделие. Отглеждат се ориз, царевица, дал и други зеленчуци. Хималайците приготвят от тях основната си храна — далбат, която поглъщат с усмивка на умиление. Те смятат, че е по-добре да мъкнеш всичко сам, отколкото да разчиташ на лакомите коне или мулета, които изяждат всички насаждения.

За пренасянето на по-тежки товари обикновено се използват плетени кошове. Веднъж видяхме как в такъв кош пренасяха болен старец. Четирима младежи се изкачваха по стръмнината, като си предаваха коша със стареца.

— Накъде сте го понесли? — попитах ги аз.

— В болницата, в града.

— Колко превала минахте?

— Четири.

Знаех, че височината им е около 500–800 метра. А ги очакваха още три.

Липсата на пътища е белязала всички страни на хималайския живот. Пътеката тук е като линията на живота. Затова в много участъци те са застлани с камъни, направени са стъпала. Всяко семейство дава своя дан в ремонта на пътеките. Смята се за особено изискано, ако отидеш на любовна среща през три превала или донесеш на любимата си брошка от града.

В Хималаите думата пътник е свещена. Тук винаги ще го нахранят и приютят, като деликатно ще подхвърлят: „Добре би било, ако платите“. Веднъж срещнах мъж, уморено поседнал преди следващия преход. Попитах го:

— Щастлив ли сте?

— О-о… — усмихна се той широко, от цялата си душа. А после, нарамил коша с дървата, продължи пътя си.

Като завършихме тренировъчния поход, с автобус тръгнахме от Покхара до Катманду, а оттам трябваше да поемем към Тибет. Селиверстов, който седеше до мен, измъкна уокмена, сложи си слушалките и се усмихна доволно.

— Шефе, искаш ли да послушаш? — попита той.

— Да.

Надянах слушалките и потънах с наслада в прекрасната музика. Чувствах се силен и здрав, тялото ми, в отлична физическа форма, усещаше онова, което медиците наричат „мускулна радост“.

В този миг изобщо не можех да си представя как Тибет ще изтощи силните руски мъжаги, и как веднъж аз, превивайки се от болка, ще падна върху рехавата тибетска трева и ще заплача.