Златните плочи на Харати

— Как друса само, направо си оставаш без вътрешности! — провикна се Селиверстов от задната седалка на джипа.

— При теб поне има какво да се друса. На връщане ще си само кожа и кости, ако изобщо си жив — промърмори кльощавият Рафаел Юсупов.

— Стига, ще ме урочасаш.

— Нали знаеш за двамата американци и германци, които наскоро не се върнаха от Тибет? Къде са се дянали? Загинали ли са или… е задействал законът на джунглата? А и четиримата алпинисти, които се изкачиха на един от върховете на Кайлас, след което за една година се състарили и умрели.

— И като добавим, че ще минем и през Долината на смъртта и ще застанем пред Огледалото на царя на смъртта Яма… — изхили се Равил Мирхайдаров.

— Забравяте за омагьосаното Място на гладния дявол, където се материализират лошите мисли — Селиверстов изгледа строго Рафаел и Равил. — И престанете да злорадствате! С колко опасности съм се сблъсквал! С шефа в Хималаите сме преживели и лавини, и сигхи, и мъртва вода, и психоенергийни бариери…

— Рискът е благородно нещо. Всеки изследовател, особено ако е и пътешественик, рискува не само честта си на учен, но и живота си — патетично обобщи Рафаел Юсупов.

Пътят, по който пътувахме, след като пресякохме границата между Непал и китайски Тибет, наистина всяваше страх и се виеше над бездънни пропасти. Веднъж се озовахме под водопад, който се изсипваше от отвесна скала. Беше се образувало огромно корито и колелото на джипа пропадна, плъзна се и надвисна над пропастта.

— Ва, ва, ва! — извика шофьорът.

— Това беше тибетското „ох“ — изкоментира Рафаел Юсупов. От жестовете му разбрахме, че веднага трябва да се скупчим в противоположната страна на кабината. Сторихме го внимателно и пребледнели от ужас. Трите колела с мъка изтеглиха четвъртото, то опря в земята и ние продължихме напред.

Едва вечерта достигнахме до малкото китайско градче Джанг-ну. Минахме през още една митническа проверка и продължихме все така по ръба на пропастта, за да стигнем до селището Ниалам, където пренощувахме.

— По-добре се пътува нощем — не се вижда нищо — въздъхна с облекчение Рафаел Юсупов.

Що за хора са тибетците

За селцето Ниалам, разположено в една клисура на 3750 метра височина, ми бяха казали, че е типично за Тибет. Настанихме се в местното хотелче, чиито легла бяха покрити с оригинални кувертюри, изтъкани от козината на як. Вечеряхме месо от як и пихме чай, в който беше добавена лой от як. Чаят имаше необичаен вкус.

Сутринта се разходихме из селището. Първото, което привлече вниманието ми, бяха червените ленти с пискюли, вплетени в косите на мъжете и жените. За ролята им в унищожаването на въшките знаех от разказа на англичанина Тим. Пред прага на една от къщите възрастна жена старателно преглеждаше косата на друга, като от време възбудено подвикваше, докато смачкваше гадинките.

Лицата и ръцете на децата не блестяха от чистота. Те сякаш имаха вроден инстинкт да просят. В мига, в който погледнах един от потомците на хората, възродили в древността цялото човечество, той веднага протегна ръка и рече:

— Господине, дай.

Извадих от джоба си китайски юан и го подадох на хлапето. Вместо да благодари, то здраво се вкопчи в ръкава ми и тропайки с крак, настойчиво заповтаря:

— Дай, дай, дай…

Отнякъде се появиха още момчета и момичета, които изтикаха конкурента, увиснал на ръката ми, и заджафкаха същата дума. Извадих още няколко юана и им ги подадох. Те се нахвърлиха и дори скъсаха една от банкнотите. Тръгнах обратно към колата, съпроводен от негодуващите им викове и един камък, който хвърлиха след мен.

Трябва да отбележа, че в селцето срещнахме и деца с обръснати глави, които не просеха. Изглежда те бяха от по-заможните среди на тибетското население. Но възрастните мъже задължително имаха плитка с червена лента. Обясниха ни, че тя е признак на мъжко достойнство.

Видяхме и как мъжете носеха одрани животни, най-често овни, чието месо бе покрито с тънка коричка. Любознателният Рафаел Юсупов ги разпита и разбра, че тук месото не се разваля дори на открито. Леко изсъхва, като се покрива с коричка и се запазва дълго време. Причината бе в липсата на насекоми във високопланинските местности.

Неведнъж виждахме и как местните хора ядат сурово месо, без дори да го осоляват. По лицата им бе изписано блаженство. Да разпалиш огън и да свариш месо на височина 4000–5000 метра не бе лесна работа.

Натоварихме багажа си на камион и продължихме напред.

След селището Наилам проходът се разшири и пътят стана по-удобен. Изкачвахме се все нагоре, за да пресечем един от хималайските хребети.

Често срещахме натоварени с трева якове. Сеното, което тук не косят, а режат със сърп, се събира на купи за добитъка. През зимата върху него се образува плътна снежна кора, която животните разравят, за да ядат измръзналата и загнила трева.

Тук-там, под 4000 метра височина, се виждаха малки участъци, засадени с ечемик и картофи. Тукашните картофи рядко превишаваха размерите на кайсия.

С усилие се изкачвахме нагоре, докато стигнахме до най-връхната точка на превала на хималайския хребет на височина 5500 метра. Излязохме от колата.

— Я виж ти — дишам дори на такава височина! — учуди се Селиверстов.

Пред нас се простираше гордата верига хималайски хребети. Трудно беше да се повярва, че всеки от тях е с височина 7000–8000 метра. Снимахме се. От северната страна на хребета започваше Тибет — загадъчен и суров.

След превала се спуснахме около километър надолу и тръгнахме на северозапад по равно плато, високо около 4500 метра. Рядка ниска трева покриваше почвата. Тук-там ручеи пресичаха платото. Нашите коли с рев ги преминаваха. Пътувахме и пътувахме, когато насред безлюдната равнина видяхме самотна жена с огромна кожена шапка и гердан.

— Накъде ли е тръгнала сред тази пустош? — зачуди се Селиверстов.

Спряхме и помолихме шерпа да я разпита. Наблюдавахме как тази прилично облечена жена с достойнство му отговаряше. Разговорът приключи и жената продължи пътя си.

— Отива към свещения Кайлас — обърна се към нас шерпът.

— Да я закараме! — предложи Селиверстов.

— Не, не, не бива — викна той, — не бива да я караме!

— Защо? — настоях аз.

— Вие — шерпът се почеса зад ухото, — трудно ще разберете. Защото е нещо нерационално, но според нашите обичаи е въпрос на достойнство.

— И какво е то?

— Всеки пеш трябва да стигне от своя дом до светинята на Тибет и да й се поклони. Това е главната цел, която осмисля живота на тибетците. Тибет е много голям, хората не могат да стигнат до свещения Кайлас и да се върнат за цяла година. Често загиват по пътя. Ако човек усеща, че няма да успее, той се връща, за да тръгне на другата година отново.

— Това ли е същността на тибетското поклонничество? — попита Рафаел Юсупов.

— Как да ви кажа — смути се шерпът, — това е наш обичай…

— Защо?

— Не зная — рече шерпът и сведе поглед.

По-късно ние често срещахме самотни поклонници или на групи, насочили се към Кайлас, облечени в празнични дрехи.

— Защо отиват предимно жени? — попита Селиверстов.

— Жените съхраняват гордостта на Тибет — отговори шерпът.

— В какъв смисъл?

— М-м-м… — измънка нещо неясно нашият шофьор и замлъкна.

Вече отбелязах, че покрай пътя често подминавахме малки селца. Повечето тибетци живеят в опушени черни палатки, които периодично местят заедно със стадата си. Когато ни забелязваха, овчарите се приближаваха на известно разстояние от нас и ако ние спирахме за почивка, дълго и мълчаливо ни наблюдаваха. Бяхме им интересни.

А ние опъвахме палатките, разтоварвахме целия си багаж и се занимавахме с различни неща под втренчените им погледи. Понякога се приближавахме към тях и им давахме по нещо — пакет сладкиши или бонбони. Те ги взимаха, без да помръдват от местата си, и продължаваха да ни наблюдават.

— Чувствам се все едно, че правя секс на сцена — възропта Селиверстов.

Помолихме шерпа за съвет, като му обяснихме деликатно ситуацията.

— Те са гладни и много бедни — отговори той.

— Но защо тогава не изяждат веднага храната, която им даваме — усъмни се Рафаел. — А и стадата овце…

— Те искат вкусна, сготвена храна, а не сурова… Искат хубави палатки, да готвят на газ, да ядат хляб, да имат електричество. Имайте предвид, че могат да вземат всичко — дори празна консервена кутия.

Този ден нощувахме на брега на езерото Пойкетсо. Под зорките погледи на овчарите направихме лагера и шерпът ни посъветва да скрием вещите си в палатките и ги държим в ръце през цялата нощ.

— Иначе ще ги откраднат — обясни ни той.

— Дори и ако си вътре в палатката? — смутен попита Рафаел.

— Не, крадат само когато няма човек — отговори шерпът.

Събудихме се, прегърнали багажите си, и отново видяхме тибетците, които безмълвно ни наблюдаваха, сякаш не бяха помръдвали от местата си през цялата нощ. Естествено на сутринта ни се ходеше до тоалетна. Но пред очите на овчарите! Някои от нас се скриха зад палатките, други им обърнаха гръб, а Селиверстов с широка крачка се насочи към близкото възвишение.

В условията на високите планини оцеляването е проблем, който възниква всеки ден и всяка минута. Безкрайно трудно е не да живееш, а да оцелееш. Основното, което липсва в Тибет, е огънят. Ние, хората от цивилизацията, мъкнехме със себе си газови бутилки. Заради разредения въздух газта гореше лошо, но все пак даваше някакъв пламък. А тибетските овчари, които не разполагаха с газ, горяха сухи корени или изпражнения. Веднъж взех сухи парчета от яково изпражнение и реших да разпаля огън на височина около 5000 метра. Духах, духах, то тлееше, но изобщо не се разпали. Така и не разбрах как се справяха местните хора.

Друг път забелязах на един хълм, на около 6000 метра височина, двама тибетци. Застанали неподвижно, те гледаха на северозапад.

— Какво гледат? — попитах шерпа.

— Към свещения Кайлас.

— Но оттук Кайлас не се вижда?!

— Любуват се на лъчите, излизащи от Кайлас.

— Какви лъчи?

— Вие не можете да ги видите. Те казват, че лъчите са много красиви.

— Интересно…

Срещите с тибетците оставяха у нас странни впечатления. От една страна, забелязвахме високата одухотвореност на тези хора, способни гордо да понасят лишенията, за да се докоснат с душите си до най-важната светиня на Тибет — планината Кайлас, а от друга — пълна безпросветност и диви нрави.

„Как тези две качества се съчетават в един и същ народ?“ — питах се аз, без да мога да си отговоря.

Ясно беше, че силният религиозен елемент е продиктуван не само от теософския характер на развитие в тази тайнствена страна, но и от подсъзнателното усещане за величието на миналото. Точно тук, на Вечния континент, след Всемирния потоп е създаден първият земен човек — тибетецът. Големите хора, клонирали тибетците, са се грижели за тях като за свои деца и са ги наставлявали как да вървят по пътя на истината в продължение на хилядолетия, като не им давали възможност да подивеят и да се самоунищожат. Те ги напътствали до онзи стадий на духовно и физическо съвършенство, когато тибетците започнали да напускат родния Вечен континент и да населяват нови земи. В продължение на хилядолетия овладявали нови континенти. На различните земи тибетците променили своя облик, но продължавали да съществуват. Някои от тях подивели и изчезнали, но други пуснали корени и създали нови цивилизации.

След време тибетците, разпръснали се по Земята, забравили коя е тяхната древна родина. Срещали чужди на духа им горделиви, високомерни и странни хора. Тибетците се вглеждали в техните очи и усещали, че не са техни събратя, че са други и различни. Разбрали, че жените на тези надменни хора могат да раждат деца и от тях, тибетците. Все пак те се стараели да не се смесват с горделивите хора, които също ги отбягвали, но смешението продължавало. На Земята вече кипял бурен живот. И в основата му стоял тибетският клон, рожба на Шамбала.

Колата подскочи от някаква буца. Мисълта за високомерните хора отлетя. Шофьорът сякаш напук пусна изнервящата ме китайска музика. В този миг не знаех, че след няколко години ще тръгнем на нови експедиции, от които ще стане ясно, че „следпотопният нов земен човек“ е бил клониран на няколко места на земното кълбо и че те са свързани от една линия, тръгваща от свещената планина Кайлас. Но за това ще поговорим в новите книги, които възнамерявам да напиша в промеждутъците между хирургическите операции.

Помолих шофьора да спре музиката. Мислите ми отново започнаха да се събират и стигнаха чак до Тибет, прелитайки над територията, по която пътувахме. Проумявах, че Големите хора, живели едно време в кралството на йогите и отгледали тибетския клон, след разпръсването на тибетците по земното кълбо са сметнали мисията си за приключила и са се спуснали в прекрасния подземен свят на Шамбала.

А какво е станало с тибетците, останали на Вечния континент и досега? Разсъждавайки над този въпрос, стигнах до извода, че и коренните тибетци са изиграли ролята си, давайки основния кълн за човечеството на Земята. Но прекрасната Шамбала не ги е приела и те са останали да живеят на тази сурова земя, която някога е била цитадела на човечеството.

По пътя срещнахме самотно момче. Погледнах лицето му и забелязах дълбоката мъка по отминалото величие.

— Мисията на тибетците е изпълнена! — полугласно изрекох аз.

— Моля? — обърна се към мен Селиверстов.

Не му отговорих и без да разбирам защо, спрях колата, слязох и поканих едно от момчетата да се снимаме на фона на тибетския пейзаж.

Ние също някога сме били тибетци!

После се качих в колата и с ужас установих, че китайската музика отново гърми.

Нашите водачи

Основният ни водач, който прилично говореше английски, се наричаше Тату. Беше тибетец. Веднага усетихме в него положително мислещия човек. Само очите му, в които се забелязваше дълбока печал, понякога гледаха с нескрито негодувание. Безуспешно се опитвах да разбера причината за състоянието му. Тату говореше и китайски. Прилягаше му татарската дума „юаш“, която означава добър, честен и същевременно беззащитен. Отнасяше се с нескрита симпатия към Русия и смяташе нашата страна за най-добрата в света, макар че преди нас никога не бе срещал руснаци.

Шофьор на камиона с оборудването и горивото беше Гану — също тибетец. Това момче знаеше на английски само „йес“, а „ноу“ — не знаеше. Не говореше много, но шофираше отлично.

Зад волана на джипа седеше Лан-Вин-Е. Този пък не знаеше на английски дори и „йес“, а и трудно разбираше жестовете, чрез които се опитвахме да установим контакт. Общувахме само чрез Тату.

Стана ясно, че Лан-Вин-Е е китаец и Тату говори с него на китайски. Лицето на Лан-Вин-Е беше непроницаемо и безизразно — дори в случаите, когато джипът се повреждаше и всички ние бълвахме нецензурни думи.

Без много приказки разбрахме, че Лан-Вин-Е е онзи „офицер за връзка“, за когото настояваха от китайското посолство. Веднъж го попитах чрез Тату:

— Мистър Лан-Вин-Е, мога ли да ви наричам просто Лан?

— Не може — отговори той.

— А Вин?

— Също не.

— Тогава Е?

— Не може.

— Само Лан-Вин-Е?

— Да.

Селиверстов, който стоеше наблизо, иронично подхвърли:

— На мен, ако щеш ми викай Сергей, ако щеш Анатолиевич или Селиверстов, или всичко накуп. Все ми е тая.

Карахме няколко каси минерална вода. Между тях имаше и по някоя и друга кока-кола, спрайт и меринда. Водата вървеше много добре, но другите напитки някак си не паснаха на високопланинските условия — приличаха ни на отровен химически разтвор.

През една от почивките Лан-Вин-Е видя една кока-кола и без да се стеснява, с красив шут я изстреля надалеч.

— Той не обича кола — обясни Тату.

— Не обича американците — прошепна в ухото ми Сергей.

На лицето на Лан-Вин-Е грейваше усмивка само когато срещахме стадо овце. Тези животни, които според мен навсякъде по света са еталон за тъпота, започнаха да будят смях у него, след като го научих как да ги плаши. В детските ми години на село имахме овце и оттогава помнех, че издават два различни звука — призивното „б-е-е-е“ и тревожното „б-а-а-а“. Бях се научил да ги имитирам. При тревожното „б-а-а-а“ те повдигаха глави и хукваха презглава в най-неподходящата посока, най-често през пътя.

Тибетските овце по нищо не се отличаваха от руските и звукът „б-а-а-а“ им оказваше същото магично въздействие. Щом видехме стадо, аз или Лан-Вин-Е, който добре усвои овчия „език“, се показваше от прозореца на колата и блееше, след което овцете изпадаха в паника и задължително пресичаха пътя, макар да беше по-логично просто да минат встрани. Веднъж, когато стадото пресече пътя с дива скорост, отсам него останаха четири овни. Без да знаят какво да правят, те зариха с копита земята. Лан-Вин-Е се показа от прозореца на колата и отново изблея. Най-едрият овен се понесе през пътя, като едва не попадна под колелата, а останалите го последваха. Запомних пълните с ужас очи на последния пресичащ овен, който издаде предсмъртния звук „бек“. И той, като останалите му блеещи събратя, беше избрал най-опасната посока — на няколко сантиметра от колелата.

Овцете някак си ме сближиха с Лан-Вин-Е. Разбирах, че задачата му е да ни следи, но не го обвинявах. Самият аз бях продукт на комунистическа страна и възприемах ситуацията по клишето „Този урок вече сме го минали“.

Лан-Вин-Е най-често стоеше зад гърба ми и ме наблюдаваше, докато си водех бележки. Имах усещането, че знае руски. В някакъв момент извадих от еднодневката си нова тетрадка. Беше ми я подарила преводачката ми от японски — фотомоделът на Приморието Елена Йожиц. Първата корица на тетрадката беше изрисувана с японски йероглифи.

Лан-Вин-Е не издържа, измъкна от ръцете ми тетрадката и започна да разглежда йероглифите.

— Това е на японски, а не на ки-тай-ски — сричка по сричка му рекох на руски.

Скоро разбрахме, че Лан-Вин-Е се дразни най-много от контактите ни с тибетските монаси. И без друго те бяха толкова малко, а Лан-Вин-Е всеки път измисляше по нещо, за да ни провали срещата. Край един стар манастир видяхме Равил да се снима с монах.

— Ла-ла — завика Лан-Вин-Е, като сочеше, че това е забранено. Тату обясни, че това е опасно за нас.

Един ден Селиверстов ме дръпна настрана и ми каза, че и според неговите наблюдения Лан-Вин-Е знае руски.

— В колата, когато му казах на руски „Затвори прозореца“, той затвори. После му заповядах „Отвори прозореца“ и той го отвори.

— Да-а-а — само измънках аз.

Ще измине доста време, като сън ще отлетят дните, прекарани в тайнствения Град на боговете, и хилядите километри тибетски маршрути ще ни върнат обратно в граничното китайско селище Ниалам. Там Селиверстов добре ще си пийне с Лан-Вин-Е от ужасната на вкус китайска водка, след което ще дойде при мен с думите:

— Знаеш ли, шефе, оказва се, че Лан-Вин-Е е завършил Московския държавен университет. Той говори руски по-добре от мен. Дори пя „Катюша“…

Тогава обаче, когато нашите коли напрегнато ръмжаха и преодоляваха един след друг тибетските хълмове, доближавайки ни все повече до мечтаната цел, ние само се досещахме за лингвистичните възможности на китайския „другар“.

Тату ни разказа, че населението на Тибет наброява осем милиона, от които пет са тибетци и около три милиона китайци. Силно се съмнявах в тези данни, та тук почти не се срещаха хора. Но там, където ги има, ръководните длъжности по правило се заемаха от китайци.

После Тату изключи китайската музика и помоли да пуснем руска касета. Сергей подаде касетата на Борис Мойсеев. Прекрасна музика с дълбоки нежни тонове заля безбрежните тибетски плата.

Щом касетата свърши, Лан-Вин-Е отново пусна китайска музика. Тату го погледна. В очите му прочетох негодувание.

Природата на Тибет

Около нас се простираше безкрайният Тибет. Хълмистото плато, разположено на 4500–5500 метра, по-голямо от Западна Европа и заобиколено от най-високите планини в света, изглеждаше така, сякаш е сътворено специално за Всемирния потоп. Тук е било възможно хората да се спасят от надигналата се и помитаща всичко вълна. Трудно е било обаче да се оцелее.

Земята е покрита с рехава трева, но и тя изчезва след 5000 метра височина. Стръкчетата й са на разстояние 20–40 сантиметра едно от друго. Учудващо е как едро животно като яка може да се изхрани. Но Създателят е предвидил и тази потребност и на участъците от платото, разположени над 5000 метра, често се среща ръждивокафяв мъх между камъните.

Във всички посоки се извисяваха красиви върхове. От платото те не изглеждаха много високи, но знаехме, че са по 6000–7000 метра над морското равнище. Вглеждах се в тях, опитвайки се да видя има ли там хора. Не ми даваха мира думите на Николай Рьорих, че понякога на непристъпните тибетски върхове са забелязвани странни хора, попаднали там неизвестно как. Помнех и разказите на хималаиските йоги за свръхчовеците на Шамбала и знаех, че те обитават именно Тибет. Не успях да видя обаче нищо.

Хълмистите терени плавно преливаха в абсолютно равни участъци. Разпаленото ми въображение веднага рисуваше летище, на което биха могли да се приземяват самолети и да докарват хора, за да се покланят пред цитаделата на цялото човечество — планината Кайлас. Нашата прародина — Вечният континент, го заслужава. Зная обаче, че на такава височина самолетите не могат да кацат и излитат, защото въздухът е твърде разреден.

Обичахме да спираме на подобни равни участъци, за да си приготвим храна. Равнинната почва сякаш излъчваше нещо ласкаво и топло и ние, насядали по нея, нежно я галехме и потупвахме. Завеждащият провизиите Селиверстов вадеше от чантата шоколад, орехи, стафиди, сладкиши, вода, но на нас не ни се ядеше. Пиехме от водата, а храната само я опитвахме, сякаш подсъзнателно усещахме, че тук не ни се искаше да живеем нормално, а да оцеляваме, както са правели нашите далечни прадеди.

Предвижвайки се на северозапад, скоро се озовахме сред прекрасни дюни. Наскачахме от колите и като деца започнахме да се замеряме с пясък. После, когато ни застигнаха пясъчните бури, съпроводени от гръмотевици без дъжд, нямаше къде да се скрием от вездесъщите песъчинки. Подобни бури не само ни притискаха към земята, но спираха и движението на колите.

„Навярно такива дюни са покрили тибетския Вавилон“ — мислех си аз. А бурите следваха една след друга. Най-неприятното беше, че в носа се появяваха каменни израстъци. По високите планини от лигавицата на носа непрекъснато се отделя слуз, върху която полепва ситен пясък, който сякаш се вкаменява. Тези втвърдени образувания бяха истински кошмар. Ако ги отстраниш, от носа ти рукваше кръв и отново полепваше пясък, който също се вкаменяваше.

Рафаел Юсупов през повечето време беше със специална марлена маска на лицето си, с която плашеше не само тибетците, но и нас. Той така свикна с маската, че даже пушеше през нея. Но въпреки това не по-рядко от нас вадеше от носа си вкаменени израстъци. Освен това постоянно ни учеше как се диша във високопланински условия. Когато си лягахме, изпитвахме страх да не се задушим. През нощта дишахме тежко и се бояхме да заспим.

— В кръвта трябва да се натрупа достатъчно количество въглероден двуокис, за да може той да дразни дихателния център и да превръща дишането в несъзнателен рефлекс. А вие, глупаците, с неестествената намеса в дишането обърквате рефлекторната функция на дихателния център. Сега трябва да търпиш, докато не се задушиш — обясняваше той.

В един такъв ден слязох от колата, отдалечих се на 100–200 метра и седнах на земята. Пред мен се разстилаше Тибет с неговите огромни солени езера, безкрайните дюни, рехавата трева и високите хълмове.

Едно време тук са живели последните антланти. Къде ли са те сега?

Думата Шамбала изскочи от подсъзнанието ми и забушува наяве. Върнах се в колата. Отново потеглихме на път.

С нетърпение очаквах да се появят първите предвестниците на Шамбала.