Златните плочи на Харати

— Ето го — посочи непалският свещеник, когото бях убедил да ме съпроводи до тайнственото място, наричано Харати. Не знам защо бях решил да отида сам.

Стоях и гледах пагодата, опитвайки се да разгадая защо всички говореха с такова преклонение за Харати.

Пагодата на Харати приличаше на китайски замък на два етажа, украсен с позлатени орнаменти. По периметъра на долния етаж бяха подредени цилиндри — „колелата на живота и смъртта“. Пагодата беше четвъртита и неголяма — около десет на десет метра. Една врата водеше в помещение, където бяха подредени непонятни за мен фигурки, а стените бяха изрисувани със странни орнаменти.

Астаман Биндачарая

Няколко пъти обиколих пагодата на Харати, оглеждайки орнаментите.

— Когато обикаляте, трябва да въртите цилиндрите. Така тантрическата сила на Харати ще премине във вас — чух зад гърба си.

Извърнах се. Пред мен стоеше непалец с брада, подобна на моята. До грамадната статуя на Буда изглеждаше съвсем дребен.

— Забелязах — каза той на сносен английски, — че пагодата ви интересува. Кой сте вие?

— Ръководител съм на руска експедиция до Тибет — подадох му визитката си. — Отиваме в Кайлас, бихме искали да открием легендарния Град на боговете.

— Тогава защо се интересувате от пагодата на Харати?

— Вашите лами неколкократно я споменаваха, но после веднага замлъкваха. Според мен те се страхуват от… бих искал…

— Казвам се Астаман Биндачарая — прекъсна ме непалецът.

— Бихте ли повторили?

— Наричайте ме Астаман.

— Вие сте…

— Представител на един от най-древните родове — Биндачарая, пазителите на Харати. Както повелява традицията в моето семейство, ежедневно посещавам пагодата и наблюдавам какво става наоколо.

— Провървя ми! — възкликнах аз. — Тъкмо търсех някой, който би могъл да ми разкаже за… Имам много въпроси…

— Първо ми разкажете за себе си — отново ме прекъсна Астаман.

Седнахме в близкото кафене и аз накратко го информирах за трите предишни хималайски експедиции.

— Интересно! За първи път срещам европейски учен, който искрено вярва в сомати и Генофонда на човечеството. Учудващо е, че с уважение се отнасяте към нашата религия и дори я определяте като знания на предишни цивилизации, пренесени през вековете.

— А не е ли точно така?

— Да, така е. За мен обаче е странно, че ламите са ви разкрили толкова големи тайни — Астаман се почеса по темето. — Защо ли са го направили?

— Сигурно Бог е наредил така — убедено казах аз. — Сигурно е дошло времето и за нашата раса…

Замълчахме. Всеки се вглъби в нещо свое.

— Кажете, Астаман, наистина ли машината на древните от Сваямбанат е била извадена от подземията, охранявани от Харати?

— Откъде знаете за нея?

— Нищо не зная, просто изказвам логически предположения.

— Погрешно е да се вярва на логиката. По-скоро вие се вслушвате в интуицията си, само тя гарантира стопроцентов верен отговор, защото идва от Бог.

— Може би, не зная…

— Защо искате да проникнете в подземията на свещения Кайлас? — Астаман внимателно се вгледа в мен.

От директния и неочакван въпрос за миг изгубих дар слово, но бързо се окопитих.

— А тези подземия съществуват ли? Според редица литературни източници, по-конкретно според Блаватская, в този регион на земното кълбо древните са построили „заграденото място“ или Вара. Там са пренесли семената на всичко живо и там, както мисля аз, отново са клонирали човека и останалите живи същества. Самото клониране е било извършено от хората, обитаващи подземията, способни да влизат и излизат от състояние на сомати. Шамбала е ръководела от друго измерение действията им…

— Откъде знаете всичко това?

— Така мисля.

— Свещеният Харати е дошъл оттам — сведе поглед Астаман.

— От подземията на Кайлас?

— Не е прието да се говори за тях. Харати ни чува. Само той знае всичко с точност.

— Разбирам.

— И все пак искате да проникнете в тайните на Кайлас? — лицето на Астаман стана напрегнато.

— Ако Харати разреши — неочаквано за самия себе си отговорих аз.

— А как ще узнаете?

— Ще се вслушам в интуицията си.

— При нея мислите не са съвсем ясни, усещаш само контурите им…

— Или шепота им — добавих аз.

— Да. Едва при медитацията интуитивните мисли и чувства стават ясни и отчетливи, също като думите или изреченията. Ние общуваме с Харати само по време на медитация. Няма друг начин. Но той не контактува с всеки, сам избира с кого. Трябва да се знае и свещеното заклинание. Вие умеете ли да медитирате?

— За съжаление — не. Макар че… бях чел някъде, че мисловният процес при учения е своеобразна форма на медитация.

Кралят на златото

Усещах, че Астаман изпитва доверие към мен. И замълчах в очакване той пръв да заговори.

— А в ей оная пещера — Астаман посочи към малката невзрачна постройка — вече 2000 години пребивава в състояние на сомати мой роднина.

— Къде има пещера?

— Виждате ли вратата с орнамента в горната й част?

— Да.

— Зад нея се намират още две врати, а зад тях е входът към пещерата. Вече 2000 години там живее моят роднина на име Сантикарачарая — каза Астаман, сякаш констатираше най-обикновена дреболия.

— Живее?

— Разбира се, в състояние на сомати човекът е жив.

— Да, общо взето. А от къде знаете, че ви е роднина?

— Нашият род Биндачарая повече от 2000 години води родословна книга. От 2000 години мои роднини един след друг посещават тази пещера, опазвайки всичко, което се намира там. Посещават я всеки лунен месец. А най-знаменитият ни роднина е Сантикарачарая, защото той… — Астаман се замисли.

— Какво той?

— Той е кралят на златото.

— Не ви разбирам…

Усещах, че не му се искаше да подхваща тази тема.

— Там… е скрито злато. Но то не е обикновено, а особено.

— И какво му е особеното?

— Ами… В пещерата се съхраняват плочите на Буда. Те са златни.

Дъхът ми спря.

Пред очите ми внезапно оживяха легендите, преданията и сведенията от езотеричната литература за знаменитите златни плочи на лемурийците, върху които е записано т.нар. истинско знание.

Нима тези плочи се намират тук, зад тази невзрачна порта?

И могат да бъдат прочетени?

Ако това е възможно, то пред хората ще засияят великите знания на лемурийците, които из основи биха променили живота ни! Та нали цивилизацията на атлантите е осъществила прогреса си благодарение на тях. Поне така пишеше в езотеричната литература.

Страхувах се да помръдна, не знаех какво да кажа и най-неочаквано и за мен самия попитах:

— Един ли е кралят на златото или са много?

— Сантикарачарая е най-младият — отговори Астаман, — той е само на 2000 години.

— А кои са другите? Може би в пещерата се намираха и по-древни хора, включително атланти и лемурийци. Убедителните научни данни, получени при първата ни хималайска експедиция, доказваха, че сомати може да продължи безкрайно дълго — хиляди и милиони години.

— Още по-древни хора — отговори Астаман.

— Колко древни? На 5000, на 10000 години?

— Не зная с точност, но са много древни. Така казват роднините ми. Сантикарачарая е най-младият от тях.

— И сигурно е най-дребният? — уж случайно подхвърлих аз, имайки предвид ръста на атлантите и лемурийците.

Астаман ме погледна учудено:

— Откъде знаете?

— Така си мисля. Навярно в пещерата присъстват и хора от предишни цивилизации, а те са били доста по-високи.

— Те са там — едва-едва пророни Астаман.

Тъй като лемурийците са притежавали най-голяма чистота и сила на духа и тъкмо те са създали психоенергийните технологии, предположих, че тайнственият Харати може би е лемуриец в състояние на сомати, охраняващ най-голямото съкровище на всички земни цивилизации — златните плочи.

— Сигурно Харати е най-високият. Вероятно ръстът му е около десет-дванайсет метра?

— Да — тихо отговори той и погледна към статуята на Буда.

Златните плочи на лемурийците и машините на древните

След кратка пауза отново се обърнах към Астаман:

— Според вас в какво се състои ценността на златните плочи? Древни знания ли са записани върху тях?

— Най-вече мантри. Онези, без които не могат да действат и да живеят посветените хора.

— Хората от подземията?

— Да.

— А йогите?

— Не знам за тях, но ми се струва, че те използват подобни заклинания.

— По време на третата хималайска експедиция общувах с йоги, които твърдяха, че съкровените знания и уникалните им способности се предават от т.нар. свръхчовеци.

— Нима и те са ви повярвали?! И са разкрили тайните на мантрите?! — възкликна Астаман.

— Не, не ни разкриха тайните. Но след продължителните беседи направихме редица логически умозаключения, които свидетелстват за вероятността от съществуването на източник на знания, предавани чрез телепатия. Например йогийските способности сякаш се развиват неочаквано. И обикновеният човек започва да усеща повик да се изкачи в планината и да стане отшелник. Изведнъж открива в себе си учудващи възможности — да изпада в състояние на дълбока медитация, чак до състояние на сомати, да разговаря с духовете на хора, да общува с оня свят, да не се страхува от студ, да прекарва дълго време под вода и т.н. И осъзнава, че вече има стопанин, който го е дарил с тези способности и го направлява по житейския му път. Той го призовава да използва появилата се Сила на духа, за да прочисти света на земните мисли и да се отрече от материалните наслади. Йогите наричат своя стопанин свръхчовек, дълбоко го почитат и общуват с него само на финоенергийно, безтелесно ниво. От свръхчовека те получават всесилни мантри и ги използват в своята практика. Те знаят, че ако предадат тайната им на друг, той ще умре, както и този, който ги е разкрил. Такъв е законът на свръхчовеците.

— Вярно е! — потвърди Астаман. — Който разкрие тайната на мантрите, умира. А онзи, комуто тайната е била поверена, или умира, или свято я пази.

— Логично е да се запитаме — кои са свръхчовеците? Хората от подземията? Или от тайнствената Шамбала? А може би става дума за единна система на организиран във висша степен живот, включващ най-вероятно Генофонда на човечеството. Най-добрите сред най-добрите на всяка от петте земни човешки раси, които живеят в своето необичайно и многолико общество.

— Харати произхожда оттам — пророни Астаман.

— Да поговорим още за заклинанията — не спирах аз. — Струва ми се, че силата им е колосална. Чрез вибрациите си те са в състояние да издигнат човека на все още неопознато ниво на енергията и да я превърнат в управляема. Благодарение на мантрите човек може не само да издигне във въздуха машината на древните, но и да подчини човешките мисли. Затова укриването на тайната трябва да се счита за свято дело, а и съвременните хора не са готови да използват психичната енергия. Та нали кълновете на великото понятие Чиста душа едва сега пробиват в нашето съзнание. Дяволът, проникнал в човешките души, все още е там.

— Прав сте — шепнешком каза Астаман. — Светът все още е зъл.

— Разбирам защо заклинанията на древните са написани върху златни плочи. Златото не корозира…

— Някои от машините също са златни — прекъсна ме Астаман.

— Но онази машина, която се намира в комплекса Сваямбанат, е от месинг или бронз — отбелязах аз.

— Не всички са от злато — уклончиво отговори Астаман.

— Тази, която видях, истинска ли е, или е направена по образец на древната?

— Не всичко мога да кажа — Харати ни чува.

— И все пак?

— Какво значение има? Машината върху постамента може да действа. Но за това трябва да се знае заклинанието, а то е известно само на Харати.

— В пещерата само онзи тип машини ли има, какъвто е при Сваямбанат?

— Има и други.

— Какви?

— Не съм влизал вътре и съдя само по разказите на моите близки. Те са ми казвали, че са различни. Но… в тази пещера са по-малко. Повечето се съхраняват в подземията на Кайлас.

— И аз така мисля!

— И там са влизали мои близки…

— В подземията? Във Вара?

— Нямам право да говоря, но… с един от тях мога да ви запозная.

От вълнение гърлото ми пресъхна. Едва промълвих:

— Кога?

— Ами… още утре — спокойно рече Астаман. — Днес ще уговоря среща. Обадете ми се, ето телефонният ми номер. Но знайте, че и той няма да ви каже кой знае колко. И го разбирам — страхува се от Харати. Ще каже само разрешеното. Харати разрешава да се разказват интересни неща, но не и тайната на мантрите, тя е нещо свято. А без нея не може да се проникне в подземията. Не искайте това. Усещам, че сте разумен човек. Главното за вас са знанията, а не авантюрата да изнесете от подземията златните плочи на Харати.

— Да, така е. Смятам, че хората трябва да научат за изключително високото ниво на древните знания и съм убеден, че обикновеното човешко любопитство не струва нищо — издекламирах като ученик основния постулат на нашите изследвания.

— Благодаря ви за тези думи.

— Астаман, усещам, че вашите „особени“ роднини са ви разказвали доста. Имате ли още време да поговорим?

— Да, днес имам достатъчно време. Интересно ми е да общувам с вас.

— Тогава разрешете да ви задам поредния въпрос. Какви древни машини са изложени в подземията на Кайлас?

— Кайлас не е музей, че да се излагат — Астаман ме погледна. — Моите роднини смятат, че тези машини принадлежат както на миналото, така и на бъдещето…

— Искате да кажете, че са се прилагали в миналото и ще се прилагат в бъдещето? — нетърпеливо го прекъснах.

— Да, човечеството се развива по спирала.

— Все пак какви машини има под Кайлас?

— Има огромни, има и по-малки.

— Не са ли ви споменавали за кръгли летателни апарати, напомнящи летящи чинии?

— Казвали са ми, че според преданията има огромен блестящ апарат. Но никой не го е виждал. Говори се, че никой няма право да го види — Астаман се взря настойчиво в очите ми.

— А те виждали ли са златните плочи?

— Разбира се. В продължение на 2000 години хора от моя род са ги виждали много пъти в тази пещера.

— А в подземията на Кайлас?

— Не зная.

— А колко входа водят към подземията?

— Няколко.

— Най-вероятно единият се намира на върха на Кайлас — рекох като че ли на себе си.

— Не съм напълно сигурен. Мога да кажа само, че входът към онази част на подземието, където се намират най-важните плочи, е обозначен чрез Статуята на четящия човек — прекъсна ме Астаман.

— На кого?

— На четящия човек.

— На човек, който чете златните плочи?

— Да. Но нея малцина са я виждали — тя винаги е обвита в облаци. Твърди се, че огромната статуя ги привлича към себе си. Никому не е позволено да стигне до нея. Смърт очаква всеки, който се приближи.

— А какво символизира статуята?

— Великите древни знания. Те са записани върху златните плочи.

Тогава не знаех, че скоро в извисения до небесата Тибет в облаците ще се появи пролука и ние ще видим Статуята на четящия човек. Нещо повече — ще успеем да я снимаме. Тази снимка, скъпи читатели, ще видите в следващия том на книгата.

И точно там ние усетихме страх, истински страх пред… Времето.

Древната пещерна книга

— На какъв език са написани текстовете върху златните плочи? — попитах аз.

— На древен език — отговори Астаман. — Впрочем… в пещерата се намира и книга. Не златни плочи, а книга. В нея е описана историята на древните и много от онова, което съвременниците ни наричат мистика. Например описано е как се предизвиква дъжд по време на суша.

— Интересно.

— Книгата не е обикновена — продължи Астаман. — Човек не може просто така да я вземе и прочете. Би могъл да я прочете само ако капне върху нея кръв от змия.

— Каква змия? Обикновена?

— Това е цял ритуал, свързан с мистична и естествена змия. Не знам подробностите.

— Да предположим, че сме извършили ритуала. Какво следва по-нататък?

— Започваш да разбираш написаното и то, без да знаеш езика и буквите.

— Като в приказките!

— Само че това не е приказка. Някои от близките ми, преди около 1000–1500 години, са я чели. Поне така ми е разказвано.

— Скъпи Астаман! Разрешете ми да поразсъждавам на тази тема от научна гледна точка. Руският учен Александър Степанов е провел следния експеримент. Взел най-обикновена дестилирана вода, напълнил с нея колба и я поставил върху челото на човек. Тази вода трябвало да запише финоенергийната му информация — водата е субстанция, която изключително лесно попива информация. После той направил хроматография на водата и получил съответната графика, която съществено се отличавала от графиката на обикновената, ненатоварена с човешкото биополе вода. След това поставил колбата върху фотографията на същия човек. Когато направил хроматография на водата, безкрайно се учудил. Графиката на водата, експонирана върху снимката, се оказала идентична с тази на водата, поставена върху самия човек. Съзнателно повторил експериментите многократно и все получавал едни и същи резултати. Тогава проф. Степанов направил извода, че био-полетата на човека имат способността да пренасят информацията върху други обекти — в конкретния случай върху снимка. И дори използвал термина „финоенергийно фотографиране“, под който се разбира пренасяне на част от информацията на душата на човека върху снимката.

— Разбрах защо не бива да подаряваме снимки на неприятелите си — проговори Астаман.

— След известно време — продължих аз — един от участниците в експеримента загинал при нещастен случай. Проф. Степанов взел снимката му и отново изследвал водата, експонирана върху нея. И знаете ли какво се получило? Графиката била съвсем различна.

— Странни хора сте вие, руснаците. Винаги имате интересни идеи, постоянно търсите нещо.

— Благодаря за оценката. А сега ще се опитам да обясня феномена как след определен ритуал човек може да прочете и да разбере дадена книга, без да познава буквите и езика. Работата е там, че заедно с буквите са записани и мислите, стимулирали написването на думите. Тези мисли съществуват обаче във финоенергийното поле. Всеки предмет има своя финоенергиен аналог! А езикът в света на мислите е един за всички хора. В него няма древни или съвременни езици, или отделен език за животните, за хората, за планетата Земя. Има един език — всеобщият език на мислите. Колкото по-открито и ясно мисли даден човек или друго живо същество, толкова по-точно се записва мисълта с езика на мислите. Убеден съм, че при написването на „пещерната“ книга древните учени са мислили ясно и точно затова мислите им би трябвало да са разбираеми и за нас, независимо от по-ниското ни ниво на развитие. Въпросът е как да прочетем тези мисли?

— За целта има ритуал — със змийската кръв. Чрез него човек вероятно придобива способността да разбира езика на мислите — предположи Астаман.

— Освен това, вероятно книгата се чете в състояние на медитация — добавих аз.

— Тя не е от хартия, а от друг материал, устойчив на времето — неочаквано отбеляза Астаман.

— Ех, ако можехме само да зърнем книгата и златните плочи! — въздъхнах аз.

— Не е възможно. Пещерата е защитена от тантрическите сили и никой не може да премине бариерата им… освен, ако Харати не разреши.

— А какво представляват тантрическите сили? — попитах аз, припомняйки си хималайската сомати-пещера, където от въздействието на психоенергийната бариера бях усетил последователно негодувание, главоболие и слабост.

— Силите, които Харати насочва срещу пришълеца, са различни. Хората усещат страх, отпадналост, главоболие, но основното им въздействие е друго.

— Какво е то?

— Да отидем при пещерата — предложи Астаман и се изправи. Последвах го. Приближихме невзрачната постройка, за която вече споменах.

— Ето я първата врата. Както виждате, тя е отворена. Да влезем. Озовахме се в доста обширно помещение, в което бяха разположени различни статуетки и каменни постаменти с орнаменти.

— Виждате ли тази врата? — Астаман посочи втората врата.

— Да.

— И нарисуваните очи?

— Да.

— Вратата е заключена. Но ако я отвори и влезе вътре, човек ще ослепее.

— Ще ослепее?!

— Да, ще ослепее — потвърди Астаман. — Така въздействат тантрическите сили.

— Интересно, какво е влиянието на тантрическите сили върху зрението?

— Механизмът е известен само на Харати — уверено произнесе Астаман. — Мога само да добавя, че слепотата е временна. Щом човек се върне обратно и затвори след себе си втората врата, зрението му постепенно се възстановява.

— Интересен механизъм за въздействие — казах аз. — Познавам случаи, когато психоенергийната бариера активизира чувството на страх и негодувание, преминаващо в главоболие, слабост и смърт или когато (подобно на вампир) буквално „изсмуква“ енергията на организма, но за първи път срещам бариера, предизвикваща слепота. Чували ли сте за асурите — безтелесните същества, които „изсмукват“ жизнените сили на човека. Индийските свами казваха, че йогите ги виждат.

— Тук няма асури, а по-големи безтелесни същества. Ето едно от тях — Астаман посочи две статуи на екзотични същества, които стояха като стража край втората врата. — Те охраняват входа към пещерата. Ние не ги виждаме, но те ни виждат. А йогите могат и да разговарят с тях. Тези същества са под властта на Харати. Те предизвикват слепотата.

В този миг не можех да предположа, че изследванията на свещената Кайлас скоро ще ни подтикнат към по-подробен анализ на безтелесната холографна форма на живот и че фантастичните сведения за безтелесните защитници на пещерата ще придобият реални очертания. Но на тази тема, скъпи читатели, е посветен четвъртият том на книгата, когато заедно с вас ще се потопим в призрачния холографски свят.

— Някой опитвал ли се е да проникне вътре без разрешението на Харати? — наруших настъпилото мълчание аз.

— Преди около 200 години кралят на Непал заповядал да му донесат ключа от втората врата. Отворил я, влязъл вътре и ослепял. Разказват, че силно викал. Когато се върнал обратно, зрението му се възвърнало. След него никой друг не е правил подобни опити.

— Тантрическите сили действат ли и в подземията на Кайлас?

— Разбира се — учуди се Астман. — Те са най-силни там, защото се зараждат в Кайлас и оттам се разпространяват по цялата Земя. Харати ги управлява и така охранява пещерата.

— След като тук не може да се влезе без неговото позволение, нереално е да мислим, че ще проникнем в подземните пещери на Кайлас, нали така?

— Естествено. Подземията на Кайлас са защитени още по-силно — там се намират основните постижения на миналото и бъдещето. Това е свято място. Освен в Кайлас на Земята има само още няколко подземия, където се пазят тайните на миналото. Тук е едното. Ще ви кажа още, че… към входа за подземните пещери на Кайлас дори не бива да се приближавате. Там действат сили, които превръщат хората в старци.

— В такъв случай… закъде сме тръгнали?!

Зад седем врати и седем ключа

— Съществува легенда, според мен тя свидетелства, че пещерата е била създадена изкуствено — усмихна се Астаман. — На съседен хълм Буда засадил семена от лотос. Стъблото на лотоса бързо израснало, станало гигантско, привело се и стигнало до другия хълм, разположен на около 10 километра. После се спуснало на земята и проникнало под нея. На това място се образувала пещерата.

— Вероятно нашите прадеди са описали една от необичайните технологии на древните или… на Шамбала. Дори ни е трудно да правим хипотези — технологичното ни ниво не е особено високо. Толкова неща не знаем! А догматиците в науката бавят прогреса, макар че може би е за добро. Струва ми се, че бъдещето е на технологиите, използващи менталната енергия, силата на духа, а за целта обществото ни трябва да осъзнае понятието Чиста душа.

— Добре е, че благодарение на Харати пещерата е защитена — замислено произнесе Астаман. — Сега се намираме зад първата и пред втората врата. Знаете ли колко са вратите тук? Седем. Седем врати, които са заключени здраво. След всяка Харати насочва към пришълеца тантрическите сили, които го спират. Ако след втората предизвикват слепота, след останалите ефектът е още по-страшен — болки, отпадналост… и дори смърт. Единствено след първата тантрическите сили не действат, но Харати и тук следи внимателно действията ни. Той ни вижда.

— Като в приказките — зад седем врати и седем ключа — рекох аз.

— Приказките идват от древността — отбеляза Астаман, — от тайнствената древност.

— Ние, хората, сме странни същества. В детските си години унесено слушаме приказките, които ни разказват, а когато пораснем, тотално отричаме всичко, в което искрено сме вярвали. Като възрастни приемаме за истина само онова, което се побира в рамките на нашите обичайни представи. Макар при душевни терзания или пълна безизходица да усещаме, че корените на истината стигат до безбрежните простори на неизвестното и само Бог знае истината. Ако едно дете бъде запитано: „Вярваш ли в чудеса?“, то ще отговори: „Да“. Ако същият въпрос се зададе на възрастния, в отговор естествено ще прозвучи: „Не“. Децата са по-близо до Бога, техните души скоро са дошли от нашата основна родина — Оня свят, където вероятно виждаме миналото и осъзнаваме, че произходът ни се корени далеч в древността, във времената на атлантите, лемурийците, призраците и ангелите. Затова когато баба ни разказва приказка, шепотът на древността прониква във все още романтичните и чисти детски сърца.

— Тантрическите сили като че ли имат свойството в началото сякаш да шепнат: „Не отивай там!“ — допълни Астаман.

— А възможно ли е някой да ги преодолее? Някой зъл гений?

— Не, не може. Мощта им е огромна. Дори ако е наясно с ритуала за влизането и заклинанието, Харати ще го разпознае.

— Какъв е ритуалът?

— Извършва се на десетия или единайсетия ден от лунния месец. Влизането е разрешено само през тези дни. Вече 2000 години мои роднини влизат в пещерата през тези дни…

— Нито веднъж ли не са пропуснали ритуала?

— Доколкото знам, нито веднъж.

— Колко души влизат?

— Двама. Единият се нарича „свещеник“, а другият — „старши човек“.

— Що за хора са те?

— О, те са особени — започна разказа си Астаман. — Свещеникът задължително се избира от рода Баджрачарая, който живее в Катманду и околностите му и е водещ сред една от националностите в Непал. Наброява около 2000 семейства. За свещеник може да претендира само онзи мъж, чието бащино име е Билаш. С него назовават момчетата по специална древна схема, която отчита поредността, времето на раждане според луния календар и ред други фактори. Синът на мъж с името Билаш може да стане свещеник, ако роднините му го изберат. Сегашният свещеник, който посещава свещената пещера, се нарича Дхама Билаш Баджрачарая.

— А кога се избира нов свещеник?

— Когато умре предишният.

— Как се избира старшият човек?

— Старшият човек, който също може да влиза в пещерата, се избира единствено от рода Биндачарая — Астаман се подсмихна, — т.е. от моя род. Той наброява 26 семейства. Животът на целия ни род в продължение на 2000 години е посветен изцяло на Харати. Събранието на рода избира първия старши човек, а също така втория, третия, четвъртия и петия. Първият старши човек е най-възрастният, а петият — най-младият. В пещерата влиза първият старши човек. Ако той умре, започва да я посещава вторият.

— Странно съчетание — старши човек! Какво означава?

— Изразът е условен. А и на английски е трудно да се преведе.

— Тъй като човекът, посещаващ пещерата на Харати, се избира по-свободно от вашия род, може ли да се каже, че в сравнение с рода Баджрачарая вашият е по-свят?

— Е-е… — Астаман се замисли, — може би е така.

— Свещеникът и старшият човек равностойни ли са?

— Да.

— Каква е церемонията за влизане в пещерата?

— На десетия или единайсетия ден след пълнолунието четирима души в специални облекла тръгват към храма един след друг: отпред е жената, след нея — свещеникът, след него — старшият човек и помощникът му. Носят ключовете от седемте врати и древна лампа. Облечени са в дълги поли и наметала, прихванати с колан. Облеклото им е черно с бели кантове и бели орнаменти. Минават през първата врата на пещерата и се насочват към пагодата на Харати, обикалят няколко пъти, влизат вътре, излизат и отново обикалят около пагодата. В този момент свещеникът и старшият човек се молят на Харати, за да…

— Молят ли се или произнасят мантри? — прекъснах Астаман.

— Има специална молитва, която включва и заклинания — внимателно ме погледна той. — Тайна молитва. Благодарение на нея свещеникът и старшият човек получават достъп за общуване с Харати. Те молят за разрешение, за да влязат в пещерата.

— Случвало ли се е Харати да не им разреши?

— На кого? — не разбра Астаман.

— На свещеника или старшия човек.

— Доколкото знам, няма такъв случай. Харати чете мислите на свещеника и старшия човек. И двата рода — Баджрачарая и Биндачарая, от край време възприемат служенето на свещената пещера за основна цел в живота си. И в двата рода знаят, че Харати прониква в умовете на хората, затова се страхуват да допускат в себе си лоши или коварни мисли. Това е закодирано в кръвта ни. По време на церемонията роднините от двата рода се молят на Харати да разреши на техния близък достъп до пещерата, за да изпита той още веднъж щастието от общуването с древните светини.

— Но, както се казва, всяко стадо си има черна овца? — намесих се аз.

— За разлика от европейците и американците ние разсъждаваме по друг начин — рязко отвърна Астаман. — Ние почитаме древните светини, все още не ни е обладал грехът да се смятаме за богове!

— Да, разбирам. А каква е ролята на жената и помощника? И тях ли ги избират чрез ритуал?

— Не, те са обикновени, уважавани хора, но така е прието.

— Жената и помощникът чуват ли тайната молитва на свещеника и старшия човек?

— Не. Молитвата и заклинанията не се произнасят на глас, а наум. Ако те произнесат мантрата гласно, а жената и помощникът ги чуят, всички ще умрат — Харати ще ги лиши от живот. Техният живот не струва нищо в сравнение с онова, което се съхранява в пещерата.

— Ако свещеникът или старшият човек се разболеят и нямат възможност да посетят пещерата, какво се прави в такъв случай?

— Тогава влиза само единият. Например предишният свещеник в края на живота си често боледуваше, затова влизаше само старшият човек — от моя род.

— След като жената и помощникът не влизат в пещерата, кога си отиват?

— Четиримата заедно отключват първата врата, влизат в стаята пред втората врата и известно време медитират, след което жената и помощникът си тръгват. Свещеникът и старшият човек, останали насаме, заключват първата врата и отварят втората. След което една след друга отключат седемте врати и влизат в… — Астаман неочаквано млъкна.

— И…? — изгарях от любопитство аз.

— Те пребивават там 7–8 часа.

— Какво разстояние изминават вътре?

— Един и половина, два километра.

— И какво става после? Казахте, че пещерата е дълга почти десет километра!

— После ли? — замисли се Астаман. — Само Харати знае.

— Да, разбирам…

— Различни неща се разказват за тази пещера! Казват, че дължината й е много повече, че се простира далеч на северозапад към Кайлас, където, както ние вярваме, се намира центърът на подземния свят. Там, в Шангри-ла… — събеседникът ми отново замлъкна.

— Кажете, вярвате ли, че пещерата е единият от входовете към подземния свят? — не се стърпях аз.

Астаман ме погледна втренчено и кимна.

— Както вече говорихме — започнах внимателно, — в Кайлас съществуват няколко входа. Но там, доколкото ми е известно, няма хора и едва ли се извършва подобна церемония. Знаете ли нещо за ритуалите, свързани с подземията на Кайлас?

— Там няма хора, там има ангели…

— Какво…?

— Ангелите заместват хората.

— А Шамбала, откъдето навярно е пристигнал Харати, Шамбала не е ли там? — развълнуван попитах аз.

— Новите ангели почитат всичко древно, за да влязат в бъдещето чрез древните знания — уклончиво отговори Астаман и се изправи, показвайки, че разговорът е приключил.

В този момент не можех да осъзная значението на думите му. Доста време щеше да мине, докато със свито сърце започнах да прозирам истинското значение на израза „новите ангели“.

Заваля топъл дъжд.

С Астаман си стиснахме ръцете и си уговорихме среща за другия ден.

Подземният свят

На път за хотела си припомнях легендите за подземния свят. Ясно съзнавах, че те не са стопроцентова истина, но в същото време едва ли възникваха от нищото. Всеки път, когато следвахме легендите, дори и най-фантастичните, намирахме техни потвърждения.

Например легендата за вълшебното килимче. Едва ли някой се съмнява, че е красива приказка?! Но по време на експедицията ни през 1997 г. великият Саи-Баба от нищото материализира пепел и дори я изсипа в ръката ми. А господин Мурти, неговият помощник, разказа как преди 20 години Саи-Баба съпровождал йоги в хималайските пещери и им дал глинен съд, в който след произнасянето на съответните мантри се материализирал ориз.

Нямах основания да отхвърлям легендите за подземния свят. Нещо повече, все повече факти свидетелстваха, че той наистина съществува и че е напълно възможно центърът му да се намира под свещения Кайлас.

Сетих се за книгата на френския религиозен философ от български произход Омраам Микаел Айванхов „Водолей и пришествието на Златния век“. Айванхов разказва за маркиз Сент-Ив д’Ал-ведейр, притежавал необичайната способност да се раздвоява. Благодарение на нея проникнал в подземния свят, наричан от различните народи Шамбала, Агарти, градината на Хесперидите, Тула, Шангри-ла, светия Граал и т.н.

Според маркиз Сент-Ив д’Алведейр там светлината идва от вътрешно слънце, а подземните хора произхождат от Лемурия и Атлантида. В този свят всички живеят в благоденствие, мир и щастие, без болести. Начело стои троицата — Брахатма, Махатма и Маханга. Организацията на живота е точно копие на космическия ред. Подземните люде знаят, че най-ценната енергия е сексуалната мощ, затова не я хабят напразно, а я използват, за да се усъвършенстват и да станат висши същества. Те употребяват енергията на четирите стихии. Оттук е дошла толкова разпространената на Изток тантра-йога.

В подземния свят има библиотеки и архиви, съдържащи информация за историята на човечеството. Книгите на великите посветени са пренесени от повърхността. И изобщо всичко изчезнало от лицето на Земята и смятано за окончателно загубено, може да бъде намерено там. Летящите чинии, чието съществуване вече не се отрича така категорично, пристигат при нас именно оттам. Силата на подземните хора се крие в светлината, която те умеят да използват. Този свят е свързан с повърхността чрез отвори, разположени на различни места: на двата полюса, в Тибет, Южна Америка, Монголия…

Омраам Айванхов смята, че възприемането на технологии, подобни на тези от подземния свят, е започнало чрез експериментите, провеждани в Русия. Другите страни закъсняват, но те непременно ще последват руснаците и ще опознаят могъществото на мисълта, аурата и ясновидството. Хората винаги очакват присъда от външните сили и се доверяват единствено на тях, а пренебрегват и не използват собствените си възможности.

Увлечен в размислите си, пропуснах мястото, по което се ориентирах за нашия хотел. Шофьорът почти нищо не разбираше на английски и бодро повтаряше: „Йес, сър“. В крайна сметка едва открихме незабележимия евтин хотел.

В стаята си припомних и за руския изследовател Осендовски. Съдейки по книгата му „Животни, хора и богове“, на него в Монголия му разказали следната старинна легенда. Бягайки от Чингиз хан, едно племе се скрило в подземна страна. В околностите на езерото Ноган-Кул му посочили вратата, която била входът към Царството на мъртвите.

Интересен израз — „Царство на мъртвите“. Най-вероятно означава пещера с хора в състояние на сомати, чиито тела изглеждат като мъртви. Напълно възможно е въпросните сомати-пещери да водят към подземния свят, който по описанието на Омраам Айванхов е прекрасен. Или, казано на съвременен език, в Генофонда на човечеството, където всички човешки земни раси са изпращали своите най-извисени синове и дъщери.

В главата ми се въртеше въпросът — кои са те, хората от подземния свят? Отговорът идеше от нашите разсъждения преди експедицията. Тогава бяхме стигнали до логичния извод, че всяка земна човешка раса, започвайки от ангелоподобните и завършвайки с атлантите, при всеки пореден апокалипсис е изпращала в Шамбала Най-добрите от най-добрите, като е създала многолико общество от ангели, призраци, лемурийци и атланти. Не е изключено там да бъдат допуснати и някои арийци, т.е. наши съвременници. Бог се е разпоредил така, за да не губи своите най-добри деца и е решил да ги скрие в подземния свят, за да не бъдат унищожени при апокалипсисите.

Психоенергийната бариера в пещерата на Харати

Нарамили апаратурата, на следващия ден ние се срещнахме с Астаман. Имахме разрешение да я използваме само след първата врата. Бяхме взели три апарата. Първият регистрираше аурата на човешкото тяло върху екрана на лаптопа. Вторият определяше интензитета на енергията в меридианите и чакрите. Третият измерваше най-фините характеристики на пулса.

В началото се отдалечихме на 200 метра от входа и направихме контролни измервания на всеки от нас. После се преместихме зад първата врата, повторихме измерванията и съпоставихме данните. Резултатите ни разочароваха — между тях нямаше особена разлика.

— Миналата година край пещерата Вашист-гуфа регистрирахме рязко намаление на аурата. А тук…

— Бариерите очевидно са различни — въздъхна Селиверстов.

— А и многообразието на тантрическите сили изглежда е голямо — разсъждавах аз. — Апаратурата ни не е достатъчно чувствителна, за да открива действието им чрез измененията в човешкия организъм. Досега сме имали работа с три сомати-пещери. Първата беше на негодуванието и страха, втората — пещера-вампир, и тази — пещера-слепота. Ако имахме възможност да минем през втората врата и да направим електроретинограма…

В този момент се появи Астаман със старшия човек. Запознахме се. Седемдесет и осем годишният старши човек беше посветил целия си живот на пещерата. Поинтересува се от нашите изследвания. Оказа се, че именно той ни е дал разрешението. По-късно го убедихме и той да се подложи на тях. Независимо от преклонната си възраст, неговата аура се оказа толкова ярка и силна, че превишаваше обичайните параметри на младите и здрави хора. Енергията в меридианите се разполагаше равномерно, със съвсем леки отклонения в областта на стомашно-чревния тракт и дясното коляно.

Изглежда той се впечатли, че познахме за болките му в коляното и корема. И повярва в нашите сериозни намерения. Щом го помолих да ни разкаже за Харати, той с удоволствие се съгласи.

Седнахме на един неудобен бордюр. Разбирах, че въпросите ми трябва да са ясни и лаконични, тъй като разговорът не можеше да продължи дълго.

— Как усещате тантрическите сили в пещерата? — попитах го аз.

— Астаман много неща ли ви разказа? — на свой ред попита старшият човек.

— Много, но не ни каза никакви заклинания. Това са свети неща! — отвърнах аз. — Разберете, дълбоко вярвам и почитам Бог. Затова не се опитвам да науча тайната на мантрите и чрез тях да проникна в свещената пещера заради сензацията. Прекалено е лековато! Човешкото любопитство не е достойно, за да бъде сравнявано с древните светини. Като съхраняваме древността, ние се грижим за бъдещето, нали животът се развива по спирала.

— Добре тогава — изрече моят събеседник.

— Какво усещате край входа?

— Влиянието на тантрическите сили. Толкова ми е приятно, че не ми се излиза. Но ми е разрешено да пребивавам само 7–8 часа.

— С какво бихте сравнили това усещане?

— То е най-хубавото нещо, което съм изпитвал през живота си.

— Тези усещания през целия престой ли са еднакви или се променят?

— През целия престой. Но когато виждам Харати, ми става още по-хубаво.

— Виждате Харати?! — от вълнение ми спадна гласът.

— Да, виждам го — произнесе старшият човек.

— Какъв е той?

— Голям.

— По-висок ли е от мен?

— Да.

— Колко по-висок?

— Колкото статуята — старшият човек посочи към Буда. Спомних си, че по време на вчерашния ни разговор с Астаман той на няколко пъти поглеждаше към статуята, разположена до входа на пагодата.

— Толкова огромен ли е Харати?

— Да — спокойно отговори старшият човек.

— Ръстът му е повече от… — огледах статуята — десет-дванайсет метра!

— Не съм го мерил.

— А как го виждате — в светлината на лампа или…?

— Там лампата не помага — замислено отвърна той.

— И все пак?

— Нищо повече не мога да кажа.

Разбирах, че явно навлизам извън позволените граници.

— Какво би станало, ако човек премине втората врата без разрешение?

— След нея има няколко стъпала. Още на първото зрението му ще намалее, а на второто ще ослепее напълно. След излизането от пещерата зрението постепенно се възвръща.

— А зад третата врата?

— До третата той изобщо няма да стигне.

— Като преценявам склона на планината, където се намираме в момента, проходът към пещерата би следвало да върви стръмно надолу. Така ли е?

— Да. Зад втората врата в центъра на залата има отвор и стълба, която води надолу. Там се намират останалите врати.

— Колко е дълга пещерата?

— Повече от десет километра. Едва в края й е храмът.

— Какъв храм? Подземен? — погледнах го настойчиво, опитвайки се да прочета отговора в очите му. В „Тайната доктрина“ Елена Блаватская твърдеше, че съществува цяла система от подземни храмове и дворци, съединени помежду си чрез проходи.

— Откъде знаете, че е подземен? — искрено се учуди старшият човек.

— Блаватская е писала за подземните храмове и дворци. Затова предположих…

— Чувал съм за Блаватская…

— Бихте ли ми показали ключовете, лампата и дрехите, с които влизате в пещерата?

— Можете да ги видите на всеки десети или единайсети ден от лунния месец.

— А сега не може ли?

— Преди церемонията — не! Нямам право! За нищо на света не бих ги показал! Забранено е!

— Странно — повдигнах аз рамене, — защо да не може? Защо е забранено?

— Така ми е наредил Харати.

— Ясно — засуетих се аз. — А дрехите какви са?

— Черни с бели кантове и бели украси.

— Ключовете големи ли са?

— Големи.

— Точно седем ли са?

— Седем.

— А лампата каква е?

— Обикновена лампа, но е осветена в пещерата.

— Ключовете и дрехите също ли са осветени?

— Да.

— А ако се наложи дрехите да бъдат подменени, тогава как постъпвате?

— По време на церемонията искаме разрешение от Харати да ги внесем и осветим в пещерата.

— Какъв е процесът на освещаване?

— Не мога да ви кажа.

Докато се опитвах да разгадая смисъла на освещаването на предметите, си спомних си за Павел Максимович Игнатенко. Преди няколко години той ме помоли да го посетя в село Барсуки, Тулска област. Твърдеше, че е намерил странен начин за лечение на болести с триъгълници. Стори ми се интересно и когато отидох в Москва, президентът на Руската спестовна банка Андрей Казмин ми предостави една кола и аз заминах за село Барсуки. Неизвестно защо Андрей Илич ми даде двама телохранители, солидни като гардероби.

Павел Максимович няколко пъти изрично подчерта, че преди, докато е работил в каменната кариера, е бил обикновен човек с материалистични възгледи. Но изведнъж в него възникнало непреодолимото желание да рисува триъгълници и да медитира. В килера си изградил овална камера, облепил я с триъгълници и започнал да лекува болни хора. Получил добри резултати, дори стопявал кисти.

Помня, че лежах 20–30 минути във въпросната камера, след което ми беше необходима цяла седмица, за да се възстановя — толкова силно бе въздействието й. Дебеловратите телохранители благоразумно не се намъкнаха вътре — все някой трябваше да шофира обратно до Москва. Според мен Павел Максимович интуитивно беше открил как да усилва енергията на триъгълниците. Той бе размножил на ксерокс първоначалната си рисунка в 500–600 копия, които нареждал на купчинка, след което ги слагал в копирната машина и правел нови копия. Според него новите копия от купчинката били 500–600 пъти по-мощни в сравнение с копията, направени от една рисунка. Усещал го с дарбата си на екстрасенс.

Когато се върнах в Москва, телефонирах на академик А. Е. Акимов и му разказах всичко. Анатолий Евгениевич обясни, че фините (торзионни) енергии не се подчиняват на закона за запазване на енергията. Енергията не намалява във фините полета, сякаш има неизтощим постоянен източник на зареждане. Фините субстанции са способни да се размножават, запазвайки или дори усилвайки енергийния си потенциал. Затова при копирането на куп еднакви рисунки техният потенциал не само се усилва, но и се пренася върху новото копие. Всеки предмет си има фантом, т.е. финоенергийно копие. А фантомите на всяка отделна рисунка, събрани накуп в единен фантом, пренасят своя вече общ финоенергиен потенциал върху новото копие, без да се подчиняват на закона за запазване на енергията.

При освещаването в пещерата вероятно във финоенергийните копия на ключовете, дрехите и лампата се въвежда нова информация, разпознавана от Харати при следващото посещение вече като „своя“. Колкото повече даден предмет е бил в пещерата, толкова по-„свой“ е той за нея. А това вероятно е така, за да не се нарушават торзионните полета на хората в състояние на сомати. Тук вероятно е и причината, поради която старшият човек отказваше да ги покаже извън ритуалната церемония. При снимането на лампата например нейният фантом с „пещерна информация“ може би се размножава и пренася върху снимката, което изглежда е недопустимо по неизвестни за нас закони. При ритуалната церемония тантрическите сили на Харати, активирани от мантрите, може би блокират разпространяването на „пещерната информация“.

— Сър, приключихте ли с въпросите? — прекъсна мислите ми Астаман.

— Не, не — стреснах се аз. — Кажете, вярно ли е, че колкото по-често даден предмет е бил в пещерата, толкова по-осветен е той?

— Разбира се — отговори старшият човек.

— Само преди влизане ли медитирате или всеки ден?

— Медитирам ежедневно около час. За съжаление невинаги пълноценно.

— А при влизане в пещерата?

— Обикновено медитирам сутрин. После обличам специалните дрехи, вземам ключовете и лампата. Същото прави и свещеникът. След това заедно с жената и помощника отиваме към пагодата на Харати и правим определен брой обиколки около нея. По време на ритуала аз и свещеникът произнасяме мантрите…

— Жената и помощникът чуват ли заклинанията?

— Какво говорите! Не, разбира се! Произнасяме ги наум.

— Прекъснах ви, извинете. Продължете, моля.

— Пагодата на Харати е място, което дава сила, за да може човек да влезе в пещерата. В тази пагода се крие огромна сила.

— Тук ли произнасяте заклинанията?

— Да, именно тук.

— Какви са заклинанията? — осмелих се да попитам.

— Това е голяма тайна — старшият човек ме погледна мрачно.

— Какво ще се случи, ако разкриете тайната?

— Ще умра.

— Ще ви убият?

— Да.

— Кой?

— Харати.

— Нарушавал ли е някой тайната на заклинанията?

— Да, случвало се е. Предишният свещеник, когато остаря, разказа на жена си мантрите за достъп в пещерата, после веднага се разболя и умря. Жена му се изплаши, свря се в един ъгъл и дълго време не допускаше никого до себе си. Страхуваше се от смъртта и с никого не сподели тайната.

— Харати ли уби свещеника?

— Да.

— А кой е Харати? — реших да разбера мнението на старшия човек.

— Защитникът на пещерата.

— Човек или дух?

— Това е тайна. Той постоянно ни наблюдава. Никой не може да се скрие от взора му… Харати вижда всичко. Наблюдава и родовете Биндачарая и Баджрачарая. Следи дали се молят преди церемонията. Всички от двата рода са длъжни да се молят на Харати, за да бъдем допуснати в пещерата. Трябва да се молят! Задължително!

— Защо е необходимо?

— Само Харати знае защо.

— Харати ли насочва тантрическите сили в пещерата?

— Да. Харати може да насочи тези сили към всеки човек на каквото и да е разстояние. Никой не може да се скрие от него. Никой и никъде!

— Значи тантрическите сили имат насочен характер и са способни да въздействат индивидуално върху конкретен човек? Наистина ли никои не може да се скрие от наказанието на Харати.

— От силата на Харати човек не може да се скрие — отговори старшият човек. — Човекът е нищо пред силата му.

— Харати човек на Шамбала ли е?

Настъпи мълчание, събеседникът ми тихо промълви:

— Шангри-ла…

— Духът и силата на Харати тук ли са или в Тибет, където е свещената планина?

— Духът на Харати се намира в тази пагода. Но… силата на Харати идва от свещената планина, където и досега.

— …съществува Градът на боговете? — не се стърпях аз.

Старшият човек сведе поглед и замърмори нещо под носа си.

Астаман не преведе.

— Какво казва той? — смутено попитах аз.

— Казва, че твърде грубо се намесвате в онова, което знае само Харати. Че ако в Тибет сте така напорист, ще умрете. Че не умеете да медитирате и да влизате в контакт с Харати.

— Наистина… Исках да попитам все пак, ако пагодата на Харати бъде разрушена, силата му ще се запази ли?

— Разбира се, тя е невидима, но е тук.

— Споменахте, че усещането на тантрическите сили в пещерата е приятно. Нали?

— Да, много е приятно.

— Разбрах, че сте бил в района на свещената планина Кайлас. Сигурно бихте могли да сравните усещанията си? По какво се различават?

— Тантрическите сили на Кайлас… — събеседникът ми се замисли — са по-грандиозни и действат по-открито, отколкото в пещерата. Те са по-многообразни и много… умни.

— Как така „умни“?

— Силите на Кайлас въздействат върху онези хора, които вървят против вярата и Бог, против тайните ритуали. Тези сили четат мислите на човека и безпогрешно определят намеренията му. Кайлас вижда всеки човек и мигом узнава всичко за него.

— Говорите за планината като за живо същество…

— Тя е жива — без сянка на съмнение рече старшият човек.

— Всеки свещеник ли е длъжен да посети Кайлас?

— Желателно е.

— В източните религиозни текстове и при Елена Блаватская съм чел, че под свещената планина Кайлас се намира огромен подземен град, наричан Вара или Архча…

— Архча?! — прекъсна ме той.

— Преди Всемирния потоп там са били събрани семената от всичко живо на Земята, а също и Най-добрите сред земните хора — т.нар. учители. След потопа там са възродили човечеството и то се е разпространило по цялото земно кълбо. Във Вара или Архча, според мен, се крият главните постижения на всички земни цивилизации. Там са и златните плочи, върху които е записано „истинското знание“. Кажете, някой от съвременните хора получавал ли е достъп до там?

— Получавал е.

— Кой?

Старшият човек не отговори.

— Вие били ли сте?

Отново не последва отговор.

— Повярвайте ми, не търся начин да проникна във Вара. Нямам такива намерения! Вярвам в Бог, почитам древните ритуали и отлично ви разбирам, когато произнасяте думата тайна. Ясно съзнавам, че човечеството засега не е подготвено да усвои „истинските знания“, в чиято основа лежи простото на пръв поглед понятие Чиста душа. Душата на хората все още не е чиста! Не е настъпил часът. А без нея технологиите на древните, в основата на които е Силата на мисълта, могат да се превърнат в разрушителни не само за човечеството, но и за цялата Земя. Моята цел е друга. Бих искал да разбера, по-дълбоко да вникна и осъзная феномена Шамбала, за да успея да докажа на хората, че животът е по-сложен, отколкото си мислим. Бих искал хората да станат по-добри и вместо презрителното: „Не може да бъде!“, понякога да обръщат поглед нагоре и с цялата си душа да казват: „Колко велик си ти, Създателю!“ Те ще сторят това, ако превъзмогнат гордостта си, прояла душите им. Едва тогава ще допуснат мисълта, че животът е гениално многолик и грандиозен и че това многообразие и величие може да бъде осъзнато, ако се изучава древността, безкрайно далечната древност. Простете ми, че толкова настойчиво задавам въпроси, но бих искал да разбера малко повече, съвсем малко повече! Такъв ме е създал Бог — аз съм учен!

— Разбирам. Задайте още въпроси. Но… тайната няма да ви разкрия.

— Не се страхувайте, няма да ви моля за тайната на заклинанията.

— Добре.

— Колко входа има към подземието на Кайлас?

— Аз зная три. Но съм виждал само един от тях — рече старшият човек.

— Какво представлява той?

— Този вход се намира в огромна вертикална скала, наречена Дом.

— Дом? — не го разбрах в първия момент аз.

— Да, Дом. Скалата е с правилна форма, гладки стени и наподобява дом. Но е толкова огромна, че в сравнение с нея една обикновена къща изглежда като кибритена кутийка. Смята се, че тя носи късмет.

— А къде е входът?

— В долната част на гладката стена има четириъгълен отвор, закрит отвътре с каменна плоча.

— Колко голям е той?

— Много голям.

— Колко метра?

— Много-много метри.

— Сигурно се отваря след определени заклинания — осмелих се да внеса яснота.

— Разбира се — без сянка на съмнение отговори старшият човек.

— Както в приказката — „Сезам, отвори се!“

— Какво казахте? — не ме разбра моят преводач.

— Има такава приказка. Разказаното от вас много прилича на нея. А вълшебните думички „Сезам, отвори се!“ могат да се възприемат като заклинание.

— Сезам, Сезам — повтори старшият човек и поклати глава. — Изобщо да не ви хрумва да се приближавате към входа и да произнасяте тези думи. Там действат сили, които превръщат хората в старци.

— Там времето вероятно е сгъстено — предположих аз.

— Там могат да се приближават само подготвени хора — онези, които многократно са изпитвали върху себе си въздействието на тантрическите сили, които знаят специалните молитви и заклинания и умеят да разговарят с Кайлас — каза старшият човек, сякаш не ме беше чул.

— Можем ли да видим този вход?

— Ако внимавате, ще го видите. Но не се приближавайте! Този Дом е червен на цвят.

— Червен ли?

— Да.

Ще мине известно време и всички ние ще стоим, вирнали глави и загледани в този Червен дом с четириъгълен вход. Някой от нас тихо и неразумно ще произнесе: „Сезам, отвори се!“

— А ще успеем ли да видим другите входове към Кайлас?

— Опитайте, но бъдете внимателни — там също действат сили, превръщащи хората в старци — уклончиво рече старшият човек.

Опънах краката си, изтръпнали от неудобната поза, вдигнах поглед от тетрадката и се обърнах към него:

— Казват, че в района на свещения Кайлас има Статуя на четящия човек. Виждал ли сте я?

— Не успях. Беше забулена в облаци. Малцина късметлии са я виждали.

— Струва ми се, че тя сочи мястото в подземието, където са скрити златните плочи на древните. Според мен там е вторият вход…

— Нито аз, нито моите роднини сме виждали втория вход. Доколкото знам, през последните 2000 години никой не само че не е минавал през него, но и дори не е стигал до там. Свещеният Кайлас не е позволил. А непокорните са убивани от Огледалото на царя на смъртта — загадъчно произнесе старшият човек.

— Какво е това огледало…?

— Трудно ми е да ви обясня, няма да ме разберете — измъкна се той.

В този момент не знаех, че скоро късметът ще ни се усмихне и ние не само ще видим Статуята на четящия човек, но ще определим и нейните координати. Не след дълго ще разберем обаче, че пътят към нея минава през т.нар. Долина на смъртта, образувана от действието на Огледалото на царя на смъртта. А в главата ми ще се въртят думите на един непалски лама — „омагьосаното огледало“.

— Руският пътешественик Осендовски описва един тибетски лама, който разказва как трябва да се четат златните плочи. Плочата се полагала върху главата, след което мислите ти сами започвали да четат написаното върху нея. В пещерата вие сте виждали златните плочи — не сте ли се опитвали да ги прочетете?

— Тибетският лама не е разказал точно — сопна се старшият човек. — Златните плочи се четат, като върху тях се слагат двете длани, както показва и Статуята на четящия човек.

Макар старшият човек да показваше, че е време да приключваме, аз не преставах с въпросите:

— Третият вход най-вероятно се намира на върха на Кайлас. Знаете ли нещо за него?

— Не, не знам… не знам… Запомнете обаче, не бива да се качвате на върха на свещения Кайлас. Забранено е.

— От кого?

— От Харати и неговите повелители.

Прегърнахме се с Астаман и старшия човек и си тръгнахме. После, докато се отдалечавахме, аз се обърнах и погледнах още веднъж статуята на Харати. Стори ми се, че Харати леко се усмихваше.