Златните плочи на Харати

След тренировъчния поход в Хималаите се заех с уреждането на китайските визи за Тибет. В посолството ме информираха, че ще получим визи само ако включим в експедицията т.нар. офицер за връзка от китайската армия.

— Какво ще прави той? Каква връзка ще осъществява? — напористо попитах китайския консул.

— С нас и освен това…

— Той да не би да има спътников телефон, защото друга връзка в Тибет едва ли действа.

— Какво говорите! — размаха ръце консулът. — В Тибет е забранено да се използват мобилни телефони.

— Изобщо не ми е ясна ролята на офицера.

— На територията на китайски Тибет всички чуждестранни експедиции трябва да са под контрол! — твърдо заяви той и цепките на очите му станаха кръгли.

Защо винаги играем?

— А-а, ясно… — най-сетне схванах аз, сведох поглед и се замислих.

Свободата в Русия през последните години беше изличила от паметта ми седемдесетгодишния курс на партията и съветската власт да се съзира навсякъде и във всичко заплаха за непонятния и за тях самите строй. Явно красивите лозунги, застрашавани навремето от световния империализъм, все още продължаваха да са под заплаха и вероятно така щяха и да си останат.

Игра! Световна игра на човечеството! Игра на идеали, равенство и справедливост! Игра на борба с коварен враг! Кървава, жестока, воняща игра!

Защо играем?

Нима спомените от детството са толкова силни, че ни карат да играем на живот, понякога — гибелно, ожесточено и смъртоносно?

Защо такава страст е вложена в думата игра, защо тя е просмукала целия ни живот, та хората не се замислят за смисъла на живота, а постоянно играят? На богатство, като се правят на всемогъщи и купуват другите, без да осъзнават, че в гроба няма как да вземат касата с пари?

Защо, мразейки себе си, завиждаме на по-силния и до последния си дъх си играем на велики, а дълбоко в себе си таим прозрението за своята нищожност?

Защо, утешавайки ближния, дълбоко в душата си крием радостта от страданията му и играем ролята на покровителя-мръсник?

Защо не можем винаги да сме искрени?

Нима е невъзможно?

Нима чистосърдечието е недостижимо?

Нима то е атрибут само на примитива, а умът е умението единствено да играеш по-искрено? Може би хората са обречени да бъдат вечни актьори…

Ако вие, скъпи читатели, сте изпитвали или изпитвате обич, замислете се над въпроса: с открито сърце ли обичате или просто играете на любов? И ще разберете, че често, доста често играете. Помислете не се ли питате предварително дали ще й хареса: ако я погаля, ако я целуна страстно, ако изразя с думи чувствата си… За съжаление дори и в най-святото — любовта, не можем да бъдем напълно искрени. Лъжовната нишка обвива душите и ни кара да играем.

Защо?

Защото на нашето духовно ниво не усещаме всеобхватната и завладяваща обич, която е присъща само на Бога. Единствено парченца от истинската любов достигат до нас и ние сме щастливи, защото ги има. Макар и само подсъзнателно, ние усещаме главното съзидателно начало — любовта, и така малко по малко се доближаваме до Бога. Поне малко, а това вече е много.

Както е известно, хората биват умни и глупави. За съжаление на умните не им стига акъл, за да открият и да дадат възможност да се прояви нещо умно у глупавите. Те са по-склонни да ги натикат в безкрайната и непробудна тъпота. Но глупавият човек също е Божие създание, макар и не съвсем сполучливо. Той също има стремежи към духовно щастие, също иска любов, без да осъзнава това. Той жадува, но не очаква, че тя ще го ощастливи.

Има обаче едно нещо, което обединява умните (или умно играещите) и глупавите (или глупаво играещите). Това е думата, която звучи еднакво по целия свят — мама.

— Мама — глуповато ще каже някой, като си бърка в носа.

— Майче, маменце — ще въздъхне някой умен нехранимайко.

— Мамо — просто и ясно ще произнесе чистият човек, осъзнал божественото и космическото в тази дума, онова, което го е сътворило и му позволява да я произнася.

Светът е противоречив и именно в противоречието е заложено величието и единството му, заложен е стремежът към прогрес, към безкраен прогрес.

Какво знае за свещената планина обикновеният и не много умен тибетец.

— Ако се съгласите да замине наш човек с вас, ще ви дам китайска виза — каза консулът.

— Съгласен съм — отроних аз, разбирайки, че нямам друг изход.

Получихме визите и се заехме с тибетската експедиция. С провизиите се занимаваха Селиверстов и Юсупов, а ние с Равил продължихме да събираме информация за свещената планина Кайлас и региона около нея.

Гелу Шерпа, млад тибетец, имигрирал в Непал още в детските си години, първи ни разказа за областите около Кайлас. С него ни запозна един англичанин на име Тим, с когото случайната ни среща се превърна в четиричасов разговор на халба бира. Типичен англичанин, възторжен и романтичен, с дух на покорител на далечни страни, Тим оживено разказваше за качествата на своя водач из Хималаите — Гелу Шерпа, като неизменно подчертаваше задълбочените му познания за Тибет. Англичанинът обясни, че косата на Гелу е на плитка, завита около главата му и закрепена с червена лента с пискюл, откъдето всяка вечер по време на пътешествието си Тим услужливо вадел въшките. Наблюдателният англичанин забелязал, че привечер въшките се измъквали от косата на Гелу Шерпа върху пискюла и лентата. Така те лесно можели да се махат, като се изпере лентата. Тим предполагал, че за един месец всички въшки ще се прехвърлят от главата на Гелу върху лентата и тибетецът ще бъде спасен от досадната компания. На идеята цялата му глава да бъде насапунисана заедно с червената лента, Гелу не обърнал внимание.

Когато той ме запозна с Гелу, аз веднага забелязах червената лента.

— Значи сте тибетец? — любезно се обърнах към него.

— Да, тибетец съм.

— Казват, че сте посещавал района на Кайлас.

— Да, бях там през 1995 година и през… не помня точно кога.

— Е, един или два пъти сте били?

— Два пъти. Но веднъж — със сигурност.

— А-а… И каква е планината?

— На черти.

— Как да ви разбирам?

— Цялата е на черти, много черти.

— Какви са те — хоризонтални или вертикални?

— Хоризонтални.

— Да не са стъпала?

— Да, но по тях не можеш да се изкачваш, прекалено са стръмни. Ламите казват, че стъпалата събарят човека, те го изхвърлят…

— Къде?

— Как къде — в пропастта. Под стъпалата зее дълбока пропаст. Разправят, че полетът е продължителен.

— Някой опитвал ли се е да се изкачи на Кайлас? — попитах аз в недоумение.

— Аз не знам, но… Кайлас е събаряла хора — отговори Гелу, почесвайки се по тила.

— Някой стигал ли е до върха?

— Само двама души.

— Кои?

Гелу отново се почеса:

— Двама йоги — Бонпо и Миларепа. Но те не са се качвали по стъпалата, а са летели до върха на Кайлас.

— С какво са летели?

— С музикален инструмент, който прилича на домбра.

— Може би с летателен апарат, подобен на домбра?

— Е… вертолетът също прилича на домбра.

— М-м… да… — и мен ме засърбя темето. — Отдавна ли се е случила тази история?

— Отдавна, много отдавна. Когато хората около Кайлас започнали да излизат на Земята.

— Откъде да излизат? От Шамбала?

— От страната на сънищата — уверено заяви Гелу.

— В детството си съм чувал за страната на сънищата — включи се в разговора Тим, докато елегантно разресваше косата си. — Нима тя е…

— Това е страната, която виждаме в сънищата си — прекъсна го Гелу.

— Как изглежда тя? — опитах се да внеса по-голяма яснота аз.

— Голяма е — уверено отвърна тибетецът.

— Аз често сънувам, много често — отново се включи Тим.

— Според вас какво има на върха на Кайлас? — попитах аз, все по-объркан от разнопосочния разговор.

— Има място, където може да се седи, но… там седят само богове, не и хора. Дори и богоподобните йоги Бонпо и Миларепа били изхвърлени.

— Казват, че близо до Кайлас има две големи езера…

— Да, от южната страна. Едното е Ракшас — дяволското езеро, а другото е Манасаровар — святото езеро. Черният бог и Белият бог са ги създали…

— Защо Ракшас се смята за дяволско?

— Водата му — Гелу за миг се замисли и спря да се чеше — е отровна. Ако човек пие от нея, умира. По брега и в самото езеро има много змии. Ако убиеш една, веднага се появяват други.

— Странно — възкликнах аз, — нима на височина 4500 метра се срещат змии?

— Там гъмжи от змии — отвърна Гелу. — И обикновени, и мистични.

— Мистичните също ли хапят?

— Също.

— А в езерото може ли да се плува с лодка?

— Може, но е опасно заради силния вятър. Освен това езерото често… гълта хора.

— Заедно с лодките ли?

— С лодките. Ако човек се къпе, гълта го отделно.

— А езерото Манасаровар гълта ли хора?

— Не. Там поклонниците винаги се къпят. То е свещено, водата му е полезна за хората, тя ги пречиства.

— Чувал ли сте за Долината на смъртта?

— Чувал съм — кимна Гелу и пооправи червената лента. — Долината на смъртта е разположена в северната част на Кайлас. Там често умират поклонници. Смъртта прибира онези, които таят в себе си лоши мисли, хората с добри мисли не ги закача. Долината на смъртта сама избира онези, които трябва да умрат.

Сбогувахме се. Англичанинът Тим дълго ми стискаше ръката, като ме гледаше със своите добри романтични очи. Гелу се държа по-сдържано.

Когато си тръгнах, усетих силен сърбеж по цялата глава.

Пещерата, която материализира мислите

На другия ден се запознахме с някой си мистър Туктен, посещавал свещения Кайлас като поклонник. Той беше служител в една от непалските туристически фирми и се отличаваше с дълбока религиозност, съчетана с разумна интелигентност.

Мистър Туктен потвърди, че водата в езерото Ракшас наистина може да предизвика смъртта на човек заради съдържащата се в нея особена демонична информация, за разлика от езерото Манасаровар, където водата е свята и подобрява здравето. Според неговите думи Долината на смъртта се намира на север от Кайлас и там ежегодно умират десетки поклонници. Най-страшното светотатство е да се опиташ да се изкачиш на Кайлас. Тези хора не само загиват, но ще бъдат наказани на Оня свят.

Мистър Туктен разказа и за четири пещери в околностите на Кайлас, три от които е посещавал. Първата се наричала Слоновата пещера. Дали й това име, защото намерили в нея бивна на мамут. Била близо до свещената пътека в западната част на Кайлас и представлявала малка вдатина в скалата. Напълно възможно било входът й да е затрупан, за да се попречи достъпът на хора.

„Може би е сомати-пещера?“ — помислих си аз, но не го прекъснах.

Входът към втората, разположена на север от Кайлас, вероятно също е затрупан, затова и тя изглеждала като вдлъбнатина в скалата.

Третата пещера — тази на Миларепа, разположена на югоизток от Кайлас, до свещената пътека, била много интересна. Според преданието създал я великият йога Миларепа, който владеел свръхестествените сили. Той положил край входа й два огромни каменни блока, а върху тях поставил гранитна плоча. Стотици, дори хиляди хора не могли да изместят плочата. А Миларепа успял да я издала от гранит и да я постави там.

Четвъртата пещера, в североизточната част на района, се наричала Тайната райска пещера. Мистър Туктен не успял да я посети, понеже само посветените, способни да прекосят Долината на смъртта, можели да достигнат до нея. Казват, че каквото и да си помисли човек, влязъл в пещерата, моментално се сбъдвало. Ако си помисли за храна, тя на часа се появявала пред него. Райската пещера материализирала мислите. Тибетците имали поверие, че човек, направил 21 кръга около Кайлас по свещената пътека, получава разрешение да влезе в нея. Но мистър Туктен се съмняваше, защото според хиндуиската религия пещерата е прекалено особена и само йогите, контактуващи със свръхчовеците, можели да посещават това загадъчно място.

Попитах го дали пещерата не се намира около Статуята на четящия човек, но той не беше чувал за нея. Нищо не знаеше и за златните плочи на древните. За сметка на това ни препоръча да се обърнем към лама Кетсун Зангпо, живял години наред в Тибет и несъмнено един от вещите познавачи, посветени в тайните на Кайлас.

Мястото на гладния дявол

Още в началото на разговора Кетсун Зангпо каза:

— Недалеч от Кайлас е Мястото на гладния дявол. Не ходете там!

— Защо?

— Там вилнеят особени, черни сили.

— Как се проявяват те?

— Няма да повярвате — усмихна се ламата, — там всички лоши мисли се превръщат в реалност, а добрите — не.

— Как така? — ококорих се аз.

— Каквото и лошо да си помисли човек, то се случва. Например, ако някой поиска врагът му да умре, той ще загине. Пожелае ли съперникът му да се разболее, той наистина заболява. Поиска ли да избухне пожар, той — лумва. Ние, тибетците, смятаме, че това място е омагьосано.

— От кого?

— Кайлас го е омагьосал, за да накаже древните хора, живели там в разпри помежду си. Говори се, че те умеели да използват великата тантрическа сила, но започнали да я употребяват за лоши цели. Едно време градът на древните е бил голям и красив, а сега… сега там живее гладният дявол.

— Какво разбирате под израза „гладен дявол“?

— Гладният дявол е живо същество, но е невидимо — без колебание отговори ламата.

Погледнах го с недоверие, но не му възразих. Нямах основания да съм скептично настроен към фантастичното твърдение на ламата. Та нали той черпеше сведения от тибетските текстове, отразяващи съхранените от хилядолетия знания на предишните цивилизации. А и съвременните ни познания за земните форми на живот са твърде ограничени.

— Кайлас е заселил на това място гладния дявол — потвърди той. — И знаете ли защо?

— Защо?

— За да могат хората, попаднали там, да разберат какво е зло и да осъзнаят, че злонамереността е най-страшното нещо. Гладният дявол превръща лошите мисли в реалност и човек със собствените си очи вижда последиците. Хората са склонни да вярват, че никой не е способен да ги прочете. Някои цял живот са изпълнени с ненавист и злоба, готови са да унищожат всичко заради един свой каприз. И само страхът пред наказанието ги спира. Ние, тибетците, дълбоко почитаме страха. Бог е създал това чувство, за да озаптява човешките лошотии, предупреждавайки ни за възмездието. Страхът ни подсеща не само за възможното наказание на този свят, но най-вече — за предстоящото възмездие на Оня свят, което е далеч по-страшно. Страхът за нас е свято чувство. Във всяка от тибетските религии съществуват ритуали, чрез които се отдава почит на страха.

„Ние, тибетците, дълбоко почитаме страха…“

— Кажете, уважаеми лама, в Мястото на гладния дявол страхът у хората изчезва ли?

— Там страхът от възмездието е притъпен, а при хората, лишени от съвест, съвсем изчезва. На тях им се струва, че лошите мисли са нещо приятно и почтено. Гладният дявол сякаш ги изтегля от човека и ги пуска в действие. Казват, че той се храни с тях. Винаги е гладен, затова иска лошото у хората да е все повече и повече. Тибетците се страхуват да ходят там по двама, по трима или на групи. Обикновено отиват сами.

— Защо?

— На това място и най-близкият ти приятел може да стане опасен.

— Имате предвид, че дори той дълбоко в душата си би могъл да ти завижда и да ти желае злото, за което изобщо не подозираш. А на това място мислите изплуват и могат да те погубят. Това ли имате предвид, уважаеми лама?

— Точно така. Мястото на гладния дявол трябва да се посещава насаме. Не бива да се доверяваш и най-близкия си приятел. Дори той може да те предаде и унищожи.

— А майката може ли да извърши предателство?

— Майката ли? — ламата ме погледна втренчено. — Никога. Но… синът или дъщерята могат. Така е! По-добре е там да си сам.

— Кажете, как лошите мисли стават реалност? Какъв е механизмът?

— Най-често един човек убива друг без видими причини. Случва се хора да полудяват, да се борят с невидим враг, да крещят и да се мятат, а когато силите им секнат, те стенат и молят гладния дявол да ги вкамени.

— Да ги вкамени?

— Има тибетска легенда, според която на това място са се вкаменили представители на древния свят. В града, потънал в междуособици и разпри, тези хора били най-изявените и напредничави и използвали тантрическата сила на Кайлас. В знак на протест срещу раздора те призовали могъщите му сили, седнали в позата на Буда и се вкаменили. Каменните им тела и досега се намират там. После Кайлас омагьосал древния град и изпратил безтелесния гладен дявол. Тогава всички лоши мисли на жителите започнали да се реализират и те се унищожили един друг.

— Интересна легенда — пророних аз.

— Това е свято, но твърде опасно място. Не ходете там — добави Кетсун Зангпо. — Има и свещен извор, камъните в него са с формата на топчета.

— Вие ходил ли сте там?

— Не, не съм. Но някои тибетски лами са ходили… насаме. Ще мине известно време и аз, изтощен от високите планини и с болки в стомаха, съвсем сам ще стоя на един връх и отдалеч ще съзерцавам Мястото на гладния дявол. Ще успея все пак да открия това омагьосано късче земя.

Черната страна на Кайлас

— Какви други опасни места има около Кайлас? — след кратка пауза попитах аз.

— Трябва да се внимава при черната страна на Кайлас — отговори Кетсун Зангпо.

— А тя къде се намира?

— Според легендата великият Миларепа-йога и великият Бонпо-йога решили да се състезават кой по-бързо ще се изкачи на върха на Кайлас. Миларепа-йога, след като дал преднина на Бонпо-йога, взел музикалния инструмент, наречен дампо, и с негова помощ излетял към върха на свещената планина. Там, според легендата, има площадка и на нея се състоял двубоят между тях. Миларепа-йога излязъл победител от схватката и блъснал Бонпо-йога по стръмния северен склон на свещената планина. По този начин извършил голям грях, защото и двамата са принадлежали към представителите на светлите божествени сили. Оттогава северният склон на Кайлас почернял.

— Наистина ли северната страна е черна?

— Е, не е — кимна лама Кетсун Зангпо, — на цвят е като обикновена скала, но душевно е черна.

— Какво значи душевно черна? — продължих да го разпитвам аз.

— На това място са се натрупали черни сили, които и досега витаят там. Те са невидими, трудно е да ги усетиш в първия момент, но са много силни и пагубни за човека. Черните сили от северната страна на Кайлас са не просто дяволски — те са грандиозни демонични сили, те са…

— Странно, че в светиня като Кайлас освен божествени бушуват и демонични сили — прекъснах го аз.

— Само в противоборството на божественото с демоничното се ражда прогресът. Животът е един безкраен прогрес — свел глава, мъдро изрече ламата.

Замълчах и се замислих над думите му. После мислите ми се насочиха към проблема за характера на демоничните сили, опитвайки се поне по някакъв наукоподобен начин да обяснят тяхното влияние. Не можах обаче да открия задоволително обяснение. Някъде в затънтените кътчета на подсъзнанието ми изплува думата време, но веднага угасна, като отстъпи място на страха от думата демон.

— Имайте предвид, че черният и небесният цвят са багри, насочени към водата. Тя се променя под въздействието им — сякаш на себе си промърмори ламата. — Ако от северната страна на Кайлас имаше езеро, то би било страшно, много страшно, способно да убива не само простосмъртните, но и по-възвишените хора — добави Кетсун Зангпо.

— Имате предвид хората от Шамбала?

— А къде се намира Долината на смъртта? Пак там, откъм северната страна на Кайлас?

— Да, Долината на смъртта е там.

— Къде по-точно?

— Казват, че е недалеч от северния склон на Кайлас, но не зная точно. Твърди се, че имало някакво огледало, което насочвало черните сили към хората.

— Огледало ли?

— Така твърдят.

— А кой го твърди?

— Ние, ламите, помежду си. Казват, че Кайлас е омагьосал цялото място и е създал Долината на смъртта, където хората отиват, за да умрат. Там те умират бързо, остаряват и умират — обясни ламата с тихия си старчески глас. — Вие, европейците, разбирате под думата омагьосан нещо приказно и фантастично. Ние, тибетците, го възприемаме като реално взаимодействие между божествените и демоничните сили, защото вярваме в съществуването на духовната енергия, чиито тайни са останали скрити векове наред. Тя ще господства над бъдещето.

— Разбирам — горчиво се усмихнах аз, — че вие, хората от Изтока, ще определяте бъдещето на човечеството, защото вярвате в духовните му сили, дори без да имате сериозни доказателства в тази връзка. А ние, надутите европейци, както се казва, може би ще се превърнем в утайката на човечеството.

— Благодаря ви за разбирането — тъжно промълви ламата.

Кайлас — гигантската мандала на Вселената

— Уважаеми лама, разрешете ми един въпрос, на който бих искал по-обстоен отговор. Какво е предназначението на Кайлас?

— Кайлас е гигантска мандала на Вселената.

— Зная какво е мандала. Но все пак обяснете по-подробно.

— Мандалата може да бъде наречена и архитектурна мантра — мистична фигура с обем, определен свише. Формите на янтрите са изпратени на Земята от Висшия разум. Малцина разбират значението на мандалата и янтрите. Може би само йогите от пещерите знаят, но мълчат. Ние, ламите, също не сме наясно, но… се прекланяме пред тях, защото усещаме, че смисълът им е божествен и величествен, и знаем, че без тях…

— Без тях какво?

— Не би имало живот на Земята.

В този миг в съзнанието ми неочаквано изплува думата матрица — неясна и смътна, и преди да се проясни, също тъй неочаквано потъна в неосветените територии на подсъзнанието.

— Скъпи лама, може би мандалата на Кайлас е в основата на живота. Правилно ли съм схванал? — смутено промълвих.

— Може би… — неопределено отвърна Кетсун Зангпо и се вгледа в мен. — Не мислете, че зная много. Може би чувствам по-добре от вас. И затова съм вътрешно убеден, че животът е създаден въз основа на мандалата на Кайлас. Че няма нищо по-свято от тези заветни планини.

— Какво? Повторете, моля!

— Няма нищо по-свято от формата на Кайлас.

Защо той на няколко пъти ми напомняше, че планината Кайлас е свещена? Може би тук се криеше нещо важно и фундаментално.

Защо хората от Изтока изглеждат по-наивни и за разлика от европейците вярват на чувствата, достигащи до тях (както и до нас!) от дълбините на божественото подсъзнание. Те не ги анализират, те просто им се доверяват, убедени, че са напълно правдиви. Хората ОТ Изтока като че ли живеят за бъдещето и търпеливо (живот след живот) очакват, че един ден те ще станат реалност. И тогава божествената светлина на древните тайни ще се върне и ще озари техния банален делник.

Кога ще дойде този ден? Кога?

На Изток изглежда по-добре разбират чувствата си и търпеливо чакат светлите времена, но се прекланят пред нас, защото ние, не намирайки покой в своите противоречия, все се стремим да докажем всичко в живота и да го проверим експериментално. При това със съжаление рано или късно осъзнаваме, че ролята на съдник на Божиите творения, която кой знае защо си присвояваме, не е най-вярното решение… Ние, европейците, все се целим напред, все пробиваме с главите си стени и си чупим вратовете по острите завои на историята, предопределена от Бог. А балансът между Изтока и Запада, между Азия и Европа изглежда е необходим за света…

— Извинете, уважаеми лама, нали Кайлас прилича на пирамида?! Нали така? — настойчиво и неочаквано високо казах аз.

— Пирамидалната форма е свещена — уклончиво отвърна той. — Впрочем, ще ви покажа една книга, дори ще ви препоръчам да прочетете отделни пасажи — много е интересна. Авторът й е европеец — Ернст Хофман. По-голямата част от живота си е прекарал в Индия. Индийското му име е Ангарика Говинда… Той често е посещавал свещената планина и книгата му „Път през белите облаци“ е посветена на пътуванията му до нея. За съжаление Ангарика Говинда почина през 1985 година.

Кетсун Зангпо стана, взе книгата от полицата и след като я прелисти, ми посочи следния пасаж:

— Ето, четете.

Тексът беше на английски и аз прочетох:

„… според древната санскритска традиция планината Кайлас се е наричала Меру или Сумеру. Тя е смятана не само за физически, но и за метафически център на света… Планината Меру (или Кайлас) образува ос, свързваща различни планове или светове… Кайлас е увенчан с невидимия храм на трансцеденталните сили… това е гигантска мандала…

Планината Кайлас символизира оста на духовната Вселена, която преминава през безброй светове. Тази ос се издига от човешкото ниво към божественото…

За вярващия Кайлас е небесен храм, божи престол, антена, която предава и приема духовните енергии на нашата планета…

Обикаляйки Кайлас по свещената пътека, поклонникът разбира, че се движи по гигантска мандала, сътворена по чудодеен начин…“ От книгата, а и от разговора ми с ламата ставаше ясно, че Кайлас е създаден с формата на мандала. Но обикновено мандалата е сложен комплекс от мистични фигури, имащи съответния обем. Именно — комплекс, а не единична фигура! Оттук следва, че е напълно възможно това да е легендарният Град на боговете. Защо тогава той не е описан от никого? Нима никой не е виждал другите мистични постройки около свещения Кайлас? В онзи момент не откривах отговор на лавината от въпроси, които не ми даваха покой. А всичко се оказа толкова просто! Но за това, скъпи читатели, ще разкажа малко по-нататък.

„Защо мандалите са смятани за свещени?“ — мислех си аз, без да подозирам, че древните са приемали материята за вторичен субстрат. За тях първоосновата на живота са пространството и времето, за въздействието върху които са били създавани различни съоръжения. Тайната на формите им засега е недостъпна за нас.

Господи, колко далеч сме все още от осъзнаването на научната стойност на мистичните фигури и по-конкретно — на мандалата! Колко по-различни са били научните им методи! Сега вече ми е ясно, че те са конструирали матрици, влияещи върху пространството и времето, че на следващите поколения са предавали принципните им схеми под формата на тайнствените мандали и янтри. С каква цел са създавали тези матрици? Нима комплексът Кайлас е гигантска матрица?

Каква е нейната роля?

Помолих Кетсун Зангпо да прекъснем разговора.

Когато приседнах отвън на стъпалата и запалих цигара, отново си припомних думите на Ангарика Говинда, според които Кайлас е увенчан с невидим храм на трансцеденталните сили — явно ставаше дума за призрака на Кайлас. Колко жалко, че не притежавам финоенергийно зрение, с което бих могъл да видя фантома на Кайлас! Сигурно е великолепен! Щастливи са йогите, надарени от свръхчовеците с такова зрение. А аз не съм сред избраниците! Не съм и достоен — пуша, пия, ям месо…

Запалих втора цигара. Според Ангарика Говинда паралелните светове са свързани от ос, минаваща през свещената Кайлас. Може би именно там е мястото за преминаване в бляскавите и различни паралелни светове, където навярно кипи паралелен живот, вървят паралелни жени… Още не знаех, че след време Бог ще впрегне ума ми и ще ме накара да анализирам паралелните светове, че ще ми подскаже ключа към този анализ и аз ще организирам още две експедиции, но за тях все още е рано да разказвам, ако искам да не ви обърквам, скъпи читатели, и да спазвам хронологията на собствените си лутания и догадки.

Когато се върнах при Кетсун Зангпо, той любезно ми предложи да се усамотя в другата стая и на спокойствие да се запозная по-подробно с книгата на Ангарика Говинда.

Страната на боговете

Задълбочих се в книгата и сякаш станах част от аскетичените и мъжествени поклонници, за които с такава топлота пишеше авторът.

„…тези мъжествени поклонници заслужават възхищение. Мнозина от тях не се връщат, а онези, които успяват да се приберат обратно, стават образец на възвишена вяра и издръжливост. Те се появяват в своя роден край, обогатени с опит, който цял живот ще е източник на сила и вдъхновение за тях, понеже са заставали пред Изначалния и са видели Страната на боговете.“

Интересно! Говинда нарича района на свещения Кайлас Страна на боговете, а ние… предполагаме, че там ще намерим Града на боговете.

Нататък прочетох следното:

„…поклонникът се спуска сам от превала към Страната на боговете, но сякаш е заобиколен от невидими спътници — духовни събратя, които също отиват на поклонение в планината. Поклонникът усеща тук някаква особена атмосфера, която в религиозните традиции наричат божествена и която се обяснява с присъствието на богове, Буди и Ботхисатви.“

Разбирах, че поклонниците едва ли са способни да виждат в Страната на боговете „невидими духовни събратя“, но несъмнено усещанията им са по-изострени. Намирайки се постоянно под въздействието на неразбираеми бурни чувства, може би понякога пред очите им се появяват хора от паралелни светове или от друга безтелесна форма на земен живот. Приемайки ги като Божие озарение, поклонниците може би напълно реално и осезаемо усещат близостта на „духовните ни събратя“.

Кой може да го отрече?

Може би единствено невежите академици от комитета по лъженаука към Руската академия на науките. Нашите многознайковци без колебание биха вдигнали ръка срещу свещените чувства на тези непорочни и добри хора, поели по високопланинските пътеки на Тибет, за да видят и — най-важното — дълбоко да усетят Страната на боговете. Никой нормален човек не е способен да оскърби или да се надсмее над чистите им чувства.

Интересното беше, че според Говинда „духовните ни събратя“ също се покланят на планината. Нима пирамидата Кайлас е построена едновременно в различни паралелни светове? И те също се покланят на „паралелния Кайлас“ — призрачен и невидим за нас? „Наистина ли оста на Кайлас съединява паралелните светове?“ — задавах си въпрос след въпрос, без да намирам отговори.

Значително по-късно, след египетската експедиция и след продължителния душевен дискомфорт, започнах да осъзнавам единството на паралелните светове И поне хипотетично да допускам, че строителството на огромните монументи по Земята е по-добре да се извършва от силите на паралелния свят, а не от света, в който живееш.

Интересни ми се сториха и следните думи на Говинда за Кайлас:

„Онова, което е достъпно за телесения взор, за окото, е само субструктура, еманация на нещо по-велико и недостижимо.“

Какво е имал предвид авторът?

Може би намекваше, че под Кайлас е разположен огромен подземен град. Или че нашето триизмерно зрение не е в състояние да съзерцава паралелния четириизмерен Кайлас, паралелния петизмерен Кайлас и… т.н. Кой знае?

Вероятно уникалността на Кайлас, за която толкова се говори на Изток, се състои именно във факта, че тази планина (или пирамида!) е била построена като „облик на много светове“?! Ненапразно е наричана ос, съединяваща различни светове.

Описвайки видяното от поклонниците, Говинда съвсем конкретно споменава, че в района на Кайлас се намират пирамиди и монументални постройки, което още повече ме насочваше към мисълта за съществуването на Града на боговете:

„…поклонникът се озовава в скалист каньон, чиито стени напомнят архитектурни постройки. Той сякаш е обкръжен от гигантски храмове, украсени с високи колони, корнизи и тераси, а над тях блести куполът на Кайлас. Формата на Кайлас е безукорно правилна, сякаш куполът е издялан от огромна скала… Тези планини, подобни на пирамиди, стоят като стражи от двете страни на Кайлас.“

Нима в района на Кайлас има планини, които приличат на архитектурни постройки и пирамиди?

Може би точно това е Градът на боговете!

Изглежда обаче поклонниците, завладени от своите чувства, не могат да го осъзнаят! Вероятно те виждат Града на боговете, но не разбират какво точно виждат! Те просто се прекланят пред една светиня.

Страшно ми се прииска да запаля цигара. Надвесих се от прозореца, едва не паднах, но запалих, като се стараех да изпускам дима по-надалеч.

След малко на вратата се почука. Влезе млад лама и ме покани на чай. Отказах му и отново се заех с книгата, като целенасочено търсех пасажи, описващи психиката на поклонниците.

„Страната на боговете се вижда откъм превала Гурла. До него блестят снежните върхове на планината Гурла-Мандата, която отгоре изглежда като огромна свастика. От превала се вижда сияещият купол на Кайлас. Изглежда фантастичен, неземен. При вида му поклонникът забравя всички свои страхове и тревоги, завладява го едно-единствено желание — да се убеди в реалността на чудното видение.

Той вече не чувства умора, в сърцето му звучат песнопения и мантри, защото пред него се разкрива първият проблясък на свещеното видение на великия Даршан. По пътя към Кайлас поклонникът се натъква на две езера — Ракшас (езеро на ужасните божества на мрака) под формата на полумесец и езерото Манасаровар (езеро на мирните божества на светлината), кръгло като слънце.

…тайнствената планина Кайлас притегля поклонника неудържимо. Той почтително скланя глава пред нея, като повтаря своите мантри и се обръща към всички сили на светлината, обитаващи тази космическа мандала.

…не можеш да се приближиш към престола на боговете, да навлезеш в мистерията на висшата реалност, без да рискуваш живота си. Дръзналият да извърши парикарма — ритуална обиколка на свещената планина, трябва да има ясен и вглъбен ум. Това е толкова важно, както и силното тяло, понеже на поклонника му предстои да измине пълния цикъл живот-смърт. Той пресича червената долина на реката Амитабха на запад от Кайлас, минава през вратата на смъртта между тъмната северна и разноцветната източна страна на Кайлас, където е страховитият Долмала — проходът на Тара Спасителката. После прероденият поклонник се спуска към долината нарека Акшобхъа на изток от Кайлас, където поетът — свети Миларепа, е създавал своите химни. Оттам поклонникът отново излиза към златистите южни долини.“

„Колко любов, вдъхновение и романтика са вложени в тези думи! Какви възвишени чувства изпитва поклонникът, навлязъл в Страната на боговете и видял свещения Кайлас!“ — мислех си аз, докато четях тези редове.

Защо обаче поклонникът е убеден, че наистина вижда най-голямото чудо на света?

Замисля ли се за неговото предназначение или само се отдава на възникналите при съзерцанието чувства?

Какъв е източникът на знания за свещената планина?

Какви мантри повтарят поклонниците при вида на чудото?

Знаех, че някои извършват парикарма, като обикалят Кайлас по свещената пътека пълзешком. Те слагат на ръцете си обувки, лягат с протегнати напред ръце, после свалят обувките и като се покланят, стъпват в обувките. Колко усилия са необходими! Каква дълбока почит трябва да изпитваш в душата си!

Излязох от стаята и се приближих към лама Кетсун Зангпо, който пиеше чай. Наляха и на мен.

— Мога ли да ви задам още няколко въпроса?

— Да, разбира се.

Изстрелях цяла серия от въпроси и търпеливо зачаках. Ламата мълчеше. После поклати глава и тихо рече:

— Не зная.

— Какво не знаете?

— Не мога да отговоря на въпросите ви, защото не ми е известно предназначението на свещената планина и не зная източника на знанията за нея. Известно ми е само, че те са достигнали до нас от дълбоката древност.

— Благодаря ви — смотолевих аз и си помислих, че изглежда поклонниците наистина не анализират видяното в свещената планина Кайлас и са под пълното влияние на чувствата си.

— Ще пиете ли още чай?

— Не, благодаря. Кажете, уважаеми лама, районът на Кайлас посещаван ли е от учени?

— Доколкото зная, учени не са ходили. Това свещено място се посещава само от поклонници. Ако там отидат учени, най-вероятно ще загинат.

— Защо?

— Защото едва ли ще се приближат към планината с чиста душа.

Въздъхнах и се сетих за оператора Квитковски. Бях го изключил от състава на експедицията, защото според мен този московски привърженик на рационалното не би могъл да се приближи към свещената планина с чиста душа. И тя не би ни простила, ако го бяхме взели със нас.

— А Николай Рьорих? Нали той също се е стремял към свещената планина!

— Рьорих е бил учен с душа на поклонник — пресече ме ламата.

Отново се замислих. Вероятно и ние скоро ще извършим парикарма — ритуалната обиколка около свещената планина, ще разберем кое поклонниците наричат „да изминеш пълния цикъл живот-смърт“ и… ще минем през Портите на смъртта.

Помолих ламата за разрешение да се усамотя отново с книгата на Говинда. Целенасочено търсех информация за Портите на смъртта.

Огледалото на Яма — царя на смъртта

Прелиствах страница след страница и внезапно попаднах на английската дума mirror — огледало. Неизвестно защо тя привлече вниманието ми и аз се вгледах по-внимателно в текста, а след няколко минути вдигнах глава и възкликнах:

— Ама че работа! Каменно огледало убива хора! Сгъстеното време оценява даден човек и решава дали да го убие, или да му даде възможност да продължи да живее. Или както казват поклонниците — „да се прероди“!

Ще поясня удивлението си, но преди това — ето написаното от Говинда:

„…на поклонника му предстои все още да прекрачи през Портата на смъртта, където ще се прероди. Като стигне до прохода Долма, разделящ северната и източната долина близо до Кайлас, той се приближава към мястото, откъдето се вижда Огледалото на царя на смъртта (Яма), в което се отразяват всички събития от неговото минало. Той ляга между две морени, подобни на четириоки петнисто-рижави кучета, затваря очи и се озовава пред съда на Яма — съда на собствената си съвест.

Тогава си спомня своите постъпки, скъпите на сърцето му хора, починали преди него, всички, чиято любов е пренебрегнал и се моли за тяхното щастие, в каквато и форма да им предстои да се родят.

След като се помири така с миналото си и премине Портата на смъртта, поклонникът прекрачва прага към новия живот — там, на заснежения проход на милосърдната майка Долма. И ето че нозете му го отвеждат към езерото с изумрудна вода, наречено «Езеро на милостта», чието хиндуистко название е Гаурикунд. В него поклонникът получава своето първо кръщение като преродило се същество.

В източната долина поклонникът вижда скала с формата на брадва. Това е символът на царя на смъртта, а скалата се нарича Брадвата на кармата.“

Сега, скъпи читатели, ще обясня повода за възклицанието си. В научните среди са известни т.нар. огледала на времето, разработени от гениалния руски учен Николай Александрович Козирев. Според него времето е енергия, информационна (мислеща!) енергия, която може да се концентрира и да се разпределя. Той е създал специални вдлъбнати конструкции, които могат да свиват (сгъстяват) времето. Козирев ги нарича „огледала на времето“.

В следващите си книги ще се спра по-подробно на този проблем и ще се позова на резултати от научни изследвания. Тук ще изразя само искрената си почуда от факта, че онова съоръжение, което има отношение към царя на смъртта Яма, също се нарича огледало. Описвайки възможността да свива времето с помощта на огледала, Козирев не изключва хипотезата, че човешкият живот би могъл да протече за броени дни, часове, минути, секунди или мигове, след които настъпва физическата смърт. Времето убива човека. Защо Козирев е нарекъл своите конструкции огледала?

Нима Огледалото на царя на смъртта Яма прилича на огледалото на Козирев?

Нима времето е мислеща субстанция, върховен съдник на мислите, душата и кармата на човека? Нима времето извлича от човека основното — съвестта му, и оценявайки я, решава дали да го погуби или да му даде възможност да живее?

Скоро и на нас — четиримата руски учени, ще се наложи да застанем пред Огледалото на царя на смъртта Яма и да усетим върху себе си неговия съд. Ако вярваме на Говинда, там нашата съвест ще застане пред „трибунала“ на неизвестен енергиен разум.

Името Яма ми се стори зловещо и мрачно. Стана ми страшно. Замислих се дали съвестта ми е неопетнена. Макар и с усилие и често в свой ущърб съм се старал да живея в съгласие с вътрешните си принципи, но… може би, без да забележа, понякога съм вървял срещу тях? Колко пъти съм изпадал в нервни кризи, повишавал съм тон… в крайна сметка не съм ангел!

Ясно си спомнях моменти, когато съм изпускал нервите си пред пациент, за когото бях последната надежда. А след това го издирвах в клиниката и искрено му се извинявах. Оперирах го с особено вдъхновение и с онова душевно въжделение, когато мислите ти скачат лудо по мозъчните клетки, а ръцете ти, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен порив, изпреварват с действията си мисълта, предизвиквайки впоследствие почуда: „Откъде ми хрумна това?“ или „Как успях да го сторя?“

В нашия център дори се говори, че ако шефът се скара на болния, значи му е провървяло. Отделни пациенти дори нарочно ме нервират, надявайки се, че операцията ще протече по-добре. Може би са прави, защото изглежда енергията на съвестта не просто стимулира мисленето, но извлича от подсъзнанието онова, което все още е неподвластно и действа мощно, решително и загадъчно.

На това народът му казва лека ръка. То е плод на енергията на съвестта.

Твърде висока е нейната цена. Рано или късно, на този или Оня свят, ние ще застанем пред съда на съвестта и това ще е решаващият миг в нашия вечен живот.

Не се сдържах и като се надвесих през прозореца, отново запалих цигара. Мислех си, че легендарната Долина на смъртта най-вероятно се намира под Огледалото на царя на смъртта. А това огледало насочва към нея смъртоносна енергия — енергията на сгъстеното време, сгъстената мислеща енергия.

Представих си как ще навляза в Долината на смъртта, ще застана пред Огледалото на царя на смъртта — пред съда на Яма, как сгъстената енергия на времето ще следва моята душа, за да …

Загасих цигарата, като пълен простак мушнах фаса в джоба си и отново зачетох книгата на Говинда. Разсеяно прегледах няколко пасажа и си спомних думите на лама Кетсун Зангпо, че в района на Кайлас учените биха загинали, защото не могат да се приближат към планината с чиста душа. Представих си как сгъстеното време освобождава енергията на съвестта. И ако тя е била изразходвана през жизнения път, конкретният човек ще усети само леко неразположение. Но в случай, че е била потискана и навряна в ъгъла, че се е трупала там, то освобождаването й ще се превърне в експлозия — човекът ще почувства как тялото му сякаш се изпепелява, превръщайки го в сбръчкано същество, готово всеки миг да се разпадне. Неизползваната енергия на неговата съвест няма да му прости.

Зачетох отново книгата и открих следното:

„Тук мнозина загиват. Но смъртта не плаши поклонника, защото той умира в присъствието на божества, върху свещена земя, в най-възвишената минута от своя живот, осъществявайки свое съкровено желание.“

Вероятно не всички хора, посетили Долината на смъртта, загиват, изгаряйки мъчително от енергията на съвестта и усещайки страхотни страдания при вида на своето изпепеляващо се тяло. Вероятно мнозина отиват там и застават под Огледалото на царя на смъртта, за да могат на това място, където годините се изнизват като мигове, да усетят близостта до Бога и да умрат красиво, отдали душата си във властта на Всевишния. Там те умират… с радост.

Изпитах гордост заради поклонниците, които завършват земния си път така възвишено и щастливо. Тези незабележими и странни хора усещат преди всичко блаженството на вечния живот. А олигарсите, бизнесмените и останалите твърде земни хора, чийто живот е подчинен на принципа: „Първо бизнесът, после — съвестта“? За тях земните радости са не само безкрайно сладостни, но и вечни.

Но съдът на Яма ги чака и тях.

Затворих книгата на Говинда и отидох при Кетсун Зангпо. На сбогуване ламата ми подхвърли:

— Ако намерите Долината на смъртта и видите Огледалото на царя на смъртта Яма, не забравяйте, че можете да стоите не повече от пет минути. След това Яма ще започне да работи.

Кралството на йогите

Ден по-късно се срещнахме със стария ни познайник Бонпо-лама — същия, който по време на експедицията през 1996 ни разказа за феномена сомати. За изминалите три години ламата беше поостарял, но очите му бяха все тъй живи.

Ето какво ни разказа той за Мястото на гладния дявол.

— В Тибет до VI век от незапомнени времена е съществувало кралство. Най-древното кралство на света, по-древна държава не е съществувала на Земята. Наричала се е Шанг-Жонг. Столицата й се е намирала близо до Кайлас. Хората там били адепти, йоги, а държавата била известна като кралството на йогите. Те са знаели секретните мантри, с чиято помощ влизали в тантрическото поле на Кайлас и използвали силата му. Езикът им не е бил санскрит, наричали го така, както и кралството — шанг-жонг.

— Къде по-точно се е намирала столицата на кралството? — с вълнение попитах аз.

— На седемдесет километра от планината Кайлас, така пише в тибетските текстове — спокойно и невъзмутимо отговори Бонпо-лама.

— Това ли е Мястото на гладния дявол?

Бонпо-лама повдигна глава:

— Другите религии неправилно го наричат по този начин. Според най-древната религия в света — Бонпо, на това място е имало прекрасен град — най-красивия в цял свят, с най-прекрасните хора. Религията Бонпо е дошла оттам, от столицата на йогите, и е пренесла сведенията за необикновеното кралство през вековете. Като представител на тази религия аз се гордея, че имам честта да я представлявам като лама. За мен Шанг-Жонг е свята дума. Какво общо има тук гладният дявол?

— Извинете, Бонпо-лама, а защо тогава Шанг-Жонг е загинало? — внимателно, без да наранявам чувствата му, попитах аз.

— През VI век кралството е започнало да загива. Функциите му постепенно затихнали. Прекрасните кули и дворци, напомнящи сградите на Вавилон…

— На Вавилон ли?

— Да. Те постепенно се разрушили. На тяхното място сега се простират огромни пясъчни дюни. И само понякога, когато тибетските ветрове ги раздвижват, отдолу се разкриват руините от великите творения на древността. Сякаш поели дъх, след като са били погребани в пясъка, те отново затъват в него и се съхраняват там векове наред. Кулите и дворците са построени без физическа сила — създала ги е тантрическата сила на Кайлас. Щастлив е онзи, комуто се удаде да ги види, но подобно щастие не се случва често. Пясъкът…

— Йогите в кралството високи ли са били, например 3 или 5 метра, или са приличали на днешните хора? — попитах аз, тайно надявайки се, че Бонпо-лама говори за столицата на последните атланти. Отлично си спомнях разпръснатите из литературата сведения, свидетелстващи, че в не толкова далечното минало на Земята са живели великани — хиперборейци, титани и т.н. Ето защо подобно предположение не беше необосновано, още повече че Тибет се намираше в т.нар. вечен континент, където — според всички легенди, са се спасили атлантите по време на Всемирния потоп.

— Питате какви са били на ръст? Приличали са на съвременните тибетци — същия ръст, същата мургава кожа… Но йогите с нисък ръст са били последните…

— А преди тях кой е живял в кралството?

— Но те… — Бонпо-лама се чудеше дали да продължи.

— Какво те? — фиксирах го с настойчив поглед аз.

— Те са отишли под Земята.

— Кои те? Големите хора ли?

— Да. Хората, създали някога кралството Шанг-Жонг, са отишли под Земята. Не всички наведнъж, а постепенно, един след друг. Така пише в нашите тибетски книги.

— Изпаднали са в състояние на сомати в пещерите на Тибет, така ли?

— Не зная. Сигурно част от тях са в състояние на сомати, а други са преминали в подземното царство.

— Вярвам в съществуването на подземното царство — пророних аз.

— Нашата религия произхожда от тях, а не от онези малки тибетци. Тибетците, които в продължение на хилядолетия са живели редом с Големите хора, след това се почувствали самотни, възникнали размирици, те се отдалечили от Бога и… постепенно загубили йогийските си способности и забравили свещените мантри. А без тантрическата сила на Кайлас не знаели как да поддържат прекрасния си град и сградите започнали да се рушат. Пясъкът ги засипвал. Мнозина може би предчувствали скорошната гибел, молели и викали обратно Големите хора, които толкова дълго ги обучавали в технологиите на Душата и Сърцето, но те не излизали. Тибетците изпаднали в отчаяние, започнали да подивяват и да водят примитивен живот.

Понякога се доближавали до пясъчните дюни, под които бил погребан прекрасният им град, но скоро усетили, че е по-добре да ходят поединично — някаква зла сила, заселила се там, превръщала лошите им мисли в реалност. Те вече се страхували да ги посещават, без да разбират, че злото е пратено като наказание, защото са забравили знанията за свещения Кайлас. Кайлас ги е наказал!

— Но нали там е Мястото на гладния дявол…

— Не говорете така! Не повтаряйте така често „гладния дявол, гладния дявол“! — възмути се Бонпо-лама. — Това място е свято, най-святото, защото под пясъка се намират руините на свещения град на Големите хора. Другите религии преиначават, но религията Бонпо — най-древната, идва от Големите хора. А сега… са останали само спомените.

— Искате да кажете, че днес тибетците живеят със спомените за някогашното величие на кралството?

— После…, когато хората подивели и започнали да умират от студ и болести — Бонпо-лама се замисли, — се появили пророци, които… само Бонпо-религията знае за тях! Те създали тибетска религиозна държава и накарали хората да посветят живота си на опазването на спомените за миналите велики знания.

— Тибет е страна на спомените — тихо добавих аз.

— Да — тъжно въздъхна Бонпо-лама.

— А сега, когато страната ви влезе в състава…

— Сега, сега — болезнена гримаса сгърчи лицето му, — сега стотици древни книги са изгорени, манастирите — разрушени, а ламите — колкото са останали — се страхуват да говорят за великото минало, боят се да си спомнят. А те са длъжни да помнят!

Злата сила на комунизма стигна и до нас, до центъра на света. Вие, руснаците и немците, измислихте комунизма!

Вие извратихте собствените си страни, унищожихте хората, накарахте ги да вярват в дявола и в други хора! Китайците подхванаха тези идеи и… ето, че злата сила стигна до Тибет, като забрани най-важното — спомените! Повтарям ви — спомените! Ние се чувстваме зле! Останала ни е една участ — да си спомняме. Ако и това ни забранят… Сами сме си виновни, че загубихме способността да използваме тантрическите сили на Кайлас, че Големите хора се скриха от нас под Земята и престанаха да ни помагат.

Настъпи мълчание. Бонпо-лама стана, наля си вода от чайника, после порови в нощното шкафче, извади някакви хапчета и ми ги подаде, като обясни, че не знае къде са му очилата. Прочетох надписа — бяха за сърце.

— Знаете ли, уважаеми лама — прекъснах тягостното мълчание аз, — убеден сам, че цялото човечество произлиза от Тибет. Големите хора, атлантите, които са се спасили на Вечния континент от Всемирния потоп и хиляди години са се укривали в подземията на Тибет, след потопа са клонирали от „човешкото семе“ новия човек. Този човек е тибетецът — от него са произлезли останалите раси и нации. Тибет наистина е бил център на Земята. Може би сега Тибет е повече подземен център, но съвсем скоро положението ще се промени…

— Забелязвам, че знаете много — прекъсна ме ламата. — А все аз говоря. Защо толкова малко говорите за всичко това в страната си и по света? Защо?

— Тежи ми грехът на моята страна. Аз съм руснак3. А и настъпиха други времена. Комунизмът е победен. Сега има един световен лидер — Съединените американски щати. Те диктуват как да се живее.

— Америка е бездуховна страна, там хората приличат на чували с пари. Думата сърце там не се произнася. А вие?

— Какво ние?

— Нямате право да сте слаби?! Америка обезателно ще измисли нещо. Не бива една страна така безскрупулно да командва целия свят. Та тя командва не въз основа на духовни постулати, а благодарение на това, че е овладяла управлението над световните финанси. Целият свят е поверил парите си на Америка! А ако освен тях й отдаде и душата си? Пак ви повтарям — Америка скоро ще създаде нова идеология, за да запази господството си. И тя ще е пагубна, понеже парите са от дявола, а Америка е роб на парите, роб на алчността.

Можете ли да си представите алчен свят? Например без добрата и малко наивна Индия, където процъфтява човешката душа? Можете ли да си представите алчна Индия, алчна Япония, алчен Непал… Американците ще се опитат да направят лаком целия свят. Те със сигурност ще измислят нещо!

И двамата потънахме в мълчание. Притесняваше ме мисълта, че ние, руснаците, нямаме право да бъдем слаби.

Тибетският Вавилон

— Как се е наричала столицата на йогийското кралство?

— Тун-Лонг-Вали.

— Какво означава това?

— Сложно е за превод — Бонпо-лама се замисли. — Условно казано, означава Вавилон.

— Вавилон? — искрено се учудих. — Нали той се намира в Ирак, в Месопотамия!

— Вече ви казах, че столицата на йогийското кралство много е приличала на Вавилон. Били са градове-близнаци, построени по един и същи начин, имали са еднакво предназначение.

— И двата ли са били издигнати с тантрическата сила на Кайлас?

— Да, тя може да бъде използвана във всяка точка на земното кълбо, дори и в Космоса, но за целта трябва да се знаят определени свещени мантри, а само Бог ги дава на хората — декларативно отвърна Бонпо-лама.

— А какво е предназначението им?

— Трудно е да се отговори. Няма еднозначен отговор на този въпрос. Зная само, че и двата са били създадени, за да се възроди човечеството на Земята.

— Разрешете ми да споделя някои свои мисли по този повод — замислих се за миг, припомняйки си изчисленията, направени преди експедицията. — Ако върху глобуса съединим Кайлас с египетските пирамиди, то месопотамският Вавилон ще се озове на същата линия, при това в точка, намираща се на разстояние, равно на една трета от цялото разстояние. На една трета по същата линия е древният град Кандахар в Афганистан, а след още една трета — тибетският Вавилон до планината Кайлас.

— Така ли? — възкликна Бонпо-лама.

— Да, така е. Вземете глобуса и вижте сам. Създава се впечатлението, че и месопотамският, и тибетският Вавилон са били построени с определена цел. С каква обаче?

— А според вас — с каква цел?

— Струва ми се, че и на двете места са се извършвали експерименти за клонирането на „новия“ човек на планетата.

— Зная какво е клониране — вметна ламата.

— След Всемирния потоп атлантите са осъзнали, че трябва да създадат „нов“ човек, по-адаптиран към променените условия на Земята. Те са знаели, че рано или късно ще отидат в подземния свят, където ще продължат своя прекрасен и чист живот. Имало е с какво да се гордеят — създали са на Земята световната система от пирамиди и древни монументи, чрез които са започнали да прочистват планетата от лошите човешки помисли, за да не достигнат те до родоначалния свят и да не доведат до неизбежното наказание.

— Така, така — промърмори ламата, очевидно съгласен със съжденията ми. Усещах, че те му допадат.

— В района на Кайлас са били налице всички условия — в подземията на Вара са се съхранявали „семената“ на арийците преди потопа, както и технологиите за клонирането…

— Интересни мисли излагате — прекъсна ме ламата. — Забелязвам твърде много съвпадения с описаното в тибетските текстове. Разбира се, там терминологията е друга.

— Смятам, че експериментите са започнали веднага, след като условията на Вечния континент до известна степен са се нормализирали. Но не всичко е вървяло по начертания план. „Новият“ човек, по-скоро „тибетските Адам и Ева“, не са могли да се приспособят към суровите условия, да реализират творческия си потенциал и постепенно са подивели. Атлантите осъзнавали, че „новият“ човек, изваден от подземния свят на повърхността на планетата и пуснат на воля, не е способен да преодолее непредвидените трудности и се нуждае от закрила. И тогава са решили да изградят край Кайлас град, където създадените от тях човеци биха живели под защитата им. Големите хора са изградили тибетския Вавилон, използвайки своите финоенергийни технологии, т.е. тантрическата сила на Кайлас. Мнозина от тях са излезли на повърхността, за да направляват творенията си. Това са наземните Големи хора.

— Известно ми е — отново ме прекъсна ламата, — че след Всемирния потоп атлантите също са загивали масово, че и те не са могли да се приспособят…

— Да, загивали са — продължавах аз, сякаш знаех всичко, — но най-добрите от тях, приети в Шамбала, не само са оцелели, но и са започнали да работят върху създаването на „новия“ човек, обричайки се на лишения, налагани им от живота в наземния тибетски Вавилон. Ще ми се да спомена още нещо.

— Говорете.

— Около 200 000 години преди потопа, в лоното на цивилизацията на атлантите, се е зародила арийската, нашата раса. Вероятно именно нейните „семена“ са били запазени във Вара, за да може от тях да бъде създаден „новият“ човек. Изглежда не всичко е било лесно. „Новият“ човек е бил неприспособим към твърде различните условия след потопа: сух и студен климат, необикновено синьо небе, променено електромагнитно поле, финоенергийна аура и т.н. Обстоятелствата принудили атлантите да се заемат с генно инженерство, столетия наред проверявайки на практика получените резултати. Всички следващи Адам и Ева са заставали на жертвения олтар на научните търсения с единствената благородна цел — да се насели Земята с човеци.

— В текстовете на Бонпо-религията пише, че Големите хора се грижели за „малките хора“ — за тибетците. Че тибетците били склонни към грехове, а Големите хора ги напътствали как да ги избягват, като създавали религиите. В района на Тибет има много религии. Може да се каже, че те произхождат оттук. И че са били сътворени за избавлението на човека. Затова религиите на Тибет са най-древните и чистите — настойчиво редеше словата си ламата. — А основната сред тях е Бонпо. Тя е сътворена от Големите хора.

— Бих искал да отбележа още, че вероятно създаването на „новия“ човек не е станало без намесата на извънземни. Не можем да отречем съществуването им, ако помним, че Бог е създал вълновата форма на живот на този свят. И той едва ли би създал физически форми на живот само върху една планета. Най-вероятно в божествения експеримент са участвали много планети.

— В нашата религия пише — вметна Бонпо-лама, — че почти на всички планети съществува живот. На някои по-примитивен от нашия, на други — по-развит.

— Ето какво мога да кажа за месопотамския Вавилон. Добре известни са писмените паметници на древните шумери. Част от тях са разгадани и те свидетелстват, че на Земята са пристигнали ануаките — жители на планетата Нибиру. Те добивали злато на Земята, за да го разпръскват в горните слоеве на атмосферата и по този начин да предотвратяват загубата на топлина и да запазват топлинния баланс на своята планета. Ануаките също решили да създадат „нов“ човек, за да може той да работи в добива на злато. Те взели „семе“ от подивял ариец и го инплантирали на жена-ануак, след което се родил „нов“ човек от мъжки пол — Адам. От неговата тъкан взели клетка и отново я инплантирали на жена-ануак, след което се е родило същество от женски пол — Ева. Тези „нови“ хора се оказали напълно приспособени към земните условия и не е изключено точно от тях да идват легендите за Адам и Ева. Така е записано в писмените паметници на шумерите.

— Смятате, че „новият“ човек е създаден там? Не е вярно. В нашата религия пише, че човекът е създаден под Кайлас, в града Тун-Лонг-Вали, в тибетския Вавилон.

— Уважаеми лама, не би трябвало да изключваме версията, че Големите хора и ануаките от планетата Нибиру са съгласували своите опити за клонирането на „новия“ земен човек. Струва ми се обаче, че съвършеният човек е излязъл от тибетския Вавилон. Атлантите от Шамбала се направили по-качествен експеримент…

— Така е — със задоволство рече Бомпо-лама. — Така пише в нашата религия.

— И офталмогеометричните изследвания показаха, че съвременното човечество произлиза от Тибет и оттам се е разпространило по цялото земно кълбо. Изглежда тибетският клон е бил по-силен от месопотамския. В глобалния експеримент Шамбала е спечелила пред ануаките от планетата Нибиру. Има обаче и сведения за трети източник за произхода на човечеството.

— Кой е той?

— Съществуват сведения, че съвременният човек е бил създаден в Африка, като са били използвани клетки от делфиноподобни същества. Извършен е от хора от Сириус. Но този корен не се появява в офталмогеометричната схема за разпространение на човечеството по земното кълбо.

— Вие вярвате ли, че човечеството е произлязло от Тибет? — директно ме попита Бонпо-лама.

— Вярвам, че съвременният човек е бил клониран и отгледан в тибетския Вавилон, под хилядолетната закрила на атлантите от легендарната Шамбала — отговорих аз.

Бонпо-лама сведе поглед, замисли се и рече:

— Комплексът Кайлас обаче не е бил създаден, за да се клонира съвременният човек.

— С каква цел е създаден тогава?

Ламата не отговори и потъна в мислите си.

Кайлас е създаден с помощта на петте елемента

— Кой е създал Кайлас? — зададох аз поредния си въпрос.

— Елементите — уверено отговори Бонпо-лама. — Вероятно знаете за петте елемента: огъня, водата, вятъра, земята и човека.

— Да, разбира се.

— Чрез силата на петте елемента е бил създаден не само Кайлас, но и целият комплекс около него.

— И Градът на боговете — промърморих на руски аз.

— Какво? — не ме разбра Бонпо-лама.

— Моля ви, продължавайте.

— Очевидно знаете, че всеки от тях е носител на чувства, те са духовният състав на битието. Ние, съвременните хора, недооценяваме факта, че нашите чувства притежават огромна сила. Според религията Бонпо огънят, водата, вятърът, земята, както и човекът са живи същества. Нашите чувства са многообразни, те постоянно и непрекъснато изпускат импулси в енергийното поле на огъня, водата, вятъра, земята и човека, сливайки се в единната енергия на петте елемента. Това е най-силната енергия на света. Именно с нея е създаден комплексът на Кайлас.

— Интересно, много интересно — промълвих, — чувствата са сила, а огънят, водата, вятърът и земята — живи същества…

— Според нашата религия всичко на този свят е живо — Бонпо-лама многозначително посочи нагоре. — Космосът също.

Замислих се за пътя, по който стигнах до новите операционни методи и алоплантите. Спомних си как нишката на научната логика се проточваше и удължаваше и в крайна сметка ме довеждаше до някакво решение. От своя страна, то моментално се обвиваше в чувства, които започваха да клокочат в мен, предизвиквайки емоционална буря. Те ми напомняха за колебанията на жената, преди да вземе решение как да постъпи с любовните домогвания на мъжа. Разбирах, че жените в по-голяма степен живеят с чувствата, но за мен, като представител на мъжкия пол, разразяването на подобна емоционална буря беше необичайно и чуждо.

Относно науката обаче, и най-вече преди взимането на решение дали да осъществя своите идеи по хирургически път или не, тази емоционална буря, преминаваща понякога в тотален смут, носеше белезите на нещо естествено и близко за душата. Целият ми живот на учен и изследовател е изпъстрен с постоянни емоционални колебания, породени от отговорността да претвориш идеята си в практиката, в случая — да разрежеш човешкото око.

Дълбоко в душата си съзнавах, че само логическото съпоставяне на известни факти едва ли ще доведе до вярното решение. Светът е твърде сложен, а знанията на човечеството, както и да ги анализираш, не обхващат всичко необходимо, за да влезеш уверен в операционната и смело да разрежеш даден орган, опитвайки се да извършиш нова изключителна операция. Логическите умозаключения трябва да бъдат проверени. И те се проверяват от чувствата. Отначало те клокочат някъде в сърцето, а после се оформят или в тягостно негодувание, свидетелстващо за неверност на логическото решение, или те обзема лекота и душевен полет, доказващи верността на решението.

През дългите години на изобретателската си работа свикнах да се доверявам на чувствата и тяхната контролна функция. Никога не влизам в операционната, ако усещам в душата си и най-малкото негодувание. Като живи същества чувствата ми подсказват как да постъпвам.

Възхищавам се на нежния пол, надарен от Бога с по-висок чувствен потенциал. Научните изводи на една жена в по-голяма степен са проверени от чувствата й и затова са по-верни. Но на практика мъжът изобретател заема по-висока позиция в йерархията от жената. Мъжката склонност към логически разсъждения постоянно подтиква силния пол да събира и съпоставя фактите, да прави научни изводи, които… като с магическа пръчка веднага се ревизират от чувствата. Разбира се, мъжът изобретател е по-упорит и по-твърдо защитава позициите на своята логика, като пренебрегва смътните негодувания в душата си. За съжаление той по-често прави неверни крачки в практиката.

Колко добре би било, ако мъжете в науката имат по-висок емоционален потенциал! Но… Бог така е решил. А може би гейовете притежават онзи баланс между логиката и чувствата, тъй необходим на учения? При тях обаче зависи накъде е насочена чувствеността — към научните изследвания или към похотливата доминанта.

Какъв е идеалният изобретател? Смятам, че, че това е влюбеният мъж. А най-добрият вариант е човек винаги да обича хората, тъй както Бог повелява.

Върнах се към онова, което Бонпо-лама нарече „силата на петте елемента“, към единната сила на чувствата, заложена в огъня, водата, вятъра, земята и човека. Този фантастичен извод можеше да е…

— Не ви ли е интересно? През 1996 говорехте безспир. А сега мълчите — прекъсна мислите ми Бонпо-лама.

— Моля за извинение. Замислих се над думите ви за единната енергия на петте елемента, нали казахте, че е най-силната енергия в света. Например, когато изобретявам нови методи за очни и пластични операции, аз се доверявам преди всичко на чувствата, които сякаш проверяват идеите. Силата на контролиращите чувства решава всичко. Научих се да им вярвам и не съжалявам. Много често, когато болният вече е под наркоза, стоя над него с хирургическите ръкавици и се вслушвам в своите усещания, сякаш проверявам верността на хода на операцията. Случвало се е да сваля ръкавиците и да изляза от операционната — чувствата ми подсказват, че е по-добре така да постъпя. Необходима ми е нова идея! Ново планиране на операцията, което също ще бъде проверено чрез силата на чувствата! Те винаги ме измъчват, но… сигурно така трябва да бъде.

— Постъпвате правилно, че се доверявате на чувствата си. Приятно ми е, че и в Европа са започнали да им се доверяват и чрез тях проверяват верността на своите идеи. Нима човек е в състояние да прецени вярна ли е дадена идея, или е погрешна? Може да го стори само приблизително. Само Бог може да я оцени, а Той го прави посредством чувствата.

— Кажете ми, уважаеми лама, чувствата ли са онази божествена енергия, за която толкова се говори във всички религии?

Бонпо-лама ме погледна в очите и рече:

— Да. У всеки човек има божествена енергия, защото изпитва чувства. Хората не умеят да използват енергията им, не знаят как да я управляват. Древните са умеели. Енергията на чувствата е в състава на тантрическите сили. Кайлас, като център на тантрическите сили на планетата, влияе върху всеки човек, тъй като всеки е надарен с чувства.

— Как влияе Кайлас?

— Той пречиства хората, като им дава повече сили, зарежда ги с енергията на положителните, на слънчевите чувства. Точно за това е създаден Кайлас. Енергията в тантрическите сили е два вида: слънчева енергия — на положителните чувства, и лунна енергия — на негативните, лоши чувства. Тантрическата енергия е способна да се предава и на петте елемента.

Езерото Манасаровар, недалеч от Кайлас, е езеро на слънчевата енергия, предадена на водата. А езерото Ракшас (дяволското езеро) е изпълнено с лунна енергия. Човекът е свързан с всеки от петте елемента. В Манасаровар той усеща прилив на сили и радост, защото водата му е заредена с положителна енергия. Но ако се потопи в Ракшас, може и да умре, понеже като Божие създание не е способен да понесе потока от негативна тантрическа енергия, съдържаща се във водите на дяволското езеро. Ако стигнете до брега на Ракшас, бъдете внимателни. Помнете какво съм ви казал.

— Благодаря ви.

— А вие какво мислите за силата на петте елемента, за единната сила на чувствата? — неочаквано ме попита Бонпо-лама. — Интересно ми е вашето мнение.

— Моето мнение ли… — смотолевих аз, навлизайки в обичайното и приятно състояние, когато управляваш нишката на логиката, вслушвайки се в чувствата си. — Мога ли да поразсъждавам?

— Разбира се — той се настани по-удобно в креслото си.

— Гледах прекрасен американски филм…

— Не харесвам американците…

— И сред тях има хора, които не се прекланят пред дяволския долар, а мислят за вечните стойности, за чистотата на душата и за Бога — възразих аз.

— Продължавайте.

— Филмът се казваше „Петият елемент“ и ставаше въпрос за следното. Над човечеството е надвиснала глобална опасност, тъй като към Земята се приближава черна планета, която може да се удари в нея. Бомбардирането й с атомни бомби не дава резултат. Ситуацията е овладяна чрез енергията на петте елемента. За извеждането й в пространството се включва и петият елемент — човекът, способен на искрена любов. Във връзка с това искам да ви задам един странен въпрос.

— Питайте.

— За да се слее силата на петте елемента, непременно трябва да се обича, нали така?

— Разбира се.

— Защо?

— Само любовта задвижва чувствата, в които се крие силата на всеки от петте елемента.

— Нима водата също може да обича? Или… огънят? Или… вятърът?

— Естествено. Съмнявате ли се? Да вземем за пример водата. Понякога тя е влюбена и много целебна. Понякога е равнодушна или демонична… Огънят също обича — сравнете уютния домашен огън с пламъците на пожара. Вятърът също — сравнете топлия летен бриз и урагана… И земята обича, дори много силно.

— А как се обичат помежду си?

— При тях любовта е друга. Обичта на човека не може да бъде сравнена с любовта на живото същество вода. Любовта на огъня не прилича на любовта на водата или на вятъра, или на земята, или на човека. Огънят, водата, вятърът и земята са други форми на живот, различни от човека. А там, където има живот, има и любов. А петте елемента са обединени от любовта си към своя създател.

— Ето защо във всички религии основната мисъл е любовта към Бога. Тя не е само преклонение пред него, а е и начин за сливане с цялата Вселена, за овладяване на божествената енергия, пред която няма прегради. Как да постигнем това състояние? Ами като искрено се вслушваме в заветите на съществуващите религии и ги приемаме с напълно открито сърце. Не просто вярата в Бога, а искрената любов към него е пътят за овладяване на божествената енергия на петте елемента. Древните хора са знаели това и създавайки религиите, чрез пророците са учели хората как да обичат Бог. Любовта към Бога е не само емоционално или духовно понятие, то е вселенски енергиен закон, път за постигане на енергийна свобода, за преминаване в паралелните светове, за прехвърляне в други галактики… И всичко е свързано с думата любов. Такъв е създаденият от Твореца свят.

— Радвам се, че чувам подобни думи от един европейски учен.

— Бог е създал живия свят — ентусиазирано продължавах аз, — като е поставил в основата му тези пет елемента. Затова човекът няма право да изпада от „светата петорка“, да се отдава на грехове, да не се вслушва в чувствата си. Със своята греховна самонадеяност човек пречи на собствения си прогрес. Той нарушава координацията на чувствата в действията на петте елемента при използването на божествената единна енергия, чиято сила и възможности надхвърлят милиони пъти потенциала на енергията на всеки отделен елемент.

Спрях за миг.

— Продължавайте, моля ви — промълви Бонпо-лама.

— Ние не осъзнаваме, че не е достатъчно само в неделните дни да посещаваме църква или джамия и да си мислим, че обичаме Бог. Да се обича по този начин е не само лошо, но и опасно. Да, опасно е! Защото останалите четири елемента не могат да чакат безкрайно дълго появата в човека на искрената любов към Бога, за да могат заедно „петте великана“ да използват жизнеутвърждаващата единна сила на елементите. Независимо че огънят, водата, вятърът и земята живеят в друго времево измерение и вероятно техният живот е много по-дълъг, не може вечно да се чака. Рано или късно някой от елементите ще унищожи човечеството, ако то упорито върви по пътя на духовния регрес, без да се научи как да обича Бог. Известно е, огънят е унищожил Лемурия, а водата — Атлантида… Нас кой ще ни унищожи? Вятърът? Земята? Освен това… бих искал да кажа, че човечеството вече е взело първата предпазна мярка — още при зараждането на нашата арийска раса. Тя е била направена веднага след Всемирния потоп, погубил Атлантида.

— Каква е тази мярка? — Бонпо-лама искрено се учуди.

Погледнах го многозначително.

— Създаден е бил комплексът на Кайлас.

— …???

— Както казахте, уважаеми Бонпо-лама — важно се почесах по темето, — комплексът на Кайлас е изграден чрез силата на петте елемента. Кой е извършил това?

— Кой?

— Според мен хората от легендарната Шамбала. Най-добрите сред най-добрите на всяка от петте земни раси, живели вероятно в друго пространствено измерение.

Бонпо-лама се замисли за миг и уверено каза:

— Според религията Бонпо Шамбала се нарича Омолонгрен. Това е духовна и поради тази причина невидима страна…

— И съществува в паралелен свят?! — почти извиках аз. — Паралелният свят е невидим за нас!

— Няма да сгрешите, ако смятате така — бащински ме погледна Бонпо-лама. — Но и подземният свят принадлежи на хората от страната Омолонгрен. С каква цел според вас е бил създаден комплексът на Кайлас? Започнахте, но не довършихте.

— Комплексът на Кайлас или Градът на боговете е бил построен — аз хвърлих трескав поглед към Бонпо-лама — с цел… с цел… Избяга ми мисълта!

— Очевидно не й е дошло времето. Не се отчайвайте, ще дойде време и Бог ще ви я изпрати — покровителствено рече моят събеседник.

И двамата потънахме в мълчание. Умът ми започна да „изстива“. Искаше ми се да продължа разсъжденията си и помолих ламата да ми отдели още няколко минути.

— Ето какво мисля за ролята на паралелните светове в сливането на енергиите на петте елемента…

— Моята религия също отбелязва наличието на паралелни светове — насърчи ме Бонпо-лама.

— Основна особеност на всеки един от петте елемента — усетих, че мозъкът ми отново „загрява“ — е способността му не само да съществува в различните пространства и измерения, но и да поддържа връзка със своите „събратя“ от паралелните светове. Така се обуславя единството на Вселената. В паралелните светове всичко е друго: кислородът, азотът, дърветата, огънят, водата, вятърът, земята… друг е човекът. За нас те са невидими. Нито едно вещество или предмет от паралелния свят не може да премине в нашия. И само определените от Бога пет елемента запазват връзката си със същите елементи от паралелните светове, в това число и с човека…

— Тази връзка — прекъсна ме лама — се проявява в сънищата, а и там, където отивате вие.

— В района на Кайлас?

— Да. Там има странни места, където човек би могъл да види паралелния свят сякаш в огледало и дори…

— Би могъл да види живота в Шамбала, така ли?

— Да. Но обикновеният човек не бива дълго да стои на това място. Тялото му бързо се състарява.

— Огледалата на времето — промърморих аз.

Бонпо-лама ме погледна и продължи:

— Само хората с чиста душа, които са извършвали парикарма, т.е. обиколили са 108 пъти свещената пътека около планината Кайлас и които са благословени от нея, могат да издържат и да се любуват на прекрасния живот в паралелния свят. Само някои от тях съумяват да преминат в него, като променят тялото си, и да се върнат обратно, отново трансформирайки своето тяло.

— Древните притежавали ли са тези способности? — попитах аз.

— Мнозина са били в състояние да го правят. Големите хора са познавали силата на петте елемента и са я използвали.

И двамата замълчахме.

— Разсъждавайки за силата на петте елемента — продължих аз, — си мисля, че съществува огън на триизмерното пространство, но има и четириизмерен, петизмерен, шестизмерен огън и т.н. Има също така три-, четири-, пет-, шестизмерни вода, вятър, земя… Значи има и три-, четири-, пет-, шестизмерен човек. Само избраните пет елемента могат да преминават от един паралелен свят в друг и да се връщат обратно. Никой друг не притежава това свойство.

Никога в един паралелен свят няма да преминат дърво, жаба, слон, мечка, микроб. Те са или само триизмерни, или само четириизмерни и т.н. А петте елемента притежават това свойство. Неговото обяснение ни отвежда в такива дълбини на Вселената, които едва ли някога ще бъдат напълно осъзнати от човека. Някакъв тайнствен механизъм трансформира триизмерното човешко тяло в четириизмерно, макар триизмерните и четириизмерните вещества да са прозрачни едно за друго и взаимно невидими. Никой освен Бог не знае как става тази трансформация.

— Божието творение, наречено човек, никога няма да проумее целия замисъл на Създателя си — допълни Бонпо-лама.

— Не мога да кажа нищо за огъня, водата, вятъра и земята — продължих разсъжденията си аз, — но мога да съдя за петия елемент на нашето триизмерно пространство — човека. За съжаление съвременният човек е не само неспособен да изпълнява функциите си на пети елемент, но в повечето случаи той изобщо няма представа за какво става дума. Следователно възниква въпросът — какво би станало, ако единият от петте елемента — например човекът, не е активен и дееспособен. В такъв случай вероятно божествената енергия на петте елемента не може да бъде задействана?

— Може ли… или не?

— При всеки вариант, дори ако единият от елементите не е деен и работоспособен, божествената сила на петте елемента е в състояние да заработи.

— По какъв начин?

— Чрез паралелните светове.

— Обяснете ми — усетих, че Бонпо-лама се беше уморил.

— Ако петият елемент — човекът, е неработоспособен в третото измерение, то в следващите измерения той със сигурност е дееспособен и може да замести липсващата съставна част за образуването на единната енергия на петте елемента. Тя е единна за всички паралелни светове, затова „изпадането“ на някой от петте елемента се компенсира от друг паралелен свят. Например неработоспособността на триизмерния човек се компенсира от тази на четириизмерния човек. Същото може да се каже и за другите елементи.

— В нашата религията пише, че паралелните светове си помагат един на друг — отбеляза Бонпо-лама.

— Те си помагат в запазването на баланса на единната божествена енергия на петте елемента. Точно тя е онази жизнена сила, за която пише в религиите. Енергията на петте елемента е нишката, на която са наредени паралелните светове. И ненапразно се говори, че тя минава през свещената планина Кайлас.

— Да, така е — кимна Бонпо-лама, — линията, съединяваща паралелните светове, минава през планината Кайлас.

— Великата енергия на петте елемента! Това е основата на света. Основата на всички светове. Тази велика сила може да бъде управлявана само чрез чувствата, тези, които изпитваме всеки ден. Но… има едно „но“ — те трябва да бъдат кристално чисти и озарени от силна и страстна любов. Само така жизнената сила на света ще ти се подчини. Единствено в този случай ще усетиш, че Бог е в теб. И едва тогава ще започнат да се случват чудеса.

— Стават чудеса…

— В нашия свят те са съвсем малко — прекъснах Бонпо-лама. — Твърде лошо функционира нашият триизмерен пети елемент. Но все пак ги има! И те се осъществяват… благодарение на силите от паралелния свят.

— Най-голямото чудо на света — Бонпо-лама присви очи — е свещеният Кайлас. Така е според нашата религия.

— Струва ми се, че комплексът на Кайлас е бил изграден едновременно в няколко паралелни свята с техните общи усилия. Те съгласувано са използвали енергията на петте елемента, която ги е обединявала. Ние, триизмерните хора, сме в състояние да виждаме единствено триизмерния Кайлас, но има и четириизмерен, петизмерен, шестизмерен…

— Най-важните части на Кайлас са невидимите — отбеляза събеседникът ми.

— И всички те са били създадени чрез божествената сила на петте елемента — допълних аз.

И двамата усетихме умора. На сбогуване се прегърнахме с Бонпо-лама. Когато с Равил излязохме от храма, забелязах, че по триизмерната трева скача триизмерна жаба.

Скъпи читатели, разказът за паралелните светове не свършва дотук. Има още две експедиции, посветени на изучаването на този проблем. Ще се опитам да ви го представя в следващите книги.

Схема на района около Кайлас

През целия следващ ден съставях схема на района около Кайлас. Картите, които купихме, бяха пълни с грешки. Названията на реки, планини, долини и манастири бяха изписани произволно — на тибетски, на индийски, на китайски в английска транскрипция. Да не говорим за неточностите при географските разстояния и височини. Разбира се, нямах възможност да нанеса съвсем точно върху картата интересуващите ме обекти — Мястото на гладния дявол, Огледалото на царя на смъртта Яма и т.н. Все пак се опитах — поне приблизително. Като стигнем до тях, ще разберем каква е истината и къде сме сгрешили.

Съставих две схеми на областта около Кайлас. Едната — на Страната на боговете, а това е районът, разположен до самия Кайлас, и другата — на свещената парикарма, т.е. на онези места, през които минават поклонниците при обиколката около Кайлас.

Дълго разглеждах схемите, излегнал се на неудобното легло в хотел „Пирамида“ в Катманду. На пръв поглед всичко беше обичайно — реките и планините бяха като навсякъде. Душата ми обаче се свиваше. Още не знаех какво ни очаква там. Утре тръгвахме към Тибет.

Представих си какъв трепет изпълва всеки поклонник, преди да поеме по пътя на парикармата около свещената планина. За него има само един Бог и той наяве ще може да съзерцава величието на творенията му при срещата си със свещената планина. На него и през ум няма да му мине, че много хора дълбоко в душата си се прекланят на друг, по-сладък и близък Бог — парите, в чиято власт се намират дори когато ходят на църква и произнасят възвишени слова в прослава на истинския Бог.

Порочната сила на „хартиения бог“ е с реална власт, тъй като тя е близка, общодостъпна, шумоли между пръстите или тежи в джоба. Колко далеч от нас е истинският Бог! За какво ни е Той, когато, за да общуваме с Него, невидимия, трябва да посещаваме религиозни храмове, да слушаме проповеди и въпреки това замисълът Му си остава неразбираем! А пачката е на една ръка разстояние и от нея лъха на реална сила: ако искам, ще си купя „Мерцедес“, ще прекарам една вечер в скъп ресторант…

Но рано или късно се появява нелепото желание „да си купиш“ любов. То става все по-силно и в крайна сметка започва да разяжда до болка душата ти.

Бизнесменът, домогнал се с цената на всичко до „хартиената власт“, всячески се стреми да скрие от самия себе си тези гибелни мисли, но те все се появяват и го преследват. Истинският Бог — онзи на поклонниците и светлите хора, върши своето в борба с изкуствения „хартиен бог“.

Докато се свивах на неудобното легло в хотела, не знаех, че след две години в Ню Йорк ще рухнат кулите на Световния търговски център, че много вестници ще припомнят предсказанията на Нострадамус и мнозина ще приемат катастрофата не като терористичен акт, а като Божие възмездие над главната обител на „хартиения бог“ на Земята. Скоро след трагичното събитие един чудесен човек, притежаващ дарбата да вижда финия свят — Надежда Маслова от Екатеринбург, ми изпрати снимка на призрачния „огнен меч“, надвиснал над Ню Йорк. Тя е направила снимката с цифрова камера от терасата на Световния търговски център.

Станах от леглото и отидох в другата стая, където усилено кипеше подготовката за утрешното ни пътуване към Тибет. Продуктите бяха опаковани, раниците — напълнени.

Сергей Селиверстов беше купил цяла каса мандарини и ги предлагаше на всички, убеден в особената им роля при адаптирането към високопланинския климат. Нарамих своята раница и се запътих към стаята си. Зад гърба си чух звучния глас на Сергей, който дъвчеше поредната мандарина:

— Тази ми е двайсетата.