Златните плочи на Харати

Нашата експедиция приближаваше все по-близо до свещения Кайлас. Всеки очакваше срещата със загадъчната Шамбала или по-скоро мечтаеше за нея, макар отлично да разбираше, че тя е дълбоко скрита от нас и осъзнаването й не е достъпно за разума ни.

Тайната витаеше из въздуха.

Озъртахме се и се опитвахме да прозрем някакви косвени следи от неизвестна свръхразвита форма на живот, но все не успявахме и само еднообразният пейзаж на безкрайния Тибет потискаше въображението ни.

— Момчета, тъжно ми е — неочаквано продумах в колата.

— И на мен не ми е весело — обади се Селиверстов. — Не тъгувай, шефе, всичко ще е наред.

— Не тъгувам, просто ми е тъжно. Но тъгата е хубаво, не е лошо чувство. Чрез него осъзнаваш, че твоят стремеж към истината е неосъществим — казах аз, сякаш се самоанализирах.

Тибетските ступи

Помолих шофьора да спре до трите малки ступи, около които пасеше стадо овце и да разпита овчаря за предназначението им. Тату поговори с него и се върна при нас:

— Ламите казвали, че са построени в чест на Шамбала. Овчарят смята, че ако човек застане до тях, може да използва тантрическата сила на Кайлас.

Слязох от колата, приближих се към ступите и извадих компаса. Посоката им се отклоняваше, както и при непалските ступи, точно с 60 градуса от линията север-юг, т.е. и те бяха ориентирани според древната магнитна мрежа.

Естествено, че тибетският овчар не би могъл да използва тантрическата сила на Кайлас, но древният спомен за Големите хора, които са я прилагали, подтиква и тези бедни хорица да градят ступи, та поне да изглежда така, сякаш и те могат.

„Любопитното е, че ступите приличат на стъпаловидна пирамида — помислих си аз. — Нима животът на тайнствената Шамбала е свързан по някакъв начин с пирамидите?“

По-нататък по пътя срещнахме още ступи — всички те бяха ориентирани според древната магнитна мрежа на Кайлас. Един от тях обаче се оказа по-особен. Тату сам спря колата и ни обърна внимание, че прилича на порта. Всъщност ступа беше изграден върху конструкция, наподобяваща порта.

Портата към Шамбала

— Смята се, че този ступа е портата към Шамбала — каза Тату.

— Защо?

— Ами… — замисли се той — прилича на свещената планина, в чието подножие има порта към Шамбала.

— Може би желязна врата с катинар? — ехидно подхвърли Рафаел Юсупов.

— Не, не — смути се Тату, — няма такава врата. Портата към Шамбала е каменна и много голяма. Крилата й се отварят само пред онзи, който знае заклинанието и когото „камъкът на късмета“ е допуснал до портата, а не го е убил при приближаването му.

— Ние ще видим ли портата? — втренчих се аз в Тату.

— Само човек, комуто Бог е разрешил, ще види портата към Шамбала.

Ламите в Непал също споменаваха за някакъв „камък на късмета“, близо, до който се намирала вратата към подземния свят. Усещах, че Тату ще ни посочи това място, но не го помолих предварително от страх да не засегна нещо твърде свято за него.

— Вие, тибетците, страхувате ли се от Шамбала? — попитах Тату.

— Не, не се страхуваме, няма от какво да се боим — бързо отговори той, — просто я почитаме, прекланяме се пред нея. Та нали тя ни покровителства. Ние чакаме и я зовем…

В погледа му като че ли се прокрадна тъга. Личеше, че подсъзнателно този умен човек силно желае легендарната Шамбала да се разкрие по някакъв начин и да възвърне предишното величие на тибетците, възродили в прадревни времена цялото човечество. Разбира се, той си мечтаеше именно тибетците наново да овладеят приказните тантрически сили на Кайлас, да станат всемогъщи и да научат земните жители как да живеят другояче — в съгласие с принципите на Любовта и Доброто, залегнали в основата на чудодейните технологии на Шамбала. Но Шамбала не идваше. И тибетците продължаваха да издигат ступи, призовавайки я в молитвите си. На Тату не му се вярваше, че мисията на тибетците е приключила.

— Не се опитвайте да проникнете в подземния свят. Не е достатъчно да изпитвате само желание. Вие не знаете мантри — прекъсна мълчанието Тату.

— Разбирам — продумах аз. — Само един вход ли има към Шамбала в района на свещения Кайлас, или са няколко?

— Зная, че има още един. Легендата гласи, че е прокаран от великия йога Миларепа. Там портата е изградена от огромни гранитни плочи, които Миларепа пренасял, използвайки тантрическите сили на Кайлас.

— Бих искал да попитам…

— Не бива да говорим в този момент — прекъсна ме Тату и с поглед ми посочи приближаващия се към нас Лан-Вин-Е.

Тогава не знаех, че скоро ще застана пред истинската порта към Шамбала и ще усетя своето „триизмерно нищожество“. Няма да го приема като нещо унизително, то ще е просто и топло. А далечните проблясъци на мисълта, че в Шамбала може да се влезе само през паралелен свят, ще разпалват въображението ми и ще ме подтикват към нови експедиции.

Продължихме пътя си. Колите ни преодоляваха хълм след хълм, дюна след дюна. Изведнъж на един от хълмовете се очерта странен надпис от камъни.

Каменните надписи

— Какво е това? — посочих аз.

— Камъни — промърмори под носа си Тату.

— Та това е надпис! — наежи се Селиверстов.

Тату си замълча.

Мина време, докато се досетим, че не иска да говори пред Лан-Вин-Е. По-късно той сам спря колата и ни показа камъни, върху които бяха гравирани неразбираеми надписи. Издебнах мига, когато Лан-Вин-Е завря главата си в двигателя, отведох Тату настрана и го разпитах за надписите.

— Това са призиви към Шамбала — обясни той. — Направени са като заклинания и са предадени навремето от Шамбала на хората. Ролята им в Тибет е велика още от древността. Тогава хората са умеели да използват силите на Кайлас, но им била отнета способността да използват заклинанията. И те започнали да ги забравят. Само ламите се стараят да запазят спомена за тях, като ги гравират върху камъни или ги подреждат с камъни по склоновете на хълмовете, макар и те самите да не разбират смисъла им… А хората чакат, надяват се Шамбала отново да пробуди способността им да ги използват. Затова я призовават, показвайки, че не са забравили предадените им навремето заклинания.

— А има ли случаи Шамбала да дари някого с умението да произнася заклинания и чрез тях да овладее тантрическите сили на Кайлас?

— Да, Шамбала е давала такива способности на отделни хора, но много отдавна. Например йогата Миларепа я е притежавал — още с произнасянето на заклинанието камъкът ставал лек като перо. На съвременните хора обаче Шамбала не дава такива способности.

— Да се надяваме, че ще даде — промълвих неуверено.

Продължихме по пътя. Налегна ни тягостно мълчание. Зад стъклата виеше вятър. Една след друга ни застигаха пясъчни бури и ни засипваха. В един миг, когато бурята стихна съвсем неочаквано, както беше и започнала, пред очите ни като призрак се показа малка, издигната от необработени камъни, къщурка. Спряхме и влязохме вътре.

Крайпътната странноприемница беше толкова мизерна, че ни стана неловко да помолим за храна. Селиверстов предложи да хапнем от нашите продукти, а на домакина да платим за подслона. Така и сторихме.

На стената забелязах две необикновени картини от коприна, изобразяващи скелети.

Прекланяме се пред Царството на мъртвите

— Каква странна картина!? — посочих аз.

Тату разпита гостилничаря и като наведе глава, притеснен от строгия поглед на Лан-Вин-Е, промълви:

— Този човек… както и много други тибетци… се прекланят пред Царството на мъртвите. Затова харесва скелетите.

Успях да изведа Тату навън, уж да изпушим по цигара, и го разпитах по-подробно.

— Царството на мъртвите, доколкото знам, е Генофондът на човечеството, който се състои от хора в състояние на сомати. Знаете ли нещо за него? — попитах аз.

— Чувал съм за сомати — лицето му се изопна и стана сериозно, — но знам съвсем малко. Известно ми е само, че Царството на мъртвите се намира под свещената планина Кайлас и че Шамбала го пази. Всеки тибетец мечтае да се озове там. Казват, че ако човек произнася специални молитви, посветени на мъртвите, може да попадне в тяхното царство. Гостилничарят, разбира се, не знае нищо за сомати. Той просто изразява своята почит към скелетите, както са го учили от дете.

Помислих си, че силата на закодираното в детството е много голяма — и със секира не можеш да го изсечеш. Странното е, че чистият и необременен детски мозък запазва завинаги не само полезната, но и напълно абсурдната информация от рода на тази цял живот да се прекланяш пред скелети. Ако се замислим, ще разберем, че не всички абсурди от детството остават за цял живот, че в повечето случаи с възрастта те биват редуцирани.

Остават онези, които са парадоксални само външно, сякаш някакъв разум от по-високо ниво, неподчиняващ се на баналното мислене, трайно запечатва в детския мозък онова, което има дълбок и скрит смисъл. Осъзнаването му обаче е недостъпно за човека. Той става роб на своята нагласа и през целия си живот се прекланя пред нещо — например скелетите, макар да няма представа, че скритият смисъл на това неразбираемо и за самия него почитание всъщност е една подсъзнателна оценка за ролята на Генофонда на човечеството за живота на Земята.

Какво да се прави — дългите години на опошляване снижиха нивото на съзнанието до такава степен, че великите знания за мъртвите, запазили се и досега в тибетските книги, са забравени и превърнати в комично преклонение пред останките.

Подсъзнанието, което е основната пътеводна нишка в нашия живот, сякаш мъсти заради лекомислената загуба на великите знания и се подиграва на съзнателното битие на човека, като го насочва по пътя на фарсовото преклонение.

— Да влезем, студено е — обади се Тату.

— Сега, сега. Искам само да попитам дали някой е прониквал в Царството на мъртвите?

— Не съм чувал за такова нещо. За да се влезе там, е необходимо разрешение от Шамбала.

Спомних си прочетеното от Николай Рьорих, който по време на тибетската си експедиция се е отдалечил нанякъде сам самичък и няколко дни е отсъствал. Когато се завърнал, азиатците паднали в краката му, възкликвайки, че е Бог, защото е пресякъл границата на Шамбала. Нито един човек не може да се озове там без позволение свише.

Не знам дали този факт е достоверен.

С цялото си огромно уважение към Николай Рьорих смятам, че това е така. Просто общоприетият сред Особените хора в Хималаите и Тибет девиз „Няма да кажа това дори и на Бог!“ не е позволил на този изключително духовен човек да разкаже за видяното. Не му е било още времето.

Може би Рьорих е видял Царството на мъртвите и с разширени от почуда зеници се е вглеждал във восъчните лица на хората, изпаднали в сомати. Знаел е, че те са живи и само външно наподобяват мъртъвци. Че ще дойде време, когато Бог ще ги призове и те един след друг ще започнат да отварят клепачи, да раздвижват вдървените си крайници и с помощта на многоликите хора от Шамбала, поднасящи им жива вода, да се превръщат в здрави и млади мъже, а в очите им ще блести силата на мъдростта, опазена през хилядолетията.

Неслучайно от картините на Николай Рьорих лъха на нещо загадъчно, грандиозно и съдбовно. В тях сякаш е записана тайната мисъл на величието на сътворението, видяна със собствените му очи. Той я е предал чрез разума на планините.

— Пай ен и — чу се глас отзад.

— Лан-Вин-Е казва, че е време да тръгваме — преведе Тату.

Зад стъклата на колите отново се разгърнаха пейзажите на Тибет. Внезапно в еднообразната хълмиста местност съзрях ясно очертан кръг.

Необикновените кръгове

— Спри! — изкомандвах на руски аз и със задоволство забелязах, че Лан-Вин-Е ме разбра.

Изминах 200–300 метра и се доближих до кръга заедно с Равил. Всъщност той беше правилен, с диаметър около 10 метра. В него растеше неестествено гъста трева. Толкова гъста, че изобщо не можеше да се сравнява с характерната за Тибет хилава тревичка. Седнах в центъра на кръга и помолих Равил да ме снима.

В главата ми някак плавно изплува споменът за една отдавнашна експедиция до мястото, където е паднал Тунгуският метеорит. Тогава ние, група млади медици, изминахме стотици километри в района на експлозията, промъквайки се през толкова гъста гора, каквато никога в живота си не бях виждал. На такава буйна растителност можеше да завиди дори амазонската джунгла. Учените от сибирския филиал на Академията на науките на СССР ни обясниха, че необикновеното разрастване на гората е причинено от влиянието на Тунгуския взрив, който не е предизвикан от падането на метеорита, а се отнася към необяснимите природни явления от типа катастрофа на НЛО или въздействие на Шамбала.

Докоснах тревата в кръга, която явно беше прекалена висока за условията в Тибет.

Неразгадаемите кръгове в Англия също не се поддават на обикновено научно обяснение. Носят се слухове, че нощем кръжат НЛО и чертаят в нивите кръгове и други фигури с енергиен лъч. Дори е изчислено, че очертаването им трае около 10–15 секунди. Интересно дали височината на пшеницата в тези кръгове също е необичайна? Разораването на нивите не дава възможност да се докаже достоверността на наблюденията. Все пак сведенията за необикновените кръгове идват повече от райони, разположени до древни монументи. В Англия се намира Стоунхендж, в Тибет — свещената планина Кайлас.

„Какъв е смисълът на подобни кръгове?“ — питах се аз, без да намирам отговор.

С приближаването към Кайлас все по-често срещахме необикновените кръгове. Диаметърът им варираше от 10 до 200 метра. Върху противоположния полегат склон видяхме и пръстеновидни кръгове. А колко ли имаше по невидимите за нас участъци на местността?!

Разпитах Тату какво знае за тях.

— Те са дело на Шамбала — уверено рече той.

— Каква е целта им?

— Само Шамбала знае.

— Не може всичко да се прехвърля върху Шамбала, човек трябва сам да се опита да ги обясни — промърмори Селиверстов.

А само няколко часа по-късно той щеше да ни гледа с ококорени от почуда очи и да вика:

— Какво беше това? Видяхте ли? Гледайте!

Какво видя Селиверстов

— Гледам си аз през прозореца — разказваше Сергей Анатолиевич. — Наоколо — тибетски хълмове и нищо друго. И изведнъж, над онзи хълм — Селиверстов го посочи — видях в небето огромни необикновени очи. Сякаш гледаха право в мен. Стори ми се, че между мен и тях се установи контакт. Не знам как, но усетих, че това са очите на Защитника на Тибет.

— На кого? — вкупом го попитахме ние.

— На Защитника на Тибет. Нищо не мога да обясня, но неизвестно защо тези думи се запечатаха в съзнанието ми.

— Странно. Колко време продължи видението?

— Не повече от секунда, секунда и половина. Дори не успях да привлека вниманието ви — отвърна Селиверстов.

От въпроса дали още някой е видял необикновените очи стана ясно, че аз съм гледал в противоположната посока, Равил — напред, Рафаел Юсупов е спал, Лан-Вин-Е е въртял волана, а Тату е пушил. Само Селиверстов е гледал в онази посока.

Помолихме го да нарисува очите, които е видял в небето. Рисуването не му се отдаваше много и той доста време черта върху лист хартия, като наблегна на неестествената вълнообразна извивка на горния клепач. Накрая каза:

— Общо взето, видях очите, които са изрисувани върху стените на непалските ступи.

— Точно тях? — опитах се да уточня аз.

— Ами да — позамисли се Селиверстов, — същите. Само че бяха огромни, заемаха част от хоризонта и, бих казал, бяха живи. Да, мога да кажа със сигурност — бяха живи очи. Те ме гледаха и проникваха в мен. Живи, свръхестествено мощни, добри очи, които…

Усещаше се, че не му достигат думи да опише цялата гама от чувства, възникнали при вида на загадъчните очи.

— Какво беше това, какво беше това? — повтаряше той. — И най-важното — откъде-накъде се появи твърдото ми убеждение, че са на Защитника на Тибет? А те със сигурност бяха неговите! Гледаха ме, проникнаха в душата ми! Предадоха ми нещо много важно! Но какво? Нещо тревожи душата ми, но не мога да кажа точно какво.

— Не ти ли се е сторило? — усъмни се Равил.

— На мен? Да ми се е сторило? — Селиверстов се удари в гърдите. — В авиацията ме смятаха за най-реалистично мислещия и разумен пилот! Дори и сънищата ми са свързани с действителността, без фантазии! А сега мога честно да кажа, че видях живите очи на Защитника на Тибет.

— Ясно! От височината е! Високопланинска болест, предизвикана от липсата на кислород във въздуха. Тя често е съпроводена с халюцинации — скептично заяви Рафаел.

— Аз да халюцинирам? — скочи срещу него Селиверстов. — Аз като домакин на експедицията мисля само за манджата! Прагматик съм, разбираш ли, прагматик! Не си падам по халюцинациите и фантазиите! А по време на походите и експедициите толкова пъти съм усещал симптомите на високопланинската еуфория, но никога не съм имал халюцинации! Повтарям — видях в небето огромни, необикновени, блестящи очи, които неизвестно защо нарекох очите на Защитника на Тибет!

Докато слушах спора им, осъзнах, че Селиверстов казва истината. Не се съмнявах в думите му. А и физически той беше толкова силен, че високопланинската еуфория едва ли би могла да му окаже халюциногенно въздействие.

Разпитахме и шерпа Тату.

— Видял е очите на мъдростта. Понякога те се появяват на тукашното небе — заяви той така, сякаш говореше за най-банален факт.

— Какво представляват очите на мъдростта?

— Шамбала е обител на мъдреците — уклончиво отвърна Тату. Давах си сметка, че може би Сергей е видял мираж. Но мираж с формата на необикновени очи — това вече беше невероятно! Ако от предположенията си изключим миража, оставаха ни само мистичните варианти. А колко мистични разкази, непобиращи се в човешкото съзнание, бяхме чули от ламите!

Имаме ли право да не вярваме на Елена Блаватская, Николай и Елена Рьорих, на другите учени с езотерични възгледи?

А тибетските народни предания и легенди!

Изглеждаше така, сякаш бяхме пресекли границата на загадъчната Шамбала. И на тази територия, където под земята сигурно се разполагаха прекрасните градове на многоликото общество на Най-добрите сред най-добрите, можеше да се очакват чудеса. С други думи, на строг научен език, бихме могли да очакваме появата на необясними явления, възникващи от присъствието на свръхвисоката цивилизация, която има други мисловни и енергийни подходи към земния живот.

Любопитен беше и фактът, че според Селиверстов очите напомняха изрисуваните по непалските ступи, които ние (според резултатите от първата хималайска експедиция) приписвахме на лемурийците. А тяхната раса е била най-развитата на Земята!

Кой знае, може би наистина в тайнствената Шамбала особено важна роля играят гигантите лемурийци? Затова и понятието „очите на мъдростта“ е широко разпространено на Изток.

Може би преди хилядолетия ламите са виждали тези очи в небето и са пренесли видяното върху непалските и тибетските ступи. Те са ги определили като очите на мъдростта, без да се досещат, че принадлежат на най-мъдрите хора на Земята — лемурийците. Възможно е също така някой някога да е влизал в сомати-пещера и да е видял очите на Онзи, когото Особените хора почтително наричаха Той. А Той е Защитникът на царството на мъртвите или на Генофонда на човечеството.

Неразбираем остана само един детайл — понятието „Защитник на Тибет“, неизвестно откъде появило се в главата на Селиверстов.

Все още не знаех, че то внезапно ще изплува на другия ден и ще бъде свързано със загадъчното небесно сияние.

Загадъчното небесно сияние

До Кайлас оставаха 80–90 километра. Свечеряваше се. Една след друга ни застигаха прашни бури. Спряхме в градчето Параянг и опънахме палатките, за да нощуваме. Небето беше ясно, а въздухът — студен. Духаше вятър. Цяла вечер не излязохме от палатката. По едно време Селиверстов каза:

— Имам усещането, че навън става по-светло.

— Имам усещането, че пак фантазираш. Я се помести! — сряза го Рафаел Юсупов и се намести в спалния чувал. — Виж го само как се е разпрострял!

На другата сутрин настигнахме група немски поклонници. На един обрасъл с трева склон те сгъваха палатките си. Спряхме да поговорим. Като узнаха, че сме руски учени, и шестимата един през друг заразказваха за чудото, което видели снощи вечерта. В крайна сметка фрау Маргит и фрау Ерика, които добре говореха английски, преустановиха потока полунемска-полуанглийска реч и споделиха впечатленията си за тайнственото небесно сияние.

— Е-ех! — прекъсна ги Селиверстов. — Казах ли ви, че навън е по-светло? Обаче не излязохме! Изплашихме се от студа!

— М… да — ядно изсумтях и аз.

— А стана така — разказваха едновременно фрау Маргит и фрау Ерика. — Около осем вечерта ние разпъвахме палатките. Слънцето се беше скрило зад хоризонта. Смрачаваше се. Небето беше ясно. Изведнъж от изток, от противоположната посока на залеза, на хоризонта се появиха светлинни ивици — оранжева, жълта, небесносиня и млечнобяла. Различавахме ги ясно върху тъмния хоризонт. Те излизаха от едно и също място, разположено приблизително на 50–80 километра в източна посока от нас.

Постепенно ивиците започнаха да се издигат все по-високо и след половин час достигнаха зенита, като покриха цялата източна половина на небосвода. В този момент подобни ивици се появиха и от запад и също се издигнаха към зенита. След още около половин час западните се съединиха с източните, при това се сляха само млечнобелите ивици, а оранжевите, жълтите и небесносините сякаш увиснаха, без да се докосват.

Сиянието продължи още половин час и постепенно угасна. Най-важното обаче беше, че ние до един усетихме, че то е предизвикано от… Защитника на Тибет.

— Какво?! — извикахме на свой ред ние със Селиверстов и се спогледахме.

— Попитайте хората от нашата група — ще ви отговорят същото. Тази мисъл сякаш нахлува в теб и те покорява — отговори фрау Маргит.

— Ама че работа! И при тях Защитникът на Тибет! — възкликна на руски Селиверстов.

— А кой е той? — попитах немските поклонници.

— Не знам — отговори един от тях.

— Аз също не знам, изглежда е някакъв извънземен разум — отвърна фрау Ерика.

Разказах им как Селиверстов е видял в небето необикновените очи. И той внезапно беше почувствал, че пред него са очите на Защитника на Тибет.

— О-о-о! — възкликнаха с респект те и дори се приближиха към Сергей, за да го опипат.

— Снимахте ли загадъчното небесно сияние?

— Само той снима — фрау Ерика посочи немец на средна възраст, — и то само веднъж. Надяваме се, че снимката ще излезе добра.

— Защо само веднъж? — разочаровано възкликнах аз.

— Ами така — вдигна рамене немецът, — бях ошашавен от явлението. Пък и думите — Защитник на Тибет, кънтяха в главата ми като чук.

Разбрахме се да ни изпрати снимка в Русия. Той изпълни обещанието си.

После аз направих няколко скици в дневника и се заех да съпоставям току-що получените сведения с картата на местността.

— Значи сиянието е започнало ето там, откъм запад? — попитах немците, като повдигнах глава от картата.

— Да, да… — отвърнаха вкупом те.

— А знаете ли какво се намира там?

— Какво?

— Приблизително на 80 километра оттук е свещената планина Кайлас. Значи сиянието от западната посока е излизало от нея. То по-ярко ли беше от източното?

— Като че ли по-ярко — неуверено промълви фрау Ерика.

Тогава им разказах историята за легендарния камък Шантамани, описан от Николай Рьорих. Докато е бил в Индия, нощем той неведнъж е виждал пламъци и светлинни ивици по цялото небе. Това не са били нито сияния, нито електрически заряди. Ламите му обяснили, че източникът на светлината е чудотворният камък Шантамани, който се намирал върху „кулата на Шамбала“. Когато той искрял, „кулата на Шамбала“ изпускала лъчи.

Казват, че чудотворният камък Шантамани бил донесен на Земята от крилатия кон Лунг-та и притежавал „вътрешен огън“, който въздействал благотворно върху хората, като насочвал мислите им към нещо възвишено. Камъкът имал няколко отломъка, които са в неведома връзка с него. Единият е описан подробно — блестящ, с големината на орех и с гравирани четири йероглифа, все още неразчетени от специалистите. Преданията гласят, че мнозина владетели от Азия и Европа са го притежавали и той им е помагал в управлението и държавните дела.

Легендата направи силно впечатление на немците, още повече че фамилията Рьорих им се стори близка и позната.

— Може да се предположи — продължих аз, — че точно свещената планина Кайлас е „кулата на Шамбала“, че на върха й се намира основният камък Шантамани, че именно той е предизвикал загадъчното сияние, видяно от вас откъм запад. Възможно е източното сияние да е от отломък на Шантамани, намиращ се на около 80 километра на изток оттук.

Оставих момчетата да обсъждат с немците чудесата на Тибет и Кайлас и се отделих насаме с мислите си. Нямах причини да не вярвам на немските поклонници, но изказаното от мен предположение за легендарния камък звучеше твърде мистично.

Дали пък не е било своеобразна дъга?

Няколко аргумента оспорваха този вариант. Едва ли някой е виждал дъга от едната част на хоризонта до другата — по принцип тя е локално явление. Освен това от едно място не излизат няколко дъги под формата на ветрило. А и в нея няма бял цвят, който, както е известно, се разлага в червен, оранжев, жълт, зелен, небесносин, син и виолетов. И вариантът за необикновен слънчев залез не издържаше — сиянието е започнало от изток.

Изглежда в Тибет наистина ставаха необясними явления, които не се побират в нашето съзнание. А Шамбала незримо присъстваше тук и ни демонстрираше, че знаем все още твърде малко, че пред нас лежи огромен пласт тайни, който ще трябва дълго и неуморимо да разравяме, за да вървим по предопределения от Бога прогрес. Ние, съвременните учени, неизвестно защо непременно се опитваме да достигнем до разбираемо за всички обяснение за необяснимите явления дори ако обяснението изглежда глупаво и наивно. И неизвестно защо непременно се страхуваме да произнесем думата тайна или загадка, правейки се на всезнаещи, макар да разбираме, че предназначението на учения е тъкмо в това — да разравя затрупаните тайни и че на света има тайни, които едва ли ще бъдат разкрити утре.

Стоях близо до колата с наведена глава и все по-ясно разбирах, че разгадаването на това легендарно и невидимо Божие творение още дълго ще бъде на нивото на предположенията и хипотезите, докато самата Шамбала не прояви желание за контакт с човечеството. А то най-сетне ще е осъзнало смисъла на великите понятия Доброта и Любов, съдържащи огромна духовна и физическа енергия.

Стоях и ми се искаше да вярвам, че скоро пред очите ни ще се изправи главният предвестник на Шамбала — Градът на боговете.

Не можех дори да си представя, че скоро ще разберем — Градът на боговете вече е изпълнил своята мисия, като е създал новия земен човек, и сега е сякаш мъртъв, докато основният живот в Шамбала кипи под него. Тази мисъл неведнъж ще се връща при мен след края на експедицията и все по-силно ще се затвърждава мнението ми за това, че подземната цивилизация наистина съществува и ни ръководи в кризисни моменти, че именно тя е създала Града на боговете като матрица, за да задейства нова, конкурираща ни линия на живот.

В този миг още не знаех, че след обработването на материалите от експедицията за Града на боговете неочаквано за самия себе си ще открия — на върха на свещената планина Кайлас има квадратна площадка, подобна на тази върху великата Хеопсова пирамида. Тя може да бъде възприемана като площадка за кацане на древен кораб, който навярно е докарал там (да си спомним крилатия кон Лунг-та!) чудотворния камък Шантамани, изпускащ в определени моменти невероятното по сила сияние.

Усещах как тънката нишка тъга, проникваща все по-надълбоко в душата ми, сякаш намекваше за моята умствена непълноценност, а грандиозността на думата тайна пулсираше в главата ми.

Приближих се към колата и казах на Селиверстов:

— Ти си щастливец — видя очите на онзи, който тук, в Тибет, е клонирал, отгледал, защитил и продължава да защитава човека, възникнал след Всемирния потоп и станал родоначалник на цялото човечество.

В края на същия ден стигнахме до Кайлас.

Свещената планина бе забулена в облаци.

За да не губим време, решихме първо да изследваме дяволското езеро. Колко ни бяха разказвали за него, за тайнствените мистични змии и водата, от която се умирало!

Още не знаех, че утре дяволското езеро ще се опита да ни погуби.

ДЯВОЛСКОТО ЕЗЕРО

— Дяволското езеро, наречено Ракшас, не се вижда оттук — отговори на въпроса ми монахът от малкия манастир Чу-Гомба, с когото „шофьорът“ Лан-Вин-Е ми разреши да поговоря половин час. — Трябва да тръгнете натам и зад хълма ще го видите. Не се приближавайте обаче до брега — пясъкът може да хлътне и да погълне колата.

— Добре.

— Ако от него се насочите на изток — продължи монахът — и пресечете падината, която е широка около 5 километра, ще стигнете до свещеното езеро Манасаровар. Там винаги е спокойно.

— Значи езерото Ракшас винаги е бурно, а Манасаровар е спокойно? И защо е така — нали двете не са разделени от планински хребет?

— Над Ракшас дяволът размества въздушните пластове, а над Манасаровар добрите богове ги укротяват — поясни монахът.

— Глупости — прошепна Рафаел.

— Почакай! Кажете — обърнах се пак към монаха, — а защо дяволът размества въздуха над Ракшас?

— Защото го е яд, че наблизо се е появило свещеното езеро Манасаровар.

— Да не би някога да не го е имало?

Легендата за дяволското езеро

— Според легендата, записана в тибетските текстове — започна монахът, — езерото Манасаровар се е появило преди 2300 години, а езерото Ракшас е съществувало по-отдавна.

— Как така?

— Ще ви обясня. Навремето Тибет е бил управляван от Бога на дяволите. Той седял върху Кайлас, а жена му — недалеч оттук, ей там — монахът посочи на северозапад.

— Жена му е сядала на мястото, което наричат „Мястото на гладния дявол“?

— Наистина понякога го наричат така. Веднъж Богът на дяволите протегнал от Кайлас, върху който седял, крака си и стъпил с него на Земята. Така се образувало езерото Ракшас, на което той предал дяволската си сила. То е следа от крака на Бога на дяволите.

— Все пак защо там винаги бушуват бури?

— Всички богове владеят силата на петте елемента. Когато Богът на дяволите бил победен, главният Бог, комуто всички се подчиняват, от петте елемента — огън, вода, земя, вятър и човек, му оставил само вятъра и водата. Те притежават дяволска сила само в границите на езерото Ракшас, никъде другаде.

— А не е ли опасно, нали хората могат да вземат вода от езерото, да отровят с нея други хора?

— Нали ви казах — монахът повдигна вежди в недоумение, — че водата и вятърът притежават дяволска сила само в пределите на Ракшас. Извън езерото добрите богове ги неутрализират. Ненапразно над Манасаровар винаги е спокойно — добрите богове не допускат там дяволския вятър.

Замислих се. Вече имах навика да водя напълно сериозни разговори на мистични теми, макар че от гледна точка на учения хирург те изглеждаха, меко казано, странни. Но вече знаех, че зад приказните митове винаги се крие и частица истина, че нерядко стоят реални и конкретни факти, отразяващи далечния спомен за отминалите хилядолетия. Може би в бъдеще те ще се сбъднат, може би наистина миналото и бъдещето са неотделими, а митовете, стигнали до нас от далечното минало, всъщност се отнасят за далечното бъдеще. Та нали животът се развива по спирала.

— Колко години е властвал Богът на дяволите над Кайлас?

— Не зная точно — смути се монахът. — Казват, че когато Големите хора в Тибет заслизали под земята, тогава се появил и той, после използвал тантрическата сила на великия Кайлас и чрез нея сътворил много злини по света. Та нали Кайлас е центърът на Земята!

— Кой знае, може би този период е съвпаднал с разцвета на тъмните сили над планетата. Ако можехме да проследим историята… — промърморих под носа си.

— Кайлас притежава много голяма сила, огромна… — монахът, премръзнал от студения пронизващ вятър като че ли се изправи. — Оттук Кайлас се вижда ясно, но днес има облаци.

— А какво е станало преди 2300 години?

— Събрали се добри богове и влезли в схватка с Бога на дяволите, който седял върху Кайлас. Борбата продължила дълго. Те победили Бога на дяволите. Никъде не останала дяволска сила, освен в езерото Ракшас. Всъщност там останал само синът на дявола на име Симбу-Тсо. Точно той размества въздуха и мъти водата.

— Бих искал да ви попитам…

— Само да ви кажа — прекъсна ме монахът. — След победата на добрите богове Кайлас засиял в небесносиньо, синьо и бяло. Светело и мястото, където седяла жената на Бога на дяволите.

— Мястото на гладния дявол?

— Да — монахът ме погледна внимателно.

— А на изток… — попитах аз, спомняйки си разказа на немските поклонници за необикновеното сияние.

— Не си спомням точно — монахът се замисли, — май също е светело.

— Не сте ли чувал за камъка Шантамани, който на тибетски се нарича Норбу-Ринпоче. Казват, че основният камък се намира на върха на Кайлас, а другите два отломъка от него са в Мястото на гладния дявол и малко по на изток. Според легендата Шантамани излъчва невероятно по силата си сияние.

— Известно ми е — монахът пак ме погледна внимателно, — че камъкът Норбу-Ринпоче е занесен на върха на Кайлас от Тиуку То-че — главния от двайсет и осемте добри богове. С негова помощ те са победили Бога на дяволите. А за отломъците не зная нищо.

— Какъв е бил Тиуку Точе?

— О-о! Бил е изключително необикновен. Имал е три лица, на всяко от тях — по три очи, имал е шестнайсет ръце, по осем от всяка страна, и четири крака. Точно той е предизвикал сиянието на Кайлас след победата над Бога на дяволите. После оставил в Тибет богочовека на име Ахад (на тибетски — Ияладжум), който отново започнал да организира държавата на йогите. Тогава се появил великият Миларепа. Ахад искал йогите отново да използват тантрическата сила на свещения Кайлас, но…

— Държавата на йогите не е ли била възстановена?

— Постепенно е угаснала. А на нас, тибетците, ни е трудно да живеем без йогите. Ние виждаме Кайлас, но не можем да използваме тантрическата сила.

— Завчера видяхте ли необикновено сияние?

— Да. Аз се молих, обърнат към него.

— Какво означава то?

— Означава, че добрият бог Тиуку Точе се е върнал.

Замълчах, не знаех какво да кажа.

— А как се е появило свещеното езеро Манасаровар?

— След победата над Бога на дяволите, добрият бог Тиуку Точе стъпил с крак на земята и на това място изникнало свещеното езеро. То противодейства на дяволското…

Лан-Вин-Е ме докосна по лакътя, подсказвайки, че разговорът трябва да приключи.

— Една минута още… А в Мястото на гладния дявол има ли вкаменили се хора?

Монахът ме погледна с широко разтворени очи. Силният вятър развяваше дрехата му. Лан-Вин-Е отново ме побутна.

Взехме лодката и оборудването. Насочихме се към джипа, за да продължим към дяволското езеро.

— Този вятър не е ли дяволски? — попитах за последно монаха, който вървеше зад нас.

— Не, не е. Това е добър вятър. Чак на дяволското езеро ще е зъл.

Щом се натоварихме, отново се обърнах към него:

— Как се казвате?

— Тленнурпу — извика той.

Разбирах, че непременно трябва да поговорим още веднъж за Мястото на гладния дявол.

А сега ни очакваше дяволското езеро.

Дяволското езеро

— Спри, да те вземат мътните! Не завивай! Донт търн! — завиках, смесвайки езиците, когато Лан-Вин-Е сви към брега на Ракшас. Предните колела на джипа забуксуваха и затънаха в пясъка.

— Тату, преведи му да спре и да не се приближава към брега. Ще отидем пеш. Остава ни не повече от половин километър.

Над дяволското езеро наистина се вихреше силна буря. Тъмносините вълни с грохот заливаха брега. Студеният пронизващ вятър упорито отмяташе нахлупените върху главите ни качулки.

— Ама че отвратителен вятър! — изхриптя Селиверстов, измъквайки лодката от калъфа.

— Да не влизаме, а? Все пак това е дяволското езеро — дръпна ме за ръката Юсупов, опитвайки се да надвика грохота на вълните.

— Няма как, Рафаел, край брега водата е смесена с пясък заради силното вълнение. Трябва да навлезем навътре и да вземем вода за пробите. Няма да е лесно, но не виждам друг начин — заявих аз, приготвяйки двайсет специални шишета и уреда за вземане на вода.

Селиверстов вече надуваше лодката.

Аз самият, обзет от съмнения, се питах — струваше ли си да рискуваме? И да се отдалечаваме навътре при такава буря? Ами ако се нагълтаме с тази… дяволска вода!

Научното любопитство обаче ме тласкаше напред. Зад гърба си вече имах една хималайска експедиция, когато на височина 5300 и 5600 метра, водени от легендата, намерихме два вида вода, използвана от йогите — „мъртвата“, за да изпаднат в сомати, и „живата“, за да излязат от него. Лабораторните изследвания посочиха, че „мъртвата“ засилва самопроизволното загиване на клетките (апоптоз), докато „живата“ е с принципно противоположно действие, т.е. усилва жизнеустойчивостта на клетките. Тези резултати бяха толкова сензационни, че тук, на дяволското езеро, не можахме да се въздържим от изкушението да вземем проби, за да ги сравним със свещената вода от езерото Манасаровар.

Изпреварвайки събитията, ще кажа, че ние наистина ги изследвахме, но за разлика от „живата“ и „мъртвата“ вода в Хималаите тук получихме отрицателен резултат. При опити за въздействие върху апоптоза на клетките в Уфа, демоничната и свещената вода се оказаха неутрални. Легендата, разказана от монаха Тленнурпу, че водата от Ракшас проявява дяволски свойства само на езерото и ги губи извън него, сякаш се оказа вярна.

— Лодката е готова. Шефе, слагай гумените ръкавици и внимавай много-много да не я докосваш тази… вода — изкомандва Селиверстов.

Погледнах лодчицата, изработена по наша поръчка в уфимския завод за гумено-технически изделия „АО УЗЕМИК“, и специално конструирана за силна буря от младия инженер Емил Фатхутдинов, и въздъхнах:

— Е, лодчице, дръж се! Казват, че езерото гълта не само хора, а и лодки.

Селиверстов грабна веслата. С усилие избутах лодката и като се затичах по плиткото, я забих в половинметровата вълна, задъхвайки се от липсата на кислород. Втората, по-висока вълна, ни заля от главите до краката и напълни устата ми.

— Греби, Сергей! — изплювайки водата, едва успях да извикам аз, без да забравям за дяволските й свойства.

— Греба, шефе, греба! Дано само не ни обърне странично към вълната, защото ще се озовем във водата.

— Трябва да се отдалечим на 150 метра от брега и там да се задържим на едно място, докато събера цели двайсет шишета вода от дълбините. Дръж, Сергей!

Отплувахме все по-навътре. Лодката се люлееше от яростните и студени вълни, периодично заливащи ни отгоре. Постоянно изгребвах водата с изрязана пластмасова бутилка.

— Шефе, от кръста надолу съм напълно мокър, плувам в дяволска вода, а пък все още не съм женен.

— И аз съм мокър точно там, а не бих искал… Ама че сме идиоти — гумени ръкавици сме сложили, а вече целите сме мокри. Нищо, Сергей! Важното е духът да е здрав!

— От брега вълните ми изглеждаха ниски, а тук сякаш китове настъпват срещу нас. Люлее ни метър надолу, метър нагоре. Шефе, ти страдаш ли от морска болест?

— Не.

— И аз също.

Когато се отдалечихме от брега на 150–200 метра, свалих гумените ръкавици и пристъпих към задачата си.

— Шефе, побързай с пробите. Вятърът като че ли се усилва. Едва удържам лодката, вълните се опитват да я обърнат.

— Старая се, Сергей! Вече съм напълнил дванайсет шишета. Налага се и да изгребвам водата — жалко, че нямам трета ръка.

В един миг вятърът утихна и в настъпилата тишина ясно чух гласа на Селиверстов:

— Чуваш ли, появи се някакво свистене? Да не би лодката да се е спукала?

Потупах с ръка бордовете й.

— Не, всичко е нормално и точно.

Свистенето навяваше страх, засили се и прерасна в див вой. Бях приключил с пробите и се извърнах. Огромна вълна се приближаваше към нас с бясна скорост.

— Сергей! Удържай носа на лодката!

— Вятърът духа от всички страни, започва да ни върти! Дръж веслото!

Промених позицията си и се хванах за едното весло. И двамата се стараехме да удържим лодката с носа срещу вълната. В този миг тя ни заля.

— Ненапразно казват, че това езеро поглъща — чух гласа на Селиверстов.

Лодката се измъкна изпод вълната, пълна с вода. Торбата с пробите плуваше зад мен, Селиверстов седеше на дъното, потънал до кръста във вода.

— Не трябва да изгребваме водата от лодката! Така е по-устойчива, бордовете й са по-мощни! Браво, Емиле, добре си я конструирал! — извиках аз.

— Шефе, приближава още една! Чуваш ли свистенето? — извика в отговор Селиверстов. — Няма да стигнем до брега!

Вдигнах глава и видях нова грамадна вълна. Тя набъбваше и ставаше все по-висока. Изведнъж забелязах, че… средното ниво на езерото сякаш се издигна над нас.

— Какво става? — извиках аз.

— Езерото ни… гълта! — изхриптя Селиверстов. — Шефе, когато вълната приближи, ще ни обърне вертикално и ще ни захлупи! Трябва да я пробием с лодката!

Едва удържайки веслото с едната си ръка, аз се обърнах към Селиверстов и като се проснах върху него, подадох главата си пред носа на лодката. Той се изви встрани и също провеси глава. Грамадната вълна ни удари, с клокочене ни подмина, а трясъкът й се разпадна на хиляди болезнени иглички, които отекваха в ушите ни. Когато през затворените си клепачи усетихме светлината и отворихме очи, Селиверстов с бясна радост изрева:

— Пробихме я! И тя ни изплю на повърхността! Езерото не можа да ни глътне! А му се искаше, мамка му!

— Хайде към брега! — изхриптях в ухото му. — Трета вълна няма да издържим. Дяволите да ги вземат останалите осем проби! Ще ни стигнат и дванайсет.

— Шефе, дръпни се назад, че кърмата се надигна. А и нашите глави са почти под водата… А тя е дяволска все пак!

Бързо се смъкнах от Селиверстов, след което лодката зае нормално положение.

— Водата в лодката се разплисква, когато се движим — забеляза Селиверстов.

— Хвани двете весла и греби към брега, колкото сили имаш! А аз ще се опитам да събера в другите шишета проби от повърхността! Няма време да използвам уреда! Тъкмо ще имаме материал за сравнение. Иначе третата вълна ще ни настигне.

Напипах торбата с празните шишета с ясното съзнание, че водата можеше да я е отнесла вече. Открих я замотана около левия ми крак. Със замръзнали пръсти отвинтих капачките и напълних шишетата. Тъкмо бях напълнил шестото и Селиверстов изрева:

— Отново чувам свистенето, а до брега остават още 50 метра.

Изпуснах недопълненото шише, обърнах се, впих ръце в едно от веслата и двамата мощно загребахме.

Третата вълна ни настигна почти на бреговата ивица. Разпадайки се на плиткото, тя повдигна лодката и ни изхвърли на пясъка.

Равил и Рафаел притичаха към нас. И двамата ни носеха сухи дрехи.

— Приятели! Няма да се преобличаме! Изпразваме лодката, хвърляме я в багажника, взимаме бутилките с водата и бързо се насочваме към езерото Манасаровар! — заявих гръмогласно, макар грохотът от вълните да беше намалял.

— Защо? Преоблечете се! Студено е!

— Не, по дяволите! Със Сергей трябва да…

— Какво?

— Да неутрализираме дяволската вода от нашите дрехи със свещената вода на Манасаровар. Хайде по-бързо!

Като видя превъзбудените ни лица, Лан-Вин-Е запали веднага и за няколко минути пресече петкилометровата, равна като плато падина между езерата.

— Цялата задна седалка се просмука! — въздъхна Селиверстов, като отвори вратата.

Край свещеното езеро Манасаровар

— Какво безветрие! — промълви слезлият пръв от колата Равил. — Какво спокойствие! Вижте, езерото е гладко като огледало!

— Сергей! Хайде да се изкъпем! Облечени… — настоях аз. Мокри до кости, навлязохме навътре в езерото Манасаровар.

— Шефе, тук ще се наложи да вървим половин километър, докато стигнем до дълбокото.

— Лягай, ще се изкъпем тук.

И двамата цопнахме, като се изтъркаляхме по дъното, размътвайки водата.

— Да не забравиш да си измиеш лицето, Сергей! И устата! Очите също — мушни си главата под водата, отвори ги и мигни няколко пъти.

— Добре де, добре!

Полежахме още малко в ледената вода и съвсем вкочанясахме. После излязохме на брега, за да се преоблечем в сухи дрехи.

— Преобличай се, Сергей! Какво чакаш?

— Да изтече водата.

След като се преоблякохме, ударихме по една малка водка за сгряване.

— Ама това си е чист спирт! Няма да го разреждам. Премръзнал съм — каза Селиверстов.

После отново напомпахме лодката. Равил я занесе до брега на Манасаровар и я изплакна със свещената вода. Докато приготвих шишетата за водните проби, лодката изсъхна.

Обути в сухи маратонки, със Селиверстов се качихме в лодката и се отдалечихме от брега. Духаше слаб западен вятър, но вълни нямаше. Повърхността беше абсолютно гладка като тепсия.

След 150–200 метра взехме двайсетте проби свещена вода и се върнахме.

— Момчета, хайде да се снимаме до свещеното езеро! Заедно с нашата лодка, която ги спаси! — Равил посочи мен и Селиверстов. — И с руското знаме!

Аноракът ми беше изсъхнал. Облякох го за красота. Снимахме се в лодката с руското знаме.

Топлият спомен за далечната Родина стисна сърцата ни.

Отдалечих се от момчетата, застанах на брега и се загледах в Манасаровар. Западният вятър продължаваше да духа слабо, а свещеното езеро беше спокойно. То наистина ме караше да се чувствам умиротворен и благ.

Кой знае защо обаче ми беше тъжно. Неочаквано и за мен самия се отдадох на тъгата, усещайки нейната сладост. Тялото ми се разгорещи и вече не се задъхвах от разредения въздух, а тъгата ме успокояваше, сякаш ме отвеждаше в безкрайната далечина. Там господстваше непозната и грандиозна жизнеутвърждаваща сила. Пред нея различните светове, в това число и нашият, изглеждаха малки и обикновени — те се сменяха като шарени картинки. Неразбираемият израз „Това е свято“ периодично се появяваше в главата ми и тутакси изчезваше, оставяйки след себе си искрящата следа на преклонението. Осъзнавах, че и ние, малките триизмерни хора, също сме създадени от някого и че пред нас се простира безкраен път, по който трябва да се изкачим там, където е невъзможно да се стигне и където сигурно е много-много хубаво, но и твърде отговорно.

Извърнах се и погледнах на север към Кайлас. Но той беше забулен в облаци. Думата матрица отново се мерна в главата ми.

Обърнах се и видях, че Равил също гледа към Кайлас с протегнати към небето ръце.

Приближих се към брега на Манасаровар, приклекнах и положих длан върху водата. Макар да беше студена, тя ми се стори топла и мека.

Излегнах се на брега и подпрян на лакът, се загледах във водата. Тя преливаше с всички цветове на дъгата, искреше и като пошляпваше камъчетата, галеше суровата тибетска земя — земята на Вечния континент на нашата прародина.

Погледът ми сякаш се гмурна под водата, мислите, които вечно играят палаво в главата ми, все по-осезаемо бяха привлечени от нея. Стараех се да разгадая понятието свещена вода. Изчаках да се появи до болка познатото ми вътрешно неудовлетворение. Вече знаех, че след него ще изплува призрачната, фина като паяжина подсказана мисъл, изпратена свише.

Нещо заклокочи в душата ми, обзе ме вълнение и подчинявайки се на някакъв, необясним вътрешен порив, скочих, приближих се към момчетата и заявих твърдо:

— Край! Потегляме! Отиваме отново при дяволското езеро Ракшас.

— Шефе, какви ги измисляш?

Нима съществуват водни форми на живот

Над дяволското езеро бушуваше буря. Рафаел се провикна:

— Наистина е странно! Тук буря, а само през някакви си пет километра е тихо и спокойно. Вятърът е същият — от запад, но тук вие и клокочи като в адски казан, а над Манасаровар прилича на лек утринен бриз.

— Останете в колата, хапнете. Аз ще се разходя до самия бряг на езерото и ще се усамотя за малко — казах аз.

Побуксувах по пясъка, но стигнах до брега. Като се приведох, докоснах водата в бесния екстаз на надигащите се срещу мен вълни. Стори ми се бодлива и грапава. Разбира се, реших, че е от въздействието на мехурчетата и пяната, но дълбоко в душата си разбирах, че не е така.

Вдигнах си качулката на анорака и легнах на пясъка, устремил поглед към дяволската вода. Студеният поривист вятър духаше право в лицето ми. Усещах как побеснявам. Необоснованият яд ме стискаше все по-осезаемо за гърлото и аз не бях в състояние да се отърва от неприятното чувство.

Внезапно разбрах — беснея не поради факта, че лежа на брега на дяволското езеро и ми е студено, а заради собствената си глупост. Вглеждах се в прииждащите вълни и с усилие се заставих да мисля за онова, което ми бе неизвестно. Опитах се да анализирам хода на обърканите си мисли и в крайна сметка разбрах, че размишлявам за водата.

Внезапно нещо проблесна във въображението ми, предизвиквайки облекчение, помитайки пътьом всички останали мисли. Стана ми леко и хубаво. Изправих се автоматично и макар че бях сам, отчетливо казах:

— На Земята съществуват водни форми на живот.

Постоях така около минута, с наслада затворих очи и като почуках с юмрук по главата си, усмихнат промълвих:

— Благодаря ти, Боже!

После отново легнах на пясъка и потънах в мислите си, подсказани ми (не се страхувам от тази дума) от Бог. Добре осъзнавах, че животът е преди всичко съхраняване, самоанализ и самовъзпроизвеждане на информация. Човечеството е създало информационните машини — компютрите, които пазят и анализират информацията, но още не е достигнало (и ще достигне ли?) етапа, при който информацията ще се самовъзпроизвежда (ще ражда себе си). Разбирах, че животът на материята се базира на онези вещества, които могат да поемат голямо количество информация.

А водата (мнозина учени го знаят) поема повече информация дори от гените. Но ако тя я съхранява, може ли самостоятелно да я анализира, да я самоусъвършенства и да я самовъзпроизвежда (да я копира)?

Знаех, че с помощта на съвременните изследователски методи не е възможно да си отговоря на тези въпроси. Езотеричните и окултните науки обаче векове наред отчаяно твърдят, че всичко в света е живо — и космосът, и земята, и… водата. И понеже не виждам причини да не им вярвам, напълно нормално допуснах, че водата също може да живее, т.е. да анализира информацията (да мисли), да се самоусъвършенства (да се развива) и да се самовъзпроизвежда (да ражда).

Не можех да изключа предположението, че цялата вода на планетата е гигантско живо същество. По-ясно си представях обаче как водната среда направо кипи от същества, съставени от вода. Нещо повече — отлично зная, че 70–90 процента от човешкия организъм се състои от вода, затова водната форма на живот, облечена в телесна обвивка, може да съществува и в човека, т.е. в нас.

„Интересно какви ли са те — водните същества? — мислех си аз, докато мръзнех върху студения пясък. — Нима съществуват хора, животни, растения, съставени само от вода? Не, не — отговарях си веднага, — водните форми на живот не би трябвало да са копия на телесните. Те сигурно са изключително своеобразни по строеж и начин на живот, но имат общи принципи на съществуване с телесния живот — ненапразно телесният човек е съставен 70–90 на сто от вода.“

Необяснимо защо ми хрумна, че и водните форми на живот, също както и телесните, са се зародили в Тибет, в района на свещения Кайлас, и чрез реките, извиращи тук, са се разпространили по цялото земно кълбо. След Всемирния потоп водните форми на живот изобщо не са станали доминиращи — те също са загинали, а после продължително време са се зараждали по изкуствен начин благодарение на легендарната Шамбала.

През воя на вятъра до ушите ми достигна познатото свистене, което обикновено предхожда огромната „поглъщаща“ вълна. Погледнах към езерото. В далечината наистина се бе надигнала голяма вълна. Присвих очи и веднага си представих, че в това езеро живеят „водни дяволи“, „водни вещици“, „водни кикимори“, „водни духове“, „водни магьосници“ и други водни изчадия. Че те могат да четат мислите на неканените гости, да ги анализират и да мразят хората само защото се кланят на друг Бог, а не на „родния“ им дявол. Ние бяхме чужди край това езеро.

— Шефе, да тръгваме, а? Пак свири. Не е на добро — обади се зад гърба ми Селиверстов.

Станах и тръгнахме към групата. По някое време се обърнах — езерото неистово бушуваше.

Щом се качих в колата, уморено помолих:

— Момчета! Хайде пак да отидем на Манасаровар. Искам да го видя.

Отново свихме към свещеното езеро. То си беше все така спокойно. Приближих се до брега и вперих поглед във водата. Стори ми се, че в него живеят „водни феи“, „водни малечки-палечки“, „водни карлсони“ и други, все тъй добри приказни герои.

Тогава още не знаех, че след три години ще тръгна на експедиция в Египет и че там ще заговорим сериозно и научно за „водния човек“. Ще разглеждаме рисунките в гробниците на фараоните, изобразяващи процеса на конвейерно сглобяване на воден човек с помощта на съдове, направени според формата на човешките органи. Но ние вече нямаше да се учудваме нито на това, нито на процедурата за сглобяване на човешко тяло с глава на животно, защото мисълта за „водния човек“ и другите водни форми на живот ни беше хрумвала, и то не някъде другаде, а именно в Тибет.

Тогава дори не знаех, че след три години ще започнем да лекуваме болните с т.нар. „воден алоплант“. Учудвайки се, че водата лекува толкова добре, ще си спомняме за Тибет с двете напълно различни езера — Ракшас и Манасаровар, край чиито брегове ни бе навестила тази идея.

— Шефе, насам! — чуха се гласовете на момчетата.

— Какво става?

— Кайлас се разбули!

— Къде?

— Ето!

Вгледах се в необикновената стъпаловидна пирамида на Кайлас. Сърцето ми се разтуптя. Утре възнамерявахме да поемем натам. За последно заснех Селиверстов на фона на Кайлас. В обектива на фотоапарата встрани от свещената планина ясно се виждаше умореното лице на този добър човек.

Скъпи читатели, разказът не свършва дотук. Напротив — най-интересното едва-едва започва. Утре ще разгледаме Града на боговете и ще се озовем в обятията на Шамбала. Затова и третият том на книгата ще се нарича „В обятията на Шамбала“.