Златният бряг

6.

Следващата седмица мина без произшествия. В понеделник бях в адвокатската си кантора в Лоукаст Вели, а във вторник, сряда и четвъртък ходих с влак до кантората в Манхатън. В петък бях отново в Лоукаст Вели. Спазвам тази програма винаги когато мога, защото тя ми дава възможност да прекарвам в нюйоркското сити достатъчно време, за да оправдавам името адвокат от Уолстрийт, като същевременно не ме причислява напълно към класата на постоянно пътуващите.

Аз съм съдружник във фирмата на баща ми „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, която най-често бива определяна като малка, стара, уаспска8, уолстрийтска, преуспяваща и т.н. Схванахте общата идея. Кантората в Манхатън се намира в престижната сграда Дж. П. Морган Билдинг на Уолстрийт 23, а клиентите ни са най-вече заможни личности, а не фирми. Обзавеждането й, което не се е променило много от двайсетте години, е това, което наричам уаспска мизерия, воняща на гранясал лимонов полир, разваляща се кожа, тютюн за лула и порядъчност.

Между другото, през 1920 година анархистите бомбардирали Морган Билдинг, като ранените и убитите били около четиристотин души — по каменната облицовка все още се виждат следи от бомбардировката — и по традиция всяка година на този ден ни заплашва бомбен атентат. Освен това след краха през двайсет и девета сградата поставила своеобразен рекорд — шестима от нещастниците скочили от нея. Затова може би наред с престижна трябва да добавя още, че тя е историческа и злокобна.

Кантората в Лоукаст Вели не е толкова интересна. Тя се намира в хубава викторианска къща на „Бърч Хил Роуд“, една от главните улици в градчето, и откакто сме я заели през 1921 година, нищо по-значително не се е случило. Клиентелата там се състои главно от възрастни хора, чиито юридически проблеми, изглежда, се свеждат най-вече до обезнаследяване на племенниците им и даване подслон на бездомни котки.

Работата на Уолстрийт — акции, облигации и данъци — е интересна, но безсмислена. Работата в провинциалната кантора — завещания, прехвърляне на имоти и общи съвети за живота, е по-смислена, но безинтересна. Всичко си има предимствата и недостатъците.

Повечето от възрастните клиенти са приятели на баща ми и на господата Пъркинс и Рейнолдс. Първият мистър Пъркинс, Фредерик, чието име е първо в емблемата на фирмата, бил приятел на Дж. П. Морган и през двайсетте години един от легендарните служители на Уолстрийт до 5 ноември 1929, когато се превърнал в един от легендарните самоубийци на Уолстрийт. Предполагам, че изискванията за увеличаване на първоначалния депозит са го изкарали от равновесие.

— Слава богу — каза веднъж баща ми по повод на този инцидент, — че падайки на тротоара, не е ударил никого, иначе и досега щяхме да сме под съдебна отговорност.

Вторият мистър Пъркинс, синът на Фредерик — Юджин, е в пенсия и се е оттеглил в Хагс Хед, Северна Каролина, изглежда, двете Каролини са предпочитано място от пенсионерите, за разлика от Флорида, за по-голямата част от която хората тук смятат, че не е подходяща за човешко обитаване.

И последният старши съдружник, Джулиан Рейнолдс, също се е оттеглил в известен смисъл. Той стои в широката ъглова канцелария в дъното на коридора и наблюдава пристанището. Нямам представа какво гледа или какво търси да види. Всъщност той заема същата канцелария, от която мистър Фредерик Пъркинс внезапно напуснал фирмата, но не смятам, че това има някакво отношение към привързаността на Джулиан към прозореца. Всеки ден в пет часа секретарката ми Луиз прекъсва съзерцанието на мистър Рейнолдс и една лимузина го откарва към жилищната част на града до апартамента му на Сатън Плейс, който има чудесен изглед към Ийст Ривър. Мисля, че горкият джентълмен страда от болестта на старите служители.

Баща ми, Джоузеф Сатър, има благоразумието да се оттегли сам, преди някой да е поискал това от него. Беше преди три години и си спомням деня с известно вълнение. Извика ме в кабинета си, каза ми да седна на стола му и излезе. Мислех, че отива някъде за малко, но той никога не се върна.

Родителите ми са все още живи, но това почти не се забелязва. Саутхамптън се намира в източния край на Лонг Айлънд, само на около шейсет мили от Латингтаун и Лоукаст Вели, но родителите ми са решили да го направят да изглежда по-далеч. Помежду ни няма лоши чувства; не ми се обаждат просто защото това е техният начин да ми покажат, че са сигурни, че се справям добре. Поне така мисля.

Както може би сте разбрали или вече знаете, много бели англосаксонски протестанти от по-висшите класи поддържат със своите едно или две деца същия вид отношения, каквито има, да речем, сьомгата със своите един или два милиона яйца. Отношенията ми с моите родители са вероятно същите, каквито те са имали с техните родители. Отношенията ми със собствените ми деца — Каролин на деветнайсет и Едуард на седемнайсет години, са донякъде по-топли, тъй като, изглежда, има една обща тенденция на затопляне в съвременните отношения от всякакъв вид. Но това, което не достига при топлотата, го компенсираме с осигуровки, правила на поведение и традиции. Разбира се, настъпват моменти, когато имам нужда от децата си и дори не бих имал нищо против родителите ми да се обадят. В действителност със Сюзън имаме лятна къща в Ийст Хамптън, на няколко мили от Саутхамптън и всеки петък през юли и август вечеряме с родителите ми независимо дали сме гладни или не.

Що се отнася до родителите на Сюзън, веднъж в месеца се обаждам в Хилтън Хед да се отчета, но никога не съм ходил там. Сюзън ги посещава от време на време, но рядко им се обажда. Семейство Станхоуп, от своя страна, никога не се появяват, освен ако личното им присъствие за даден вид бизнес не е наложително. Правим всичко възможно да поддържаме минимален контакт и в това отношение факсът е дар божи.

Братът на Сюзън, Питър, така и не се ожени и обикаля света в търсене смисъла на живота. Рядко пише, но от марките по писмата — Соренто, Монте Карло, Кан, Гренобъл и т.н. — смятам, че добре се е ориентирал къде да го търси.

Сестра ми, Емили, в продължение на десет години обиколи седем неприятни американски града, следвайки съпруга си, служител на IBM. Миналата година Емили, която е много привлекателна жена, открила смисъла на живота на някакъв плаж в Галвестън, Тексас, в лицето на един млад расов жребец на име Гари и подаде молба за развод.

Както и да е, в петък следобед излязох рано от кантората си в Лоукаст Вели и изминах с колата няколкото мили до „Крийк“, за да пийна нещо. Това също е традиция, и то много по-приятна от някои други.

Преминах през портите и поех към самия клуб по чакълестата алея, обградена от двете страни с великолепни стари американски брястове. На паркинга не видях ягуара на Сюзън. Понякога тя идва в петък да пийне нещо, след което вечеряме заедно в клуба или отиваме някъде другаде. Паркирах мустанга на едно свободно място и се отправих към клуба.

Едно от хубавите неща да притежаваш стари пари или другите да мислят, че ги притежаваш, е, че можеш да караш каквото поискаш. Всъщност най-богатият човек, когото познавам, един Вандербилт, кара шевролет, модел 1977 година. Хората тук приемат това като ексцентричност или демонстрация на висша самонадеяност. Това не е Калифорния, където колата представлява петдесет процента от личността ти.

Впрочем не е важно какво караш; важното е от кой паркинги имаш лепенки върху бронята си. Аз имам от Лоукаст Вели, от „Крийк“, от „Сиуанака Къринтиън“ и от тенисклуба в Саутхамптън, което обяснява всичко — нещо подобно на цивилните еквиваленти на военните медали, с тази разлика, че не ги носиш върху дрехите си.

И тъй, влязох в „Крийк“, една просторна сграда в джорджийски стил. Тъй като преди е била място за живеене, във вида й няма нищо комерсиално. Напротив — интимна и все пак изискана атмосфера цари в многобройните малки и големи стаи, използвани за хранене, игра на карти или просто за усамотение. В дъното е салонът за коктейли, който гледа към част от игрището за голф и старото игрище за поло, а в далечината се вижда проливът Лонг Айлънд, където „Крийк“ има няколко бунгала на плажа. Клубът разполага с открити и закрити тенискортове, предлага стреляне по изкуствени гълъби (може би) и други развлечения за духа и тялото. Това е един оазис на земните удоволствия за около триста знатни семейства. Един ден може би ще се превърне в жилищен комплекс и ще го нарекат комплексът. „Крийк“.

Както и да е, влязох в салона, който бе пълен предимно с мъже в онова петъчно настроение, което ми напомня хилещи се идиоти, празнуващи победа в някоя съблекалня.

Последваха обичайните „Здравей, Джон!“, „Как си, Джон?“, няколко потупвания по гърба и различни ритуали от вида „Радвам се, че си жив и здрав“. По-интересното бе, че ми намигна Берил Карлайл, която с удоволствие бих изчукал, ако не бях толкова верен съпруг.

Огледах се и се уверих, че все още сме много. Някакъв англичанин веднъж казал, че му е по-лесно да бъде член на даден клуб, отколкото на човешката раса, защото местните закони са по-кратки и познава членовете лично. Това звучи правдоподобно.

Мярнах Лестър Ремсън, седнал на една маса близо до прозореца заедно с Рандъл Потър и Мартин Вандърмир.

Не бях виждал Лестър от неделя и сметнах, че най-доброто, което мога да направя по отношение на него, е просто да отида и да седна при тях, както и сторих. Лестър ме поздрави малко хладно и имах чувството, че другите двама току-що са получили негативна оценка за мен. Мина сервитьорката и си поръчах джин-мартини, чист.

Правилата в този клуб, както и в много други, забраняват разговорите по служебни въпроси, като първоначалната идея е била да се създаде атмосфера на задължителна почивка. Понастоящем обаче ни харесва да се преструваме, че този местен закон не позволява на членовете да печелят нечестно предимство в бизнеса пред онези, които не се допускат в клуба. Американците се отнасят съвсем сериозно към икономическите си права, а също и съдилищата. Но бизнесът на Америка е бизнес, така че Рандъл и Мартин се върнаха към разговора си по служебни въпроси, а аз се възползвах от възможността да отправя един въпрос към Лестър:

— Имам една клиентка — казах — на около седемдесет години, която притежава петдесет хиляди акции в ценни книжа на „Чейс Нешънъл банк“. Книжата са издадени през 1928 и 1929.

Лестър се наведе към мен и попита:

— Искаш да кажеш, че тя има действителните удостоверения?

— Да. Донесе ми ги в кантората в Лоукаст Вели в един куфар. Оставил й ги съпругът й, който починал миналия месец.

— Мили Боже — възкликна Лестър, — никога не съм виждал удостоверения на „Чейс Нешънъл“. Това сега е „Чейс Манхатън“, нали знаеш.

— Не, не знаех. Точно за това исках да поговорим.

Разбира се, че знаех, но исках да видя задоволството на Лестър, че е по-вещ от мен.

— Как изглеждат? — попита той.

Някои хора се възбуждат от проститутки; Лестър очевидно се възбуждаше от удостоверенията на стари акции. А и от всичко подобно, бих казал.

— В светлозелено са — отговорих, — с богато украсени черни букви и гравирана сграда на банка.

Описах удостоверенията възможно най-добре и по това как светнаха очите на Лестър човек би помислил, че имаха огромни цици.

— Както и да е — продължих аз, — виж за какво става въпрос. На гърба на удостоверенията пише следното: „Приложеният акционерен дял се разменя за равностойно количество дялове, притежание на «Амерекс Корпорейшън».“

Свих рамене, за да му покажа, че не знам какво означава това, а и наистина не знаех.

Лестър леко се надигна от стола си и каза: — „Амерекс“ сега е „Америкън Експрес“. Там наистина ли пише така?

— Да.

Дори аз бях леко развълнуван от тази новина.

— При затварянето на борсата днес — каза Лестър — акциите на „Американ Експрес“ — бяха на трийсет и три пункта и половина. Това ще рече…

Можах да видя как премигва главният компютър между ушите на Лестър, след което той каза:

— Един милион шестстотин седемдесет и пет хиляди. За „Америкън Експрес“. „Чейс Манхатън“ бяха на трийсет и четири пункта и четвърт при затварянето…

Лестър притвори очи, сбърчи вежди и отвори уста със следната новина:

— Един милион седемстотин и дванадесет хиляди и петстотин.

Лестър никога не казва „долара“. Тук никой никога не казва „долари“. Предполагам, че ако боготворите парите, тогава подобно на древен евреин, който не би произнесъл името на Бога, никой в този храм никога не би произнесъл думата „долари“.

— Значи тези акции са валидни и от двете страни? — попитах аз.

— Не мога да твърдя със сигурност, без да съм ги проверил, но изглежда, е така. И, разбира се, цифрите, които ти казах, не отчитат всички раздробявания на акциите от 1929 година насам. Вероятно става въпрос за десет, а може би за десет и половина.

Това означава десет милиона или десет милиона и половина. Това означава долари. Това беше наистина добра новина за клиентката ми, която, така или иначе, нямаше нужда от тези пари.

— Вдовицата ще се зарадва — казах аз.

— Получавала ли е дивиденти от тези акции?

— Не знам. Но в момента се занимавам с имуществото на починалия й съпруг, така че ще знам, след като прегледам документите.

Лестър кимна замислено и рече:

— Ако по някакъв начин „Чейс“ или „Америкън Експрес“ са загубили връзка с тези хора през всичките тези години, възможно е да съществува едно малко състояние от натрупани дивиденти.

Кимнах.

— Клиентката ми е съвсем невежа по тези въпроси. Знаеш как е с някои от тези възрастни дами.

— Наистина знам — каза Лестър. — С удоволствие ще дам информацията за верификация в отдела ми по изследванията. Само ми изпрати фотокопия от двете страни на удостоверенията и ще ти кажа колко пъти са се раздробили акциите на всяка компания, на каква стойност са днес и дали „Чейс“ или „Америкън Експрес“ търсят клиентката ти, за да й изплатят дивидентите.

— Наистина ли? Много ще ми помогнеш.

— Акциите трябва да се изследват и, да се докаже автентичността им. Те наистина трябва да бъдат предадени, за да им се издадат нови удостоверения. А още по-добре, нека някоя брокерска къща да държи новите удостоверения по сметка. Няма смисъл толкова пари да се търкалят наоколо. Учудвам се, че вече повече от шейсет години са успели да оцелеят, без да им се случи нещо.

— Това ми се струва разумен съвет. Бих искал да открием с теб сметка от името на моята клиентка.

— Разбира се. Защо не донесеш в понеделник действителните удостоверения в офиса ми? Доведи и клиентката си, ако можеш. Ще трябва да подпише някои документи, а й ще са ми необходими съответните сведения от завещанието, според което тя се явява наследник, и т.н.

— А още по-добре, защо ти не дойдеш в кантората ми след затварянето на борсата? Понеделник, в четири и половина.

— Добре. Къде са акциите сега?

— В касата ми — отговорих аз, — но не бих искал да останат там.

Лестър се замисли за миг, след това се усмихна:

— Знаеш ли, Джон, като адвокат по уреждане на имуществото сигурно можеш да обърнеш тези акции в пари.

— И за какво ми е притрябвало да върша това?

Лестър се насили да се разсмее.

— Остави операцията на мен и ще си разделим десет милиона.

Той отново се разсмя, за да ми покаже, че се шегува: „Ха-ха-ха“.

— Дори при днешните норми на поведение на Уолстрийт — отвърнах аз — подобна постъпка би се изтълкувала като неетична.

Усмихнах се, за да му покажа, че разбирам малката му шега, и той също се усмихна, но виждах, че размисля какво той би сторил през уикенда с десет милиона в касата си. Лестър не би пропилял на вятъра такъв шанс. Поговорихме още няколко минути по този въпрос, след което Рандъл и Мартин се присъединиха към разговора и той се насочи към гола, тениса, стрелянето и плуването. В тази петъчна вечер почти из цяла Америка, във всяка кръчма и салон, спортовете, които се обсъждаха, бяха футбол, бейзбол и баскетбол, но доколкото ми е известно, тук все още никой не се бе престрашил да подхвърли: „Ей, какво става с «Метс»?“

Други теми табу са, както обикновено, религията, политиката и секса, макар това да не е споменато в местните закони. И докато сме на темата за секса, Берил Карлайл, която седеше до надутия си тъп съпруг, улови погледа ми и се усмихна. Лестър и Рандъл забелязаха това, но не казаха нищо от сорта: „Ей, Джони, момчето ми, мацето е готово за инструмента ти“, както бихте очаквали да кажат мъже в бар. Напротив, те оставиха инцидентът да отмине, без дори да си разменят многозначителен поглед. Лестър отново говореше за прословутото стреляне по изкуствени гълъби, но моето съзнание бе заето с мисълта за Берил Карлайл и всички „за“ и „против“ прелюбодеянието.

— Джон?

Погледнах към Рандъл Потър:

— А?

— Тъкмо разправях, че Лестър ми каза, че ти действително си срещнал Франк Белароса.

Очевидно някой бе сменил темата по време на моето мисловно отсъствие. Изкашлях се и отвърнах:

— Да… Срещнах го. Съвсем за кратко. В разсадника на Хикс.

— Симпатичен ли е?

Хвърлих бърз поглед към Лестър, който отказа да ме погледне в очите и с това да признае, че много се е разприказвал.

— По-скоро учтив — отвърнах на Рандъл Потър.

Мартин Вандърмир се наведе към мен. Той е пряк потомък на едно старо семейство от кръга Никърбокър9 и обича да ни напомня на нас, англосаксонците, че прадедите му са посрещнали първата лодка с англичани в пристанището на Ню Амстердам с оръдеен огън.

— Как учтив, Джон? — попита Мартин.

— Е, добре, може би „почтителен“ е по-точната дума — отвърнах аз, ровейки в мозъчния си запас от думи и пресилвайки правдоподобността на това, което казвам.

Мартин Вандърмир кимна бавно по своя специфичен холандски маниер.

Не искам да останете с впечатлението, че ме е страх от тези хора; всъщност често те се страхуват от мен. Просто когато направиш някой faux pas10, искам да кажа, когато наистина прекалиш, като например да твърдиш, че дон на мафията е симпатичен човек и че предпочиташ него за съсед, отколкото сто лестърремсъновци, е, тогава се налага да изясниш какво си имал предвид. Политиците го вършат постоянно. Във всеки случай не разбирах какво толкова са се притеснили тези тримата: аз съм този, който трябва да живее в съседство с Франк Белароса.

— Имаше ли охрана със себе си? — попита ме Рандъл с жив интерес.

— Всъщност, като споменаваш за това, имаше шофьор, който нареждаше покупките в багажника на колата. Черен кадилак — добавих аз със самодоволна усмивка, за да му покажа отношението си към черните кадилаци.

Мартин изрази учудването си на глас:

— Дали тези хора ходят въоръжени?

Мисля, че в клуба вече ме приемаха като експерт по въпросите на мафията, затова отвърнах:

— Не и доновете. Обикновено не. Те не искат неприятности с полицията.

— Но нали преди няколко месеца Белароса уби някакъв колумбийски наркотрафикант? — рече Рандъл.

Тъй като не исках да изглеждам като държанка на мафията, свих рамене и казах:

— Не знам.

Но всъщност си спомнях какво бяха писали вестниците, през януари струва ми се, защото тогава си бях помислил, че човек с ранга на Белароса трябва да е луд, за да се заеме лично с извършването на убийство.

Какво предполагаш, че е правел в разсадника? — поиска да узнае Лестър.

— Сигурно работи там през почивните дни — предположих аз.

Това предизвика лек смях и всички си поръчахме по още едно питие. Страшно ми се искаше отново да погледна Берил Карлайл, но знаех, че втория път няма да ми се размине така лесно.

Появи се съпругата на Мартин, Паулина, и застана на вратата близо до бара, опитвайки се да привлече вниманието му като размахваше ръце подобно на вятърна мелница. Мартин най-после я забеляза, повдигна огромното си, тежко тяло и полека се запъти към жена си.

След това Рандъл се извини, че отива да говори със зет си. С Лестър помълчахме малко, после аз казах:

— Сюзън ми каза, че миналата неделя съм направил грубо изказване и ако е така, искам да знаеш, че не е било нарочно.

Това е уаспския еквивалент на извинение. Ако е формулиран правилно, изразява и известно съмнение, че смяташ каквото и да е извинение за необходимо.

Лестър махна пренебрежително с ръка и рече:

— Остави това. Успя ли да огледаш Мюдон?

Това е уаспския еквивалент на „напълно приемам твоето изказано с половин уста извинение“. Отвърнах на Лестър:

— Да, едва тази сутрин успях да мина оттам с мустанга. Не бях го виждал от години, доста е занемарено, но редките дървета изглеждат изключително добре.

Поговорихме известно време за Мюдон. Трябва да знаете, че Лестър съвсем не е природозащитник в истинския смисъл на думата. Същото се отнася и за повечето от приятелите му и съседите ми. Но, както казах, те открили, че могат да използват природозащитниците, за да постигнат собствените си цели, а именно — да запазят начина си на живот. В резултат се образувала странната коалиция между дворянство и студентство, богати собственици на имения и хора от средната класа. Аз хем принадлежа към дворянството, хем към природозащитниците и следователно съм безценен.

— Не искам петдесет тракторни гаража за по два милиона долара в задния си двор — провъзгласи Лестър.

Така той нарича съвременните жилища: тракторни гаражи. Кимнах съчувствено.

— Не можем ли да поискаме да бъде разделен Мюдон на площи от по двайсет акра? — попита Лестър.

— Сигурно можем. Но трябва да изчакаме докато предприемачът представи изявлението си за опазването на околната среда.

— Добре. Ще следим за това. Какво става с твоето имение?

Станхоуп Хол, както знаете, не е мое имение, но с това Лестър изразяваше и учтивостта, и любопитството си. Отговорих:

— Никой не иска да купи цялото имение от двеста акра с къщата, нито пък къщата с принадлежащите й десет акра площ. Пуснах обяви и по двата начина.

Лестър кимна с разбиране. Бъдещето на Станхоуп Хол, на главната къща, е несигурно. Разбирате, че къща с такива размери може и да е нечий палат на мечтите, но дори някой арабски шейх при днешните цени на петрола би се затруднил да поддържа и осигури персонал за една сграда, която е с размерите на средно голям хотел.

— Такава красива къща — каза Лестър. — Спечели награда, нали?

— Няколко. Когато са я построили през 1906 година, „Таун & Кантри“ са я обявили за най-добрата американска къща на годината. Но времената се менят.

Другата възможност беше да се събори къщата, както е бил разрушен дворецът Мюдон. Това би накарало данъчните служби да преоценят имота като неразработена земя. Къщата за гости е на Сюзън и за нея плащаме отделен данък, а вратарската къщичка, където живеят семейство Алърд, е теоретически защитена от завещанието на стария Станхоуп.

— Какви хора се интересуват от къщата? — попита Лестър.

— Такива, които смятат, че петстотин хиляди е добра цена за къща с петдесет стаи.

Това е, което се опитвам да получа за къщата и десетте акра към нея. Иронията е, че през 1906 е струвала пет милиона долара. Това е около двайсет и пет милиона при днешния курс на долара. Като оставим настрана всякакви естетически съображения за разрушаването на Станхоуп Хол, пестеливият ми тъст, Уилям Станхоуп, ще трябва да вземе под внимание колко ще му струва събарянето на една гранитна сграда, построена да издържи хилядолетия, а и след това да откара някъде отломките съобразно новите закони за опазване на околната среда. Гранитът и мраморът за построяването на Станхоуп Хол са били докарани в Лонг Айлънд с влак от Вермонт. Може би Вермонт ще приеме натрошените камъни обратно.

Между другото, интересно е, че Сюзън не я интересуват главната къща или другите постройки — с изключение на конюшните и тенискортовете. Очевидно спомените й, свързани с къщата, белведера или храма на любовта, или не са важни, или не са хубави. Тя действително се разстрои в оная нощ, когато вандали изгориха къщичката й за игра. Това бе съвсем малка къщурка, подобно къщичката от курабии на Хензел и Гретел, само че направена от дърво и в лошо състояние. Не е трудно човек да си представи едно самотно, малко, богато момиченце с куклите си, което играе самотни игри в една къща, изцяло на негово разположение.

— Свърза ли се вече с хората от общинската служба по озеленяването? — позаинтересува се Лестър.

— Да — отговорих аз. — С някакъв човек на име Пинели от канцеларията на комисията. Той каза, че според него общината засега притежава достатъчно от къщите на Златния бряг. Но това може и да е само първоначалният им гамбит, защото Пинели ме попита дали къщата има някаква архитектурна или историческа стойност.

— Положително има архитектурна стойност — каза Лестър. — Кой й е архитектът?

— Макким, Мийд и Уайт — отговорих аз.

Нито историята, нито архитектурата е стихията на Лестър, но освен че ставаше природозащитник, той се превръщаше и в специалист по обществената и архитектурната история на Златния бряг.

— А колкото до историческата стойност — добавих аз, — знам, че Теди Рузвелт имал навика да прескача от време на време насам от Ойстър Бей, а и Линдберг11 е обядвал тук, докато гостувал на семейство Гугенхайм12. Имало е и други забележителни гости, но мисля, че общината се интересува от нещо по-значително от обядите. Ще трябва да проуча въпроса.

— А защо не си измислиш нещо? — предложи Лестър почти на шега. — Като например че Теди Рузвелт е съставил някой от договорите си в Станхоуп Хол или че е държал реч там.

Не обърнах внимание на това и продължих:

— Един от проблемите да се продаде имението на общината като музей или парк е, че „Грейс Лейн“ е все още частен път, както знаеш, а това не допада много на общинските бюрократи. А и освен това няма да ми се разнесе славата по „Грейс Лейн“, ако хиляди коли, натоварени с жители на Бруклин и Куинс, заприиждат тук всеки уикенд да зяпат.

— Не, няма — увери ме Лестър.

— А най-важното, Лестър, ако общината все пак реши да купи имението, ще предложи такава цена, която само ще покрие неплатените данъци. Това е тяхната игра.

Лестър не попита за каква сума става въпрос, защото сигурно я бе проверил в архивите или я бе видял публикувана в „Лоукаст Вели Сентинъл“, в рубриката „Данъчни нарушения“.

Неплатените данъци на Станхоуп Хол, включително лихвите и глобите, възлизат на около четиристотин хиляди долара, които трябва или да платя, или да получа. Може да проверите. Е, сигурно си мислите: „Ако аз дължах четири хиляди долара, да не говорим за четиристотин хиляди от неплатени данъци, биха ми заграбили къщата и децата.“ Вероятно. Но при богатите е различно. Те имат по-добри адвокати, такива като мен.

Аз обаче почти изчерпах законните лавирания, които бях научил, докато следвах право в Харвард, и едва ли ще мога дълго да предотвратявам продаването поради неплатени данъци на този потенциално ценен имот или обявяването на ипотеката му за просрочена. Обикновено не върша адвокатската си дейност безплатно, но Уилям Станхоуп не предложи да ми плаща за услугите, така че, струва ми се, правя изключение за тъста си. Не само е вярно, че богатите не си плащат сметките навреме, но когато най-после ги платят, обичат сами да определят колко дължат.

Лестър като че ли четеше мрачните ми мисли, защото каза:

— Вярвам, че тъстът ти оценява всичко, което си направил.

— Сигурен съм, че е така. Впрочем той е загубил връзката си с реалността, що се отнася до използването на земята и грижите за опазването на околната среда. Ако не може да продаде целия имот непокътнат, иска да го разпродаде на части на предприемачите. Дори и да успея да разделя двестате акра, проблемът с къщата остава. Уилям си представя, че предприемачът или ще събори старата къща, или ще я предложи на новите заселници като клуб или нещо такова. За нещастие събарянето струва скъпо, а още по-скъпо ще бъде за двайсет нови домакинства да я поддържат.

— Това положително е бял слон13 — информира ме Лестър. — Но ти все пак се опитваш да запазиш земята, ако не и къщата.

— Разбира се. Но това не е моята земя. Аз съм в същото, положение като теб, Лестър, живея в прекрасна изолация върху няколко акра от едно мъртво имение. Господар съм само на около пет процента от това, на което плащам данъците.

Лестър помисли малко върху това и после каза:

— Какво пък, може да се появи някой бял рицар и да спаси белия слон.

— Може.

В този контекст „бял рицар“ означава някоя нетърговска организация, като например частно училище, религиозна институция, а понякога и приют за душевноболни. Изглежда, именията и земите към тях стават за подобна употреба, а и повечето от съседите се примиряват с това положение, защото земята остава свободна, а гъстотата на населението — ниска. Не бих имал нищо против няколко монахини, разхождащи се из земите на Станхоуп, или дори няколко случая на тежки нервни разстройства, или, в най-лошия случай, ученици от частно училище.

— Опита ли да се свържеш с онази фирма за недвижими имоти от Глен Кроув, която посредничи между акционерните дружества и собствениците на имения? — попита Лестър.

— Да, но изглежда, има твърде много имения и твърде малко купувачи за тях.

Трябва да отбележа, че някои корпорации закупиха цели имения за собствените си нужди. Например старото имение Астор на Сандс Пойнт сега е извънградски клуб на IBM, а един от многото имоти на фамилията Прат на Глен Коув сега е конгресен център. Също така едно от именията на Вандербилт, огромна постройка в елизабетински стил със сто акра земя в Олд Бруквил, сега е седалище на „Банфи Винтнърс“, които възстановиха предишния блясък на къщата с шейсет стаи и земята около нея. Всяка от тези възможности е за предпочитане пред… е, пред двайсет тракторни гаража, обитавани от борсови агенти и потомството им.

Между другото, Уилям Станхоуп е твърде далеч оттук, за да може напълно да оцени факта, че дейността ми по опазване на околната среда й нарежданията, които ми дава, са две почти взаимоизключващи се неща. Това се нарича разминаване на интересите и е както неетично, така и незаконно. Но въобще не ме интересува. Той получава това, за което плаща.

Разбирате, че ако се попритисне малко, тъстът ми би могъл да изнамери четиристотинте хиляди за неплатените данъци, но предпочита да не го прави, поне не преди да е намерил купувач или да настъпи денят преди конфискацията на имуществото. Той твърдо възнамерява да запази огромния си актив, освен ако или докато реши, че това е пасив и не може да го продаде приживе.

Ако се чудите каква стойност има този бял слон за Уилям Станхоуп и наследниците му, ето ви изчисленията: двеста акра земя, ако бъде разделена на парцели от по десет акра, а на легендарния Златен бряг подобно парче земя ще струва над един милион долара, това означава, че преди да бъде обложена с данък, общата сума ще надхвърли двайсет милиона долара.

Предполагам, че в края на краищата Сюзън ще наследи достатъчно пари, за да си наеме един простак на пълен работен ден да й чисти конюшните и някой, който да помага на мен и стария Джордж в градината.

Ако се чудите какво още ми се пише, трябва да знаете, че този тип хора рядко оставят парите да напуснат собственото им семейство. Всъщност аз участвах в предбрачна спогодба много преди хората от средната класа дори да знаят, че подобно нещо съществува. Уилям. Станхоуп и платеният му адвокат съставиха „брачния договор“, както го нарекоха тогава, а аз сам си бяха адвокат, потвърждавайки старата поговорка, че клиентът на адвокат, който представлява себе си, е глупак. Във всеки случай оттогава насам Уилям получава от глупака безплатни юридически съвети.

Погледнато от по-светлата страна, Едуард и Каролин имат попечителски фонд, където се влагат парите на Станхоуп. И за да съм справедлив към Сюзън, трябва да кажа, че „брачният договор“ не беше нейна идея. Във всеки случай не искам парите на Станхоуп, нито пък проблемите им. Обърнах се към Лестър:

— Сюзън и аз не бихме искали на мястото на имението да се разпростре жилищен квартал, още по-малко пък да се разработи земята на Станхоуп Хол за финансови облаги. Но ако този рай е обречен да се превърне в преддверие на ада, тогава всеки от нас трябва да реши дали иска да остане, или да си отиде. Това също е избор.

— Да си отиде къде, Джон? Къде отиват хората като нас?

— В Хилтън Хед.

— Хилтън Хед?

— В която и да е планирана Едемска градина, където никога нищо няма да се промени.

— Това е моят дом, Джон. Семействата Ремсън са живели тук в продължение на повече от двеста години.

— А също и фамилните Уитмън и Сатър. Знаеш това.

Всъщност трябва да ви кажа, че с Лестър Ремсън имаме някаква съмнителна роднинска връзка, която никой от нас не желае да изясни.

Семействата, предшестващи милионерите, могат да си позволят известен снобизъм, дори ако прадедите им са били рибари и фермери.

Обърнах се към Лестър:

— Знаеш, че времето, в което живеем тук, е взето назаем.

— Какво, на черногледец ли се правиш или се предаваш? Нима ще се местите със Сюзън? Тази история с Белароса ли е последната капка?

Понякога мисля, че Лестър ме харесва, затова приех въпроса като проява на загриженост, а не като изказано желание.

— Мислил съм за това — отговорих. — Но Сюзън нито веднъж не е споменала подобно нещо.

— Къде ще отидеш?

Пет секунди преди да ме попита, не знаех, но изведнъж ми хрумна:

— Бих отишъл на морето.

— Къде?

— Морето, морето. Онова мокро нещо, заради което крайбрежните имоти са толкова скъпи.

— А…

— Аз съм добър моряк. Ще взема една осемнайсетметрова яхта и просто ще замина. — Бях се развълнувал. — Първо ще сляза надолу по Интракостал Уогъруей до Флорида и след това през Карибско…

— Ами, Сюзън? — прекъсна ме той.

— Какво Сюзън?

— Конете, човече, конете.

Замислих се. Вярно, един кон на борда ще представлява проблем. Поръчах по още едно питие.

Известно време седяхме и пиехме мълчаливо. Започнах да чувствам ефекта от четвъртото мартини. Огледах се за Берил Каролайн, но мъжът й, идиотът, улови погледа ми. Ухилих му се глупаво, след това се обърнах към Лестър:

— Симпатяга.

— Кой?

— Мъжът на Берил Каролайн.

— Ами, педераст.

Лестър научава думи като тази на работното си място. Друга такава е „педал“. Изглеждат прекрасни думички, но аз като че ли просто не мога да намеря подходящ момент, за да опитам ефекта на някоя от тях.

Поседяхме още известно време, а компанията около нас оредяваше. Чудех се къде ли е Сюзън и дали трябваше да я чакам някъде. Ти има навика да си мисли, че ми е казала нещо, като всъщност не ми го е казала, а след това ме обвинява, че съм забравил. От приятелите си разбирам, че това е доста разпространено сред съпругите. Поръчах си още едно питие за освежаване на паметта.

Коне и лодки нахлуха в съзнанието ми и аз се опитвах да ги помиря. Съвсем ясно си представих Занзибар, препариран и поставен на носа на новата ми сто и осемдесет метрова шхуна.

Погледнах Лестър, който изглеждаше унесен в собствените си мечтания, които вероятно представляваха дворяни на коне, подпалващи „тракторни гаражи“ и тъпчещи детски велосипеди.

Чух гласа на Сюзън до себе си:

— Здравей, Лестър — каза тя. — Още ли се чувстваш обиден? Изглеждаш добре.

Понякога Сюзън може да бъде много пряма.

— Какво искаш да кажеш — попита Лестър, преструвайки се, че не разбира.

Сюзън не обърна внимание на това и запита:

— Къде е Джуди?

— Не знам — отвърна той искрено.

Замисли се за момент, след това добави:

— Трябва да й се обадя.

— Първо трябва да знаеш къде е — отбеляза Сюзън. — За какво си говорехте с Джон?

— За акции и голф — отговорих аз преди Лестър да успее отново да задълбае в темата за Станхоуп Хол, която не е от любимите на Сюзън. Обърнах се към Лестър:

— Ще вечеряш ли с нас, докато се опитваш да си спомниш къде е жена ти?

Не трябваше да пия четвъртото или петото мартини. Всъщност петото беше окей. Четвъртото не трябваше да пия.

Лестър се изправи, залитайки.

— Сега си спомням. Ще имаме гости за вечеря.

— Трябва да ми дадеш рецептата — каза Сюзън.

Явно беше раздразнена от нещо. Горкият Лестър изглеждаше объркан.

— Да, разбира се, ще ти я дам — отвърна той. — Искаш ли да дойдеш с мен? Ще се обадя.

— Благодаря — отвърна тя, — но имаме други планове за вечерта.

Не знаех дали това е истина или не, защото Сюзън никога не ми казва за тези неща.

Лестър ни пожела приятна вечер, а тя му каза да кара внимателно.

Станах и се опрях на стената. Усмихнах се на Сюзън:

— Радвам се да те видя.

— Колко мои образа виждаш? — попита тя.

— Съвсем трезвен съм — уверих я, след което смених темата: — Семейство Карлайл са тук. Бихме могли да ги поканим да вечерят с нас.

— Защо?

— Тя не ти ли е приятелка?

— Не.

— Мислех, че е. Харесва ми… — не можех да си спомня името му — съпругът й.

— Ти го смяташ за надут глупак.

После допълни:

— Имаме планове за тази вечер.

— Какви?

— Нали ти казах сутринта.

— Не, не си. С кого? Къде? Не мога да карам.

— Личи ти. — Хвана ме под ръка. — Ще вечеряме тук.

Проправихме си път към срещуположното крило на заведението и стигнахме до най-голямата от трапезариите. Сюзън ме насочи към една маса, където седеше не някой друг, а семейство Вандърмир.

Стана ми ясно, че и на Мартин жена му бе пропуснала да го информира за вечерните планове.

Със Сюзън седнахме около кръглата маса с бяла покривка и разменихме няколко незначителни думи с тях. Понякога си мисля, че Ели Уитни14 е взел идеята си за заменяемите части от обществото на едрата буржоазия, където всички хора са взаимозаменяеми. Всеки един в тази стая би могъл да се прехвърля от маса на маса цяла нощ, без това да повлияе ни най-малко на темпото на разговорите.

Осъзнах, че нарастващото ми критично отношение към равните ми е повече резултат на вътрешни промени в мен, отколкото на каквито и да било промени в тях. Това, което някога ме успокояваше, сега ме дразнеше и се разтревожих съвсем искрено за компромисите и примирението, които незабелязано бяха завладели живота ми. Беше ми омръзнало да съм пазач на Станхоуп Хол, бях уморен от всеобщата мания за обществено положение, не можех да понасям незначителните разговори, дразнеха ме стариците, които влизаха в кантората ми с десет милиона долара в стар куфар и въобще се чувствах нещастен от това, което някога ме правеше доволен.

Странно, но не си спомням да съм се чувствал така предишната седмица. Не съм сигурен как ме споходи това прозрение, но при прозренията е така: един ден просто те шибват през лицето и разбираш, че си открил истината дори без да знаеш, че си я търсил. Какво ще направиш оттам нататък, е друг въпрос.

Тогава не го осъзнавах, но бях готов за велико приключение. А това, което също не знаех, бе, че новият ми съсед бе решил да ми го предостави.

7.

Съботната сутрин мина без особени събития, като изключи това, че имах леко главоболие, причинено без съмнение от бръщолевенето на семейство Вандърмир. Джордж и Етел Алърд бяха болни от грип и затова отидох да ги видя. Направих им чай в кухничката на вратарската къща, което ме накара да се почувствам като обикновен човек. Дори останах при тях за половин чаша чай, през което време Джордж шест пъти се извини, задето е болен. Обичайната враждебност на Етел се превръща в нещо като разнежване, когато е болна. Предпочитам да я виждам такава.

Трябва да спомена, че по време на Втората световна война Джордж Алърд отишъл да служи на страната си, както направили и всички годни мъже от Станхоуп Хол, а, разбира се, и от другите имения. Джордж ми каза веднъж, в един урок по обществена история, че това преселение на слугите направило живота труден за семействата, които успели да не изоставят огромните си къщи по време на Голямата депресия и все още имали нужда от мъжка сила за тежката земеделска работа. Джордж ми каза също, че по-високите военни надници примамили много от момичетата прислужници да работят в съпротивата и други подобни. Той някак си ме свързва с тази класа на дворяните и смята, че аз от своя страна трябва да се натъжавам от огромните лишения, които семейство Станхоуп и останалите са претърпели по време на войната. Правилно, Джордж. Когато си представя неимоверните усилия на Уилям Станхоуп да се облича всяка сутрин сам, докато камериерът му се мотае по нормандския бряг, буца ми засяда в гърлото. Между другото, Уилям наистина е служил на страната си в този критичен за нацията момент. Има две версии за тази история. Ще ви разкажа версията на Етел.

Чрез семейни връзки Уилям Станхоуп получил назначение в бреговата охрана. Тъй като дядо Август Станхоуп не можел да използва двестаметровата си яхта „Морският таралеж“, той я продал на държавата на безценица, както сторили много притежатели на яхти по време на войната. „Морският таралеж“ била оборудвана като подводна патрулна лодка, а шкиперът й се оказал не някой друг, а лейтенант (мичман I ранг) Уилям Станхоуп. Етел казва, че това не било случайно стечение на обстоятелствата. Както и да е, „Морският таралеж“, прясно боядисана със сива боя, съоръжена с хидролокатор, дълбочинни снаряди и петдесеткалиброва картечница, стояла удобно закотвена при „Сиуанака Къринтиън“. Оттам лейтенант Станхоуп патрулирал нагоре-надолу из пролива Лонг Айлънд, готов да посрещне германската военноморска флота, защитавайки американския начин на живот и отбивайки се от време на време в „Мартас Винярд“ за по няколко бири. И понеже не искал да се настани в държавно жилище, Уилям живеел в Станхоуп Хол.

Етел сигурно е права, като твърди, че военновременната служба на Уилям илюстрира най-лошите страни на американския капитализъм, привилегии и семейни връзки. И все пак от всичко, което съм чел и чул, разбирам, че повечето от висшите класи са изпълнили дълга си, а много дори надхвърлили обикновените задължения. Но Етел отказва да приеме всички действителни случаи, които разстройват предубежденията й. В това отношение тя е точно като Уилям Станхоуп, като мен и като всяко друго човешко същество, което съм срещал, все едно нормално или откачено. Не е необходимо да казвам, че Уилям не забавлява приятелите или семейството си със случки от войната.

Както и да е, през 1945 година Джордж се върнал от Тихия океан болен от малария и досега от време на време получава пристъпи, но за този ден бях сигурен, че е просто грип. Предложих да извикам лекар, но Етел каза загадъчно:

— Той не може да ни помогне.

Джордж и Етел се оженили точно преди Джордж да отплава и, както бил обичаят по онова време, Август Станхоуп дал сватбен прием в огромната къща.

Преди няколко години в случаен разговор с един от възрастните ми клиенти научих, че докато Джордж избивал в Тихия океан бъдещите ни съюзници, дядо Август, който тогава сигурно е бил на около петдесет години, удостоявал Етел със специално внимание. Очевидно направените от нейна страна малки инвестиции на време и усилия са платили дивидентите си, тъй като от целия персонал единствено семейство Алърд останали на длъжност през всичките тези години. А освен това получили и щедър подарък — вратарската къщичка, която можели да обитават безплатно до края на дните си. Често съм се питал дали Джордж е знаел, че господарят му сърба от неговата паница. Но дори и да е знаел, това не би променило убеждението му, че по-скоро неговата вярност, а не изневярата на жена му е била причина за щедростта на стария глупак. Какво пък, може и така да е било. Така или иначе, добър помощник се намира по-трудно, отколкото добра любовница.

Обикновено не се заслушвам в клюки, но тази беше твърде интересна, за да устоя. А и тя е по-скоро обществена история, отколкото пикантна новина.

Докато пиех чая си, погледнах към Етел и се усмихнах. Тя ми отвърна с обидена гримаса. Над главата й, на стената в малката всекидневна висеше официална снимка, на която бяха тя и Джордж — той облечен в бяла военноморска униформа, а тя — в бяла рокля. На младини е била много красива.

Това, което ме заинтригува в тази история, не беше, че самотна младоженка, чийто съпруг е на война, е завързала интимни отношения с по-възрастния си работодател, не — това, което ме заинтригува, бе, че Етел Алърд, добрата християнка — социалистка го е направила за господаря на имението и може би го е изнудвала хитро или не толкова хитро.

Място като това изобилства от преплетени роднински връзки, които, ако бъдат изследвани, биха се оказали много по-разрушителни за социалната структура, отколкото депресията, войната или данъците.

Впрочем семейство Алърд имат дъщеря — Елизабет, която достатъчно прилича на Джордж, за да разсее съмненията ми относно още един наследник на Станхоуп. В случая Елизабет е притежателка на преуспяващ бутик — т.е. съдържателка на магазин, както дядо си по майчина линия — и има магазини в три близки градчета, където Сюзън не пропуска да изпраща богатите си приятелки, макар че тя самата не си пада много по пазаруването. Веднъж в местния вестник бях видял името на Елизабет във връзка с някаква официална вечеря на Републиканската партия за набиране на средства. Бог да благослови Америка, Етел; къде другаде социалистите раждат републиканци и обратно?

Тръгнах си от семейство Алърд, като им напомних да се обадят на мен или на Сюзън, ако имат нужда от нещо. Сюзън, при цялата си надменност, разбира, че благородният произход задължава, което е едно от малкото неща, от които се възхищавам от представителите на старите пари, и се грижи за хората, които работят за нея. Надявам се Етел да си спомни за това, когато настъпи революцията.

Прекарах ранния следобед в изпълнение на разни поръчки в Лоукаст Вели, след което се отбих в „Макглейдс“, местната кръчма, за по една бира. Вътре се беше събрала обичайната съботна компания. Няколко свободни строителни доставчици, които имаха нужда да пийнат нещо, след като цяла сутрин са раздавали оферти на собственици на къщи; спортуващите за здраве през уикендите, по чиито стодоларови спортни обувки имаше останало съмнително количество мръсотия. Там беше и дребното дворянство в униформите си от „Ланд Енд“ и „Л. Л. Бийн“, и едрото дворянство, за чието облекло единственото описание е, че не може да го видите в магазините или каталозите. Възрастният джентълмен до мен например носеше яркочервено ловджийско сако с кожена кръпка във формата на пушка и висящи като чувал зелени вълнени панталони с избродирани по тях няколко дузини патенца. Аз бях в униформата на „Л. Л. Бийн“: обувки „Доксайд“, светлокафяви поплинови панталони, изискана карирана риза и синя винтяга. Много от нас, докато си пиеха бирата, преглеждаха съставения от жените им списък на неща, които трябваше да свършат, а когато отваряха портфейлите си за дребни пари, оттам се показваха розови квитанции за химическо чистене. Откъм страната на ресторанта добре облечени жени с пазарски чанти си бъбреха за прясно сирене и марули.

Определено бе събота.

Добрите кръчми подобно на църквите са мощни уравнители на социалните различия; а вероятно и по-мощни, защото когато приближаваш перилата на кръчмата, правиш това с ясното съзнание, че говоренето е не само разрешено, но често и необходимо.

Впрочем, докато пиех втората си бира, видях в огледалото над бара водопроводчика си, облегнал се на стената зад мен. Отидох при него и поговорихме за проблемите, които ми създава водопроводната инсталация, а именно: Имам една спукана чугунена отточна тръба, която той смята да подмени с пластмасова, при известни разходи, разбира се. А аз мисля, че вместо да се сменя, може да се запои. Той ме попита какво е необходимо да направи, за да осинови сина на втората си жена, и аз му обясних в общи линии. Смятам, че тарифата ми бе твърде висока за него, а и неговата за мен, затова разговорът се насочи към „Метс“. Тук може да се говори за бейзбол.

Поговорих с още няколко познати, после с бармана и с възрастния джентълмен с яркочервеното сако, който се оказа, че не е едър дворянин, а пенсиониран иконом от имението Фипс, който износва старите дрехи на господаря си. В миналото това беше широко разпространено явление, но напоследък го срещам по-рядко.

Денят бе твърде хубав, за да прекарам повече от час в кръчмата, така че я напуснах, но преди да изляза, дадох на водопроводчика си името на един адвокат, който се занимава с осиновявания и работи на умерени цени. Той ми даде името на някакъв човек, който разбирал от всичко и би се пробвал да завари тръбата. Колелата на американската търговия се въртят ли, въртят, въртят.

Качих се в мустанга и се отправих към къщи. Минах покрай кантората си и се уверих, че все още е там. Замислих се за десетте милиона в акции, натрупани в касата ми. Нямаше да е трудно да накарам мисис Лодърбах — така се казваше клиентката ми — да подпише необходимите документи, за да мога да ликвидирам акциите, а след това да прескоча до Рио за една доста дълга ваканция. И за това съвсем не ми бе необходима помощта на Лестър Ремсън. Но никога през живота си не съм откраднал нито стотинка, нито към злоупотребявал с поверени ми пари, а и никога не бих го направил. Чувствах се много благочестив. Ама че ден…

Останах в повишено настроение, докато не наближих портите на Станхоуп Хол, когато, както се казва, настроението ми се смачка. Никога досега не бях го забелязвал, но това място ме потискаше. Истината, щом веднъж те сграбчи, те кара да обръщаш внимание на дребните човъркания в главата си. Това не беше кризата на средната възраст. Въобще не беше криза. Това бе Прозрението, Просветлението, Истината. За жалост, като повечето мъже на средна възраст и аз не знаех какво да правя с истината. Но приемах предложения.

Спрях до вратарската къщичка и се отбих при семейство Алърд, които слушаха радио и четяха. Етел бе погълната от един брой на „Новата република“, който вероятно бе единственият в Латингтаун, а Джордж преглеждаше „Лоукаст Вели Сентинъл“, който той четеше от шейсет години, за да се осведомява за това кой умрял, кой се оженил, на кого му се родило дете, кой има неизплатени данъци или колики.

Прибрах пощата, която се получава във вратарската къщичка, и я прегледах на излизане. Етел извика след мен:

— Някакъв джентълмен искаше да ви види. Не си каза името.

Понякога, например когато телефонът иззвъни, просто знаеш кой се обажда. А начинът, по който Етел наблегна на думата джентълмен, ми показа, че човекът съвсем не е бил джентълмен. Попитах:

— Тъмнокос мъж с черен кадилак?

— Да.

Етел никога не казва „сър“, затова Джордж се обади:

— Да, сър. Казах му, че днес не приемате посетители. Мисля, че правилно постъпих.

После добави:

— Не го познавам, а и не мисля, че вие го познавате.

„Или че бих искал, Джордж.“ Усмихнах се, като си представих как казват на Франк Белароса, че мистър Сатър не приема днес. Чудех се дали знае, че това означава „объркан“.

— Какво да му кажа, ако дойде отново, сър? — попита Джордж.

Отговорих му, като че ли вече бях измислил отговора, а и сигурно бе така:

— Ако съм вкъщи, покани го да влезе.

— Да, сър — отвърна Джордж с финото съчетание от професионална незаинтересованост и лично несъгласие с господаря.

Напуснах вратарската къщичка и отново се качих в мустанга. Отминах разклонението за дома ми и продължих към главната къща. Между моята къща и главната къща, върху земята на Станхоуп, се намира тенискорта, с чиято поддръжка се бе натоварила Сюзън. След тенискорта пътят се изкачва по възвишение; спрях мустанга на най-високата му точка и слязох от колата. Отвъд полето, обрасло с диви цветя и различни други треви, където някога се простираше огромната морава, се издигаше Станхоуп Хол.

Според Сюзън, а и според описанията в различните архитектурни книги, които споменават Станхоуп Хол, проектът за тази огромна представителна къща е направен по модели от френския и Италианския ренесанс. Външността й обаче не е от европейски мрамор, а от стабилен американски гранит. Отпред, на разстояние една от друга, са поставени колони и пиластри с йонийски капители, а в центъра на къщата се намира висок, открит портик със свободни класически колони. Покривът е плосък, с балюстраден парапет, който обхожда трите масивни крила на сградата. В действителност къщата прилича малко на Белия дом, но е по-добре построена.

Някога, разбира се, имаше и декоративни градини, които се садяха по полегатите тераси около къщата. Всяка година по това време градините вече тънеха в цветове — кичести рози и лавър, жълта форзиция и многоцветни азалии, естествен подбор на видовете, тържество на независимостта на природата от човека.

Въпреки всички европейски елементи къщата има и някои определено американски черти, включително широки панорамни прозорци в задната част, подобна на оранжерия стая за закуска, която да улавя първите слънчеви лъчи, солариум на покрива и американска основна конструкция от стоманени греди, парно отопление, стабилна канализация и безопасни електрически инсталации.

Но за да отговоря на въпроса на Лестър Ремсън, няма нищо значително или уникално в архитектурата на този не на мястото си европейски палат. Ако Макким, Мийд и Уайт бяха проектирали една наистина нова американска къща, каквото и да е означавало това през 1906 година, сега хората по определяне на забележителностите и другите, по съхраняване на архитектурните ценности, щяха да казват: „Няма друга такава в цялата страна.“

Само че по онова време архитектите и техните американски клиенти не са гледали в бъдещето, дори не са се опитвали да създават настоящето; те са гледали през рамо назад към европейското минало, чийто разцвет и упадък е бил настъпил още преди първият гранитен блок да пристигне на това място. Какво са се опитвали да създадат и пресъздадат тези хора тук, в новия свят, ми е непонятно. Не мога да мисля като тях и да изпитвам техните чувства, но разбирам борбата им за самоличност и споделям чувството им за обърканост, което безпокои американците от самото начало: „Кои сме ние, къде ни е мястото, накъде отиваме?“

Дойде ми наум, че тези имения са не само архитектурна измама, но че са измама и в по-дълбок смисъл. За разлика от европейските си прототипи, те никога не са произвели полезно стръкче пшеница, кофа мляко или бутилка вино. Имаше някакво любителско земеделие, разбира се, но положително не от неговите добиви се издържаха къщите, слугите и ролс-ройсовете. А и никой, нает да обработва земята тук, не би могъл да изпита удивлението и възбудата, които настъпват с прибирането на реколтата, нито да усети сигурността, която земята и Бог, а не фондовата борса дават.

А какво знам аз за това? Всъщност прадедите ми са били предимно фермери и рибари и от риболов аз действително разбирам, но уменията ми да прилъгвам разни неща да изникват изпод земята се ограничават само до неядивните, както отбеляза мистър Белароса. Спомних си червената му количка, пълна с разсад на зеленчуци, купен по най-високите цени от скъп разсадник, и реших, че той също е измама.

Целият този глупав Златен бряг е измама, някаква американска аномалия в една страна, която е аномалия по отношение на останалия свят. Е, никой не е казал, че истината ще ви направи щастливи — само свободни.

Разбира се, съществуваха и други, все още неоткрити истини на други хора, но това предстоеше.

Погледнах към Станхоуп Хол и отвъд. Върху задната морава се виждаше още един американски атрибут — широкият белведер с надвиснали около него чинари, а в далечината — английският лабиринт от жив плет, едно абсурдно забавление за младите дами и глупавите им кавалери, които би трябвало да прекарват повече време в храма на любовта и по-малко да тичат из подобни лабиринти.

Отвъд живия плет земята рязко се спускаше надолу, но можех да видя върховете на дърветата в сливовата овощна градина, половината от които сега бяха мъртви.

Сюзън твърди, че първоначално овощната градина била наречена „свещената горичка“ по подобие на езическото преклонение пред природата. В средата на горичката се намира римският храм на любовта — една малка, но съвършено пропорционална кръгла постройка от полирани мраморни колони, които подпират извит фриз с издълбани по него някои много еротични сцени. В куполовидния покрив има малък отвор и снопът слънчева или лунна светлина, която в определени часове прониква през него, осветява две статуи от розов мрамор, едната на някакъв човек или бог, а другата на едрогърдата Венера, притиснати в гола прегръдка.

Предназначението на това място ме озадачава, но в по-богатите имения има построени по няколко такива. Мога само да предположа, че класическата голота е била приемлива; гръко-римските гърди и задници са или не само изкуство, но и един от малкото начини да се гледат Г и З през 1906 година и само милионерите са можели да си позволят тази скъпо струваща тръпка.

Не знам дали младите жени или дори зрелите дами са се осмелявали да навлязат в сливовата горичка, за да разгледат този порнографски палат, но ви уверявам, че със Сюзън добре се възползваме от него през летните вечери. На нея й харесва ролята на весталка, която бива нападната внезапно от Джон Варварина, докато се моли в храма. Досега е губила девствеността си около шейсет пъти, което вероятно е рекорд.

Храмът може и да е измама, но това е една хубава измама; Сюзън съвсем не е девица, а и аз съм несъвършен варварин, но спиращите дъха оргазми са истински, а истински неща се случват на истински хора, дори в света на Дисни.

Тогава разбрах, че въпреки неотдавнашното ми разочарование от моя чаровен свят, това място щеше да ми липсва.

Качих се отново в мустанга и се отправих към къщи.

8.

Лестър Ремсън се появи в кантората ми в Лоукаст Вели в понеделник следобед, за да се погрижи за десетте милиона на мисис Лодърбах. Според отдела му за изследвания действителната цифра към три следобед на този ден беше десет милиона сто тридесет и две хиляди петстотин шейсет и четири долара и няколко цента. В тази сума се включваха около шейсет години неплащани дивиденти, върху които за жалост не бе начислявана никаква лихва.

Мисис Лодърбах имаше час за фризьор и затова не можеше да дойде, но аз имах пълномощно и бях готов да подпиша от нейно име повечето документи на брокерската къща. С Лестър се качихме в библиотеката на втория етаж, която е служела за работен кабинет във викторианската къща на Бърч Хил Роуд. Разстлахме книжата върху масата в библиотеката.

— Това трябва да се запомни — отбеляза Лестър. — Мислиш ли, че ще се заинтересува от всичко това.

Свих рамене и рекох:

— Доста е възрастна.

Лестър се усмихна и се заловихме с досадната работа по документите, от която аз бях по-малко заинтересован, отколкото мисис Лодърбах. Като попривършихме, поръчах кафе. Лестър ми подаде някакъв документ и аз му подадох един. Той, изглежда, не можеше да се съсредоточи върху непосредствената работа, остави листа, помълча малко и после каза:

— Тя на колко години е? Седемдесет и осем?

— Беше, когато започнахме.

Лестър като не ли не усети шегата и попита:

— А ти си също адвокат по завещанието й?

— Точно така.

— Мога ли да попитам кои са наследниците й?

— Можеш, но аз не мога да ти кажа.

После добавих:

— Тя има три деца.

Лестър кимна и рече:

— Познавам едно от тях — Мери. Омъжена е за Фил Краули. Живеят в Олд Уестбъри.

— Точно така.

— Не съм знаел, че семейство Лодърбах имат толкова много пари.

— Нито пък те.

— Т.е. искам да кажа, че винаги са живели добре. „Буковете“ беше тяхно имение, нали? — Погледна адреса на мисис Лодърбах върху един от документите. — Но са се преместили да живеят в градчето Ойстър Бей.

— Да.

— Продали са „Буковете“ на някакъв ирански евреин, нали?

— Да, но не беше моя сделка. Получиха добра цена, а и новите собственици се грижат доста добре за имота.

— Ей, не ми пука, че са ирански евреи. — Той се усмихна. — За предпочитане е пред един дон на мафията.

„И пред двайсет лестърремсъновци.“ Между другото, при продажбата на „Буковете“ семейство Лодърбах използваха услугите на голяма адвокатска фирма, нямаща нищо общо с дворянството. Това се прави понякога, когато старото имение се продава на хора със странни фамилни имена. Мисля, че разбирам идеята зад всичко това, а тя е, че местните адвокати може да не желаят да се замесват в имотни сделки, които останалите им съседи и клиенти не одобряват. Това беше вярно по времето на Лодърбах, но напоследък Златният бряг ми напомня нация, която е на път да се предаде, и вече никой не се преструва, че всичко е наред; вместо това всеки заграбва каквото може и отпрашва към летището. Лестър попита:

— Нали не смяташ, че мистър Лодърбах е знаел, че притежава 10 милиона в акции?

— Не знам дали е знаел, Лестър. Но и аз не знаех, иначе бих го посъветвал да си открие сметка с теб. Имаше много други активи. Това беше без значение. За да изхарчи човек толкова много пари, ще му трябва цял живот. А времето на Ърнест Лодърбах свърши, преди да свършат парите му.

— Но дивидентите е трябвало да се, реинвестират. Те просто са си стояли там, без да натрупат дори цент. Все едно че е дал на „Чейс Манхатън“ и „Америкън Експрес“ безлихвен заем.

Невложените пари разстройват Лестър. Децата му никога не са имали детски влогове. Имаха направо сметки на паричния пазар.

Лестър прегледа завещанието на Ърнест Лодърбах.

— По това завещание нито Мери, нито другите две деца, Рандолф и Херман, наследяват нещо.

— Да, така е.

Лестър имаше право да прочете завещанието, за да установи правото на собственост на мисис Лодърбах върху цялото имущество. Баща ми бе оформил шестото и последно издание на завещанието на Ърнест Лодърбах преди десет години, но активите в акции и облигации бяха определени само като „ценни книжа и други парични документи, които притежавам в часа на смъртта си“. Очевидно никой, включително трите деца на Лодърбах, не е знаел точно какво се намира в касата в сутерена на къщата в Ойстър Бей. Бях сигурен, че все още не знаят, защото в противен случай досега и тримата щяха да са се свързали с мен — сами или с адвокатите си.

— Къде са Херман и Рандолф? — позаинтересува се Лестър.

— Херман е пенсионер и живее във Вирджиния, а Рандолф е бизнесмен в Чикаго. Защо?

— Бих искал да се заема с активите им в акции, когато ги наследят. Затова.

И двамата с Лестър знаехме, че всъщност в този разговор идеята му бе да стане така, че Рандолф, Херман и Мери да не наследят тези акции. Но въпреки това казах:

— Ще те препоръчам, ако съм доволен от начина, по който се справиш с тази сделка.

— Благодаря. Предполагам, че знаят за това? — той потупа една купчина удостоверения за акции.

Не обърнах внимание на въпроса й подтекста му и казах учтиво, но твърдо:

— Лестър, що се отнася до тази сделка, не участвай на борсата вместо мисис Лодърбах. Това тук са две съвършено валидни акции. Просто ги остави на мястото им и се погрижи тя да си получава чековете за миналите и бъдещите дивиденти. Ако са й необходими пари за данъците върху имота, ще ти съобщя и ще разпродадем малко акции за чичо Сам.

— Джон, знаеш, че не бих объркал сметките заради комисионите.

Лестър, в интерес на истината, е честен посредник, иначе не бих работил с него. Но професията му предлага такива изкушения, пред които и Исус Христос трудно би устоял. Такъв беше и настоящият случай — на махагоновата маса пред него лежаха 10 милиона. Почти виждах малкото дяволче на лявото му рамо и ангелчето на дясното, като и двете му шепнеха нещо. Не исках да се намесвам, но казах:

— Много добре знаеш, че няма значение кой знае за тези пари, кой има нужда от тях, кой ги заслужава или че на Агнес Лодърбах не й дреме за тях.

Той сви рамене и малко промени темата:

— Чудя се защо семейство Лодърбах не са останали в „Буковете“, ако са знаели, че имат толкова пари.

— Не всеки иска къща с 50 стаи и 200 акра земя, Лестър — отговорих аз. — Това е прахосване на пари, дори и да ги имаш. От колко бани имаш нужда?

Лестър се подсмихна и попита:

— Щеше ли да купиш Станхоуп Хол, ако имаше десет милиона долара?

— Искаш да кажеш пет милиона, съдружнико.

Той се усмихна глупаво и ми хвърли бърз поглед, за да разбере дали го будалкам, после наведе очи, които прошариха по обсипаната с книжа маса и се спряха на купа удостоверения.

— Или — щеше ли да купиш оная, осемнайсетметровата, и да отплаваш с нея към залеза? — попита той.

Съжалих, че се бях доверил на Лестър. Не отговорих.

— Или да изведеш Сюзън от къщата за гости и да я върнеш отново в голямата къща.

В стаята настъпи тишина. Лестър явно обмисляше какво би направил с 5 милиона долара, а аз, струва ми се, мислех какво бих направил с 10, тъй като нямах никакво намерение да смесвам престъплението с греха да споделя каквато и да е част от него с Лестър Ремсън.

Дойде ми наум, че Лестър е от типа хора, които са честни от страх, но му харесва да флиртува с мошеничеството, за да почувства какво значи да ти стиска, ако ме извините за израза. Освен това обича да гледа как другите хора реагират на неговите уловки.

— Ще бъде много лесно, Джон — каза Лестър, като че ли без никаква връзка, — след като вече видях документите и действителните удостоверения. А и сумата си заслужава. Дори няма да е необходимо да напускаме страната след това, ако всичко е направено както трябва. Когато старата дама умре, ти ще си се погрижил да не се споменава нищо за това в завещанието й.

Той продължи в същия дух, без да споменава неприятни думи, като избягване на федерален данък, кражба, фалшификация или измама. Слушах повече от любопитство, отколкото от необходимост да бъда обучаван от Лестър в криминално дело.

Не знам защо аз съм честен. Предполагам, че съм наследил част от това качество от родителите си, които бяха образец на достойнството, ако не нещо друго. А когато растях, през петдесетте години, посланията от амвона, в неделното училище и в частното ми училище се отнасяха по-малко до световните злини и неправди и повече до това как да се държим коректно спрямо останалите. Това беше времето, когато се спазваха десетте Божи заповеди и, ако щете вярвайте, от младите жени и мъже се изискваше да имат личен девиз, според който да живеят. Моят беше: „Ще се стремя всеки ден да давам повече, отколкото получавам“. Не знам откъде го бях взел, но това е добър начин да фалираш. Макар че някога сигурно съм живял според този девиз, може би до осемнайсетата си година. А може и по-дълго.

Все пак много мъже и жени от моето поколение са възпитавани по същия начин и въпреки това някои от тях са крадци, а някои и нещо много по-лошо. Така че защо съм честен? Какво ме задържа настрана от десетте милиона и от полуголите дами на плажа Ипанема? Това искаше да знае Лестър. Това исках да знам и аз.

Погледнах купа удостоверения и Лестър прекъсна дисертацията си на тема как благополучно, да се откраднат десет милиона, за да ме информира:

— Вече никой не го е грижа, Джон. Правилата не важат. Не сме виновни аз или ти. Просто е така. Омръзна ми да ме прецакват, да се боря по правилата на маркиза на Куинсбъри15, докато получавам удари в слабините, а на рефера му се плаща, за да гледа в другата посока.

Не отговорих.

Съвсем доскоро една от причините за честността ми бе доволството от живота, който водя, от цялата социална матрица, в която бях включен и функционирах. Но когато решите, че дома няма да ви липсва, какво ви възпира да не откраднете семейната кола и да избягате? Погледнах Лестър, който за разнообразие ме погледна в очите.

— Както отбеляза веднъж — казах аз, — парите не ме блазнят. — Това си беше самата истина.

— Защо не те блазнят парите?

Погледнах го.

— Не знам.

— Парите са неутрални, Джон. В същността им няма заложено нито добро, нито зло. Приеми ги като индианските пари — морски раковини. От теб зависи как ще ги използваш.

— И как ще се сдобиеш с тях.

Лестър сви рамене.

— Може би в случая — казах аз — смятам, че да отнема пари от някаква смахната бабичка не е достатъчно предизвикателство и е под достойнството ми и професионалните ми умения да крада от изпечените мошеници. Намери нещо опасно и пак ще си поговорим.

После добавих:

— Ще изпратя акциите утре до офиса ти в Манхатън чрез куриер.

Лестър изглеждаше едновременно разочарован и облекчен. Събра книжата в куфарчето си и стана.

— Е… какво би бил животът, ако не можехме да мечтаем.

— Мечтай, но с хубави мечти.

— Аз го направих. Ти би трябвало да помечтаеш малко.

— Не бъди педераст, Лестър.

Той изглеждаше малко объркан, така че предполагам употребих думата на място.

— И не забравяй, че ми трябват легитимационните картички на мисис Лодърбах.

— Ще я видя утре, когато отива на срещата си за обяд.

Лестър протегна ръка и двамата си стиснахме ръцете.

— Благодаря ти, че ми повери тази сделка — каза той. — Дължа ти една вечеря.

— Ще бъде чудесно.

И той излезе, като хвърли прощален поглед на десетте милиона, които лежаха върху масата.

Занесох удостоверенията долу и ги заключих в касата си.

Остатъкът от седмицата, която беше Страстната седмица преди Великден, премина, както можеше да се предвиди. В четвъртък вечерта, Велики четвъртък, отидохме в „Свети Марко“ заедно със семейство Алърд, които бяха вече оздравели. Преподобният мистър Ханингс изми краката на дузина мъже и жени от богомолците. Тази церемония, ако не знаете, е пресъздаване на епизода, когато Христос измива краката на своите ученици и би трябвало да символизира смирението на великия пред дребния. Аз нямах нужда да ми мият краката, но очевидно Етел имаше и затова се отправи напред към олтара заедно с една група хора, които, струва ми се, предварително са били решили да се подложат на това, защото никоя от жените не беше с чорапогащи и никой от мъжете не носеше глупавите чорапи. Вижте, не искам да се подигравам на собствената си религия, но намирам тази церемония за изключително странна. Всъщност тя рядко се изпълнява, но на Ханингс, изглежда, му доставя удоволствие и аз се чудя защо. В някой Велик четвъртък, като събера достатъчно нахалство, ще отида доброволно при преподобния мистър Ханингс да ми измие краката и когато си събуя чорапите, от всеки нокът ще се усмихне по едно щастливо лице.

Както и да е, след службата поканихме вкъщи Джордж и Етел с чистите крака за това, което Сюзън нарича Последната вечеря16, имайки предвид, че ще е последното ядене, което възнамерява да готви до понеделник.

Петък беше Разпети петък и през последните години съм забелязал, че тук поне хората са възприели европейския обичай да не се работи на този тържествен ден. Дори фондовата борса беше затворена, а следователно и „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, чиято кантора на Уолстрийт е в маршова стъпка с борсата. Не знам, пък и никой не казва, дали този нов почивен ден е резултат от религиозното пробуждане в страната или от желание за тридневен уикенд. Във всеки случай още от началото на седмицата обявих, че кантората в Лоукаст Вели ще бъде затворена на Разпети петък, а след това изненадах служителите и раздразних партньорите от Уолстрийт, като им казах, че кантората в Лоукаст Вели ще уважи също и Светлия понеделник, както правят европейците. Опитвам се да започна една традиция.

Сюзън и аз, заедно с Етел и Джордж, отидохме в „Свети Марко“ за литургията в три часа, времето, когато според преданията небето притъмняло, земята се разтресла и Христос издъхнал на кръста. Помня един Разпети петък от детството си. Беше ясен слънчев ден и наистина, докато се изкачвах по стълбите на „Свети Марко“, изведнъж се появиха буреносни облаци и притъмня. Спомням си, че със страхопочитание се взирах в небето, предполагам в очакване да се разтресе земята. Няколко възрастни се усмихнаха на това, а после майка ми излезе от църквата и ме въведе вътре. Но този ден беше слънчев, без никакви драматични геоложки или метеорологични явления, а ако нещо подобно се беше случило, щяха да го обяснят в бюлетина за времето в 18 часа.

Църквата бе пълна с добре облечени хора и преподобният мистър Ханингс, който сияеше в пурпурната си великденска мантия, се залови за работа, а именно — смъртта на Исус Христос. В проповедта нямаше никакви социални послания, за което благодарих на Бога. Между другото на Великден, а обикновено и на Коледа, Ханингс ни дава малко почивка от проповедите за вината, макар че тогава се увлича малко на тема материализъм и комерсиализъм.

След строгата служба със Сюзън изоставихме семейство Алърд, паркирахме ягуара и дълго се разхождахме из имението, като се наслаждавахме на времето и новия цъфтеж. Мога да си представя как е изглеждало това място в разцвета си — множество градинари и хора от разсадника са сновели насам-натам да садят, подрязват, окопават и плевят. Но сега изглеждаше запустяло: твърде много сухи клони и пластове листа, които есента бе трупала в продължение на двайсет години. Мястото не е съвсем подивяло, но парковете и градините, както много неща тук — включително и моят живот — са в онова преходно състояние между реда и хаоса.

Тази година Едуард и Каролин нямаше да се върнат вкъщи за Великден, тъй като щели да пътуват някъде с приятели, и ние със Сюзън подобно на много съпружески двойки, които са открили, че децата им са поели по своя път, си припомняхме времето, когато децата бяха деца и празниците бяха семейни тържества.

Докато се изкачвахме по алеята към Станхоуп Хол, Сюзън каза:

— Спомняш ли си, когато откривахме голямата къща и организирахме търсене на великденски яйца?

Усмихнах се и отвърнах:

— Бяхме скрили сто яйца за двайсет деца, а само осемдесет яйца бяха намерени. Значи тук някъде все още се разлагат двайсет яйца.

Сюзън се разсмя:

— И едно дете бяхме загубили — Джейми Лърнър. В продължение на половин час пищеше от северното крило, преди да го намерим.

— Нима сме го намерили? Мислех, че е все още там, хранейки се с великденски яйца.

Минахме покрай голямата къща, хванати за ръце, навлязохме в задната морава и седнахме в стария белведер. Известно време никой не проговори, после Сюзън каза:

— Как отминаха годините.

Свих рамене.

— Нещо не е в ред ли? — попита тя.

Този въпрос е пълен с всевъзможни опасности, ако го задава съпругата. Отговорих:

— Не. — Което в отговора на съпруга означава „да“.

— Друга жена?

— Не. — Което, казано с правилна интонация, означава „не, не, не“.

— Тогава какво?

— Не знам.

— Чувствам те много отдалечен.

Сюзън понякога е толкова отдалечена, че трябва да набирам специален шифър, за да стигна до нея. Но такива хора не обичат, когато ситуацията се обърне. Отвърнах с шаблонния отговор на съпруга:

— Не е свързано с теб.

Някои жени биха се успокоили от това, дори да не е истина, но Сюзън като че ли не възнамеряваше да се ухили и да се хвърли на врата ми. Вместо това рече:

— Разбрах от Джуди Ремсън, че си казал на Лестър, че искаш да плаваш около света.

Ако Лестър беше тук щях да му разбия носа. Отвърнах саркастично:

— Така ли?

— Да. Искаш ли да плаваш около света?

— Тогава изглеждаше добра идея. Бях пиян.

Но това изглеждаше неубедително, затова в интерес на истината добавих:

— Но съм мислил за това.

— Аз включена ли съм в тези планове?

Сюзън понякога ме изненадва с леки пристъпи на несигурност. Ако бях човек, който обича да манипулира останалите, щях да поддържам тази несигурност като средство да си осигуря вниманието й. Знам, че прилага този метод към мен. Попитах:

— Ще се съгласиш ли да живееш в къщата ни в Ийст Хамптън?

— Не.

— Защо не?

— Защото тук ми харесва.

— Но ти харесваш Ийст Хамптън — отбелязах аз.

— Приятно място за прекарване на част от лятото.

— Защо не отплаваме около света?

— Защо ти не отплаваш около света?

— Хубав въпрос.

Мръснишки, но хубав. Удобен момент да засиля несигурността:

— Може и да го направя.

Сюзън стана:

— А още по-добре, Джон, защо не се запиташ от какво се опитваш да избягаш?

— Не започвай да ме анализираш, Сюзън.

— Тогава нека да ти кажа какво те тормози. Децата ти не се прибраха за Великден, жена ти е мръсница, приятелите ти са идиоти, работата ти е скучна, не харесваш баща ми, мразиш Станхоуп Хол, семейство Алърд ти лазят по нервите, не си достатъчно богат, за да управляваш събитията, и не си достатъчно беден, за да престанеш да се опитваш. Да продължавам ли?

— Разбира се.

— Отчужден си от родителите си, или обратно, твърде често вечеряш в клуба, младите красавици вече не приемат на сериозно флиртуването с теб, животът е без предизвикателства, без смисъл, а вероятно и без надежда. И няма нищо сигурно освен смъртта и данъците. Е, Джон Сатър, добре дошъл в средната възраст на американската едра буржоазия.

— Благодаря.

— А, и да не пропусна. Някакъв дон на мафията току-що ти стана съсед.

— Това може да е единственото светло петно в картината.

— Може и така да е.

Спогледахме се със Сюзън, но никой от двамата не обясни какво искаше да каже с последното изречение. Станах:

— Сега се чувствам по-добре.

— Радвам се. Просто имаше нужда от духовна клизма.

Усмихнах се. Всъщност почувствах се по-добре, навярно защото ми беше приятно да открия, че със Сюзън все още не сме загубили връзката помежду си.

Сюзън метна ръка върху раменете ми, което ми се стори твърде мъжки жест, но някак си по-интимен, отколкото ако ме беше прегърнала.

— Щеше ми се проблемът да е друга жена — рече тя. — Бих го решила страшно бързо.

Усмихнах се.

— Някои млади красавици ме приемат на сериозно.

— О, за това съм сигурна.

— И си права.

Напуснахме белведера и тръгнахме по една пътека, водеща към една гориста падина на юг от къщата.

— Ти невинаги си мръсница — казах аз. — И не че не харесвам баща ти. Мразя нахалството му.

— Още по-добре. Той има същото отношение към теб.

— Чудесно.

Продължихме да се разхождаме из гористата падина и ръката на Сюзън продължаваше да е върху раменете ми. Обикновено нямам навика да се самосъжалявам и самоанализирам, но понякога се налага да спреш и да се замислиш за някои неща. Не само заради себе си, но също и за да не нараняваш останалите.

— Между другото — казах, — Епископа се отбил тук миналата неделя. Джордж му казал, че не приемам посетители.

— Джордж е казал това на епископ Ебърли?

— Не, на епископ Франк.

— А… — тя се разсмя. — Този ли епископ. — Замисли се за момент. — Той пак ще дойде.

— Мислиш ли? — После добавих: — Какво ли е искал?

— Ще разбереш — отвърна тя.

— Не говори така зловещо, Сюзън. Смятам, че просто иска да поддържа с нас приятелски съседски отношения.

— За твое сведение, обадих се на семействата Елтън и Дюпо — и те нито са го виждали, нито са го чували.

Семейство Елтън са собственици на Уиндъм — имението, което е от северната страна на Алхамбра, а Дюпо притежават не точно имение, но една голяма колониална къща с десет акра земя точно срещу портите на Алхамбра.

— Тогава, изглежда, мистър Белароса е избрал нас за проява на съседските си чувства.

— Ти си го срещнал. Може би си го насърчил по някакъв начин.

— Едва ли.

И все пак се питах откъде знаеше кой съм и как изглеждам. Това ме тревожеше.

От дърветата излязохме на едно място, където имаше тясна пътечка, постлана с обрасли с мъх камъни. Насочих Сюзън към пътечката и за момент почувствах отказа й, но след това се поддаде. Тръгнахме нагоре по каменната пътека, която бе покрита със стари трейажи17 за рози и свършваше пред обгорелите руйни на курабиената къщичка за игра. Останалите греди и мертеци служеха за подпора на увивен бръшлян, който бе пропълзял нагоре над каменния комин на камината. Самата камина не беше разрушена и някакъв огромен черен чайник все още висеше на дръжка от ковано желязо. Съвсем в духа на приказките около тази симпатична малка къщичка имаше, а и е имало, както си спомних преди пожара, нещо зловещо.

— Защо искаше да дойдем тук? — попита Сюзън.

— Реших, че след като анализира моето съзнание, аз бих искал да знам защо ти никога не идваш тук?

— Откъде знаеш, че не идвам?

— Никога не съм те виждал да се разхождаш тук, а и не съм виждал отпечатъци от конски копита около мястото.

— Тъжно ми е да го гледам такова.

— Ние никога не сме идвали тук преди пожара, никога не сме разигравали театрите си тук.

Тя не отговори.

— Мисля, че разбирам нежеланието ти да се любиш в къщичка за игра, свързана с детските ти спомени.

Сюзън нищо не каза. Изкачих се до това, което някога е било входна врата, но Сюзън не ме последва. Можах да различа някаква саксия, която бе паднала от перваза на прозореца, парченца цветно стъкло и разтопено олово и обгорелия скелет на някакво легло, което бе изпаднало от втория етаж заедно с пружината. Попитах:

— Е, спомените хубави ли са или лоши?

— И двете.

— Разкажи ми хубавите.

Тя направи няколко крачки към къщата, коленичи и вдигна от земята някакво чирепче. После каза:

— Понякога прекарвахме летните нощи тук. Около дузина момичета, оставахме будни цяла нощ, приказвахме си, смеехме се, пеехме и приятно изтръпвахме при всеки шум, който идваше отвън.

Усмихнах се.

Тя приближи до къщата и огледа почернелите дървета, които все още издаваха миризма вече десет години след пожара.

— Имам много хубави спомени.

— Радвам се. Хайде да тръгваме — хванах я за ръката.

— Искаш ли да знаеш лошите?

— Не съвсем.

— Слугите имаха навика да идват тук понякога да се забавляват. И да правят секс.

Замълча за миг и добави:

— Разбрах, че е секс, когато бях на около тринайсет години. Те обикновено заключваха вратата. Повече не легнах в това легло.

Не отговорих.

— Искам да кажа — това беше моята къща. Място, което смятах, че ми принадлежи.

— Разбирам.

— А… един ден… бях на около петнайсет години, дойдох тук и вратата беше отключена, влязох вътре и се качих по стълбите, за да взема нещо, което бях забравила в спалнята… А там спеше гола двойка.

Тя бързо ме погледна и промълви:

— Мисля, че това ме е травматизирало.

Насили се да се усмихне и продължи:

— Не знам дали днес едно петнайсетгодишно момиче ще се травматизира от подобно нещо. А и как би могло? По телевизията непрестанно дават голи хора, които го правят.

— Права си.

Но не можех да повярвам, че това все още я тревожи. Имаше нещо друго и усещах, че ще ми го каже.

Тя помълча известно време, преди да промълви:

— Майка ми идваше тук с някого.

— Разбирам.

Чудех се дали майка й е била в леглото й с кого.

Тя прекоси разхвърляните по пода дъски и спря до обгореното легло.

— Освен това тук загубих девствеността си.

Не отговорих.

Тя се обърна към мен и тъжно се усмихна.

— Забележителна къщичка, а?

— Да тръгваме.

Тя мина покрай мен и излезе на пътеката между розовите храсти. Приближих се до нея.

— Ти ли изгори къщичката? — попитах.

— Да.

Не знаех какво да кажа, затова отроних:

— Съжалявам.

— Няма защо.

Обгърнах я с ръка и казах с по-свеж тон:

— Разказвал ли съм ти някога за онзи Разпети петък от детството ми, когато небето изведнъж притъмня?

— Няколко пъти. Разкажи ми как си загубил девствеността си.

— Казвал съм ти.

— Разказвал си ми три различни версии. Обзалагам се, че съм ти била първата.

— Може би. Но не и последната.

Тя ме сръга в ребрата:

— Остроумник.

Вървяхме мълчаливо обратно през падината и като погалих с ръка бузите й, разбрах, че плаче.

— Всичко ще се оправи — уверих я аз.

— Твърде стара съм, за да вярвам в приказки — осведоми ме тя.

По предложение на Сюзън се насочихме към сливовата градина, така наречената свещена горичка, и се отправихме към римския храм на любовта. Повече от половината сливови дървета бяха мъртви или умираха и всяка пролет цъфтяха все по-малко, но въпреки това въздухът бе изпълнен с аромата им.

Излязохме на сечището, където се намираше кръглата мраморна постройка на храма; изкачихме се мълчаливо по стълбите и аз отворих голямата месингова врата. Слънцето беше ниско на хоризонта и влизаше под ъгъл през отвора в куполовидния покрив, осветявайки част от еротичните резби по трегерите. Сюзън прекоси мраморния под и застана пред голите фигури на Венера и огромния римлянин. Тези статуи от розов мрамор бяха поставени върху гладка плоча от черен камък и макар че бяха полупрегърнати, готови да се целунат, голотата от кръста надолу се виждаше фронтално. Мъжът бе забравил смокиновото си листо и пенисът му бе във възбудено състояние. Както казах, това е било доста дръзко за 1906 година, а дори и днес възбуденият пенис в изкуството се смята от някои за порнография.

Във всеки случай възможно е една жена да седне в скута на този полов атлет и той да проникне в нея. Всъщност в древния Рим, по време на тържествата в чест на Сатурн, девиците действително са отнемали девствеността си по този начин, като са използвали, предполагам, статуята на Приап, чийто член е винаги в готовност.

Не забравяйте, че тези статуи и храмът на любовта били поръчани от прадядото на Сюзън — Сайръс Станхоуп, а смятам, че в някои семейства буйният полов нагон се предава по наследство. Без съмнение Сюзън е наследила някакъв все още неидентифициран ген за суперактивно либидо и от двете страни на семейството си, чиито членове според повечето сведения, изглежда, не са можели да си държат панталоните вдигнати или полите смъкнати.

Казах ви също, че със Сюзън си правим някои интересни сексуални упражнения в този храм на любовта, макар различни от гореспоменатата римска практика на скулптурно изнасилване, ако ми простите тази игра на думи. Трябва да ви кажа също, че двете статуи са малко по-големи от естествените размери и следователно инструментът на римския джентълмен е малко по-дълъг от моя, но не чак толкова, че да ме кара да ревнувам.

Но както и да е, ето ни сега в този езически храм в един Разпети петък, току-що сме се върнали от църква, казали сме си някои истини в белведера и сме преживели емоционални разкрития в къщичката за игри. И да си призная, от това натрупване на събития се чувствах неловко и ми се струваше, че времето и мястото не са най-подходящите за романтични изживявания.

Сюзън, обаче, изглеждаше по-сигурна в това какво иска.

— Люби ме, Джон — каза тя.

Тази молба в такава форма означаваше, че няма да разиграваме театър, а ще се любим като съпруг и съпруга. Тя означаваше още, че Сюзън се чувства несигурна или може би потисната.

Затова я взех в прегръдките си, целунахме се и продължавайки да се целуваме, седнахме на широкия ръб в основата на статуите, несъзнателно имитирайки тяхната поза. Хвърлихме обувките си и като продължавахме да се целуваме, отстранихме дрехите си, като всеки помагаше на другия да се съблече, докато накрая останахме голи. Легнах по гръб върху хладния мрамор и Сюзън ме възседна със свити колене, след това се надигна и се нахлузи върху мен. Движеше таза си нагоре-надолу и се поклащаше напред-назад със затворени очи, леко отворена уста и тихо стенеше. Протегнах се, наведох я към себе си и я целунах. Тя изправи крака и изпъна тялото си върху моето. Прегърнахме се и продължихме да се целуваме, докато бедрата й се издигаха и спускаха.

Тялото й се стегна, след това се отпусна и тя продължи да движи бедрата си, докато отново се стегна, а после отново се отпусна. Направи това три или четири пъти и дишането й стана тежко, но продължи, докато не получи още един оргазъм. Можеше да продължава така докато припадне, както и стана веднъж, но аз си позволих да свърша и това беше последният й оргазъм.

Тя легна върху мен и зарови глава в гърдите ми, а дългата й червена коса падна на дипли по раменете ми. Чух я да прошепва, поемайки си дълбоко дъх:

— Благодаря ти, Джон.

Беше ми приятно да лежа така, със Сюзън върху себе си, чувствайки слабините ни топли и влажни. Играех си с косата й, милвах я по гърба и дупето и триехме краката си един о друг.

През отвора на покрива можех да видя, че навън слънцето залязва и всъщност сега в храма бе по-тъмно. Но точно над мен виждах мраморните статуи, застинали във вечната си прегръдка, и погледнати от такъв ъгъл, изражението на лицата им, а и позата им въобще изглеждаше по-топла и страстна, като че ли деветте десетилетия въздържание щяха всеки момент да избухнат в изблик на сексуално безумие.

Сигурно сме заспали, защото, като отворих очи, в храма беше тъмно и ми беше студено. Сюзън се размърда и почувствах топлите й устни по врата си.

— Хубаво е — казах.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Да — отговорих. — А ти?

— Да. — После добави: — Обичам те, Джон.

— И аз те обичам.

Тя се изправи на крака и каза:

— Стани.

Станах, а Сюзън взе ризата ми, облече ми я, закопча я, после ми сложи вратовръзката и я завърза. След това дойде ред на гащетата ми, чорапите и панталоните. Закопча им колана и затвори ципа на панталона. Да ме съблича жена е много възбуждащо, но единствено Сюзън ме е обличала след полов акт, което намирам, че е много нежна и любяща постъпка. Обу ми обувките и ги завърза, след това изтръска сакото ми и ми помогна да го облека.

— Ето — каза тя, като пооправи косата ми, — изглеждаш като че ли току-що си излязъл от църквата.

— Само дето слабините ми лепнат.

Тя се усмихна, а аз я погледнах, застанала пред мене съвсем гола.

— Благодаря — казах.

— За мен беше удоволствие.

Опитах се да я облека, но обърнах чорапогащника наопаки, а и закопчалките на сутиена ми създадоха известни проблеми.

— Джон — каза тя, — някога ме събличаше в тъмното с една ръка.

— Това е различно.

Най-накрая напъхахме Сюзън в дрехите й и тръгнахме в мрака обратно към къщата, хванати за ръце.

— Права си, знаеш ли. Имам предвид анализа, който направи на това как се чувствам. Не искам да се чувствам отегчен и неспокоен, но е така.

— Може би — отвърна тя — ти трябва предизвикателство. Сигурно мога да намеря нещо, с което да те предизвикам.

— Добра идея — казах аз.

Впоследствие това се оказа най-голямата глупост, която някога съм изричал.

9.

На Великата събота пропуснах ходенето на църква, защото ми бе дошло до гуша от преподобния мистър Ханингс и семейство Алърд. Сюзън също кръшна от това задължение и цяла сутрин чисти конюшните заедно с двама колежани, върнали се вкъщи за ваканцията. Аз не се занимавам с тази работа, но се отбих там с една хладилна чанта безалкохолни напитки. Като спрях мустанга пред конюшнята, бях поразен от ужасната миризма на оборски тор и виковете и смеха, които се разнасяха, отвътре.

Занзибар и Янки бяха завързани отвън на един стълб под разперените клони на огромен кестен. Щипеха тревата и нехаеха за човешките същества, които полагаха робски труд заради тях. Смятам, че конете трябва сами да си чистят конюшните. Едно време обичах конете. Сега ги мразя. Ревнувам.

За да продължа темата, Сюзън, която може да е студена като фреон към мъжете на нейната възраст, които проявяват интерес към нея, се държи много приятелски с младите мъже. Сигурен съм, че отчасти това е майчинско чувство, тъй като е достатъчно стара, за да има деца, които учат в колеж, и наистина ги има. Дразни ме частта, която не е майчинско чувство. Във всеки случай те, изглежда, добре се забавляваха, докато ринат изпражнения.

Извадих хладилната чанта от багажника на мустанга и я поставих на една каменна пейка. На помощната калдъръмена уличка пред конюшнята имаше купчина оборски тор, която впоследствие щеше да отиде в розовата градина зад къщата. Може би затова не се спирам да мириша розите.

Отворих си бутилка ябълков сок и отпих, като бях подпрял единия си крак на пейката, опитвайки се да заема поза на истински мъж, в случай че някой се покаже от конюшнята. Ако имах тютюн и хартия бих си свил една цигара. Зачаках, но единственото нещо, което идваше откъм конюшнята, беше смях.

Разгледах дългата двуетажна сграда на конюшнята. Това е тухлена постройка с аспидов покрив, построена в английски провинциален стил, която подхожда повече на къщата за гости, отколкото на главната къща. Предполагам, че не съществуват конюшни, които са произведения на изящните изкуства с римски колони. Конюшните са били построени заедно с къщата, когато конете са били по-надеждно и достойно транспортно средство от автомобилите. Имаше трийсет отделения за яздитните, впрегатните и военните коне и широко помещение за каретите, където са стояли вероятно две дузини конски превозни средства, включително шейни и земеделски инвентар. Една част от втория етаж е служела за плевник, а в другата са живеели близо четирийсет мъже, които са се грижели за конете, сградата, храната и каретите. В началото на двайсетте години помещението за карети се превърнало в гараж, а кочияшите, конярите и други такива станали шофьори и механици.

Със Сюзън понякога използваме гаража за ягуара, а Джордж винаги паркира своя линкълн там, тъй като е от поколението, което смята, че за собствеността трябва да се полагат грижи. Вратарската къщичка, къщата за гости и главната къща са построени, разбира се, без гаражи, защото когато някой е имал нужда от кон, карета или автомобил, той просто е позвънявал в помещението за карети. В кухнята си имам един звънец, на който пише „Помещение за карети“, и постоянно го натискам, но никой не идва.

Във всеки случай конюшните са върху земя на Станхоуп, което ще представлява проблем, ако земята трябва да се продаде. Очевидното решение е да се построи по-малка, дървена конюшня върху собствеността на Сюзън. Искам да кажа, ние не живеем в голямата къща, защо конете трябва да живеят в голямата конюшня? Но Сюзън се опасява, че животните й ще бъдат емоционално травматизирани, ако бъдат принудени да слязат в реалния живот, и затова иска да премести върху своя имот поне част от оригиналната конюшня — тухла по тухла, плочка по плочка, камъче по камъче. И иска това да стане в най-скоро време, преди хората от данъчните служби да започнат да оценяват имота. Баща й великодушно даде разрешението си да се премести цялата или част от постройката върху нейните десет акра и Сюзън избра едно приятно, заслонено от дървета място с езерце за безценните си коне. Остава само да наема Херкулесовата компания по преместване на конюшни и сто роби да свършат тази работа. Сюзън казва, че ще поеме половината разходи. Трябва да погледна пак онова предбрачно споразумение.

Изпих ябълковия сок и втъкнах палец в колана си в очакване някой да излезе от конюшнята, бутайки количка с изпражнения. Намерих една сламка и я пъхнах между зъбите си.

След като постоях в тази поза около минута-две, реших да престана да се правя на глупак и просто да вляза вътре. Но докато вървях към главния вход, едно валмо сено изхвърча през отвора на плевника и се стовари върху мен. Изглежда, вътре се замерваха със сено. Хубав и чист американски начин да се забавляваш. Невероятно разярен, аз се обърнах, качих се в мустанга и яростно го подкарах, като направих остър U-образен завой пред главния вход. Чух Сюзън да вика след мен от отворения плевник, докато минавах на четири колелета точно през средата на купа изпражнения.

Същия следобед, след разумен разговор относно детинската ми постъпка, облякохме белите тенис екипи и слязохме на кортовете, където имахме уговорена тениссреща. Беше топло за април и след като си разменихме няколко топки, докато чакахме другата двойка, Сюзън си съблече пуловера и долнището на анцуга. Трябва да ви кажа, че една жена в тенис екип изглежда прекрасно и докато рови в поличката си за втора топка, мъжете на корта губят концентрация за минута-две.

Още около десетина минути си разменяхме топки, които аз запращах навсякъде, а Сюзън ми повтаряше да не се държа враждебно. Най-накрая каза:

— Виж, Джон, не се впрягай толкова. Успокой се.

— Спокоен съм.

— Ако победим, ще изпълня всяко твое сексуално желание.

— Какво ще кажеш да се търкаляме в сеното?

Тя се разсмя.

— Дадено.

Поиграхме още малко и сигурно леко съм се успокоил, защото успявах да задържа топките в очертанията на игрището. Не бях обаче щастлив човек. Често дребни неща, като например лудуването на Сюзън из сеното, навеждат човека на мисли за отмъщение, които могат да се окажат пагубни.

Появиха се партньорите ни за тенис — Джим и Сали Рузвелт. Джим принадлежи към семейство Рузвелт от Ойстър Бей, което все още живее в района. Семействата Рузвелт, Морган, Вандербилт и други такива са нещо като местни природни богатства, самовъзстановяващи се като фазаните и почти толкова редки. Да имаш един Рузвелт или един фазан в имението си, е повод за известна гордост; а единият или другият да те удостоят с присъствието си за вечеря, е съответно обществено или кулинарно събитие. Всъщност Джим е обикновен човек с известно име и тръстов фонд. По-важното е, че мога да го разбия на тенис. Между другото, ние не произнасяме името Рузвелт така, както сте го чували да се произнася цял живот. Тук казваме Рузвълт — стискате зъби като при локджо и произнасяте две срички, които се римуват с „лус бълт“. Окей?

Сали Рузвелт е по баща Сали Грейс, от семейство Грейс, пристигнали тук през океана, и „Грейс Лейн“ съответно носи името на това семейство, а не на жена. Сигурен съм обаче, че почти всички жители на „Грейс Лейн“18 смятат, че улицата им е именувана така поради състоянието на духовна извисеност, в което вярват, че живеят.

Освен че по име е Грейс19, Сали съвсем не изглежда зле и за да си върна за инцидента при плевника, флиртувах с нея между сетовете. Но това, изглежда, не направи впечатление нито на нея, нито на Сюзън, нито дори на Джим. Ударите ми станаха по-неточни. Губех.

Около шест следобед, по средата на един гейм, забелязах черен, лъскав кадилак елдорадо да се движи нагоре по главния път. Колата намали срещу кортовете, които са частично закрити от вечно зелени храсти. Колата спря, от нея излезе Франк Белароса и тръгна към кортовете.

Джим каза съвсем излишно:

— Мисля, че някой ви търси.

Извиних се, оставих ракетата и напуснах игрището. Пресрещнах мистър Белароса по пътеката на около 30 метра от кортовете.

— Здравейте, мистър Сатър. Прекъснах ли ви играта?

— Разбира се, че я прекъсна, олизник20 такъв. Какво искаш?

Не, всъщност не казах така. Казах:

— Няма значение.

Той протегна ръка й аз я поех. Ръкувахме се кратко, без да си играем на чупене на хрущяли.

— Аз не играя тенис — осведоми ме Франк Белароса.

— Аз също — отговорих.

Той се разсмя. Бих харесал човек, който разбира чувството ми за хумор, но в този случай ми се щеше да направя изключение.

Белароса бе облечен в сиви памучни панталони и синьо спортно сако, което бе популярна съботна униформа тук и аз бях съвсем искрено изненадан. Но също така носеше ужасни бели лъскави обувки и твърде тесен колан. Беше си облякъл черен пуловер с поло яка, който му отиваше, но вече не беше tres chic21. Нямаше възрозови обици или други крещящи украшения, нито верижки или разни блестящи неща, но имаше на ръката си „Ролекс Ойстър“, което поне според мен е проява на съмнителен вкус. Този път забелязах, че имаше венчална халка.

— Хубав ден — каза мистър Белароса с истинско удоволствие.

Личеше му, че прекарва по-хубав ден от моя. Обзалагам се, че мисис Белароса не се е въргаляла цяла сутрин в плевника с двама млади жребци.

— Необичайно топло е за това време на годината — съгласих се аз.

— Хубаво местенце имате тук — рече той.

— Благодаря — отговорих.

— Отдавна ли живеете тук?

— От триста години.

— Какво означава това?

— Имам предвид семейството ми. Но това тук е построено от семейството на жена ми през 1906.

— Сериозно?

— Може да проверите.

— Аха. — Той се огледа. — Хубаво място.

Наблюдавах мистър Франк Белароса за момент. Той не бе от оня тип ниски и тантурести, прилични на жаба мъже, който понякога свързвате с образа на стереотипния дон на мафията. Напротив, имаше здраво телосложение, остри черти на лицето, тъмна кожа, хлътнали очи и крив римски нос. Косата му бе синьо-черна, на вълни, добре подстригана, изсивяла по слепоочията и без никакви белези на оплешивяване. Беше малко по-нисък от мен, но аз съм метър и осемдесет, така че той бе долу-горе със среден ръст. Изглеждаше ми на около 50 години, макар че бих могъл да проверя това някъде — в съдебните архиви например.

Имаше мека усмивка, която изглеждаше несъвместима със суровите му очи и бурната му история. Освен тази усмивка нищо във вида или поведението му не напомняше на епископ. Не ми се стори особено красив, но инстинктивно усетих, че някои жени може да го намерят привлекателен.

Франк Белароса отново насочи вниманието си към мен.

— Пазачът ви… как се казва?…

— Джордж.

— Аха. Той ми каза, че играете тенис, но може да вляза и да видя дали не сте свършили. Но че не трябва да ви прекъсвам играта.

По тона на мистър Белароса разбрах, че не е доволен от Джордж.

— Няма нищо — отговорих.

Джордж, разбира се, знаеше кой бе този човек, макар че никога не бе говорил за новия ни съсед. Джордж не само охранява портите, но и спазва един отдавна забравен етикет, според който една лейди или един джентълмен са добре дошли да минат през главните порти, но търговецът, дошъл по работа, или поканеният убиец трябва да влязат през черния вход, по-надолу по пътя. Ще трябва да кажа на Джордж да се успокои по отношение на мистър Белароса.

— Какво мога да направя за вас? — попитах аз.

— Нищо. Минах просто да ви видя.

— Много мило от ваша страна. Всъщност аз трябваше да ви посетя.

— Ах, така ли? Защо?

— Ами… Такъв е обичаят.

— Така ли? Още никой не ме е посетил.

— Странно. Може би не са сигурни, че сте там.

Този разговор вземаше неблагоприятна посока, затова казах:

— Е, благодаря, че се отбихте. И добре дошли в Латингтаун.

— Благодаря. Ей, една минутка още. Елате с мен, имам нещо за вас.

Той се обърна и ми даде знак да го последвам. Преди да тръгна след него, хвърлих бърз поглед назад към корта.

Белароса спря при кадилака си и отвори багажника. Очаквах да видя тялото на Джордж, ала вместо това Белароса извади една табличка с разсад и ми я подаде.

— Вземете — каза той. — Купих твърде много. Наистина ли нямате зеленчукова градина?

— Не. — Погледнах пластмасовата табла. — Но вече имам.

Усмихна се.

— Аха. Дал съм ви по малко от всичко. А тези бележки тук съм ги поставил, за да знаете кое какво е. Зеленчуците имат нужда от много слънце. Не познавам тукашната почва. Каква е почвата тук?

— Ами… малко киселинна, малко пепелива, но горният слой е от хубава глинеста пръст, с ледникови останки…

— Какви?

— Ледникови… наноси, камениста на места…

— Тук виждам само дървета, храсти и цветя. Опитайте с тези зеленчуци. Ще ми благодарите през август.

— Благодаря ви през април.

— Аха. Оставете това. Не върху колата.

Оставих табличната на земята. Белароса извади от багажника чиста найлонова торбичка, в която имаше куп възморави листа.

— Вземете — каза той. — Това е radicchio22. Знаете ли какво е? Подобно на маруля.

Поех торбичката и разгледах нащърбените листа, проявявайки интерес от учтивост.

— Хубави са.

— Аз съм ги отгледал.

— При вас сигурно времето е по-топло.

Белароса се разсмя.

— Не, отгледал съм ги вътре. В къщата ми има, знаете, тази стая… дето е като парник… жената от недвижимите имоти я нарече…

— Оранжерия.

— Аха. Също като парник, само че е в къщата. През януари първо нея оправих. Всички прозорци бяха счупени, а и газовото отопление не работеше. Струваше ми двайсет хиляди, но вече имам лук и марули.

— Доста скъпи лук и марули — отбелязах аз.

— Аха. Но какво от това, по дяволите.

Трябва да ви кажа, че Белароса определено не говореше с произношението на Лоукаст Вели, но не говореше и с чист бруклински акцент. Тъй като тук е от значение как говориш, научил съм се да различавам отделните акценти, както са направили и повечето хора, които познавам. Обикновено мога да позная по акцента от кой от петте квартала на града е даден човек или от кое от предградията. Понякога мога да кажа в кое първоначално училище е ходил или дали е бил в Йейл като мен. Франк Белароса не е учил в Йейл, но от време на време се появяваше нещо особено, почти ученическо в произношението му, ако не и в подбора на думите. Но в гласа му чувах най-вече улиците на Бруклин.

Противно на убежденията си, попитах:

— Къде сте живели преди да дойдете в Латингтаун?

— Къде ли? А, в Уилямсбърг. — Погледна ме. — Това е в Бруклин. Познавате ли Бруклин?

— Не много добре.

— Страхотно място. Беше страхотно. Твърде много… чужденци има сега. Израснах в Уилямсбърг. Цялото ми семейство е оттам. Дядо ми заживял на „Хейвмейър стрийт“, когато пристигнал.

Предположих, че дядото на мистър Белароса е пристигнал от чужда страна, без съмнение, Италия, и съм сигурен, че старите германци и ирландци в Уилямсбърг не са го приветствали за „добре дошъл“ с прегръдки и шницели. Когато този континент бил населен с индианци, първите европейци трябвало просто да ги избиват, за да разчистят място за себе си. Следващите вълни от имигранти си го осигурявали малко по-трудно; те трябвало да купуват или да наемат. Не смятах, че някоя от тези иронии интересува мистър Белароса, затова казах:

— Надявам се, че Лонг Айлънд ви харесва.

— Аха. Познавам Лонг Айлънд. Тук съм учил в пансион.

Той не ми предложи повече информация, а и аз не настоях, макар че се чудех в кой ли пансион е учил Франк Белароса. Помислих си, че може би така той нарича изправителния дом.

— Още веднъж ви благодаря за марулята — казах аз.

— Изяжте я бързо. Току-що е откъсната. С малко олио и оцет.

Питах се дали на конете ще им хареса без олио и оцет.

— Разбира се. Е…

— Това дъщеря ви ли е?

Белароса гледаше над рамото ми, затова хвърлих един поглед зад себе си и видях Сюзън да идва по пътеката. Обърнах се отново към Белароса:

— Жена ми.

— Нима? — Наблюдаваше Сюзън, докато се приближава. — Видях я веднъж да язди кон в имението ми.

— Тя понякога язди коне.

Той ме погледна.

— Ей, ако иска да язди из имението ми, окей. Вероятно е яздила там и преди да купя мястото. Не искам да си разваляме отношенията. Имам неколкостотин акра земя, а конските фъшкии са полезни за почвата, нали?

— Идеални са за розите.

Сюзън отиде направо при Франк Белароса и протегна ръка.

— Аз съм Сюзън Сатър — рече тя. — Вие сигурно сте новият ни съсед.

Белароса се поколеба за миг, преди да поеме ръката й, и аз сметнах, че мъжете в неговия свят не се ръкуват с жени.

— Франк Белароса — каза той.

— Радвам се да се запознаем, мистър Белароса. Джон ми каза, че ви е срещнал в разсадника преди няколко седмици.

— Аха.

Белароса твърдо гледаше Сюзън в очите, макар че забелязах как за половин секунда погледът му се плъзна по краката й. Съвсем не бях доволен, че не си е облякла панталона на анцуга и че се явява, пред един напълно непознат по тенис поличка, която едва скрива чатала й.

Сюзън се обърна към Белароса:

— Трябва да ни извините задето не сме ви посетили досега, но не бяхме сигурни дали сте се нанесли и дали приемате посещения.

Белароса, изглежда, се замисли върху това за момент. Тази работа с посещенията сигурно му създаваше проблеми. Сюзън, трябва да отбележа, влиза в ролята си на лейди Станхоуп, когато иска да накара някои хора да се почувстват неудобно. Не знам дали това е ход за отбрана или нападение.

Белароса не изглеждаше да се чувства неудобно, макар че със Сюзън, изглежда, се държеше малко по-предпазливо, отколкото с мен. Може би краката й го разсейваха. Той се обърна към нея:

— Тъкмо казвах на съпруга ви, че съм ви виждал един-два пъти да яздите кон в имението ми. Не е проблем.

Помислих, че тъкмо ще спомене за скатоловата допълнителна полза за себе си, но той само ми се усмихна. Не отвърнах на усмивката му. Този ден наистина беше свързан с конски фъшкии, помислих си аз.

— Много мило от ваша страна — каза Сюзън на мистър Белароса. — Трябва да посоча обаче, че тук е местен обичай да се вземат под внимание правата на ездачите. Може да маркирате определени конски пътеки, ако искате. Въпреки това, ако някога ловът се възобнови, конете ще следват кучетата, които от своя страна следват следата. Ще ви бъде съобщено.

Франк Белароса отправи продължителен поглед към Сюзън и никой от двамата не мигна. След това Белароса ме изненада, казвайки с хладен глас:

— Предполагам, че има много неща, които все още не разбирам, мисис Сатър.

Сметнах, че е по-добре да сменя темата с нещо, което разбира, затова вдигнах найлоновата торбичка.

— Сюзън, мистър Белароса отгледал тази маруля, radicchio се казва, в оранжерията в Алхамбра.

Сюзън бързо погледна торбичката и отново се обърна към Белароса.

— О, нима сте я оправили? Това е много хубаво.

— Аха. Мястото се съживява.

— А този разсад… — добавих, посочвайки табличката на земята, зеленчуци за градината ни.

— Много любезно от ваша страна — каза Сюзън.

Белароса й се усмихна:

— Съпругът ви ми каза, че се храните с цветя.

— Не, сър, храня се с тръни. Благодаря, че се отбихте.

Белароса пренебрегна смисъла на този рязък отговор и се обърна към мен:

— Как се казва вашето имение? Има име, нали?

— Да — отговорих аз. — Станхоуп Хол.

— Какво означава това?

— Ами… носи името на прадядото на Сюзън — Сайръс Станхоуп. Той го е построил.

— Аха, казахте ми това. Аз трябва ли да нарека някак имението си?

— То има име — отговорих.

— Да, знам. Жената от недвижимите имоти ми каза. Алхамбра. Така си получавам пощата. Без никакъв номер за къщата. Представяте ли си? Но трябва ли да нарека имението с ново име или какво?

— Може, ако искате — отвърна Сюзън. — Някои хора правят така. Други запазват първоначалното име. Имате ли някакво конкретно име предвид?

Франк Белароса се замисли за момент, после поклати глава.

— Н-не. Засега Алхамбра е добре. Макар че звучи испанско. Ще помисля за това.

— Ако можем да ви помогнем за името — каза Сюзън — непременно ни се обадете.

— Благодаря. Мислите ли, че трябва да сложа табела с името на имението? Гледам, че някои имения имат табели. Вие обаче нямате.

— Това изцяло зависи от вас — уверих аз новия ни съсед. — Но ако смените името, уведомете пощата.

— Да. Разбира се.

Сюзън добави — хапливо, струва ми се:

— Някои хора просто поставят пред къщите собствените си имена. Но други, особено ако имената им са известни, не го правят.

Белароса я погледна и се усмихна. После каза:

— Не смятате, че би било добра идея да поставя името си пред къщата, нали, мисис Сатър?

— Не, не смятам, мистър Белароса.

Сега аз започнах да се чувствам неудобно.

— Е — казах, — по-добре да се върнем при гостите си.

Белароса се поколеба за миг, после рече:

— Утре ще имаме малко великденско събиране. Няколко приятели, малко роднини. Нищо особено. Традиционна италианска великденска храна.

Той се усмихна и добави:

— Ходих до Бруклин да взема capozella. Агнешка глава. Но и останалата част от агнето ще се готви. Около два часа. Окей?

Не бях сигурен дали съм го разбрал правилно за агнешката глава. Отговорих:

— Опасявам се, че имаме да ходим на друго великденско събиране.

— Така ли? Добре, вижте дали можете да се отбиете за десетина минути и ще ви покажа мястото. Ще пийнем по нещо. Окей?

Той погледна Сюзън.

— Разбира се, че ще се опитаме да дойдем — отвърна тя. — Но ако не успеем, весело прекарване на празника.

— Благодаря. — Белароса затвори багажника и отиде до вратата на колата. — Имате ли нещо против да се поразходя с колата наоколо?

— Съвсем не — отвърна Сюзън. — Твърде дълга е колата, за да се опитвате да я обърнете на тази алея, така че продължете нагоре до главната къща и обърнете на колелото.

Знаех, че ако исках да раздразня Сюзън, трябваше да кажа на мистър Белароса, че старият дом ще се продава на търг, но сметнах, че за един ден сме говорили достатъчно.

Белароса ни погледна над колата си и ние също го погледнахме. „Това беше борба за надмощие или може би първата схватка в сблъсъка на културите“, помислих си аз. И двамата със Сюзън сме били възпитавани да не се държим грубо със социално по-нисшите от нас, освен ако те не се държат с нас като с равни. Тогава можеш да ги унищожиш. Но мистър Белароса не се опитваше да си придава важност, нито да получи почетния статут на дворянин. Той си беше това, което е, и не му пукаше достатъчно за нас, за да се преструва, че е нещо друго.

Това ми напомни първото ми впечатление от него — на завоевател, който с любопитство разглежда изхабеното общество, в което току-що е навлязъл, и вероятно намира жителите малко забавни, но положително е безкрайно безразличен към една култура, която не може да се защити от хора като Франк Белароса. Това, както щях да науча по-късно, бе съвсем точно първо впечатление и беше, както разбрах по самия човек, част от италианската психика. Но в оня момент просто се радвах, че си отива. Знаех, разбира се, че ще го видя отново, ако не на Великден, за да ядем заедно агнешка глава, то някой друг път в близкото бъдеще. Но не знаех, нито пък можех да предположа, какви беди и нещастия ще си навлечем ние тримата един на друг.

Белароса ни се усмихна и отново бях поразен от тази нежна уста.

— Ще бъда добър съсед — каза той направо. — Не се тревожете. Ще се разберем. — Той се шмугна в колата си и тръгна нагоре по нашарената от слънцето алея.

Подадох на Сюзън торбичката с маруля.

— Олио и оцет. — После добавих: — Държа се малко надуто.

— Аз ли? Ами ти? — След това попита: — Е, искаш ли да се отбием да хапнем набързо по едно агнешко ухо или нещо такова?

— Мисля, че не.

Тя помълча малко и после каза:

— Може и да е интересно.

— Сюзън, държиш се особено — казах аз.

— А? Така ли мислиш? — Отвърна тя с дрезгав глас. После се разсмя и се запъти обратно към кортовете.

Аз оставих табличната с разсад на земята и я последвах.

— Мислиш ли, че трябва да насадя зеленчуци тази година?

— Ще бъде добре. — Тя отново се разсмя. — Странно е.

Истинската дума беше страшно, а не странно — и двамата знаехме това.

Може би не страшно във физически смисъл: нямаше да ни ликвидират за това, че не сме отишли в къщата на Белароса или че не сме посадили разсада, който ни е дал, или дори, че сме били малко резки с него. Но страшно, в смисъл че този човек притежаваше силата да ликвидира хората, които са го раздразнили.

И въпреки надменността на Сюзън и това, което се надявах да е само хладно безразличие от моя страна, проявени към този човек, с Франк Белароса Епископа не можеш да се отнасяш по същия начин, както със семействата Ремсън, Елтън или Дюпо. Причината за това лесно се отгатва: Франк Белароса беше убиец.

Сюзън каза:

— Може би „Casa Bellarosa“23.

— Какво?

Имението му. Може би ще направя една хубава табела и ще им я подаря по случай настаняването им в новата къща. Вероятно нещо от седеф — „Casa Bellarosa“.

Не отговорих на това, което според мен беше почти етническа обида.

Сюзън извади от торбичката едно листо radicchio и започна да го дъвче.

— Малко горчи. Наистина му трябва олио или нещо такова. Но е много свежо. Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Трябваше ли да представим мистър Белароса на семейство Рузвелт? Нали знаеш, нещо от рода на: „Джим и Сали, мога ли да ви представя нашия най-нов приятел и съсед Франк Белароса Епископа?“ Или може би трябва да се каже „дон Белароса“, за да ги впечатлим?

— Не се дръж глупаво. Какво ще кажеш за него? — попитах я аз.

Тя отговори без колебание:

— Има някакъв първобитен чар и запазва самоувереност дори пред добре тренираната ми арогантност.

Спря за малко, след това добави:

— Дори е по-красив, отколкото си представях.

— Не мисля, че е красив. И се облича смешно — рекох аз.

— Като половината хора тук.

Върнахме се на корта, където Джим и Сали си подаваха топки.

— Извинявайте — казах аз.

Трябва да знаете, че да се прекъсне игра на тенис за нещо по-малко от смъртен случай на корта, е проява на лошо възпитание.

— Сюзън каза, че това сигурно е новият ви съсед — отвърна Джим.

— Той беше. — Взех си ракетата и влязох в игрището. — Докъде бяхме стигнали?

— Франк Белароса ли? — попита Сали.

— Мисля, че беше мой ред да бия сервис — казах аз.

— Ние го наричаме просто Епископа — обърна се Сюзън към Сали.

Трима от нас сметнаха това за забавно. Повторих:

— Мой сервис, любов моя.

Сюзън показа на семейство Рузвелт торбичката с radicchio и те всички я заразглеждаха, като че ли беше растение от флората на Марс или нещо такова.

— Става тъмно — казах аз.

— Какво искаше? — обърна се Джим към Сюзън.

— Иска да изядем това и да си насадим зеленчукова градина — отговори тя.

Сали нервно се изсмя.

— Освен това искаше да знае — продължи Сюзън — дали трябва да сложи табела с името Алхамбра. И — добави тя — ни покани на обяд за Великден.

— О, не! — изписка Сали.

— На агнешка глава! — извика Сюзън.

— О, за бога — казах аз.

Никога не съм виждал да се забавя игра, за да се водят разговори на корта, освен веднъж в тенисклуба в Саутхамптън, когато един ревнив съпруг се опита да разбие главата на професионалиста със своята „Дънлоп Блу Макс“, но всеки се върна към заниманията си веднага щом съпругът и професионалистът изчезнаха зад ъгъла на клуба.

— Мускулите ми се стягат — казах аз. — Това е за днес.

Събрах си нещата и излязох от игрището. Останалите трима ме последваха, като продължаваха да разговарят, и аз ги поведох обратно към къщата.

Все още беше достатъчно топло, за да седнем в градината, и Сюзън извади бутилка отлежал портвайн. За ордьовър имахме сирене и хрупкави бисквитки, гарнирани с radicchio, което дори на мен ми се стори забавно.

Пиех и наблюдавах залеза, усещах мириса на пресен оборски тор откъм розовата градина и се опитвах да слушам птичата песен, но Сюзън, Сали и Джим продължаваха да си говорят за Франк Белароса и чувах Сюзън да употребява думи като „възхитително зловещ“, „забавно примитивен“ и дори „интригуващ“. А той е толкова интригуващ, колкото торба цимент. Но една жена вижда в даден мъж различни неща от тези, които би видял друг мъж в същия мъж. Сали положително бе заинтригувана от описанията на Сюзън. А и Джим изглеждаше погълнат от темата.

Ако ви интересува „ордена“, който си похапваше на терасата ми, Станхоуп и Грейс, които седяха срещу мен, са според повечето американски стандарти представителки на старите пари, защото само допреди сто години тук не е имало кой знае какъв американски капитал. Но Рузвелт, който седеше до мен, би определил Станхоуп и Грейс като представителки на новите пари, и то с голямо основание. Семейство Рузвелт никога не са били страшно богати, но водят началото си от началото на Новия свят, името им е уважавано и се свързва с изпълняване на обществен дълг в мирно и военно време, за разлика от поне един Станхоуп, който мога да назова.

Разказах ви за семейство Сатър, но трябва да знаете, че майка ми е една Уитмън, потомка на най-видния поет на Лонг Айлънд — Улт Уитмън. Следователно в похапващия „орден“ Джим и аз бяхме равни, а жените ни, макар богати и красиви, са едно стъпало по-долу в социалната стълбица. Схванахте ли? Няма значение. Важното сега беше къде се вмества Франк Белароса.

Докато слушах разговора на Сюзън със семейство Рузвелт, разбрах, че те имат различно отношение към Франк Белароса от моето. Аз бях загрижен за закононарушенията на Фрак Белароса срещу обществото, като например убийства, контрабанда, изнудване и други такива „дребни“ неща. А Сюзън, Сали и дори Джим обсъждаха по-глобални проблеми, като например лъскавата черна кола на мистър Белароса, лъскавите му бели обувки и най-голямото му престъпление, което бе купуването на Алхамбра. Сюзън, мисля, говори и се държи различно, когато е с хора като Сали Грейс.

Порази ме също фактът, че тези тримата намираха нещо забавно в мистър Франк Белароса. Говореха за него, като че ли беше горила в клетка, а те бяха зрителите. Почти им завиждах за абсолютната им увереност. За сигурността им, че не са част от цирка на живота, а са зрители, чиито билети са с места в ложата срещу централната арена. Знаех, че това високомерие е било насаждано в съзнанието на Сали и Сюзън от детството им, а при Джим то просто си беше по природа в синята му кръв. Предполагам, че и аз мога да бъда надменен. Но в моето семейство всички са работили, а толкова надменен можеш да бъдеш само когато не трябва да си печелиш прехраната.

Слушайки Сюзън, исках да й напомня, че с нея не сме зрители в този конкретен случай; ние бяхме част от представлението, бяхме вътре в клетката с горилата и тръпките, които щяхме да изпитаме, нямаше да бъдат само по чужда вина.

По мое предложение подхванахме темата за плавателния сезон. Семейство Рузвелт останаха до осем часа, след това си тръгнаха. Направих забележка на Сюзън:

— Не виждам нищо забавно или интересно около Белароса.

— Трябва да гледаш по-широко — каза тя и си наля още една чаша портвайн.

— Той е престъпник — отсякох аз.

Тя ми отговори също толкова отсечено:

— Ако имате доказателства за това, господин адвокат, по-добре се обадете на областния прокурор.

Което ми напомни за основния проблем: ако обществото не можеше да се отърве от Франк Белароса, как бих могъл аз да го направя? Това беззаконие сломяваше духа на всеки — сега дори Сюзън го коментираше, а Лестър Ремсън бе убеден, че правилата не важат. Аз все още не бях сигурен.

— Знаеш за какво говоря — казах на Сюзън. — Белароса е известен дон на мафията.

Тя си довърши портвайна, въздъхна дълбоко и рече:

— Виж, Джон, прекарахме дълъг ден и съм изморена.

Наистина денят беше дълъг и аз също се чувствах физически й емоционално изтощен. Подхвърлих неразумно:

— Битките в сеното изтощават.

— Зарежи това. — Тя стана и се отправи към къщата.

— Бихме ли семейство Рузвелт или не? — попитах аз. — Ще си получа ли сексуалното желание?

Тя се поколеба.

— Разбира се… А сега да се разкарам ли?

Всъщност, да.

Тя отвори френския прозорец, който водеше към кабинета.

— Сигурна съм, че си спомняш, че в девет трябва да сме у семейство Дюпо за късна вечеря. Нещо като великденско събиране. Моля те, бъди готов навреме.

Налях си още една чаша портвайн. Не, не си спомнях. А и въобще не ме интересуваше. Дойде ми наум, че ако някои хора намират Франк Белароса красив, „интригуващ“ и заслужаващ да бъде тема на едночасов разговор, тогава сигурно същите тези хора ме смятат за невзрачен, тъп и безинтересен. Всичко това, прибавено към битката в сеното през ранния следобед, ме накара да се запитам дали и Сюзън не започваше да се безпокои от нещо.

Станах, взех бутилката портвайн, излязох от градината и тръгнах в мрака. Продължих да вървя и малко по-късно се оказах в лабиринта от жив плет. Вече с леко помътняла глава се залутах из лабиринта, чиито пътеки бяха задръстени от неподрязани клони. Повъртях се малко, докато накрая се убедих, че съвсем съм се загубил. Тогава се проснах на земята, допих портвайна и заспах под звездите. По дяволите семейство Дюпо.

10.

Чувах птици да пеят наблизо, отворих очи, но не виждах нищо. Бързо се изправих с паническото чувство, че не знам къде съм. Сега видях, че бях обгърнат от мъгла и за миг си помислих, че съм умрял и съм се възнесъл в небесата. Но след това се оригнах на портвайн и разбрах, че съм жив, макар и не добре. Постепенно си спомних къде съм и как бях стигнал дотам. Не ми харесваха тези спомени, затова ги прогоних от съзнанието си.

Над мен първите отблясъци на зората бяха обагрили небето в пурпурно и червено. Чувствах главата си ужасно, беше ми студено и мускулите ми бяха сковани. Разтърках очи и се прозинах. Беше Възкресение Христово и Джон Сатър наистина бе възкръснал. Изправяйки се бавно, забелязах на земята бутилката от портвайн и си спомних, че я бях използвал за възглавница. Взех я и изпих последната глътка, за да си освежа устата.

— Ухх…

Изтупах си анцуга и закопчах горнището, защото ми беше хладно. Мъжете на средна възраст, дори тези, които са в добра форма, не бива цяла нощ да се въргалят по студената земя фиркани. Не е нито здравословно, нито престижно.

— Оу… вратът ми…

Изкашлях се, протегнах се, кихнах, извърших и други утринни действия. Всичките ми части, изглежда, работеха с изключение на мозъка, който не можеше да проумее чудовищността на това, което бях сторил.

Направих няколко пробни крачки, почувствах се добре и започнах да си пробивам път през клоните на лабиринта, като ги бутах настрани. Опитвах се да следвам следите от стъпките си и счупените клонки от вечерта, но ходенето по следа не спада към заниманията ми на открито и скоро се обърках. Всъщност още с тръгването си се бях объркал, а сега се бях изгубил по време на акция.

Небето изсветляваше и можех да различа накъде е изток и накъде запад. Изходът от лабиринта беше в източната страна на живия плет и винаги, когато беше възможно, се движех в тази посока, но се оказа, че постоянно пресичам пътеки, по които вече бях минавал. Не знам кой е планирал този лабиринт, но положително е бил някой гений садист.

Цял половин час, след като бях тръгнал, излязох на моравата и видях слънцето да се издига над белведера в далечината.

Седнах на една каменна пейка при входа на лабиринта и се насилих да мисля. Не само че бях изоставил Сюзън и бях пренебрегнал светските си задължения, но освен това бях пропуснал и утринната служба в „Свети Марко“, а Сюзън и семейство Алърд сигурно вече са обезумели от притеснение: Е, вероятно Сюзън и Етел не са обезумели, но Джордж се е разтревожил, а те се безпокоят.

Чудех се дали Сюзън смело е отишла у семейство Дюпо с извинение от съпруга си, или се е обадила в полицията и е останала до телефона цяла нощ. Всъщност това, за което се чудех, беше дали някой го интересува жив ли съм или мъртъв. Докато размишлявах върху това, чух звук от копита по влажната земя. Погледнах нагоре и видях ездач на кон, който приближаваше откъм слънцето. Станах и присвих очи срещу слънчевата светлина.

Сюзън спря Занзибар на около шест метра от мястото, където стоях. Никой от двамата не проговори, но тъпият кон изпръхтя и това пръхтене прозвуча презрително, което ми развърза езика, колкото и нелогично да изглежда.

Мислех, че като видя Сюзън, ще почувствам вина и угризения, но, колкото и да е странно, все още ми беше все едно. Попитах:

— Мен ли търсеше или просто си на езда?

Сигурно тонът ми я възпря да ми даде някой от резките си отговори.

— Теб търсех.

— След като вече ме намери, можеш да си тръгваш. Искам да остана сам.

— Добре. — Тя дръпна поводите на Занзибар да го обърне и попита през рамо: — Ще дойдеш ли с нас на службата в единайсет часа?

— И да дойда, ще карам собствената си кола до църквата.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Тя тръгна и Занзибар си изпусна газовете. Ако беше тук ловджийската ми пушка, щях да му напълня задника с едри сачми.

Е, помислих си, лесно мина. Чувствах се добре. Разтъпках се, отпускайки мускулите си, след това потичах малко, вдишвайки хладния утринен въздух. Какво прекрасно утро беше това и колко хубаво бе да се събудиш с изгрева и да тичаш през мъглата. Прекарах цял час в лудеене, както бихте го нарекли, като подскачах по земята без никаква цел или причина, освен дето ми беше приятно. Изкачих се на една огромна липа в дъното на имота, от която се вижда „Крийк Кантри Клъб“. Каква величествена гледка! Постоях малко на дървото, припомняйки си това прекрасно удоволствие от детството. С голяма неохота слязох от дървото и отново започнах да тичам.

Някъде може би към девет часа бях физически изтощен, но духовно свеж, както отдавна не съм бил. Дори нямах махмурлук. Затътрих се към пояса от бели борове, който разделяше земята на Станхоуп от Алхамбра, а по тялото ми обилно се стичаше пот, отнасяйки със себе си извлечените от него токсини.

Пробягах през запустялото конско пасище на Алхамбра, сърцето ми биеше тежко, а краката ми искаха да се огънат и да ме оставят на земята. Но аз продължих към черешовата горичка и стигнах до класическата градина, където със Сюзън бяхме разиграли сексуалната си драма.

Строполих се на една мраморна пейка и се огледах: Внушителната статуя на Нептун продължаваше да стои в края на езерото, но сега в стиснатия си юмрук имаше бронзов тризъбец.

— Я виж ти…

Забелязах също, че от устите на четирите каменни риби блика вода, която се събира в гигантска мраморна раковина, а след това прелива в наскоро изчистеното изкуствено езеро.

— Проклет да съм…

Станах и олюлявайки се, се запътих към фонтана, който не бе работил от двайсет години. Коленичих и измих лицето си в раковината, след което жадно залочих студената вода.

— Аа… Хубава работа си свършил, Франк.

Напълних си устата с вода, направих си малко гаргара с нея и я изплюх на струя, имитирайки каменните риби. Гър-гър-гър.

Чух някакъв шум и се обърнах. На не повече от десет метра на пътеката, която излизаше от къщата, стоеше жена в рокля на цветя, с розова шапка и бял шал около раменете си. Тя ме видя и замръзна на място. Представих си картинката, която представлявах, лигавейки се около фонтана, с мръсен анцуг и разчорлена коса. Изплюх водата от устата си и казах:

— Здравейте.

Тя се обърна и започна бързо да се отдалечава, след това погледна назад да види какво съм решил да направя. Беше на около четирийсет години, с пълна фигура и руса коса, която дори от това разстояние изглеждаше избеляла. Носеше тежък грим и помислих, че пурпурните сенки и яркорозовото червило са вероятно останки от боите за великденските яйца. Дори с празничната си рокля и шапка тя имаше малко долнопробен и просташки вид. Но беше добре сложена. Аз не си падам по едрите бюстове, предпочитам гъвкави, изчистени от излишни килограми, изцяло американски тип жени, като Сюзън. Но след като бях прекарал цялата сутрин, редувайки атавистичното държане с пубертетско, имах необходимата нагласа да открия нещо страшно възбуждащо в примитивния грим на тази жена и в големите й гърди и задник. Тя смътно ми напомняше статуята на Венера в храма на любовта.

Тя продължаваше да ме гледа през рамо, докато увеличаваше разстоянието помежду ни. Помислих си дали да не й се представя, за да не се страхува, но реших, че ако тя принадлежи към клана на Белароса, вероятно ще е най-добре да не се срещаме при такива обстоятелства. Канех се да стана и да си тръгна, както би сторил всеки скучен адвокат и джентълмен. Но спомняйки си неотдавнашния ми успех със Сюзън, застанах на четири крака и изръмжах.

Жената хукна да бяха, при което обувките й с високи токчета се изхлузиха.

Станах и избърсах с ръкав устата си. Беше забавно. Дойде ми наум, че поведението ми не е в рамките на нормалното, но кой съм аз, че да давам психиатрични оценки? Докато вървях покрай езерото, мислейки какъв да бъде следващият ми ход, забелязах още една новост. В отдалечения край на дългото, тясно езеро имаше някаква бяла статуя. Като приближих, видях, че това беше един от онези евтини гипсови светци в небесносини ниши, които може да видите по италианските морави, обикновено заедно с някое и друго розово фламинго.

Сега видях, че това беше статуята на Мария с младенеца Исус на ръце. Поставянето на тази християнска статуя срещу езическия бог ми се стори доста странно. На едно и също място стояха тази любяща жена, прегърнала детето си, а насреща й, вгледал се в нея, така да се каже, този полугол мъжествен бог с вдигнат тризъбец — антитезата на юдео-християнския бог на любовта.

Спомних си, че когато бях за първи път в Рим, бях изненадан от това как двете главни черти на италианската култура — езическата и християнската — присъстват заедно в изкуството без никакви видими противоречия. Екскурзоводите, изглежда, не изпитваха никакви теологически или естетически затруднения със смесените мотиви: например фриз с млади нимфи и буйни купидончета украсяваше същата стая, в която стоеше статуята на La Vergine24.

Тогава реших, че самите италианци са езичници и християни като изкуството си, жестоки и нежни, православни и католици. Като че ли тази религия бе неправилно наложена на една страна и едни хора, които по темперамент са добри езичници и отвратителни християни.

Хрумна ми също, че Франк Белароса, който е възстановил тризъбеца на Нептун, който е знаел какво липсва в този стиснат юмрук, е същият Франк Белароса, който е почувствал необходимост да уравновеси своя свят с този символ на любовта и надеждата. Този човек защитаваше всичките си бази. Интересно.

Чух някакво куче да лае откъм къщата и реших да обмислям всичко това, изтегляйки се бързо от обсега на биячите на дона. Може и да съм луд, но не съм глупак.

Отправих се по посока на Станхоуп Хол, като се движех възможно най-бързо, въпреки че не бях слагал нищо в устата си от събота на обяд, когато ядох сирене и radicchio. Лаещите кучета, вече две, приближаваха.

Развих някаква страшна скорост и стремително пресякох пояса от дървета. Не намалих обаче, представяйки си как кучетата и биячите, които не бяха дворяни на коне, със сигурност ще навлязат на станхоупска земя в ожесточено преследване.

Съзрях плиткото езерце, в близост до което Сюзън възнамеряваше да си премести конюшнята, и се хвърлих в него като ту газех, ту летях над водата, докато стигнах до другата страна. Това, което ми липсваше като търсачески умения, компенсирах с владеене на техниките по прикриване на следите.

Продължих да тичам и чувах джафкането на кучетата около езерцето, където бяха изгубили следата. Досега само предполагах, че с кучетата има и хора, но се уверих в това, когато чух зад гърба си изстрел от ловджийска пушка. Краката ми реагираха инстинктивно и започнаха да се движат по-бързо, отколкото можеха да понесат сърцето и дробовете ми. Изчерпаха ми се запасите от глюкоза, адреналин и всякакви такива и аз се строполих на земята. Лежах абсолютно неподвижен и се ослушвах.

След няколко минути се изправих бавно и тръгнах полека през храсталака. Пресякох някакъв стар чакълест път, който водеше към служебните порти на „Грейс Лейн“. Вървях по него, докато видях през напъпилите череши къщата за гости. Сигурен бях, че момчетата с пушките не биха навлезли толкова навътре, в имението Станхоуп, затова спокойно тръгнах към къщата. Както някой бе казал веднъж, няма нищо по-приятно от това да стрелят по теб и да не те улучат. Чувствах се страхотно, на върха на щастието. Съжалявах само, че не мога да разкажа тази история на никого. Осъзнах, че имам нужда от приятели, които ще могат да оценят това приключение. Бих го разказал на Сюзън, но тя вече не ми беше приятел.

Влязох в къщата през розовата градина и по часовника в кабинета разбрах, че явно съм си объркал представата за времето. Минаваше единайсет и Сюзън беше излязла. Отново открих, че ми е все едно. Да откриеш, че ти е все едно за неща, от които някога си се вълнувал, е хубаво и приятно, но следващата стъпка е да откриеш какво наистина те вълнува.

Влязох в кухнята и видях някаква, бележка на масата. Тя гласеше: „Моля те, не забравяй, че в три трябва да си у леля си“. Смачках бележката. По дяволите леля Корнелия. Отворих хладилника и преживях известно време, като тъпчех в устата си каквото ми попадне и захвърлях около себе си отворени кутии, опаковки и полуизядени плодове. Сграбчих една шепа сини боровинки, затръшнах вратата и се качих горе.

Да се правиш на дивак е хубаво нещо, но друго си е горещият душ. Съблякох се, изкъпах се, изядох боровинките, но не се избръснах. Облякох се небрежно в дънки и спортна фланелка, обух си мокасините без чорапи и излязох от къщата преди Сюзън да се е върнала.

Качих се в мустанга и потеглих по старата занемарена пътека, която някога е свързвала къщата за гости със служебния път, а оттам и със служебните порти. В тези стари имения главните къщи имаха не само черен вход, но и отделни стълбища за прислугата, така че дамите й господата никога да не се срещат с персонала по стълбите, а в допълнение на това имаше мрежа от пътища и тесни пътеки, по които минаваха превозните средства по доставките, работните машини и други такива. Тези места бяха нещо като предшественици на Дисниленд, където армии от работници търчат нагоре-надолу по скрити пътища, минават през тунели и задни врати, за да се погрижат за всичко — храната да се появява като с магическа пръчка, стаите да са чисти, цветята да растат — и при това винаги да остават невидими като малки феи.

Както и да е, пресякох служебния път, по една пътека стигнах до езерото и слязох от мустанга. Разгледах следите от стъпки, оставени по земята, видях отпечатъците от лапи по тинята около водата и намерих патрон от осемкалиброва пушка, който прибрах в джоба си. Доволен, че всичко това не е било халюцинация, аз се върнах обратно в мустанга и продължих надолу по пътя към служебните порти, за да не срещна Сюзън и семейство Алърд на връщане от църквата. Служебните порти, които вече никой не използва, бяха заключени с катинар, но като някой примерен ремонтен работник аз държах в колата си връзка с ключове за всяка ключалка в имението Станхоуп. Отключих катинара, отворих портите и излязох на „Грейс Лейн“, на неколкостотин метра от главната къща.

Отправих се на север, за да избегна срещата с ягуара, който щеше да се появи откъм Лоукаст Вели и междувременно се опитвах да реша къде да отида. Блудните съпрузи би трябвало да имат къде да отидат, но повечето от тях нямат и затова обикновено обикалят насам-натам с колите си, защото не искат да отидат някъде, където хората ще ги питат как е госпожата.

Отминах вляво портите на Алхамбра и забелязах на входа двама мъже в черни костюми.

Все още не беше ми минало от вчерашните събития, макар да знаех, че ако се опитам да обясня с думи недоволството си на някой приятел, той или тя не би разбрал как е възможно инцидентът в плевника или срещата с Белароса да ме разстроят толкова. Хората никога не разбират. Щях да добавя естествено:

— Има и още нещо.

И наистина, имаше, но то беше по-скоро в съзнанието ми, нямаше връзка с материалния свят и само някой психиатър би издържал на монолога ми за всички несправедливости в живота и брака.

Както и да е, покарах малко из околността и накрая стигнах до Бейвил, което е нещо като работническо градче върху първокачествен недвижим имот в пролива Лонг Айлънд. Крайно време е това място да се подворянчи, но, изглежда, има някаква местна тайна организация срещу BMW-тата и магазините за диетични храни.

Това малко градче се занимава главно с риболов, пристанищна дейност, морски магазини и продажба на алкохол. Невероятно е, че на такова малко място може да има толкова много кръчми, но това е въпрос на търсене и предлагане. Някои са неугледни, други са още по-неугледни, а най-неугледната е „Ръждивият Клюз“. Клюз, ако ви интересува, се нарича отворът на борда на кораб, през който се спуска веригата на котвата. Имам чувството, че баровете и ресторантите на Лонг Айлънд се надпреварват да търсят неизползвани морски термини, но това място наистина изглежда като ръждясал клюз и беше отворено за Великден. Паркирах мустанга на чакълестия паркинг между един пикал и четири мотоциклета и влязох вътре.

Нощем една кръчма край брега придобива някакъв местен колорит, обаяние и je ne sais quoi25. Но в неделния следобед, при това неделята на Великден, „Ръждивият Клюз“ изглеждаше така потискащ, както преддверието на газова камера.

Седнах на бара и си поръчах чаша наливна бира. Това място е било обзаведено със стандартни морски принадлежности, но от вехториите по тавана и стените не бих могъл да оборудвам и боклукчийски шлеп.

Забелязах, че компанията ми включваше трима мъже и една жена в интересни черни кожени облекла на мотористи, няколко стари моряци със загоряла от слънцето и разядена от алкохола кожа и четирима младежи, облечени в дънки и спортни фланелки, които се бяха залепили за видеоигрите и изпадаха ту в кататония, ту в свети Витово хоро.

Купих си няколко закуски от бара, от тези, на които трябва да се слагат предупредителни етикети, и задъвках. Яхтклубът „Сиуанака Къринтиън“ е на около миля от тук, надолу по пътя и през лятото, след цял ден плуване, дворяните биха посетили място като „Ръждивият Клюз“. А когато се върне на сигурно място в своя извънградски клуб, човек небрежно споменава за това посещение, намеквайки по този начин, че е истински мъж. Но ето ме тук извън сезона да пия сапунена вода, да ям пролетарска храна и да наблюдавам как мъглата от синкав цигарен дим се носи покрай светлините на бара.

Поръчах си още една бира и шест парчета друсано говеждо месо за десерт. И тъкмо когато изглеждаше, че никой не се интересува от мен или не се чувства обиден от моето присъствие, един от мъжете в кожено облекло, който седеше на извивката на бара, запита:

— Тук ли живееш?

Трябва да разберете, че дори в дънки и фланелка, небръснат и с мустанг на паркинга, Джон Уитмън Сатър не можеше да мине за един от работягите, особено след като си отворих колежанската уста. Разбирате също, че този въпрос имаше и по-дълбоко значение.

— В Латингтаун — отговорих.

— Ай-ай-ай — отвърна той напевно.

Искрено се радвам, че в тази страна няма класова ненавист, иначе мъжът в кожените дрехи щеше да се държи грубо.

— Загуби ли се или какво? — попита той.

— Сигурно, щом съм тук.

Всички сметнаха това за забавно. Чувството за хумор помага до голяма степен при скъсяване на разстоянието между културните хора и кретените.

Коженият каза:

— Твойта те изхвърли или какво?

— Не, всъщност тя е в болницата „Свети Франсис“, в кома. Блъсна я автомобил. Не изглежда добре. Децата са при леля ми.

— Ей, съжалявам.

Коженият ми поръча една бира.

Усмихнах му се тъжно и се залових отново с парчетата говеждо месо. Всъщност те не бяха лоши и ако ги дъвчеш в устата си заедно с печени ядки, се образува една тиклава маса, която абсорбира бирата. След това преглъщаш всичко наведнъж. Това го научих в Ню Хейвън. Така ние наричаме Йейл — Ню Хейвън. Не звучи толкова надуто.

Както пишеше в бележката, трябваше да бъда на коктейл у леля Корнелия в три часа. Това е нещо като семейна среща, която си правим всеки Великден в дома на леля Корнелия, който се намира в Лоукаст Вели, на около петнайсет минути оттук с кола. Сега беше два без нещо. Леля Корнелия е сестра на майка ми и това е лелята, може би си спомняте, която развива разни теории относно червената коса. Почакайте, докато види любимия си племенник, помислих си аз, клатушкайки се без вратовръзка и сако, небръснат и лъхащ на бира и печени ядки.

Да си призная, Сюзън се държи любезно със семейството ми. Не топло, просто любезно. Нейното семейство е малобройно, не поддържат близки отношения помежду си и са се пръснали из цял свят. Идеалните роднини.

Междувременно, докато размишлявах как да прекарам още един час в тази дупка, някаква жена седна на празния стол до мен. Сигурно се бе появила някъде от тъмните ъгли на заведението, защото входната врата не се беше отваряла. Погледнах я бързо и тя широко ми се усмихна. Вдигнах очи към огледалото над бара и погледите ни се срещнаха. Отново ми се усмихна. Приветлива особа.

Беше на около трийсет, но можеше да мине и за четирийсетгодишна. Била разведена и напоследък живеела с някакъв мъж, който я биел. Работела като сервитьорка някъде, а майка й се грижела за децата й. Имала някои здравословни проблеми, би трябвало да мрази мъжете, но не е така, играела на лото и отказвала да приеме факта, че животът няма да стане по-добър от това, което е. Тя не каза нищо такова, всъщност изобщо нищо не каза. Но хората, които може да срещнете в „Ръждивият Клюз“, са като онези игри „попълни прилагателното“. Понякога си задаваш въпроса как е възможно една баснословно богата нация да създаде нисша класа от бели бедняци. Или може би това се получава просто защото някои хора се раждат неудачници, и дори през трихилядната година в някоя колония на Марс ще има един „Ръждив Клюз“, чийто клиенти ще са с развалени зъби, татуировки и кожени космически костюми, ще си разказват един на друг своите житейски истории и ще се оплакват от лошия шанс и от това, че хората ги прецакват. Чух две обувки да падат на пода.

— Страшно ме болят краката.

— И защо? — попитах аз.

— О, боже, цяла сутрин съм работила. Дори не отидох на църква.

— Къде работиш?

— В „Стардъст Дайнър“ в Глен Коув. Познаваш ли това място?

— Разбира се.

— Не съм те виждала там.

Няма и да ме видиш.

— Ще пиеш ли нещо?

— Разбира се. „Мимоза“. Мразя да пия преди шест. Но имам нужда от едно.

Направих знак на бармана.

— „Мимоза“.

Обърнах се към събеседничката си:

— Искаш ли говеждо друсано?

— Не, благодаря.

— Казвам се Джон.

— Сали.

— Не Сали Грейс, нали?

— Не, Сали Ан.

— Радвам се да се запознаем — казах аз.

„Мимозата“ й дойде и се чукнахме. Побъбрихме малко, преди тя да попита:

— Какво правиш в място като това?

— Мисля, че аз би трябвало да задам този въпрос.

Тя се разсмя.

— Не, напротив.

Бях поласкан от въпроса и вътрешното ми „аз“ примижа от удоволствие, знаейки, че всички в този бар са разбрали, че не принадлежа към тази среда, дори още преди да доловят акцента ми. Обратно, ако някой от тези хора тук отидеше в „Крийк“, дори облечен в туид, аз щях да му задам същия въпрос. Отвърнах на Сали:

— Разведен съм, самотен и търся любов все не където трябва.

Тя се изкикоти:

— Ти си луд.

— Клубовете ми са затворени днес, яхтата ми е на сух док, а бившата ми жена отведе децата в Акапулко. Оставаше ми да избера къде да отида — празненството на един дон на мафията, в дома на леля ми Корнелия или тук.

— И ти дойде тук?

— Ти не би ли стрила същото?

— Не. Аз бих отишла на празненството на дона на мафията.

— Интересно. — Попитах я: — Да не би случайно презимето ти да е Рузвелт?

Тя отново се разсмя.

— Разбира се. А твоето е Астор, нали?

— Не. Моето е Уитмън. Нали си чувала за Уолт Уитмън, поета?

— Разбира се. „Стръкчета трева“. Чела съм я в училище.

— Бог да благослови Америка.

— И това ли е написал?

— Вероятно.

— Ти си роднина на Уолт Уитмън?

— Нещо такова.

— Пишеш ли стихове?

— Опитвам се.

— Богат ли си?

— Бях. Но пропилях всичко за билети за лото.

— Господи, колко си купил?

— Всичките.

Тя отново се разсмя. Това ми подейства възбуждащо. Извъртях стола си към Сали. Личеше, че някога е била красива, но годините, както се казва, не бяха я пожалили. И все пак имаше мила усмивка и приятен глас, нямаше изпадали зъби и съм сигурен, че имаше голямо сърце. Виждах, че ме харесва, и с малко поощрение от моя страна би ме обикнала. Много от съучениците ми ходеха да се чукат с бедни момичета, но аз никога не съм го правил. Всъщност вземам си думите назад. Според местния обичай тук в сряда вечерта домашните прислужници можеха да излизат и по-новите барове на Златния бряг се пълнеха, а предполагам и сега се пълнят с прелестни ирландски и шотландски момичета, дошли тук с работни визи. Но това е друга история. В случая важното бе, че отдавна не бях разговарял tete-a-tete с работещо момиче, в бар, и не бях много сигурен как да се държа със Сали Ан. Но смятам, че винаги трябва да се държа естествено. А някои хора обичат да се правят на глупаци. Между другото, със Сали Ан се справях по-добре, отколкото със Сали Грейс. И сега, както при изгрев-слънце, се чувствах силен. Побъбрихме още малко, тя се кикотеше над третата си чаша „Мимоза“ и шайката в кожени облекла започна да се съмнява в достоверността на онази история за съпругата в кома.

Хвърлих бърз поглед на часовника в бара, от който разбрах, че е от времето на Милър и че е три часът. При положение че трябваше да избирам — да заведа Сали Ан до дома й или да отида при леля Корнелия, не бих направил нито едно от двете.

— Е, трябва да тръгвам.

— О, бързаш ли?

— Опасявам се, че да. Трябва да взема от гарата графа на Съсекс и да го отведа при леля Корнелия.

— Сериозно…

— Ще ми дадеш ли телефона си?

Тя помълча с престорена скромност около половин секунда, след това се усмихна:

— Може би…

— Имаш ли картичка?

— О… чакай да проверя — Тя затършува из чантата си и намери някакъв къс сервитьорски молив. — Върху картичка ли го искаш?

— Може и на салфетка. — Бутнах една суха салфетка към нея и тя написа името и телефона си.

— Живея тук, в Бейвил — каза тя. — От жилището ми се вижда океана.

— Завиждам ти. — Пъхнах салфетката в джоба си при ловджийския патрон. Може да си направя албум. — Ще ти се обадя — казах и се изхлузих от стола.

— Нощна съм до края на месеца. От пет до полунощ. Спя, когато мога, така че по всяко време можеш да ми позвъниш. Не се притеснявай, че ще ме събудиш. За всеки случай имам телефонен секретар.

— Разбрах. До скоро.

Оставих няколко дребни пари на бара и излязох от „Ръждивия Клюз“ на ярката слънчева светлина. Сигурно някъде по света има място и за мен, но то положително не беше „Ръждивият Клюз“.

Качих се в мустанга. Сега изборът беше между дон Белароса и леля Корнелия. Потеглих на юг по „Шо Роуд“, надявайки се, предполагам, на някаква божествена намеса, като например да откажат спирачките.

Както и да е, в един момент се оказах на „Грейс Лейн“ и подминах Станхоуп Хол, чиито порти бяха затворени. Сигурно семейство Алърд са при дъщеря си, а Сюзън вече е в дома на леля ми или още по-интересно, в дома на Франк, похапва си агнешки нос и прави някакъв заговор срещу мен.

Продължих напред и стигнах до началото на характерната тухлено-гипсова стена на Алхамбра. Намалих и се отбих в банкета срещу отворените порти на имението. Двамата мъже в черни костюми си стояха на местата и ме гледаха. Зад тях, до вратарската къщичка, която беше построена като част от стената, стоеше великденското зайче. Това беше един доста голям заек, около два метра висок, без да се броят ушите, с голяма великденска кошница, която бе пълна вероятно с шарени ръчни гранати.

Отново насочих вниманието си към двамата помощници на зайчето, които продължаваха да ме гледат. Без съмнение единият от тях, а може би и двамата — войници на дон Белароса — ме бяха преследвали тази сутрин.

Главната входна алея на Алхамбра за разлика от тази на Станхоуп е съвсем права до главната къща, която изцяло е обградена от портите и оградите от ковано желязо. Самата алея е застлана с калдъръм вместо с чакъл и от двете й страни се редят величествени тополи. Сега по цялото протежение на тази алея до къщата бяха паркирани автомобили, повечето дълги и черни на цвят, което ме наведе на мисълта, че тези хора, с черни коли и черни дрехи, са готови за погребение всеки момент.

Наблюдавайки картината отсреща, подозирах, че Франк Белароса знае как да организира празненство. И имах чувството, че го прави по начин, който несъзнателно имитира празненствата на Гетсби, където гостите могат да получат и видят всичко, което искат, освен домакина, който наблюдава своето празненство от разстояние.

По някакъв странен начин това показно празнуване на Великден в къщата на Белароса представляваше повтаряне на историята според това, което се разказва за милионерите през двайсетте години, които се надпреварвали кой ще покаже по-лош вкус. Ото Кан например, един от най-богатите хора в страната, ако не и в света, често организирал търсене на великденски яйца върху шестстотинте акра земя, които обграждали огромната му къща със сто двайсет и пет стаи в Уудбъри. Между гостите били хора с високо социално положение, милионери, както и пропаднали артисти, писатели, музиканти и момичета от спектаклите на Зигфелд26. За да стане търсенето по-интересно, във всяко шарено яйце имало по една хилядадоларова банкнота. Това бил популярен и оригинален начин да се отпразнува Възкресение Христово.

Дълбоко в себе си знам, че не бих отишъл в имението на Ото Кан заради хилядадоларовата банкнота, което е било годишната заплата на някои хора през двайсетте години, но вероятно бих се изкушил от момичетата на Зигфелд.

Също така, докато от мисълта за агнешката глава не ми потичаха лигите, любопитството относно Франк Белароса, семейството му и другото му „семейство“ вземаше връх в мен. Докато се двоумях дали да мина през тези порти или не, забелязах, че единият от мошениците, на който явно му беше писнало да ме държи под око, ми прави знак да си продължа по пътя. Тъй като съм акционер на „Грейс Лейн“ и по никакъв начин не пречех на тържеството на мистър Белароса, смъкнах стъклото на прозореца и направих на този тип оня знак с ръка, който понякога се нарича „италиански поздрав“.

Човекът, очевидно не на себе си от радост, че така добре познавам италианските обичаи, ме поздрави енергично по същия начин с две ръце.

В това време до мен се появи някаква лимузина с черни стъкла, която след това зави наляво, мина през портите и спря. Стъклата й се смъкнаха и един от охраната провери пътниците, докато огромният заек им предлагаше бонбони от кошницата си.

Чух остро почукване по страничното стъкло и бързо се обърнах. Някакъв мъж се взираше през прозореца и ми правеше знак да смъкна стъклото. Поколебах се за миг, след това се пресегнах и завъртях надолу ръчката на прозореца.

— Ъ? — казах аз с възможно най-грубиянския си глас. — К’во искаш? — Чувствах, че пулсът ми се учестява.

Човекът пъхна ръката си през прозореца и ми навря в лицето една от онези специални карти със значка и снимка, след което си пъхна и лицето през прозореца, за да удостовери снимката.

— Специален агент Манкузо — каза той, — Федерално бюро за разследване.

— Ох… — Поех си дълбоко въздух. Това наистина беше прекадено. Нереално. Точно тук, на „Грейс Лейн“. Мафията, двуметрови великденски зайци, блудни съпрузи, а сега и този тип от ФБР. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие сте Джон Сатър, нали?

— Ако вие сте от ФБР, тогава значи аз съм Джон Сатър.

Сигурно бяха изискали номера на колата ми от Олбъни през последните няколко минути или може би преди месеци, когато Белароса се бе нанесъл.

— Вероятно знаете защо сте тук, сър.

Минаха ми през ума няколко саркастични отговора, но казах само:

— Вероятно знам.

— Разбира се, вие имате пълното право да паркирате тук, а ние нямаме никакви пълномощия да ви помолим да се махнете.

— Точно така — информирах го аз. — Тази улица е частна собственост. Моя собственост.

— Да, сър.

Манкузо бе скръстил ръце върху рамката на прозореца на мустанга ми, бе подпрял брадичката си върху тях и леко бе наклонил главата си, като че ли ми беше стар приятел, с който просто си бъбрим. Той беше на около петдесет години, с невероятно широки бели зъби, които приличаха на наниз от дъвки „Чиклетс“. Имаше бледа кожа, а очите и страните му бяха хлътнали, като че ли системно не си дояждаше. Бе имал нещастието да оплешивее и по главата му бе останала само ивица гъста коса и едно къдраво кичурче на темето, с което приличаше на смешник от цирка.

— Дори не съм сигурен, че имате право да сте тук — добавих аз.

Мистър Манкузо трепна, като че ли го бях обидил или може би му лъхнах на бира, ядки и друсано говеждо.

— Що се отнася до това — каза той, — аз съм юрист и вие сте юрист и бихме могли да го обсъдим професионално някой друг път.

Не знаех защо се държах враждебно с този човек. Вероятно все още бях малко раздразнен от това как почука на прозореца ми и враждебността беше съответната реакция. Или може би продължавах да бъда в дивашкото си настроение. Във всеки случай осъзнах, че говоря едва ли не като защитник на дона, затова се успокоих малко и казах:

— Е?

— Нали разбирате, правим снимки и вашата кола е на линията на обектива.

— Снимки на какво?

— Вие знаете.

Той не ми каза, а и аз не попитах откъде снимат, но можеше да бъде само от къщата на семейство Дюпо, която се намира на около сто метра от „Грейс Лейн“, на едно възвишение както казах, точно срещу портите на Алхамбра. Стори ми се интересно, но безспорно разбираемо, че семейство Дюпо, което се придържаше към призива „Съдействайте на местната полиция“, са се присъединили към силите на доброто в борбата им срещу силите на злото. Сигурен съм, че Алън Дюпо би позволил на ченгетата да поставят картечница в къщата му и би им носил муниции. Явно на „Грейс Лейн“ настъпваха някой промени.

Погледнах към голямата, облицована с ламперия колониална къща на семейство Дюпо, а след това се обърнах към портите на Алхамбра. Предположих, че докато колите завиват по алеята, ФБР заснемаше номерата им с телефотографски обектив, а вероятно успяваше да заснеме и гостите един по един, докато слизат от колите си. Аз всъщност не бях застанал на линията на обектива между къщата на Дюпо и портите, затова реших, че има и нещо друго.

— И без друго си тръгвах — казах аз.

— Благодаря. — Манкузо не се помръдна от колата ми. — Предполагам, че сте спрели тук от любопитство — каза той.

— Не, бях поканен.

— Така ли? — изглеждаше изненадан, а след това по-малко изненадан. Кимнах замислено. — Е, ако решите да поговорите с нас — той извади една визитна картичка и ми я подаде, — обадете ми се.

— Да поговорим за какво?

— За каквото и да е. Ще влезете ли?

— Не. — Пъхнах картичката в джоба си при куршума и коктейлната салфетка. Може би вместо албум ще трябва да си направя музей за сувенирите.

— Няма проблеми, ако искате да влезете.

— Благодаря, мистър Манкузо.

Бисерните му зъби проблеснаха в усмивка:

— Искам да кажа, че разбираме положението ви. Това, че сте съседи и въобще.

— Не знаете и половината от това.

Хвърлих бегъл поглед към портите на Алхамбра и видях двамата мъже и великденският заек, да разговарят помежду си и да гледат към нас. Във време, когато дори богаташите, които познавам, не можеха да си позволят да обядват навън (освен ако не ядяха в „Стардъст Дайнър“), дон Белароса издокарваше двама убийци и един заек, а вероятно и още няколко наемници, и даваше прием в къщата си. Отново се обърнах към Манкузо, който също пропускаше великденския празник със семейството си, и го попитах малко саркастично:

— Кога да очаквам мистър Белароса да замине за известно време?

— Не мога да ви кажа, мистър Сатър.

— Не ми харесва това положение, мистър Манкузо — казах аз.

— Нито на нас, сър.

— Тогава арестувайте този тип.

— Събираме доказателства, сър.

Почувствах как гневът ми се надига и мистър Манкузо, който беше официален представител на безсилието на властите, щеше да го изпита на свой гръб.

— Франк Белароса е известен престъпник в продължение на повече от три десетилетия — озъбих се аз — и живее по-добре от мен и от вас, мистър Манкузо, а вие продължавате да събирате доказателства.

— Да, сър.

— Може би си струва да си престъпник в тази страна.

— Не, сър, не си струва. Не и в крайна сметка.

— Трийсет години малка сметка ли са?

— Вижте, мистър Сатър, ако всички честни граждани бяха така възмутени, както вие, изглежда, сте, и ако помагаха…

— Не, не, мистър Манкузо. Не ми говорете тези глупости. Аз не съм „пазител на реда“, съдия или член на доброволните отряди. Цивилизованите хора си плащат данъците на държавата като част от социалния договор. Нейна грижа е да се отърве от Франк Белароса. А аз ще бъда при съдебните заседатели.

— Да, сър. — После добави: — Но адвокатите не могат да бъдат съдебни заседатели.

— Щях да бъда, ако можех.

— Да, сър.

По време на професионалната си служба съм разговарял с няколко вида федерални агенти — от СВП27, от ФБР и други такива — и знам, че започнат ли да отговарят с „Да, сър, мистър Данъкоплатец“, означава, че общуването е приключило.

— Е, какво, върнете се към снимките — казах аз.

— Благодаря ви, сър.

Запалих мустанга.

— Сега поне кварталът се охранява добре.

— Обикновено е така в подобни ситуации, мистър Сатър.

— Твърде иронично.

— Да, сър.

Погледнах мистър Манкузо в очите и го попитах:

— Знаете ли какво е capozella?

— Разбира се — ухили се той. — Баба ми едно време се опитваше да ме накара да го ям. Това е деликатес. Защо?

— Просто проверявах. Arrivederci28.

— Весел празник.

Той се изправи и сега виждах единствено корема му. Натиснах газта и освободих амбреажа, изхвърляйки няколко камъчета чакъл, докато поемах нагоре по „Грейс Лейн“.

Пътят свършва като обръщало пред едно имение, наречено Фокс Пойнт, което е с гръб към Пролива. Фокс Пойнт може би ще се превърне в джамия, но за това по-късно.

Обърнах на колелото и се отправих на юг по „Грейс Лейн“, подминавайки Алхамбра й мястото, където стоеше мистър Манкузо. Той вече не беше там, както и предполагах, но понеже през целия ден имах силното чувство, че халюцинирам, извадих от джоба си визитната му картичка и се взрях в нея. Спомних си, че се върнах за куршума по същите причини — да намеря веществено доказателство за нещо, което току-що се беше случило.

(Вземи се в ръце, Джон.)

Замислих се за момент за мистър Манкузо. Макар да изглеждаше като смешник, съвсем не беше глупак. Имаше в него някаква тиха самоувереност, а освен това ми хареса идеята един италианец да работи по делото на друг италианец. Бог знае, правителството във Вашингтон не можеше да се справи с Белароса и такива като него. Отминаха дните на някогашния Елиът Нес и италиано-американските прокурори и федерални агенти имаха повече късмет със своите престъпни сънародници. По някакво иронично повтаряне на историята това ми напомняше Римския сенат, който наемал варвари да се бият срещу варварите. Доволен от анализа си и почти успокоен от случайната среща със странния мистър Манкузо, аз се отправих към дома на леля Корнелия.

След по-малко от десет минути бях в градчето Лоукаст Вели. Голямата викторианска къща на леля Корнелия се намира на една тиха странична улица, на няколко преки от кантората ми. Къщата има куличка, широко таванско помещение и голяма веранда; точно в такъв дом би живяла всяка жена като леля Корнелия и аз имам мили детски спомени от това място. Съпругът на леля ми, чичо Артър, е един пенсиониран неудачник — т.е. той беше пропилял голяма част от наследените си пари в начинания, от които нищо не излезе. Но при това никога не беше забравял най-важната уаспска поговорка: „Никога не пипай главния капитал“. Така че сега, след като се оттегли, главният капитал, с който се занимаваха професионалисти, включително и аз, се бе увеличил, а следователно и доходите на чичо ми. Надявам се да остане настрана от бизнеса. Тримата му синове, моите безмозъчни братовчеди, които притежаваха бащината си дарба за пилеене на пари, трябваше всяка сутрин да повтарят „Никога не пипай главния капитал“. И всичко ще е наред при тях, а и при глупавите им деца, докато не пипат главния капитал.

От двете страни на улицата, където живееше леля Корнелия, бяха наредени спрели коли, защото това бе една улица, на която живееха все нечии лели, баби или майки, т.е. едно място, където, да перифразирам Робърт Фрост, ако трябва да си отидеш вкъщи за ваканцията, всяка една от тези къщи ще свърши работа.

Паркирах на едно свободно място и отидох пеша до къщата на леля Корнелия. Постоях малко пред входа, поех си дълбоко дъх, отворих вратата и влязох.

Къщата беше пълна с хора, които по един или друг начин имаха роднински връзки с мен, а и помежду си, предполагам. Не ме бива много в този театър по събиране на родата и никога не знам кого трябва да целуна, чии деца на кого са или каквото и да било друго от този сорт. Винаги успявам да оплескам положението, като питам разведени хора как са съпрузите им, интересувам се от някой фалирал роднина как върви бизнесът или най-често питам за здравето на някой родител, който е починал преди години. Сюзън, която освен чрез мен няма други роднински връзки с тези хора, знае имената на всички, какви ми се падат, кой е починал, кой се е родил и кой се е развел, като че ли работата й беше да води семейната Библия. Почти исках сега да е до мен и да ми шепне в ухото нещо от рода на: „Това е братовчедка ти Барбара, дъщеря на леля ти Ани и починалия ти чичо Барт. Съпругът й Карл я изостави и отида да живее с мъж. Барбара е разстроена, но добре го понася, макар че сега мрази мъжете.“

С тази предварителна информация нямаше да сгафя, като отида да поздравя Барбара, макар че едва ли ще има за какво да си говорим, освен може би за женския тенис или нещо подобно.

Както и да е, всички бяха там, държаха чаши в левите си ръце, ченетата им не преставаха да плещят, а моето съзнание бе устремено към евентуалните клопки. Поздравих няколко души, но успях да избегна истинските разговори, като преминавах бързо от стая в стая през широките двойни врати в голямата стара къща, като че ли отивах към тоалетната.

Видях Джуди и Лестър Ремсън, които не пропускат да се появят на семейните ни събирания, макар че да ме убиете, не бих могъл да намеря нито един роднина, който знае по какъв начин Лестър е свързан с нас. Може би това е просто някаква ужасна грешка от негова страна, която вероятно е осъзнал в един момент, но се страхува да престане да идва на тези събирания, защото по този начин ще признае, че по погрешка е изпълнявал роднински функции в продължение на трийсет години.

Докато се промъквах от стая в стая и се пазех от капаните на разговорите, успях да зърна майка ми, баща ми и Сюзън, но избягнах срещата с тях. Беше ми абсолютно ясно, че не съм подходящо облечен за случая. Дори децата носеха изгладени дрехи и кожени обувки.

Открих къде са напитките, настаних се в кухненския килер и си направих уиски със сода. Някой ме потупа по рамото и като се обърнах, с изненада видях сестра ми Емили, за която бях разбрал, че няма да може да дойде от Тексас. Прегърнахме се и се целунахме. С Емили сме много близки, въпреки годините и милите, които ни разделят, и ако на света има друг човек, когото обичам освен Сюзън и децата си, това е сестра ми.

Забелязах някакъв мъж зад нея и предположих, че е новият й любовник. Той ми се усмихна и Емили ни запозна.

— Джон, това е приятелят ми Гари.

Ръкувахме се с Гари, който беше красив, загорял от слънцето млад мъж, около десетина години по-млад от Емили. Имаше характерния тексаски провлачен говор.

— За мен е удоволствие да се запознаем, мистър Сатър.

— Джон. Слушал съм много за вас.

Погледнах Емили и видях, че сияе и че изглежда по-млада, отколкото когато я видях за последен път, възбудена от някакъв нов сексуален огън, който караше очите й да искрят. Искрено се радвах за нея и тя го знаеше. Тримата си побъбрихме около минута, след което Гари се извини и ни напусна, а ние с Емили се промъкнахме в голямото складово помещение. Тя взе ръката ми:

— Джон, толкова съм щастлива.

— Личи ти.

Прикова очите си в моите.

— Всичко наред ли е при теб?

— Да. Почти съм превъртял. И това е чудесно.

Тя се разсмя.

— Аз съм мръсница, а ти изглеждаш като безделник. Мама и татко са страшно възмутени.

И аз се усмихнах.

— Добре.

Както споменах, родителите ми имат напредничави възгледи за обществото, но когато собствените им деца нарушават общоприети норми на поведение, те стават защитници на традиционните ценности. Колебая се дали да използвам думата лицемери.

— При вас със Сюзън всичко наред ли е? — попита Емили.

— Не знам.

— Тя ми каза, че се чувстваш нещастен и че се безпокои. Мисля, че искаше да поговоря с теб.

Разклатих уискито със сода, след това отпих. Сюзън знае, че освен с нея само с Емили мога да разговарям по лични въпроси.

— Повечето от проблемите на Сюзън — отговорих аз — тя си ги създава, а повечето от моите проблеми аз си ги създавам. Това е проблемът. — После допълних: — Мисля, че сме отегчени. Трябва ни някакво предизвикателство.

— Ами тогава предизвикайте се един друг.

Усмихнах се.

— На какво? На дуел с шпаги? Както и да е, това не е сериозно.

— Разбира се, че е сериозно.

— Няма намесен трети човек — казах аз. — Поне не от моя страна.

Довърши си питието и оставих чашата на една полица.

— Все още водим добър полов живот.

— Сигурна съм за това. Така че отведи я горе и я люби.

— Наистина, Емили.

Хората, които имат страстни сексуални взаимоотношения, си мислят, че са открили ново лекарство за всички житейски болки.

— Джон, тя наистина е силно привързана към теб.

Не мога да се ядосам на Емили, но й казах с остра нотка в гласа:

— Сюзън е егоцентрична, самолюбива, страда от нарцисизъм и е надменна. Тя не е привързана към никой друг, освен към себе си и Занзибар. И понякога към Янки. Но щом става въпрос за Сюзън, това е нормално.

— Но тя те обича.

— Да, вероятно ме обича. Но ме приема за даденост.

— Ах — каза схватливата Емили. — Ах.

— Не ми ахкай.

И двамата се разсмяхме, после аз казах сериозно:

— Но аз не се правя на различен, за да привлека вниманието й. Аз наистина съм различен.

— Как така?

— Ами миналата нощ се напих и спах навън и изръмжах на една жена.

Тъй като Емили ми е добър приятел, чувствах се щастлив, че мога да й разкажа какво се бе случило сутринта и двамата се смеехме толкова силно, че някой — не можах да видя кой — отвори леко вратата, надникна вътре и след това я затвори.

Емили ме хвана под ръка.

— Знаеш ли оня виц — „Каква е представата на истинския мъж за групова терапия?“ Отговор: „Втората световна война“.

Усмихнах се колебливо.

— Между кризата, която настъпва към четирийсетте години, Джон — продължи тя, — и мъжката критическа възраст, каквото и да означава това, има един период, когато просто искаш да си мъж. Имам предвид — в основния биологически смисъл на думата, по начин, за който всеки отбягва да говори в изискана компания. Да се сражаваш на война, да се сбиеш с някого или да извършиш някакви подобни действия, като например да ходиш на лов, да си построиш дървена къщичка или да се изкачиш на някоя планина. Това ти се е случило тази сутрин. Бих искала съпругът ми да можеше да се отпуска така от време навреме. Той започна да вярва, че да се рови из книжа е не само важно, но и страшно интересно. Радвам се, че си превъртял по този начин. Само се опитай да го превърнеш в съзидателно превъртане.

— Ти си много умна жена.

— Аз съм ти сестра, Джон, и те обичам.

— И аз те обичам.

Останахме няколко секунди в това неловко положение, после Емили попита:

— Този твой нов съсед, Белароса, има ли нещо общо със сегашното ти състояние?

Имаше, макар че и аз не разбирах напълно как самото присъствие на Франк Белароса в периферията на моята собственост ме караше да преоценявам живота си.

— Може би… Искам да кажа, този тип е нарушил всички правила, живее на ръба на пропастта и въпреки това, изглежда, е в мир със себе си, за бога. Той напълно се владее и Сюзън го намира интересен.

— Разбирам, а това те дразни. Типично за мъжете. Но Сюзън ми каза също, че той, изглежда, те харесва.

— Така ми се струва.

— И искаш да оправдаеш очакванията му?

— Не… но…

— Внимавай, Джон. Злото е много съблазнително.

— Знам. — Промених темата. — За колко време си тук?

— С Гари отлитаме утре рано сутринта. Ела ни на гости. Живеем в една съвършено противна колиба на брега. Ядем скариди и пием бира „Корона“, тичаме по плажа и бием комари. — После добави: — И се любим. Вземи и Сюзън, ако искаш.

— Може би.

Тя сложи ръката си върху моята и ме погледна в очите.

— Джон, трябва да се махнеш оттук. Това е старият свят. В Америка вече никой не живее така. Негласният протокол, старите неправди и закостенялата класова структура тук са с тристагодишна история. В сравнение със Златния бряг обществото в Нова Англия изглежда отворено и приятелско.

— Знам всичко това.

— Тогава помисли върху него. — Тя отиде до вратата. — Тук ли ще се криеш?

— За малко.

— Ще ти донеса нещо за пиене. Уиски със сода, нали?

— Точно така.

Тя излезе и след минута се върна с една висока чаша, пълна с лед, газирана вода и цяла бутилка „Деуър“.

— Не си тръгвай, без да се сбогуваме — каза тя.

— Може да ми се наложи.

Целунахме се и тя излезе. Седнах на един стол и отпих, разглеждайки стаята, пълна с покривки за маса, сребърни прибори, кристал и други предмети от времето, което наричаме „една по-изтънчена епоха“. Може би Емили беше права. Този свят беше наполовина развалини, наполовина музей и навсякъде около нас имаше доказателства за предишно величие, което не беше психологически здравословно, нито полезно за колективното ни „аз“. А какво ли имаше в сърцето на Америка? Пикапи и комари? Дали има членове на епископалната църква на запад от Алеганските планини? Подобно на много хора с моето обществено положение аз съм обиколил света, но никога не съм бил в Америка.

Станах, стегнах се и още веднъж преминах през котела от вряща роднинска кръв.

Качих се на горния етаж, където знаех, че ще има по-малко хора, и влязох в стаята под кулата, която все още е детска стая, както беше й по времето, когато аз бях дете. Вътре имаше десет деца, които обаче не играеха на някаква измислена игра, както беше по мое време, а гледаха на видео някакъв отвратителен филм на ужасите, който сигурно някое от тях тайно бе донесло.

— Весел празник — казах аз.

Няколко главички се обърнаха към мен, но на тези деца все още им беше непонятна смислената реч, а и бяха заети с усвояване на теорията как се става убиец с брадва.

Изключих телевизора и взех видеокасетата. Никой нищо не каза, но някои от тях ме измерваха с очи от горе до долу, за да видят как ще пасна на триона.

Седнах и си поговорих малко с тях, като им разказах как сме играли в същата тази стая преди в нея да има телевизор.

— А веднъж — обърнах се към Скот, десетгодишен — с баща ти си представихме, че уж сме затворени тук и това е Лондонската кула и сме само на хляб и вода.

— Защо?

— Ами… това беше на уж.

— Защо?

— Няма значение, после си направихме книжни самолетчета, на които написахме послание за помощ и ги пуснахме през прозореца. А някаква домашна прислужница намерила едно от тях, помислила, че е наистина и се обадила в полицията.

— Ама че глупачка — каза Джъстин, дванайсетгодишен. — Сигурно е била испанка.

Някакво малко момиченце осведоми Джъстин:

— Те дори не са можели да четат на английски, глупак такъв.

— Прислужницата — казах аз раздразнено — беше негърка. Тогава много от домашните прислужници бяха негърки и тя четеше английски и беше много грижовна жена. Както и да е, полицаите дойдоха и леля Корнелия ни повика долу да говорим с тях. Изнесоха ни една хубава лекция, а след като си заминаха, си получихме наказанието — затвориха ни, вече наистина, в мазето.

— Какво е мазе?

— И тя ви заключи там? За какво?

— Върнахте ли си на прислужницата?

— Да — казах аз, — отсякохме й главата. — Станах. — Но стига толкова за миналия Великден.

Никой не долови тънкия хумор.

— Играйте на „Монопол“ — предложих аз.

— Ще ни върнете ли касетата?

— Не. — Излязох в коридора с касетата в ръка, чувствах се по-тъжен, но по-мъдър.

Щеше ми се отново да поседя в мазето, но като завих по коридора, се натъкнах на Тери, една зашеметяваща блондинка, омъжена за братовчеда ми Фреди, един от безмозъчните синове на Артър.

— Здравей, Джон. Идвам да проверя как са децата.

— Добре са — информирах я аз. — Играят си на сестри и доктори.

Тя сдържано се усмихна.

— Ти изкара ли целия курс за медицински сестри? — позаинтересувах се аз.

— Дръж се прилично.

Отидох до вратата срещу стълбите и я отворих.

— Тъкмо отивах на тавана. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо?

— Там има хубави стари рокли. Не искаш ли да пробваш някоя?

— Как е Сюзън?

— Питай нея.

Тери изглеждаше малко нервна, но не знаех дали е ядосана, или преценяваше възможностите. Затворих вратата към тавана и тръгнах към стълбите.

— Изглежда, сме твърде стари за игри.

Заслизах бавно по стълбите.

— Какво е това? — попита тя, сочейки видеокасетата в ръката ми.

— Глупости. Сега ще отиде на боклука.

— Ах… тези деца. — После добави: — Радвам се, че си им я взел.

— Това ми е работата. Чичо Крийп29.

Тя се разсмя.

— Бих искала и Фреди да прави това понякога.

— Това сигурно е обречена кауза. Но наш дълг към цивилизацията е да опитаме.

— Да. — Тя ме погледна и се усмихна. — Днес изглеждаш доста небрежно, Джон.

— Раздвоен съм и не знаех според коя от двете личности да се облека.

— Ти си луд.

— И какво от това? — взрях се в нея.

Тя не отговори, но личеше, че е налапала въдицата и оставаше аз само да дърпам. Трябва да разберете, че това беше една жена, която е свикнала мъжете да подсмърчат и да се умилкват около нея, и разполагаше с около петдесет учтиви и неучтиви начина да се справя с тях. Но сега просто стоеше там, беззащитна и в очакване на следващия ми ход. Почувствах се едва ли не виновен, затова казах:

— До скоро.

— Джон, можем ли да поговорим за евентуално завещание? Мисля, че трябва да си напиша завещание.

— Трябва, ако досега не си го направила.

— Да ти се обадя ли?

— Да, в центъра съм във вторник, сряда и четвъртък, а в Лоукаст Вели — в понеделник и петък. Ще обядваме заедно.

— Добре. Благодаря.

Продължих да слизам по широките вити стълби, като краката ми едва докосваха стъпалата. Чувствах се върховно. Бях магнетичен, божествено чаровен, интересен. Вярвах го и затова наистина изглеждаше, че е така. И дори нямах нужда от кашмиреното си хилядадоларово спортно сако или деветдесетдоларовата си вратовръзка „Хермес“. Имах власт над мъжете и жените. След това и над децата. Исках да кажа това на Сюзън, но може би ще е по-добре да си мълча и да видя дали тя ще забележи.

Знаех също, че трябва да си тръгна, докато съм спечелил преднина и преди да бъда притиснат до стената от някои възрастни хора, които много добре умеят да преценяват пространството, да измерват жертвата си и да правят телепатично координирани ходове, докато накрая те притиснат до стената.

Втурнах се към входната врата, като се престорих, че не съм забелязал двама братовчеди, които ми извикаха по име — много хора се казват Джон.

Излязох навън, взех на прескоци стъпалата на портала и забързах надолу по улицата, като спрях само колкото да хвърля видеокасетата в една канавка. Скочих в мустанга и потеглих.

Здрачаваше се, карах бавно, със смъкнати прозорци, вдишвайки хладния въздух.

Обичам да карам, защото колата е едно от малкото места, където съм недосегаем. Там нямам телефон с телефонен секретар, нямам телеграф, телекс или записващи устройства. Само уред за връзка с полицията.

Имам и радио, но то е обикновено на вълните на морската прогноза за времето, предавана от метеорологичния център на Блок Айлънд. Обичам да слушам прогнозата за времето, защото е полезна информацията и сам можеш да провериш достоверността й. Освен това момчетата, които правят предвиждания за времето, говорят с монотонен глас и не пускат разни шегички като идиотите по обикновеното радио или телевизията. Те съобщават за приближаващ ураган със същия тон, с който ви казват, че ще бъде слънчево и тихо.

Включих радиото и гласът повтори дневната прогноза, без да ми казва какъв прекрасен ден е било днес за великденския парад на Пето авеню. Научих, че приближават кълбесто буреносни облаци и че в понеделник сутринта се очакват проливни дъждове, а вятърът ще духа от североизток със скорост от десет до петнайсет възела, след което имаше препоръки към малките плавателни съдове. Ще видим.

Покарах още около час, но движението започваше да става натоварено, затова се отправих към къщи. Никога не съм обичал неделните вечери и в най-добрия случай съм мрачен и си лягам рано.

Сюзън се прибра, когато вече си бях легнал и изгасил лампите.

— Да ти донеса нещо? — попита тя.

— Не.

— Добре ли се чувстваш?

— Много съм добре.

— Майка ти и леля Корнелия се чудеха дали не ти се е случило нещо лошо.

— Тогава е трябвало да питат мен, а не теб.

— Но ти ги избягваше. Баща ти беше разочарован, че не е успял да поговори с теб.

— Имал е на разположение четирийсет години, за да говори с мен.

— Искаш ли да разговаряш с мен?

— Не, искам да хъркам. Лека нощ.

— Емили каза да ти предам най-добрите й пожелания. Лека нощ.

И тя слезе долу. Лежах съвсем неподвижно, гледах към тъмния таван и се чувствах така добре, както отдавна не бях се чувствал, и така зле, както никога през живота си не съм се чувствал. Това, което ми се беше случило през последните няколко дни, мислех аз, е и падение, и възход; бях изоставил старата си вяра, но в този процес бях придобил нови, божествени сили. Вероятно това е преувеличаване на случая, но положително не бях същият човек отпреди няколко седмици.

След още няколко, минути метафизика затворих вратата на деня. В далечината се чуваше тътенът на гръмотевици и аз си представих, че съм нощем сред океана, сам в лодката си, вълните се разбиват в носа й, а вятърът издува платната й. Беше много приятно чувство, но знаех, че накрая, когато се разрази бурята, няма да успея да се справя сам с щурвала и платната. Чудейки се как да реша този проблем, неусетно заспах.

11.

В понеделник, Светлия понеделник, заваля, както бяха предвидили, и вятърът наистина духаше от североизток, като заобикаляше Кейп Код и нахлуваше в Пролива — един малък остатък от зимата.

Станах призори и открих, че Сюзън бе спала на друго място, вероятно в някоя от гостните. Взех си душ, намъкнах дънките и пуловера и се отправих към Лоукаст Вели, където закусих в един магазин за кафе.

Пиех бавно кафето си и четях „Ню Йорк Поуст“ за пръв път от десет години. Интересен вестник — нещо като друсано говеждо за духа.

Поръчах си кафе за вкъщи, излязох от магазина и изминах с мустанга в дъжда няколкото преки до кантората ми. Качих се на втория етаж в личния си кабинет, който някога е бил всекидневна, и запалих огън в камината. Седнах в коженото си кресло, събух си обувките, вдигнах краката си на решетката и зачетох „Лонг Айлънд мантли“, като отпивах кафе от картонената чашка. В списанието имаше някаква статия за това как да се подготви къщата в Ийст Енд за Деня на загиналите30, официалното откриване на летния сезон за плуване й забавления. Това ми напомни, че имаше къде да отида, ако се самоизпратя в изгнание или ме обявят за персона нон грата в земята на Станхоуп.

Лятната ми вила в Ийст Хамптън е истинска колониална къща с кедров покрив, построена през 1769, заобиколена от глициния и плодни дървета. Собственик съм на тази къща заедно със Сюзън — тя е моя, нейна и… на банката.

Прадедите ми по бащина линия са от първите заселници на източния край на този остров, които са дошли от Англия около 1660 година, когато този Нов свят наистина е бил много нов. Всъщност към моята собственост спада и част от едно парче земя, което първоначално е било подарено от Чарлз II на някой си Елиът Сатър през 1663. То обхващало около една трета от територията на Саутхамптън, където сега се намира най-изтънченото общество по Източното крайбрежие, и ако семейство Сатър все още притежаваше това място, всички щяхме да бъдем милиардери.

Тази най-източна ивица на острова, която се е врязала в Атлантика, е поразително красива, географски се различава от Златния бряг, но е свързана с него чрез някакви семейни връзки, пари и обществени прилики. По-важното е, че това място е по-слабо населено и природозащитниците упражняват пълен контрол. Там дори пощенска кутия не можеш да си сложиш, без да попълниш декларация за опазване на околната среда.

Тази стара връзка с източното крайче на Лонг Айлънд винаги ме е интересувала като някаква абстрактна обяснителна бележка към собствения ми живот, но досега не беше оказвала голямо влияние върху мисленето ми. Напоследък обаче започнах да се питам не е ли дошло времето да заживея върху земята на Сатър, а не на Станхоуп.

Опитах се да си представя как ще изглеждам като провинциален адвокат, с крака, вдигнати върху бюрото в някоя канцелария в приземния етаж на магазин, ще печеля може би трийсет хиляди на година и ще се втурвам с тълпата към доковете, когато е сезонът на лефера.

Чудя се дали Сюзън ще издържи там и година. Ще трябва да си вземе и конете, но там е интересно да се язди, пътеките минават през възвишенията Шинекок, спускат се до самия Атлантически океан и продължават покрай бялата пясъчна ивица. Може би от това имахме нужда, за да се сближим отново.

Понякога обичам да идвам в кантората в почивен ден и да си довършвам някои работи, но никога досега не бях я използвал за убежище от домашните си проблеми. Оставих списанието, затворих очи и се заслушах в дращенето на огъня, в свиренето на вятъра и почукването на дъжда. Беше прекрасно.

Чух входната врата да се отваря. Бях я оставил отключена, в случай че някой по-ентусиазиран служител реши да поработи няколко часа или като мен просто иска да избяга от къщи. Вратата се затвори, след което чух стъпки във фоайето. Тук работят дванайсет човека: десетима секретари, двама помощник-юристи, двама младши съдружници и две стажант правистки — млади момичета, които щяха да полагат държавните си изпити това лято. Едната от тези многообещаващи адвокатки се казваше Карън Толмидж и щеше да стигне далече, защото беше умна, енергична и имаше дар слово. Освен това е красива, но това го споменавам само мимоходом.

Надявах се стъпките, които чух, да са на Карън, защото имаше някои интересни юридически идеи, които бих искал да обсъдя с нея. Но в следващия момент разбрах, че ми беше безразлично дали е тя, жена ми, невзрачната ми секретарка, сексапилната Тери или малките ми племенници с брадви и триони. Просто исках да бъда сам. Без секс или насилие.

Ослушах се и разбрах, че стъпките бяха бавни и тежки и не приличаха на женска походка. Може би беше пощальонът или някакъв разносвач или дори някой клиент, който не е знаел, че съм обявил Светлия понеделник за почивен ден. Който и да беше това, той се разхождаше долу, като обикаляше от стая в стая и търсеше някого или нещо.

Тъкмо мислех да сляза и да проверя, когато долното стъпало изскърца и един глас извика:

— Мистър Сатър?

Оставих кафето и станах.

— Мистър Сатър?

Поколебах се за миг и отговорих:

— Тук съм, горе.

Тежките стъпки се изкачиха по стълбите и аз казах:

— Втората врата вляво.

Франк Белароса, облечен в безформена мушама за дъжд и сива филцова шапка, влезе през вратата в кабинета ми.

— А — каза той, — ето ви и вас. Видях джипа ви отвън.

— Мустанга.

— Аха. Ще ми отделите ли малко време? Има някои неща, за които бих искал да поговорим.

— Днес не работим — информирах го аз. — Днес е Светлият понеделник.

— Така ли? А, запалили сте огън. Имате ли нещо против да седна до него?

Разбира се, че имах, но му посочих дървения люлеещ се стол срещу моето кресло пред камината и мистър Белароса свали мократа си шапка и мушама и ги закачи на дървото закачалка до вратата. След това седна.

— Католик ли сте?

— Не, член съм на епископалната църква.

— И този ден ви е почивен?

— Понякога. Нямаме много работа.

Взех ръжена и случайно хвърлих поглед към Белароса, който гледаше не мен или огъня, а тежкия, тъп предмет в ръката ми. Този човек имаше съвсем първични инстинкти, помислих си аз. Разрових огъня и без никакви резки движения оставих ръжена на мястото му. Езикът ме сърбеше да попитам мистър Белароса дали беше дошъл да ме обере, но тъй като се познавахме отскоро, не исках да обтягам отношенията ни с черен хумор. Вместо това казах:

— А вие почивате ли днес?

Той се усмихна:

— Да.

Седнах в креслото срещу него.

— С какво се занимавате?

— Това е едно от нещата, за които исках да поговорим.

Той кръстоса крака и се опита да се залюлее няколко пъти, като че ли никога досега не бе сядал в люлеещ се стол.

— Баба ми имаше такъв стол — каза той. — И се люлееше, люлееше, люлееше по цял ден. Преди да измислят онези инвалидни колички, тя ходеше с две патерици и ако някой от нас се опиташе да се промъкне покрай нея, за да влезе в кухнята, тя го цапардосваше с една от тях.

— Защо?

— Не знам. Никога не съм я питал.

— Разбирам.

Разгледах мистър Белароса за момент. Той носеше в общи линии същия екип от съботата, само че цветовете сякаш бяха разменени — сакото беше сиво, а панталонът тъмносин; и сега обувките бяха черни, а полото бяло. А най-интересното — виждах на рамото му каишката на кобура.

Той ме погледна и попита:

— Да са влизали бракониери в имението ви?

Изкашлях се.

— Понякога. Но нищо сериозно. Защо?

— Вчера сутринта някакъв тип се промъкнал в имението ми. Жена ми страшно се изплашила. Моите… градинари го изгонили.

— Хората понякога обичат да се разхождат из именията. А нощем децата вършат разни вандалщини.

— Не е било дете. Бял мъж, около петдесетте. Имал вид на скитник.

— Нима? А той направил ли е нещо особено, за да изплаши жена ви?

— Да, изръмжал към нея.

— Мили Боже, обадихте ли се в полицията?

— Не. Градинарите ми го подгонили с кучетата, но той влязъл във вашето имение. Исках да ви се обадя, но ви няма в указателя.

— Благодаря ви. Ще си отварям очите.

— Добре. Жена ми сега иска да се върнем в Бруклин. Вероятно бихте могли да поговорите с нея и да й кажете, че това място е безопасно.

— Ще й се обадя.

— Или се отбийте.

— Може.

Седях в креслото и се взирах в пращящия огън. Петдесетте? Тази жена сигурно е полусляпа. Надявах се да е така.

Вятърът се бе усилил и дъждът шибаше в стъклата на прозорците. Известно време поседяхме мълчаливо, докато един от нас се питаше каква ли е целта на това посещение. Накрая мистър Белароса попита:

— Какво стана с онези зеленчуци? Посадихте ли ги?

— Не още. Но ядох от radicchio.

— Е, как е? Хареса ли ви?

— Много. Надявам се, че сте ми дали такъв разсад.

— Разбира се. На бележката пише. Имате radicchio, босилек, зелен пипер и патладжан.

— А маслини?

Той се разсмя:

— Не. Маслините растат на дърво. И дърветата са на по неколкостотин години. Не може да ги отглеждате тук. Обичате ли маслини?

— С мартини.

— Аха. Аз пък отглеждам смокини. Купих пет зелени и пет червени. Само че тук през зимата дърветата трябва да се загръщат. Около тях се увива картон и опадали листа, за да не измръзнат.

— Не знаех. Градинарството хоби ли ви е?

— Хоби? Аз нямам хобита. С каквото се захвана, го върша сериозно.

Бях сигурен в това. Довърших си кафето и хвърлих картонената чашка в огъня.

— Е…

— Ей — каза Франк Белароса, — загубихте, че не дойдохте вчера. Беше пълно с приятни хора и имаше много храна и пиене.

— Съжалявам, че не можахме да дойдем. Вкусна ли беше агнешката глава?

Той отново се разсмя:

— Това е ядене за най-възрастните. Трябва да правиш такива неща за тях, иначе започват да мислят, че твърде много си се американизирал.

Замисли се за момент, след това добави:

— Знаете ли, когато бях дете, не кусвах сепия, октопод или някое друго от тези лигави неща. А сега повечето от тях ги ям.

— Но не и агнешка глава.

— Не. Това не мога. Господи, та те му изваждат очите, отрязват му езика и му ядат носа, страните и мозъка.

Подсмихна се.

— Ям само агнешки пържоли. А вие какво имахте за Великден?

— Обезглавено младо агне и желе от джоджен.

— Аха, но знаете ли нещо? Забелязвам, че в тази страна децата се интересуват повече от старите обичаи. Съдя за това по племенниците ми и собствените ми деца. Отначало не искат да бъдат италианци, а след това, като поотраснат, стават все повече италианци. Така е и с ирландците, поляците, евреите. Забелязали ли сте?

Не бях забелязал Едуард или Каролин да танцуват около майско дърво или да ядат пушени херинги, но съм забелязал, че някои етнически групи се придържат към корените си. Не съм против това, ако не се дават човешки жертви.

— Искам да кажа — продължи Белароса, — че хората търсят нещо. Защото може би в американската култура липсват някои неща, от които хората имат нужда.

Погледнах Франк Белароса с подновен интерес. Никога не съм го смятал за пълен идиот, но пък и не съм очаквал да чуя от него изрази като „американска култура“.

— Значи имате деца? — попитах го аз.

— Разбира се. Три здрави и умни момчета, Бог да ги поживи. Най-големият, Франки, се ожени и живее в Джърси. Томи е в колеж. В „Корнел“. Учи хотелиерство. Имам един хотел в Атлантик сити, където ще бъде управител. Тони е в пансион. Учи в „Ла Сал“, където и аз съм учил. Всичките ми деца са минали оттам. Познавате ли това училище?

— Да, познавам го.

„Ла Сал милитъри академи“ е католически колеж за момчета, който се намира в Оукдейл, на южния бряг на Лонг Айлънд. Имам приятели католици, чиито синове учат или са учили в този пансион, и веднъж бях там на официална вечеря за събиране на средства. Училището се намира на „Грейт Саут Бей“ и някога е било имение, едно от малкото по атлантическата страна на този остров и мисля, че е принадлежало на един от наследниците на компанията за шевни машини „Сингер“.

— Много добро училище — казах аз.

Белароса се усмихна с гордост.

— Аха. Здравата се учи там. И все сериозни неща. Чели ли сте Макиавели? „Владетелят“?

— Да, чел съм го.

— Мога да цитирам цели страници оттам.

„И, помислих си, сигурно можеш да напишеш продължението му.“ Бях чувал слухове, които сега се потвърдиха, че момчета с определени семейни връзки, като тези на мистър Белароса например, са възпитаници на това училище. На едно малко по-високо ниво има редица южноамерикански лидери, които са завършили „Ла Сал“, включително генерал Сомоса, бившият президент на Никарагуа. От същото това училище са излезли и хора, направили кариера в политиката, правото, военното дело и католическата църква. „Интересно училище, помислих си, нещо като католически вариант на «Истърн истамлищмънт уасп преп скул». Нещо като.“

— Шефът в Белия дом Джон Сунуну не е ли учил в същото училище?

— Да, познавах го. Випуск’57. Аз бях ’58. Познавах и Питър О’Мали. Знаете ли кой е?

— Президентът на „Доджърс“?

— Аха. Какво място беше само. Изкарваха ни въздуха там, добрите християнски братя. Но сигурно вече не е толкова строго. Цялата страна е омекнала. Но тогава наистина ни скапваха.

— Сигурен съм, че това ви е било от полза донякъде — казах аз. — Вероятно един ден ще станете богат и известен.

Той схвана шегата и отговори:

— Аха. Ако не бях учил там, вероятно щях да свърша в затвора. — И се разсмя.

Усмихнах се, сега някои неща около Франк Белароса се изясняваха. В това число и почти светският му акцент, а вероятно и прякорът му, Епископа. Винаги ми се е струвало, че думите „католическо военно училище“ взаимно си противоречат, но предполагам, че на даден етап не е имало никакво противоречие.

— Били ли сте войник? — попитах аз.

— Ако имате предвид дали съм бил в армията — отговори Белароса, — тогава не.

— А къде другаде може да бъдете войник? — попитах аз невинно.

Той ме погледна и за момент сви замислено устни, преди да отговори:

— Ние всички сме войници, мистър Сатър, защото животът е война.

— Животът е конфликт — съгласих се аз — и затова е интересен. Войната е нещо съвсем различно.

— Не и ако аз разрешавам конфликтите.

— Тогава трябва да направите конфликтите свое хоби.

Поразмисли върху това и се усмихна:

— Аха.

След това се върна на темата за своята Алма матер:

— Прекарах шест години в „Ла Сал“ и се научих да уважавам военната организация, йерархията на командване и всички тези неща. Това ми помогна по-късно в бизнеса.

— Сигурно е така — съгласих се аз. — Аз бях офицер в армията и досега се улавям, че прилагам в бизнеса и живота си някои неща, които съм научил при военните.

— Аха. Значи разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам.

И ето ме мен в един почти приятелски разговор с главата на най-влиятелната нюйоркска престъпна фамилия да си говорим за храна, деца и училищните дни. Разговорът вървеше свободно въпреки намеците ми за бизнеса, с който се занимава, и трябва да призная, че този тип съвсем не беше мазен или глупав, нито пък имаше вид на главорез. И ако някой бе записал разговора ни на касета и я бе пуснал на предварителния съд или на някой коктейл, хората щяха да започнат да се прозяват. Но за какво ли пък си представях, че ще ми говори? За убийства и търговия с наркотици ли?

„Има някаква вероятност, помислих си аз, този човек да не иска нищо повече от това да бъде добър съсед.“ Но като юрист гледах скептично на тази възможност и като изтъкнат член на обществото бях нащрек. Знаех, че нищо добро няма да излезе от това, но въпреки всичко не исках да прекратя разговора. Да, Емили, злото наистина е съблазнително. Сега, като се връщам към всичко това, не мога да кажа, че не съм знаел или че не съм бил предупреден.

— И религиозното обучение ли в „Ла Сал“ е оставило у вас такива трайни впечатления като военното? — попитах аз.

Той помисли малко и отговори:

— Аха. Косите ми настръхват, като си помисля за ада.

Спомних си за Дева Мария в края на изкуственото му езеро.

— Е — казах, — това е някакво начало.

Той кимна и заоглежда кабинета ми, като се спираше поотделно на дървената облицовка, гравюрите с ловни сцени, кожената мебел, месинговите украшения и вероятно си мислеше за тях „уаспски боклук“ или нещо подобно.

— Това е стара адвокатска фирма — каза той.

— Да.

Реших, че е стигал до това заключение, гледайки старите мебели, но бях подценил интереса му към мен, защото той добави:

— Поразпитах наоколо. Моят адвокат веднага позна името.

— Разбирам.

Хрумна ми странната мисъл, че сигурно ще ми предложи да купи това място, и реших, че два милиона е разумна цена.

— Както и да е — каза той. — Ето за какво съм дошъл. Искам да купя един търговски имот на „Глен Коув Роуд“ и ми е необходим адвокат, който да ме представлява при подписването на договора и прехвърлянето на собствеността.

— Сега по работа ли говорим?

— Да, засечете времето, господин адвокат.

Замислих се за момент и казах:

— Току-що споменахте, че имате адвокат.

— Да. Този, който знаеше за фирмата ви.

— И защо не се обърнете към него за тази сделка?

— Той е в Бруклин.

— Пратете му пари за такси.

Белароса се усмихна:

— Вие може би го познавате — Джак Уейнстейн.

— О! — Мистър Уейнстейн е това, което се нарича адвокат на тълпата, дребна знаменитост в Америка от втората половина на двайсети век. — Той не може ли да се справи с прехвърляне на недвижимо имущество?

— Не. Знаете ли, той е един хитър евреин, но недвижимите имоти не са в неговата специалност.

— А какво — попитах саркастично — е в неговата специалност?

— Малко от това, малко от онова. Но не и недвижимите имоти. За делата си на Лонг Айлънд искам човек от Лонг Айланд, като вас. Някой, който знае как се работи с хората тук. Мисля, че познавате всички необходими хора, мистър Сатър — добави той.

„А вие, мистър Белароса, помислих си аз, познавате всички ненужни хора.“

— Безспорно имате фирма, която представлява търговските ви интереси — казах аз.

— Да. Имам цяла адвокатска фирма в града. „Белъми, Шиф & Ландърс“.

— Не извършиха ли те купуването на Алхамбра?

— Аха. Проверихте ли?

— Това е обществено достояние. И защо не използвате тях?

— Казах ви, за тукашния си бизнес искам местна фирма.

Спомних си разговора, който имах с Лестър Ремсън за имота на Лодърбах, и казах на Белароса:

— Клиентелата ми е твърде ограничена, мистър Белароса, и, да ви кажа откровено, моите клиенти вярват в поговорката „Кажи ми един адвокат с кого дружи, за да ти кажа какъв е“31.

— Която означава какво?

— Означава, че вероятно ще загубя част от клиентите си, ако приема вас за клиент.

Не изглеждаше обиден, само като че ли се съмняваше дали знам какво говоря.

— Мистър Сатър — каза той с подчертана твърдост, — „Белъми, Шиф & Ландърс“ е много почтена фирма. Знаете ли?

— Да.

— Те нямат проблеми с моя бизнес.

— Това не е нюйоркското сити. Тук нещата са различни.

— Нима? Не ми изглежда така.

— Е, току-що видяхте, че е така.

— Вижте, мистър Сатър, вие имате кантора в Манхатън, нали? Извършете сделката оттам.

— Не мога да направя това.

— Защо?

— Казах ви, клиентите ми… не, всъщност аз самият не искам да ви представлявам и вие знаете защо.

И двамата замълчахме за момент, докато през главата ми преминаваха все неприятни неща. По принцип не е добра политика да спориш с въоръжени хора и се надявах, че с това сме приключили. Но Франк Белароса не беше свикнал да приема отказа за отговор. И в това отношение не се различаваше особено от повечето американски бизнесмени. Той знаеше какво иска и искаше да постигне положителен отговор, а аз исках да остана на отрицателния.

Той метна крак върху крак и прехапа долната си устна, потънал в мисли. Най-сетне рече:

— Нека да ви обясня за какво става въпрос и ако тогава решите да откажете, ще си стиснем ръцете и ще останем приятели.

Не си спомнях момента, в който бяхме станали приятели, и ми беше неприятно да науча, че е имало такъв. Също така не исках да чуя за какво става въпрос, но вече откровеността ми щеше да прозвучи оскърбително. В такива ситуации обикновено съм много податлив, но по някакъв странен начин Франк Белароса сам ме накара да променя стила си. По-точно, обвинявах го, че частично бе виновен за скарването ми със Сюзън, макар че той, разбира се, не знаеше за това. От това скарване последваха едно след друго останалите събития, които доведоха до новия Джон Сатър. Ура! И макар че сега можех да оценя достойнствата на човек като Франк Белароса, аз нямаше да работя за него. Дори ми се стори по-лесно да му намекна да си тръгва. Казах:

— Мога да ви препоръчам една фирма в Глен Коув, която вероятно ще ви свърши работа.

— Окей. Но първо искам вашето мнение за тази сделка. Просто ме посъветвайте като съсед. Без официално споразумение или някакви документи и не ми искайте такса. — Той се усмихна. — Ще купя стария автосалон на „Американ Мотърс“ на „Глен Коув Роуд“. Знаете ли го?

— Да.

— Чудесен имот. Ще стане за нещо. Може би търговска агенция на „Субару“. Или на „Тойота“. На една или друга японска компания. Мислите ли, че ще бъде добре?

Противно на убежденията си му казах какво мисля:

— Аз лично не купувам японски коли, а същото се отнася и за повечето хора, които познавам тук.

— Така ли? Радвам се, че попитах. Нали разбирате какво имам предвид? Вие познавате района, а и сте откровен. Всеки друг би видял само доларите.

— Може би. Ще ви дам още един безплатен съвет, мистър Белароса, — не може просто да купите дадена собственост и да решите за какви коли да откриете търговска агенция там. Тези агенции са под строг контрол, има редица териториални и други изисквания, с които може да не успеете да се справите. Трябва да знаете това.

— Значи вие ме питате дали знам за териториалните изисквания? — Той се разсмя. — Както и да е, мога да открия търговска агенция на която компания искам.

— Така ли?

— Така.

Трябва да запозная мистър Белароса с Лестър, но вероятно няма да си допаднат или няма да си имат доверие един на друг. Имаха обаче нещо общо: и двамата искаха да те накарат да повярваш, че това, което искат от теб, останалите го вършат непрестанно. Аз искрено вярвам, че в тази страна действителната корупция не е толкова голяма, колкото схващането за нея, и точно това схващане използват хора като Франк Белароса, за да покваряват и в крайна сметка да подкупват бизнесмените, адвокатите, полицията, съдиите и политиците. Но аз нямаше да се продам.

— Предлагам шест милиона за земята и постройката — продължи той. — Вие познавате мястото. Струва ли толкова?

— Не знам какъв е пазарът сега — казах аз, — но имам чувството, че вие вече сте сключили сделката и ви е необходим адвокат само за прехвърляне на собствеността.

— И да, и не. Винаги има място за преговори, нали? Собствениците бяха получили някои по-добри предложения, но за мен това е най-изгодното предложение и трябва да им покажа, че това, което е най-изгодно за мен, е най-изгодно и за тях.

— Това е нов подход в бизнеса.

— Н-не. Аз винаги постъпвам така.

Изучавах лицето на Белароса, той ми се усмихна и след това каза:

— Не искам да изиграя собственика, но не искам и да бъда изигран. Значи, да речем, че шест е справедливо. И какво ще получите вие? Един процент? Това са шейсет хиляди, мистър Сатър, само за няколко дни работа.

Това си беше истина. Но доста истини се разкриха през последните няколко седмици. Да откраднеш десет милиона от една старица беше незаконно и непочтено. Да спечелиш шейсет хиляди долара законно от някакъв мошеник беше на границата.

— Мисля, че се разбрахме, че ви давам безплатен съвет като на съсед — казах аз.

— Разбрахме се също, че ще ме изслушате за какво става въпрос.

— Изслушах ви. Разкажете ми как можете да откриете търговска агенция за коли на която компания поискате.

Той махна с ръка, показвайки ми, че не трябва да се притеснявам за такива дребни неща и каза:

— Няма никакви проблеми, що се отнася до недвижимия имот в тази сделка. Всичко е почтено. Може да ми вярвате.

— Окей, вярвам ви. — Наведох се към него. — Но може би източникът на парите за тази сделка не е толкова почтен.

Той ме погледна и разбрах, че малко съм прекалил.

— Оставете тези грижи на правителството — отвърна хладно той.

Не можех да оспорвам такова изявление, защото едва вчера бях изтъкнал подобен аргумент на мистър Манкузо. Станах.

— Високо оценявам това, че ми се доверихте, мистър Белароса, но ще ви посъветвам да използвате услугите на „Купър и Стайлс“ в Глен Коув. Те няма да имат никакви проблеми със сделката или с цената на услугата.

Белароса също стана и си взе мушамата и шапката.

— Попрочетох някои неща за почвите тук — каза той без никаква връзка. — Има ледникови наноси, както бяхте ми казали.

— Добре.

— Насадих малко лози. Конкордско десертно грозде. В книгата пише, че тук виреело добре.

— Правилно пише в книгата.

— Но искам да имам и винени сортове. Някой тук отглежда ли грозде за вино?

— Повече на изток. Но „Банфи Витнърс“ в Олд Бруквил преуспяват с шардоне. Трябва да говорите с тях.

— Аха? Нали разбирате какво имам предвид? — Той потупа с пръст по челото си. — Умен мъж сте вие, мистър Сатър. Знаех си. Никакви японски коли, грозде шардоне.

— И никаква такса.

— Ще ви дам едно кашонче от първото си вино.

— Благодаря ви, мистър Белароса. Само не продавайте каквото и да е вино, без да сте му платили данъка.

— Разбира се. Какво ще кажете за „Саабс“?

— Добър избор.

— А „Casa Bianca“? Бял дом. Вместо Алхамбра.

— Малко банално. Звучи като пицария. Помислете още малко върху това.

Той се усмихна.

— Поздравете мисис Сатър.

— Разбира се. И много поздрави на жена ви, надявам се, че вече се е успокоила.

— Да, знаете какви са жените. Ще поговорите с нея, нали?

Отворих вратата на мистър Белароса и си стиснахме ръцете. Той си тръгна с две думи за довиждане:

— До скоро.

Затворих вратата след него.

— Аха.

Отидох до прозореца и го наблюдавах как прекосява „Бърч Хил Роуд“ в дъжда.

В Лоукаст Вели не живее само едра буржоазия, има и от другото съсловие. И когато бях на тринайсет години, преди да отида да уча в „Свети Пол“, имах възможността да познавам няколко хулигани. Най-странното беше, както си спомням, че много от тях смятаха, че ставам за мухльо. Един от тях, Джими Курсио, убиец стажант, ако някога въобще е имало такъв, имаше навика да се ръкува с мен винаги, когато ме срещне. Това малко чудовище беше неудържимо в приятелските си чувства и веднъж, сега си спомням, стоеше в двора на училището, заобиколен от копоите и пехотинците си, и докато минавах покрай тях, той почука с пръст то челото си и им каза:

— Е това е умно момче.

Наблюдавах как Франк Белароса приближаваше към кадилака си и с изненада видях един шофьор — може би трябва да кажа телохранител, — който изскочи от колата и му отвори задната врата.

В наши дни един Вандербилт или Рузвелт може сам да си кара колата, но не и дон Белароса или такива като него.

Отвърнах се от прозореца, отидох при огъня и го разрових. Аз наистина съм умно момче. А Франк Белароса, все повече се убеждавах в това, бе по-умен, отколкото си мислех. Трябваше да се досетя, че в неговия бранш глупаците не отиваха толкова далеч и не живееха толкова дълго.

„Сделката с недвижимия имот, помислих си аз, може и да беше истинска, но беше също и уловка.“ Знаех това и той знаеше, че го знам. И двамата сме умни типове. Но защо е избрал мен?

Е, ако се размислите върху това, както той очевидно бе направил, ще видите, че имаше доста голям практически смисъл. Искам да кажа, каква комбина бихме били: с моите светски маниери и неговото огромно влияние, с моята честност и неговата безскрупулност, с моето умение да боравя с пари и неговото умение да ги краде, с моята юридическа диплома и с неговия пистолет.

Заслужаваше си да се помисли върху това, нали?

12.

Обикалях голямата стара къща на „Бърч Хил Роуд“ цял ден, като пренебрегвах звъна на телефона, наблюдавах дъжда и дори свърших малко работа.

Освен пощальона никой друг не се отби в кантората и аз съвсем неоснователно се ядосах, че служителите ми са приели на сериозно тази измислена от мен ваканция. Бих написал на персонала една злъчна забележка, но не мога да пиша на машина.

Около пет следобед звънна факсът и аз отидох да го видя от чисто любопитство. От него изпълзя един лист от тази ужасна хартия, върху който прочетох написана на ръка бележка:

Гледах бележката няколко секунди, след което надрасках един отговор с променен почерк и го изпратих по факса вкъщи:

Джереми Райт е един от младшите сътрудници тук. Бях доволен, че Сюзън се обади, макар че не на мен трябваше да се прощава. Не аз се бях търкалял в сеното с двама колежани и не аз смятах, че Франк Белароса е красив. Подразни ме също, че пуска бележка с такова съдържание по факса. Но наистина се радвах, че си е възвърнала чувството за хумор, което напоследък забележимо й липсваше, освен ако не броим смеха в плевника.

Тъкмо щях да се отдалеча от факса, когато той отново звънна и се появи друго съобщение:

Предположих, разбира се, че Сюзън е разпознала почерка ми. Отговорих:

На връщане към къщи забелязах, че небето бързо се прояснява и само тънки нишки от тъмни перести облаци плуваха по слънчевата синева, докато южнякът връщаше топлото време. Лонг Айлънд не е широка територия, но времето по атлантическата му страна може да бъде много различно от това при пролива, а Ийст Енд си имаше специфични атмосферни условия. Във времето тук често настъпват резки промени, което прави живота и плаването с яхта интересни.

Минах с мустанга през портите на Станхоуп и махнах на Джордж, който беше се качил на една стълба и подрязваше ниските клони на един бук.

Отправяйки се към къщи, се опитах да си създам подходящо следвоенно и предкоитусно настроение.

Сюзън отвори вратата съвършено гола и извика:

— Джери! — След това, сложи едната си ръка на устата, а другата на срамната си област. — О!…

— Много забавно.

Вечерята беше наистина студена салата, бяло вино и полузамразени скариди. Сюзън така и не се привърза към готвенето, но не я обвинявам. Дори е учудващо, че знае как се включва фурната, при положение че до двайсетата си година не беше виждала кухнята в приземния етаж на Станхоуп Хол. Но тя сервира вечерята гола, така че от какво мога да се оплаквам?

Сюзън седна в скута ми на масата за вечеря, даваше ми замразените скариди с ръка, наливаше вино в устата ми и леко бършеше лицето ми със салфетка. Тя почти не говореше, а и аз също, но имах чувството, че всичко е наред. Изключително приятно е да ядеш с гола жена в скута си, особено ако храната не е много добра.

— Е — казах аз, — привършихме със студената вечеря. Какво има за десерт?

— Мен.

— Правилно.

Станах, като я понесох на ръце. Тя поклати глава:

— Не тук. Искам тази вечер да се любим на плажа.

Някои жени си сменят партньорите за разнообразие; Сюзън обича да сменя декорите и костюмите.

— Звучи чудесно — казах аз, макар че в интерес на истината бих предпочел да е в легло и да е през следващите две минути.

Както и да е, Сюзън се облече и се качихме в ягуара. Докато карах, смъкнах покрива назад и пролетният въздух нахлу в колата. Наближаваше онова лениво време на деня — здрача, когато дългите сенки карат познатия свят да изглежда различен.

— Искаш ли да отидем на плажа сега? — попитах аз.

— Не. Като се стъмни.

— Карах главно на юг и на запад към залязващото слънце през живописна местност с вериги от хълмове, сенчести пътеки, ливади, езера и гористи долини.

Опитах се да подредя събитията от последните няколко седмици, които ме бяха навели на по-общите мисли за моя живот и света около мен.

Тук, на по-малко от час път с кола от Манхатън, все още съществува тази велика ивица земя покрай северното крайбрежие на Лонг Айлънд, която е почти непозната на жителите на предградията и нюйоркското сити. На пръв поглед тази земя изглежда замръзнала във времето, като че ли часовниците бяха спрели при последния звън на 29 октомври 1929 година.

На север тази полумитична земя, Златният бряг, граничи със заливите и плажовете на пролива Лонг Айлънд, а на юг с образуваните след войната жилищни райони в полето на Хемпстед: кварталите на Левитаун, типовите жилища, убийствените „евтини домове“, построявани по десет-петнайсет хиляди наведнъж там, където някога са били прочутите картофени полети на Ланг Айлънд, реализация на следвоенното обещание за „домове, подходящи за герои“.

Но тук, на Златния бряг, този процес настъпваше по-бавно. Огромните имения не са картофени полета и им трябваше малко повече време, за да умрат.

Обърнах се към Сюзън:

— Интересният мистър Белароса се отби в кантората ми днес.

— Нима?

Тя не се залови за думата „интересен“. Жените рядко се хващат на въдицата, когато темата е ревност. Те просто избягват въпроса или те гледат като че ли си луд.

Карах мълчаливо. Небето се беше прояснило съвсем и слънчевата светлина проблясваше по мокрите дървета и пътища.

Трябва да знаете, че Златният бряг не е само северната брегова ивица на окръг Насау в Лонг Айлънд, а според местните разбирания включва и тези ниски хълмове, които се простират на пет-десет мили във вътрешността на острова към полетата. Тези хълмове са се образували при оттеглянето на последния ледник от ледниковия период и са всъщност неговата последна морена. Ще обясня това на мистър Белароса тия дни. Във всеки случай, когато индианците от каменната ера се върнали, те намерили тук едно прекрасно късче недвижим имот, който изобилствал с нови растения, дивеч, водни птици и невероятни черупчести животни. Сега почти всички местни американци са изчезнали и броят им сигурно се равнява на броя на останалите собственици на имения.

Най-накрая любопитството надделя у Сюзън и тя попита:

— Този път какво ти донесе? Козе сирене ли?

— Не. Искаше да го представлявам в една сделка с недвижим имот.

— Сериозно? — Това, изглежда, й се стори забавно. — И ти направи предложение, на което не можеше да откажеш?

Усмихнах се, въпреки че не исках, и отговорих:

— Нещо такова. Само че аз отказах.

— Това ядоса ли го?

— Не мога да кажа със сигурност. — После добавих: — Изглеждаше законна сделка, но с тези хора човек никога не знае.

— Не мисля, че би поискал от теб нещо незаконно, Джон.

— Има бяло и черно, а помежду им има стотици нюанси на сивото. — Обясних й накратко сделката и добавих: — Белароса каза, че за него това е най-изгодното предложение, и трябва да покаже на собствениците, че което е най-изгодно за него, е най-изгодно и за тях. Звучи ми малко от позиция на силата.

— Може би си прекалено чувствителен към тази ситуация?

— Може би, но и да оставим сделката настрана, трябва да си пазя репутацията.

— Прав си.

— За договора и прехвърлянето на имота щях да получа около шейсет хиляди долара. — Погледнах я.

— Парите са без значение.

Е, ако се случи името ви да е Станхоуп, тогава това е вярно. И това е може би единственият лукс на богатите, за който им завиждам: луксът да отхвърлят покварени пари, без да съжаляват за това. Аз също си позволявам този лукс, макар че не съм богат. Може би това помага, за да имам съпруга, която е.

Мислех да разкажа на Сюзън за великденската си сутрин в Алхамбра, но в ретроспекция целият този инцидент ми изглеждаше малко глупав. Особено дето изръмжах на оная жена. Държах обаче Сюзън да знае за мистър Манкузо.

— Алхамбра е под наблюдението на ФБР — казах аз.

— Така ли? Откъде знаеш?

Обясних й, че докато съм карал из околността, случайно съм видял един великденски заек и двама глупаци на пост при портите на Алхамбра. Сюзън сметна това за забавно.

— Така че — казах аз — поспрях там за около минута, а този човек, Манкузо, дойде при мен и ми показа картата си на агент от ФБР.

Не споменах, че съм се двоумил дали да отида на великденското събиране на мистър Белароса.

— Какво ти каза този човек?

Разказах й накратко разговора си с мистър Манкузо, докато минавахме покрай клуба „Пайпинг Рок“. Денят вече се беше разведрил и по отношение на времето, а и иначе и във въздуха се носеше онова свежо ухание, което настъпва след пролетен дъжд.

Сюзън изглеждаше заинтригувана от разказа ми, но аз устоях на изкушението да го поразкрася малко, за да е по-занимателен, и го завърших с думите:

— Манкузо знаеше какво е capozella.

Тя се разсмя.

Насочих вниманието си отново към пътя и пейзажа наоколо. Недалеч оттук има една огромна скала, разцепена по средата, като двете половини обгръщат висок дъб, което е характерно за индианските гробища. На скалата са издълбани следните думи:

Скалата се намира в двора на Ционската епископална цръква, а в основата на дъба е поставена метална плочка с надпис „Защитено“.

Значи след като са живели в продължение на хиляди години по тези места, това е всичко което е останало от матинеките, пометени за няколко десетилетия от едно историческо събитие, на което не са могли нито да устоят, нито да разберат. Дошли колонизаторите, холандците и англичаните — моите прадеди и оставили следите си върху картите и пейзажа, като построявали и именували селища и пътища, преименували езера, потоци и хълмове, макар че понякога са запазвали и древните индиански имена.

Но днес по ирония на съдбата тези имена на местности рядко събуждат асоциации за индианците или колонизаторите, а са непоправимо свързани с онзи кратък период от петдесет години, наречен Златният век. Така че, ако кажете на някой жител на Лонг Айлънд „Латингтаун“ или „Матинекок“, той веднага ще си помисли за милионери и имения, а по-точно, вероятно за бурния период на двайсетте години, за финансовата френезия през Златния век и за Златния бряг.

— За какво мислиш? — попита Сюзън.

— За миналото, за това, което вероятно е било, и се чудех дали щеше да ми хареса да живея в огромна представителна къща. На теб харесваше ли ти?

Тя сви рамене.

Сюзън и брат й Питър, заедно с майка й и баща й, живееха в Станхоуп Хол, докато бяха живи баба й и дядо й. Доста поколения могат да живеят удобно в една къща, ако тя има петдесет стаи и точно толкова слуги.

След като починаха бабата и дядото на Сюзън, и двамата в средата на седемдесетте години, наследственият данък, който съществуваше тогава, на практика затвори Станхоуп Хол като пълноценно имение, макар че родителите на Сюзън продължиха да живеят там — до момента, в който цената на горивото за отопление се повиши четири пъти и те заминаха да живеят при по-топъл климат. Попитах отново:

— Харесваше ли ти?

— Не знам. Аз познавах само този живот. Мислех, че всички живеят така… а като поотраснах, разбрах, че не всички имат коне, прислужници, градинари, бавачка. — Тя се разсмя. — Звучи глупаво. — Замисли се за малко. — Но, без да звучи като психо глупости, бих искала да бях прекарвала повече време с родителите си.

Не отговорих. Аз бях прекарал достатъчно време с родителите й, Уилям и Шарлот, докато изпълняваха ролите на господар и господарка на Станхоуп Хол. Дядото и бабата на Сюзън — Август и Беатрис — бяха живи, когато се оженихме и се нанесохме да живеем в сватбения подарък на Сюзън, записан само на нейно име, както вече отбелязах. Тогава те вече бяха възрастни, но ми се струваха свестни хора, които са загрижени за благополучието на чезнещия си персонал, но които така и не успяха да се погрижат добре за чезнещите си пари.

Веднъж попитах Сюзън, може би нетактично, откъде са дошли първите пари на Станхоуп. И тя ми отговори, мисля, че искрено:

— Не знам. Никой, доколкото ми е известно, не е направил нищо за тях. Те просто съществуваха, на хартия, в едни огромни регистрационни книги, които баща ми държеше заключени в кабинета си.

Сюзън е малко невежа по отношение на парите, както и много от хората като нея. Вероятно определението за стари пари е пари, за чийто произход, местонахождение и количество не се знае почти нищо. Но от 1929 година насам, през Голямата депресия, войната и деветдесетпроцентовите данъци през четирийсетте и петдесетте години, тази хартия все повече е намалявала и в крайна сметка е изчезнала така мистериозно, както се е била появила.

Сюзън, както посочих, не е бедна, макар че не знам истинския размер на богатството й. Но не е и така баснословно богата, както са били баба й и дядо й.

— Какво ще кажеш за това — попитах я аз, — че човек като Белароса може да бъде незаконен милионер, докато повечето от парите на Станхоуп са изгубени чрез законни данъци?

Тя сви рамене.

— Дядо ми често казваше: „Защо да не дам половината от парите си на американския народ? Всичките съм ги взел от него.“

Усмихнах се.

— Много прогресивно.

От друга страна, някои от богатите боравеха с активите и данъците си много по-внимателно, отколкото семейство Станхоуп, и все още са богати, макар и да не го демонстрират. Други от богатите семейства тук, като например Астор, Морган, Грейс, Уулуърт, Вандербилт, Гест, Уитни и т.н., са така невероятно потънали в пари, че нищо по-малко от революция не би могло да ощети сериозно състоянието им.

— Някога чувствала ли си, че са те измамили? — попитах аз. — Искам да кажа, ако си се била родила, да речем, преди осемдесет години, си щяла да живееш като господарка.

— Какъв смисъл има да мисля за това? Никой от хората, които познавам и които са в моето положение, не мисли по този начин.

Вярно е, че Сюзън не говори много за живота в Станхоуп Хол. Тези хора смятат, че да се говори с аутсайдери за живота в именията, е проява на лошо възпитание, а дори съпрузите могат да бъдат аутсайдери, ако никога не са притежавали някакво имение. Понякога обаче можеш да накараш богатите и тези, които са били богати, да говорят за тези неща, стига само да не сметнат, че ще ги оценяваш или че ще си водиш бележки за пресата.

— Имаше ли коняр за конете и момче да чисти конюшните? — позаинтересувах се аз.

— Да.

Това „да“ прозвуча като „Разбира се, идиот такъв. Да не мислиш, че аз съм ринала боклука в конюшните?“ Тогава попитах:

— Баба ти и дядо ти общуваха ли с много хора? Забавляваха ли се?

Тя кимна й отвърна:

— Имаше няколко събирания. — След това се разпусна още малко: — Дядо ми канеше за Коледа около сто души и те всички танцуваха в балната зала. А през лятото имаше едно-две празненства на открито — на терасата или в шатри.

После добави:

— По-възрастните понякога се събираха в библиотеката и разглеждаха семейни албуми.

Известно време пътувахме мълчаливо. Едва ли щях да измъкна нещо повече от Сюзън.

Джордж Алърд е по-добър източник на информация, когато реша да понауча нещичко за стария Златен бряг. Разказите на Джордж са повечето анекдотни, като например оня за мисис Холоуей, която отглеждала шимпанзета във всекидневната на Фокслънд, имението й в Олд Уестбъри. От Джордж може да добиете представа какъв е бил животът между двете световни войни, докато разказите на Сюзън са най-вече детски спомени от едно време, когато „купонът“ отдавна е бил свършил. От време на време Джордж ми разказва по някоя история за Сюзън, когато е била дете. Той гледа на тези истории като на нещо забавно, а аз — като на ключ към личността на жена ми.

Сюзън, по думите на всички, е била една преждевременно развита малка мръсница, която всеки смятал за умна и хубава. Това не се е променило много, само дето екстровертната млада жена, с която някога се запознах, бе станала през годините изключително меланхолична и вглъбена в себе си. Тя живее все повече в собствения си свят, докато светът около нея се стеснява. Не бих я нарекъл нещастна, по-скоро е човек, който се опитва да реши дали си заслужава усилието да бъдеш нещастен. От друга страна, тя не е нещастна с мен и мисля, че сме подходящи един за друг.

Що се отнася до сегашния ни начин на живот, подобно на много други хора тук, ние се наслаждаваме на хубавия живот, макар че, както казах, живеем сред руините на един свят, който някога беше много по-богат. Трябва да посоча, че Сюзън може да си позволи да наеме повече хора, които да ни помагат — градинари, домашни прислужници и дори коняр (за предпочитане някой стар господин), но по взаимно негласно споразумение живеем най-вече от моите приходи, които, макар и твърде високи според повечето американски стандарти, не позволяват да си наемем прислуга, която да живее в дома ни в тази изключително скъпа част на света. Сюзън не се мръщи за това, че се налага да върши някои дребни работи в къщата и градината, а и аз не страдам от комплекси, че не мога да се преместя в Станхоуп Хол и да наема петдесет слуги.

— На кой плаж искаш да се любим? — попита ме Сюзън.

— На който няма остри миди. Веднъж имах сериозни проблеми с тях.

— Така ли, кога? Трябва да е било преди аз да се появя, защото не се спомням подобно нещо. Как се казваше тя?

— Джени.

— Не Джени Тилмън, нали?

— Не.

— Ще трябва да ми разкажеш за това после.

— Добре.

В стремежа си да останем верни един на друг в рамките на двайсетгодишен брак, със Сюзън освен че разиграваме историческите си романи, понякога като част от увертюрата си разказваме за някой предбрачен любовник. Четох веднъж в някаква книга, че в това няма нищо нередно и е добре за раздвижване на хормоните, но след това, когато двамата партньори лежат един до друг, единият обикновено се чувства потиснат, а другият съжалява, че е бил толкова образен в разказа си. Е, ако си играеш с огъня, за да се стоплиш, може и да се опариш.

— Какво прави днес? — попитах аз.

— Посадих онези зеленчуци, които, как му беше името, ни даде.

Тя се разсмя.

— В дъжда?

— Не обичат ли дъжд? Посадих ги на една от старите тераси за цветя пред Станхоуп Хол.

Старият Сайръс Станхоуп, а също и Макким, Мийд и Уайт сигурно вече се обръщаха в гробовете си.

Отбих се по някакъв немаркиран път, по който, струва ми се, досега не бях минавал. Твърде много от пътищата по северното крайбрежие са немаркирани — някои казват, че е нарочно — и като че ли не водят доникъде и често наистина е така.

Една съвременна карта на тази област няма да ви покаже къде са разположени големите имения; за Златния бряг не съществува версия на холивудската карта на звездите32, но някога наистина имаше карти, разпространявани по частен път, в които бяха отбелязани именията и имената на собствениците им. Тези карти бяха предназначени за дворянството, в случай че нечий иконом връчи на господаря си покана с горе-долу следното съдържание: „Мистър й мисис Уилям Холоуей ще се радват да ги удостоите с присъствието си за вечеря във Фокслънд на 17 май от 20 часа.“

Аз имам една от тези стари карти, която е от 1928 година, и на нея са отбелязани всички имения, големи и малки, както и имената на собствениците им. Обърнах се към Сюзън:

Ти не познаваш първите собственици на Алхамбра, нали? Семейство Дилуърд.

— Не, но те бяха приятели на баба и дядо. Мистър Дилуърд бе убит през Втората световна война. Мисля, че си спомням мисис Дилуърд, но не съм сигурна. Но помня, когато семейство Вандербилт живееха там през петдесетте години.

Имах чувството, че огромният клан Вандербилт бе построил или купил половината къщи на Златния бряг по едно или друго време, давайки възможност на посредниците да казват за всяка от големите къщи с петдесет процента сигурност: „Вандербилт са живели тук.“

— След това го купиха семейство Барет, нали? — попитах аз.

— Да. Кати Барет беше най-добрата ми приятелка. Но банката или данъчните служби им отнеха къщата през 1966 — годината, в която отидох да уча в колеж. Те бяха последните собственици преди… ти знаеш кой.

Кимнах, след това се обърнах към лейди Станхоуп язвително:

— Дядо ми ми каза веднъж, че идването на милионерите на Лонг Айлънд не било посрещнато много благосклонно от хората, които са живеели тук от векове. Старите семейства на Лонг Айлънд, такива като моето, смятали тези нови хора, в това число и семейство Станхоуп, за тъпи, безнравствени и суетни.

И се усмихнах.

Сюзън се разсмя:

— Нима семействата Сатър и Уитмън са презирали семейство Станхоуп?

— Разбира се, че са го презирали.

— Мисля, че си по-голям сноб и от мен.

— Само с богатите. С масите се държа много демократично.

— Разбира се. И тъй, как ще се отнасяме към мистър Белароса? Като към тъп, безскрупулен натрапник или като към преуспял американец?

— Все още не съм решил.

— Тогава нека ти помогна, Джон. Ти си точно толкова доволен, колкото и аз, че Алхамбра няма да се превърне в сто малки фермички, което е доста егоистично, но разбираемо. От друга страна, би предпочел да имаш за съсед някой, чиито престъпления не са така тясно свързани с богатството му.

— Има хора на този свят, които печелят парите си честно.

— Знам, че има. И живеят в Левитаун.

— Много си цинична.

Сюзън смени темата:

— Каролин и Едуард се обадиха днес.

— Как са те? — попитах аз.

— Добре. Казаха, че сме им липсвали на Великден.

— Без тях беше различно — казах аз.

— Тази година Великден безспорно беше различен — отбеляза Сюзън.

Не обърнах внимание на това. Що се отнася до децата ми, Каролин е първокурсничка в Йейл, моята Алма матер, и все още не мога да свикна с факта, че в Йейл вече приемат момичета. Преди това Каролин ходеше в „Свети Пол“, също моята Алма матер, и това е още по-трудно да си го представя. Но светът се променя и в него жените се чувстват вероятно малко по-добре. Едуард е в горните курсове в „Свети Пол“, което допада на мъжкото ми самолюбие, но го приеха в училището, където е учила Сюзън — „Сара Лорънс“. Доволен съм, че децата ми избраха училищата на родителите си, но ми е непонятно как стана така, че в Йейл е дъщеря ми, а в „Сара Лорънс“ — синът ми. В случая с Каролин, мисля, че тя държи на престижното име и перспективите, които дава училището. Докато мотивите на Едуард, опасявам се, са малко по-низки: той просто иска да спи с момичета. Мисля, че и двамата ще успеят.

— Когато ходех на училище — казах аз, — всяка ваканция се връщах вкъщи.

— Аз също, освен веднъж, когато не се прибрах за Деня на благодарността, но това не е за разправяне. — Тя се разсмя и после добави сериозно: — Сега децата растат по-бързо, Джон. Наистина. Аз например живеех така затворено, че, съвсем честно, не знаех нищо за секс, пари и пътувания, преди да замина да уча в колежа. Но това също не е хубаво.

— Сигурно не е.

Сюзън всъщност е ходила в едно местно първоначално училище, „Френдс Академи“, тук, в Лоукаст Вели, което е старо и престижно учебно заведение, ръководено от квакери. Живеела вкъщи и ходела на училище с кола с шофьор. Много от богатите хора тук предпочитат да изпращат децата си във „Френдс“, надявайки се, предполагам, че при строгата атмосфера там наследниците им ще се научат да се наслаждават на дребни удоволствия, в случай че пазарът фалира отново. В действителност ние всички се опитваме да възпитаме децата си, като че ли нашият опит от миналото е от значение за тяхното бъдеще, но всъщност рядко е така. Във всеки случай се радвам, че Сюзън се е учила на суровост всеки ден между 9 и 15 часа, докато е ходела на училище. Това може и да свърши работа.

— Майка ти се обади — каза тя. — Върнали са се в Саутхамптън.

Родителите ми не са от типа хора, които ще се обадят само за да съобщят за преместванията си. Веднъж бяха отишли на екскурзия в Европа, за която аз разбрах едва месеци след това. Явно имаше още нещо в това телефонно обаждане.

— Полюбопитства за поведението ти на Великден — добави Сюзън. — Казах й, че просто изживяваш няколко тежки дни.

Изсумтях неопределено. Майка ми, Хариет, е доста студена, но забележителна жена, с доста свободни разбирания за времето си. Тя е професор по социология в близкия „С. У. Пуст Колидж“, който някога беше имение, собственост на прочутото със зърнените си храни семейство Поуст. Този колеж винаги е бил малко консервативен, набирайки студентите си главно от околността, и през петдесетте години Хариет си имаше доста неприятности поради радикалните си възгледи.

Не беше необходимо да работи, разбира се, тъй като финансово баща ми беше добре, а и някои хора в „Поуст“ биха предпочели тя да не работи. Но до към 1960 година светът се издигна до нивото на Хариет и тя зае полагащото й се място, като стана при това един от училищните герои на новата култура.

Спомням си я по времето, когато се връщах вкъщи от „Свети Пол“ и Йейл, да обикаля насам-натам из района със своя бийтъл, за да организира това или онова. Баща ми беше достатъчно либерален, за да одобрява това поведение, но и достатъчно съпруг, за да се дразни от него.

Времето обаче не спира и Хариет Уитмън Сатър остаря. И вече не одобрява четирибуквените думи33, свободния секс, наркотиците и синовете, които ходят небръснати и без вратовръзка на Великден. А това е същата дама, която беше доволна, когато мъжките училища се нашариха с женско присъствие.

Сюзън и майка ми се разбират въпреки социалните и икономическите различия помежду им. И имат много повече общи неща, отколкото предполагат.

Отново настъпи приятна тишина и аз отново насочих вниманието си към пейзажа. Струваше ми се, че ако някой пътешественик остави картата и просто гледа през прозореца си, докато кара по тези извънградски пътища, не би могъл да сбърка това място с някое от затънтените краища на запад от Хъдсън и по някакъв социален инстинкт ще разбере, че е навлязъл в един огромен частен резерват за богатство.

И докато колата на този пътешественик лети по завоите на тези заградените от дървета пътища, той ще види образци на испанската архитектура, като например Алхамбра, полудървени феодални имения в стила на Тюдорите, френски замъци и дори едно произведение на изящните изкуства от бял гранит, като например палата Станхоуп Хол, да се издигат в американската действителност не във времето си и не на мястото си, като че ли на аристокрацията от цяла Западна Европа през последните четиристотин години са били дадени по сто акра земя, за да създаде една земна нирвана в Новия свят. До 1929 година по-голямата част от Златния бряг на Лонг Айлънд е била разделена на около хиляда големи и малки имения — най-голямата концентрация на богатство и сила в Америка, а може би и в света.

Докато минавахме по една тясна уличка покрай стените на някакво имение, видях шестима ездачи, които идваха насреща ни. Със Сюзън им махнахме, минавайки покрай тях, и те отвърнаха на поздрава ни.

— Това ми напомня — каза тя, — че искам да преместя конюшните, след като времето вече е хубаво.

Не отговорих.

— Ще ни трябва специално разрешение.

— Откъде знаеш?

— Проверих. Конюшнята ще е на по-малко от сто метра от… ти знаеш чия собственост.

— По дяволите.

— Имам необходимите документи от Вилидж Хол. Трябва да се изготви проект и да накараме, ти знаеш кого, да го подпише.

По дяволите.

— Не е кой знае какво, Джон. Просто ще му го изпратиш с една обяснителна бележка.

Трудно е да спориш с жена, с която искаш да се любиш, но реших да опитам и последния си шанс:

— Не можеш ли да избереш друго място за конюшните?

— Не.

— Добре.

Идеята да искам някаква услуга от Франк Белароса съвсем не ми допадаше, особено след като току-що му бях казал да не разчита на мен за бизнеса си.

— Е — казах аз, — това е твоята собственост и твоята конюшня. Аз ще подготвя документите, но ти ще се погрижиш за… ти знаеш кого.

— Благодаря. — Прегърна ме. — Приятели ли сме?

— Да.

Но мразя тъпите ти коне.

— Джон, изглеждаш толкова добре, когато си гол. Сега времето е топло, мога ли да те нарисувам някъде на открито гол?

— Не.

Сюзън има четири основни страсти в живота си: конете, пейзажната живопис, белведерите и… понякога мен. Вече знаете за конете и за мен. Дружеството „Белведер“ е една група от жени, които са се посветили на идеята за съхраняване на белведерите на Златния бряг. И защо белведерите, ще попитате вие. Не знам. Но през пролетта, лятото и есента те си устройват пищни обеди в различни белведери, за които всички се обличат с дрехи от времето на кралица Виктория или на Едуард и в допълнение носят чадърчета. Сюзън не е човек, който обича да членува във всевъзможни клубове и пр., и не разбирам защо се мъкне с тези глупачки, но скептикът в мен ми подсказва, че цялата работа е параван за нещо друго. Може би си разказват мръсни вицове или си обменят горещи клюки, или пък измислят начини как да изневеряват на съпрузите си. А може и просто да обядват. Не знам.

Що се отнася до пейзажната живопис, това е нещо сериозно. Сюзън си е спечелила някаква местна слава заради картините си с маслени бои. Основните й сюжети са руините на Златния бряг, в стила на ренесансовите художници, които са рисували класическите римски руини, канелюрните колони, обвити с лози, и порутените стени и арки с избуяли по тях растения; като темата й, предполагам, е природата, която поправя най-великите архитектурни достижения на човечеството от един изчезнал Златен век.

Най-известната й картина е на коня й, тъпия Занзибар, който, ако не нещо друго, поне е едно великолепно животно. На картината Занзибар е застанал под лунната светлина в рушащия се стъклен вестибюл на Лорълтън Хол, бившия замък на Луис С. Тифани. Сюзън иска да ме нарисува в същата обстановка, застанал гол на лунната светлина. И макар че тя ми е жена, малко се срамувам да стоя така гол пред нея. А освен това имам странното усещане, че на картината ще изляза като кентавър.

Клиентите на Сюзън са най-вече местни новозабогатели, които живеят в онези типови замъци, построени върху земите на старите имения. Тези клиенти купуват всичко което Сюзън нарисува, и плащат от три до пет хиляди долара на платно. Тя рисува по два-три пейзажа на година и с парите, които получава, поддържа двата си коня. Аз лично смятам, че би могла да рисува по още две-три картини и да ми купи нов мустанг.

— Защо не искаш да ми позираш гол?

— А ти какво ще направиш с картината?

— Ще я окача над камината. Ще ти го удължа с още осем сантиметра, ще поканим гости на коктейл и ти ще бъдещ заобиколен от почитателки.

Тя се разсмя.

— Я се осъзнай.

Отправих се по посока към залива Хемпстед, където имаше няколко уединени плажа, на повечето от които бях имал поне по едно сексуално преживяване. Има нещо в соления въздух, което страшно ме възбужда.

Замислих се за картините на старите имения, които Сюзън бе нарисувала, и се питах защо ли иска да пресъздаде и запази чрез маслените си бои този рушащ се свят и как успява да го направи да изглежда върху платното толкова примамлив. Дойде ми наум, че ако се нарисува едно здраво имение, картината би била скучна и обикновена, а в тези разрушени палати наистина имаше някаква ужасна красота. В земите на тези имения все още могат да се видят мраморни фонтани, статуи, имитации на римски развалини, като тази в Алхамбра, класически храмове на любовта, като този, който имаме в Станхоуп, белведери, фантастични детски къщички за игри, като тази на Сюзън, чайни, оранжерии, езера с павилиони, водни кули, построени да изглеждат като наблюдателници, и балюстрадни тераси, от които се открива просторна гледка към земите и морето. Всички тези самотни постройки придават някаква причудливост на пейзажа и той изглежда така, сякаш някой е построил и изоставил декорите за филм-приказка преди много години.

Картините на Сюзън ме карат да виждам тези познати руини по различен начин, което, предполагам, е отличителната черта на добрия художник.

— Някога рисувала ли си гол мъж? — попитах я аз.

— Не казвам.

Забелязах пред нас портите на старото имение Фокслънд, сега част от Нюйоркския технически университет. Много от тези огромни имения се превърнаха в училища, конгресни центрове и почивни домове. Няколко цели имения бяха собственост на общината, както коментирахме с Лестър, и някои от тях бяха реставрирани и отворени за посещения — все едно живи музеи на един период от американската история, който все още не си беше отишъл съвсем.

Между най-издръжливите и полезни постройки на този Златен век са вратарските къщички и тези за персонала — градинари, шофьори и друга прислуга, които по традиция не са живеели в господарската къща. Сега тези старинни постройки се обитават от бивши слуги, чиито господари са били достатъчно щедри, за да им ги припишат или да им ги дадат за безплатно доживотно ползване — както в случая със семейство Алърд — като награда за добра служба, или от хора, които са ги купили или наели. Те са твърде подходящи за жилища или ателиета и една каменна вратарска къщичка, като тази на Станхоуп, може да се продаде за неколкостотин хиляди долара. Ако някога семейство Алърд се преместят в най-най-последния си дом, Уилям Станхоуп ще продаде вратарската къщичка.

Една къща за гости в някое имение е дори още по-желано жилище за едно съвременно семейство от едрата буржоазия — може би защото не навява никакви асоциации с работническата класа. Със Сюзън живеем, разбира се, в къщата за гости в Станхоуп, която е подходяща за мен, но е доста голяма крачка назад за нея.

Като приближихме още един от новообразуваните парцели, Сюзън каза:

— Понякога не мога да си спомня имената на старите имения, къде се намираха или как ги наричаха, освен ако строителите не използват същите имена за новите постройки.

Тя кимна към новите жилища, които се издигаха върху широко конско пасище, заобиколено с ограда от ковано желязо, и попита:

— Как се казваше това място?

— Това беше част от „Хеджис“, но не си спомням името на последния му собственик.

— И аз не го помня — каза тя. — Къщата все още ли е там?

— Мисля, че я събориха. Беше зад онези смърчове.

— Точно така — съгласи се Сюзън. — Беше в стила на английските феодални имения. Принадлежеше на семейство Конрой. Ходех на училище заедно със сина им. Симпатично момче беше.

— Мисля, че си го спомням. Един мухльо с пъпчиво лице.

Сюзън ме ощипа по ръката.

— Ти си мухльото.

— Но имам чиста кожа.

Сега трябваше да се насочим на запад и тъй като последните слънчеви лъчи блестяха в стъклото, спуснах козирката. Понякога тези разходки с колата са приятни, а понякога не са.

— Мислила ли си за евентуално преместване? — попитах аз.

— Не.

— Сюзън… давам на това място десет години и няма да го познаеш след това. Американците настъпват, разбираш ли какво искам да кажа?

— Не.

— Вериги от заведения за хамбургери, търговски улици, денонощни магазини, пицарии — та те са вече тук. Ще настъпи един ден, когато тук няма да е останал нито един усамотен плаж, на който да се любим. Не би ли предпочела да запомниш всичко, както е било?

Тя не отговори и знаех, че е безполезно да се опитвам да въведа реалността в нейния свят.

В някои отношения това място ми напомня следвоенния Юг, с тази разлика, че западането на Златния бряг не е в резултат на военни операции, а на една-единствена икономическа катастрофа, последвана от една по-коварна класова война. И докато съсипаните плантации на стария Юг са се простирали в над дванайсет щата, руините на този легендарен свят заемат една площ от около деветдесет квадратни мили, което е около една трета от цялата територия на окръга.

По-голямата част от огромното население на това предградие — около милион и половина — е концентрирана в южните две трети, а съвсем наблизо са гъмжащите осем милиона на Ню Йорк. Тези факти — цифрите, историята, настоящият брой и разположение на населението, данъците и разработването на земята — променят до неузнаваемост нашия свят и обясняват, надявам се, колективната ни психика и манията ни да искаме да замразим момент от времето, който и да е момент от времето, само не утрешния.

Отново погледнах към Сюзън, която сега си бе затворила очите. Главата й все още беше отпусната назад и онези великолепни нацупени устни като че ли целуваха небето. Тъкмо щях да се пресегна и да я докосна, когато тя, изглежда, усети погледа ми или може би мислите ми и постави ръката си върху бедрото ми.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

Сюзън погали бедрото ми и аз се поразмърдах на мястото си.

— Мисля, че няма да издържа до плажа — казах аз.

— На плажа, мили господине.

— Да, мадам.

Слънцето вече бе залязло и през напъпилите дървета тук-там се забелязваха светлините на някоя голяма къща. Ориентирах се и се насочих на север през селището Си Клиф, а след това на запад до Гарвис Пойнт, бившето имение на Томас Гарви и стара индианска земя, която сега бе върната към естественото й състояние като резерват за дива флора и фауна и индиански музей, което ми се струва малко иронично.

Паркът беше затворен, но аз знаех един път през съседния яхтклуб, където паркирахме колата.

Взех от багажника едно одеяло и със Сюзън се хванахме за ръце, докато слизахме надолу към плажа, една тясна ивица от пясък и ледникови скали, която лежеше в подножието на ниска канара. Плажът бе почти пуст, с изключение на една група хора на около сто метра по-нагоре, които си бяха запалили огън.

Нямаше луна, но небето беше обсипано със звезди, а от залива Хемпстед моторни катери и други плавателни съдове се отправяха към яхтклуба или продължаваха на юг към пристанището Розлин. Бе захладняло чувствително и лек ветрец шумолеше в клоните на дърветата върху канарата. Намерихме едно хубаво местенце между две скали в подножието на канарата, където отливът бе наслоил ситен пясък. Това бе добре закътано място и ние постлахме одеялото и седнахме, загледани във водата.

Когато стоиш нощем на брега, има нещо, което и те успокоява, и те възбужда, а величието на морето и дълбокото небе карат всяка дума да звучи нищожно, докато всяко движение на тялото изглежда плавно и божествено.

Съблякохме се и се любихме под звездите, а след това легнахме прегърнати на завет под канарата и слушахме шума на вятъра в клоните на дърветата над нас.

Не след дълго се облякохме и тръгнахме по плажа, хванати за ръце. Отвъд залива се виждаше Сандс Пойнт, някога дом на семейство Гоулд, след това на целия клан Гугенхайм, на Август Белмонт и на един от семейство Астор.

Когато вървя по този плаж и гледам към Сандс Пойнт, се сещам за Джей Гетсби на Ф. Скот Фицджералд, местонахождението на чиято митична къща е тема на някои местни теории и литературни есета. Моята собствена теория, споделяна и от някои други, е, че къщата на Гетсби е била Фелис, домът на Хари Ф. Гугенхайм на Сандс Пойнт. Великолепната къща, която Фицджералд описва, прилича на Фелис, включително и бреговата линия и високите скали на Сандс Пойнт. Фелис сега е превърнат в музей и нощем е тъмен, но ако бяха запалени всичките му светлини, разкривайки цялата му прелест, бих могъл да го видя от тук.

А от тази страна на залива, нагоре по брега, върху следващото парче земя има една голяма бяла колониална къща, която все още не са съборили и за която съм сигурен, че е на изгубената любов на Гетсби — Дейзи Буканън. Дългият кей зад къщата на Дейзи вече го няма, но местните хора твърдят, че е съществувал, а натрапчивата зелена светлинка в края на кея, в която Гетсби непрестанно се взира от къщата си на другата страна на залива — ами, аз съм я виждал от лодката си в летните нощи и Сюзън също я е виждала — една призрачна светлинка, която като че ли плава по водата там, където вероятно е свършвал кеят.

Не знам какво е означавала тази зелена светлина за Джей Гетсби, нито какво е символизирала, освен бурното бъдеще. Но що се отнася до мен, когато я видя, грижите ми се стопяват в морската мъгла и се чувствам така, както бях се почувствал в една лятна нощ преди много години, когато бях дете и от лодката на баща ми наблюдавах как светлините на пристанището танцуват върху блещукащата вода на залива Хемпстед. Когато видя зелената светлина, си спомням онзи невинен час, онази съвършена, тиха нощ с мирис на море и лек бриз, с леките вълнички, които се плискаха около полюшващата се лодка, и баща ми, който ме хваща за ръката.

Сюзън също казва, че зелената светлина я навежда на трансцендентални мисли, макар че не иска или не може да ги опише точно.

Но аз искам да разкажа на децата си за това; искам да им кажа да открият своята зелена светлина и бих искал за един магически час в някоя лятна вечер една изтощена нация да поспре и да се замисли и всеки мъж и жена ще си спомнят как е изглеждал светът някога, как е ухаел и как се е живеело в него и колко приятно е било да почувстваш онова велико спокойствие и абсолютна сигурност, просто като сложиш ръката си в ръката на баща си или на майка си.

Зелената светлина, която виждам в края на изчезналия кей на Дейзи, не е бъдещето — тя е миналото и това е единственото успокоително знамение, което някога съм виждал.

13.

До сряда бях подготвил необходимите документи, за да поискам от администрацията в Латингтаун разрешение, да построя конюшня върху собствеността на Сюзън. В тях не бях посочил изрично, че конюшнята, която ще се строи, вече съществува в земите на Станхоуп, тъй като семейство Станхоуп дължаха, разбира се, доста пари на града и общината и предположих, че частта от конюшнята, която смятахме да прехвърлим, може би ще се окаже, че е имущество, върху което има запазено право за плащане на данък. Но ако е законно да се събарят постройките, за да не им се плащат данъците, тогава сигурно е законно и да се преместват върху собственост, чиито данъци са вече платени, но положително ще се увеличат заради конюшнята. Честно ви казвам, не знам как се оправят в това общество хората без юридически дипломи. Дори аз, който съм завършил право в Харвард, випуск’69, се затруднявам да различа законното от незаконното, тъй като законите се трупат по-бързо, отколкото боклукът на градското сметище.

Съставих също и молбата за специалното разрешение, върху която ни бе необходим автографът на мистър Франк Белароса.

Същата сряда, докато вечеряхме, казах на Сюзън:

— Нали знаеш, че според обичая трябва да занесем на ръка тази молба на новия ни съсед и да разменим с него две-три приказки за това, какво възнамеряваме да правим.

— Ще се заема с това — отвърна тя.

— Чудесно. Аз не бих го направил.

— Това е моята конюшня и аз ще се погрижа за нея. Подай ми, моля те, месната погача.

— Месна погача ли? Мислех, че е пудинг.

— Каквото е.

Подадох каквото и да беше това на Сюзън и казах:

— Предлагам ти да отидеш до Алхамбра утре през деня, за да може евентуално да се срещнеш и да разговаряш с мисис Белароса, която, сигурен съм, и до банята не може да отиде, без да поиска разрешение от съпруга си, но може да предаде молбата на Дуче II, който да се посъветва със своите consiglieri34 какво да прави.

Сюзън се усмихна.

— Това ли ми предлагате да направя, господин адвокат?

— Да, това.

— Добре. — Тя се замисли за момент. — Чудя се как ли изглежда.

Аз смятах, че е едрогърда блондинка и затова изпращах там Сюзън, а не себе си.

— Би ли ми подала… онова там?

— Това е спанак. Мисля, че малко го прегорих.

— Подай ми тогава само виното.

На следващия ден Сюзън ми се обади в кантората в Ню Йорк, за да ме осведоми:

— И двамата не си бяха вкъщи, но оставих документите във вратарската къщичка на някакъв младеж на име Антъни, който, струва ми се, разбра, че искам да ги предаде на дон Белароса.

— Добре. Нали не го нарече дон Белароса? — попитах аз.

— Не. Антъни го нарече така.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. И от сега нататък искам Джордж да ни нарича дон и дона.

— Мисля, че ще ми е по-приятно да ме наричат сър Джон. Ще се видим към шест и половина.

Същата вечер, по време на една от специалните вечери на Сюзън — пържола с гарнитура от пресни пролетни аспержи и млади картофи, доставени горещи от „Калинъри Дилайтс“ — отбелязах:

— Бих се обадил на Белароса, но го няма в указателя.

— Нас също. Но аз написах телефонния ни номер върху визитната си картичка.

— Добре, мисля, че в това няма нищо нередно.

Между другото, визитните картички на Сюзън представляват едно картонче, на което просто пише: Сюзън Станхоуп Сатър, Станхоуп Хол. Сигурно ви се струва безсмислено и дори може би превзето да се носят такива неща, но тук все още има хора, които използват тези картички и ги оставят върху сребърния поднос във фоайето, тръгвайки си от някое посещение. Ако господарят и господарката не са вкъщи или не приемат посещения, визитната картичка — или визитката, както също се нарича — се дава на вратаря, домашната прислужница или в наши дни на някой, който е в дома и може да я вземе. Мистър Франк Белароса например е трябвало да остави визитната си картичка на Джордж при онази първа визита, когато са му казали, че не приемам посещения. Аз също имам визитни картички, но само защото Сюзън държеше да ми ги напечата преди двайсет години. Четири от тях съм използвал в деловите си контакти, а много от останалите, за да подпирам краката на клатещите се маси в ресторантите.

Докато размишлявах върху значението на визитните картички в съвременното общество, телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя — казах и взех телефонната слушалка, закачена на стената в кухнята.

— Ало?

— Здравейте, мистър Сатър. Франк Белароса се обажда.

— Здравейте, мистър Белароса. — Хвърлих поглед към Сюзън, която се бе възползвала от възможността да пресипе моите аспержи в чинията си.

— Гледам тук това нещо — каза Белароса, — което жена ви е оставила.

— Да.

— Ще си строите конюшня ли?

— Да, ако нямате възражения.

— Какво ме засяга това? Ще ми мирише ли на конски фъшкии?

— Мисля, че не, мистър Белароса. Конюшнята ще бъде на доста голямо разстояние от къщата ви, но ще е близо до границата на вашия имот и затова ми е необходимо т.нар. специално разрешение.

— Така ли?

— Да.

Сюзън се бе справила с аспержите ми и сега ядеше пържолата ми. Няма такъв апетит за собствените си ястия.

— Престани.

— Да престана с какво? — попита Белароса.

Отново насочих вниманието си към телефона.

— Нищо. Така че, ако нямате възражения, ще ви моля да подпишете тази молба и да я изпратите по пощата на градската администрация. Ще ви бъда много благодарен.

— Защо ви е необходимо моето одобрение, за да направите това?

— Ами, както ви казах, тази постройка ще бъде на по-малко от сто метра от границата на вашия имот и по закон…

— Закон ли? — възкликна мистър Белароса, като че ли бях употребил някоя мръсна дума. — По дяволите закона. Съседи сме, за бога. Правете, каквото сте намислили. Ще подпиша това нещо.

— Благодаря.

— Гледам чертежите, които сте ми изпратили, мистър Сатър. Имате нужда някой да построи това ли?

— Не, изпратих ви чертежите, защото по за… правилата изискват да ви покажа проекта…

— Така ли? И защо? Ей това нещо е от тухли и камък. Мога да ви помогна за него.

— Всъщност… ние искаме да преместим вече построена конюшня.

— Така ли? Онази, която видях миналата седмица, когато бях при вас? Т.е. тази, в която са сега конете?

— Да.

— И ще преместите цялото това шибано нещо?

— Не, само част от него. По чертежите се вижда, че…

— Защо? Може да си построите нова за по-малко.

— Прав сте. Изчакайте минутка.

Закрих слушалката с ръка и се обърнах към Сюзън:

— Франк казва, че ако си построим нова конюшня, ще ни излезе по-евтино, и остави, по дяволите, този картоф.

— Внимавай с езика, Джон — каза тя и напъха последния картоф в устата си.

Отново заговорих по телефона:

— Конюшните, които видяхте, мистър Белароса, имат известна историческа и архитектурна стойност — поясних аз, като се чудех защо ли въобще му обяснявам всичко това и леко се раздразних от факта, че бе успял да ме въвлече в този разговор.

— И така — попита Белароса, — намерили ли сте кой да ви премести конюшните или не сте?

— В действителност още не сме. Но тук има някои добри реставраторски фирми.

— Така ли? Чуйте, при мен работят около стотина олизника, които се опитват да стегнат това място. Ща ви изпратя шефа им в събота сутринта.

— Много мило от ваша страна, но…

— Ей, няма проблеми. Те са добри момчета. Майстори от стария свят. В тази страна такива не се намират. Тук всеки иска да носи костюм. Искате да преместите тухлена конюшня? Няма проблеми. Тези момчета ще преместят и Сикстинската капела, ако папата им разреши.

— Да, но…

— Ей, мистър Сатър, тези жабари са родени в цимент. И така са се научили да ходят — тикайки ръчни колички. Ясно ли ви е? Шефът им се казва Доминик. Говори английски. Лично ви гарантирам за работата му. Тези момчета не си играят. За цената ще се разберем. В събота сутринта. Какво ще кажете за девет?

— Ами… добре, но…

— Радвам се, че мога да ви помогна. Остава само да подпиша това, нали?

— Да.

— Довършете вечерята си и не се притеснявайте за това. Смятайте работата свършена.

— Благодаря.

— Няма защо.

Оставих телефона на мястото му и се върнах на масата:

— Няма проблеми.

— Добре.

— Остана ли нещо за ядене?

— Не.

Сюзън ми наля малко вино.

— Какво каза накрая?

— Че ще изпрати Доминик да огледа мястото.

— Кой е Доминик?

— Чичото на Антъни.

Отпих от виното и се замислих за този обрат в събитията.

— Сега чувстваш ли се неловко, че отказа да се заемеш със сделката му? — попита Сюзън.

— Не. Аз си имам професионален живот и личен живот. Професионално няма да се занимавам с него, а в личния си живот ще се занимавам с него само дотолкова, доколкото ми се налага като негов съсед. Нищо повече.

— Така ли е наистина?

Свих рамене.

— Не съм го молил да ни изпраща Доминик. Мистър Франк Белароса се държи така, че е трудно да бъда рязък с него.

— Сигурно те харесва. Нямаше ли впечатлението, че те харесва, когато беше в кантората ти?

— Може би. Той смята, че съм умен.

— И наистина си.

— Разбира се. Ако бях умен, нямаше да се оставя да ме придумаш да преместя тази конюшня, да платя половината разноски и да се забъркам с Белароса.

— Вярно. Може пък и да не си толкова умен.

— Какво има за десерт?

— Мен.

— Пак ли? Нали снощи ядох това.

— Тази вечер е със сметана.

— И с череши ли?

— Без череши.

В събота сутринта Доминик се появи при задния вход точно в девет часа. Ръмеше ситен дъждец, а той бе оставил камиона си на главната алея и бе извървял последните сто метра до къщата ни пеша. Отказа и кафето, и шапката, които му предложихме, със Сюзън го заведохме до мустанга и тримата потеглихме към конюшните.

Доминик беше мъж, наближаващ петдесетте, с телосложение на горила, която вдига тежести. Беше облечен в зелени работни дрехи, а кожата му бе вече твърде загоряла от слънцето за април. Все още не бях сигурен дали наистина говори английски, или само се преструва. Сюзън говори малко италиански и го изпробва върху Доминик, който обаче непрекъснато ме гледаше, като че ли искаше да му превеждам или да й кажа да млъкне.

Във всеки случай и тримата стояхме под ситния дъждец, докато Доминик оглеждаше отгоре-отгоре конюшнята.

Сюзън положи всички усилия той да разбере, че искаме да се премести само централната част, а не и дългите крила или помещението за карети.

— Искаме да се премести и калдъръмът — каза тя, — а също и онези каменни корита, кованото желязо и аспидовият покрив. И да се сглобят по същия начин ей там. — Тя посочи неопределено в далечината. — Intatto, tutto intatto. Capisce35? Можете ли да направите това?

Той я погледна, като че ли тя току-що се беше усъмнила в мъжествеността му.

Обърнах се към Доминик:

— Ще снимаме конюшнята от всички страни.

— Да — каза Сюзън. — Не искам накрая да заприлича на Колизея, Доминик.

Той за пръв път се усмихна.

— Колко? — попитах аз. Това е моята реплика.

Доминик извади от джоба си парче кафява амбалажна хартия, написа някакви цифри върху него и ми го подаде.

Погледнах какво бе написал. Всъщност това не беше калкулация, само едно число, но то беше долу-горе половината на това, което смятах, че трябва да бъде. Както разбрах по-късно, има много форми на подкупване, отплащане и „услуги“. Това беше една от тях. Но какво можех да направя? Сюзън бе решила това да стане, а очевидно и Франк Белароса. Казах на Доминик нещо, което никога не съм мислил, че ще кажа на един предприемач. Казах му:

— Твърде ниска е.

Той сви рамене:

— Аз не плаща режийни, има евтина работна ръка.

Сюзън не си направи труда да погледне цифрата.

— Кога можете да започнете? — попита тя.

— Понеделник.

— Понеделник коя година? — позаинтересува се тя.

— Понеделник. Понеделник. Ден след утре, мисис. Три седмици сме свършили.

Изглеждаше като че ли се сбъдват фантазиите на някой собственик, както си и беше. Обърнах се към Доминик:

— Ще помислим върху това.

Доминик ме погледна, след това каза нещо странно. Той каза:

— Моля ви — и кимна с глава по посока на Алхамбра.

Той не прекара ръка през гърлото си, имитирайки рязане, но имах ясното чувство, че ако Доминик се върне при великия Цезар без моето окей, ще загази. Хвърлих поглед към Сюзън, която, изглежда, пропускаше тези тънкости.

— О, Джон — каза тя, — нямам настроение да се пазарим. Ако цената е твърде ниска, дай му нещо отгоре.

След това се разсмя:

— Понеделник, Джон. Capisce?

Съвсем против себе си, казах на Доминик:

— Добре.

— Molto bene36 — каза Сюзън.

Доминик изглеждаше щастлив, че ще работи за нас за стотинки.

— Искате ли сега чек? — попитах го аз.

Той махна с ръка.

— Не, не. Ние работи за мистър Белароса. Вие говори с него. Окей?

Кимнах.

— Вие занесе вашите коне в конюшня на мистър Белароса, докато работим — каза Доминик.

Сюзън поклати глава.

— Имаме много други конюшни тук — каза тя и направи движение с ръка.

— Но, мисис, конюшни на мистър Белароса са всички изчистени заради вас. Ние вдига много шум тук с пневматични бойни чукове…

Той започна да показва как се борави с пневматичен боен чук и да имитира звука доста сполучливо. Дадададада.

— Няма да добре за ваши коне.

Това реши въпроса за Сюзън и тя каза:

— Ще ги откарам там в понеделник.

Качихме се в мустанга и аз го подкарах обратно към главната алея, където стоеше камионът на Доминик. Оставих Сюзън в колата и отидох с Доминик пеша до камиона.

— Мистър Белароса вкъщи ли е? — попитах го аз.

Той кимна.

— Като отидете в къщата, кажете му да ми се обади.

— Окей.

Извадих портфейла си и подадох на Доминик една от визитните си картички. Той я огледа и от двете страни, търсейки очевидно телефонен номер. Може би човекът никога не беше виждал визитна картичка.

— Мистър Белароса има телефонния ми номер — обясних аз. — Просто му дайте картичката и му кажете да ми се обади веднага.

— Окей.

Извадих от портфейла си сто долара и ги подадох на Доминик, който ги мушна в джоба си, без да ги огледа от която и да било страна и рече:

— Благодаря ви твърде много.

Стиснахме си ръцете.

— До понеделник.

Върнах се в мустанга и го подкарах нагоре към къщата. Със Сюзън влязохме през задния вход в кухнята. Показах й парчето амбалажна хартия и казах:

— Белароса субсидира тази работа.

Тя хвърли бегъл поглед на хартийката.

— Откъде знаеш?

— След като в продължение на петнайсет години получавам квитанции за работата тук и баща ти непрекъснато ми казва, че е твърде скъпо, знам какви са цените.

Сюзън, която беше в добро настроение, нямаше да се хване на тази въдица. Тя се усмихна и каза:

— Както е писал свети Джером: „На харизан кон зъбите не се гледат.“

Класическото образование си има някои предимства и може би да декламираш римските светци от четвърти век, за да кажеш нещо на съпруга си, е едно от тях.

— А както един по-мъдър човек е казал: „Нищо не се получава даром.“

Налях две чаши кафе и телефонът иззвъня. Взех слушалката:

— Ало?

— Мистър Сатър?

— Мистър Белароса?

— Всичко ли оправихте? — попита той.

— Може би — отговорих аз. — Но не мисля, че може работата да се свърши на такава цена.

— Разбира се, че може.

— Как?

— Евтина работна ръка, ниски режийни и с ваши материали.

Хвърлих поглед към Сюзън, която ме наблюдаваше внимателно, и след това казах на Белароса:

— Добре. На кого трябва да платя?

— На мен. Аз ще се погрижа за момчетата.

Последното нещо, което бих искал, бе някой от чековете ми да е написан на името на Франк Белароса Епископа.

— Ще ви платя в брой — казах аз.

— Приемам пари в брой за много неща, мистър Сатър, но мисля, че хора като вас държат за всичко да има документ — отвърна той.

„Не за всичко, Франк“, помислих си, а отговорих:

— В тази страна все още е законно да се плаща в брой. Но наистина ще ми трябва платена сметка от Доминик върху посредническа бланка.

Белароса се разсмя:

— Сега ще ми се наложи да му отпечатам бланки. Ето така се увеличават режийните.

— Сигурно може да му намерите гумен печат, който да слага върху амбалажната хартия.

Белароса явно беше във весело настроение и пак се разсмя.

— Окей. Необходим ви е някакъв, документ за направени подобрения, който да покажете на правителството, в случай че решите да продавате или нещо подобно, нали? Окей. Няма проблеми. Абе, какви са тези картички, които имате с жена си и върху които няма нищо?

— Имената ни са върху тях — казах аз. — По това се познава, че са наши.

— Аха. Но след това пише само Станхоуп Хол. Къде е телефонният номер, кодът и т.н.?

— Това са визитни картички — информирах го аз.

— Не разбирам.

— Аз също. Но това е стар обичай.

— Какво?

— Няма значение — продължих аз, връщайки се на темата, — исках само да ви кажа, че Доминик изглежда добър професионалист и беше много любезен с нас. — Така че не го убивай.

— Добре. Той си разбира от тухлите и цимента. В кръвта му е. Разбирате ли? Виждали ли сте Баните на Каракала37? Внушителни постройки. Вече не се строи така. Две хиляди години, мистър Сатър. Мислите ли, че този боклук наоколо ще бъде тук и след две хиляди години?

— Ще видим. И още нещо, за конете — благодаря ви за предложението, но ще ги дадем на пансион в някоя конюшня, докато…

— Н-не. Защо да си хвърляте парите на вятъра. Тук имам конюшня. Приготвена е, освен това е хубава и е наблизо до вас. Бях дал веднъж кучето си на пансион и то умря.

— Но ние и двамата с вас сме били в пансион — припомних му аз, — а сме все още живи.

Това му се стори много забавно. Не знам защо се чувствам принуден да използвам най-язвителното си остроумие върху него. Може би защото се смее.

Все още се смееше, когато каза:

— Ей, трябва да кажа това на жена си. Окей, вижте, мистър Сатър, искам да знаете, че не храня лоши чувства заради оная работа. Бизнесът си е бизнес, личните работи са си лични.

— Така е.

Погледнах към Сюзън, която четеше местния не-вестник на масата в кухнята.

Казах на Белароса:

— С жена ми бихме искали да ви благодарим за помощта и за това, че подписахте молбата.

— Абе, няма проблеми. Забелязах, че това нещо е на името на жена ви.

Поколебах се малко, след това отговорих:

— Това е нейна собственост. Моето имение е в работилницата на ремонт.

„Ха, ха, ха“ — чуваше се в слушалката. Надявах се, че си ги записва тези неща. А след това, тъй като бях около петдесет процента сигурен, че телефонът му се подслушва и че мистър Манкузо или някой като него ни слуша в момента, казах съвсем отчетливо:

— Ако се окаже, че работата ще струва по-скъпо, държа да платя разликата. Няма да приема по-ниска цена, дори и като лична услуга, мистър Белароса, защото не ми дължите никакви услуги и аз не ви дължа никакви услуги и ще бъде добре да не си дължим услуги един на друг.

— Мистър Сатър, вие ми дадохте добър съвет оня ден, а не виждам никаква разписка, значи е било услуга. Връщам ви услугата.

Знаех, че трябва да внимавам какво говоря не само заради мистър Манкузо, но и заради мистър Франк Белароса, който също като мен си изкарваше прехраната с говорене и който нямаше да се поколебае да използва по-късно всяка моя дума срещу мен.

— Квит ли сме за услугите? — попитах аз.

— Разбира се. Ако ми позволите да събирам конските фъшкии за градината. Ей, аз имам някаква визитна картичка — NYNEX. Но не разбирам вашата визитна картичка. Гледам я. За какво ми е?

— Това е… трудно за обяснение.

Вече съжалявах, разбира се, че си бях направил тази глупава шега с Доминик. Но, всъщност, Сюзън започна всичко.

— Това е като… като ръкостискане — казах аз.

Отново настъпи тишина, докато той обработваше тази информация.

— Окей. Поздрави на жена ви и приятен ден, мистър Сатър.

— И на вас също, мистър Белароса.

Затворих телефона. Сюзън вдигна поглед от вестника си.

— Кое е като ръкостискане?

— Визитната картичка.

Тя направи някаква физиономия.

— Не е точно това, Джон.

— Тогава ти му обясни какво е.

Останах прав и взех чашата си с кафе от масата.

— Не ми харесва това.

— Ти направи кафето.

— Това положение, Сюзън. Тук ли си духом?

— Не ми се прави на важен. Ти използваш твърде много местоимения и твърде малко думи, за които се отнасят. Казвала съм ти това.

Почувствах, че ме заболява главата.

— Виж — каза Сюзън с по-мек тон, — аз разбирам опасенията ти. Наистина. И съм абсолютно съгласна с теб, че не трябва да вършиш никаква правна работа за този човек. В същото време обаче не може да нямаме никакви социални контакти с него. Та той ни е непосредствен съсед.

— Непосредствен? Живеем в имения от по двеста акра. Хората в Манхатън не знаят дори кой живее в съседния апартамент.

— Тук не е Манхатън — информира ме тя. Тук познаваме всичките си съседи.

— Не е вярно.

— Аз ги познавам.

Сюзън стана и си наля още кафе.

— Освен това не искам той или който и да е друг да мисли, че сме… е, лицемери. Ами ако той беше негър и се държахме презрително към него? Това как би изглеждало?

— Той не е негър, а италианец. Той е пришълец тук. И затова сега можем да го поставим на мястото му, защото не го харесваме, а не заради расата или религията му. Това е, което прави тази страна велика, Сюзън.

— Но ти го харесваш.

В кухнята настана тишина, в която се чуваше само тиктакането на оня проклет часовник.

— Аз съм ти жена, Джон. Познавам.

— Не мога да кажа, че не го харесвам — казах най-сетне аз. — Но той е престъпник, Сюзън.

Тя сви рамене.

— Хората така казват. Но ако не беше престъпник, щеше ли да го харесваш?

— Вероятно.

Не съм лицемер или твърде голям сноб. Половината от приятелите ми са католици. Някои са италианци. Половината членове на „Крийк“ са католици. Всъщност много от расовите, религиозните и етническите бариери тук паднаха, което е добре, защото по някакъв странен начин тези нови хора вляха нова живителна сила в един умиращ свят, също като при кръвопреливане. Но, както казах, можеш да приемеш само определено количество нова кръв и тази нова кръв, за да продължа аналогията, трябва да бъде съвместима с твоята.

В моя свят на някои професии се гледа с добро око, а на други — с лошо. Също като голфът, тенисът, плаването с яхта и язденето на коне се приема сериозно, докато театърът, концертите, изящните изкуства и други такива също се приемат, но не на сериозно, освен ако по някаква случайност не си евреин. Това все още е един уаспски свят по форма и съдържание, ако не и по действителните си членове. С католиците и евреите няма проблеми, както разбирате, освен ако не създават проблеми с държанието си. Хари Ф. Гугенхайм, един от най-богатите хора в Америка на своето време, приятел на Чарлз Линдберг, заклет републиканец и евреин, нямаше проблеми. Фамилията Гугенхайм отвориха вратата, през която минаха и други евреи.

Преди последната война католиците с френски имена, като например семействата Белмон и Дюпон, нямаха проблеми; ирландските католици нямаха проблеми, ако казваха, че са шотландско-ирландски протестанти, и италианците нямаха проблеми, ако бяха графове или херцози, или пък носеха имена, от които можеше да се предположи, че са такива.

В наши дни обществото приема италианците, славяните, латиноамериканците и дори негрите, само че на индивидуална основа. Новите пришълци — иранците, арабите, корейците и японците, все още висят навън в преддверието и като че ли никой не знае дали ще имат проблеми да бъдат приети в обществото или не.

Но това, което действително знам, е следното: с мястото на Франк Белароса Епископа от Алхамбра в това общество има проблеми.

Обърнах се към Сюзън:

— Не е лично, заради бизнеса е. Неговият бизнес.

— Разбирам. Напоследък откривам, че е много известен — добави тя. — Всеки знае кой е той. Имаме една знаменитост за съсед.

— Какви сме късметлии. — Довърших кафето си. — Между другото, ако някога се случи да говориш с него по телефона, не забравяй, че телефонните му разговори вероятно се подслушват и записват от различни агенции, пазителки на закона.

Тя ме погледна изненадана:

— Наистина ли?

— Не съм сигурен, но е твърде възможно. Впрочем, тъй като никой от вас няма да говори за търговията с наркотици или за планираните убийства, споменавам за това просто за да внимаваш да не кажеш нещо, което би ти създало неприятности един ден, ако на записа се даде гласност.

— Като например?

— Откъде да знам? Като например да обясняваш какво е визитна картичка или да обсъждаш новото име на Алхамбра. Нещо подобно.

— Разбирам. Добре.

Тя се замисли за момент.

— Дори и не съм помисляла, че телефонът му може да се подслушва. Толкова съм наивна.

Сюзън използва от време на време този израз и предполагам, че, що се отнася до устройството на обществото, това затворено, малко, богато момиче е наивно. Но когато става въпрос за хората, тя е рязка, проницателна и уверена. Това е от буржоазното й възпитание.

— Взе ли телефонния му номер? — попита ме тя.

— Не.

— Да го взема ли?

— Той ще ни го даде, когато реши, че трябва да го имаме.

— И кога ще бъде това?

— Когато реши, че трябва да го имаме.

Сюзън замълча за момент, след това ме попита:

— Какво иска той, Джон?

— Не знам. Да го уважават, може би.

— Може би.

— Може би все още иска да му стана адвокат.

— Вероятно — отвърна Сюзън искрено. — Ти си добър адвокат.

— Но сигурно има и още нещо — признах аз.

— Сигурно има — отвърна Сюзън. След това се усмихна. — Може би иска душата ти.

Което впоследствие се оказа вярно и дори не се задоволи само с нея.

14.

През следващите няколко седмици не се случи нищо особено, освен ако смятате преместването на една голяма тухлена конюшня за събитие. В понеделник сутринта, преди да започне демонтажът, Сюзън изщрака цяла лента, като се постара да включи Доминик и около дузина от сънародниците му в много от снимките. Тези снимки все още са у мен и ясно личи, че Сюзън, която на някои от тях е заедно с тези огромни черноработници, се е забавлявала не по-малко от тях. Сигурно има нещо в конюшните, което запалва либидото й.

Както и да е, беше май и всичко цъфтеше. Зеленчуковата градина на Сюзън не бе загинала от ранното си посаждане, студените дъждове и дивите цветя, които все още смятаха терасната градина за своя територия, ако мога така да се изразя.

Очаквах мистър Белароса да се отбие някой ден да провери как се справят работниците му, но Сюзън каза, че доколкото тя или семейство Алърд знаели, той не се бил появявал, а дори и да е идвал, добави тя, забравил е да остави визитната си картичка. Освен това Белароса не ни телефонира нито веднъж, било то през деня или вечер, и започнах да мисля, че съм надценил интереса му към нас.

Сюзън, разбира се, трябваше да ходи с колата всеки ден до Алхамбра, за да види конете си, но казваше, че при тези си посещения никога не е виждала дона или жена му. Тя обаче доста се сприятели с Антъни, който очевидно беше на пълен работен ден като вратар на имението, за да използвам една приятна дума за пехотинец от мафията. Сюзън съобщи също, че конюшните на Алхамбра са в лошо състояние, но съвсем наскоро са били изчистени и че един от градинарите на Белароса й помагал да храни и пои конете. Аз лично не чувствах никаква необходимост да яздя или да храня коне и затова избягвах Алхамбра.

Друг работен екип от имението на дона вече бе изкопал и положил основите за новата конюшня, която сега представляваше растяща камара от тухли и аспидови плочки близо до езерото. Хората и колите на Белароса използваха, разбира се, служебния вход и служебните пътища, така че ние въобще не ги виждахме, освен ако не отидем на работните площадки. И колкото повече ги наблюдавах — десет-двайсет мъже, които работеха по осем-десет часа на ден, шест дни в седмицата — толкова повече осъзнавах, че съм сключил твърде добра сделка за цената, която щях да платя. Но като съпруг бяха щастлив, че мога да направя жена си щастлива. Не ме разбирайте погрешно, не се опитвам да прехвърля върху нея вината за всичко, което се случи. Ние сме партньори в живота и двамата осъзнаваме отговорността, която носим един за друг, за нас самите и за постъпките си. Всъщност хората като нас са заключени в клетката на отговорността и правилните постъпки, която макар и да служи като защита, ни прави също лесна плячка на хора, които знаят, че не можем да излезем от нея.

Джордж Алърд, трябва да отбележа това, не беше доволен от тази работа с конюшнята, нито пък съм мислил, че ще бъде. Но, разбира се, той никога не каза нищо критично, само ми задаваше въпроси от рода на:

— Мислите ли, че бихме могли да засадим някакви храсти, за да запълним празното място между двете крила на конюшнята, сър?

Не беше лоша идея. След като я нямаше главната постройка — най-интересната част в архитектурно отношение — двете дълги крила изглеждаха изоставени, почти еднообразни. Ще трябва да изпратя една снимка на Уилям Станхоуп да види какво е останало от тъпия подарък, който бе направил на дъщеря си, а след това ще се заема с предложението на Джордж за храстите, така че това място да има все пак някакъв вид пред бъдещите купувачи. Не че ме е грижа, но Джордж го вълнува, а това вече е моя работа.

Джордж, между другото, се навърташе около работниците, събираше хвърлените от тях хартии и бирени кутии и, най-общо казано, им досаждаше. Сюзън ми каза, че видяла веднъж как един от мъжете весело измервал Джордж с ролетка, докато други двама копаели „гроб“. Това бяха наистина хората на дона.

Във всеки случай аз рядко ходех на работната площадка, макар че като отидех, всеки се държеше с мен учтиво и с уважение. Италианците, както забелязвам, държат на уважението и предполагам, че всеки приятел на Padrone38 заслужава уважение. Сюзън посещаваше работниците поне веднъж на ден и имах чувството, че визитите й се посрещаха с удоволствие. Тя се държи свободно и непринудено с хората от работническата класа за разлика от ролята на лейди Станхоуп, в която влиза, когато е сред равни. Наблюдавах я веднъж отдалече, докато обикаляше из работната площадка, а мъжете я гледаха, сякаш беше горещ antipasto39. Италианските мъже не са много по изтънчените обноски. Доста жени биха се уплашили при вида на една дузина голи до кръста работници. Но на Сюзън, разбирате ли, тази гледка й харесва.

Една сутрин през седмицата отидох при конюшните, за да видя докъде е стигнала работата. Там вече работеха шестима мъже, макар че нямаше още осем часа.

Наблюдавах как махат последните тухли, отчупвайки с големи усилия стария хоросан, и ги товарят внимателно върху платформата на един камион. От старата конюшня сега бяха останали старите дървени отделения, които щяха да бъдат разглобени и извозени, и калдъръменият под, който щеше да бъде преместен в новата конюшня. А също така отляво зееше откритият склад за фураж, а отдясно — ковачницата, която сега изглеждаше твърде странно без стени и покрив, като наковалнята, пещта и меховете й стояха на открито. Не бях виждал ковачницата от петнайсет години, ако не и повече, а и никой не я бе използвал поне седемдесет години.

Над липсващия покрив на ковачницата се бе надвесил старият кестен. Не знам дали е просто традиция до всяка ковачница да има и кестен или разперените клони на това дърво изпълняват практическата функция да пазят сянка на ковачницата през лятото. Във всеки случай ковачите са строели ковачниците си под разперените клони на някое кестеново дърво. Но в тази страна на преструвките, знам, че архитектите на Станхоуп първо са поставили конюшнята, където са искали да бъде, а след това са донесли отнякъде гигантския кестен и са го посадили пред вратата на ковачницата. Традиция, в стила на Златния бряг.

Така или иначе, сега видях, че дървото не се е разлистило, както би трябвало да се разлисти до това време на годината. То всъщност умираше, като че ли, помислих си аз, сега вече е разбрало, че последните седемдесет години не са били просто временно прекъсване, а краят. Е, може би в онази майска утрин съм бил склонен да виждам мистика навсякъде, но миналото лято на това дърво му нямаше нищо, а аз съм добър при разпознаване проблемите на дърветата. Бих искал да съм толкова добър и при разпознаване на собствените си проблеми.

Отидох при един от мъжете и го попитах:

— Доминик?

Човекът махна по посока на Станхоуп Хол и аз се запътих към голямата къща. Като се изкачих на възвишението, по което минава главният път, видях Станхоуп Хол и Доминик, който стоеше пред високия до третия етаж портик и гледаше нагоре към къщата с ръце на хълбоците.

Подвоумих се дали да извървя тези двеста метра, особено след като бях с костюм и вратовръзка, а и в десет часа имах среща в нюйоркското сити, но нещо ми подсказа да отида и да разбера какво крои Доминик.

Той ме чу, че приближавам по чакълестата алея, и тръгна срещу мен да ме посрещне.

— Здравейте — казах аз. — Харесва ли ви къщата?

— Madonna — отвърна той. — Великолепна е.

Тъй като го казваше италианец и майстор строител, приех това за голям комплимент.

— Искате ли да я купите? — попитах аз.

Той се разсмя.

— Евтино — добавих.

— Евтино, не евтино, аз няма тези пари.

— Нито пък аз. Добре ли е построена? — позаинтересувах се аз.

Той кимна.

— Красива е. Цяла от дялан гранит. Фантастично.

Разбира се, Доминик можеше да има просто художествен интерес към къщата, но се чудех откъде въобще знае, че се намира тук. Погледнах го в очите.

— Може би мистър Белароса ще иска да я купи?

Той сви рамене.

— Мистър Белароса вкъщи ли е?

Доминик кимна.

— Той ли ти каза да я огледаш?

— Не.

— Добре, кажи му, че тя ще издържи две хиляди години.

Сложих ръката си върху рамото на Доминик и го обърнах натам, накъдето сочех.

— Прекоси онази горичка от сливови дървета и ще видиш един римски храм. Знаеш ли коя е Венера?

— Разбира се.

— Тя е в храма. — После добавих: — Има великолепни цици и фантастичен задник.

Той се разсмя малко неловко и ме погледна. Потупах го по гърба.

— Върви. Много е хубава, много римска.

Той, изглежда, не ми вярваше особено, но сви рамене и се отправи към свещената горичка.

— И се разходи из лабиринта от жив плет — извиках аз след него.

След това тръгнах обратно нагоре по алеята и поспрях за малко при терасираната градина, която Сюзън бе избрала за зеленчуците си. Растенията бяха вече около 15–20 см високи, а лехите бяха изчистени от плевели и диви цветя. В края на мраморната стена, която подпираше терасата, видях празна торбичка от тор. Сюзън добре се грижеше за градината си.

Продължих обратно към къщата за гости. Не бях съвсем изненадан, че Франк Белароса проявява интерес към Станхоуп Хол. Това беше, в края на краищата, една италианска къща, нещо, което би му харесало, и вероятно би съвпаднало повече с представата му за palazzo40, отколкото гипсовата вила на Алхамбра.

Но Станхоуп Хол е долу-горе три пъти по-голяма от Алхамбра и не можех да си представя, че Белароса има достатъчно пари, за да изостави новата си къща и да започне всичко отначало. Не, не съм наивник, знам какви пари има в организираната престъпност, но само една частица от тях може да излезе на повърхността.

През последните няколко седмици често изпращах секретарката си в Ню Йорк до Градската библиотека да събира информация за мистър Франк Белароса. От статиите във вестници и списания, с които се връщаше, успях да науча някои интересни факти за прочутия бос на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк. А именно: неотдавна се е преместил да живее в едно имение на Лонг Айлънд. Но това го знаех. Открих също, че притежава един сервиз за лимузини и няколко цветарски магазина, които, предполагам, не оставаха без работа покрай погребенията, които им предоставя. Притежава компания за извозване на смет, компания за доставки по ресторантите, строителна компания, с която вероятно си имах работа аз, и „ХРХ Тракинг кампъни“, която беше официалният собственик на Алхамбра.

Вероятно тези са предприятията, от които идват законните пари. Но аз имам силните подозрения, също както и областният прокурор, че Франк Белароса е съдружник или собственик на няколко други предприятия, които не са регистрирани в „Бетър Бизнес бюро“.

Но можеше ли да купи Станхоуп Хол? А ако го купи, щеше ли да живее там? Какво възнамеряваше да прави този тип?

Върнах се вкъщи и взех куфарчето си от кабинета. Тъй като закъснявах, а на гарата трудно се намираше място за паркиране, помолих Сюзън да ме закара до влака.

По пътя нататък тя попита:

— Случило ли се е нещо тази сутрин?

— О… не. Просто се бях замислил.

Когато пристигнахме на железопътната гара в Лоукаст Вели, до влака оставаха още няколко минути.

— Кога ще се върнеш? — попита Сюзън.

— Ще хвана влака в четири и двайсет.

Това на езика на пътниците означава, че ако не се случи някаква ужасна катастрофа по железопътните линии на Лонг Айлънд, ще бъда на гарата в Лоукаст Вели в пет и двайсет и три минути.

— Ще си хвана такси до вкъщи.

Това на езика на съпрузите означава: „Ще дойдеш ли да ме вземеш?“

— Ще дойда да те взема — каза Сюзън. — А още по-добре, защо не се срещнем в „Макглейдс“ и ще ти поръчам едно питие. А може дори й вечеря, ако си в по-добро настроение.

— Звучи добре.

Сюзън беше самата любвеобилност през последните няколко седмици и аз не знаех дали това беше резултат от великденските ми щуротии, или се дължеше на факта, че мечтата й да премести конюшните върху своята собственост се сбъдваше. Някога разбирах противоположния пол, когато бях по-млад, на около пет или шест години, но те станаха по-малко разбираеми, през последните четирийсет години.

— Градината ти изглежда добре — казах аз.

— Благодаря. Не знам защо досега не сме садили зеленчуци.

— Може би защото е по-лесно да ги купуваш в кутии.

— Но е вълнуващо да ги наблюдаваш как растат. Чудя се какви ли са?

— Не си ли им поставила бележки? В табличката на всеки разсад имаше бележка.

— Ах. Какво да направя?

— Нищо. Те сигурно знаят какви са. Но мога да ти кажа, че имаш radicchio, босилек, зелен пипер и патладжан.

— Наистина ли?

— Можеш да ми вярваш.

Чух изсвирването на влака.

— До скоро.

Целунахме се, аз слязох от колата и се качих на перона, докато влакът влизаше в гарата.

По време на пътуването до Манхатън се опитах да подредя нещата, които не разбирах. Мълчанието на Белароса например, от една страна, ме радваше, но, от друга, по някакъв странен начин ме обезкуражаваше.

Но след това се сетих за онези истории за Мусолини, който карал тълпите да чакат часове наред под палещото италианско слънце, докато не излязат извън себе си от умора и почти се побъркат от очакване. И тогава, на фона на залязващото слънце, той се показвал, а тълпата ревяла, хвърляла цветя и се продирала да вика, като безумието й граничело с истерия.

Но те са били италианци. Аз не съм. Ако Белароса играеше някаква психологическа игра, не бе улучил човека, с когото да я играе.

Както се оказа по-късно, не ми се налагаше да чакам дълго, преди Дуче II да реши да се покаже.

Влакът пристигна навреме и в 5:23 слязох на перона в Лоукаст Вели, прекосих „Стейшън плаза“ и влязох в „Макглейдс“. През уикендите това е една хубава ирландска кръчма, през седмицата — място за бизнес обяди, а от понеделник до петък, между пет и седем следобед — заведение, в което върволицата пътници се разтоварва от напрежението.

Сюзън стоеше на бара и си пиеше питието с някаква жена, която ми представи като Тапи или нещо такова, член на дружеството „Белведер“, която чакаше съпруга си, който явно бе изпуснал влака. По вида на жената личеше, че съпругът й изпускаше влаковете от около три следобед. В това място, по това време винаги има по няколко жени, вероятно чакащи съпрузите си, които не могат, изглежда, да хващат влакове. Някои от тези дами понякога наистина си отиват вкъщи с един или друг съпруг. Във всеки случай сложих си едно наум да направя някои проучвания за дружеството „Белведер“.

Със Сюзън се извинихме й се преместихме в едно сепаре, което тя бе резервирала. Сюзън беше облечена в много хубава червена плетена рокля, която плътно прилепваше по тялото й и която смятах, че е твърде шик за една ранна вечеря в кръчмата „Макглейдс“, но предположих, че е искала да се облече подходящо за трицветния ми костюм на тънки райета и наистина изглеждаше добре, седнала срещу мен на масата.

Докато довършвахме леката, но безвкусна вечеря, аз казах:

— Готвачът сигурно има твоята рецепта за картофено пюре.

Тя се усмихна:

— Благодаря, но мисля, че на това картофите бяха малко недоварени и на бучки.

Точно това имах предвид, но казах:

— Искам някакъв десерт.

— Какво ще кажеш за cannoli41 и еспресо?

— Тези неща не се предлагат в ирландска кръчма — изтъкнах аз.

— И може би малко самбука42.

— О, не, Сюзън. Не, не, не.

— Да. Анна Белароса ми се обади днес следобед. И ни покани на кафе. Около осем. И аз приех.

— Защо не ми се обади?

— Защото щеше да кажеш „не, не, не“.

Сега разбирах защо беше с тази рокля.

— Без мен.

— Виж, Джон, това е по-добре, отколкото вечеря или някакво отвратително великденско празненство с агнешки крайници и къща, пълна с paesanos43.

— Пълна с какво?

— Нека да отидем и да свършим с това. По-лесно е, отколкото да се опитваме да ги избягваме през следващите няколко години.

— Не, не е по-лесно.

— Джон, неговите хора местят нашата конюшня.

— Твоята конюшня, на твоята земя.

— Поставени сме в явно неизгодно положение. Бъди учтив.

— Няма да позволя да ме насилваш, да ме подкупваш или да ме караш да се чувствам неудобно, за да приема такава покана. — После добавих: — Имам куфарче, пълно с работа за довечера.

Потупах куфарчето до мен.

— Направи го заради мен.

Тя сви великолепните си нацупени устни:

— Моля те.

— Ще си помисля — измърморих аз и погледнах часовника си. Беше седем и петнайсет. Извиках сервитьорката и си поръчах двойно уиски.

Седяхме в сепарето, аз галех чашата си и се опитвах да потисна яда си, а Сюзън бъбреше за едно или друго. Прекъснах я насред изречението:

— Анна Белароса носи ли очила?

— Очила ли? Откъде да знам? Не можах да разбера по телефона.

— Вярно.

— Защо?

— Просто се питах. — После добавих: — Мисля, че съм я виждал някъде и се чудех дали ще ме познае. Видях я в града. Мисля, че е блондинка с големи балони.

— Големи какво?

— Слънчеви очила.

— О… откъде знаеш… Объркана съм.

— Аз също.

Върнах се към уискито. Няколко пъти прекарах през ума си случката при фонтана и реших, че има петдесет процента вероятност тя да ме познае в този раиран костюм. Сега трябва да внимавам, помислих си, да не застана на четири крака и да започна да плюя вода.

Най-накрая, в седем и трийсет, казах на Сюзън:

— Направих някои проучвания за мистър Белароса. Бил е в затвора веднъж, през 1976. Две години за данъчни измами. И това е, което се нарича върхът на айсберга.

— Платил си е дълга към обществото — отвърна Сюзън.

Почти се задавих с бучката лед:

— Сериозно ли говориш?

— Чух тази реплика веднъж в един стар филм. Звучеше хубаво.

— Във всеки случай твърди се, че мистър Белароса е замесен в продажбата на наркотици, в изнудвания, в проституцията, спекулации, подкупи, заговори за убийства и т.н., и т.н. И в допълнение на това областният прокурор за южната част на Ню Йорк, мистър Алфонс Ферагамо, разследва изявления, че мистър Франк Белароса лично е убил човек. Още ли искаш да отидеш в дома му на кафе?

— Джон, аз на всяка цена трябва да видя какво са направили с Алхамбра.

— Можеш ли да бъдеш сериозна поне една минута?

— Извинявай.

— Изслушай ме или чети по устните ми. Готова ли си? Аз съм гражданин, който се подчинява на закона и няма да се подчинявам на престъпници.

— Изслушах те. Сега ти ме изслушай или чети по устните ми. Готов ли си? Данъчни измами ли? Бил Търнър, една година, условна присъда. Спекулации ли? Дик Конърс, бившият ти партньор по голф, две години за спекулации по магистралите. Наркотици ли? Ще ти назова осем човека, които ги използват и с които имаме социални контакти. А кой е оня адвокат, с който плавахте заедно и който си присвояваше незаконно парите на клиентите?

Ударен точно, аз наведох глава над уискито и го довърших.

— Добре, Сюзън, значи моралната корупция е повсеместно разпространена. Само че не изглежда толкова лоша, когато се върши от определен вид хора.

Подсмихнах се, за да покажа, че се шегувам.

— Какъв надут глупак си понякога. Но поне го знаеш.

— Да.

Останах безмълвен за известно време и слушах звуците, долитащи откъм близкия бар. Шокираните пътници се изнизваха без ред, а самотниците още не бяха дошли за любовната игра. Това беше мъртвият час. Забелязах, че Таби или Тапи все още чакаше съпруга си, който, ако въобще съществуваше, сигурно бе по някаква работа извън града. Като всички женени хора, и аз често съм се замислял какво ли ще е да съм пак ерген.

Тази мисъл, неизвестно по какви причини, ми, напомни за прелестната Тери, жената на безмозъчния Фреди, която наистина ми се бе обадила за завещанието си и се бяхме разбрали, че ще обядваме заедно в града следващата седмица. Ако имаш кантора в някое предградие тук и клиент от същото предградие, с който обаче се срещате за обяд в града, тогава на този обяд се случват и някои други неща. Вече бях решил обаче, що се отнася до Тери, да се придържам към бизнес отношенията. Но един ден сигурно ще загазя заради идиотските си флиртове. Берил Карлайл е друга такава потенциална опасност. Бях я видял няколко пъти в „Крийк“, откакто й хвърлях сладострастни погледи миналия месец. И когато я видя сега, тя ме гледа, така, като че ли иска отново да й хвърлям такива погледи. Но аз съм непостоянен! И верен. Никакви Терита за мен, никакви Берил, никакви Сали Ан и никакви Сали Грейс. Съпругата ми е единствената жена, която ме интересува. А освен това съм пъзльо.

Някой бе пуснал монета в музикалната кутия и предпочитанията на този някой бяха към мелодиите на петдесетте години. Гласовете на „Скайдайнърс“, които пееха „Тъй като те нямам“, изпълниха почти празния бар. Песента извика спомени за едно време, което, предполагам, е било по-невинно и положително по-малко заплашително.

Пресегнах се през масата и взех ръката на Сюзън.

— Светът ни се свива и се променя около нас — казах аз, — а ние стоим на върха като някое оцеляло племе, изпълняваме старите ритуали и спазваме древните обичаи и понякога, Сюзън, мисля, че сме смешни.

Тя стисна ръката ми.

— Ето ти още една сентенция на свети Джером: „Римският свят се руши, но ние ще държим главите си вдигнати.“

— Хубава е.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. Трябва ли да целуна пръстена му?

— Едно ръкостискане ще е достатъчно. Приеми тази вечер като предизвикателство, Джон — добави тя. — Нужно ти е предизвикателство.

Така беше, предизвикателство и приключения. Защо някои мъже не могат да се задоволят просто с един топъл огън и гореща жена? Защо мъжете отиват на война? Защо отидох в Алхамбра да посетя дракона? Защото имах нужда от предизвикателство. В ретроспекция, трябваше да си остана в „Макглейдс“ и да предизвикам Сюзън на една видеоигра „Танково нападение“.