Златният бряг

15.

Алхамбра. Бяхме закъснели, но по-малко, отколкото е прието — само десет минути. Карах ягуара на Сюзън и спрях пред портите от ковано желязо, които бяха затворени. Близо до прозореца ми стоеше един от ония улични домофони и аз натиснах бутона. Никой не се обади по домофона, но портите започнаха бавно да се отварят. Техниката е тайнствено нещо. Но тя ни позволи да живеем доста добре без домашните си прислужници, готвачите, приходящите чистачки и другите полезни човешки същества. А ето че сега ни осигурява и безопасността и удобствата, които някога бяха грижа на вратарите и икономите.

Но мистър Франк Белароса разполагаше и с техника, и с прислуга, защото, докато минавах с ягуара през отворените порти, един огромен хомо сапиенс се появи в светлината на фаровете. Спрях, а фигурата се насочи към прозореца ми, като тътреше краката си по земята. Това беше човешко същество от мъжки пол на около 30 години, облечено в тъмна копринена риза, разкопчана до кръста, която разкриваше толкова много косми, че ми беше ясно защо не може да я закопчае. Над ризата носеше тъмно спортно сако, което не покри кобура му, когато се наведе към прозореца.

Човекът имаше неприятно лице и също толкова неприятно изражение.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— А-а. Семейство Сата да види семейство Белароса.

Той забеляза Сюзън и се усмихна.

— О, здравейте мисис Сата.

— Здравей, Антъни.

— Трябвало да познае ваша кола.

— Няма значение.

— Мистър Белароса очаква вас.

Всичко това ставаше на няколко сантиметра от лицето ми, но понеже аз не съществувах, нямаше значение. Преди Сюзън и Антъни да бяха свършили разговора си съвсем, аз натиснах газта и ягуара подскочи по калдъръма.

— Често ли идваш тук? — попитах я аз.

— Той е по-мил, отколкото изглежда.

— Да не би да се е учил по книга?

Продължих бавно нагоре по алеята. Обичам да слушам шума на мишелинките по калдъръма — усещаш, че си пристигнал, още преди са си спрял колата.

Алеята на Алхамбра е дълга около четвърт миля, права е, както вече казах, и от двете й страни се издигат внушителни тополи, които сега се бяха разлистили до една и бяха грижливо подкастрени. Между тополите имаше поставени градински лампи, които хвърляха мека кехлибарена светлина върху хиляди новозасадени цветя. А пред нас се издигаше внушителната постройка на Алхамбра — с бели гипсови стени и червен кахлен покрив. Въпреки че съм виждал много къщи, винаги изтръпвам, когато приближавам някой от тези огромни замъци нощем. Техните входове са били проектирани така, че да впечатляват кралете и милионерите и да всяват страх у всеки друг. За съжаление, семейство Белароса не знаеха, че според местния обичай, когато се очакват гости, се запалват лампите във всички предни стаи, така че докато приближавахме, къщата изглеждаше мрачна и зловеща, тъй като бяха осветени само входната врата и предният двор.

Не бях в най-доброто си настроение, както сигурно сте разбрали, и въпреки че бях доста впечатлен, казах:

— Вече ми е ясно защо Белароса е купил това място. Прилича на „Вила Олизник“.

— Не използвай тази дума.

— Той я използва.

— Не ме интересува — каза тя. — Във всеки случай испанската архитектура си я бива, ако всичко е изпълнено правилно. Семейство Вандербилт са живели тук, Джон.

Семейство Вандербилт са живели навсякъде, Сюзън.

Навлязох в кръгообразния преден двор, в средата на който имаше мраморен водоскок на три нива, от който бликаше вода, осветена от многоцветни светлини.

— Ранна италианска трапезария.

— Зарежи това, Джон.

Паркирах колата до водоскока, слязохме и, прекосявайки калдъръма, се отправихме към входната врата. Спрях и се обърнах към алеята, по която току-що бяхме дошли. Гледката, която се разкриваше — главният път в далечината и двете редици тополи, които се снишаваха към портите — също беше величествена. Въпреки резервите ми към многоцветните светлини ми беше приятно да видя, че това огромно имение отново се съживява.

— Не е лошо — констатирах аз.

На хълма зад портите и отвъд „Грейс Лейн“ видях внушителната колониална къща на семейство Дюпо. Помахах с ръка.

— На кого махаш? — попита Сюзън.

— На мистър Манкузо — отговорих аз.

— На кого? А… — Тя остана мълчалива известно време, след това попита: — Готов ли си?

— Мисля, че да.

Обърнах се към къщата. Забелязах, че гипсовата стена бе измазана наново, а на южното крило имаше скеле. В двора бяха наредени няколко редици черни кахли, а върху тревата имаше корита за цимент и ръчни колички. Попитах Сюзън:

— Знаеш ли как италианците се учат да ходят?

— Не, Джон. Кажи ми.

— Тикайки ръчни колички.

Не прозвуча толкова смешно, колкото когато Белароса го каза.

— Как могат да тикат ръчни колички, ако не могат да ходят? — попита Сюзън.

— Не, не си схванала. Разбираш ли… няма значение. Слушай, искам в десет без четвърт да те заболи глава.

— От теб сега ме заболява глава. — После добави: — И защо винаги аз трябва да казвам, че имам главоболие? Хората започват да си мислят, че страдам от някакво хронично заболяване. Защо ти не кажеш, че хемороидите ти са се активизирали в десет без четвърт?

— Ще се караме ли?

— Не, ти ще се държиш прилично.

— Да, мадам.

Изкачихме се по белите каменни стъпала до масивна дъбова врата с арка и панти от ковано желязо. Сюзън посочи една от каменните колони, която подпираше свода.

— Знаеш ли, че това са истински колони от Картаген?

— Чувал съм.

— Невероятно — каза тя.

— Грабеж — отговорих аз. — Вие, милионерите, сте ограбили стария свят, за да украсите къщите си.

— Парите са за това — информира ме лейди Станхоуп. — Може би си спомняш, че всяка мраморна камина в Станхоуп Хол е от различен италиански дворец.

— Да, спомням си оня дворец във Венеция, където липсваше една камина.

Дръпнах шнура на звънеца.

— Е, време е за десерт.

Сюзън въобще не ме слушаше. Вниманието й бе погълнато от картагенските колони и тя погали с ръка една от тях. Каза замислено:

— Значи 2000 години след като прадедите на Франк Белароса са плячкосали Картаген, Франк Белароса и плячката отново се събират на другия край на света.

— Звучи много философски, Сюзън. Но нека тази вечер да се придържаме към темата за зеленчуците и цимента.

Тя ми прошепна:

— Ако изиграете картите си правилно тази вечер, г-н адвокат, може би ще бъдете consigliere44, преди да е изтекла вечерта.

— Не ми е много забавно — съобщих й аз.

— Добре, тогава, ако ме ощипе по задника, искам да му забиеш един.

— Ако ощипе моя задник, ще му забия един. Но твоят задник си е твой проблем, скъпа.

Ощипах я отзад и тя подскочи и се изкикоти в момента, в който тежката дъбова врата се отвори и на прага се показа самият дон Белароса. Той се усмихваше:

— Benvenuto a nostra casa.45

— Grazie46 — отвърна Сюзън, като също се усмихна.

— Заповядайте, влезте — каза мистър Белароса на чист английски.

Докато влизахме, аз се ръкувах с моя домакин, а Сюзън получи по една целувка и на двете бузи, италиански маниери. Това щеше да е дълга нощ.

Влязохме в един просторен вестибюл с колони, нещо като атриум, както го наричат сега. Подът на този вестибюл беше от червени каменни плочки, а навсякъде около него се издигаха колони от розов мрамор, които подпираха гипсови арки. Без да се взирам, можех да видя втори ред колони и арки над първия, от който се издаваха балкони от ковано желязо. Всички лампи бяха скрити и светлината се процеждаше като в театъра, над всичко това имаше купол от стъкло и железен филигран. Още по-интересно бе, помислих си аз, че и на двете нива на колонадата, закачени сред цъфналите растения и палмите в саксии, висяха десетки клетки с пъстропери тропически птици, които кряскаха и цвъртяха. Цялото това нещо ми изглеждаше като съчетание между градски птичарник в Рио де Жанейро и скъп цветарски магазин на някоя улица във Флорида.

Мистър Белароса, винаги в ролята на джентълмена с изтънчени маниери, който се опитва да не привлича вниманието върху себе си, каза:

— Страхотен вестибюл, а?

— Красив е — каза Сюзън със затаен дъх.

Белароса ме погледна в очакване.

— Как чистите курешките на птиците от ония, високите клетки? — позаинтересувах се аз.

Сюзън ми хвърли унищожителен поглед, но Франк ми обясни. Ставало посредством една 90-метрова стълба на колелца, която той бил поръчал да направят специално за тази цел. Много интересно.

Белароса ме огледа внимателно:

— Много официално сте облечен.

Явно той никога не бе ме виждал в облеклото ми от „Брукс Брадърс“ и за да не си помисли, че съм се издокарал заради него, казах:

— Идвам направо от работа.

— Аха.

Белароса беше облечен небрежно в сиви памучни панталони и бяло поло, което подчертаваше новия му тен. Хвърлих поглед на обувките му и видях, че беше със сандали и чорапи. И при това чорапите бяха жълти. Исках да обърна вниманието на Сюзън върху краката на Белароса, но не ми се удаде такава възможност. Тук, между другото, когато каним гости вкъщи, мъжете обикновено носят вратовръзка и сако, за да са сигурни, че ще изглеждат добре, макар да знаят, че няма да се чувстват удобно. Жените носят всякакви женски дрехи. В този случай бях леко раздразнен заради прилепналата червена рокля. Но червеното й отиваше и аз хем се гордеех, хем ревнувах.

Белароса бе насочил вниманието си към Сюзън и попита:

— Добре ли върви оборът?

— Ами… добре се разпада — отвърна Сюзън. — Но дали ще могат да го сглобят отново?

Белароса учтиво се разсмя.

— Доминик си знае работата — каза той. — Но може да ви задигне някоя и друга римска арка.

И двамата се разсмяха.

— Елате — каза мистър Белароса, като ни направи знак да го последваме. — За какво стоим тук?

(Защото ни караш да стоим тук, Франк.)

Последвахме домакина си, който мина под една от левите арки, и влязохме в една дълга празна стая, миришеща на прясна боя. Белароса се спря и ме попита:

— Каква е тази стая?

— Това тест ли е?

— Не, искам да кажа, не мога да разбера. Имаме стая за гости, стая за храна, и стаи, стаи, стаи. Тази каква е?

Огледах се и рекох:

— Не е баня.

Сюзън се намеси:

— Това е… всъщност това е трапезарията.

Белароса я погледна.

— Сигурна ли сте?

— Да. Бях в тази къща, когато тук живееха последните собственици.

— Този глупак, декораторът… тогава каква е онази стая там? — попита той, сочейки през една арка.

— Това е утринната стая — осведоми го Сюзън.

— Утринна стая?

Можех да си направя някоя остроумна шега с това, но се въздържах.

— Това няма значение — увери го Сюзън. — Тези стари къщи се използват по различни начини сега. Както ви е най-удобно.

— С изключение на това — намесих се услужливо аз, — че не можете да готвите в тоалетната и да ходите до тоалетна в…

— Джон — прекъсна ме Сюзън, — схванахме идеята, скъпи.

Последвахме мистър Белароса през току-що „откритата“ трапезария, а след това и под арката, която водеше към утринната стая. Това беше една доста дълга стая, залепена за килера, който от своя страна водеше към кухнята. Белароса ни най-малко не се притесняваше да ни занимава в утринната стая — понякога наричана стая за закуска, — тъй като до съвсем неотдавна си бе мислил, че това е трапезарията. Но, за да съм справедлив към него, разбирам как един селянин може да се обърка тук. Той издърпа два стола от едната страна на дълга маса за ядене и заповяда:

— Седнете.

И ние седнахме. Мистър Белароса отиде до някакъв бюфет, извади един поднос с концентрати и кристални чаши и го постави на масата пред нас.

— Заповядайте. Налейте си по нещо, не се стеснявайте. Ще се върна след пет минути.

Той мина през една летяща врата и влезе в килера, а аз го наблюдавах в гръб, докато се отдалечаваше по посока към кухнята. Вратата се затвори. Пет, четири, три, две, едно…

— Джон, държиш се досадно.

— Благодаря. — Разгледах една от бутилките. — Самбука, мила моя?

— Дръж се прилично. Говоря ти сериозно.

— Добре. Не искам да ни убият.

Налях и на двама ни по една чаша самбука. На подноса имаше чинийка с кафеени зърна и аз пуснах по едно зърно във всяка чаша. Вдигнах чашата си към Сюзън.

— Наздраве.

— Centanni47.

Отпихме.

— Какво говореше той за Cosa Nostra? — попитах аз.

— Nostra casa, Джон. Нашият дом. Добре дошли в нашия дом.

— Аа. Не можеше ли да каже така?

Огледах стаята, докато отпивах от коняка си. Тя имаше югоизточно изложение подобно на повечето утринни стаи, за да улавя първите слънчеви лъчи на закуска. В наши дни тази стая в големите къщи се използва почти винаги когато семейството се храни заедно, тъй като обикновено се намира близо до кухнята. Подозирах обаче, че семейство Белароса се хранеха в кухнята, а официалните си приеми правеха в стаята за закуска или може би в сутерена.

Южната и източната стена на стаята бяха целите в прозорци и докато гледах навън, изведнъж светнаха цветни прожектори, които осветиха наскоро засадените градини в червено, синьо и зелено. Казах на Сюзън:

— Сигурно детекторите са засекли приближаваща насам бойна група. Ако чуеш изстрели, залегни на пода.

— Джон.

— Извинявай.

— И говори по-тихо, моля те.

Изсумтях и налях по още една чаша.

Обичам самбука. Напомня ми вкуса на лакрица. Огледах останалата част от стаята. Мебелировката беше в тъмно, типично средиземноморска, предполагам, и, изглежда, подхождаше на цялата къща.

Сюзън също преценяваше мястото и отбеляза меко:

— Не е лошо. Той каза, че имали декоратор, но не използват никого от местните тук, иначе щях да знам.

— И затова не използват никого от местните тук, защото иначе щеше да знаеш дори номера на сутиена на мисис Белароса.

Тя се усмихна:

— Когото и да използват, той не може да различи трапезария от стая за закуска.

— Но ти веднага оправи тази грешка с присъщата си тактичност — казах аз.

Тя се разсмя.

— Какво трябваше да кажа?

Свих рамене и си налях за втори или трети път. Вече бях леко на градус и реших да престана да се заяждам със Сюзън, която почти нямаше вина за това, че сме тук.

— Купи ли някой това място, след като семейство Барет го напуснаха? — попитах я аз.

— Не. Просто стоеше празно.

Замълча за момент, след това добави:

— Година преди да завърша колежа, се бях върнала вкъщи за пролетната ваканция и Кати Барет ми се обади от града. Не бях я виждала от години. Посрещнах я на гарата в Лоукаст Вели и дойдохме тук. Разхождахме се дълго и си говорихме за времето, когато бяхме деца. Беше малко тъжно.

Не казах нищо.

— Няколко години по-късно — продължи Сюзън — това място бе нападнато от незаконни заселници. Някаква комуна от хипита. Те живееха тук без вода и електричество, а през зимата горяха каквито дърва намерят за камините. Всички по „Грейс Лейн“ недоволстваха, но полицията не бързаше да ги изгони.

Кимнах. Шейсетте години бяха нещо като проверка на това, колко анархия може да понесе системата и, както се оказа, системата се предаде.

— Спомням си, че баща ми се беше ядосал на полицията — добави Сюзън. — Каза им, че на банката не й е трябвало толкова време, за да изхвърли семейство Барет, а те бяха собственици.

Пак кимнах. Определено имаше някаква поука тук и тя беше свързана със ситуацията властите срещу силата и с доброволното отстъпване срещу „Елате да ме гепите, ченгета“. Франк разбираше това:

— Може пък полицията да изгони мистър Белароса — казах аз.

— Не и ако си плаща данъците, Джон.

— Вярно.

Сигурно съм се появил в картината тук след хипитата и си спомням, че няколко пъти използваха Алхамбра за изложбена зала на художници по вътрешен дизайн. Макар че никога не се възползвах от възможността да видя какво правят тези странни хора с големите къщи, други хора са ми казвали, че вътрешните декоратори с кутии бледоморава анилинова боя и ролки дългоцветни тапети могат да навредят на една празна къща много повече, отколкото сто вандали.

Спомних си също, че в средата и в края на 70-те години в Алхамбра се проведоха няколко благотворителни събрания — или в самата къща, или, през лятото, във вътрешния двор, с площ от половин акър. Ако водопроводната инсталация все още е в изправност в тези стари имения и ако се плати предварително на „Лонг Айлънд лайтинг кампъни“, за да пусне електричеството, тогава банката или общината може да наеме за известно време тези къщи и да ги ползва за благотворителни събирания, музеи, изложбени зали, декори за филм и други подобни. Т.е. къщите, в които някога са живели семействата Вандербилт, Астор и такива като тях, сега са достъпни за всеки, който има малко повече зелени банкноти и нужда от просторна сграда.

Сюзън ходи веднъж на едно от тези благотворителни събирания без мен — нещо от рода на „Да спасим хайвера на моруната и есетрата“ — и всъщност сега за пръв път бях в къщата на Алхамбра, макар да знаех, че през последните петнайсетина години тя наистина се разпадаше — водопроводната инсталация не работеше, прозорците бяха изпочупени, покривът течеше — и не ставаше за нуждите на вътрешните декоратори, нито дори на хората по благотворителните балове, които обикновено биха яли и танцували където и да е в името на някоя благотворителна кауза.

В повечето отношения историята на Алхамбра не се различава много от историите на още няколко дузини имения, които познавам. Попитах Сюзън:

— Не ми ли каза, че си била тук точно преди Белароса да купи това място?

— Да, миналата есен, заедно с Джесика Рейд, посредничката, и още няколко дами. Просто се поразходихме из къщата. Джесика имаше ключ, макар че не ни беше необходим, защото половината катинари бяха разбити.

— Предполагам, че никой от вас не купи мястото.

— Беше наистина в ужасно състояние. В къщата имаше катерици, а разни птици си бяха свили гнезда навсякъде.

— В къщата продължава да има птици.

— Във всеки случай изглеждаше тъжно, Джон, защото аз я помнех от времето, когато семейство Барет живееха тук, а тогава тя беше щастлив и уютен дом. Но сега отново се съживява. Учудващо е какво могат да направят неколкостотин хиляди долара.

— Да, така е, при това са нищо. Какво ще кажеш за няколко милиона. При това още не е свършил. Може би това място ще погуби дона. Влез в Клуба за подобрение на дома, Франк. Бездънна яма.

— Виждаш ли, вие двамата вече имате нещо общо.

— Да. Той ми каза, че мисис Белароса искала да премести изкуственото езеро два метра вляво.

— Джон.

— Извинявай.

Налях си още веднъж. Може би от самбуката човек на се напива, а просто става по-нагъл. Погледнах часовника си. Бяха минали повече от пет минути и аз започнах да се питам дали Белароса не прилагаше метода на Мусолини. След това забелязах един телефон върху малка поставка в другия край на стаята. Това беше сложен апарат с няколко линии, една от които светеше. Донът говореше с някого по телефона.

Отново огледах стаята и сега видях над бюфета някаква гравюра в евтина рамка. Това беше Христос с разпънати ръце и яркочервено сърце — един стилизиран екзоскелетен орган, — което светеше в гърдите му. В основата на гравюрата бяха написани думите „Свещеното сърце на Исус“. Обърнах вниманието на Сюзън върху картината. Тя я изучава няколко мига, след това каза:

— Изглежда много католическа.

— Изглежда като пистолетна мишена.

— Не богохулствай. — Сюзън се извърна към мен. — Нали виждаш, те са религиозни хора. Един религиозен човек не може да е замесен в — тя сниши гласа си до шепот — наркотици, проституция, или каквото и да е от този род.

— Никога не съм се замислял за това — казах сухо аз.

Трябва да призная, че въпреки арогантното си държане, малко се притеснявах да срещна мисис Белароса. Не че бях направил нещо особено, за да я обидя или изплаша — просто бях изръмжал към нея на четири крака, — но можеше да се окаже трудно да обясня това поведение, ако тя ме предизвикаше да го направя. Или, още по-лошо, можеше да е истеричка. Представях си как ме сочи с пръст и пищи:

— Франк! Франк! Той е! Той е! Убий го!

Това въобще нямаше да е добро начало за нас. Разбрах, че не трябваше да идвам тук, но знаех, че един ден все ще се сблъскам с мисис Белароса. Макар че, ако минеше достатъчно време, тя може би щеше да забрави как изглеждам или пък щях да си пусна мустак.

При тази мисъл ме осени една идея. Възможно най-небрежно извадих очилата си за четене от вътрешния си джоб и си ги сложих. Придърпах няколко бутилки към себе си и започнах да им чета етикетите. С крайчеца на окото си забелязах, че Сюзън ме наблюдава.

— Интересно ли е?

— Да. Чуй това: „Капела“ е уникален ликьор, произведен от nicciole, което е вид местен италиански лешник. „Капела“ е произведен и бутилиран в Торино…

— Пиян ли си?

— Още не.

Налях по още една самбука и на двама ни.

— Стига толкова.

— Той каза да не се стесняваме.

Отпихме и помълчахме още няколко минути. Лампичката на телефона сега беше тъмна, но тогава той иззвъня веднъж, някъде вдигнаха слушалката и една от лампичките светна. Представях си дона в кухнята да наблюдава приготвянето на кафето и десерта, докато в същото време си върши бизнеса по телефона и записва на стената имената на хората, които предстои да бъдат убити.

— С очилата ли ще останеш?

Извърнах се към Сюзън.

— Да.

— Защо?

— А ти защо никога не си рисувала това място? — попитах аз, сменяйки темата.

За миг изглеждаше объркана от тази внезапна промяна, но отвърна:

— Може би защото изглежда твърде тъжно. Но всъщност направих няколко цветни скици, когато бях тук с Джесика. Най-вече на вестибюла. Трябваше да видиш как изглеждаше преди.

— Разкажи ми.

— Ще ти покажа скиците. Защо не свалиш…

— Разкажи ми как е изглеждало, когато си била тук.

Тя сви рамене.

— Ами… стъкленият купол бе счупен и вътре бе влязла вода. По пода растеше трева, лишейни гъби, по стените имаше мъх, а от пукнатините в гипса бе покарала папрат. Невероятна картина на разруха и упадък.

После добави:

— Може би ще мога да го нарисувам по скиците.

Погледнах я и заявих:

— Не искам да им продаваш своя картина.

— Мислех да им я дам като подарък по случай влизането им в новата къща — отвърна тя.

Поклатих глава отрицателно.

— Те ще го оценят, Джон. Италианците обичат изкуството.

— Разбира се.

Посочих с глава гравюрата на свещеното сърце на Исус на стената.

— Слушай, Сюзън, това вече е прекалено много. Ще ти отнеме месеци, за да я нарисуваш. А досега никога не си подарявала своя картина. Нито дори на семейството. От баща си поиска шест хиляди долара за картината на храма на любовта.

— Той я поръча. Това тук е друго. Аз искам да нарисувам вестибюла на Алхамбра като развалина. Освен това дойдохме тук с празни ръце, а в края на краищата му дължим една голяма услуга заради конюшнята.

— Не, аз съм квит с него по отношение на услугите — дадох му безплатен съвет. А сега ще ти дам и на теб един — не се забърквай с него.

— Аз не смятам, че сме му върнали услугата и ако искам…

— Какво стана със седефената табела „Casa bellarosa“? А, още по-добре, защо не им опечеш един кейк? Не, това май не е добра идея. Какво ще кажеш за една кофа оборски тор за градината му?

— Свърши ли?

— Не.

Но преди да успеем да се сбием, мистър Франк Белароса връхлетя през летящата врата, с гръб напред, като носеше голяма електрическа кафеварка.

— Окей, ето и кафето.

Той сложи кафеварката на бюфета и я включи.

— Имаме и еспресо, ако някой иска.

След това седна начело на масата и си наля чаша „Капела“.

— Опитахте ли това? — попита ме той.

— Не — отвърнах, — но знам, че се прави от лешници nicciole.

— Аха. Прилича на тукашния лешник. Откъде знаете това?

Усмихнах се на Сюзън и отговорих на Белароса:

— Прочетох на етикета.

— Ах, да.

Той взе няколко печени кафеени зърна от чинийката и пусна две в чашата на Сюзън и две в моята чаша.

— Или въобще не се пускат зърна — каза той, — или се пускат по три. Нито повече, нито по-малко.

И да пукна, нямаше да го попитам защо, но Сюзън налапа въдицата.

— Защо? — попита тя.

— Традиция — отвърна Белароса. — Не, суеверие — призна той и леко се подсмихна. — Италианците са много суеверни. Трите зърна са за щастие.

— Това е прекрасно — каза Сюзън.

Всъщност това бяха глупости. Попитах Белароса:

— Вие суеверен ли сте?

Той се усмихна.

— Вярвам в добрия и в лошия късмет. А вие?

— Не — отвърнах, — аз съм християнин.

— Какво общо има това?

— Всичко — осведомих го аз.

— Така ли? — Замисли се за момент, след това каза: — Аха, разбирам какво искате да кажете. Но италианците вярват в лошите поличби и лошите знаци, в добрите поличби, хвърлят по три монети във фонтана, по три зърна в самбуката и всякакви такива.

— Това са езически неща.

Той кимна.

— Аха. Но трябва да ги уважаваш. Просто не знаеш. — Той ме погледна. — Просто не знаеш.

След това смени темата.

— Само че нямам капучино. Купих си много хубава машина направо от един ресторант, когато бях в Неапол преди няколко месеца. Натоварили са я на самолета, но мисля, че някой я е свил от „Кенеди“48. Моят човек в Неапол казва, че я е натоварил, и аз му вярвам, така че поразпитах на „Кенеди“, но никой не знае нищо. Нали така? А ченгетата се оплакват от организираната престъпност там. Да не мислите, че организираната престъпност се занимава с крадене на кафемашини? Не. Ще ви кажа кой краде там — melanzane.

Той погледна към Сюзън и попита:

— Capisce?

— Патладжаните?

Белароса се усмихна и обясни:

— Аха. Патладжаните. Негрите. И испанците, и смотаните наемни ченгета по летищата. Те крадат. Но ако някъде възникне проблем, все организираната престъпност е виновна. Грешка. Точно дезорганизираната престъпност скапва тази страна. Наркоманите и побърканите. Capisce?

Той погледна и към двама ни.

Не намирах думи след този странен монолог, така че какво друго ми оставаше да кажа освен:

— Capish.

Белароса се разсмя й ме поправи:

— Capeesh. Да ви налея още едно?

Той напълни чашата ми със самбука, а аз се опитах пак да кажа тази дума, само че този път наум. Capisce.

Сюзън, която както казах, е малко наивна в някои отношения, попита главата на нюйоркската най-голяма престъпна фамилия:

— Съобщихте ли за кражбата на митническите власти?

— Как не — подсмихна се Белароса. — Точно това ми трябва. Нали? Вестниците да се доберат до тази история и да ме направят за посмешище на града.

— Какво искате да кажете? — попита Сюзън.

Белароса ми хвърли бърз поглед, след това й каза:

— Те смятат, че аз крада от летището.

— О, разбирам. Това наистина би било иронично.

— Аха. Иронично.

Белароса внимателно отпи от „Капелата“ си.

— Ах, много хубаво.

Погледна към Сюзън и добави:

— Жена ми сега ще дойде. Иска лично да се увери, че всичко ще е както трябва. Казвам й: „Това са нашите съседи. Те са добри хора.“

Той ме погледна и продължи:

— Но нали знаете какви са жените. На всичко придават голямо значение. Нали?

— Отказвам се от коментар — отвърнах аз дълбокомислено.

И точно тогава летящата врата се отвори. Наместих си очилата и се приготвих да стана, но това не беше мисис Белароса. Беше една грозновата млада жена, облечена в проста черна рокля и престилка на домашна прислужница, която носеше някакъв поднос. Тя остави подноса на бюфета след това зареди масата с чаши и чинийки, сребърни прибори, салфетки и други такива. После се обърна и излезе, без да продума, да се поклони, да направи реверанс или дори без италиански поздрав.

— Това е Филомена — каза Белароса. — Тя е от другата страна.

— Другата страна на какво? — позаинтересувах се аз.

— Другата страна — Италия. Почти не говори английски, което е добре дошло за мен. Но тези paesanos бързо го научават. Не като испанците. Ако искаш да напреднеш в тази страна, трябва да говориш езика.

После добави:

— Горката Филомена, толкова е грозна, че никога няма да се омъжи за американец. Казах й, че ако остане при мен три години и не научи английски, ще й дам зестра и може да се върне в Неапол да си намери мъж. Но тя иска да остане тук и да бъде американка. Ще трябва да намеря някой слепец за нея.

Погледнах Белароса. Това наистина беше Донът, padrone, в стихията си, който урежда живота на хората вместо тях, като едновременно е и жесток, и щедър.

— Говорите ли италиански? — попита го Сюзън.

Той направи леко движение с глава.

— Cosi, cosi49. Справям се — добави той, — неаполитанците ме разбират. Аз съм такъв. Napoletano50. Но Sicilian — сицилианците, тях кой ли ги разбира? Те не са италианци.

След това попита Сюзън:

— Къде научихте италиански?

— Защо мислите, че знам италиански?

— Доминик ми каза. — Той се усмихна. — Каза ми: „Padrone, тази американска лейди с червена коса говори италиански“.

Белароса се разсмя и добави:

— Той беше изумен.

Сюзън се усмихна и рече:

— Всъщност аз не го говоря добре. Учих този език в училище. Избрах го, защото специализирах изящни изкуства.

— Нима? Ще ви проверя познанията по-късно.

Така си бъбрихме още около десетина минути и ще ви излъжа, ако кажа, че не беше интересно. Човекът знаеше как да забавлява гостите си и да разказва истории и макар че не беше казано нищо важно, нито дори кой знае колко умно, Белароса говореше оживено и разпалено, като за десет минути направи повече жестикулации и физиономии, отколкото аз правя за цяла година. Той наля на всички ни самбука, след това промени решението си и настоя да опитаме amaretto51, който наля в нови чаши, докато продължаваше да приказва.

Това беше човек, който се наслаждава на живота, и това, предполагам, е разбираемо, като се има предвид, че знае от първа ръка как внезапно може да бъде прекратен той.

Попитах го направо:

— Имате ли телохранители тук, в къщата, или само Антъни отвън?

Той ме погледна и дълго време не отговори, а после каза:

— Мистър Сатър, в тази страна, както и в Италия, един богат човек трябва да защитава себе си и семейството си от отвличания и тероризъм.

— Не и в Латингтаун — уверих го аз. — Тук имаме много стриктни градски разпоредби.

Белароса се усмихна.

— Ние също имаме едно много стриктно правило, мистър Сатър, и вие сигурно го знаете. Правилото е следното: никога не уреждай сметките си с някого в собствения му дом или пред семейството му. Така че никой в околността не трябва да се притеснява за подобни неща. Окей?

Разговорът започваше да става интересен.

— Може би ще успеете да присъствате на следващото заседание на градската управа — отвърнах аз — и да уверите в това всеки от тях, заради протокола.

Белароса ме изгледа, но нищо не каза.

Почувствах се невероятно дързък и продължих:

— Ако е така, тогава защо имате охрана тук?

Той се наведе към мен и каза тихо:

— Попитахте ме какво съм научил в „Ла Сал“. Ще ви каже едно нещо, което съм научил. Без значение какви мирни договори си подписал, слагаш си денонощна охрана. Това поддържа честността у хората и осигурява по-добър сън. Не се тревожете.

Той ме потупа по рамото.

— Тук сте на сигурно място.

Отвърнах му с усмивка и отбелязах услужливо:

— Тук сте двойно защитен, мистър Белароса, поздравления от американския данъкоплатец. Capiste?

Той се разсмя, след това изпуфтя:

— Аха. Те държат под око предните порти, но аз държа под око задника си. Значи вие знаете за това, мистър Сатър? — позаинтересува се той. — Как разбрахте?

Тъкмо щях да отговоря, но усетих сритване в глезена. Разбира се, сритването в глезена не означава: „Държиш с прекрасно и умно, мили, моля те, продължавай в същия дух.“

Сюзън се обърна към домакина ни:

— Мога ли да помогна с нещо на мисис Белароса в кухнята?

— Не, не. Тя ще се справи. Просто много се вживява. Ще ви кажа какво прави сега, защото знам. Пълни cannoli. Нали знаете, че когато ги купите готови с пълнежа, понякога стават тестяви, дори ако са от добра пекарна. Така че жена ми купува отделно сладкишите и сметаната или пък я е разбила сама и пълни ли, пълни. С лъжица.

Сюзън кимна малко несигурно, както ми се стори.

Изненада ме до известна степен, че този човек се държеше така непринудено и естествено и че жена му беше в кухнята на къщата им и пълнеше някакви сладкиши с лъжица. Със сигурност не си придаваше важност пред семейство Сатър. Но не знаех дали това ме ласкае или дразни.

Както и да е, вратата отново се отвори и в стаята влезе добре закръглена блондинка, която носеше огромен поднос, накамарен с достатъчно сладкиши, да нахранят един средно голям китайски град. Почти не виждах лицето на жената, но ръцете й бяха разперени широко, така че сладкишите да не скриват гърдите и, и в следващия момент знаех, че това сигурно е мисис Белароса. Станах, а същото направи и Белароса, който взе подноса от жената и каза:

— Това е жена ми, Анна.

Остави подноса на масата.

— Анна това са мистър и мисис Сатър.

Анна потри ръце в бедрата си и се усмихна:

— Здравейте.

Ръкува се със Сюзън и се обърна към мен. Очите ни се срещнаха, ръцете ни се докоснаха, устните ни се усмихнаха и челото й се смръщи.

— Радвам се да се запознаем — казах аз.

Тя продължаваше да ме гледа и аз почти чувах как старите синапси възстановяват връзките между притворените й очи. „Клик, клик, клик.“

— Не сме ли се срещали или нещо такова? — попита тя.

Точно това „или нещо такова“ ме притесни.

— Мисля, че ви видях на Лопаро — казах аз, споменавайки името на италианския пазар в Лоукаст Вели, където не можеха да ме хванат на тясно.

— Аха — съгласи се тя неубедително. — Не — помени решението си — Не… ще си помисля.

Ако бях истински мъж, щях да захвърля очилата, да скоча на пода и да разкрия истинската си същност. Но не виждах с какво би ми помогнало това.

— Защо всички стоим прави? — попита мистър Белароса, който не беше разбрал и защо стояхме прави във вестибюла.

— Седнете, седнете — изкомандва той.

Седнахме и той наля на жена си чаша амарето. Заговорихме за незначителни неща.

Мисис Белароса бе седнала точно срещу мен на масата, което не ми харесваше, но ми даваше възможност да я наблюдавам и да забележа, в случай че се появят признаци, че тя започва да си спомня ужасната великденска утрин. Ако ви интересува, ще ви кажа, че тя беше облечена в това, което се нарича „домакинска пижама“. Тя беше някакъв оранжев шанжан, но цветът непрестанно се променяше при всяко нейно движение. Имаше огромни триъгълни златни обеци, които, ако се свържеха към радио на къси вълни, можеха да хванат Неапол. На шията й висеше златно кръстче, което като че ли беше сгушено в прегъвката между гърдите й, и не знам защо това ми напомни „Христос от Андите“. На пет от десетте й пръста имаше златни пръстени, а на всяка от китките й — златни гривни. Ако паднеше в изкуственото езеро, питах се аз, дали златото ще я завлече на дъното или онези два огромни бели дроба ще я задържат над водата?

Трябва да кажа нещо за вида й. Тя не беше непривлекателна. Зависи какво харесвате. Беше попрекалила с грима, но забелязах, че кожата й е нежна за италианка. Очите й имаха лешников цвят, червилото по пълните й устни имаше цвета на червената лампа на авариен изход, а косата й, както казах, беше изрусена до бяло. Виждаха се тъмните корени. Изглеждаше достатъчно приятна, усмихваше се често и имаше изненадващо изящни движения. Ухаеше на хубав парфюм.

Не знам как трябва да изглежда жената на един дон на мафията, тъй като те не се показват на публични места или по новините, но мисля, че Анна Белароса бе по-хубава от повечето от тях. Понякога, когато съм в настроението си на тъп мъжки шовинист, което слава Богу не ме обхваща често, се опитвам да си представя дали бих могъл да легна с жена, с която току-що съм се запознал. Така че — огледах Анна Белароса.

Когато учех в колежа, имаше пет класификации за вида на една жена в зависимост от светлината, която бихте искали да имате в спалнята си. Първите три места се заемаха от жени, които бихте гледали на крушка съответно от 100, 70 и 30 вата. След това се класираха жените, които могат да се гледат само на нощна лампа, и накрая — тези, при които всички лампи се изгасят.

Анна Белароса забеляза, че я гледам, и ми се усмихна. При количеството алкохол, което вече бях погълнал, помислих си аз, вероятно бих светнал крушка от 70 вата.

Франк Белароса предложи тост:

— За нашите нови съседи и нови приятели.

Пих за това, макар че стисках палци под масата. Изглежда, съм суеверен.

Побъбрихме малко, а Сюзън не преставаше да се възхищава от сладкишите и похвали семейство Белароса за всички подобрения, които бяха направили в Алхамбра. Отхвърлихме няколко нови имена за имението и аз предложих „Casa Cannoli“. Франк Белароса се позаинтересува за зеленчуковата градина на Сюзън, а Анна ме попита дали не искам да си сваля сакото и вратовръзката. Положително не исках. И така продължихме десет-петнайсет минути, разчупвайки леда, както се казва, докато накрая Франк Белароса рече:

— Ей, наричайте ме Франк. Окей? А жена ми е Анна.

Сюзън, разбира се, каза:

— Моля, наричайте ме Сюзън.

Мой ред беше. Казах:

— Джон.

— Добре — каза Франк.

Никога не съм бил на малко име с дон на мафията и просто треперех от вълнение. Изгарях от нетърпение да отида в „Крийк“ с тази новина.

Мисис Белароса стана и наля кафе от кафеварката. Всички се самообслужвахме със сладкишите. Кафето и сладкишите бяха превъзходни. Никакви оплаквания, що се отнася до тях.

Разговорът се насочи към децата, както обикновено става, когато разговарят родители, независимо дали са крале и кралици или крадци и уличници. Родителството е мощен уравнител или, още по-оптимистично, обща човешка връзка. Отпуснах се малко отчасти заради присъствието на мисис Белароса, но отчасти и защото се чувствах странно добре.

Анна Белароса ни разказа подробно за тримата си синове и добави:

— Не искам те да се занимават със семейния бизнес, но Тони — този, който е в „Ла Сал“, иска да е в бизнеса на баща си. Той боготвори баща си.

— Аз влязох в семейния бизнес чрез чичо си — каза Франк Белароса. — Баща ми ми казваше: „Стой настрана от този бизнес, Франк. Не е за теб.“ Но послушах ли го аз? Не. Защо? Защото смятах чичо си за герой. Той винаги имаше пари, коли, дрехи, жени. Баща ми нямаше нищо. Децата търсят това, което се нарича модел на подражание. Нали така? Сега, като се замислям за миналото, и баща ми е бил герой. Той се скапваше от работа шест дни в седмицата, за да може да сложи нещо за ядене на масата. Бяхме пет деца и трудно се живееше. Но навсякъде около нас имаше пари. В Америка има твърде много пари. Страната е богата, тук дори глупаците могат да бъдат богати. И хората си казват: „Защо и аз да не мога да съм богат?“ В тази страна, ако си беден, си по-лош и от престъпник.

Той ме погледна и повтори:

— В Америка ако си беден, си по-лош и от престъпник. Ти си никой.

— Все пак — казах аз — някои хора биха предпочели да си останат бедни, но честни.

— Не познавам такива. Но както и да е, най-големият ми син, Франки, не става за семейния бизнес, така че го изпратих в колеж, след това ще му уредя нещо в Джърси. Томи е синът ми в „Корнел“. Иска да е съдържател на голям хотел в Атлантик Сити или Вегас. Ще му намеря нещо заедно с Франки в Атлантик Сити. Тони — този, който учи в „Ла Сал“, е нещо друго. Той иска да е вътре. — Белароса се усмихна. — Малкият негодник иска моята работа. И знаете ли какво? Ако я иска достатъчно силно, ще я получи.

Прокашлях се и отбелязах:

— Не е лесно да се възпитават днес децата с всичкия този секс, насилие, наркотици.

— Аха. Но със секса няма проблеми. А вашите деца?

— Каролин е в Йейл, а Едуард завършва „Св. Пол“ през юни — отвърна Сюзън.

— Адвокати ли ще стават?

— Каролин се готви за юрист. За Едуард още не е ясно. Мисля, че понеже знае, че ще наследи от баба си и дядо си голяма сума пари, е загубил част от мотивацията си.

Никога не бях чувал Сюзън да казва това на някого, дори на мен, и малко й се ядосах, че разкрива семейни тайни пред тези хора. Но семейство Белароса са толкова далеч от социалния ни кръг, че, предполагам, това нямаше значение. И все пак чувствах, че трябва да кажа нещо в защита на Едуард.

— Едуард е типично седемнайсетгодишно момче — казах аз. — Главната му цел в момента е да си намери… е, момичетата.

Белароса се разсмя.

— Аха. — После попита: — Той завършва колеж на седемнайсет години?

— Не — отвърнах аз. — „Св. Пол“ е основно училище.

Да се говори с тези хора, беше нещо подобно на това да се преоткрие колелото.

Попитах Белароса:

— В „Ла Сал“ със стипендия ли учеше?

— Не. Чичо ми плащаше. Същият чичо, който ме въведе в семейния бизнес. Намаляха с едно гърлата, които трябваше да храни моят старец.

— Разбирам.

Анна сподели още една от съпружеските си тревоги:

— Франк работи твърде много. Дори когато е вкъщи, постоянно говори по телефона, идват разни хора да говорят по работа. Непрекъснато му повтарям: „Франк, по-спокойно. Ще се убиеш така.“

Хвърлих бърз поглед на Белароса да видя дали е забелязал иронията в последната забележка, но той изглеждаше безразличен. За около половин секунда си мислех, че съм направил някаква ужасна грешка и че мистър Франк Белароса беше просто един съсипан от работа предприемач.

— Джон не остава дълго след работно време в кантората си — намеси се Сюзън, — но затова пък всяка вечер носи вкъщи пълно куфарче с работа. Макар че си ползва съботните почивни дни и, разбира се, не работи в неделя.

— А и през Светлия понеделник — обърна се Белароса към Сюзън. — Тогава не искаше да говори по служебни въпроси с мен.

Той ме погледна.

— Познавам няколко протестанти. И те не работят в неделя. Католиците биха работили в неделя. Какво правиш, ако в понеделник ти предстои наистина голямо дело в съда?

— Тогава — осведомих го аз — работя в неделя. Господ не би искал да стана за смях пред някой съдия католик или евреин. — Дори аз се усмихнах на духовитостта си. Самбуката най-сетне бе започнала да оказва чудотворното си въздействие.

Белароса взе бутилката и наля малко в кафето ми, а след това и в кафето на останалите.

— Ние така го пием — рече той усмихнат.

От парата на кафето очилата ми се замъгляваха няколко пъти и аз ги избърсвах, без да ги свалям, поради което Сюзън ме гледаше с недоумение. Анна Белароса също ме погледна няколко пъти озадачено. Досега разговорът не бе засягал темата за злополучното събитие, което се бе случило в Алхамбра на Великден сутринта, и се надявах, че Франк Белароса е забравил за молбата си да поговоря с жена му за това колко хубав и безопасен е този район. Но Сюзън попита Анна:

— Липсва ли ти Бруклин? — и аз знаех докъде ще доведе това.

Анна погледна съпруга си и след това отговори:

— Не ми е позволено да казвам.

Тя се разсмя.

Белароса изпуфтя:

— Тези италианки от Бруклин, казвам ви, може да ги настаните и във „Вила Боргаса“52, а те ще продължават да хленчат, че са извън Бруклин.

— О, Франк, ти не трябва да стоиш по цял ден вкъщи. Човек има нужда да види старите си съседи.

— Чуйте я само. Да стои вкъщи. Тя си има кола и шофьор и ходи до Бруклин, за да види майка си и смахнатите си роднини винаги, когато поиска.

— Не е същото, Франк. Самотна съм тук.

Една малка крушчица светна в главата й. Аз я забелязах, но преди да успея да сменя темата, тя каза:

— Какво ще кажеш за Великден сутринта?

Тя ме погледна.

— На Великден сутринта излизах от къщи, отивах към изкуственото езеро и оня мъж — тя сви рамене — оня маниак, стоеше там на четири крака като животно и ръмжеше срещу мен.

— Наистина ли? — попитах аз, намествайки очилата си.

— Мили боже! — възкликна Сюзън.

Анна се обърна към Сюзън:

— Побягнах и си изтървах обувките.

— Разказах на Джон за това — рече Франк. — Той каза, че досега не е чувал за подобно нещо. Нали така, Джон?

— Точно така, Франк. Значи синът ви Франки живее в Ню Джърси? — попитах аз.

— Обадихте ли се на полицията? — обърна се Сюзън към Анна.

Анна отново погледна съпруга си и отговори:

— Франк не иска да си има работа с полицията.

— Имам собствена охрана тук — напомни ни Белароса. — Няма от какво да се страхуваме.

— Страшно е тук нощем, когато Франк го няма — оплака се Анна. — Твърде тихо е.

— Вероятно можеш — предложих аз — да се снабдиш със запис на шума от бруклинските улици.

Анна Белароса се усмихна несигурно, като че ли това не беше лоша идея.

Белароса се обърна към мен:

— Когато се опитваш да ги направиш щастливи или да постигнеш някакъв компромис с тях, те те смятат за педераст.

Погледнах към Сюзън да видя как реагира на това изявление и видях, че се усмихва. Трябва да отбележа, че Сюзън не е феминистка. Жените от класата на Сюзън смятат женските движения за проблем на средната класа, който трябва да се решава от средната класа. Жените от класата на Сюзън притежават имения, подписват договори и учат в колежи от толкова много поколения насам, че не разбират напълно за какво се вдига толкова много шум. А що се отнася до равното заплащане за равен труд, гледат на това със същото съчувствие, с което гледат и на гладуващите деца в Африка. И по първия проблем познанията им от личен опит са точно толкова, колкото и по втория. Може би ще организират благотворителен бал за ниско платените администраторки. Както и да е, споменавам това, защото много жени биха се обидили от безцеремонните сексистки53 забележки на Франк Белароса. Но Сюзън Станхоуп, чието семейство е едно от Четиристотинте54, се обижда от сексистките забележки на човек като Франк Белароса точно толкова, колкото аз бих се обидил от забележките на Сали Ан от „Стардъст Дайнър“, че всички мъже са алкохолици, лъжци и бият жените си. С други думи, зависи кой прави забележките.

Във всеки случай Белароса направи още едно изказване, този път, смятам, за да балансира забележките си на женомразец:

— Италианците не могат да правят компромиси — каза той. — Затова жените им винаги им се сърдят. Но италианките уважават мъжете си за това, че не правят компромиси. Но когато италианците не могат да се споразумеят за нещо помежду си и не биха направили компромис, тогава това е проблем.

„Който, помислих си, бързо се решава с едно убийство например.“

— Значи Франки е в Ню Джърси? — отново попитах аз.

— Аха. Помогнах му да купи нещо в Атлантик Сити. Никой от синовете ми никога няма да работи за когото и да било. Никой няма да стои над тях. Другите хора трябва да са под тях. В този свят или сам си си шеф, или си никой. Ти сам си си шеф, нали?

— Долу-горе.

— Когато закъсняваш за работа, никой нищо не казва, нали?

— Точно така.

— Ето ти теб.

И ето ме мен извън темата за Великденската сутрин. Лесно се сменяше темата с мистър Белароса, който, изглежда, в светските си разговори не се придържаше към някакъв точен ред, а сменяше темата насред изречението, в момента, в който нещо друго му минеше през ума. При бизнеса, знаех, беше съвсем различно. Познавам този тип хора. И знаех също, че мисис Белароса повече нямаше да повдигне въпроса за великденското чудовище.

Така си говорихме още един час. Изпразнихме кафеварката — около 20 чаши — и втората бутилка самбука. Камарата сладкиши се беше снижила с около 15 сантиметра. Още в началото на вечерта бях открил, че беше безполезно да се отказва храна или пиене.

— Mangia, mangia55 — казваше мисис Белароса, смеейки се, като малко оставаше да започне да ми пъха сладкишите, в устата.

— Пийте, пийте — командваше мистър Белароса, като пълнеше порцеланови и стъклени чаши с каквато течност му бе под ръка.

Ходих три пъти до тоалетната и всеки път се опитвах да повърна в тоалетната чиния, да се прочистя по римски маниер. Когато си в Рим — да перифразирам свети Амбрауз, използвайки повръщириума, както го използват римляните56. Но не можах да направя това.

При едно от връщанията си от тоалетната видях, че мисис Белароса бе изчезнала, вероятно в кухнята, и Сюзън и Франк седяха сами на масата. Преди тя да ме види, чух Сюзън да споменава думата „вестибюл“ и у мен се породиха опасенията, че тя си прави устата да нарисува вестибюла. Но когато седнах при тях, тя, изглежда, промени темата и ми каза:

— Тъкмо разказвах на Франк за пътуването ни до Италия преди няколко години.

— Така ли?

Мисис Белароса се върна заедно с Филомена, която носеше поднос с шоколади. Аз седнах, като се опитвах да не усещам миризмата на шоколадите или на каквото и да било по масата. Помолих мисис Белароса за малко сода и тя каза нещо на Филомена, която излезе и се върна с някаква бутилка с надпис „Pellegrino“ и стъклена чаша. Изпих една чаша от газираната вода, оригнах се дискретно и се почувствах по-добре.

Тъй като разговорът продължаваше без моето участие, аз заразглеждах Анна Белароса. Тя се държеше почтително към съпруга си, което, разбира се, се изискваше от предбрачния й договор. Но от време на време в нея проблясваше някакъв италиански огън и донът се отдръпваше. От това, което разбрах по време на разговора, и от взаимоотношенията, които забелязах помежду им, ми стана ясно, че Анна Белароса като съпруга на дон Белароса имаше статута на кралица и правата на робиня. А като майка на децата му тя беше мадоната, почитана както Мария заради плода на утробата й. Анна Белароса бе родила трима синове, бе ги откърмила, бе се погрижила за религиозното им възпитание и бе се оттеглила, когато бащата е бил готов да се погрижи за живота им, а в случая с Тони, може би и за… смъртта на момчето. Колко различно бе това семейство от моето.

Забелязах също, че Анна Белароса въпреки доброто си настроение и непринудения смях имаше тъжни, угаснали очи, като че ли десетилетията на безпокойство бяха помрачили искрата, която някога сигурно е придружавала смеха.

Белароса рязко стана и аз си помислих, че вечерта е приключила, но той каза:

— Анна, разведи Сюзън из къщата. Тя иска да я разгледа. Джон, ела с мен.

Четиримата влязохме в трапезарията и Белароса информира жена си:

— Това е трапезарията. Където бяхме, е утринната стая. За закуска. Искам да разбереш от Сюзън всяка от тези стаи за какво е. Тя познава къщата. Ще си обяснявате взаимно. Окей?

Всички влязохме във вестибюла, Франк ме хвана под ръка и ме поведе към стълбите.

— Ще ви чакаме след това във всекидневната — каза той на жена си. — Остави ме аз да покажа парника.

След това се поправи:

— Оранжерията. Нали?

Улових погледа на Сюзън и тя ми се усмихна, като че ли искаше да каже:

— Виждаш ли, забавляваш се добре.

Познавам този поглед. Само не разбирах защо Сюзън изглеждаше, че се забавлява толкова добре. Предвиденото за десет без четвърт главоболие не се осъществи, а тъй като държа на мъжкото си „аз“, не исках да се оплаквам от несъществуващите си хемороиди или, честно да си призная, че съм уморен и че англосаксонският ми стомах се бъркаше от храната в ирландската кръчма и италианския десерт. Така че се оставих приятелят ми Франк да ме водя по стълбите.

И двамата се заизкачвахме по витите стълби без очевидна трудност и забелязах, че Белароса понасяше погълнатия алкохол така добре, както и аз. Стигнахме до първия етаж, като минахме през мецанина, който под формата на подкова обхождаше трите страни на вестибюла. На всеки шест метра и нещо минавахме покрай тежка дъбова врата, докато накрая Белароса спря пред една от тези врати и я отвори.

— Тук.

— Какво има тук?

— Библиотеката.

— Ще четем ли?

— Не, ще изпушим по една пура.

Той ми направи знак да вляза.

Противно на убежденията си, прекрачих прага и влязох в слабо осветената стая.

16.

Франк Белароса посочи едно черно кожено кресло.

— Седни.

Аз седнах. Свалих си очилата и ги сложих във вътрешния си джоб. Белароса седна в креслото срещу мен. Не мислех, че носи пистолет, а и не виждах причина да го носи в собствената си къща, нито пък имаше къде да го сложи под плътно прилепналите си поло и панталони. Но когато кръстоса крака, видях кобура на глезена му под десния крачол. Той забеляза, че го видях, и каза:

— Имам разрешително.

— Аз също.

— Имаш разрешително за притежаване?

— Не, за шофиране. Но не карам в къщата си.

Той се усмихна.

В щата Ню Йорк е много трудно да се получи разрешително за притежаване на пистолет и се чудех как ли Франк Белароса Епископа бе успял да се сдобие с такова. Попитах го:

— Ню Йорк?

— Аха. Имам на север едно местенце за лов. Там не задават много въпроси. Мога да го нося навсякъде из щата, но не и в града. За града трябва специално разрешение, а на мен не ми го дават. А точно там ми трябва пистолет. Нали? Всеки луд носи оръжие. А имат ли разрешително? Не. Но аз не искам да рискувам да ме арестуват за незаконно носене на оръжие. Така че в града ходя чист и всеки долнопробен боклук може да очисти Франк Белароса.

(Каква несправедливост!)

— Но нали имаш телохранители?

— О, разбира се. Но не е същото като да си имаш собствен. Понякога телохранителите могат да те натопят. А понякога си намират нов шеф предишната нощ и ти не знаеш за това. Capisce?

— О, да. Не знаех, че работата ти е толкова напрегната.

— Не ти и трябва.

— Точно така.

Помежду ни стоеше ниска маса, върху която имаше кутия истински хавански пури. Белароса отвори кутията и ми я поднесе.

— Не пуша.

— Хайде, вземи си една пура.

Взех си. В интерес на истината, всички щатски адвокати знаят как да пушат пура, защото това е част от някои ритуали. Извадих пурата от металната й обвивка и подрязах края й със сребърното ножче, което Белароса ми подаде. Той ми запали пурата със златна настолна запалка, а след това запали и своята. Изпуснахме няколко кълба дим в стаята.

— Не са ли незаконни? — попитах аз.

— Може би. Бихме търгували и с дявола в ада, ако имахме нужда от огън. Но от пури нямаме нужда, така че по дяволите Куба. Нали? Глупости.

Толкова за светските събития. А сега, местните новини.

— Това ли е кабинетът ти? — попита аз.

— Аха. Когато го видях за пръв път, целият беше боядисан в розово и бяло. Дори дървеният под беше боядисан. Жената от недвижимите имоти го харесваше. Тя каза, че декораторите го боядисали за някаква изложба.

— Изложба на вътрешен дизайн — осведомих го аз.

— Аха. Всяка шибана стая изглеждаше като че ли някакви феи са си играли на воля с бояджийските четки.

Огледах се. Това беше библиотеката, за която Сюзън ми бе разказвала някога, същата библиотека, която семейство Дилуърд закупили през 20-те години от някакво имение в Англия. Всички лавици бяха от тъмен дъб, запълнени с книги, макар да бях сигурен, че не са от оригиналната библиотека. На едната стена имаше камина, а на срещуположната имаше двойни врати, от които се излизаше на терасата и които бях видял осветени, когато яздех тук през април. В средата на широката стая имаше дъбово писалище, чиято горна част бе облицован със зелена кожа. Зад писалището имаше просторна ниша, нещо като канцелария, където можах да различа компютър, копирна машина, телекс и факс. Явно мафията бе твърде напреднала технически.

— Смъкването на боята на тази стая ми струваше пет бона. И още пет за книгите. Книгите вървят десет гущера за фут57.

— Моля?

— Лавиците са дълги петстотин фута. Книгите са по десет гущера на фут. Това прави пет бона… пет хиляди.

После добави:

— Но аз си имах и някои свои книги.

Тук можеше да се говори за пари.

— Това ти е спестило няколко гущера — отбелязах аз.

— Аха. Това бяха книгите ми от училище.

— Макиавели.

Той се усмихна.

— Аха. И Данте. Свети Августин. Чел ли си някога този тип?

— Да. А ти чел ли си свети Джером?

— Разбира се. Събраните му писма. Казах ти, онези християнски братя ме накараха да уча.

Той скочи от креслото си, отиде до една лавица, взе някаква книга и я отвори.

— Ето ти го свети Джером. Харесва ми това. Слушай.

Той зачете: „Страната ми е жертва на варваризма и в нея единственият бог за хората е стомахът им, и те живеят само за настоящето.“

Затвори книгата.

— Нищо ново, нали? Хората не се променят. Ако този тип не беше свещеник, щеше да каже: „Стомахът им и оная работа.“ Хората винаги се водят по нея и затова си съсипват живота. Трябва да мислиш с главата си, а не с оная си работа. Трябва да мислиш за бъдещето, преди да я навреш някъде, където не й е мястото.

— Лесно е да се каже — рекох аз.

Той се разсмя.

— Аха. — Погледна книгите си. — Понякога чета тук нощем някоя от тези стари училищни книги. Понякога си мисля, че е трябвало да стана свещеник. Само дето… разбираш ли… оная ми работа. — После добави: — Жените. Исусе Христе, те ме влудяват.

Кимнах съчувствено.

— Тогава значи не си истински епископ?

Той отново се разсмя и пъхна книгата на мястото й.

— Не. Чичо ми ме наричаше свой епископ, защото главата ми бе пълна с онези глупости от „Ла Сал“. Той често казваше на приятелите си: „Това е моят племенник, епископът.“ А после ме караше да рецитирам нещо на латински.

— Говориш латински?

— Н-не. Просто съм научил някои неща наизуст.

Той отиде до някаква помощна количка, взе от нея една гарафа и две чашки за коняк и ги сложи върху масата за кафе. Седна отново и наля някаква тъмна течност в чашите.

— Grappa58. Пил ли си някога такова?

— Не.

— Прилича на коняк, но е по-лошо.

Вдигна чашата си към мен. Аз взех моята, чукнахме се и отпих една голяма глътка. Трябваше да се вслушам в прикритото предупреждение на Белароса за грапата. Мога да пия всичко, но това беше нещо друго. Гърлото ми пламна, стомахът ми се сви и имах чувството, че всеки момент ще избълвам върху пурите всичко, което бях погълнал през последния един час. С насълзените си очи забелязал, че Белароса ме наблюдава над ръба на чашата си. Прокашлях се.

— Mamma mia…

— Аха — засмя се той, — изпий го.

Той допи своята грапа и си наля още веднъж, а след това насочи бутилката към мен.

— Не, благодаря.

Опитах се да си поема дъх, но димът от пурите беше твърде гъст. Загасих пурата си, станах и излязох на терасата.

Белароса ме последва с пурата и чашата си в ръка.

— Хубава гледка — каза той.

Кимнах, вдишвайки дълбоко чистия нощен въздух. Стомахът ми се поотпусна.

Той посочи с пурата си в далечината.

— Какво е това там? Нощем не се вижда. Прилича на игрище за голф.

— Да. Прилича точно на игрище за голф. Това е „Крийк“59.

— Грийк60?

— „Крийк“. Един извънградски клуб.

— Така ли? И там играят голф?

— Да. На игрището за голф.

— Ти играеш ли голф?

— Малко.

— Не я разбирам тази игра. С какво е интересна?

Замислих се за момент и отговорих:

— А кой е казал, че е интересна?

После добавих:

— Там има и стреляне по изкуствени гълъби. Стреляш ли?

Той се разсмя.

Реших, че е време да покажа на Франк Белароса, че съм истински мъж, и казах:

— Добре боравя с ловджийска пушка.

— Така ли? Стрелял съм веднъж с ловджийска пушка.

— По изкуствени гълъби или птици? — позаинтересувах се аз.

Той помълча малко, след това отговори.

— По птици. Патици. — После добави: — Не обичам ловджийските пушки.

— А пистолетите? — попитах аз.

— Аха. Член съм на един клуб в града. „Италиън Райфъл клъб“. Това е светски клуб. Сигурно си чувал за него.

Бях чувал наистина. Една интересна формация в Литъл Итали61, някои от членовете на която никога през живота си не бяха стреляли със спортна пушка, но намираха, че стрелбището за пушки в сутерена е много удобно за практикуване на стрелба с пистолет.

— Каква пушка притежаваш? — попитах аз.

— Не си спомням.

Опитах се да се сетя как беше убит колумбийският наркотрафикант. С пистолет, мисля. Да, пет куршума в главата от близко разстояние.

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме той.

— Да.

— Добре.

Белароса пиеше своята грапа, пушеше контрабандната си пура и оглеждаше царството си. Той посочи отново с пурата.

— Открих, че има един фонтан там със статуя на Нептун. Точно при него онзи тип изплашил Анна до смърт. Виждал ли си го?

— Да. Яздил съм навсякъде из това имение.

— Точно така. Оправих всичко. Езерото, фонтана, статуята. Поставих там и една статуя на Дева Мария и един приятел свещеник освети цялото място. Трябва да го видиш.

— Свещеникът е осветил статуята на Нептун?

— Разбира се. Защо не? Освен това там бяха и тези римски руини. Порутените колони и всичко. Човекът по озеленяването каза, че така са били построени. Вярно ли е?

— Да.

— За какво са строили руини?

— Тогава така е било модерно.

— Защо?

Свих рамене и казах:

— Може би, за да напомнят на себе си, че нищо не е вечно.

— Като „sic transit gloria mundi“62.

Погледнах го изненадано и отвърнах:

— Да. Точно така.

Той кимна замислено и дръпна от пурата си. Взирах се отвъд земята на Алхамбра. Високо в брилянтно чистото небе светеше половин луна, а откъм пролива полъхваше лек ветрец, като носеше със себе си дъха на море и уханието на майски цветя. Каква вечер!

И Белароса, изглежда, се наслаждаваше на мига.

— Бруклин. По дяволите Бруклин. Аз ходя в Италия, когато искам да се махна от тук. Имам едно място, близо до Соренто.

— Аз съм бил в Соренто. Къде е твоето място?

— Не мога да кажа. Разбираш ли? Това е място, където може да ми се наложи да отида един ден. Само пет човека знаят къде е. Аз, жена ми и децата ми.

— Хитро.

— Аха. Трябва предварително да се мисли. Но засега тук ми харесва. С Бруклин е свършено.

А също и със Златния бряг, но това не беше толкова очевидно за Франк Белароса, който не разбираше, че е част от проблема.

— Имахме хубава къща в Бруклин — добави той. — Стара постройка от кафяв камък, на пет етажа, красива. Но беше в редица с други къщи и дворът беше твърде малък за голяма градина. Винаги съм искал земя. Баба ми и дядо ми бяха селяни. Точно тяхната стара ферма купих от хората, които й бяха собственици. Но ги оставих да обработват земята безплатно. Аз държа къщата. Тя е с бели гипсови стени като тази, с червен покрив. Но по-малка.

И двамата замълчахме за момент, след това той каза:

— Ти си имаш цял храм там. Доминик каза, че си му показал храма. Имаш и Венера там.

— Да.

— Вие какво, да не сте езичници? — Той се разсмя.

— Понякога.

— Аха. Бих искал да видя този храм.

— Разбира се.

— Бих искал да разгледам отвътре голямата къща.

— Искаш ли да я купиш?

— Може би.

— Половин милион.

— Знам. — После добави: — Можеше да кажеш повече.

— Не, не можех, защото цената е половин милион. С десет акра земя.

— Така ли? А цялото място?

— Около двайсет милиона за земята.

— Madonna! Нефтени находища ли имате там?

— Не, имаме пръст. А тук не е останала много от нея. За какво ти е друго имение?

— Не знам… може би да построя къщи върху земята. Ще спечеля ли пари, ако строя къщи?

— Вероятно. Трябва да можеш да спечелиш пет-шест милиона.

— Къде е проблемът?

— Ами, за да разделиш земята на парцели, трябва да получиш разрешение.

— Така ли? От кого?

— От хората по териториалното благоустройство. Но съседите и защитниците на околната среда ще те изправят пред съда.

Той се замисли за малко и аз знаех, че се опитва да реши на кого трябва да се даде подкуп, на кого да се направи най-изгодното за него предложение и кой наистина да бъде заплашен.

— Родителите на жена ми са собственици на имота — казах аз. — Знаеш ли това?

— Аха.

— В него не влиза моята къща, а във всеки договор има точка, според която вратарят ми и жена му имат право да живеят във вратарската къщичка безплатно, докато умрат. Но във всеки случай статуята на Венера върви към имота, а тя има хубави цици.

Той се разсмя.

— Чух. — После добави: — Ще си помисля за това.

— Чудесно.

Представих си как при прехвърлянето на имота Уилям Станхоуп седи на една маса с дона на мафията и реших, че ще извърша тази сделка безплатно заради удоволствието да видя това. Всъщност нямаше да я извърша. Все още ми се налага да живея тук. Уилям и Шарлот посещават понякога приятелите си тук, ходят на сватби, погребения и други такива. Те поддържат членството си в „Крийк“ и при случай отсядат в някоя от къщичките на клуба, които пенсионираните дворяни използват, когато се завръщат тук от време на време. Но ако Франк Белароса купеше Станхоуп Хол, Уилям и Шарлот никога вече нямаше да стъпят на Златния бряг. Харесваше ми тази възможност въпреки резервите ми за това да бъда заобиколен от mafiosi63 и агенти на ФБР с фотоапарати.

— Как откри Алхамбра? — попитах аз.

— Случайно. Бях се загубил. — Той се разсмя. Бях на шосето за бърз трафик на път към един ресторант в Глен Коув. Трябваше да се срещна с един човек там. Глупавият ми шофьор излезе на шосето не където трябва и ние обикаляхме това място нагоре-надолу, опитвайки се да намерим Глен Коув. Аз забелязах всичките тези големи къщи, стигнахме чак до този път тук и на мен ми писна. Но тогава видях портите на твоето имение и казах на тази мижитурка да намали. После видях това място и къщата ми напомни за големите вили край водата в Соренто. Разбираш ли? Забелязах, че мястото няма вид на обитавано, така че след срещата си на обяд отидох в едно бюро за недвижими имоти. Не знаех къде се намира това място, но обясних как изглежда. Разбираш ли? После на тази тъпа жена от бюрото й трябваше цяла седмица, за да се свърже с мен, но ми изпрати снимка. Питам я: „Това ли е?“ Аха и й се обаждам. Питам я: „Колко?“ Тя ми казва, собственост била на банката; трябвало да се плащат някакви данъци или нещо такова. Банката просто искала да се отърве от къщата. Значи аз плащам на банката, плащам данъците и някакви хора на име Барет получават някакви пари, а аз съм се изръсил десет милиона. Madonna mia. Но тополите ми харесват. След това я показвам на жена ми, но тя не я харесва. Исусе Христе…

— Искаш да кажеш, че си купил това място, без жена ти да види…

— Аха. И й казвам: „На мен ми харесва, така че по-добре се научи да го харесваш“. Тя започва: „Това е развалина, Франк! Тук е мръсно, Франк!“. Жените, глупачките, не могат да си представят как ще изглеждат нещата, нали? Докарвам значи олизниците на това място и те си спукват задника от работа цяла зима; ех, аз довеждам Анна, а тя реве през цялото време. Аз си мислех, че щом го види, ще спре да реве, но не. Тя все още го мрази. Твърде далеко е от смахнатата й майка и смахнатите й сестри. „Къде са магазините, Франк? Къде са хората?“ Дрън, дрън, дрън. По дяволите магазините, по дяволите хората. Нали така? — Той ме погледна. — Нали?

— Точно така. Да вървят по дя’олите.

— Правилно.

Той си допи грапата и дръпна от пурата, след което тръсна пепелта през балюстрадата.

— Madonna, те могат да те побъркат. Липсва й нейната църква. Имаше навика да ходи в църквата три-четири пъти в седмицата и да говори със свещениците. Те всички бяха италианци. Някои от тях бяха от другата страна. Църквата тук е много хубава. Ходих няколко пъти. На Успение Богородично. Познаваш ли тази църква? Но свещениците всички са ирландци и един поляк и тя не иска да говори с тях. Вярваш ли на такива глупости? Свещеникът си е свещеник, за бога. Нали така?

— Ами…

— Значи това, което искам, е Сюзън да покаже на Анна как се живее тук. Разбираш ли? Да я разведе тук-там, да я запознае с някои хора. Може би ще ми покажеш онова място там. „Крийк“. Ако ми хареса, ще стана член.

Стомахът ми отново се сви.

— Но…

— Аха. Просто трябва време. Поговори със Сюзън.

Осени ме злобно блестящата мисъл:

— Сюзън членува в дружеството „Белведер“. Може да заведе Анна на следващата им сбирка.

— Какво, по дяволите, е това?

„Хубав въпрос, Франк.“ Обясних за викторианските дрехи и кошниците за пикник.

— Не разбирам.

— Аз също. Да оставим Сюзън да го обясни на Анна.

— Аха. Ей, погледни там долу. — Той сочеше с остатъка от пурата си.

Погледнах надолу към обширния испански двор, осветен от кехлибарената светлина на градинските лампи.

— Виждаш ли онова там? Точно до скарата64. Това е пещ за пица. Аз поръчах да я построят. Мога да правя пици там, на открито. Мога да пека ziti, мога да претоплям разни неща. К’во шъ кажеш?

— Много практично.

— Аха.

Хвърлих бърз поглед на Белароса. Той бе оставил чашата си на корниза и бе загасил пурата си на земята. Беше скръстил ръце на гърдите си, докато разглеждаше широкия двор с размерите на piazza65 под него. Той ме хвана, че го гледам, и се разсмя.

— Аха. Ето така.

И вирна брадичката си, наподобявайки сравнително добре позата на Мусолини. Погледна ме.

— Това ли си мислиш? Франк Белароса си мисли, че е Дуче II. Прав ли съм?

— Отказвам се от коментар.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Знаеш ли, всички италианци искат да бъдат Дуче II, Цезар, главния. Никой не иска да е подчинен на някой друг. И затова всичко в Италия е толкова объркано, и затова хора като мен имат около себе си хора като Антъни. Защото всеки жабар с пистолет, малко злоба и амбиция за петдесет цента иска да свали императора. Capisce?

— Имаш ли доверие на Антъни?

— Н-не. Нямам доверие на никого освен на семейството си. Нямам доверие на моите paesanos. Вероятно мога да имам доверие на теб.

— И нощем спиш добре?

— Като пеленаче. Казах ти, на никой нищо не може да му се случи в собствения му дом.

— Но носиш пистолет в собствения си дом.

Той кимна.

— Аха.

Помълча малко, след това каза:

— Имам някои проблеми напоследък. Вземам предпазни мерки. Трябва да държа смахнатите настрана оттук.

— Но нали току-що каза, че къщата ти е неприкосновена.

— Аха. Но тук вече има испанци, разни от Ямайка, азиатци. Те трябва да научат правилата тук. Трябва да научат, че когато си в Рим, правиш като римляните. Кой го беше казал това? Свети Августин?

— Свети Амброуз.

Той ме погледна и очите ни се срещнаха. Изведнъж осъзнах, че пред мен стоеше човек, който имаше някакъв голям проблем.

— Да влезем вътре — каза той.

Той се върна в библиотеката и седна в креслото си. Наля си още една грапа, докато аз седях срещу него.

Погледът ми попадна върху училищните книги на лавицата зад гърба му. Не можех да различа заглавията, но бях убеден, и то не без основание, че повечето от великите мислители, философи и теолози на западната култура бяха наредени там и че Франк Белароса бе попил някога думите им с възприемчивия си, млад мозък. Но той очевидно бе пропуснал най-важното послание на тези думи, посланието на бога, на цивилизацията и на човечността. Или още по-лошо, той бе разбрал посланието, но съзнателно бе избрал живота на злото, точно както щеше да постъпи и синът му. Колко отчайващо.

— Е, благодаря за питието — казах му аз. Погледнах часовника си.

Той, изглежда, не ме чу и се отпусна в креслото си, отпивайки от питието си, а след това каза:

— Вероятно си прочел във вестниците, че съм убил един тип. Един колумбийски наркотрафикант.

Това не беше обикновеният разговор, който се води на Златния бряг на коняк и пури, и просто не знаех как да отговоря, но казах:

— Да, четох. Вестниците те изкараха герой.

Той се усмихна.

— Това показва колко разкапано е всичко при нас. Аз съм един скапан герой. Нали? Достатъчно съм умен, за да знам по-добре.

И наистина беше. Това ми направи впечатление.

— В тази страна страхът е навсякъде — каза той. — Те искат да дойде някой с пистолет и да оправи цялата шибана бъркотия. Само че аз не съм тук, за да върша работата на правителството вместо него.

Кимнах. Точно това бях казал на мистър Манкузо. Белароса допълни:

— Франк Белароса работи за Франк Белароса. Франк Белароса се грижи за семейството и приятелите си. Не искам никой да мисли, че съм част от решението. Аз определено съм част от проблема. Да не си посмял да си мислиш обратното.

— Никога не съм мислил обратното.

— Хубаво. Това означава, че добре започваме.

— И къде отиваме?

— Кой знае.

Взех чашата си и отпих от грапата. Имаше все същия вкус.

— Алфонс Ферагамо не мисли, че си герой — казах аз.

— Не. Този кучи син ми има зъб.

— Може би го притесняваш. Искам да кажа, като италиански американец.

Белароса се усмихна.

— Мислиш, че е това? Грешиш. Има още много да научиш за италианците, приятелю. Алфонс Ферагамо е замислил лична вендета срещу мен.

— Защо?

Той се замисли за момент, след това каза:

— Ще ти кажа. Веднъж в съда го направих за смях. Не аз лично. Адвокатът ми. Но това не променя нещата. Това беше преди седем-осем години. Ферагамо беше прокурор по делото ми. Някакво глупаво обвинение, което не можа да се докаже. Моят човек, Джак Уейнстейн, накара съдебните заседатели да му се смеят и топките на Алфонс се свиха до мънички nicciole — лешници. Казах на Уейнстейн, че е сгафил. Не се постъпва така с италианец на публично място. Знаех, че някой ден пак ще чуя за Ферагамо. И сега този дръвник е областен прокурор за южната част на Ню Йорк и аз трябва или да се примиря с това, или да се преместя.

— Разбирам.

А през цялото време аз съм си мислел, че Алфонс Ферагамо е отдаден на работата си държавен служител. В действителност не вярвах напълно на анализа, който Франк Белароса направи на мотивите на Ферагамо. Реших, че съм чул достатъчно, и казах:

— Утре ще трябва да ставам рано.

Белароса не обърна внимание на това и рече:

— Ферагамо не може да докаже нищо за мен, затова казва на вестниците, че съм убил този колумбиец, Хуан Каранза.

Извъртях леко очи.

— Наистина не мога да повярвам, че един щатски прокурор ще скалъпи лъжливо обвинение срещу теб.

Той се усмихна на моята наивност.

— Не може да скалъпи лъжливо обвинение ли, г-н адвокат? Ти наистина има още много да учиш.

— Така ли?

— Аха. Разбираш ли, Ферагамо иска да настрои колумбийците срещу мен. Capisce? Той иска те да му свършат черната работа.

Изправих се в креслото си.

— Да те убият ли?

— Аха. Аха.

Това ми беше още по-трудно да го повярвам. Казах:

— Да не искаш да кажеш, че щатският прокурор се опитва да организира убийството ти?

— Аха. Не вярваш ли? Да не си скаут66 или нещо такова? Всяка сутрин ли отдаваш чест на знамето? Вие, примерните граждани, има още доста неща да научите.

Не отговорих.

Белароса се наведе към мен:

— Алфонс Ферагамо иска да види задника ми мъртъв. Не иска да го види повече в съда. Той е един много озлобен paesano. Capisce? В продължение на осем шибани години е чакал да се появи възможност да си го върне. И ако колумбийците ме пречукат, Ферагамо ще се погрижи всички да разберат, че той е бил зад цялата работа. И тогава вече ще е доволен и топките му ще си върнат предишните размери.

Той ме погледна в очите.

— Ясно ли е?

Поклатих глава и отвърнах:

— Не всеки мисли като теб. Защо не повярваш, че човекът просто си върши работата. Той смята, че си убил някого.

— Глупости.

Той се облегна назад и завъртя чашата си.

— Трябва да тръгвам.

— Не, остани си на мястото.

— Моля?

Той ме погледна и аз също го погледнах. За секунда-две най-сетне видях дон Белароса. Но след това там отново седеше Франк. Сигурно беше от светлината.

— Нека да довърша, г-н адвокат — каза той. — Окей? Ти си умен човек, но не разполагаш с фактите. Ей, не ме е грижа дали смяташ, че съм убил този колумбиец. Но всяко нещо има по две, три, четири страни. Един умен човек като теб вижда две страни, може би три. Но аз ще ти покажа още една страна, така че, като излезеш оттук, ще си по-добър гражданин. — Той се усмихна. — Окей?

Кимнах.

— Окей. Когато онези педерасти във Вашингтон направиха Ферагамо областен прокурор тук, те знаеха какво вършат, като никога. Те всичко бяха пресметнали, тези умници в Министерството на правосъдието. Те искат колумбийците да ме убият, след което приятелите ми ще започнат да избиват колумбийците и така собствениците на погребални бюра ще са доволни, и ченгетата ще са доволни. Само че melanzane няма да са доволни, защото, докато се камарят трупове, ще трябва да се върнат към евтиното вино, тъй като няма да има бял прах. Разбираш ли? Този разговор притеснява ли те?

— Не…

— Значи следващия път, като говориш с Манкузо там отвън, кажи му това, което току-що ти казах. Манкузо става за ченге. Той няма лични сметки за уреждане с мен, а и аз с него. Отнасяме се с уважение един към друг. Той вярва в закона. Уважавам го за това, макар че е глупаво. Той не иска престрелки по улиците. Той е много разумен човек.

— Искаш да предам този разговор на Манкузо?

— Разбира се. Защо не? Нека да отиде при Ферагамо и да му каже, че Белароса е разбрал играта му.

— Чел си твърде много Макиавели.

— Така ли мислиш?

— Да не би да намекваш, че не само Ферагамо, но и министърът на правосъдието, и Министерството на правосъдието във Вашингтон са замесени в заговор, който има за цел да те премахне и да предизвика война между гангстерите?

— Разбира се. За какво мислиш, че Алфонс е все още тук? Съвсем ясно е как мисли да използва този шибан случай с Каранза. Ако министерството не изхвърля този тип оттук или пък не му каже да успокои топката, значи министерството е с него. Нали?

— Твоята логика…

— А след това, когато двете главни действащи лица взаимно се унищожат, ченгетата ще се погрижат за измета от Ямайка и другите malanzane надолу по островите. После ще се заемат с азиатците. Разделяй и владей. Нали така?

Свих рамене и рекох неопределено:

— Аз се занимавам с прехвърляне на имоти.

— Аха. Да речем, че приемаш това, което казвам. Какво ще кажеш за него като добър гражданин?

Бих казал, че се ужасявам при мисълта, че силите на закона и реда в тази страна са в такава безизходица, че трябва да се принизяват до нивото на Белароса, за да се отърват от Белароса. Но казах:

— Като добър гражданин бих се… възмутил от мисълта, че правителството би предизвикало една опасна междугангстерска война.

— Разбира се. Но малко ти харесва тази идея, нали? Жълтугите67 и жабарите най-сетне да се изтребят взаимно?

— Не.

— Глупости.

— Отказвам се от коментар. — После го попитах: — Защо не отидеш в някоя редакция на вестник, ако си убеден в това, което казваш?

Той се разсмя.

— Как не.

— Те ще го публикуват.

— Без съмнение. Те публикуват и когато пръдна. Но в моя бизнес проблемите не се решават, като ги правиш достояние на обществото. Развържеш ли си езика пред пресата, това вбесява всички, включително приятелите ти, които дори не признават, че съществува такова нещо като мафията. Започни да говориш пред пресата за враговете си и приятелите ти ще те убият.

— Защо ми разказваш това?

— Защото си адвокат.

— Но не съм твоят адвокат. — После добавих: — Във всеки случай ти е нужен не адвокат, а телохранители.

(Или психиатър.)

— Аха. Но имам нужда от съвет на външен човек. Знам мнението на приятелите си, на адвокатите си, на Джак Уейнстейн. Сега искам да чуя мнението на някой, който вижда нещата различно от хората около мен.

— Искаш моя съвет? Оттегли се. Иди в Соренто.

— В този бизнес не можеш да се оттеглиш. Някой от цезарите да се е оттеглил? Не можеш да успокоиш яда на хората, които си ядосал, не можеш да вдигнеш мъртвите, не можеш да отидеш при правителството и да кажеш: „Съжалявам, ето плащам данъците, които укривах, и ви връщам всичко, което съм купил с незаконно спечелени пари.“ Не може да пуснеш тигъра, защото той ще се обърне и ще те изяде. Трябва да останеш върху тигъра и да държиш властта в свои ръце.

— Не. Може да заминеш за Соренто.

Той сви рамене.

— Може би ми харесва това, което върша. Не бездействам.

— Харесва ти да властваш.

— Разбира се. Соренто е за времето, когато остарея. Когато ми омръзнат властта, бизнеса, жените. Имам още няколко години.

— А може би нямаш.

Той ме погледна.

— Аз не бягам. Колумбийците не могат да накарат Франк Белароса да побегне. Ченгетата не могат да накарат Франк Белароса да побегне. Capisce?

— Сега да.

И двамата седяхме мълчаливо няколко минути. Имах чувството, че очаква да кажа нещо, да му дам някакъв съвет. Като адвокат аз давам съвети, но не съм предразположен към даване на безплатни и приятелски съвети.

— Свършихме ли? — попитах аз.

— Почти. Ето за какво става въпрос. Ферагамо не може да плямпа пред пресата, че съм заподозрян в убийството на Хуан Каранза и да го остави просто така. Прав ли съм?

— Прав си.

— Той трябва да довърши разследването докрай и да го представи на предварителния съд.

— Точно така.

— И това, което искам, е да ме представляваш на това дело.

— След като отказах да те представлявам в сделка за недвижим имот, кое те кара да мислиш, че ще се съглася да те представлявам в криминално дело?

— Това, че в единия случай става въпрос за пари, а в другия за справедливост.

При тази последна дума, за разлика от него, аз почти се задавих.

Поклатих глава.

— Не се занимавам с криминални дела. Нямам право.

— Разбира се, че имаш. Нали си адвокат.

— Какви доказателства ще представи Ферагамо на предварителния съд, за да те подведе под отговорност?

— Той няма нищо. Но не си ли чувал този израз: „Еди-кой си предварителен съд на Ню Йорк подвежда под отговорност еди-кой си сандвич с шунка.“ Чувал си го, нали?

— Да.

Предварителните съдилища в Ню Йорк са нещо като Звездни палати68: двайсет и трима почтени граждани провеждат закрити заседания, на които не присъстват нито подследственият, нито адвокатът му. Така че без никакви други доказателства предварителният съд обикновено гласува за подвеждане под отговорност. Щях да спечеля, ако се обзаложа, че Франк Белароса ще бъде привлечен под отговорност.

— Мислиш, че Ферагамо само блъфира с това обвинение? — попитах аз.

— Аха. Обикновен съд не би ме осъдил, защото Ферагамо не може да им представи никакви доказателства. Така че няма да се стигне до съдебен процес Франк Белароса срещу Съединените щати. Но междувременно Ферагамо организира пресконференции. Той обича шибаните пресконференции. Разказва на всички как мафията изблъсква колумбийците, азиатците — дрън, дрън, дрън. Това са глупости. Всеки си има поле на действие. И после казва: „Белароса лично уби Хуан Каранза, за да даде на тези жълтуги урок!“ Разбираш ли? И на колумбийците кръвта им кипва. Господи, те са по-лоши от италианците. И вече искат да решат този проблем mano a mano. Каранза беше голяма клечка сред тях. Окей, а сега трябва да се тревожа и за моите хора. Разбираш ли? Защото те не искат шибаната кървава баня, защото всичките са дебели и меки. Южноамериканците са гладни и твърди. Те все още са новаци и работят по-твърдо. Загубили са ума, с който са били родени, но все пак успяват да си свършат работата. Окей, може би са твърде тъпи, за да се доберат до мен. Разбираш ли? И какво правят в такъв случай? Отиват при приятелите ми и казват: „Абе, дайте да се разберем, преди Франк да отиде на съд, преди да има човешки жертви. Всички си имаме достатъчно проблеми и не ни е необходима тази допълнителна каша с Белароса“. И вероятно моите момчета казват: „Ще се погрижим за Франк.“ Разбираш ли? Тези кучи синове ще ме предадат, за да спасят собствените си кожи. Дори като знаят, че не съм убил Каранза. Преди десет, преди двайсет години един италианец би казал на една такава отрепка: „Майната ти. Разкарай се оттук, преди да съм ти светил маслото.“ Но сега нещата са различни. Там навън има един цял нов свят. Разбираш ли?

Това го разбрах. И сега откривам, че дори мафията има проблеми, адаптирайки се към този нов свят.

— Но това е просто прекрасно, Франк — казах аз. — И наистина не виждам никакъв изход за теб.

Той се разсмя и рече:

— Може би ще измислиш нещо. Нужен ми е един много почтен адвокат да поговори с Ферагамо. Той е възловият проблем. Той трябва да даде една от пресконференциите си и да каже, че има нови доказателства за това, кой е убил Каранза, или да каже, че няма никакви доказателства. Поговори с него.

— А ако не вярвам на твоя разказ за всичко това?

— Ще повярваш, когато видиш физиономията на Ферагамо, след като му кажеш, че знам какво е намислил.

Сега осъзнах, че Белароса е човек, който вярва на интуицията си. Той не би имал нужда от неопровержимо доказателство например, преди да заповяда да бъде убит някой, когото е заподозрял в предателство. Подобно на някой древен трибунал за Белароса бе достатъчно виновното изражение, може би някоя дума или фраза, която му е прозвучала някак съмнително. А в случая с Алфонс Ферагамо Франк Белароса първо си бе изяснил мотива му, а след това бе приел, че човекът е виновен. Не отричам значението на интуицията — аз използвам моята в съда, а и полицията действа по интуиция всеки ден по улиците. Но Франк Белароса, чиято добра интуиция го бе запазила жив и на свобода, вероятно, разчиташе твърде много на способността си да подушва опасността, да различава приятелите от враговете и да чете мислите и чувствата на хората. Затова и аз бях тук; защото Белароса ме бе преценил за няколко минути и бе решил, че ще му свърша работа. Чудех се дали е прав.

— Главният прокурор на щата Ню Йорк, Лоуенстейн, дори не иска да чуе за това дело — продължи Белароса. — Подразбрах от някои от приближените му, че той го смята за глупост. Какво ти говори това, г-н адвокат?

— Не съм сигурен, а и все още не се занимавам с криминални дела.

— Ей, може да ти е забавно. Помисли си.

— Ще го направя.

— Добре. — Той се изтегли назад в креслото. — Сделката ми с недвижимия имот е следващата седмица. Наех онази фирма в Глен Коув, за която ми каза. Пратиха ми някакъв тип на име Торанс. Познаваш ли го. Бива ли го?

— Да.

— Хубаво. Не искам никакви гафове.

— В договорите и прехвърлянето на недвижимо имущество няма нищо сложно, ако се обърне внимание на подробностите.

— Тогава трябваше да извършиш тази сделка, г-н адвокат.

Наблюдавах Белароса за момент. Не можех да преценя дали е ядосан, или просто ме смяташе за глупак.

— За това вече говорихме — казах аз.

— Аха. Но искам да знаеш, че ти си първият, който е отказал да вземе от мен такава сума пари.

— Звучи обезсърчаващо.

— Аха? Е, имаше хора, които отказваха директни подкупи. Но никога й законен хонорар. А това наистина беше законно.

— И за това вече говорихме.

— Аха. За оная работа с предварителния съд знам, че не се продаваш за пари, но ще ти платя чисти петдесет за разговора с Ферагамо и още петдесет, ако не се стигне до предварителен съд.

— Ако въобще някога работя по криминално дело, ще вземам по триста на час и двойно за времето, прекарано в съда. Няма да приема пари в брой, ако не те подведат под отговорност или не те осъдят, и няма да върна пари в обратния случай.

Белароса ми се усмихна, но това не беше хубава усмивка.

— Трябва да ти кажа, че някои от духовитостите ти са забавни, други не са.

— Знам.

— Стиска ти.

— И това знам.

Той кимна.

— Заобиколен съм от твърде много типове, които ми целуват задника, но всеки от тях е готов да забие нож в гърба ми.

— Жал ми е за теб.

— Ей, това е част от живота.

— Не, не е.

— От моя живот. Но около мен има също и хора, които ме уважават. Хора, които не целуват задника ми, но целуват ръката ми.

— Има ли някой, който те харесва?

Той се усмихна.

— Да ти кажа право, не ми дреме.

— Поработи върху това, Франк.

Той ме погледна и каза:

— Има и още нещо, което тря’а ти кажа. Казваш, че семейството ти е тук от триста години. Нали така? И си мислите, че всеки, който е дошъл тук след вас, е неканен гост или нещо такова. Но моето семейство в Италия е отпреди хиляда години, в онзи малък град до Соренто. А може би и от преди две хиляди години, още от римско време. Може би някои от прадедите ми е бил римски войник, който, като нахлул в Англия, заварил твоите хора все още да носят животински кожи и да живеят в къщи от кал. Capisce?

— Знам достатъчно история, за да оценя величието на италианската цивилизация, и вие с пълно право се гордеете с подобно наследство. Но това, за което говорим в момента, мафията, не е между най-великите достижения на италианската цивилизация, с които тя е обогатила западната култура.

— Това е въпрос на виждане.

— Но такова е виждането на повечето хора.

Белароса изглеждаше потънал в мисли в продължение на цяла минута, след което каза:

— Окей. Сега ще трябва да вземеш едно важно решение, защото е време да престанеш да ме мотаеш, а и себе си да мотаеш. Значи ставаш, обръщаш се кръгом и излизаш през онази врата. Прибираш жена си и си отивате и всичко между нас е свършено веднъж завинаги. Или оставаш тук да изпием заедно по чашка.

И така. Просто трябваше да стана и да изляза. Тогава защо все още седях? Разгледах Франк Белароса за момент. Какво научих през последните няколко часа? Ами научих, че Белароса беше не само умен, но и по-сложен, отколкото бих могъл да си представя. Освен това, да призная заслугата на Сюзън за вярното й първо впечатление, Белароса наистина беше интересен. Какво пък, може би това беше подаръкът на Сюзън за мен; това беше моето предизвикателство. Взех чашата си:

— От какво е направено това?

— От грозде. Прилича на коняк. Казах ти.

Чукнахме се и отпихме.

Той стана:

— Хайде да отидем при жените.

17.

Излязохме от библиотеката и докато вървяхме по мецанина, аз казах:

— Защо просто не отидеш при колумбийците и им обясниш, че са те натопили?

— Цезар не ходи при шибаните варвари да им обяснява разни неща. Майната им.

Разбирах, че праволинейната ми англосаксонска логика не бе подходяща за ситуацията, но казах:

— Все пак един римски император е отишъл при Атила, хунския вожд, на мирни преговори.

— Аха. Знам. — Тръгнахме надолу по витите стълби и Белароса каза:

— Но какво е спечелил от това? Унижил се е, а Рим, така или иначе, е бил нападнат. Виж, щом някой се заяде за топките ти, това вече означава, че ги имаш, т.е. че си истински мъж и ти стиска. В момента, в който хората решат, че не ти стиска, започват да се отнасят към тебе като към жена. А това е все едно да си мъртъв.

— Разбирам. — Явно първият ми съвет като consigliere нямаше да бъде последван. — Но Ферагамо разчита на това — казах аз. — Той знае, че няма да отидеш при колумбийците.

— Така е. Само друг италианец би могъл да разбере това.

— Тогава? Ако не искаш сам да се срещнеш с колумбийците, изпрати някого.

(Но не мен.)

— Все едно. Забрави го.

Прекосихме вестибюла. Това ми се струваше интересно като интелектуално предизвикателство и на тази основа ми се щеше да намеря някакво решение. Но също така разбирах, че интересът ми към проблемите му беше нещо повече от умствено упражнение.

— Кажи на колумбийците да дойдат при теб — казах аз. — Изискай една среща при твои условия.

Той се извърна към мен и се усмихна.

— Аха? Може би ще дойдат. Но както и да го кажеш, все аз трябва да ги моля да ми дадат шанс. Да вървят по дяволите. Ако си мислят, че са достатъчно силни, за да се справят с мен, нека опитат. Може би се нуждаят от един урок по уважение.

Mamma mia, костелив орех беше този човек. Спомних си какво бе казал в кантората ми: „Животът е война.“ И какво бе казал в утринната стая: „Италианците не правят компромиси.“ Това долу-горе изчерпваше всичко. Но аз имах и едно последно решение:

— Открий кой е убил Каранза и го предай на главния прокурор на щата, Лоуенстейн.

— Аз не върша работата на ченгетата.

— Тогава го предай на колумбийците — не можех да повярвам, че казах това.

— Не мога.

— Защо?

— Защото вече знам кой е убил Каранза. Ченгетата са го убили. Шибаната АБН — Агенцията за борба с наркотиците. Напъхали са му пет куршума в главата — стила на мафията, както казват.

— Откъде знаеш?

— Познавам момчетата, които са свършили тази работа. И те съвсем не са членове на доброволните отряди. Не е било и отмъщение за някой член на АБН, убит в Колумбия. Пречукали са Каранза, защото ги е прецакал в една сделка.

Господи, това наистина беше отчайващо. В какъв свят живееше този човек. И то точно тук, в Америка. Разбира се, бях чел за това. Но не е същото като да го чуеш на живо.

— А защо колумбийците не знаят това? — попитах аз.

— Защото са глупави. Нямат никакви връзки, никакви източници. Те са едни шибани гангстери. Аз разполагам с всякакъв вид източници — в пресата, в полицията, сред политиците, в съдилищата.

Белароса се спря и сложи ръка на рамото ми.

— Знаеш ли, това, което правителството нарича мафията — сицилианците, неаполитанците, ние сме в Америка от сто години. Боже, та ние сме част от системата. Затова сега сме дебели пуяци за дръвниците в Министерството на правосъдието. Но нека ти кажа нещо. В сравнение с тези, новите, ние сме добри момчета. Ние играем по правилата на шибаната игра. Не убиваме ченгета, не убиваме съдии, не нахлуваме в къщите на хората и не колим поголовно семейства. Подпомагаме хората, които трябва, правим дарения на църквата, осигуряваме работа. Ако всичко това се върши както подобава, не се забъркват каши. А какво става — идват южноамериканците и melanzane от островите и веднага се хващат за пистолетите. Половината от тези педерасти живеят чрез боклука, който продават. Но преследва ли Ферагамо тези опасни хора, тези смахнати наркомани? Не. Това лайно губи времето и парите на всички, за да преследва своите paesanos, защото до тях може да се добере, защото тях ги разбира. И има амбиции този човек. Иска да си извоюва име. Capisce? И той знае, че ние няма да го очистим. Полезен ли е Ферагамо за обществото, за данъкоплатците? Не. Майната му тогава. Може би един ден някой melanzane ще му пререже гърлото, за да му вземе часовника. А междувременно ние си вършим бизнеса, сякаш нищо не се е случило. Нека той или колумбийците да направят първия ход. Прав ли съм?

— Абсолютно си прав.

— Добре. Да отидем да поговорим с жените.

Той ме хвана под ръка и ме преведе между две колони, след това минахме през една арка и влязохме във всекидневната.

Това беше една стая, около двайсет и пет метра дълга и на половината на това широка, с катедрален таван на лъчи. Стените бяха от бял гипс, а прозорците бяха извити отгоре. Само че това не беше всекидневната. Просто беше твърде голяма, дори за такава една огромна къща. Това сигурно е било някога балната зала. В отдалечения край, където имаше няколко стола, седяха Сюзън и Анна и изглеждаха съвсем мънички и усамотени. Докато изминавахме с Белароса двайсет и петте метра до мебелите, аз не забравих отново да си сложа очилата. Седнах, преди Белароса да успее да каже „Седни“. Той остана прав.

Сюзън се обърна към него:

— Къщата е хубава.

Белароса се усмихна.

— Аха.

Сюзън попита и двама ни:

— За какво си говорихте вие двамата през цялото време?

— За Макиавели — отвърнах аз.

Тя се усмихна на Белароса.

— Джон не е много по приказките. Но умее да слуша.

— Съпругът ти е умен човек.

Сюзън засия от гордост. Т.е. не, всъщност тя само кръстоса крака и се облегна на стола.

Анна се обърна към своя господар и повелител:

— Сюзън е познавала хората, които са живели тук преди. Семейство Барет. Сюзън често е спяла в гостната.

Белароса се усмихна на Сюзън.

— Твоя е, ако се сбиете с мъжа си.

Сюзън също му се усмихна. Защо ли аз не се усмихвах?

Анна каза на Франк:

— Сюзън знае някои неща от историята на тази къща, Франк. Жената от недвижимите имоти не ни е излъгала за семейство Вандербилт.

— Но ни излъга за водопроводната инсталация — каза Белароса.

Анна имаше още новини:

— Това не е всекидневната, Франк.

— О, мили боже.

— Това е бална зала.

— Какво?

— А стаята, в която е телевизорът, е салон за гости. — Тя погледна Сюзън. — Обясни му за какво служи.

— Това е стаята, в която са се оттегляли гостите след вечеря — обясни Сюзън. — Но става и за телевизионна стая.

И така, Сюзън проведе един бърз курс на обучение на семейство Белароса по въпросите на вътрешното устройство на големите къщи. Интересното обаче беше, че направи това с известно чувство за хумор и себезаличаване, като че ли всичко това е било много глупаво, като по този начин не караше семейство Белароса да се чувстват груби малоумници, които нямат работа да живеят в къща, която не разбират. Това беше една нова Сюзън.

Междувременно аз се опитвах да проумея как започнах вечерта в една ирландска кръчма, а я завърших като част от семейството на Белароса. Очевидно нищо подобно не ставаше. Ще се събудя на спирката за Лоукаст Вели, ще сляза от влака и ще опитам отново.

— Ела — каза Белароса на Сюзън. — Ще ти покажа моята гордост и радост. Оранжерията.

Тази покана, изглежда, не се отнасяше и за мен, затова си останах на мястото, докато Сюзън ставаше. Лейди Станхоуп и Скуаер Белароса се отдалечиха. Аз се извърнах към Анна и ние се усмихнахме един на друг.

Тя ми се закани с пръст.

— Аз те познавам отнякъде.

— Била ли си някога на „Плейтоус Ритрийт“?

— Не…

— Лицето ми е обикновено. Или може би си видяла снимката ми в пощата или във вестниците.

— Често ли пишат за теб във вестниците?

— В местния вестник понякога. — После добавих: — Когато за пръв път срещнах съпруга ти например, веднага го познах. Чувствах, че го познавам, защото бях го виждал много пъти по телевизията и във вестниците.

Тя изглеждаше объркана и аз малко съжалих, че казах това. Отсега нататък ще приема, че Анна Белароса е цивилна гражданка и ще я третирам като такава, освен ако не се убедя в противното.

— Може би е добре, че се преместихме — каза тя. — Може би Франк ще срещне тук добри хора, като теб и Сюзън. — Тя снижи гласа си. — Не ми харесват някои от хората, с които Франк трябва да работи.

Едва ли подозираше, че аз може да съм един от тях. Не бях съвсем изненадан, че жената на Франк Белароса Епископа мисли, че той е един добър човек, който просто има нужда от няколко добри хора около себе си, за да тръгне в правия път. Тя нямаше ключ към пристрастността на съпруга си към престъпленията и вероятно вътрешно присъщото му зло.

В продължение на няколко минути си говорихме за незначителни неща и в процеса на разговора аз свалих очилата си и я погледнах право в очите. Тя се поколеба секунда-две, а след това, стори ми се, започна да си спомня. Очаквах да скочи и да пробяга двайсет и петте метра, изхвърчайки от стаята. Но тя сигурно отхвърли като абсурдно каквото и да се беше появило в малкото й мозъче и отново започна да бъбри за разни неща.

Обикновено когато остана насаме с жена в подобна ситуация, започвам лек флирт просто от учтивост или за да покажа, че съм все още жив тук, долу, където свършва оксфордската ми риза. А понякога флиртувам, защото наистина в мен се събужда страстта. Но съм се зарекъл да не флиртувам поне до началото на следващите Велики пости. А и да не бях се заричал, нямах намерение да се забърквам в някаква каша с жената на Цезар. Горката Анна, сигурно никой не й бе правил предложение, откакто Франк бе получил първия си пистолет. И все пак, аз наистина се бях зазяпал в огромните й планини и тя широко ми се усмихна.

Да си призная, след Франк Анна беше малко скучна. Тя беше мила, дори малко забавна, но толкова бруклински английски ми стигаше за една вечер. Исках да си тръгна.

Анна се наведе към мен и отново снижи гласа си:

— Джон?

— Анна?

— Искам да те попитам нещо.

Горната част на домакинската пижама, в случай че не съм споменал това, беше свободна и отворена. Така че, когато тя се наведе към мен, исках или не, можах да видя леговището на тези огромни балони. Mamma mia, тези цици тежаха повече от Сюзън.

— Джон… това е глупав въпрос, но…

— Да? — опитвах се да задържа погледа си върху лицето й.

Тя хвана с ръка кръстчето, което висеше свободно над прегъвката на гърдите й и го погали.

— Попитах Сюзън и тя каза, че не… но разказват ли се разни истории за духове?

— Духове ли?

— Духове. Разбираш ли? В тази къща. Такива, които ги има обикновено в големите стари къщи. Като по телевизията.

Тя ме погледна, като продължаваше да си играе с кръстчето.

— А-а… — Замислих се за момент, след това си спомних една история за духове. — Ами — казах аз, — чувал съм една история, но тя наистина не си заслужава да се разказва.

Тя протегна свободната си ръка и докосна моята:

— Разкажи ми я.

— Ами… добре. Преди доста години тук, изглежда, е имало някаква гувернантка, която се грижела за двете деца на семейство Барет — Кати и… Майлс. Гувернантката, една привлекателна млада жена, започнала да подозира, че Кати е… е обладана от духа на предишната гувернантка, някаква жена на име мис Джесъл…

— Оу! — тя стисна ръката ми. — Не!

— Да. И отгоре на всичко Майлс бил обладан от духа на предишния управител на имението, някакъв зъл човек на име Питър.

Очите на Анна се разшириха.

— О, Джон! Мислиш ли, че… искам да кажа, че мъжът, който видях… Възможно ли е да е бил?…

Не бях помислял за това. Защо не? По-добре той, отколкото аз. Казах:

— Ами, доколкото знам, Питър е бил долу-горе на моите години, имал е моето телосложение…

— О, господи!

— Може би ще е по-добре да спра дотук.

— Не. Продължи. Аз трябва да знам.

— Добре. Както са ми разказвали, гувернантката стигнала до много тревожно умозаключение. Тя била убедена, че мъртвият управител на имението, Питър, и мъртвата гувернантка, мис Джесъл, продължавали ужасната си сексуална връзка чрез обладаните от тях тела на младите брат и сестра.

— Не! — Тя пусна ръката ми и бързо се прекръсти, а след това се отпусна в стола си.

— В тази къща? Къде? В коя стая?

— Ами… в гостната. — Не исках да ми припадне в ръцете, затова казах: — Мисля, че това е достатъчно. А и не смятам, че нещо от тази история…

— Не, Джон. Разкажи ми я докрай. Разкажи ми я!

И тъй, винаги в ролята си на добър гостенин, продължих:

— Някои хора смятали, че новата гувернантка имала всъщност любовна връзка с момчето, Майлс, под чиято невинност, разбира се, се криел злият Питър. Други казваха, че гувернантката имала също и лесбийски отношения с Кати, която била, разбира се, мис Джесъл…

— Искаш да кажеш, че гувернантката е била… а двете деца са били… Приятелката на Сюзън, Кати Барет, и брат й… и гувернантката…

— Кой знае?

И наистина, въпреки че два пъти прочетох „The Turn of the Screw“69, така и не проумях кой с кого го прави. Но някъде в цялата тази викторианска галимация имаше една фина история, пропита със секс и ужас. Казах на Анна:

— Не знам дали въобще има нещо вярно в тази история, но знам, че семейство Барет внезапно си заминаха оттук през 1966 г. И никога не се върнаха. Оттогава никой не е живял в къщата до — орган, кресчендо, моля — досега. Но не казвай на Сюзън, че съм ти разказал това, защото то все още я разстройва.

Тя кимна с глава, докато се опитваше да си поеме дъх. Мили Боже, тя наистина беше пребледняла.

— Да… няма… Джон, те все още ли са тук?

— Семейство Барет ли?

— Не, духовете.

— О, не знам. — Почувствах се съвсем мъничко като лошо момче, затова добавих: — Съмнявам се. А и тях ги е интересувал само сексът.

— Мили боже…

Тя отново се прекръсти и ми съобщи:

— Повикахме един свещеник да освети къщата, преди да се нанесем.

— Ето това е. Значи няма от какво да се страхуваш. Да ти донеса ли малко шери? Грапа?

— Не. Добре съм.

Тя продължаваше да се държи за кръстчето си, като блокираше по този начин гледката ми към Долината на радостта.

Погледнах часовника си. Бяха минали около 20 минути, откакто Сюзън и Франк излязоха да се разхождат, и започнах леко да се ядосвам.

Облегнах се на стола и кръстосах крака. С Анна си разменихме няколко думи, но тя очевидно бе разстроена от нещо. Най-накрая, малко раздразнен от глупостта й, казах твърдо:

— Един християнин не бива да вярва в духове.

— А свещения дух?

— Свети дух. Това е друго.

— Ние казваме свещения дух.

Това беше малко обезпокоително.

— Тогава повикайте пак свещениците — казах аз. — Нека прогонят духовете.

— Ще ги повикам.

Най-после Сюзън и Франк се върнаха. Сюзън се обърна към мен:

— Трябва да видиш оранжерията. Гъмжи от цветя, тропически растения, палми и папрат. Разкошна е!

— Няма ли zucchini70?

— Всички зеленчуци вече съм ги изнесъл навън — обясни Белароса. — Градинарят ми се грижи за всички стайни растения и за оранжерията. Той се занимава с тях, редува ги. Разбираш ли?

Сюзън и Франк седнаха. Сега щеше да се говори за растения и аз „изключих“. Прекарах през ума си сцената на терасата, а след това и разговора в библиотеката. Целият този епизод беше толкова далеч от опита и познанията ми, дори като адвокат, че съзнанието ми все още не бе успяло да го попие напълно. Но имах ясното чувство, че с Белароса сме сключили някакво споразумение.

Някакъв дълъг, богато украсен часовник, изправен до стената в далечния ъгъл, отбеляза точен час и в балната зала отекнаха 12 удара. Използвах възможността да кажа:

— Опасявам се, че твърде дълго притесняваме нашите домакини.

Това е уаспски израз за: „Може ли вече да си тръгваме, по дяволите?“.

— Н-не — каза Белароса, — ако исках да си отидете, щях да ви кажа. За какво сте се разбързали?

Обявих на всеослушание:

— Хемороидите ми ме притесняват.

Мисис Белароса, която, изглежда, бе надмогнала страха си от духове, каза съчувствено:

— О, това може да ти изкара душата. Имах ги при всяка бременност.

— А също и Сюзън. — Станах, избягвайки ледения, унищожителен поглед на Сюзън.

Другите също станаха и ние тръгнахме след семейство Белароса, излизайки от балната зала. Опитах се да приложа на Сюзън малко от оная практика с настъпването по крака, за да я накарам да се усмихне. Тя най-сетне изкриви устата си в някаква усмивка и ме ощипа по ръката.

Докато прекосявахме вестибюла, аз изсвирих с уста, имитирайки пеенето на жълта сипка, което правя доста добре, и птиците от всички клетки закрещяха и зацвъртяха.

Белароса ми хвърли един поглед през рамо, продължавайки да върви.

— Доста добре беше.

— Благодаря.

Почувствах още едно ощипване по ръката.

Стигнахме до входната врата и всички бяхме готови да си пожелаем лека нощ, но Сюзън каза:

— Бих искала да ви направя подарък по случай влизането ви в новия дом.

Надявах се, че е избрала да им опече кейк, но, уви, тя рече:

— Рисувам къщите на Златния бряг и…

— Взема по деветстотин на стая — подхвърлих аз, — но в тази къща ще нарисува която и да е от стаите безплатно.

Сюзън продължи:

— Рисувам руините с маслени бои. Имам снимка на този вестибюл, когато беше в руини.

Тя обясни и накрая добави:

— Имам скиците, но трябва да поработя малко тук заради триизмерната перспектива, пропорциите и различното осветление.

Горката мисис Белароса изглеждаше объркана.

— Искаш да го нарисуваш какъвто беше, когато го видях за пръв път? Та то беше една развалина.

— Една руина — поправи я Сюзън. Тя е добра професионалистка, когато реши да играе някаква роля.

— Разбира се — намеси се Франк. — Идеята ми е ясна. Като онези картини, които видяхме в музея в Рим, Анна. Онези римски развалини, с растения по тях и овце и хора с мандолини. Разбира се. И ти ли рисуваш така?

— Да. — Сюзън погледна към Анна Белароса. — Ще стане красива. Наистина.

Анна Белароса погледна към съпруга си.

— Звучи чудесно — каза Франк. — Но трябва да ти платя за нея.

— Не, това е моят подарък за вас двамата.

— Окей. Може да започнеш, когато пожелаеш. Вратата е отворена за теб.

Имах чувството, че Франк предварително знаеше за това, а и съвсем в стила на Сюзън беше да си постигне целта, заобикаляйки мен и Анна Белароса. Сюзън получаваше това, което иска Сюзън.

Приближих към вратата.

— Е, прекарахме много приятна и интересна вечер — казах аз, което беше стандартното ми изречение за довиждане.

— Аха — съгласи се Франк.

Сюзън каза своята реплика:

— Анна, непременно трябва да ми дадеш рецептата си за пълнежа на cannoli.

Стомахът ми отново се сви.

— Нямам рецепта — отвърна мисис Белароса. — Просто го правя.

— Прекрасно — каза Сюзън, а след това довърши репликата си. — Не си спомням някога да съм се забавлявала така. Трябва да повторим тази вечер. Елате ни на гости някой път.

Всъщност думите й прозвучаха искрено.

— Окей — усмихна се Анна. — Какво ще кажете за утре?

— Ще ти се обадя — каза Сюзън.

Франк отвори вратата.

— Спокойно си идете вкъщи. И внимавайте за ченгето. — Той се разсмя.

Ръкувах се с моя домакин и целунах Анна по бузата. Анна и Сюзън се целунаха, след това Франк и Сюзън се целунаха. Като свърши тази церемония, аз се обърнах към вратата, след това спрях, извадих една визитна картичка от портфейла си и я оставих върху някаква маса за цветя. Отидохме със Сюзън до колата й. Сюзън искаше да кара и седна зад волана. Колата зави около фонтана и ние махнахме на семейство Белароса, които все още стояха на вратата. След това Сюзън се насочи надолу по алеята.

Обикновено не разговаряме много след някоя светска вечер, понякога защото сме уморени, а понякога защото единият или другият от нас е страшно сърдит за нещо, като например флиртуване, твърде интимно танцуване, саркастични забележки и т.н.

Като наближихме порите, те се отвориха и Антъни излезе пред вратарската къщичка. Докато минавахме покрай него, той ни махна. Сюзън също му махна. След това зави надясно по „Грейс Лейн“. Най-сетне каза:

— Прекарах хубава вечер. На теб хареса ли ти?

— Да.

Тя ме погледна.

— Това „да“ ли означаваше?

— Да.

— Добре. Значи се радваш, че дойде?

— Да.

Тя зави към отворените порти на Станхоуп Хол, мина през тях и спря. За разлика от портите на семейство Белароса нашите нямат електронен механизъм, така че се налагаше да сляза, да ги затворя и заключа. Вратарската къщичка беше тъмна, разбира се, тъй като семейство Алърд си лягат рано.

Точно този е моментът, когато понякога заявявам, че предпочитам да измина останалия път до вкъщи пеша. Това обикновено бива последвано от рязко завъртване на колела и хвърчащ чакъл. На сутринта Джордж го помита и го заравнява отново.

— Идваш ли — извика Сюзън от колата, — или не?

Народите понякога воюват. Съпружеските двойки живеят в състояние на постоянна война, прекъсвана от време на време от въоръжено примирие. Не бъди циничен, Сатър.

— Идвам, скъпа.

Отново се качих в колата и Сюзън пое бавно нагоре по неосветената алея.

— Не беше необходимо да си оставяш визитната картичка — каза тя.

— А защо не?

— Е… няма значение, за какво си говорихте с Франк през цялото време?

— За убийства.

— Анна е много мила. Малко… елементарна може би, но мила.

— Да.

— Франк може да бъде очарователен — каза Сюзън. — Не е толкова груб, колкото изглежда или говори.

(Ще се обзаложим ли?)

— Мисля, че Анна те хареса, Джон. Почти през цялата вечер не сваляше очи от теб.

— Нима?

— Мислиш ли, че е привлекателна?

— Има рубенсови цици. Защо не я нарисуваш гола, танцуваща из вестибюла?

— Аз не рисувам голи жени.

Тя спря колата пред къщи, слязохме, аз отключих вратата и влязохме вътре.

И двамата се отправихме към кухнята, където аз налях по чаша газирана вода за мен и за нея.

— Обсъждахте ли някакви служебни въпроси? — попита Сюзън.

— Убийства.

— Много забавно. — След това попита: — Изяснихте ли си с Анна къде сте се виждали преди?

— Да. В Лоукаст Вели. В аптеката. Търсехме лекарства за хемороиди.

— Много си бърз, Джон.

— Благодаря.

— А защо постоянно стоеше с очила? Бързо отговаряй.

— За да не може Франк да ме удари.

— Отлично. Ти си луд, знаеш ли.

— И кой го казва само!

Сюзън си допи водата и тръгна към вратата.

— Уморена съм. Ще са качиш ли?

— След малко.

— Лека нощ. — Тя се поколеба за миг, след това се извърна към мен. — Обичам те.

— Благодаря.

Седях на масата, наблюдавах мехурчетата в чашата с газирана вода и слушах стенния часовник.

— Убийства — казах на себе си. Но той не е извършил онова убийство. Вярвах му. Бе извършил една дузина углавни престъпления, между които вероятно и убийства. Но не и онова убийство.

Както вече казах, бях имал предчувствието, че един ден с Франк Белароса ще отидем по-далеч от разговорите за зеленчуци. Но с това се изчерпваше предсказанието ми. Отсега нататък — от момента, в който останах да изпия онова последно питие с него, вместо да си тръгна — действах на своя отговорност.

Гледайки назад към тази вечер, си спомних, че ако Сюзън ми бе казала, че е прекарала ужасна вечер и че иска да стои настрана от семейство Белароса, тогава аз щях да направя точно това. Но, чудно, лейди Станхоуп възнамеряваше да рисува Алхамбра, което щеше да я постави в почти ежедневни контакти с дон и дона Белароса. Вероятно е трябвало да предвидя опасностите, които крие такава една ситуация, и може би съм ги предвидил, но вместо да настоя пред Сюзън да оттегли предложението си за картината, аз не казах нищо. Очевидно и двамата сме отговорили на нежеланото внимание на Белароса поради свои собствени причини: аз, защото видях едно предизвикателство и защото исках да покажа на Сюзън, че съпругът й не е просто един скучен адвокат, а че и в него вероятно има нещо зловещо, а Сюзън, защото… е, тогава не знаех защо, но го разбрах по-късно.

Така че това беше една поредица от събития — инцидентът в плевника, случката на тенискорта и след зимната скука, обхванала семейство Сатър, която се бе комбинирала с близостта на Франк Белароса и проблемите му, за да ни събере заедно. Такива неща се случват, колкото и невероятно да изглежда, и ако някога се образува дело за оставане верен на собствената си същност, тук бяха доказателствата.

Но всичко това са размишления след събитието. В онази нощ умът ми беше замъглен, а здравият ми разум бе повлиян от това, че имах нужда да докажа нещо. Което идва да покаже, че не бива да оставате до много късно на гости през седмицата.