Златният бряг

18.

На следващата вечер семейство Белароса не ни дойдоха на гости, както бе предложила Анна. Всъщност, доколкото знаех, в най-близките ни планове не се предвиждаше да ги видим отново. Сюзън е секретарят по светските въпроси в дома ни и за целта си има един календар с кожена подвързия, какъвто водеше и майка й.

Семейство Станхоуп имаха по едно време истинска светска, или лична секретарка и предполагам от нея са усвоили това изкуство. Аз не съм много добър в съставянето на светски планове, затова съм оставил грижата за тях изцяло в ръцете на Сюзън. Даже мисля, че вече ми е отнето дори право на вето, както сигурно сте забелязали. Така че, що се отнасяше до семейство Белароса, очаквах известие от светската си секретарка.

Сюзън бе започнала картината си на вестибюла на Алхамбра и поради този факт, плюс факта, че конете й бяха все още там, тя ходеше в Алхамбра почти всеки ден. Сюзън, между другото, бе решила да нарисува картината с маслени бои вместо с акварел, което означаваше, че работата й по нея ще продължи около шест седмици.

Между Сюзън Станхоуп Сатър и мисис Анна Белароса се пораждаха, изглежда, някакви пробни отношения, а вероятно дори истинско приятелство, според Сюзън. Бях сигурен, че тези взаимоотношения се поощряват от Франк Белароса, който не само искаше жена му да си намери приятели тук, но искаше също така да престане да му натяква, че са се преместили от Бруклин в тази опасна територия.

Сюзън почти не споменаваше Франк, а и аз никога не питах за него. Ако въобще си го представях в тази тройка, то беше като един зает човек, който наблюдава Сюзън за няколко минути, докато тя си поставя триножника, пуска по някоя и друга шега на двете жени и се отдава на себе си за остатъка от деня — или, още по-вероятно, качва се в лимузината си и изчезва в големия град, за да прекара още един ден в нарушаване на законите.

Сигурно е много трудно да се управлява една огромна престъпна империя, особено ако императорът не може да говори свободно по телефона или по същите причини не може да изпраща подробни инструкции по телекса или факса. Личните контакти, разговорите на живо, ръкостисканията, гримасите на лицето и жестовете с ръка са единственият начин да се управлява някоя нелегална организация, била тя политическа или престъпна. Спомних си, че по общо мнение мафията бе започнала като нелегална съпротивителна организация по време на някаква чужда окупация на Сицилия. Положително можеше да се вярва на това и то обясняваше защо те бяха такъв дългогодишен хит в Америка. Но може би законите им бяха малко поостарели за края на второто хилядолетия. Може би.

Сюзън ми каза една вечер:

— Видях най-странното нещо при съседите.

— Какво?

— Видях един човек да целува ръката на Франк.

— Защо ти се е сторило странно? Младшите ми съдружници ми целуват ръка всяка сутрин.

— Дръж се сериозно, моля те. Ще ти кажа още нещо. Всеки, който влезе в тази къща, бива отвеждан в гардероба и претърсван. Чувам оня специфичен звук, който детекторът за метал издава, докато работи.

— Теб претърсват ли те?

— Разбира се, че не. — После попита: — Защо е такъв параноик?

— Не е параноик. Наистина се мъчат да го убият. Защо не се опиташ да разбереш това?

— Мисля, че го разбирам. Но просто това изглежда толкова странно… искам да кажа, точно до вратата ни.

— Мистър Манкузо говори ли вече с теб?

— Не. Дали ще иска?

— Вероятно.

Но освен в този кратък разговор почти не споменахме Франк, както казах. Що се отнася до Анна, Сюзън ме информираше по-редовно. Каза ми, че Анна не язди коне, не играе тенис, не плава с яхта и въобще не се занимава с никакъв спорт. Това не ме изненада. Сюзън се опитала да накара Анна да се качи на Янки, но тя не искала дори да приближи до пръхтящото животно. Според Сюзън Анна я наблюдавала и й задавала въпроси за това, какво върши. Сюзън я насърчила да си вземе триножник и бои и предложила да й дава уроци по рисуване, но Анна имала точно толкова желание да рисува, колкото и да язди или въобще да опита нещо ново. Макар Сюзън да изглеждаше доста привързана към тази жена, имах чувството, че малко я дразни плахостта на Анна.

— Смисълът на живота й е в готвенето, чистенето, секса и грижата за децата — информирах Сюзън. — Така че не я тормози.

— Но аз имам чувството, че съпругът й би искал тя да развие някои нови умения.

Същото би искал и твоят съпруг, Сюзън. Като например готвене и поддържане на домакинство. Всъщност, бих предпочел да прекарам живота си в компанията на една Сюзън, отколкото на една Анна, макар че ако можех да комбинирам най-добрите качества на двете жени, щях да имам идеалната съпруга. Но тогава нямаше да има от какво да се оплаквам.

Сюзън ме осведоми също, че Анна задавала много въпроси за това, как се живее тук. Но мисля, че това бяха повече въпроси на Франк, отколкото на Анна.

Що се отнася до призраците в Алхамбра, Сюзън ми спомена няколко дни след като бе започнала картината си, че Анна заминала сутринта с някаква лимузина за Бруклин и се върнала след няколко часа с двама свещеници.

— Изглеждаха доста мрачни — каза Сюзън. — Обикаляха къщата й пръскаха светена вода навсякъде, а Анна се кръстеше по осем пъти в минута. — После добави: — Аз се опитах да се преструвам, че не забелязвам, но беше трудно да не ги забелязваш. Анна каза, че освещавали къщата, но мисля, че имаше нещо повече от това.

— Те са много суеверни хора — казах аз. — Надявам се, че не си я тревожила с някоя от твоите истории за духове, нали, Сюзън?

— Не, разбира се, че не. Казах й, че няма никакви духове в Алхамбра.

— Добре, сигурен съм, че сега се чувства по-добре, след като цялата къща е поръсена.

— Надявам се. Тръпки ме побиват, като си спомня за това.

Както и да е, във всяко нещастие има и лъч на надежда и в този случай лъчът беше италианската храна. Не че Сюзън се учеше да готви — не, тя можеше да готви толкова, колкото аз да летя. Но почти всяка вечер носеше в къщи нещо от вечерята на семейство Белароса: метални кутии, пълни с ravioli71, печени ziti, патладжани по пармски, пържени zucchini и други неща с невъзможно за произнасяне имена. Това действително ми намирисваше на плащане и аз наистина очаквах с нетърпение вечерята вкъщи, за пръв път от двайсет години.

Освен това Сюзън донесе вкъщи доматен разсад и семе на zucchini, с които допълни зеленчуковата си градина от radicchio, босилек, зелен пипер и патладжан. Тя не беше ми споменала за това, но аз видях новите растения един ден, когато бях излязъл да се разхождам. Освен това сега на всички зеленчуци имаше бележки кое какво е, които бяха сложени правилно, предполагам, така че сега знаехме какво да очакваме (извинете играта на думи). Очевидно беше също, че Сюзън е получила някой и друг урок по градинарство от някой вещ в тази област, защото всички растения изглеждаха добре и вероятно до края на май можехме да имаме отлична реколта. Феодалното имение Станхоуп Хол сега щеше да мине на самозадоволяване, поне що се отнася до някои зеленчуци, и всичките му обитатели — и четиримата, ако броите семейство Алърд, — ще бъдат избавени от опустошенията на скорбута и кокошата слепота.

Засега, да си призная, промените в живота ми, които настъпиха като резултат от културния контакт със съседното феодално имение, за да продължа метафората, бяха за добро. Сблъсъкът на културите не беше се осъществил по някакъв драстичен начин, но за това имаше време.

Не се съмнявах, че бях установил лични взаимоотношения с Франк Белароса, не бях сигурен за природата на тези взаимоотношения; или, дори и да знаех, не издавах на никого, включително и на себе си, каква е. Но каквато и да беше, изглежда, изчакваше, защото до края на този месец не получих никаква вест от него, било то пряко или косвено.

А що се отнася до бизнес отношенията ми с него, гледах на целия онзи епизод в библиотеката му като на някаква лудост. Той положително е съжалил, че ми се е доверил, и вероятно затова не ми се обаждаше. Искам да кажа, че той със сигурност не мисли, че ме е ангажирал за свой адвокат. Нали така?

В последната сряда на май Сюзън ходи на събиране на дружеството „Белведер“ в старото крайбрежно имение Фокс Пойнт в края на „Грейс Лейн“. Тя ми спомена за това след събитието и когато я попитах дали е поканила Анна Белароса, тя каза, че не е и не ми даде никакви обяснения.

Знаех, че тези взаимоотношения със семейство Белароса щяха да бъдат проблем, и се опитах да кажа това на Сюзън. Но Сюзън не е от хората, които мислят предварително. Всеки, предполагам, има приятели, съседи или роднини, с които би предпочел да не се показва на публично място. Но това чувство до голяма степен е субективно; най-тъпият ви братовчед например може да се превърне в сензация на коктейла, който давате. Но при семейство Белароса не ставаше въпрос за моето схващане или за моята интерпретация на това как ги приемат в обществото; просто подобно беше мнението на всички. Да, можехме да минем през вратите на „Крийк“ или „Сиуанака“ и щяха да ни отведат до една маса и дори да ни обслужат. Веднъж.

Така че, ако семействата Сатър и Белароса действително мислеха да вечерят заедно някъде навън, най-благоразумно щеше да бъде да избера някой ресторант извън този район. (Но дори и в това се криеха много опасности, както бях се убедил от личен опит преди около година, когато вечерях в един ресторант на Южното крайбрежие с една клиентка — млада и красива жена, която имаше навика да докосва ръката ми, когато искаше да наблегне на нещо — и вътре влязоха проклетите семейство Дюпо. Но това е друга история.)

Във всеки случай смятам, че четиримата бихме могли да отидем в Манхатън, ако трябва да вечеряме заедно. Предполага се, че в нюйоркското сити винаги можеш да останеш анонимен, но при мен като че ли все така се случва, че се натъквам на някой познат.

Освен това, изглежда, има някаква странна връзка между доновете на мафията, които вечерят навън, и доновете на мафията, които биват убити, като при това изпръскват с кръв невинните хора около себе си и всякакви такива неща. Това може да изглежда малко параноистично, но то се случва достатъчно често, за да бъде реална възможност, а и аз да го имам като едно наум; така че, ако отивах да вечерям някъде навън с дона, сериозно щях да се замисля дали да не си облека някой стар костюм.

Вярвам на Белароса, като ми казва, че мафията все още поддържа висок професионален стандарт на убиване и че всъщност единствената неприятност, която тези традиционни вечерни убийства причиняват на невинните хора, е обикновено някое стомашно разстройство. И разбира се, вечерята или това, което е останало от нея, винаги е за сметка на заведението, както за зрителите, така и за участниците в пречукването. Убийството, естествено, трябва да се извърши вътре в ресторанта, за да се добие право на гратис вечеря; а не отвън пред вратата, както се случи неотдавна пред едно от най-добрите заведения за бифтеци в Ню Йорк. Това, че си чул изстрели отвън, няма да те откачи да си платиш сметката, освен ако не припаднеш. В малко по-сериозен тон, наистина се случва невинни граждани да стават жертва в престрелките, а преди няколко години имаше един нещастен случай на сбъркана самоличност, когато двама жители на предградията бяха застреляни по погрешка в един ресторант в Литъл Итъли пред жените си.

И тъй, да вечеряш или да не вечеряш? Имайки предвид какво би казал сам Франк за щатския прокурор Алфонс Ферагамо, че искал да предизвика междугангстерска война, аз бих избрал да си поръчаме вечеря за вкъщи в някой китайски ресторант. Ами ако лудата ми жена ги покани да вечеряме навън? Като се има предвид всичко, не знам кое ще е по-лошо — да вечеряме със семейство Белароса в „Крийк“ и да бъдем изправени пред отлъчване от обществото или да отидем в Манхатън и да треперим от страх през цялото време, вечеряйки в някое малко уютно ресторантче, което Франк настоява да ни покаже и където храната е чудесна, собственикът е paesano, а всички посетители пируват с гръб, опрян о стената.

Разбира се, има и други възможности и аз съвсем не намеквам, че двама твърдоглавци, такива като Франк и Сюзън, биха могли да ме накарат да направя нещо, което не искам да правя. Ако се получи подобна ситуация, ще настоявам Франк и Анна да дойдат вкъщи за по едно питие и кафе, поръчано от заведение.

Няколко дни преди уикенда, на Деня на загиналите, Доминик и бригадата му завършиха конюшнята. Като цяло това беше едно майсторско събаряне и възстановяване на сградата. Всъщност беше малко страшно да видиш как нещо познато изчезва и след това се появява в същия вид и форма на друго място. Доминик и яките му феи действително можеха да преместят Сикстинската капела, ако имаха разрешението на папата. А ако имаха разрешението на дона, можеха да преместят моята къща в двора на Алхамбра. Почти ме беше страх да замина на почивка.

И така, настъпи онзи тържествен ден, в който Занзибар и Янки се върнаха вкъщи. Предложих да украсим къщата с трицветни знаменца и гирлянди от цветя, но Сюзън пренебрегна предложението ми и проведе церемонията просто и с достойнство, в присъствието единствено на Доминик. Мислех, че е там, за да си прибере парите, но когато го попитах за сметката, той само посочи с палец към Алхамбра. Дадох му петстотин долара в брой за хората му и той изглеждаше много щастлив заради момчетата си и като че ли нямаше търпение да отиде при тях и да им ги раздаде.

Във всеки случай изпратих една бележка на Франк чрез Сюзън, но измина още една седмица, а не получавах сметката. Сега вече дължах на този тип питиета и една пачка банкноти, да не говорим за това, че си хапвах добре.

Сюзън казва, че от италианската храна страстта й се увеличава, а и аз бях забелязал, че половият ни живот, винаги добър, сега бе станал още по-добър. Сигурно мисис Белароса бе открила необходимата комбинация от италиански треви и подправки. Една вечер, по време на тези, донесени от Алхамбра вечери, казах на Сюзън:

— Господи, циците ти растат. Вземи рецептата за тези равиоли.

— Не бъди такъв перверзник, Джон. — След това добави: — Ти самият си наддал с два сантиметра, които ти бяха необходими, и нямам предвид в кръста.

— Туш.

Но във всеки случай мисля, че увеличеното сексуално желание се дължеше по-скоро на психологически, отколкото на кулинарни причини и вероятно беше резултат от прекрасното пролетно време, което винаги раздвижва сока ми, да използвам една метафора от дърветата. Но кой знае? Когато си на средна възраст, си благодарен на всичко, което върши работа. Достатъчно е да кажа, че със Сюзън го правехме в спалнята и в кухнята. В другите стаи обаче нещо не се получаваше, защото Сюзън, която винаги е била малко хладна и затворена, сега беше отнесена, като че ли нещо й тежеше. Затова един ден я попитах:

— Нещо тревожи ли те?

— Да.

— Какво?

— Разни неща.

— Разни неща? Като например неотдавнашната вълна на насилие в Кюрдестан?

— Разни неща тук. Просто разни неща.

— Не се тревожи, децата ще се върнат вкъщи през юни, през юли ще работя наполовина, а през август ще отидем в Ийст Хамптън.

Тя сви рамене.

Спомняйки си паметните думи на Франк Белароса по въпроса за създаване удобства на жените, казах:

— Защо не се върнеш в Бруклин?

Във всеки случай смятах, че след като конюшнята бе преместена и конете най-после си бяха вкъщи, посещенията на Сюзън в Алхамбра ще намалеят, но имах чувството, че тя продължава да прекарва там доста време. Искам да кажа, че не съм тук почти през целия ден, но винаги когато й се обадех по телефона вкъщи, не я намирах там, а и съобщенията, които предавах на телефонния секретар, оставаха без отговор.

Също така Джордж, винаги в ролята си на верен прислужник, понякога ме пресрещаше по пътя ми към къщи и ми казваше нещо от рода на:

— Мисис Сатър не се е прибирала цял ден, иначе щях да я попитам дали… — и следваше някакъв глупав въпрос. Джордж не е деликатен, макар да си мисли, че е. Очевидно не одобряваше каквито и да било взаимоотношения със семейство Белароса. Джордж е по-величествен и от краля, по-благочестив, и от епископа и по-голям сноб от който и да е Астор или Вандербилт, който някога съм срещал. Много от старите прислужници са такива и се опитват да накарат по-младите си господари и господарки да се държат като бащите и майките си, които са били, разбира се, образци на достойнството, хора на изтънчените маниери и т.н. Прислужниците имат много селективна памет.

Важното в случая е, че Джордж не беше доволен от нас, и знаех, че в края на краищата, когато получи няколко резки отговора, той ще подшушне нещо на старите си приятели от другите имения и клюката ще започне да се изкачва нагоре по социалната стълбица. Ако нещо се стовареше върху мен, щях да кажа на Джордж как е успял да си запази службата и къщата през всичките тези години. Не, нямаше да му кажа. Аз харесвах Джордж. И той ни харесваше със Сюзън. Но си беше клюкар.

Що се отнася до Етел, не можех да разбера какво й е мнението за семейство Белароса или за нашите отношения с тях. Тя изглеждаше незаинтересована, почти безразлична, като никога. Подозирах, че това се дължеше на факта, че не успяваше да вмести семейство Белароса в теорията си за класова борба. Социалистическата доктрина, изглежда, няма ясно становище по въпроса за престъпниците, а Етел черпи повечето от възгледите си от радикалите на XIX в., които са вярвали, че потисническата капиталистическа система е създала престъпленията и престъпниците. Белароса беше по-скоро жертва на свободната инициатива, отколкото неин плодоползвател. Ако въобще има нещо, за което с Етел да сме на едно мнение, то вероятно е наблюдението на Марк Твен, че „няма определена чисто американска престъпна класа освен Конгреса“.

Както и да е. Случи са така, че един ден, когато бях в кантората в града, ми се наложи да се свържа със Сюзън, за да я попитам дали може да дойде в Манхатън да вечеряме заедно с двама извънградски клиенти, мистър и мисис Петерсън, които се бяха отбили в кантората ми неочаквано и които бяха стари приятели на родителите й. Обадих се вкъщи и оставих две съобщения на телефонния секретар на Сюзън, след това, тъй като наближаваше часът за срещата ми със семейство Петерсън, позвъних във вратарската къщичка и говорих с Етел. Тя ме осведоми, че мисис Сатър тръгнала със Занзибар към Алхамбра сутринта и още не се била върнала, доколкото Етел знаела. И тъй, какво бихте направили вие, ако жената на вратаря ви информира, че съпругата ви е заминала с жребеца в съседното имение? Човек трябва, разбира се, да изпрати някой прислужник да открие съпругата му и точно това предложи Етел, т.е. да изпрати Джордж в съседното имение. Или, посъветва ми тя, да се обадя в Алхамбра да видя дали мисис Сатър действително е там. Казах, че не е важно, макар че сигурно е било, щом като се обаждах във вратарската къщичка.

Приключих с Етел, отново позвъних на Сюзън и оставих едно последно, доста кратко съобщение с часа на срещата и името на ресторанта.

Истината беше, че все още нямах телефонния номер на семейство Белароса, а Сюзън каза, че и тя го няма. Бях забелязал, когато бях в Алхамбра, а и Сюзън потвърди, че на никой от телефонните апарати там не бе написан телефонният номер. Това беше добра предохранителна мярка, разбира се, която и други собственици на имения вземаха срещу случайни прислужници, работници по поддръжката и други такива, които си записват телефонните номера на богатите и известните.

Късно същата вечер, след като се върнах от вечерята си със семейство Петерсън (Сюзън не се появи в ресторанта), казах на Сюзън:

— Опитвах се да се свържа с теб днес.

— Знам, получих съобщенията от телефонния секретар и от Етел.

Никога не питам „Къде беше?“, защото, ако го направех, тогава тя щеше да започне с въпроса „А ти къде беше?“ — който води до „С кого беше и какво прави?“. А нямаше нищо по-присъщо на ниските слоеве на обществото от това, да искаш обяснения от партньора си в живота как и с кого е прекарал деня или вечерта си. Вероятно така Сали Ан е получила първата си синина. Но все пак казах:

— Бих искал да мога да се свързвам с теб, ако си в Алхамбра. Как предпочиташ — да изпращам Джордж до имението или може би ще поискаш от семейство Белароса телефонния им номер?

Тя сви рамене.

— Няма за какво да им се обаждам по телефона. Така че може просто да изпращаш Джордж.

Струваше ми се, че Сюзън не схваща идеята ми.

— Джордж невинаги е на разположение — отговорих аз. — Вероятно можеш да вземеш телефона на семейство Белароса, Сюзън. Сигурен съм, че един ден все ще се намери за какво да им се обадиш.

— Едва ли. Аз просто отивам там и си тръгвам, когато поискам. Ако трябва да оставя някакво съобщение, оставям го на Антъни, Вини или Ли.

— Кои, ако смея да попитам, са Антъни, Вини и Ли?

— Ти си виждал Антъни, вратаря. Вини е другият вратар. И двамата живеят във вратарската къщичка. Ли е приятелката на Антъни. Тя също живее във вратарската къщичка. Там има три спални.

— Ли е жена. Разбирам. А какво прави горкият Вини без приятелка?

— Вини си има приятелка, Делия, която идва от време на време.

Мисълта, че местоположението на „Грейс Лейн“ ставаше известно на хора, произхождащи от Бруклин, бе малко обезпокоителна. Вече почти се бях примирил, че ще трябва да търпя присъствието на доновете на мафията и равните им с техните черни лимузини, но разни убийци, проститутки на гангстери и друга такава паплач — това беше нещо различно.

— Не ми харесва идеята за един bordelloo72 в края на улицата — казах аз.

— О, Джон. Наистина. Какво очакваш да направят Антъни и Вини? Когато е охрана, човек се чувства самотен. Дванайсет часа дежурство, дванайсет часа почивка, седем дни в седмицата. Редуват се. Ли се грижи за къщата.

— Интересно.

А още по-интересно бе, помислих си, че лейди Станхоуп, изглежда, намира тези герои на Деймън Раниън73 simpatico74. Но аз, тесногръдият Джон Сатър, принадлежащ към едрата буржоазия, не бях толкова толерантен.

— Вероятно трябва да запознаем Антъни, Вини, Ли и Делия със Семейство Алърд — предложих аз, — за да си разменят някои професионални съвети по въпросите на вратарството.

Като не получих никакъв отговор, се върнах на главната си мисъл и казах:

— Но наистина, Сюзън, в някоя тъмна, бурна нощ може би ще е по-лесно да се обадиш по телефона, отколкото да отидеш във вратарската къщичка и да прекъснеш нещо.

— Виж какво, Джон, ако ти трябва телефонния номер, поискай им го. Какво казаха семейство Петерсън?

— Бяха много разстроени, че не успяха да те видят.

Въпросът с телефонния номер сега беше в моята градина, където щеше и да остане. Разбирате ли сега какво имам предвид, когато говоря за неразумността на Сюзън? Вероятно „инат“ е по-точната дума. Това е от червената коса. Наистина е от нея.

Във всеки случай, що се отнася до телефонния номер на семейство Белароса, той всъщност не ми трябваше, освен в онези редки случаи, когато ми се налагаше да се свържа със Сюзън, която, изглежда, бе станала част от кралския двор на Алхамбра. Но фактът, че Белароса не се обади, не ми писа, не ми прати каквото и да било съобщение, нито ми разкри телефонния си номер, затвърди убеждението ми, че между нас нямаше никакви отношения на адвокат — клиент, било то скрити или загатнати. И реших, че следващия път, като ми се обади, ще му заявя това категорично. За нещастие съдбата, която винаги е била благосклонна към мен в миналото, ми се беше разсърдила за нещо и отново се намеси, за да ме тласне в смъртоносната прегръдка на Белароса.

Имах много работа, особено в кантората си в Манхатън. Ежедневната ми практика е толкова свързана с пари, колкото и със закони. Или, за да бъда по-точен, клиентите ми искат да знаят как по законен път да запазят парите си, за да не попадат в ръцете на държавата. Този енергичен двубой между данъкоплатеца и Службата по вътрешните приходи се води още от момента, в който Конгресът е приел поправката към конституцията за данък общ доход през 1913 г. През последните години благодарение на хора като мен данъкоплатецът действително спечели няколко рунда.

Като резултат от тази продължителна борба се създаде една огромна и процъфтяваща данъчна индустрия, в която аз и моята фирма сме важни играчи. По-голямата част от клиентите ми са хора, или наследниците на такива хора, на които е бил нанесен тежък удар през 1929 г., а тези, които са успели да се възстановят, са се изправили пред данъка общ доход, който достигнал до 90% през 50-те години. Много от тези хора, с жизнен опит във всяко друго отношение, са се оказали неподготвени за яростната атака върху преразпределението на приходите, дошла от Вашингтон. Някои от тях в идиотска проява на чувство за вина и алтруизъм дори сметнали това за справедливо, подобно дядото на Сюзън, който бил готов да даде половината от парите си на американския народ. Но когато трябвало да бъде повече от половината, на някои от тези милионери с обществено прогресивни възгледи започнал да ги стяга чепикът. Също така станало ясно, че съвсем малка част от доларите, получени чрез данъчно облагане, достигали до народа, а и тези, които все пак достигали до него, попадали в ръцете на неподходящи хора, за неподходящи цели.

И така, в една по-малко изтънчена епоха дори тези от клиентите ми, който са знаели как да правят пари в най-лошите времена, не знаеха как да ги запазят от правителството в най-добрите времена. Но те са се ориентирали в обстановката и не искат това да им се случи отново, защото това е една епоха на алчност и търсене на №1. И чрез един процес на социален дарвинизъм ние всички сме се превърнали в приспособени видове, които надушват опасността от нов данъчен закон, замислян в Капитолия75 по целия път до Уолстрийт.

Тези хора, моите клиенти, ме наемат, за да са сигурни, че няма да отидат в затвора; ако те или финансовите им плановици измислят някой хитър начин да се отърват от даден данък. Всичко това е законно, разбира се, иначе нямаше да се занимавам с него. Девизът тук е следният: Да се отбягват данъците, е незаконно; да се избягват данъците, е законно. И, бих допълнил, гражданско право и морален дълг.

Така например, когато новият данъчен закон помете стария „Клифърд Тръст“ за деца, някакъв умен тип като мен (щеше ми се да съм аз) измислил нещо, наречено псевдо-„Клифърд Тръст“, който вършел същата дейност по прехвърляне на освободени, от данък пари на малките наследници, и е така хитро измислен й сложен, че Службата по вътрешните приходи все още се опитва да намери начин да затвори вратичката. Това е игра, може би дори война. Аз я играя добре и освен това играя чисто и честно. Мога да си го позволя; аз съм по-умен от противника и ако някой в СВП беше толкова умен, колкото съм аз, щеше да работи за мен.

Във всеки случай, макар че играя честно, понякога свършвам в данъчния съд с някой клиент, за да изгладим някои разногласия. Но никой от клиентите ми никога не е бивал обвиняван в углавно престъпление за данъчни измами, освен ако не ме е излъгал за нещо или не е скрил някой факт. Опитвам се да накарам клиентите си да са толкова честни, колкото съм и аз. Когато мамиш на карти, в живота, или при данъците, се лишаваш от благородството и сладостта на победата и в крайна сметка се лишаваш от най-прекрасното удоволствие в живота: да победиш другия справедливо и честно. На това ме учеха в училище.

Съгласен съм, противникът невинаги играе честно, но в тази страна винаги имаш възможността да извикаш „фал“ и да отидеш в съда. Може би ако живеех в друга страна, където съдопроизводството не е безпристрастно и независимо, нямаше да водя борбата си честно. В края на краищата говоря за оцеляване, а не за самоубийство. Но тук, в Америка, системата все още работи и аз вярвам в нея. Или поне й вярвах до 11 часа същата сутрин. До обяд бях навлязъл в нов етап от живота си като застрашен вид, опитвайки се бързо да развия още няколко приспособления за оцеляване, за да не вляза самият аз в затвора. Но за това след малко.

И ето ме мен, седнал в кантората си на Уолстрийт в онази прекрасна майска утрин, потънал в работа. Лятната ми програма обикновено включва четиридневни уикенди в лятната ми къща в Ийст Хамптън през юли, а след това прекарваме целия месец август там. В дните през юли, когато работя в Манхатън или в Лоукаст Вели, свършвам рано и със Сюзън отплаваме от яхтклуба и оставаме навън, докато се стъмни, или, ако имаме настроение, оставаме във водата до зори, което е нещо прекрасно.

Със Сюзън имаме шест или седем наистина добри сексуални сценария за яхтата. Понякога аз съм корабокрушенец и Сюзън ме издърпва на борда, почти гола, разбира се, и се грижи за мен, докато се съвзема. В по-грубия вариант аз съм пират, който се промъква на кораба през нощта и я сварва под душа или в момента, когато се съблича за лягане. Имаме и една драма в две действия за пътника без билет, в която аз я откривам да се спотайва в трюма и й налагам подходящо телесно наказание според морските закони. Аз лично харесвам оная, в която съм прост моряк, а Сюзън е собственикът на яхтата. Сюзън ми нарежда да свърша това или онова, пече се гола на слънце и ме кара да върша унизителни неща, които няма да описвам тук. Истината е, че с нетърпение очаквам секса в открито море и затова препускам, препускам, препускам през монотонната пролет с протегнати напред ръце към славния Четвърти76.

Знам, че това звучи като че ли съвсем се отпускам между Четвърти юли и Деня на труда77, но съм си го заслужил. Освен това използвам времето, за да оправя собствените си данъци, за чието плащане поставям всяка година по-далечен краен срок.

Споменавам това, защото, докато си седях в кантората и мислех за лятната си къща и данъците си, секретарката ми, Луиз, ми позвъни. Вдигнах слушалката:

— Да?

— Търси ви някакъв мистър Новак от Вътрешните приходи.

— Кажете му да ми се обади през септември.

— Казва, че е много важно да говори с вас.

Отвърнах с раздразнение:

— Добре, попитайте го за кой случай или клиент се отнася, извадете папката и му кажете да изчака на телефона.

Тъкмо щях да затворя, и Луиз каза:

— Вече го попитах за това, Мистър Сатър. Но той не искаше да ми каже. Каза, че иска да говори с вас лично.

— О… — Мислех, че знам за какво става дума. Но защо СВП ще се обаждат на мен заради Франк Белароса? След това реших, че може би е мистър Манкузо от ФБР, който се обажда под чуждо име. Но това не изглеждаше правдоподобно. Франк Белароса бе въвел едно ново измерение в живота ми, така че естествено едно телефонно обаждане като това придоби цвят а ла Белароса78 и това не беше цветът на хубава роза.

— Свържете ме — казаха на Луиз.

— Да, сър.

Чух някакво изщракване, а след това един неискрен мъжки глас, който моментално намразих, каза:

— Мистър Джон Сатър?

— Да.

— Казвам се Стивън Новак, агент в Отдела за държавните приходи към СВП.

— Да?

— Бих искал да дойда в кантората ви и да поговорим с вас по някои въпроси.

— Какви въпроси?

— Сериозни, мистър Сатър.

— Имащи отношение към какво и към кого?

— Бих предпочел да не говоря за това по телефона.

— Защо не? — попитах аз безгрижно. — Да не би и телефоните ви да се подслушват от Революционния комитет на данъкоплатците? — Очаквах да чуя учтиво изсмиване, но такова нямаше. Не е добре. Очаквах също и думата „сър“, но и нея не чух. Дръпнах календара към себе си.

— Добре, какво ще кажете за следващата сряда в…

— Ще бъда в кантората ви след половин час, мистър Сатър. Моля ви да бъдете там и ми оставете един час на разположение. Благодаря.

Телефонът замлъкна.

— Каква наглост…

Позвъних на Луиз.

— Отложете ангажиментите ми до обяд. А когато мистър Новак се появи, накарайте го да чака петнайсет минути.

— Да, сър.

Станах, отидох до прозореца и погледнах надолу към Уолстрийт. Пари. Сила. Престиж. Корпоративно величие и пластове на изолация от света. Но мистър Стивън Новак от СВП бе постигнал за петнайсет секунди това, което някои хора не успяват да постигнат за петнайсет дни или седмици; той бе пробил всички укрепления и щеше да седи в кантората ми в същия ден, в който се беше обадил. Невероятно.

Разбира се, по тона и по арогантността му се досетих, че сигурно става въпрос за нещо криминално. (Ако се окажеше, че е гражданско, дело, ще го изхвърля през прозореца.) Оставаше въпроса заради кой престъпник искаше да ме види мистър Новак? Белароса? Някой от клиентите ми? Но Новак не би бил толкова нагъл, ако идваше да търси съдействие от мен. Следователно той не търсеше съдействие от моя страна. Следователно…

В 11:15 мистър Стивън Новак бе въведен в кабинета ми. Той беше от ония хора, чиито гласове по телефона точно отговарят на вида им.

След задължителното вяло ръкостискане той ми показа документите си за самоличност, които удостоверяваха, че е специален агент, а не агент по държавните приходи, за какъвто се бе представил. Специалните агенти, в случай че не сте имали възможност да се срещнете с тези хора, работят всъщност към Отдела за криминални разследвания на СВП.

— Представихте се невярно по телефона — казах аз.

— Как така?

Казах му как така и добавих:

— Говорите с адвокат, мистър Новак, и съвсем не започвате добре.

Разбира се, човекът бе просто вбесен и сега щеше да използва всяка възможност, за да ми го върне тъпкано. Но имах чувството, че той, така или иначе, възнамеряваше да направи това.

— Седнете — наредих му аз.

Той седна. Аз останах прав и го гледах от високо. Това е малката ми игра на превъзходство. Мистър Новак беше на около четирийсет години, а всеки, задържал се толкова дълго в СВП, определено беше професионален служител, т.е. професионалист. Понякога ми изпращат разни младоци, които размахват удостоверения на ЗПС79, или адвокати, на чиито дипломи мастилото още не е засъхнало, и аз ги сдъвквам и ги изплювам още преди да успеят да отворят куфарчетата си. Но Стивън Новак имаше спокоен, леко самодоволен вид, такъв, какъвто има всяко ченге, когато знае, че цялата сила на закона е на негова страна. Той съвсем не изглеждаше впечатлен от обстановката, в която бе попаднал, нито се стресна от доказателствата за една стара, предавана от поколение на поколение юриспруденция. Срещата ни нямаше да е приятна.

— Какво мога да направя за вас, мистър Новак?

Той кръстоса крака и извади от джоба си някакъв малък бележник. Започна да го разлиства, без да ми отговори.

Имах страхотното, желание да го изхвърля през прозореца, но просто щяха да пратят друг. Разгледах Новак за момент. Беше с някакъв ужасен сив поплинов памучен костюм, като тези, дето ги дават на затворниците, когато ги пускат на свобода. Носеше обувки, които всъщност имаха гумени подметки, а горната им част бе от някаква синтетика, която спокойно можеше да се чисти с „Брило“. Ризата му, вратовръзката, чорапите, часовникът, дори прическата му — всичко беше от оказион и аз се почувствах неоправдано обиден от този човек заради разумната пестеливост, която лъхаше от него. Мразя мъжете, които не се издокарват с хубави костюми.

Но това, което наистина не харесвах у Новак, беше, разбира се, фактът, че е тук, за да съсипе живота ми. Поне да беше дошъл малко по-добре облечен.

— Мистър Новак — казах аз, — мога ли да ви помогна да откриете това, което търсите в тази книжка?

Той погледна нагоре към мен.

— Мистър Сатър, вие сте купили една къща в Ийст Хамптън през 1971 г. за 55000 долара. Така ли е?

Колкото и безобиден да ви изглежда този въпрос, това не беше въпросът, който исках да чуя.

— Купих една къща в Ийст Хамптън в началото на 70-те години на приблизително тази цена — отговорих аз.

— Добре. Продали сте я през 1979 г. за 365000 долара. Така ли е?

— Изглежда е така.

(Най-добрата инвестиция, която някога съм правил.)

— Следователно от тази сделка сте получили дългосрочна нетна печалба от 310000 долара. Така ли е?

— Не. Получил съм брутна печалба от 310000 долара. Има разлика между нето и бруто, мистър Новак. Сигурен съм, че сте учили това в училище, дори и ако СВП не прави разлика.

(По-спокойно, Сатър.)

Той ме погледна.

— Каква е била тогава нетната ви печалба?

— От брутната печалба изваждате стойността на основните подобрения и другите разходи и това, което остава, в света на частната инициатива го наричаме нетна печалба.

— И колко беше тя, мистър Сатър?

— Нямам представа в момента.

— Ние също, мистър Сатър, тъй като не сте декларирали нито долар от нея.

(Туш, мистър Новак.)

— Защо да я декларирам като приход? — отвърнах аз агресивно. — Купих друга къща в Ийст Хамптън за над 400000 долара. Следователно печалбата, каквато и да е била тя, е била отсрочена. Искате ли да ви покажа съответния параграф в данъчния закон?

— Мистър Сатър, според тогавашния закон вие сте имали право на 18 месеца, за да реализирате капитала — да купите друга къща с парите, които сте получили от продадената, за да отсрочите съответния приход. Вие сте изчакали 23 месеца, преди да купите къщата на „Бери Лейн“ в Ийст Хамптън през януари 1981 г. Следователно влиза в сила данъчно облагане и вие е трябвало да изчислите и да платите данъка си върху прихода. — След това добави: — Пропуснали сте да декларирате значителна сума от приходите си.

Човекът беше прав, разбира се, и затова все още седеше в кабинета ми, а не беше буквално изхвърлен в коридора. Но не си мислете, че съм мошеник — няма обяснение на ситуацията.

— Възнамерявах да си построя къща — казах аз на мистър Новак. — Законът, може би сте чували, позволява да изтекат 24 месеца, преди да се реализира капиталът, в случай че строиш, а не купуваш.

— И къщата на „Бери Лейн“ — отвърна мистър Новак, — която сте купили и все още притежавате, не е била построена от вас. Тя поначало си е била там, според моите проучвания.

— Да. Имах предварителен договор за един парцел, където възнамерявах да си построя къща, но продавачът не изпълни задълженията си в последния момент. Заведох дело срещу него, но уредихме въпроса. Има съдебни протоколи, които ще потвърдят това. Както виждате, мистър Новак, намерението ми да си построя къща бе осуетено. Времето не спираше и аз знаех, че няма да успея да намеря друг парцел и да започна строеж, за да спазя безсмислените данъчни разпоредби на правителството, които смятам за посегателство върху правата ми на свободен гражданин да вземам икономическите си решения в зависимост от собствените си нужди, а не от тези на правителството. И тъй, мистър Новак, след като ми попречиха да изпълня намерението си да строя, бързо купих вече построена къща — тази на „Бери Лейн“, която е твърде прилична, и ако се случи да минавате през Ийст Хамптън, отбийте се да я видите. — След това добавих: — Да се избягват данъците, е законно; да се отбягват данъците, е незаконно. Аз ги избегнах. Благодаря, че ми отделихте от служебното си време. Обичам да виждам къде отиват парите ми от данъците.

Отидох до вратата и я отворих, добавяйки:

— Ще ви изпратя съответните документи и съдебни протоколи, отнасящи се до сделката със земята, която пропадна, така че няма да ви се наложи да ги изравяте от Ийст Хамптън. Бъдете така добър да оставите визитната си картичка при секретарката ми.

Но мистър Новак не се отправи към отворената врата. Той си остана на мястото и каза:

— Мистър Сатър, вие не сте изпълнили изискванията да купите къща в рамките на 18 месеца. Следователно в оня същия момент е влязло в сила данъчно облагане. Сега вече каквото и да кажете или направите, не може да промените това данъчно облагане. — И добави: — Нарушили сте закона.

Сега трябва да разберете как мислят тези хора. Мистър Новак беше сигурен, че не само съм извършил углавно престъпление според непрестанно изменящия се данъчен закон, но и че съм решил съдбата си завинаги, когато е влязло в сила данъчно облагане, без да уведомя правителството за това. Сигурно ангелчетата в небесата са ме оплаквали през всичките тези години. Признайте си, казваше мистър Новак, разкайте се и този грях ще ви бъде опростен, преди да ви изгорим на кладата. Не, благодаря. Затворих вратата, за да не притеснявам Луиз, и се насочих към мистър Новак, който не бе променил позицията си, или, по-точно, остана да седи върху задника си.

— Мистър Новак — започнах аз с ниска сила на гласа, — в нашата велика страна всеки гражданин е невинен до доказване на противното. — Сега с малко по-голяма сила на гласа: Това е основният принцип в нашата система на правосъдие, опора на гражданските ни свободи. И въпреки това Службата по вътрешните приходи изисква от американските граждани да представят доказателства за невинността си. Грешка, мистър Новак. Грешка. — Сега с пълна сила: — Ако имате доказателство за вината ми, настоявам да го видя. Веднага!

Той остана невъзмутим, отказвайки да се хване на въдицата и да бъде въвлечен в пререкания, което аз целях — заради протокола. Човекът беше професионалист.

— Мистър Сатър — каза той, — без значение дали ви харесва или не, при случай на данъчно правонарушение от страна на гражданите тежестта на доказването е върху тях.

— Добре — казах аз невъзмутимо, — тогава слушайте внимателно. Моето намерение беше, и това мога да го докажа в данъчния съд, да си построя къща. Интересно, новият данъчен закон разрешава 24 месеца да се построи или купи къща, за да се избегне данъкът върху прихода. Както виждате, мистър Новак, нищо не е издълбано върху камък, най-малко пък данъчният закон, който някакви малки духчета редактират всяка вечер. Това е моята позиция по случая, мистър Новак. Няма какво повече да кажа, но ако искате да запълните остатъка от часа, който съм ви отпуснал, може да седнете там и да четете Данъчния закон на Съединените щати, докато аз работя.

Мистър Новак схвана идеята ми и стана.

— Мистър Сатър, както сам признахте, а и според моите проучвания носите отговорност за неплатен данък върху прихода, плюс лихвите и глобите. — Мистър Новак извади от джоба си лист хартия, погледна го и каза: — Според моите изчисления, ако не можете да представите квитанции и анулирани чекове за удръжки за основни подобрения, тогава печалбата ви в годината, когато сте продали къщата си, е била 310000 долара. Като се вземе предвид данъчната структура по онова време, плюс лихвата и глобите — глобата за нехайство, глобата за неизпълнение на задълженията и глобата за гражданска измама — дължите на Съединените щати 314513 долара.

Сега ми се щеше да бях седнал. Поех дълбоко, но дискретно, въздух. Това беше моментът, който мистър Новак бе чакал — може би месеци — но аз не възнамерявах да му дам какъвто и да е повод да му се наслади.

— И все пак излизам на нула — казах аз.

Той ми подаде хартията, но аз отказах да я взема, така че той я остави на бюрото ми.

— Вашето намерение — каза мистър Новак — законно да избегнете данъка е ирелевантно.

— Грешите — отвърнах аз. — В едно дело за граждански данък намерението ми е съвсем релевантно. Къде сте ходили на училище? — Мистър Новак само се усмихна, което ме накара да се почувствам неловко. Продължих: — И не очаквайте да се съглася да постигнем споразумение чрез преговори. Моята позиция е, че не дължа никакви данъци. — След това добавих: — А ако се опитате да конфискувате имуществото ми, ще ви дам под съд.

Тази заплаха за съжаление беше толкова безпочвена, че мистър Новак открито се изсмя. СВП разполага с почти пълна власт да ти отнема, разни неща, а след това трябва да ходиш в съда, за да си ги върнеш обратно.

— Ще се обадя също и на конгресмените си — добавих аз.

Това, изглежда, не впечатли мистър Новак.

— Обикновено, мистър Сатър — осведоми ме той, — аз бих приел вашето обяснение за грешката, ако вие приемете моите изчисления. Но тъй като вие сте образован човек, при това данъчен адвокат, тогава СВП приема, че това не е било грешка или недоглеждане, а случай на предумишлено избягване на данък. Измама. В този момент мога да ви съобщя, че освен гражданските глоби за вас се обмисля и обвинение в углавно престъпление.

Подушвах нещо такова, а когато някое ченге каже „углавно престъпление“, няма значение кой си, колко пари имаш или колко юридически дипломи висят на стената ти — сърцето ти наистина се обръща. И действително познавам няколко души с повече власт и пари от мен, които бяха изпратени на почивка за известно време, както се казва. Познавам двама, които се върнаха, но вече не са същите хора. Погледнах мистър Новак в очите.

— Зрелите мъже не носят памучни костюми.

За пръв път мистър Новак показа някаква емоция; той се изчерви, но, опасявам се, не от смущение заради жалкия си външен вид. Не, сега наистина беше бесен. Възвърна си предишния цвят на лицето и каза:

— Моля, подгответе за пълна финансова ревизия всичките си данъчни декларации от 1979 г. насам, включително тазгодишната, която все още не сте попълнили. Пригответе цялата необходима документация за финансовия ревизор, който ще се свърже с вас днес следобед. Ако не предоставите документите доброволно, ще ги изискаме по съдебен ред.

Данъчните ми документи бяха в Лоукаст Вели, но за това щях да се тревожа следобед. Сега знаех какво е да те нападнат откъм гърба. Отидох до вратата и я отворих:

— И никой в Свободния свят не носи обувки от изкуствена кожа, мистър Новак. Вие сигурно сте шпионин.

— Аз съм вегетарианец — обясни той — и не носа кожа.

— Тогава, за бога, човече, имай любезността да носиш платнени тенис обувки или гумени галоши, но не и пластмаса. Приятен ден.

Той излезе без нито дума повече и докато затварях вратата след него, една дума ми изскочи в ума и извиках „педераст“. Луиз почти изпусна протезите си. Затръшнах вратата.

Въпреки че външно изглеждах невъзмутим като патриций, бях малко обезпокоен от перспективата да кихна около една трета милион долара и да прекарам известно време във федералния затвор. Налях си чаша студена вода от една гарафа, отидох до прозореца и го отворих, пускайки в стаята малко от последния годен за дишане въздух, който все още съществуваше на тази височина в Манхатън.

Значи, ето го него — Големият кошмар на едрата буржоазия: една данъчна грешка с шест цифри.

Сега ме слушайте как се самосъжалявам. „Скъсвам си, задника от работа, отгледал съм две деца, давам своя принос към обществото и нацията, плащам си данъците… е, явно не всички, но повечето от тях… и служих на страната си във времето на война, когато другите намираха начини да избегнат националния си дълг. Не е справедливо.“

Сега ме изслушайте как се разгневявам. „Страната гъмжи от наркотрафиканти и донове на мафията, които живеят като крале. Престъпниците владеят улиците, убийците са разхождат на свобода, милиарди се изразходват за благополучието на обществото, но няма пари, за да се построят затвори; конгресмените и сенаторите вършат неща, които ще пъхнат мен зад решетките, а големите корпорации вършат безнаказано данъчни злоупотреби в такива размери, че правителството предпочита да си затваря очите, вместо да им противодейства. И наричат мен престъпник? Какво, по дяволите, става тук?“

Овладях се и погледнах надолу по улицата. Уолстрийт, финансовият център на нацията, от който излизат спиците от власт и пари, чрез които се движи колелото на света. И все пак във вътрешността на страната съществува схващането, че Уолстрийт е нещо неамериканско, а служителите, които го обитават, са паразити. Следователно мистър Новак влезе в Уолстрийт с първоначално лошо отношение, а и аз не направих много да го променя. Може би не трябваше да казвам онази забележка за пластмасовите му обувки. Но как можех да устоя? Искам да кажа, бях научил нещо в Йейл. Усмихнах се. Чувствах се малко по-добре.

Сега ме слушайте как разсъждавам разумно. „Обвинението в углавно престъпление ще е трудно, но не невъзможно да се докаже. Едни равни на мен съдебни заседатели, подбрани измежду приятелите ми в «Крийк», положително ще ме признаят за невинен. Но едни федерални съдебни заседатели, избрани от нюйоркското сити, вероятно няма да са така благосклонни. А дори и да успея да се отърва от обвинението в углавно престъпление и от решетките, оставаше фактът, че вероятно съм на въдицата с… погледнах листа върху бюрото си… 314513 долара, което в действителност беше повече от цялата тъй наречена печалба от продажбата на къщата. Това са много пари дори за един преуспяващ адвокат от Уолстрийт. Особено ако е честен.

В същото време освен това Сюзън теоретически беше на въдицата за половината от това. Макар че попълваме отделни данъчни декларации, заради сложния приход, който тя получава от тръстовия си фонд и защото така е записано в брачния ни договор, половината от къщата в Ийст Хамптън е нейна и тя трябва да е прибрала половината от предполагаемата печалба. Но, разбира се, дори в тази епоха, когато жените имат равни права с мъжете, Новак заплашваше със затвор мен, а не Сюзън. Типично.

Във всеки случай, разсъждавайки разумно, знаех, че трябва да се обадя на адвокатската фирма на семейство Станхоуп и да ги уведомя за този проблем. И те вероятно ще отидат в СВП и ще предложат помощта си да ме прецакат, като в замяна ще поискат да се осигури неприкосновеността на малката им наследничка — клиентка. Да не си мислите, че като се ожените в супербогато семейство, всичко е забава и печалба? Опитайте. Във всеки случай следващото нещо, което трябваше да направя, бе да ангажирам един от съдружниците си да се заеме с делото по данъците ми — не може да си обективен, когато става въпрос за собствените ти пари, — а след това трябва действително да намеря някой адвокат, който се занимава с криминални дела, за себе си.“

Тази последна мисъл ме наведе на следната асоциация на думи: криминални = Белароса. Замислих се за момент за приятелчето си Франк. Мистър Белароса бе лежал в затвора веднъж през престъпния си живот, и то за данъчни нарушения. Но очевидно Белароса продължава да върши данъчни измами, тъй като положително не декларира приходите си от наркотици, проституция, хазарт, контрабанда или от каквото и да е друго в този бранш.

И тъй, стоях там, загледан надолу по Уолстрийт, изпитвах съжаление към себе си, ядосвах се на несправедливостите в живота и наистина се вбесявах от мисълта за всички престъпници, които днес не бяха посетени от служители на правителството.

И точно тогава, мисля, с мен започна да става нещо странно: започнах да губя вяра в системата. Аз, защитникът на системата, поборникът на идеята за законност и ред, патриотът и републиканецът, за бога — изведнъж се почувствах отчужден от страната си. Предполагам, това е естествената реакция на всеки честен човек и добър гражданин, който е бил поставен в една категория с Ал Капоне и Франк Белароса. Предполагам също, да си призная, че това е назрявало от известно време.

Спомних си думите на Франк Белароса: „Да не си скаут или нещо такова? Всяка сутрин ли отдаваш чест на знамето?“

Да, отдавах. Но тогава осъзнах, че всичките ми години на примерен гражданин имат стойност само дотолкова, доколкото ще ми осигурят една благоприятна предварителна характеристика пред съдията.

Разумът ми — не, инстинктите ми за самосъхранение — ми подсказаха, че трябва да престана да бъда добър гражданин, ако искам да бъда свободен гражданин. И сега какво — доброволно отстъпване или елате да ме гепите, ченгета? Елате да ме гепите, ченгета.

Познавах, разбира се, човека, който действително можеше да ми помогне, и ми се щеше точно в този момент да имах телефонния му номер.

19.

„Дай на Цезар това, което е на Цезар“ — цитира Франк Белароса. — Но — добави той — никога повече от петнайсет процента от нетната си печалба.

Аз давам подобен съвет на клиентите си, но им препоръчвам седемнайсет процента от коригирания брутен приход и таксувам времето, което им отделям. Същото, предполагам, прави и Франк Белароса в известен смисъл.

Беше петък вечерта и аз седях на моята маса в коктейлния салон на „Крийк“. Той беше препълнен и всичко изглеждаше точно както ви го описах, когато разказвах за една друга петъчна вечер тук, с тази разлика, че сега срещу мен на масата седеше Епископа.

Дори без да се оглеждам, усещах как от всички страни чифтове очи поглеждаха ту мен, ту приятеля ми Франк. Лестър Ремсън седеше на съседната маса заедно с Рандъл Потър и Алън Дюпо, който, навярно си спомняте, осигуряваше на правителството фронтален наблюдателен пост към Алхамбра.

Тук беше и преподобният мистър Ханингс, който седеше с още трима мъже на масата в ъгъла, близо до големия панорамен прозорец. Беше в екип за голф, с наметнато върху раменете спортно сако и с чаша червено вино в ръка. Забелязал съм, че епископалните и католическите свещеници пият предимно червено вино на обществени места, което, предполагам, не подкопава авторитета им, тъй като червеното вино се сервира на олтара, за разлика от студената бира.

На една друга близка маса, която очевидно бе запазена за хора с холандска кръв, седяха Джив Рузвелт, Мартин Вандърми и Сирил Вандербилт, който вероятно бе дошъл тук от „Пайпинг Рок“, решил една вечер да удостои с присъствието си по-бедните квартали.

Салонът продължаваше да се пълни и, както се казва в древните каменни надписи, „всички бяха там“. Плюс още някои. Имах странното чувство, че беше плъзнал слухът, че Сатър е довел Белароса в клуба и всички се тълпяха тук да зяпат. Не, не. Това си беше една обикновена петъчна вечер.

Франк щракна с пръсти на стария Чарли, бивш сервитьор в ресторанта, който след като бе сервирал милионното си ястие, бе пуснат да пасе в коктейлния салон, където можеше да пие, да пуши, да разговаря и да се държи свободно като членовете на клуба. Чарли, разбира се, пренебрегна щракването с пръсти и Франк изщрака още веднъж и извика:

— Ей!

Аз трепнах и казах:

— Аз ще се погрижа за питиетата.

Станах и се запътих към бара.

Густав, барманът, бе започнал да налива мартинито ми още преди да стигна до перилата. Казах му:

— И едно уиски, и един джинджър ейл80.

По ехидната му усмивка разбрах какво мисли за това питие.

Лестър приближи до мен, предполагам, упълномощен с няколко сръгвания в ребрата, за да направи това.

— Здравей, Джон — каза Лестър.

— Здравей, Лестър — каза Джон.

— Кой е тоя образ, дето е на масата ти?

— Това е Антонио Пуглиеси, световноизвестният оперен певец.

— Прилича на Франк Белароса, Джон.

— Забележителна прилика.

— Джон… това не е хубаво.

Уискито и джинджърът дойдоха и аз се разписах за питиетата.

Лестър продължи:

— Какво означава всичко това, Джон?

— Той ми е съсед — и добавих: — Той поиска да дойде тук.

Което беше истината. Идеята положително не беше моя. Но се подразних, че Лестър ме пита за това.

— Ще останете ли за вечеря? — позаинтересува се Лестър.

— Да, ще останем. Сюзън и мисис Белароса ще дойдат всеки момент.

— Виж… Джон, като член на клубния съвет и като твой приятел…

— И братовчед.

— Да… и като такъв също… мисля, трябва да ти кажа, че някои хора тук не са доволни тази вечер и не се чувстват удобно.

— Всеки изглежда доволен и доколкото виждам, на всички им е удобно.

— Знаеш какво искам да кажа. Разбирам положението, в което се намираш, и смятам, че по едно питие от време на много дълго време няма да е проблем. — След това добави sotto vose81. — Както правим с някои от малцинствата. И дори един обяд от време на време няма да е проблем. Но не и вечеря, Джон, и не с жените.

— Лестър — отвърнах аз рязко, — само преди няколко месеца ти се опита да ме въвлечеш в измама, фалшифициране на документи и незаконно присвояване на пари. Така че престани да си придаваш важност и върви по дяволите.

Взех питиетата и се върнах на масата си. Докато отпивах от мартинито, забелязах, че ръката ми леко трепери. Франк разклати уискито си:

— Забравил си вишновката.

— Не съм ти някой от шибаните сервитьори.

Франк Белароса, както сигурно се досещате, не беше свикнал да му се говори така. Но понеже случаят беше такъв, той не знаеше какво да каже и просто разклащаше питието си.

Не бях в най-добро настроение, както сигурно сте разбрали. Смятам, че един спор с агент от СВП променя настроението на човек така, както ако е спорил с жена си. Запитах Франк Белароса:

— И тъй, ти какво би направил? Би му платил цялата сума? Би го заплашил, че ще му пръснеш черепа?

Очите на Белароса се разшириха, като че ли беше потресен от това, което казах, и ми стана почти смешно.

— Запомни, че никога, никога не се убива федерален агент — отвърна Белароса.

— Ако беше видял мистър Новак, щеше да направиш изключение.

Той се усмихна, но нищо не каза.

— И тъй, трябва ли да го подкупя? — попитах аз.

— Не. Ти си честен човек. Не прави нищо, което обикновено не правиш. Няма да ти помогне. — След това добави: — А и този тип вероятно го подслушват и той смята, че и теб подслушват.

Кимнах. В действителност би ми било по-малко отвратително да застрелям мистър Новак, отколкото да му предлагам подкуп.

Разгледах Франк Белароса, облечен в обичайната си униформа от поло и спортно сако. Сигурно е видял този екип в някоя реклама на дрехи на фона на огромна къща в имение и в решил да се придържа към него, като сменя само цветовете. Този път сакото беше зелено, а полото — светложълто. Само по себе си това облекло не бие на очи, защото след сезона на костюмите от туид повечето от хората тук започват да носят глупавите летни цветове и изглеждат като тропически птици до Деня на труда. Поне Белароса не беше влязъл тук в сив лъскав шанжанен костюм.

— Махни „Ролекса“, Франк.

— Аха?

— Аха. Някои хора могат да го носят, без това да прави впечатление, но не и ти. Купи си някакъв спортен часовник и някакви непретенциозни мокасини или „Доксайд“. Знаеш ли как изглеждат?

— Разбира се.

Не мисля, че знаеше. Допих мартинито си, привлякох вниманието на Чарли, без да щракам с пръсти, поръчах по още едно питие.

— И една вишновка за този джентълмен.

— Каква вишновка би предпочел джентълменът, сър, зелена или червена? — попита ме Чарли, като че ли бях довел тук булдога си и бях му поръчал паничка мляко.

— Червена! — излая Белароса.

Чарли изчезна.

В салона вече имаше доста жени, дошли да приберат съпрузите си или да останат при тях. Забелязах и Берил Карлайл на една маса с мъжа си, как му беше името. Тя ми беше в профил и аз я наблюдавах известно време, смучейки бъркалката за коктейли. Тя добре се справяше. Погледна към мен, като че ли знаеше точно къде съм, и си разменихме колебливи усмивки, нещо от рода на „Пак ли започваме?“.

Белароса погледна Берил, след това мен.

— Хубаво парче стои там. Мисля, че вече е овлажняла за теб.

Бях доволен да чуя и второ мнение по този въпрос, но го осведомих:

— Тук не говорим за секс.

Той се усмихна.

— Така ли? За к’во говорите тука? За пари?

— Говорим за бизнес, но никога за пари.

— Как, по дяволите, правите това?

— Не е лесно. Слушай, Франк, искам да ми дадеш името на данъчния си адвокат. Не на този, който си използвал, когато си влязъл за две години, а на този, който използваш сега и благодарение на който не влизаш в затвора.

Питиетата дойдоха и Белароса хвана за опашката ужасната оцветена вишна и я отхапа.

— Данъчният ти адвокат — напомних аз.

Той продължаваше да дъвче вишната.

— Нямаш нужда от адвокат. Адвокатите трябват, когато отиваш на съд. А в твоя случай не бива да се стига до съд.

— Окей. Как?

— Преди да знаеш как, трябва да разбереш защо.

— Разбирам, защо. Не искам да платя триста хиляди долара и да лежа няколко години в затвора. Затова.

— Но трябва да разбереш защо. Защо не искаш да правиш това.

— Защото беше честно допусната грешка.

— Нищо подобно, приятелю.

Свих рамене и се върнах към мартинито си. Огледах салона, проверявайки един вид колко внимание привличаме. Забелязал, че някои хора гледат настрани, но някои, такива като Мартин Вандърмир и добрият отец Ханингс, ни гледаха по неприятен начин. Берил, от друга страна, широко ми се усмихна, като че ли отново бяхме на прав път. Имах чувството, че ако Берил Карлайл, както грубо предположи Белароса, отделяше някакъв секрет, то това имаше нещо общо с близостта ми до мистър Белароса. Берил беше от ония жени, които доста са си поживели навремето, след това се бе омъжила на сигурно място, има безопасни авантюри, но все още обича лошите момчета. Вероятно сега за нея олицетворявах най-доброто от двата свята; нещо като начинаещ главорез.

Отново погледнах Белароса. Изглежда, щяхме да стоим в тази задънена улица, докато не си изясни въпроса със „защо“. Опитах се да си спомня нещо от философията му за живота, както ми я бе разкрил в Алхамбра.

— Новак ми има зъб лично, затова. Изчуках жена му веднъж и я изоставих в един мотел в Кастилските планини в една снежна буря.

Белароса се усмихна:

— Сега вече си по-близо.

Той загреба малко от онези ужасни хрупкави гевречета от една купа на масата и ги напъха в устата си. Имах намерение да пиша на управителя на клуба за гевречетата, но след тази вечер ще е най-добре да не се оплаквам от каквото и да било.

Белароса преглътна гевречетата и ми каза:

— Окей, нека ти кажа аз как го виждам. В тази страна, тази наша прекрасна демокрация, дето я имаме тук, хората не разбират, че през цялото време се води една класова борба. Не вярваш, че това се случва в твоята страна, нали? Повярвай, приятелю. Цялата история е борба между три класи — висша, средна и нисша. Научих това от учителя си по история в „Ла Сал“. Разбираш ли какво е имал предвид той?

(Струва ми се да, Франк. Аз съм учил в Йейл, за бога.)

— А къде се вмества класата на престъпниците? — попитах го аз.

— Същата шибана история. Ти не мислиш, че има различни класи престъпници, нали? Ти мислиш, че аз съм същият като някой melanzene, който продава крек по улиците, а?

Всъщност донякъде така мислех, но сега, след като представи всичко в исторически и икономически аспект, вероятно вече не мислех така. Може би имах повече общи неща с Франк Белароса, отколкото с преподобния мистър Ханингс например, който не харесваше нито мен, нито парите ми.

— Жената на вратаря ми, Етел, вярва в класовата борба — казах аз, — ще ви събера заедно някой ден. Сигурно ще е интересно.

— Аха. Но не мисля, че схващаш. Окей, тя не е като в Европа, с всички ония смахнати политически партии и всички смахнати приказки, но я имаме все пак. Класовата борба.

— И затова ли Новак е тръгнал да ме преследва? Щото е комуняга?

— Нещо такова. Но дори не знае, че е такъв.

— Трябваше да се сетя, като ми каза, че е вегетарианец.

— Аха. Освен това води се още една война, която е точно толкова стара, колкото и класовата — войната между тъпаците в правителството и умните хора извън правителството. Тъпаците в правителството искат да накарат бедните и глупави хора да повярват, че те се грижат за тях. Capisce? А ти знаеш как се отразява това на хора като мен и теб. Налага ни се с едната ръка да си стискаме топките, а с другата — портфейлите. Прав ли съм?

Човекът беше прав, разбира се. Но когато казвам същото това нещо на клиентите си, го казвам по различен начин. Може би затова невинаги го разбират.

Белароса продължи:

— И не е вярно, че СВП не се интересуват от теб и че за тях си просто един номер. Щеше да е страшно готино, ако беше така, но не е. Те се интересуват от теб по начин, по който ти не би искал да се интересуват.

— Но част от това, което вършат, Франк, не го правят от злоба или заради някаква философия — отвърнах аз. — То е просто случайна глупава бюрокрация. Знам. Работя с тях всеки ден. Не мисля, че СВП или Новак имат лични мотиви да ме преследват.

— То не започва така. Започва се, като тръгнат да преследват такива като теб. И това не е случайно или глупаво, приятелю. Това е планирано. А ако е планирано, значи е война. И тогава, ако някой като Новак се захване с твоя случай, той винаги се превръща в личен. Ядоса ли го? — попита той.

Усмихнах се:

— Малко.

— Аха. Грешка номер едно.

— Знам.

— Виж, г-н адвокат, Новак е от петцифрените и сигурно струва трийсет или четирийсет на година. Ти печелиш сигурно десет пъти повече. Това е също като мен и Ферагамо. Същото е. Работата е в това, че те имат значки, така че ти не можеш да ги обиждаш в лицето.

— Този човек ме ядоса.

Аха. Те така правят. Виж, Новак не е отишъл в СВП, за да пази парите ти. Той е отишъл там с някакво отношение и ако знаеш що за отношение е това, ще пукнеш.

— Знам.

Белароса се наведе през масата към мен:

— Новак има власт, разбираш ли? Властта да накара човек като теб и, аха, дори като мен, да се сгърчи, И минава през огън и вода, за да направи това, защото няма никаква власт никъде другаде — нито в банката, нито в кабинета си, нито дори в дома си, пред жена си и децата си. Каква власт можеш да имаш в дома си, след като носиш трийсет хиляди годишно?

Белароса ме погледна в очите:

— Постави се на мястото на Новак само за един ден.

— Господи, не. Той носи изкуствена кожа.

— Аха? Виждаш ли? Иди да живееш в скапаната му къща или в скапания му апартамент; тревожи се за цените на дрехите веднъж в живота си, за цените на зеленчуците, а нощем лежи буден и мисли за таксата в колежа за децата ти и дали ще получиш някакви лоши сведения от шефа си, или дали правителството ще се отпусне да даде премии тази година. След това се отбий при мистър Джон Сатър в разкошната му шибана кантора и ми кажи как ще се държиш с него.

(Мили боже, вече почти съжалявах Стивън Новак.)

— Разбирам всичко това, но искам да знам…

— Аха, първо трябва да разбереш с кого си имаш работа и да разбереш също, че те обичат да се хващат за видни хора. Такива като мен и като тебе. Хора, чиито данъчни проблеми ще влязат в новините. И знаеш ли защо?

— Да, Франк. С работата по данъците си изкарвам прехраната. СВП обича да включва тези неща в новините, за да изплаши до смърт няколкото милиона други данъкоплатци, които не може да посети лично. Това кара хората да си плащат данъците.

— Не им дреме за това, че ще съберат парите за правителството. Още не си разбрал. Интересува ги това, че ще изплашат хората до смърт. Това е властта. И завистта също. Един тип като Новак няма достатъчно смелост, за да забогатее като теб и мен, но има достатъчно мозък, за да се ядосва, че не е богат. Такъв човек е опасен.

Кимнах. Думите на Белароса наистина ми напомняха съвременен превод на Макиавели.

— Вземи например Ферагамо — продължи Белароса. — Той се преструва, че всичко това е заради справедливостта, демокрацията, равенството и грижата за бедните и жертвите на престъпления и все глупости от този сорт. Грешка. Не е заради това, приятелю. Заради шибаната власт е. — И заради личната завист, но всичко това се прикрива под хубаво звучащи глупости. Та аз мога да те заведа на някои улици в Бруклин, където между две пресечки се извършват повече престъпления, отколкото в цялата тази шибана страна. Само че някой да е видял Ферагамо там? Или Манкузо? Или Новак да ходи да разпитва тези сводници и продавачи на наркотици дали са попълнили данъчните си декларации? И това ще ти кажа, господин адвокат, че няма значение дали цял живот си живял, както аз съм живял или както ти си живял. Когато решат да ти лепнат на задника углавно престъпление, и двамата се изправяме пред същите пет или десет години, а може и повече. Освобождават те за добро държане, след като си бил вътре, а не преди това. Capisce? И ще ти кажа още нещо, което не искаш да чуеш. Когато ти погледнеш към съдебните заседатели, те също те поглеждат и те преценяват колко струваш, а ти се опитваш да си придадеш невинен и приятелски вид. Когато аз погледна съдебните заседатели, половината от тях си мислят, че съм подкупил другата половина, а всичките си мислят, че няма да излязат живи от залата, ако ме признаят за виновен. Това е властта, приятелю. Аз я имам; ти — не. Никой не се ебава с мен. А ето ти и още едно просветление: ако си мислиш, че правителството не те преследва за това, което вършиш, за това, че си умник и ги прецакваш в собствената им игра, значи все още не разбираш. Помисли си за това.

Вече бях мислил върху това и като патриот го бях отхвърлил.

— На теб всичко ти е ясно — казах аз.

— Повечето неща са ми ясни. Но все още има някои, върху които работя, за да си ги изясня.

Той се облегна назад в стола си и довърши поредното геврече.

— Вече знаеш защо. Сега трябва да поговориш с мистър Мелзър. Той ще ти каже как.

Оставих да минат няколко секунди, след което осъзнах, че трябваше да попитам:

— Кой е мистър Мелзър?

— Той беше някога в противниковия лагер. Голяма клечка в СВП. Сега се занимава с частни консултации. Разбираш ли? И сега е забогатял от продаване тайните на врага. Той познава тези тъпаци лично. Разбираш ли? Когато го срещнах, беше твърде късно за мен. Но може би ще успее да направи необходимото за теб.

Замислих се за момент. Имаше, наистина, няколко ренегати, които продаваха пушки на индианците. Но никога не бих препоръчал някого от тях на клиентите си. Доколкото знаех, тези хора се занимаваха с някаква съмнителна дейност, злоупотребяваха с личните си познанства в СВП, вероятно дори подкупваха и изнудваха бившите си колеги. Клиентите им никога не знаеха и това беше част от сделката. Не, Джон Сатър, мистър Почтеност, никога не би препоръчал един ренегат от СВП на своите клиенти дори и да е законно. Нямаше да е етично.

Сигурно съм изглеждал раздвоен, разколебан или може би разочарован, защото Белароса каза:

— Мистър Мелзър ще ти гарантира от самото начало, че няма да те подведат под отговорност. Никакви обвинения в углавни престъпления, никакъв затвор.

— Как може да ми гарантира подобно нещо?

— Това е негова работа, приятелю. Ако искаш да се оправяш сам, моля. Ако искаш да се оправиш с помощта на Мелзър, с предварителна гаранция, че никога няма да видиш как изглежда отвътре федералният участък, кажи ми. Но трябва бързо да решиш, преди тъпаците да са стигнали толкова далеч, че Мелзър да не може да оправи работата, както той си знае.

Погледнах Белароса. Той фактически лично ми гарантираше, че няма да отида в затвора. Вероятно ще се изръся с една трета милион долара, но нямаше да пиша чековете за СВП в кабинета на управителя. Какво чувствах? Облекчение? Благодарност? Една близост към новия ми приятел? Може да се обзаложите, че беше това.

— Окей. Мелзър.

— Добре. Той ще се свърже с тебе. — Белароса отново огледа салона. — Хубаво място.

— Да.

— Приемат католици, нали? Италианци?

— Да, приемат.

— И синовете ми могат да идват тук, ако аз съм член, нали?

— Да.

— Как е храната?

— Не толкова добра, колкото на Анна.

Той се разсмя, след това ме изгледа продължително.

— Ще ми помогнеш да стана член, нали?

— Ами… трябват ти още трима поръчители.

— Аха. Членувам в някои клубове. Ти ги намери. Аз не познавам никого тук.

Чувствах, че ще стигнем дотук.

— Ще ти кажа, Франк, дори и да успея да ги намеря, няма да минеш през членската комисия.

— Така ли? Защо?

Изглежда „защо“ беше въпросът на вечерта.

— Ти знаеш защо.

— Кажи ми.

— Окей, защото това е един от най-недостъпните и престижни клубове в Америка и те не искат един… Как се наричаш? Искам да кажа, наистина, Франк?

Той не отговори, затова му помогнах.

— Дон на мафията? Глава на фамилия от организираната престъпност. Какво ще напишеш в заявлението? Какво написа в данъчната си декларация миналата година? Гангстер?

Той отново не отговори и аз казах:

— Във всеки случай това е едно заведение, в което не можеш да влезеш чрез заплахи, пари или политически връзки. Аз имам повече шансове да стана дон на мафията, отколкото ти да станеш член на този клуб.

Белароса се замисли върху това за момент и личеше, че не е много доволен от тази информация, затова му сервирах още от „добрите“ новини:

— Тук не си добре дошъл дори като гост. И ако още веднъж те доведа тук, ще играя голф на общинското игрище и ще трябва да стрелям по изкуствени гълъби в сутерена на „Италиън Райфъл Клъб“.

Довършвайки питието си, той изсмука от чашата няколко кубчета лед и ги строши със зъби, при което тръпки ме полазиха по гърба.

— Окей — каза той накрая. — Значи ще ми направиш друга услуга някой ден.

Въобще не се съмнявах в това.

— Ако е законна и възможна, ще ти направя услуга.

— Добре. Току-що ми дойде наум една. Ще ме представляваш при онова обвинение за убийство. Като услуга.

Шах и мат. Поех дълбоко въздух и кимнах.

— Добре. Не плащам за услуги.

— Не вземам такса за тях.

Белароса се усмихна:

— Но ще покрия разходите ти.

Свих рамене. За миг с ужас си помислих, че Белароса ще ми протегне ръка през масата. Веднага си представих една снимка в местния вестник, озаглавена: „Дон на мафията и известен адвокат сключват сделка в «Крийк».“ Но той не пожела да си стиснем ръцете, слава Богу, и аз смених темата с думите:

— Дължа ти пари за конюшнята.

— Аха. Какво ти каза Доминик?

Казах приблизителната цена, която бе посочил Доминик, и добавих:

— Но сигурно е повече.

— Тези олизници работят евтино през първите няколко години. След това, като понаучат малко английски и видят какво става тук, започват да прецакват клиентите, както правят всички. — После добави: Това е американската мечта.

(Не съвсем.)

— Тези момчета не изкараха дори минимални надници — казах аз.

Той сви рамене.

— И какво от това? Няма да се научат, ако ги съжаляваш и им даваш повече. Хората трябва да отговарят за кашите, които сами забъркват. Прав ли съм?

— Да, но мисля, че ти субсидира тази работа. Мисля, че се опитваш да ме направиш свой длъжник.

Той не отвърна на това, но попита:

— Доволен ли си от свършената работа и от цената?

— Да.

— Край на тази история.

— На кого трябва да платя?

— На мен. Отбий се някой път да изпием по едно кафе. В брой, чек — няма значение.

— Добре.

Белароса се облегна назад, кръстоса крака и ме разглежда известно време.

— Сега, като знаеш, че няма да отидеш в затвора, изглеждаш по-добре.

(И щях да изглеждам още по-добре, ако знаех, че Франк Белароса отива в затвора.) Каква каша.

— Ей, онази картина, която жена ти рисува, изглежда страхотно — осведоми ме Белароса. — Макар че тя не ми дава да надничам през рамото, разбираш ли. Тя ме гони оттам, но когато си отиде, аз надигам платното и надзъртам. Тя е страхотна художничка.

— Радвам се, че харесваш картината.

— Аха. Трябва да й намеря някакво достойно място. Анна също я харесва. Сега вече разбира за какво говори Сюзън. Разбираш ли? Руините. Анна и Сюзън се спогаждат много добре.

— Радвам се да чуя това. Много мило от страна на жена ти да ни праща от ястията си.

Това беше един от безсмислените уаспски разговорни шаблони, към които се бях върнал, след като приключихме важния делови разговор, което обаче, изглежда, не се понрави много на Франк. Той вероятно си мислеше, че след като си говорихме за покупки, убийства и овлажнялото бельо на Берил Карлайл, сме сродни души, но аз исках да му покажа, че дори и да сме се въргаляли в една и съща помия за известно време, аз все още можех да се извисявам като орел. Мисля, че на един етап оценяваше това. Нали това купуваше: един орел. Свинете вървяха по-евтино.

Осъзнах, че по някаква причина шумът в салона бе стихнал. Погледнах към вратата и видях Сюзън, която идваше към мен, а зад нея Анна Белароса.

Анна отново бе облечена в един от своите свободни, разлати костюми, смарагдовозелен този път, и бе обута с бели сандали, обсипани с блестящи изкуствени диаманти. По себе си имаше достатъчно злато, за да причини нестабилност на пазара за благородни метали.

Анна хвърляше бегли погледи около себе си, докато вървеше към нас, и разбра, че е станала център на внимание. На лицето й се изписа глупава, стеснителна усмивка и аз наистина се притесних за нея. Горката Анна. Чудех се дали осъзнава защо хората я гледат, че всеки от присъстващите смята, че е облечена смешно, има най-големите балони в целия клуб и че всеки бе направил вярното умозаключение, че тя е жената на дона на мафията.

Сюзън, разбира се, беше спокойна като кралица и съвсем не се смущаваше от спътничката си, която съпровождаше, като че ли беше някоя европейска аристократка.

С Франк станахме, когато жените се приближиха и всички си разменихме поздрави и целувки. Според мен всеки в този момент си мислеше, че си е заслужавало да дойде тук, макар едно питие да струва четири долара. Забелязах също, че никой не си тръгваше.

Трябва да разберете също, че въпреки това, което казах на Франк, със Сюзън не ни застрашаваше непосредствена опасност да ни отлъчат от обществото. Не, Джон Уитмън Сатър и Сюзън Станхоуп Сатър можеха безнаказано да си позволят много. Хората смятат, че колкото по-старо е едно семейство, толкова по-чалнати и ексцентрични са членовете му. Така както радикалите са били на мода през 60-те и 70-те години и членове на семействата Рокфелер и Рузвелт са обядвали с негри — радикали и с хора без обувки, сега може би на мода са престъпниците. Може би семейство Сатър полагат началото на една традиция: Да заведеш един престъпник в „Крийк“.

Между другото, сред членовете на „Крийк“ най-яростно биха се възмутили новозабогателите, тъй като тяхното положение е най-несигурно и най-вероятно те биха се почувствали неловко от присъствието на семейство Белароса, които им напомнят за тях самите, когато са живеели в Лефрак сити или Левитаун.

Във всеки случай Сюзън изглеждаше прекрасно, облечена в семпла бяла копринена рокля, нещо като гръко-римска дреха, която едва стигаше до коленете й и подчертаваше тена й. Всички седнахме и Чарли веднага дойде, без някой да го е викал, защото лейди Станхоуп нямаше нужда някой да й вика келнер. Келнерите, дори в новите ресторанти, усещат това и просто се появяват до нея. Това само по себе си е достатъчна причина да си й съпруг.

Поръчахме питиетата и четиримата заговорихме за незначителни неща.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер — казах аз на Анна.

Тя се усмихна и очите й заблестяха. Определено ме е харесала. Незнайно защо погледът ми се плъзна към прегъвката й, а там отново беше златното кръстче, сгушено между онези чувствени гърди.

Сюзън се обърна към Франк и мен:

— Свършихте ли си деловата работа?

— Франк беше много услужлив — отвърнах аз.

— Добре — рече Сюзън и се обърна към Франк: — Моите адвокати ме посъветваха да сключа отделно споразумение с правителството. Фактически да напусна Джон. Представяш ли си? Що за хора сме станали?

Белароса, научавайки, че Сюзън си има собствени адвокати, сигурно се чудеше същото. Но чест му прави, че, изглежда, разбра подтекста на този въпрос и отвърна:

— Правителствата идват и си отиват. Законите идват и си отиват. Дължиш вярност на семейството, на собствената си кръв и на жена си или мъжа си. — Погледна ме. — А ако жена ти те е дарила с деца и ако е добра съпруга, дължиш вярност и на нейното семейство, Capisce?

Франк, разбира се, не познаваше семейство Станхоуп. Смотолевих нещо за отговор. Белароса продължи:

— Ако предадеш семейството, вечно ще вриш в пъкъла — и добави, — а ако семейството те предаде, тогава никое наказание не е достатъчно сурово.

Това звучеше като че ли беше измъкнато от cannoli на съдбата, ако въобще имаше такова нещо. Нямах нищо против евангелието по Франк, когато сме само двамата, но пред Сюзън не исках да изглежда като че ли действително се хващам за всяка граматически неправилна глупост, която изръсва. Затова казах:

— Какво имаш предвид, като казваш предателство? Ами сексуалната изневяра?

Той явно бе забравил, че бях казал, че тук не говорим за секс и отвърна:

— Един мъж може да ходи с друга жена, без да изневерява на съпругата си. Това е природата на мъжа. Докато една жена не може да има друг мъж, без да изневерява на съпруга си.

Знаех, разбира се, че щеше да каже нещо от този сорт и исках Сюзън да го чуе, макар че не знаех защо. Едно изявление като това обикновено би породило доста оживен спор между две нормални и съвременни съпружески двойки, но ако Франк Белароса имаше някаква слабост, тя беше следната: Човекът имаше някакво слабо чувство на анахронизъм у себе си, нещо като личност от 50-те години, оформена от уникалната му субкултура, от езическия му произход и от професията му. Той положително разбираше, че в Америка такива неща не се казват. Не наричаш негрите патладжани, латиноамериканците жълтуги и не правиш груби обобщения за жените, малцинствата, бедните, емигрантите или която и да е група на специално уважение в момента. Франк Белароса не беше чувствителен човек. А и не му се налагаше да бъде, за което малко му завиждах.

Погледнах към Сюзън, която, както предполагах, не беше обидена, само й беше забавно с това първобитно същество до нея.

От страна на Анна нямаше никакъв коментар, разбира се, нито пък някога щеше да има. Франк продължи:

— Но мъжът трябва да внимава, когато има връзка с жена, която не му е съпруга. Много велики мъже са били погубени, защото жени са ги накарали да забравят верността, да забравят приятелите си и да отворят вратите на враговете си.

Имах чувството, че Франк щеше да продължи, но исках да сменим темата и я смених. Обърнах се към Сюзън:

— Франк ми каза, че харесва картината ти.

Сюзън се усмихна, след това хвърли на Белароса суров поглед.

— Ако продължава да наднича, ще му нарисувам лицето.

(Господи, нима толкова се бяхме сближили с дон на мафията?)

И тъй, пиехме си питиетата и бъбрихме още известно време, давайки на присъстващите тема за разговорите им през уикенда.

В осем часа се оттеглихме в една от трапезариите, където аз и Сюзън поздравихме няколко познати и представихме семейство Белароса, без да използваме която и да е от титлите на Франк. Никой, разбира се, не се държа грубо със семейство Белароса, както биха се държали преди двайсет или трийсет години. Напротив, цялото американско общество е обхванато сега от учтивост, като че ли са ни бомбардирали със смехотворен газ и средният бял пуяк би се ръкувал със заподозрян убиец, би отвърнах на поздрава на скитниците по улиците и вероятно би отворил вратата на въоръжени крадци само за да не се представи като груб. Затова знаех, че нямаше да имаме никакви сцени по отношение на семейство Белароса, и се оказах прав.

Всички седнахме, поръчахме още питиета, обсъдихме менюто и изслушахме Кристофър, оберкелнера, който ни предложи специалитетите и за който Франк реши, че е педал.

Дадохме поръчките си на Ричард, един възстар джентълмен, който се гордееше, че запомня всяка поръчка, без да я записва. Уви, това отдавна не е така и ако Ричард ви е сервитьор, или ядете каквото ви донесе, или го притеснявате да го върне обратно. Аз ям каквото ми донесе.

Поръчах един вид „Бордо“, което знаех, че ще върви добре с всичко, което бяхме поръчали. Направих това, без да погледна менюто на вината. Това е малкият ми ресторантски трик, от който хората обикновено се впечатляват. Но Франк и Анна нямаха вид на впечатлени.

Сюзън с усмивка обясни на семейство Белароса, че може да не получат точно това, което са поръчали, или дори нищо от това, което са поръчали. Те не сметнаха това за забавно, както обикновено става с равните ни, които са привикнали към ексцентричностите на старите клубове.

Сюзън завърши разказа си с думите:

— Ако имаме късмет, Ричард ще ни донесе не виното, което сме поръчали, и не храната, която сме поръчали — и двете може да се съчетаят добре.

Семейство Белароса изглеждаха объркани и гледаха недоверчиво.

— Защо не го уволнят? — попита Франк.

Обясних, че членовете не биха позволили да бъде уволнен един стар служител.

Франк, изглежда, разбра това, тъй като сам беше работодател, padrone, донът, човек, който се отплаща за верността.

— Ти не би уволнил някой, който е остарял твърде много за работата, нали? — попитах го аз.

Той отвърна с усмивка:

— Мисля, че не, но не знам някой в моя бизнес да е остарял твърде много.

Той се разсмя и дори аз се усмихнах, Сюзън се подсмихна, но Анна се преструваше, че не чува или че не разбира. Мисля, че й се щеше да се прекръсти. Франк продължи в същия дух:

— Понякога ми се налага да уволнявам хора, а понякога да стрелям срещу тях.

И тримата се разсмяхме. Анна изучаваше някаква картина на стената.

Мезетата дойдоха — две от поръчаните, две непоръчани.

И така, ние вечеряхме, семейство Сатър и семейство Белароса. Чувствах се спокоен, като знаех, че никой нямаше да бъде застрелян на масата ни. Сюзън също беше спокойна и както казах, не се страхуваше от отлъчване от обществото, а освен това се забавляваше чудесно. В действителност семейство Белароса бяха по-интересни от семейство Вандърмир например, и положително по-забавни, щом веднъж се отпуснат. Франк имаше цял репертоар от вицове, които бяха расистки, сексистки, мръсни или просто открито обидни за всеки, включително италианците. Но поради начина, по който ги разказваше, без да се извинява или смущава, те звучаха съвсем безобидно и на място и ние всички се смеехме, докато не ни се разтегнаха лицата от смях.

Хората около нас, изглежда, ни завиждаха, че така добре се забавляваме. Предястията дойдоха — едно от поръчаните, три непоръчани, но до това време вече никой не го беше грижа. Сюзън бе започнала да ме нарича consigliere, което Франк намираше забавно, но аз, макар и да бях пиян, не смятах, че е толкова смешно.

Ричард на няколко пъти се опита да отнесе зелената салата на Франк, която стоеше недокосната. Но Франк му казваше да я остави и следващия път, когато Ричард посегна към нея, Франк го сграбчи за китката:

— Виж какво, приятел — рече Белароса, — казах ти да оставиш тази шибана салата на мира.

Това май прекъсна представлението за няколко секунди. Ричард се оттегли, почти кланяйки се, докато разтъркваше китката си. Бях доволен от този малък инцидент, защото той ме увери, че Франк Белароса беше този и това, което Алфонс Ферагамо твърдеше, че е. И като повечето социопати мистър Белароса имаше къс фитил и можеше както се смее, само за една секунда да премине към проява на грубо насилие. Дори Сюзън, която намираше Белароса очарователен, интересен и т.н., забелязах, бе малко изненадана.

Франк разбра, че не е трябвало да оголва зъбите си в човешка компания, и обясни с махване на ръката:

— Италианците ядат салатата си след основното ястие. Изчиства небцето. Сигурно този приятел не е знаел това.

(Но вече го знае, Франк.)

Франк изяде салата си.

След около 15 минути всички бяха забравили или се преструваха, че са забравили, че Франк бе нарушил доброто поведение. Всъщност Франк надмина себе си, опитвайки се да бъде любезен с Ричард, като му обясняваше за салатата, пускаше по някоя тъпа шега по адрес на италианските сервитьори и в общи линии го уверяваше, че може да се движи около масата свободно, без да се страхува, че ще загуби някоя част от тялото си. Въпреки това Ричард изпусна една чиния.

Поръчахме кафе и десерт и Франк поръча четири чаши марсала, обяснявайки на Ричард, че италианците често пият марсала със или преди десерта си, а понякога и със сирене. Ричард, на когото съвсем не му дремеше за това, се преструваше на заинтригуван.

Вечерята приключи спокойно, без кръвопролития или други инциденти, освен това, че Франк настояваше да плати дори и след като му обясних, че в клуба пари не се използват. Най-накрая, след като опитът му да ми се отплати бе осуетен, той мушна някакви банкноти в джоба на жилетката на Ричард.

Истински пияните никога не знаят кога да спрат, затова ние се оттеглихме в един малък салон за по един ликьор. Някаква сънена сервитьорка погледна часовника си, приготвяйки се да ни каже, че е твърде късно, но след това забеляза Франк Белароса, който положително някой й бе посочил в един или друг момент от вечерта. Тя се усмихна и попита:

— Какво да ви донеса?

Франк пое инициативата да поръча за всички:

— Самбука, но трябва да сложите по три зърна във всяка чаша за щастие. Ясно ли е?

— Да, сър. — И тя изчезна.

Франк ми предложи пура и аз я взех. Запалихме ги и запушихме. Напитките дойдоха с цяла купа кафеени зърна, така че можехме сами да се погрижим за щастието си.

— Трябва да ви заведа вас двамата в едно малко заведение на „Мот стрийт“ — каза Франк. — Това е в Литъл Итъли, знаете ли? Едно заведение, наречено „Джулио“. Ще ви науча как да ядете италианска храна.

— Ще ни трябват ли противокуршумни жилетки? — попитах аз.

С човек като Белароса никога не знаеш какво би му се сторило забавно. Сюзън леко се усмихна. Анна изглеждаше тъжна. Но Франк се разсмя:

— Н-не. Дават ги на място, като седнеш. Като лигавничета.

Довършихме питиетата си и аз се изправих, залитайки.

— Искат да затварят тук.

Франк скочи от стола си.

— Хайде да се върнем у дома.

Сюзън прие едновременно с моя отказ. С нея обикновено сме в синхрон в подобни ситуации и се разбираме само с поглед. Но очевидно тази вечер не бяхме на една дължина на вълната.

— Имам много работа утре — казах аз на Сюзън. — Ти иди, ако искаш.

— Мисля, че ще се прибера вкъщи.

Франк не изглеждаше много разочарован, нито облекчен, макар че Анна ме погледна много странно, почти като че ли с нея бяхме sirapatico, а другите двама бяха луди.

Сюзън и Анна бяха пристигнали с кадилака на Франк, каран от шофьор телохранител, и със Сюзън приехме поканата на Франк да ни закарат до вкъщи, тъй като и двамата нещо не бяхме добре.

Олюлявайки се, излязохме навън в ароматната вечер и колата на Франк веднага се появи пред нас, като че ли шофьорът по силата на навика бе помислил, че току-що сме обрали заведението.

Всички се настанихме на задната седалка — нещо, което хора, които не се познават добре, обикновено не биха направили, ако са в трезво състояние. Не знам как стана, но се подредихме така: Сюзън, Франк, Анна и аз. Колата потегли, всички залитнахме и се разсмяхме. Наистина беше тясно, като се имат предвид мощните бедра на Анна, и беше съвсем естествено, че Сюзън ще е наполовина в скута на Белароса. Анна, от своя страна, изглеждаше притеснена, ако не и действително в паника от близостта съответно на дясното й бедро и гръд до моето ляво бедро и ръка. Нямаше значение какво ставаше непосредствено до лявата й страна. Поразително.

Във всеки случай ние се смеехме и се шегувахме и всичко това беше много глупаво, типичен алкохолен гуляй на жители на предградията на средна възраст, който на сутринта щеше да създаде известни притеснения, ако си достатъчно глупав да мислиш за него.

Шофьорът, някакъв човек, който Франк нарече Лени, действително ни провери, гледайки в огледалото си, и дори веднъж се извърна през рамо, за да ме погледне. Лени беше подмазвач и аз исках да забия юмрука си в идиотското му младо лице или да кажа на Франк да му пусне един куршум в главата.

Във всеки случай Лени, изглежда, знаеше пътя, защото направо мина през отворените порти на Станхоуп Хол и без никакво колебание тръгна по неосветената алея към къщата ни. Интересно. Лени слезе от колата и отвори вратата на Сюзън, като й помагаше да слезе от коляното на Белароса и да стъпи на земята. Аз излязох без чужда помощ, ако не броим факта, че Анна си наместваше бедрата, което само по себе си ме изхвърли от вратата.

Със Сюзън махнахме за довиждане към черните прозорци на кадилака на семейство Белароса, след това влязохме вътре и се качихме по стълбите съм спалнята. Съблякохме се и се тръшнахме в леглото. И двамата със Сюзън спим au naturel82 през цялата година, което означава, че меденият ни месец още не е свършил, и дава повод на младата ни перачка, латиноамериканка, често да говори неща от сорта: „Аз не пере никакви нощници или пижами в Станхоуп Хол, но mi Dios, чаршафите!“.

И докато сме на тази тема, Сюзън се протегна И го сграбчи, но откри, опасявам се, че малкият Джон нямаше и четири пръста.

— Пил съм твърде много — осведомих я аз.

Сюзън не приема това като отказ, а като предизвикателство. Всъщност, щом веднъж започне, тя може да втвърди фитила ми.

— Представи си — каза тя, — че аз съм Анна Белароса и че сме си разменили съпрузите за тази вечер.

— Окей.

Имаше голяма физическа разлика между Сюзън и Анна, така че трябваше доста да напрегна въображението си. Сюзън изгаси лампата, за да ме улесни.

— Аз съм с Франк сега — каза тя, — на задната седалка в колата му, събличаме си дрехите, докато шофьорът ни разкарва из околността.

Не ми харесваше този образ, но, изглежда, част от мен го хареса, защото почувствах как тази част се втвърдява в ръката на Сюзън и тя се изхили.

— Виждаш ли — каза тя, — ето готов си. — И добави: — И сега ще чукаш Анна Белароса. Тя никога не е имала друг мъж освен съпруга си и е смутена, изплашена, но възбудена. И знаеш, че ще й хареса, както го правиш, и се чудиш как и кога ще я върнеш на съпруга й, и кога той ще ме върне при теб, и какво ще си кажем ние, четиримата, един на друг.

Мили боже, каква фантазия имаше тази жена. И тя знае какво ме възбужда, което е малко неудобно за мен. Искам да кажа, сега като се замислям за това, идеята за размяна на съпругите бе минала през замъгленото ми съзнание, докато колата летеше към къщи.

Както и да е, ето ме легнал по гръб, а ръката на Сюзън обхваща пениса ми, който се издигаше както междуконтинентална балистична ракета от силоза си.

Чух я да казва:

— О, господи, Джон, твоят е по-голям от на Франк.

— Какво?

Тя каза с бруклински акцент:

— Не мога да поема цялото това нещо в себе си. Моля те, не го вкарвай в мен. Мъжът ми ще ме убие за това. И теб ще убие.

— Точно сега той чука Сюзън — изтъкнах аз. — Твоят съпруг чука жена ми.

— Изневерявам на съпруга си — каза тя. — Прости ми, Боже.

— Аз просто правя секс — отвърнах.

Изтърколих се върху нея и сложих краката й върху раменете си.

— Какво правиш? — извика тя. — Какво искаш да ми направиш?

Аз влязох в нея и тя издаде звук на изненада. Докато я любех, тя стенеше, хълцаше, а след това се отпусна и се отдаде на насладата. През учестеното си дишане прошепваше някакви думи на италиански, които не разбирах, но които звучаха сладострастно и похотливо.

Добре, вижте, искам да кажа ние наистина сме малко чалнати, нали? Но знаехме къде е границата и никога не сме я престъпвали. Този път обаче имах чувството, че излязохме извън рамките на играта си. Фантазията е едно, но да вкараш хора като семейство Белароса в спалнята си е опасно. Какво ставаше с нас? След това, докато лежахме на леглото, необичайно разделени от няколко сантиметра чаршаф помежду ни, Сюзън каза:

— Мисля, че трябва да заминем. На почивка.

— Заедно?

Тя остави да минат няколко секунди, след това отвърна:

— Разбира се. Трябва да се махнем оттук, Джон. Веднага. Преди да е станало твърде късно.

Не исках да я питам какво имаше предвид под „твърде късно“.

— Не мога да замина сега — отговорих аз. — Твърде много неща се случват.

Тя мълча дълго, а след това отвърна:

— Не забравяй, че съм те помолила.

И за да съм справедлив към нея, дори в светлината на това, което се случи, никога няма да забравя, че ме помоли.

20.

Юли. И най-добрите планове на отрудените хора за лятото често се провалят; и това лято обещаваше да бъде толкова объркано, каквото не съм имал от постъпването си в армията.

Мистър Мелзър се свърза с мен, както Франк Белароса бе казал, че ще стане. По настояване на мистър Мелзър се срещнахме в моята къща. Той пристигна в уречения час, в шест след обяд една сряда и аз го поканих в кабинета си.

Мистър Мелзър беше белокос джентълмен, с доста тих глас, който ме изненада по телефона и който напълно подхождаше на вида му, както виждах сега. Бе облечен в скъп и изненадващо елегантен гълъбовосив костюм. Обувките му бяха не само от истинска кожа, а от кожа на гущер, които струваха около хиляда долара. Ах, ах, мистър Мелзър, ударил си келепира, а? Щеше ми се мистър Новак да види бившия си колега. Седнахме в кабинета ми, но не предложих на мистър Мелзър нищо друго, освен един стол.

Понеже мистър Мелзър беше ренегат, очаквах да видя някаква плахост у него. Но вместо това той изглеждаше съвсем спокоен, а от време на време дори мрачен, като че ли това, което обсъждахме, беше много тежко и следователно много скъпо.

Не намразих този човек веднага, както бях намразил Новак, но имаше нещо мазно в мистър Мелзър и мисля, че беше получил тази смазка, след като е напуснал СВП, която не се славеше със смазване на частите си. Обувките от гущерова кожа изглеждаха подходящ артикул за мистър Мелзър.

След като поговорихме около петнайсет минути, той ме осведоми:

— Искам двайсет хиляди долара като предварителен хонорар.

Това всъщност беше разумно, имайки предвид случая. Щях да поискам повече, ако аз се занимавах с такъв случай. Но тогава той добави:

— Ще взема половината от това, което ще ви спася като данък.

— Половината? Според закона адвокатите имат право да искат до една трета от това, което получават за клиента си в гражданско дело.

— Аз не съм адвокат, мистър Сатър. Моите хонорари не се определят от никакъв закон. А освен това, разбирате, че имам доста големи разходи.

— Нямате дори кантора.

— Имам други разходи. Не е необходимо да знаете за тях.

— Прав сте, не е необходимо. — Погледнах го в очите. — И няма да има никакво обвинение в углавно престъпление за данъчни измами?

— Никакво обвинение в углавно престъпление, мистър Сатър.

— Добре. Наемам ви.

— Между другото — добави той, — според това, което ми казахте, вие действително дължите на държавата по-голямата част от тези пари, а вероятно и всичките. Но аз мога да ги намаля и ще го направя. Имам необходимите подбуди за това. Разбирате ли?

Няма по-усърден работник от бивш държавен служител, който е открил думата „подбуда“.

— Ще се опитам да ви издействам и отсрочка за плащането — продължи той, — но трябва да ви кажа, че като отстъпят за по-малко, ги искат бързо.

— Добре. Но повече не искам нито да видя, нито да чуя Новак.

— Аз ще се оправя със Стив.

(Стив?)

— Как и кога искате да ви бъде изплатен хонорарът? — попитах го аз.

— Чек ще свърши работа и сега ще е най-добре.

— Но не и за мен. Ще ви изпратя чек следващата седмица. Но искам да започнете работа, все едно че съм ви го дал сега.

Когато клиенти ми кажат така, аз повдигам вежди, както правят адвокатите.

Но мистър Мелзър само махна ръка.

— Вие сте приятел на мистър Белароса. Няма проблеми с плащането.

Това можеше да се разбере поне по два начина. Аз станах и мистър Мелзър също стана. Той отиде до прозореца.

— По-лесно се излиза от тази врата — казах му аз. Той меко се разсмя и обясни:

— Възхищавах се на имението ви, докато карах насам. — Посочи навън през прозореца. — Внушителна гледка.

— Беше.

— Да, беше. Невероятно е, нали мистър Сатър, как живееха богатите, преди да се наложи данък общ доход?

— Да, невероятно е.

— Когато работех за правителството, винаги ме е боляло да гледам колко много с труд спечелено лично богатство се изземва чрез данъци.

— Мен също ме боли, мистър Мелзър. Наистина ме боли. И се радвам, че сте преминали на другата страна. — А след това добавих: — Но всички ние трябва да плащаме някакви данъци и аз нямам нищо против да плащам справедливия си дял от тях.

Той се извърна от прозореца и ми се усмихна, но нищо не каза. Отидох до вратата.

— Сигурен ли сте, че не са ви необходими данъчните ми документи?

— Така мисля, мистър Сатър. Аз подхождам към проблема по различен начин. — И добави: — Интересуват ме документите, които те имат за вас.

— Разбирам. А как мога да се свържа с вас, ако се наложи?

— Ще ви се обадя след седмица. — Мистър Мелзър отиде до вратата, поколеба се и каза: — Сигурно се чувствате огорчен от всичко това, мистър Сатър, и вероятно се замисляте за някои хора, които не плащат справедливия си дял от данъците.

— Върху тях лежи този смъртен грях, мистър Мелзър. Аз просто искам да си уредя сметките с моя чичо Сам. Аз съм патриот и бивш скаут.

Отново мистър Мелзър се усмихна. Явно смяташе, че стоя над средния данъчен измамник.

— Хората, които не плащат никакви данъци — информира ме той, — истинските данъчни мошеници, изглежда, че живеят като барони. Но ви уверявам, че в крайна сметка отиват в затвора. Има справедливост.

Нещо подобно ми беше казал и мистър Манкузо. Тази увереност сигурно се получава, ако си на държавна работа. Те сигурно знаят нещо, което аз не знам.

— И ще съм доволен да съм между съдебните заседатели — отвърнах аз.

Държах вратата отворена заради него.

Той направи още една стъпка към вратата, а след това отново се обърна към мен:

— Може би един ден ще използвам услугите ви. Аз се справям много добре, както разбирате, но нямам никаква юридическа диплома.

— И затова се справяте много добре вместо само добре.

Той се подсмихва.

— Вие сте доста известен в бюрото на СВП в Манхатън. Знаете ли?

Подозирах, че е така, но не го знаех със сигурност.

— Хвърлят ли стрелички по снимката ми? — попитах аз.

— Всъщност, когато работех там, имахме цяла стена в кафетерията, наречена галерия на мошениците. — Той се усмихна, но на мен не ми беше смешно. — Не със снимки, разбира се, а с имена и номера на социалните осигуровки. И не на данъчни мошеници, а на адвокати и ЗПС, които прецакваха СВП в собствената й игра. Те не обичат това. Така че, както разбирате, аз знаех за вас, преди да ме потърсите. — Направи малка пауза, след това каза: — Някак иронично е, нали, че вие се оказвате в положение да търсите помощ за данъците си от мен?

Иронията винаги ми намирисва на скалъпена работа и точно това намекваше той. Затова го попитах:

— Смятате ли, че в случая става въпрос за лично отмъщение срещу мен?

Той замълча многозначително няколко секунди, преди да отговори:

— Кой може да каже със сигурност? Бюрократите понякога са толкова дребнави. Важното е, че дори и да са ви нарочили, те са открили нещо, нали? Пък било то и някаква техническа подробност.

Твърде скъпа техническа подробност. Ако единствената подходяща смърт за един укротител на лъвове е да бъде изяден от лъв, тогава единствената подходяща финансова смърт за човек, занимаващ се с данъци, е да бъде изяден от СВП.

Мистър Мелзър се върна на първоначалната си тема и попита:

— Бих искал да се отбия при вас за един съвет.

Това едва ли беше най-подходящият момент да го пратя по дяволите, затова казах:

— На разположение съм при обичайната такса на час.

— Добре. А ще бъдете ли на разположение за малко по-обширна работа? Какво ще кажете например за едно дружество с ограничена отговорност?

Mamma mia, получавах повече предложения от една проститутка на 12-о авеню. Отвърнах уклончиво:

— Не мисля, че човек, обвинен в данъчни измами, ще ви бъде от полза, мистър Мелзър.

— Твърде скромен сте.

— А вие сте твърде любезен.

— Мистър Сатър, само за една година мога да удвоя сегашните ви приходи.

— Аз също, мистър Мелзър, ако искам. Приятна вечер.

Той разбра дебелия намек, обърна ми гръб и излезе с наведена глава.

Чувствах, че имам нужда да си взема душ, но вместо това си направих едно питие. Разхлабих вратовръзката си и седнах в креслото, като бършех челото си с кърпичка.

В тези стари къщи, целите от камък, климатичната инсталация не върши почти никаква работа и в кабинета ми беше горещо в тази юлска жега. Вероятно можех да си сложа няколко вентилатора на прозорците, но ще разваля фасадата на къщата, а хората тук се интересуват повече от външния вид, отколкото от удобството. И затова ходим с вратовръзки и сака в горещините. Понякога си мисля, че сме луди, а понякога знам, че сме такива.

Пиех джин с тоник, лятното ми питие, направено от истински швепс с хинин, за да прогони маларията, и от истински джин „Будлес“, за да прогони реалността.

„Ще удвоя сегашните ви приходи.“ Мили Боже, винаги съм мислил, че това е един народ, който е произвеждал полезни стоки, строял е железопътни линии и параходи и е покорил един континент. А сега вършим някакви глупави услуги, сключваме някакви сделки на хартия и пилеем огромния капитал, натрупан в продължение на двеста години честен труд.

Ако Мелзър можеше да удвои приходите ми на около шестстотин хиляди долара, тогава той самият сигурно прибира над милион. И какво е направил за този милион? Урежда данъчни проблеми, които до голяма степен са създадени от хора като него. И този шут вероятно е ходил в някой второстепенен държавен университет и е измъкнал някаква диплома по счетоводство. Направих си още едно питие.

Комунизмът беше мъртъв, а американският капитализъм имаше лоша кашлица. Тогава кой ще наследи земята? Не смирените, както проповядваше преподобният мистър Ханингс. Не паразитите, такива като Мелзър, които могат да съществуват само докато организмът е жив. Не Лестър Ремсън, който, макар че е специализирал минни и индустриални акции, не може да различи буца каменни въглища от кравешко лайно. И положително не аз или децата ми, които са възпитавани в много ограничен дух — да бъдат господари на един свят, който вече не съществува.

Хора като Станхоуп могат да оцелеят, защото прадедите им са натрупали достатъчно жълъди, за да им стигнат за дълго време. Хора като Белароса могат да оцелеят, ако успеят да се сработят с новите вълци в гората. Еволюция, не революция. Това е същността на Америка. Но трябва да еволюираш бързо.

Взех чашата си и излязох на задната тераса. Сюзън, която това лято бе минала на кампари и сода (вероятно защото това се сервираше в Алхамбра), се присъедини към мен.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да. Но трябва да взема от теб двайсет хиляди назаем.

— Утре ще ти напиша чек.

— Благодаря. Ще ти ги върна веднага щом разпродам малко акции. Колко ти е лихвеният процент?

— Лихвата е един процент на седмица, начислява се дневно и имаш на разположение деветдесет дни да изплатиш главницата, иначе ще ти счупя главата. — Тя се разсмя.

Погледнах я.

— Къде научи, това? При съседите ли?

— Не, не. Чета една книга за мафията.

— Защо?

— Защо ли? Ти четеш книги за местните дървета, а аз за местните диви животни.

После добави:

— Онези, дето се мислят за много хитри, не са хубави хора.

— Без майтап.

— Но печелят от лихвите на инвестициите си много повече, отколкото моите глупави попечители.

— Тогава кажи на Белароса, че искаш да капитализираш заграбените му заеми.

Тя се замисли за момент, след това каза:

— Някак си, мисля, че Франк е различен. Той се опитва да действа сто процента законно.

— Той ли ти каза това?

— Разбира се, че не. Анна ми го каза. Но по заобиколен начин. Тя дори не признава, че той е глава на мафиотска фамилия. Сигурно като мен никога не е виждала това във вестниците.

— Сюзън — отвърнах аз, — Франк Белароса е престъпник №1 в Ню Йорк, а вероятно и в Америка. Той не може да узакони бизнеса си или живота си дори и да иска, а, уверявам те, той не иска.

Тя сви рамене.

— Видя ли онази статия в днешния „Таймс“?

— Да. Нима вече четеш вестници?

— Дадоха ми я да я прочета.

— Разбирам.

Въпросната статия се отнасяше за едно изявление на мистър Алфонс Ферагамо, щатския прокурор за южната част на Ню Йорк. Мистър Ферагамо заявяваше, че ще представи доказателства на федералния предварителен съд, който разглежда подлежащите на доказване твърдения, че мистър Франк Белароса, предполагаема фигура от подземния свят, е замесен в смъртта на мистър Хуан Каранза, колумбийски гражданин и известен наркотрафикант. За случая е потърсена помощта на федералното правителство, заявяваше мистър Ферагамо, тъй като и за жертвата, и за заподозрения се предполага, че са замесени в рекет в страната и в чужбина. Затова правителството ще настоява за подвеждане под отговорност за първостепенно убийство.

Винаги съм харесвал скромния стил на „Ню Йорк Таймс“, където всеки е „мистър“ и твърде често се срещат думи като „предполагаем“ и „предполага се“. Всичко звучи толкова цивилизовано. „Таймс“ трябваше да чуят това, което аз чух в кабинета на Белароса: шибания Ферагамо, шибания Каранза, шибаните ченгета, лайна и malanzane. Сложих си едно наум да си взема утрешния „Ню Йорк Поуст“ или „Дейли Нюз“ и да се осведомя за истинското положение на нещата.

— Каролин и Едуард ще си бъдат вкъщи утре или вдругиден — каза Сюзън. — Но може би само за няколко седмици.

— Разбирам.

И двамата нямаше да се върнат вкъщи направо от училище. Каролин бе ходила на Кейп Код, в лятната вила на родителите на съквартирантката си, а Едуард бе останал в „Св. Пол“ поради някакви съмнителни причини, вероятно във връзка с някое момиче.

— А къде ще заминат след няколко седмици? — попитах Сюзън.

— Каролин заминава за Куба с група студенти на разменни начала, за да подпомага световния мир и да усъвършенства испанския си. Едуард и още няколко завършващи заминават за Кокоу Бийч, където има една къща на тяхно разположение. Не мисля, че възнамеряват да подпомагат световния мир.

— Може би, но това е възхитително, както и да го погледнеш. Световният мир започва с вътрешния мир, с разрешаване първо на проблемите в областта на слабините.

— Много прозорливо, Джон.

Не смятам, че мислеше така. Трябва да ви кажа, че Сюзън финансира тези пътувания на Каролин и Едуард. Всъщност парите на Станхоуп бяха проблем във възпитанието на децата от самото начало. Не казвам, че Каролин и Едуард са разглезени; те са умни и залягат над ученето. Но в ранните им години бяха оставени на бавачки, наети от семейство Станхоуп. А годините, в които се формира характерът, прекараха в пансион, което, макар да е нещо обичайно тук, не е задължително. Но аз се примирих с това. Така че сега, в известен смисъл почти не познавам децата си. Не знам какво мислят, какво чувстват или кои са. И Сюзън не знае. Мисля, че сме пропуснали нещо, а и те също.

Юли засега беше отвратителен.

Лестър Ремсън ми се обади една сутрин в кантората в Лоукаст Вели. Причината за обаждането беше светска, а не служебна.

— Джон — каза той, — снощи имахме събрание в клуба и темата беше ти.

— Кой присъства на събранието?

— Ами… това не е важно…

— Но за мен, без съмнение, е важно, щом като съм бил тема на събранието.

— По-важно е какво обсъждахме. Обсъждахме…

— Ако е нещо важно, Лестър, ще го разгледаме на следващото редовно събрание на клубния съвет. Няма да позволя да ме обсъждат зад гърба ми на извънредни заседания разни самоназначили се всезнайковци, които искат да останат анонимни. Тази страна е страна на закона, а аз съм адвокат. Capisce?

— Моля?

— Разбираш ли?

— Да, но…

— И докато си на телефона, Лестър, мисис Лодърбах се обади и ми каза, че си я посъветвал да продаде половината си акции на „Америкън Експрес“ и да купи на „Юнайтед Боксит“. Защо?

— Защо ли? Ще ти кажа защо. — И започна да ругае като разлютен търговец.

Прекъснах го и попитах:

— Какво е боксит?

— Това е… това е като… един важен… може да се нарече минерал…

— Това е алуминиева руда. Хората я копаят с ръце от земята, за да се правят после кутии за бира.

— И какво от това? Казах ти, днес бяха на 10.5, най-ниско от две години насам, а се говори и за предложение за поглъщане от „Американ Бискит“. Те са гореща компания. Правят качествени, конкурентно способни стоки.

— Кой прави бисквити? „Ю Ес Стийл“ ли?

— „Ю Ес Екс“. Това сега е „Ю Ес Стийл“. Те правят… стомана.

— Остави на мира сметката на Лодърбах, Лестър, или ще ти отнема правата върху нея.

Той смънка нещо и преди да успея да затворя, каза:

— Слушай, Джон, нека да се върна на другия въпрос за момент. Искам да поговорим за това. Само ние двамата.

— Говори.

— Преди всичко, мисля, че ми дължиш извинение.

— За какво?

— За това, което ми каза в клуба.

— А аз мисля, че ти ми дължиш извинение за това, че имаше безочието да се опиташ да ме въвлечеш в измама.

— Не разбирам за какво говориш. Искам да ми се извиниш за това, че ми каза да вървя по дяволите.

— Извинявам се.

— О… окей… следващото нещо… Тази работа с Белароса. Трябва да ти кажа, Джон, че преди двайсет години щяха да те помолят да си подадеш оставката заради онази малка сензация. Сега всички сме с малко по-свободни възгледи и поведение, но освен това сме и малко по-загрижени заради всички тези нови хора, които прииждат. Не искаме клубът да си спечели репутация на място, където тези хора могат да ходят, пък било то и като гости. И съвсем не искаме да се разчува, че известен шеф на мафията е редовен посетител в „Крийк“.

— Лестър, нямам никакво желание да причинявам на теб или на който и да било член на клуба някакви неприятности. Аз съм толкова голям сноб, колкото и ти. Въпреки това обаче, ако Джон Сатър пожелае да си пие питието с дявола в клуба, това не е твоя работа или на който и да било друг, докато не се нарушават законите на клуба.

— Дявол да го вземе, Джон, аз ти говоря за благоразумие, благовъзпитаност и… да, благоприличие…

— И ако ти или някой друг предложи закон, който да забранява влизането в клуба на предполагаеми фигури от подземния свят или на дявола, аз вероятно ще гласувам „за“. Дните на джентълменските споразумения и тайните протоколи отминаха, приятелю, защото вече не останаха джентълмени, а тайните протоколи са незаконни. Ако искаме да оцелеем, по-добре ще е да се адаптираме, или да загрубеем малко и да направим план за действие. Не можем да продължаваме да си стоим така и да се оплакваме, че е трудно да се танцува на палубата на потъващ кораб. Разбираш ли?

— Не.

— Тогава нека ти го кажа другояче. Мога да ти предрека, че до края на това столетие Франк Белароса ще бъде член на клубния съвет или вероятно въобще няма да съществува извънградският клуб „Крийк“. А когато той се превърне в градски парк или в търговски център, всеки ще може да ходи там и тогава ще се оплакваме, че трудно се намират места за паркиране и че децата вдигат много врява.

— Може и да си прав — каза Лестър неочаквано. — Но дотогава, Джон, ще ти бъдем благодарни, ако не водиш мистър Белароса в клуба като гост.

— Ще помисля върху това.

— Моля те, помисли — каза Лестър. — Поздрави Сюзън.

— И ти Джуди. И Лестър…

— Да?

— Върви по дяволите.

Бях решил да избягвам „Крийк“ за известно време отчасти заради разговора ми с Лестър, но предимно, защото предпочитам да прекарвам юли месец в яхтклуба „Сиуанака Къринтиън“.

Така че една петъчна вечер, на следващия ден след като Едуард се върна вкъщи и два дни след като Каролин се бе върнала, със Сюзън заведохме децата в яхтклуба за ранна вечеря, която щеше да бъде последвана от тридневна екскурзия с яхта.

Качихме се в мустанга, натоварен догоре с бира, храна и риболовни принадлежности. Беше съвсем както някога, с тази разлика, че Каролин караше, а Едуард не обикаляше навсякъде, подскачайки от възторг. Вместо това той се държеше като юноша, който си има свои грижи на главата; вероятно се тревожеше за момичето, което бе оставил в училище. А Каролин, ами тя беше вече жена и някой, не аз, я бе научил да борави със скоростния лост. Как отминаха годините!…

Навлязохме в територията на яхтклуба „Сиуанака Къринтиън“. Този клуб, основан от Уилям К. Вандербилт, се намира на Сентър Айлънд, което е по-скоро полуостров, заобиколен от Ойстър Бей, пристанището Колд Стринг, пролива Лонг Айлънд и атмосферата на старите пари. Излишно е да се поставя знак „забранено за външни лица“.

Наближихме зданието на клуба по една чакълеста алея. Къщата представлява триетажна постройка от сиви кедрови шинди с бяла украса, със странична веранда и фронтонен покрив. Сградата е още от 1880 година и е построена в уникален архитектурен стил, който по източното крайбрежие се нарича американски шиндов стил. Това е един вид хибрид, комбинации между местни кедрови шинди и класическа декорация, макар че класическите орнаменти не са от мрамор, а от боядисано в бяло дърво. Всъщност по цялата къща имаше дървени пиластри, имитиращи мрамор, с капители в коринтски стил, откъдето, предполагам, е дошло и второто име на клуба. Сиуанака е едно изчезнало индианско племе, живяло по земите на Лонг Айлънд. Така името на клуба, макар странно и хибридно като архитектурата му, има за обединяваща тема пресъздаването на изчезнали цивилизации, което може да се окаже подходящо.

Във всеки случай това е една хубава, семпла сграда, непретенциозна, но достойна, една комбинация от грубо изсечена американа и съвсем малко лекомислие, като някоя от първите заселнички с домашно предена рокля и вносни панделки в косата.

Каролин паркира мустанга и ние се заизкачвахме към зданието на клуба.

Трапезарията гледа към Ойстър Бей и ние избрахме маса близо до широкия прозорец. Виждах в далечината нашата яхта, единайсетметров „Морган“, завързана на пристана. Яхтата носи старото индианско име на Лонг Айлънд — „Поманок“.

Поръчах бутилка местно вино „Банфи шардоне“, което се произвежда в едно бивше имение на семейство Вандербилт, почти превърнало се в жилищен квартал. Вероятно, помислих си, можем да спасим имението Станхоуп, като насадим някакви скъпи култури, например маслини и смокини, но ще ми трябват доста нагревателни лампи. Налях вино на всички и вдигнахме тост за това, че сме заедно.

Смятам, че децата трябва да започнат да пият от ранна възраст. Така свикват с алкохола и той престава да бъде загадка и табу. Искам да кажа, че не се стремиш към него, ако мама и татко те карат да пиеш вино на вечеря. Този метод даде резултати при мен, а и при Сюзън, защото и двамата не сме злоупотребявали с алкохол в младостта си. Средната възраст е друго нещо.

Говорихме за училище, за пътуването на Каролин до Кейп Код и за нежеланието на Едуард да напусне „Св. Пол“, което действително беше свързано с момиче, по-специално една по-голяма от него девойка, която била второкурсничка в близкия „Дартмаут Колидж“. Опасявам се, че много от жизненоважните си решения Едуард ще взема под влияние на либидото си. Предполагам, че това е нормално. Аз съм същият и съм нормален.

Говорихме също и за местните събития, и за летните ни планове. Едуард, след като изпи три чаши вино, се поотпусна още малко. Каролин винаги е плътно затворена в себе си, независимо дали е пияна или трезва, и не можеш да изкопчиш много от нея, докато сама не е готова да говори. Освен това тя усеща нещата като майка си и ме попита:

— Тук всичко ли е наред?

Вместо да се преструвам, че е или да избягна въпроса, аз отговорих:

— Имаме някои проблеми тук. Сигурно и двамата сте чули за новите ни съседи?

Едуард се изправи на стола и отбеляза:

— Аха. Франк Белароса Епископа. Заплашва ли ви? Ще отидем да го пречукаме. — Той се разсмя.

— Всъщност — отвърна Сюзън, — проблемът е точно в обратното. Той е много любезен, а жена му е безкрайно мила.

Не бях сигурен за нито едно от тези неща, но добавих:

— Той определено ни харесва и ние не знаем как да реагираме. И другите хора не знаят. Така че може да чуете някои неща за това, докато сте тук.

Едуард не отговори веднага, защото когато си е съставил собствен план, не обича да го отклоняват от него.

— Как изглежда? — попита той ентусиазирано. — Мога ли да се запозная с него? Искам да кажа в училище, че съм се запознал с него. Става ли?

Едуард си е едно обикновено момче въпреки цялото му образование в частни училища и въпреки факта, че повечето от роднините му и от двете страни са надути пуяци. Той е едно слабичко момче с червеникава коса, която постоянно има нужда от сресване. Също така ризата му е все незапасана, училищната му вратовръзка и сако са обикновено изпръскани с нещо, а обувките му „Доксайд“ имат вид на дъвкани и изплюти. Част от това се прави нарочно, разбира се; заради вида на бездомен новак, който беше на мода още когато аз учех в „Св. Пол“. Но основно Едуард е неориентирано, добродушно момче с нехайно отношение към живота.

— Ако искаш да се запознаеш с новия си съсед — казах му аз, — просто почукай на вратата му.

— А ако биячите му ме подгонят?

Каролин извърна очи. Тя винаги е смятала по-малкия си брат за малко смахнат, без обаче да го казва. Но в общи линии добре се спогаждат въпреки или може би поради това, че са били толкова много разделени. Отговорих на въпроса за биячите:

— Ти можеш да се справиш с тях, шкипер.

Той се усмихна на стария си прякор.

Каролин се обърна към мен и към майка си:

— Аз не бих позволила някой да ми казва с кого да общувам и с кого не.

— И ние не позволяваме — отвърна Сюзън. — Но някои от старите ни приятели са разочаровани. Дори имаше един инцидент в „Крийк“ преди няколко седмици.

Сюзън разказа в общи линии за вечерта със семейство Белароса.

— На баща ви са му позвънили по този повод — завърши тя. — А на мен ми позвъниха два пъти.

Каролин се замисли върху това. Тя е, както вече посочих, сериозна млада жена, самоуверена, целенасочена и амбициозна. От нея ще стане юрист. Тя е привлекателна по един строг начин и си представям как ще изглежда с очила, макар че не ги носи, облечена в черен костюм, с високи токчета и адвокатско куфарче в ръка. Една лейди адвокат, както ние, старите кучета на закона, казваме. Тя ни даде компетентното си мнение:

— По конституция имате право да общувате с когото поискате.

— Знаем, Каролин — отвърнах аз.

Децата от колежите понякога си мислят, че научават нови неща. Докато бях в Йейл, години наред смятах, че получавам нова информация.

Приятелите ни също имат това право и някои от тях го упражняват, като избират да не общуват с нас.

— И по същия начин моят клуб има право на дискриминация.

Тук малко се поколеба, защото Каролин е това, което наричаме либерал.

— Защо и двамата просто не заминете оттук? — попита тя. — Това място е само анахронизъм и дискриминация.

— И затова ни харесва — казах аз, но получих едно свиване на веждите. Каролин в много отношения ми напомня майка ми, от която тя се възхищава заради обществената й активност. Каролин е член на няколко училищни организации, които намирам доста подозрителни, но аз не споря за политика с хора под четирийсет години.

— И къде смяташ, че трябва да отидем? — попитах аз.

— В Галвестън например, да живеете на брега с леля Емили.

— Не е лоша идея.

Каролин харесва и Емили, защото тя има смелостта да разруши оковите на брака и сега се шляе по южните острови. Макар че Каролин не би направила това. Нейното поколение на иконокласти е по-малко диво от моето, по-добре облечено, без съмнение, и не би напуснало дома си без кредитните си карти. Все пак мисля, че е искрена.

— А може да дойдем с теб в Куба — казах аз, — да се погрижим за световния мир.

— Защо не поръчаме? — попита Сюзън, която винаги ме подозира, че се заяждам с дъщеря й.

— Не смятам, че Куба е хубава страна, ако това имаш предвид — отвърна ми Каролин. — Но мисля, че като отида там, ще я опозная по-добре.

— Какво толкова има в Куба, Кари? — каза Едуард. — Ела на Кокоу Бийч и ще те запозная с приятелите си. — Той й се ухили.

— Нямам намерение да се отегчавам до смърт с тъпите ти приятели — отвърна с леден глас тя.

— Така ли? А защо като доведох Джефри вкъщи за Коледа, ти се мъкна с нас цяла седмица?

— Не съм се мъкнала.

— Мъкна се.

Погледнах Сюзън, която също ме погледна и се усмихна. Казах й:

— А защо все не запомняш, че колата ти трябва да мине на сервиз?

— А ти защо не се научиш да си прибираш чорапите?

Каролин и Едуард разбраха намека, както винаги са го разбирали, усмихнаха се и млъкнаха.

Побъбрихме за Джордж и Етел Алърд, за Янки и Занзибар, за преместването на конюшнята и за други промени в живота ни от Коледа насам. Поръчахме вечеря и още една бутилка вино, макар че преди да плавам не пия повече от две чаши.

Докато вечеряхме, Каролин отново повдигна въпроса за Франк Белароса.

— Той знае ли с какво се занимаваш, татко? — попита тя. — Поиска ли от теб данъчен съвет?

— Точно обратното, аз му поисках съвет за данъците си. Това е дълга история. Но сега иска да го представлявам, ако го подведат под отговорност за убийство.

На Едуард това пак му изглеждаше безпроблемно.

— Убийство? Уоу! Без майтап? Убил ли е някого? Ще го измъкнеш ли?

— Всъщност аз не смятам, че той е извършил убийството, в което вероятно ще го обвинят.

— Защо иска ти да го защитаваш, татко? — попита ме Каролин. — Ти не се занимаваш с криминални дела.

— Мисля, че ми има доверие и вероятно смята, че ще направя добро впечатление в негова полза. Не мисля, че би ме помолил да го защитавам, ако наистина е виновен. Той смята, че ако аз повярвам в невинността му, тогава съдебните заседатели ще повярват на мен.

Каролин кимна.

— Изглежда, е умен човек.

— И аз също.

Тя ми се усмихна.

— Всички сме убедени в това, татко.

Едуард също се ухили.

— Заеми се с делото. Разкажи им играта. Ще се прочуеш. Ще го направиш ли?

— Не знам.

— Никога не се бъркам в бизнеса на баща ви — каза Сюзън неочаквано, — но ако той се заеме с това дело, аз съм с него.

Сюзън рядко прави публични изявления, че подкрепя мъжа си, затова доста се зачудих на току-що направеното.

Както и да е, вечеряхме заедно, поотпуснахме се още малко и всичко изглеждаше почти както някога, но за последен път.

В действителност отношенията ми с Каролин и Едуард са от времето, когато можех да ги коткам, да им се карам и да ги прегръщам. Сега те са пораснали, а също и ние със Сюзън, и всички си имаме други проблеми и други грижи. Аз се отдалечих от баща си приблизително на същата възраст, на която са Каролин и Едуард сега, и никога не се сближихме отново. Но си спомням как държеше ръката ми онази вечер на лодката.

Вероятно тази раздяла е естествен биологичен процес. И може би един ден със Сюзън ще имаме добри отношения с децата си като с възрастни. Винаги съм вярвал, че животните в дивия свят, които напускат родните си гнезда, един ден отново откриват родителите си и ги познават и вероятно дори показват, че са ги познали. Даже може би казват: „Благодаря ви.“

Докато напъхваше едно парче пай в устата си, Едуард обяви:

— Искам през август да дойда с вас в Ийст Хамптън. За една-две седмици, докато започнем училище.

Хвърлих бърз поглед на Сюзън, след това осведомих Едуард и Каролин:

— Може би ще се наложи да продадем къщата в Ийст Хамптън, и то сигурно преди август месец.

Едуард вдигна очи от пая си, като че ли не беше ме чул добре.

— Да я продадете ли? Да продадете лятната къща? Защо?

— Данъчни проблеми — обясних му аз.

— О… с такова нетърпение очаквах да отида там.

— Ще трябва да промениш плановете си, шкипер.

— О.

Едуард изглеждаше съвсем слабо засегнат, обичайната реакция на децата, когато възрастните обявят парични проблеми. Каролин, забелязах, гледаше изпитателно мен и Сюзън, като че ли се опитваше да разбере какво се крие под това. При целия й интерес към онеправданите, едва ли можеше да проумее паричните проблеми. Може би си мислеше, че родителите й се развеждат.

Свършихме с вечерята и аз и Каролин заслизахме по кея към пристана, където стоеше „Поманок“. Сюзън и Едуард отидоха на паркинга, за да преместят мустанга по-близо до пристана.

Докато вървяхме, обгърнах с ръка раменете на Каролин, а тя обви ръка около кръста ми.

— Вече не разговаряме много, татко — каза тя.

— Ти не си много вкъщи.

— Можем да говорим по телефона.

— Можем. И ще го направим.

След няколко секунди тя каза:

— Доста неща са се случили тук.

— Да, но нищо, за което да се тревожиш.

След няколко секунди попита:

— Между теб и мама всичка наред ли е?

Предчувствах подобен въпрос и отвърнах без колебание:

— Отношенията между мъжа и жената в семейството не е ничия работа, Кари, нито дори на децата им. Не забравяй това, когато се омъжиш.

— Не смятам, че е така. Имам пряко отношение към вашето щастие и благополучие. Аз ви обичам и двамата.

Каролин, събрала в себе си добрите черти на Станхоуп и Сатър, не казва лесно подобни неща.

— И ние ви обичаме, теб и шкипера — отвърнах аз. — Но щастието и благополучието ни не е задължително да са свързани с брака ни.

— Значи наистина имате проблеми?

— Да, но не един с друг. Вече ти казахме за другите неща. Край на темата.

Стигнахме до пристана и застанахме с лице един към друг.

— Мама не е на себе си — каза Каролин. — Познавам я.

Не отговорих.

— А и ти също — добави тя.

— Тази вечер съм на себе си. — Целунах я по бузата.

Мустанга пристигна и всички се заехме да разтоварим провизиите на пристанището. Сюзън отново паркира мустанга, докато Каролин подаваше разни неща на Едуард, който ги подаваше на мен на яхтата. Вършехме всичко това, без да се наложи да кажа нито дума, защото това беше моят екипаж и сме го правили стотици пъти през всичките тези години.

Сюзън скочи на борда и започна да подрежда нещата по местата им в камбуза, на палубата и в каютата. Децата също се качиха на борда и се заеха да ми помагат да приготвим яхтата за отплаване.

Тъй като оставаше около час докато залезе слънцето, отвързахме лодката и аз пуснах двигателя, за да се отдалечим по-бързо от пристана и закотвените лодки, а след това го изключих и останахме само на платна. Едуард вдигна грота, Каролин стаксела, а Сюзън спинакера.

Имаше лек южен вятър, който, след като се измъкнахме от Плам Пойнт, ни понесе на север към откритата водна шир на Пролива.

Яхтите „Морган“ са идеални за пролива Лонг Айланд и за екскурзии нагоре до Нантъкет, Мартас Винярд, Блок Айланд и дори до Провинстаун. Най-главният недостатък на „Моргана“ в заливите е дълбокият му кил, но това пък го прави безопасна семейна лодка в открито море. Всъщност първата „Морган“ била построена от Дж. П. Морган, който я е проектирал за децата си и е поставил на първо място безопасността. Тя е нещо като идеална клубна лодка; красива и престижна, без да бъде претенциозна.

Ще мога да направя презокеанско пътешествие с тази лодка, но не е за препоръчване. А и сега, след като децата ми са големи, може би тежката и бавна „Морган“ не е това, от което имам нужда. Това, което наистина ми трябва, е една леко плъзгаща се, шестнайсетметрова яхта „Алайд“, с която бих могъл да отида навсякъде по света. Ще ми трябва и екипаж, разбира се, може би двама души, а най-добре трима или четирима.

Представих си как стоя на щурвала на „Айланд“, насочвайки се на изток, към Европа, на фона на изгряващото слънце на хоризонта, а високият нос на лодката пори вълните. Видях екипажа си, зает с работа: Сали Грейс да лъска палубата, Берил Карлайл да ми носи кафето, а сладката Тери да ми прави масаж на врата. Долу в камбуза е Сали Ан от „Стардъст Дайнър“, която приготвя закуската, а на бушприта е забучена препарираната глава на Занзибар.

Насочих „Моргана“ на запад, покрай Бейвил, където можах да различа светлините на отвратителния „Ръждясал Клюз“. Продължих на запад към залязващото слънце, покрай Матинекок Пойнт, а след това на юг, плавайки срещу вятъра към залива Хемпстед. Заобиколих западния бряг на залива, минавайки покрай Касъл Гоулд и Фелис, а след това се насочих към центъра му, където дадох заповед за смъкване на платната. Каролин и Едуард извадиха котвата и ние бързо я спуснахме, докато лодката леко се поклащаше от вятъра и настъпващия прилив.

В далечината, залепено върху стръмните скали на източния бряг, се намираше градчето Си Клиф, чиито викториански къщи едва се забелязваха в падащия здрач. На неколкостотин метра на север от Си Клиф беше Гарвис Пойнт, където със Сюзън се бяхме любили на плажа.

Слънцето бе потънало зад стръвните скали на Сандс Пойнт и по небето на изток вече се забелязваха звезди. Наблюдавах ги как проблясват от изток на запад на фона на небесния пурпур.

Не говорехме, само отворихме няколко кутии бира и отпихме, наблюдавайки най-великото представление на земята, морския залез: розовите облаци, пелената от звезден мрак, задаваща се откъм хоризонта, изгряващата луна и чайките, които леко се плъзват над тъмните води.

Трябва внимателно да наблюдавате морския залез, иначе ще изпуснете тънкостите на това, което става. И затова ние дълго седяхме безмълвни — аз, Сюзън, Каролин и Едуард, докато най-накрая, по негласно споразумение, решихме, че вече е настъпила нощта.

— Кари, ела да направим чай — каза Сюзън и двете слязоха долу.

Качих се на палубата над каютата и се подпрях на мачтата. Едуард ме последва. И двамата се загледахме в тъмната водна шир.

— Очакваш ли с нетърпение първата си година в колежа? — попитах го аз.

— Не.

— Това ще са най-хубавите години в живота ти.

— Всеки така ми казва.

— Всеки е прав.

Той сви рамене. След малко попита:

— Какви са данъчните проблеми?

— Просто не съм платил някои данъци.

— А… и трябва да продадеш къщата?

— Така мисля.

— Не може ли да изчакаш?

Усмихна се.

— За какво? Докато я използваш през август?

— Не… докато стана на 21. Мога да ти дам парите от попечителския си фонд, когато стана на 21 години.

Не отговорих, защото просто нямах думи.

— Не са ми необходими всичките — каза той.

Прокашлях се:

— Виж, баба и дядо Станхоуп са определили тези пари за теб.

(И ще получат удар, ако ги дадеш на мен.)

— Те ще бъдат мои пари. Но искам да ти ги дам, ако имаш нужда от тях.

— Ще ти съобщя.

— Окей.

Слушахме вълните, които се разбиваха в далечния бряг. Погледнах на изток. Още по̀ на север от Гарвис Пойнт, на около петдесет метра от мястото, където стояхме на котва, се виждаха на малкия нос светлините на голямата бяла колониална къща. Посочих към тях.

— Виждаш ли онази голяма къща там?

— Да.

— Някога там е имало дълъг кей, който е започвал между онези два високи кедъра. Виждаш ли ги?

— Да.

— Представи си къде е свършвал кеят. Виждаш ли нещо там?

Той се взря в тъмната вода, после каза:

— Не.

— Гледай по-добре, шкипер. Присвий очи. Концентрирай се.

Той се вгледа, после каза:

— Може би… нещо…

— Какво?

— Не знам. Когато се взирам, мисля, че виждам… Как се казва това нещо… Онези морски водорасли, които растат във водата и излъчват някаква призрачна зелена светлина? Биолуминесцентни?… Аха. Виждам ги.

— Наистина ли? Добре.

— И защо трябваше да ги видя?

— Това е твоята зелена светлина, шкипер. Мисля, че тя означава „тръгни“.

— Да тръгне накъде?

Не умея да разговарям по бащински със сина си, но исках да му го кажа и затова малко смутено отвърнах:

— Тръгни накъдето искаш. Бъди какъвто искаш. За мен онази зелена светлина е миналото, за теб тя е бъдещето. — Хванах ръката му. — Не я изгубвай от погледа си.

21.

Връщам се мислено назад и виждам, че трябваше да предприема онова презокеанско пътуване със семейството си и никога да не се върна в Америка; нещо като деколонизация на семействата Сатър и Саутхоуп. Можехме да доплаваме до Плимут, да изгорим „Поманок“, да отворим на плажа един павилион за пържена риба и картофи и да заживеем щастливо.

Но американците по принцип не емигрират, а малкото, които го правят, не го правят добре. Ние сме си създали собствена страна и култура и просто не ставаме за никъде другаде, дори за страните на прадедите ни, които едва ни изтрайват през двуседмичните ваканции. В действителност, макар че се възхищавам на Европа, намирам, че европейците са малко досадни, особено когато се оплакват от американците.

Така че не пресякохме Атлантика и не имигрирахме, но прекарахме забележителен уикенд, плавайки при слънчево време и попътен вятър.

В петък вечерта останахме на котва в пристанището Хемпстед, а на разсъмване се отправихме към Кънектикът, като се отбихме за няколко часа в Мистик да разгледаме пейзажа и да купим някои неща. Всъщност, след като бяхме прекарали около час в града, Сюзън каза на Каролин и Едуард, че с нея трябва да се върнем на лодката, за да вземем портфейла ми. Каролин и Едуард се подсмихнаха многозначително. Аз малко се смутих. Сюзън им каза да ни чакат в „Сиймънс Ин“ след три часа.

— Три часа? — попита Едуард, продължавайки да се усмихва.

Искам да кажа, че е добре децата да знаят, че родителите им водят активен полов живот, но не е необходимо да ги оставяш с впечатлението, че не можеш да изкараш без това ден или два. Сюзън обаче беше съвсем невъзмутима по въпроса и каза на Едуард:

— Да, три часа. Не закъснявайте.

Аз извадих портфейла си и им дадох по малко пари, осъзнавайки в същия момент, че това ми действие създава известно противоречие в историята за забравения портфейл. Но понеже си бяха добри деца, те се престориха, че не забелязват портфейла в ръцете ми.

Във всеки случай на път към пристанището казах на Сюзън:

— Не бях подготвен за това.

— Но се справи прекрасно, Джон, докато не извади портфейла си. — Тя се разсмя.

— Е, те и без това разбраха. — А после казах: — Спомняш ли си, когато ги завивахме нощем в леглата им, а след това се качвахме върху покрива на каютата и го правехме?

— Спомням си, че им казваше, че ако чуят шумове по покрива, това са просто мама и татко, които са останали по до късно.

— И се чукат.

И двамата се разсмяхме.

И тъй, качихме се отново на „Поманок“ и отплавахме извън границата от три мили, където сексуалните перверзии са законни. Намерихме едно място, където нямаше други плавателни съдове наблизо и попитах Сюзън:

— Какво си намислила?

Това, което беше намислила, бе да слезе долу, а след това да се появи на палубата чисто гола. Все още бяхме с вдигнати платна, аз стоях на щурвала, а тя застана пред мен и каза:

— Капитане, първи помощник-капитан Синтия се явява за наказание по ваша заповед.

Мили Боже! Гледах я, застанала мирно, онези котешки зелени очи искряха на слънчевата светлина, а лекият ветрец развяваше дългата й червена коса. Обичам тялото на тази жена, стройните крака и ръце, нежната кожа и големия храст червена коса в срамната й област.

— Явява се за наказание по ваша заповед — повтори тя.

— Да, да. — Замислих се за момент. — Изтъркай палубата.

— Да, сър.

Тя слезе долу и се върна с кофа и четка за дъски, след това се наведе през борда и загреба една кофа солена вода. Застана на четири крака и започна да търка палубата около краката ми.

— И внимавай да не ме опръскаш — казах аз, — защото иначе ще получиш една дузина камшици по задника.

— Да, сър… Люс. — Тя катурна кофата и солената вода заля обувките ми „Доксайд“. Мисля, че го направи нарочно.

Тя се изправи на колене и обви с ръце краката ми.

— О, капитане, простете ми. Моля ви не ме бийте. — И зарови лице в слабините ми.

Разбирате ли, за една жена, която е мръсница в реалния живот, истинска заплаха за мъжете, ако ме извините за израза, Сюзън има доста странна втора същност. Искам да кажа, че любимите й и най-често повтаряни роли са на раболепни и беззащитни жени. Един ден ще попитам някой приятел психиатър за това, като, разбира се, сменя имената, за да запазя тръпката.

Както и да, накарах Сюзън да смъкне платната и да пусне котвата, така че да поспрем за едно малко наказание. Завързах китките й за гротмачтата и й нанесох по задника една дузина удари с колана си. От само себе си се разбира, че това бяха леки, любовни погалвания, макар че тя се гърчеше и ме молеше да престана.

Продължихме в същия дух още един час, като Сюзън изпълняваше гола всякакви слугински поръчения, като например носеше ми кафе, лъскаше месинговите части на яхтата и чистеше носа й. Вкъщи не мога да накарам тази жена да изчисти дори трохите от тостера, но тя наистина обича да бъде гола робиня на борда на лодката. Това й се отразява добре, смятам, а на лодката — още по-добре.

След около час тя се обърна към мен:

— Моля ви, сър, мога ли да си облека дрехите?

Бях седнал на палубата с гръб, опрян на преградата на каютата, а в ръцете си държах чаша с кафе.

— Не — отвърнах, — можеш да застанеш на палубата на четири крака и да разтвориш задните от тях.

Тя направи каквото й наредих и търпеливо зачака да си допия кафето. Застанах на колене, смъкнах си панталона и влязох в нея изотзад. Тя вече беше овлажняла, както открих, и не бях стоял в нея и десет секунди, когато тя свърши, а около пет секунди по-късно дойде и моят ред.

По пътя обратно към Мистик Сюзън, вече напълно облечена, изглеждаше някак отнесена. Имах чувството, че нещо много й тежи. Всъщност, ако се замислех, през последния месец и нещо в поведението на Сюзън се редуваха периоди на гореща привързаност и пристъпи на мрачност и затвореност. Свикнал съм с настроенията й, с враждебността й и с общата й налудничавост, но това беше нещо различно. Както отбеляза Каролин, Сюзън не беше на себе си. Но, от друга страна, и аз не бях на себе си.

Докато плавахме обратно към Мистик, аз стоях на щурвала й и казах:

— Може би си права. Може би трябва да заминем. Можем да слезем с лодката до Карибско море и да изчезнем за няколко месеца. По дяволите цивилизацията.

Тя помълча няколко секунди, след това отговори:

— Трябва да оправиш данъчните си проблеми, преди да са се превърнали в углавно престъпление.

Това беше вярно и като повечето американци аз мразех всяка намеса на правителството в живота ми, която ми създаваше неприятности.

— Тогава — казах аз, — веднага щом се погрижа за това, трябва да заминем.

— Не мислиш ли, че дължиш нещо на Франк? — отвърна тя.

Погледнах я.

— Какво например?

— Ти му обеща да се заемеш с онова дело срещу него. — И добави: — Когато казваше на Каролин и Едуард за това, прозвуча като че ли все още не си решил.

Известно време гледах втренчено към хоризонта. Не обичам някой да ми казва как да си върша работата или да ми напомня какво съм казал. Освен това не си спомнях да съм казвал на Сюзън, че съм обещал на Белароса да се заема с обвинението в убийство.

— Не си ли разменяхте услуги или нещо такова? — попита тя.

— Вероятно е било така — казах аз. — Теб какво те засяга?

— Ами това е твоето предизвикателство. Мисля, че ще ти се отрази добре да се заемеш с един криминален случай.

— Така ли? А разбираш ли, че с кариерата ми в „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ е свършено, ако представлявам дон на мафията? Да не говорим как ще се отрази това на общественото ми положение.

Тя сви рамене:

— Не ме е грижа, Джон, а и на теб не ти пука. Ти и без това вече си захвърлил всичко. — И добави: — Приеми предизвикателството.

— Добре. Ще го направя.

В събота следобед отплавахме от Мистик и се насочихме на юг отново към Лонг Айлънд, като заобиколихме нос Монток при силен вятър и коварни течения.

В открития Атлантик, на около десет мили на югоизток от Монток, забелязахме в далечината стадо китове и се насочихме към тях, но не успяхме да ги стигнем. Макар да не е обичайна гледка, през последните години виждам повече китове, което е добра новина. Но един час по-късно забелязахме нещо неприятно. На по-малко от петдесет метра от бакборда наблюдателницата на огромна черна подводница разцепи водата и се издигна като древен обсидианов монолит, вземайки на прицел единайсетметровия „Морган“. Върху наблюдателницата имаше някакви цифри, но никакви други означения и Едуард ахна:

— Господи… наша ли е?

— Не, тяхна е — отговорих аз.

— На руснаците?

— На правителството. Руско или американско, все едно. Семейство Сатър не притежават ядрени подводници.

И това, смятам, довърши превръщането на Джон Сатър от примерен, плащащ данъците си патриот в гражданин на света, или по-точно, на океана.

Понеже ни оставаха още няколко часа използваема светлина и духаше силен югозападен вятър, аз се насочих обратно към южното крайбрежие на Лонг Айлънд, носейки се леко на запад покрай великолепните плажове от бял пясък. Подминахме Ийст Хамптън и Саутхамптън, влязохме в заливчето Шинекок, минахме покрай резервата Шинекок и се отбихме в „Саутхамптън Яхт Клъб“, където останахме на котва за през нощта.

На сутринта, в неделя, се запасихме с прясна вода, след това отново заобиколихме нос Монток и влязохме в залива Грейт-Пеконик. За плавателни съдове с малки и средни размери заливът Пеконик е едно от най-хубавите места за плаване, тъй като предлага условия като в открито море, комбинирани с безопасността на заградената вода. Освен това там може да се види много, що се отнася до други плавателни съдове, хидроплани, острови и живописно крайбрежие, така че ние просто изследвахме залива цял ден. Едуард изследваше брега с един бинокъл и бе забелязал четири жени без горнища на бански. Той непрестанно ми предлагаше бинокъла, но аз го уверих, че не се интересувам от такива неща. Сюзън и Каролин, от друга страна, му казаха да им даде бинокъла, ако забележи гол мъж. Какъв екипаж.

В неделя вечерта се отбихме в старото китоловно селище Саг Харбър за провизии. Сюзън, както споменах, не е кой знае каква готвачка дори в модерната кухня вкъщи, така че не очаквахме много от камбуза. Сюзън и Едуард смятаха, че провизиите трябва да представляват някаква прилична храна в ресторант на главната улица, но Каролин и аз гласувахме за нещо по-моряшко. И понеже аз съм капитан на „Поманок“, стана така, както аз исках. Сега разбирате защо обичам плаването. Разходихме се из селището, което беше тихо в неделната вечер, и открихме един отворен деликатесен магазин, откъдето купихме студена бира и сандвичи. Занесохме тези провизии на кораба, който бе закотвен на пристана в началото на главната улица. Докато седяхме на палубата и пиехме бира и ядяхме сандвичи с леберкез, Сюзън се обърна към мен:

— Ако се разболеем от скорбут на това пътуване, ти ще си виновен.

— Поемам пълна отговорност за „Поманок“ и екипажа й, мадам. Карам пълен кораб и няма да позволя неподчинение.

Сюзън разклати една бутилка бира, отвори я, сложи пръст на гърлото й и фонтан от питието се изля по лицето ми.

Обикновено подобна груба шега между мен и Сюзън е всъщност предсексуална, но сега имаше деца, така че само се присъединих към общия смях. Ха-ха. Но се бях надървил. Лодките ме карат да се вдървявам.

Същата вечер играхме на карти, приказвахме, четохме и си легнахме рано. Плаването изтощава и аз никога не спя така добре, както когато съм на леко полюшваща се платноходка.

Станахме призори в понеделник и вдигнахме платната към къщи. Навлязохме в залива Гарднърс и заобиколихме остров Гарднърс. Фамилията Гарднър е пристигнала в Новия свят приблизително по същото време, когато са дошли и семейство Сатър, а островът, който им е бил подарен от Чарлз I, е все още тяхна собственост. Сегашният обитател на острова, Робърт Дейвид Лайън Гарднър, има единствената наследствена титла в Америка, тъй като е известен като шестнайсетия лорд на имението. Баща ми, който познава този джентълмен, го нарича Боб.

Във всеки случай плаването около големия остров криеше много изненади, но екипажът беше на ниво. Отдалечавайки се от северното крайбрежие на острова, не можех да не се замисля за древното схващане, че земята е сигурност и храна, че земята никога не бива да се продава или разделя. Но дори това да беше вярно днес, то беше вярно само като идеал, но не и като нещо практически осъществимо. Въпреки това завиждах на шестнайсетия лорд на имението.

Заобиколихме нос Ориент и смъкнахме платната, оставяйки „Поманок“ на дрейф, докато най-после извадихме риболовните принадлежности. Сюзън, Каролин и аз възнамерявахме да ловим лефер, като използваме за стръв херинга от консерва, която бяхме взели със себе си за случая. Налудничавият Едуард бе донесъл много по-голяма въдица и макара с корда, издържаща до петдесет килограма и щеше да лови акули.

— Ще уловя една голяма, бяла — заяви той.

Каролин ехидно се усмихна:

— Внимавай тя да не те улови.

Едуард пазеше в хладилника цяло пиле за стръв и за по-сигурно го върза на голямата си кука с медна жица. Кипящ от стария си ентусиазъм, той метна въдицата си във водата.

Уловихме шест лефера, които сложихме в една кофа с морска вода и които по-късно щяха да бъдат изчистени от капитана. А Едуард наистина закачи някаква акула, по-точно мако, която често се среща в тези води през юли, а аз познавам, когато на повърхността се покаже акула мако, и по това как се беше опънала въдицата заключих, че тежи около сто килограма. Едуард извика с възторг:

— Хванах я! Хванах я! Закачи се!

На „Поманок“ няма риболовен стол, който е необходим, ако искаш да изтеглиш нещо с подобни размери, но Едуард се бореше с рибата коленичил, като притискаше коленете си във фалшборда. Акулата беше достатъчно силна, за да влачи лодката и дори я накланяше, когато Едуард дръпваше макарата. Най-накрая Едуард разви макарата докрай, буквално и преносно, и беше толкова изтощен, че почти не можеше да говори. Рибата обаче имаше още много сила. Спомням си един подобен случай, в който участвахме аз, баща ми и една синя акула. Аз отказах — някой да ме смени на въдицата и не позволих да прережат кордата и да сложат край на неравната борба. Резултатът беше, че след около час ръцете ми бяха парализирани от умора и изпуснах не само акулата, но и скъпата въдица и макарата. Това, което наблюдавах в момента, бях аз преди около трийсет години.

Една платноходка не е кораб за лов на акули и на няколко пъти си помислих, че Едуард ще падне през борда, когато акулата се потопи във водата и лодката се накланя. Накрая, след около час, предложих:

— Пусни я.

— Не.

— Тогава нека те сменя за малко.

— Не!

Каролин и Сюзън бяха прекратили лова на лефери и наблюдаваха Едуард мълчаливо. Едуард, разбира се, не искаше да се изложи пред жените или пред мен в това отношение. Опитах се да измисля как по достоен начин да го измъкна от това положение, но не можах. Всъщност това си беше негов проблем, а не мой.

Каролин плисна една кофа прясна вода върху Едуард, а след това обви мокра кърпа около главата и раменете му. През това време Сюзън поднасяше кутии с кола към устните му и той изпи три.

Виждах, че Едуард не е добре. Целият се беше зачервил, кожата му гореше и беше изплезил език. Очите му се изцъклиха и подозирах, че ще припадне от жегата и преумората. Ръцете и краката му така бяха обвили въдицата, че при едно рязко, силно дръпване на акулата и двамата щяха да изхвръкнат през борда.

В известен смисъл исках да припадне или кордата да се скъса, или дори акулата да го издърпа зад борда; всичко друго, само не да трябва да я пусне.

— Пусни я, Едуард — каза му Каролин. — Пусни я!

Понеже вече не можеше да говори, той само поклати глава. Не знам какъв щеше да е естественият изход от това положение, но Сюзън взе нещата в свои ръце и преряза кордата с нож.

За около минута Едуард, изглежда, не разбираше какво стана, след това се просна на палубата и заплака.

Занесохме го долу и го поставихме в едно легло с мокри кърпи. Мина цял час преди да може да размърда ръцете си.

Отправихме се към къщи. Едуард беше мълчалив и намусен известно време, а след това каза на всички:

— Благодаря, че ме измъкнахте.

— Трябваше да те хвърлим на акулата — отвърна Каролин.

— Акула ли? — казах аз. — Мисля, че се бореше с мъртвото пиле.

Сюзън се усмихна и прегърна сина си.

— Ти си инат и твърдоглав като баща си — каза тя.

— Благодаря — отвърна Едуард.

В късния следобед в понеделник навлязохме в „Сиуанака Коринтън“ загорели и изтощени. Плаването с лодка е като лакмус за човешките взаимоотношения: ограниченото пространство и уединеността или сближават хората повече, или ги подтикват към бунтове и убийства. Докато завързвахме „Поманок“ на пристана, членовете на семейство Сатър се усмихваха един на друг: океанът бе оказал чудотворното си въздействие.

Но не можеш да останеш завинаги в океана, а на повечето усамотени острови не се предлага бърза медицинска помощ. Така че ние завързваме лодките си, завързваме себе си към електронните си спасителни въжета и водим живот на шумно отчаяние.

Знаех, че връзката, която семейство Сатър бяха подновили помежду си на „Поманок“, макар да е здрава в повечето отношения, се беше пропукала сериозно и тази пукнатина беше в отношенията между съпруга и съпругата. Децата не ни сплотяваха, разбира се, но ни приближаваха един към друг, поне докато бяха тук. Но същата вечер, докато седях сам в кабинета си, осъзнах, че исках това лято да свърши; исках Каролин и Едуард да се върнат в училище, за да можем аз и Сюзън да поговорим, да се сближим или да се разделим.

В петък четиримата отидохме с колата до Хамптън и аз записах къщата ни при посредниците за бърза лятна продажба. Уви, вече бяха минали няколко седмици от лятото и повече от пуяците в Манхатън бяха вече оскубани. Това, комбинирано с нестабилната фондова борса, високите ипотеки и някакви глупости за увеличаване на данъка общ доход, се отразяваше зле на пазара за летни къщи.

Въпреки това аз поисках цял половин милион, който посредникът записа като $ 499900.

— Не — рекох аз, — казах ви половин милион.

— Но…

— Не търся глупави купувачи. Запишете го както ви казах.

И той го записа. Дори и да получех този половин милион, нямаше да ми остане много от него, след като изплатя съществуващата ипотека, комисионата на посредника, като платя на Мелзър, на СВП и, разбира се, данъка върху печалбата. Господи, колко отчайващо. А още по-отчайващо беше, че аз харесвах къщата и това беше единственото стабилно парче земя, което притежавах.

И тъй, ние прекарахме петъчния следобед в нашето шиндово кътче от Америка, прибирайки някои лични вещи, които не искахме да са тук, когато посредниците започнат да показват къщата на купувачите. Всички бяхме малко унили и предполагам, че ни потискаше реалността на ситуацията. Другата реалност, в случай че ви е минала през ума, беше, че Сюзън можеше да даде парите за погасяване на този данъчен дълг. Не зная точно колко пари има тази жена (аз съм й само съпруг и данъчен адвокат), но по моите изчисления са приблизително шестстотин хиляди долара, от чиито лихви сигурно получава годишно като джобни пари около петдесет хиляди. Тя не харчи толкова и вероятно парите се връщат обратно в акциите, облигациите и каквото има там. Но да искаш от една наследница на стари пари да разбута основния си капитал, е все едно да искаш секс от монахиня.

А освен това ми се струва, че Сюзън не е толкова привързана към Хамптън или към къщата там, колкото съм аз. За това има някои практически причини, но смятам, че има и някакъв психологически процес, който тя почти не осъзнава и който е свързан с въпроса чия родна територия на кого е. Както и да е, погрижихме се за къщата, напазарувахме зеленчуци, а след това седнахме на верандата за по едно питие.

— Ако не сте я продали, докато се върна от Флорида — каза Едуард, — може ли да дойдем тук за няколко седмици?

— Ако имам свободно време — отвърнах аз.

— Татко, ти винаги си вземаш отпуск за целия август — каза Каролин.

— Да, защото данъците, макар неизбежни като смъртта, могат да се отложат за един месец. Тази година обаче имам един клиент с по-сериозни проблеми от данъците и трябва да съм на разположение. Но ще видим.

И двамата изпуфтяха, защото когато бащата каже „ще видим“, означава „не“.

— Не, наистина. Ще видим какво ще стане. — И добавих: — И двамата може да дойдете тук сами, ако не сме продали къщата. Може би майка ви ще се радва да се присъедини към вас.

— Ще видим — каза Сюзън.

И това като че ли беше фразата на момента, защото бъдещето започваше да изглежда несигурно, подлежащо на промени без предупреждение.

В седем часа вечерта кланът Сатър почтително измина краткото разстояние до Саутхамптън, за да навести баба и дядо Сатър, които бяха толкова щастливи от пристигането ни, че се здрависаха с нас. Те живееха в една от онези съвременни къщи от стъкло и кедър, които разполагат с всички удобства, познати на американската цивилизация в края на XX век. Всъщност всичко в къщата се регулира от компютър, чиито сензорни устройства пускат и вдигат щорите в зависимост от слънцето, включват напоителната инсталация, ако моравите имат нужда от поливане, изключват осветлението, ако в стаята няма никой повече от пет минути и т.н. Но тъй като няма сензорни устройства за пикочната киселина, налага се да си вършиш работата в тоалетната сам.

Майка ми заяви, че предпочита направо да отиде в ресторанта вместо да си пие питието тук, затова ние се обърнахме кръгом и потеглихме в различни коли, като се разбрахме да се срещнем в градчето Саутхамптън на Йов Лейн. Това е интересна улица, една от най-старите в Америка, която е построена някъде към 1640 година, макар че никоя от сградите всъщност не е чак толкова стара. Но като споменах Йов, при всичките мъки, които Бог е стоварил върху този нещастник, никоя — повтарям — никоя не е била толкова тежка, колкото да трябва да вечеряш с Джоузеф и Хариет Сатър.

Е, може би преувеличавам. Но е вярно, че има моменти, в които бих предпочел да ям червеи в някое мазе, отколкото да отида на ресторант с родителите си.

Сега обаче имахме резервации в някакво модерно ново заведение, наречено „Бъдис Хоул“. В Хамптън, колкото по-скромно е името, като например „Самис Пица“ или „Билис Бургерс“ и/или колкото, е по-гнусно, като например „Бъдис Хоул“, толкова по-претенциозно е заведението. Родителите ми, винаги в авангарда, обичат да ходят в тези ужасни заведения, пълни с утайката на американския литературен свят (която едва се различава от каймака), с бивши актьори, нереализирани художници и помия от Европа, която бе доплувала дотук вероятно за да живее на гърба на милионерите.

Аз лично, колкото и да е странно, предпочитам старите заведения на Хамптън, притаени, цивилизовани места, където по стените не висят саксии с аспарагус, а менюто е това, което може да се нарече anncienne cuisine83, богато откъм тлъстата лонгайлъндска патица и бедно на плодове от рода на кивито.

Както и да е, заведоха ни на една хубава масичка за двама с шест стола около нея и без никаква покривка. На пода под масата имаше една котка, която се предполага, че е бездомна, но знам, че всъщност те си ги дават назаем и си ги разменят като висящите растения. Виждал съм същата охранена тигроподобна котка в четири различни ресторанта. Едва понасям тези модерни заведения, както сигурно сте разбрали, което може би обяснява случилото се по-късно.

И за да довърша оплакванията си, трябва да кажа, че шумът в заведението наподобяваше звука във „Приключенията на Посейдон“, когато лодката избухна, а техниците не бяха предвидили, че може да се появят хора.

Поръчахме питиета на една неудържимо любезна малка колежанка, която, изглежда, не осъзнаваше, че ние не сме приятни хора.

Баща ми, като най-възрастен от фамилията, вдигна чашата си сякаш за тост и ние всички го последвахме. Но както се оказа, той просто проверяваше дали има засъхнали капки по чашата и понеже откри няколко, извика сервитьорката и я смъмри. Тя беше толкова ентусиазирана и очарована от капките, че започнах да мисля, че от тях й зависеше мястото.

С ново питие в ръка, татко отново инспектира чашата и я остави на масата.

Така че аз предложих тост:

— За това, че сме заедно и за едно лято на мир, любов и добро здраве.

Чукнахме се и отпихме. Някаква злобна висяща папрат непрестанно се опитваше да навре листата си във врата ми, затова аз скърших няколко и ги хвърлих на земята, където котката под наем се търкаше о крака ми. Тъкмо щях да сритам това пухесто животно и да го запратя насред залата, някакво колежанче изпусна пълен поднос с храна и котката, която, както кучетата на Павлов, вече се беше научила, че този звук означава храна, се спусна като куршум.

— Ще препоръчам това заведение на Лестър и Джуди — казах аз на Сюзън.

Както и да е, побъбрихме малко, макар че родителите ми рядко говорят просто така. Те не се интересуват от семейните новини, не искат да слушат за Латингтаун, Лоукаст Вели или адвокатската фирма и проявяват към внуците си точно толкова интерес, колкото и към собствените си деца, т.е. никакъв.

Въпреки това аз се пробвах:

— Имате ли новини от Емили? — позаинтересувах се аз. Не бях виждал сестра си от Великден, но ми беше писала през май.

— Писа ни — отвърна баща ми.

— Кога?

— Миналия месец.

— И какво ви писа?

Майка ми пое топката:

— Всичко е наред.

— Каролин заминава за Куба следващата седмица — каза Сюзън.

Майка ми изглеждаше истински заинтригувана от това.

— Браво, Каролин. Правителството няма право да те спре.

— Всъщност първо трябва да летим до Мексико — отвърна Каролин. — Оттук не може да се отиде там.

— Колко ужасно.

— Аз заминавам за Флорида — каза Едуард.

Майка ми го погледна.

— Колко хубаво.

Баща ми добави:

— Приятно прекарване.

Това вече беше голям напредък в разговора, затова опитах следното:

— Едуард би искал да прекара известно време тук в края на август. Ако ще заминавате някъде, той може да наглежда къщата.

— Ако заминем някъде — информира ме баща ми, — прислужницата ще се грижи за къщата.

Никой от тях не попита защо Едуард не остане в нашата къща в Ийст Хамптън, затова сам им казах:

— Продаваме нашата къща.

— Пазарът не е добър — каза баща ми.

— Продаваме я, защото имам проблем с данъците.

Той отвърна, че му е тъжно да чуе това, но знаех, че сигурно се пита как един данъчен експерт може да сглупи до такава степен. Затова обясних накратко случая, надявайки се вероятно, че старата лисица може да има някоя и друга идея. Той ме изслуша и каза:

— Струва ми се, бях ти казал, че това един ден ще ти създаде проблеми.

Добрият стар татко.

— Знаете ли кой живее до нас, в съседното имение? — попита Каролин.

— Да, научихме на Великден — отвърна баща ми.

— Донякъде се сприятелихме с тях — казах аз.

Майка ми вдигна поглед от менюто, в което се беше зачела.

— Той прави най-фантастичния pesto сос.

— Откъде знаеш?

— Опитвала съм го, Джон.

— Ти си яла при Белароса?

— Не. Къде е това?

Очевидно аз не бях внимавал в разговора.

Мама продължи:

— Взема босилека от една малка ферма в Норт Си. Бере го всеки ден в седем вечерта.

— Кой?

— Бъди Биър. Собственикът. Той е шинекок, но приготвя чудесно италиански ястия.

— Собственикът е индианец?

— Туземец американец, Джон. Шинекок. И десет процента от оборота отиват директно за резервата. Много мил човек. Ще опитаме да се видим с него по-късно.

Поръчах си още един двоен джин с тоник.

И така прекарвахме времето, без родителите ми да се позаинтересуват за родителите на Сюзън или за който и да е от нейното семейство. Също така те не попитаха за никого от кантората в Лоукаст Вели или Манхатън, или за семейство Алърд, или за който и да било. И специално внимаваха да не попитат Каролин или Едуард нещо за училище. Има определен тип хора, както открих, които изпитват огромна любов към човечеството, като родителите ми, но не обичат особено хората.

Но майка ми действително харесваше Бъди Биър.

— Непременно трябва да се запознаете с него — Настояваше тя.

— Окей. Къде е той? — отвърнах аз великодушно.

— Обикновено е тук в петък.

— Може да е на индианско сборище — каза Едуард.

Майка ми му хвърли един леден поглед, а след това се обърна към баща ми:

— Трябва да вземем от гъбите му.

Тя обясни на мен и Сюзън:

— Той сам си бере гъбите. Знае къде да ги търси, но абсолютно отказва да посвети когото и да било в тайната си.

Бях съвсем сигурен, че Бъди Биър ги търси на пазара за продажба на едро като всеки нормален съдържател на ресторант, но мистър Биър пускаше тази въдица с глупости на белите пуяци и те я налапваха. Мили Боже, вече почти предпочитах да бях на вечеря с Франк Белароса.

Майка ми изглеждаше развълнувана, че собственикът не се бе появил и затова разпита сервитьорката ни за местонахождението му.

— О! — отвърна сервитьорката, — той е, такова, наистина зает, разбирате ли? Той, таковата, готви? Разбирате ли? Искате да говорите с него или какво?

— Когато може да ни отдели малко време — отвърна майка ми.

Искам да кажа, на кой му дреме? Разбирате ли?

По предложение или настояване на майка ми аз бях поръчал някакъв пастетоподобен буламач, в чийто състав влизаха три субстрата от предполагаемия фураж на мистър Биър: босилекът, гъбите и някакъв ужасен индиански киселец, който имаше вкус на мухлясала трева.

По време на вечерята почти не разговаряхме, но след като чиниите бяха отнесени, майка ми каза на баща ми:

— Ние ще си поръчаме от индианския пудинг.

Обърна се към нас:

— Бъди прави истински индиански пудинг. Непременно трябва да го опитате.

Така че ни донесоха шест истински индиански, или може би трябва да кажа туземни американски пудинга, които, кълна се, бяха от консерва. Но към моя си поръчах и чаша коняк, така че кой го е грижа?

Сметката дойде и баща ми я плати по навик. Изгарях от нетърпение да си тръгнем, но по една щастлива случайност великият индианец вече обикаляше своите маси и ние седяхме, изчаквайки да дойде нашият ред.

За да наруша мълчанието, казах на баща си:

— Едуард закачи една мако миналата седмица. Сигурно имаше около сто килограма.

— Преди две седмици уловили петметрова бяла, отсам Монток — отвърна баща ми на мен, не на Едуард.

— Нямам нищо против, когато е за ядене — добави майка ми, — но да ги ловят само за развлечение е позорно.

— Съгласен съм — казах аз. — Трябва да изядеш това, което хванеш, освен ако не е абсолютна гадост. Мако е вкусна. Едуард се бори с нея около час.

— И освен това — добави майка ми, — не ми харесва, когато успяват да избягат ранени. Това е нехуманно. Трябва да положиш всички усилия да я хванеш и да я освободиш от мъките й.

— А след това да я изядеш — напомних й аз.

— Да, да я изядеш. Бъди сервира тук акула, когато успее да налови.

Бързо погледнах Едуард, а след това Сюзън и Каролин. Поех дълбоко въздух и се обърнах към баща си:

— Спомняш ли си едно време, татко, когато бях закачил оная синя…

— Да?

— Няма значение.

Най-сетне мистър Бъди стигна до нас. Той беше доста пълен и всъщност изобщо нямаше вид на индианец, като изключим дългата черна коса. Във всеки случай той беше бял мъж с малко индианска, а може би и негърска кръв, и което беше по-важно, с добре развит търговски нюх. Когато той се изправи до масата ни, майка ми хвана лявата му ръка, като остави дясната му свободна, за да се ръкува с всички.

— Е — каза Бъди Биър, — всичко ли ви хареса?

Майка ми избълва поток от похвали за едно от най-отвратителните ястия, което някога съм ял.

Около минута-две водихме глупав ресторантски разговор, като майка ми продължаваше да държи лапата на мистър Биър, но уви, последният шинекок трябваше да продължи обиколката си, но не преди майка ми да му каже закачливо:

— Ще ви проследя някоя сутрин тия дни и ще видя къде берете гъбите си.

Той се усмихна загадъчно.

— Всеки ден ли имате киселец? — попитах го аз — или само когато косите ливадата си?

Той отново се усмихна, но не така загадъчно. Усмивката всъщност изглеждаше като „Майната ти“.

Едуард се опита да сдържи смеха си, но претърпя пълен провал.

След този последен инцидент сменихме атмосферата на „Бъдис Хоул“ с хладния вечерен бриз на Саутхамптън.

На тротоара на „Йов Лейн“ майка ми каза:

— Бихме ви поканили да се върнем всички вкъщи, но утре ни чака дълъг ден.

— Ние нямаме почти нищо общо и никога не сме имали — обърнах се аз към родителите си, — затова бих искал да прекратим тези безсмислени вечери, ако на вас ви е все едно.

— Добре.

В мустанга, по пътя обратно към Ийст Хамптън, Сюзън ме попита:

— Няма ли да съжаляваш?

— Не.

Каролин се обади от задната седалка:

— А мислеше ли го наистина?

— Да.

— Малко ги съжалявам — каза Едуард.

Едуард не обича цялото човечество, но обича хората и съжалява всеки. Каролин не съжалява никого, Сюзън не знае какво е жал, а аз… аз понякога съжалявам себе си. Но работя върху това.

Всъщност да кажеш на хората какво мислиш за тях не е трудно, защото те вече го знаят и дори са изненадани, че не си го казал по-рано.

Знаех също, че скъсването на отношенията с родителите ми е добра тренировка за прекратяването на други взаимоотношения. Смятам, че Сюзън, която съвсем не е глупава, също знаеше това, защото ми каза:

— Разбрах от Джуди Ремсън, че си казал на Лестър да върви по дяволите. Има ли някой друг в списъка ти?

Какъвто съм си бърз остроумник, извадих от джоба си някаква квитанция за бензин и се престорих, че я изучавам, докато карам:

— Чакай да видим тук… още девет човека. На родителите ти ще се обадя утре, значи ще ми останат само седем…

Тя не отговори, защото имаше деца в колата.

В Станхоуп Хол се върнахме в понеделник и през следващите няколко дни къщата ни беше оживена от приятелите на децата, които непрекъснато идваха и си отиваха. Аз в действителност обичам къща, пълна с тийнейджъри във ваканция, но в малки дози. Особено на Коледа, на Великден и в Деня на благодарността присъствието на деца в дома придава нещо неповторимо на празничното настроение и ми напомня за времето, когато и аз така се прибирах вкъщи от училище.

Децата на старата аристокрация са ако не нещо друго, поне учтиви. Те се социализират рано и знаят как да разговарят с по-възрастните. Те биха предпочели въобще да не разговарят с тях, разбира се, но рано се научават как да вършат неща, които не биха искали да вършат. Те ще станат преуспяващи и нещастни възрастни.

Каролин и Едуард си бяха резервирали полети в различни дни естествено, което означаваше две пътувания до летище „Кенеди“ в неудобни часове. В моменти като тези ми липсват шофьорите. Можехме да ги изпратим с наети лимузини, предполагам, но след като разкарах собствените си родители, се чувствах малко… някакъв.

След като децата заминаха, къщата опустя, а и няколко дни валя непрестанно. Ходих в кантората в Лоукаст Вели, за да си запълвам дните, но не свърших много работа, с изключение на това, че намерих папката, която ми трябваше за къщата в Ийст Хамптън. Прекарах един ден, изчислявайки разходите си по къщата, така че когато я продадат, да мога точно да си изчисля печалбата и съответния данък върху нея. Разбира се, както преди можех да реинвестирам така наречената печалба в друга къща и да отсроча данъка, но знаех, че нямаше да си купя друга къща в близо бъдеще, а може би и никога. Тази мисъл, която ми бе наложена от земната необходимост да дъвча цифри, ме удари жестоко. Не беше само въпросът с парите, който ме накара да осъзная, че никога няма да имам нова къща; само след две години може да съм в завидно финансово състояние. Това беше по-скоро решение от моя страна да престана да правя дългосрочни планове. Съвременният живот бе насочен към едно разумно предвидимо бъдеще: трийсетгодишни ипотеки, седемгодишни удостоверения за депозит, надути фючърси и пенсионни осигуровки. Но последните събития ме убедиха, че аз не мога нито да предвиждам, нито да планирам бъдещето, така че — по дяволите бъдещето. Когато стигна там, ще знам какво да правя. Винаги знам какво да правя в чуждите страни. А защо не и в бъдещето?

Миналото е друга история. Не можеш да го промениш, но можеш да се откъснеш от него и да го оставиш заедно с хората в него зад себе си. Целта ми, предполагам, беше да се нося в едно нескончаемо настояще, както капитанът на „Поманок“, да работя с непосредствените реалности, знаейки къде съм бил, но без да се тревожа за това, давайки общ курс напред, който подлежи на бързи промени в зависимост от ветровете, приливите и отливите и всичко, което мога да видя на непосредствения хоризонт.

Докато се приготвях да напусна кантората, телефонът ми иззвъня и секретарката ми Ан, вместо да позвъни, влезе в кабинета ми.

— Мистър Сатър, знам, че ми казахте никакви телефонни обаждания, но на телефона е баща ви.

Седнах за момент и съвсем безпричинно пак видях как стоим на онази лодка, той и аз, преди около четирийсет години, нощем на пристанището, и видях като че ли в едър план как ръката ми стои в неговата, но след това ръката ми се изплъзна от неговата ръка и аз отново я протегнах към него, но той се беше отдалечил и говореше с някого, може би с майка ми.

— Мистър Сатър?

— Кажете му, че не искам да говоря с него — казах й аз.

Тя съвсем не изглеждаше изненадана, а само кимна и излезе. Наблюдавах зелената светлинка на телефона си, която след няколко секунди изгасна.

От кантората отидох направо на лодката си и седнах в каютата, заслушан в дъжда. Това не беше нощ, която бихте избрали, за да излезете в открито море, но ако трябваше да излезете, можехте, и ако изненадващо ви застигнат вятър и дъжд, можехте да минете през тях. Имаше други бури, които бяха по-голямо предизвикателство, и такива, които представляваха явна и непосредствена опасност. А понякога времето беше просто самата смърт.

Очевидно имаше някои основни уроци, които научаваме от морето, повечето от тях са свързани с оцеляването. Но ние сме склонни да забравяме най-основните уроци или не знаем кога се прилагат. И затова като моряци си навличаме неприятности.

Можем да бъдем капитани на съдбата си, мислех си аз, но не и нейни господари. Или, както ми каза един стар инструктор по плаване, когато бях момче: „Времето Бог ти го праща, момчето ми. Какво ще направиш с него или какво то ще направи с теб, зависи от това колко добър моряк си.“

Това долу-горе обобщава всичко.

22.

В петък сутринта утрото бе ясно и чисто. Сюзън стана и излезе на езда, преди аз да успея дори да се облека.

Тя бе завършила картината при съседите и щяхме тържествено да я открием при семейство Белароса веднага щом Анна й намери най-точното място, а Сюзън — подходяща рамка. Изгарях от нетърпение.

Пиех третата си чаша кафе, опитвайки се да реша как да си уплътня деня, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката в кухнята, беше Франк Белароса.

— К’во ста? — попита той.

— Седем.

— Какво?

— Станах в седем. Ти кога стана?

— Ей, тря’а те питам нещо. Къде е плажът тук?

— Тук има стотици мили плажна ивица. Кой плаж ти трябва?

— Има едно място в края на пътя. На знака пише „Забранено за външни лица“. За мен ли се отнася?

— Това е Фокс Пойнт. То е частна собственост, но всички по „Грейс Лейн“ използват плажа. Там вече никой не живее, но имаме споразумение със собствениците.

— Имате какво?

— Сделка. Можеш да използваш плажа.

— Добре, щото бях там онзи ден. Не исках да навлизам в частна собственост.

— Не, не бива да правиш така. — Шегуваше ли се този тип или какво? Добавих: — Това е наказуема постъпка.

— Аха. В старите квартали си имаме една работа, разбираш ли? Не сереш на улицата, на която живееш, и не плюеш на тротоара. Ако отидеш в Литъл Итъли например, се държиш прилично.

— Само дето стреляш из ресторантите.

— Това е различно. Ела да се разходим натам.

— В Литъл Итъли?

— Не. Към Фокс Плейс.

— Фокс Пойнт.

— Аха. Ще те чакам пред моята ограда.

— Пред вратарската къщичка ли?

— Аха. След петнайсет-двайсет минути. Искам да ми покажеш това място.

Предположих, че иска да обсъдим нещо и не желаеше да говори по телефона. В малкото ни телефонни разговори никога не бе споменавано нещо, което дори да намеква, че аз вероятно съм му адвокат. Смятах, че пазеше този факт като една малка изненада за Ферагамо и нюйоркската преса, която щеше внезапно да се поднесе в даден момент.

— Окей? — попита той.

— Окей.

Затворих телефона, допих си кафето, обух си дънки и доксайдки и се уверих, че са минали двайсет минути, преди да предприема десетминутната разходка до портите на Алхамбра. Но чакаше ли ме кучият му син, разхождайки се напред-назад от нетърпение? Не. Отидох до вратарската къщичка и ударих няколко пъти по вратата. Отвори горилата Антъни.

— Ъ?

От вратата виждах направо малката всекидневна, която приличаше на всекидневната на семейство Алърд, като основната разлика беше, че в стаята седяха една друга горила, по всяка вероятност Вини, и две жени с невероятно размъкнат вид, които сигурно бяха Ли и Делия. Двете мръсници и горилата сякаш ми се хилеха, но може и само така да ми се е сторило.

Антъни повтори поздрава си:

— Ъ?

Насочих вниманието си отново към него и казах:

— За какво, по дяволите, мислиш, че съм тук? Щом са ме поканили, ти трябва да кажеш „Добро утро, мистър Сатър, мистър Белароса ви очаква“. Не се казва „Ъ?“ Capisce?

Преди Антъни да успее да се извини или да направи нещо друго, на вратата се показа самият дон Белароса и каза на Антъни нещо на италиански, след това излезе навън и ме отведе, като ме хвана под ръка.

Белароса бе облечен в обичайната си униформа от спортно сако, поло и памучни панталони. Цветовете този път бяха съответно кафяво, бяло и бежово. Докато вървяхме, забелязах също, че бе успял да се снабди с чифт хубави доксайдки, а на лявата му ръка имаше черен часовник „Порше“, който изглеждаше много спортен и струваше около две хиляди долара. Човекът почти се беше ориентирал, но не знаех как да повдигна въпроса за найлоновите му ластични чорапи.

Докато вървяхме нагоре по „Грейс Лейн“ към Фокс Пойнт, Белароса каза:

— Това не е човек, когото можеш да дразниш.

— Това е човек, който ще е по-добре да не ме дразни отново.

— Аха?

— Слушай. Като ме каниш в къщата си, искам твоите лакеи да се отнасят към мен с уважение.

Той се разсмя.

— Аха? Нима вече цениш уважението? Ти да не си италианец или какво?

Спрях се.

— Мистър Белароса, кажи на убийците си, включително и на онзи идиот, Лени, и на малоумниците и мръсниците в онази вратарска къщичка, и въобще на всички, които работят за теб, че дон Белароса уважава мистър Сатър.

Той ме гледа около половин минута, след това кимна:

— Окей. Но втори път не ме карай да те чакам. Окей?

— Ще се постарая.

Продължихме разходката си по „Грейс Лейн“ и аз се питах колко ли хора ни видяха от кулите си от слонова кост.

— Ей, момчето ти се отби при мен онзи ден — рече Белароса. — Каза ли ти?

— Да. Каза, че си го развел из имението. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем. Добро дете. Хубаво си поговорихме. Умник като стареца си. Нали? И прям като стареца си. Попита ме откъде имам толкова пари да поправя имението.

— Със сигурност не съм го подучил да задава подобни въпроси. Надявам се, че си му казал, че не е негова работа.

— Н-не. Казах му, че работя здравата и върша хитри неща.

Сложих си едно на ум да поговоря с Едуард за цената на греха и за това, че не си струва да си престъпник. Вероятно съветите, които Франк Белароса даваше на децата си, бяха по-малко сложни и се заключваха в думите: Не бива да те хващат.

Стигнахме до края на „Грейс Лейн“, който представлява едно широко обръщало, в центъра на което се издига назъбена канара, висока около два метра и половина. Според една легенда капитан Кид, за който се знае, че е заровил съкровището си по северното крайбрежие на Лонг Айлънд, използвал тази канара като отправна точка в картата си за местонахождението на съкровището. Разказах това на Белароса и той попита:

— Затова ли това място се нарича Златният бряг?

— Не, Франк. Нарича се така, защото е богато.

— Ах, да. Някой открил ли е съкровището?

— Не, но ще ти продам картата.

— Нима? Ще ти отстъпя собствеността си върху Бруклинския мост за нея.

Мисля, че моето остроумие полираше неговото.

Стигнахме до входа към Фокс Пойнт, чиято вратарска къщичка беше един миниатюрен замък. Цялата предна стена на имението бе прикрита зад избуяли дървета и шубраци и никоя от градините му не се виждаше от „Грейс Лейн“. Извадих един ключ и отворих катинара на портите от ковано желязо, обръщайки се към Белароса:

— Как влезе тук?

— Беше отворена, като влязох. Имаше някакви хора на плажа. Трябва ли да имам такъв ключ?

— Предполагам. Ще извадя един за теб.

Обикновено когато някой отключи катинара, не си прави труда да го заключва след себе си и затова Белароса бе успял да влезе. Но имаше нещо в този човек, което ме караше да премислям всяко дребно и обикновено действие в живота си. Представих си как убийците му ни следват или нечии други убийци ни следват или дори, че се появява мистър Манкузо. Всъщност съвсем не беше проблем да се прехвърлиш през стената, но въпреки това, след като минахме през портите, аз отново ги затворих, проврях ръце през пръчките и щракнах катинара.

Попитах Белароса:

— Въоръжен ли си?

— Папата носи ли кръст?

— Мисля, че да.

Тръгнахме надолу по старата алея за коли, която някога бе застлана с тонове натрошени мидени черупки, но през годините пръстта, тревата и бурените почти ги бяха заличили. Дърветата от двете страни на алеята, предимно мимози и северноамерикански магнолии, бяха така избуяли, че образуваха тунел, който нямаше и два метра в ширина, а на височина едва достигаше човешки бой и беше трудно да вървиш през него, без да се навеждаш.

Алеята завиваше и се спускаше надолу към брега и аз виждах дневната светлина на края на тунела от дървета. Излязохме на очарователна ивица от брега, която се простираше на около миля покрай Пролива, от Фокс Пойнт на изток до малка безименна камарка пясък на запад. Гъстата растителност свършваше там, където стояхме, под нас имаше тънка ивица брулени от вятъра дървета, после следваха папур и високи треви и накрая — каменистият плаж.

— Това е много хубаво място — каза Белароса.

— Благодаря — отвърнах аз, оставайки го с впечатлението, че имам нещо общо с него.

Продължихме надолу по алеята, от двете страни на която сега имаше само тук-там по някой осакатен от солта бор или кедър. Алеята ни изведе до руините на огромната къща на Фокс Пойнт. Тази къща, построена в началото на 20-те години, е била необичайна за времето си, нещо като съвременна постройка от стъкло и махагон с хоризонтални покриви, отворени тераси и тръбни перила, наподобяваща вероятно луксозен лайнер и почти толкова огромна. Къщата бе опустошена от пожар преди около двайсет години, но всъщност в нея не живееше никой още от 50-те години. Пясъчни дюни се бяха натрупали във и около дългите разхвърляни руини, за които винаги ми се е струвало, че изглеждат като порутения скелет на някакво чудновато морско същество, което е излязло на брега и е умряло. Но си спомням, че съм виждал къщата, преди да изгори, макар и само отдалеко, когато карах лодка в Пролива. Често си бях мислил, че бих искал да живея в нея и да гледам океана от високите й тераси.

Белароса изучава руините известно време, след това продължихме към плажа. Дори за стандартите на Златния бряг Фокс Пойнт беше приказно имение. Но през годините терасите до водата, баните, навесите за лодки и пристаните бяха разрушени от бурите и ерозията. В цялото имение сега бяха останали само две здрави постройки: белведера и палата на удоволствията. Белведерът стоеше несигурно върху едно подкопано от водата пасище, готов да отплава при следващата буря на североизток.

Белароса посочи белведера и каза:

— Аз нямам такова нещо.

— Вземи това, преди да го е взело морето.

Той изучаваше осмоъгълната постройка от разстояние.

— Мога ли да го взема?

— Никой не го е грижа. Освен дружеството „Белведер“, но там всички са луди.

— Ах, да. Жена ти рисува тези неща.

— Не, само обядва в тях.

— Добре. Ще кажа на Доминик да го огледа.

Загледах се над Пролива. Беше ясен, лазурен ден, водата проблясваше, цветни платна се плъзгаха напред-назад по хоризонта, а в далечината се виждаше ясно брегът на Кънектикът. Приятно беше да си жив в такъв ден, засега.

Белароса се извърна от белведера и погледна още по-надолу по брега към една постройка, която беше на доста разстояние от плажа, върху едно стабилно парче земя, защитена с каменна ограда. Той посочи натам.

— А това какво е? Видях го оня ден.

— Това е палатът на удоволствията.

— Искаш да кажеш, че е за развлечения?

— Да. За развлечения.

Всъщност най-богатите и най-големите хедонисти на Златния бряг строяха тези огромни палати на удоволствията далеко от главните си къщи с единственото предназначение да служат за развлечения. Палатът на удоволствията на Фокс Пойнт бе построен от стомана и камък и през Втората световна война бреговата охрана използвала постройката за склад за муниции. Но колкото и стабилна да изглежда или е изглеждала на германските подводници, от въздуха се вижда, че по-голямата част от покрива й е от синьо стъкло. И винаги когато съм имал случай да летя с някой малък самолет над Златния бряг, съм успявала да зърна този и някои други палати на удоволствията, защото те всички се открояват с тези блестящи сини покриви.

— Какви развлечения? — попита Белароса.

— Секс, хазарт, пиене, тенис. Какво ли не.

— Покажи ми го.

— Добре.

Извървяхме стоте метра до огромната постройка и аз го въведох вътре през една счупена стъклена врата.

Спортните крила на палата на удоволствията наподобяваха съвременен фитнесклуб, но тук-там по мозаечния под и прозорците с железен филигран се бе докоснало изяществото на новото изкуство. Като се има предвид, че не бе използван от около 1929 г. насам, не беше в лошо състояние.

В едно крило на сградата имаше глинен тенискорт с обикновени размери, покрит на височина девет метра с покрив от синьо стъкло. Покривът течеше и глината отдавна се беше размила и от нея бяха поникнали някакви странни растения, които очевидно обичаха глинеста почва и синя светлина. На корта нямаше мрежа и Белароса, който не можеше да се ориентира добре във вътрешния дизайн на миналото, ме попита:

— Каква е тази стая?

— Това е приемната.

— Без майтап?

Минахме през по-дългото съседно крило, което цялото бе гимнастически салон, и влязохме в другата част на сградата, където имаше плувен басейн с олимпийски размери, също покрит със синьо стъкло. В съседство с гимнастическия салон и басейна имаше сауни, душове, стаи за фрикция солариум. Западното крило, което беше по-луксозно, разполагаше с удобства за гостите за едно преспиване, включително кухня и стаи за прислугата.

Белароса почти не говореше, докато го развеждах из палата, но в един момент отбеляза:

— Тези хора са живеели като римски императори.

— Опитвали са се по всякакъв начин.

Открихме източното крило, което беше прилична на пещера бална зала, където със Сюзън бяхме ходили веднъж на парти.

— Madonna — каза Франк.

— Да — съгласих се аз. Спомних си, че близо до балната зала имаше салон за коктейли, питейно заведение всъщност, тъй като тази сграда бе построена по време на сухия режим, но не можах да го намеря. Разхождайки се под тези призрачни покриви от синьо стъкло, дори аз, който цял живот съм живял сред руините на Златния бряг, изпитвах страхопочитание пред размерите и разкоша на този палат на удоволствията. Бяхме се върнали по стъпките си назад и сега отново бяхме при мозаечния басейн.

— Трябва да направим една римска оргия тук — обърнах се аз към Белароса. — От теб бирата.

Той се разсмя.

— Аха. Господи, тези хора сигурно са имали много приятели.

— Хората с много пари имат и много приятели.

— Абе, това място продава ли се?

Предусещах този въпрос. Това беше един човек, който трябваше да знае цената на всичко и искаше да купи всичко, което не може да открадне.

— Да, продава се — отвърнах аз. — Цялата „Грейс Лейн“ ли възнамеряваш да купиш?

Той отново се разсмя.

— Обичам уединението. Обичам земята.

— Иди в Канзас. Тази тук е милион долага за акър пясък.

— Господи! Кой, по дяволите, може да си позволи това?

(Ами, доновете на мафията.)

— Иранците — отвърнах аз.

— Кой?

— Иранците преговарят със семейството, което е собственик на това имение. Едни хора на име Морисън, които сега живеят в Париж. Те са червиви с пари, но не искат да възстановят имението. Всъщност те вече дори не са американски граждани. Експатрирани са.

Той се замисли върху това, оглеждайки въпроса, сигурен съм, от всички страни, които можеше да открие при тази оскъдна информация. Открихме счупената врата и излязохме през нея на слънчевата светлина.

— За какво, по дяволите, им е на иранците това място? — попита Белароса.

— На Лонг Айлънд сега има много богати ирански имигранти и те искат да купят това място и да превърнат палата на удоволствията в джамия. Може би сините покриви им въздействат особено.

— Джамия ли? Нещо като арабска църква?

— Мюсюлманска джамия. Иранците са мюсюлмани, но не са араби.

— О, те всички са пясъчни негри.

Защо ли си правех труда да му обяснявам тези неща?

Посочи с пръст към мен:

— И вие ще позволите това?

— Кого имаш предвид под „вие“?

— Знаеш кого имам предвид. Вие, дето живеете тук. Ще позволите ли това?

— По този въпрос се отнеси, към първата поправка към конституцията, написана, между другото, от моите хора, която позволява свобода на вероизповеданието.

— Да, но за бога, чувал ли си как се молят тези хора? Имахме една тайфа араби, които се срещаха пред магазина, близо до който живеех. И този селяндур се качваше всяка вечер на покрива и виеше като хиена. Господи, нима и тук ме чака същото?

— Съществува такава възможност.

Вървяхме и аз свих към белведера.

Виждах, че спътникът ми бе недоволен.

— Жената от недвижимите имоти въобще не ми каза за това — измърмори той.

— И на мен не ми каза за теб.

Той се замисли върху това за момент, опипвайки се да определи, предполагам, дали това беше етническа забележка, лична обида или намек за връзката му с мафията.

— Шибани иранци… — измърмори той отново.

Вече наистина бе време да дам на този човек един урок по гражданско учение, да му напомня какво означава Америка и да му покажа, че не обичам расови епитети. Но като поразмислих още малко, реших, че това ще е все едно да се опитвам да науча свиня да пее: хем аз ще си губя времето напразно, хем свинята ще се дразни. Затова казах:

— Купи го ти.

Той кимна.

— Колко струва? Цялото имение.

— Всъщност то няма толкова земя, колкото Станхоуп или Алхамбра, но е на брега, затова бих казал около десет или дванайсет милиона за земята.

— Това са много пари.

— И ще станат повече. Ако започнеш да наддаваш с иранците, те ще те вдигнат до петнайсет или повече.

— Аз не наддавам срещу други хора. Ти само ме свържи с хората, с които трябва да говоря. Със собствениците.

— И ти ще им направиш най-изгодното си предложение и ще им покажеш, че и за тях това е най-изгодното предложение.

Той ме погледна и се усмихна.

— Бързо схващаш, господин адвокат.

— Какво ще правиш с това място?

— Не знам. Ще плувам. И ще оставя хората да продължат да ползват плажа. Шибаните араби не биха направили това, защото имат тая работа, че не трябва да се вижда много плът. Разбираш ли? Те плуват, облечени в шибаните си чаршафи.

— Никога не съм мислил за това.

Чудех се дали този тип може действително да купи Станхоуп Хол и Фокс Пойнт и при това да задържи Алхамбра. Или само блъфираше? Освен това направи ми впечатление, че той има доста дългосрочни планове за човек, над който виси привличане под отговорност за убийство и който има внушителен списък от врагове, които искаха да е мъртъв. Не беше страхливец този тип, признавам му.

Изкачихме се по пътечката до белведера и влязохме в голямата осмоъгълна постройка. Тя бе направена от дърво, но боята на страната откъм морето се бе изронила. Вътре беше сравнително чисто, може би странните дами от дружеството „Белведер“ бяха почистили, преди да обядват тук. Някой трябва да ги научи да боядисват.

Белароса огледа белведера.

— Ти имаш такова в твоето имение. Аха, харесва ми. Хубаво място да седнеш и да приказваш. Ще доведа Доминик тук следващата седмица.

Той седна на пейката, която обхождаше вътрешната стена на белведера.

— Ами седни и ще поговорим.

— Ще остана прав, ти говори, аз ще те слушам.

Той извади една пура от джоба на ризата си.

— Искаш ли? Истински кубински.

— Не, благодаря.

Той разви пурата си и я запали със златна запалка. След това рече:

— Казах на момчето ти да каже на дъщеря ти да ми донесе от Куба кутия „Монте Кристо“.

— Ще ти бъда благодарен, ако не въвличаш семейството ми в контрабандна дейност.

— Ей, ако я заловят, аз ще се погрижа за това.

— Аз съм адвокат. Аз ще се погрижа за това.

— Какво прави в Куба?

— Откъде знаеше, че заминава за Куба?

— Момчето ти ми каза. Той щеше да ходи във Флорида, нали? Дадох му някои имена в Кокоу Бийч.

— Какви имена?

— Имена на приятели. Хора, които ще се погрижат за него и приятелите му, ако споменат името ми.

— Франк…

— Ей, за какво са приятелите? Но в Куба нямам приятели. За какво замина дъщеря ти за Куба?

— Да работи за световния мир.

— Така ли? Това е хубаво. Заслужава ли си? Може би ще се запозная с нея следващия път, като е тук.

— Може би. Тъкмо ще си вземеш пурите.

— Аха. Какво става с онази данъчна работа?

— Мелзър изглежда се справя. Благодаря.

— Няма проблем. Значи никакви обвинения в углавни престъпления, нали?

— Така каза той.

— Хубаво, хубаво. Не бих искал да видя адвоката си в затвора. С колко те изръси Мелзър?

— Двайсет веднага и половината от това, което ми спасява.

— Не е лошо. Ако спешно ти трябват пари в брой, обади ми се.

— Какъв ти е лихвеният процент?

— За тебе — основният плюс три, също като на шибаната банка.

— Благодаря, но имам фондовете.

— Момчето ти каза, че продаваш лятната си къща, за да си платиш данъците.

Не отговорих. Не можех да си представя, че Едуард би казал това.

— Не бива да продаваш недвижимо имущество при такъв пазар — добави Белароса. — При такъв пазар се купува.

— Благодаря.

Сложих крак на пейката и погледнах към океана.

— За какво искаше да говориш с мен?

— Ах, да. За тази работа с предварителния съд. Събирали са се миналия понеделник.

— Четох за това.

— Аха. Шибаният Ферагамо обича да говори за пресата. Както и да е, ще ме подведат под отговорност за убийство след две, три седмици.

— А може би няма.

Той сметна това за забавно.

— Аха. Може би папата е евреин.

— Но носи кръст.

— Както и да е, не знам дали знаеш как стават тези неща. Окей, щатският прокурор получава обвинителния си акт от предварителния съд. Получава го запечатан, разбираш ли, и не му се дава гласност до ареста. И значи щатският прокурор занася обвинителния акт на някой федерален съдия заедно със заповедта за арестуване, която съдията трябва да подпише. Така това обикновено се прави в понеделник, разбираш ли, а във вторник рано сутринта подбират момчетата от ФБР и идват да те приберат, разбираш ли, чукат на вратата ти около шест, седем часа. Ясно ли е?

— Не. Аз се занимавам с данъци.

— Добре, идват да те приберат по ранина, за да могат обикновено да те намерят вкъщи, разбираш ли, по долни гащи, както в Русия. Capisce?

— Защо във вторник?

— Ами вторник е добър ден за новините. Разбираш ли? Понеделник е лош, петък е лош, да не говорим за уикенда. Мислиш, че шибаният Ферагамо е глупак ли?

Почти се разсмях.

— Сериозно ли говориш?

— Аха. Това е сериозна работа, г-н адвокат.

— Арестите за убийството не се нагласят, за да съвпаднат с новините.

Сега беше негов ред да се разсмее. Хо-хо-хо.

— Порасни — добави той.

Това малко ме ядоса, но оставих яда да се уталожи, защото ми беше интересно.

— Но те могат да те арестуват и в сряда или в четвъртък. Тогава също е пълно с новини.

— О, да. Могат. Но си пазят вторника за големите риби. По този начин ще бъдат и във вестниците от сряда, а може би ще остане малко и за четвъртък. Представи си само какво ще стане, ако дойдат да те приберат в четвъртък и не те открият вкъщи и те приберат в петък? Та те ще се пръснат, новинарчетата.

— Добре. Арестуват те във вторник. После?

— Окей. Вземат те, закарват те на „Федерал Плаза“, управлението на ФБР, разбираш ли; там те размотават малко, за да може всеки да те огледа добре, след това те отвеждат на „Фоли Скуеър“, Федералния съд, нали така? След това момчетата от ФБР те вкарват вътре с белезници на ръцете около девет-десет часа, а до това време Ферагамо е събрал там половината шибан вестникарски свят и всеки ти навира микрофони в лицето, а камерите неудържимо се въртят. След това ти се публикува снимката с някакъв текст дрън, дрън, дрън и долу-горе по това време вече ти позволяват да се обадиш на адвоката си. — Той ме погледна. — Ясно ли е?

— А какво става, ако адвокатът ти е, да речем, в Куба?

— Не може да бъде там. Всъщност няма да ми се наложи да му се обаждам. Защото през следващите няколко вторника той ще идва при мен на кафе около пет часа сутринта.

— Разбирам.

— Аха. И като дойде ФБР, адвокатът ми ще е на мястото си да се погрижи всичко да е както трябва и момчетата от ФБР да се държат прилично. След това ще се качи в колата ми заедно с Лени и ще ме следва до „Федерал Плаза“, а след това до „Фоли Скуеър“. Адвокатът ми не може да е в Куба или където и да било другаде освен при клиента си. Capisce?

Кимнах.

— Освен това адвокатът ми ще има куфарче и в това куфарче ще има пари в брой, имуществени нотариални актове и всякакъв друг боклук, който му е необходим, за да предложи пускане под гаранция за клиента си. За целта на моя адвокат ще му бъдат дадени около четири или пет милиона долара.

— При федерално обвинение в убийство, Франк, няма да те пуснат под гаранция независимо каква сума предлагаш.

— Грешиш. Слушай внимателно. Адвокатът ми ще убеди съдията, че Франк Белароса е един почтен човек, който е силно обвързан с обществото, има шестнайсет законни предприятия, за които да се грижи, и има дом, жена и деца. Адвокатът ми ще каже на съдията, че клиентът му никога не е бил съден за углавни престъпления и че е видял как когато ФБР са дошли да го приберат, той ги е чакал и не им е оказал никаква съпротива. Адвокатът ми видял това с очите си. Адвокатът ми ще каже на съдията, че познава мистър Белароса лично, като приятел, че познава и мисис Белароса и че всъщност е съсед на мистър и мисис Белароса и че той дава личната си гаранция, че мистър Белароса няма да избяга от правосъдието. Разбираш ли?

(Вече разбрах.)

— Окей. Значи съдията, който не обича да пуска под гаранция за убийство, първостепенно при това, сега ще трябва да обмисли целия този боклук сериозно. До този момент ФБР е подшушнало на Ферагамо, че Белароса е знаел, че ще го арестуват онази сутрин, че Белароса е имал парите в брой, приготвени, за гаранцията, и че Белароса има много високопоставен адвокат. И Ферагамо лично домъква задника си в залата и започва да упражнява натиск върху съдията. Ваша Светлост, това е много сериозно обвинение, дрън, дрън, дрън. Ваша Светлост, това е опасен човек; един убиец, дрън, дрън, дрън. Но моят адвокат ще се изправи лице в лице срещу щатския прокурор и ще каже, че съдията има основания да отхвърли молбата за пускане под гаранция, дрън, дрън, дрън, че обвинението е боклук в общия случай, че имаме тук в торбата пет милиона и ви давам личната си гаранция, Ваша Светлост. Джон Сатър, от Уолстрийт, си залага главата, Ваша Светлост. Нали така? Така, Ферагамо не е очаквал това и се оказва с пръст отзад. Ще си скъса задника, за да се погрижи Франк Белароса да не се измъкне. Страшно му се иска да ме види в затвора заедно с melanzane. А вечерта ще си бъде вкъщи с жена си и приятелите си, ще вечерят и ще гледат шибаните новини, докато аз съм в дранголника с коркова тапа в задника, опитвайки се да държа педалите настрана от задната си врата. Разбираш ли за какво говоря?

Франк си имаше свой начин на изразяване. Отвърнах:

— Разбирам.

— Аха. И разбираш също, че това няма да се случи, господин адвокат. Ти няма да позволиш да се случи.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че Ферагамо иска да те види по улиците, след като те подведат под отговорност. Така че приятелите или враговете ти да могат да те убият преди началото на процеса.

— Аха. Спомняш си значи? Ето каква е работата. Ферагамо знае, че ако ме пъхне в затвора, ние ще обжалваме отказа за пускане под гаранция. Нали? Но това ще отнеме няколко седмици. И следващия път като се явим пред съдията, Ферагамо ще му каже тайно, че няма нищо против пускането под гаранция. Той ще намигне на съдията и ще му прошепне в ухото, че ФБР иска да проследи Белароса. Нали така? Глупости. ФБР ме следи вече двайсет шибани години и още нищо не са видели. Така че и съдията ще намигне и аз съм вън. Но до това време ще съм бил в затвора две, три седмици. Следиш ли ми мисълта? Значи Ферагамо пуска слуха, че аз съм пял, пял в дранголника и че съм готов да предам всеки, само и само да се смекчи обвинението. Смятай ме значи труп. Но слушай, господин адвокат, ако успея да изляза от съда в деня, в който съм влязъл, тогава имам шанс да овладея положението. Разбираш ли ме?

— Да.

Сега вече прекрасно разбирах защо аз щях да представлявам мистър Франк Белароса, а не Джак Уейнстейн. Джон Уитмън Сатър, прапраплеменник на Уолт, син на Джоузеф Сатър — легендата на Уолстрийт, съпруг на Сюзън (една от нюйоркските Четиристотин) Станхоуп, съдружник в „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, член на клубовете „Крийк“ и „Сиуанака Къринтиън“, да не споменаваме, че е благочестив член на епископалната църква, възпитаник на Йейл, завършил право в Харвард и приятел на семействата Рузвелт, Астор и Вандербилт и случайно приятел и съсед на обвиняемия — този същият Джон Сатър щеше лично да гарантира на открит съдебен процес, че клиентът му мистър Франк Белароса нямаше да изчезне, докато е пуснат под гаранция. И съдията ще слуша, а също и всеки репортер в залата и новината ще гръмне във всички вестници, по радиото и телевизията в трите околни щата, а вероятно и в цялата страна. Копелето го беше измислило блестящо. Той бе пресметнал всичко това… кога? В деня, когато го срещнах в разсадника на Хикс? Толкова отдавна? „Мистър Сатър? Джон Сатър, нали?“

Но, разбира се, трябва да е било още по-отдавна. Той знаеше кой съм, знаеше, че съм адвокат и че съм му съсед, когато се срещнахме в разсадника случайно или нарочно. Той вече бе имал в съзнанието си целия този сценарий, който току-що ми изложи и бе пресметнал как да оцелее още преди враговете му да направят първата си крачка. И което беше още по-впечатляващо, той е бил съвсем сигурен, че съм му вързан в кърпа, дори след като няколко пъти му казах да се разкара. Съвсем не беше случайно, че този човек бе все още жив и на свобода след трийсет години. Враговете му — федерални и държавни агенции за борба с престъпността, съперници шефове на мафията, колумбийци и другите опортюнисти — не бяха мързеливи или некомпетентни. Те просто не можеха да приемат предизвикателството да се отърват от Франк Белароса. Искам да кажа, имаше време, когато исках да го видя в затвора… може би дори мъртъв. Но сега изпитвах смесени чувства, както когато акула се улови на въдицата. Мразиш акулата, страхуваш се от акулата, но след около два часа уважаваш акулата.

Гласът му прекъсна мислите ми:

— Сега вече разбираш ли?

Кимнах.

Той продължи:

— Трябва да напуснем съда преди обедната почивка. Не искам да обядвам в предварителния арест. С теб ще отидем в някое хубаво местенце да обядваме. Може би в „Кафе Рома“. То е близо до съда. Трябва да те накарам да опиташ пържена сепия. А долу-горе по това време Алфонс Ферагамо ще дава някоя от шибаните си пресконференции. Ще пропусне обяда си, за да може да влезе във вечерните издания и в новините в 17 часа. Нали? Той ще провъзгласи подвеждането ми под отговорност, арестуването ми и целия този боклук. Ще му се иска да обяви също, че съм в затвора, но това няма да се случи, така че ще му се наложи да преглътне малко боклук от вестникарите и от шефа си във Вашингтон. Но в основни линии той ще е щастлив, ще изчука приятелката си същия следобед, а след това ще се върне вкъщи и ще пирува. Затова ще се помотаем малко из града, ще си вземем стая в хотел, ще гледаме новините, ще си купим някои вестници, ще поканим малко приятели. Ти също можеш да направиш някои изявления за пресата, но не много. И ми напомни да се обадя на жена си. Ах, да, ще бъде хубаво, ако жена ти успее да отиде вкъщи към осем-девет сутринта и да прави компания на жена ми. Нали знаеш как се чувстват жените при подобен боклук. Е, може би не знаеш. Но мога да ти кажа, че не го понасят много добре. Така че жена ти може някак си да отвлича вниманието на Анна от тази глупост, може би докато тъпите й роднини наводнят къщата ми и започнат да се шляят насам-натам, докато реват и готвят. Окей? Но все още не споменавай нищо от това на жена си. Capisce? И се опитай да бъдеш тук през следващите две-три седмици. Ще ходиш ли на почивка или нещо такова?

— Мисля, че не.

— Хубаво. Бъди тук. Наспивай се добре в понеделник вечерта. Ясно ли е? Репетирай какво ще кажеш в съда. Приготви си железните юмруци за шибаните ченгета. Трябва да изглеждаме добре в съда. — Погледни ме: — Никакъв затвор, господин адвокат. Никакъв затвор. Аз ти обещах това, сега ти ми го обещай. Разбираш ли ме?

— Обещавам да направя всичко възможно.

— Добре.

Той стана и ме потупа по рамото.

— Абе аз имам още един проблем. В Бруклин отглеждах домати като биволски ташаци. Сега тук сме средата на юли, а доматите ми са съвсем малки и зелени. Но виждам, че ти имаш големи и хубави, и то от растенията, които аз ти дадох. Спомняш ли си? Сигурно почвата е различна. Не че се притеснявам или нещо такова, но ми е трудно да го разбера. И това, което искам, е да ми дадеш малко от твоите домати срещу нещо друго. Имам много зелен фасул. Окей? Споразумяхме ли се?

Аз не обичам зелен фасул, но си стиснахме ръцете за тази сделка.

23.

Няколко дни след „съвещанието“ във Фокс Пойнт отидох в яхтклуба, за да извърша някои дребни ремонтни работи по „Моргана“. Беше делнична сутрин и аз бях кръшнал от работа, както обикновено. Родителите ми не коментираха пряко продължителните ми отсъствия, отчасти защото ги очакваха през лятото, но също и защото приемаха, че съм съвестен и няма да проваля фирмата. Всъщност обаче грешаха: трупаше се несъвършена работа, телефонните обаждания оставаха без отговор и в кантората в Лоукаст Вели нямаше никой на кормилото. Но хората, така или иначе, работят по-добре без надзирател.

Макар да ми е приятно да се занимавам с лодката, още по-приятно ми е да плавам с нея. Но за да плавате с платноходка, трябва да сте най-малко двама човека на борда, а понякога трудно се намира екипаж в делничен ден. Каролин и Едуард ги нямаше, разбира се, а Сюзън не е много запалена по плаването, както аз по язденето, и тази сутрин изклинчи.

Може би някои от приятелите ми бяха тук през седмицата, но напоследък избягвах да се срещам с хора. Човек винаги може да си набере екипаж от няколко колежанчета, но понеже чувствах липсата на собствените си деца, не исках други деца да се мотаят около мен. Така че днес се задоволявах само с това да постегна малко лодката си.

Усетих стъпки от кожени обувки да приближават към мен по кея. Отливът беше в най-ниската си точка, затова трябваше да погледна над палубата и да присвия очи срещу слънцето, за да видя кой е. Който и да беше, бе облечен в костюм. Той се спря и каза:

— Мога ли да се кача на борда?

— Не с тези обувки.

И мистър Манкузо от Федералното бюро за разследване покорно свали обувките си и скочи на тиковата палуба по чорапи.

— Добро утро — каза той.

— Buen giorno — отвърнах аз.

Той се усмихна, разкривайки огромните си зъби, тип „Чиклетс“.

— Тук съм, за да внеса в живота ви малко тревоги и неприятности.

— Вече съм женен.

Добре се получи и той се усмихна още по-широко. Той не се смееше на всяка глупост, но оценяваше духовитостта ми. И правилно постъпваше.

— Ще ми отделите ли няколко минути? — попита той.

— За моята страна, мистър Манкузо, винаги бих отделил време. Но ви предупреждавам, че нямам пари и търпението ми бързо се изчерпва.

Отново се заех с работата си, която в момента беше да навия едно въже, дебело сантиметър и половина.

Мистър Манкузо постави обувките си на палубата и ме наблюдава няколко минути, след това се огледа наоколо.

— Хубава лодка.

— Благодаря.

— Хубаво място. — Той направи замах с ръка, обхващайки целия клуб. — Първокласна работа.

— Стараем се.

Навих въжето и разгледах мистър Манкузо за момент. Той беше толкова блед, колкото и последния път, когато го видях през април. Носеше добре скроен, светлобежов костюм от лятна вълна, хубава риза и вратовръзка и, както ясно видях, много хубави чорапи. Въпреки това лентата от къдрава коса и вълнестото кичурче на главата му все още ми бяха смешни.

— Тук ли искате да поговорим, мистър Сатър? — попита той. — Удобно ли ви е тук? Или искате да слезем в каютата? Или някъде другаде?

— Колко ще продължат няколкото минути?

— Може би половин час. Един.

Поразмислих малко, след това го попитах:

— Плавате ли?

— Не.

— Сега ще плавате. И, струва ми се, няма да имате нужда от вратовръзката и сакато.

— Може би няма.

Той си свали сакото, разкривайки кобур, в който имаше голям автоматичен пистолет, вероятно „Браунинг“.

Огледах близките лодки, след което му казах:

— Може би ще е добре да оставите това долу. Разбирате ли, вътре в лодката. — Посочих му къде; — Това се нарича долу.

— Разбира се.

Той слезе по стълбичката към кабината и след няколко минути отново се появи, вече без вратовръзка, бос, с навити крачоли и ръкави. Така изглеждаше още по-смешен. Застанах на щурвала и запалих двигателя.

— Знаете ли как да я отвържете?

— Разбира се. Това мога да направя.

И го направи. За няколко минути бяхме потеглили. Щурвалът на „Моргана“ представлява махагоново колело с ръкохватки по периферията, на което аз стоях и чувствах, че както никога, контролирам нещо. Бих предпочел да вдигна платната, но с екипаж като Манкузо сметнах, че ще е по-добре да оставя двигателя да ни измъкне безопасно от закотвените лодки и плитчините.

Насочих „Поманок“ към Плам Пойнт, заобиколих го и навлязох в залива Колд Спринг все още с пълна мощност, след това обърнах носа на север към Пролива и намалих скоростта. Продължавайки да стоя на щурвала, казах на мистър Манкузо:

— Вижте ли онази лебедка? Завъртете я и тя ще вдигне грота.

Той направи това, което му казах, и гротът се издигна нагоре. Лек бриз подхвана платното и „Поманок“ се заклатушка по водата. Изключих двигателя и му казах как да обърне платното срещу вятъра, след това го накарах да вдигне и кливера и започнахме малко по малко да се придвижваме напред. Горкият мистър Манкузо лазеше тромаво нагоре-надолу по палубата, търкайки хубавите си вълнени панталони, с които, опасявам се, беше свършено. В общи линии обаче, изглежда, му беше приятно това, което върши, а аз бях щастлив поради тази неочаквана възможност да плавам. Мистър Манкузо, разбира се, искаше да говори с мен за нещо, но сега-засега, изглежда, се задоволяваше с това, че е отвлечен на борда на „Поманок“.

Мистър Манкузо бързо схващаше, поне що се отнася до терминологията, и след по-малко от час можеше да различи утлегар от разширител, предните обтежки от задните и, както може да се предположи, задника от лакътя си.

Както казах, вятърът беше слаб, но духаше от юг и ни отнасяше право към Пролива. На около три мили от Лойдс-Нек му показах как да смъкне платната. Вятърът все още беше южен, а и приливът спадаше, така че ние леко се носехме по водата на безопасно разстояние от брега и плитчините. Въпреки това аз се върнах на щурвала и се правех на капитан.

— Хареса ли ви? — попитах мистър Манкузо.

— Да. Наистина ми хареса.

— По-забавно е през нощта при силен вятър и бурно море. Особено ако двигателят се скапе.

— И защо е забавно, мистър Сатър?

— Защото ти се струва, че ще умреш.

— Това наистина звучи забавно.

— Но, разбира се, целта е да не умреш. Затова вдигаш трисела и се опитваш да изпревариш вятъра И да стигнеш до безопасно място. Или смъкваш всичките си платна, пускаш двигателя на пълна мощност и се отправяш срещу вятъра. А понякога предпочиташ да пуснеш котва в открито море. Трябва да вземаш умни решения. Не е като да работиш на бюро, където на практика това няма значение.

Той кимна.

— Средно веднъж годишно ми се налага да взема решение дали да извадя пистолета си. Така че разбирам за какво говорите.

— Радвам се.

С това сложихме край на темата „и аз съм такъв куражлия, какъвто си и ти“ и аз слязох в кабината, налях от термоса две чаши кафе и излязох с тях на палубата.

— Заповядайте.

— Благодаря.

Стоях на щурвала в избелелите си дънки и тенис фланелка, едната ми ръка спокойно хванала кормилото, а другата — чашата с кафе. Наистина представлявах хубава гледка. Наблюдавах мистър Манкузо, облечен в глупавия си екип и с все така бледа кожа, който седеше върху един сандък.

— Не казахте ли, че искате да говорите с мен за нещо? — попитах го аз.

Той като че ли се замисли за това какво искаше да ми каже, сякаш то вече не беше от значение. Най-накрая каза:

— Мистър Сатър, аз работя във ФБР почти двайсет години.

— Сигурно е интересно.

— Да. По-голямата част от това време съм прекарал в борба с организираната престъпност. Мафията е специалната ми област на действие.

— Искате ли захар? Нямам мляко.

— Не, благодаря. Така че съм видял много от живота в подземния свят, мистър Сатър, и трябва да ви кажа, че в него няма нищо романтично.

— А той е казал, че има?

— Те причиняват болка на хората, мистър Сатър. Продават наркотици на деца, принуждават млади момичета да проституират, ограбват чрез изнудване честни бизнесмени. Подкупват професионални съюзи и политици…

— Не съм много сигурен кой кого подкупва в този случай.

— Убиват хора…

— Убиват други отрепки. Те не убиват ченгета, бизнесмени, съдии или хора като вас и мен, мистър Манкузо. Разбирам какво ми казвате, но обикновеният гражданин повече се тревожи и възмущава от произволното насилие по улиците, от изнасилвачите, джебчиите, крадците на коли, въоръжените кражби, кражбите с взлом и от наркоманите маниаци, които се мотаят навсякъде. Аз лично познавам хора, които са имали нещастието да се срещнат в живота си с такъв вид престъпници, а и вие също. Но не познавам никой, който да е бил жертва на мафията. Capisce?

Той се усмихна на тази дума, след това кимна в знак на съгласие.

— Да, разбирам това, мистър Сатър. Но трябва да признаете, че организираната престъпност и рекета вредят на цялата нация по един коварен начин, който…

— Добре, признавам. И ви казах, че бих искал да съм съдебен заседател, когато се разглежда дело срещу мафията. Това е повече, отколкото голяма част от гражданите биха направили. И знаете ли защо? Защото се страхуват, мистър Манкузо.

— Ето това е, мистър Сатър. Хората наистина се страхуват от гангстерите. Хората…

— Разбира се, че ще се страхуват, ако трябва да бъдат съдебни заседатели. Но това е далечна възможност. Това, от което хората действително се страхуват, е да вървящ нощем по улиците.

— Работата на ФБР не е да патрулира по улиците, мистър Сатър. Вие говорите за нещо съвсем различно.

— Добре тогава, нека да поговорим за мафията. Защо обикновеният гражданин се страхува да бъде съдебен заседател или да дава показания, когато се разглежда дело срещу организираната престъпност? Ще ви кажа защо: защото вие не си вършите работата.

За пръв път мистър Манкузо изглеждаше докачен от думите ми. В действителност той бе проявил завидно търпение в този случай, а и въобще напоследък, но сега чувствах, че наистина го бях обидил. Всъщност аз само се заяждах и исках той да ми каже, че те владеят положението, че републиката е в безопасност и че ще мога да вървя спокойно по улиците на Ню Йорк само след няколко седмици, най-много месец. Но случаят не беше такъв. Въпреки това обаче той ми каза някои обнадеждаващи новини.

Той остави чашата си на палубата и стана.

— Всъщност, мистър Сатър, ние си вършим работата — каза той. — Всъщност, сър, ние печелим войната срещу организираната престъпност.

— Казахте ли това на мафията?

— Те го знаят много добре. По-добре, отколкото американското общество, на което се сервират предимно лошите новини. Но нека да ви дам едно заглавие на хубава новина: Мафията бяга.

Усмихнах се, но нищо не казах.

Мистър Манкузо продължи:

— От 1984 година насам, мистър Сатър, Федералното правителство успя да осъди стотици престъпници по силата на Закона за борба с рекета и организираната престъпност — закона RICO. Конфискувахме милиони долари в имущество и в брой и разрушихме или разстроихме сериозно почти всички от двайсет и четирите фамилии на организираната престъпност в тази страна. В Америка остана само една крепост на мафията и тя е тук, в Ню Йорк. А четири от петте стари престъпни фамилии в Ню Йорк са осакатени от съдебни преследвания, смъртни случаи или ранно оттегляне на членовете им. Всички стари легендарни донове вече ги няма. А на останалите шефове калибърът е много малък. Само една фамилия остава силна и само един шеф вдъхва респект.

— Кой ли може да е той?

Мистър Манкузо, облекчен след направения монолог, се усмихна:

— Вие знаете кой.

— Накъде биете? — попитах го аз.

— Ами, очевидно към Франк Белароса и вашите взаимоотношения е него.

— Разбирам.

Мистър Манкузо ме бе заинтригувал и ми хрумна идеята, че той би могъл да ми отговори на някои въпроси вместо обратното.

— Колко е богат мистър Белароса? — попитах го аз.

Той се замисли за момент, след това отговори:

— По приблизителните ни изчисления брутните доходи от нелегалната му империя възлизат на шестстотин милиона долара годишно…

— Шестстотин милиона? Mamma mia, мистър Манкузо!

Мистър Манкузо се усмихна:

— Да. Но не знам колко от това е печалба и колко задържа лично за себе си. Знаем, че има четиринайсет законни предприятия…

— Шестнайсет.

Мистър Манкузо ме изгледа изпитателно, след това продължи:

— Четиринайсет или повече законни предприятия, от които миналата година представи облагаем приход от пет и половина милиона долара.

— И си е платил данъците?

— О, да. Дори е платил повече. СВП са му върнали около двеста хиляди долара. Преди няколко години имаше сериозен проблем с данъците си, заради който стоя на топло деветнайсет месеца. Затова сега много внимава с данъците си от законните си предприятия. Няма да се изненадам — добави мистър Манкузо, — ако в един момент ви помоли да се заемете с данъците му.

Не отговорих, но попитах:

— Защо смятате, че не се задоволява с петте милиона законни долара на година?

— В случая играят и други фактори, мистър Сатър — информира ме мистър Манкузо. — Белароса е уникална личност. Той не взема решенията си, както ги вземаме, ние с вас. Този човек премахна всички препятствия по пътя си към върха на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк и е убил или е наредил да бъдат убити поне девет човека, за които е смятал, че представляват опасност за него или наистина са представлявали опасност за него, или просто са стояли на пътя му към императорската корона. Такива личности съществуват, разбира се, и историята е пълна с тях. Франк Белароса се опива от властта, парите са между другото. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Разберете също, че той обича да живее на ръба. Може би ви е трудно да го повярвате, мистър Сатър, но по своя примитивен начин той се наслаждава да бъде прицел на убийците. Враговете му не могат да му направят по-голям комплимент от това да се опитват да го убият. Capisce?

— Capise.

— Не, трябва да кажете Capisco. Аз разбирам. Capisce?

— Capisco.

— Много добре. Но поработете върху произношението. Разбрах, че жена ви говори малко италиански. Тя може дв ви помогне.

Не отговорих. Всъщност и двамата мълчахме известно време. Докато „Поманок“ дрейфираше, осъзнах, че трябва в един момент да съобщя на мистър Манкузо, че съм адвокат на човека, който бе тема на разговора ни. Но понеже той не попита, а и досега не бяхме обсъждали нищо поверително, оставих това настрана. Исках да науча повече неща за клиента си и тъй като клиентът ми дори не признаваше, че мафията въобще съществува, да не говорим за това, че той й е император, реших, че мистър Манкузо е най-добрият ми източник на информация.

— Колко голяма е тази империя всъщност — попитах аз. — Не като пари, а като хора.

Мистър Манкузо ме изучава известно време, след това отвърна:

— Ами, това отново са приблизителни цифри, но смятаме, че Белароса ръководи дейността на около три хиляди човека.

— Това е голяма компания.

— Да. И ядрото на тази организация са триста човека от тези, които наричаме „твърди“ мъже. Мъже, които са твърди като желязо. Знаете ли какво означава това?

— Опасявам се, че да.

— И всички тези железни mafiosi са италианци, предимно сицилианци или неаполитанци.

— А вие от кои сте, мистър Манкузо?

— Въобще не съм от тях, мистър Сатър. Аз съм истински римлянин и по бащина, и по майчина линия.

— Интересно. А мистър Ферагамо?

Той се усмихна.

— Доколкото знам, прадедите му са от Флоренция. Те са много културни там. Защо питате?

— Просто се опитвам да разбера подтекста, мистър Манкузо.

— Уверявам ви, мистър Сатър, че няма никакъв подтекст.

— Може и да няма. Но все пак разкажете ми за тези сицилианци и неаполитанци. — Той се поколеба за миг, след това отвърна: — Предполагам, че може да се окаже от значение къде са корените на престъпната фамилия Белароса, в смисъл че има исторически и семейни връзки, които трябва да вземем под внимание и да разберем, за да можем ефективно да преследваме тези хора.

— Разбирам. Значи има едно ядро от триста железни мъже и около три хиляди други.

— Да. Асоциирани членове. На върха е Франк Белароса. Той има помощник бос, един човек на име Салваторе Д’Алесио, известен още като Сали Да-да, който е съпруг на балдъзата на Белароса. Нещо като негов баджанак. Семейните връзки са много важни при тези хора. Ако и това не става, тогава се обвързват чрез кръщелници. Тези връзки са важни, защото те са свикнали да изискват вярност и да я засилват. Верността и уважението са номер едно и номер две в дневния ред. След тях следва всичко останало. И затова е така невероятно трудно да се проникне сред тях и са така преуспяващи в продължение на цял век.

Кимнах и рекох:

— И затова безлични хора като мен са склонни да им слагат ореол и да ги виждат в романтична светлина.

— Вероятно.

— Но вие ги виждате по-ясно, мистър Манкузо.

— Надявам се да е така.

— Добре. Значи има помощник бос. А къде е мястото на consigliere?

— Той е следващият по ред. Тяхната йерархия е уникална в това отношение. Този доверен съветник понякога има повече власт от помощник боса. Той е този, който дава инструкции на capos84, които поемат грижата за гангстерите. Защо искате да знаете това?

— Просто се опитвам да получа една представа за съседа си. Къде е мястото на човек като Джак Уейнстейн?

— Уейнстейн ли? Адвокатът на Белароса?

— Да. Къде е неговото място в йерархията?

— Ами, ако адвокатът не е италианец, а струва ми се Джак Уейнстейн не е, тогава той стои някъде в склада. В конкретния случай Уейнстейн избави Франк Белароса от две сериозни обвинения в углавни престъпления, преди Белароса да стане бос. Следователно Белароса ще е благодарен и вероятно уважава Джак Уейнстейн, както вие или аз бихме уважавали някой хирург, който два пъти ни е спасил живота. Разбирате ли?

— Да.

— Защо питате за Джак Уейнстейн, мистър Сатър?

— Професионално любопитство. А освен това малко ми омръзна да се занимавам с данъци.

Манкузо се усмихна, но това беше тъжна усмивка.

— Всичко това е абстрактно, мистър Сатър — каза той. — Нека да ви разкажа една история за мистър Белароса. За него има много, но ще ви разкажа една, за която мога да се закълна, че е истина. Когато Белароса бил capo, извикал някакъв човек на име Вито Посилико на среща в светския им клуб на Мот стрийт. Франк Белароса поръчал кафе и те седнали на масата да разговарят. Тогава Белароса обвинил Посилико, че си е присвоил част от парите, изтръгнати от някакъв предприемач строител. Предприемачът, в случая един честен бизнесмен, платил на Посилико петдесет хиляди долара срещу гаранцията, че ще бъде осигурен мир, докато строителят работел върху някакъв голям обект. Белароса бил получил своята половина от Посилико — двайсет и пет хиляди долара, — но сега твърдял, че Посилико е измъкнал от предприемача сто хиляди долара. Посилико отрекъл това, разбира се, и предложил няколко начина на шефа си да му докаже това. Но Франк Белароса не желаел да се докаже, че не е прав, особено пред други хора. Това, което искал, било Посилико да покаже уважение, да си признае, да пълзи и да моли за милост. Или, ако продължавал да твърди, че е невинен, да го направи по начин, който показва, че се страхува. Но Вито Посилико имал твърде развито чувство за вътрешното си „аз“ и макар че наистина се държал почтително, твърдо отказвал да се признае за виновен.

— Ще ти доведа тук предприемача до петнайсет минути, Франк — казал той. — Можеш да говориш с него.

След това Посилико вдигнал чашата с кафе към устата си, за да отпие, а Франк Белароса извадил отнякъде една оловна тръба и с един замах размазал пръстите, чашата и зъбите на Посилико. След това станал и продължил да троши почти всяка кост по тялото на човека. Давам ти само един пример.

Уау. Пуснах кормилото и се облегнах на релинга. Да, лесно можех да си представя как Белароса, с пура в уста, размахва оловна тръба и троши костите на човек, когото е заподозрял в някаква измама. Всъщност Белароса би счупил и ръката на стария Ричард, задето искаше да му вземе салатата, ако бяхме в неговия, а не в моя клуб. И това беше мъжът, който Сюзън харесваше. Наблюдавах как кормилото се завърта насам-натам, докато усилващият се вятър и течението отнасяха лодката още по-нататък. Злото и жестокостта, помислих си, могат да се възприемат напълно само в анекдотна форма. Да чуеш, че някой е убил девет безименни човека, за да се добере до върха, е доста тъжно, но да чуеш в подробности как е размазал с оловна тръба лицето и зъбите на Вито Посилико, е просто ужасяващо.

Мистър Манкузо прекъсна мислите ми:

— Защо човек като вас ще общува с човек като този?

— За какво сте тук, мистър Манкузо — да вършите работата на правителството или да спасите душата ми?

— И за двете, мистър Сатър, тъй като те съвпадат.

Той ме разгледа за момент, след това каза:

— Аз не ви познавам, но зная много за вас. Знам, че редовно ходите на църква, уважавате закона, имате семейство, знам, че сте преуспяващ и почтен адвокат, уважаван член на обществото и ветеран от войната. Франк Белароса е едно злокачествено образувание в обществото, жесток престъпник — един човек, чиято душа ще гори в пъкъла вечно.

Това, последното, ме изненада и сигурно ми е проличало.

— Няма да споря с вас — отвърнах аз. — Давайте по същество.

— Бих искал да ми помогнете.

— Как?

— Имаме съдебно нареждане да подслушваме телефоните на Белароса. Но той знае това, разбира се, и не казва нищо по телефона, така че…

— И сте подслушвали моите разговори с него?

— Да. Знам за специалното разрешение, за конюшнята и за молбата му да се разходите до Фокс Пойнт. Между другото, имате добро чувство за хумор. И се радвам, че не е започнал да ви заплашва. Той търпи доста от сарказма ви и се чудя защо.

— Смятам, че просто го пропуска покрай ушите си, мистър Манкузо, без да го разбере.

— Може и така да е. Знаем също, че с жена си ходихте една вечер там на гости, разбира се, и аз имам ваши снимки като ни махахте, а също и като се разхождахте с Белароса към Фокс Пойнт. Знаем също, че вечеряхте с него и жена му във вашия извънградски клуб и това ви създаде известни неприятности с приятелите ви. Освен това чухме жена ви да говори по телефона с мисис Белароса и дори няколко пъти с мистър Белароса. — Той ме погледна за момент, след това добави: — Жена ви прекарва доста време в Алхамбра. Разбрахме, че рисува къщата. Вярно ли е?

— Жена ми е професионална художничка. А художниците, писателите и проститутките работят за всеки, който има пари в брой.

— А адвокатите не, така ли?

— Зависи от парите.

— Жена ви не е поискала от семейство Белароса пари за картината.

— Откъде знаете?

— Има неща, които знам и бих се радвал да споделя с вас, мистър Сатър, ако ми направите няколко услуги.

Не отговорих.

— Искаме да сложите три или четири микрофона в къщата на Белароса — каза той. — Един в кабинета му, един на входа, може би един в оранжерията му, където сме го виждали да говори с приятелчетата си, и определено един в кухнята, където вероятно върши по-голямата част от бизнеса си, защото е италианец.

Мистър Манкузо разкри всичките си „чиклетс“.

— А в спалнята му?

— Не правим това. А и без друго там не се върши кой знае колко.

Той тръгна към мен по клатещата се палуба и ме хвана за ръката, като че ли да се подпре.

— Можем ли да разчитаме на вас?

— Не.

— Защо?

— Защото… аз съм му адвокат.

Той отстъпи крачка назад, сякаш бях казал, че съм заразен.

— Сериозно ли говорите?

— Да, съвсем. По-специално, той иска да го представлявам в делото за убийството на Хуан Каранза.

Изучавах лицето на мистър Манкузо и видях, че то не беше с щастливо изражение.

Той отиде до страничния парапет и известно време съзерцава океана. Осъзнах, че бях направил тактическа грешка, казвайки му това, ако Белароса действително искаше то да остане в тайна до момента на арестуването му, призоваването в съда и молбата за пускане под гаранция. Но това беше малка грешка и щях да направя още няколко такива, просто защото аз се занимавам предимно с данъци, завещания и прехвърляне на имоти. Освен това Белароса бе поискал от мен в един момент да поговоря с Манкузо за Ферагамо, така че всъщност аз не издавах поверителен разговор между адвокат и клиент. Обърнах се към Манкузо:

— Искате ли да знаете защо се съгласих да го представлявам?

— Мога да поразмишлявам малко, мистър Сатър — отвърна Манкузо, без да се обърне, — и ако го направя, бих казал, че това няма нищо общо с пари в брой.

— Не, няма. Всъщност аз му връщам една услуга. Но главната причина е в това, че вярвам, че Белароса не е извършил това престъпление.

Той се извърна към мен.

— Наистина ли? Защо вярвате в това?

— Освен другите причини Белароса ме убеди, че щатският прокурор, мистър Алфонс Ферагамо, му приписва това убийство. Всъщност не само скалъпва това обвинение срещу него, но и го поставя в такова положение, че да бъде убит от колумбийците или от собствените си хора, за да запазят мира с колумбийците.

Наблюдавах мистър Манкузо внимателно. Той има много изразително лице, което не е добре за едно ченге, и по него можах да прочета, че не намираше това твърдение за абсурдно. Белароса беше прав за изражението на лицето, когато отправя това обвинение. Обърнах се към мистър Манкузо:

— Ще ви разкажа какво ми каза Белароса.

И в следващите десет минути направих точно това. Завърших с думите:

— Белароса каза, че сте честен човек. И ако наистина сте такъв, кажете ми честно, това звучи ли ви правдоподобно?

Цяла минута той гледа втренчено палубата, а след това, без да вдигне погледа си към мен, отвърна:

— Един щатски прокурор не би рискувал кариерата и свободата си заради лично отмъщение.

— Преди три месеца и аз мислех така, но… — преминах на италиански акцент, — но сега вече разбира вас, paesanos, миста Манкузо, и аз мисли, че може би миста Белароса знае какво е в глава на миста Ферагамо. Capisce?

На мистър Манкузо, изглежда, не му беше забавно.

— Спасете душата на мистър Ферагамо, мистър Манкузо — добавих аз, вече с нормално произношение. — Напомнете му, че отмъщението е грях. Ако той се оттегли, и аз ще се откача от въдицата. Кажете му да измисли нещо по-добро от това да натопи Франк Белароса. Кажете му да играе честно.

Мистър Манкузо не отговори.

Погледнах часовника си, след това се обърнах към мистър Манкузо:

— Ще ви покажа как да промените курса. Вдигнете първо грота.

И така, ние вдигнахме платна към къщи, обръщайки срещу вятъра и борейки се с прилива, който все още се отдръпваше. След около час в такива условия бяхме напреднали съвсем малко и изтощеният мистър Манкузо се позаинтересува:

— Не може ли просто да включите двигателя?

— Можех, но плаването срещу вятъра е много поучително. Това е изпитание за уменията и търпението. Алегорично е.

— Това са безполезни усилия — заяви екипажът.

Като заобиколихме Плам Пойнт, вятърът се обърна в по-благоприятна посока и ние напредвахме по-бързо. Мистър Манкузо бе коленичил на фордека и се бе хванал за перилата. Изглежда, му харесваше да слуша свистенето на вятъра в платната и да гледа носа на лодката, който пореше вълните. Посъветвах го да си сложи спасителен пояс или да се върже със спасително въже, но той ме увери, че е добър плувец. Извиках към него:

— Вашите хора ли ме тикнаха в ръцете на СВП?

Той се извърна и ме погледна, а след това извика:

— Не. Но знаем за това.

— Сигурен съм, че знаете.

— Не съм го направил аз — добави той. — Имате честната ми дума.

— Може би не вие, но някой от кабинета ви — извиках аз, надниквайки шума на вятъра и водата.

— Не. Ние не си играем със СВП. Не е законно, а и ние им нямаме доверие.

— Значи, не можехте да ме измъкнете от ръцете им?

— Бихме могли да кажем някоя добра дума за вас, но нищо не мога да ви обещая.

А Франк Белароса и мистър Мелзър можеха безусловно да ми обещаят много неща. Колко отчайващо и покваряващо.

— Бихте ли искали да кажа някоя добра дума за вас? — провикна се той към мен.

— Разбира се. Кажете им, че ходя на църква и че съм добър моряк.

— Ще стигне. Искате ли да сложите няколко микрофона заради мен?

— Не мога да направя това.

— Разбира се, че можете. Но трябва да се оттеглите като негов адвокат. Трябва да сте етичен.

Мистър Манкузо разбираше от етика.

— Смъкнете кливера — извиках му аз.

— Кое?

— Платното над главата ви.

Той смъкна кливера, след това стаксела и грота и аз пуснах двигателя. Когато плаваш с неопитен екипаж, най-добре е да влезеш в пристанището с работещ двигател, за да избегнеш някои неудобни положени, като например да забиеш нос в някоя закотвена лодка, докато хората си пият питието на верандата на клуба.

Приближихме пристана и аз изключих двигателя, докато мистър Манкузо майсторски метна въжето на кея. Завързахме „Поманок“ и двамата слязохме в каютата да си приберем нещата.

— Вие няма да защитавате Франк Белароса само заради убеждението си, че не е извършил това убийство, мистър Сатър — каза ми мистър Манкузо, докато си слагаше вратовръзката и пистолета. — Всеки адвокат би могъл да стори това. Струва ми се, че просто си играете с огъня, защото се наслаждавате на опасността. Както при плаването в бурна нощ. Знам, че животът понякога е скучен, мистър Сатър, и хората, които разполагат с пари и време, често изпитват нужда нещо да раздвижи кръвта им. Едни играят на хазарт, други карат коли или лодки, трети изкачват планини, някои завързват любовни връзки, а някои правят всичко това.

— Едновременно ли?

— Но, мистър Сатър, за тръпката се заплаща. Има последствия. Да се играе, е опасно.

— Знам това, мистър Манкузо. Къде сте получили юридическата си диплома, ако мога да попитам?

— В Джорджтаун.

— Отлично. Мога ли да удвоя заплатата ви, мистър Манкузо? Имаме нужда от католик. Ще ви признаем 20-те години във ФБР.

Той се усмихна.

— Аз не броя годините, мистър Сатър. Искам да довърша тази работа. Ако трябват още двайсет години, за да се разбие мафията в Ню Йорк, тогава, ако даде Бог, аз все още ще работя там.

— Моля ви, не забравяйте предложението ми. Това е сериозно предложение.

— Оценявам идеята. Съблазнителна е. Но това, което искам да ви кажа, мистър Сатър, е, че злото е съблазнително и…

— Какво казахте?

— Злото е съблазнително. Разбирате ли?

— Да…

— А добродетелта е отегчителна. Злото изглежда по-примамливо от добродетелта, но добродетелта, мистър Сатър, сама по себе си е награда. Знаете това.

— Разбира се, че го знам. Аз съм честен човек.

Не правя нищо нечестно с Франк Белароса.

Мистър Манкузо облече сакото си и взе чорапите и обувките си.

— Но да се забъркате с Франк Белароса е неетично, неморално и неблагоразумно. Много неблагоразумно.

Той се приближи още повече към мен в малкия камбуз, където стояхме.

— Чуйте ме, мистър Сатър. Забравете, че ви помолих да поставите микрофони в къщата на Белароса и че вероятно той не е извършил това убийство. Този човек е самото зло. Харесвате ми, мистър Сатър, и искам да ви дам един добър съвет. Кажете на Франк Белароса да се махне и да стои настрана от вас и жена ви. — Сега всъщност ме бе сграбчил за ръката и бе наврял лицето си в моето. — Аз съм гласът на истината и реалността. Вслушайте се в този глас. Този човек ще погуби и вас, и семейството ви. И това ще стане по ваша вина, мистър Сатър, не по негова. За Бога, кажете му да ви остави на мира.

Той беше съвършено прав, разбира се, затова казах:

— Благодаря. Харесвате ми, мистър Манкузо. Вие ми връщате вярата в човечеството, но почти в нищо друго. Ще помисля върху това, което ми казахте.

Мистър Манкузо пусна ръката ми.

— Благодаря за разходката, мистър Сатър. Приятен ден.

Той се изкачи по стълбичката и изчезна на палубата.

След минута го последвах и го видях на кея да нахлузва обувките си. Там вече имаше и някои други хора и те всички наблюдаваха този костюмиран човек, който бе слязъл от лодката ми. Поне няколко от тези хора вероятно си помислиха, че мистър Манкузо е приятел на мистър Белароса — какъвто беше и Джон Сатър — и че Сатър и този мафиот току-що са хвърлили, няколко тела в океана.

Извиках на мистър Манкузо:

— Ферагамо и Белароса са за една килия. А ние с вас трябва да поплаваме някой път пак.

Той ми махна с ръка и се скри зад една голяма шестнайсетметрова, закотвена на пристана „Алайд“, която бих купил, ако имах триста хиляди долара.

Извадих от сандъка малко полир и излъсках един месингов кнехт, докато заблестя на слънцето.

24.

Следващата седмица след плаването с мистър Манкузо помагах на Джордж Алърд да засади чемширови дървета на мястото, където някога беше централното крило на конюшнята. Работата беше тежка и можех да наема професионалисти да я свършат, но аз обичам да садя дървета, а Джордж бе обзет от маниакалната идея да спести на старите скръндзи Станхоуп няколко долара.

Когато хората работят заедно, въпреки класовите различия между тях възникват едни естествени и спонтанни дружески отношения. Така открих, че ми е приятно да разговарям с Джордж, който от своя страна се държеше малко по-свободно, шегуваше се и дори направи една недискретна забележка по отношение на работодателя си.

— Мистър Станхоуп — каза Джордж — ни предложи на мен и госпожата хиляда долара, за да напуснем вратарската къщичка. Кой, според него, ще върши всичката тази работа, ако аз не съм тук?

— Мистър Станхоуп вероятно е намерил купувач за цялото имение — казах аз.

— Намерил е купувач ли? Кой?

— Не съм сигурен, че е намерил, Джордж, но мистър Станхоуп иска да може да предложи празна вратарската къщичка на евентуалния купувач или иска да може да я продаде отделно.

Джордж кимна.

— Вижте, аз не искам да създавам проблеми, но…

— Не се тревожи за това. Чел съм завещанието на Август Станхоуп и в него ясно се казва, че ти и мисис Алърд имате право на доживотно обитаване на вратарската къщичка. Не позволявай Уилям Станхоуп да упражнява натиск върху теб и не приемай предложението му. — След това добавих: Не може да си наемете подобна къща тук за по-малко от двайсет хиляди на година.

— О, знам, мистър Сатър. Това не беше добро предложение, но и повече да ми предложи, няма да си отида. Това е моят дом.

— Добре. Имаме нужда от теб при портите.

Денят беше горещ и работата беше тежка за човек на неговата възраст. Но в това отношение мъжете обичат да се съревновават, и Джордж искаше да ми покаже, че все още се държи.

— Стига толкова засега — казах му аз по обед. — Ще се видим пак тук около два часа.

Отидох вкъщи и обядвах сам, тъй като Сюзън бе излязла, а след това написах писмо на сестра ми, Емили. Когато се върнах, за да продължим работата, намерих Джордж да лежи на земята между незасадените дървета. Приклекнах до него, но той не даваше признаци на живот. Джордж Алърд беше мъртъв. Вече нямаше кой да пази портите към Станхоуп Хол.

На поклонението пред ковчега, който бе сложен в едно погребално бюро в Лоукаст Вели, се събраха доста от възстарите служители в именията, които семейство Алърд познаваха от години. Освен това се появиха и някои от старите дворяни, дами и господа от стария изчезнал свят, които сами приличаха на призраци и бяха дошли да засвидетелстват почитта си към един от тях.

Семейство Станхоуп, разбира се, се почувстваха задължени да дойдат от Хилтън Хед. Те, естествено, не искаха Джордж да умре, но тази възможност се прокрадваше понякога в семейните им разговори през всичките тези години и ако ги чуехте как я обсъждаха, бихте си помислили, че с нетърпение очакваха тя да се осъществи.

Братът на Сюзън, Питър, който продължаваше да търси смисъла на живота — този месец в Акапулко — не можеше да дойде и да се замисли върху смисъла на смъртта.

Съжалявах, че на Каролин не можеше да й се съобщи навреме в Куба, но Едуард долетя от Кокоу Бийч.

Много от роднините ми, които живееха в Лоукаст Вели и Латингтаун или в околностите, се отбиха в погребалното бюро, тъй като те всички познаваха и обичаха семейство Алърд. Родителите ми, според леля Корнелия, били заминали за Европа, така че не бих могъл да кажа дали щяха да дойдат на погребението, а ми е все едно, тъй като всички жестове от тяхна страна са без значение за мен.

Емили нямаше причина да идва от Тексас, тъй като почти не познаваше семейство Алърд, но ми изпрати един чек, който да дам на Етел. Тук е нещо обичайно, когато умре стар прислужник, да се съберат помощи за вдовицата му — една отживелица, предполагам, от времето, когато прислужниците не са имали застраховка „живот“ или социални осигуровки. Доста хора ми дадоха чекове или пари в брой, които да предам на Етел. Уилям Станхоуп познаваше този обичай, разбира се, но не ми даде никакви пари за вдовицата. Мотивите му, сигурен съм, бяха, че той все още е длъжен да плаща на Етел месечната й пенсия според завещанието на Август и че тя продължава да живее във вратарската къщичка, а и освен това сега Джордж ще заеме парче от семейната земя на Станхоуп; макар че фактически от семейната земя на Станхоуп бе останало повече, отколкото можеха да заемат членовете на семейството. Така че той не даваше нищо ценно, както винаги.

Семейство Белароса нямаха причина да дойдат в погребалното бюро, разбира се, но италианците, както открих през годините, рядко пропускат погребение. Така че Франк и Анна се отбиха за около десетина минути един следобед и присъствието им причини леко вълнение, като че ли бяха някакви знаменитости. Семейство Белароса коленичиха до ковчега и се прекръстиха, а след това оставиха цветята за покойника — за които, между другото, трябваха двама мъже, за да ги внесат — и си тръгнаха. Изглежда, правеха това често.

Семейство Ремсън се отбиха в погребалното бюро късно в петък следобед — след затварянето на борсата и преди щастливия час в „Крийк“, — но демонстративно ме отбягваха, макар че побъбриха със Сюзън около минута.

Човек би си помислил, че присъствието на смъртта ще накара хората повече да ценят живота и да вникнат по-дълбоко в смисъла му. Би си го помислил. Но да си призная, всички дребни проблеми, които ме занимават извън погребалната зала, са същите и като вляза в нея. Защо трябва Лестър Ремсън или Уилям Станхоуп или който и да е да бъде различен?

Хора като семействата Дюпо, Потър, Вандермир и т.н., които можеха да се отбият за малко като наши приятели и съседи просто от чувство за благоприличие, вместо това изпратиха цветя. Не исках да търся подтекст в това, макар че можех да открия. Бях сигурен, че и на моето погребение ще постъпят така. Джим и Сали Рузвелт наистина дойдоха и Джим беше много мил с Етел, като седя до нея цял час и държа ръката й. Сали изглежда добре в черно.

И тъй, погребахме Джордж Алърд след службата в „Св. Марко“ в една приятна съботна сутрин. Гробището е на няколко мили от Станхоуп Хол, едно безименно частно парче земя, пълно с отишли си от този свят богаташи, и в стила на фараоните, с няколко дузини верни прислужници (само дето никой от тях не е бил убит, за да придружи господаря си в гроба), много домашни животни и дори две понита за поло, едно от които бе причинило смъртта на ездача си. Старите богаташи държат да си останат чалнати до самия край, а и отвъд.

Както казах, Джордж бе заровен в земята на Станхоуп, която съвсем не е малко и по ирония на съдбата беше последното парче земя, което семейство Станхоуп щяха да притежават на Лонг Айлънд.

До гроба бяха застанали петнайсетина човека, а преподобният мистър Ханингс извършваше богослужението; там бяха вдовицата Етел, дъщерята на семейство Алърд, Елизабет, съпругът й и двете им деца, Уилям и Шарлот Станхоуп, Сюзън, Едуард и аз плюс още няколко души, които не познавах.

По пътя към гробището траурното шествие, както е обичаят, мина покрай дома на покойника и забелязах, че някой бе сложил траурен венец върху портите на Станхоуп Хол — нещо, което не бях виждал от години. Непонятно ми е защо бе отмрял този обичай, при положение че няма нищо по-естествено от това да съобщиш на света, на незнаещите случайни посетители, че в дома е починал човек и че не, днес не искаме никакви енциклопедии или продукти от „Айвън“.

— От прах сме сътворени, на прах ще се превърнем — каза преподобният мистър Ханингс, хвърляйки върху ковчега шепа пръст. Точно от такива случаи свещениците си печелят прехраната. Но Ханингс винаги ми е приличал на актьор, който изпълнява ролята на свещеник в едно продължително шоу извън Бродуей. Защо мразя този човек? Може би защото бе спечелил симпатиите на всички други. Но Джордж бе прозрял същността му.

Ханингс всъщност произнесе хубаво слово, макар че нито веднъж не спомена рая като реално съществуващо място. Няма смисъл да се говори за място, където никога не си бил и нямаш никакви шансове някога да отидеш.

Във всеки случай радвах се по някакъв извратен начин, че аз последен съм видял Джордж жив и че сме говорили, и че е умрял, вършейки това, което най-много обича и където обичаше да го прави. Поговорих с Етел и дъщеря му, Елизабет, за последния ни разговор и, разбира се, го поукрасих малко, за да ги успокоя колкото мога. Но в основни линии Джордж беше щастлив в деня, в който умря, а това е нещо, за което повечето от нас могат само да се надяват.

Аз лично не бих имал нищо против да се строполя мъртъв в своята собственост, ако въобще притежавах някаква собственост. А още по-добре ще е, струва ми се, да умра на лодката си, в океана, и да бъда погребан в океана. Мисълта, че мога да умра на бюрото си, страшно ме разстройва. Но ако можех да избирам как и кога да умра, бих искал да бъда осемдесетгодишен старец, застрелян от млад, ревнив съпруг, който ме е хванал в леглото с невръстната си жена.

Службата на гроба свърши и всеки от нас хвърли по едно цвете върху ковчега, докато се изнизвахме на върволица към колите си.

Тъкмо щях да се кача в ягуара със Сюзън, погледнах назад към гроба и видях, че Етел е все още там. Лимузината, която бяхме наели за нея и семейството й, мина пред ягуара и аз махнах на шофьора да спре. Задният прозорец на лимузината се смъкна и Елизабет ми каза:

— Мама иска да остане малко сама. Шофьорът ще се върне за нея.

— Разбирам — отвърнах аз и добавих: — Не, аз ще се върна за нея.

Толкова е лесно да оставиш професионалистите да уредят всички неприятни задължения около смъртта и погребенията, а трябва само малко чувство и желание, за да се погрижиш сам за това.

— Много мило от ваша страна — отвърна Елизабет. — Благодаря ви. Ще се видим в църквата.

Колата й замина и аз се плъзнах зад волана на ягуара.

— Къде е Едуард? — попитах Сюзън.

— Той ще се върне с баба си и дядо си.

— Добре.

Наредих се зад нечия кола и напуснах гробището.

Погребалните церемонии са много различни в тази страна въпреки уеднаквяването на някои други обреди и ритуали, такива като венчавките например. Тук, ако принадлежите към паството на „Св. Марко“, обикновено се събирате след погребението в роднинската стая до църквата, където добри християнки са сложили маса с храна и безалкохолни питиета (макар че в случая имаш нужда точно от алкохол). Това съвсем не е парти, разбира се, но ти дава възможност да кажеш няколко добри думи за починалия и да успокояваш опечалените още няколко часа.

Докато карах към църквата, размишлявах върху решението на Етел да не спази установения ред, а да остане още малко на гроба на съпруга си — само тя и Джордж.

— Много мило от твоя страна — каза ми Сюзън.

— Аз съм необичайно мил човек — отвърнах аз.

Сюзън не потвърди това, но ме попита:

— Ще плачеш ли на моя гроб?

Знаех, че се очакваше бързо да отговоря утвърдително, но трябваше да си помисля. Най-сетне отвърнах:

— Всъщност ще зависи от обстоятелствата.

— Какво означава това?

— Ами ако сме разведени?

Настъпи секунда мълчание, след това тя каза:

— Пак можеш да плачеш за мен. Бих плакала на твоето погребение, дори ако сме били разведени от години.

— Лесно е да се каже. Колко бивши съпрузи виждаш по погребенията? — След това добавих: — Браковете могат да бъдат или да не бъдат, докато смъртта ни раздели. Но кръвните роднини остават завинаги.

— Ти да не си италианец — тя се разсмя.

— Какво каза?

— Нищо… само че съвсем неотдавна ти каза на двама от кръвните си роднини — мама и татко, за да уточня — да се разкарат.

— Въпреки това те биха дошли на погребението ми, а и аз на техните. Децата ми ще дойдат на моето и твоето погребение. Но с теб може и да не присъстваме на погребенията си един на друг.

— Аз ще бъда на твоето. Давам ти честната си дума.

Не ми харесваше тази тема, затова я промених:

— Мислиш ли, че Етел ще се чувства добре сама във вратарската къщичка?

— Ще я навестявам по-често. Можем да я каним на вечеря няколко пъти в седмицата.

— Добра идея.

Всъщност не беше, защото компанията на Етел не ме интересуваше, макар че тя като човек ме интересува, въпреки че е социалистка. Може би щеше да се чувства по-добре, ако отиде да живее при дъщеря си републиканката, но това едва ли щеше да стане.

Забелязах също, че Уилям Станхоуп внимателно я разглеждаше, като че ли й вземаше мярка за ковчег. Бях сигурен, че в най-скоро време ще ме придърпа в някой ъгъл и ще ме помоли да предложа на Етел да напусне вратарската къщичка. Уилям, разбира се, имаше голямото желание да продаде необикновената къща на юпитата или на някои преуспяващи художници, или въобще на някой, който има романтични наклонности и четвърт милион долара. Или, разбира се, ако излезеше нещо от интереса на Белароса към цялото имение, тогава, както бях казал на Джордж, Уилям ще иска всички роби да изчезнат (освен ако не може да продаде и тях).

Естествено, щях да уверя тъста си, че ще направя всичко възможно, за да изхвърля старата Етел, но на практика щях да направя точно обратното, както с Джордж само преди няколко дни. Уилям Станхоуп е едно монументално дърво, толкова безчувствено и егоцентрично, че действително смята, че може да поиска от мен да му помогна да забогатее и аз ще се съглася да направя това (безплатно) само защото съм женен за дъщеря му. Каква свиня.

— Мама и татко изглеждаха добре — каза Сюзън. — Загорели и в добра форма.

— Приятно е, че ги виждаме пак.

— Ще останат още три-четири дни.

— Не могат ли да останат по-дълго?

Тя ме изгледа косо и аз разбрах, че не съм го казал достатъчно убедително. Все още не бях пратил Уилям и жена му по дяволите, както си бях обещал, че ще направя, и се радвам, че още не съм си изпълнил обещанието, защото това само би усложнило отношенията между мен и Сюзън.

Спрях пред църквата и Сюзън отвори вратата си:

— Беше много трогателно. Искам да кажа, това, че Етел реши да остане при съпруга си. Те са били заедно половин век, Джон. Вече няма такива бракове.

— Няма. Знаеш ли защо мъжете умират преди жените си?

— Не, защо?

— Защото така искат.

— Ще се видим по-късно.

Сюзън слезе от колата и се отправи към роднинската стая, а аз — обратно към гробището.

Погребенията, разбира се, са време, когато се замисляш върху живота си. Искам да кажа, че ако ти трябва някакво доказателство, че не си вечен, то е тази дупка в земята. И естествено започваш да се питаш дали живееш правилно, а после си задаващ въпроса, че и да живееш правилно, какво от това? Искам да кажа, че ако Ханингс и хората му премахнаха страха от пламъците на ада и не обещават четиризвезден рай, тогава кой го е грижа какво правиш на земята? Ами мен ме е грижа, защото все още вярвам, че има разлика между добро и зло и без да ми е неудобно, ще ви кажа, че вярвам в съществуването на прекрасния рай. И знам, че Джордж вече е там, въпреки че Ханингс забрави да го спомене.

Но да оставим настрана мислите за отвъдното, човек наистина се пита дали не би могъл да извлече още малко наслада от живота. Искам да кажа, че животът все още ми харесва, но много добре си спомням, че имаше едно време, когато нещата вкъщи вървяха по-добре. Затова трябва да си отговаря на вечния въпрос: Да се махна ли, или да се опитам да подобря положението вкъщи?

Минах през портите на гробището и по заградената от дървета алея се отправих към парцела на Станхоуп. Интересно беше, че членовете на семейство Станхоуп, които имаха нужда от толкова много земя приживе, сега се бяха разположили тук удобно само върху един акър, а имаше място и за още.

Спрях недалеко от пресния гроб и забелязах, че гробарите почти го бяха покрили. Забелязах също, че Етел не се виждаше никъде.

Слязох от колата и тръгнах към гроба, за да попитам гробарите дали не знаят къде е. Но тогава се обърнах към южния край на парцела на Станхоуп, най-старата част, където порутени мраморни камъни стърчаха сред гъста растителност.

Етел Алърд стоеше с гръб към мен до един гроб, на чийто камък беше написано АВГУСТ СТАНХОУП.

Наблюдавах я няколко мига, но се почувствах като че ли съм се натрапил в интимен момент. Макар че в действителност не бях попаднал на тази сцена случайно; някак си усещах, че Етел ще е там. Вероятно трябваше да се отдръпна зад храстите и да й извикам, както би направил предишният Джон Сатър, но вместо това аз казах:

— Етел, време е да тръгваме.

Тя ме погледна през рамо, без да се изненада или смути, и кимна. Но остана още малко при камъка, след това хвърли върху гроба на Август Станхоуп една бяла роза, която държеше в ръцете си.

Етел се обърна и тръгна към мен, при което забелязах сълзи в очите й. Вървяхме един до друг към колата и тя ми каза:

— Аз много го обичах.

(Кого?)

— Разбира се, че си го обичала.

— И той нежно ме обичаше.

— Разбира се, че те е обичал.

(Кой?)

Тя се разплака и аз я прегърнах през раменете. Тя отпусна глава на рамото ми, докато я водех към колата.

— Но това никога не можеше да стане — каза тя. — Не и в ония времена.

(Аа.) Мили боже, колко странни хора сме ние.

— Но поне си получила нещо — казах аз. — По-добре е, отколкото нищо.

— Все още ми липсва.

— Това е много хубаво. Много нежно.

И наистина беше, колкото и странно да звучи, имайки предвид обстоятелствата, поради които бяхме тук. И поуката е следната: Действай — по-късно е, отколкото си мислиш.

Настаних я в колата и се върнахме в църквата, без да разменим повече нито дума.

На сутринта след погребението с Едуард донасадихме чемшировите дървета. Докато копаехме под горещото слънце, той ме поглеждаше от време на време, като че ли мислеше, че всеки момент ще се катурна и ще издъхна на място.

— Почини си, татко — каза той.

— Аз съм в отлична форма. Ти имаш нужда от почивка.

Седнахме под кестена и си отворихме по една газирана вода. Децата не се замислят много върху смъртта, както и трябва да бъде. Но когато я срещнат, невинаги я възприемат правилно и невинаги я разбират в контекста й. Някои деца просто не й обръщат внимание, други ги избива на сантименталност. Поговорихме малко за смъртта и умирането, като не стигнахме до никакви велики откровения, но поне ни олекна.

Едуард е щастливец, че са живи всичките му баби й дядовци — е, може би щастливец не е най-точната дума в този случай — но това вече често се среща, тъй като хората живеят по-дълго. И всъщност погребението на Джордж Алърд бе първото, на което Едуард присъства. Каролин вече е на деветнайсет години, а все още не е ходила на погребение. И смятам, че ние всички до известна степен сме свикнали да мислим, че смъртта е нещо неестествено в съвременното американско общество, че починалият и семейството му някак си са били измамени.

— Смъртта е в естествения ред на нещата — казах му аз. — Аз не бих искал да живея в свят, където няма смърт Едуард. Едно време са наричали смъртта последната награда. И тя все още е това.

— Предполагам. Но ако умре дете?

— Това е по-трудно да се разбере или да се обясни. Нямам отговор.

Така продължихме още известно време темата за смъртта. Главното притеснение на родителите в Америка е първият сексуален разговор: кога трябва да се проведе, какво трябва да се каже. Но родителите, смятам, трябва да посвещават също толкова време и усилия, за да подготвят децата си за смъртта на любимия човек.

Свършихме със засаждането на дърветата и Едуард се обърна към мен:

— Имаш ли нещо против, ако се върна във Флорида утре?

— Добре ли прекарваш там?

— Да.

— Тогава се върни. Как са момичетата?

— Ами… окей.

— В училище си учил как да правиш безопасен секс, нали?

— Да.

— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш за безопасния секс?

— Не. Писнало ми е от тази тема.

Усмихнах се.

— А да има нещо, което искаш да знаеш за хубавия секс?

Той се усмихна.

— Разбира се. Ако знаеш нещо за него.

— Ей, внимавай какви ги приказваш, многознайко.

Мисля, че знам откъде това хлапе има чувството си за хумор.

Върнахме се в къщата, измихме се и излязохме на езда — Едуард яхнал Занзибар, а аз Янки.

Докато прекосявахме земите на Белароса, попитах Едуард:

— Да си споменавал някога на Белароса, че продавам лятната къща поради данъчни проблеми?

Той ме погледна, без да спира коня:

— Не. Защо да му казвам това?

— Изглежда знае.

— Но не от мен.

След около минута той направи една несъзнателна мисловна връзка и каза:

— Видях картината, която мама е нарисувала. Наистина е страхотна. Виждал ли си я?

— Още не.

Яздихме, докато се свечери, след което се срещнахме със Сюзън в един ресторант за морски специалитети на Пролива и вечеряхме заедно. Говорихме за акулата, която избяга, за подводницата, която видяхме, и за вечерята в „Бъдис Хоул“, която беше и забавна, и тъжна едновременно. Говорихме за неща, които щяха да се превърнат в семейна история през това лято на промени, съзряване и смърт.

На следващата сутрин закарах Едуард на летището. Вече не изпращаме хората до портите си, но аз му стиснах ръката, преди да мине през детектора за метал и го наблюдавах, докато се изгуби в тълпата.

Уилям и Шарлот Станхоуп бяха отседнали в една от къщите на „Крийк“, а не при нас, слава Богу. Уилям се възползва от възможността, предоставена му от погребението на Джордж, за да си свърши някои работи в Ню Йорк.

По предложение на Сюзън Скуаер Станхоуп си уреди среща с Епископа на Алхамбра. Първо се срещнаха в Алхамбра, без мен, след това се върнаха в Станхоуп Хол, разхождаха се из имението, ритаха тухлите и сключиха сделка. Аз всъщност не ги бях видял да сключват сделка, но можех да си ги представя, застанали в свещената горичка, с вили в ръце и с открити двойни копита да си допират рогата и да мърдат опашки.

Същата вечер вечеряхме в Лоукаст Вели: Сюзън и Джон, Уилям и Шарлот. Уилям съвсем подходящо избра един италиански ресторант. Много добър и много скъп. Уилям, за разлика от моите родители, има добър вкус за ресторантите. Но понеже Уилям ми е клиент и щяхме да свършим някаква делова работа, отнемаща не повече от няколко минути, аз трябваше да платя вечерята от фонда на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Уилям прави този номер всеки път, когато е в града, въпреки че фирмата ми не е свършила с него работа за пет пари, да не говорим, че на мен не ми плаща нищо. Следователно аз винаги плащам сметката със собствената си кредитна карта.

И така, Уилям започна делово.

— Джон — каза той, — твоят съсед купи не само къщата, но и цялата земя. Утре сутринта ще съставим договора. Два милиона веднага, осемнайсет милиона при прехвърлянето. Ще дойда в десет в кантората ти в Лоукаст Вели и ще обсъдим подробностите. Той ползва услугите на „Купър и Стайлс“ в Глен Коув за сделките си с недвижими имоти. Ти ги познаваш, така че няма да имаме никакви проблеми с тази сделка. Нека да приключим всичко за няколко седмици. Той има парите. Няма смисъл да изчакваме. Съобщи утре това на данъчните служби, за да зачеркнат имота от списъка за продажбите на търг. Кажи им, че ще си получат парите след около трийсет дни. Направи това още утре. И още утре се обади на „Купър и Стайлс“ и им кажи да очакват да прочетат договора най-късно утре следобед. И им кажи, че вдругиден искам да представят договора на клиента си. Никакви юридически разтакавания. Цялата японска империя е била покорена с един-единствен документ от една страница, който е бил подписан за пет минути.

(Откъде знаеш? Да не си бил на риболов на Мартас Винярд?)

— Да, сър.

— И, Джон, пази това в строга тайна.

— Да, сър.

— Сигурно този идиот си представя, че може да раздели земята и да направи голям удар — продължи Уилям. — Искам да подпишем всичко, преди да му е дошъл друг акъл. Ще говориш с „Купър и Стайлс“, без изрично да им подсказваш какво не искаш да казват на клиента си. Те и без това нищо няма да кажат, защото си искат хонорара.

— Да, сър.

Франк Белароса може да е всякакъв, но не и идиот.

— Той сигурно си мисли, че може да подкупи или да заплаши длъжностните лица, за да презонира земята. Още много има да учи за обществените отношения тук.

— Мисля, че земята му е необходима, за да я превърне в гробище — казах аз.

Уилям ми хвърли ядосан поглед. Той въобще не оценява духовитостта ми и може би това е причината, за да го мразя.

— Към документа на Белароса ще се включи и вратарската къщичка, разбира се — каза той.

Той не беше доволен от правото на семейство Алърд за доживотно обитаване. Но му казах, че ако направи на вдовицата подходящо предложение, тя ще си отиде. Ако той не може да я изхвърли, никой няма да може.

Уилям почти се усмихна, а на мен малко ми оставаше да забия юмрука си в лицето му.

— Междувременно — добави той, — кучият му син иска да задържи половин милион чрез писмено задължение, депозирано в трето лице, докато вратарската къщичка се опразни и се освободи от ипотека. Така че включи това в договора, но трябва да видим дали не можем да получим от Етел обещание, че ще се премести, и да го предадем на Белароса.

— Да, сър.

Той ме погледна и каза:

— Открих защо не искаше да вечеряме в „Крийк“, Джон. Там си тема на доста разгорещени спорове. Това ми е неприятно.

(И ще ти стане още по-неприятно, когато приятелите ти разберат, че си продал Станхоуп Хол на Франк Белароса.)

— Да, сър — казах аз. — Съжалявам за това.

Той ме погледна изпитателно, след това каза:

— Бих искал да ти дам един съвет. Не се забърквай с този човек.

— Но вие току-що му продадохте Станхоуп Хол — изтъкнах аз.

— Това беше бизнес.

— Такива са и моите отношения с него, сър.

Със светските ни контакти се занимава дъщеря ви. Известно време цареше това, което се нарича мъртва тишина, по време на която Сюзън, смятах аз, можеше да каже нещо в моя защита. Но Сюзън ми правеше комплимента да не ме защитава или да се застъпи за мен. И аз правя същото за нея.

Най-сетне Шарлот Станхоуп наруши мълчанието и каза:

— Горката Етел. Изглеждаше така изплашена. — Обърна се към мен: — Мислиш ли, че ще се оправи сама?

Шарлот имаше напевен глас, който като че ли всеки момент щеше да мине в чуруликане. Тя е добре възпитана, разбира се, и на външен вид изглежда достойна дама, но по своя тих начин е толкова злобна, колкото съпруга си.

— Джон? Мислиш ли, че горката Етел ще се оправи сама?

— Ще се позаинтересувам веднага щом изтече някакъв приличен период от време — отвърнах аз.

— Разбира се. Горката жена, толкова по-добре ще се чувства при дъщеря си.

Докато ядяхме, говорихме за това-онова, или поне те говореха. Аз кипях вътрешно.

Уилям се върна на темата за продажбата.

— Съжалявам, Сюзън, ако тази продажба ти създава някакви неудобства — каза той на жена ми, — но това трябваше да се случи. И не смятам, че си заслужава да се тревожиш от факта, че така бързо се строят нови къщи. Сега, след като Белароса притежава земята, ти и аз ще внесем пет или десет хиляди във фонда за съхранение на имотите, анонимно, разбира се, за да не разбере. Ще го мъкнат по съдилищата с години. Но междувременно Белароса ме увери, че може да продължавате да използвате земята, както намерите за добре — за езда, градинарство, разходки — все едно че аз съм й собственик. Всъщност той няма нищо против да подпишете някакво подобно споразумение.

— Много мило от твоя страна да се сетиш да поговориш с него за това — каза Сюзън на мистър Загриженост.

Уилям се усмихна на дъщеря си.

— Можеше да бъде и по-лошо, ти знаеш. Този тип поне го познаваш. И той се изказа добре за теб. — Направи малка пауза. — Особняк е. Но не е главорезът, който очаквах да видя.

Въобще и не съм си помислял, че Уилям ще открие недостатъци у някой, който ще му даде двайсет милиона долара. Уилям, разбира се, беше екстатичен по своя дребнав, мръснишки начин. Ядосваше ме не отношението му към мен или факта, че току-що бе натрупал едно малко състояние, а това, че не проля дори една сълза за загубата на Станхоуп Хол. Дори аз, който бях намразил това място, чувствах някаква носталгия за него, а не в моето семейство се е предавало то от поколение на поколение.

Уилям все още говореше на дъщеря си:

— Сюзън, радвам се, че премести конюшнята…

— Аз платих половина от разноските по преместването.

Уилям ме погледна, след това отново се обърна към дъщеря си и продължи:

— Белароса ми каза, че иска да премести храма на любовта в своето имение. Той каза, че този от неговите хора, Доминик, който е преместил твоята конюшня…

— Педераст.

Той ме погледна странно:

— Моля?

— Ти си едно безпринципно говедо, едно абсолютно цинично копеле, едно монументално дърво, едно престъпно лайно.

Шарлот почти се задави, Сюзън продължи да яде малините си без очевиден проблем.

Уилям се опита да каже нещо, но успя да произнесе само:

— Ти… ти… ти… ти…

Станах и опрях пръст в гърдите му.

— Ти, скъпернико, ще платиш вечерята.

Хванах Сюзън за ръката:

— А ти ще дойдеш с мен.

Тя стана безмълвно и ме последва към изхода на ресторанта.

В колата, по пътя за вкъщи, каза:

— Възможно ли е практически храмът на любовта да се премести?

— Да, конструкцията му е от греди и трегери. Нещо като строителни блокове. Трябва да се внимава, но е възможно и дори е по-лесно, отколкото конюшнята.

— Интересно. Мисля, че трябва да се запиша на някакви курсове по строителство и архитектура в Поуст. Това ще ми помогне да разбера по-добре това, което рисувам — как е било построено, самата душа на сградата, разбираш ли, както ренесансовите художници са изучавали скелети и мускули, за да нарисуват онези фантастични голи тела. Може би това ми липсва, за да стана велика художничка. Какво ще кажеш?

— Сигурно си права.

Минахме през портите на Станхоуп Хол. Вратарската къщичка беше тъмна, тъй като Етел бе отишла за известно време при дъщеря си.

— Джордж ще ми липсва много — каза Сюзън.

— На мен също.

Не си направих труда да сляза от колата и да затворя портите, тъй като възнамерявах отново да мина през тях след около десет минути. Сюзън, разбира се, забеляза това и мълча през целия път до вкъщи. Докарах ягуара пред входната врата и Сюзън ме погледна.

Минаха няколко секунди, след това казах:

— Няма да вляза вътре. Ще се върна за нещата си утре.

— Къде отиваш?

— Това наистина не е твоя работа.

Тя понечи да слезе от колата, след това се обърна и каза:

— Моля те, не ме оставай тази вечер. — И добави: — Но ако го направиш, вземи своята кола. — Тя протегна ръка и се усмихна: — Ключовете, ако обичаш.

Изключих двигателя на ягуара и й дадох ключовете. Сюзън отключи входната врата и двамата влязохме вътре — аз тръгнах към кухнята, за да взема своите ключове, а тя — нагоре по стълбите, за да си легне.

Докато вървях обратно към входната врата, телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката от горния етаж. Чух я да казва:

— Да, татко, добре съм.

Отворих вратата, за да изляза, но отново чух гласа й:

— Добре, но сигурно това му е мнението за теб, иначе не би го казал. Джон винаги си подбира точно думите.

Макар че не обичам да подслушвам, останах при входната врата и я чух да продължава:

— Не, той няма да ти се извини и аз няма да ти се извинявам заради него. — Тишина, след това: — Съжалявам, че мама е разстроена. Всъщност мисля, че Джон би казал повече неща, ако тя не беше там. — Отново тишина, след това: — Добре, татко, да поговорим утре. Да, татко…

Извиках към горния етаж:

— Кажи на този кучи син да си намери друг безплатен адвокат.

Чух Сюзън да казва:

— Не затваряй, татко, Джон току-що каза, цитирам: „Кажи на този кучи син да си намери друг безплатен адвокат“. Да…

Тя извика надолу към мен:

— Татко казва, че си търсиш белята, че си срам за баща си и че си некомпетентен.

— Кажи му, че той не е и половината от това, което е бил баща му, и че най-доброто у него виси между краката на Август.

Сюзън каза:

— Татко, Джон казва, че не е съгласен с това. Лека нощ.

Чух я да затваря телефона. След това се провикна надолу към мен:

— Лека нощ, Джон.

Тръгнах нагоре по стълбите.

— Трябва ми походната чанта.

Влязох в спалнята ни, за да си взема чантата от килера, а Сюзън, която сигурно се е събличала, докато говореше по телефона, лежеше върху чаршафите с кръстосани крака и четеше някакво списание чисто гола.

Вижте сега, има нещо в една гола жена, което не може да ме остави безразличен, разбирате ли, а и наистина се чувствах върховно, след като току-що бях казал на Уилям Станхоуп какво мисля за него; при това на леглото ми сега, съвсем гола, лежеше дъщеря му, мръсницата. Някак си интуитивно знаех, че трябва да я изнасиля, за да е пълна победата ми. Това и направих. На нея, изглежда, й хареса.

Един истински дивак би си заминал след това, за да покаже презрението си към нея и към целия й род. Но аз бях доста уморен, а и беше късно, затова погледах малко телевизия и заспах.

25.

Въпреки заявлението ми, че напускам дома си, или вероятно поради него със Сюзън започнахме да се разбираме по-добре. И двамата се съгласихме, че съм бил под известно финансово и професионално напрежение и че смъртта на Джордж е била и за двама ни емоционално сътресение и дори че продажбата на Станхоуп Хол вероятно е допринесла за избухването ми в ресторанта и за заявлението ми, когато се върнахме вкъщи. Въпреки това обаче уверих Сюзън, че продължавам да смятам баща й за едно монументално дърво. Тя, изглежда, нямаше желание да спорим по въпроса.

Както и да е, в края на юли мистър Мелзър ми се обади вкъщи, за да ми съобщи, че се е споразумял със Службата по вътрешните приходи за следното: в рамките на шейсет дни аз трябва да им платя 215000 долара, с което въпросът ще бъде приключен. Мистър Мелзър изглеждаше доволен от това, което бе свършил.

— Това ви спестява 99513 долара — каза той.

— Но ще ви дължа около 50000 долара, мистър Мелзър, а и вече ви платих 20000. Наистина, мистър Мелзър, ако направите една проста сметка, излиза, че сте ми спестили само около 30000 долара. Това и аз можех да го направя.

— Но аз свърших работата вместо вас, мистър Сатър — прокашля се по телефона. — А и освен това трябваше да се занимая с обвинението в углавно престъпление. Само това струва…

— Накарайте ги да смъкнат с още десет или си намалете комисионата.

— Но…

Затворих телефона. След един приличен интервал от около час мистър Мелзър отново се обади.

— Ще вземат 210000 долара, мистър Сатър. Това е всичко, което мога да направя. Ще ви допълня останалите пет. При положение че все още могат да ви обвинят в углавно престъпление, предлагам ви да се съгласите.

— Само не разбирам, мистър Мелзър, защо СВП и мафията още не са се обединили.

Мистър Мелзър се изсмя и отвърна:

— Професионална завист — след това добави: — Ще успеете ли да приготвите чека за шейсет дни?

— Да.

— Чудесно. Ще го предам на ръка на СВП и ще се погрижа всичко да е наред. Това е част от задълженията ми.

В това имаше един не много фин подтекст.

— И предполагам, че ще искате да получите собствения си чек по същото време — казах аз.

— Ще бъде много удобно.

— Добре. Обадете ми се след трийсет дни.

— Чудесно. И, благодаря ви, мистър Сатър. За мен беше удоволствие да работя с толкова изтънчен човек като вас.

Аз не можех да кажа същото, затова казах:

— Беше с учебна цел.

— Това само увеличава удоволствието ми.

— Между другото, мистър Мелзър, случайно да сте чули нещо във връзка с това как СВП са открили това недоглеждане от моя страна?

— Поразпитах току-там, мистър Сатър, но никъде не получих точен отговор. Въпреки това обаче можем да приемем, че едва ли са се ровили случайно в старите ви данъчни декларации.

— Можем ли да приемем тогава, че някой специално си е поставил за цел да ми създава трудности?

— Казах ви, мистър Сатър, не сте много приятен на СВП.

— Но аз не съм им приятен, откакто започнах да ги бия в собствената им игра още преди двайсет години. Защо ще преглеждат декларациите ми сега?

— О, мисля, че от години знаят за това ваше недоглеждане, мистър Сатър. Но им харесва да гледат как се трупат лихвите и глобите.

— Разбирам.

Но ми беше трудно да го повярвам дори за Службата по вътрешните приходи. Те пипаха здраво, но в общи линии честно, дори стигаха дотам, че ти връщаха пари, за които не си знаел, че си им ги платил в повече.

— Във всеки случай — продължи мистър Мелзър — на ваше място не бих се опитвал да разнищя това. Или — добави той — отново ще имате нужда от мен.

— Мистър Мелзър, аз никога повече няма да имам нужда от вас. И не се страхувам от която и да е служба в моето правителство. Ако съм убеден, че някой ме е нарочил да ме преследва, положително ще разнищя нещата.

Мистър Мелзър изчака да минат няколко секунди и каза:

— Мистър Сатър, ако мога да бъда откровен, хората като вас почти са изчезнали. Приемете загубата, преглътнете гордостта си и си живейте живота, приятелю. Нищо добро няма да излезе от опитите ви да се преборите със сили, които са много по-силни от вас.

— Обичам да се боря за справедлива кауза.

— Както искате. — След това добави: — Между другото, все още бих искал да се отбия при вас за един професионален съвет, ако може. Вашата работа за мен ще бъде строго поверителна, разбира се.

— А още по-добре, ще бъде несъществуваща. Приятен ден.

Е, какво, нещата, изглежда, винаги се оправят, нали? Още на следващия ден, при едно от редките ми появявания в кантората на Уолстрийт, ме потърсиха по телефона. Беше някой си мистър Уебър, посредник в Ийст Хамптън, който ми съобщи, че имал добри новини. Всъщност, бе получил предложение за 390000 долара за лятната ми къща.

— Това въобще не е добра новина — информирах го аз.

— Мистър Сатър, пазарът запада. Това е единственото сериозно предложение, което сме получили, и в този момент човекът вече разглежда другите къщи.

— Ще ви се обадя след малко.

След което телефонирах на всеки един от останалите посредници; в чиито списъци фигурираше къщата ми, и се наслушах на лоши новини и извинения. Обадих се на Сюзън, тъй като тя е съпритежателка на къщата, но както обикновено, нея я нямаше. Тази жена има нужда от лична радиостанция, от телефон за колата си, от кабелно радио за коня си и от няколко камшика. Обадих се на Уебър.

— Ще направим компромис между моята и неговата цена. Вдигнете я до 445000.

— Ще се опитам.

Мистър Уебър ми се обади след половин час, което ме наведе на мисълта, че клиентът му вероятно седеше до него в офиса.

— Евентуалният купувач ще направи още един компромис с вас и последната му дума е 417500 долара — каза Уебър. — Предлагам ви да приемете, мистър Сатър, защото…

— Пазарът не е добър, лятото си отива, а фондовата борса спадна на шестнайсет и четвърт днес. Благодаря ви, мистър Уебър.

— Вижте, просто искам да знаете фактите.

— До този момент мистър Уебър вече надушваше комисионата си, която според моите изчисления при шест процента възлизаше на около двайсет и пет хиляди долара.

— Искам да получа четиристотин двайсет и пет хиляди — казах аз, — така че вие ще ми дадете разликата от комисионата си.

Настъпи тишина в телефонната слушалка, докато мистър Уебър, който усещаше миризмата на първокачествени ребърца, осъзнаваше, че му се предлага костта на гръдния кош или нищо. Той се прокашля, както бе направил мистър Мелзър, и каза:

— Това може да се направи.

— Тогава го направете.

Обикновено бих се държал по-агресивно в сделки с недвижими имоти, а също и със СВП. Но нямах много, на което да се опра, за да се пазаря. Всъщност без знанието на мистър Уебър нямах нищо, а времето течеше.

— Готово — каза мистър Уебър. — Казах ли ви, че купувачът иска веднага да се нанесе в къщата? Не? Тогава ви казвам. Иска да я използва през целия август. Предлага по сто долара на ден, докато се прехвърли собствеността. Знам, че можехте да получите повече сега, в разгара на сезона, но това е част от сделката, затова предлагам…

— Той не се казва Мелзър, нали?

— Не. Казва се Карлтън. Доктор Карлтън. Психиатър е в града. На „Парк Авеню“. Те не приемат пациенти през август, нали знаете, а той има жена и две деца, затова иска…

— Семейството ми иска да използва къщата през август, мистър Уебър.

— Това ще провали сделката, мистър Сатър. Той настоява.

— Е, в такъв случай, ще е по-добре да си променя летните планове, нали? Вероятно ще сляза на градското бунище и ще събирам плъхове с гребло.

— Всъщност бих могъл да ви намеря тук друга къща под наем…

— Няма значение. Постъпете както желаете, вие и доктор Карлтън.

— Да, сър. Доктор Карлтън наистина харесва къщата. И обзавеждането също.

— Колко?

— Още десет. В брой.

— Добре. Той видя ли снимката на жена ми и децата в кабинета ми?

Мистър Уебър се разсмя. Сключването на сделки е забавно нещо.

— Ако този мошеник просто се опитва да си наеме евтино къща за през лятото, ще го обеся над камината си.

— Сър?

— Вземете един процент предплата веднага. Днес. И искам да сключим договора до една седмица с двайсет процента отстъпка.

— Една седмица ли? Но…

— Ще ви изпратя договора по факса днес следобед. Накарайте този тип да се размърда, мистър Уебър. Ако има някакви проблеми, веднага ми се обадете.

— Да, сър. — След това попита: — Искате ли да купите нещо по на изток?

— Какво имате по на изток от нос Монток?

— Океан.

— Колко?

— Безплатен е, мистър Сатър.

— Ще го взема.

Затворих телефона. Madonna, като не ти върви, не ти върви, и това е.

Същата вечер хванах влака за вкъщи и изчаках Сюзън в „Макглейдс“, за да вечеряме заедно, както бяхме се уговорили сутринта. Обясних й сделката и казах:

— Опитах се да се свържа с теб, за да получа съгласието ти.

Което беше повече, отколкото Франк Белароса бе направил, когато бе купил Алхамбра, без да спомене за това на жена си.

Сюзън не изглеждаше заинтересувана от продажбата. Но с жените никога не можеш да си сигурен. Да перифразирам това, което Чърчил е казал за германците: „Жените или лежат в краката ти, или те хващат за гърлото.“

Бях извадил калкулатора и си правех разни изчисления, пиейки третия си джин с тоник.

— Значи плащаме на СВП, плащаме на Мелзър, плащаме комисионата на посредника за недвижими имоти, освобождаваме съществуващата ипотека, на всяка цена оставяме пари за плащане данъка върху печалбата, тъй като няма да купуваме друга къща, прибавяме десет хиляди за обзавеждането и около три хиляди от наема, за по-сигурно начисляваме данък върху всичко това, като че ли е печалба, след това го изваждаме от общата сума и… да видим какво се получава. Оказва се, че ще извадим от джоба си още малко пари…

Сюзън се прозяваше. Богатите се отегчават, когато се говори за пари.

Надрасках няколко цифри върху салфетката си:

— Мисля, че имаме чиста печалба от деветдесет и три долара.

Замислих се за момент, след това казах:

— Един потенциален актив от половин милион долара се стопи. — Погледнах Сюзън. — Какво прави правителството с толкова мои пари?

— Няма ли да си поръчаме вечеря?

— Не мога да си го позволя. Ще пия.

Отново си поиграх малко с цифрите, но все още не можех да си позволя солидна храна, затова си поръчах още един джин с тоник.

— Между другото — каза Сюзън, — включваш ли в сметките си двайсетте хиляди долара, които ми, дължиш?

Погледнах я.

— Извинете, мисис Сатър, но това е общ пасив.

— Знам, Джон, но вината не е моя.

Разберете, моля ви, тази жена има нужда от двайсет хиляди долара, колкото аз имам нужда да преместя още една конюшня през имението.

Прокашлях се, както бяха направили господата Мелзър и Уебър.

— Защо повдигаш този въпрос?

— Адвокатите ми искат да знаят…

— Баща ти иска да знае.

— Виж… мен всъщност не ме е грижа за парите. Но не е хубаво да си създаваш такъв навик. Искам да кажа, да смесваме активите.

— Смесваме моите активи. Виж, Сюзън, бъди спокойна, нямам никакви претенции към твоята собственост, дори ако понякога смесваме активите. Брачният ти договор е категоричен в това отношение. Аз съм адвокат. Можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти, Джон, но… всъщност не ми трябват точно парите, но ми трябва нещо като писмено обещание. Така каза… адвокатите ми.

— Добре.

Надрасках върху менюто една разписка за дълг за двайсет хиляди долара, подписах се, сложих дата и го плъзнах към нея по масата.

— Законна е. Просто не обръщай внимание на тази й част, където пише менюто за обяд и вечеря, видовете коктейли, пържоли и пържени картофи.

— Не е необходимо да си толкова докачлив. Ти си адвокат. Разбираш ли…

— Разбирам, че вършех на баща ти безплатни юридически услуги в продължение на почти две десетилетия. Разбирам, че платих половината разноски за преместването на твоята конюшня…

— Твоят кон също е в нея.

— Не искам глупавия кон. Ще го направя на туткал.

— Ужасно е да говориш такива неща. А между другото, лодката я купи само на свое име.

— Върху чека е само моето име, лейди.

— Добре, тогава… не искам да повдигам този въпрос, но откакто сме женени, никога не ти се е налагало да ипотекираш или да даваш нещо под наем.

— А какво си направила ти, за да имаш онази къща, освен това, че си се родила със задник, пълен с пари?

— Моля те, Джон, не бъди груб. Знаеш, че не обичам да говоря за пари. Нека да оставим тази тема. Моля те.

— Не, не, не. Нека да не я оставяме. Нека си проведем първия и отдавна назрял спор за парите.

— Моля, снижи си гласа.

Не знам дали си снижих гласа или не, но грамофонът автомат се включи и всеки, който ни слушаше, трябваше да се задоволи да слуша „Моят път“ в изпълнение на Франк Синатра. Велика песен. Мисля, че онова приятелче в края на бара я пусна заради мен. Благодарих му с жест на ръката.

— Това е много грозно — каза Сюзън. — Не съм свикнала на такова отношение.

Обърнах се към лейди Станхоуп.

— Съжалявам, че избухнах. Ти си съвсем права, разбира се. Моля те, сложи онази разписка за дълг в чантата си и аз ще ти върна заема веднага щом мога. Ще ми трябват няколко дни.

Сега изглеждаше объркана.

— Забрави за това. Наистина. — Тя накъса разписката. — Не разбирам нищо от тези неща.

— Тогава в бъдеще не обсъждай моя бизнес и нашия бизнес с баща си. Горещо ти препоръчвам да си наемеш личен адвокат, който няма нищо общо с баща ти или с попечителите ти. Ще работя с този адвокат при всякакви бъдещи проблеми, — включително брачни. И, моля те, не забравяй, че за добро или лошо, аз съм ти съпруг.

Лицето й беше вече доста червено и виждах, че се колебае между краката и гърлото ми. Най-накрая каза:

— Добре, Джон. — Взе менюто и вече не можех да виждам лицето й.

Казах ви за червената коса и знаех, че все още се колебае между доброто си възпитание и лошите си гени. Предполагам, че просто като предпазна мярка би трябвало да поставя ножовете за пържоли извън обсега й, но това можеше да се окаже прекалено. Аз самият бях все още доста разгорещен, разбира се, и трябваше да направя една последна язвителна забележка.

— Не ми беше много приятно, че баща ти се обади онази вечер да провери дали си добре — казах аз. — Да не би да мисли, че те бия?

Тя вдигна поглед от менюто.

— Разбира се, че не. Беше глупаво от негова страна. — И добави: — Но наистина ти е страшно сърдит.

— Защо? Защото го оставих да плати сметката ли?

— Джон… това, което каза, беше малко силно. Но… той ме помоли да ти кажа, че ще приеме извиненията ти.

Изръкоплясках.

— Какъв прекрасен човек! Какво красиво човешко същество!

Избърсах една сълза от окото си.

Песента беше свършила и ние си върнахме слушателите.

Сюзън се наведе през масата и ми каза:

— Променил си се, знаеш ли?

— А ти, Сюзън?

Тя сви рамене и се върна към менюто. След това отново вдигна погледа си.

— Джон, ако се извиниш, това ще намали много напрежението. За всички ни. Дори и да не го мислиш наистина. Направи го заради мен. Моля те.

Имаше едно време, разбира се, не много отдавна, когато щях да го направя. Но това време бе отминало и едва ли щеше да се върне отново.

— Няма да кажа нищо, което не мисля — отвърнах аз. — Няма да пълзя заради теб или заради който и да било. В целия този епизод съжалявам само за това, че не го сграбчих за вратовръзката и не натопих лицето му в сладкиша с извара.

— Ти наистина си ядосан, нали?

— Не, ядът е преходен. Аз мразя това копеле.

— Джон! Той ми е баща.

— Не се обзалагай за това.

И така вечерях сам. Но, предполагам, трябваше да свикна с това. Някой ден светкавичната ми духовитост ще ме вкара в беля. Всъщност тя май вече го направи.