Златният бряг

26.

Веднъж една възрастна двойка влезе в кантората ми и заяви, че не се разбирали от близо петдесет години насам и че искат да се разведат. Те изглеждаха на около деветдесет — спрете ме, ако сте чували тази история — и аз ги попитах:

— Извинете ме за въпроса, но защо сте чакали толкова дълго, за да поискате развод?

А възрастният джентълмен отвърна:

— Изчаквахме децата да умрат.

Има моменти, в които и аз се чувствам така. Със Сюзън отново се бяхме помирили, след като се извиних за намека, че произходът й по бащина линия е съмнителен и че майка й е блудница. Но дори и ако някога Шарлот лесно си е вдигала полата, какво значение имаше това? Оставаше обаче открит въпросът дали баща й е, или не е монументално дърво и т.н. Аз искрено вярвам, че е. Дори си нахвърлях още няколко описания за персоната му, в случай че отново го видя. Сюзън, разбира се, знаеше какво представлява той и затова не ми беше ужасно сърдита; но Уилям й беше баща. Може би.

Във всеки случай аз все още живеех в къщата на Сюзън, без да плащам наем, и ние отново си говорехме, но не с пълни или сложни изречения.

Съгласно предложението на мистър Белароса в понеделник вечер си лягах рано, във вторник сутрин ставах рано и отивах при него на кафе призори. Сюзън никога не ме попита за двете ми ранни разходки пеша до Алхамбра, а съобразно инструкциите на клиента ми аз не бях й казал за предстоящото му арестуване.

ФБР вече знаеха, разбира се, че аз съм адвокат на Франк Белароса, но клиентът ми не искаше да знаят, че очакваме посещение във вторник рано сутринта. По тази причина трябваше да минавам през задните морави на имението и да влизам в Алхамбра през задната врата, за да не могат да ме видят от наблюдателния пост на семейство Дюпо.

Между другото, няколко пъти случайно срещнах Алън Дюпо в града и поради абсолютната липса на нравствена смелост, характерна за предателите, доносниците и провокаторите по цял свят, той не ме заплю в лицето, а ме поздрави, като че ли все още бяхме приятелчета. Последния път, когато се натъкнах на него в един железарски магазин, го попитах:

— Вярваш ли на жена си, като я оставяш денонощно сама с толкова много мъже в къщата си? Не ходиш ли твърде често по работа в Чикаго?

Вместо да ми нанесе един свинг, той отвърна невъзмутимо:

— Те живеят в един фургон зад къщата ми.

— Хайде, Алън, обзалагам се, че винаги идват, да си вземат малко мляко назаем, докато те няма.

— Съвсем не е смешно, Джон. Правя това, което смятам, че е правилно.

Той плати за маслото за картечница, или каквото купуваше, и излезе.

Добре, вероятно той правеше това, което смяташе за правилно. Може би то наистина беше правилно. Но знаех, че той е един от членовете на клуба, които подаваха анонимни искания за отстраняването ми от него.

Във всеки случай по отношение на ранните вторнични утрини, дори ако ФБР пристигнеха за Франк Белароса в друг ден, аз бях готов всяка сутрин да скоча от леглото и за отрицателно време да бъда в Алхамбра. Това бе наистина вълнуващо.

Вече беше началото на август, време, когато би трябвало да съм в Ийст Хамптън. Но доктор Карлтън, който и по дяволите да беше той, беше в моята къща, с крака върху мебелите ми, наслаждавайки се на лятото в Ийст Енд и на почтеността на една шиндова къща от 18 век. Бях говорил веднъж с този психиатър по телефона, за да си оправим сметките за къщата, и той ми каза:

— За какво толкова бързате да прехвърлите собствеността, ако мога да попитам?

— Майка ми имаше навика да тегли пари от детския ми влог и никога да не ги връща. Малко е сложно, докторе. Следващата седмица, окей?

И така, трябваше да отида на тази среща в източната част на острова, защото ми трябваха пари за ченгетата, в същото време, обаче, другите ченгета, заели пост на срещуположната страна на улицата тук, искаха да спипат клиента ми и аз трябваше да оправям и тази работа. Не е за вярване, че само до март месец водех един улегнал и спокоен живот, който само от време на време биваше нарушаван от развода на някой приятел, или от разкрита изневяра, а понякога и от нечия смърт. Най-големият ми проблем беше скуката.

На другия ден след битката в „Макглейдс“ се бях обадил на Лестър Ремсън и му бяха казал:

— Продай малко хартии за двайсет хиляди долара и остави чека на секретарката ми в Лоукаст Вели.

— Моментът не е подходящ да продаваш каквото и да е — отвърна той. — Твоите хартии доста пострадаха. Задръж си позициите, ако можеш.

— Лестър, аз също прочетох „Уолстрийт джърнъл“. Направи каквото ти казах, моля те.

— Аз и без това исках да ти се обадя. Имаш изискване за увеличаване на първоначалния депозит…

— Колко?

— Около пет. Искаш ли да ти дам точната цифра, за да ми изпратиш чек? Или, Джон, ако имаш проблеми с парите, мога просто да продам повече акции, за да покрия това изискване.

— Продай каквото трябва.

— Добре. Портфейлът ти е малко несигурен.

Това на езика на Уолстрийт означава „направил си някои много глупави инвестиции“. С Лестър отдавна работим заедно и дори когато не си приказваме, говорим. Поне за акции говорим. Осъзнах, че не харесвам нито акциите, нито Лестър.

— Продай всичко. Веднага.

— Всичко ли? Защо? Пазарът е слаб. През септември ще се вдигне и…

— Говорим за акции от двайсет години. Не ти ли омръзна?

— Не.

— Но на мен ми омръзна. Разбираш, ли, Лестър, ако бях прекарал последните двайсет години в търсене съкровището на капитан Кид, щях да загубя по-малко пари.

— Това са глупости.

— Закрий сметката ми — казах аз и затворих телефона.

Както и да е, сега беше шест часът сутринта в първия вторник на август и аз размишлявах за това-онова. В действителност дори и ако доктор Карлтън не се беше настанил в лятната ми къща, аз нямаше да прекарам този август там, поради факта че клиентът ми от съседното имение искаше да бъда на разположение. Вероятно можех да се преместя в Алхамбра, за да съм съвсем на разположение, но не мисля, че донът би искал да съм там, докато оправя бизнеса си и общува с известни престъпници. А и аз със сигурност не исках да бъда свидетел на нищо от това.

И така, в мрачната утрин на онзи вторник аз излязох от къщата на Сюзън и се запътих пеша към Алхамбра в хубав костюм и с голямо куфарче в ръка, в което щях да сложа пет милиона долара в брой и книжа, с които да осигуря освобождаването му под гаранция.

Бях прегледал всички тези книжа една вечер в дома на Белароса, за да ги опиша и да се уверя във валидността им. Следователно видях едно малко късче от империята на дона. По-голямата част от това, което видях, бяха регистрирани нотариални актове, които съдът щеше да приеме. Имаше няколко облигации на приносител и още някои дребни неща на обща стойност около четири милиона, които щяха да покрият и най-раздутата гаранция. Но за по-сигурно Белароса бе изтърсил върху масата в кухнята си от една пазарска чанта един милион долара в брой.

Докато вървях към Алхамбра за трети пореден път, трета поредна седмица, птиците пееха и въздухът бе все още хладен. По земята между именията ни, на височина долу-горе на гърдите, се стелеше лека мъгла, която ме караше да се чувствам някак странно, като че ли отивах в уаспския рай, облечен в костюма си от „Брукс Брадърс“ и с куфарче в ръка.

Стигнах до изкуственото езеро, където статуите на Дева Мария и Нептун продължаваха да се гледат една друга, и някаква фигура се появи из мъглата и се насочи към мен. Беше Антъни, който бе изведен на разходка от един питбул. Той излая към мен. Кучето, имам предвид. Антъни каза:

— Добрутру, миста Сата.

Сигурно имаше проблеми със синузита си.

— Добро утро, Антъни. Как е донът тази сутрин?

— Ча’а ви. Ша въ завида.

— Сам ще отида, благодаря.

Продължих по пътеката към къщата. Антъни беше много мил, когато го поопознаеш малко.

Приближих задната врата на голяма къща и забелязах, че лампите за през нощта все още светят. Прекосих големия двор и дръпнах звънеца. Видях Вини през стъклената врата, който учтиво прибираше пистолета си в кобура, след като ме беше разпознал.

— Заповядайте, господин адвокат. Босът е в кухнята.

Влязох в къщата откъм задната страна на вестибюла и докато прекосявах това огромно пространство, забелязах Лени, шофьорът, който седеше в плетен стол до една от колоните и пиеше кафе. Той, както и Вини, бе облечен в хубав костюм в очакване на посетителите и заради евентуалната разходка до Манхатън. Лени стана, докато приближавах, и измърмори някакъв поздрав, който аз го накарах да повтори по-ясно. Беше забавно.

Продължих сам през тъмната къща, като минах последователно през трапезарията, утринната стая, килера и най-накрая влязох в приличната на пещера кухня, която миришеше на току-що сварено кафе.

Кухнята бе изцяло преправена, разбира се, и донът ми бе казал точно колко му е струвало да внесе половината миля италиански кухненски шкафове, половиния акър италианска подова настилка и мраморните плотове. Кухненските уреди, естествено, бяха американски.

Донът седеше на челото на продълговата кухненска маса и четеше вестник. Беше облечен в син копринен костюм на тънки райета, светлосиня риза, която е по-добре от бялата за пред телевизията, и виненочервена вратовръзка в тон с кърпичката, която се показваше от джобчето на сакото му. Вестниците го бяха нарекли донът — денди и сега разбирах защо.

Белароса вдигна погледа си към мен.

— Сядай, сядай.

Той ми посочи един стол и аз седнах от дясната му страна, близо до челото на масата. След това ми наля кафе, продължавайки да чете вестника си.

Отпих от черното кафе. Предполагам, че никога няма да видите кръгла маса в къщата на истински италианец, защото около кръглата маса сядат равни. Продълговатата маса има чело, където сяда най-главният. А в случая аз седях до дясната му ръка и се чудех дали това изразява нещо или просто твърде много се вживявам в тези неща.

Той вдигна очи от вестника си.

— Е, господин адвокат, днес ли ще е?

— Надявам се. Не обичам да ставам толкова рано.

Той се разсмя.

— Аха, не обичаш значи. Но не ти отиваш в затвора.

(И не аз нарушавам закона от 30 години.)

Той остави вестника.

— Мисля, че днес ще стане. Предварителният съд заседава три седмици. Това е достатъчно дълго време за убийство. Виж, ако се захванат с онзи боклук RICO, може да отиде и година, докато се ровят в бизнеса ти, опитвайки се да открият какво притежаваш и откъде е дошло. Парите са сложно нещо. Убийството е просто.

— Вярно е.

— Ей, обзалагам се на петдесет долара, че днес ще стане.

— Дадено.

— Знам какво си мислиш. Ти си мислиш, че няма да ме подведат под отговорност. Мислиш, че си уредил това с Манкузо.

— Никога не съм казвал подобно нещо. Казах ти, че съм му казал това, което ме помоли да му кажа — за Ферагамо. Знам, че Манкузо е човек, който ще предаде това на Ферагамо, а може би дори и на шефовете си. Не знам какво ще излезе от това.

— Ще ти кажа какво ще излезе. Нищо. Защото тази отрепка Ферагамо няма да отстъпи, след като е вдигнал такъв шум пред предварителния съд. Иначе ще изглежда като истински gavone85. Но се радвам, че си говорил с Манкузо. Сега Ферагамо знае, че Белароса знае. Но май не е трябвало — продължи Белароса — да му казваш, че си ми адвокат.

— Как можех да говоря в твоя защита, без да му кажа, че ще те представлявам?

Той сви рамене.

— Не знам. Но вероятно ако не му беше казал нищо, той можеше да ти разкрие някои неща.

— Това е неетично и незаконно, Франк. Какво искаш — един покварен адвокат или един скаут?

Той се усмихна.

— Окей. С теб ще играем честно.

— Аз сам ще играя честно.

— Както и да е.

Известно време продължавахме да пием кафе и донът ми даде вестника си. Беше издание на „Дейли нюз“ от същата сутрин, което някой сигурно му бе донесъл още топло от печатницата в Бруклин. Прегледах набързо заглавията, но нямаше никакви намеци или изявления на Ферагамо за предстоящ арест.

— Тук няма нищо за теб — казах аз.

— Аха. Тази отрепка не е толкова глупава. Аз имам свои хора във вестниците и той го знае. Ще изчака първото дневно издание, около полунощ. Ще го получим довечера. Това дърво обича вестниците, но повече обича телевизията. Искаш ли нещо за ядене?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Ще извикам Филомена. Хайде, не се притеснявай, хапни нещо. Дълга ще е тази сутрин. Яж.

— Наистина не съм гладен. Наистина.

Знаете отношението на тези хора към яденето и те действително се сърдят, когато отказвате предложената ви храна, и се чувстват щастливи, когато ядете. Защо придават такова значение на това, ми е непонятно.

Белароса посочи една дебела папка върху масата:

— Това се нещата.

— Добре.

Сложих папката, съдържаща нотариалните актове и другите документи, в куфарчето си.

Белароса измъкна изпод масата една огромна пазарска чанта. В нея имаше сто пачки от стодоларови банкноти, по сто банкноти във всяка пачка, което общо правеше един милион долара. Гледката не беше лоша.

— Внимавай да не се изкушиш по пътя към съда, господин адвокат — каза ми той.

— Парите не ме изкушават.

— Нима? Така казваш. Но я си представи, отивам аз в съда и разбирам, че си пречукал Лени и си изчезнал с парите ми. И аз отивам в затвора, а ти ми изпращаш картичка от Рио с посвещение: „Майната ти, Франк.“ — Той се разсмя.

— Можеш да ми вярваш. Аз съм адвокат.

Не знам защо, но това го накара да се разсмее още по-силно. Както и да е. Аз имам онова голямо куфарче, почти куфар, което адвокатите използват, когато трябва да замъкнат в съда двайсет килограма документи плюс обяда си. Прехвърлих книжните банкноти в това куфарче заедно с четирите милиона в книжа. Книжа, книжа, книжа.

— Нали прегледа онзи ден нотариалните актове и другите документи? — попита Белароса.

— Да.

— Значи си видял, че съм законен бизнесмен.

— Моля те, Франк. Не ми говори глупости толкова рано сутринта.

— А? — Той се разсмя. — Виждаш ли, сега Станхоуп Хол е в това куфарче. В него има още един мотел във Флорида, един във Вегас и земя в Атлантик Сити. Земя. Това е единственото нещо, което има значение на този свят. Не можеш да създадеш повече земя, господин адвокат.

— Не, не можеш, освен в Холандия, където…

— Имало е едно време, когато не са можели да ти отнемат земята, освен ако не я спечелят в битка. А сега просто пишат някакви документи.

— Вярно е.

— Те ще вземат шибаната ми земя.

— Не, тя ще бъде само като допълнителна гаранция. Ще си я получиш обратно.

— Не, господин адвокат, когато видят този боклук в куфарчето ти, ще тръгнат след него. Следващото нещо, което Ферагамо ще направи, е да започне разследване по закона RICO. Те ще замразят всичко, което имам, и един ден ще го притежават цялото. А това, което имаш там вътре, улеснява работата им. Заради тази глупост с убийството се изпари доста от имуществото ми.

— Вероятно си прав.

— Но майната им. Майната им на всички правителства. Те искат просто да заграбят собствеността ти. Майната им. Там, откъдето е дошла, има още.

И аз така мисля, ако Манкузо беше прав. Още много.

— Абе, казах ли ти, че направих предложение за Фокс Пойнт? Девет милиона. Говорих с онзи адвокат, за който ми беше казал, че се занимава с имуществото на собствениците тук. — След това ме попита: — Ще поемеш ли тази сделка?

Свих рамене и отвърнах:

— Защо не?

— Добре. Ще ти дам един процент. Това са деветдесет бона.

— Да видим първо дали ще се съгласят на девет. Не забравяй за иранците.

— Майната им на иранците. Те не са собственици. Те са купувачи. Аз работя само със собственици. Показах на този адвокат, че най-изгодното за мен предложение е най-изгодно и за клиента му. Така че той ще накара клиентите си да разберат това. Клиентите му няма да чуят повече за никакви предложения от иранци. Capisce?

— Без съмнение да.

— И сега ще има къде да плуваме. Ще позволя на всички по „Грейс Лейн“ да продължават да ползват плажа. И никой не бива да се притеснява, че шепа пясъчни негри ще се разхождат наоколо, завити в чаршафите си. Capisce?

— Не можеш ли да избягваш да употребяваш тази дума?

— Capisce ли?

— Не, другата.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Няма значение.

Той сви рамене.

— Във всеки случай можеш да разчиташ на деветдесет бона след няколко месеца. Радваш ли се, че дойде?

— Засега. — След това му казах: — Ти явно не се притесняваш много от обвинението в убийство, предстоящото обвинение по закона RICO или за евентуалното ти убийство.

— О, всичко това са глупости.

— Не, Франк, не са.

— И к’во да напрая? Да се свия в черупката си и да пукнали? Имаш възможност за сделка, правиш я. Едното няма нищо общо с другото.

— Напротив, има.

— Глупости.

— Просто исках да ти го кажа.

Налях си още кафе и наблюдавах слънцето, което се прокрадваше през мъглата зад кухненския прозорец. „Имаш възможност за сделка, правиш я.“ Спомних си една приказка, която трябваше да прочета веднъж за урока по история, когато учех в „Св. Пол“. В тази приказка се разказваше за двама знатни римляни, които стояли на крепостния вал, с който бил защитен градът им, и преговаряли за цената на парче земя, което се виждало в далечината. Продавачът превъзнасял добрите качества на земята си — плодородието й, овощните градини, насадени там, и близостта й до града. Потенциалният купувач правел всичко възможно да намери някакви недостатъци на земята, за да смъкне цената. Най-накрая сключили сделка. Това, което никой от двамата не споменал нито по време на преговорите, нито след това, било, че някаква чужда армия лагерувала върху въпросната земя, приготвяйки се да нападне Рим. Поуката от тази апокрифна приказка за римските ученици, а вероятно и за съвременните подготваци в „Св. Пол“, за които се предполага, че са синове на американската управляваща класа, е следната: знатните римляни (или знатните подготваци) трябва да показват пълна увереност и смелост дори пред лицето на смъртта и разрухата; човек си върши работата без страх и с постоянна вяра в бъдещето. Или, както биха казали моите прадеди: „Горе главата.“ Обърнах се към Белароса:

— Не знаех, че сте прехвърлили собствеността на Станхоуп Хол.

— Аха. Миналата седмица. Ти къде беше? Нима не вършиш юридическа работа за тъста си? Що за зет си ти?

— Мислех, че ще се получи сблъсък на интересите, ако представлявах него в онази сделка и теб в този случай.

— Аха? Ти винаги се съобразяваш с тези неща. — Той се наведе към мен. — Абе, мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Малко трудно се работи с тъста ти.

Внезапно ме осени тази абсолютно безразсъдна мисъл; можех да накарам Белароса да пречука Уилям. Сделка. „Това е от зет ти, кучи сине.“ БУХ! БУХ! БУХ!

— Ей, слушаш ли ме? Питах те как се разбираш с този тип?

— Той живее в Южна Каролина.

— Аха. Това е хубаво. Ей, искаш ли да видиш картината?

— Ще изчакам, докато я окачите.

— Аха. Ще съберем малко хора тук. Сюзън ще бъде почетен гост.

— Добре.

— Как е тя? Вече не я виждам много.

— Така ли?

— Аха. Днес тук ли е? Ще може ли да направи компания на Анна?

— Предполагам. Не се осведомяваме взаимно за плановете си.

— Тъй ли? Имаш съвременна жена. Това харесва ли ти?

— Как е Анна?

— Започва да свиква с живота тук. Всичките й смахнати роднини й завиждат и тя вече си придава важност. Донна Анна. — След това добави нехайно: — Съвзе се от онези глупости за призраците. — Усмихна ми се неприятно: — Не е трябвало да й разказваш онази смахната история.

Прокашлях се.

— Съжалявам, ако я е разстроила.

— Аха? Страхотна история. Хлапетата да се чукат. Madonna. На много хора я разказах. Но не бях сигурен дали съм я разбрал правилно. Тогава я разказах на моя човек, Джак Уейнстейн. Той е умник като тебе. Каза, че е от книга. Че си прочел тази история в някаква книга. Тази история не е за Алхамбра. Защо го направи?

— За да забавлявам жена ти.

— На нея не й беше забавно.

— Тогава, за да забавлявам себе си.

— Така ли? — Той не изглеждаше много доволен от мен. — И още нещо — каза той, — Анна смята, че ти си бил онзи тип, който изръмжал срещу нея. Ти ли беше?

— Да.

— Защо го направи?

Представих си се на дъното на изкуственото езеро с бетонни пантофки на краката, в случай че нямах по-добър отговор от „за да се забавлявам“.

— Виж какво, Франк — казах аз, — това беше преди месеци, забрави го.

— Никога нищо не забравям.

— Вярно. Тогава приеми извинението ми.

— Окей. Така става. — И добави: — И това е повече, отколкото обикновено правя.

Той се втренчи в, мен, след това се чукна с пръст по челото:

— Ти sei matto.86 Capisce?

Помага, като използват ръцете си.

— Capisco — отвърнах.

— Вие всички сте луди.

И двамата се върнахме към вестника си, но след няколко минути мълчание той ме попита:

— Колко ще трябва да ти платя?

— Николко. Аз ти връщам услуга.

— Н-не. Това вече го направи, като говори с Манкузо. Изкарай ме днес, и получаваш петдесет бона.

— Не, аз…

— Вземи ги сега, господин адвокат, защото някой път пак може да ми потрябваш за нещо, а ако ми заграбят всичките пари по RICO, няма да получиш нищо.

Свих рамене:

— Добре.

— Така. Виждаш ли? Вече получи деветдесет и петдесет, а дори не си закусил още. — Закани ми се с пръст. — И не забравяй да ги впишеш в данъчната си декларация.

Той се разсмя.

Скалъпих някаква усмивка. Майната ти, Франк.

Поговорихме известно време за семейството и Франк ме попита:

— Дъщеря ти още ли е в Куба?

— Да.

— Ако говориш с нея, кажи й, че са номер четвърти.

— Моля?

„Монте Кристо“ номер четири. Забравих да кажа на момчето ти да й каже. Това са големите торпедо. Номер четири.

Не исках да споря с него по въпросите на контрабандата, затова кимнах.

— Мислиш ли, че старата дама ще остане във вратарската къщичка? — попита ме той.

— Посъветвах я да го направи.

— Така ли? Какво иска, за да се премести?

— Нищо, Франк. Това е нейният дом. Забрави го.

Той сви рамене.

В главата ми се въртеше идеята да му кажа, че Уилям Станхоуп вероятно е внесъл пари във фонда за съхраняване на именията на Златния бряг и ги е определил за битката по зонирането на Станхоуп Хол. Но не можех да се заставя да издам такава поверителна информация. Колкото и неетична да беше постъпката на Уилям, не беше незаконна и той бе разкрил мислите си пред мен около четири минути преди да му кажа да върви по дяволите. Но все пак попитах Белароса:

— Какво възнамеряваш да правиш със Станхоуп Хол?

— Не знам. Ще видим.

— Можеш да го използваш за гробище.

Той се усмихна.

— Къде е синът ти, Тони? — попитах го аз.

Бях се запознал с малкия възпитаник на „Ла Сал“ миналата седмица и ми се стори будно момче. По външен вид и маниери, напомняше баща си. Белароса много се гордееше с него. Започнах да наричам хлапето „малкия дон“, но само наум, разбира се.

— Изпратих го при по-големия му брат до края на лятото — отвърна ми Белароса.

— При кой от по-големите братя?

Погледна ме:

— Няма значение и забрави, че си чул това. Ясно ли е?

— Абсолютно.

Мили Боже, наистина трябваше да мислиш, преди да зададеш какъвто и да било въпрос на този човек. Това беше обща черта на богатите и известните, разбира се, и аз имах заможни приятели, които също не разгласяваха наляво и надясно местонахождението на децата си. Но на мен биха казали, ако ги попитам.

— Абе, синът ти още ли е във Флорида? — попита ме той.

— Може и да е там, а може и да не е.

Той отново се усмихна и се върна към вестника. Решаваше кръстословицата.

— Американски писател, първото му име е Норман, шест букви… последната „р“.

— Мейлър.

— Никога не съм го чувал. — Той попълни кутийките. — Аха… това е. Умник си ти.

В кухнята влезе Филомена, която наистина беше много грозна и ми бе трудно да я понасям сутрин. С Франк си поговориха няколко минути на италиански, при което разбрах, че италианският на Франк не е добър, защото тя проявяваше признаци на нетърпение. Тя извади всякакви видове метални кутии с бисквити, върху които пишеше на италиански, и ги стовари на масата. Тя притесняваше Белароса за нещо, след това започна да притеснява мен.

— Иска да ядеш — обясни ми Франк.

И аз започнаха да ям. Имаше различни видове бисквити за закуска, които с масло не бяха лоши. Белароса също трябваше да яде. Филомена ни наблюдава известно време, като ми правеше знак да не спирам да си тъпча устата. Белароса остро й каза нещо и тя веднага му го върна. Това беше нещо като насилствена закуска и Филомена притежаваше силата.

Най-накрая Филомена си намери някаква друга работа и Франк блъсна чинията си настрана.

— Ама че досада.

— Много точно го каза.

Той се наведе към мен.

— Познаваш ли някой мъж тук като за нея?

— Нямам никого под ръка.

— На двайсет и четири години е, вероятно девствена, готви майсторски, чисти, шие и работи здравата.

— Аз ще я взема.

Той се разсмя и ме потупа по рамото.

— Наистина ли? Искаш италианка за жена? Ще кажа на Сюзън.

— Ние вече говорихме за това.

Наляхме си по още една чаша кафе. Наближаваше осем часа и до това време вече бях започнал да мисля, че става късно за арест, но тогава Вини влезе в кухнята, като че ли стъпваше по яйца.

— Шефе, тук са. Антъни се обади от портите. Те идват.

Белароса го отпрати с ръка и Вини изчезна. След това се обърна към мен:

— Дължиш ми петдесет долара.

Имах чувството, че ги иска веднага, затова му ги дадох и той ги мушна в джоба си.

— Виждаш ли? — каза Белароса. — Ферагамо е нечестен човек. Той излъга предварителния съд и си получи обвинителния акт. И сега ще ме арестуват за нещо, което не съм извършил, при това той знае, че не съм убил Хуан Каранза. И сега ще се лее кръв по улиците и ще пострадат невинни хора.

Когато хората имат някакви неприятности със закона, започват да говорят като светци и мъченици. Забелязал съм това при клиентите ми, които отиват на топло заради „творческите“ си изчисления.

— За четиринайсети януари тази година, деня, в който Хуан Каранза бе убит в Джърси от момчетата на АБН, аз имам много добро алиби.

— Добре. — Аз също станах и сграбчих куфарчето си.

— Никога не си ме питал за това алиби, защото не си се занимавал с криминални дела.

— Вярно е. Трябваше да те попитам.

— Ами по някаква случайност аз бях тук. Това беше един от дните, в които идвах тук, за да огледам мястото. Бях тук почти през целия ден, разхождах се из околността, на осемдесет мили от мястото, където бе убит Каранза. Пръснали са му черепа, докато е стоял в колата си на „Гардън Стейт Паркуей“. Но аз дори не съм бил близо до това място. Аз бях тук.

— Имаше ли някой с теб?

— Разбира се. С мен винаги има някой. Лени караше. А в колата имаше и още един човек.

Поклатих глава:

— Тези глупости няма да минат пред никого, Франк. Това не е алиби. Видял ли те е някой от тукашните хора?

Той ме погледна в очите. Не знам защо не бях успял да предугадя това.

— Забрави го — казах.

Той насочи пръста си към мен.

— Господин адвокат, ако кажеш на онзи съдия, че си ме видял в този ден, направо духваш на Ферагамо под опашката и ще съм вън само за две минути, вероятно дори без да се налага да искаме пускане под гаранция.

— Не. — Отправих се към вратата.

— Ей, може пък наистина да си ме видял. Какво прави в онзи ден? Не беше ли на езда?

— Не.

Той тръгна към мен.

— Може би жена ти е била на езда. Може би тя ме е видяла. Може би трябва да поговоря с нея.

Пуснах куфарчето на земята й се обърнах към него.

— Ах ти, кучи сине!

Стояхме прави на около педя разстояние един от друг и аз не преставах да мисля за оловната тръба.

— Няма да лъжесвидетелствам заради теб — казах аз, — нито пък жена ми.

Гледахме се втренчено един друг и накрая той каза меко:

— Окей. Ако не смяташ, че трябва да кажеш това, за да ме измъкнеш, тогава не го казвай. Просто ме измъкни.

Опрях пръст в гърдите му.

— И втори път не споменавай за това, Франк. Никога не искай от мен да върша нещо незаконно. Или ми се извини, или си отивам.

Не можах да прочета нищо по обикновено изразителното му лице, освен това, че очите му бяха някъде другаде, а после се фокусираха върху мен.

— Окей. Извинявам се. Окей? Хайде да тръгваме.

Той ме хвана под ръка, аз хванах куфарчето и двамата излязохме във вестибюла.

Лени и Вини надничаха през малките прозорчета от двете страни на входната врата. Вини се обърна към шефа си.

— Нещо не е наред тук.

Белароса го отхвърли настрана и погледна през прозореца.

— Да ме вземат мътните… — Обърна се към мен. — Ей, погледни това.

Аз се приближих до прозореца, без да знам какво очаквам да видя — танкове, пехотинци, хеликоптери или нещо друго. Във всеки случай очаквах да видя превозни средства и в тях поне една дузина мъже: федерални агенти в костюми и може би няколко униформени местни полицаи и детективи, така че всеки да чувства, че е взел участие в акцията. Но вместо това по калдъръмената алея крачеше един-единствен мъж, който при това не бързаше и разглеждаше цветните лехи и тополите, като че ли беше излязъл на разходка.

Когато човекът се приближи — всъщност доста преди това, — аз го познах. Обърнах се към Белароса:

— Манкузо.

— Аха?

Лени, който стоеше на другия прозорец, възкликна:

— Той е сам. Кучият му син е сам. — Той се обърна към Белароса: — Да очистим този мръсник.

Не смятах, че това е добра идея.

— Стиска му на този човек. Наистина му стиска — каза Белароса.

Вини беше възмутен.

— Не могат да направят това! Не могат да изпратят един човек!

Мистър Манкузо не беше сам, разбира се, а носеше със себе си цялата тежест и сила на закона. Това беше урокът, който трябваше да научим тази сутрин, не само Франк Белароса и хората му, но и аз.

— Идва! — каза Лени.

Той пъхна дясната си ръка в сакото, посягайки, надявах се, към бележника си. Но не, той извади револвера си и каза:

— Да го гръмнем ли шефе?

Всъщност това не прозвуча много искрено.

— Млъкни — отвърна Белароса. — Махни това. Вие двамата, оттеглете се. Ето там. Господин адвокат, ти оставаш тук.

Лени и Вини се оттеглих в дъното до една колона, а аз застанах встрани от входа.

На вратата се почука три пъти.

Франк Белароса отиде до нея и я отвори:

— Я виж ти кой е дошъл.

Мистър Манкузо показа служебната си карта, макар че всички знаехме кой е той, и започна по същество.

— Имам заповед за арестуването ти, Франк. Да тръгваме.

Но Белароса не понечи да тръгне и двамата мъже се гледаха втренчено, като че ли и двамата бяха чакали този момент от години и искаха да го удължат малко, за да му се насладят. Най-накрая Белароса каза:

— Стиска ти, Манкузо.

— А ти си арестуван — отвърна Манкузо и извади чифт белезници от джоба си: — Ръцете отпред.

— Виж какво, приятел, нека да се погрижа първо за някои неща. Окей?

— Зарежи това с приятеля, Франк. Оказваш съпротива на ареста ли?

— Не, не. Просто искам да поговоря с жена си. Няма шмекерии. Чаках ви. Виж, и адвокатът ми е тук. — Той отстъпи настрани и ме посочи. — Виждаш ли? Ти го познаваш. Той ще гарантира за мен.

С мистър Манкузо се погледнахме и по лицето му разбрах, че той вече знаеше, че съм там.

— Мистър Манкузо — казах аз, — вие виждате, че клиентът ми очакваше това арестуване и че нито му оказва съпротива, нито се опитва да избяга. Той иска малко време, за да говори с жена си. Това е съвсем приемливо и обичайно. — Не знаех дали наистина е така, но звучеше правдоподобно. Мисля, че така правят по филмите.

— Добре, Франк — каза мистър Манкузо на Белароса. — Десет минути. Колкото за една прегръдка и целувка. Никакви креватни истории.

Белароса се разсмя, макар че, бях сигурен, му се искаше да размаже лицето на Манкузо с оловна тръба.

Белароса се отмести от входа и Манкузо пристъпи няколко крачки във вестибюла, погледна към мен, след това видя Вини и накрая Лени. Огледа се, за да се увери, че не е пропуснал никого.

— Benvenuto a nostra casa — каза Белароса.

Мистър Манкузо отвърна на италиански и не разбрах какво каза, но във всеки случай не прозвуча като „Благодаря“. Всъщност, ако не знаех от първа ръка, че мистър Манкузо не псува, бих се заклел, че каза: „Майната ти.“ Може би псува само на италиански. Но каквото и да беше казал, то предизвика у Франк, Вини и Лени недоволство от сънародника им.

Франк задържа усмивката на устните си, извини се и се заизкачва нагоре по стълбите към втория етаж.

Мистър Манкузо насочи вниманието си към Лени и Вини.

— Носите ли? — попита ги той.

И двамата кимнаха.

— Имате ли разрешително?

Те пак кимнаха.

Мистър Манкузо протегна ръката си:

— Портфейлите.

Двамата сложиха портфейлите си в ръката му и той започна да тършува из тях, като оставяше да падат на земята пари и кредитни карти, докато намери разрешителните им за носене на пистолет. Той сравни лицата им със снимките и каза:

— Винсент Адамо и Леонард Патрели. Какво работите, момчета?

— Нищо.

Той им подхвърли портфейлите и каза:

— Изчезвайте.

Те се поколебаха за миг, след това събраха от земята парите и кредитните си карти и излязоха.

Сега мистър Манкузо насочи вниманието си към това, което го заобикаляше, и заразглежда птиците, висящите растения, мецанина и балконите.

— Искате ли кафе? — попитах го аз.

Той поклати глава и тръгна бавно из вестибюла, като опитваше здравината на засадените палми, проверяваше дали птиците в най-ниските клетки имат храна и вода и най-накрая се спря да размишлява пред една розова мраморна колона.

Този мистър Манкузо наистина беше различен от онзи, с когото плавах. Той се извърна към мен и ме погледна, а след това ми посочи един голям плетен стол.

Аз седнах, а той придърпа друг стол и седна срещу мен. Известно време слушахме цвъртенето на птиците, след това той ме погледна и попита:

— Какъв е проблемът, мистър Сатър?

— Проблемът ли? Какъв проблем?

— Това ви питам. Сигурно имате проблеми, иначе нямаше да сте тук. Семейни проблеми? Проблеми с парите? Проблеми със съпругата, с живота? Тук няма да разрешите никой от проблемите си. Или се опитвате да докажете нещо? Какво ви кара да се чувствате нещастен?

— Вие, в този момент.

— Е, работата ми не е да ощастливявам.

— А да проповядвате ли е?

— Понякога. Вижте, ще позволя на Белароса да се обади на адвоката си, Джак Уейнстейн. Уейнстейн ще го чака във Федералния съд. Ще ви дам пет минути, за да обясните на Белароса, както намерите за добре, че не желайте да го представлявате, а и всъщност да го виждате повече. Повярвайте ми, мистър Сатър, той ще ви разбере.

— По закон не можете да заставате между адвоката и клиента му.

— Не ми обяснявайте закона, мистър Сатър. Вие разбирате, че на мен като федерален агент, натоварен да извърши този арест, ми е все едно кой е адвокат на Белароса. Но като гражданин и човек не ми е все едно, че адвокат сте му вие.

Замислих се върху това за момент, след което отвърнах:

— Искрено оценявам това. Но не мога да се измъкна оттук, мистър Манкузо. Само аз знам как се забърках в това и защо. Трябва да премина през него, иначе никога няма да доплувам до другия бряг. Разбирате ли?

— Винаги съм разбирал. Но е трябвало да изследвате и другите си възможности.

— Сигурно е трябвало.

Седяхме мълчаливо няколко минути, след което чух по стълбите тежките стъпки на Белароса. Манкузо стана и го посрещна на най-долното стъпало с белезници в ръце.

— Готов ли си, Франк?

— Разбира се.

Белароса протегна ръцете си и Манкузо им сложи белезниците. След това каза:

— На колоната.

Белароса се подпря на мраморната колона на стълбите и Манкузо го претърси.

— Окей.

Белароса се изправи, а Манкузо се обърна към мен:

— Тъй като сте тук, вие го запознайте с правата му.

Не помня точно думите на т.нар. предупреждение на Миранда, поради което малко се притесних. (Аз се занимавам предимно с данъци, завещания и недвижими имоти.) Но Манкузо и Белароса ми помогнаха, при това Манкузо имаше в себе си една от онези служебни бланки с текста, от която четеше.

— Окей? — каза ми той. — Клиентът ви наясно ли е с правата си?

Кимнах.

Манкузо хвана клиента ми под ръка и понечи да го отведе, но аз казах:

— Бих искал да видя заповедта за арест.

Мистър Манкузо, изглежда, се подразни, но я извади от джоба си и ми я подаде. Прегледах я внимателно. Всъщност никога не бях виждал заповед за арестуване и ми се стори доста интересна. Представях си, че вече печеля частица от петдесетте бона и компенсирам излагацията си с „предупреждението на Миранда“, но усещах, че Манкузо и дори Белароса малко нервничеха от нетърпение. Върнах заповедта на Манкузо, но се питах дали трябваше да поискам копие от нея за моите документи.

Манкузо доведе Белароса към вратата и аз ги последвах. Обърнах се към Манкузо:

— Направо в управлението на ФБР на „Федерал Плаза“ ли отивате?

— Да.

— Колко дълго ще останете там?

— Колкото трябва, за да регистрирам арестанта си.

— А след регистрацията направо във федералния съд на „Фоли Скуеър“ ли ще отведете клиента ми?

— Точно така.

— Около колко часа, мистър Манкузо?

— Когато отида там, мистър Сатър.

— Там ще има ли журналисти от вестниците?

— Това не е моя грижа, мистър Сатър.

— Но е грижа на Алфонс Ферагамо, който възнамерява да разиграе цирк пред вестниците.

— И все пак това не е моя грижа.

— Искам да бъда с клиента си през цялото време, мистър Манкузо — казах аз. — Надявам се, че всички ще се държат прилично и професионално.

— Може да разчитате на това, мистър Сатър. Мога ли да отведа арестанта си? Бих искал да тръгваме.

— Разбира се. — Обърнах се към Франк Белароса: — Ще се видим на „Федерал Плаза“.

Белароса, който се опитваше да си придаде безгрижен вид въпреки белезниците и ръката на Манкузо, която не го пускаше, ми каза шеговито:

— Не забравяй куфарчето, не се отбивай да пиеш кафе и внимавай да не се изгубиш. Capisce?

Забелязах, че Франк Белароса не беше толкова красноречив, когато ръцете му са с белезници, но го разбрах.

— Capisco.

Той се разсмя и се обърна към Манкузо:

— Виждаш ли? Още няколко месеца и ще започне да псува на италиански.

— Да тръгваме, Франк.

Манкузо изведе Белароса навън.

Аз застанах на отворената врата и Лени и Вини се присъединиха към мен. Наблюдавах как Манкузо води Франк Белароса надолу по дългата алея към портите, където бе застанал Антъни и ги гледаше. Никога няма да забравя тази сцена. Но не мисля, че Антъни, Вини или Лени бяха толкова дълбоко впечатлени от нея, нито пък щяха да направят логичното заключение, че не си заслужава да си престъпник.

Лени се обърна към мен:

— Готов ли сте да тръгваме, господин адвокат?

Аз кимнах и си взех куфарчето, докато Лени излезе навън, за да докара кадилака отпред. До мен застана Вини, който все още изглеждаше разочарован, че къщата не е била заобиколена от пехотинци и парашутисти.

— Тряаше да гръмнем тоя мръсник. Нали? Какво, по дяволите, си мисли, че представлява?

— Законът.

— Тъй ли? Майната му.

Вини излезе пред вратата.

Понечих да го последвам, но чух някакъв шум зад себе си и се обърнах. По витата стълба, ридаейки с пълен глас, по пеньоар и чехли, слизаше Анна. Опитах се да затворя вратата след себе си, но тя ме видя.

— Джон! Джон! О, господи! Джон!

Madonna. Само това ми трябваше.

— Джон! — Тя се втурна към мен подобно на „Буик ’54“ с необикновено големи буфери.

— Джон! Те прибраха Франк! Те го отведоха!

Тя се сблъска с мен. — Бум! — и обви ръце около мен, което единствено ме предпази да не се простра на земята. Тя зарови лице в гърдите ми и започна да пои със сълзи вратовръзката ми „Хермес“.

— О, Джон! Те го арестуваха.

— Да, аз всъщност бях тук.

Тя продължаваше да хълца и да се притиска в мен. Madonna mia. От тези гърди и ръце не можех да дишам.

— Хайде, хайде — изхриптях аз, — не плачи. Нека да седнем.

Поведох я към един плетен стол, което беше все едно че я носех. Нямаше почти нищо под пеньоара си и въпреки обстоятелствата и ранния час, открих, че съм леко възбуден от близостта й. Една невероятно безразсъдна мисъл ми мина през главата, но аз веднага я пропъдих оттам, преди да е станала причина за смъртта ми.

Сега вече беше седнала и стискаше ръцете ми в своите.

— Защо прибраха моя Франк?

(Ех, Анна, не мога да си представя защо.)

— Сигурен съм — казах аз, — че е станала някаква грешка. Не се тревожи. До довечера ще съм го върнал вкъщи.

Тя ме придърпа, аз се свлякох на колене и лицата ни се приближиха. Забелязах, че колкото и да беше разстроена, бе се забавила достатъчно време на горния етаж, за да си среши косата, да си сложи лек грим и онзи приятен парфюм, който носеше. Тя ме погледна право в очите и каза:

— Закълни ми се. Закълни ми се, Джон, че ще върнеш Франк вкъщи.

Mamma mia, каква сутрин се очертаваше. Никога не съм имал такива проблеми при недвижимите имоти. Прокашлях се и казах:

— Кълна ти се.

— В гроба на майка си. Закълни се в гроба на майка си.

Доколкото знаех, Хариет бе все още жива и здрава и се чувстваше добре в Европа. Но много хора мислят, че родителите ми са починали, включително и аз понякога, затова казах:

— Заклевам се в гроба на майка си, че ще върна Франк вкъщи.

— О… велики Боже…

Известно време ми целуваше ръцете и ревеше. Успях да погледна часовника си.

— Анна, трябва да отида при Франк. — Изправих се, а ръцете й продължаваха да стискат моите. — Наистина трябва да тръгвам…

— Ей, господин адвокат! Трябва да потегляме!

Беше Вини, който, като видя Анна, хванала ръцете ми, каза:

— О, здравейте мисис Белароса. Извинявайте, но трябва да закарам мистър Сатър в съда.

Освободих ръцете си и казах на Анна:

— Обади се на Сюзън и тя ще дойде да ти прави компания. Може да излезете да пазарувате, да поиграете малко тенис.

Забързах към вратата, грабнах куфарчето си и излязох.

По шосето за бърз трафик към Манхатън Лени, който караше, каза:

— Видяхте ли колко спокоен беше донът?

Вини, също на предната седалка, отвърна:

— Аха. Той не се страхува от нищо. Погледна назад към мен. — Нали така, господин адвокат?

Малко ме дразнеха тези двамата, които през последните десет минути превъзнасяха Белароса, като че ли го беше арестувало КГБ за продемократична дейност и сега го караха към Любянка за мъчения.

— Няма от какво да се страхува — казах аз, — освен от некадърни шофьори по пътя.

— Аха? — озъби се Вини. — Мен два пъти са ме арестували. Трябва да се държиш мъжки, иначе се гаврят с теб. Как ще се чувствате, ако ви чакат десет или двайсет години?

— А бе, Вини — отвърнах аз, — ако не можеш да излежиш времето, не прави престъплението. Capisce?

Лени се разсмя.

— Чуйте го само как говори. Като шибания Уейнстейн. Ей, господин адвокат, какво ще направите, ако ви хвърлят в една килия, пълна с melanzane и жълтуги?

— Бих го предпочел пред това да бъда в една кола с двама олизника.

Те сметнаха това за много забавно и започнаха да се смеят, да се удрят по коленете, да блъскат по таблото и Лени няколко пъти натисна клаксона, докато Вини крещеше. Италианците, забелязал съм, са доста дебелокожи, когато става въпрос за етнически хумор за тяхна сметка. Но пък някои шеги не им се струваха толкова забавни. Трябва да внимавам.

— Донът с нетърпение очаква да обядва днес в „Кафе Рома“, господин адвокат — каза ми Вини. — Той ще бъде там, нали?

— Надявам се. А ако не се получи, ще занесем „Кафе Рома“ в килията му.

Това сега беше пример за шега, която не смятаха за забавна. Дори Вини каза:

— Това съвсем не е шега.

— Ако не излезете от оня съд с дона — каза Лени, — може би ще трябва да се върнете по друг път вкъщи.

Това не беше точно заплаха, но можеше да се окаже такава.

— Оставете тези грижи на мен — казах аз. — Вие се грижете за шофирането.

Известно време никой не проговори, което беше добре дошло за мен. Ето ме значи в един черен кадилак с двама убийци от мафията, отправил се към бездната на федералната система на правосъдие за криминални случаи.

Сега беше точно девет часът и пиковият час беше минал, но движението все още бе натоварено, така че нямахме шансове да изпреварим Манкузо, а и всъщност аз дори не знаех каква кола кара той. Но, както се оказа, макар че не видяхме колата, в която се качиха Манкузо и Белароса, започнах да осъзнавам, че от известно време насам едни и същи четири сиви форда поддържат еднаква скорост с нас.

— Вижте ги ония духачи — каза Лени.

И аз ги погледнах. Във всяка кола имаше по двама мъже, които не сваляха погледите си от нас, докато колите разменяха местата си по отношение на кадилака. Колата пред нас внезапно намали и Лени натисна спирачките.

— Духачи!

Сивите фордове от двете ни страни и отзад ни притиснаха и ни принудиха да се движим с десет мили в час, като по този начин накараха останалите шофьори зад нас, които съвсем не се славят с културните си обноски на пътя, да изпаднат почти в истерия. Свиреха клаксони, сипеха се обиди, шофьорите блъскаха чела о воланите си. Наистина бяха бесни ония отзад.

И така, докато приближавахме Мидтаун Танъл, станахме причина за това, което по радиото наричат „масови закъснения“.

Това не беше обикновено заяждане, разбира се, а един твърде неетичен опит да ме отделят от клиента ми. Познах в това почерка на Ферагамо и започнах да подозирам, че в тези коли не седяха агенти на ФБР, а хора на Ферагамо от Министерството на правосъдието. Казах на Лени:

— Карай направо към Федералния съд на „Фоли Скуеър“.

— Но донът каза да го чакаме в управлението на ФБР.

— Прави каквото ти казвам.

— Той ще ни убие!

— Прави каквото ти казвам!

Вини, който все още можеше да разсъждава с половината си мозък, каза:

— Той е прав. Трябва да отидем направо в съда.

Лени изглежда разбра.

— Окей. Но няма аз да пера шибания пешкир, Вини.

Облегнах се назад на седалката и слушах клаксоните, които ни свиреха. Не мисля, че Манкузо знаеше за това, и както си го представях, щяха да му се обадят в колата да отиде направо във Федералния съд. Белароса можеше и щеше да бъде регистриран там вместо в управлението на ФБР. След това Белароса ще бъде призован пред съдията и главата на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк ще се яви в хубавия си костюм и без адвокат. Съдията ще прочете обвинението и ще попита Белароса дали се признава за виновен. Той ще каже „Не“ и съдията ще нареди да го задържат без право на пускане под гаранция. Франк бурно ще протестира, но безрезултатно. Обвинението в убийство е сериозно нещо и ще ми отнеме около две седмици, за да издействам пускане под гаранция. Всъщност в такъв случай ще е най-благоразумно да отпраша за Рио и да се обадя оттам с картичка.

Погледнах куфарчето до себе си. Някои от книжата бяха платими на предявителя, а освен това имаше цял един милион в брой. Бразилците не задават много въпроси, когато депозираш един милион щатски долара в банката, освен може би какъв цвят да бъдат чековете.

Погледнах часовника си. Вече сигурно са пристигнали на „Фоли Скуеър“, но регистрирането, дори ако се ускори, все пак трябва да се извърши по закона; ще го претърсят, ще вземат отпечатъци от пръстите, ще го снимат, ще трябва да напише автобиографията си и да попълни някои формуляри. Едва след това ще замъкнат Белароса пред чакащия съдия. Така че възможно беше да отида в сградата на съда, да открия в коя зала щеше да се чете обвинението и да вляза в тази зала навреме. Възможно беше.

Спомням си, че веднъж трябваше да прехвърлям някакъв имот в Ойстър Бей и колата ми се повреди… но това май не е сполучливо сравнение.

Добре, но какво можех да направя? Записах си номерата на нашия ескорт, отвръщах на втренчените им погледи, а след това взех някакъв вестник, който лежеше на седалката. „Метс“ бяха победили „Монреал“ и до първото място им оставаха две игри. Обърнах се към приятелите си на предните седалки:

— Абе к’во шъ кажете за „Метс“?

— Аха — отвърна Вини, — гледахте ли мача снощи?

Известно време си говорихме за бейзбол. Знаех си, че не може да няма нещо друго, което да ни свързва, освен общия шеф и страха за живота ни.

На задната седалка имаше телефон и можех да се обадя на Сюзън, но нямах желание. Следващия път, когато чуе гласа ми, ще бъде по следобедните новини. Но след това си спомних, че тя нито чете, нито слуша, нито гледа новини. Може пък да направи изключение в този случай. Благодаря ти за предизвикателството, Сюзън.

Наближихме входа на тунела и аз погледнах часовника си — трябваше да летим, за да успеем.

27.

В тунела загубихме ескорта си и се качихме на федералното шосе. Лени се оказа по-добър шофьор, отколкото събеседник, и бързо ни изведе на тесните, задръстени от движение улици в долната част на Манхатън. Но колкото повече наближавахме „Фоли Скуеър“, толкова по-бавно вървеше движението. Погледнах часовника си. Беше десет без двайсет и по приблизителните ми изчисления Манкузо и Белароса вероятно бяха пристигнали на „Фоли Скуеър“ преди около трийсет минути. Колелата на правосъдието се движат бавно, но бързо могат да увеличат оборотите си, ако до тях стои някой като Алфонс Ферагамо и впръсква масло по осите им.

Колелата на кадилака обаче въобще не се движеха бързо. Всъщност пълзяхме в една колона близо до Сити Хол Парк, а първото обвинение щеше да се чете в десет часа. По дяволите. Грабнах куфарчето си и отворих вратата.

— Къде отивате? — попита Вини.

— В Рио. — Излязох от колата, преди той да успее да осмисли получената информация.

След климатика в кадилака навън беше горещо и влажно, а и не е лесно да бягаш с островърхи обувки, но на всеки адвокат все някога му се налага да направи това и аз се отправих по „Сентър стрийт“ към „Фоли Скуеър“ с доста бърза крачка. По пътя си преповтарях репликите: „Ваша Светлост! Не удряйте с чукчето! Нося пари!“

Улиците и тротоарите гъмжаха от народ, а много от хората в тази част на града бяха цивилни служители на общината, щата или федералното правителство, които по природа не бързаха особено. Имаше обаче още няколко бегачи в костюми от „Брукс Брадърс“, които вероятно бяха адвокати с подобна мисия като моята. Залепих се зад един от тях, който добре си проправяше път в тълпата, й за десет минути бяха на „Фоли Скуеър“, плувнал в пот и с изтръпнали ръце от тежестта на куфарчето. Аз съм в доста добра форма, но да бягаш в костюм в жегата и карбоновия едноокис на Манхатън е все едно да изиграеш три тежки сета в клуба.

Поспрях за малко в началото на четирийсетте или петдесетте стъпала на сградата на съда и съзерцавах няколко секунди края им, след това си поех дълбоко дъх и се втурнах нагоре към колосалния колонаден портик. Представих си как припадам по стъпалата, а добрите самаряни ме наобикалят, разхлабват вратовръзката ми „Хермес“ и ме освобождават от товара ми от пет милиона. Тогава ще трябва да ходя на автостоп до Рио.

Но в следващия момент осъзнах, че се намирам в хладното фоайе на сградата на Федералния съд и вървя целеустремено по изящния мраморен под с цвят на слонова кост, а след това минавам през детектора за метал, който не угасна. Но някакъв полицейски началник, очевидно заинтригуван от раздърпания ми вид и голямото куфарче, ми каза да поставя куфарчето върху една дълга маса и да го отворя. И ето ме мен в това огромно фоайе сред суетнята в сградата на съда в десет часа сутринта да отварям един куфар, натъпкан с пачки банкноти. Ако някога сте изпразвали на митницата чанта с мръсно бельо, знаете какво е усещането.

Полицейският началник, който вероятно си мислеше, че всички полицейски началници трябва да изглеждат и да се държат като Уайът Ърп, стоеше прав с палци, втъкнати в колана си, и дъвчеше нещо. Въпреки каубойската си поза, той не носеше нито ботуши, нито шпори, нито каквото и да е от сорта. Вместо това беше облечен в стандартната полицейска униформа, която се състоеше от сиви памучни панталони, бяла риза, червена вратовръзка и синьо яке с емблемата U. S. на предния джоб. Носеше евтини обувки и пистолетът му не висеше на кръста, а беше някъде другаде, вероятно в кобура, с каишка през рамото. Бях много разочарован от вида му, но реших да не се изказвам по въпроса.

— Какво е това? — позаинтересува се Уайът Ърп.

Пари, глупак такъв.

— Това са пари за гаранция, началник.

— Аха?

— Аха. Един мой клиент ще се явява пред съда тази сутрин.

— Така ли?

— Така. И всъщност не бих искал да закъснявам, затова…

— Защо сте целият в пот?

— Защото бягах насам, за да не закъснея за делото.

— Притеснява ли ви нещо?

— Не. Просто бягах.

— Аха? Имате ли някакви документи за самоличност?

— Мисля, че имам.

Извадих портфейла си и му показах шофьорската си книжка и разрешителното си за адвокатска практика. Около нас вече се бяха събрали още няколко полицаи, които гледаха мен и парите. Уайът Ърп даде шофьорската ми книжка на един от тях и тя мина от ръка на ръка, докато всички я разгледаха. Не е необходимо да казвам, че, привлечени от зелената хартия, около мен се трупаха все повече и повече хора, поради което затворих куфарчето.

След като шофьорската ми книжка обходи всички, включително един случайно минаващ портиер, аз си получих обратно документа за самоличност.

— Кой е клиентът ви, господин адвокат? — попита ме Ърп.

Аз се поколебах за миг, след това отвърнах:

— Белароса, Франк.

Полицейският началник повдигна вежди:

— Така ли? Пипнали са този мръсник? Кога?

— Арестуваха го тази сутрин. Аз наистина бих искал да вляза в съдебната зала, преди той да се изправи пред съдията.

— Спокойно. Голям късмет ще е, ако види съдията преди обедната почивка. Нов ли сте тук?

— Нещо такова. — И добавих: — Трябва да говоря с клиента си, преди да влезе в залата. Затова трябва да тръгвам.

И тръгнах.

— Почакайте!

Смях. Полицейският началник с трудност се заклатушка към мен, като че ли бе прекарал цялата сутрин на кон или пък имаше хемороиди.

— Знаете ли къде е арестантската килия? — попита ме той.

— Всъщност, не.

— Ще ви кажа. Качвате се на третия етаж…

— Благодаря.

— Почакайте. Килията е между полицейското отделение, където на вашия човек ще му вземат отпечатъци от пръстите и ще го снимат, и…

Той млъкна и се приближи още повече към мен:

— Искате ли да отидете до банята или нещо такова?

Предполагам ми е личало, че съм малко нервен, и Уайът е забелязал това. Той отново ме гледаше подозрително и аз хванах бика за рогата.

— Вижте, началник, делото на клиента ми ще се обработи много бързо поради факта кой е той. Всъщност то вече е обработено. Не искам да пропусна явяването пред съда, защото ако това стане, клиентът ми няма да е доволен от мен. — Почти добавих: „Capisce?“, но човекът имаше вид на ирландец.

Той се ухили.

— Аха, не искате да пропуснете това явяване пред съда, господин адвокат. Знаете ли къде да отидете?

— На третия етаж.

— Точно така. Вашият човек е бил подведен под отговорност и арестуван или само арестуван и чака подвеждане под отговорност?

— Подведен под отговорност и арестуван.

— Окей, тогава не ви трябва главният съдия, трябва ви областният съдия, Първи отдел.

Mamma mia, този тип възнамеряваше да ми изнесе лекция за системата на Федералния съд. Не че знаех нещо от нея, но не ме и интересуваше. Исках само да се добера до третия етаж, преди да е станало твърде късно. Същевременно обаче не исках да изглеждам паникьосан, защото това само би засилило услужливостта или подозрението му. Усмихнах се:

— Първи отдел, нали?

Аха. Първи отдел на третия етаж. — Той погледна часовника си. — Ей, минава десет. По-добре побързайте.

— Да, по-добре ще е.

Тръгнах, а не побягнах към асансьорите. Той извика след мен:

— Надявам се, че имате достатъчно пари там вътре.

А аз се надявам да имам достатъчно време, Уайът. Качих се с асансьора до третия етаж.

За нещастие асансьорът спря в Отдела на главния съдия, а не пред Първи отдел, така че от самото начало се обърках. Избрах си една посока и тръгнах по нея. По коридорите на правосъдието имаше много арестанти с белезници на ръцете, там бяха и арестувалите ги полицаи, агенти на ФБР, адвокати на обвинението, адвокати на защитата, свидетели и всякакви други хора, никой от които не изглеждаше щастлив да е там. Атмосферата в коридорите на кой да е криминален съд действа потискащо, както никоя друга; всички тези арестанти, охраната, вещественото доказателство за човешката слабост, нищета и порочност.

Избрах си един коридор и тръгнах по него. Федералните съдилища ясно се различават от държавните или муниципалните в много отношения. Преди всичко в тях обикновено се занимават с престъпници от високо качество, като например служители на Уолстрийт и други чиновници творци, които са били достатъчно глупави, за да изпращат плановете си по американската държавна поща или да пуснат пипалата си в държавна територия. От време на време в тях се явява и някой шпионин или държавен изменник, а понякога (но не достатъчно често) някой конгресмен или член на Кабинета. Но бях чувал, а сега видях със собствените си очи, че с увеличаване на федералните случаи за наркотици качеството на подсъдимите беше някак си по-ниско в сравнение с миналите години. И аз наистина видях хора, чиято външност несъмнено показваше, че са част от международната фармацевтична търговия, и можех да разбера защо Франк Белароса, при цялата си твърдост и суровост, предпочиташе да си няма неприятности с тях.

Всъщност аз дори не исках да съм в един и същ коридор с тези опасни престъпници, макар и да бяха с белезници. Първо на първо, те миришеха и вонята беше непреодолима. Бях усетил тази миризма веднъж в един държавен криминален съд и я познавах; това беше миризмата на боклука, която първо ви се струва сладникава, но после усещате зловоние като на разлагащо се животно. Почти бях закрил устата си с ръка, докато вървях по коридора. „Джон Сатър, какво правиш тук? Върни се на Уолстрийт, където ти е мястото. Не, по дяволите, доведи започнатото докрай. Къде ти е смелостта, дребнав глупако? Продължавай напред.“

Продължих по вонящия коридор в Отдела на главния съдия и намерих Първи отдел, където подсъдимите не бяха с белезници и миришеха по-хубаво.

Попитах един полицай:

— Франк Белароса влезе ли вече при съдията?

— Белароса ли? Този от мафията? Дори не знаех, че е тук.

— Би трябвало да е тук. Аз съм адвокатът му. Дали вече се е явил пред съда?

Той сви рамене.

— Може. Съдия Роузън изчете вече няколко обвинения.

— Къде е неговата зала?

— Нейната. Съдия Роузън е жена.

— Колко съдии четат обвинения тази сутрин?

— Един, както всяка сутрин. Нов ли сте тук?

— Нещо такова. Къде е залата на съдия Роузън?

Той ми каза и добави:

— Тя е голяма мръсница за пускането под гаранция, особено на известни типове.

С тази „обнадеждаваща“ новина аз тръгнах бързо, но без външно да показвам безпокойството, което растеше вътре в мен, към вратата на съдебната зала с надпис „Съдия Сара Роузън“ и я отворих.

Наистина съдът заседаваше и двама полицаи изпитателно ме изгледаха, докато влизах. На местата, където обикновено сядат зрителите, имаше около трийсет човека, повечето от които мъже, и почти всички, подозирах, бяха адвокати на ответниците, макар че между тях сигурно имаше и няколко цивилни полицаи, а вероятно и няколко подсъдими, които не са били сметнати за опасни и са били оставени без белезници. Потърсих с очи синия костюм на клиента си и забележителната глава на Манкузо между множеството глави и рамене, но не видях нита едно от двете.

В момента се четеше някакво обвинение. Подсъдимият и адвокатът му стояха пред съдия Сара Роузън. От дясната страна на подсъдимия беше застанал помощник-прокурорът, млада жена на около двайсет и пет години. Виждах я в профил и по някаква причина тя ми напомняше дъщеря ми Каролин. В залата беше тихо, но отпред говореха така приглушено, че можах да доловя само една-две думи. Единственото нещо, което чух ясно, беше, че подсъдимият, добре облечен мъж на средна възраст, каза: „Не се признавам за виновен“, като че ли го мислеше и си вярваше.

Системата на криминално правосъдие в Америка е в основата си едно моралите от XVIII век, което актьорите се опитват да пригодят за обществото на XX век. Целият този процес например да се запознава обществото с обвиненията, да се спори за гаранцията на открито съдебно заседание, е малко архаичен, смятам. Но предполагам това е за предпочитане пред някои други системи, където правосъдието се раздава в тъмни, частни места.

Един от полицаите ми правеше знак да седна и аз седнах.

Настоящето дело бе свършило, подсъдимият бе отведен с белезници, а освобождаването под гаранция — отказано. Не е добре.

Съдебният служител извика следващия случай:

— Джонсън, Найджъл.

След малко през страничната врата двама полицаи въведоха в залата един висок, слаб негър, с бял костюм и сплъстена коса, който разтриваше китките си там, където са били белезниците. Някакъв адвокат стана и се отправи към съдиите. Ако трябваше да гадая, бих казал, че джентълменът, който стоеше пред съдия Роузън, е от Ямайка, а обвинението вероятно се отнасяше до пренасяне на наркотици или нелегално имигриране, или и двете.

Цялата процедура щеше да отнеме около петнайсет минути, ако се започнеше спор около гаранцията. Междувременно Ферагамо би могъл да ни е изиграл наистина тънък номер и в същия този момент клиентът ми да стои пред друг съдия в Бруклинския федерален съд, предлагайки часовника си „Ролекс“ за гаранция. В съдебната зала беше хладно, но аз продължавах да се потя. „Мисли, Сатър.“

Докато размишлявах, вратата зад мен на няколко пъти се отвори и забелязах, че разни мъже и жени се придвижваха към първите редове в залата и си намираха места. Забелязах също двама мъже и една жена в иначе празната ложа на съдебните заседатели. Те бяха художници портретисти, което ми се стори необичайно за такова дело.

На няколко сантиметра от лявата ми страна седеше някакъв адвокат и пишеше по разни документи върху куфарчето си. Наведох се към него и го попитах:

— Отдавна ли сте тук?

Той се извърна към мен:

— От девет.

— Да сте чули да извикват Франк Белароса?

Той поклати глава:

— Не. Тук ли ще му четат обвинението?

— Не знам. Аз го представлявам, но не съм много запознат със системата на федералните съдилища. Как бих могъл да разбера…

— Тишина в залата — извика високо дебелият полицай, който по-скоро ме бе видял, отколкото чул.

Тези момчета обичат да си придават важност и са самата власт с пистолетите, значките и шкембетата си. Спомних си, че Марк Твен веднъж отбелязал: „Ако искате да видите отрепките на човечеството, идете в затвора и наблюдавайте смяната на охраната.“ Ще ми се чичо Уолт да бе казал това. Както и да е, отпуснах се на стола и започнах да пресмятам възможностите си.

Делото на високия негър бе започнало и наистина ставаше въпрос за наркотици. Прокурорката, адвокатът на подсъдимия и съдия Роузън се съвещаваха. Очевидно адвокатът на подсъдимия не можеше да ги убеди в нещо, защото съдията клатеше глава, прокурорката, все още в профил, изглеждаше самодоволна, а подсъдимият бе забил поглед в земята. Не след дълго дойде един човек от охраната и подсъдимият отново стана арестант. Спомних си: „Тя е голяма мръсница за пускането под гаранция.“ Да, наистина. И всъщност, ако Франк Белароса се изправи пред нея, не виждах абсолютно никаква причина тя да приеме да го пусне под гаранция, при положение че е обвинен в убийство.

Колкото по-дълго седях там, толкова повече се убеждавах, че цялата тази работа е била наредена срещу мен от самото начало. Бях сигурен, че точно в този момент клиентът ми е във Федералния съд в Бруклин. Можех да поискам разглеждане на молбата за пускане под гаранция, след това да обжалвам, да получа писмена заповед за довеждане на затворника пред съда и да се опитам да го освободя в най-близко бъдеще. Но не за това ми се плащаше и не това искаше той. Станах, взех си куфарчето и излязох.

Отидох до килиите за предварителен арест, които се намираха в един отдалечен ъгъл на третия етаж, и разпитах полицая, който отговаряше за тях. Но клиентът ми бе изчезнал толкова сигурно, колкото ако го беше погълнал Гулаг.

Влязох в една телефонна кабина и се обадих и в двете си кантори, но нямаше оставено никакво съобщение от клиента ми. Седнах и започнах да мисля какво да направя. И тогава към мен се приближи онзи полицай, който ме бе осведомил, че съдия Роузън е жена.

— О, радвам се, че ви намерих, господин адвокат — каза той. — Обвинението на вашия човек, Белароса, ще се чете в Бруклинския федерален съд.

Станах.

— Сигурен ли сте?

— Така разбрах от шефа си. Много лошо. Исках да го видя.

— Ще ви взема автограф — казах аз, втурвайки се към асансьорите. Стигнах до фоайето, изхвърчах през вратите, прелетях надолу по стълбите и започнах да махам за такси на „Фоли Скуеър“. Трябваха ми двайсет минути, за да мина по Бруклинския мост и да стигна до Федералния съд. Едно такси спря и аз отворих вратата, но докато се качвах, случайно забелязах една репортерска кола на „Ен Би Си Нюз“. И тогава загрях. Онази група хора, която, бе влязла в съдебната зала, и тримата художници портретисти в ложата на съдебните заседатели.

— По дяволите!

Оставих вратата на таксито отворена и се втурнах обратно към сградата на съда.

— Това копеле! Това копеле Ферагамо! Какъв безочлив кучи син!

Поех си дълбоко въздух и отново запрепусках по стъпалата нагоре — бяха четирийсет и шест и петте милиона долара ми се струваха все по-тежки.

Отново минах през детектора за метал, усмихнах се на Уайът Ърп, който ме изгледа учудено, виждайки ме да се отправям с широки крачки към асансьорите. Наблюдавах Ърп с крайчеца на окото си, докато единият асансьор дойде. Влязох в него и се качих на третия етаж.

Отидох направо в Първи отдел и тъкмо отворих врата на залата на съдия Роузън, съдебният служител извика:

— Белароса, Франк!

Из тълпата се разнесе шепот, както се казва, и хората всъщност започнаха да стават, а някои дори застанаха на пътеката между редовете, за да виждат по-добре, и трябваше да ги разбутвам, за да си проправя път напред.

Съдебният служител крещеше:

— Ред в залата! Седнете! Седнете!

През тълпата успях да зърна Белароса, като го въвеждаха в залата през страничната врата.

Докато се придвижвах напред, съдебният служител извика:

— Присъства ли в залата адвокатът на Франк Белароса?

Добрах се до перилата за зрителите и казах:

— Тук.

Белароса се извърна към мен, но не се усмихна, макар че кимна, за да ми покаже, че оценява съобразителността, която съм проявил при създадената ситуация тази сутрин. Аз се чувствах много горд от себе си, въпреки факта, че това, което вършех, не служеше на човечеството, а още по-малко на западната цивилизация.

Минах през вратичката на перилата за зрителите и сложих куфарчето върху масата на ответника. Хвърлих бърз поглед на съдия Роузън, която не изглеждаше изненадана, че съм там, от което заключих, че тя не е замесена в плана. Но помощник прокурорката беше доста учудена и не успяваше да го скрие. Тя огледа залата, като че ли очакваше някой да й се притече на помощ.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Господин адвокат, зарегистрирахте ли присъствието си в съда?

— Не, Ваша Светлост. Аз току-що пристигнах.

Тя ме погледна и можех да се закълна, че ме бе виждала и друг път. Тя сви рамене:

— Името ви?

— Джон Сатър.

— Да се запише в протокола, че подсъдимият е представляван от адвокат.

След това съдия Роузън съобщи на Франк, че има право да мълчи и т.н.

— Разбирате ли? — попита го тя с глас, който подсказваше, че не е впечатлена от печалната му известност.

— Да, Ваша Светлост — отвърна Белароса с приятен глас.

Тя погледна листа с обвинението пред себе си, който й бе даден, разглежда го около минута, след това прочете на Белароса обвинението в убийство и го попита:

— Разбирате ли в какво сте обвинен?

— Да, Ваша Светлост.

— А виждали ли сте копие от обвинителния акт?

— Не, Ваша Светлост.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Дадоха ли ви копие от обвинителния акт, мистър Сатър?

— Не, Ваша Светлост.

Съдия Роузън погледна помощник прокурорката и се обърна към нея по име:

— Мис Ларкин, защо обвиняемият или адвокатът му не са видели копие от обвинителния акт?

— Не знам защо обвиняемият не го е видял, госпожо съдия. А що се отнася до адвоката му, той не беше тук сутринта по време на регистрацията на обвиняемия.

— Сега е тук — каза съдия Роузън. — Дайте му копие от обвинителния акт.

— Да, Ваша Светлост.

Отидох до прокурорската маса и мис Ларкин ми подаде дебел сноп хартии. Погледнах я в очите и тя каза:

— Може би ще поискате няколко часа, за да прегледате това. Нямам нищо против второ заседание по това обвинение.

— Но аз имам.

— Мистър Сатър — каза съдия Роузън, — ще се откажете ли от правото на клиента си за публично прочитане на обвинителния акт?

Не бях длъжен, разбира се, и можех да ги накарам да четат обвинителния акт ред по ред през следващите няколко часа. През XVIII век, когато хората са имали повече време и обвинителните актове са били писани на ръка и са били много по-кратки, част от спектакъла е било четенето на констатациите на предварителния съд. Но най-бързият начин да разяриш съдия Роузън бе да упражниш кое да е от правата си, което отнема повече от две минути съдебно време. Поради това казах:

— Въпреки че нямахме възможност да прочетем обвинителния акт, отказваме се от правото да бъде прочетен публично.

— Видяхте ли заповедта за арестуване, мистър Сатър? — попита ме тя.

— Да, видях я.

— И чухте обвинението, прочетено от мен на открито заседание на съда?

— Да, чухме го.

Тя кимна и погледна към Франк Белароса:

— Как ще отговорите на обвинението?

— Не се признавам за виновен! — отвърна той с глас, който прозвуча почти обидено, като че ли бе извършена някаква чудовищна несправедливост.

Съдия Роузън кимна малко разсеяно, както ми се стори. Някой ден може би някой ще й извика: „Признавам се за виновен!“. Но тя няма да го чуе, нито пък ще има някакво значение. Тя каза на Белароса:

— Също така имате право да бъдете освободен при приемлива гаранция.

Това беше вярно, но малко вероятно.

Съдия Роузън ме погледна и каза:

— Въпреки това, мистър Сатър, при обвинение в убийство не разрешавам освобождаване под гаранция. Още повече че според федералния закон при случай, в който са замесени наркотици, какъвто в известен смисъл е и настоящият, има презумпция срещу подсъдимия. Но допускам, че вие искате да ми кажете нещо, което ще опровергае тази презумпция.

— Да, Ваша Светлост. Мога ли да се посъветвам с клиента си за момент?

— Ако желаете.

Наведох се към Белароса и казах:

— Забавиха ни.

Обясних накратко.

Той кимна и каза:

— Те не играят честно, нали виждаш?

И добави:

— Знаеш ли, чувал съм за тази съдийка. Страхотна мръсница е. Те са се погрижили тя да чете обвиненията тази сутрин. Разбираш ли?

Разгледах съдия Роузън за момент. Тя беше жена на около четирийсет и пет години, млада за федерален съдия, и някак си привлекателна, ако си падате по жени със строг вид. Не смятах, че ще мога да я очаровам с момчешкия си маниер, освен ако по някаква случайност хобито й не бе да се кара на мъже с момчешко държание. Трябваше да се опита всяка възможност. Съдия Роузън погледна помощник прокурорката и я попита:

— Мис Ларкин? Ще кажете ли нещо?

— Ваша Светлост — отвърна мис Ларкин, — предвид презумпцията по закон, правителството иска Франк Белароса да бъде задържан. Въпреки това, ако съдът е склонен да изслуша доводи за освобождаване под гаранция, правителството има право и иска тридневно отсрочване на тяхното разглеждане.

— Защо?

— За да може правителството да събере доказателства, с които да защити пред съда искането си обвиняемият да бъде задържан.

Съдия Роузън се обърна към мен.

— Съгласен ли сте на това, мистър Сатър?

— Не, Ваша Светлост, не съм.

— Защо, мистър Сатър?

— Не виждам никакво основание клиентът ми да стои три дни в затвора. Правителството разследва този случай от януари. Те вече знаят за клиента ми всичко, което може да се знае за него и едва ли ще научат нещо повече през следващите седемдесет и два часа.

Съдия Роузън кимна и каза на мис Ларкин:

— Искането се отхвърля.

Мис Ларкин не изглеждаше доволна. Тя се обърна към съдия Роузън:

— В такъв случай, Ваша Светлост, твърде вероятно е щатският прокурор да пожелае да присъства на евентуалните разисквания за освобождаване под гаранция.

— Защо?

— Заради… сериозността на обвинението и известността на обвиняемия отвърна мис Ларкин.

Съдия Роузън ме погледна.

— Мистър Сатър? Искате ли малко време, за да се посъветвате с клиента си? Можем да насрочим разглеждането на молбата за освобождаване под гаранция за следобед.

— Не, Ваша Светлост — отвърнах аз. — Клиентът ми не се призна за виновен и ние искаме освобождаване под гаранция в размер на сто хиляди долара, които сме готови да представим веднага.

Съдия Роузън вдигна вежди при това изявление. Тя отново насочи вниманието си към мис Ларкин и каза:

— Ако мистър Ферагамо е искал да присъства на това дело, вече трябваше да е тук. Адвокатът на обвиняемия посочи, че иска молбата за освобождаване под гаранция да се разгледа сега. — След това добави: — Приемам, че сте прочели обвинителния акт и сте запозната със случая, мис Ларкин. Сигурна съм, че можете да представите аргументите на правителството за задържане.

Подтекстът тук беше, че не е необходимо да притесняваме щатския прокурор, защото, така или иначе, нямаше да се разреши освобождаване под гаранция, затова да почваме, че да свършим по-бързо. Но мис Ларкин, при все че беше толкова млада, се бе научила да усеща неприятностите отдалеко и знаеше какво се изисква от нея, което само по себе си говореше, че от нея ще стане добър прокурор.

— Ваша Светлост — отвърна тя, — бихте ли казали на съдебния служител да се обади в кабинета на мистър Ферагамо и да му предаде молбата ми да дойде тук. А междувременно ние можем да започваме.

Съдия Роузън направи знак на съдебния служител и той изчезна през една малка врата, за да се обади по телефона.

Чудех се колко ли бързо може да бяга Ферагамо с островърхи обувки.

Огледах съдебната зала и видях, че слухът явно се бе разнесъл и залата бе претъпкана. В ложата на съдебните заседатели седяха тримата художници портретисти и драскаха нещо в бележниците си. Пооправих с ръце косата си.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Мистър Сатър, продължете и изложете аргументите си за освобождаване под гаранция.

— Да, Ваша Светлост.

Буквално се чуваше как щракват писалките зад гърба ми. Съдебните зали не ме ужасяват, както ужасяват някои адвокати. Но в този случай бях се притеснил истински и причината за това притеснение не беше публиката или мис Ларкин, или съдията, а клиентът ми, който искаше да напусне съда след десет минути.

Говорех с тих, нормален глас, но усещах, че ме чуват ясно и в дъното на залата.

— Ваша Светлост — казах аз, — преди всичко искам да представя на вашето внимание факта, че клиентът ми предварително знаеше от вестниците, че щатският прокурор представя доказателства за убийство пред предварителния съд. Той не направи никакъв опит да избяга по това време. Освен това, тъй като очакваше, че може да бъде подведен под отговорност и впоследствие арестуван, той ме помоли да бъда на разположение, ако това се случи. Той също остана на разположение, за да го арестуват и всъщност, когато го арестуваха тази сутрин около осем часа, аз бях с него и мога да свидетелствам за факта, че той не се опита да избяга или да оказва съпротива. — След това добавих: — Ако е тук мистър Манкузо, който извърши ареста, той също може да свидетелства за това.

Съдия Роузън погледна към страничната врата, а след това към залата.

— Присъства ли в залата мистър Манкузо?

Един глас се обади някъде отстрани:

— Тук, Ваша Светлост.

Докато мистър Манкузо си проправяше път през правостоящите зрители, аз прошепнах на Белароса:

— Опитаха се да ме пратят в Бруклин. Твоето приятелче Алфонс е голяма змия.

Той се усмихна.

— Аха. Трябваше да се досетим, че ще ни погодят някой номер. И мен въобще не ме закараха в управлението на ФБР. На Манкузо някой му се обади в колата и в следващия момент осъзнах, че спираме зад сградата на съда. Разбираш ли какво искам да кажа? Шибаният Алфонс.

Манкузо мина през вратичката на перилата и застана на около метър от нас. Белароса ми заговори, достатъчно силно, за да чуе и той:

— Искали са да отидеш в управлението на ФБР, където щяха да те разтакават насам-натам, докато делото тук свърши. Но аз максимално ги бавех, докато ме регистрираха. Оплесках шест проби от отпечатъците. — Той се разсмя и ме сръга в ребрата. — Знаех си, че ще се досетиш. Умник си ти. Ей, нали заедно ще излезем оттук?

— Може би.

Съдия Роузън каза:

— Мистър Сатър? Искате ли малко време?

Отново се обърнах към ложата на съдиите:

— Не, Ваша Светлост.

Тя се обърна към мистър Манкузо:

— Моля, разкажете подробно обстоятелствата по арестуването на подсъдимия.

Мистър Манкузо направи това много точно, професионално и без емоции, като пропусна само разговора, който водихме с него относно кризата в живота ми.

Съдия Роузън се обърна към него:

— Според думите ви, мистър Манкузо, излиза, че мистър Белароса ви е очаквал и не е направил опит да избяга или да се съпротивлява.

— Точно така.

— Благодаря ви, мистър Манкузо. Моля ви, останете в залата.

— Да, Ваша Светлост.

Манкузо се обърна и погледна първо мен, а след това и Белароса, но по лицето му не можах да прочета нищо друго, освен умора. Той седна на прокурорската маса.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Излиза, че обвиняемият не е направил никакъв опит да се съпротивлява или да избяга. Въпреки това няма да разреша освобождаване под гаранция въз основа само на този факт. Ако не можете да ме убедите в противното, мистър Сатър, и то възможно най-бързо, ще наредя обвиняемият да бъде откаран още сега в „Метрополитън Кърекшън Сентър“ и да изчака там започването на процеса по делото му.

Не това искахме, нали? Затова погледнах съдия Роузън и казах:

— Ваша Светлост, искам също да изложа на вниманието Ви факта, че клиентът ми никога не е бил осъждан за насилствено престъпление от никоя юрисдикция. Той всъщност никога не е вършил насилие. Някой в залата се изсмя. — Освен това, Ваша Светлост, клиентът ми е законен бизнесмен, чието… — Съвсем ясно чувах някакво кискане зад гърба си. Хората са толкова цинични в наши дни. — … чието отсъствие от компаниите му ще му докара неоправдани трудности, ще обърка живота му и живота на хората, чиито работни места зависят от клиента ми…

Сега смехът беше малко по-явен и съдия Роузън също се усмихна, но след това се овладя и удари с чукчето.

— Ред в залата!

Мис Ларкин, забелязах, също се усмихваше, както и съдебният репортер, двамата полицаи и съдебният служител. Само Франк и Джон не се усмихваха.

Съдия Роузън ми направи знак да се приближа до ложата и аз се приближих. Тя се наведе към мен и лицата ни бяха само на няколко сантиметра едно от друго. Можехме да се целунем. Тя ми прошепна:

— Мистър Сатър, по ваша молба аз ви позволих да изложите аргументите си, но това наистина са големи глупости, с които хем губите времето ми, хем ставате за смях. Вижте сега, аз разбирам натиска, който сигурно се оказва върху вас, за да спасите клиента си от затвора, но забравете за това. Той може да отиде в затвора и да изчака едно по-официално разглеждане на молбата за освобождаване под гаранция, където вие ще сте в състояние да представите по-съществени доказателства от собствената ви характеристика за него като за джентълмен и добър гражданин. Днес ме чакат доста дела, мистър Сатър, и аз бих искала да премина към тях. — След това добави: — Няколко дни или седмици в затвора няма да го убият.

Погледнах я в очите.

— Напротив, ще го убият. Ваша Светлост, оставете ме поне да кажа това, което имам да кажа. Може ли да се оттеглим в кабинета ви?

— Не. Вашият клиент с нищо не е по-различен от всеки друг, който ще се яви днес пред мен.

— Напротив, различен е, госпожо съдия. И вие, и аз го знаем. Тази зала е пълна с журналисти и те не са дошли тук, за да отразят общото състояние на системата за криминално правосъдие. Те са били изсипани тук от кабинета на щатския прокурор, за да видят как Франк Белароса ще бъде отведен в белезници. — И добавих: — Пресата е знаела, че Франк Белароса ще бъде в тази съдебна зала още преди вие или аз да научим за това.

Съдия Роузън кимна.

— Може и така да е, мистър Сатър, но това не променя обвинението или принципа да не се разрешава освобождаване под гаранция при обвинение в убийство.

Все още в интимен разговор, аз прошепнах:

— Ваша Светлост, клиентът ми може да е, а може и да не е замесен в тъй наречената организирана престъпност. Но ако той е това, което пресата твърди, че е, тогава сигурно съзнавате, че важна фигура като Франк Белароса не е бягала от американското правосъдие от много десетилетия насам.

— И какво от това? — Тя ме изгледа за момент, после каза: — Мистър Сатър, усещам, че не се занимавате с криминални дела и не сте запознат с Федералния съд. Така ли е?

Кимнах.

— Е, мистър Сатър, това е един друг свят, различен, сигурна съм от света, към който принадлежите.

Я го повторете пак, лейди. Но мили Боже, нима наистина изглеждах и говорех като типичен представител на Уолстрийт, или още по-лошо, като някой превзет адвокат от Лонг Айлънд? Обърнах се към съдия Роузън:

— Тук съм, за да се погрижа да се отсъди справедливо. Може и да не знам каква е обичайната процедура при вас, но знам, че по конституция клиентът ми има право на безпристрастно разглеждане на молбата му за освобождаване под гаранция.

— Така е. Следващата седмица.

— Не, госпожо съдия. Сега.

Тя вдигна вежди и възнамеряваше да ме изхвърли навън и да пъхне Белароса в затвора, но за щастие мис Ларкин се намеси. Очевидно не й се нравеше, че говорихме толкова дълго, без тя да може да ни чува, затова каза:

— Ваша Светлост, мога ли да кажа нещо?

Съдия Роузън я погледна.

— Заповядайте.

Мис Ларкин се, приближи до ложата на съдиите, но заговори с нормална сила на гласа:

— Госпожо съдия, въпросът дали обвиняемият е оказал съпротива или не при задържането няма отношение към въпроса за освобождаване под гаранция при обвинение в убийство. Нито пък това е времето и мястото да се обсъждат други подробности, които защитата би искала да предостави на вниманието на съда. Правителството има основания да смята, че обвиняемият е извършил убийство, че представлява опасност за обществото и че има средства и многобройни причини да избяга от страната, ако бъде освободен под гаранция.

Съдия Роузън, на която й бе писнало от мен само преди минута; сега се почувства задължена, предполагам, да даде възможност на защитата за последна дума, преди да ме изрита навън. Погледна ме.

— Мистър Сатър?

Аз хвърлих поглед на мис Ларкин, която продължаваше да ми напомня на Каролин. Имах силното желание да й се скарам, но вместо това й казах:

— Мис Ларкин, намекът, че клиентът ми представлява опасност за обществото, е смешен.

Обърнах се към съдия Роузън и продължих, вече достатъчно високо, за да ме чуват всички:

— Ваша Светлост, пред вас стои един мъж на средна възраст, който има дом, жена, три деца и никога през живота си не е вършил насилие. — Не можах да не погледна назад към мистър Манкузо, който направи странна физиономия, нещо като потрепване, като че ли го бях настъпил по крака.

— Госпожо съдия — продължих аз, — тук, в куфарчето ми, са имената и адресите на всички компании, които имат някаква връзка с клиента ми. — Е, може би не всички, но повечето. — Тук е също и паспортът на клиента ми, който съм готов да предам на съда. Тук е също и…

Точно в този момент страничната врата се отвори и в залата влезе Алфонс Ферагамо, като при това съвсем не изглеждаше щастлив. Ферагамо беше висок, слаб мъж, с крив нос и очи, които приличаха на уморени стриди. Имаше рядка жълтеникавочервена коса и бледи, тънки устни, които имаха нужда от кръв или червило.

Появата му предизвика раздвижване в залата, защото почти всеки го позна; това не е чудно при неговата способност да се показва пред обществото. Бяха нарекли Ферагамо „италианския Том Дюи“ и не беше тайна, че бе хвърлил око на къщата на управителя на щата или, ала Том Дюи, на по-голямата къща във Вашингтон. Главният му проблем при кандидатирането за изборна длъжност беше, предполагам, фактът, че имаше лице, което никой не харесва. Но, изглежда, никой не искаше да му го каже.

Съдия Роузън, разбира се, го познаваше и му кимна, но се обърна към мен:

— Продължете.

И аз продължих:

— Освен това мога да представя тук солидна гаранция, достатъчна да…

— Ваша Светлост — намеси се Алфонс Ферагамо, пренебрегвайки всякакъв служебен етикет. — Ваша Светлост, не мога да повярвам, че съдът въобще допуска да става дума за освобождаване под гаранция при случай на умишлено и жестоко убийство, едно убийство, наподобяващо екзекуция, едно убийство, свързано с наркотици и с подземния свят.

Тази мижитурка продължи в същия дух, като описваше убийството на Хуан Каранза с повече прилагателни и наречия, отколкото си мислех, че някой може да събере за едно-единствено дело. Освен това имаше навика да набляга на някои думи, което в съда винаги ми звучи дразнещо, почти като цвилене.

Съдия Роузън съвсем не изглеждаше доволна от Алфонс Ферагамо, който нахлу в съдебната й зала — извинете за израза — с взлом и започна да бълва излиянията си. Всъщност тя каза на Алфонс:

— Мистър Ферагамо, свободата на един човек е заложена на карта и защитата посочи, че иска да предостави на вниманието на съда някои факти, които могат да окажат влияние върху въпроса за освобождаване под гаранция. Мистър Сатър говореше, когато влязохте.

Но Алфонс не разбра намека и отново пусна в действие устата си. Очевидно човекът беше развълнуван и дали поради жажда за справедливост или за лично отмъщение, но Алфонс Ферагамо страшно искаше да види Франк Белароса в затвора. Междувременно мис Ларкин, която по свой собствен начин се бе справила с това отваряне и затваряне на усти, като държеше своята предимно затворена, леко се измъкна и седна до мистър Манкузо на прокурорска маса.

— Ваша Светлост — продължи Ферагамо, — обвиняемият е един известен гангстер, един човек, за който Министерството на правосъдието смята, че е глава на най-голямата фамилия в организираната престъпност в страната, един човек, за който смятаме от направените разследвания и свидетелските показания, че е извършил свързано с наркотици убийство…

И правейки една изумителна езикова грешка според теорията на Фройд, Ферагамо добави:

— Това не е лично отмъщение, това е факт — оставяйки всеки в недоумение по въпроса за личните отмъщения.

Очевидно този тип не беше стъпвал в съдебна зала от доста време. Искам да кажа, че и за мен съдът е чужда територия, но дори аз бих се справил по-добре от този шут. Слушах как мистър Ферагамо правеше всичко, което беше по силите му, за да изкопчи поражение от челюстите на победата. Изкушавах се да го прекъсна на няколко пъти, но, както е казал старият Наполеон Бонапарт в духа на Макиавели: „Никога не прекъсвай врага си, докато прави грешка.“

Хвърлих бърз поглед на съдия Роузън и ясно видях, че е ядосана, при това не го криеше. Но дори един съдия трябваше два пъти да премисли, преди да каже на щатския прокурор да млъкне, и колкото повече Ферагамо говореше, толкова по-ясно чувствах, че ще ми дадат време да изложа аргументите си.

Най-интересното в това, което Ферагамо говореше в момента, бе, че то нямаше пряко отношение към въпроса за освобождаване под гаранция. Вместо това Ферагамо продължаваше да разказва за предполагаемите проблеми на Белароса в търговията с наркотици, особено що се отнася до колумбийците или съперниците му гангстери от мафията. Този човек говореше така, сякаш даваше пресконференция. А и всъщност го правеше.

— Търговията с хероин — информира Ферагамо всички, — която по традиция се контролира от Коза Ностра, мафията, сега е само малка част от доходната нелегална търговия с наркотици. Престъпната фамилия Белароса иска да заеме централно място в търговията с кокаин и крек, а за да стане това, трябва да елиминира съперниците си. И ето ви убийството на Хуан Каранза.

Господи, Алфонс, защо просто не нарисуваш една мишена на челото на Белароса и не го пуснеш в колумбийския квартал? Хвърлих поглед към Франк и видях на лицето му загадъчна усмивка.

Съдия Роузън се изкашля, след това каза:

— Мистър Ферагамо, разбрахме, че вие смятате, че подсъдимият е извършил убийство. Той и затова е тук. Но предварителният арест не е наказание, а предпазна мярка и мистър Белароса е невинен до доказване на противното. Искам да ми кажете защо смятате, че той няма да се яви в съда в определения срок и ще избяга.

Мистър Ферагамо се замисли върху това за момент. А междувременно Франк Белароса просто стоеше там като обект на цялото това внимание, но без реплики в спектакъла. Въпреки това, признавам му заслугата за начина, по който се държеше. Той не се подсмихваше подигравателно на Ферагамо, не гледаше самодоволно или арогантно, нито пък имаше почтителен или оклюмал вид. Той просто стоеше там, като че ли имаше слушалки на ушите и слушаше „Травиата“, докато чака автобус.

Вместо да отговори на прекия въпрос на съдия Роузън, Алфонс Ферагамо започна да й дава разни съвети и тя очевидно не харесваше тона, с който й говореше, но разбра думите му. Всъщност той каза следното:

— Вижте какво, лейди, ако освободите този тип под гаранция, общественото мнение (пресата) ще ви разпъне не кръст. А ако избяга от страната, най-добре ще е да го последвате. — А заключението, макар казано с други думи, беше следното: — Госпожо съдия, нямате никакви основания да упорствате. Просто ударете с това проклето чукче и наредете арестантът да бъде отведен в затвора.

Съдия Роузън не изглеждаше много доволна от тази лекция, но, изглежда, разбра смисъла й. Въпреки това, вероятно за да подразни Ферагамо, тя се обърна към мен:

— Мистър Сатър?

Аз започнах своята контраатака, а този кучи син непрестанно ме прекъсваше. Набирах точки, но очевидно отборът домакин имаше доста точки първоначална преднина. Разбирате, че при процедурата за освобождаване под гаранция на подсъдимия не се гледа благосклонно, както при разглеждането на дело от съдебни заседатели, и това беше всичко, което можех да направя само и само съдия Роузън да не удари с чукчето и да сложи край на всичко. Имам предвид — каква мотивация би имала тя да ме послуша и да вземе едно безумно решение, което би изложило на риск кариерата й и би довело до предположението, че е била подкупена или че спи с гангстерите от мафията? Нямаше друга мотивация освен това, че бе раздразнена от демонстративността на Ферагамо и в един по-дълбок смисъл, че сега вече не беше напълно убедена, че е рисковано Белароса да бъде освободен под гаранция. Накратко, тя бе заинтересувана да възтържествува справедливостта.

Продължих да описвам Белароса, като че ли го представях за рицарско звание.

— Той има дълбоки корени в предишния си квартал в Бруклин, като цял живот е живял само на миля от родното ми място. Неотдавна той ми стана съсед и аз познавам този човек лично. — Това предизвика известно недоволство в тълпата, но след като бях поел този курс, да използвам един морски термин, трябваше да продължа да плавам по него. — Жена ми е приятелка на жена му. Ходим си на гости (не често, де) и познавам някои хора от семейството му…

„О, по дяволите. Не трябваше да употребявам тази дума.“ Отново всички се разсмяха и отново се удари с чукчето.

— Ред в залата!

Бързо се посъвзех и продължих:

— Ваша Светлост, лично ви гарантирам, че клиентът ми няма да напусне южната част на Ню Йорк й ще се яви пред съда на датата, определена за разглеждане на делото му. Повтарям, Ваша Светлост, че клиентът ми, въпреки всички намеци, твърдения и публични клевети за противното, е един състоятелен гражданин, който си плаща данъците, има приятели и семей… и роднини в целия район, много от приятелите му са видни бизнесмени, духовници, политици… — Отново подсмихвания по балконите, макар да усещах, че бях отбелязал още няколко точки, но дали някой записваше резултата?

Продължих:

— Освен това, Ваша Светлост…

Ферагамо не можеше да издържи да не чуе гласа си толкова дълго време и затова отново ме прекъсна.

— Госпожо съдия, това е смешно. Този човек е известен гангстер…

Беше ред на съдия Роузън да прекъсва:

— Съдът разглежда обвинение в убийство, мистър Ферагамо, а не в рекет. Ако обвинението беше в рекет, при тези корени на подсъдимия в обществото вече щях да съм разрешила освобождаването му под гаранция. Не ме интересуват твърдения за рекет. Интересува ме въпросът дали този човек ще избяга или не при обвинение за свързано с наркотици убийство.

Ферагамо беше бесен. Той погледна към Белароса и очите им за пръв път се срещнаха. След това погледна мен, като че ли искаше да каже: „Кой, по дяволите, си ти, че да се бъркаш в тази работа между Ферагамо и Белароса?“. Ферагамо се обърна към съдията:

— Тогава да концентрираме вниманието си върху този аспект; това е един човек, който има огромни средства не само в тази страна, но и в чужди държави и не е невъзможно да…

— Ваша Светлост — прекъснах го аз, тъй като, изглежда, това беше начинът да застанем на едно стъпало с мистър Ферагамо — Ваша Светлост, както казах по-рано, тук е паспортът на клиента ми, който…

Ферагамо ме прекъсна, като направо ми изкрещя в лицето:

— Вашият клиент, мистър Сатър, може да си купи петдесет паспорта!

В следващия момент се улових, че за пръв път в живота си викам в съдебната зала:

— Мистър Ферагамо, аз дадох на съда честната си дума! Лично гарантирам, че…

— Кой сте, вие лично да гарантирате…

— А кой сте вие да се съмнявате…

И така продължихме в този дух, като диалогът бързо се изроди в театрално представление. Всички го харесаха. С изключение на съдия Роузън, която удари с чукчето.

— Достатъчно!

Тя погледна към мен:

— Мистър Сатър, съдът оценява вашата лична гаранция и е впечатлен от предвидливостта ви да донесете тук цял куфар с пари (смях в залата) и приема предложението ви да предадете паспорта на подсъдимия. Въпреки това, вашата молба за освобождаване под гаранция се отх…

— Ваша Светлост! Само още нещо, ако позволите.

Тя извъртя очи, след това отегчено ми даде знак да продължа.

— Ваша Светлост… Ваша Светлост…

— Да, мистър Сатър? Говорете, моля.

Поех си дълбоко въздух, улових погледа на Белароса и заговорих.

— Ваша Светлост, що се отнася до самото обвинение… в обвинението се казва, че… че убийството на това лице — Хуан Каранза, е било извършено на 14 януари т.г. в Ню Джърси. Само че, Ваша Светлост, клиентът ми има алиби за този ден и аз не смятах, че е уместно или целесъобразно да представям това алиби сега, но очевидно ще трябва да го направя. Ако мога да се обърна към съда…

В залата се възцари тишина, нарушена от гласа на Ферагамо:

— Какво алиби, мистър Сатър? Искам да чуя какво е вашето алиби. — Той погледна към съдията: — Ваша Светлост, аз разполагам с петима свидетели, които заявиха под клетва пред предварителния съд, че Франк Белароса е замесен в убийството на Хуан Каранза. Предварителният съд привлече под отговорност подсъдимия въз основа на тези показания. Какво евентуално алиби може да представи защитата тук?…

Той разтвори ръце напред в театрален жест.

— О, това е безсмислено. Наистина, мистър Сатър. Наистина. Загубихте и моето време, и времето на останалите.

Той наистина изглеждаше ядосан. Наистина. Но аз бях още по-ядосан. Всъщност, колкото повече говореше този глупак, толкова по-ясно осъзнавах, че той е една безжалостна, егоцентрична вестникарска хрътка. Обърнах се към него достатъчно високо, за да ме чуят всички:

— Мистър Ферагамо, имам номерата на четири коли, които се опитаха да забавят явяването ми тук в съда. Убеден съм, че когато изпратя тези номера в DMV, оттам ще ми съобщят, че колите са регистрирани към кабинета на щатския прокурор. Убеден съм, че сте замесен в незаконни действия да възпрепятствате…

— Как смеете? Как смеете?

— А вие как смеете? — отвърнах му аз, като също леко наблягах на някои думи. — Как смеете точно вие да пречите на…

— Да не сте луд?

Наистина се бях разгорещил. От само себе си се разбира, че не е за препоръчване да превръщаш в свой враг човек като този, но какво от това, по дяволите, вече имах врагове на много високопоставени места: в СВП, във ФБР, в „Крийк“, династията Станхоуп и адвокатите им и т.н. Какво значение имаше един повече? Казах:

— Не аз се държа анормално на открито заседание на съда.

— Какво?

На тълпата й хареса. Искам да кажа, наистина й хареса. Само до преди десет минути те седяха там, отегчени до смърт от монотонното, формално разглеждане на делата в ранната сутрин, и изведнъж, влиза Франк Белароса, след него изисканият му адвокат, който впоследствие се оказва малко чалнат, и накрая амбициозният Алфонс Ферагамо, напълно загубил контрол над себе си. Огледах съдебната зала и видях, че репортерите драскаха с бясна скорост, художниците местеха погледите си нагоре-надолу между скицниците си и ложата на съдебните заседатели, като че ли следяха вертикална игра на пинг-понг, а останалите от тълпата се усмихваха вежливо подобно на хора, които изтрайват докрай скучна опера само за да открият, че във второ действие има нудистка сцена.

С Белароса отново се погледнахме и той ми се усмихна.

Междувременно с Алфонс добре се бяхме заръфали един друг, като не засягахме на практика никоя друга тема, освен темата за собствените си личности. Съдия Роузън ни остави да се джафкаме около минута, не искайки да я сметнем за натрапник, който ни разваля удоволствието, но в крайна сметка удари с чукчето.

— Достатъчно, господа — каза тя, като използва обръщението доста неточно. — Мистър Сатър — обърна се тя към мен, — това е сериозно обвинение, но дори и да е вярно, то няма никакво отношение към разисквания въпрос. А що се отнася до алибито, което твърдите, че клиентът ви има за деня на престъплението, мистър Сатър, това алиби като доказателство може да се разгледа от съда при обсъждане на въпроса да разреши ли или не освобождаване под гаранция. Въпреки това не виждам как бих могла да повярвам на аргументите ви, освен ако не сте довели свидетели в съда. Но дори и да сте го направили, мистър Сатър, аз не възнамерявам да бавя насрочените за тази сутрин дела, като заклевам свидетели в този момент. — И добави: — Съжалявам, мистър Сатър, но въпросът за освобождаване под гаранция ще се реши на някое бъдещо заседание.

Чукчето отново се вдигна нагоре.

— Госпожо съдия — казах аз бързо, — госпожо съдия, на въпросния ден, 14-ти януари тази година…

— Мистър Сатър…

— Клиентът ми, Ваша Светлост, разглеждаше всъщност едно имение до моето на Лонг Айлънд. И макар че тогава още не го познавах лично, знаех, че е той, защото го бях виждал във вестниците и по телевизията и разбрах, че всъщност съм видял мистър Франк Белароса.

Съдия Роузън се наведе към мен и изчака дишането ми да се успокои.

— Мистър Сатър, да не искате да ми кажете, че вие сте алибито на мистър Белароса?

— Да, Ваша Светлост.

— И сте го видели на 14-ти януари?

— Да, Ваша Светлост. Бях си вкъщи на този ден. Проверих в дневника си.

Всъщност не бях, макар че би трябвало да проверя, преди да лъжесвидетелствам.

— Бях излязъл на езда и видях мистър Белароса с още двама джентълмени да се разхождат из имението, което той впоследствие купи. Като ги видях, те ми махнаха с ръка и аз също им махнах, макар че не разговаряхме. Бях на не повече от 10 метра от Франк Белароса и веднага го познах. Това беше към 9 сутринта, а след това към обяд, ги видях да се качват в един черен кадилак и да потеглят нанякъде. Мистър Каранза бе убит около обяд в колата си на „Гордън Стейт Паркуей“ в Ню Джърси, на около 80 мили от мястото, където видях мистър Белароса по същото време.

Какво можеше да каже сега Алфонс Ферагамо? Само една дума, и той я каза:

— Лъжец.

Хвърлих му най-изпепеляващия си уаспски поглед и той извърна приличните си на стриди очи.

Съдия Роузън остана замислена цяла минута, като вероятно се чудеше за какво ли въобще й е трябвало да става съдия. Най-накрая ме попита:

— Колко пари носите в действителност, господин адвокат?

— Пет милиона, госпожо съдия. Четири в ценни книжа и един милион в брой.

— Добре. Ще ги взема. Идете долу при областния адвокат.

И удари с чукчето в момента, в който Ферагамо изрева. Тя го пренебрегна и каза:

— Следващото дело.

Докато вървяхме към сутерена, където беше кабинетът на областния адвокат, Белароса се обърна към мен:

— Видя ли, аз си знаех, че можеш да го направиш.

Стомахът ми се бъркаше, главата ме болеше и да, сърцето също ме болеше. И на милиард години не бих могъл да си представя, че някога ще лъжесвидетелствам в съд, без значение по каква причина, да не говорим, за да измъкна един дон на мафията.

Но пък и никога не съм си помислял, че ще ме обвинят в углавно престъпление за данъчни измами поради някакво глупаво недоглеждане. Нито пък съм си представял, че е възможно щатският прокурор да скалъпи лъжливо обвинение срещу някого поради лична вражда или, да пречи на правосъдието, като ме забавя по пътя ми към съда, а след това се опитва да ме прати за зелен хайвер в Бруклин. Да, знам, че злото не се поправя със зло — това бе един от първите уроци по нравственост, които научих като малък, — но част от живота и част от порастването е способността да правиш това, което трябва да се направи, за да оцелееш. Когато залогът вече не е бейзболни картички или пенита, а живот или смърт, тогава понякога се налага да се нагаждаш. Да отстъпваш, бихте казали вие. А понякога да лъжеш.

Световната история е пълна с мъртви мъченици, които не са искали да направят компромис. Някога им се възхищавах. Сега смятам, че повечето от тях са били вероятно много глупави.

Белароса се обърна към мен:

— Видя ли какво лайно е този тип?

Не отговорих. Той продължи:

— Ти го ядоса. Не исках да правиш това. За него това е лична работа, но за мен не е. Capisce?

— Млъкни, Франк.

Бях все още като зашеметен, докато вървях по коридорите на сградата на съда, а около нас гъмжеше от репортери с бележници и химикалки. В залата не е позволено да се внасят фотоапарати или магнетофони, но защо позволяват на тези луди хора въобще да влизат в сградата, ми е непонятно. Свободата на пресата е едно, но да блокират коридора, е неудобно, а вероятно и наказуемо.

Най-накрая, като излязохме на стъпалата на сградата без тежкото куфарче и невинността ми, отново се натъкнахме на пресата, която се бе оттеглила, за да се прегрупира и да се съюзи с фотографите и операторите си.

Репортерите задаваха всякакви уместни и опасни въпроси, но като отговор от дона получаваха само остроумия от рода на:

— Ей, за какво сте дошли всички вие тук? Не раздавам автографи. Да се усмихна ли? От тази страна съм по-красив.

И така нататък.

Освен това познаваше някои репортери по име.

— Ей, Лорин, отдавна не съм те виждал. Къде получи този тен? — Лорин се усмихна на този обаятелен човек.

— Тим, още ли работиш в пресата? Нима не са разбрали, че си пияница? — Ха, ха, ха.

Някакъв телевизионен репортер навря микрофона си под носа на Белароса и попита:

— Води ли се борба за власт между мафията и картела Меделин за контрола върху търговията с кокаин?

— Между кой и какво за кое? Говорете на английски, човече.

Един по-разумен репортер попита:

— Мислите ли, че целта на Алфонс Ферагамо е лично отмъщение срещу вас?

Франк запали една голяма пура „Монте Кристо“ номер четири.

— Н-не. Някой ме е наклеветил пред него и той е трябвало да провери случая. Той ми е добро приятелче.

Всички се разсмяха.

— Щастлив ли си, че веднага те освободиха, Франк?

Той изпусна едно кълбо дим от пурата си.

— Тря’а да ви кажа, че вътре ми дадоха най-отвратителната закуска, която съм ял през живота си. Това наричам аз жестоко и незаслужено наказание.

Това предизвика бурен смях и тъй като стана ясно, че мистър Белароса не възнамерява да направи някакви изявления с новинарска стойност, вниманието се насочи към забавната страна на историята. Франк умееше да забавлява. Някой го попита:

— Колко ти струваше този костюм, Франк?

— Дреболия. Аз ходя при един скромен тип на „Мот стрийт“. Не плащам по градските цени. Ти също можеш да си позволиш добър шивач, Ралф.

И така, донът даде прием за няколко минути, докато слизахме по четирийсет и шестте стъпала към улицата, наобиколени от около петдесетина представители на пресата, включително оператори и фотографи. Още по-лошо, беше се появила тълпа от неколкостотин зяпачи. Не трябва кой знае какво, за да се събере тълпа в Ню Йорк.

Аз не бях напълно пренебрегнат, разбира се, и репортерите, които не успяваха да привлекат вниманието на дона, се обръщаха към мен, но аз само редях своята мантра, която беше: „Без коментар, без коментар, без коментар“.

Почти бяхме стегнали до улицата, където трябваше да ни чака Лени с колата.

— Колко тежат пет милиона долара? — попита ме някакъв репортер.

Щеше да е глупаво да кажа „Без коментар“ на такъв глупав въпрос, затова отвърнах:

— Достатъчно тежки бяха, за да сметна, че това е една прекалено голяма гаранция.

Не бива да насърчавате тези хора, защото отговорите ли на един въпрос, ставате прицел на твърде много внимание. Сега към мен наистина отвсякъде се сипеха въпроси и аз хвърлих бърз поглед към Белароса, който през дима от пурата си ми даде знак с очи да внимавам.

— Мистър Сатър — попита някакъв репортер, — в съда казахте, че по пътя за насам са ви забавили четири коли. Как ви забавиха?

— Без коментар.

— Пътя ли ви препречиха?

— Без коментар.

— Наистина ли смятате, че в колите са били хора на Алфонс Ферагамо?

— Без коментар.

И така продължи още известно време. Под носа ми все се оказваше нечий микрофон, който записваше моето „Без коментар“ за поколенията. Зърнах кадилака, паркиран в забранената за паркиране зона на площада, на около петдесет метра от нас, и Лени зад волана. След това забелязах Вини, който приближаваше към сградата на съда с двама полицаи зад себе си.

Междувременно пресата наистина ми лазеше по нервите. Отново погледнах към клиента си и видях, че той продължаваше да се усмихва, да изпуска кълба дим от пурата си и да се държи свободно, въпреки че беше наобиколен от агресивно настроени личности. Но макар че се държеше свободно, той не се ползваше с репутацията на вестникарска хрътка. Справяше се с тези импровизирани пресконференции, но не ги търсеше нарочно, както някои от предшествениците си, известен брой от които — отчасти заради склонността си да говорят твърде много пред пресата — бяха мъртви.

Една особено настойчива и досадна репортерка, която разпознах от едно телевизионно предаване, не ми даваше мира с въпроси относно алибито.

— Сигурен ли сте, че мъжът, когото сте видели, е бил Франк Белароса? — попита ме тя.

— Без коментар.

— Искате да кажете, че не сте сигурен, че е бил Франк Белароса?

— Без коментар.

— Но казахте, че е бил Франк Белароса.

И продължи все в тоя дух, като че ли бяхме женени или нещо такова.

— Мистър Сатър — каза тя много гадно, — мистър Ферагамо има петима свидетели, които са свързали името на Франк Белароса с убийството. Нима искате да кажете, че всички те лъжат? Или може би вие излъгахте?

Сигурно беше от горещината, а вероятно и от емоционалното ми състояние или може би от тона на тази жена, но в крайна сметка кипнах.

— Свидетелите на Ферагамо лъжат — отвърнах й грубо и отсечено аз — и той знае, че лъжат. Всичко това е нагласена работа, лично отмъщение срещу клиента ми и опит да се провокира война между… — Успях да си затворя навреме устата, след това хвърлих поглед към Белароса, който докосна с показалец устните си.

— Война между кого? Между банди съперници ли?

Някаква жена, вероятно групи87 на мафията, попита:

— Война между неговите хора ли? Война с подчинените му шефове? Със Сали Да-да?

Политиката на мафиотите не беше стихията ми, но очевидно задаващата въпроса знаеше всички клюки в подземния свят и си мислеше, че и аз ги знам.

— Война с кого? — попита някой друг. — С колумбийските царе на наркотиците ли? С приятелите на Хуан Каранза?

— Мистър Сатър, не казахте ли в съда, че Алфонс Ферагамо е наредил на хората си да ви изблъскат от пътя?

Мисля, че някой вече зададе този въпрос.

— Мистър Сатър, нима твърдите, че щатският прокурор е скалъпил лъжливо обвинение срещу клиента ви?

Мистър Сатър, дрън, дрън, дрън. Представих си телевизор в бара на „Крийк“. Чудех се дали наистина хората изглеждат по-пълни на екрана. Дано да не е така. Сякаш чувах гласовете на приятелите си:

— Погледнете го.

— Напълнял е.

— Поти се като свиня.

— Връзката му е накриво.

— Колко ли му плащат за това?

— Баща му сигурно се обръща в гроба си.

Всъщност баща ми е жив и здрав в Европа.

Най-накрая двете ченгета, насърчавани от Вини, се добраха до нас. Франк сърдечно се сбогува с пресата, махна им с ръка, усмихна се и последва Вини и двамата полицаи, които ни пробиваха път през тълпата, оставяйки ме да се влача на края на опашката. Излязохме на улицата и Лени докара колата по-близо, като с мъка си пробиваше път сред зяпачите. Бях ядосан на правителството, че можа да осигури сцена за цирка пред пресата, а не можа да се погрижи за контрол над тълпата. Всъщност така и не успях да разбера колко неприятни неща направи правителството.

Вини отиде до кадилака и отвори задната врата. Белароса се шмугна вътре и един от полицаите каза:

— Спокойно, Франк.

Белароса се обърна към двете ченгета:

— Благодаря ви, момчета. Дължа ви една.

А на мен никой полицай не иска дори само да ми обясни сложните и противоречащи си знаци за паркиране. Но това беше вчера. Днес ченгето до отворената задна врата докосна с ръка шапката си, докато се намествах до дона. Каква объркана страна.

Вини бе седнал на мястото отпред до шофьора и Лени потегли, като се движеше бавно, докато излезе от тълпата, а след това натисна газта.

Насочихме се първо към търговската част на града, после Лени сви на запад към Световния търговски център, а след това отново към търговската част до Уолстрийт. Очевидно се опитваше да се отърве от евентуална опашка.

Минахме покрай сградата, в която се намираше моята кантора, Дж. П. Морган Билдинг на „Уолстрийт“ 23 и макар че все още работех там, изведнъж почувствах носталгия по това старо място.

Известно време карахме напосоки и почти не разговаряхме, като изключим това, че Вини и Лени поздравяваха дона au nauseam88 за великото му избавление, като че ли той имаше някакъв принос за това. Наистина мразя подлизурковците.

Белароса почти не им отвръщаше, но в един момент се наведе към мен.

— Справи се чудесно, господин адвокат. Само накрая малко я оплеска.

Не отговорих.

— Трябва да внимаваш какво казваш на пресата — довърши мисълта си той. — Те извъртат нещата.

Кимнах.

Той продължи:

— Пресата не търси факти. Те си мислят, че ги търсят, но на практика искат една хубава история. Понякога в хубавата история няма никакви факти. Понякога е забавна. Те смятат всичко това за забавно. Това с мафията и всичко останало. Големите кадилаци, пурите, елегантните костюми. Някак си за тях всичко това е забавно. Capisce? Но това е добре. По-добре, отколкото ако не го смятаха за забавно. И затова поддържаш забавата. Говориш им забавно, държиш се забавно. Така че по-бодро. Приеми всичко това като една забава, като една голяма шега. Разбираш ли?

— Capisco.

— Аха. Добре се държа с онази лейди съдия. Алфонс се издъни. Той говори твърде много. Всеки път, когато си отвори устата, на някой му се иска да забие юмрука си в нея. Сега е ядосан, но ще се ядоса още повече, когато пресата започне да го разпитва за тази работа с колите сутринта и за скалъпеното обвинение. Не трябваше да казваш всичко това. Нали разбираш?

— Франк, ако не ти харесва начина, по който…

Той ме тупна по коляното.

— Ей, справи се добре. Просто ти казвам някои неща, за да знаеш. Окей? Ей, аз излязох. Нали това искахме?

— Това искахме.

Продължавахме да обикаляме долната част на Манхатън. Франк нареди на Лени да спре до една будка за вестници и Вини слезе от колата и купи един „Поуст“ за Франк, един „Уолстрийт джърнъл“ за мен и някакви медицински списания за себе си, предимно гинекология и проктология. Лени хвърляше по някой и друг поглед към списанията, когато спирахме на червен светофар. Обичам да виждам хора, които се опитват да усъвършенстват мозъците си.

Имах в себе си някои документи, свързани с освобождаването под гаранция: квитанцията за пет милиона долара, предупреждението за наказанията, следващи при нарушаване на гаранцията, и други напечатани листове, които прегледах. Също така вече имах в себе си заповедта за арест и листа с обвинението, който сега прочетох. Но най-важното, имах копие от обвинителния акт, който беше около осемдесет страници. Исках да го прочета на спокойствие, но засега все пак го прелистих и открих, че наистина всички доказателства срещу Франк Белароса бяха под формата на изявления на петима свидетели. Нямаше никакво веществено доказателство, което да го свързва с престъплението, а и всички свидетели бяха с испански имена.

Никога не бях питал Белароса как е станало в действителност убийството, а и съвсем слабо си спомнях какво бяха писали вестниците за това. Но доколкото можах да разбера от свидетелските показания, Хуан Каранза, карайки собствената си кола корвет, напускал Гардън Стейт Паркуей около обяд на 14-и януари, при изхода за „Ред Банк“. С него била приятелката му Рамона Веларде. Колата пред корвета спряла на тясната изходна уличка и Каранза бил принуден също да спре. Тогава от колата зад Каранза излезли двама мъже, отишли право до неговата кола и единият от тях изстрелял един куршум през страничното стъкло, който ударил Каранза в лицето. След това убиецът пробвал вратата на шофьора и като разбрал, че не е заключена, я отворил и изстрелял останалите четири куршума от револвера си в главата на Каранза. Приятелката му била незасегната. След това убиецът хвърлил револвера в скута на момичето и заедно със съучастника си се качили в колата отпред, която първоначално блокирала изхода, изоставяйки тяхната кола зад тази на Каранза.

Свидетелите на това убийство бяха Рамона Веларде и четирима мъже, които били в някаква кола зад тази, от която слезли убийците. И четиримата мъже свидетели ясно бяха заявили, че са били телохранителите на Хуан Каранза. Забелязах, че никой от тях не бе казал, че е стрелял в човека, който бе пречукал шефа им. Това, което казваха, беше, че са прибрали Рамона Веларде в колата си, качили са се на бордюра и са карали известно време в тревата, заобикаляйки изоставената кола на убийците и корвета, но не са направили никакъв опит да преследват убийците. Подтекстът тук беше, че те са разбрали, че шефът им е бил убит от италианската банда и не са искали да бъдат мъртви герои. Полицията в Ню Джърси решила, че в това убийство са замесени наркотици и се свързала с ФБР. По анонимен сигнал Рамона Веларде била задържана и впоследствие идентифицирала четиримата телохранители, които само за няколко седмици били открити и задържани или се предали доброволно. И петимата се съгласили да свидетелстват пред Федералния съд.

Въпросът с идентифицирането ми изглеждаше малко съмнителен. Рамона Веларде е била само на около метър от убиеца, но не разбирам как би могла да види лицето му, ако той е стоял зад вратата на корвета. Всичко, което евентуално би могла да види, е ръката и пистолета. Също така, когато убиецът и съучастникът му са излезли от колата, те са били с гръб към телохранителите, които са позволили тази кола да се вмъкне между тяхната и колата на шефа им. И четиримата мъже твърдяха обаче, че убиецът и съучастникът му на няколко пъти погледнали назад към тях, докато вървели към корвета на Каранза. И четиримата мъже заявяваха, че са разпознали лицето на Франк Белароса. А Рамона Веларде отделила снимката на Белароса измежду десетки снимки на престъпници.

Докато четях тези интересни сведения за едно убийство в гангстерския свят, то наистина изглеждаше като бандитско дело в италиански стил. Искам да кажа, че беше типично за мафията: заклещеният автомобил, недокоснатата приятелка, дори телохранителите оставени на мира, за да не се превърне убийството в клане, което би довело до всевъзможни нежелателни негативни оценки в пресата. Изоставената кола беше крадена, разбира се, и също в италиански стил оръжието бе оставено на местопрестъплението, чисто като свирка. Аматьорите щяха да използват същия пистолет още няколко пъти, докато накрая някой бъде заловен с него и балистиката покаже, че със същото оръжие са извършени още дузина убийства. Докато италианците купуваха чисти пистолети, използваха ги веднъж и ги захвърляха на самото местопрестъпление, преди да изчезнат.

Замислих се за тези свидетелски показания, които четях в кадилака на Белароса. Съвсем възможно бе убийството да е станало точно по този начин и свидетелите да казват истината, с изключение на това, че са разпознали Франк Белароса. Не съм детектив, но съвсем близо до ума е, че човек като Белароса, дори ако е искал лично да убие някого, не би го направил посред бял ден, и то на място, където половината Ню Йорк може да го види и познае.

Но очевидно някой в управлението на ФБР или в кабинета на щатския прокурор е видял това убийство като възможност да създаде проблеми в подземния свят. Тогава защо да не го припише на шефа №1 в мафията? И ако Белароса беше прав, че убийството е извършено от Агенцията за борба с наркотиците, тогава наркоконтролът най-вероятно ще си избере начин на действие като този на подземния свят — например: нападение с автомати, за да имитира колумбийците, нападение с ножове или ками, за да имитира „фитилите“, бомбен атентат, както корейците бяха направили няколко пъти, или най-чистото, най-сигурното и най-лесното за имитиране нападение — в стила на мафията.

Осъзнавах, че всъщност се опитвам да съчиня една евентуална защитна реч, но освен това аз се опитвах да убедя себе си, че защитавам един невинен човек. И в тези си опити да бъда обективен, да бъда един универсален съдия, аз прецених всичко, което знам по случая досега, и намерих, че има съвсем основателни причини за съмнение относно вината на Франк Белароса.

Докато прелиствах обвинителния акт, хвърлих бърз поглед на Белароса. Той усети и ми каза:

— Пише имената на тези, които са свидетелствали срещу мен, нали?

— Да. Четирима мъже и една жена.

— Ах, да. Приятелката на Каранза. Спомням си това от вестниците. — След това попита: — Тя казва ли, че ме е видяла?

— Да.

Той кимна, но нищо не каза.

Аз се обърнах към него:

— Като свидетели те са под защитата на федералния закон.

— Хубаво. Значи никой нищо не може да им стори. — Той се усмихна.

— Показанията им няма да имат тежест пред съда — казах му аз. — Те не са почтени граждани.

Той сви рамене и се върна към вестника си.

Лени спря пред едно кафе на Бродуей. Вини получи нареждания и влезе вътре да вземе четири кафета.

Отидохме в Ню Джърси по Холънд Танъл, а след това се върнахме в Манхатън по „Линкълн Танъл“.

Телефонът на задната седалка иззвъня и Белароса ми направи знак да го вдигна.

— Ало? — казах аз.

Познат мъжки глас попита:

— Мистър Белароса там ли е?

Джон Сатър бързо схваща, затова отговорих:

— Не, отиде на църква. Кой е на телефона?

Белароса се подсмихна.

Човекът отвърна на въпроса ми с въпрос:

— С мистър Джон Сатър ли говоря?

— Не, с лакея на мистър Сатър.

— Не ми допада чувството ви за хумор, мистър Сатър.

— С повечето хора е така, мистър Ферагамо. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да ми разрешите да говоря с клиента ви.

Белароса вече бе протегнал ръка за телефонната слушалка и аз му я дадох.

— Здравей, Ал… Аха… Ами, виж, той е малко нов в това, нали разбираш?

Слуша известно време, след това каза:

— И ти не играеш по правилата, приятел. Нямаш основания да се оплакваш. — Той отново почна да слуша и по лицето му се изписа отегчение. — Тъй, тъй, тъй. И какво от това? Виж, правиш това, което трябва да направиш. Аз оплаквам ли се? Чул ли си ме да плямпам?

Не чувах репликите от отсрещната страна на жицата, разбира се, но не можех да повярвам на това, което чувах от тази страна. Тези двамата си говореха, като че ли просто изглаждаха разногласията си за някоя игра на кегли или нещо такова.

— Мислиш ли, че ще използвам мръсни пари за гаранция? — попита Белароса. — Зарежи това, Ал. Ако докажеш, че са мръсни, твои са, а аз ще се върна в затвора… Аха. Спести си малко време. Това са формалности. — Бързо погледна към мен, след това каза в слушалката: — Той е добро момче. Остави го на мира. Той е истински гражданин. Важен гражданин. Няма да се заяждаш с него, Ал. Заядеш ли се с него, ще си имаш сериозни проблеми. Capisce?

С мен? Нима той говореше за мен?

— Съжалявам, че си бесен, но просто е трябвало да помислиш за това предварително — каза Белароса на щатския прокурор. Ясно ли ти е?… Аха. Ще го направя. Ще се видим по телевизията довечера, нали? — Белароса се разсмя. — Аха. Окей. — Той затвори телефона и се върна към вестника си.

Madonna mia. Тези хора са луди. Искам да кажа, че всичко това изглеждаше, като че ли си играеха на някаква игра и се правеха на американци пред обществото, но останеха ли насаме, спазваха някакъв древен ритуал.

Известно време всички мълчахме, след това Белароса вдигна очи от вестника и попита момчетата си:

— Окей?

— Не съм забелязал никого, шефе — отвърна Лени.

Белароса погледна часовника си и ме попита:

— Гладен ли си?

— Не.

— Имаш ли нужда да пийнеш нещо?

— Да.

— Добре. Знам едно хубаво място.

Той се обърна към Лени.

— Закарай ни на „Мот стрийт“. Ще си направим един малък обяд.

„Кафе Рома“ е доста известно място в сърцето на Литъл Итъли. Обядвал съм няколко пъти там с клиенти. Но то не е на „Мот стрийт“. Обърнах се към Белароса:

— „Малбъри Стрийт“.

— Какво?

— „Кафе Рома“ е на „Малбъри стрийт“.

— А, да. Не отиваме там. Отиваме в „Джулио“ на „Мот стрийт“.

Свих рамене.

Той видя, че не оценявам важността на това, което ми каза, затова ми даде един урок.

— Още нещо, което трябва да запомниш, господин адвокат — това, което казваш, че ще направиш, и това, което ще направиш, не е задължително да съвпадат. Където казваш, че ще отидеш, и където отиваш, никога не е едно и също място. Не даваш информация на хора, които нямат нужда от нея, или на такива, които могат да я предадат на хора, които не трябва да я имат. Ти си адвокат. Знаеш това.

Наистина го знаех, но къде отивам да обядвам не е от този вид информация, който пазех в тайна или за който лъжех.

Но, от друга страна, това се отнасяше за времето, когато никой не възнамеряваше да ме убива, докато обядвам.

28.

Литъл Итъли не е далеко от „Фоли Скуеър“, а е близо също и до „Пълийс Плаза“, до управлението на ФБР на „Федерал Плаза“ и до държавните и градските криминални съдилища. Това географско разположение на квартала е удобно за адвокатите, за хората на закона и от време на време, за някои от жителите му, на които по една или друга причина се налага да влязат в контакт с тези държавни служби. Така че на практика ние можехме да спрем пред „Ресторанта на Джулио“ на „Мот Стрийт“ в Литъл Итъли само пет минути след като напуснахме „Фоли Скуеър“. Но вместо това, поради някои други съображения пътуването до ресторанта ни отне близо час. От друга страна пък, едва сега беше станало време за обяд.

„Джулио“, както видях, беше един старомоден ресторант, разположен в приземния етаж на една от онези шестетажни жилищни сгради, построени в началото на века, които изобилстваха с противопожарни стълби. Отляво имаше стъклена врата, а отдясно — витрина, наполовина закрита от червена ресторантска завеса. На витрината с полуизтрити позлатени букви бе изписано ДЖУЛИО.

По стъклото нямаше нищо друго, нито менюта, нито изрезки от вестници, нито рекламни лепенки за кредитни карти. Заведението не изглеждаше съблазнително или поне привлекателно.

Както споменах, идвам в Литъл Итъли от време на време, обикновено с клиенти, тъй като Уолстрийт не е далеч. Но не бях виждал това място, а и да бях го забелязал, не бих влязъл вътре. Всъщност клиентите ми (а и аз) предпочитат разкошните ресторанти по „Малбъри Стрийт“, където е пълно с туристи и жители на предградията, които се гледат втренчено един друг, опитвайки се да отгатнат кой е от мафията.

Лени отиде да паркира колата, а Вини влезе в ресторанта пръв. Вероятно той беше на дежурство. Аз останах на тротоара с Белароса, който бе застанал с гръб към тухлената стена и оглеждаше улицата по цялото й протежение.

— Защо стоим отвън? — попитах го аз.

— Добре е първо да им съобщиш, че идваш — отвърна той.

— Разбирам. А не си можел да им се обадиш предварително, нали?

— Не. Не е необходимо да вършиш това.

— Правилно.

Той изобщо не поглеждаше към мен, но държеше под око улицата. Има много хубави ресторанти в Литъл Итъли и всички те се опитват да се задържат на ниво в конкуренцията. А понякога пътят към славата и богатството се скъсява, ако човек като дон Белароса влезе в такова заведение и бъде застрелян на масата си. Веднага си представих едно ужасяващо заглавие във вестник: „Донът — денди и адвокатът му застреляни“.

— Тук имало ли е нещастни случаи? — попитах аз сътрапезника си за обяд.

Той ме погледна.

— Какво? А… не. Всъщност, да. Веднъж. Но това беше още през сухия режим. Много отдавна. Обичаш ли пържена сепия? Calamaretti fritti?

— Вероятно не.

Вини отвори вратата и подаде главата си.

— Окей.

Влязохме. Ресторантът беше дълъг и тесен, а масите бяха застлани с традиционните червени карирани покривки. Подът бе от старите бели керамични плочки, а таванът — от пресована ламарина, боядисана с бяла гланцова боя. От него висяха три огромни вентилатора, които лениво се въртяха, раздвижвайки миризмата на чесън. По чисто белите гипсови стени бяха окачени евтини картини, всяка от които представляваше пейзаж от слънчева Италия. Заведението нямаше много привлекателен вид, но беше автентично.

По масите имаше малко хора и сервитьорите, облечени в червени сака, стояха тук-там из салона и поглеждаха крадешком към дон Белароса. Някакъв човек в черен костюм забърза към нас с протегната напред ръка и с Белароса си размениха поздрави на италиански. Белароса го нарече Патси, но всъщност не ми го представи, макар че очевидно той беше управителят на заведението.

Патси ни заведе до една ъглова маса в дъното. Тя беше малка и удобна, с добър обсег.

Лени бе пристигнал и заедно с Вини седнаха на една маса близо до витрината, откъдето можеха да държат вратата под око. Сега вече цялото заведение беше в обсега ни, което беше първото изискване за един приятен обяд в „Джулио“.

Патси се държеше раболепно, сервитьорите ни се покланяха, докато минавахме покрай тях, а някакъв мъж и жена, очевидно собственикът и съпругата му, изскочиха от кухнята и само дето не се простряха на пода в краката ни. Всеки се бе ухилил, с изключение на Франк, по чието лице бе застинала безизразната физиономия на мафиот, която никога досега не бях виждал.

— Често ли идваш тук? — попитах го аз.

— Аха.

Той каза нещо на собственика на италиански и човекът отиде някъде, вероятно да се самоубие, помислих си аз, но не след дълго той се върна с бутилка кианти89 и две чаши. Патси отвори бутилката, но Франк наля. Най-накрая, след доста суетня около масата ни, всички се оттеглиха и ни оставиха на мира. Франк чукна чашата си в моята и каза:

— Salute!

— Наздраве — отвърнах аз и отпих от виното, което имаше вкус на грапа, разредена с танинова киселина. Уух!

Франк млясна с устни.

— Аа… хубаво е. Не е за всеки. Направо от другата страна.

(Трябва да го оставят там.)

Бяха влезли още няколко души и аз се огледах. Клиентелата по обяд, изглежда, беше предимно местни хора, предимно мъже и предимно възрастни, които носеха висящи като чувал костюми без вратовръзки. Дочувах около себе си смесица от английска и италианска реч.

Имаше и няколко по-млади мъже в хубави костюми и като вампир, който с един поглед разпознава себеподобните си, аз веднага ги определих като служители на Уолстрийт, някакви модни простаци, които бяха „открили“ „Джулио“, както Колумб бе открил Америка, т.е. това не съществува, докато не го намеря.

Тук-там по масите забелязах мъже, за които сметнах, че вероятно са от бранша на Франк. Още повече че той кимна на някои от тези хора и те отвърнаха на поздрава му. Въпреки интимната обстановка в заведението и факта, че вътре бе топло, само простаците от Уолстрийт и някои от възрастните мъже бяха съблекли саката си. Останалите клиенти, сигурен бях, или носеха кобури с каишка през рамото, или искаха всеки да си мисли, че носят. За Франк знаех, че не може да е въоръжен, защото скоро го бяха претърсили при регистрацията. А Лени и Вини, знаех, носеха оръжие. Аз бях невъоръжен, ако изключим тристадоларовата ми писалка „Мон Блан“ и златната ми карта на „Американ Експрес“. Обърнах се към клиента си:

— Доволен ли си от начина, по който стана работата сутринта?

Той сви рамене и отвърна:

— Както и да е, стана. Нямам оплаквания от теб.

— Чудесно. Искаш ли да обсъдим обвинението срещу теб? Защитната реч?

— Казах ти, това са глупости. Няма да се стигне до процес.

— Но може. Ферагамо е представил петима свидетели на предварителния съд. И тези свидетели са казали достатъчно, за да те въвлекат в убийството на Хуан Каранза.

— Вероятно Ферагамо им е бутнал нещо. Те може и да са видели убийството, но не са видели моето лице там.

Кимнах.

— Окей. Вярвам ти.

— Добре. Значи правилно постъпи днес.

— Не. Лъжесвидетелствах.

— Не се тревожи за това.

Собственикът, който се казваше Лучио, дойде с една купа пържени кръгчета лук и сервитьорът постави на масата две малки чинии.

— Mangia — каза Франк, докато загребваше с ръка от кръгчетата.

— Не, благодаря.

— Хайде. Яж.

Кръгчетата не бяха от лук, разбира се, но аз се опитвах да си представя, че са. Сложих няколко от тези неща в чинията си, след това едно в устата си и го преглътнах с кианти. Гъл-гъл-гъл.

На масата, направо върху покривката, имаше голяма ненарязана пита италиански хляб, която Франк начупи с огромните си лапи и бутна няколко парчета към мен. Не видях никъде панер за хляб, а сигурно нямаше и да видя. Хапнах малко от хляба, по-хубав от който не бях ял досега.

Докато дъвчеше, Белароса каза:

— Разбираш ли какво имам предвид, като казвам, че се подчинявам на закона? Манкузо идва съвсем сам, а аз чакам да ми сложи шибаните белезници. А как мислиш изваждат някоя жълтуга от един от онези светски клубове? Влизат вътре с цял шибан батальон, въоръжени до шибаните си зъби и през цялото време трябва да отблъскват жълтугите, докато спипат този тип и го извлекат навън, а той пищи и се гърчи в ръцете им. И при такива случаи все има няколко пострадали или убити. Виждаш ли разликата? Ти какво си мислиш, че Манкузо е герой? Не. Той знаеше, че няма да го гръмна.

— И все пак, Франк, за това се иска смелост.

Той се усмихна:

— Аха. Този малък, мършав жабар чука на вратата ми и казва: „Арестуван си“. Аха. — И добави: — Но да не си мислиш, че Манкузо ще стане звезда? Няма никакъв шибан шанс. Ферагамо дирижира това шоу и той е звездата. Ще видиш в новините.

Без да бъде повикан, сервитьорът дойде и донесе купа с нещо, наподобяващо миди, полети с червен сос. Белароса сипа няколко в чинията ми до пържената сепия.

— Това е scungilli — каза той. — Приличат на… раковини. На стриди. Sono buone90.

— Мога ли да си поръчам нещо от менюто?

— Опитай това. Опитай го. — Той зарови в своите, каквото и да беше това. — Яж. Хайде.

Приготвих си чашата с вино и парче хляб, преглътнах малко от раковините, отпих няколко глътки кианти и отхапах от хляба.

— Харесва ли ти?

— Sono buone.

Той се разсмя.

Известно време ядяхме, пиехме и си приказвахме. Никой не ни предложи меню и забелязах, че повечето от клиентите не използваха менюта, а направо си поръчваха храната на сервитьорите, говорейки им на една смесица от италиански и английски. Сервитьорите изглеждаха любезни, доволни, осведомени, търпеливи и услужливи. Очевидно не бяха французи.

Докато седях там, ми мина през ума, че този ресторант може би беше на сто години, по-стар от „Крийк“, по-стар и от „Сиуанака Къринтиън“. И почти нищо в него не се бе променило — нито интериора, нито кухнята, нито клиентелата. Всъщност Литъл Итъли беше нещо като изкривяване на времето, един бастион за културата на италианските имигранти, която, изглежда, устояваше на промените и асимилацията въпреки всички трудности. Ако трябваше да се обзаложа кое ще издържи до следващото столетие — Златният бряг или Литъл Итъли — бих заложил на Литъл Итъли. При същите условия бих си заложил парите на „Джулио“ вместо на „Крийк“.

Наблюдавах Франк Белароса, докато се хранеше. Очевидно той се чувстваше тук много по-удобно, отколкото се бе чувствал в „Крийк“. Но освен това той принадлежеше към това място, бе част от него, част от местния колорит, от структурата и интериора на „Джулио“ и на „Мот Стрийт“. Наблюдавах го как с разхлабена вратовръзка и салфетка, втъкната под яката, шареше с ръце по масата, спокоен, че тук никой не възнамерява да му отнеме нищо: нито храната, нито гордостта.

Вече се справяхме с втората бутилка кианти и аз се обърнах към него:

— Ти си от Бруклин, нали? Не от Литъл Итъли.

— Аха. Но повечето от Бруклин вече ги няма. Кварталът, в който живях, го няма. А това място още се държи. Разбираш ли?

— Как така?

— Искам да кажа, че всеки италианец в Ню Йорк идва тук поне веднъж в живота си. Повечето идват веднъж или два пъти в годината. Това ги кара да се чувстват добре, разбираш ли, защото сега те живеят в предградията, а старите им квартали са пълни с негри или испанци, или други такива и те не могат да се върнат там, затова идват тук. Това е старият квартал на всички. Capisce? Е, може би не твоят стар квартал. — Той се разсмя. — Ти откъде си?

— Лоукаст Вели.

— Аха. Не е голямо разстоянието до родния дом.

— Но всяка година се увеличава.

— Виж, аз обичам да идвам тук, разбираш ли, да се разхождам по улиците, да усещам миризмата на фурните, на сиренето, на ресторантите. Много хора идват тук за свети Дженаро — нали знаеш, празника на свети Дженаро, покровителя на Napoli… на Неапол. Идват също и за празника на свети Антъни. Идват тук, за да ядат по италиански, да се видят с италианци, да се почувстват италианци. Разбираш ли?

— Затова ли идваш тук?

— Аха. Понякога. Тук върша и част от бизнеса си. Виждам се с някои хора. Клубът ми е тук.

— „Италиън Райфъл Клъб“ ли?

— Аха.

— Можеш ли да ме заведеш там?

— Разбира се. Ти как ме заведе в „Крийк“.

Той се усмихна.

— Водя там Джак Уейнстейн. Той много го харесва. Изчаквам го да се напие, отвеждам го в сутерена и го оставям да направи на решето мишените. Имам там една мишена във формата на силует, на която пише „Алфонс Ферагамо“. — Той се разсмя.

Усмихнах се и отбелязах:

— А в бюрото на СВП вероятно хвърлят стрелички по моята снимка.

— Така ли мислиш? Стрелички? Майната им на стреличките.

Той изпъна показалеца си към мен и вирна палеца си.

— Бум-бум-бум. Така се правят дупки в мишените.

После допи поредната си чаша вино и наля и на двама ни. Това кианти ставаше все по-хубаво. До третата бутилка щеше да има вкус на „Брунело ди Монталчино“ реколта 1974.

Отново огледах ресторанта. По време на мисловното ми отсъствие той се бе напълнил и сега вътре беше шумно и оживено.

— Харесва ми това място — казах на Белароса.

— Хубаво.

И наистина се чувствах по-добре. Някак си облекчен, както когато си се измъкнал на косъм от някаква опасност. Мисълта, че лъжесвидетелствах, не ми даваше мира, разбирате, но се опитвах да я преодолея. Всъщност, извадих дневника от джоба си и за пръв път отгърнах на датата 14-и януари. Аз пиша с мастило, отчасти защото като адвокат знам, че дневникът ми е почти легитимен документ и следователно трябва да се води с мастило, в случай че някога се наложи да бъде представен като доказателство. От друга страна, винаги използвам същата писалка „Мон Блан“ със същия писец и същото черно мастило „Мон Блан“, така че ако се наложеше да добавя нещо допълнително, можех да го направя. Но не ми харесваше тази идея.

Както и да е, знаейки, че много зависи от това, с известен трепет погледнах към датата 14-ти януари и написаното под нея:

Гледах известно време написаното. Сутринта вкъщи. Нима наистина съм бил на езда този ден? Може и да съм бил. Дали съм яздил из Алхамбра? Вероятно. Дали съм видял трима мафиоти да се разхождат из имението? Казах, че съм ги видял.

Тъкмо щях да затворя дневните и забелязах написаното под датата 15-ти януари:

Ако бях летял за Флорида на 14-и сутринта, Ферагамо и ФБР щяха в крайна сметка да разберат това, като изискат по съдебен ред дневника ми или по някакъв друг начин. И тогава Джон Сатър щеше да дели една килия с Франк Белароса. Но в случая бях на чисто: Сутринта вкъщи. Късметът на Сатър работеше. Ако бях католик, щях да се прекръстя и да си кажа молитвата. Пъхнах дневника в джоба си.

— Някъде другаде ли имаш да ходиш? — попита Белароса.

— Не. Само проверявах нещо.

— Аха? Съвпада ли?

— Да, съвпада.

— Хубаво.

Той ме погледна в очите.

— Grazie — каза, и това беше всичко, което щях да получа като благодарност или признателност, но то беше повече, отколкото исках.

— Искам да доведем някоя вечер жените тук — каза Белароса. — Ще видиш колко е хубаво вечер. Старият италианец свири на тази малка разтегателна кутия — той имитира свирене на хармоника — как се нарича това? Хармоника. И има тук една стара дебела дама, която пее като ангел. На жена ти ще й хареса.

— Безопасно ли е да бъдем с теб? — попитах аз.

— Абе, какво си се хванал за това? — Той се удари в гърдите. — Ако аз съм мишената, значи аз съм мишената. Да не мислиш, че някой се интересува от теб? Само не заставай на пътя и не се вторачвай в лицата на хората. Capisce? — Той се разсмя и ме потупа по рамото. — Забавен си ти.

— Ти също.

Обърнах още една чаша от този нектар на боговете и го попитах:

— Ами другите хора? Испанците? Тези от Ямайка? И те ли играят по правилата?

Дъвчейки някаква маслина, той заговори:

— Ще ти кажа едно правило, по което играят. Дойдат ли в Литъл Итъли да убият някого, в цял Ню Йорк няма да остане нито един шибан негър или испанец. Те знаят това правило. Не се притеснявай от тях, докато си тук.

Винаги съм харесвал Ню Йорк заради етническото разнообразие в него, в този огромен американски тигел. Дай ми твоите уморени, твоите бедни, твоите наблъскани народни маси… Забравил съм как беше нататък. Може би всички сме забравили.

Белароса се наведе към мен и каза:

— Понеже те притеснява тая работа, мислил ли си да си извадиш разрешително за пистолет?

— Не го смятам за нещо задължително, не.

— Виж, ако ще се появяваш често тук, разбираш ли, ще трябва да си помислиш за това.

— Защо?

— Наред с другите неприятности, които ходенето невъоръжен носи — цитира той, — то кара хората да те презират. Кой е казал това?

— Майка Тереза ли?

Той се разсмя.

— Не се занасяй. Макиавели, нали?

— Да. Ще ми се плаща ли за битките?

— Разбира се. Хей, дължа ти петдесет бона, нали?

— Не. Не ги искам.

— Това няма значение. Имаш ги.

Един сервитьор постави на масата поднос с ордьоври. Изглежда, тук поднасяха ястията безразборно или поне на мен така ми се струваше.

Белароса посочи съдържанието на подноса.

— Това е proscciutto91 — знаеш какво е, нали? Това stracchino92, а това — taleggio — Това сирене тук е с червеи, затова няма да те карам да го ядеш.

— С червеи. Малки червеи. Нали разбираш. За вкус. Те не се ядат. Рониш сиренето ето така и махаш червеите. Видя ли? Видя ли го този?

Станах:

Къде е тоалетната?

Той посочи с палец над рамото си:

— Там отзад.

Отидох в тоалетната, едно отвратително тясно помещение, и си измих лицето и ръцете.

Червеи?

Вратата се отвори и влезе Лени. Застана до мивката зад мен и започна да реши мазната си коса.

— Харесва ли ви обяда, господин адвокат? — попита ме той.

— Ти не трябва ли да си на масата и да държиш под око входната врата?

— Вини има две очи. — Изми си ръцете. — Шибан град. Всичко е пропито с мръсотия. — Избърса се в кърпата, пропита с мръсотия. — Вие сте адвокатът на дона, така че нямате предавател, нали?

— Предавател? Ти луд ли си?

— Не. Понякога хората носят предаватели. Понякога идват в кенефа, за да предадат съобщение, а понякога, за да получат съобщение. Когато видя някой да отива в кенефа, когато е говорил с дона, мисля за предавател и мисля за пистолет.

— А аз мисля, че гледаш твърде много телевизия.

Той се подсмихна:

— Е, ако нямате нищо против?

Протегна към мен чистите си ръце. Аз останах така за момент, след това кимнах. Кучият му син щателно ме претърси и каза:

— Окей. Просто проверка. Всеки със занаята си.

Оставих една монета от двайсет и пет цента на мивката.

— Това е за теб, Лени. Добре си свърши работата.

И излязох. Бога ми, сега наистина виждах как стоят нещата. Върнах се на масата и забелязах, че сиренето с червеи бе махнато от подноса с ордьоврите.

— Аха — каза Франк. — Накарах ги да го махнат, заради теб. Успя ли да намериш зад къщата?

— Да намеря какво?

Той се разсмя.

— Задната къща. Зад къщата, така казват в Литъл Итъли. Още от времето, когато тоалетната се е намирала в двора отзад. Разбираш ли?

— Да, намерих я.

Видях Лени, който се връщаше на масата си и ми хвърли кръвнишки поглед, докато сядаше.

— Ти ли го прати да ме претърси? — попитах Белароса.

— Н-не. Той просто го прави. Виж, знам, че Манкузо се е опитал да те спечели на своя страна и ти вярвам повече, отколкото вярвам на много от хората си. Но когато знам, че говоря с някой, който е чист, се чувствам по-добре.

— Мистър Белароса, един адвокат не може, няма право и не би работил като агент на правителството срещу клиента си.

— Аха. Но да речем, че си решил да напишеш книга. — Той се разсмя. — Зарежи го. Хайде да ядем. Заповядай. Това се казва manteche. Няма червеи. — Той сложи парче сирене върху една бисквита, която нарече frislle, и я поднесе към устата ми. — Хайде. Опитай това.

Опитах го. Не беше лошо. Отпих малко кианти и пъхнах в устата си една черна маслина. Тези хора обядваха навън различно от това, на което бях свикнал. Например никоя от преди сложените чинии не бе отсервирана и Белароса се върна към пържената сепия.

— Манкузо ми каза — обърнах се аз към него, — че веднъж си ударил един от хората си с оловна тръба и си потрошил всяка кост от тялото му.

Той вдигна поглед от сепията:

— Така ли? Защо ти е разказал това? Какво се опитва да направи? Да ме представи в лоша светлина ли?

— Ами, това положително не те представя в най-добрата светлина.

— Манкузо трябва да се научи да държи шибаната си уста затворена.

— Не става въпрос за Манкузо, Франк. Става въпрос, че ти си пребил човек с тръба.

— Това не е въпрос. — Той отчупи парче хляб и го натопи в червения сос, докато говореше. — Когато си млад, понякога вършиш неща, които не искаш да вършиш, но трябва да свършиш. Не бях босът, когато това се случи. Босът беше един друг човек, за когото сигурно си чувал. Той вече е мъртъв. Но когато ми кажеше „Франк, трябва да направиш това или трябва да направиш онова“, аз го правех. Capisce?

Не отговорих.

— Също както в армията или в църквата. Изпълняваш заповеди. Сега аз давам заповедите и не обичам грубостите. Времената се менят. Вече не всеки иска да се занимава с нашия бизнес. Трябва да се отнасяш по-внимателно към хората си.

— Поне да им предложиш „Син Кръст“ и „Син Щит“93 — вметнах аз.

Той сметна това за забавно.

— Аха. Ако им счупиш краката, ще има кой да ги възстанови. Аха. „Син Кръст“.

Нямаше смисъл да продължаваме разискванията относно инцидента със смазаните кости; ваденото бе, че сега той знаеше, че знам за особения му стил на управление. В действителност понякога и аз изпитвам желание да ударя съдружниците си с оловна тръба, но това само би им дало повод да направят същото с мен. А това ме накара да се замисля за сеньор Николо Макиавели. Казах на Франк:

— Врагът трябва или да се гали, или да се ликвидира.

Той вдигна поглед от чинията си.

— Аха. Това е проблемът, когато разсърдиш някого, господин адвокат. Радвам се, че го разбираш. В моя бизнес или се отнасяш към хората с уважение, или ги премахваш. Онази работа с тръбата например, не беше добра идея. От нея остана един ядосан paesano и знаех, че когато се поправи, ще трябва наново да реша проблема. Разбираш ли? Трябваше да го галя или да го ликвидирам. Не бива да оставяш така хора зад гърба си, които по-късно ще искат да ти отмъстят.

— И затова го покани на вечеря и го повиши.

— Аха. — Той се замисли за момент, след това добави: — Ще ти кажа каква е най-важната грешка в учението на свещениците — най-важната грешка в религията. Това са онези глупости, дето ако те ударят, да си обърнеш и другата страна. Направиш ли това, всеки ще те удря в лицето. Но понякога се налага да понесеш някой удар. Като например с Ферагамо. Няма едно шибано нещо, което мога да му направя. Всичко, което мога да направя, е да се погрижа да няма едно шибано нещо, което той може да ми направи. Разбираш ли? А ако не можеш да се отървеш от някого, не го дразни, дори да те предизвиква.

— Но ти дразниш Ферагамо само с това, че си жив.

Той се усмихна:

— Аха. — Това е негов проблем. Но ти го дразниш, като го правиш за смях.

— И какво от това? Нищо не може да ми направи.

— Може би е така, а може би не е. Може да се захване за приятелите ти. Може би няма да е зле да му се обадиш и да обсъдите случая. Той би искал да направиш това. Той би искал да покажеш малко уважение.

— Този човек е мръсник, Франк, и всеки в Ню Йорк го знае.

— И затова му е необходимо всичкото уважение, което може да получи.

И двамата се разсмяхме на това.

— Ей — каза Белароса, — може би този кучи син ще стане един ден управител на щата или дори президент. Бъди мил с него. Ще те направи министър на правосъдието.

Всъщност, като приех мистър Франк Белароса за клиент, аз отрязах всичките си шансове някога да заема каквато и да е обществена длъжност. Не че не исках да бъда съдия или да се кандидатирам за член на управителния съвет на щата или за какъвто и да е от този род, но в подсъзнанието си никой адвокат не изключва тази възможност. Веднъж ме бяха избрали за член на управителния съвет на Латингтаун, но след това фиаско ще е най-добре да остана настрана от обществения живот за едно-две десетилетия.

— И все пак може би ще му се обадиш — каза Франк. — Ще ти дам личния му номер.

Погледнах го.

— Франк, след днешния ден той няма да повдигне каквото и да било обвинение срещу теб.

— Аха, знам. Не говоря за това. Мислех, че си разбрал.

— Искаш да му се извиня ли?

— Не е необходимо да казваш „Мистър Ферагамо, съжалявам, че Ви направиш за смях“. Всъщност, дори не бива да споменаваш за това. Просто поговори с него за случая с уважение. Той ще ти прости, защото е тъпак. Capisce?

Ето ви сега един клиент, който искаше да се обадя на обвинението, и то не за да се споразумеем за нещо, а за да се извиня, че съм го оставил по бели гащи пред съда. Mamma mia, не си спомням да сме учили нещо подобно в Харвард.

— Ще му се обадя — отвърнах аз. — И ще се държа почтително към службата му.

— Е, това е. Понякога тъпаците заемат важни постове. Да не мислиш, че всеки от цезарите е бил умник? И какво ти остава да направиш? Да се приспособиш към положението. — Той наля още вино. — Готов ли си да ядеш pasta? Вече цял час бяхме в заведението и аз бях погълнал доста храна, предимно хляб, сирене и маслини, които бяха единствените ядивни неща, сервирани ми досега. Освен това виното си проправяше път към дванадесетопръстника ми.

— Ще пропусна пастата.

— Не. Ще ядеш паста. Тук имат lingue de passero — врабешки език.

— Мога ли да си поръчам кюфтета вместо това?

— Това не е истински език на врабче. Просто така се казва пастата. Да не мислиш, че ядем врабешки езици?

— Не знам, Франк, вие ядете червеи и овчи мозък.

— Червеите не ги ядем. Сега ще опиташ врабешки език. Получават го от един малък град, който се нарича Фаро Сан Мартино в Абрузо — провинция Брут. Семейството на жена ми е оттам. Там са големи дръвници, но правят великолепна паста.

Той допря палеца и показалеца до устата си и ги целуна. — Magnifico. И ще я ядем с puttanesca сос. Проститутски сос.

— Я повтори?

— Проститутка. Проститутски. Не знам защо го наричат така. Може би защото в него има аншоа. — Той се разсмя. — Разбираш ли?

— Мисля, че да.

Той вдигна пръст и се появи един сервитьор. Белароса махна с ръка над масата, сервитьорът щракна с пръсти и двама помощник-келнери дотърчаха и разчистиха масата отведнъж.

Облегнах се на стола и пийнах малко вода. Забелязах, че служителите на Уолстрийт си бяха тръгнали, а също и някои от местните търговци. Но възрастните мъже продължаваха да стоят по масите и да пият вино или кафе. Бяха останали също и ония мъже, които изглеждаха като Франк. Очевидно тук се сервираха два вида обяд: американо-италиански и италиано-италиански.

Франк стана и се извини, но не се отправи към зад къщата. Вместо това тръгна към една маса, на която седяха четирима мъже в черни костюми. Те го поздравиха сърдечно, но с явна сдържаност. Наблюдавах как един сервитьор се завтече натам с винена чаша в ръка и един от мъжете наля на Белароса малко кианти. Всички се чукнаха и ги чух да промърморват „Salute“. Отпиха от чашите си, след което всички се изгърбиха над масата и си казаха обедната молитва. Е, може и да не са я казали.

Мили Боже, помислих си, тези хора наистина съществуват. Искам да кажа, съвсем до мен, на по-малко от пет метра разстояние, седяха петима мафиоти и пиеха вино в един ресторант в Литъл Итъли. Колко жалко, че не си бях взел видеокамерата. „Погледнете, деца, тук татко обядва с дон на мафията. А сега донът става и отива да говори с приятелите си гангстери. Виждате ли? Окей, сега камерата се насочва към онези двамата мъже близо до вратата. Виждате ли ги? Те са телохранители. Виждате ли вратата? Ето я в едър план. Окей, а сега обратно към масата с мафиотите.“

Наблюдавах ги без видеокамера. Те всички говореха с ръцете си. Един от тях направи движение, като че ли натикваше нещо в масата, друг докосна с показалец дясното си око, Белароса допря възглавничките на пръстите си в ръба на масата, а друг от мъжете леко перна с палец брадичката си. Имаше обаче нещо, което не вършеха с ръцете си, а именно не се посочваха и не се докосваха един друг.

Забелязах също, че израженията на лицата им бяха през повечето време каменни, нещо като онази безизразна мафиотска физиономия, която Франк имаше на лицето си, когато влязохме тук. Но от време на време очите или устните им предаваха нещо, без да разкриват нищо.

Нямах представа какво обсъждаха, разбира се, но предположих, че Белароса им разказваше как е прекарал сутринта. До този момент те вероятно бяха научили за ареста, ако е било съобщено по радиото или ако имаха друг източник на информация. Във всеки случай щеше да им е интересно да узнаят резултата от явяването му в съда. Фактът, че сега бе в „Джулио“, беше точка в негова полза, що се отнася до слуховете, плъзнали в града, че сключва сделки с Алфонс Ферагамо.

Другият бизнесвъпрос за обсъждане вероятно бе проблемът Хуан Каранза. Вече дори си представях разговора между тези хора. Франк вероятно казваше нещо от рода на: „Трябва да се държим заедно в тази работа с Каранза. Окей? Не искаме една шепа жълтуги да ни накарат да вършим неща, които не искаме да вършим. Нали така? И не искаме шибаните ченгета да предизвикат нещо между нас. Разбирате ли? Не искам да видя нито капка италианска кръв, пролята заради шепа жълтуги. Съгласни ли сте? Бизнесът не бива да пострада, затова, ако се наложи да се шибаме с тези жълтуги, ще се разправим с тях здравата и бързо. Разбирате ли? Не правим никакви отделни сделки с жълтугите, «дръпнатите», melanzane, ченгетата, областните прокурори или който и да е. Capisce?“

Как ви се струва това? Страшното беше, че ако бях чул такъв разговор преди четири месеца, нямаше да разбера и половината от него. А сега можех сам да си го съчиня. Madonna, какво ставаше с мен? Не знаех, но ми беше интересно.

Разгледах Лени и Вини на уютната маса за двама в ъгъла. Доколкото можех да видя, не пиеха никакъв алкохол, но тънеха в димна завеса и пиеха чаша след чаша кафе. Италианците, изглежда, са способни да стоят часове наред на една маса, като разговарят и ядат. Лени и Вини като че ли бяха доволни да не вършат нищо, освен да седят и да наблюдават вратата. Но наблюдаването на вратата, струва ми се, беше най-важната работа в „Джулио“ в момента. И двамата, забелязах, наблюдаваха също и останалите клиенти в заведението, особено четиримата мъже с Франк. Но всички тези хора, които си убиваха времето в ресторанта, изглежда, бяха редовни посетители, които управителят и сервитьорите познаваха, и сметнах, че е малко вероятно някой от тях внезапно да скочи и да започне да стреля на посоки. Не, това, което трябваше да се държи под око, бе вратата. И за да помогна на Вини и Лени, и аз започнах да я наблюдавам.

След около петнайсет минути Франк се върна на нашата маса.

— Извинявай, господин адвокат. Имах малко работа там.

— Няма проблем.

Пастата дойде и Франк веднага зарови в нея.

— К’во шъ кажеш? Мирише ли на проститутско коте? Да? Не?

— Без коментар.

Опитах пастата, която наистина приличаше на малки врабешки езичета. Всъщност беше доста вкусна, включително рибеният сос, но вече бях сит.

Белароса откъсна хапка хляб и я натопи в моята чиния.

— Ето така, топни си. Не се стеснявай.

Не обичам дори когато Сюзън си взема от чинията ми. Но взех хапката от ръката му и я изядох.

Погледнах часовника си.

— Не трябва ли да си обадиш на жена си?

— Аха. По-късно.

— Може би трябва да й съобщим, че са те пуснали под гаранция.

— Тя е добре.

— Беше много разстроена, след като замина.

— Аха? Казах й да остане горе. Виждаш, ли? Те вече дори не слушат.

— Въпреки това, едно обаждане…

— Как се сети за жена ми? От puttanesca соса ли? — Той се разсмя. — Той ли те подсети да се обадиш на жена ми?

Не исках да зачеквам тази тема. Играех си с пастата и отпивах по малко от виното.

Белароса изяде своята паста и си пресипа малко от моята, отбелязвайки:

— Ти не ядеш. Не ти харесва?

— Натъпках се.

Погледнах часовника си. Беше два и половина.

— Казах на жена ти, че ще те върна вкъщи днес следобед — информирах аз Белароса.

— Така ли? Защо? Казах ти, че ще трябва да поостанем малко тук. Има още хора, с които трябва да говоря. Искам да кажеш нещо на пресата по-късно. Имаме един хубав голям апартамент в „Плаза“. Ще останем в града няколко дни.

— Няколко дни ли?

— Аха.

— Франк, аз имам работа, уговорени срещи…

— Какво да ти кажа? Нещата се усложниха, господин адвокат. Ще ти се отплатя за това.

Всъщност нямах никакви уговорени срещи и почти никаква работа, за която да се тревожа. А за петдесет бона можех да се помотая из града няколко дни.

Франк взе и останалата ми паста.

— Аха, ще кажем да ни изпратят от къщи малко дрехи. Жена ти ще ти опакова някои неща.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Нали за това са жените.

(Не и моята жена, приятел.)

Той размаха ръце над чиниите, като че ли искаше да изчезнат сами, но някакъв сервитьор се появи като изпод земята и ги отнесе.

Друг сервитьор донесе две салати без подправки.

— Изчистват небцето — каза Франк.

Той поръси своите треви и домати с олио и оцет, а след това поръси и моите.

— Яж.

Забодох вилица в салатата.

— Изяж я. Оцетът помага за храносмилането.

— А олиото какво прави?

— Помага ти да сереш. Mangia.

Салата как да е щях да понеса, но казах:

— Не поръчвай повече храна за мен.

— Трябва да ядеш основното, ястие. Нали за това си тук?

Белароса повика сервитьора. Двамата обсъдиха основното ястие на италиански, след това Белароса се обърна към мен.

— Какво искаш? Телешко? Пиле? Свинско? Риба?

— Агнешка глава.

— Аха? — Той каза нещо на сервитьора и чух думата capozella. И двамата се разсмяха. Той се обърна към мен:

— Тук правят едно специално ястие от пиле. Вкусно и леко. Окей? Ще си го разделим.

— Добре.

Белароса поръча и пак се обърна към мен:

— Един тъп жабар отива в една пицария, разбираш ли, и казва на продавача: „Искам цяла пица.“ А продавачът казва: „На колко парчета да ви я разрежа — на 8 или на 12?“ А тъпият жабар, казва: „На 12, много съм гладен.“ — Белароса се разсмя. — На 12 парчета. Много съм гладен. Схвана ли го?

— Така мисля.

— Разкажи ми един.

— Окей. Един адвокат отива в магазин на „Брукс Брадърс“, разбираш ли, и пита продавача: „Колко струва този раиран костюм?“ А продавачът отвръща: „Шестстотин долара.“ И адвокатът казва: „Добре, ще го взема.“

Върнах се към салата си.

Белароса остави да минат няколко секунди, след това каза:

— Това ли е? Това ли е вицът? Не е забавен.

— Там е работата.

— Къде е работата?

— Адвокатите не са забавни.

Той обработва тази информация няколко секунди, след това каза:

— Но ти си забавен.

— Никой друг не мисли така.

Той сви рамене.

Не след дълго дойде блюдото с хубавото малко пиленце, което бе достатъчно, за да нахрани половината посетители в „Крийк“. Белароса сипа ястието в две чинии.

— Това се нарича polo scarpariello. Кажи го.

— Polo… scarp…

— Scarpariello. Пиле, по обущарски. Може би някой обущар го е измислил. Или пък го правят със стари обувки.

Вдигнах едно парче месо с вилицата си.

— Това коя част на пилето е?

— Това е наденичка. Прави се също и с наденички. Пържени в олио и чесън, с гъби.

— И това ми било леко.

— Изяж я. Вземи, опитай това. Това е вид цикория с повече олио и чесън. Чесънът премахва онзи проститутски дъх от устата ти. Вземи. Трябва да опиташ от всичко.

Повиках сервитьора.

— Донесете ми бутилка от онази вода с мехурчетата и чаша лед.

— Да, сър.

Той ми донесе зелена бутилка с етикет „Pellegrino“, който реших, че трябва да запомня за в бъдеще. Налях си и изпих три чаши от газираната вода, докато Франк ядеше пилето с наденички.

Беше почти три и половина, но заведението не бе съвсем празно. Четиримата приятели на Франк си бяха тръгнали, но по масите имаше неколцина старци, които пиеха кафе и четяха вестници. Двама от тях дори подремваха. Вини и Лени продължаваха да пият кафе и да пушат.

Вратата се отвори и аз инстинктивно се стегнах. Влезе някакъв мъж на около петдесет години, който носеше тъмносив костюм и слънчеви очила. Зад него застана по-млад мъж и очите му зашариха по масите. Бутнах Белароса по ръката и той проследи погледа ми до вратата. Хвърлих поглед към Лени и Вини и видях, че бяха нащрек. Двамата мъже знаеха за присъствието на телохранителите на Белароса и не правиха никакви резки движения, а просто стояха там до входната врата и гледаха към Белароса и мен. Сервитьорите стояха неподвижни, с погледи, забити в земята. Неколцината старци хвърлиха по един поглед на двамата натрапници и се върнаха към кафето и вестниците си.

Франк стана и се отдалечи от масата, а мъжът със слънчевите очила ги свали и тръгна към Белароса. Срещнаха се в средата на ресторанта и се прегърнаха, но личеше, че това е по-скоро израз на уважение, отколкото на привързаност.

Франк и приятелят му седнаха на една празна маса. Другият мъж, телохранител или какъвто беше на възрастния, седна при Вини и Лени по тяхно предложение. Отново насочих вниманието си към Белароса и неговия paesano. Ако сте наблюдавали тези хора достатъчно дълго време, нямаше да е трудно да разберете йерархията на съседната маса.

Имайки предвид, че Франк Белароса Епископа, изглежда, нямаше равни, по-нискостоящи от Август Цезар, току-що влезлият мъж беше съвсем малко по-ниско от него. Той бе запалил цигарата на Белароса, но го направи така, че да покаже, че не му е приятно да върши това и може да не повтори жеста. Белароса, от своя страна, нарочно издухваше дима в лицето на мъжа. И двамата се усмихваха, но аз не бих искал някой да ми се усмихва така.

Разговорът продължи пет минути, след това мъжът потупа Белароса по рамото, като че ли го поздравяваше за излизането му от затвора. И двамата станаха, пак се прегърнаха и човекът си тръгна заедно с приятеля си.

Сервитьорите пак се раздвижиха. Малко се отпуснах, но забелязах, че Лени и Вини не сваляха очи от вратата.

Франк седна срещу мен.

— Този някога работеше за мен.

— Същият, на който си потрошил костите?

— Не. Друг.

— Изглеждаше ми познат. Снимката му появява ли се по вестниците.

— Понякога.

Личеше, че Франк Белароса е малко разсеян. Очевидно, онзи човек бе казал нещо, което е разстроило клиента ми. Но каквото и да беше то, аз вероятно никога нямаше да го узная.

Ясно ми беше обаче, че дон Белароса провеждаше някаква своя политика, завързваше лични обществени връзки и му предстоеше да се срещне с още хора. Усещах също, че това му беше неприятно, но все едно, щеше да го направи. Можеше да не прави компромиси и да не сключва сделки със закона, с негрите, колумбийците или жените. Но се налагаше да работи със своите хора и трябваше добре да преценява докъде стига уважението и къде започва насилието.

Белароса, изглежда се отърси от замислеността си и се обърна към мен:

— Какво ще пиеш — капучино, еспресо или американско?

— Американско.

Той направи знак на един сервитьор и поръча. Кафето дойде, а след него и един човек с цял поднос сладкиши. Mamma mia, вече не можех да преглъщам дори собствената си слюнка. Но добрият стар Франк, изпълнявайки ролята и на домакин, и на сервитьор, настоя да ми опише всеки сладкиш, преди да ме попита кои два си избирам. Безполезно бе да се опитвам да откажа, затова си избрах два, а той каза, че не съм си избрал най-хубавите и ми избра други два.

Похапнах от сладкиша, който беше достатъчно хубав, за да му намеря място в стомаха си, а освен това си изпих и кафето. Побъбрихме с Патси, с Лучио и жена му и с неколцина от сервитьорите. Всички изглеждаха доволни, че обядът приключваше без кръвопролитие. Патси ми се усмихна:

— Хареса ли ви всичко?

— Много беше хубаво.

— Някой път елате на вечеря. Окей?

— Разбира се, че ще дойдем.

Лучио и жена му не бяха така разговорливи като Патси, но аз се опитах да ги предразположа.

— Откога сте собственици на това заведение?

— Това беше ресторантът на баща ми — отвърна Лучио — и на неговия баща.

— Дядо ви се е казвал Джулио?

— Да. Той дошъл от другата страна и отворил ресторант точно на това място — и посочи към пода.

— Коя година?

— Той сви рамене.

— Не знам. Може би 1900.

Кимнах. Един находчив предприемач би използвал това по най-добрия възможен начин: „Джулио“, семейна собственост на „Мот Стрийт“ от 1899 г. (Миналият век винаги звучи по-добре). Но имах чувството, че Лучио се интересува само от това, дали храната се приготвя както трябва и дали клиентите му са доволни от нея. Може би и затова преуспяваше също както баща си и дядо си.

Появи се главният готвач, в пълен екип от престилка и готварска шапка, която свали, преди да се поклони на дона. Мили Боже, всеки би си помислил, че Белароса е филмова звезда или някой благородник. Всъщност той бе дори по-важен и от двете; той беше mafioso, а тези хора, предимно от Сицилия и Неапол, предполагам, имаха добра родова памет.

Побъбрихме още около минута. Те всички се държаха безкрайно любезно, но въпреки това аз се чувствах малко не на място, макар и не неудобно. Лучио и компания се досетиха, разбира се, че аз съм важна личност, макар и не италианец. Чувствах се всъщност като американски турист в Италия.

Франк се изправи, аз също се изправих и някой дръпна столовете зад нас. Всички широко се усмихваха, задържайки дъха си. Още само минута и всички щяха да се строполят на пода.

Дойде ми наум, че единственото нещо, което липсваше на този обяд, беше сметката. Но тогава Франк извади пачка банкноти от джоба на панталона си и започна да хвърля петдесетачки около масата. Удари главния готвач с една петдесетачка, Патси с една петдесетачка и трима сервитьори, всеки с по една петдесетачка. Повика дори двама млади помощник-келнери и им пъхна в джобовете по една десетдоларова банкнота. Този човек знаеше как да се грижи за хората. Всички си пожелахме buon giorno и ciao.

Лени вече бе отишъл за колата, а Вини бе излязъл навън и оглеждаше улицата. Лени спря кадилака пред входната врата, а Вини отвори задната врата на колата, докато още бяхме в ресторанта. Вини направи знак през стъклото и едва тогава Белароса излезе от ресторанта. Вървях точно след него, но не твърде близо. Той се плъзна на задната седалка и аз седнах до него. Вини се шмугна отпред и Лени бързо потегли.

И този човек искаше да доведем тук жените? Осъзнай се, Франк.

А може пък това да бяха просто обичайните предпазни мерки. Искам да кажа, че дори когато в подземния свят цари мир, Франк Белароса си оставаше един предпазлив човек. Вероятно бих довел Сюзън тук със семейство Белароса. Нищо нямаше да се случи. Нали?

Пътувахме на юг по „Мот стрийт“, която е еднопосочна, както всички тесни улици в старата част на Манхатън.

— Хотел „Плаза“ — каза Франк на Лени.

Лени зави на запад по „Канал стрийт“, а след това на север по „Малбъри стрийт“, минавайки през сърцето на Литъл Итъли.

Известно време Белароса не отлепи поглед от прозореца, презареждайки италианската си душа. Не бях сигурен, но подозирах, че той не ходеше свободно по тези улици и че като знаменитост виждаше по-голямата част от света през тъмните стъкла на кола. Някак си ми стана жал за него.

Той се извърна към мен и каза:

— Мислех си, вероятно ти писна от всичко това.

(Може би да, а може би не.) Не отговорих.

— Ти направи това, заради което имах нужда от теб — продължи той, — изкара ме. Разбираш ли? Оттук нататък Джак Уейнстейн може да поеме работата. Той знае как да се оправи с онези отрепки от кабинета на щатския прокурор.

— От теб зависи, Франк.

— Аха. Тази работа може да загрубее. А ти имаш добра юридическа практика, имаш хубаво семейство. Имаш приятели. Хората ще те гледат накриво. Идете с жена си някъде и хубаво си починете.

Какъв мил човек. Чудех се какво ли е намислил.

— Ти решаваш, Франк.

— Не, сега ти решаваш. Не искам да се чувстваш принуден. И в двата случая няма да има проблем. Ако пожелаеш, свалям те на гарата и си отиваш вкъщи.

Предполагам, беше крайно време да се махна или да дам клетва за вярност. Този човек умееше да манипулира хората. Но вече знаех това.

— Може би си прав — казах аз. — Вече нямаш нужда от мен.

Той ме потупа по рамото.

— Точно така. Нямам нужда от теб, но те харесвам.

Тъкмо когато си мислех, че съм разбрал този човек, се оказа, че не съм. Така че отидохме в хотел „Плаза“.

Това, което не знаех, беше, че половината мафия в Ню Йорк щеше да се появи тази вечер.

29.

„Плаза“ беше любимият ми хотел в Ню Йорк и се радвах, че в това отношение вкусовете ни с Франк съвпадаха, тъй като очевидно щях да прекарам известно време тук.

Настанихме се в огромен апартамент с три спални, от които се виждаше Сентръл Парк. Персоналът, изглежда, оценяваше кои бяхме ние — или поне кой беше Белароса, — макар че не го показваха толкова явно, както paesanos в „Джулио“, и никой не изглеждаше особено притеснен.

Франк Белароса, Вини Адамо, Лени Патрели и Джон Уитмън Сатър седяха в просторната всекидневна на апартамента. Донесоха ни в стаята кафе, самбука и газирана вода „Pellegrino“ за мен (която открих, че действа като противоотрова при преяждане с италианска храна). Вече беше пет без двайсет и предположих, че всички искахме да хванем новините в пет часа по телевизията. Обърнах се към Франк:

— Не искаш ли да се обадиш на жена си преди пет?

— А, да.

Той взе телефона от края на масата и набра номера.

— Анна? О… — Той се подсмихна. — Как сте там? Не можах да те позная по гласа. Аха. Добре съм, в хотел „Плаза“. — Слуша няколко секунди, след това каза: — Аха. Под гаранция. Не е много. Мъжът ти свърши страхотна работа. — Той ми смигна, след това слуша още малко, и каза: — Аха, обядвахме в едно заведение, видяхме се с някои хора. Едва сега можах да се обадя… Не, не я събуждай. Остави я да спи. Ще се обадя по-късно. — Отново слуша, след това каза: — Аха. Тук е при мен. — Кимаше с глава, докато жена ми му говореше нещо, после й каза: — Искаш ли да говориш с него? — Белароса бързо ме погледна, след това каза в слушалката: — Окей. Може би той ще ти се обади по-късно. Слушай, налага се да останем тук няколко дни… Аха. Приготви му някои неща и кажи на Анна, че искам да ми опакова синия и сивия костюм, онези, които си направих в Рим… Аха. Освен това някои ризи, вратовръзки, бельо и други неща. Дайте всичко на Антъни и нека той прати някой да ги донесе тук. Довечера. Окей?… Пусни си телевизора за новините. Виж какво ще кажат, но не вярвай на нито една дума от това… Аха. — Той се разсмя, след това слуша малко: — Аха… Окей… Окей… До скоро.

Затвори телефона и почти като че ли говореше на себе си, ми каза:

— Целувки от жена ти.

На кого?

Някой почука на вратата и Вини скочи и изчезна във фоайето. Лени извади пистолета си и си го сложи в скута. Не след дълго се появи сервитьор от обслужването по стаите, който тикаше маса на колелца, върху която имаше бутилка шампанско, поднос с различни видове сирена и фруктиера с плодове.

— Поздрави от управителя, сър — каза сервитьорът.

Белароса направи знак на Вини и той даде бакшиш на сервитьора, който се поклони и излезе.

— Искаш ли малко шампанско? — попита ме Белароса.

— Не.

— Искаш ли да се обадиш на жена си и да й кажеш от какво имаш нужда?

— Не.

— Аз ще набера вместо теб. Ето… — Той взе телефона. — Иди да говориш от твоята стая. Аз ще набера.

— По-късно, Франк. Затвори телефона.

Той сви рамене и го затвори.

Вини включи телевизора за новините в пет часа. Не очаквах, че ще сме главното събитие на деня, но се появи водещият, Джеф Джоунз, и започна:

— Сензационната новина днес: Франк Белароса, смятан за глава на най-голямата от петте престъпни фамилии в Ню Йорк, бе арестуван тази сутрин от ФБР в разкошната си къща на Лонг Айлънд. Белароса бе обвинен със запечатан обвинителен акт от 16 точки в убийството на Хуан Каранза, колумбийски наркотрафикант, който бе жестоко убит на „Гардън Стейт Паркуей“ на 14-и януари тази година.

Джеф Джоунз продължи да чете новините от механичния суфльор, като че ли наистина за пръв път ги виждаше. Откъде ги намират тези типове?

— И изненадващо — каза Джоунз съдия Сара Роузън освободи Белароса под гаранция от пет милиона долара, след като известният адвокат на гангстера, Джон Сатър, предложи себе си за свидетел — алиби на своя клиент.

Джоунз бръщолеви още малко за това.

Питах се дали Сюзън си спомня сутринта на 14-и януари. Нямаше значение дали си я спомня или не, тъй като знаех, че ще ме прикрие, за да мога аз да прикрия Франк Белароса.

— О, какви сложни паяжини плетем и така нататък. Мистър Сейлъм ме научи на това, когато бях в шести клас.

Сега Джеф Джоунз казваше:

— Включваме Бари Фрийман на живо от имението на Франк Белароса на Лонг Айлънд. Бари?

На екрана се появиха портите на Алхамбра и Бари Фрийман каза:

— Това е домът на Франк Белароса. Много от именията тук, по Златния бряг на Лонг Айлънд, имат имена и тази къща, разположена сред двеста акра дървета, морави и градини, се нарича Алхамбра. А тук, при главните порти към имението, се намира будката на пазача — тук, зад мен, което всъщност е вратарската къщичка, в която живеят двама, а вероятно и повече от телохранителите на Белароса.

Камерата даде по-отблизо вратарската къщичка и Фрийман продължи:

— Няколко пъти натиснахме звънеца ето там, викахме и чукахме на вратата, но никой не иска да разговаря с нас.

Телескопните лещи на камерата бавно пропълзяха по дългата алея за коли и на екрана се появи неясният образ на главната къща. — В тази великолепна къща — каза Фрийман — живее Франк Белароса Епископа с жена си Анна.

Чух Франк да казва:

— Какво общо има, по дяволите, всичко това?

Фрийман продължи, описвайки начина на живот на богатия и ползващ се с лоша слава обитател на Алхамбра.

— Сред приятелите си — каза Фрийман — и в средствата за масова информация Белароса е известен като донът — денди.

— По-добре да избягват да ме наричат така в лицето — каза Белароса.

Вини и Лени се подсмихнаха. Очевидно се радваха на телевизионната популярност на шефа си.

На екрана отново се появи Фрийман.

— Попитахме някои от жителите по този частен път да кажат нещо за човека, който им е съсед, но всички се отказаха от коментар. — След това продължи: — Донът все още не се е върнал от Манхатън, затова изчакваме тук, при портите му, за да видим дали ще успеем да говорим с него, като се върне.

— Доста ще трябва да почакаш, глупако — изказа се Белароса.

— Това е засега, Джеф — каза Бари Фрийман.

— Благодаря, Бари — каза водещият, Джеф Джоунз, — веднага ще се свържем с теб, ако Франк Белароса се появи. Междувременно ето как изглеждаше тази сутрин сградата на Федералния съд в Манхатън. Информира Джени Алварез.

На екрана започна да се върти видеокасетата от тази сутрин: Франк Белароса и Джон Сатър си проправят път надолу по стъпалата на сградата на съда, докато диваците репортери крещят въпроси от всички страни. Синята ми вратовръзка „Хермес“ изглеждаше малко размита на екрана и косата ми бе леко разрошена, но изражението на лицето ми бе присъщият на адвокатите сдържан оптимизъм. Сега забелязах, че нахалната репортерка, която ме бе притеснила с въпросите си на долните стъпала, се бе лепнала за мен още от самото ни излизане от сградата, но тогава просто не съм й обърнал внимание. Разбрах също по микрофона й, че програмата, която гледахме сега, бе нейната програма. Вероятно това беше Джени Алварез. Тя викаше към мен:

— Мистър Сатър? Мистър Сатър? Мистър Сатър? Мистър Сатър?

Очевидно е била очаровала от мен още в първия миг, когато ме е видяла. Всъщност и тя не изглеждаше зле.

Но нито Франк, нито аз бяхме казали кой знае колко, докато слизахме по стъпалата, затова на екрана се появи направо кадърът, когато бяхме вече на най-долните стъпала, където ни бяха заклещили за малко. И ето го великият Цезар на фона на внушителните класически колони зад гърба си, пуши дългата си тънка пура, остроумничи и позира пред камерите. Тогава не бях ги забелязал, но сега чрез обектива на камерата видях, че на най-горните стъпала се бяха наредили няколко полицаи, включително моят приятел, Уайът Ърп.

Франк се обърна към трима ни:

— Трябва да отслабна малко. Вижте как ми се е опънало сакото.

— Изглеждаш страхотно, шефе — каза Вини.

— Наистина страхотно — съгласи се Лени.

Беше мой ред.

— Няма да е зле да смъкнеш пет килограма.

— Така ли? Може пък да е от сакото.

Отново насочих вниманието си към телевизора. Чуваха се някой и друг смислен въпрос и някой и друг смислен отговор, но основно това бе просто забавление, улично представление, импровизиран театър. Ето сега обаче операторът на мис Нахалство дава в едър план как тя отново ме тормози:

— Мистър Сатър, мистър Ферагамо има петима свидетели, които са свързали името на Франк Белароса с убийството. Нима искате да кажете, че всички те лъжат? Или може би вие излъгахте?

А глупакът Джон отвърна:

— Свидетелите на Ферагамо лъжат и той знае, че лъжат. Всичко това е нагласена работа, лично отмъщение срещу клиента ми и опит да се провокира война между…

— Война между кого? — попита мис Нахалство. — Между банди съперници ли?

И така нататък.

Франк нищо не каза, но имах чувството, че би предпочел това да не стигаше по ефира до Литъл Итъли, Литъл Кълъмбия, Литъл Джамайка, Чайнатаун и останалите странни малки квартали, където има екзотични хора с много натрупана злоба, големи пистолети и крайно развита параноя, които могат да решат да вземат отношение по т.нар. свързано с наркотици убийство.

Отново насочих вниманието си към телевизора. Класическите колони и гъмжащите от народ стъпала на сградата на съда бяха изчезнали и сега фонът беше от сив камък. И ето я мис Алварез на живо, очевидно току-що върнала се от ангажимента си в Манхатън. Всъщност тя бе сменила официалния костюм от тази сутрин с една плътно прилепнала, предизвикателна червена рокля и държеше до устните си луковиден фалически символ. Но сложи ли го в устата си? Не. Заговори пред него.

— А това е Станхоуп Хол. Или поне стените и високите му порти. А ей там, точно зад портите, е вратарската къщичка, където преди малко една старица се опита да ни прогони.

Чудно, но отначало не успях да позная мястото. Странно е, че можеш понякога да повярваш на измисления свят на телевизията, а когато видиш на екрана място или човек, които познаваш лично, те изглеждат нереални; перспективата е друга, цветовете са бледи. Самото намаляване на размерите прави човека или мястото почти неузнаваеми. Но нямаше грешка: на екрана бяха портите на Станхоуп Хол.

Мис Алварез се разхожда десет секунди, следвана от камерата, след това каза:

— Оттук не се вижда огромната къща с 50 стаи, но в тази къща живеят Джон Уитмън Сатър и Сюзън Станхоуп Сатър.

Това въобще не беше вярно, разбира се. Сюзън бе живяла някога в огромната къща, но бе слязла на земята. Ще пиша на мис Алварез.

Във всеки случай Джени Алварез продължи да говори по въпросите на синята кръв, висшето общество, потеклото на Сюзън и всички тези глупости, след което мина по същество, а именно:

— Защо Джон Сатър, уважаван и преуспяващ адвокат в старата уолстрийтска фирма „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, който има богати и влиятелни приятели и клиенти, се е съгласил да защитава Франк Белароса Епископа при обвинение в убийство? Какво свързва тези двама мъже, тези две семейства? Дали Джон Сатър действително е видял Франк Белароса сутринта на 14-и януари, когато според обвинението на Алфонс Ферагамо Белароса е убил Хуан Каранза в Ню Джърси? Дали затова Сатър е поел този случай? Или има и нещо друго?

Има и нещо друго, мис Нахалство.

— Откъде са взели всичкия този боклук за теб, господин адвокат? — попита Франк.

— Изпратих им сбита автобиография.

— Така ли?

— Шегувам се, Франк.

Мис Алварез продължаваше да разнищва същия въпрос. Бе взела всичкия този боклук от мистър Манкузо, разбира се, и/или от мистър Ферагамо. Все едно че чрез нейната уста ми казваха: „Майната ти, Сатър“. Благодаря ви, момчета.

— Абе — каза Франк Белароса полушеговито, — кой, по дяволите, е звездата в това шоу? Аз или ти? Не знаех, че си такава голяма клечка.

Станах и се запътих към спалнята си.

— Къде отиваш?

— В зад къщата.

— Не можеш ли да почакаш? Ще пропуснеш това.

— Въобще няма да ми липсва.

Влязох в спалнята си и след това в банята. Свалих си сакото и си измих ръцете и лицето.

— Мили Боже…

Какво пък, освен личните причини, поради които бях тук, оставаше фактът, че Франк Белароса не е виновен в убийството на Хуан Каранза.

— Не е виновен — казах аз на глас. — Не е виновен.

Вдигнах лице към огледалото и се погледнах в очите.

— Провали се, Сатър. Този път наистина се провали, златно момче. Хайде, признай го.

— Не — отвърнах аз, — направих това, което трябваше да направя. Което исках да направя. Това е трупане на опит, Джон. Полезен опит. Чувствам се добре.

— Кажи ми това след една-две седмици.

Аз съм единственият човек, когото познавам, който може да ме победи в някакъв спор, затова се обърнах, преди да съм казал нещо, за което после ще съжалявам.

Съблякох дрехите си на пода в банята и влязох под душа. Ах, колко приятно беше. Трите най-хубави неща в живота са пържолите, душът и сексът. Оставих водата да облива умореното ми тяло.

До утре сутринта тази история ще се е разпространила из всички вестници. „Дейли нюз“, главният нюйоркски хроникьор на мафията, ще я сложи на първа страница, а също и „Поуст“. „Ю Ес Ей Тудей“ ще й отдели малко място, а „Уолстрийт джърнъл“, понеже няма да видят нищо с новинарска стойност в самата история, само ще я споменат. Опасенията ми там бяха, че те ще решат, че историята не е Франк Белароса, а Джон Сатър от „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Всъщност те биха могли да ме унищожат. Горкият аз.

И до утре сутринта всеки в Латингтаун, Лоукаст Вели или въобще по Златния бряг, който не е успял да прочете за тази история в гореспоменатите вестници или е пропуснал да я чуе по радиото или по някаква случайност не е успял да я види по някоя от дванайсетте и повече осведомителни програми на нюйоркската телевизия, ще може да я прочете в местния вестник на Лонг Айлънд, „Нюздей“, където ще бъде обърнато специално внимание на местното момче Джон Сатър. Почти виждах заглавието: „Местен глупак забъркан в голяма каша.“ Е, може би не точно с тези думи. Но „Нюздей“ беше един наляво ориентиран вестник в един окръг, гъсто населен с републиканци, и му доставяше удоволствие да се държи враждебно към почти изчезналото дворянство. Щяха да се позабавляват с това.

Опитах се да си представя как ще реагират съдружниците ми, служителите във фирмата и двете ми секретарки, когато разберат, че мистър Сатър е разширил дейността на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ и в наказателното право. Докато водата се разливаше над главата ми, аз си представих как майка ми и баща ми прелистват „Интернешънъл Хералд Трибюн“ в някой затънтен край на Европа, търсейки потресаващи истории за глад и политически репресии, и попадат на някаква малка статийка за мистър Франк Белароса, шеф на мафията в Ню Йорк. Майка ми ще каже:

— Не е ли това същият човек, който е съсед на сина ни… как му беше името?

А баща ми ще отвърне:

— Да, мисля, че… виж, тук споменават някакъв Джон Сатър. Това сигурно е нашият Джон.

А майка ми ще каже:

— Сигурно. Казах ли ти каква уютна малка кафетерия видях вчера на Монмартър?

Разбира се, приятелите ми в „Крийк“ ще са малко по-заинтересувани. Представих си как Лестър, Мартин Вандърмир, Рандъл Потър, Алън Дюпо и някои други седят в салона, кимат многозначително или може би клатят недоверчиво глави или въобще правят това, което си мислят, че се прави в такива ситуации, и Лестър казва:

— Само ако Джон имаше малко по-силен характер. Жал ми е за Сюзън и децата.

Виж, Джим и Сал и Рузвелт бяха истински приятели и не съдеха хората. На тях можех да разчитам да ми кажат право в очите какво мислят за мен. Затова ще ги избягвам около месец.

После роднините ми, лели и чичовци, като например Корнелия и Артър, прекалено многото ми братовчеди и семействата им и въобще цялата пасмина от глупаци, с които трябваше да се събирам заради неща като Великден, Деня на благодарността, Коледа, сватби и погребения. Но до Деня на благодарността имаше още три месеца, не бях чувал за предстоящи сватби, а и като че ли никой не възнамеряваше скоро да хвърли топа (макар че след днешния ден нямаше да се учудя, ако леля Корнелия го направи). И ако всички те ме отрежеха, нямаше въобще да ме е грижа, но по-вероятното бе, че ще започнат да ме тормозят с въпроси за тайния ми живот като говорител на мафията.

В картината бяха, разбира се, Каролин и Едуард. Радвах се, че ги бях предупредил за това, защото сега, като го научеха от други източници, щяха да кажат:

— Да, знаем за това и подкрепяме баща си във всичко, което върши.

Какви чудесни деца. Във всеки случай смятах, че Каролин ще успее външно да запази спокойствие, но вътрешно ще се разтревожи. Това момиче изживяваше всичко вътре в себе си. Едуард щеше да започне да събира изрезки от вестници. Но мен не ме интересува преценката на децата, включително на моите собствени.

Колкото до сестра ми, Емили, тя сама бе преживяла това отхвърляне на ценностите на едрата буржоазия и вече бе доплувала до другия бряг. Знаех, че ще стои там и ще ме чака и когато стигна до нея и я благословя, няма да иска да знае нищо за пътуването ми — само това, че съм го направил.

Етел Алърд. Ето ви сега едно трудно посещение. Ако трябваше да се обзалагам, бих казал, че тя тайно е доволна, че още един от тези със синята кръв се е разкрил като нравствено покварен. Особено след като бях аз, защото тя така и не бе успяла да намери нито една пукнатина в блестящата ми броня. Искам да кажа, аз не биех жена си (освен по нейно собствено желание), не дължах пари на търговците, не използвах вратарската къщичка, за да чукам чужди жени, ходех на църква, почти никога не се напивах и се отнасях с нея твърде добре.

— Но — ще ме попита тя — какво добро сте направили напоследък, мистър Джон Сатър?

— Никакво, Етел. О, боже.

Само се радвам, че Джордж не доживя да види това, защото то със сигурност щеше да го убие. А ако не го убиеше, той щеше да ми досажда с високомерното си и неодобрително отношение и тогава аз щях да го убия.

Но, нали знаете, винаги има нещо светло дори в камара конски изпражнения. Например преподобният мистър Ханингс щеше тайно и самодоволно да злорадства, че е излязло наяве какъв съм: протеже на мафията, което вероятно е продавало наркотици, за да си купува пиене. Харесваше ми идеята, че той вероятно беше щастлив. Бях щастлив, че той беше щастлив. С нетърпение чаках следващата неделя, за да отида на църква и да пусна в кутията за дарения плик с хиляда долара в него.

После, жените: на първо място Сали Грейс Рузвелт, на която описанието на Сюзън на дон Белароса й се бе сторило толкова интересно. След това Берил Карлайл, която, сигурен съм, сега щеше да си свали гащичките още при влизането ми в стаята й. А имаше и други жени, като например сладката Тери, които щяха да ме приемат малко по-сериозно след всичко това.

Ах, приближаваме се към основния проблем, казвате вие. Вероятно. Нека само да обсъдим Шарлот и Уилям Станхоуп за половин секунда: майната им.

А сега преминаваме към Сюзън. Не, не мога да я виня за това, което се случи, за това, че в момента съм в хотел „Плаза“ с един гангстер, с един вероятен убиец, с един човек, когото около двеста човека искат да убият. Не мога да я виня за решението си да бъда адвокат на Белароса. Не мога да я виня за нежеланото внимание от страна на пресата, което и аз, и тя сега получавахме и щяхме да продължим да получаваме, докато напълно непознати нам хора научат всичко за нас. Не, не бих могъл да я обвиня. Но вие разбирате, че вината бе предимно нейна.

Тоест, не, не вината, а нещо като отговорността за всичко това. Представено съвсем накратко, то изглеждаше така: Сюзън смяташе Франк Белароса за интересен и вероятно по дедукция, за повече мъж от съпруга си. Съпругът й, на когото съвсем не му е безразлично какво мисли жена му за него, не харесва това. Съпругът й е ревнив човек. Освен това съпругът й смята, че е толкова мъж, колкото и Франк Белароса. Дори в много отношения повече от него. Но няма никакъв смисъл да го казваш. Трябва да го покажеш.

И затова при първата появила се възможност, по ирония на съдбата в лицето на самия Франк Белароса, съпругът, воден от чувствата, а не от разума си, продължава да руши живота си, за да покаже на всички на какво е способен.

Съжалявах ли за нещо в тази история? За нищо, наистина. Всъщност, чувствах се така добре, както отдавна не бях се чувствал. Знаех, че ще е така.

Излязох изпод душа и се избърсах. Обърнах се към запотеното огледало и широко се усмихнах.

— Усмихни се, глупако, получи това, което искаше.

Това беше една луда нощ. Телефонът звънеше непрекъснато и постоянно разни хора щъкаха навън-навътре, едни идваха, други си отиваха. Очевидно донът не се укриваше, а просто бе преместил приемната си от Алхамбра в „Плаза“. Обаждаха се и от пресата, поради което предположих, че слухът се е пръснал чрез персонала на хотела или вероятно чрез някои от поканените гости. Но Белароса не отговаряше на обажданията от пресата и ми каза да не правя никакви изявления до сутринта. Няколко находчиви, да не казвам безочливи репортери дори се появиха на вратата на апартамента, където ги пресрещаше Вини, официалният портиер на дон Белароса, с една странна реплика:

— Аз ще ви пусна да влезете, но няма да излезете оттам.

Никой не прие поканата. Но мога да се закълна, че чух гласа на Джени Алварез да спори с Вини.

Сервитьорите направиха импровизиран бар и носеха храна през цялата нощ. Телевизорът постоянно работеше, включен на канала само за новини, който предаваше историята с Белароса на всеки половин час с малки изменения. Почти не чувах телевизора от говора в стаята, но виждах Белароса и Сатър да слизат по онези стъпала на сградата на съда на всеки половин час.

Повечето от мъжете, които влизаха в апартамента, изглежда, бяха васали на великия padrone, капитани и лейтенанти в собствената му организация. Те го прегръщаха и го целуваха, а по-нискостоящите от тях се задоволяваха само с ръкостискане. Няколко по-възрастни мъже дори се поклониха, поемайки ръката му. Очевидно, те бяха дошли, за да засвидетелстват верността си към този човек, който бе техният дон. Странно, помислих си: тази т.нар. империя на Белароса ми напомняше средновековно княжество, където държавните закони или правилата на поведение не бяха написани, а просто се знаеха, и където нарушаването на клетвата се изкупваше със смърт, дворцовите интриги бяха яростни, а наследяването на престола ставаше чрез комбиниране на семейна кръв, съгласие и убийство.

Присъстващите мъже бяха облечени в стандартните сини, сиви и черни костюми на мафията, някои на райета. Костюмите почти можеха да минат за уолстрийтски, но, макар едва доловимо, се различаваха по нещо, ризите бяха предимно от лъскав сатен или коприна, а вратовръзките в тъмен монотон. Имаше много златни бутонели, скъпи часовници, дори украсени със скъпоценни камъни, игли за вратовръзка и на всяка лява ръка в тази стая, с изключение на моята, имаше диамантен пръстен.

Мъжете около мен говореха предимно на английски, но от време на време някой казваше нещо на италиански; просто едно-две изречения, които не можех да разбера естествено. Съжалих, че осем години в училище съм си губил времето да уча френски. За какво ми е френският? Да обиждам сервитьорите? Макар че ми свърши добра работа веднъж в Монреал, но това е друга история.

Всъщност не всеки, който се намираше в апартамента в „Плаза“, бе дошъл да отдаде почитта си и да се закълне във вярност. Някои от мъжете се появиха със собствената си свита — хора с неприятни лица, чиито прегръдки и целувки бяха само за показ. Това бяха хора, дошли тук за информация. Между тях бяха четиримата мъже, с които Белароса разговаря в „Джулио“, както и мъжът със стоманения поглед, който бе влязъл по-късно с телохранителя си. Белароса и тези хора изчезваха в спалнята му и се появяваха след десет-петнайсет минути, прегърнали се един друг през раменете, но не можех да кажа кой кого е прецакал.

На определени моменти в голямата гостна се събираха около сто човека и макар, както казах, постоянно да влизаха и излизаха, по приблизителните ми изчисления докъм 10 часа през стаята сигурно бяха минали около 200–300 души. Чудя се как ли изглежда служебното им празненство за Коледа.

Белароса почти не ми обръщаше внимание, но искаше да стоя в стаята, вероятно за да ме показва или за да ме потопи в мафията, а може би дори за да ме впечатли със своя свят. Във всеки случай той не ме представи почти на никого, не получих никакви прегръдки и целувки, а само няколко изненадващо вяли ръкостискания. Но това не ме отчайваше. Всъщност забелязах, че тези хора въобще не придаваха значение на запознаването и почти не си даваха труд да го правят или да го признават дори помежду си. Това ми се стори странно, но вероятно причината бе в културната ми принадлежност; искам да кажа, че в моето общество, а и въобще при американците, запознаването е важно нещо и се е случвало дори да ме представят на нечия прислужница или на нечие куче. Но у Белароса и приятелите му бе вкоренено, изглежда, това чувство за секретност, мълчание и потайност, което спестяваше много празни приказки, включително имената на хората.

Бях започнал да мисля, че това парти е нещо като „само за италианци“, но тогава се появи Джак Уейнстейн и за пръв път в живота си бях толкова щастлив, че виждам адвокат евреин.

Уейнстейн дойде направо при мен и се представи. Той, изглежда, съвсем не изпитваше професионална завист и дори каза:

— Хубава работа свършихте. Аз никога нямаше да мога да го измъкна.

— Вижте, мистър Уейнстейн…

— Джак. Казвам се Джак. Теб как те наричат, Джак или Джон?

Всъщност, наричат ме мистър Сатър, но отвърнах:

— Джон. Виж, Джак, смятам, че трябва да се оттегля вече от този случай. Не се занимавам с криминални дела и просто не знам как се работи на „Фоли Скуеър“.

Той ме потупа по рамото.

— Не се тревожи, приятелю. Аз ще съм зад кулисите през цялото време. Ти просто ще омайваш съдията и съдебните заседатели. Ще им харесаш.

Усмихнах се от учтивост и го разгледах за момент. Той беше висок, слаб мъж на около 50 години, много мургав, с тъмни очи и нос, който може да се нарече семитски или римски; всъщност Уейнстейн можеше да мине на paesano. Джовани Уейнстейн.

— Не трябваше да казваш онова за Ферагамо — осведоми ме той. — За анормалното държание в съда. Лудите хора много се засягат, когато някой ги нарече луди.

— Майната му.

Уейнстейн ми се усмихна.

— Във всеки случай — продължих аз — знаеш, разбира се, че Франк не мисли, че ще се стигне до процес. Той смята, че или ще го… разбираш ли… преди това, или че Ферагамо ще се откаже от случая поради липса на доказателства.

Уейнстейн погледна и през двете си рамена и каза тихо:

— Затова е всичко тук. Това събиране. Това са обществени връзки. Той трябва да покаже, че не го е страх, че се ползва с подкрепата на бизнеспартньорите си и че все още може успешно да ръководи предприятията си. — Усмихна се — Capisce?

— Capisco.

Той се разсмя. Човече, как добре се забавлявахме.

— И няма да ти натяквам, Джон — каза той, — за онова изявление, което направи на стълбите, защото и аз самият съм правил тази грешка няколко пъти, когато още бях нов в тази работа. Но трябва да внимаваш. Тези хора говорят на някакъв свой английски. Да вземем например думите „приятел“ и „говоря“. Ако някой тук ти каже „Ей, приятел, ела навън да си поговорим“, не отивай. Същото като „Ела да се разходим“. Capisce?

— Разбирам, но…

— Просто ти казвам за тези неща — изрази, нюанси, двусмислени думи и т.н. Просто внимавай. И не се притеснявай за израженията на лицата или жестовете с ръцете. Така или иначе, никога няма да ги разбереш. Просто слушай внимателно, наблюдавай внимателно, дръж ръцете си спокойни, лицето безизразно и говори съвсем малко. Ти си от протестантите, способен си на това.

— Прав си. Мисля, че вече съм го разбрал.

— Добре. Във всеки случай, радвам се, че си бил готов тази сутрин. Разбираш ли, обикновено министърът на правосъдието, а понякога дори щатският прокурор нареждат нещата така, че да не се налага да арестуват човек като Белароса в дома му, на улицата или на някое обществено място. Нали разбираш, че когато става въпрос за човек на средна възраст, с пари и връзки, прокурорът може да се споразумее за нещо с адвоката му. За доброволно предаване например. Но понякога тези копелета се държат гадно, както, да речем, когато арестуваха онези момчета от Уолстрийт в собствените им кабинети и ги прекараха с белезници през цялата сграда. Това беше глупост…

Свих рамене. На тази ситуация можеше да се погледне по два начина в зависимост от това дали я гледаш по телевизията, или си един от тези с белезниците.

— Абсолютно сигурни бяхме — каза Уейнстейн, — че ще дойдат за Франк в някой вторник и затова, когато нашият човек ми се обади снощи и ми каза, че е определено за тази сутрин в седем, не бях много изненадан.

— Какъв ваш човек?

— В кабинета на Ферагамо… о… забрави къде си чул това.

— Разбира се.

Замислих се за момент. Този кучи син ми измъкна с измама 50 долара. Не можех да повярвам. Това беше човек, който хвърляше по пода 50-доларови банкноти, предлагаше ми невероятни хонорари за нищожна работа, а ме измами за 50 долара. Очевидно въпросът не бе в парите, а в маниакалната му необходимост да побеждава и да впечатлява хората. Това бе също и човекът, който ми предложи алибито си две минути преди да го арестуват, след това ми каза да го забравя, като същевременно ясно ми даде да разбера, че не възнамерява да прекара нито ден в затвора. Страхотен е.

— Разбираш ли какво имам предвид? — каза Уейнстейн. — Мислех, че знаеш за това. Тези хора не можеш да ги разбереш, Джон. А казват, че евреите били коварни. Глупости, този човек… но, стига за това.

— Той наистина ли е в опасност? — поинтересувах се аз. — Питам, защото не искам да се окажа в кръстосания огън и не го казвам в преносния смисъл.

Уейнстейн отново се огледа и после каза:

— Латиноамериканските джентълмени никога няма да се захванат с него, а и всъщност не искат да се захващат с него сами, защото ще си навлекат много проблеми. Това е добре, защото те имат навика да стрелят безразборно, хванат ли веднъж автомата. При все това обаче — очите му шареха из навалицата в стаята, докато говореше, — някои от присъстващите тук могат и ще се захванат с него, ако подушат и най-малка размекнатост, ако сметнат, че той вече е по-скоро пасив, отколкото актив. — После добави: — Представи си едно ято от гладни акули и си представи още, че най-голямата акула е ранена и оставя кървава диря във водата. Колко й остава на тази голяма акула? Разбираш ли?

Кимнах.

— Не че не го харесват — каза Уейнстейн — или че не си е свършил работата. Но това е история. Те искат да знаят какво ще стане днес и утре. Основното при тези хора, господин адвокат, е да не влязат в затвора и да правят пари.

— Не — осведомих го аз. — Да не влязат в затвора и да правят пари е нещо допълнително. Основното при тези хора е уважението. Достойният вид. Смелостта. Capisce?

Той се усмихна и свойски ме потупа по бузата:

— Приемам поправката. Бързо схващаш.

След това каза:

— Обади ми се, когато имаш малко свободно време. Има за какво да си поговорим. Ще обядваме някъде.

— Само не в Литъл Итъли.

Той се разсмя, обърна се и поздрави някакъв мъж на италиански. Прегърнаха се, но не се целунаха.

Това щях да съм и аз след около година, ако не внимавам.

Някакъв много нисък и много дебел мъж се приближи към мен и ме блъсна с корема си, преди да успея да отстъпя назад.

— Ей — каза той, — аз ви познавам. Работите за Джими, нали? Джими Лип. Нали така?

— Точно така.

Той протегна дебелата си потна ръка:

— Поли.

Ръкувахме се и аз казах:

— Джони. Джони Сата.

— Аха. Ти си кръщелникът на Аниело, нали?

— Точно така.

— Как е той?

— Много добре.

— Значи ракът още не го е убил?

— Ъ… ами… не…

— Як кучи син е той. Видя ли го на погребението на Еди Лоло миналия месец? Беше ли там?

— Разбира се.

— Аха. Аниело влиза вътре, както си е с половин лице, а вдовицата почти пада мъртва в ковчега с Еди.

Той се разсмя и аз го последвах. Ха-ха-ха.

— Видя ли това? — попита ме той.

— Чух за него, като пристигнах.

— Аха. Господи, защо не си слага някакъв шал или нещо такова.

— Ще му спомена за това, когато обядваме заедно.

Поговорихме още няколко минути. Аз обикновено съм добър на безсмислените разговори по коктейлите, но ми беше трудно да намеря нещо общо с Поли, особено след като той ме смяташе за някой друг.

— Играеш ли голф? — попитах го аз.

— Голф ли? Не. Защо?

— Много отморяваща игра, почиваш си при нея.

— Така ли? Искаш да си почиваш? Защо? Ще си почиваш като остарееш. Като умреш. Какво прави Джими?

— Същите стари глупости.

— Аха? По-добре да си пази задника. Не е моя работа, но на негово място бих оставил „дръпнатите“ за малко на мира. Разбираш ли?

— И аз същото му казвам.

— Така ли? Хубаво. „Дръпнатите“ можеш доста да ги стягаш, но ако прекалиш, започват да беснеят с малките си жълти юмручета. Джими трябва да знае това.

— Наистина трябва.

— Аха. Ей, предай на Джими много поздрави от Поли.

— Разбира се, ще му предам.

— И му напомни, че трябва да огледаме онова място на „Канал Стрийт“.

— Добре.

Поли се отдалечи, поклащайки се като гъска, и се блъсна в някой друг. Направих няколко крачки към бара и усетих потупване по рамото. Обърнах се, за да видя един огромен джентълмен, който приличаше на кроманьонец.

— За какво ти говори Дебелият Поли? — попита ме той.

— Обикновени глупости.

— Какви са обикновените глупости?

— Кой го интересува?

— Ей, приятел, ако не знаеш кой съм, по-добре поразпитай наоколо.

— Окей.

Отидох до бара и си налях една самбука. Как е възможно, чудех се възмутено аз, някой от тези хора да ме вземе мен, Джон Уитмън Сатър, за един от тях? Погледнах се в едно стенно огледало. Същият си бях. Но вероятно дъхът ми все още миришеше на чесън и puttanesca сос.

Във всеки случай попитах един млад мъж на бара:

— Кой е този?

И посочих с глава към кроманьонеца.

Той погледна първо него, след това мен.

— Не знаеш кой е този? Да не си от Чикаго или от Марс?

— Забравил съм си очилата.

— Аха? Ако не знаеш кой е този, значи не трябва да знаеш.

Това прозвуча съвсем категорично, затова изоставих темата.

— Играеш ли голф?

— Н-не. — Младият човек се наведе към мен и прошепна: — Това е Сали Да-да.

— Добре.

Сега вече имах три Сали в живота си: Сали Грейс; Сали от „Стардъст Дайнър“; и един джентълмен, който, ако правилно си спомнях думите на Манкузо, бе роден Салваторе с цяло фамилно име, но който очевидно не бе успял да напредне много в говора от детското столче. „Как е малкият Сали? Да-да-да. Иска ли Сали па-па?“

— Това е баджанакът на Епископа — казах аз.

— Аха. Сали е мъж на сестрата на жената на Епископа.

Как се казва тя?

— Анна.

— Не, сестрата.

— Мария, нали?

— Аха… не… няма значение. Защо питаш за Сали Да-да?

— Той ми каза да поразпитам за него.

— Така ли? Защо?

— Иска да знае за какво съм говорил с Дебелия Поли.

— С Дебелия Поли не бива да говориш за нищо.

— Защо?

— Ако не знаеш, по-добре разбери.

— Дебелият Поли говори твърде много — рискувах аз.

— За това си прав. Дебелият Поли по-добре да си пази задника.

— И Джими Лип ще е по-добре да си пази задника.

— Защо?

— Твърде много се е заял с „дръпнатите“.

— Пак ли? Какво му става на този глупак?

— Твърде много слуша кръщелника си.

— Кой кръщелник?

— Аниело. Не, Джони. Не…

Трябваше да помисля как бяха връзките.

Младият мъж се разсмя.

— Мислех, че ще кажеш кръщелника му Джоуи. Аз съм Джоуи. А ти кой си?

— Джон Уитмън Сатър.

— Кой?

— Адвокатът на Епископа.

— Ах… да… видях те по новините. Джак извън играта ли е?

— Не, в играта е. Аз съм само фасадата.

— Аха. Чух за това. Какво искаш от Сали Да-да?

— Просто да си поговорим.

— Аха. По-добре стой настрана от този човек. Остави Епископа да говори с него.

— Capisco. Grazie.

Отидох до прозореца и погледнах към Сентръл парк. В основни линии на всеки коктейл е едно и също. Нали? Просто изпиваш няколко питиета, живваш малко и започваш да обикаляш из стаята. Единственото нещо, което липсваше на това малко събиране, бяха жените. Всъщност осъзнах, че на мен те не ми липсваха. Capisce?

Около десет часа вечерта пристигна някакъв нисък, тантурест джентълмен с космати ръце, който караше четири куфара върху една багажна количка, един от които приличаше на куфара ми за два костюма, купен от „Ларк“. Лени насочваше мъжа, когото явно познаваше, към съответните спални. Чудех се дали на лейди Станхоуп й е било приятно да приготви куфара ми. Радвах се, че Франк помоли нея, а не мен.

В единайсет часа някой превключи телевизора на друг канал за новини и увеличи звука. Говорът в стаята започна малко по малко да утихва, докато хората заемаха местата си около телевизора.

Главното събитие продължаваше да бъде арестуването на Франк Белароса, но сега акцентът падаше върху обедната пресконференция на Алфонс Ферагамо, която набързо бе прекратена сутринта в съда. Не се съмнявах, че кабинетът на Щатския прокурор е изказал острото си недоволство от търсенето на сензация от страна на пресата и твърде големия интерес към личността на дон Белароса и адвоката му. Време е за по-сериозни новини.

След встъпителните думи на водещия на екрана се появи още едно операторско виждане на стъпалата на съда, където Белароса махаше на всички, а аз стоях до него загорял, стегнат, висок и добре облечен. Нищо чудно, че жените ме обичат.

Това продължи обаче само около пет секунди, след което на екрана се появи претъпканата зала на пресконференцията, която вероятно се провеждаше някъде из комплекса на „Фоли Скуеър“. Камерата даде в едър план подиума, където стоеше Алфонс Ферагамо и сега изглеждаше по-спокоен, отколкото когато го бях видял за последен път в съда. Няколко души около мен отправиха интересни забележки по адрес на щатския прокурор, като например: „мръсник“, „духач“, „глупак“, „лайно“ и „педал“. Слава Богу, че майката на Алфонс не беше в стаята.

Мистър Ферагамо подреди някакви листи пред себе си и прочете приготвеното изявление:

— В 7:45 тази сутрин — започна той — агенти на Федералното бюро за разследване, работещи съвместно със Силите за борба с организираната престъпност, в които влизат нюйоркската градска и щатската полиция и Агенцията за борба с наркотиците, в сътрудничество с полицията на окръг Насау, извършиха арестуването на Франк Белароса в къщата му на Лонг Айлънд.

Можех да се закълна, че там видях само Манкузо. Но предполагам всички останали са били на „Грейс Лейн“ и са искали да ги споменат.

— До този арест — продължи Ферагамо — доведе едно седеммесечно разследване, направено от полицията на щата Ню Джърси, съвместно с кабинета на щатския прокурор и ФБР. Доказателствата, представени на предварителния съд, въз основа на които бе подведен под отговорност и арестуван Франк Белароса, сочат Белароса като извършител на убийството на известния колумбийски наркотрафикант Хуан Каранза.

И Ферагамо продължи в същия дух, приготвяйки примката за клиента ми, а аз се питах кой ли от присъстващите в тази хотелска стая ще я окачи на врата му. От мястото, където бях застанал, виждах лицето на Белароса, което не изразяваше никакво вълнение, безпокойство или притеснение. Той отново слушаше „Травиата“ в слушалките си. Но някои от останалите мъже в стаята изглеждаха притеснени. Други бяха дълбоко замислени, а няколко бързо погледнаха към Белароса.

Ферагамо завърза последния възел на въжето, като съобщи:

— Съществуват свидетелски показания, дадени на закрито заседание на Федералния съд, в които се твърди, че в организацията на Белароса се води борба за власт и че убийството на Хуан Каранза не се одобрява от организацията или от останалите четири престъпни фамилии в Ню Йорк. Убийството е било извършено от Белароса и една фракция от тази организация, които искат да си възвърнат господството в търговията с наркотици и да отстранят от пътя си колумбийците и конкурентите си от Карибския басейн и Източна Азия.

— Това обвинение — продължи Ферагамо — е само първото от още много такива, които ще последват в борбата срещу организираната престъпност. Проведеното разследване не се ограничи само с конкретния случай и срещу Франк Белароса ще бъдат повдигнати и други обвинения, включително обвинение в рекет по силата на закона RICO. Има и други фигури в организацията на Белароса, които са обект на разследване.

Това не предизвика буря от аплодисменти. От една страна, всички знаеха, че Ферагамо блъфира, за да види кой ще се уплаши и ще дойде сам в ръцете му. Но, от друга страна, всеки в тази стая имаше някой приятел или роднина в затвора. Манкузо беше прав, че бандата бе осакатена от извършените неотдавна многобройни арести и осъждания. Но имаше хора в петте фамилии, които гледаха на това като на благоприятна възможност, като период на пречистване. Да изхвърлим старата кръв, да приемем новата. Войните между гангстерите се водеха със същата цел.

Точно за войната между гангстерите говореше и Ферагамо.

— Кабинетът на щатския прокурор — каза той — и другите федерални, щатски и градски служби за борба със закононарушителите са обезпокоени от факта, че тази борба за власт в търговията с наркотици може да доведе до един нов вид война между гангстерите по улиците на Ню Йорк: война между и сред различни етнически групи, които и без това живеят в един нестабилен мир помежду си и сега могат да прибегнат до насилие.

Ферагамо вдигна поглед от подготвеното си изявление.

Половин секунда в стаята чувах само дишането около мен, след това някакъв репортер на пресконференцията попита Ферагамо:

— Очаквахте ли Белароса да се появи с адвокат от Уолстрийт и пет милиона долара?

Няколко души в залата се разсмяха, а в хотелската стая много глави се обърнаха към мен.

Ферагамо язвително се усмихна.

— Подозирахме нещо подобно.

А ето я сега и нея, мис Нахалство, известна още като Джени Алварез, става и пита:

— Вие имате петима свидетели, мистър Ферагамо, които твърдят, че са видели Франк Белароса да застрелва Хуан Каранза. Същевременно обаче адвокатът на Белароса, Джон Сатър, твърди, че същата сутрин е видял Белароса на Лонг Айлънд. Кой лъже?

Алфонс Ферагамо деликатно сви рамене по италиански.

— Ще оставим съдът да реши това. — И добави: — Но който и да лъже, ще бъде обвинен в лъжесвидетелство.

Включително и ти, Алфонс. Няма да опера този пешкир сам.

Така продължи още една минута, но след това трябваше да се премине към обичайната история за избухналия пожар в Южен Бронкс, която си заслужаваше да бъде в новините само защото никой не вярваше, че в Южен Бронкс е останало нещо, което да пламне. Даже ми се струва, че дните, когато нямат достатъчно новини, пускат ролката с кадрите от последния пожар.

Лени превключи и на другите две обзорни предавания, но успяхме да хванем само последните няколко секунди от пресконференцията на Ферагамо, която очевидно бе новина №1 във всяко предаване.

Лени върна на първия канал за новини, по който точно в този момент предаваха спорт. „Метс“ отново бяха победили „Монреал“ — този път с шест на един. Какъв ден.

Защо чувствах, че ме гледат?

Добре, време е да потъна в мрака, както се казва, и затова отворих вратата на спалнята си, но видях, че в нея се провежда някакво заседание. По столовете и по леглото ми бяха насядали шестима мъже с нещастни физиономии, между които и мистър Сали Да-да, който се втренчи в мен и попита:

— Ъ?

— Това е моята стая.

Те всички се спогледаха един друг и отново се втренчиха в мен.

— Ъ?

— Давам ви десет минути — казах аз.

Затворих вратата и отидох направо на бара. Всъщност можеха да останат и по-дълго, ако им се налагаше.

Тълпата бе пооредяла и сега в стаята имаше около 30 души, между които не забелязах Джак Уейнстейн. Взех чашата си и отново отидох до един от прозорците; отворих го, вдишвайки малко чист въздух.

Франк Белароса се доближи до мен с чаша в едната ръка и пура в устата. И двамата се загледахме в парка и светлините на големия град. Най-накрая той каза:

— Добре ли прекарваш вечерта?

— Интересно ми е.

— Говорил си с Джак.

— Да. Умно момче.

— Аха. С кого още говори?

— С Дебелия Поли. И с още няколко човека. Не запомних много имена.

— Запозна ли се с баджанака ми?

— Почти. — И добавих: — Той е в стаята ми сега с още петима човека.

Белароса не каза нищо.

Продължихме да гледаме навън в лятната нощ и това ми напомни за нощта на балкона му. Той ми предложи пура и аз я взех. Той я запали със златна запалка и аз изпуснах едно кълбо дим през прозореца.

— Разбираш ли какво става тук? — попита ме той.

— Мисля, че да.

— Аха. Предстои ни дълга и трудна битка, господин адвокат. Но днес спечелихме първия рунд.

— Да. Между другото, искам да ми върнеш петдесетте долара.

— Какво?

— Разбрах за вашия човек в кабинета на Ферагамо.

— Така ли? От кого?

— Няма значение от кого.

Той порови в джоба си и извади една петдесетачка, която аз взех.

— Искаш ли да се обзаложим за нещо друго? — попита той.

— За какво?

— Обзалагам се, че повече никога няма да ме хванеш в измама.

Той се разсмя и ме потупа по гърба. Известно време мълчахме и пушехме, след това той каза:

— Много от приятелите ми тук смятат, че си магия или нещо такова. Те уважават твоя свят. Те си мислят, че хората като теб все още държат властта в ръцете си. Може би я държите. А може би ви се изплъзва. Може би, ако по някакъв начин италианците и англосаксонците успееха да се съюзят, щяхме да си върнем Ню Йорк. А може би и тази страна.

Не отговорих, защото не можех да разбера дали говори сериозно, дали се шегува, или е луд.

— Във всеки случай — каза той — ти имаш това… как се казва?… Някакво излъчване около себе си, разбираш ли, като че ли си свързан с могъщи сили. Това казаха по телевизията. И това е, в което много от приятелите ми вярват.

— Значи не си се излъгал в стойността на 50-те си хиляди.

Той се разсмя.

— Аха.

— Разбираш ли, надявам се, че нямам никаква такава сила. Вярно е, че имам обществени и финансови връзки, но нямам никакви политически връзки.

Той сви рамене.

— Е, и? Това си е между нас.

— Добре. Отивам да си легна. Мога ли да изритам баджанака ти от стаята си?

— По-късно. Ще изчакаме първите дневни издания. Ще получа „Поуст“ и „Дейли нюз“ направо от печатницата след около половин час. Имам хора там, които чакат да излязат. Абе, ти обади ли се на жена си? — попита ме той.

— Не. А ти на твоята?

— Аха. Тя ме изпревари. Добре е. Каза да ти предам поздрави. Тя те харесва.

— Тя е мила жена, добра съпруга.

— Аха, но ме влудява с нейните притеснения. Жените… Madonna! — Той остави да минат една-две секунди, след това каза: — Може би е добре, че се отделихме от тях за няколко дни. Разбираш ли? Започват да те ценят повече, когато те е нямало известно време.

Чудех се дали Анна е започнала да цени съпруга си повече, когато се е върнал след двегодишния си престой във Федералния затвор. Може би, ако се накисна за това лъжесвидетелстване и ме приберат за пет години, Сюзън ще започне наистина да ме цени. А може би няма.

Около полунощ, когато в апартамента бяха останали дванайсет души, пристигнаха един след друг двама мъже, в разстояние на пет минути, като всеки носеше по един куп вестници. Единият бе донесъл „Поуст“ с незасъхнало още мастило по него, а другият — „Дейли нюз“. Хвърлиха вестниците на масата за кафе.

Прочетох заглавието в „Поуст“: ПИПНАХА ТЕ, ФРАНК. „Поуст“ не беше много деликатен. Под заглавието върху цялата страница имаше снимка на Франк Белароса, който вървеше по някакъв коридор във Федералния съд с белезници на ръцете, воден от мистър Манкузо. Една снимка струва колкото хиляда думи, а вероятно и точно толкова гласове, като дойде ноември.

Белароса взе един брой на „Поуст“ и започна да изучава снимката.

— По-висок съм от Манкузо. Виждаш ли? Ферагамо обича да слага до човека в белезници яки и високи момчета от ФБР. Той не харесва Манкузо по много причини. Плюс това, че е нисък.

Той се разсмя.

Всеки от мъжете, които бяха останали в стаята, в това число аз, Франк, Лени, Вини, Сали Да-да, двама от охраната му и още няколко яки типа, си взе вестник или четеше от този на съседа си. Взех един брой на „Дейли нюз“, където заглавието беше: „Белароса обвинен в убийство.“ Отново имаше снимка върху цялата страница, на която обаче Белароса бе вдигнал във въздуха окованите си ръце и ги бе стиснал една в друга като победител в боксов мач. Текстът под снимката гласеше: „Франк Белароса, известен шеф на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк, задържан във Федералния съд вчера сутринта“.

Вдигнах вестника към Белароса.

— Тази ще ти хареса.

Той го взе.

— Аха. Хубава снимка. Спомням си я.

— Изглеждаш добре, шефе — каза Вини.

— Аха, хубави снимки, шефе — кимна Лени.

Всеки от останалите се присъедини към поздравленията за хубавата снимка, без да се обръща внимание на белезниците. Чудех се как не му писва на Франк Белароса от тези подлизурковци на пълен работен ден.

Забелязах обаче, че Сали Да-да не се беше присъединил към поздравленията, а се бе зачел в „Дейли нюз“. Не харесвах този човек и той го знаеше. Той също не ме харесваше и аз го знаех, което уравновесяваше везните. Но освен че не го харесвах, аз и не му вярвах.

Разгърнах „Дейли нюз“ и попаднах на друга статия, към която имаше и малка снимка на Франк с някакъв мъж, който ми изглеждаше познат. Текстът към снимките гласеше: „Белароса на излизане от съдебната зала с адвоката Джон Сатър.“ А аз мислех, че ми е познат.

Белароса четеше „Поуст“.

— Ей, чуйте това — каза той. И зачете: — Като изненада и дори шокира зрителите ветерани от съдилищата, Белароса се появи в съдебната зала с адвоката със синя кръв Джон Сатър от Латингтаун, Лонг Айлънд. — Белароса ме погледна. — Ти наистина ли имаш синя кръв?

— Разбира се.

Той се разсмя и отново зачете:

— Сатър е съпруг на Сюзън Станхоуп Сатър, дъщеря и наследница на видно семейство от Златния бряг. — Пак ме погледна. — Това означава ли, че и жена ти има синя кръв?

— Абсолютно.

Белароса прегледа набързо статията и каза:

— Доста неща са написали тук за теб, господин адвокат. За адвокатската ти фирма, за клубовете ти и въобще за всичко.

— Това е хубаво.

— Аха? Откъде мислиш са получили всичкия тоя боклук толкова бързо? От твоя приятел Манкузо и от отрепката Алфонс. Нали? Наистина се опитват да ти спукат задника.

И доста добре се справят, бих казал. А нима очаквах нещо друго? Когато хора като мен престъпят границите, правителството никога не закъснява да разкъса жертвата, а пресата да я изяде. В това общество също има неписани закони, както в обществото на Белароса, и ако нарушиш неписаните закони, няма да те съсипят от бой, но ще ти съсипят живота.

Отново погледнах статията в „Дейли нюз“ и намерих името си. Ето какво не се казваше в статията: „Джон Сатър е добър човек, приемлив съпруг и много добър баща. Служил е достойно в американската армия и активно подпомага усилията за запазване на мира. Дава хиляди долари за благотворители цели, великодушен работодател е и добре играе голф.“

А ето какво се казваше в статията: „Самият Сатър е обект на разследване от страна на СВП заради данъчни измами.“ Мислех, че съм решил този проблем. Вероятно са объркали глаголното време. Е обект. Бе обект. Интересно нещо е вестникарският стил. Направо вид изкуство. Чудех се дали да напиша писмо до редактора, или да заведа дело. Вероятно нямаше да направя нито едно от двете.

Налях си уиски със сода и без да пожелая лека нощ на колегите си гуляйджии, отидох в спалнята си и затворих вратата.

Видях куфара си на поставката за багаж и го отворих. Сюзън се бе оказала на висотата на положението и бе свършила добра работа. Беше ми сложила тоалетните принадлежности, един сив костюм и един син от лятна вълна. Имаше и подходящи за тях ризи, вратовръзки и носни кърпи. Беше ми сложила също и бельо, достатъчно за две седмици, което можеше и да е тънък намек.

Докато разопаковах багажа си, видях един плик с моето име на него и го отворих. Това беше някакво писмо от Сюзън, започващо със „Скъпи Джон“, което не ме изненада, тъй като името ми е Джон. Но вече прекалявам. Докато си миех зъбите в банята, прочетох писмото, в което се казваше следното:

Това беше изключителната Сюзън Станхоуп. Анна Белароса вероятно бе прекарала целия ден в стенания и плач, а Сюзън — в подреждане на цветя. Вижте, хората като нас са така. Можем да сме страстни, влюбени, ядосани, тъжни или каквото и да е, но не го показваме. Какъв смисъл има да го показваш? Задоволяваш себе си, но, противно на общоприетото мнение, от това не се чувстваш по-добре.

И все пак бележката на Сюзън бе малко sang-froid94, да използвам един френски израз. От друга страна, изобщо не очаквах никаква бележка. Чудя се дали е писала и на Белароса.

Съблякох се и понеже не ми беше пратила никаква пижама, си легнах по бельо. Не, нямаше да й се обадя.

Отпивах от уискито си и слушах приглушения шум на улицата, осем етажа по-долу. Още усещах в устата си миризмата на чесън и на онзи отвратителен рибен сос. Нищо чудно, че Италия бе единствената страна в Европа, която нямаше легенди за вампири; те са се връщали, като стигнат Алпите.

Може би съм позадрямал малко, но се събудих, спомняйки си, че трябваше да кажа на Джими Лип, че Дебелият Поли искаше да огледат онова място на „Канал Стрийт“. И още по-важно, трябваше да кажа на Джими да я кара по-полека с „дръпнатите“.

Телефонът иззвъня, беше Джени Алварез с интересно предложение.

— Качете се горе — казах аз. — Кажете на Лени или на Вини, че няма проблем. Аз съм в първата спалня вляво.

Малко по-късно чух почукване на вратата на спалнята ми и тя влезе.

— Ако ме харесвате — казах й аз, — защо се държахте така мръснишки с мен?

— Такъв ми е стилът.

Тя събу обувките си, но не и червената предизвикателна рокля, и припълзя при мен в леглото. Каква съблазън.

Исках да я целуна, но се притеснявах от дъха на аншоа и чесън в устата си.

Не си спомням точно какво се е случило след това, но когато отново се пробудих преди съмване, нея я нямаше. Всъщност съмнявам се дали въобще някога е била там.

30.

На следващата сутрин, докато си пиех кафето в апартамента, аз се обадих на няколко журналисти, чиито имена Белароса ми бе дал. Историята, която разказвах, бе следната: Франк Белароса иска незабавно разглеждане на делото му най-късно до идния месец, и всякакво забавяне от страна на кабинета на щатския прокурор ще бъде изтълкувано като опит да се пречи на правосъдието. Мистър Белароса е невинен по това обвинение и иска да го докаже на открит съд.

Това, разбира се, щеше да принуди Ферагамо да приготви доказателствата си бързо и тъй като очевидно нямаше никакви доказателства, Ферагамо трябваше или да се откаже от обвинението, или да отиде в съда с нищожни шансове да спечели. Ферагамо не искаше нито едно от двете; това, което искаше, бе някой да пречука Белароса в най-скоро време.

Същата сутрин, след като си изпих кафето в разхвърляната всекидневна на апартамента, отидох в спалнята си и се обадих на Сюзън.

— Здравей — казах аз.

— Здравей — отвърна тя.

— Ще остана в града няколко дни и исках да знаеш.

— Добре.

— Благодаря за куфара.

— Няма защо — каза тя.

— И все пак ти благодаря.

Когато съпрузи започнат да си говорят така студено, бихте си помислили, че слушате разговор на двама напълно непознати, и наистина е така.

— Прочете ли бележката ми? — попита Сюзън.

— Бележка ли?… Ах, да, прочетох я.

— Джон?…

— Да?

— Наистина трябва да поговорим за това.

— За бележката ли?

— За нас.

— Не за нас, Сюзън. За теб.

Тя помълча няколко секунди, след това попита:

— Какво за мен? Какво точно те тревожи около мен?

Поех си дълбоко дъх и казах:

— Снощи обади ли ми се? Говорихме ли?

— Не.

— Значи е било сън. Но беше много истински, Сюзън. Всъщност това е било подсъзнанието ми, което се е опитвало да ми каже нещо. Нещо, което знам от известно време, но не съм могъл да започна да се боря с него. Случвало ли ти се е нещо подобно насън?

— Може би.

— И в този сън, Сюзън, разбрах, че си в любовни отношения с Франк Белароса.

Ето, казах го. Не съвсем, де. Тя мълча няколко секунди, след това попита:

— Затова ли си в лошо настроение? Защото си сънувал, че съм в любовни отношения с Франк?

— Мисля, че не беше само сън. Беше едно нощно прозрение. Това е, което ме тревожи от месеци, Сюзън, и това е, което застана между нас.

Отново настъпи дълга пауза, след това тя каза:

— Ако си подозирал нещо, Джон, трябвало е да започнеш да се бориш с него. А вместо това ти се оттегли. Отдаде се на удоволствието да се правиш на говорител на мафията и да се изпокараш с всичките си приятели и роднини. Може би за това, което се случи с нас, ти имаш толкова вина, колкото и аз.

— Без съмнение.

Отново настъпи тишина, защото никой от двама ни не искаше да се върне на темата за изневярата. Но след като вече бяхме стигнали дотук, казах:

— Е? Да или не? Кажи ми.

— Сънувал си глупав сън — каза тя.

— Добре, Сюзън. Ако това е твоят отговор, аз ще го приема, защото ти никога не си ме лъгала.

— Джон… наистина трябва да поговорим за това… лично. Вероятно има много неща, които не сме си казали един на друг. Знаеш, че никога не бих направила нещо, което да те нарани… Съжалявам, ако съм те разтревожила с нещо през последните няколко месеца… ти си един забележителен, един прекрасен човек. Сега го разбирам. И не искам да те загубя. Обичам те.

Сюзън май никога не се бе размеквала толкова и макар че това не беше пълно признание в брачна изневяра, много напомняше на такова и на нещо като защитна пледоария. Доста се бях разтреперил, да ви призная, и открих, че както съм седнал на леглото в стаята си, сърцето ми бие лудо и устата ми е пресъхнала. Ако някога сте обвинявали съпругата си в сексуална изневяра, знаете какво е усещането.

— Добре — казах най-сетне аз. — Ще поговорим, когато се върна.

Затворих телефона и се вторачих в апарата, чакайки, предполагам, да звънне, но той не иззвъня.

Трябва да разберете, че преди деня в съда и последвалите атаки от средствата за масова информация аз не бях готов да се изправя срещу този проблем за Сюзън и Франк. Но сега, след като завинаги бях обърнал гръб на предишния си живот и се чувствах уверен в себе си, бях готов да чуя от жена си, че има сексуална връзка с Франк Белароса. Нещо повече, аз все още я обичах и бях готов да й простя и да започна всичко отначало, защото в известен смисъл и двамата бяхме имали връзка с Франк Белароса и Сюзън беше права, че аз бях толкова виновен, колкото и тя. Но при Сюзън още не бе настъпил моментът, когато щеше да е готова да ми каже, че това се е случило, или да му каже на него, че всичко е свършило.

И така, след като не получих признание от Сюзън, трябваше да остана в онова състояние на съпруга, който знае, но не знае, който не може да поиска развод или да предложи да прости и който трябва да се държи с двете страни така, като че ли нищо не се е случило, освен ако не иска да изглежда като пълен глупак.

Или пък просто можех, да попитам Франк:

— Абе, приятел, чукаш ли жена ми или какво?

По-късно същата сутрин с Белароса слязохме пред хотела, където ни чакаха Лени и Вини с кадилака. Отново отидохме в Литъл Итъли и се отбихме в клуба на Белароса за по едно еспресо. „Италиън Райфъл клъб“ нямаше много прилики с „Крийк“, както можете да се досетите, освен това, че беше частен клуб и че въпросите, които се обсъждаха там, бяха свързани с това, как да се манипулира републиката в полза на членовете на клуба. А вероятно имаше повече прилики, отколкото си мислех.

Тази сутрин Белароса имаше поредица от срещи, насрочени за клуба му, който бе всъщност един широк приземен етаж на магазин с боядисана в черно витрина към улицата, тъмен вътре и разделен на многобройни мрачни стаи за кафе и разговори.

През по-голямата част от времето аз оставах почти изцяло настрана от разговора, понякога говореха на италиански, а понякога, когато в стаята присъстваше някой, който въобще не говори италиански, аз бивах помолен да напусна стаята с думите:

— Едва ли искаш да чуеш това, господин адвокат.

Сигурен бях, че са прави.

И така, изпих доста кафе, изчетох всички сутрешни вестници и наблюдавах една игра на карти, която не можех да следя.

След около час и нещо престой в клуба излязохме и отново се качихме в колата. Макар че пелена от облаци закриваше слънцето, бе започнало да става горещо — една градска жега, която създаваха колите, хората и нагорещеният от вчерашното слънце бетон. През лятото скуаерите от именията могат да издържат най-много около седмица в Манхатън и аз се надявах, че няма да оставаме по-дълго в града, но на този човек не се задаваха въпроси за време и място.

Спряхме за малко пред „Ферара“, откъдето Белароса избра една дузина сладкиши за Анна, които бяха поставени в хубава бяла кутия, завързана със зелена и червена панделка, която Белароса донесе в колата. Не мога да обясня защо, но гледката, която представляваше този голям мъж, хванал нежно тази малка бяла кутия, ми се стори много цивилизована. Това не беше точно Аристотел, който размишлява пред бюста на Омир, но беше едно безкрайно човешко действие, което ме накара да видя човека, съпруга, бащата. И, да — любовника. Въпреки че винаги съм гледал на Белароса като на мъж, печелещ мъжкото внимание, сега видях, че първоначалното ми впечатление от него, че жените биха го намерили привлекателен, е вярно. Е, не всички жени, но някои. Можех да си представя как Сюзън, лейди Станхоуп, иска да бъде унижена и сексуално използвана от този безчувствен варварин. Може би това имаше някаква връзка с факта, че бе видяла майка си в леглото с някакъв градинар, коняр или какъвто е бил там. Може би това е нещо, за което мечтаят всички дами със знатен произход: да си свалят дрехите заради мъж, който не им е равен по обществено положение или интелект, а просто сексуално ги възбужда. И защо това трябва да е такъв шок за мъжете? Половината от богатите и преуспяващи мъже, които познавам, се чукат със секретарките си, сервитьорките по коктейлите и дори прислужниците си. И жените имат либидо. Но може би отношенията между Сюзън Станхоуп и Франк Белароса бяха по-сложни.

Прекарахме останалата част от сутринта в Литъл Итъли, Гринуич Вилидж и околностите, като спирахме за кратко тук-там, понякога за разговор, а понякога, за да вземем провизии на борда на кадилака. В колата скоро замириса на сирене, печени закуски и някаква ужасна особена треска, наречена baccala, която вероятно не можеше да се сложи в багажника поради горещината.

— Ще изпратя всичко това вкъщи малко по-късно — обясни ми Белароса. — Това са все неща, които Анна обича. Искаш ли да изпратиш нещо на жена си?

Дразнеше ме, че винаги говореше за Сюзън като за жена ми, вместо да я нарича по име. Как ли я наричаше, когато бяха сами?

— Искаш ли да се отбием някъде? За цветя или нещо друго?

— Не.

— Ще й изпратя тези сладкиши от „Ферара“ — все едно че са от теб.

— Не.

Той сви рамене.

— Обади ли се тази сутрин? — попита ме той, докато завивахме към Мидтаун. — Всичко наред ли е вкъщи?

— Да — отвърнах аз. — Как е твоята жена? Обади ли се тази сутрин? Всичко наред ли е вкъщи?

— Аха. Питам те, защото ако имаш проблеми вкъщи, не можеш да се концентрираш върху работата. А и защото сме приятели. Нали?

— Как си свърших работата вчера в съда?

— Чудесно.

— Край на темата.

Той отново сви рамене и се загледа през прозореца.

Спряхме пред италианския морски клуб на 34-а западна улица и Белароса влезе вътре сам. След петнайсет минути излезе оттам с някаква кафява книжна кесия в ръце и се качи в колата. И какво предполагате, че имаше в тази кесия? Наркотици? Пари? Тайни съобщения? Не. Кесията беше пълна с малки контрабандни пури.

— Тези са от Неапол — каза той. — Тук не можеш да намериш такива.

Той запали една и разбрах защо не можеш. Отворих прозореца.

— Искаш ли една?

— Не.

Той подаде кесията на Вини и Лени, всеки от които взе по една и я запали. Всички изглеждаха доволни от малките си безмитни пури. Разбира се, днес бяха пурите, утре нещо друго можеше да излезе от морския клуб. Интересно.

Вместо да спрем за тричасов обяд в някой италиански ресторант, спряхме пред един фургон за италиански хотдог близо до „Таймс Скуеър“. Белароса слезе от колата и поздрави продавача, някакъв възрастен мъж, който прегърна и целуна Белароса и едва не заплака. Без да ни пита какво искаме, Белароса взе за всички горещи питки с наденички, с пипер и лук.

— Не ми слагай майонеза — казах аз.

Ядохме отвън до фургона, разговаряйки със стария продавач, на когото Белароса даде парче козе сирене от Литъл Итъли и три контрабандни пури. Мисля, че ние спечелихме в тази сделка.

Ако е вярно, че човек се познава по приятелите, които има, тогава Франк Белароса беше нещо като популист, който се движеше сред масите, както са правили първите цезари, и позволяваше на обикновените хора да го прегръщат и целуват, да благоговеят пред него и… да го залавят. В същото време той се събираше и със знатните, но ако можеше да съди по „Плаза“, отнасяше се към тях с хладно презрение.

Продавачът не се върна да обслужва фургона си и дори пропъди няколко души, за да може да обслужи по-добре обедните си гости, които обядваха на открито в скъпите си костюми в жегата на „Таймс Скуеър“, паркирали кадилака напреки на движението. „Каква странна картинка“, помислих си аз.

Избърсахме пръстите си в книжни салфетки, пожелахме на домакина си buon giorno и отново се качихме в колата.

Все още с пълна уста, Белароса се обърна към Вини:

— Кажи на Фреди да удари тук с още един долар на килограм наденички и да ги остави да си го изкарат от клиентите.

След това се обърна към мен:

— Това е хубав продукт и всички го ядат — и испанците, и melanzane обичат този боклук. А къде могат да обядват тук? В „Сарди“ ли? Кафетата предлагат само боклуци. Затова те ядат на улицата и заглеждат мацките, които минават покрай тях. Нали така? Това си заслужава още 25 цента. Нали? Хареса ли ти сандвичът? Ще платиш ли още 25 цента за него? Разбира се. Затова удряш продавачите с още един долар на килограм, а те си го слагат в цената. Няма проблем.

— Сега, след като всички обсъдихме това — казах аз, — ще гласуваме ли?

Той се разсмя.

— Да гласуваме ли? Аха, ще гласуваме. Франк гласува „за“. Край на гласуването.

— Хубаво събрание — казах аз.

— Аха.

Всъщност бях впечатлен от вниманието, което Белароса обръщаше на по-малките предни постове на империята си. Вероятно смяташе, че ако внимава за цената на наденичките, по-големите проблеми сами ще се решат. Той бе твърде самостоятелен човек както в професионалния, така и в личния си живот, ако разбирате какво искам да кажа.

Пресякохме Ийст Ривър по „Уилямсбърг Бридж“ и след това вече се обърках. Бруклин ми е напълно непозната територия и се надявах да остане такава. За нещастие обаче имах водач, който ми посочваше и обясняваше всичко, както правят хората, когато си мислят, че ви интересува тяхната мизерна частица от света.

— Ей там, на покрива на онази сграда — каза Белароса — е мястото, където за пръв път се опарих.

Имах чувството, че не искаше да ми каже, че си е играл с огън.

— Колко интересно — казах аз.

Спряхме пред една красива стара барокова църква, покрита с черна мръсотия.

— Това е моята църква — обясни Белароса — „Санта Лучия“.

Слязохме от колата, отидохме до жилището на пастора и почукахме на вратата, която един стар свещеник ни отвори и започна да изпълнява ритуала с прегръдките и целувките.

Аз и Белароса бяхме въведени в една голяма всекидневна на втория етаж, където към нас се присъединиха още двама свещеници и на всички бе поднесено кафе. Тези хора пият много кафе, в случай че не сте забелязали, но не толкова заради кофеина, колкото за общото изживяване — нещо като течна версия на общото ядене. А навсякъде, където отидеше Франк Белароса, разбира се, се правеше и се сервираше кафе, обикновено с нещо сладко.

И така, ние пиехме кафе и бъбрехме за това-онова, но не и за вчерашните неприятности със закона. Тримата свещеници бяха от старата италианска школа, естествено, и не си говореха на име, така че липсваха онези глупости с „отче Чък“ и „отче Бъзи“. От друга страна, като че ли и тримата имаха трудни първи и фамилни имена и при акцента, с който говореха, ми прозвуча сякаш и тримата се казваха отец Чикън Качиаторе, Аз ги наричах всичките „отче“.

Главният говореше за това, как епископът (истинският епископ на епархията) искал да затвори „Санта Лучия“, освен ако не започне да се издържа сама, което било малко вероятно, тъй като в енорията едва ли били останали достатъчно италианци католици, които да я поддържат. Свещеникът деликатно обясни, че латиноамериканските католици в енорията, предимно от Централна Америка, смятали, че десет цента в кутията за дарения покриват режийните. Свещеникът се обърна към мен и каза:

— Старите хора в тази енория не могат да отидат в друга църква. Те искат да са близо до своята църква и тук да ги опеят, когато умрат. Трябва да помислим, разбира се, и за някои бивши енориаши, такива като мисис Белароса например, които се връщат в „Санта Лучия“ и ще бъдат съкрушени, ако трябва да затворим църквата.

(Окей, отче, дай по същество.)

Той се прокашля.

— Трябват около 50000 долара на година, за да се поддържа и отоплява църквата и жилището на пастора и да се слага някаква храна на тази маса тук.

Не си мислете, че посегнах към портфейла си или нещо такова, но докато свещеникът ми казваше това заради дона, той надраска един чек и го сложи на масата с лицевата страна надолу.

След още няколко минути ние се сбогувахме със свещениците, получихме необходимите прегръдки и благословии и си тръгнахме.

На улицата Белароса ми каза:

— Никой не може да те изръси така, както католически свещеник. Madonna, те ме удариха с 50 бона. Но какво можех да направя, а?

— Просто да кажеш „не“.

— Не? Как ще кажеш „не“?

— Поклащаш глава и казваш „не“.

— А, не можеш да направиш това. Те знаят, че имаш пари и това ще е грях. — Той се подсмихна, след това добави: — Разбираш ли, аз съм кръстен в „Санта Лучия“, баща ми и майка ми са били кръстени тук, тук се ожених, Анна кръщава децата, тук, Франки се ожени тук, моят старец е погребан тук, майка ми…

— Схванах ти идеята. Аз също имам една такава църква. И й давам по пет долара всяка седмицата на Великден и Коледа по десет.

— Това е различно.

Вместо да влезе в колата, Белароса се обърна и отново погледна тъжната стара църква, а след това огледа мизерните улици около нас.

— Често играех ступбол95 на онези стъпала там — каза той. — Играл ли си ступбол?

— Чувал съм за тази игра.

— Аха. Хлапетата от бедните квартали я играят. Ти какво си играл? Голф ли?

Той се усмихна.

— Аз играех на фондовата борса.

— Аха? — Разсмя се. — А ние играехме ступбол точно ей там. Аз и приятелите ми… — Помълча няколко секунди, след това каза: — Отец Чиаро — това е старият пастор, с когото току-що говори, излизаше от къщата и ни подгонваше. И ако стигнеше някого, хващаше го за ухото и го завличаше в къщата и го караше да свърши някаква гадна работа. Виждаш ли онези валчести дръжки на вратата? Те са от месинг, но вече не им личи. Често трябваше да лъскам тези шибани топки, докато заприличат на златни.

— Той все още те хваща за ухото, Франк.

Той се разсмя:

— Аха. Какъв кусичин.

— Какво?

Той се усмихна.

— Така го казваше дядо ми. Кусичин. Кучи син.

— Разбирам.

Опитах се да си представя как малкият шишкав Франк Белароса тича по тези улици, играе на топка, стреля с въображаем пистолет, коленичи в изповедната, „опарва“ се, коленичи в изповедната и т.н. И успях да си го представя и понеже аз самият съм малко носталгично настроен към миналото, мога да разбера хора, които с умиление си спомнят за детството. Това е признак на средната възраст, нали? Но при Белароса, мисля, имаше и още нещо. Той, струва ми се, знаеше, че за последен път си е вкъщи и искаше да се погрижи за „Санта Лучия“ за да може след това свещениците да се погрижат за него, когато му дойде времето. През последните десетина години на няколко пъти бяха писали във вестниците за църкви и свещеници, които са отказали да извършат опело на хора от бранша на Франк. Мисля, че това е поуплашило Франк Белароса, който през цялото време бе вярвал, че принадлежи към една църква, която изпълнява преките заповеди на Всевишния да прощава на всеки. Но сега разни хора се опитваха да променят законите и Белароса, като човек, който не би се оставил на произвола на съдбата, си подсигури опелото в „Санта Лучия“. Или поне аз така мисля.

Белароса пъхна ръце в джобовете си и погледна към напречната улица.

— В онези дни можеше спокойно да се разхождаш по тази улица късно вечер и никой да не те безпокои, освен стариците, които ми крещяха от прозорците: „Франки, прибирай се вкъщи, преди майка ти да те е убила.“ — Мислиш ли, че някой все още казва това по тази улица?

— Съмнявам се.

— Аха, аз също. Искаш ли да видиш къде живеех, когато бях дете?

— Да, искам.

Вместо да се качим в колата, ние се отдалечихме от „Санта Лучия“ и тръгнахме в горещината, както Франк Белароса сигурно бе правил преди много години. Лени и Вини се влачеха след нас с кадилака. Районът около църквата беше доста беден и хората ни поглеждаха, но вероятно бяха виждали подобни сцени и преди и знаеха, че това е един блуден син с пистолет затова си продължаваха пътя, докато Франк продължаваше по своя.

Спряхме пред една опустошена от пожар пететажна тухлена сграда и Белароса каза:

— Живеех ей там, на последния етаж. Ставаше 100 градуса96 през лятото, но беше топло и приятно през зимата с онези огромни радиатори, които непрекъснато работеха. Делях една стая с двамата си братя.

Не отговорих.

— След това чичо ми ме измъкна оттук — продължи той — и ме изпрати в „Ла Сал“, където пансионът ми изглеждаше като къща на Парк Авеню. Започнах да разбирам, че съществува свят и извън Уилямсбърг. Разбираш ли?

Той отново замълча, след това каза:

— Но трябва да ти кажа, че като си спомням какво беше това място през 50-те години, бях щастлив тук.

— Тогава всички бяхме щастливи.

— Аха.

Качихме се в колата и подминавайки няколко пресечки, излязохме на една по-хубава улица, където той ми показа пететажната сграда от кафяв камък, където с Анна бяха прекарали по-голямата част от брачния си живот.

— Сградата все още е моя — каза той. — Направих апартаменти на всеки етаж и настаних някои възрастни хора в тях. Имам една стара леля, която живее тук. Плащат, каквото могат, на църквата. Разбираш ли? Църквата се грижи за всичко. Това е хубава сграда.

— В рая ли се опитваш да отидеш? — попитах аз.

— Аха, но не тази седмица. — Той се разсмя, след това добави:

— Всичко е въпрос на гледна точка, господин адвокат.

Покарахме малко из стария италиански район на Уилямсбърг, който никога не е бил голям, а това, което бе останало от него, изглеждаше доста запуснато, но имаше къде да се отбием тук-там и разходката не беше изцяло от носталгия, а отчасти по работа. Както казах, сигурно е трудно да се управлява една престъпна империя, без да се използва телефонът или дори пощата за тази цел. И този факт очевидно пораждаше необходимостта да се пътува много и да се навестяват набързо отделни хора. Франк бе управителят на мафията, който се справяше за три минути.

След Уилямсбърг минахме през по-оживени италиански квартали в Бенсънхърст, Бей Ридж и Кони Айлънд, където спирахме още няколко пъти и се срещнахме с още няколко души предимно в ресторанти, в задните помещения на магазини за продажба на дребно и в светски клубове. Съвсем искрено се изненадах от броя на клоновете и съдружниците на корпорацията Белароса — или може би трябваше да кажа фирмените магазини и пласьорите на стока? А още по-чудно бе, че нямаше никакъв списък на местата, където спирахме. Белароса просто казваше няколко думи на Лени и Вини, като например: „Нека да видим Паскале от рибарника“ и те ни откарваха някъде. Трудно ми бе да повярвам, че малките им колкото грахово зърно мозъци са могли да запомнят толкова много местонахождения, но, предполагам, имаха добри мотиви да си вършат работата.

Излязохме от Бруклин и отидохме в Озон Парк, в Куинс, който също е италиански квартал. Франк имаше някои роднини тук и ние спряхме пред една от редицата еднакви къщи, където поиграхме на кегли с някои от старите му приятели, които носеха висящи като чувал панталони и тридневни бради. След това всички отидохме на една задна тераса, където пихме домашно червено вино, което беше безкрайно отвратително, кисело и стипчиво. Но един от старците сложи лед във виното ми и го смеси не с нещо друго, а със сметана. След това наряза праскова в чашата ми. Франк подправи виното си по същия начин. Това беше нещо като италианска сангрия, предполагам, или винен коктейл, и веднага ми дойде на ум, че мога да патентовам този буламач и да го продавам на претенциозните заведения като „Бъдис Хоул“, чиито клиенти щяха да го пият, ядейки стръкчетата си трева. „Озонпаркска глътка“? Не? Да?

Продължихме разходката си в късния следобед, като спирахме още няколко пъти пред скромни на вид къщи в други квартали на Куинс.

В хотел „Плаза“ Франк Белароса бе забавлявал хората, които движеха неговия свят — шефовете и „твърдите“ мъже. Сега излизаше по улиците, за да се срещне с избирателите си подобно на политик, който се кандидатира за държавен пост. Но за разлика от политиците никога не го чух да дава някакви обещания и неприсъщо на доновете на мафията, никога не го чух да заплашва. Той просто се показваше сред хората, да използвам израза, който тези хора често употребяваха. Показването сред хората сигурно имаше много скрити значения и сигурно беше важно, щом Белароса го правеше.

Този човек имаше вродено чувство за власт, това мога да кажа за него. Той бе разбрал в един момент, че истинската власт не се гради върху насилието или дори върху предаността към дадена абстрактна идея или организация. Истинската власт се градеше върху личната преданост, особено предаността на масите към личността на дон Белароса, както забелязах при продавача на наденички, а и при всеки друг, който се отбихме да видим. Този човек наистина беше интуитивен и богоподобен лидер — последният от великите донове.

И колкото и порочен да беше, почти ми стана жал за него, заобиколен сега от вътрешни и външни врагове. Но аз бях съжалил и гордия Луцифер в „Изгубения рай“, когато бе изгонен от Господа, и господаря на лицемерните двуполови ангелчета. Сигурно има някакъв сериозен дефект в характера ми.

Беше се смрачило, когато тръгнахме обратно за Манхатън. Ню Йорк наистина е град с етническо разнообразие, но аз нямам кой знае какви възможности или желание да се срещам с тези етнически групи. Въпреки това трябва да призная, че бях заинтригуван от италианската субкултура, в която успях да надзърна този ден. Това беше един свят, който изглеждаше едновременно и жив, и умиращ, и докато пътувахме към Манхатън, казах на Белароса:

— Мислех, че всички тези италиански неща са останали в миналото.

Той, изглежда, разбра какво имам предвид и отвърна:

— В миналото са. В миналото беше, когато моят старец ме вземаше със себе си и отивахме при приятелите му на вино и приказка. Това винаги е в миналото.

Старите имигрантски култури, размишлявах аз, все още оказват силно влияние върху своите хора и върху американското общество. Но те наистина губеха самобитността си, ставайки хомогенни, и по ирония на съдбата губеха силата си, запълвайки вакуума, създаден от т.нар. упадък на англосаксонските протестанти. Но по-важното беше, че макар все още в сянка, някъде по крайните квартали бяха новите имигранти, бъдещето, за което нито Франк Белароса, нито аз знаехме нещо или искахме да мислим.

Докато колата наближаваше небостъргачите на Манхатън, Белароса ме попита:

— Добре ли прекара днес?

— Интересно ми беше.

— Аха. Понякога имам нужда просто да изляза и да видя тези хора. Разбираш ли? Да видя, че всеки си е все още на мястото. Бях започнал да губя връзката, малко се бях изолирал в Алхамбра. Не се прави така. Трябва да излизаш между хората и ако някой иска да те гръмне, тогава поне ще бъдеш на улицата, а не заврян някъде, да чакаш да те притиснат до стената. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Но имаш ли нужда от адвокат до себе си, докато предизвикваш съдбата?

— Не. Имам нужда от приятел.

Веднага бях готов с няколко саркастични отговора, но не казах нищо, което каза всичко.

— Ще те направя почетен италианец като Джак Уейнстейн — добави той. — Искаш ли?

— Разбира се, стига това да не ме направи почетна мишена.

Той се разсмя, но ми се стори, че темата за убийството му не му е чак толкова смешна. Въпреки това обаче каза:

— Говорих с някои хора. Няма за какво да се притесняваш. Все още си цивилен гражданин.

Страхотна новина. А аз вярвах на тези хора, нали? Но поне може би всички те членуваха в стрелковия клуб и бяха добри стрелци. Много се надявах да е така.

31.

Върнахме се в хотел „Плаза“. Белароса освободи Вини и Лени за през нощта и двамата с Франк си поръчахме вечеря в апартамента.

Докато се хранехме на масата в трапезарията, водехме незначителен разговор, предимно за зеленчуци и недвижими имоти. Аз нарязах пържолата си и докато правех това, се питах колко ли интересно щеше да се обърне животът ми, ако забиех сега този нож в сърцето на Белароса.

Той като че ли прочете мислите ми, защото каза:

— Сега вероятно си мислиш, господин адвокат, че животът ти се съсипва и че аз съм ти го съсипал. Грешиш. Ти сам си се съсипал и си го направил много преди да ме срещнеш.

— Може би. Но ти не си част от решението.

— Разбира се, че съм. Аз ти помогнах да се отървеш от всички глупости в живота си. И сега трябва да продължиш нататък.

— Благодаря.

— Аха. Ти си мислиш, че съм просто един тъп олизник. Пак грешиш.

Този човек започваше малко да ме дразни.

— Глупаците смятат, че си глупак — казах аз. — Аз те познавам по-добре.

Той се усмихна.

— Аха. Това е стар италиански трик. Клавдий го е правил, за да спаси живота си, преди да стане император. Имам един колега в бизнеса, горе в Бронкс — ти го познаваш, той се прави на глупак от десет години, защото ченгетата са му вдигнали мерника. Разбираш ли? Но Ферагамо наистина е глупак и смята, че аз съм глупак и затова всеки път го изненадвам, но той е твърде глупав, за да го разбере. — Той се разсмя.

Върнахме се към пържолите и не проговорихме до кафето, когато той ме попита:

— Случвало ли ти се е да се правиш на глупак?

— Понякога.

— Искам да кажа, когато например знаеш нещо, но се правиш, че не го знаеш. И не се издаваш, докато не му дойде времето. Не се горещиш, за да не пострадаш. Изчакваш.

— В някои случаи — отвърнах аз — никога не се издавам. А в други просто оставям човека да пощурее, питайки се дали знам.

Той кимна одобрително.

— Аха. Като за какво например? Дай ми един пример.

Погледнахме се, както седяхме един срещу друг на масата, и аз отвърнах:

— Като например за онази глупост със СВП, Франк. Казваш на Мелзър да отиде при приятелите си в СВП и да види дали не могат да открият нещо за мен. И те откриха. След това ме свързваш с Мелзър, който оправя нещата вместо мен и аз ти дължа услуга. Ти си истински приятел.

Той си играеше с десерта и не отговори.

— Но какво щеше да стане, ако не бях се обърнал към теб по този проблем? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Тогава — казах аз — щеше да ми намериш друг проблем. Или пък аз щях да имам нужда от друг вид услуга от теб, като например разрешение за конюшните. Не съм сигурен дали това беше случайно съвпадение или нагласена работа, но очевидно жена ми те слуша и ти можеш да се добереш до мен чрез нея.

Човекът явно знаеше, че нещата между мен и Сюзън не вървят, и ако въобще имаше някаква съвест, тя беше гузна. Дори наистина изглеждаше, че се чувства неловко. Искам да кажа, че освен класовите и политическите различия, етническата и расовата нетърпимост и всички други проблеми, които хората имат помежду си в обществото, най-първичната и основна причина за насилието, убийствата и скандалите е сексуалното притежаване. Казано по-просто, хората се дразнят, когато други хора чукат или се опитват да изчукат съпруга(та) им. Във всеки случай Белароса сигурно се чувстваше малко неудобно, иначе не би повдигнал този въпрос, за да провери как ще реагирам. Той ме погледна в очакване да види, предполагам, дали ще подема разговора за него и Сюзън. Но тъй като той се чувстваше неудобно, а не аз, реших да го оставя в това напрежение още малко.

Без да кажа нито дума, аз станах и отидох до шкафа, върху който имаше няколко дузини телефонни съобщения, включително едно от Сюзън, с което тя ми съобщаваше, че си е сменила телефонния номер. Предполагам, че масмедиите не я оставяха на мира, да не говорим за приятелите и роднините ни. Хвърлих съобщението с новия телефонен номер в кошчето за боклук и излязох от апартамента.

Долу във фоайето ме пресрещна не някой друг, а Джени Алварез, дамата в червено, само дето тази вечер не беше в червено.

— Здравейте, мистър Сатър — каза тя.

Беше облечена в черна копринена рокля, нещо като вечерна рокля, предполагам, като че ли току-що е била на вечеря. Наистина изглеждаше добре и ми се щеше да я попитам дали сме прекарали предната нощ заедно, но това изглеждаше глупав въпрос, затова само отвърнах:

— Здравейте.

— Мога ли да ви почерпя с едно питие? — попита тя.

— Аз не пия.

— Кафе?

— Не, бързам.

Тя изглеждаше обидена и започнах да си мисля, че наистина сме прекарали нощта заедно. Аз може да съм всякакъв, но не и мерзавец, затова приех предложението да пийнем по нещо, след което отидохме в Дъбовия бар и седнахме на една маса.

Тя си поръча уиски със сода, аз също.

— Прочетох тази сутрин изявленията, които сте направили за вестниците — каза тя.

— Не знаех, че телевизионните журналисти четат вестници. Или че въобще четат.

— Не се дръжте нагло.

— Окей.

— Бих искала да взема интервю от вас.

— Не мисля, че ще стане.

— Няма да трае дълго. Можем да го направим тук, в „Плаза“, на живо, за новините в 23 часа.

— И ще съм мъртъв до сутрешните новини.

Тя се разсмя, като че ли това беше шега. А то не беше.

— Бихте ли могли да доведете и мистър Белароса? — попита тя.

— Струва ми се, че не.

— Вероятно бихме могли да запишем едно пълно интервю и да го излъчим в нощните новини в 23:30. Това е национална програма. Това ще ви даде възможност да представите вашето виждане по случая.

— Нашето виждане ще го представим в съда.

Продължихме да разговаряме в този дух известно време, като мис Алварез навярно си мислеше, че се правя на трудно достъпен, а аз, да си призная, не исках да я разкарам, защото ми бе приятна компанията й. Тя имаше хубави пълни устни.

Поръчахме си по още едно питие. Тя не можеше да проумее, разбира се, че не всеки в Америка искаше да го показват по телевизията. Най-накрая, след като започна да ми дотяга нейната настойчивост, аз казах:

— Сънувах снощи, че съм спал с вас.

Тя изглеждаше като твърда жена, която бе чувала подобни неща и преди, но точно това я изненада и тя наистина се обърка. Бях загубен.

— Вижте, мис Алварез — казах аз — мога ли да ви наричам Джени?

— Да.

— Вижте, Джени, трябва да знаете, че тези хора не обичат да се показват по телевизията. Много по-голям шанс имате да включите в програмата си президента на Съветския съюз, отколкото Франк Белароса.

Тя кимна, но сякаш само за да накара мозъка си да заработи по-добре. След това каза:

— Но вие не сте в мафията…

— Няма мафия.

— Вие можете да говорите с нас. Мистър Ферагамо се съгласи да участва в програмата…

— Той и в комедия би участвал, ако е от достатъчно висока класа.

Тя се изхили.

— Хайде, мистър Сатър… Джон. Не виждате ли как това може да помогне на клиента ви?

И така започнахме трети рунд с трети питиета. Тя продължи да говори още известно време, като излагаше аргументи в полза на участието в телевизионни предавания, но аз, опасявам се, не я слушах много внимателно.

— Това беше един много истински сън — казах аз.

— Вижте — отвърна тя, — ако ви излъчим в ефир…

Изострих вниманието си:

— Да?

— Ами… можем да ви зашифроваме.

— Моля?

— Знаете как става. Ще скрием лицето и ще преиначим гласа ви. Никой няма да знае, че сте вие.

— Освен ако не ме представите по име.

— Не ставайте глупав. Какъв ще е смисълът, ако…

— Бяхте с онази червена рокля.

— Зашифрованото интервю ще бъде с друга гледна точка, разбира се. Джон Сатър не като адвокат, а като неизвестен източник. Правили сме това и друг път при репортажи за организираната престъпност. Ще говорите за…

— Имате ли апартамент в града?

Трети рунд завърши без резултат и ние пристъпихме към четвърти рунд — и двамата оптимистично настроени. При седем долара питието в Дъбовия бар един от нас бе загубил вече петдесет и шест долара, плюс куверта и бакшиша. На съседната маса имаше купичка с наистина хубави печени бадеми, но на нашата купичката беше пълна с онези отвратителни хрупкави гевречета. Навсякъде тези гевречета.

Тя продължи да говори, като на няколко пъти погледна часовника си.

— Вие ли ще водите новините довечера — попитах аз.

— Не мисля, че имам какво да кажа довечера, след като вие не искате да ми сътрудничите.

— Ще ви платят ли въпреки това?

— Може би. Вижте, помислете си поне за емисията в 23:30. Вече сме я съставили, но ни трябва фокус.

— Това означава ли, че няма да скриете лицето ми?

— Имам предвид гледна точка. Искам някой да говори понятно за различните аспекти на този случай. Не искам повече т.нар. експерти. Искам някой, който да представи на американското общество другата страна на този въпрос.

— Каква друга страна?

— Конституционно съобразен ли е RICO, преследването, което правителството извършва на някои етнически групи под маската на правосъдие, изявленията на Ферагамо за евентуална война между латиноамериканците и италианците. Такива неща. Наистина искам да представя друга гледна точка по този въпрос.

— Интересно предаване ще се получи. Ще го гледам.

— Хайде да отидем да поговорим с мистър Белароса. Да видим дали иска да бъде интервюиран. Да видим дали иска адвокатът му да говори за тези неща.

— Останете тук — казах аз — и вижте дали не можете да вземете отнякъде купичка с печени бадеми.

Отидох до един телефон във фоайето и се обадих в апартамента, но телефонът на Белароса даваше заето. Съвсем не възнамерявах да му предам предложението на мис Алварез, но исках да проверя дали все още е там. Върнах се в Дъбовия бар, седнах и съобщих на мис Алварез:

— Той каза „не“. А „не“ означава „не“.

Тя бе взела купичката с бадеми и аз награбих цяла шепа.

— А вие? — попита тя. — Ще излезете ли в ефир?

— Какво ще получа за тора?

— Ще сваля червената рокля.

— Преди или след като изляза в ефир?

Тя погледна часовника си.

— Преди. — И добави: — Изчукай ме, но не ме прецаквай.

И двамата се усмихнахме. Е, какво, сънищата се сбъдват, ако им позволиш да се сбъднат. Но този намирисваше на неприятности. Станах.

— Съжалявам. Не мога да изпълня моята част от сделката. Но ми беше забавно.

Излязох, оставяйки я тя да плати сметката.

Във фоайето проверих за съобщения и видях, че имаше няколко от хора от телевизията, пресата и радиото. Повечето адвокати в наказателното право биха използвали тази възможност да получат слава и богатство. Но адвокатите на гангстерите, такива като Джак Уейнстейн и Джон Сатър, трябваше да се задоволят с „Без коментар“ и мръсни пари, които могат да им бъдат конфискувани по силата на закона RICO. Но някой да е казал, че това ще се отрази добре на кариерата ми?

Отправих се към вратите на фоайето с намерение да си направя онази разходка, за която първоначално бях тръгнал, но още веднъж бях причакан от Джени Алварез.

— Позволете ми да ви задам един въпрос — каза тя. — Личен въпрос, неофициално.

— Аз обичам протокола, но съм готов за всякакви въпроси.

— Това, което искам да знам, е защо сте се забъркали с Франк Белароса?

— Това е дълга история. Наистина е дълга.

— Искам да кажа, аз видях имението ви на Лонг Айлънд. И, Бога ми, не мислех, че все още има хора, които живеят така.

— Аз живея в къщата за гости в имението. Не предадохте това вярно по телевизията. А и какво значение има къде живея?

— Голямо. Говорим за телевизия, Джон. Забавление. Вие сте звезда. Имате вид на звезда. И се държите като звезда. Ходите добре облечен, владеете се добре и говорите изключително добре. Вие сте първокласен актьор.

— Благодаря.

— Макар и да ме оставихте да платя сметката.

— Това е най-първокласното нещо, което съм направил през цялата седмица. Вижте… Джени, вие сте много привлекателна и аз бих искал да ви кача горе, но смятам, че така настойчиво ме преследвате, защото искате нещо от мен, и то не е секс. Само че аз не мога да ви дам нищо — нито секс, нито информация. Аз съм верен съпруг, а освен това съм импотентен и глупав. Затова…

— Какво ви стана?

Идващи откъм Дъбовия бар, втренчени в мен, към нас вървяха Лени и Вини. Предполагам, че са ме видели в бара и са се зачудили защо съм на една маса с телевизионна репортерка. Лицето на Джени Алварез е добре познато в Ню Йорк, а дори кретени като Лени и Вини гледат новините. Във всеки случай Кретен Едно и Кретен Две клатеха главите си като смахнати, което означаваше, че искат да отида при тях.

— Кои са тези мъже? — позаинтересува се мис Алварез.

— Това са помощник-адвокатите ми.

Разбира се, най-добрият начин да се оневиня в този момент бе да покажа недвусмислено на Лени и Вини, че намеренията ми в разговора ми с мис Алварез бяха сексуални, а не предателски. Какво ще кажете за тази рационализация? И така, аз я прегърнах през раменете и я поведох към асансьорите.

— Да отидем да пийнем нещо в стаята ми — казах аз.

— Добре.

Лени и Вини се качиха с нас в асансьора.

Докато се изкачвахме нагоре, казах на приятелчетата си:

— Това е Джени Алварез. Та е известна телевизионна журналистка.

Те се спогледаха.

— Нима донът иска да се срещне с нея? — попита Вини.

— Не, аз искам да се срещна с нея. Насаме, и не искам никой да ме безпокои.

И двамата се ухилиха похотливо и лигаво. Първокласни актьори.

Слязохме на осмия етаж. Лени отключи вратата на апартамента и всички влязохме вътре. Белароса лежеше на дивана и гледаше телевизия със събути обувки.

Джени Алварез отиде направо при него и му се представи, докато той ставаше.

— Ах, да — каза Белароса. — Вие сте дамата, която доста притесни този човек тук. Нима вече сте приятели?

Тя се усмихна.

— Да, приятели сме.

Следващото нещо, което щеше да направи, разбира се, бе да започне да врънка Франк за интервю. Нали така? Грешка. Тя се оказа първокласната актриса на вечерта.

— Джон ме покани тук да пийнем по нещо. Надявам се, че не ви преча на работата.

— Н-не — отвърна Белароса, — в почивка сме.

— Хайде да отидем в моята стая — казах аз на мис Алварез.

Взех бутилка уиски и кофичка с лед от барчето, а тя — две чаши и бутилка сода.

Въведох я в стаята си, но тъкмо когато щях да я последвам, Белароса ме потупа по рамото. Той затвори вратата на стаята ми и ми каза:

— Не можа ли да си намериш някоя проститутка от хотела, ами трябваше да доведеш тази телевизионна курва тук?

— Моя работа е с кого ще си прекарвам свободното време отвърнах троснато. — Но за да сме наясно по въпроса, отношенията ми с тази жена са и ще останат платонически.

Белароса погледна към уискито и леда в ръцете ми и се усмихна. Предполагам, че това наистина е прозвучало като доста идиотско изявление, направено от един светски човек към друг. За всеки случай добавих:

— Нямат нищо общо с работата.

— Така ли? Значи никакви креватни разговори. Окей? Внимавай какво й казваш. Ясно ли е?

Пристъпих към вратата, но той не се дръпна встрани. Вместо това каза:

— Какво се е случило, господин адвокат? Какво те тормози?

— Ако си говорил тази вечер с жена ми, а предполагам, че си го направил, тогава знаеш какво ме тормози.

Той остана безмълвен за момент, след това кимна.

— Аха. Окей. Говорих с нея. Но ти си разбрал всичко това погрешно. Лошо е да си мислиш такова нещо. И е много опасно, когато някой си втълпи това. Виждал съм хора, които са пострадали или даже са били убити от това нещо. Така че просто си го избий от главата. — Той ме сграбчи за раменете и ме разтърси. — Окей?

Значи станаха два гласа срещу моя един по въпроса за сексуалния триъгълник.

— Добре, Франк — казах аз. — Приключихме темата. Отвори ми вратата.

Той отвори вратата на стаята ми и носейки уискито и кофичката с лед в ръце, аз влязох вътре и я ритнах да се затвори, след което сложих уискито и кофичката върху коктейлната маса.

— Сигурен ли сте, че не преча на работата ви? — попита Джени Алварез.

— Сигурен съм. Разположете се удобно. Седнете някъде.

Седнахме в двете срещуположни кресла в ъгъла и оставихме питиетата на коктейлната маса между нас.

Докато слагах лед в чашите, забелязах, че ръката ми леко трепери. Да се изправиш срещу жена си и да я обвиниш в изневяра, беше малко тежко, но да се изправиш срещу другия, особено след като човекът беше убиец, не бе един от най-приятните моменти в живота. Но сега се чувствах странно спокоен, като че ли се бях отървал от голяма тежест и я бях стоварил върху хората, които първоначално я бяха стоварили върху мен. Искам да кажа, че ако помислите трезво, това наистина не беше мой проблем, освен ако не исках да го направя такъв. Въпреки това знаех, че в крайна сметка трезвият разум ще отстъпи пред по-първичните чувства, като например сърдечната мъка, болката, ревността и други стандартни брачни несгоди. Но тази вечер се чувствах над тези дребнавости, а освен това имах и компания за пиенето.

— Хубав апартамент — каза Джени Алварез, — заслужава си да си престъпник.

— Благодаря, че се отказахте от Белароса — отвърнах аз.

— Аз дойдох тук, за да пийна нещо с вас.

— Правилно.

Макар че съм скептик, аз й повярвах, а е приятно да повярваш на нечии случайно казани думи. Направих питиетата, чукнахме се и отпихме. Трябва да ви призная нещо: бях напрегнат.

— Не трябва ли скоро да сте в ефир или нещо такова? — попитах аз.

— Вие сте единственият ми ангажимент тази вечер. И понеже вие не възнамерявате да излезете в ефир, аз също няма да го направя. Но ще им се обадя по-късно. — След това добави: — Достатъчно късно, за да не могат да ме хванат за нещо друго преди времето за излизане в ефир. Така че съм свободна тази вечер. Приятно усещане.

Това означаваше, че тя е пренаредила цялата си програма, за да може да е сега тук с мен. И какво трябваше да направя аз? Да я изхвърля навън след първата чашка? Да поръчам да ми донесат в стаята играта „Монопол“? Прокашлях се.

— Много съм поласкан.

Тя се усмихна. Ах, тези устни. Трябва да ви кажа, че по принцип не си падам по латинските красавици, но тази жена беше съвършено прекрасна. Имаше нежна мургава кожа, тъмни искрящи очи и гъста черна коса, която падаше на вълни по раменете й. Когато се усмихваше, на бузите й се образуваха трапчинки, които ми се щеше да щипна.

— Вие сте разделени със съпругата си, както разбрах — каза тя.

— Не съм чул подобно нещо.

— Е, аз чух.

— От кого?

— От хората, където живеете.

— Наистина ли? Дори не знаех за това.

Тя се усмихна.

— Повечето мъже просто биха казали „да“ при тези обстоятелства.

— Аз не съм повечето мъже. Аз държа на истината. А вие омъжена ли сте?

— Бях. Даваха раждането на детето ми по телевизията. Спомняте ли си? Преди две години.

Струва ми се, спомнях си някакви сладникави и безвкусни репортажи за това как се развива бременността й и най-накрая за раждането, но аз не гледам много телевизионните новини и досега дори не бях разбрал, че това е същата жена.

— Това си го спомням — отвърнах аз. — Камерите в родилната зала. Малко вулгарно.

Тя сви рамене.

— Не и за телевизията.

— Спомням си, струва ми се, и един горд баща.

— Сега съм разведена.

— Значи няма да има повече бебета по телевизията.

Тя се усмихна.

— За известно време няма.

Побъбрихме малко, но внимавах колко пия, в случай че възникне ситуация, в която трябваше да съм на висота. Не мога да го правя, когато се напия, което е ужасно, защото обикновено точно тогава най-много го искам. Алкохолът е жесток наркотик.

— Вижте — казах аз, — поканих ви тук, за да се защитя от онези две горили. Разбирате ли?

— Мисля, че да. И искате да извикам няколко пъти симулирайки оргазъм, и да си тръгна?

— Всъщност… не. Приятно ми е да съм с вас. Но… просто исках да знаете защо ви повиках тук.

— И сега вече знам. А знаете ли защо аз приех поканата?

— Защото ме намирате интересен.

— Точно така. Много интересен. Интригуващ. Вие ме заинтригувахте.

— Е, това е хубава новина. Вероятно няма да ми повярвате, но аз бях скучен.

— Не е възможно. — Тя се усмихна. — Кога беше това?

— О, отдавна, през март, април. Наистина бях скучен. Затова ме напусна жена ми.

— Казахте, че не знаете за подобно нещо.

— Да, но не съм си бил вкъщи няколко дни. Може би трябва да се обадя на телефонния си секретар.

Но не го направих. Разговаряхме за това-онова, шегувахме се и флиртувахме, но въобще не отворихме дума за Франк Белароса. Въпреки това дойде ми наум, че имаше повече от един начин да се забие нож в сърцето му. Искам да кажа, че можех да използвам тази жена като проводник за пресата. Щях да остана анонимен, а тя щеше да гарантира за надеждността на източника си. Можех да дам на пресата всякакъв вид информация, която да пъхне Франк Белароса в затвора или в гроба. И това ще компенсира лъжесвидетелстването ми за алибито и Белароса ще изчезне от живота ми. Споменавам това, защото наистина ми мина през ума. Мисля, че бях останал твърде дълго с Белароса. Но бях решил да не позволя животът ми да бъде обсебен от мисълта за отмъщение, както беше неговият. Каквото и да ми бе сторил, то тежеше на неговата съвест и вероятно един ден щеше да отговаря за него. Има възмездие, казва Господ. Затова отхвърлих мислите си за отмъщение (за момента) и се върнах към настоящата работа.

— Няма да получиш отплата, както знаеш — казах аз на Джени Алварез. — Имам предвид, че дори и да прекараш нощта тук, нищо няма да ти кажа.

— Казах ти, че съм тук, защото искам да бъда с теб. Аз не отдавам тялото си за новини, а и ти не предлагаш секс на жени, които искат нещо от теб. Онова долу беше игра.

— И тук горе е друга игра. А аз малко не съм във форма.

— Но добре се справяш. Все още ми е интересно. Между другото, видя ли се по телевизията?

— Разбира се.

— Косата ти беше разрошена.

— Знам. И вратовръзката ми не подхождаше на костюма, но в действителност не е така. Мога да ти покажа вратовръзката.

— О, вярвам ти. Това се случва понякога по телевизията.

Телефонът иззвъня, но аз не го вдигнах. По-късно Джени се обади в студиото си и им каза, че е заета тази нощ. Аз си налях газирана вода, а тя — още едно уиски. И двамата си свалихме обувките в един момент. В стаята имаше телевизор и двамата гледахме нейната информационна емисия в 23:00 часа. На историята на Белароса бе отделена една минута, предимно репортажи за отделните публикации във вестниците, включително и моите изявления. Ферагамо, който беше добър на десетсекундните телевизионни заяждания, каза:

— В момента разследваме алибито на мистър Белароса за въпросния ден и ако намерим доказателства, противоречащи на това алиби, ще изискаме да се анулира гаранцията и отново ще задържим мистър Белароса, както и ще заведем дело срещу лицето, предоставило алибито.

Точно десет секунди. Човекът беше професионалист.

— Теб има предвид, нали? — позаинтересува се мис Алварез.

— Така мисля — отвърнах аз.

— Какво дело? Какво могат да ти направят?

— Нищо. Аз казах истината.

— Значи останалите петима свидетели лъжат? Не, не ми отговаряй. Не съм тук по работа. Просто навик. Извинявай.

Тя като че ли потъна в мисли, след това изтърси:

— Но това е просто неразбираемо, Джон.

— А разбираемо ли е Франк Белароса да извърши убийство посред бял ден?

— Не, но… сигурен ли си, че си го видял?

— Това официален въпрос ли е?

— Не, неофициален.

— Окей… положително беше той.

Тя се усмихна.

— Ако смяташ да продължаваш да говориш по служебни въпроси, тръгвам си.

— Моите извинения.

Дойде време за спорта и аз с удоволствие разбрах, че „Метс“ отново са били „Монреал“, с девет на три.

— Ще стигнат до края — казах аз.

— Може би. Но „Янките“ ще заемат първите четири места.

— „Янките“? Ще извадят късмет, ако въобще завършат сезона.

— Глупости — каза тя. — Гледал ли си „Янките“ тази година?

— Няма нищо за гледане.

Обсъждахме това няколко минути и макар да личеше, че е осведомена по въпроса, явно беше много пристрастна.

— В целия отбор нямат нито един добър на дългите пасове — обясних аз.

— Подаването му е майката днес, приятел, а „Янките“ наистина умеят да загряват.

Това беше много отчайващо. Опитах се да й обясня как стои положението при бейзбола, но тя каза:

— Виж, мога да уредя две места в сектора за журналистите на „Янки Стейдиъм“. Ела да видиш как играят „Янките“ и после пак ще си поговорим.

— И пари да ми даваш не бих отишъл в Бронкс. Но бих гледал с теб един мач на „Янките“ по телевизията.

— Добре. Искам да ги гледаш срещу „Детройт“ следващата седмица.

И така, прекарахме една хубава вечер, забавлявахме се, а на следващата сутрин се чувствах малко по-добре, отколкото се бях чувствал предишната. Capisce?

32.

Прекарахме още няколко дни в „Плаза“, но нито Франк, нито аз засегнахме повече темата за това, че жена ми му е любовница. Въпреки това, по вида му можех да кажа, че този въпрос все още му тежеше, а по моя вид той можеше да каже обратното. Това не означава, че си играех с него; той не беше човек, с когото можеш да си играеш. Но явно и той имаше някакви човешки чувства като всички нас, простосмъртните, и усещах, че чувстваше, че е преминал границата дори на макиавелистичното поведение и е извършил истински грях. Е, отец… как му беше името, набързо ще го опрости по телефона: „Кажи два пъти «Аве Мария», Франк, като ти остане време. Ще се видим някой път.“

В един от тези дни в „Плаза“ обядвах с Джак Уейнстейн, когото бях започнал да харесвам. В друг ден се обадих на Алфонс Ферагамо, когато не харесвах. Но се държах учтиво с Алфонс, според нарежданията на клиента ми, и се договорихме с мистър Ферагамо да играем честно и чисто, но и двамата лъжехме.

Алфонс — не аз — повдигна въпроса за възможността клиентът ми да окаже съдействие на Министерството на правосъдието по други въпроси, които го интересуват, като в замяна то прекрати делото по обвинението в убийство.

— Той не е виновен в убийство — отвърнах аз.

— А ние смятаме, че е — осведоми ме мистър Ферагамо. — Но ще ви кажа какво ще направим. Ще говоря с Вашингтон за гарантиране свободата на Белароса, ако иска да проговори.

— А опрощение?

Ферагамо се подсмихна.

— Това е работа на свещеника му. Аз говоря за освобождаване от съдебно преследване в замяна на полезна информация.

Полезна информация ли? Каква информация очакваше този тъп кучи син от дона на доновете — да му каже къде се събират мошениците по конните състезания ли? Белароса разполагаше с много полезна информация; но просто не възнамеряваше да я даде на Министерството на правосъдието.

— Освобождаване от всичко, което заяви под клетва — каза Алфонс. Това обаче не беше съвсем същото като освобождаване от съдебно преследване в замяна на дадена не под клетва информация. Този тип играеше хитро. Замислих се за момент. В действителност, проговореше ли Франк Белароса, мафията в Ню Йорк щеше да бъде осакатена за дълго време, а може би завинаги. И вероятно само тази беше причината, поради която неговите paesanos искаха да е мъртъв. Просто той имаше твърде много информация и добра памет.

— Мистър Ферагамо — казах аз, — клиентът ми не знае нищо за организираната престъпност. Но дори и да знаеше, смятам, че той би говорил по-скоро с министъра на правосъдието, отколкото с вас.

Това малко пораздразни Алфонс. Хубавото на федералната форма на управление е, че при нея можеш да противопоставяш едно ниво на управление на друго. Това ме учеха в часовете, по гражданско право. Всъщност не го правеха, но би трябвало.

— Това не е добра идея, мистър Сатър — каза Алфонс. — Това няма да реши проблемите на клиента ви с американските власти.

— А сътрудничеството с вас няма да реши проблемите на клиента ми с властите на щата Ню Йорк.

— В такъв случай… можем да работим при съвместна гаранция за освобождаване. Това ще ви устрои ли?

— Може би. Имаме и шест акта за неправилно паркиране в града. Искаме и това да се уреди.

Когато чух как се насили да се разсмее, разбрах, че е в ръцете ми.

— Значи представете тази възможност на клиента си, мистър Сатър — каза той. — Изглеждате ми умен човек и вероятно ще успеете да убедите клиента си да направи един наистина разумен ход.

— Ще му предам разговора ни.

Трябва да разберете, че всеки прокурор в Америка мечтае да успее да реализира възможност като тази поне веднъж в живота си; да накара някое лошо момче от върха да пее в продължение на година пред магнетофонната лента И да издаде още хиляди лоши момчета. Да ви кажа право, това беше добра сделка за Франк. Ферагамо на практика предлагаше на Франк Белароса живота му. Но много малко от тези paesanos сключваха сделки, а Франк Белароса бе последният човек в Америка, който би преговарял с правителството. Но Алфонс правеше това предложение и моя грижа, да се уверя, че е сериозно, и да го предам по предназначение.

— Междувременно — казах аз на щатския прокурор, — наистина искаме делото да се разгледа в най-скоро време, мистър Ферагамо, в противен случай ще трябва да започна да изразявам недоволството си пред пресата.

— Аз съм готов, мистър Сатър. Кабинетът ми работи по определяне на датата.

(Глупости.)

— Чудесно. Кога ще мога да говоря със свидетелите на правителството?

— Скоро.

(Глупости.)

— Благодаря.

Разберете, че не е обичайна практика щатските прокурори да говорят директно с адвокатите на ответника и когато го правят, те се държат малко високомерно и грубо. Но мистър Ферагамо вероятно четеше за Джон Уитмън Сатър във вестниците и сигурно бе останал с впечатлението, че имам власт в обществото, и се държеше учтиво с мен. Освен това, разбира се, играеше роля и фактът, че искаше от мен да накарам Франк да му се продаде. Но оставаше въпросът с моето лъжесвидетелстване, което сигурно му бе създало усложнения.

— Гледах ви по телевизията онази нощ, мистър Ферагамо — казах аз, — и не ми беше приятно да чуя намека ви, че съм излъгал за местонахождението на клиента си.

— Но аз не казах в действителност, че лъжете, нито споменах името ви. Казах, че проверяваме алибито.

— Което означава, че изпращате хора от Министерството на правосъдието сред приятелите и колегите ми, за да видите дали няма някой, който би могъл да ви каже къде съм бил аз на 14-и януари тази година. Това не ми харесва.

— Но аз не мога да процедирам по друг начин, мистър Сатър.

След това добави:

— А може просто да сте се припознали. Нали?

— Не съм се припознал.

— Е, щом така казвате и десет години затвор за лъжесвидетелстване не ви плашат, тогава значи знаете къде сте бил на 14-и януари. Това е денят, преди да заминете на почивка във Флорида, нали?

Mamma mia, първо СВП, сега и този тип. Защо всички бяха толкова навити да ме вкарат във федералния затвор? Сигурно отношението ми ги дразнеше.

— Губите времето си и парите на данъкоплатците, мистър Ферагамо — отвърнах аз. — Но уважавам вашата загриженост и усърдие.

— Благодаря. Моля ви, помислете си за това, което ви казах. Каквото можем да изработим за клиента ви, можем да го изработим и за вас.

Прехапах устните, езика си и един молив и отвърнах:

— Благодаря, че ми отделихте от времето си.

На следващия ден говорих с Джак Уейнстейн в кантората му в града, тъй като за тези неща не можеше да се говори по телефон. Предадох му в общи линии думите на Ферагамо и добавих:

— Знам какъв ще е отговорът на Франк, Джак, но вероятно това е последният му шанс да спаси живота си и да започне нов живот.

Уейнстейн помълча няколко минути, след това ми каза:

— Окей, Джон, да речем, че аз съм Ферагамо и съм те хванал в лъжесвидетелстване, поради което те чакат сигурно десет години във федерален затвор. Окей, това, което искам от теб, е цялата информация, която имаш, за приятелите, роднините и бизнеспартньорите си, която ще ги вкара на топло за данъчни измами, за машинации с Комисията по ценните книжа, за някое и друго пакетче кокаин и марихуана, което са продали вероятно от парични затруднения, и за всички други дребни чиновнически номера, за които си си затварял очите през годините. Окей, значи колегите ти отиват в затвора, семейството на жена ти отива в затвора, твоето семейство отива в затвора, старите ти училищни приятели отиват в затвора, а теб те освобождават. Какво ще кажеш, Джон?

— Ще кажа майната ти, Алфонс.

— Точно. А при тези хора нещата са още по-дълбоки, приятелю. Това е нещо като древно недоверие към правителството, някакъв стар закон за чест и мълчание. Capisce?

— Да, но светът се е променил, Джак. Наистина се е променил.

— Знам. Но на тези хора още никой не им го е казал. Иди и кажи на Франк, че светът се е променил, и му кажи да предаде и последния paesano, когото познава. Иди и му кажи това.

Станах, за да си тръгна.

— Щом Франк Белароса играе по старите правила, тогава, предполагам, успява да държи сплотен стария свят.

— Точно това е. — И добави: — Но ти му предай какво е казал Ферагамо. Този разговор няма да ти отнеме повече от две минути.

— И аз така мисля.

— Ей, как ти звучи комбината „Уейнстейн и Сатър“?

(Не особено привлекателно, Джак.) Но се усмихнах и отвърнах:

— А какво ще кажеш за „Сатър, Уейнстейн и Мелзър“?

Той се разсмя.

— Мелзър ли? И кибритена клечка не бих разделил с този тип.

Напуснах кантората на Уейнстейн със съзнанието, че въпреки двойствените ми чувства за живота и свободата на Франк Белароса, бях си свършил работата.

Но за по-сигурно представих на Белароса предложението на Ферагамо. И съвсем не ми бяха необходими цели две минути, защото след първите 30 секунди Белароса каза:

— Майната му.

— Това окончателното ти решение ли е?

— Майната му и на него, и на кучето му. С кого по дяволите си мисли, че си има работа?

— Не го приемай лично. Той просто трябваше да опита, това му е работата.

— Майната му и на него, и на работата му.

Високомерието води до гибел. Нали?

Една нощ Франк, аз, Лени и Вини отидохме с колата в стрелковия клуб. Слязохме в сутерена заедно с друга шайка спортисти, всичките въоръжени с револвери и пистолети, и цяла нощ пихме вино и стреляхме по картонени мишени. Приятно забавление, почти като стрелянето по изкуствени гълъби на открито в Хамптън, само дето липсваха хубавият есенен пейзаж, възрастните джентълмени в туид, прекрасното шери и птиците. Но не беше зле за Манхатън.

Лени и Вини, както се оказа, бяха наистина добри стрелци, което вероятно би трябвало да предположа. Но аз го открих сам, след като загубих двеста долара в тяхна полза, обзалагайки се на мишените.

И ето ме мен в едно от стрелбищата на мафията, стрелям по картонени мишени с приятеля на жена ми и колегите му мафиоти и се чудя нямаше ли да е по-добре да отида на кино вместо това. Но сега бях тук, където погледите на всички ни бяха малко помътнели от виното, изстрелите ставаха по-неточни, а един от членовете на клуба подари на Белароса мишена във формата на силует, на която някой бе нахвърлял чертите на Алфонс Ферагамо. Портретът не можеше да се сбърка с картина на Микеланджело, но не беше лош и се познаваше, че е на Алфонс по ококорените му очи, орловия нос, тънките устни и т.н. Франк постави мишената и от шестте куршума, които изстреля от десет метра разстояние, четири попаднаха точно в сърцето й за най-голямо удоволствие на всички. Не беше лоша тази стрелба, при положение че бе изпил достатъчно вино, за да не се държи здраво на краката си. Но цялата тази случка ме накара да се почувствам малко неловко.

Следващите няколко дни преминаха в телефонни разговори и срещи, предимно в апартамента. Очаквах човек като Белароса да има приятелка или много приятелки, или поне да си взема някоя за през нощта. Но не забелязах никакви следи от непристойно държание, докато бяхме в „Плаза“. Може би беше верен на жена си и на любовницата си.

Що се отнася до моето непристойно държание, Белароса ми каза:

— Нямам нищо против да си водиш жени тук, но вече никакви репортерки. Тя просто се опитва да измъкне нещо от теб.

— Не, тя просто ме харесва.

— Абе, знам ги тези. Те използват путките си, за да напреднат. Такива няма да намериш в моя бизнес.

И наистина никой в бизнеса на Франк нямаше женски полови органи. Ако правителството не можеше да го осъди за убийство или рекет, вероятно щяха да могат да го приберат за дискриминация при набирането на работна ръка.

— Казвам ти, господин адвокат — продължи той, — бих предпочел да те видя да говориш с дявола, отколкото с някоя puttanesca, която се опитва да се прочуе чрез теб.

Е, какво можех да кажа сега? Че съм луд по Джени Алварез и че всичко е било съвсем лично? Искам да кажа, че ми беше трудно да се правя на голям моралист, след като бях замъкнал мис Алварез и бутилка уиски в стаята си. Разбирате ли? Но трябваше ли да слушам тази проповед на Франк Белароса? Може би трябваше.

— Мъжкият бизнес си е мъжки бизнес — продължи Епископа. — Жените не играят по същите правила.

— Нито пък мъжете — осведомих го аз.

— Аха. Но не и някои. Опитвам се моят бизнес да остане в семейството. Разбираш ли? При моите хора. Затова трябва да те направя почетен италианец. — Той се разсмя.

— А какъв ще бъда — сицилианец или неаполитанец?

Той отново се разсмя.

— Ще те направя римлянин, защото си голяма досада.

— За мен ще е чест.

— Хубаво.

И в действителност всички в света на Франк бяха мъже, като почти всичките италианци, повечето от които със сицилиански или неаполитански произход, както семейството на Белароса. Това безспорно улесняваше спазването на правилата на поведение и бизнеса, но пък така не можеха да влязат много външни идеи в този затворен свят.

Макар че корените на Джак Уейнстейн явно не бяха от Южна Италия и вероятно той беше връзката на Белароса с външния свят. Научих, между другото, че двете семейства — на Уейнстейн и на Белароса — са се познавали в Уилямсбърг. Тази част от Бруклин, трябва да разберете, не е населена предимно с италианци, а по-скоро с германци, евреи и малко ирландци. Истински тигел, да използвам един неточен термин, тъй като там не се смесваха много, да не говорим за претопяване. При все това обаче поради близостта на други култури имигрантите в Уилямсбърг не живееха така изолирано, както имигрантите в някои други райони на Ню Йорк, които си бяха създали плътно затворени, малки светове. Така италианците в Уилямсбърг — такива като онези около „Санта Лучия“ например, ходеха на училище и дори се сприятеляваха с неиталианци. Тази информация получих от мистър Белароса, който не използва думите „близост“ и „изолирано“, но разбрах какво казваше. Във всеки случай той и Уейнстейн са били заедно от дълги години, което ми се стори интересно, и също като мен Джак Уейнстейн не искаше да бъде, нито пък някога би могъл да бъде според конституцията на мафията дон. Така Уейнстейн бе Хенри Кисинджър на Белароса, ако приемете тази аналогия! А къде беше моето място в престъпната фамилия на Белароса? Е, аз бях най-благородният римлянин сред всички тях.

Напуснахме „Плаза“ в неделя и се върнахме на Лонг Айлънд в ескорт от три коли, всяка кола натоварена с италианци и италианска храна. Аз бях в средната кола с Белароса, в която миришеше на сирене и пури. Не знаех дали ще трябва да си изваря дрехите след това, или да ги изгоря.

Що се отнася до Сюзън, тя вече не се обади; или поне на мен не ми се беше обаждала. Аз също не й се обадих, а и не можех, дори да исках, защото бях изхвърлил бележката с новия и телефонен номер. Така че, да ви призная, малко се притеснявах да се прибера вкъщи.

— Момичетата ще се радват да ни видят — каза ми Белароса.

Не отговорих.

— Сигурно си мислят, че добре сме се забавлявали в града. Винаги, когато излизаш по работа, те си мислят, че отиваш на бал. А междувременно ти си съдираш задника, за да изкараш някой и друг долар. Нали така?

— Така е.

— Но въпреки това Анна ще ми сготви довечера всичките ми любими неща.

След което започна да дърдори за всичките си любими неща с онзи напевен глас, който италианците използват, когато говорят за храна. Аз дори познах някои от нещата. Нали съм почетен италианец. Но от това говорене за храна той, изглежда, огладня, защото отвори едно пакетче biscotti и извади парче сирене, което миришеше на изпотени чорапи. След това взе от Вини един стилет и се зае със сиренето. Служебен обяд.

— Искаш ли? — попита той.

— Не, благодаря.

— Знаеш ли на кое се казва боклукчийски камион в италианските квартали?

— Не, не знам.

— На тези, които разнасят храна. — Той се разсмя. — Кажи ми един.

— Чу ли за оня тъп мафиот, който се опитал да взриви една полицейска кола?

— Не.

— Изгорил си ръката на фитила.

Този му хареса и той смъкна плексигласовата преграда и го разказа на Лени и Вини, които се разсмяха, но можех да се закълна, че не го разбраха.

Известно време пътувахме в мълчание и аз размишлявах върху сегашното положение на нещата. Въпреки неизказаните и неразрешени проблеми между Франк Белароса и мен, аз все още бях негов адвокат и ако можеше да се вярва на думите му, негов приятел. Бих им повярвал, ако не беше фактът, че аз бях също и алибито му и че чрез мен той защитаваше интересите си, което малко променяше нещата.

Всъщност аз не исках повече да бъда негов адвокат, приятел или алиби. Преди няколко дни можех да му го кажа, но след призоваването му в съда за мен стана неимоверно сложно да прекъсна връзките си с него. Като адвокат и следователно съдебно вещо лице, това, което казах в съда, беше лъжесвидетелстване, макар и да не говорех под клетва. И като адвокат, ако се откажех от това, което казах, вероятно ме очакваше лишаване от адвокатски права, да не говорим за куршум в главата. Съществуваше, разбира се, и тази друга страна на честта — да бъдеш почетен италианец. Тя не означаваше само вино и rigatoni97, а означаваше още и omerta — мълчание, — означаваше ние срещу тях, и означаваше, че съм дал някаква неизказана с думи клетва за вярност, приемайки Белароса за мой дон. Mamma mia, това не бива да се случва на високопоставен член на епископалната църква.

Белароса забоде парче сирене на върха на ножа и го поднесе под носа ми.

— Вземи. Дразниш ме, като ме гледаш как ям. Mangia.

Взех сиренето и отхапах от него. Не беше лошо, но вонеше.

Белароса ме наблюдаваше със задоволство.

— Как е?

— Molto bene.

Не само че бяхме съучастници — престъпници, но започвахме да говорим и да миришем еднакво.

След като помълча няколко минути, той се обърна към мен:

— Виж, знам, че си ядосан за някои неща, разбираш ли, неща, които си мислиш, че съм ти направил, като онази работа с Мелзър например. Но, както ти бях казал веднъж, понякога не можеш да си върнеш. Понякога трябва да понесеш удара и да се радваш, че не си успял да паднеш. А следващия път ще бъдеш малко по-твърд и малко по-умен.

— Благодаря ти, Франк. Не осъзнавах колко много си направил за мен.

— Аха. Сега вече знаеш.

— Не ми прави повече услуги. Окей?

— Окей. Но ето ти още няколко безплатни съвета. И ти не ми прави подобен род услуги. Не говори с хора като онази репортерска курва и дори не си помисляй да търсиш начини да изравниш резултата. Казвам ти го за твое добро. Защото ми харесваш и невинаги искам да ти се случи нищо лошо.

— Виж, Франк, аз не съм склонен да отмъщавам, както си ти. Приех удара и си взех бележка, както каза. Но ако реша да си отмъщавам за онази работа с Мелзър и за другите неща, гарантирам ти, че няма да разбереш откъде ти е дошло. Затова слагаме на миналото пепел, довършваме започнатата работа и се разделяме приятелски. Capisce?

Той дълго ме гледа, след това каза:

— Аха, ти си достатъчно умен, за да ме застреляш, но не си достатъчно твърд.

— Прецакай ме още веднъж, и ще видим.

— Така ли?

— Така.

Личеше, че не е много доволен от мен, но поразмисли върху това и каза:

— И понеже не възнамерявам да те прецаквам повече, значи никога няма да видим. Окей?

— Разбира се.

Той протегна ръката си и аз я поех. Стиснахме си ръцете, но не бях сигурен за какво, а вероятно и той не знаеше. Нито пък ми вярваше, че не искам да му отмъстя, а и аз не вярвах, че няма пак да ме прецака още първия път, когато има интерес да го направи. Но въпреки това, докато наближавахме изхода от шосето за бърз трафик към Латингтаун, Белароса каза в дух на помирение:

— Знаеш ли какво, ела довечера на вечеря вкъщи. Имаме много храна. Анна е поканила няколко души. Само роднини. Никакви хора от бизнеса.

— Нима с теб сме роднини?

— Не, но е чест да те поканят на семейно събиране.

— Благодаря — казах аз неопределено.

— Сюзън също е поканена. Мисля, че Анна вече е говорила с нея. — След това добави: — Ей, хрумна ми нещо. Защо не наречем това събиране за картината? Всички, които искам да я видят, ще бъдат там. Хайде да го направим.

Имах ясното чувство, че всички вече знаеха за това. В едно културно общество от предградията това би било нещо като приятелска хитрост, за да се съберат отново двама съпрузи. Но в случая Франк Белароса имаше още всякакви други съображения, както обикновено.

— Жена ти ще бъде почетен гост — каза той. — Какво ще кажеш?

Перспективата да прекарам вечерта на едно италианско семейно тържество по случай завръщането на дон на мафията, където отчуждената ми съпруга щеше да бъде почетен гост, не ми изглеждаше много привлекателна, както може да се досетите. Франк прекъсна мислите ми:

— Окей? Ще се видим към шест.

Вини внезапно избухна в смях и смъкна плексигласовата преграда. Извърна се към мен:

— Изгорил си ръката на фитила, а? Разбрах го.

По-добре да си бях хванал влака до вкъщи.

33.

Ескортът мина през портите на Станхоуп Хол и продължи нагоре по чакълестата алея на наскоро придобитото владение на Белароса, докато стигна до малкия анклав на Сюзън, където аз пожелах на престъпните си приятели приятен ден и тръгнах с куфара си към входната врата.

Ягуарът на Сюзън стоеше отпред, но при ездачите това невинаги означава, че човекът си е вкъщи, и когато влязох в къщата, в нея беше тихо и пусто. Радостната среща се отлагаше.

Отидох в кабинета си и изтрих двайсет и шест съобщения в телефонния си секретар, след това взех купа факсове и ги изгорих в камината, без да ги прочета. Но пощата си прегледах, защото уважавам написаните на ръка писма. В нея имаше обаче само едно писмо, което отделих настрана. Беше от Емили. Всичко останало се оказаха служебни писма, неплатени сметки, реклами и всякакъв боклук от този сорт, който също изгорих.

Седнах и прочетох писмото на Емили:

Прибрах писмото в чекмеджето на бюрото си и отидох в кухнята. Ние си имаме семеен съобщителен център, известен в миналото като дъска за обяви, но единственото съобщение на нея гласеше: „Занзибар, ветеринар, вторник сутринта.“ Майната му на Занзибар. Той не може дори да чете, а и без това не се допуска в кухнята.

Качих се с куфара си на горния етаж и влязох в предишната семейна спалня, сега спалнята на любовницата, и хвърлих куфара си в ъгъла. Преоблякох се в дънки, доксайдки и спортна фланелка и отидох в банята. Устата ми още миришеше на онова сирене, затова се нажабурих с ментова вода, но не ми помогна. Веществото бе влязло в кръвта ми.

Излязох от къщата и се качих в мустанга, който ми беше малко трудно да запаля, след като не беше каран известно време. Джордж Алърд наистина беше мъртъв. Най-сетне двигателят заработи и аз тръгнах надолу по алеята. Възнамерявах да отида да си видя лодката, но докато наближавах вратарската къщичка, Етел излезе от нея и застана на пътя, облечена в неделната си рокля на цветя. Спрях мустанга и излязох от колата.

— Здравей, Етал.

— Здравейте, мистър Сатър.

— Как си?

— Горе-долу — отвърна тя.

— Изглеждаш добре.

Всъщност не изглеждаше добре, но аз умея да говоря с наскоро овдовели жени, със сираци и недъгави.

— Не е моя работа да казвам това, мистър Сатър — рече тя, — но смятам, че пресата е несправедлива към вас.

Етел Алърд ли беше това? Тя ли използва онзи Джорджизъм „не е моя работа да казвам това“? Очевидно тази жена бе обладана от духа на съпруга си.

— Много мило от твоя страна, че мислиш така — отвърнах аз.

— Това сигурно е много тежко за вас, сър.

Малко оставаше да обърна очи към небето да видя дали Джордж не се усмихваше оттам.

— Съжалявам за неприятностите, които всичко това ти е създало, що се отнася до неканените посетители.

— Няма нищо, сър. Това ми е работата.

(Нима?)

— Въпреки това оценявам търпението ти. Опасявам се, че това може да продължи още известно време.

Тя кимна, всъщност поклони се, както правеше Джордж, за да покаже, че е чул и разбрал. Това ми изглеждаше малко призрачно, затова казах:

— Е, грижи се за себе си.

Тръгнах обратно към мустанга.

— С мисис Сатър ходихме на църква тази сутрин — осведоми ме тя.

— Колко хубаво.

— Тя каза, че може би ще се върнете днес.

— Да.

— Тя ме помоли да ви кажа, ако ви видя, че днес следобед ще е из имението. Може би в градината или да язди, или при конюшнята. Каза да я потърсите. — След това добави колебливо: — Не изглеждаше на себе си през последните няколко дни.

(Ти също, Етел.)

А и всички тук. Точно в този момент бих дал всичко, за да върна времето през април, когато светът беше сигурен и скучен. Но сега наистина не исках да видя Сюзън; исках да видя лодката си, но пък и не можех напълно да пренебрегна съобщението на Етел, затова казах:

— Благодаря. Ще поогледам наоколо.

Качих се в мустанга, обърнах и потеглих обратно по дългата алея.

Отидох до конюшнята и надзърнах вътре, но Сюзън я нямаше, макар че и двата коня бяха там. Подкарах мустанга и тръгнах през имението към Станхоуп Хол, но не я видях и при терасираната градина. Минах покрай белведера и лабиринта от жив плет, но и там я нямаше.

Дойде ми наум, докато карах из имението, че това вече не е собственост на Станхоуп, а на Белароса и че всъщност дори до „Грейс Лейн“ стигнах по дългата чакълеста алея, която сега беше негова собственост, но приемах, че който и да е извършил сделката за Уилям, е бил достатъчно умен, за да включи в договора точка за сервитутно право. Но всъщност аз не съм собственик на къщата за гости, тогава какво ме е грижа? Сюзън и Франк могат да се споразумеят за сервитутното право. Това как ви прозвуча като самосъжаление? Но поставете се в моето положение: без земя, без пари, без власт, без работа и рогоносец. Но бях също и свободен. И можех да си остана такъв, освен ако не съм достатъчно глупав да си върна земята, парите, властта, работата и жената. Докато минавах покрай сливовата градина обаче, забелязах някаква сламена шапка на една каменна пейка в края на горичката и спрях мустанга. Слязох от колата и видях, че до шапката имаше букет от диви цветя, чиито дръжки бяха завързани с панделката й.

Поколебах се малко, след това навлязох в горичката. Сливовите дървета бяха засадени на големи разстояния едно от друго и макар че бяха избуяли през годините, в горичката все още беше светло и можеше да се върви свободно.

Видях я на известно разстояние пред мен, облечена в бяла памучна рокля, с плетена кошница в ръка. Събираше сливи, които бяха малко и нарядко в тази умираща градина. Наблюдавах я известно време и макар че не можех да видя лицето й ясно при това разстояние и през лъчите слънчева светлина, изглеждаше ми унила. Ако цялата тази сцена ви се струва твърде нагласена, уверявам ви, че и аз си помислих същото. Имам предвид, че тя бе казала на Етел да ме накара да я потърся. От друга страна, Сюзън не е склонна да манипулира хората, да използва женски хитрости или въобще нещо от този сорт. Така че, ако си е направила труда да нагласи тази сцена, това само по себе си говореше за нещо. Искам да кажа, че ако я бях открил в градината да се грижи за зеленчуците, които Белароса ни бе дал, това също щеше да говори за нещо. Нали? Но стига толкова градинарска психология. Тя, изглежда, усети, че не е сама, погледна към мен и се усмихна колебливо.

Сега си представете как бягаме един към друг в свещената горичка, в забавен кадър, клоните ни правят път, плетената кошница е захвърлена настрана, снопчета слънчева светлина играят по усмихнатите ни лица и двамата сме с разтворени обятия. Представихте ли си го?

А сега се върнете към Джон Сатър, който стои с ръце, пъхнати в джобовете на дънките, и гледа жена си с хладна незаинтересованост. В едър план, колебливата усмивка на Сюзън, която става още по-колеблива.

Във всеки случай тя тръгна към мен и извика:

— Здравей, Джон.

— Здравей.

Тя продължи да върви към мен, като кошницата леко се поклащаше на ръката й. Изглеждаше по-загоряла, отколкото когато я бях видял преди пет дни, и всичките й лунички се бяха показали. Забелязах, че е боса, а сандалите й са в кошницата. В този момент изглеждаше на деветнайсет години и почувствах как сърцето ми заби лудо, когато тя застана само на няколко крачки от мен. Тя извади една слива от кошницата и ми я подаде:

— Искаш ли?

Един мой предшественик взел веднъж някакъв плод от една жена в една градина и това му струвало доста неприятности, затова казах:

— Не, благодаря.

И така, стояхме на няколко крачки един от друг и най-накрая аз казах:

— Етел ми каза, че си искала да говориш с мен.

— Да, исках да ти кажа добре дошъл вкъщи.

— Благодаря, но не съм си вкъщи.

— Вкъщи си, Джон.

— Виж какво, Сюзън, едно от първите неща, които научаваме ние, които не сме били родени в имение, е, че не може и вълкът да е сит, и агнето цяло. За всяко удоволствие се заплаща. Ти вземаш решенията си, Сюзън, и трябва да поемеш отговорността за действията си.

— Благодаря за тази протестантска среднобуржоазна проповед. Прав си, че са ме възпитавали по друг начин, но аз се приспособих към новите условия много по-добре, отколкото ти. Винаги съм ти била добра съпруга, Джон, и заслужавам по-добро отношение от това.

— Така ли? Това означава ли, че отричаш всякакви сексуални отношения с Белароса?

— Да, отричам ги.

— Добре, но аз не ти вярвам.

Лицето й почервеня.

— Тогава защо не попиташ него?

— Няма смисъл, Сюзън, след като ти си му предала разговора, който водихме с теб. Как мога да вярвам на теб или на него, когато е очевидно, че играете комбина? За идиот ли ме смяташ?

— Не, ти си умен адвокат. Но си станал прекалено подозрителен и циничен. — Направи малка пауза и ме погледна: — Но въпреки това ще ти кажа нещо. Аз и Франк станахме добри приятели и — да, говорим, говорим и за теб, и за всичко останало и предполагам, това е изглеждало като непристойно държание. Извинявам се за него.

Погледнах я в очите и исках да й повярвам, но имах твърде много косвени доказателства за противното.

— Сюзън — казах й аз, — кажи ми, че имаш връзка с него, и аз ще ти простя. Казвам го без никакви условия и повече никога няма да говорим за това. Давам ти честната си дума. Но трябва да ми го кажеш сега, в тази минута, без повече лъжи. — И добавих: — Такова предложение се прави само веднъж.

— Казах ти какви са отношенията ни — отвърна тя. — Близки, но не сексуални. Може би твърде близки, но аз ще се погрижа за това. Пак ти казвам, извинявам се за това, че съм му се доверила, и ако си ядосан, мога да те разбера. Ти си единственият мъж, от който имам нужда. — И добави: — Липсваше ми.

— И ти на мен.

Което беше вярно. Невярното беше нейното признание в по-малко престъпление. Това е стар трик. Разбрах, че доникъде нямаше да стигнем. Сюзън е хладнокръвен човек и дори ако беше стояла цели осем часа на мястото за свидетели в съда, а аз да бях един свиреп разярен адвокат, пак нямаше да успея да изтръгна от нея това, което искам. Тя бе решила да лъже, или по-точно Белароса го бе решил вместо нея по свои собствени съображения. Чувствах, че ако беше всеки друг, но не и той, тя щеше да се изправи срещу мен и да ми каже истината. Но този мъж имаше такава власт над нея, че тя можеше да ме гледа в очите и да ме лъже, макар това да беше против цялата й природа и възпитание.

В този момент се чувствах по-зле, отколкото ако просто бе казала:

— Да, чукам се с него от три месеца.

Всъщност страхувах се за нея, защото тя беше по-малко способна да се справи с мистър Белароса и неговата поквареност, отколкото аз. Инстинктивно усещах, че моментът не е подходящ да я насилвам повече и да продължавам очната ставка.

— Добре, Сюзън — казах аз. — Разбирам, че си била съблазнена от него по друг начин. И да, ядосан съм и ревнувам заради твоите отношения с него, дори и да не са сексуални. Бих искал просто да бяха физически, а не метафизически.

Това не беше вярно, разбира се, защото на първо място съм мъж, а чувствителен, интелигентен, модерен съпруг — на второ или трето или дори четвърто, ако не и по-ниско. Но това ми прозвуча като правилния отговор на нейното признание в емоционална изневяра.

— Ти също беше съблазнен от него, Джон — каза ми тя.

— Да, права си.

— Е, ще бъдем ли приятели?

— Можем да поработим върху това. Но аз все още съм ядосан за много неща. А вероятно и ти.

— Да, ядосана съм, че ме обвини в изневяра и че от месеци емоционално си се отдръпнал от мен.

— Може би трябва да се разделим за известно време — казах аз.

Тя, изглежда, обмисляше това, после отвърна:

— Бих предпочела да успеем да решим проблемите си, като живеем заедно. Не е задължително да спим заедно, но бих искала да живееш вкъщи.

— В твоята къща.

— Казах на адвокатите си да прехвърлят имота на името и на двама ни.

Животът поднася какви ли не изненади, нали?

— Кажи им да не го прехвърлят.

— Защо?

— Не искам имоти, при положение че имам данъчни проблеми. А твоите имоти не ги искам при никакви обстоятелства. Но благодаря за жеста.

— Добре. — И попита: — Е, ще останеш ли?

— Остави ме да си помисля. Смятам да прекарам няколко дни с лодката в морето. Опасявам се, че няма да мога да дойда на откриването на картината ти тази вечер.

— Ако искаш, бих могла да кажа на… Анна да го отложим — отвърна тя.

— Не, Анна ще се разстрои. Моля те, предай извиненията ми на Анна.

— Добре.

— Ще се видим след няколко дни — казах аз и се обърнах, за да си тръгна.

— Джон?

— Да?

— Сега се сетих. Мистър Мелзър идва тук оня ден. Мисля, че беше четвъртък или петък.

— Е, и?

— Той каза, че трябвало да направиш някаква първоначална вноска от данъците си.

— Не му ли каза, че още не сме прехвърлили собствеността на къщата в Ийст Хамптън?

— Казах му. Той каза, че ще види какво може да направи, но изглеждаше угрижен.

— Ще се свържа с него. — Поколебах се малко, след това казах: — Сюзън, ще трябва да извървим дълъг път.

Тя кимна.

— Бихме могли да заминем заедно, Джон, веднага щом нещата тук се уредят. Само ти и аз. Можем да отидем с лодката в Карибско море, ако искаш.

Тя положително се опитваше, а аз положително не. Но раната беше твърде дълбока, а лъжите по никакъв начин не я лекуваха. Внезапно ми се прииска да й кажа, че съм спал с известна телевизионна репортерка и щях да го направя, ако знаех, че би ни помогнало по някакъв начин. Но аз въобще не се чувствах виновен и нямах нужда да се изповядам, а и Сюзън нямаше нужда да слуша признания, направени от жажда за отмъщение.

— Помисли си за едно пътуване с лодката, Джон.

— Ще си помисля.

— Ах, щях да забравя, обадиха се Едуард и Каролин. Много поздрави и от двамата. Казаха, че ще ни пишат, но нали знаеш колко време им отнемат писмата. — Тя се усмихна.

— Ще им се обадя, като се върна. Ще се видим след няколко дни.

— Внимавай, Джон. Наистина не бива да излизаш с лодката сам.

— Ще остана в Пролива. Там не е опасно.

И добавих:

— Успех довечера.

Обърнах се и докато се отдалечавах, я чух да вика:

— Не отивай в Карибско море без мен.

Около час по-късно спрях пред яхтклуба, след като се бях отбил в един магазин в Бейвил, за да си взема бира, леберкез и хляб. Можеш да живееш три дни на бира, леберкез и хляб, преди да те хване скорбута и кокошата слепота.

Занесох кашончето с бира и сака с продуктите на едно отиване до лодката и оставих всичко на кея. Тъкмо щях да скоча в лодката, когато забелязах едно картонче, пъхнато в прозрачно пластмасово облекло, което висеше на бордовата ограда на носа. Наведох се и прочетох тази табелка:

Гледах картончето известно време, опитвайки се да разбера как е попаднало това нещо на лодката ми. След цяла една минута станах и натоварих провизиите си на борда.

Докато отвързвах въжето, забелязах, че хората от съседните лодки ме гледаха. Искам да кажа, че ако ми трябваше едно последно унижение, това беше то. Но пък можеше да бъде и по-лошо. Да не забравяме, че точно тук, на Лонг Айлънд, през колониалните времена са затваряли хората в дървени сандъци и са ги топили в езерата, намазвали са ги с катран и са ги овалвали в пера98, завързвали са ги на позорния стълб и са ги биели с камшици публично. Така че една малка табелка на бордовата ограда не беше кой знае какво. Поне не трябваше да я нося окачена на врата си.

Включих двигателя и излязох с „Поманок“ в залива. Забелязах, че на вратата, която водеше към каютата, имаше също такава табелка като на носа. А още една висеше на гротмачтата. Е, не можех да кажа, че не съм видял табелката, нали?

Изключих двигателя и оставих лодката да се носи по течението и вятъра. Беше късен следобед, един приятен неделен ден през август, малко по-хладно от обичайното, но спокойно.

Това наистина ми липсваше, докато бях в Манхатън; мириса на море, хоризонтите, уединението и тишината. Отворих си кутия бира, седнах на палубата и отпих. След пет дни менюта, обслужване по стаите и ресторанти ми беше приятно да си направя сам сандвич с леберкез и да пия бира от кутия.

Долу-горе преполових кашончето, докато се носех на дрейф из залива, и размишлявах за смисъла на живота и по-специално се питах дали казах и направих точно това, което трябваше със Сюзън. Мисля, че правилно постъпих и оправдах себе си за това, че не й казах, че не вярвам на историята й, като си припомних, че тя е на ръба на полудяването дори при най-добри обстоятелства. Нямах за цел да съсипя нея или брака ни. Наистина исках нещата да се оправят. Имам предвид, че в известен смисъл ние все още се обичахме, но няма нищо по-нелепо от двама съпрузи, които живеят заедно, когато единият от тях има извънбрачна връзка, а другият знае за нея. (Това сега се нарича подмятане. Сюзън бе тази, която имаше извънбрачна връзка. Белароса бе обяснил това онази вечер, когато всички вечеряхме в „Крийк“. Нали?) Не спите заедно, разбира се, но пък и не е задължително да се разделите и да поискате развод. Особено ако двамата все още сте емоционално свързани. Има и други, по-малко цивилизовани реакции, знам, като например да се вдигне скандал или единият от съпрузите да изпадне в истерия и да се нахвърли върху другия. Но в случая цялата каша се бе забъркала по такъв странен начин, че се чувствах отговорен за нея.

Всъщност Сюзън не бе признала с думи, че действително има любовни отношения със съседа ни, което малко усложняваше ситуацията. Да го представя със съдебни термини: аз бях направил обвинението, но не бях представил доказателствата и обвиняемата упражняваше правото си да мълчи, да се муси и да се затвори в себе си. И наистина, макар че Белароса мълчаливо бе признал връзката, доказателства ми по отношение на Сюзън бяха изцяло косвени. Затова мисля, че и двамата смятахме, че ако просто избягваме тази тема и се избягваме един друг за известно време, в крайна сметка може би и двамата щяхме да повярваме, че това въобще не се е случвало. Това беше нещо като обратното на сексуалните ни фантазии; т.е. щяхме да използваме добре развитите си умения да си измисляме разни неща, за да се преструваме, че това, което ставаше, беше просто още една сексуална мелодрама, този път озаглавена „Джон подозира Сюзън в изневяра“.

Във всеки случай след десетата или единайсетата бира разбрах, че Франк Белароса е пречката по пътя към едно истинско и трайно помирение.

Небето вече розовееше, чайките пикираха и беше време да се връщам обратно. Станах, залитайки, слязох долу и взех една брадвичка, втъкната между дъските. Отидох в предната част и замахнах с брадвата, която направи петнайсетсантиметров разрез в стъклопластовия корпус под ватерлинията. Издърпах брадвата и наблюдавах как водата нахлува в помещението между мивката и душа. Замахнах още няколко пъти с брадвата и направих една доста широка дупка в корпуса. Океанът нахлу вътре, наводнявайки пода и разливайки се в предната кабина.

Качих се горе и отворих сандъка с флагчетата, откъдето извадих седем вимпела и ги закачих на фала. Вдигнах флагчетата на гротмачтата.

Горд от идиотщината си и докато „Поманок“ се накланяше на дясната си страна, а аз се опитвах да я наклоня на лявата, приклекнах на предната палуба и извадих спасителния сал. Прехвърлих останалата бира върху сала заедно с две малки гребла, и седнах на него. Отворих си една бира и пиех, докато лодката ми потъваше във водата около мен.

Океанът заля първо дясната страна, разля се около наведената палуба и повдигна сала с няколко сантиметра.

На „Поманок“ й трябваше доста време, за да потъне, но в края на краищата кърмата се скри под водата и спасителният сал се плъзна над нея. Наблюдавах как лодката ми бавно потъваше в океана, килната на около 45° на дясната си страна, носа й все още стърчеше над водата, а на мачтата се вееха седемте сигнални флагчета, които обявяваха на света: Майната ви.

Вече почти се бе свечерило и докато се носех по вълните, ми ставаше все по-трудно да виждам лодката си, но все още различавах мачтата с флагчетата, която лежеше почти перпендикулярно на водата. Изглеждаше като че ли килът е опрял в дъното и лодката нямаше да потъне повече.

Известно време се носех с прилива, като се справях с нова бира и мислех за това-онова. Очевидно това, което направих, беше много злобна постъпка, да не говорим, че е първокласно престъпление. Но какво от това? Искам да кажа, че някой бе постъпил много злобно с мен. Не е ли така? Виждах в тази работа почерка на Алфонс Ферагамо, а също и на мистър Новак. Може би дори мистър Манкузо имаше пръст в нея, а и мистър Мелзър бе оказал някакво влияние. „Нищо добро няма да излезе от опитите ви да се преборите със сили, които са много по-силни от вас.“ Вярно, но ми харесваше битката.

Това, което не харесвах, бе, че изгубих лодката си, която по някакъв полумистичен начин бе станала част от мен през годините. „Поманок“ винаги е била моят „скрит коз“, моята ракета към други галактики, моята машина на времето. Затова ми я отнеха. И както казваха флагчетата, майната ви.

Разбира се, ако не бях толкова озлобен и импулсивен, щях да си върна лодката, след като си платя данъците, но не това бе важното. Важното беше, че нямаше да позволя да използват „Поманок“ като залог или като нож в гърдите ми. Тя беше добра лодка и не биваше да понася унижението да носи върху себе си табелата за конфискувана от правителството собственост. Затова отворих една бира в нейна чест, легнах на сала и се понесох по вълните из залива.

Около полунощ, след като бях преброил около милиард небесни светила и бях си пожелал разни неща на около дузина падащи звезди, аз се размърдах и се изправих.

Допих някаква бира, ориентирах се къде съм и започнах да греба към брега. Докато натисках веслата, се запитах:

— Какво ли още може да ме сполети?

Но никога не бива да си задавате този въпрос.