Златният бряг

34.

— Трябва да опиташ sfogliatelli — каза Франк Белароса.

Сюзън взе сладкиша и го постави в чинията си до другите сладкиши, които „трябваше да опита“. Странно, тази жена, която изглеждаше като момичетата от плакатите за подпомагане на гладуващите, успя да погълне всичката храна, която „трябваше да опита“, без дори да й прилошее.

Анна Белароса внимаваше за килограмите си, както обяви на всеослушание около шест пъти, и „само хапваше“. Но храната, която „хапна“, щеше да е достатъчна за изхранването на бедните квартали в Калкута за една седмица. Хапна също и два сладкиша, а после пи кафето си със захарин.

Всичко това ставаше в „Джулио“ и вече беше средата на септември. Беше петък, 17 септември, за да съм точен, и след малко ще разберете защо тази дата се е запечатала в съзнанието ми.

Що се отнася до великото откриване на картината, разбрах, че всички много са я харесали и са прекарали добре онази нощ. Страхотно. Ако исках да се извинявам, имах, разбира се, добро оправдание за това, че съм пропуснал културното събитие на годината:

— Съжалявам, но бях зает с потопяването на лодката си, за да раздразня ченгетата.

Що се отнася до това, още не бяха ме потърсили от СВП и се съмнявам дори дали знаеха, че „Поманок“ е изчезнала. За тях тя не означаваше толкова много, колкото означаваше за мен. Може би в крайна сметка това беше безполезна постъпка, но не съжалявам, че я направих. И ако ме попитаха за нея, щях да кажа:

— Да, потопих я, също както прадедите ми са изхвърляли чая в пристанището на Бостън. Дайте ми свобода или смърт.

Сигурно ще получа около година и шестцифрена глоба.

Но вече бе определена датата за прехвърлянето на собствеността на къщата в Ийст Хамптън и вероятно ще мога да реша данъчните си проблеми до няколко седмици. Тогава ще облека водолазния си костюм и ще махна табелките за конфискация от „Поманок“.

Що се отнася до семейното ми положение, аз приех предложението на Сюзън и останах в къщата. Въпреки това бяхме семейство само фиктивно, както се казва, когато се говори за двама съпрузи, които живеят в една къща, посещават светски и семейни събирания заедно, но вече не делят едно легло. Това може и да е допадало на предците ни, но за повечето съвременни двойки то е най-лошото нещо на света.

Но да се върнем отново в „Джулио“, където дебелата дама продължаваше да пее, като редуваше сладките мелодични и тъжни италиански песни, от които възрастните посетители се просълзяваха, с няколко други, които сигурно бяха доста похотливи, ако се съдеше по начина, по който ги изпълняваше, и по реакцията на компанията.

Компанията, между другото, беше малко по-различна от онази на обяд. Имаше безспорно няколко подозрителни мафиотски типове, но имаше също и няколко жители на горната част на Манхатън — хора, които прекарваха целия си живот в търсене на нови ресторанти, за които още никой не знае, освен двестате жители на квартала. Е, този път представителите на горен Манхатън щяха да имат нещо интересно за разказване, като се върнат вкъщи. В заведението имаше още и голям брой мазни млади инженери, дошли тук с приятелките си, които изглеждаха като слабички Анни и просто умираха да се омъжат, за да могат да се пръснат като напълнени cannelloni.

Тук беше и старият дядка с четиридневна брада, който разтягаше хармониката, докато дебелата дама пееше. Франк даде на старика двайсет долара, за да изсвири „Санта Лучия“, която сигурно беше в хитпарада сред тези приятели, защото всички започнаха да припяват, включително и Сюзън, която някак си знаеше всичките думи на италиански. Всъщност това е хубава песен и аз се улових, че я тананикам със затворена уста. Какво пък, заведението беше пълно, вътре миришеше на чесън и парфюм и всички бяха във весело настроение.

Сюзън изглеждаше наистина очарована от „Джулио“ и посетителите му. Тя рядко идваше в Манхатън, а когато го правеше, посещенията й се ограничаваха до Мидтаун, Бродуей и Ийст Сайд и вероятно не бе идвала в старите етнически квартали, откакто моята фирма организира едно парти в Чайнатаун преди пет години. Но ако знаех, че нещо като това ще й хареса, щях да я водя в Литъл Итъли, Чайнатаун, Спаниш Харлем и на всяко друго място, различно от „Крийк“. Но не знаех. А от друга страна, и тя не е знаела.

Трябва да ви кажа за някои неща, които се случиха след онази нощ, в която потопих „Поманок“ и които мисля, че заслужават да бъдат споменати. Едуард и Каролин се върнаха вкъщи от южните ширини, Едуард силно загорял, а Каролин с по-силни чувства към кубинския народ, а също и с кутия „Монте Кристо“ №4. Така че кланът Сатър отново се събра за около седмица преди Деня на труда и ни беше хубаво заедно, въпреки факта, че „Поманок“ лежеше на дъното на залива и къщата в Ийст Хамптън беше продадена. Между другото, не бях казал на Сюзън, че съм потопил лодката и нямаше да й спомена за това, ако не бяха Едуард и Каролин, които, като се върнаха вкъщи, искаха да отидем на плаване. Затова накарах всички да седнат и казах:

— Правителството бе закачило на лодката табелка за конфискация И тя изглеждаше така осквернена, че аз я закарах насред залива и я потопих. — След това добавих: — Мисля, че мачтата й е все още над водата и ако е така, ще видите на нея седем сигнални флагчета, които казват „Майната ви“. Надявам се, че не представлява опасност за корабоплаването, но ако им пречи, бреговата охрана ще се погрижи за нея.

В продължение на една минута цареше мъртва тишина, след това Едуард каза:

— Добре си направил.

Каролин го подкрепи. Сюзън не каза нищо.

Във всеки случай направихме си няколко разходки, гледахме едно матине в Манхатън, плувахме във Фокс Пойнт и дори веднъж играхме голф в „Крийк“, макар да имах ясното чувство, че някои хора ни гледаха накриво. На следващия ден прекратих членството си в клуба — не защото, както бе казал веднъж Грочо Маркс, бивш жител на Златния бряг: „Няма да принадлежа към никой клуб, който ще ме приеме като член.“ — а защото, ако принадлежах там, означава, че наистина принадлежа. А аз вече не принадлежах, затова няма да принадлежа. Capisce?

Веднага след Деня на труда Сюзън реши да посети родителското си тяло в Хилтън Хед, като остави Каролин, Едуард и мен да се забавляваме сами през последните няколко дни от училищната ваканция. Това бяха няколко прекрасни дни, които прекарахме почти изцяло в Станхоуп Хол, като яздехме и се разхождахме из имението. На Каролин й хрумна идеята да направи фотографично есе за имението и това ни отне два дни, като аз предоставях историческите факти и заглавията за снимките, доколкото мога. Каролин не е сантиментална, но, мисля, знаеше, че това може да е последният път, когато такова нещо ще е възможно. Една нощ Едуард, Каролин и аз преспахме в голямата къща в спални чували, като преди това вечеряхме на свещи върху мраморния под в трапезарията.

Докато седяхме около свещите с полупразна бутилка вино, Каролин се обърна към мен:

— Променил си се, татко.

— Така ли? Как?

Тя се замисли за момент, след това отговори:

— Сега си по… по-пораснал. — Усмихна се.

Аз също се усмихнах.

— И гласът ми мутира.

Знаех какво има предвид, разбира се. Последните няколко месеца бяха време на предизвикателства и промени и, предполагам, това се е отразило добре на характера ми. Повечето американски мъже от едрата буржоазия никога не успяват истински да пораснат, освен ако не са имали късмета да отидат на война, да претърпят банкрут, развод или някакво друго голямо нещастие. И така, това бе лятото, в което възмъжах, и усещането беше едновременно и приятно, и неприятно. Попитах Едуард:

— Мислиш ли, че твоят старец се е променил?

Едуард, който обикновено не е настроен на вълните на човешката деликатност, отвърна:

— Аха, така мисля. — И добави: — Можеш ли да се промениш обратно?

— Не. Няма връщане назад.

Няколко дни след това наех една по-голяма кола и закарах децата на училище. Отидохме първо в „Сара Лорънс“ и Едуард малко се притесняваше, че ще започва да учи в колеж, но аз го уверих, че програмата за хуманитарните науки, по която щеше да учи, е подобна на тази, по която учих аз в Йейл, и че съм спал четири години. Успокоен по този начин, той закрачи уверено към бившето девическо училище със сресана коса за пръв път от кръщението му насам и целият ухаещ на някакъв ужасен одеколон.

С Каролин пътувахме сами до Йейл, а аз винаги обичам да се връщам в своята Алма матер, защото имам хубави спомени от колежа, въпреки онези смутни времена в средата на 60-те години.

— Официално ли сте разделени? — попита ме Каролин по пътя към Ню Хейвън.

— Не.

— Това нещо като пробна раздяла ли е?

— Не.

— А защо спите в различни стаи?

— Защото не искаме да спим в различни градове. Край на този разговор.

Закарах я до Йейл. Като второкурсничка тази година Каролин влиза в това, което наричаме „колеж“, една обща спалня всъщност, където тя ще прекара следващите три години. Тя е в действителност в моя стар колеж „Джонатан Едуардс“. Дж. Е., както го наричаме ние, е хубава стара готическа постройка с арки, бръшлян по стените и кули, разположени около широк четириъгълен вътрешен двор. Това е всъщност най-великото място на земята и ми се щеше да съм от тези, които остават, а не от онези, които трябва да си тръгнат.

Помогнах й да разтоварим половин кола дрехи и апарати, които едва се побраха в стаята й. Това беше хубав апартамент, както моят някога, с дъбова ламперия и камина във всекидневната. Запознах се със съквартирантката й, една висока руса девойка от Тексас на име Холси, при което се подвоумих дали да не се върна в „Джонатан Едуардс“ за още малко студентски живот. Никога не си твърде стар, за да учиш.

Но малко се отплеснах. Слязохме с Каролин до дрогерията „Лигет“, което е нещо като традиция, и с още неколкостотин студенти и родители се натоварихме с полезни неща и ненужни дреболии. Оставихме пакетите от „Лигет“ в колата и извървяхме няколкото пресечки до „Йорк Стрийт“, до масите в „Морис“, до „Мястото, където живее Луи“. Не ме питайте какво означава това.

„Морис“ е един частен клуб, в който си поддържам членството вече повече от четвърт век, макар че се съмнявам дали ходя там и веднъж в годината. Аз може и да съм се оттеглил от „Крийк“, може в крайна сметка да се оттегля и от работата, и от брака си, и от живота въобще, но никога няма да се оттегля от „Морис“, защото това ще означава да прекъсна връзките със себе си, с онзи Джон Сатър, когото познавах и харесвах. Може наистина да съм бедно малко агънце, което е загубило пътя си, но онази нощ отново си бях вкъщи.

И така, вечеряхме с Каролин в „Морис“ заедно с още стотина семейства, при много от които забелязах, че липсваше единият родител. Каролин не е член на „Морис“ и сигурно никога няма да стане, тъй като тя е против частните клубове. Въпреки това аз я забавлявах с истории от клуба, а тя седеше срещу мен и ми се усмихваше, понякога весело, понякога отегчено, а един или два пъти неодобрително. Е, вчерашните шумни веселби днес са тъпо поведение, предполагам, а вероятно и обратното е вярно. Но това беше една хубава вечеря, няколко прекрасни часа между баща и дъщери.

Върху дъбовите плотове на масите в „Морис“ са издълбани хиляди имена и инициали и макар че не бихме могли да намерим моето, без да вдигнем от масата някой друг, дадох на Каролин остро джобно ножче и тя се зае да дълбае, докато аз се разходих из трапезарията и побъбрих с няколко стари училищни приятели.

Изпратих Каролин обратно до „Джонатан Едуардс“, целунахме се за довиждане и аз се качих в колата, решавайки, че е по-добре да предприема двучасовото пътуване до Лонг Айлънд, отколкото да продължавам носталгичната си разходка тук, която лесно можеше да се превърне от приятна в сантиментална.

Що се отнася до адвокатската ми кариера, връзката ми с „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ изглеждаше доста несигурна, вероятно дори временна. Минах на половин заплата, което смятам, че е справедливо, след като прекарвам половината седмица в кантората в Лоукаст Вели, макар и при затворена врата и изключен телефон. Но се чувствам отговорен пред старите си клиенти и се опитвам да приведа нещата им в ред и да ги препратя към други адвокати във фирмата. Що се отнася до работата ми на Уолстрийт, там всичко е свършено. Клиентите ми от Уолстрийт биха се отказали от даден адвокат, ако два пъти не вдигне телефона, когато го търсят, така че чувството ми за лоялност и отговорност към тези хора не е дълбоко и не е взаимно. Но трябва да реша въпроса с правното си положение във фирмата и предполагам, че ако въобще се появя в кантората на Уолстрийт, трябва да обсъдя това със старшите съдружници.

Що се отнася до „Съединените щати срещу Франк Белароса“, това като че ли се придвижваше доста по-бавно, отколкото бе обещал мистър Ферагамо. Не само че не бяха определили датата за процеса, но не ми дадоха и никаква възможност да се срещна с някой от петимата свидетели срещу клиента ми. Един ден Алфонс ме информира по телефона:

— Всичките сме ги укрили според програмата за защита на свидетелите. Те много се страхуват да свидетелстват в открит съд срещу шеф на мафията.

— Няма мафия.

— Ха-ха — разсмя се Алфонс и добави:

— Те нямаха нищо против да се явят пред предварителния съд, но сега са си глътнали езиците.

— Четиримата колумбийски наркотрафиканти — убийци и гангстерска проститутка — са си глътнали езиците?

— Защо не? И по тази причина, мистър Сатър, поисках да се отложи за известно време датата на процеса. Ще ви държа в течение. — И добави: — За какво сте се разбързали толкова? Трябва да сте доволен от това. Може би свидетелите ще се откажат да дадат показания.

— А може би от началото са лъгали — посочих аз.

— За какво ще го правят?

И двамата знаехме за какво, но на мен не ми беше позволено да се заяждам с него.

— А може би — казах аз — в случая става въпрос за припознаване. Всички италианци си приличат, нали?

— Всъщност не, мистър Сатър, аз например съвсем не приличам на Франк Белароса, да речем. Между другото, като говорим за припознаване, открих, че около 13 часа на 14-и януари сте бил в извънградския си клуб на обяд с жена си.

— Е, и? Казах, че съм видял Белароса около девет сутринта, а след това около обяд.

— И сте се върнали вкъщи, погрижили сте се за конете, вероятно сте си взели един душ, облекли сте си костюм и сте били в един часа в клуба.

— Ненапразно ме наричат супермен.

— Хм — каза Алфонс.

Този човек си мислеше, че е инспектор Порфирий Петрович, който преследва бедния Разколников за признание, но на мен ми беше много досаден.

Във всеки случай сега бях по-убеден от всякога, че Алфонс шикалкавеше и щеше да продължи да шикалкави, докато някой на улицата реши проблема му. Нямаше да чака дълго.

Що се отнася до отношенията ми с приятелите и семейството, те също бяха висящи. Част от причината за това беше, че се държах настрани от тях, което не е лесно в наши дни. Опитайте. Но аз изключих домашния си факс, смених телефонния си номер и пренасочих цялата си поща към една пощенска кутия в пощата в Лоукаст Вели, която никога не посещавах. Също така Етел като вратар се оказа много по-зла, отколкото Джордж някога е бил, и никой не минава през портите, ако Етел е във вратарската къщичка. Когато я няма, заключвам портите.

Джени Алварез. Ами тази връзка също изчакваше, което е най-доброто за всички заинтересовани страни, както си казват мъжете и жените един на друг, когато завържат някаква връзка, изплашат се, побегнат, размислят, обадят се, побегнат и т.н. Но наистина нямаше смисъл да усложнявам и без това сложната ситуация. Дори не знаех дали Джени Алварез все още се интересува от мен и щеше да е облекчение да разбера, че не я интересувам повече, но щях да съм също и много ядосан и огорчен. Въпреки това я гледах почти всяка вечер в новините в 23 часа и Сюзън ме попита веднъж да не би изведнъж да съм станал любител на новините. При съпрузи, които живеят заедно, често се наблюдават промени в поведението, както знаем, но гледането на телевизия не е обичайният симптом. Въпреки това говори за нещо.

Но аз гледах и се надявах, че една нощ Джени Алварез няма да издържи, докато е в ефир, и ще извика „Джон! Джон! Липсваш ми!“ или поне, мислех си, когато прави някакъв репортаж на открито и трябва да даде думата отново на водещия, Джеф… как му беше името, тя ще каже: „Това е засега, Джон.“ Но това никога не се случи, поне не в нощите, когато гледах.

Бях се преместил в една от гостните стаи в къщата за гости, най-малката, с бедно и оскъдно обзавеждане, където слагахме хора, които не искахме да са ни в къщата повече от двайсет и четири часа.

— Разбирам причините, поради които не искаш да спим в едно легло — ми бе казала Сюзън. — Но се радвам, че реши да не се изнасяш. Много искам да останеш тук.

— Тогава ще остана. Колко е на вечер?

— Двайсет долара стигат за тази стая, но мога да ти дам по-хубава само за пет долара повече.

— Ще остана в по-малката стая.

Е, все още се шегуваме, а това е добър знак. Нали? Лошото е, когато атмосферата стане наистина мрачна и тогава вече е непоносимо. Затова живеехме в онова хладно преддверие, което съпрузите са измислили и усъвършенствали за целите на съвместното съществуване, докато пристигне катафалката или докато се хвърлят взаимно в обятията си и се закълнат във вечна любов, което в брачната терминология означава около трийсет дни.

В действителност всяка сутрин се чувствах изпълнен с гняв, болка и жажда за отмъщение, но до обяд започвах да гледам философски на нещата, примирявах се и решавах да оставя съдбата да се погрижи за всичко. До вечерта обаче започвах да се чувствам самотен и бях готов да простя и да забравя, безусловно. Но нощта свършваше и на следващия ден цикълът започваше отново. За нещастие Сюзън се обади от Хилтън Хед една сутрин към осем часа, когато бях в първата фаза на цикъла, и казах някои неща, за които вечерта съжалявах. Като например:

— Как е Уилям Пекърхед от Хилтън Хед?99

— Успокой се, Джон.

Или:

— Искаш ли да говориш със Занзибар?

— Иди си изпий кафето и тогава ми се обади.

Обадих й се вечерта, но нея я нямаше. Във всеки случай преди около седмица и нещо тя се върна вкъщи и оттогава се държа културно.

И така, ето ни нас на вечеря в „Джулио“, което беше малко странно, като се имат предвид обстоятелствата. Но клиентът ми много настояваше за това малко събиране, макар че не виждам друга причина освен факта, че той наистина обичаше да се показва в Литъл Итъли, където хората знаеха кой е. Разбира се, това имаше и негативна страна, особено ако си белязан. Искам да кажа, че ако наистина имаше заговор срещу този човек, всеки тип в този ресторант можеше да излезе и да се обади по телефона на някой друг тип и евентуално разговорът да попадне в нечии чужди уши, като за двайсет и пет цента местонахождението на Франк Белароса Епископа щеше да бъде известено. Но не мисля, че това е, което действително се случи вечерта на 17-и септември. Съвсем сигурен съм, че Лени бе предал шефа си, както се казва.

Във всеки случай аз се съгласих на тази вечеря, защото, съвсем честно, да я откажа, щеше да бъде немакиавелистично, т.е. все още бях страшно ядосан на стария Франк и мисис Сатър, без значение колко се опитвах да се успокоя, но да го покажа, означаваше да ги поставя нащрек. Какво? Отмъщение ли? Вендета? Нима бях излъгал Франк и себе си? Нима все още исках да се върна? Вие решете. Макар че нямах представа какво щях да направя, ако въобще направех нещо, на или с тези двамата, но исках да не събуждам подозренията им и да си оставя поле за действие.

И така, ние сърбахме кафе и ядяхме сладкиши. Обичайната охрана в лицето на Лени и Вини седеше на любимата си маса до вратата, докато ние бяхме на любимата маса на Франк в дъното на заведението. Франк седеше в най-любимия си стол с лице към вратата и с гръб към стената.

По време на вечерята Сюзън бе казала на Франк:

— Много мило от твоя страна да заведеш лично служителите си на вечеря. Повечето хора просто изпращат колата си с шофьора, докато се приготвят да излязат.

Това беше или най-шеговитото, или най-наивното изявление, което някога съм чувал, и не бях сигурен кое от двете. Сюзън понякога се прави на наивна, както споменах, но този номер беше вече малко поизтъркан.

Разгледах Анна Белароса за момент. Не бях говорил с нея от онази сутрин, когато връхлетя върху мен. Тя безспорно ми беше благодарна, задето измъкнах съпруга й, но бях сигурен, че истинската италианка не телефонира, не пише и не се отбива при мъж, освен ако не е баща й или брат й. Колко онеправдани бяха тези жени, помислих си аз, как напълно зависят от съпрузите си за всичко, включително за възгледите си, а може би дори и за чувствата си. Та тази жена нямаше дори шофьорска книжка. Питах се дали Анна няма някоя неомъжена сестра за мен. Или може би трябва да поискам от дона ръката на Филомена.

Във всеки случай, макар да изглеждаше, че добре се забавляваме на вечерята, в действителност не беше така. Първо на първо, Франк се престараваше да се държи хладно към Сюзън и се престараваше да ме хвали като най-великия адвокат в Ню Йорк. Очевидно човекът се опитваше да покаже, че няма нищо между него и жена ми и същевременно се опитваше чрез шегите си да ни събере отново заедно. Белароса беше умник в много отношения, но не и в това.

Сюзън се чувстваше неловко от очевидно лошата игра на Белароса. А и като цяло беше притеснена, както можеше да се очаква.

На моменти разговорът вървеше трудно, както намекнах, а Франк просто не приличаше на блестящата си личност, осъзнавайки, че вечерта не преминаваше, както я бе планирал. Анна, смятам, също забеляза това, но се чудех дали е достатъчно умна, за да знае защо. Мислех да й съобщя:

— Мъжът ти чука жена ми.

Но ако тя не вярваше, че мъжът й е шеф на мафията, защо да повярва, че е прелюбодеец? А и да повярва, какво можеше да направи?

Както и да е, Франк плати сметката в брой, а Вини и Лени бяха вече излезли навън.

— Останете тук и си допийте кафето — каза Франк. — Аз ще видя какво става с колата.

Анна заби поглед в масата и кимна. Беше добре тренирана. Сюзън, струва ми се, изгаряше от нетърпение да излезе навън, но подобно на Анна тя слушаше Големия Франк. Аз, от друга страна, нямах желание да стоя с жените, докато мистър Macho100 беше навън и подсигуряваше бреговия плацдарм. Затова глупавият Джон стана и каза:

— Ще дойда с теб.

И тръгнах. Стигнахме с Белароса до вратата, през чието стъкло видях Вини, който стоеше на тротоара и оглеждаше улицата. Колата ни, черен дълъг кадилак, който Франк бе поръчал от компанията си за лимузини специално за случая, спря пред заведението. Лени беше зад волана. Вини ни направи знак и ние излязохме през вратата на тротоара.

Беше много приятна вечер, с леко ухание на есен. По улицата се разхождаха разни хора, както винаги в Литъл Итъли, но никой от тях не изглеждаше подозрителен. И както винаги, никой не знаеше къде ще бъде Белароса тази вечер, освен самият Франк и жена му. Дори ние със Сюзън не знаехме, макар че аз се досетих, разбира се, че отиваме в „Джулио“. Вини и Лени вероятно също се бяха досетили, макар че в действителност можехме да отиваме на вечеря в който и да е от около трите хиляди ресторанта в Ню Йорк, Ню Джърси, Кънектикът или Лонг Айлънд. Едва след като спряхме пред „Джулио“, Лени и Вини знаеха със сигурност, а Вини винаги беше пред погледа ни. Само Лени не беше за известно време, докато паркира колата в един гараж надолу по улицата. Както казах, всеки от посетителите в „Джулио“ можеше да се обади по телефона, но съм съвсем сигурен, че не някой друг, а Лени Кретена го бе направил.

Те бяха двама, и двамата с черни якета и ръкавици. Не съм сигурен точно откъде се появиха, но бяха от другата страна на лимузината и аз имах чувството, че са стояли приведени зад нея от страната на шофьора и се бяха изправили, когато Вини дръпна дръжката на задната врата, която включи осветлението в лимузината. Това вероятно беше сигналът, несъзнателно даден от Вини, за двамата мъже да се изправят, защото, струва ми се, си спомням някаква връзка между двете неща. Вини все ще дърпаше дръжката на вратата, която очевидно бе заключена, и той удари с длан по стъклото.

— Ей, Лени. Отключи тази шибана врата. К’во ти става, глупак такъв?

И точно тогава, когато си вдигна погледа, Вини видя двамата мъже над покрива на колата и го чух да казва:

— О, Богородице…

Трябва да ви кажа, че в един момент на вечерта, когато жените отидоха да си напудрят носовете (както Анна наричаше уринирането), бях казал на Белароса:

— Франк, това място не е за нощни посещения.

— Музиката ли не ти харесва?

— Зарежи това. Знаеш какво имам предвид.

— Майната им — беше отговорът му.

Е, опитах се. Наистина го направих, защото не можех да стоя там и да не кажа нищо. Но самолюбието на Белароса не би му позволило да прави много промени в начина си на живот, а към това се прибавяше и въпросът за мистър Пийкок101, който искаше да впечатли мисис Сатър. Схващате ли?

Но да се върнем към онази наистина неприятна работа. Аз погледнах двамата мъже и се улових, че погледът ми се плъзга надолу към дулата на две двуцевни ловджийски пушки на не повече от три метра разстояние от мен. И двамата мъже се прицелиха над покрива на колата, макар че с ловджийска пушка от три метра не е необходимо да се целиш много. Всичко това стана много бързо, разбира се, макар че никой от двамата мъже не изглеждаше припрян или нервен, просто нещо като рутина.

— Франк… — казах аз и го бутнах леко.

Вини, разбира се, бе посегнал за пистолета си, но първият изстрел го удари право в лицето от един метър разстояние и буквално му пръсна черепа, който се разхвърча по мен и Белароса.

Франк се бе обърнал към двамата убийци точно в мига, в който първият изстрел обезглави Вини. Белароса отстъпи назад и протегна ръце, като че ли да се защити, и извика:

— Ей, ей!

Вторият мъж стреля и с двете цеви едновременно и Франк, който беше на около 30–40 сантиметра от мен, политна назад с двата куршума в гърдите си и падна върху витрината на „Джулио“.

Мъжът, който бе изстрелял куршума в лицето на Вини, ме погледна, а аз погледнах пушката, насочена към мен. Но аз съм цивилен гражданин и нямаше за какво да се притеснявам. Нали така? Нали? Тогава защо пушката е насочена срещу мен? Имах чувството, че знаех, че ще видя проблясъка в цевта, но вероятно няма да чуя експлозията. Хора, които са имали подобни преживявания, описват това усещане като „сякаш чакаш вечността“. Точно така е. И дори видях пред очите си като на лента целия си живот.

Вероятно причината, поради която съм в състояние да ви разказвам всичко това, е, че този тип ми се ухили самодоволно, а аз исках да си кажа последната дума, затова бързо му показах с ръка италианския поздрав. Той се усмихна, отмести цевта на пушката от мен и стреля. Чух как сачмите прехвърчаха от лявата ми страна като жужащи пчели, и чух Белароса да стене на няколко крачки зад мен. Погледнах към него и го видях прострян по гръб, половината му тяло лежеше вътре в ресторанта, а краката му висяха провесени отвън. Панталонът му беше разкъсан и разбрах, че последният изстрел бе прострелял краката му. И сега видях кръв, която течеше по глезените и чорапите му — той бе загубил обувките си в един момент — и образуваше локва на тротоара.

Чух някакъв шум, който ми заприлича на още един изстрел от улицата, и се обърнах, за да видя, че двамата мъже се бяха качили в лимузината, а шумът, който бях чул, бе от тряскането на вратата. Дългата черна кола потегли с нормална скорост. Сега забелязах, че двете пушки лежаха на улицата. Погледът ми се плъзна надолу и видях на тротоара тялото на Вини, от чиято обезглавена шия шуртеше кръв само на няколко сантиметра от обувките ми. Отстъпих назад.

Никой по улицата или по тротоара около мен не пищеше и не бягаше; просто всички бяха застинали на местата си. Разбира се, такова нещо не се случва всяка нощ на „Мот Стрийт“, но хората тук бяха схватливи и никой около мен нямаше по-късно да каже, че са стреляли от профучаваща кола или че деца са си играли с фойерверки. Не, всички прекрасно знаеха какво се случи, макар че никой нищо не е видял, естествено.

Вътре в ресторанта обаче беше голяма суматоха и можех да си представя картината там — навсякъде пръснати стъкла, тялото на Белароса проснато върху масата до витрината, а по белите плочки на пода тече кръв.

Нищо не можеше да се направи от улицата, затова се обърнах и влязох в ресторанта. Трябва да посоча, че от момента, в който видях двамата джентълмени, до момента, в който отново влязох в ресторанта, вероятно не бяха минали и две минути. Сюзън и Анна все още бяха на масата в ъгъла, макар че като всички останали бяха станали прави и Анна ме погледна с разширени от ужас очи. Сюзън също ме погледна, а след това очите й се фокусираха някъде над рамото ми, като че ли търсеше да види Белароса. Стана ми ясно, че и двете не бяха разбрали, че Франк Белароса бе този, който се бе върнал в ресторанта през витрината. Обърнах се към нея и разбрах защо: там се беше насъбрал малко народ, разбира се, но освен това, когато бе връхлетял през витрината, той бе повлякъл със себе си релсата и завесата и сега червената ресторантска завеса лежеше отчасти върху тялото и лицето му. Ръцете му бяха разтворени, а главата му висеше от ръба на масата, върху която тялото му лежеше наполовина. Навсякъде имаше парчета от счупени чинии — по масата, по пода и върху Франк Белароса.

Шумът в ресторанта вече стихваше, но в този момент чух как Анна изпищя:

— Не! Не! Това е Франк! Господи, о, Господи! — И така нататък.

Докато вървях към тялото на Белароса, хвърлих поглед към лявата си страна и видях Сюзън, която стоеше сега на няколко крачки разстояние и гледаше изкривеното лице на Белароса. Беше бледа, но изглеждаше спокойна. Тя се извърна от него, погледна ме и очите ни се срещнаха. Знаех, че по дрехите и дори по лицето ми имаше кръв или мръсотия или въобще нещо мокро, но бях съвсем сигурен, че това не беше моята кръв, а остатъци от главата на Вини. Сюзън обаче не можеше да го знае и въпреки това не направи нито крачка към мен да види дали съм добре.

Анна, от друга страна, се отскубна от няколко сервитьори и се спусна към мъжа си. Тя падна на колене върху стъклата и кръвта по пода и обви с ръце главата на съпруга си, като надаваше неистови писъци, а след това заплака, докато галеше окървавеното му лице.

Малко не бях на себе си в този момент и не претендирам, че съм забелязал всичко, което описвам точно в момента, в който се е случило, или че впечатленията ми са толкова точни, колкото би трябвало да бъдат. Например, за да оправдая Сюзън поради липса на доказателства, тя вероятно беше в шок и това би обяснило кататоничното й състояние.

Както и да е, възвърнах си самообладанието и коленичих до Анна в една огромна локва кръв, като възнамерявах да започна да я утешавам и да я махна оттам. Но тогава забелязах, че завесата се бе смъкнала от лицето на Франк и че очите му са отворени; не мъртво отворени, а истински отворени. Всъщност очите му сълзяха и се присвиваха от болка. Забелязах също, че гръдният му кош започваше да се повдига. Отхвърлих червената завеса от тялото му и видях, че макар сакото, вратовръзката и ризата да бяха целите в дупки, нямаше никаква голяма отворена рана там, където изстрелът на двуцевната пушка би трябвало да е пронизал сърцето и дробовете му. Разкъсах ризата му и видях, разбира се, противокуршумна жилетка с няколко дузини медни капси върху сребристосивата материя.

Погледнах лицето на Белароса и видях, че устните му мърдаха, но по-важното беше, че видях откъде бе дошла всичката тази кръв на пода: някаква сачма или парче стъкло се беше забило отстрани на гърлото му и от раната под яката шуртеше кръв и се стичаше по пода. Човекът щеше да умре от загуба на кръв.

Това беше доста неприятно, нали? Говоря за бързо и просто решение на един сложен проблем. От друга страна, той не ми бе платил още нищо от това, което ми дължеше, но можех да запиша този факт като жизнен опит. Франк би искал да е така.

Междувременно всички тези клиенти и сервитьори стояха около мен, а предполагам, че в заведението нямаше лекар и никой не разбираше, че Белароса има нужда от първа помощ. Анна продължаваше да плаче и да притиска главата на мъжа си.

Франк отвори очи и ние се погледнахме, при което ми се стори, че той се усмихна, но може и да не се е усмихнал. Сигурен бях, че ребрата му са счупени от ударната вълна на изстрелите, и знаех, че ако някой започнеше да го мести, счупените ребра щяха да се забият в дробовете му. Но засега от устата му не течеше кръв и дишането му беше равномерно, макар и слабо. И така, какво да направя? „Ти да не си скаут или нещо такова?“ Е, в действителност, да. Орел скаут, по-точно.

Затова разтворих яката му и видях, че раната бе вероятно на сънната артерия, съдейки по това как шуртеше кръвта, след което опипах мястото под раната, за да намеря пулса и го открих. Натиснах с пръсти пулса и кървенето намаля. След това пъхнах ръката си под врата му и повдигнах главата му, за да бъде на едно ниво със сърцето, така че да може да се оросява мозъкът, а след това взех една покривка за маса и стегнах с нея самата рана. Не знаех дали това щеше да свърши работа, но мистър Дженкинс, взводният ми командир в армията, би бил горд от усилията ми.

Огледах се и се обърнах към цялата тълпа:

— Моля, отдръпнете се назад. Някой да отведе жена му оттук. Благодаря.

И ето ме мен на колене, целият покрит остатъци от мозъка и черепа на Вини, както успях да видя сега при ярката светлина в ресторанта, ръцете и дрехите ми са изцапани с кръвта на Франк Белароса, а пръстите ми са на врата на дона, където известно време исках да бъдат, макар и с друга цел. Като се вземе всичко предвид, можеше да се каже, че не прекарвах една от най-приятните си вечери навън.

Успях да погледна часовника си и видях, че остават няколко минути до полунощ. Погледнах лицето на Белароса и забелязал, че кожата му е съвсем бяла, поради което наболата му брада изглеждаше черна. Но дишането му продължаваше да е равномерно и напипвах ясно доловим пулс. Усещах също така как puttanesca сосът се надига в стомаха ми и нагоре по хранопровода, но успях да го върна обратно.

Отново погледнах лицето му и той ме гледаше, макар че очите му блуждаеха.

— Дръж се, Франк — казах аз. — Ще се оправиш. Просто се отпусни. — И т.н.

Това трябва да им казвате, за да не изпаднат в шок. Междувременно мен никой не ме окуражаваше и устата ми беше пресъхнала, стомахът ми се обръщаше и ми се виеше свят. „Дръж се, Сатър.“

Чух полицейска сирена и погледнах през счупения прозорец навън, където, очевидно виждайки обезглавеното тяло на Вини, тълпата зяпачи бе образувала широк полукръг около ресторанта. Сирената беше вече почти пред заведението, а чух също и вой на линейка.

Отново погледнах към вътрешността на ресторанта и видях през няколко маси Сюзън, която седеше в един стол и ме гледаше; беше кръстосала крака и скръстила ръце пред гърдите си, като че ли ми се сърдеше за нещо.

Полицаите бяха вече пристигнали и когато вдигнах поглед, видях един от тях на тротоара и го чух да казва:

— Исусе Христе! Къде му е главата?

(Върху вратовръзката ми.)

Две ченгета връхлетяха през вратата с извадени пистолети. Огледаха заведението, прецениха ситуацията и прибраха пистолетите. Обърнах се към единия от тях:

— Този човек има разкъсана артерия, затова не ми казвайте да се отдръпна. Веднага доведете тук момчетата от Бърза помощ.

И те ги доведоха.

Двете момчета от Бърза помощ ме слушаха в продължение на няколко секунди, след това си поеха задълженията, като сложиха Белароса върху носилка на колелца, без да му прободат дробовете с ребрата му, докато едно ченге поддържаше натиска върху врата му.

Отдръпнах се встрани и оставих професионалистите да се погрижат за останалото. В един момент от процедурата момчетата в синьо откриха самоличността на пострадалия гражданин — вероятно чрез някой от сервитьорите, не чрез мен — така че сега от тях зависеше да решат дали искат или не да оставят дон Белароса да умре от загуба на кръв по пътя към „Св. Винсент“. Вече не беше мой проблем.

Толкова вълнения ми стигаха за една нощ и бях готов да си отида вкъщи, но колата ми бе заминала, а шофьорът ми, Лени Предателя, вероятно бе вече в някой самолет на път за Неапол.

Освен това бяха пристигнали детективите, в чиито глави се бе загнездила идеята, че трябва да отида в полицейския участък и да им разкажа за всичко това, което се беше случило.

— Утре — казах аз, — сега съм в шок.

Но те настояваха категорично, затова направих една сделка, а именно че в замяна на моето отиване с тях те ще закарат Сюзън до Лонг Айлънд и Анна до болницата „Св. Винсент“. В този град нищо не се прави за нищо, особено с ченгетата. Нали така, Франк?

Докато ставаше всичко това, Лучио, собственикът на злополучното заведение, ми бе донесъл хавлиена кърпа, намокрена в гореща вода, и аз изчистих Вини от ръцете и лицето си, а и Франк също.

— Съжалявам за това — казах аз на Лучио, макар че вината не беше моя, разбира се. Но наоколо нямаше никой друг, който да се извини за счупената витрина, бъркотията и безплатните вечери. А аз харесва Лучио и жена му. Но той ще си компенсира загубите, след като „Джулио“ се присъедини вече към другите отбрани заведения за вечеря и стрелба, с рейтинг от четири куршума.

А това ми напомни за пресата. Те без съмнение вече пътуваха насам, а аз не исках да се срещам с пресата и да ми задават глупави въпроси от рода на: „Видяхте ли лицата на мъжете, които стреляха по Франк Белароса?“ и т.н.

Може би щях да се помотая тук, ако знаех, че Джени Алварез пътуваше насам, но беше петък след полунощ, а до това време тя сигурно вече си бе вкъщи и четеше някоя хубава книга. Затова казах на един от детективите:

— Изведете ме оттук.

— Окей. Да тръгваме.

— Една минутка.

Все още с кърпата в ръце, аз отидох при Анна, която стоеше права, но трима полицаи я поддържаха.

— Той ще се оправи — казах и аз. — Обещавам.

Тя ме погледна, като че ли не ме позна, и всъщност очите й бяха съвсем подути от плач, почти затворени и замъглени от сълзи. Но тогава тя протегна ръка и докосна бузата ми. Гласът й едва излизаше.

— Джон… о, Джон…

— Ще се опитам да дойда по-късно в болницата.

Отдалечих се от Анна и отидох при Сюзън, която продължаваше да стои в същия стол.

— Полицията ще те откара вкъщи — казах й аз. — Аз трябва да отида с тях в участъка.

Тя кимна.

— Той сигурно ще се оправи.

Тя отново кимна.

— Добре ли си?

— Да.

Отново имах чувството, че е раздразнена от нещо. Искам да кажа, че тя се държеше ужасно неадекватно.

— Окей — казах. — Ще се видим по-късно.

— Джон?

— Да?

— Спаси му живота ли? Това ли правеше там?

— Това се опитвах да направя. Да.

— Защо?

— Дължи ми пари.

— Аз не бих го направила, ако бях на твое място — каза тя.

Интересно.

— Ще се видим вкъщи — отвърнах аз.

Обърнах се и тръгнах към детектива, който ме чакаше. Чух Сюзън да вика:

— Джон.

Аз се обърнах и тя ми се усмихна, а след това сви онези нацупени устни в целувка. Madonna, тя е луда. Но колко нормален бях аз все още да я обичам?

Последвах детектива и излязохме на тротоара, където няколко дузини ченгета бяха разчистили и заградили съответната част от „Мот Стрийт“. Полицейски коли с въртящи се светлини хвърляха червени и сини лъчи върху сградите и улицата изглеждаше съвсем различна отпреди.

— Това жена ви ли беше? — попита ме детективът.

— Да.

— Красива дама.

— Благодаря.

Тръгнахме към една кола без отличителни знаци и той ме попита:

— Вие не сте ли адвокатът? Сатър? Адвокатът на Белароса?

— Точно така.

— Може би затова не са очистили и вас. Те не стрелят по адвокати.

— Извадил съм късмет.

Той ми отвори предната врата и каза:

— Съсипали сте си костюма, мистър Сатър.

— Той и без това е стар.

Но вратовръзката беше нова.

И така, следващите няколко часа прекарах в Мидтаун Саут с двама детективи, описвайки събитията, които се бяха случили за около десет минути. Аз наистина им оказах голямо съдействие, макар че като адвокат и особено като адвокат на жертвата можех да ги пратя по дяволите и да си тръгна по всяко време. Всъщност, когато започнаха да задават въпроси за това кой според мен бе извършил деянието, аз им казах да се придържат към фактическите въпроси. Единият от детективите обаче непрекъснато ме питаше за Сали Да-да. Но мистър Да-да беше във Флорида, както се оказа. Колко удобно.

И така, продължавахме рунд след рунд, а този същият детектив, лошото ченге от отбора, ме попита:

— Защо му спасихте живота?

— Дължи ви живота си — каза доброто ченге. — Прибавете и това.

— Как е той?

— Все още е жив — отвърна доброто ченге.

Разказах им вица за оня мафиот, който се опитал да гръмне една полицейска кола, но те изглеждаха малко уморени и само се подсмихнаха. Аз самият започнах доста да се прозявам, но те не преставаха да ме наливат с кафе.

Мидтаун Саут не е обикновен полицейски участък, а нещо като управление за тази част на Манхатън и сградата гъмжеше от детективи на втория етаж, където бях аз. На втория етаж имаше също и една голяма стая, където държаха снимките на престъпниците, и аз прекарах в нея около час с един детектив, който ми подаваше един след друг тези албуми с надпис „Хитреци“, който ми се струваше смешен.

През този един час видях повече италиански лица, отколкото виждам в Латингтаун за десет години, но на никоя от снимките не познах нито един от двамата ловци с пушките. Спомни си една фраза, която бях чул в един стар гангстерски филм, и казах:

— Може би са използвали външен талант. Нали знаете, понякога идват момчета от Чикаго. Проверете гарите.

— Гарите ли?

— Е, може би летищата.

От снимките минахме на диапозитиви, където гледах шоу с още няколко дузини paesanos, заснети с апарат за бързи снимки в естествената им среда.

— Тези никога, не са били арестувани — обясни детективът, — затова снимките им не са в албумите, но всичките са хитреци.

Гледах екрана, докато очите ми почти изтекоха, главата ме заболя и вече непрекъснато се прозявах.

— Наистина оценяваме помощта ви — каза един от детективите.

— Няма проблем.

Но щях ли наистина да посоча двамата убийци, ако видех лицата им? Исках ли да бъда свидетел по дело за гангстерско убийство? Не, не исках, но щях да бъда. Въпреки всички глупости през последните няколко месеца, аз все още бях добър гражданин и ако бях видял лицето на който и да е от двамата мъже, щях да кажа:

— Стоп! Това е единият от тях.

Но засега никой не приличаше на тях.

Тогава обаче започнах да виждам познати лица и примижах. Диапозитивите, които гледах, сега бяха безсъмнено заснети от къщата на Дюпо и в дъното се виждаше Алхамбра. Това беше всъщност неделята на Великден и на увеличените, зърнести снимки се виждаха много хора, които, облечени в празничните си великденски дрехи, слизаха от големи черни коли.

— Ей, спомням си този ден — казах аз.

Там беше Сали Да-да с някаква жена, която можеше да бъде сестрата на Анна, там беше и Дебелият Поли с някаква жена, която можеше да бъде брат му, имаше също и лица, които разпознах от „Джулио“ и хотел „Плаза“, но никои от тях не бяха лицата, които видях зад дулата на онези големи оръдия.

След това на екрана се появи нощен изглед на Алхамбра, където глупакът Джон Сатър маха към фотоапарата, а до него бе застанала хубавата Сюзън в червената си рокля и го гледа с недоумение.

— Този е! — казах аз. — Никога няма да забравя това лице.

Двамата детективи се подсмихнаха.

— Прилича на убиец — каза единият от тях.

— С тези лукави очи — съгласи се другият.

Диапозитивите свършиха и да си призная, не можах да идентифицирам двамата мъже, но казах:

— Вижте, готов съм да направим това още веднъж, но не тази вечер.

— Най-добре е да се направи, докато е още прясно в паметта ви, сър.

— Твърде прясно е. Всичко, което виждам сега, е четири черни дула.

— Разбираме.

— Добре. Лека нощ.

Но не съвсем. Прекарах още няколко часа там с полицейския портретист — една хубава жена, което направи тази работа долу-горе поносима.

Направо се изкушавах да й опиша чертите на Алфонс Ферагамо, но ченгетата приемат тази част от процедурата на сериозно, а струва ми се, аз също. Затова се опитах да пресъздам с думи как изглеждат двама типа на слабо осветена улица, приведени зад една кола и с пушки, които наполовина скриват лицата им. Линда — така се казваше портретистката — ми даде албум с рисунки на очи, уста и всичко останало и ми беше малко забавно, нещо като играта „Разбъркай и подреди“, при това седяхме с опрени рамене, приведени над албума. Носеше хубав парфюм, за който каза, че бил „Мания“. Що се отнася до мен, моят дезодорант вече не се усещаше, а тленните останки по дрехите ми започваха да се разлагат.

Във всеки случай тя направи две скици, които с малко промени заприличаха на момчетата с пушките. Но до това време вече бях толкова скапан, че буквално не виждах ясно.

— Много неща сте забелязали, като вземем предвид обстоятелствата — каза Линда. — Повечето хора блокират, разбирате ли, изпадат в нещо като историческа слепота и не могат да кажат дори дали човекът е бил черен или бял.

— Благодаря. Споменах ли ви, че мъжът отдясно имаше малка пъпка на брадичката си?

Тя се усмихна.

— Така ли?

Тя взе нов скицник и каза:

— Не мърдайте — и набързо ме скицира с въглен, при което се почувствах малко неудобно.

Тя откъсна листа и го плъзна към мен по масата. Аз го взех и го изучавах известно време. Очевидно жената бе рисувала престъпници твърде дълго, защото физиономията на скицата приличаше на престъпен тип.

— Трябва да поспя малко — казах аз.

Разсъмваше се и аз отново си помислих, че съм приключил за тази нощ, но в този момент в Мидтаун Саут трябваше да се появи не някой друг, а мистър Феликс Манкузо от Федералното бюро за разследване.

— На обиколка из бедните квартали ли? — попитах го аз.

Но той не беше в настроение за духовитостите ми. А да ви кажа право, и аз не бях.

— Как е клиентът ми? — позаинтересувах се аз.

— Жив, но опасявам се, не много добре. Загубил е много кръв и говорят за евентуални мозъчни увреждания.

Не отговорих.

С мистър Манкузо поговорихме насаме десетина-петнайсет минути, аз бях откровен с него и той ми повярва, че не знам абсолютно нищо повече от това, което съм казал на нюйоркската полиция, и че наистина не съм могъл да разпозная убийците сред снимките или диапозитивите. Изказах предположението си обаче, че мистър Лени Патрели е замесен в заговора.

— Знаем това — отвърна той. — Лимузината бе открита на нюйоркското летище и тялото на Патрели бе в багажника.

— Колко ужасно.

Мистър Манкузо ме погледна.

— Можеха да ви убият, знаете.

— Знам.

— И все още могат да решат да ви убият.

— Могат.

— Да не би да си мислите, че са добри момчета, защото са ви оставили жив? Да не би да сте им благодарен?

— Бях. Но вече ми минава.

— Искате ли федерална защита?

— Не, имам си достатъчно проблеми. И наистина не мисля, че съм в списъка на заплануваните убийства.

— Не бяхте, но вече може и да сте. Видели сте лицата им.

— Но това не го казваме на пресата, нали, мистър Манкузо?

— Не, но момчетата, които са извършили нападението, знаят, че сте видели лицата им отблизо, мистър Сатър. Те вероятно не са предполагали, че ще бъдете толкова близо до тях или до Белароса, а и не са можели да бъдат сигурни кой сте вие. Професионалистите не убиват хора, които не са им казали да убият, или не са им платили, за да убият. За тях може да сте бил ченге или свещеник в цивилни дрехи. И затова са предпочели да ви оставят жив, отколкото да си имат неприятности с този, който ги е натоварил с работата. Но сега ситуацията е различна.

Той ме погледна изпитателно.

— Наистина не съм много обезпокоен — казах аз. — Тези момчета бяха професионалисти, както казахте, и са отнякъде другаде, мистър Манкузо. Те отдавна са си заминали и няма да се учудя много, ако и те се появят в някой багажник.

— Хладнокръвен човек сте, мистър Сатър.

— Не, просто съм реалист, мистър Манкузо. Моля ви, не се опитвайте да ме плашите. Достатъчно съм наплашен.

Той кимна и отвърна:

— Окей.

След това ме погледна в очите и рече:

— Но аз ви казах, нали? Казах ви, че нищо добро няма да излезе от това. Казах ви. Така ли е?

— Така е. Но и аз ви казах какво крои Алфонс Ферагамо. Нали? Така че, ако искате да научите още подробности около този опит за убийство, идете да говорите с него.

Горкият мистър Манкузо, той изглеждаше сънен, тъжен и наистина отвратен.

— Мразя това — каза той. — Това убиване.

Информирах свети Феликс, че и аз не го обичам, много. Информирах го също и по въпроса за тленността:

— Воня на кръв. Тръгвам си.

— Добре. Ще ви закарам. Къде искате да отидете?

Аз се замислих за момент и отвърнах:

— В хотел „Плаза“.

— Не, искате да си отидете вкъщи.

Може би беше прав.

— Окей. Имате ли нещо против?

— Не.

И така, след няколко полицейски формалности, включително и даване на обещание, че няма да напускам града, ние се качихме в служебната кола на мистър Манкузо и минахме през Мидтаун Танъл, отправяйки се на изток по шосето за бърз трафик. Слънцето изгряваше и утрото беше прекрасно.

Изглежда, една и съща мисъл бе минала едновременно през главите и на двама ни, защото той ме попита:

— Щастлив ли сте, че сте жив?

— Абсолютно.

— Радвам се да чуя това.

(Аз също.)

Попитах го:

— Как е мисис Белароса?

— Изглеждаше добре, когато я видях преди няколко часа. — И ме попита:

— А мисис Сатър? Много ли се разстрои?

— Изглеждаше спокойна, когато я видях за последен път.

— На тези неща понякога се реагира впоследствие. Трябва да внимавате за нея.

Трябваше да внимавам за нея още от април. И мисля, че това имаше той предвид.

— Тя е силна жена.

— Добре.

Говорихме за незначителни неща, докато пътувахме към изгряващото слънце, и чест му прави, че не се възползва от възможността да ме подпитва за разни неща, а затова и аз не го дразних повече за Ферагамо.

Но за каквото и да сме говорили, сигурно е било скучно, защото съм заспал и се събудих едва когато той ме побутна, докато минавахме през портите на Станхоуп Хол, които Сюзън бе оставила отворени. Манкузо ме закара до къщата за гости, аз слязох от колата и му измърморих някаква благодарност.

— Ще наблюдаваме мястото — каза той. — И без това сме тук.

— Добре.

— Искате ли тази скица? Това вие ли трябва да сте?

— Задръжте я.

Отдалечих се от колата, стигнах, клатушкайки се, до вратата и влязох вътре. Докато се качвах по стълбите, изхлузвах окървавените си дрехи и ги оставих разхвърляни по стъпалата, където лейди Станхоуп щеше да се погрижи за тях. Пристигнах в банята съвършено гол (ако не броим венчалната халка) и си взех душ седнал. Madonna, каква ужасна нощ.

Отидох в стаичката си и се тръшнах на леглото. Лежах и се взирах в тавана, докато утринните лъчи на слънцето влизаха през прозореца. Чух Сюзън в коридора, след това я чух по стълбите. Изглежда, събираше дрехите.

След няколко минути на вратата ми се почука и аз казах:

— Влез.

Сюзън влезе по хавлия и с чаша портокалов сок в ръка.

— Изпий това — каза тя.

Взех портокаловия сок и го изпих, макар че стомахът ми беше пълен с киселини от кафето.

— Полицаят, който ме докара вкъщи, каза, че си извадил късмет — рече тя.

— Определено късметът ми работи. Утре смятам да скоча със забавено отваряне на парашута.

— Знаеш какво е имал предвид. — И добави: — Извадих късмет, че отново си вкъщи.

Аз не отговорих, тя постоя малко така и най-накрая попита:

— Мъртъв ли е?

— Не. Но е в критично състояние.

Тя кимна.

Какво ще кажеш за всичко това? — позаинтересувах се аз.

— Не знам — отвърна тя и добави: — Може би правилно постъпи.

— Времето ще покаже. Уморен съм — информирах я аз.

— Ще те оставя да поспиш. Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Не, благодаря.

— Приятни сънища.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Докато лежах така, не ме напускаше чувството, че действително бях постъпил правилно, но не за който заслужаваше. Искам да кажа, че воден от инстинктите си на човешко същество, исках да спася един живот. Но разсъдъкът ми ми каза, че светът щеше да се чувства по-добре, ако се отърве от Франк Белароса. Особено тази част на света.

Но аз бях спасил живота му и се опитвах да се убедя, че съм направил това, защото така е било правилно да постъпя. Но в действителност бях го направил, защото исках той да страда, да се чувства унижен, като знае, че е станал мишена на собствените си хора, и да се изправи срещу присъдата на обществото, а не на някакви отрепки, които нямат никакво законно или морално право да прекратяват чийто и да било живот, включително и живота на един от тях.

Освен това исках да си взема моя дял от него.

Но докато си казвах истината, си признах, че все още харесвам този тип. Искам да кажа, че си паснахме от самото начало. И ако Франк Белароса беше в този момент в съзнание, той си мислеше за това какъв добър приятел съм се оказал — да го спася да не умре от загуба на кръв. Mamma mia, да бяхме си поръчали пици вкъщи.

Но да се опитвате да пречистите едновременно и разсъдъка, и съвестта си, е доста изтощително, затова се отдадох на мечтания за Линда, портретистката, и заспах.

35.

Жилавият му кучи син оживя, разбира се, благодарение най-вече на скаутските ми и армейски умения за даване на първа помощ. Пресата направи голям въпрос от това, че съм спасил живота на Белароса, а една от онези безсмислени анкетни карти питаше: „Бихте ли спасили живота на умиращ шеф на мафията?“ И шестимата отговорили бяха казали „да“, мотивирайки отговора си с приказки за хуманността, християнството и т.н. Сали Да-да вероятно би имал малко по-различно мнение по въпроса, ако го бяха попитали, и подозирах, че ми е ядосан.

Както и да е, сега беше средата на октомври, Денят на Колумб102 по-точно, и вероятно това имаше нещо общо с решението ми да посетя мистър Франк Белароса, който бе излязъл от болницата преди около две седмици и сега се възстановяваше в Алхамбра.

Не бях говорил с него, нито го бях виждал от злополучната ни вечеря в „Джулио“, а и не бях му изпратил дори картичка или цветя. Всъщност той ми дължеше цветя. Но бях следил съобщенията в новините за подобренията в състоянието му и т.н. Освен това с Джени Алварез се срещахме от време на време в Манхатън, за да обядваме заедно, и тя ме осведомяваше за последните гангстерски клюки. Най-последната бе тази: за разлика от някои неуспели нападения върху членове на мафията, при които нарочената жертва оцелява и екзекуцията й бива отлагана срещу признание от нейна страна, че е заслужавала това, което почти е получила, заговорът срещу Франк Белароса Епископа бе все още в сила.

Отношенията ни с мис Алварез, между другото, бяха преминали на една по-духовна и интелектуална основа, което ще рече, че не я чуках. Добре че стана така. Но това наистина усложнява нещата.

И така, в онази слънчева, мека утрин в Деня на Колумб аз тръгнах през задните площи към Алхамбра и бях спрян близо до Дева Мария от двама мъже в сини якета, върху които бяха отпечатани буквите FBI. И двамата носеха черни М-16. Представих се и те ми поискаха документи за самоличност, макар че, изглежда, знаеха кой съм. Показах им документите си и единият от тях се обади от ръчния си предавател на някого. Можах да чуя част от разговора и той ми прозвуча, като че ли мъжът от другата страна трябваше да отиде да види дали мистър Белароса приема, както се казва. И, изглежда, приемаше, защото едно от момчетата от ФБР каза, че трябва да ме претърси и го направи. След това ме придружи до къщата.

Знаех, разбира се, че охраната на Алхамбра бе сменена. Първо, двама от тях бяха мъртви. Но Тони и другите образи, които бях виждал да се мотаят тук през цялото лято, бяха изчезнали или по собствено желание, или чрез постановление на правителството. Във всеки случай сега охраната бе поета от ченгетата и Франк, макар по-защитен, бе по-малко свободен, както птиците в техните позлатени клетки. Той не беше всъщност под арест; очевидно бе преминал на другата страна според пресата. Но кой би го винил?

Докато вървяхме, момчето от ФБР с М-16 ми каза:

— Разбирате, че той ви е освободил като свой адвокат и това, което ви каже, не е поверителна информация.

— Струва ми се, разбрах нещо такова.

Повечето агенти на ФБР са юристи и може би дори това момче със служебната си униформа и пистолета бе адвокат. Обичам да виждам адвокати да вършат мъжки неща. Добре е за престижа на професията.

— Жена му вкъщи ли е? — попитах аз.

— Днес не. Тя ходи понякога при роднините си.

— А мистър Манкузо тук ли е?

— Не съм сигурен.

Прекосихме двора, който бе покрит с есенни листа, и минахме покрай фурната за пици и забелязах, че вратата й бе ръждясала. Влязохме в къщата през задната врата, където ме пое друг агент, облечен в костюм, и ме съпроводи през вестибюла.

Вестибюлът бе пълен с букети и кошници цветя, изпратени с пожелания за бързо оздравяване, и вътре миришеше като в погребално бюро. Надзърнах в няколко картички, а върху най-голямата композиция от цветя имаше картичка с надпис: „Франк, Добре дошъл вкъщи. Оздравявай. С обич: Сал и Мари.“ Не. Възможно ли бе това да е Сали Да-да? Как се казваше сестрата на Анна? Мисля, че наистина е Мари. Каква невероятна безочливост.

Във вестибюла имаше още няколко federales и докато се възхищавах на цветята, един от тях прекара по мен детектор за метал. Детекторът изгасна и момчето каза:

— Моля, изпразнете джобовете си, сър.

— Изгасна, защото топките ми са от месинг — информирах го аз, но все едно, изпразних си джобовете. Бях облечен с ловджийско сако от туид, което може би не беше най-добрият избор на облекло за случая, и, разбира се, в страничния му джоб имаше сгъваемо ножче, което бе пропуснато при претърсването и с което обикновено изваждах останалите в пушката гилзи. Но това не го споменах, защото тези момчета и без това изглеждаха достатъчно напрегнати.

— Бихте ли ми го дали, сър?

Дадох му ножа и той отново мина с детектора по мен. Докато правеше това, забелязах една медицинска сестра, която прекосяваше вестибюла. Тя беше жена на възраст, не някоя лековата сестричка, и изглеждаше груба — от онези, които правят клизми с леденостудена вода, без да използват средства за мазане.

И така, джентълменът тръгна с мен нагоре по стълбите, но аз казах:

— Ако е в кабинета си, знам пътя.

— Трябва да съм с вас през целия път, сър — отвърна той.

Велики боже, в това място ставаше трудно да се диша.

Стигнахме до затворената врата на кабинета, агентът чукна веднъж и я отвори. Аз влязох и агентът затвори вратата зад мен.

Белароса седеше в креслото, в което бе седял и когато пихме грапа заедно. Беше със синя хавлия на райета и домашни чехли и така изглеждаше по-стар или може би просто благ. Забелязах, че не беше обръснат.

Все още седнал, той протегна ръката си към мен и каза:

— Не мога лесно да ставам.

Аз поех ръката му и се здрависахме. Сега видях, че обикновено загорялата му кожа беше бледа и забелязах няколко възморави белега по лицето и врата му, където го бе ударила сачмата.

— Как си, Франк?

— Не зле.

— Изглеждаш като парцал.

Той се разсмя.

— Аха. Не мога да се движа много. Никакви упражнения. Все още намират шибани сачми в краката ми, а гръдния си кош го чувствам, като че ли ме е блъснал камион. И трябва да вървя с тези патерици сега. — Ще фрасна всеки, който мине покрай мен. — Той размаха патерицата и закачливо ме тупна по крака, като се разсмя. — Като старата ми баба. Седни някъде.

Седнах в креслото срещу него.

— Ще пиеш ли кафе? Филомена все още е тук. Само тя остана. Другите са шибани ченгета. Дори медицинските сестри са шибани ченгета. Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Той взе едно уоки-токи и извика:

— Кафе!

След това остави апарата и се усмихна:

— Никого не оставям без работа.

Той наистина изглеждаше като парцал, но не усещах никакви мозъчни увреждания. Напротив, умът му сечеше, както винаги, просто беше малко отпуснат, макар че това можеше да е резултат от болкоуспокоителните.

— Как е Анна? — попитах аз.

— Добре е. Сега е при смахнатата си сестра в Бруклин.

— Мари ли? Тази, която е омъжена за Сали Да-да?

Той ме погледна и кимна.

— Знаеш — казах аз, — ченгетата смятат, че е било работа на Сали Да-да.

Той сви рамене. Аз продължих:

— Сега той е поел управлението. Нали?

— Управлението на какво?

— На империята.

Той се разсмя.

— Империя ли? Не знам за никаква империя.

— По-добре научи, Франк, защото в противен случай ще се събудиш една сутрин и навън няма да има никой с М-16. Ще бъдете само ти с патериците и Сали Да-да на посещение. Capisce?

Той се усмихна.

— Чуй се само. Говориш като шибания Манкузо.

— Вестниците писаха, че им сътрудничиш.

— Още една глупост — изсмя се той. — Още една Ферагамова глупост, с която се опитва да ме изкара предател. Този педераст все още иска да ме види мъртъв.

В действителност не бях повярвал особено на възможността Франк Белароса да работи сега за Алфонс Ферагамо.

— Виж, Франк — казах аз, — вече не съм твой адвокат според Джак Уейнстейн, но ако бях, бих те посъветвал да сътрудничиш на правителството. Приемам, че поне обмисляш това, иначе нямаше да си заобиколен от ФБР.

Той си игра известно време с извивката на патерицата и приличаше на старец, помислих си аз.

— Охраняват ме — каза той, — защото съм свидетел по едно убийство. Убийството на Вини. Също като теб. Разбираш ли? И съм мишена на организираната престъпност. — Той се усмихна.

— Франк — казах аз, — не дължиш никаква вярност на хора, които се опитаха да те убият. Това е последният ти шанс да не влезеш в затвора, да останеш жив, да отидеш някъде с Анна и да започнеш наново.

Той ме гледа цяла минута, след това попита:

— Какво те засяга това?

Хубав въпрос.

— Може би се тревожа какво ще стане с Анна. Може би ме интересува справедливостта. — И добавих: — Аз съм гражданин.

— Аха? Добре тогава, нека да ти кажа нещо, мистър Гражданин: Франк Белароса няма да проговори пред ченгетата.

— Собствените ти хора се опитаха да те убият, Франк.

— Това беше недоразумение. Ти знаеш как стана. Шибаният Ферагамо го е нагласил. Но с моите хора сега съм на чисто.

— Така ли? Иди тогава на разходка в провинцията със Сал и Да-да.

— Ей, господин адвокат, ти нищо не знаеш за това.

— Знам, че видях дулата на две двуцевни ловджийски пушки. Видях как главата на Вини се пръсна като тиква и видях теб как падаш назад във витрината.

Той се усмихна.

— Сега разбираш ли защо плащам на адвокатите си толкова много?

Като говорим за плащане, не бях получил досега нито цент от него, но не възнамерявах да повдигам въпроса. При все това казах:

— Бих искал да ми обясниш защо бях уволнен.

Той сви рамене.

— Не знам. Има много причини. Джак какво ти каза?

— Почти нищо. Просто ми каза, че ми се дава почивка и би трябвало да се радвам. Така е. Каза ми също, че ще ме повика да свидетелствам за твоето алиби, ако все пак се изправиш пред съда в дело за убийство. Това не е толкова радостно.

— Аха. Ще видим. — И добави: — Ченгетата не те харесват. Затова им направих една услуга и те освободих.

— Това е интересно. А каква услуга ти правят те в замяна?

Той не отговори, а каза:

— Това не означава, че не можем да останем приятели. Дори е по-добре, ако сме само приятели и съседи, нали?

— Предполагам. А оставам ли почетен италианец?

Той се разсмя.

— Разбира се. А още по-добре, ще те направя почетен Napoletano. И знаеш ли защо? Защото поздрави онзи тип по италиански, когато той си мислеше да те очисти.

Как, за бога, можеше той да знае това? Но от опит знаех, че по-добре да не питам.

Белароса преминаваше към по-ведро настроение и каза:

— Абе, ти чукаш ли още онази курва Алварез или какво?

— Аз съм женен човек.

Той се усмихна.

— Но тя твърди — казах аз, — че според слуховете от улицата баджанакът ти все още не се е отказал от заговора срещу теб. И ти оставяш жена си да спи там?

— Едното няма нищо общо с другото.

Изглежда, все още не разбирах италианските семейни отношения. Опитах се да си представя една ситуация, в която Сюзън отива да спи при роднини, които се опитват да ме убият. Всъщност нещо подобно се случва всеки път, когато тя отива в Хилтън Хед. Но Уилям Пекърхед само иска да съм мъртъв; твърде беден е, за да наеме някой да му свърши работата.

— Сали ти е изпратил цветя — казах аз на Белароса. — Идва ли тук да те види?

Той не отговори пряко на въпроса ми, а каза:

— Той е сицилианец. А сицилианците казва така: Дръж приятелите си близо до себе си, но враговете си още по-близо. Capisce?

— Разбирам, но мисля, че всички вие сте луди. Не аз съм луд, Франк. Вие сте луди.

Той сви рамене.

— Ще платят ли на двете момчета за полусвършена работа? — попитах го аз.

Той се усмихна.

— Ще им платят половината за първия безпогрешен изстрел. Втората половина няма да получат. — И добави: — Аз не бих го направил така.

— Ами как?

Той отговори, като че ли вече го беше обмислял:

— Пушките бяха добра идея, за да се повалят хората на земята и да се пръсне мозъкът на всеки. Разбираш ли? Но трябва да довършиш този, за когото си тръгнал, с куршум в главата, защото сега много хора носят жилетки. Нали?

— Има различни техники, сигурен съм. Абе, Франк, как стана така, че ти имаше жилетка, а аз нямах?

— Нали ти казах, че си цивилен гражданин. Не се тревожи. Искаш жилетка ли? Ще ти дам една от моите.

Той се разсмя.

На вратата се почука и в кабинета влезе един от ФБР, последван от Филомена, която носеше поднос. Аз станах, за да й помогна, но тя ясно ми даде да разбера, че й преча, затова седнах. Няма много жени, които биха изглеждали по-добре с брада, но Филомена е една от тях.

Тя сложи подноса на масата и наля две чаши кафе. Франк й каза нещо на италиански, тя му отвърна и пак започнаха. Докато спореха за не знам какво, тя сложи в кафето му захар и сметана и му намаза една бисквита с масло. Личеше, че въпреки спора, между двамата имаше топли чувства.

— Кажи й, че я харесвам — казах аз на Белароса.

Той се усмихна и заговори на Филомена на италиански.

Тя ме погледна и изсумтя нещо, а след това троснато каза нещо друго. Белароса преведе:

— Тя каза, че имаш хубава жена и трябва да се държиш прилично. — И добави: — Италианките мислят, че като им направиш комплимент, искаш да ги чукаш. Те смятат, че всички мъже са свине.

— И са прави.

Филомена ми хвърли бърз поглед и излезе.

Отпих от кафето, но забелязах, че Белароса не докосна своето, не докосна и бисквитата.

— Франк — казах аз, — не съм тук, за да върша работата на правителството, но трябва да ти кажа, че трябва да си сложиш макиавелистичната мисловна шапка и да прецениш какво е добро за теб, за жена ти и синовете ти. — И добавих: — Казвам ти го, защото ми харесваш.

Той като че ли наистина се замисли върху това, после отвърна:

— Ще ти кажа нещо, господин адвокат. Сега нещата са различни. Преди 20 години никой не говореше пред областния прокурор или пред ченгетата. А сега има момчета, които искат и така, и така. Искат да имат пари, да си живеят живота, след това имат малко неприятности със закона и не искат да полежат малко на топло. Разбираш ли? И пеят. Не разбират, че трябва да си готов да излежиш 20 години, когато влизаш в този бизнес, или не влизаш в бизнеса. Но сега всички искат да живеят като буржоазията. Искат всяка вечер да спят с жените или приятелките си, да изпращат децата си до училище и да играят голф дори. По времето на чичо ми човек си излежаваше 20-те години, без да пропее нито веднъж, излизаше от пандиза, жена му го прегръщаше, децата му му целуваха ръката и приятелите му го представяха на новаците. Разбираш ли? Но на кой му стиска толкова днес? И затова шибаният щатски прокурор предлага сделки. Но аз няма да се пазаря с ченгетата, за да спася собствения си задник. Приятелите ми трябваше да са разбрали това. Трябва да разберат, че Франк Белароса не е предател като половината от тях. Знаеш ли какво научих в „Ла Сал“? Водиш чрез личния си пример. Не правиш компромиси с честта си. Ако това нещо, тази организация, възнамерява да продължи да съществува, тогава трябва да покажа на всеки как се поддържа съществуването й. Трябва да дам примера, дори и да са се опитали да ме убият, дори и да съм заобиколен сега от ченгета. Това е да ти стиска, господин адвокат. Да ти стиска. Capisce?

Наистина разбирах. Не за каквото трябва, но все пак му стискаше.

— Capisco.

Той се усмихна.

— Аха. Абе, организацията може да е малко скапана напоследък, но не можеш да кажеш, че не сме запазили все още известна класа и стил. Оставиха те жив, нали?

— И знаят силата на пресата — отвърнах аз. — Да убият теб е едно, да убият мен — съвсем друго.

— Аха. Все още сме с добро име в пресата. Искаме да сме с добро име в пресата. Имаме нужда от добро име в пресата. Melanzane и испанците убиват наред, а след това се чудят защо никой не ги харесва. Нали така?

— Има различни техники, както казах.

— Аха, но тези глупаци нямат никаква техника.

Наистина не исках да разисквам достойнствата на конкуриращите се престъпни организации. Но Белароса искаше да изтъкне някои неща. А именно: дори ако Сали Да-да искаше да съм мъртъв, защото съм го ядосал, той знаел, че ако ме убие, това ще навреди на името им в пресата и на бизнеса. Затова джентълменът Джон Сатър бе преминал през кръвта и куршумите само с едни съсипани костюм и вратовръзка, защитен от ореола на потенциалната си власт и безупречна обществена репутация. Нито капка синя кръв по тротоарите на Литъл Итъли. Нищо чудно, че Франк смяташе, че не ми трябва противокуршумна жилетка. Все едно, бих предпочел да имах една под ризата си, когато оня приятел насочи пушката към мен.

Разгледах Белароса за момент. Макар че лицето му изглеждаше изпито и цялата му фигура ми изглеждаше някак смалена, коремът му се опитваше да излезе от хавлията. Наистина, да те ударят три патрона от 8-калиброва пушка, дори когато си с жилетка, не се отразява добре на здравето. Като го гледах така — една телесна развалина, не можех да не се запитам дали не се е влошило и душевното му състояние. Искам да кажа, че изглеждаше нормално, но имаше нещо различно. Може би беше заради ченгетата в къщата. Това би потискало всеки.

Той ме помоли да му дам една бутилка самбука, която беше скрита зад книгите на една лавица, и аз я намерих. На лавицата видях също и ваза с прясно набран невен, големи жълти невени като тези, които с Джордж насадихме в Станхоуп Хол. Интересно.

Дадох му бутилката и той си наля една стабилна глътка в чашата за кафе и я изпи, след което си наля още веднъж.

— Искаш ли?

— Малко е рано.

— Аха. Онази кучка, сестрата, не ми дава да пия — каза той. — Заради антибиотиците, които взимам. Глупости, самата самбука е антибиотик. Нали? Дръж, върни я на мястото й.

Върнах бутилката зад книгите. Господи, как се бяха променили нещата в Алхамбра. Сега аз бях потиснат. Погледнах часовника си, сякаш трябваше да тръгвам. Той ме видя и каза:

— Седни за минутка. Трябва да ти кажа нещо.

Той ми направи знак да отида до него и каза:

— Седни тук на тази възглавница.

Посочи с палец към тавана, което вероятно трябваше да означава, че стаята може би се подслушва.

Седнах на възглавницата близо до него. Той се наведе към мен и заговори тихо:

— Нека да ти дам един съвет, господин адвокат. Напоследък нямам голяма връзка с външния свят, но чух, че Ферагамо се е заял със задника ти. И той не го прави само за да разпръсне алибито ти, а го прави, защото ти го ядоса в съда и защото спаси живота ми и му провали цялата работа. И сега в мозъка му се е загнездила вендета. Затова внимавай.

— Знам.

Ирония на ирониите; на Франк Белароса му бяха предложили сделка и мен ме чакаха десет години за лъжесвидетелстване. И единственият човек, който можеше да свидетелства срещу мен, бе Франк Белароса. Белароса знаеше това, разбира се, и, сигурен съм, бе забелязал иронията. Той се усмихна и каза:

— Ей, господин адвокат, няма да те предам. Дори ако ме притиснат до стената и да трябва да предам някои хора, теб няма да предам на Ферагамо.

Разбирате ли, този човек първо ви вкарва в сериозни неприятности, след това ви измъква от тях. После ви казва, че му дължите услуга за помощта, след това вие му правите тази услуга, която ви вкарва в още по-големи неприятности, и кръгът се повтаря отново и отново. Мисля, че сега искаше да му кажа „Благодаря“. Като говорех със същия тих глас като него, казах:

— Франк, моля те, не ми прави повече услуги. Няма да успея да оцелявам всеки път.

Той се разсмя, но ребрата му сигурно бяха доста потрошени, защото потрепна от болка и лицето му пребледня още повече. Изпи последната глътка самбука, постоя малко неподвижен, докато дишането му се стабилизира, след това се понадигна леко и ме попита:

— Как е жена ти?

— Коя жена?

Той се усмихна и отвърна:

— Сюзън. Твоята жена.

— Защо ме питаш? Тя идва тук.

— Аха… но не съм я виждал от известно време.

— И аз не съм. Едва вчера се върна вкъщи.

— Аха. Ходи да види децата в училище. Нали?

— Точно така.

Преди това бе направила и още една разходка до Хилтън Хед, която включваше и пътуване до Ки Уест, за да види брат си, Питър, който явно е фототропичен.

Със Сюзън в действителност не бяхме си говорили надълго и нашироко, но бяхме си разменили няколко изречения и аз предложих тя да не идва повече тук. Тя като че ли се съгласи, но вероятно бе идвала въпреки това; и дори още вчера, ако тези цветя бяха от нея. Франк сигурно е забравил.

Разбира се, трябваше да се изнеса, но това не е лесно да се направи. Първо, знаех, че отчасти съм виновен за всичко, което ни се случи от април насам. Освен това Сюзън прекарваше повече време навън, отколкото вкъщи, така че изнасянето не беше неотложен въпрос. При това със Сюзън можем да живеем седмици наред, без да си говорим, а и финансите ми, да ви призная, не бяха много стабилни, и най-важното: аз все още я обичах и тя ме обичаше и ме беше помолила да остана.

И ето ме мен, самотен съпруг, който живее в къщата на жена си, почти съсипан, все още на въдицата като свидетел за един дон на мафията, евентуална мишена за убийство, парий в обществото, капитан без лодка и неудобна личност за адвокатската си фирма. Фирмата, между другото, ми бе изпратила препоръчано писмо до кантората в Лоукаст Вели, която аз реших да отворя. В писмото ме молеха да се оттегля от „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ незабавно. Писмото бе подписано от всички старши съдружници, работещи и в пенсия, дори от тези, които не помнеха собствените си имена, да не говорим за моето. Един от подписите беше на Джоузеф П. Сатър. Татко е голям шегаджия.

Майната им на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Те всички имат нужда от няколко фрасвания с оловна тръба. Междувременно биха могли да ми предложат някакъв стимул да напусна.

— Радвам се, че не ми се сърди — каза Белароса.

Погледнах го и попитах:

— Кой?

— Жена ти.

— За какво трябва да ти се сърди?

— За това, че едва не убих съпруга й — отвърна той.

— Не бъди глупак, Франк. Та тя само преди няколко дни ми каза: „Джон, дано Франк да се оправи по-бързо, за да можем всички отново да отидем в «Джулио».“

Той се опита да сдържи смеха си, но не успя и ребрата отново го заболяха.

— Ей… престани… ще ме убиеш…

Станах.

— Окей, Франк, ето сега нещо, което не е толкова смешно. Много добре знаеш, че аз и Сюзън почти не си говорим и много добре знаеш защо. Ако тя иска да идва тук, нейна работа, но не искам ти да ми говориш за нея, като че ли водиш светски разговор от учтивост. Ясно ли е?

Белароса гледаше неопределено в пространството, което, вече бях разбрал, е начинът му да покаже, че иска темата да се смени:

— Трябва да тръгвам — казах му аз.

Насочих се към вратата.

— Да кажа ли на сестрата, че искаш да ползваш гърнето?

Той не обърна внимание на подигравката и ми каза:

— Абе, аз въобще благодарих ли ти, че ми спаси живота?

— Не си спомням подобно нещо.

— Аха. И знаеш ли защо? Защото „Благодаря ти“ не означава нищо в моя бизнес. „Благодаря ти“ казваш на жените и на външните хора. Това, което ти казвам, господин адвокат, е дължа ти една.

— Господи, Франк, надявам се, не искаш да кажеш услуга.

— Аха. Услуга. Ти не разбираш услугите. При италианците услугите са като пари в банката. Ние събираме услуги, разменяме си услуги, броим ги като активи, задържаме ги и трупаме върху тях. Дължа ти една голяма услуга. Заради живота си.

— Задръж си я.

— Не. Трябва да поискаш услуга.

Погледнах го. Това беше като да имаш пред себе си италиански джин103. Но на духовете не може да се вярва.

— Ако се стигне до процес за убийство и аз поискам да кажеш на Джак Уейнстейн да не ме призовава като твой свидетел, би ли направил това, дори ако то означава, че ще те осъдят за престъпление, което не си извършил?

Той дори не се поколеба.

— Искаш, получаваш. Дължа ти живота си.

Кимнах.

— Добре, нека си помисля. Може би ще намеря някоя по-голяма и по-хубава услуга.

— Разбира се. И пак намини.

Отворих вратата, но спрях и се обърнах към него:

— Ей, стоят си тези индианци на брега, разбираш ли, и Колумб идва и им казва: „Buon giorno, а един от индианците се обръща към жена си и казва «По дяволите, идват съседите».“

Докато затварях вратата зад гърба си, го чух да се смее и кашля.

36.

В крайна сметка реших да отида в кантората си на Уолстрийт и да си оправя работите там. Седях в кабинета си, стария кабинет на баща ми, и се питах как съм могъл да загубя толкова години от живота си тук. Но от чиста добросъвестност се залових за работа и направих в общи линии това, което бях направил в кантората си в Лоукаст Вели; т.е. написах резюме за всеки клиент и на всеки случай и разпратих всичко на различни специализирани адвокати, които смятах, че ще са най-подходящи за всеки отделен случай и всеки отделен клиент.

Това беше повече, отколкото бе направил баща ми, и повече, отколкото Фредерик Пъркинс бе направил, преди да се хвърли от прозореца на сградата.

Във всеки случай въпреки чувството ми за отговорност и добросъвестността ми, на Уолстрийт 23 ме посрещнаха така, както биха посрещнали едно спадане с 400 пункта по Дау Джонс. Въпреки това издържах геройски там повече от седмица, като не говорех с никого, освен със секретарката си Луиз, която, изглежда ми беше сърдита за това, че я бях оставил да се справя сама с положението през последните няколко месеца, като се опитва да отговаря на всякакви въпроси на клиенти и съдружници за документите и делата на мистър Сатър.

За да мога да прекарвам повече време в кантората на Уолстрийт, а и по други причини, живеех в „Йейл Клъб“ в Манхатън. Това е една просторна и много удобна сграда на „Вандербилт Авеню“ с доста хубави стаи. Закуската и обядът също не са лоши, а в бара цари приятелска атмосфера. В салона за коктейли има електронно табло с цените на фондовата борса, така че можеш да видиш дали да си позволиш да си в това заведение; има и спортна зала с плувен басейн и игрища за скуош, а клиентелата е от възпитаници на Йейл. Какво повече може да иска един мъж? Човек почти би могъл да остане тук завинаги и много членове в моето положение биха направили точно това, но клубът не насърчава твърде дългите престои на своенравните съпрузи, а в последните години и на своенравните съпруги. Що се отнася до последните, човек би могъл да си навлече беля на главата в клуба, но аз си имах достатъчно проблеми, затова след вечеря просто сядах в големия салон да чета вестник с пура в уста и чаша портвайн като останалите улегнали джентълмени, а след това си лягах.

Все пак поканих веднъж Джени Алварез на вечеря тук и тя каза по повод на клуба:

— В какъв свят живееш.

— Струва ми се никога не съм се замислял много.

Побъбрихме за световния шампионат и тя ме заяде за трогателните четири последователни загуби на „Метс“ от „Янките“. Кой би могъл да предположи?

Във всеки случай разговаряхме за всичко, с изключение на Белароса, телевизионните новини и секса, просто за да покажем един на друг, предполагам, че имаме стабилно приятелство, основано върху много общи интереси. Всъщност, както се оказа, освен бейзбола нямахме почти никакви общи интереси. Накрая започнахме да говорим за деца и тя ми показа снимка на сина си. И макар да беше очевидно, че все още изпитваме желание един към друг, не я поканих горе в стаята си.

В крайна сметка прекарах почти две седмици в „Йейл Клъб“, което беше удобство, в смисъл че не ми се налагаше да се занимавам с роднини и приятели на Лонг Айлънд. През уикенда посетих Каролин и Едуард в училищата им.

До средата на следващата седмица почти ми се бяха изчерпали извиненията за отсъствието ми от Латингтаун, затова напуснах „Йейл Клъб“ и се върнах в Станхоуп Хол, за да открия, че Сюзън тъкмо тръгваше за още едно посещение в Хилтън Хед и Ки Уест. Може и да завиждате на хората като нас за времето и парите, които имаме, за да ги използваме за избягване на неприятните сблъсъци, и сигурно с право завиждате. Но в моя случай поне парите привършваха, времето също, а раната не беше по-малко болезнена, отколкото ако бях предприемач или държавен служител. Очевидно трябваше да се направи нещо.

— Ако се преместим оттук завинаги — казах аз на Сюзън, преди да излезе, — мисля, че можем да започнем отначало.

— Аз те обичам, Джон — отвърна тя, — но не искам да се местя. А и не мисля, че ще има някаква полза. Ще решим проблемите си тук или ще се разделим тук.

— Ходиш ли още при съседите? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Бих искал да не ходиш.

— Трябва да го направя по свой начин.

— Да направиш какво?

Тя не отговори направо, а ми каза:

— Ти посети съседа ни, а вече не си му адвокат. Защо отиде?

— Сюзън, не е все едно дали аз ходя там или ти. И не ме дразни, като питаш защо не е.

— Добре — отвърна тя, — но ще ти кажа, че може би ти също не бива да ходиш там.

— Защо? Усложнявам ли нещата?

— Може би. И без това е достатъчно сложно.

И след тази забележка тя тръгна за летището.

Въпреки добрия съвет на Сюзън около седмица по-късно, в един студен и влажен ноемврийски ден аз реших да отида да си прибера парите, които Белароса все още ми дължеше, а още по-важно, да си прибера услугата. Поради мокрото време минах през предните порти. Тримата агенти на ФБР, които стояха там, бяха особено досадни и веднага ми домъчня за Антъни, Лени и Вини.

Докато стоях под стряхата на вратарската къщичка, виждах вътре единия от ФБР, който ме гледаше през прозореца, докато говореше с някого по телефона. Другите двама стояха до мен с винтовките си.

— Нещо не е наред в паспорта ми ли? — попитах ги аз. — Или Дуче II не приема? Какъв е проблемът тук?

Единият от агентите вдигна рамене. След малко онзи, който беше във вратарската къщичка, излезе и ме осведоми, че мистър Белароса не приема.

— Жена ми идва тук и си отива оттук, когато поиска — казах аз. — Затова сега ще се върнеш при онзи шибан телефон и ще ми уредиш срещата веднага.

И той го направи. Макар че изглеждаше недоволен от мен, неизвестно по каква причина.

И така, един от онези с винтовките ме придружи по калдъръмената алея, на вратата ме пое друг, с костюм и вратовръзка, след което минах на проверка за опасни метални предмети. Това, което не разбираха, беше, че ако исках да убия Белароса, щях да го направя с голи ръце.

Забелязах, че сега цветята ги нямаше и вестибюлът изглеждаше някак по-голям и по-празен. Тогава осъзнах, че и птиците ги няма. Попитах един от федералните агенти за това и той отвърна:

— Няма кой да се грижи за тях. А и дразнеха някои от момчетата. — Той се усмихна и добави: — Останахме само с една пойна птичка. Тя е горе.

Придружиха ме до горния етаж, но този път до спалнята на Белароса.

Беше около пет часът следобед, но той седеше в леглото си и не изглеждаше добре.

Никога не бях влизал в господарската спалня на Алхамбра, но сега виждах, че стаята, в която се намирах, беше част от огромен апартамент, който включваше всекидневна, вляво от мен, и тоалетна стая, пред мен, към която вероятно имаше и господарска баня. Самата спалня не беше прекалено голяма, а тежката, тъмна средиземноморска мебел и червеното кадифе я правеха да изглежда по-малка и някак потискаща. Имаше само един прозорец, в който се плискаше дъждът. Ако аз бях болен, бих лежал във вестибюла.

Белароса ми посочи един стол до леглото, стола на медицинската сестра, предполагам, но аз казах:

— Ще остана прав.

— И така, какво мога да направя за теб, господин адвокат?

— Тук съм за дължимото.

— Аха? Искаш онази услуга? Кажи ми какво искаш.

— Да караме поред. Дошъл съм също и за хонорара си. Изпратих ти бележка и фактура преди повече от две седмици.

— А, да. — Той взе от нощното шкафче чаша с червено вино и сръбна от нея. — Аха… само че аз вече не съм свободен човек.

— Което ще рече?

— Че се продадох като уличница. Сега правя, каквото кажат те.

— И те ти казаха да не ми изплатиш хонорара?

— Аха. Те ми казват кои хонорари да изплащам. Твоят не е между тях, господин адвокат. Това е от твоя приятел Ферагамо. Но ще поговоря за теб с някой от по-големите. Окей?

— Не си прави труда. Ще запиша това като жизнен опит.

— Както решиш. Искаш ли малко вино?

— Не.

Разходих се из стаята и забелязах една книга на нощното му шкафче. Не беше Макиавели, а илюстрована книга за Неапол.

— Това, което наистина ме боли — каза ми той, — е, че не мога повече да се грижа за хората си. За един италианец това е като да ти откъснат топките. Capisce?

— Не, и никога повече не искам да capisce каквото и да било.

Белароса сви рамене.

— Значи сега работиш за Алфонс Ферагамо — казах аз.

Това въобще не му хареса, но нищо не каза.

— Можеш ли да ми кажеш какво правят онези булдозери в Станхоуп Хол? — попитах го аз.

— Аха. Ще копаят основи. Ще прокарват път. СВП ме накараха да продам мястото на предприемачите.

— Истина ли е това? Целият ми свят е разрушен и сега ти ми казваш, че ще бъда заобиколен от тракторни гаражи.

— Защо тракторни гаражи? Хубави къщи. И ще имаш много добри съседи.

Не беше моя собствеността, която разделяха на парцели или която щеше да бъде заобиколена от тракторни гаражи, затова почти ми беше все едно. Но го попитах:

— Какво ще стане с голямата къща?

— Не знам. Предприемачът е намерил някакви японци, които я искат за вила за отдих. Разбираш ли? Тези хора много се изнервят и им трябва място за почивка.

Това беше наистина отчайваща новина. Почивна станция за изтощените японски бизнесмени, заобиколена от 30 или 40 нови къщи върху това, което някога беше едно красиво имение.

— Как се справи със зонирането? — попитах го аз.

— Сега имам приятели по високите постове. Като СВП. Казах ти, те искат големи пари, затова трябваше да се отърва от всичко с тяхна помощ. А и Ферагамо започна една работа по RICO срещу мен, така че той се опитва да си вземат тяхното. Те са като шибани вълци, които ме разкъсват.

— Искаш да ми кажеш, че си фалирал?

Той сви рамене.

— Както казах веднъж, господин адвокат, дай на Цезар това, което е на Цезар. Е, Цезар е в съседната шибана стая и си иска своето.

Усмихнах се.

— Но никога повече от петнайсет процента, Франк.

Насили се и той да се усмихне.

— Може би този път получи повече. Но аз ще се оправя и с това, което е останало.

— Това е добра новина.

Разгледах го за момент и наистина изглеждаше като победен човек. Без съмнение физически не беше добре, но по-важното бе, че духът му беше прекършен и искрата угаснала. Предполагам, за да го видя в това състояние, му бях спасил живота, но сега не се наслаждавах на гледката. По някакъв извратен начин всички можем да сме свързани с бунтовника, пирата, гангстера. Неговото съществуване е доказателство, че животът не смазва всеки и че днешната супердържава не може да ни вкара всички в маршова стъпка. Но в крайна сметка животът и държавата бяха настигнали най-големия гангстер на нацията и го бяха повалили. Това беше неизбежно наистина, и той го бе знаел дори когато правеше планове за едно бъдеще, което никога нямаше да настъпи.

— А Алхамбра? — попитах аз.

— Ах, да, и нея трябва да продам. Ченгетата искат да минат булдозерите оттук. Какви копелета. Сигурно защото не искат хората да казват: „Франк Белароса е живял там.“ Майната им. Но се споразумяхме с тях, че Доминик трябва да построи къщите за този, който купи земята. Ще накарам Доминик да издигне едни малки Алхамбри, хубави бели вилички с гипсова мазилка и червени кахлени покриви. — Той се усмихна. — Готино, а?

— Сигурно. А Фокс Пойнт?

— Арабите го взеха.

— Иранците?

— Аха. Майната им. И всички вие, копелета такива, дето не ме харесвахте тук, на тази улица, всички може да гледате как пясъчните негри се прибират в замъка си с големите си коли и вият до безбожие.

Той едва се разсмя и се закашля.

— Добре ли си?

— Аха. Само някакъв проклет грип. Онази шибана сестра е много мръсна. Уволниха Филомена един ден, без да ми кажат, и са я депортирали или нещо такова и само на Анна позволяват да идва от време на време за по няколко дни. Сега пак е в Бруклин. Нямам никой, с когото да разговарям тук. Освен шибаните ченгета.

Кимнах. Министерството на правосъдието можеше да бъде наистина гадно, когато пожелае, а ако в същото време и СВП са се заяли с теб, можеш преспокойно да пъхнеш глава между краката си и да целунеш задника си за довиждане.

— И си позволил всичко това да се случи в замяна на какво? — попитах аз. — На свобода ли?

— Аха. На свобода. Аз съм свободен. Всичко е простено. Но междувременно трябва да изпея всички и трябва да ги оставя да си играят с мен, като че ли съм играчка. Исусе Христе, тези типове са по-мръсни и от комунягите. — Погледна ме. — Това беше твоят съвет, нали, господин адвокат? Продай се, Франк. Започни нов живот.

— Да, това беше моят съвет — отвърнах аз.

— И аз го последвах.

— Не, Франк, сам си взел това решение.

И добавих:

— Мисля, че съществената част — това, което е важно, е, че си започнал нов живот. Предполагам, че ще си тръгнеш оттук с нова самоличност съгласно съответната програма.

— Аха. Сега съм по програмата за защита на свидетелите. След това ще премина по програмата за нова самоличност, ако съм добър. В новия си живот искам да бъда свещеник.

Той уморено се усмихна и се поизправи в леглото.

— Седни да пийнеш малко вино с мен.

Той взе чиста водна чаша от нощното шкафче и я напълни до горе. Аз я поех от ръката му и отпих. Кианти acido104, ферментирала в акумулатори. Как може болен човек да пие тази гадост?

— Не би трябвало да казвам на никого къде отивам — каза той, — но ще се върна в Италия. — Потупа книгата върху нощното си шкафче. — Странно как казваме „ще се върна“, като че ли сме дошли оттам. Аз съм трето поколение тук. Бил съм в Италия може би десетина пъти за последните трийсет години. Но все още казваме „ще се върна“. Ти казваш ли: ще се върна в… къде? Англия?

— Не, аз не казвам така. Може би понякога си го мисля. Но аз съм тук завинаги, Франк. Аз съм американец. А също и ти. Всъщност ти си толкова шибано американец, че няма да го повярваш. Разбираш ли?

Той се усмихна.

— Аха… Знам, знам. Няма да ми хареса да живея в Италия, нали? Но там е по-сигурно и е по-добре, отколкото затвор, и по-добре, отколкото смърт, предполагам. — И добави: — Ченгетата са се разбрали за всичко с италианското правителство. Някой ден може да ми дойдеш на гости.

Не отговорих.

Известно време и двамата мълчахме и пиехме виното си. Най-накрая Белароса заговори, но като че ли не на мен, а по-скоро на себе си и може би на своите paesanos, които обричаше на гибел:

— Старият закон за мълчание е мъртъв. Няма вече истински мъже, няма герои, няма смели момчета, няма ги и от двете страни на закона. Всички сме буржоазни хартиени типове, ченгетата и мошениците, и сключваме сделки, когато ни се налага, за да си запазим задниците, парите и живота. Изпяваме всеки и сме щастливи, че имаме възможността да го направим.

Отново не отговорих.

— Бях веднъж в затвора, господин адвокат — каза ми той, — и трябва да ти кажа, че това не е място за хора като нас. То е за новите лоши момчета, които са по-сурови и по-твърди. Ние сме като вас, обикновените хора. Твърде много сме се размекнали.

— Какво пък, можеш да обработваш онази ферма до Соренто.

Той се разсмя.

— Аха Фермерът Франк. Голям шибан шанс имам за това. — Погледна ме в очите. — Забрави думата „Соренто“. Capisce?

— Чувам те. — И добавих тихо: — Един съвет, Франк. Не разчитай и на ченгетата да запазят отправния ти адрес в тайна. Ако те изпратят в Соренто, не оставай там твърде дълго.

Той ми намигна.

— Прав бях, че те направих Napoletano.

— И, предполагам, Анна ще дойде с теб, така че внимавай какви марки слага на писмата, които изпраща до вкъщи. Особено на сестра си. Анна ще дойде, нали?

Той се поколеба за момент, след това отвърна:

— Аха. Разбира се. Тя ми е жена. Какво ще прави тук? Ще се запише в колеж и ще работи за IBM ли?

— Тя пак ли е толкова разстроена от това преместване, колкото беше, когато се преместихте тук?

— И питаш? Та тя въобще не искаше да напусне къщата на майка си, за бога. Разбираш ли, помисли си само за тези имигрантки, които са дошли тук от слънчева Италия без нищо и са успели да уредят живота си тук, в кварталите на Ню Йорк. А сега дъщерите и внучките на тези жени изпадат в шок, когато шибаната миячка за съдове се повреди. Разбираш ли? Ама и ние не сме по-добри. Не е ли така?

— Така е. А може би в Италия ще успее да се приспособи по-добре, отколкото в Латингтаун.

— Н-не. Всички омъжени италианки са нещастни. — Те са щастливи девойки и щастливи вдовици, но са нещастни съпруги. Казах ти, не можеш да ги направиш щастливи, затова ги пренебрегваш. — И добави: — Само че децата ми са все още тук. Анна ще полудее за това. Може би ще поискат да дойдат да живеят при нас. Кой знае? А може би някой ден ще мога да се върна. Може би някой ден ще влезеш в някоя пицария в Бруклин и аз ще съм зад тезгяха. На колко ще искаш да ти я разрежа — на осем или на дванайсет парчета?

— На 12. Гладен съм.

Всъщност не можех да си представя мен в пицария в Бруклин, нито можех да си представя Франк Белароса зад тезгяха, нито пък Франк Белароса можеше.

Част от това беше просто театър, може би заради мен, може би заради ченгетата, ако подслушваха. Човек като Белароса можеше и да е смачкан за известно време, но никога унищожен. В момента, в който се изплъзнеше изпод палеца на Министерството на правосъдието, той отново щеше да се заеме с някакъв съмнителен бизнес. И ако въобще някога се окажеше в пицария, то ще е, за да обере собственика.

— Е — каза той, — караш ме да се питам каква е онази услуга, която ти дължа.

Оставих чашата си с вино и казах:

— Окей, Франк, бих искал да кажеш на жена ми, че всичко между вас е свършено и че няма да я вземеш със себе си в Италия, което смятам, че си мисли, и искам да й кажеш, че само си я използвал, за да се добереш до мен.

Втренчихме се един в друг и той кимна.

— Дадено.

Тръгнах към вратата.

— Няма да се видим повече, но ти ще ме извиниш, ако не ти стисна ръката.

— Разбира се.

Отворих вратата. Той извика:

— Джон.

Мисля, че никога досега не беше ме наричал по име, и това ме изненада.

Извърнах очи към него:

— Какво?

— Ще й кажа, че съм я използвал, щом искаш, но не е вярно. Трябва да го знаеш.

— Знам.

— Окей. — И продължи: — Сега и двамата поемаме сами по пътя си, господин адвокат, и след години ще си спомняме за това време като за хубаво време — време, когато взехме и дадохме, и станахме по-умни, като се опознахме взаимно. Окей?

— Разбира се.

— И внимавай за задника си. Някои от моите paesanos са се заяли сега с теб — Алфонс и оня другият. Но ти можеш да се справиш с това.

— Разбира се, че мога.

— Аха. Успех.

— На теб също.

И излязох.

37.

Бях решил да навестя Емили в Галвестън и си приготвях достатъчно дрехи за една продължителна екскурзия. Посещаването на роднините е нещо като напускане на семейството, но необявено. Сюзън си мина реда за това и сега, след като се върна, беше мой ред.

Възнамерявах да пътувам с мустанга, а не да летя със самолет, защото вероятно щатите на запад от Ню Йорк не бяха места, над които просто да прелетиш, а си заслужаваха да ги видиш и да се запознаеш с хората им. Във всеки случай това беше стъпка в правилната посока.

С нетърпение очаквах за пръв път да вляза в заведение на „Макдоналдс“, да спя в мотели, направени от бетонни блокове, и да си купувам RC Cola в „Севън-Илевън“. Мисълта за бензиностанциите на самообслужване обаче малко ме притесняваше, защото не бях много сигурен как се борави с автоматите. Но можех да спра отстрани на бензиностанцията и да гледам другите какво правят. Мисля, че първо се плаща и тогава се налива.

Във всеки случай възнамерявах да тръгна сутринта призори. Бяха минали само няколко дни от последното ми посещение при Франк Белароса, а през това време Сюзън се бе върнала от екскурзията си до Хилтън Хед и Флорида с хубав тен и в отлична форма.

Брат й, информира ме тя, страшно харесвал Ки Уест и бил решил най-сетне да се установи на едно място и да направи нещо с живота си.

— Като какво например? — попитах аз. — Да се подстриже ли?

— Не бъди циничен, Джон.

Тя бе посрещнала новината за пътуването ми до Тексас със смесени чувства. От една страна, отсъствието ми премахваше много от напрежението на ситуацията, но, от друга, изглежда, наистина й липсвам, когато сме разделени. Не е лесно да обичаш двама души едновременно.

Както и да е, вечерта, докато си прибирах багажа, Сюзън дойде в гостната стая и каза:

— Ще изляза да пояздя.

Беше с бричове за езда, ботуши, пуловер с поло яка и спортно сако от туид. Изглеждаше добре, особено с този тен.

— Булдозерите са променили пътеките, Сюзън — отвърнах аз. — Внимавай.

— Знам. Но тази вечер е светло като ден.

Което беше вярно. Изгряваше една огромна, пълна портокалова луна и вечерта беше толкова красива и примамлива, че почти щях да й предложа да отида с нея. След като двете имения щяха да бъдат разделени на парцели, Фокс Пойнт щеше да стане иранска територия, а останалите земевладелци от дворянството не ни говореха, дните на ездата привършваха и дори на мен тя щеше да ми липсва. Но тази нощ реших да не излизам на езда. Струва ми се, усетих, че тя искаше да бъде сама.

— Може да закъснея — каза тя.

— Добре.

— Ако не те видя тази вечер, Джон, моля те, събуди ме, преди да тръгнеш.

— Добре.

— Лека нощ.

— Приятна езда.

И тя излезе. Спомням си, че тя изглеждаше съвсем нормално, но аз ви казах, че е луда, а и онази пълна луна не беше на добро.

Към единайсет часа мислех да си лягам, защото сутринта исках да стана преди разсъмване и ми предстоеше дълъг път. Но Сюзън още не беше се прибрала, а вие знаете как е при съпрузите — единият трудно заспива, преди другият да се е прибрал вкъщи. Предполагам, че това е отчасти загриженост, отчасти ревност, но каквото и да е, останалият вкъщи иска да чуе как колата спира на алеята, дори и ако двамата съпрузи не си говорят.

В случая аз не чаках да чуя кола, разбира се, а шума от конски копита, който сега понякога чувам, тъй като конюшнята е по-близо до къщата. Но наистина кола спря пред къщата и аз видях фаровете й по алеята много преди да чуя гумите по чакъла. В това време бях в спалнята си на втория етаж, все още напълно облечен, и докато слизах надолу по стълбите, чух как вратата на колата се затвори и входният звънец иззвъня.

Непозната кола пред къщата в 11 часа посред нощ и звънене на входната врата обикновено не означава добра новина. Отворих вратата и за мое най-голямо учудване видях мистър Манкузо, който стоеше на входа с някакво особено изражение на лицето.

— Добър вечер, мистър Сатър.

— Какво се е случило? — беше единственото, което успях да кажа аз със свито сърце.

— Жена ви…

— Къде е тя? Добре ли?

— Да. Съжалявам, не исках да… не се е наранила. Но мисля, че трябва да дойдете с мен.

И така, както бях по джинси и спортен пуловер, аз го последвах до колата и се качихме в нея. Докато минавахме покрай вратарската къщичка, видях Етел Алърд, която гледаше през прозореца, и понеже минахме достатъчно близко, погледите ни се срещнаха, при който се зачудих дали изглеждам толкова обезпокоен, колкото изглеждаше тя.

Излязохме на „Грейс Лейн“ и завихме наляво към Алхамбра. Обърнах се към мистър Манкузо:

— Мъртъв ли е?

Той ме погледна бързо и кимна.

— Сигурно този път не е бил с противокуршумна жилетка.

— Не, не е бил. — И добави: — Здрав ли ви е стомахът?

— Видях пръсната човешка глава с пълен стомах.

— Така е. Разбирате ли, той не е покрит и ще го видите, защото задържахме за малко викането на полицията. Дойдох да ви взема от уважение, мистър Сатър, като услуга, за да можете да говорите с жена си, преди да са дошли местните детективи.

— Благодаря. — И добавих: — Вие не ми дължахте никакви услуги, така че сега аз ви дължа една.

— Добре. Направете ми следната услуга. Съберете частиците на разбития си живот. Бих искал това.

— Имате го.

Манкузо, изглежда, не бързаше, като че ли несъзнателно се бавеше, и ни трябваше известно време, за да изминем дългата калдъръмена алея. Забелязах, че съвсем неподходящо, всички прозорци в Алхамбра светеха.

— Какво място — обърна се към мен Манкузо. — Но както е казал Христос: „Какво се ползва човек, ако спечели целия свят, а изгуби душата си?“.

Не смятам, че свети Феликс разбираше истинската природа на Франк Белароса.

— Той не продаде душата си, мистър Манкузо — отвърнах аз. — Той се занимаваше повече с купуване.

Той отново ми хвърли бърз поглед.

— Мисля, че сте прав.

— Мисис Белароса тук ли е? — попитах аз.

— Не. Тя е в Бруклин.

— И затова жена ми е тук.

Той не отговори.

— Всъщност — добавих аз, — продължителните престои на мисис Белароса в Бруклин са били много удобни за мистър Белароса и мисис Сатър.

Отново никакъв отговор.

— Вие не само позволихте това — казах аз, — но и го насърчавахте.

Този път отвърна:

— Това не беше наша работа, мистър Сатър. Това беше ваша работа. Знаете го.

— Знам, че трябва да се грижите за свидетелите си, мистър Манкузо, но това не означава и да им сводничите.

— Разбирам болката ви.

— Разберете също, мистър Манкузо, че нито вие, нито аз сме толкова чисти и неопетнени, колкото бяхме миналия Великден.

— Знам. — И добави: — Това беше един много мръсен случай. И дори не мога да кажа, че целта оправдава средствата. Но аз ще възстановя душевния си мир по свой начин. Знам, че вие ще направите същото.

— Ще се опитам.

— Професионално никой не е много доволен, че Франк Белароса умря, преди да може да ни каже всичко, което знаеше. Никой не е много доволен от това, което направи мисис Сатър. И може би си получихме заслуженото за това, което направихме, за това, че заобикаляхме правилата и я оставяхме да идва тук, без нито веднъж дори да прекараме по нея детектора за метал. И ще отговаряме за това. Може би от този факт се чувствате по-добре.

— Ни най-малко.

— Колата спря пред Алхамбра, аз бързо слязох от нея и влязох в къщата. Във вестибюла имаше шестима мъже от ФБР, двама в небрежни дрехи с револвери, провесени отзад, и четирима в костюми. Всичките се обърнаха и ме погледнаха. Двама от тях дойдоха до мен и ме претърсиха, след което се заеха с обичайната практика с детектора за метал, която е трябвало да приложат на жена ми.

Първото нещо, което забелязах, когато се огледах, беше една голяма палма в саксия, която лежеше съборена близо до арката, водеща към трапезарията. Глинената саксия се беше счупила и по червените плочки на пода имаше разпиляна пръст и листа. Частично скрит зад саксията и зеленината на пода, бе проснат някакъв човек. Отидох до него.

Франк Белароса лежеше по гръб, с изпънати ръце и крака, с разтворена хавлия, която разкриваше голото му тяло. Можах да вадя зарасналите рани и белезите по ръцете, врата и краката му, една в стомаха и една точно в слабините му. Чудех се къде ли е стреляла първо.

Имаше и много кръв, разбира се, по цялото му тяло и хавлията, навсякъде по пода и дори по растението. Трите рани отчасти се бяха съсирили и изглеждаха като червен крем карамел. Сега забелязах, че имаше кръв и на известно разстояние от тялото му и разбрах, че бе паднал през парапета на мецанина горе. Погледнах нагоре и видях, че съм застанал под мястото, където би трябвало да бъде вратата на спалнята му.

Отново погледнах лицето на Белароса. Очите му бяха широко отворени, но този път в тях нямаше никакъв живот или болка, никакви сълзи, само вечност. Коленичих и затворих очите му и чух гласа на мистър Манкузо зад себе си:

— Моля ви не пипайте нищо, мистър Сатър.

Станах и за последен път погледнах Франк Белароса. Дойде ми наум, че италианците винаги са разбирали, че в сърцевината на житейските проблеми стоят мъже с твърде много власт, твърде много обаяние и твърде много амбиция. Италианците издигаха тези мъже в полубогове, но същевременно ги мразеха заради точно тези същите качества. Така, да убиеш един Цезар, един дон, един дуче беше психологически сложна задача, включваща в себе си и греха, и спасението едновременно.

Вероятно Сюзън, която не би наранила никого по никаква причина, бе приела част от душата на любовника си заедно със спермата му и бе решила за проблема, причинен от Белароса, да използва решение в стила на Белароса. Но как можех да съм сигурен за това? Може би Джон е следващият.

Манкузо ме потупа по рамото и насочи вниманието ми към отдалечената страна на вестибюла.

Сюзън седеше с кръстосани крака в плетен стол между една колона и една палма в саксия, без да може да вижда трупа. Беше напълно облечена в екипа си за езда, макар че тогава не знаех, а и никога нямаше да узная дали е била напълно облечена преди. Дългата й червена коса обаче, която преди бе вързана под шапката й за езда, сега беше пусната свободно и разрошена. Иначе изглеждаше много спокойна. И много красива, всъщност. Тръгнах към нея. Когато стигнах на няколко крачки от нея, тя вдигна погледа си към мен, но дори не помръдна. Сега видях, че един агент на ФБР стоеше близо до колоната и я наблюдаваше, пазеше я всъщност. Тя погледна към него, той кимна и тя стана и тръгна към мен. Странно, помислих си, как дори знатните се научават толкова бързо да бъдат арестанти. Потискащо, всъщност.

Стояхме на няколко крачки един от друг и видях, че е плакала, но сега изглеждаше добре. Спокойна, както казах. Предполагам, публиката ни чакаше да се прегърнем или един от нас да избухне в плач или може би да хване другия за гърлото. Усещах, че шест или седем мъже бяха готови да скочат в действие в случай на последното. Тези момчета бяха напрегнати, разбира се, след като бяха загубили един човек, когото се предполагаше, че охраняват.

— Добре ли си? — попитах аз най-после жена си.

Тя кимна.

— Откъде взе пистолета?

— Той ми го даде.

— Кога? Защо?

Това, изглежда, беше малко далеко от съзнанието й, което бе нормално при тези обстоятелства, но тя помисли за момент и отговори:

— Когато се върна от болницата. Хората от ФБР претърсваха къщата, а той имаше скрит пистолет, затова ми го даде да му го пазя.

— Разбирам.

Сам си се прецакал, Франк. Но всъщност, ако не беше пистолет, щеше да бъде нож или ръжен от камината, или въобще каквото й попадне в ръцете. И в ада няма такава ярост, каквато у червенокоса жена, с която са се подиграли. Повярвайте.

— Направи ли някакви изявления пред някого тук? — попитах я аз.

— Изявления?… Не… само казах… забравила съм…

— Не им казвай нищо, а и на полицията също, когато пристигнат.

— Полицията…

— Да, те идват насам.

— Не мога ли да си отида вкъщи?

— Опасявам се, че не.

— Ще отида ли в затвора?

— Да. Ще се опитам да те измъкна утре под гаранция.

(А може и да не се опитам.)

Тя кимна и за пръв път се усмихна, една насилена усмивка, но истинска, въпреки това.

— Ти си добър адвокат — каза тя.

— Точно така.

Видях, че е бледа и трепери, затова я заведох обратно до стола. Тя хвърли поглед към бъркотията в отдалечения край на вестибюла, след това погледна към мен и каза:

— Аз го убих.

— Да, знам.

Поставих я да седне в стола, коленичих и взех ръката й.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — И добави: — Направих го заради теб.

Предпочетох да не отговарям.

Полицията пристигна, униформени полицаи, цивилни детективи, съдебните представители, санитарите от Бърза помощ, полицейските фотографи и всякакви други лица, които обикновено присъстват на сцената на извършено престъпление. Величието на Алхамбра, изглежда, ги впечатляваше повече, отколкото мъртвият й собственик, но накрая се заеха със задълженията си.

Сюзън наблюдаваше какво става, като че ли то нямаше нищо общо с нея. Никой от двамата не проговори, но аз останах при нея, коленичил до стола и хванал ръката й.

Видях Манкузо, който говореше с някакъв як мъжага с червендалесто лице, и двамата непрекъснато поглеждаха към мен и Сюзън, докато разговаряха. Накрая мъжагата тръгна към нас и аз се изправих. Някаква униформена полицайка се присъедини към него. Мъжагата се обърна към мен:

— Вие съпругът й ли сте?

— И адвокатът й. Вие кой сте?

Той очевидно не хареса тона или въпроса ми, но с тези момчета трябва да започнеш зле, защото, така или иначе, натам отиваш.

— Аз съм лейтенант Долън — каза той, — от Отдела по убийствата. — След това се обърна към Сюзън и рече:

— А вие сте Сюзън Сатър, нали?

Тя кимна.

— Окей, мисис Сатър, ще ви прочета правата ви в присъствието на вашия съпруг, който, както разбирам, е и ваш адвокат.

Долън имаше една от онези служебни бланки, каквато имаше и Манкузо, и започна да чете от нея. Велики Боже, как не могат да запомнят няколко прости изречения, след като двайсет години ги повтарят. Аз например още мога да изрецитирам целия пролог на „Кентърбърийски разкази“, а съм го учил преди двайсет и пет години и при това е на средноанглийски.

— Разбирате ли правата си? — попита той Сюзън.

Тя отново кимна.

Той погледна мен.

— Тя разбира ли?

— В действителност, не — отвърнах аз, — но за протокола — да.

Той се върна към Сюзън.

— Искате ли да кажете нещо сега?

— Аз…

— Не — намесих се аз. — Очевидно сега не възнамерява да каже нищо, лейтенант.

— Добре.

Долън направи знак на полицайката и тя се приближи, някак смутено, струва ми се. Долън се върна към Сюзън.

— Моля станете, мисис Сатър.

Сюзън стана.

— Арестувана сте за убийство — каза й Долън. — Моля, обърнете се.

Полицайката всъщност обърна Сюзън за рамото и щеше да й сложи белезниците на ръцете зад гърба й, но аз сграбчих китката на жената и казах:

— Не. Отпред. — Погледнах Долън: — Тя няма да се опита да ви удуши с белезниците, лейтенант.

Това не мина много добре, но след като хвърли няколко гневни погледа около себе си, Долън каза на полицайката:

— Отпред.

Преди да й сложат белезниците, аз помогнах на Сюзън да си свали сакото, след което жената й окова ръцете отпред. Това е по-удобно, по-малко унизително и изглежда по-добре, защото можеш да си наметнеш сакото върху белезниците, както и направих със сакото на Сюзън.

До това време с Долън започнахме да се разбираме един друг малко по-добре и не ни хареса това, което разбрахме. Долън се обърна към полицайката, но така, че и аз да чуя:

— Мисис Сатър е била претърсена от федералните агенти, когато са я заловили, и всички те ми казаха, че у нея няма повече оръжия, но вие отново я претърсете в участъка, включително за отрова и други средства за самоубийство и я наблюдавайте през цялата нощ. Не искам да загубя и нея. — Той ми хвърли бърз поглед, след това се обърна към полицайката:

— Окей, отведете я.

— Почакайте — казах аз, искам да говоря с клиентката си.

Но лейтенант Долън не смяташе да бъде така толерантен, както беше мистър Манкузо при подобни обстоятелства на същото това място преди няколко месеца.

— Ако искате да говорите с нея — каза лейтенант Долън, — елате в участъка.

— Възнамерявам да говоря с нея сега, лейтенант.

Хванах Сюзън за лявата ръка, а полицайката я хвана за дясната. Горката Сюзън. За пръв път, откакто я познавам, тя действително изглеждаше като че ли не владее положението.

И преди то да е станало наистина неконтролируемо, към нас се приближи мистър Манкузо, който сложи ръка върху раменете на Долън и го отведе настрана. Поговориха си малко, след което Долън отново се обърна към нас и направи знак на полицайката да се оттегли.

Взех окованите ръце на Сюзън в моите и се погледнахме един друг. Тя не каза нищо, само стисна ръцете ми. Накрая аз казах:

— Сюзън… разбираш ли какво става?

Тя кимна. Всъщност сега наистина изглеждаше с по-изострено внимание и ме погледна в очите.

— Джон, съжалявам за тези неприятности. Трябваше да изчакам, докато заминеш.

Това би било добра идея, но Сюзън съвсем не би ме пуснала толкова лесно.

— Може би въобще не трябваше да го убиваш — казах аз.

Или мисълта й беше някъде другаде, или не искаше да чуе това, защото каза:

— Ще ми направиш ли една услуга? Занзибар е вързан отвън. Ще го отведеш ли вкъщи? Не може да остане там цяла нощ.

— Разбира се, че ще се погрижа за Занзибар — отвърнах аз.

— Благодаря. А ще можеш ли да се погрижиш за Занзибар и Янки сутринта?

— Добре.

— Ще си бъда ли вкъщи до следобед?

— Може би. Ако успея да дам гаранция.

— Чековата ми книжка е в писалището ми.

— Мисля, че не вземат лични чекове, Сюзън — отвърнах аз. — Но ще измисля нещо.

— Благодаря ти, Джон.

Наистина нямаше какво повече да се каже, предполагам, сега, след като грижата за конете е осигурена и знаех къде е чековата й книжка. Може би моментът не е много подходящ за сарказъм, но ако ви кажа, че въобще не се наслаждавах на това, ще ви излъжа. От друга страна, не можех наистина да му се наслаждавам, нито пък в това отношение да го оплаквам, докато напълно не го разбера. Затова, противно на убежденията си, я попитах:

— Защо го уби?

Тя ме погледна така, сякаш това беше глупав въпрос, но отвърна:

— Той разби живота ни. Знаеш го.

Окей. Да го оставим така. Оттук нататък имахме шанс да построим живота си отново заедно, ако пожелаем. Тя го е направила заради нас. Край на историята. Но не можем да строим върху лъжи, затова казах:

— Сюзън, не ме лъжи. Той каза ли ти, че те оставя? Каза ли ти, че няма да остави Анна заради теб? Че няма да те вземе със себе си в Италия? Каза ли ти, че само те е използвал, за да се добере до мен?

Тя гледаше втренчено в мен, през мен всъщност, и разбрах, че отново е на „своя територия“. Предполагам, можехме да проведем този разговор някой друг път, макар че бях любопитен да разбера дали това, че Белароса е казал на Сюзън, че само я е използвал, за да се добере до мен, бе причина за смъртта му. И може би се чудите дали съм знаел или поне подозирал какво ще се случи, когато пуснах това в действие. Сложен въпрос. Ще трябва да си помисля по него.

Погледнах Сюзън.

— Ако си го направила заради нас, Сюзън, тогава ти благодаря за опита, да спасиш брака и съвместния ни живот. Но не трябваше, да го убиваш.

— Да, трябваше. Той беше злото, Джон. Той ни съблазни и двамата. Не вземай неговата страна. Той винаги вземаше твоята страна за това или онова, а сега ти вземаш неговата страна. Сега ви се сърдя и на двамата. Всички мъже са еднакви, нали, винаги се поддържат един друг, но той наистина беше различен от другите мъже и аз бях луда по него, но се опитвах да се владея, наистина се опитвах, но не можех да не го виждам, дори след като ти ме помоли за това и той се възползва от мен, използва ме, обеща ми, че ще спаси Станхоуп Хол, но не го направи, той използва и теб, Джон, и ти знаеше какво става, затова не ме гледай така.

Сюзън продължи в същия дух известно време и аз осъзнах, че мога да пледирам за невменяемост, но до сутринта тя отново щеше да дойде на себе си, което не означава, че ще бъде по-малко луда, но поне няма да го демонстрира така шумно.

Взех главата й в ръцете си и започнах да си играя с меката й червена коса. Тя спря да бръщолеви и ме погледна. Онези котешки зелени очи гледаха право в моите и вече с кристалночист, здрав разсъдък ми каза:

— Направих това, защото ти не можа, Джон. Направих го, за да ти върна честта. Ти трябваше да го направиш. Беше прав, че не го остави да умре, но трябваше да го убиеш.

Е, ако живеехме в друго време или в друга страна, тя щеше да е права. Но не и в това време, не и в тази страна. Макар че подобно на Франк Белароса и подобно на Сюзън аз трябваше да действам според по-примитивните си инстинкти, според 50-те хиляди години на минал човешки опит. Вместо това аз разсъждавах, философствах и интелектуализирах, когато трябваше да слушам вътрешните си чувства, които винаги ми бяха казвали: „Той е заплаха за съществуването ти. Убий го.“

Погледнах Сюзън и тя каза:

— Целуни ме — и сви онези великолепни нацупени устни.

Целунах я.

Тя притисна глава на гърдите ми и поплака около минута, след това се отдръпна.

— Е — каза тя с ясен, спокоен глас, — към затвора. Утре искам да съм излязла, господин адвокат.

Усмихнах се.

— Кажи ми, че ме обичаш — поиска тя.

— Обичам те.

— И аз винаги съм те обичала, Джон. И завинаги.

— Знам.

Полицайката приближи и внимателно хвана Сюзън за ръката, след което я поведе към входната врата.

Наблюдавах я, докато се скри от погледа ми, но тя нито веднъж не се обърна да ме погледне. Усещах присъствието на много притихнали хора във вестибюла и реших, че ще е най-добре бързо да си тръгна, за да могат те отново да се заловят за работата си.

Насочих се към задната част на къщата, за да прибера Занзибар, както бях обещал. Докато прекосявах вестибюла, чувах как стъпките ми отекват по мраморния под и видях с крайчеца на окото си тялото на Белароса, което все още лежеше вляво от мен, непокрито. Франк Белароса бе заобиколен от хора, които го намираха интересен: полицейския фотограф, две жени от лабораторията и, разбира се, коронера.

Докато минавах край тялото, мярнах нещо от дясната си страна. Спрях и се обърнах да го видя. Беше голям месингов статив, на който имаше картина с маслени бои, поставена в рамка от нежнозелен и бял японски лак, доста хубава рамка впрочем. Картината представляваше руините на вестибюла в Алхамбра, разбира се, и аз я заразглеждах внимателно. Наистина беше доста добра, може би една от най-добрите картини на Сюзън, които съм виждал. Но какво разбирам аз от изкуство?

Гледах картината на руините на вестибюла, лъчите слънчева светлина, влизащи през счупения стъклен купол, порутените гипсови стени, лозите, увиващи се около мраморните колони, и растенията, поникнали в пукнатините на мраморния под сред натрошения камък. И сега видях тази картина не като причудливо или романтично пресъздаване на една материална разруха, а като огледален образ на едно порутено и рушащо се съзнание; не като един изчезнал свят на минала слава, а като един изчезнал свят на душевно и духовно здраве. Но какво разбирам аз от психология?

Отдръпнах се назад и забих юмрук в платното, което падна на пода заедно със статива.

Никой не възрази.

38.

Беше януари и дните бяха къси и студени. Беше около четири часът следобед и дневната светлина вече преминаваше в дрезгавина, но на мен нито ми трябваше, нито исках повече светлина.

Предприемачът бе продал железните порти на Алхамбра и ги бе заменил със стоманени, които бяха вързани една за друга с верига, но пролуката между тях бе достатъчна, за да се промъкна през нея.

Мицах покрай вратарската къщичка, която сега служеше за канцелария на предприемача, но тъй като беше неделя, къщичката тъмнееше. Извървях дългата алея, загърнат във вълнената си шуба. Калдъръмът също бе продаден, така че алеята беше от замръзнала кал, хлъзгава на места, затова вървях, без да бързам. Цветята от двете страни на алеята ги нямаше, разбира се, но тополите бяха все още там, сега голи, сиви и сякаш по-високи.

Фонтанът в предния двор в края на алеята бе все още там, но някой бе забравил да го изпразни миналата есен и мраморът бе напукан и пълен с мръсен лед. А отвъд двора, там където някога се издигаше Алхамбра, сега имаше грамада отломки: натрошени камъни, червени кахлени плочки, бял гипс и греди. Наистина, булдозерите бяха минали през цялата къща, както Белароса бе казал, че ще направят. Но нямаше начин да узная дали това бе сторено от злоба, или предприемачът просто е искал да се отърве от белия слон.

Понеже бе неделя, строителните машини немееха и тук като че ли нямаше никой. Цареше пълна тишина, онази дълбока зимна тишина, когато долавяте скрибуцането на земята под краката си и скърцането на дърветата от студения вятър. Дори мога да ви кажа, че чух и призрачното тракане на копита, но такова нямаше, макар че си мислех за един друг зимен ден, когато със Сюзън бяхме излезли на езда.

Мислех също и за миналия януари, и за черния кадилак, който е бил или не е бил тук, и за мъжа, който бях или не бях видял. И ми дойде наум, че ако той не се бе заблудил в онзи ден и не бе видял това място, тогава днес нещата щяха да изглеждат по-различно, най-вероятно по-добре, тъй като не можех да си представя как биха могли да бъдат по-зле от това.

Що се отнася до смъртта на Белароса, все още изпитвах смесени чувства. Отначало бях облекчен, почти радостен, да си призная. Искам да кажа, че този човек ми бе причинил доста нещастия и бе прелъстил жена ми (дали пък не беше обратното?) и смъртта му разреши голяма част от проблемите ми. Дори когато го видях да лежи там на пода, полугол и целия в кръв, не бях се разчувствал много. Но сега, след като бе минало известно време, разбирах, че наистина ми липсва, че си е отишъл завинаги и че съм изгубил приятел. Но, както казах, все още изпитвах смесени чувства.

Близо до камарата отломки забелязах четири дълги сандъка и като се приближих, видях, че в тях лежаха четирите картагенски колони, готови за отпътуване, макар че не знаех накъде се отправяха този път. Със сигурност не обратно към Картаген, но може би към някой музей или към къщата на друг богаташ, или пък правителството ги бе обявило за продан и те завинаги щяха да останат да лежат забравени в някой склад.

Продължих разходката си, като заобиколих грамадата отломки и се насочих към задната част на парцела. Навсякъде около мен бяха натрупани строителни материали и съоръжения за копаене. Забелязах, че в земята бяха забити строителни колчета, свързани с въже, по което висяха бели парцалчета, земемерски колчета също, зидарски колчета и всякакви други неща, забити в пръстта като дисекционни карфици върху разпънатата земя.

Докато вървях, можах да видя, че повечето от около петдесетте основи бяха изкопани и излети, и макар че много от дърветата бяха запазени, земята бе безвъзвратно променена, покрита с водо- и газопроводни тръби и шахти, нашарена с електрически кабели и настлана с асфалт и бетон. Още неколкостотин акра се бяха превърнали от природен район в предградия, от първобитни в белязани от цивилизацията, и стотици хора отнякъде другаде пътуваха за насам, макар че още не го знаеха, като носеха със себе си грижите си и бъдещите си разводи, пропановите си грилове и пощенските си кутии с номера по тях и надеждите си за нов живот на едно по-хубаво място от последното. Американската мечта, както знаете, постоянно има нужда от нови пейзажи.

Земята на Станхоуп Хол също бе унищожена, разбира се, и няколко от новите къщи бяха почти завършени — едни съвременни жилища от дърво и плексиглас, с много прозорци на покривите, огромни гаражи и централна климатична инсталация. Не е много лошо, признавам, но не е и много хубаво.

Голямата къща, бившата Станхоуп Хол, наистина бе продадена цяла на някаква японска фирма, но не виждам никакви теснооки бизнесменчета да се разхождат по пътеките или да играят гимнастика на голямата морава. В действителност къщата изглежда толкова пуста, колкото бе изглеждала в продължение на почти двайсет години. Местната клюка в кръчмата „Макглейдс“, където прекарвам твърде много време, твърди, че малките човечета щели да разглобят къщата камък по камък и да я изпратят в Япония, макар че никой в „Макглейдс“, изглежда, не знаеше защо.

Храмът на любовта също бе оцелял и предприемачът на Станхоуп бе използвал негова снимка в рекламата си, в която обещаваше разкоша и славата на Златния бряг, запазени за първите сто души, които могат да внесат долупосочените суми и ипотеки върху тракторните гаражи за половин милион долара, които строеше.

Свещената горичка бе унищожена обаче, тъй като никой не искаше десет акра умиращи сливови дървета в задния си двор. Но белведерът и лабиринтът от жив плет са част от голямата къща, затова може би ще оцелеят, макар че не препоръчвам лабиринта за „праволинейни“ азиатски бизнесмени.

И така, именията Станхоуп и Алхамбра са накъсани на парчета подобно превзетите земи при войните в древността, стените и портите им вече не могат да ги пазят от хората, а огромните им къщи са разрушени или се използват за спортуване или строителен материал някъде другаде. Но това повече не е мой проблем.

Продължих да вървя по замръзналата земя, докато стигнах до мястото, където бяха навремето изкуственото езеро и фонтанът на Алхамбра или където мислех, че бяха, но сега там имаше изкоп за основи и още непокрит път, който минаваше през мястото, където някога бяха класическата градина и римските руини на Алхамбра. Нептун и Мария си бяха отишли, вероятно възмутени.

Обърнах се и тръгнах обратно към камарата отломки, като вървях по пътеката, по която бе вървяла Анна, когато ме видя в онази великденска утрин, и на устните ми се появи усмивка. Продължих по пътеката и стигнах до задния двор, който бе все още непокътнат, макар че лампите и фурната за пици ги нямаше.

Прекосих двора и се загледах в разрушената къща. Половината от срутената маса бе извозена, но все още можех да различа повечето от стаите, особено централния вестибюл, и дори можех да видя мястото, където Франк Белароса бе лежал мъртъв.

От дясната ми страна бе кухнята и стаята за закуска, където семейство Белароса ни бяха предлагали различни забавления, а отляво беше балната зала, понякога наричана всекидневна, където леко бях настъпил Сюзън по крака. Зад тази стая беше оранжерията, сега срутена, една камара от счупени стъкла, поставки за цветя и глинени саксии.

Отвърнах се от къщата и в падащия здрач се запровирах внимателно между строителните съоръжения и материалите, докато не стигнах отново пред къщата, в предния двор, близо до напукания фонтан, където ягуарът на Сюзън бе стоял веднъж и където тя и аз бяхме стояли веднъж на идеалния за снимка фон, като за реклама на нещо хубаво и скъпо, и си представих как стоим там със Сюзън в очакване някой да отвори вратата в онази пролетна вечер.

Тръгнах обратно по дългата алея, сгърбен в шубата си поради вятъра. Над портите, на отсрещната страна на „Грейс Лейн“, видях къщата на Дюпо с огромните колониални прозорци, от които струеше светлина, една приветлива гледка, освен ако не сте в настроение за приветливи гледки.

Докато вървях, си мислех за Сюзън последния път, когато я видях. Беше през ноември, в Манхатън. Във Федералния съд на „Фоли Скуеър“ се бе провело дело, на което аз присъствах, но не като адвокат или съпруг на Сюзън, а като свидетел за обстоятелствата около смъртта на един федерален свидетел, мистър Франк Белароса. Както се оказа, дори не се наложи да давам показания, а на колегията от съдии й трябваха само няколко часа, за да препоръча случаят да не се представя на предварителен съд, след като намери, че Сюзън Сатър, макар да не е имала право на подобна постъпка, не е отговорна за нея. Това ми изглеждаше малко мъгляво, но се чуваха разни приказки за намалени умствени способности и обещания от семейство Станхоуп да потърси професионална помощ за дъщеря си. Надявам се Уилям и Шарлот да нямат предвид уроци по рисуване или стрелба. Така или иначе, правителството се „гмурна“ в случая, разбира се, и лейди Справедливост не пометна: тя абортира. Но аз не обвинявам правителството, че провали този заплетен и деликатен случай, а съм щастлив, защото мястото на жена ми не е в затвора.

Бях се погрижил да пресрещна Сюзън по стъпалата на съда. Тя бе заобиколена от родителите си, трима от адвокатите им и двама психиатри на семейството. Уилям не изглеждаше много щастлив да ме види, неизвестно по каква причина, а Шарлот си вирна носа нагоре, в буквалния смисъл на думата, както го правят в старите филми. Но е опасно да се върви така надолу по стълбите.

Във всеки случай Сюзън се откъсна от охраната на Станхоуп и се приближи до мен. Усмихна се.

— Здравей, Джон.

— Здравей, Сюзън.

Поздравих я за успешното й явяване пред съда и тя беше весела и възбудена, което можеше да се очаква след освобождаване при убийство, на което са били свидетели около шестима федерални агенти, които за щастие, изглежда, не можеха да си спомнят инцидента точно.

Поговорихме малко, предимно за децата, а не за развода си. В един момент я попитах:

— Наистина ли си луда?

Тя се усмихна и отвърна:

— Само колкото е необходимо, за да изляза от този съд. Не казвай на никого.

Аз също се усмихнах. Съгласихме се, че и двамата съжаляваме за Анна, но че може би така е по-добре, което не беше вярно, и Сюзън ме попита дали съм ходил на погребението на Франк, което бях сторил.

— Аз също трябваше да отида, разбира се — каза тя, — но може би щеше да е нелепо.

— Вероятно щеше да е така.

След като ти го уби. Имам предвид, наистина, Сюзън. Но може би тя вече не свързваше този неприятен инцидент със себе си.

Изглеждаше много добре, между другото, облечена в сив копринен костюм от пола и сако, подходящ за явяване в съда, и с високи обувки, които вероятно с нетърпение очакваше да свали.

Не знаех кога или дали ще я видя отново, затова й казах:

— Все още те обичам, знаеш.

— По-добре завинаги.

— Да, завинаги.

— Аз също.

И така, разделихме се там, на стъпалата, тя, за да се върне в Хилтън Хед, а аз на Лонг Айлънд. Живеех във вратарската къщичка при Етел Алърд, която бе настояла да ме вземе при себе си, когато Сюзън продаде къщата за гости. С Етел сега се разбираме малко по-добре, отколкото в миналото. Карам я по магазините и на църква в неделя, макар че аз самият не ходя вече по магазини или на църква. Споразумението, изглежда, работи и аз се радвам, че мога да помогна на някой, който има нужда от помощ, а Етел се радва, че най-сетне й се е удал случай да прибере някой бездомник в къщата си. Отец Ханингс също одобрява постъпката.

Къщата за гости, между другото, където със Сюзън бяхме прекарали 22 години от съвместния си живот и където бяхме отгледали двете си деца, бе купена от една емоционална млада двойка, която бе дошла тук заедно с още няколко такива от Дюбък или Дулут, или някъде оттам, и която все още трудно се справя в лабиринта от коридори и стълбища. И двамата тръгват за Манхатън в ранни зори и се връщат по здрач. Не са много сигурни къде се намират в географията или обществото, но, изглежда, с нетърпение чакат да застроят парцелите в Станхоуп, за да имат компания и приятели и да си направят отбор по боулинг или нещо такова.

С Джени Алварез продължаваме да се виждаме от време на време, но сега тя ходи с една бейзболна звезда, играч на „Метс“ при това, макар че не й го натяквам, когато я видя.

Действително ходих на погребението на Белароса, както бях казал на Сюзън. Опелото беше в „Санта Лучия“, разбира се, и монсеньор Чиаро отслужи прекрасна литургия и каза хубави неща за починалия, така че, предполагам, чекът е стигнал.

Самото погребение беше в едно старо гробище в Бруклин и личеше, че е мафиотска работа по стотината черни лимузини и огромното количество цветя върху гроба — толкова много, че покриха още дузина гробове във всички посоки. Сали Да-да беше там, разбира се, и си кимнахме един на друг; Джак Уейнстейн беше там и се разбрахме да обядваме някой път заедно. Антъни също беше там, пуснат под гаранция по едно или друго обвинение. Дебелият Поли беше там и някакъв тип, чието лице бе наполовина разядено от киселина, който вероятно бе кръстникът ми Аниело, а имаше и цели лица, които разпознах от събирането в „Плаза“ и от „Джулио“. Анна не изглеждаше особено добре в черно, а и въобще не изглеждаше особено добре. Тя бе заобиколена от толкова много ридаещи жени, че изобщо не успя да ме види, което бе за предпочитане.

С Анна, разбира се, бяха и тримата й синове — Франки, Томи и Тони. Познах Франки, тъй като беше най-големият, нещо като огромен пън, който изглеждаше по-скоро благ, отколкото опасен, Томи, студентът в „Корнел“, изглеждаше като всяко американско дете, което накрая ще започне работа в компанията „Фортуна 500“. Тони, този с когото се бях запознал, беше в униформата на „Ла Сал“, с много строг вид, спретнат и ниско подстриган, но ако махнехте униформата и прическата, щяхте да видите Франк Белароса. Щяхте да видите едни очи, които преценяват всеки и всичко. Всъщност той ме гледа известно време, като че ли преценяваше колко струвам, и приликата с баща му беше толкова поразителна, че трябваше да премигна няколко пъти, за да се уверя, че не виждам призрак. В един момент от службата на гроба видях, че Тони е забил поглед в чичо си Сал, известен още като Сали Да-да, и ако аз бях на мястото на чичо Сал, щях да държа под око това дете.

Мистър Манкузо също присъстваше на церемонията, но тактично бе застанал малко настрана с четирима фотографи, които запечатваха събитието за поколенията или поради други причини.

Спомних си какво бе казал на гроба монсеньор Чиаро, цитирайки Тимотей: „Нищо не сме донесли на този свят и положително нищо не можем да отнесем отвъд.“ Което беше най-добрата новина, която бях чул от „По този път минаваме само веднъж“.

И така, размишлявах аз, докато вървях между величествените тополи, които така бяха впечатлили Франк Белароса, има приливи и отливи в човешките съдби, има съграждане и разруха, има магически моменти в историята и в краткия живот на мъжете и жените, има съмнения и скептицизъм, има сънища, които се сбъдват, и такива, които не могат да се сбъднат.

А и имаше едно време, знаете, не толкова отдавна, всъщност времето на собственото ми детство, когато всеки вярваше в бъдещето и с нетърпение го очаквате или се втурваше да го посрещне. Но сега почти всеки, когото познавам или познавах, се опитва да забави хода на времето, тъй като бъдещето започва да изглежда все повече и повече като място, където не искаш да бъдеш. Но може би това не е културно или национално явление, а само черногледството на средната ми възраст, настоящото състояние на духа ми, комбинирано с тази мрачна зима.

Но след зимата неминуемо настъпва пролет. Нали? И съм хвърлил око на една употребявана шестнайсетметрова „Алайд“, която мога да взема на безценица през зимните месеци, ако успея да накарам престижната си адвокатска фирма да се помири с мен. А Каролин и Едуард ще ми бъдат екипаж за едно пробно плаване през великденската ваканция и до лятото ще съм готов да отплавам с децата си, ако искат да дойдат, или с всеки друг, който иска да бъде екипаж на борда на „Поманок II“. Ще се отбия в Галвестън да видя Емили, а след това, ако успея да отвлека нея и Гари или въобще двама-трима души, които са достатъчно навити, ще направим околосветско плаване. Ей, защо не? Веднъж се живее.

Промуших се през портите на Алхамбра и тръгнах нагоре по „Грейс Лейн“ към вратарската къщичка и неделното печено на Етел.

А може би, помислих си, когато се върна в Америка, ще се отбия в Хилтън Хед да видя дали завинаги означава завинаги.