Зона 51: Екскалибур

НАСТОЯЩЕТО14.

Южна Корея

Алфа Четири беше построен на склона на една планина на около петдесет мили от Сеул, недалеч от военновъздушната база Осан. Докато летяха над базата, генерал Кармоди имаше възможността да огледа разрушенията, предизвикани от внезапната атака на севернокорейските десантници. Останки от изгорели машини запречваха пистата, картечните и оръдейните гнезда бяха напълно унищожени.

Бедствие. Това бе най-точната дума за всичко, което ставаше, както и за неговата дейност като командващ армията. Сеул бе напълно обезлюден. Военновъздушните му сили бяха лишени от мощ заради самоубийствените атаки на севернокорейските специални части, макар че се бяха подготвяли за нещо подобно.

Вертолетът кацна на бетонната площадка до масивните врати. Наоколо се въргаляха обгорели трупове — явно бе, че и тук са действали севернокорейски десантници, но Кармоди се бе уверил по радиото, че самият бункер не е засегнат. Тежките метални врати, вградени в планинския склон, се отместиха бавно. Зад тях се показа един зеленикав хъмви, в който бе натоварен голям пластмасов сандък. Кармоди плъзна встрани вратата на товарния отсек и помогна на командира на екипажа да премести сандъка с атомната бомба на борда. Щом я прикрепиха, вертолетът се отдели от пистата и мястото му бе заето от следващия, който взе същия товар.

— Сега накъде, сър? — попита пилотът по интеркома.

Докато летяха насам, Кармоди вече бе взел решение. Той даде координатите на пилота, после се свърза с другите пет вертолета, за да им даде нареждания.

Малката вертолетна ескадрила се насочи право на север.

Тайван

Стратегията на противника водеше до пагубни резултати. Тек Чонг си даваше сметка, че няма да издържат още дълго, ако не измислят някакво противодействие. Всеки път когато изтегляше хората си извън обсега на противниковите оръжия, предните им части настъпваха и се прикриваха зад силовото поле. След четири поредни отстъпления частите на Тек Чонг вече бяха на петнайсет мили от брега.

Докато наблюдаваше през бинокъла придвижването на китайските войски под защитата на току-що задействаното силово поле, Чонг забеляза нещо. От един бункер от другата страна на щита бе открит картечен огън по китайците — вероятно това бяха негови хора, забавили се при отстъплението и останали невредими по време на артилерийската атака и при преместването на силовото поле. Малко по-късно бункерът бе разрушен от насочен артилерийски обстрел, но случката даде на Тек Чонг нова идея.

Той веднага се разпореди за промяна в тактиката.

Тайванските войници започнаха да се окопават и да се подготвят за упорита отбрана. Някои загинаха при артилерийската подготовка, но повечето оцеляха. Този път след прекратяване на огъня Тек Чонг не даде заповед за отстъпление. Хората му останаха в окопите и укритията, докато силовото поле се премести зад тях. Веднага след това те наскачаха от местата си и се хвърлиха в близък бой срещу настъпващите китайски части. Последва свирепа ръкопашна схватка, при която се използваха всички видове оръжия — автомати, пистолети, щикове, сапьорски лопатки, юмруци и зъби.

Промяната в тактиката бе от полза на защитниците на острова.

Китайските части бяха принудени да се отдръпнат, предимството на артилерийската подкрепа бе изгубено заради смесването на войниците от предната линия. Силовото поле не бе пречка в близък бой.

Китайците бяха принудени да преустановят настъплението, докато решат как да се справят със ситуацията.

Южна Корея

Шест картечни гнезда бяха разположени на позиции, от които се прострелваше главната магистрала, свързваща севера с юга и заобикаляща Сеул. Полковник Лин, който лично бе избирал позициите на картечниците, наблюдаваше магистралата с бинокъл. Шосето бе задръстено от бежанци, които пречеха на южнокорейските и американски подкрепления да се придвижват на север. Лин възнамеряваше да усложни задачата им още повече.

— Огън! — нареди той.

От дулата на картечниците изригнаха огнени езици. Куршумите косяха беззащитните граждани със стотици. Пътят се покри с трупове и ранени.

След две минути Лин издаде нова заповед.

— Спри огъня!

Щом картечниците млъкнаха, виковете на ранените отекнаха по склоновете на планината. Лин огледа кървавото меле, сред което имаше разкъсани тела на жени и деца. В съзнанието му се пробудиха неканени спомени от детството му на север и той за първи път се попита какво ли ще донесе войната на всеки от тях.

Мидуей

Атолът Мидуей е разположен на хиляда четирийсет и две морски мили северозападно от основната група Хавайски острови. Въпреки огромното разстояние трите острова се смятат за част от Хавайския островен архипелаг. Коралов риф заобикаляше островите Сенд, Истърн и Спит, чиято обща повърхност не надхвърляше шестстотин акра. Атолът бил посетен за първи път през 1859 година, но в началото не събуждал никакви апетити, заради малките песъчливи островчета. Съединените щати го обявили за своя територия през 1876-а и го анексирали през 1908-а.

Първите заселници били служители от Търговската тихоокеанска кабелна компания през 1903-та — те пристигнали тук, за да разположат първия околосветски комуникационен кабел. През 1935 година компанията „Пан Американ“ изградила на острова база за тихоокеанските си хидроплани, а през 38-а, когато напрежението в региона започнало да се покачва, американският флот започнал строежа на военноморска база. Базата била завършена през август 41-ва и бомбардирана на 7 декември същата година.

Мидуей обаче е по-известен с морската битка, която се състояла в района през юни 1942 година. Останките от американския флот, които преживели погрома при Пърл Харбър само половин година преди това, поели на север, за да се срещнат с японския флот. Три американски самолетоносача — „Ентърпрайз“, „Хорнет“ и „Йорктаун“, се спотаили недалеч от острова, причаквайки приближаващия се японски флот, за който знаели от разузнавателните полети.

Японският флот ги превъзхождал както числено, така и по огнева мощ, в него имало четири самолетоносача и още много спомагателни кораби. След отчаяна серия от атаки и контраатаки американците нанесли на японците съкрушително поражение — пратили и четирите им самолетоносача на дъното на океана, — като загубили само „Йорктаун“. Битката при Мидуей променила баланса на силите в Тихия океан и оповестила началото на краха на японския милитаризъм.

Може би тъкмо заради спомена от тази битка адмирал Кензи бе избрал Мидуей за крайна цел на оттеглящия се от Хаваите флот, въпреки че тамошната военноморска база бе изоставена през 1997 година, а районът бе обявен за природен резерват.

Кензи разположи флота на северозапад от Мидуей, ескортиращите кораби бяха на външния периметър на оцелелия самолетоносач „Кенеди“. Вече беше получил няколко противоречиви заповеди от Вашингтон — от Пентагона му нареждаха да отплава на запад и да окаже подкрепа на американските сухопътни части в Южна Корея, а от Агенцията за национална сигурност настояваха да се отправи на изток към Сан Франциско, за да брани Западния бряг.

Той игнорира и двете нареждания, като на свой ред се разпореди да се пази строго радиомълчание и само да се прослушва сателитната връзка, без да се отговаря на запитванията. Корабите изключиха двигателите и останаха на минимален разход на енергия. Кензи бе по-загрижен за настроението и бойния дух на моряците си, отколкото за постъпващата по сателитната връзка информация. Също като него, и те бяха оставили семействата си на Хавайските острови. Страх, гняв, отчаяние, объркване — това бяха преобладаващите чувства на хората му.

Пърл Харбър

Макар дълбоко в себе си да осъзнаваше, че помага и служи на противника, капитан Локхарт очакваше с нетърпение първата си заповед. Намираше се на остров Форд, в самия център на Пърл Харбър, и бе заобиколена от група заразени като нея моряци. Зад тях имаше две дузини ракети „Томахок“, забравени в един от складовете при паническото отстъпление на флота. Десетина компресора помпаха въздух в маркучите, които се виеха по пясъка и изчезваха във водата.

Малко по-навътре, там, където доскоро стърчеше мемориалната сграда, сега имаше само оголено от нанороботите скеле. Тъмната вода кипеше, сякаш под повърхността й се спотайваше някакво огромно чудовище. Локхарт отстъпи неволно назад, когато от водата се показа метална мачта, която започна да се издига право нагоре.

Постепенно, докато въздухът изпълваше херметично затворените помещения на реконструирания крайцер „Аризона“, корабът се издигаше над водата, озарен от слънчеви лъчи за първи път от близо половин век. Веднага щом главната палуба се озова над морското равнище, Локхарт даде знак на моряците да се заемат с прехвърлянето на ракетите до построените за тях от нановирусите установки.

На мястото на остарелите дизелови двигатели нанороботите бяха конструирали машини от типа, който бяха използвали на обновената подводница „Спрингфийлд“ и нейните клонове. Локхарт получаваше заповедите си от стража чрез нановирусите. От нея се очакваше да поеме командването на „Аризона“ и да се присъедини към останалите кораби от Пленения флот, които сега плаваха южно от Оаху. Задачата им беше да открият и унищожат американския флот.

Мексиканският залив

— Какво е това, по дяволите? — попита Лиза Дънкан, когато Гарлин отвори вратата на едно помещение, в което досега не бяха влизали. В средата му имаше дълъг предмет, наподобяващ ковчег, а до него — контролен пулт с множество компютри.

— Сега ще се опитаме да надвием програмата в главата ти — обясни Гарлин.

— И аз трябва да ти се доверя?

— Кой го е грижа какво смяташ да правиш? — попита Гарлин, докато се настаняваше на контролния пулт. После натисна една копче и капакът на ваната бавно се отмести встрани. Вътре имаше място за един човек с телосложението на Дънкан, но малко по-висок от нея.

Лиза не помръдваше от вратата.

— Прилича ми на един от приборите в Дълси, за които ми е разказвал Майк Търкот.

— Чудесно попадение — кимна Гарлин. — Защото е точно това.

— Откъде го взехте?

— Извадихме го от руините на Дълси. Други въпроси?

— Тези апарати карат хората да си губят ума.

— Може да бъде използван и за това — потвърди Гарлин и я погледна. — Но ти няма защо да се страхуваш. Според нас точно тази машина са използвали, за да ти въведат фалшиви спомени.

— В това няма никаква логика — подхвърли Дънкан. — Защо „Меджик“ ще го прави? Аз прекратих разследването срещу тях.

Гарлин сви рамене.

— Спомни си, че фон Сеект беше изменник от „Меджик“. Може би те е използвал като лост, за да накара правителството да спре задействането на кораба-майка. А може би някъде другаде има подобна на тази машина и тя е била използвана върху теб.

— Не знаете всичко, а?

Гарлин стана и пристъпи към нея. На устните му трепкаше странна усмивка.

— Твърде си уверена в себе си за човек, който има фалшиви спомени в главата. Нека ти кажа още нещо, което не знаеш. Ти нямаш представа кой всъщност е Търкот.

— Какво искаш да кажеш?

— След като открихме, че ти не си тази, за която се представяш, проверихме всички останали. Миналото на Търкот също е фалшифицирано. Никога не е служил в антитерористична част в Германия. Вълнуващата история за това как се опитал да спаси една бременна жена е напълно измислена. И той като теб е слепен от лъжи.

Дънкан не му повярва. Бе сигурна, че Търкот е точно този, за когото го смята. Но заедно с тази мисъл почувства известни угризения. За какво трябваше да се чувства виновна? Че го е въвлякла в тази история? Въпреки това не можеше да потисне глождещите я мисли.

Гарлин пристъпи още малко напред, сграбчи я за ръката и в същия миг тя почувства убождане от игла в шията. Не можа дори да извърне глава, защото в следващия миг краката й се подгънаха.

Тайван

Жестокост се изправяше срещу жестокост. След като осъзнаха, че настъплението им е спряно, китайските командири издадоха заповед на артилерията да стреля по предната линия, въпреки че така щеше да удря и своите. Скоро районът зад силовото поле се превърна в истинска касапница.

Но както е ставало неведнъж във военната история, голяма част от окопаните войници успяха да издържат на артилерийския огън. Наложи се китайската пехота да се движи непосредствено след огнения дъжд и да издирва заровилите се защитници, за да ги унищожава. Така броят на атакуващите също се топеше бързо, а за разлика от островната армия, китайците не разполагаха с големи резерви.

Клането продължаваше. За Тек Чонг и другите тайвански командири резултатът също изглеждаше предрешен — те не можеха да отстъпват до безкрайност. Зад гърбовете им беше океанът.

Циан Лин

Артад не изпитваше никакви угризения заради нарастващия брой на човешките жертви в Тайван и Южна Корея. Двете нападения бяха само началото. От прехванатите сателитни съобщения той узна, че Обединените нации — местното подобие на планетарно правителство — обсъждат ултиматума на Сянката на Аспасия.

Време беше да ги запознае със своето предложение.

Арарат

Яков не беше особено впечатлен от плана, който му бяха дали, и последващите събития потвърдиха правотата му. Групата му претърси внимателно целия склон, но освен няколко незначителни цепнатини нямаше нищо, което да събуди подозренията му и да наложи използването на взрив за разширяване на потенциалния вход. Ако корабът-майка наистина бе под тази планина, засега поне нямаше никакъв начин да потвърди това.

Спусна се нощта и командосите се събраха в една малка вдлъбнатина. Не запалиха огън, само се сгушиха по-плътно в тъмнината. Малко преди да се стъмни откъм подножието на планината долетяха отгласи от спорадична стрелба, видяха и няколко турски изтребителя. Ето защо Яков не беше изненадан, когато един от командосите докладва, че е забелязал движение наблизо.

Яков тръгна сам да провери причината, като преди това нареди на командосите да си останат по местата. Прокрадна се между две хълмчета с готово за стрелба оръжие и замръзна, стреснат от звука на щракащия затвор на автомат „Калашников“. Последваха още няколко подобни изщраквания.

Той понечи да отстъпи назад, но го спря опряното в гърба му дуло. Яков отпусна ремъка на автомата и бавно вдигна ръце.

— Ти кой си? — попитаха го на завален английски.

— Идвам от Америка.

— Не говориш като американец.

— Руснак съм, но работя за американците.

Човекът зад него свали оръжието, още няколко тъмни фигури го наобиколиха. Носеха вълнени наметала и плетени шапки. Явно не бяха турски войници.

— И какво правите — ти и онези другите — мъжът посочи с дулото — тук, в планината? Видяхме ви да скачате с парашути.

— А ти кой си? — попита го Яков, който още не знаеше как да постъпи.

Мъжът се изплю на сантиметри от обувката на Яков.

— Това е наша земя. Наша планина. Ти ще ми отговаряш.

— Търсим един голям ковчег.

Мъжът се сепна и произнесе нещо на неразбираем език. Ако се съдеше по вълнението на останалите, Яков бе засегнал чувствителна тема. Предполагаше, че е пленен от кюрдски партизани.

— Не мърдайте! — извика глас от тъмното и Яков се досети, че командосите са заобиколили групата.

Мъжът изруга, после опря дулото в гърдите на Яков.

— Ти ще умреш пръв.

— Спокойно. — Яков разпери ръце. — Те са приятели — извика той на спотаените зад завесата на мрака командоси.

Към тях се приближиха неколцина войници с прибори за нощно виждане. Като видяха американските знаменца на униформите им, партизаните видимо се отпуснаха.

— Елате — каза техният водач. — В планината има и други.

— Да вървим — обърна се Яков към хората си.

Изкачиха се на билото и тръгнаха надясно. Яков беше втрещен, когато човекът пред него внезапно изчезна зад една неголяма купчина камъни. Когато я заобиколи, той откри тясна цепнатина, която не бяха забелязали при претърсването. Едва успя да се промуши през нея и се запрепъва в непрогледния мрак. Отзад го следваха командосите — двама носеха войника със счупения крак.

След двайсетина крачки тунелът изви надясно и Яков забеляза отпред мъждукаща светлинка. Тунелът се разширяваше в пещера, широка трийсет метра и дълбока десет. Пещерата бе озарена от газени лампи. На дъното й бяха насядали жени и деца, които посрещнаха мъжете с радостни възклицания и прегръдки, ала непознатите поглеждаха с нескрита подозрителност.

— Сядай. — Мъжът, който бе спрял Яков, му посочи едно място близо до фенерите. Яков приседна, до него се настани и командирът на командосите.

— Аз съм Какел — представи се мъжът.

— Яков. Това е майор Бригс. — Той посочи командира.

Какел им подаде ръка, но думите му не бяха особено любезни.

— Американци. Обещахте ни много, а ни дадохте малко. Поискахте от сънародниците ми да въстанат в Ирак, а сетне ги изоставихте. Съюзявате се с турците и им позволявате да ни преследват като бесни кучета. — Той седна с въздишка. — Тази земя е наша. Наричала се е Кюрдистан много преди да е имало Турция или Ирак. Знаете ли, че ни забраняват да говорим на родния си език? — Какел не почака да чуе отговор. — Защо търсите ковчега?

— Защото смятаме, че е аирлиански.

— Аирлиански?

— На пришълците.

— А, старите богове. — Какел се огледа, за да провери дали някой от останалите чува разговора им. — Много история е заровена в Агри Даги — така ние наричаме планината. Според легендата дотук стигнал Ноевият ковчег след Големия потоп. Моите сънародници вярват, че са потомци на Ной. А сега вие твърдите, че ковчегът може да е извънземен кораб. — Какел поклати глава. — Известно ли ви е, че в тази пещера се е крил Лорънс Арабски?

— Не, не го знаех — отвърна Яков.

— Тук понякога идват и тези, които имат различно… — Какел млъкна, търсейки подходяща дума — зрение. Там, откъдето ви вкарахме, е нашата задна врата. Не позволяваме на чужденци да минават през нея.

— Благодарни сме ви, че ни скрихте — отвърна Яков.

— В планината има и други — повтори Какел. — Иранците са пресекли границата. Много от тях бяха избити от турски самолети, но останалите продължават да се катерят нагоре. Не са далеч оттук. Това, разбира се, значи, че и турците са наблизо. — Той се усмихна злобно. — Турците знаят, че тук за тях е страшно. Затова ще си тръгнат веднага щом се разправят с иранците. Предполагам, че иранците търсят това, което и вие.

— Най-вероятно — съгласи се Яков.

— То е тук от много години. От толкова отдавна, че вече никой не помни точното време. Защо ви е потрябвало сега?

— Светът е във война — рече Яков. — Ние смятаме, че…

— Ние пък сме във война много преди вас. Никой не прояви интерес.

— Така е навсякъде. Хората загиват или…

— И преди е имало световни войни — прекъсна го Какел.

— Не и като тази — възрази Яков. — Сега пришълците показаха истинския си лик и действат открито. В ковчега има едно нещо, което ни е нужно, за да се защитим от тях.

— А моят народ? Какво ще спечели от това?

— Не зная — призна Яков.

За негова изненада Какел се усмихна, показвайки два реда натрошени зъби.

— Харесвам те, руснако. Ти поне си честен. Мнозина са ни обещавали какво ли не, но никой не си е изпълнявал обещанието. — Той постави автомата на земята. — Както ти казах, според легендата моите сънародници — кюрдите — са далечни потомци на Ной и оцелелите след Големия потоп. Пристигнали сме тук в древни времена с помощта на Ноевия ковчег, водени от волята на боговете. Баща ми, неговият баща, бащата на неговия баща и още много поколения назад, докъдето стига родовата ни памет, са живели на тази планина. В рода ни се предава от баща на син, че ще дойде ден, когато ковчегът ще потрябва отново. И други са идвали да го дирят тук.

— А вие показвахте ли го някому?

— Само на тези, които имаха верния символ.

Яков бръкна в джоба си и извади пръстена на Наблюдателите.

— Този ли?

Какел извади от пазвата си увесен на верига медальон със същия знак.

— Този.

— И кои бяха тези, които идваха? Сър Ричард Бъртън бил ли е сред тях?

Какел кимна.

— Да.

— Кой друг?

— Тесла.

— Тесла? — Името звучеше познато, но Яков не можа да се сети откъде.

— Преди много години дошъл един човек на име Никола Тесла.

— Защо?

— За да влезе в ковчега.

— За какво?

— Това не зная. Но след като е носел верния символ, е трябвало да го пуснем.

— Някой друг?

— Както вече казах, и онези с различното зрение.

Яков се върна към целта си.

— Трябва ми нещо, което е вътре в ковчега.

Какел се замисли.

— Ти носиш верния знак. Утре ще ти покажа това, за което си дошъл. Но само след като ми помогнеш.

— Как мога да ти помогна? — попита Яков.

— Има ли значение? Щом искаш да видиш ковчега…

Обединените нации

— Сянката на Аспасия лъже — отекна гласът на Артад в залата на Генералната асамблея. — Първо, нека ви кажа кое е вярно сред лъжите, които ви поднесе. Аспасия наистина е първият аирлианец, дошъл на вашата планета. Той построи базата на Атлантида — задачата му бе да защитава Земята от гъмжилото. Дотук всичко е вярно. Но след време връзката с родната планета бе прекъсната. Пратиха ме, за да разбера каква е причината да не получаваме доклади от него. Бояхме се, че планетата ви може да е била завладяна от гъмжилото.

— Когато пристигнах, установих, че Аспасия се е покварил. Беше започнал да се смята за божество, отнасяше се с предците ви като с роби, които трябва да го боготворят. Страхуваше се да не го извикат да се върне и да го пратят да се бие срещу гъмжилото.

— Избухна война. Имаше много смърт и разрушения, за които още съжалявам. След като нито една от двете страни не можа да надделее над другата, гонени от опасенията да не предизвикаме вниманието на гъмжилото, решихме да стигнем до примирие.

— Базата на Аспасия на Атлантида бе разрушена, а той пратен в изгнание на Марс. Преди да разруша базата спасих толкова хора, колкото можах. Дойдох тук, в Циан Лин, и потънах в дълбок сън.

— Нямам никаква вина за жестокостите, извършени срещу човечеството от двете страни, тъй като не са били мое дело. Това са били реакции на стража-компютър и моята Сянка срещу действията на Сянката на Аспасия.

— Но сега вече съм сред вас. Вие убихте Аспасия, за което съм ви дълбоко задължен. Но няма да успеете да унищожите Сянката му без моята помощ и сега ви я предлагам безвъзмездно. А след като го унищожим, ще ви помогна да развиете своята технология, за да можете да се присъедините към останалите миролюбиви раси във вселената. Видели сте нашия кораб-майка и знаете колко сме напреднали спрямо вас. Има много неща, които мога да ви предоставя, за да направите живота на планетата си по-добър.

— Китайското правителство вече се присъедини към мен. Не позволявайте на старите вражди да застават на пътя ви. Трябва да се сплотите като раса, ако искате да бъдете приети от другите разумни същества във вселената.

— Има и други, по-големи опасности, отвъд пределите на вашата планета. За тях също ще ви е нужна моята помощ. Гъмжилото е страшна заплаха за беззащитни планети като вашата. Сами няма да се справите с него.

— Сянката на Аспасия е ваш смъртен враг. За да накара хората да му служат, той използва нановируси. Иска всички да го боготворите. А за мен вие сте равни.

— Оставям на вас да решите, но не се бавете. Събитията се развиват бързо, нямате много време.

Предаването свърши. Почти веднага в залата избухнаха разгорещени дебати. За едни страни предложението на Артад бе възможност да се справят със заплахата, която представляваше Сянката на Аспасия. Всички знаеха за трагичните събития в Южна Кория и Тайван. Дали Артад не беше по-малкото зло?

Разискванията продължаваха.

Южна Корея

Когато хеликоптерът започна да се снижава, генерал Кармоди нахлузи противогаза. Нервнопаралитичният газ, с който бе поразен Сеул, навярно вече се беше разсеял, но той не искаше да рискува. Вертолетът кацна на моста Тонгджак над река Хан. Навсякъде се въргаляха трупове, нямаше никакви признаци за живот. Кармоди отвори товарния отсек и с помощта на командира на екипажа разтовари атомната бомба.

Шестнадесет моста пресичаха река Хан. От този, на който се намираха, се виждаха още четири. Кармоди отвори капака на сандъка и въведе кода за зареждане на бомбата. Нагласи я да избухне след петнадесет минути. Екипажите от останалите вертолети правеха същото на разстояние от два моста един от друг. Целта бе да бъдат разрушени всичките шестнадесет моста. Отчаяна постъпка, но Кармоди бе тласнат към нея, след като противникът бе използвал нервнопаралитичен газ.

Той се върна на борда на хеликоптера и тъкмо когато пилотът излиташе, забеляза някаква група да се движи по улицата на около половин миля от тях. Войниците носеха защитни костюми и противогази от типа, който се използваше в севернокорейската армия. Бяха въоръжени с руски автомати и определено се насочваха към моста, привлечени от шума на вертолета.

— Приземи се — нареди Кармоди.

Колелата на вертолета опряха асфалта. Кармоди отвори вратата и изтича при бомбата. Зад него отекнаха изстрели, картечарят от вертолета отвръщаше на стрелбата на противника. Кармоди отново въведе кода за достъп. На дисплея бе изписано „14:21“. Кармоди натисна бутона за смяна, докато зададеното време не се снижи до „0:10“.

След това остана подпрян на бомбата, докато последните секунди се топяха.