Зона 51: Екскалибур

НАСТОЯЩЕТО8.

Зона 51

Търкот не обърна внимание на Яков, Че Лу и Муалама и влезе направо в стаята, където бе останала Дънкан. Дрехите му бяха покрити с прах от пустинята, сместа от пот и прах бе образувала на слепоочията му черна коричка.

— Върна се — отбеляза Дънкан с колеблива усмивка. — Майк, вече ти казах, че…

— Шшшт. — Търкот положи пръст на устните й. Но това не я спря.

— Казах ти цялата истина — такава, каквато я знам.

— Сигурен съм. Мисля, че имам представа какво са ти направили. Когато проникнахме в базата на „Меджик-12“ в Дълси, открихме, че са извършвали различни експерименти с отвлечени хора, между които и с Джони Симънс — бивш приятел на Кели Рейнолдс. Ровичкали са се в мозъците, като са използвали аирлианска технология.

— Дълси беше унищожен.

— Да, но не и познанията, натрупани там. Изглежда, са работили върху ЕПП — електронно повлияване върху паметта. Целта на „Меджик“ е била да се изтрият спомените на отвлечените и вместо тях да бъдат имплантирани фалшиви спомени или дезинформация.

Дънкан сбърчи вежди.

— Да не искаш да кажеш, че спомените ми са фалшиви? Че всичко, което знам, е лъжа? Че са вкарали в мозъка ми погрешни електронни сигнали?

Търкот чукна с пръст папката от ЦРУ.

— Лиза, ние знаем, че спомените ти са фалшиви.

Лицето й се изопна.

— Значи нямам син?

— Боя се, че не.

Лиза поклати глава.

— Не може да бъде. Просто е невъзможно. Та аз го помня — толкова добре си го спомням. По дяволите, Майк, помня дори как го родих. Помня болката. Гледах го как расте. Може би някои от спомените ми са фалшиви, но останалите? Не може всичко да е лъжа.

Търкот си спомни как Джони Симънс, бившият приятел на Кели Рейнолдс, се беше самоубил малко след като го бяха спасили от ужаса на Дълси. Навярно бе непоносимо да ти отнемат миналото и да натъпчат мозъка ти с лъжи. Човек започва да губи личността си. Дънкан току-що бе научила, че семейството й не само е загинало, но въобще не е съществувало.

— В това няма никакъв смисъл — въздъхна тя. — Защо е трябвало „Меджик“ да постъпва така с мен? Нали аз бях причината да се надигнат сили, които в края на краищата ги унищожиха.

Търкот поклати глава.

— Казвам само, че е възможно върху теб да са прилагани методи, подобни на използваното от „Меджик“ ЕПП. Не твърдя, че „Меджик“ стои зад това.

— Кой тогава?

— Много добър въпрос — отбеляза Търкот. — Открием ли кой е, вероятно ще разберем коя си ти всъщност. — Търкот отиде при вратата, махна на Куин да влезе и я попита: — Докъде стигнахте с разкопките на Дълси?

Куин направи справка с компютъра.

— Стигнали са на най-долното ниво.

— Значи вече са разкопали биоинженерните лаборатории и устройствата за ЕПП?

Куин кимна.

— Що се отнася до стража, който бе взел под контрол „Меджик“, в момента е под стриктно наблюдение. Със сигурност е изключен, също както и компютърът в Мисията под Синайската планина.

— Къде са тези стражи сега?

— Нямам представа. КИСПП изиска всички аирлиански артефакти. Най-вероятно са на местата, където са били открити.

— Как мислиш, възможно ли е да се възстанови изтритата памет и да се премахнат фалшивите спомени? — попита Търкот. Лиза ги слушаше внимателно.

Куин повдигна рамене.

— Нямам представа. Нали знаеш, че това не е по моята специалност.

— Намери някой, който да разбира от тези неща — нареди Търкот и кимна към вратата. — Кажи на другите да влязат.

Че Лу, Муалама и Яков влязоха в заседателната зала и насядаха около масата. Търкот накратко им съобщи всичко, което смяташе, че трябва да се предприеме за Дънкан.

— Но ние не знаем кой е направил това с нея — обади се Яков, след като Търкот приключи. — Би могъл да е човек на Артад, или пък на Сянката на Аспасия.

— Е, поне е сигурно, че не е дело на „Меджик“ — посочи Търкот. — Което означава, че някой друг има достъп до същата технология.

— Най-вероятно направо използва аирлиански машини — каза Яков навъсено.

Че Лу си търкаше замислено брадичката.

— Това означава, че всичките ти спомени отпреди времето, когато си наредила на Търкот да се внедри в Зона 51, може да са фалшиви.

— Не мога да се доверя на спомените си, нито пък зная какво се е случило с мен. — Дънкан вдигна ръце. — Какво да правя?

— Нужен ни е Главният страж — каза Яков. — И Екскалибур. Освен това не разполагаме с много време.

— Колко остава, докато флотът на Сянката на Аспасия доближи Пърл Харбър? — обърна се Търкот към Куин.

— Няколко дни.

— Тя трябва ли да присъства? — кимна Яков към Лиза.

— Пак ли искаш да я застреляш? — попита Търкот.

— Още не знаем коя е — отвърна руснакът. — Тя самата не знае коя е. И което е по-важно, нямаме представа кой и защо е направил това с нея.

Търкот разтри пулсиращите си слепоочия.

— Да се придържаме към фактите — трябва да направим две неща. Да открием Екскалибур и да намерим местонахождението на Главния страж. Според Кели той е във втория кораб-майка. Някой да има други предложения?

Никой не каза нищо.

— Мисля, че всички си даваме сметка за това колко е тежко положението — продължи Търкот. — Не става въпрос само за приближаващия се към Хавайските острови флот или за ултиматума на Артад към китайското правителство. Представете си какво ще стане, ако Сянката на Аспасия комбинира Граала с нановируса, с чиято помощ контролира жертвите си. Тогава ще разполага с цяла армия от неуязвими роби, които ще се увеличават след всяка спечелена битка. Представете си и ужаса да се превърнеш във вечен пленник на нановируса — преживяване, по-страшно от чистилището.

Търкот сложи ръце на масата и огледа един по един присъстващите. Все още не беше сигурен дали може да се довери на когото и да било от тях.

— И така. Първо: къде се намира корабът-майка, в който е Главният страж?

Куин извади от куфарчето си папка.

— Германците също са търсели кораба-майка. Почерпили са информация от легендата за Ноевия ковчег.

— И? — подкани го Търкот.

В отговор Куин хвърли на масата една черно-бяла снимка.

— Накрая спрели вниманието си върху Арарат. Според легендата точно там е приключило плаването на библейския ковчег. Вече знаем, че повечето от тези легенди са верни, нали?

Търкот вдигна снимката.

— Как досега никой не го е открил? Арарат не е най-безлюдното място на Земята, доколкото ми е известно.

— Все пак е отдалечено — отвърна Куин. — По-важното е, че винаги се е намирал в центъра на политически и етнически размирици. Разположен е на територията на четири враждуващи страни — Армения, Азербайджан, Турция и Иран. Районът е заселен с кюрди, които воюват с турците от векове.

— И все пак… — поде Търкот, но Куин го прекъсна.

— Първият кораб-майка, който открихме, беше скрит в пещера. Всички експедиции до Арарат са търсели останки от Ноевия ковчег на повърхността. Никой не е предполагал, че може да се спотайва в някоя подземна кухина.

— Е, добре — въздъхна Търкот. — Да приемем, че корабът-майка и Главният страж са скрити някъде в планината. А какво ще кажеш за ключа — за Екскалибур? Каква беше тази Сага…

— Сагамарта — уточни Куин, извади друга снимка, отново на планина, и я сложи на масата. — Така непалците наричат Еверест.

Търкот вдигна снимката на най-високия връх на Земята и промърмори:

— Страхотно!

— Със скакалец вероятно може без затруднение да се достигне всяка точка на планината — подметна Куин.

— Защо имам чувството, че няма да е толкова лесно? — попита Търкот. — Яков. Ковчегът е твой.

— Сам ли да се оправям?

— Страх ли те е? — Търкот не изчака отговора. — Ще видя дали мога да ти осигуря помощ. Но запомни едно — не мисля, че Артад е забравил къде е паркирал това проклето нещо.

— Разбрано — кимна Яков.

— А Екскалибур? — попита Муалама.

— Аз ще отида за него — заяви Търкот.

— Ще дойда с теб — рече Муалама.

Първото намерение на Търкот бе да откаже, но не му се щеше да оставя Муалама без надзор.

— Добре. Прегледай ръкописа на Бъртън и виж дали няма да хвърли малко светлина върху наскорошните открития. Добре ще е да знаем къде точно на Еверест се намира. — Той се обърна към Куин. — След колко време ще е готов скакалецът?

— Половин час.

— Чудесно. — Търкот огледа малката група. — Значи планът е следният: Яков открива Ковчега и Главния страж. Аз намирам Екскалибур и го изваждам от ножницата. Тогава Яков с помощта на Главния страж изключва компютрите на Артад и Сянката на Аспасия. — Той втренчи поглед в руснака. — Надявам се да успееш да изключиш и силовите полета и нановирусите.

Яков се разсмя.

— Само това ли искаш от мен?

Търкот тупна руснака по рамото.

— Какво пък, аз само трябва да изкатеря Еверест. Искаш ли да се сменим?

Яков се престори, че обмисля сериозно предложението му, после поклати глава.

— Аз съм много по-тежък от теб. Ти се катери.

— Винаги рационален в решенията — усмихна се Търкот.

В една съседна стая Лари Кинсейд се занимаваше с нещо, което бе правил през цялата си кариера в НАСА и Лабораторията за реактивни проучвания: разглеждаше изображение на един обект в космоса. В този случай обектът бе Марс, наблюдаван от космическия телескоп Хъбъл.

Тъмната дълбока диря върху червената повърхност, простираща се от Сидония до Монс Олимпус, се различаваше съвсем ясно. Той беше посветил част от времето си да преброи механороботите и бе стигнал до цифрата три хиляди, но изглежда, броят им растеше ежечасно. Броят на напускащите Сидония бе по-голям от този на връщащите се.

Виждаше се също така и грамадният коридор, прокопан през базалтовата стена на Монс Олимпус. Вече можеше да определи с голяма сигурност целта, към която се стремяха механичните строители. Мястото бе разположено на един хълм, на по-малко от миля от върха на вулкана.

Други роботи дълбаеха склоновете на вулкана.

— Какво се опитват да построят, по дяволите? — зачуди се той на глас, докато принтерът разпечатваше поредната снимка.

Тихият океан

Двете щурмови подводници се насочиха към Хавайските острови и увеличиха скоростта си. Нанороботите контролираха работата на машините и изпращаха периодична информация на Великденския остров. На свой ред извънземният компютър ги снабдяваше с инструкции за това как да подобрят функциите на двигателите, за да се движат още по-бързо.

След новите промени скоростта на подводниците достигна седемдесет и пет възела.

Зона 51

Търкот вдигна глава от компютърния монитор. Току-що бе приключил с едно кратко съобщение до Кели Рейнолдс и беше готов да го препрати до сателита, през който преминаваше основният информационен трафик за Пленения флот и Великденския остров. Военните не смееха да преустановят потока, тъй като това означаваше да изгубят и връзка със собствените си сили. Вместо това използваха максимално усложнени кодове.

Търкот се поколеба, защото се опасяваше, че съобщението може да бъде засечено от стража или Сянката на Аспасия и това да доведе до смъртта на Кели. Беше се постарал да предаде на въпросите си вид на невинно интервю — надяваше се с репортерския си нюх Кели да усети какво се крие зад тях.

— Какво става? — попита той.

Куин посочи голямото табло на стената.

— Към нас летят дванайсет вертолета и един товарен самолет.

— Подкрепления? — попита Търкот. Зона 51 функционираше с минимален състав, след като Вашингтон бе отзовал част от персонала. От някогашните триста души бяха останали само шестима.

— От доста време се опитвам да осигуря свежи сили — отвърна Куин, — но не съм получавал съобщение за пристигането на самолет. Освен това не отговарят на запитванията ни.

— Разстояние? — Търкот веднага пренасочи вниманието си към новата опасност.

— Десет километра. Приближават се бързо.

Търкот изпита радостна възбуда. Знаеше, че в правителството във Вашингтон — както и във всички други правителства — има внедрени агенти на извънземните от двете враждуващи фракции. И което бе по-лошо — имаше още цял куп тайни човешки организации, които сътрудничеха на едните или другите, опитваха се да бъдат неутрални, или да възпрепятстват действията на пришълците.

Шансовете да са техни съюзници бяха минимални.

— Прехвърли ли цялата информация на дискове? — попита той. — Архивните материали, ръкописа на Бъртън, записите от „Меджик“? Всичко?

— Да — отвърна Куин.

Търкот гледаше как светещите точки на екрана се уголемяват. Вертолетите бяха над езерото.

— Взимай дисковете, повикай останалите и да се качваме на скакалеца — нареди Търкот.

— Но защо… — почна Куин, но Търкот го прекъсна:

— Веднага!

Куин продължаваше да се колебае.

— Лекарят отведе Дънкан в медицинската лаборатория на приземния етаж, за да й направи някакви изследвания — каза той. — Мога да повикам само Че Лу, Кинсейд и Муалама.

— Ами хайде де! — почти извика Търкот, наведе се над компютъра, прати съобщението до Кели и после се втурна към асансьора.

Отпред летяха пет вертолета „Апачи“, следвани от други пет УХ-60 „Блекхок“, които пренасяха войници. Носеха се ниско над пустинята, само на шест-седем метра от земята.

На десет мили ги следваше един специално модифициран транспортен самолет Ц-130 с големи червени кръстове, изрисувани на крилете и опашката.

Докато тичаше през пясъчните дюни към медицинската лаборатория, Търкот вече чуваше шума от вертолетите. До първите хангари имаше още около четвърт миля.

Внезапно над него се спусна един „Апачи“, извъртял надолу дулото на 30-милиметрова картечница. Търкот не му обърна внимание — беше убеден, че независимо какви са заповедите им, американските войници няма да стрелят по невъоръжен човек. Когато стигна вратата на хангара, първият „Блекхок“ вече кацаше сред облаци прах на трийсетина метра от него. Отвътре скочиха дузина войници с маскировъчни униформи.

Търкот отвори вратата на хангара.

— Лиза!

Никакъв отговор. Той се затича по коридора и натисна дръжката на вратата на лабораторията. Беше заключена. Търкот ритна вратата с крак, точно над дръжката. Дървото се разцепи. Той блъсна още веднъж с рамо и влетя вътре. Дънкан лежеше на кушетката със затворени очи. Търкот изтича при нея.

— Лиза?

И подскочи, усетил остро пробождане в дясната ръка. Извъртя се и блъсна с разтворената си длан лекаря в гърдите. Мъжът отхвръкна назад и изпусна спринцовката. Почти веднага се опита да стане, но Търкот го удари пак и този път той изгуби съзнание.

Търкот се върна при кушетката и се помъчи да вдигне Лиза, но ръцете му бързо отмаляваха. Напрегна всички сили, но и този път не успя. Коленете му се подгънаха и той се подпря на кушетката.

Чу, че влизат хора. Падна на пода. Не можеше да помръдне, нямаше сили дори да говори. Няколко войници влязоха в стаята. Двама от тях вдигнаха Дънкан и я отнесоха. Един офицер коленичи до него, провери му пулса, после огледа униформата му, като спря внимание на отличителните знаци. На лицето му се изписа колебание, после той се изправи и нареди:

— Да вървим.

— Но, сър, нали трябваше да арестуваме и… — заговори един от войниците.

— Това е заповед — натърти офицерът.

Всички излязоха и Търкот остана сам.

— Побързай! — Куин дръпна лаптопа от ръцете на Че Лу, за да й помогне. Тичаха през хангара към очакващия ги скакалец. Яков, Муалама и Кинсейд вече се катереха по стълбичката. Вратите на хангара бяха отворени и отвън се чуваше шумът на кацащите вертолети.

Между вратите на хангара се подаде муцуната на един „Апачи“. Трийсетмилиметровата картечница започна да се върти наляво-надясно, следвайки движението на направлявания от мерача мерник. Накъдето обърнеше глава мерачът, натам се насочваше картечницата. В момента мерачът, изглежда, следеше движенията на петимата членове на Зона 51.

Изправен до горния люк на скакалеца, Яков извади пистолет и го насочи към вертолета.

— Недей! — извика Куин.

Яков се поколеба, опрял пръст на спусъка.

Мерачът държеше Яков в средата на маркера върху шлемовия дисплей.

— Дай предупредителен изстрел — нареди пилотът на хеликоптера.

Мерачът извъртя глава леко вляво и натисна спусъка. Кратък откос от трийсетмилиметрови куршуми — с размер на биберони — изсвистя и удари обшивката на скакалеца на няколко крачки от Яков.

Майор Куин падна, блъснат от тичащата зад него Че Лу, извъртя се и направи опит да стане, но китайката продължаваше да лежи просната върху него. Майорът почувства нещо топло на гърдите си и когато погледна, видя, че един от куршумите е пронизал старицата.

— О, Божичко! — въздъхна той и я положи внимателно на пода.

Яков скочи от скакалеца, коленичи до него и подложи длан под тила на китайската професорка.

— Мъртва е — обяви руснакът.

— Не може да бъде! — прошепна Куин.

— Качвай се — нареди Яков, скочи и се прицели във вертолета. Изстреля един след друг шест куршума, които отскочиха от бронираната кабина, без да причинят никаква вреда.

Докато се катереше по стълбичката, Куин се опитваше да не мисли за топлата, лепкава кръв на гърдите си. Отгоре Муалама му подаде ръка и буквално го вдигна през отворения люк. Майорът бързо се настани на мястото на пилота и стисна с разтреперани ръце ръчките за управление.

Кинсейд още закрепяше пакетите с екипировка, докато Куин вдигаше скакалеца от пода. Насочи го право към вертолета, блокирал единствения изход, и машината побърза да се дръпне встрани.

Други два вертолета дебнеха отвън и незабавно откриха огън по извънземния кораб. Куин не им обърна внимание и премести ръчката напред.

Всички подскочиха стреснато, когато вертолетите заеха позиция зад тях и ги изпроводиха с дълги откоси, които се виждаха съвсем ясно през прозрачната обшивка на скакалеца.

Куин увеличи скоростта и само след десетина секунди вече летяха с шестстотин мили в час, оставяйки зад себе си Зона 51 и бездиханното тяло на Че Лу.

Няколко отряда войници нахлуха в Куба и арестуваха всички, които не бяха евакуирани. Поставиха малки пакети с пластични експлозиви до всеки компютър и средство за свръзка. Докато червените индикатори на детонаторите приближаваха неумолимо пусковото си положение, войниците напуснаха изоставения комплекс.

Големият Ц-130 вече бе заел позиция за излитане върху дългата писта. Задната рампа се спусна плавно и опря в бетона. Четири облечени в бяло фигури изтърколиха по рампата една количка и я откараха при групата войници, които охраняваха Лиза Дънкан. Те натовариха Лиза на количката и я вързаха с колани. В товарния отсек ги очакваше пета облечена с бели дрехи фигура — висок мъж с причудливо побелели коси и пронизителни сини очи.

Когато върнаха количката на борда на самолета, мъжът се наведе над Дънкан и провери жизнените й показатели. Междувременно самолетът вече набираше скорост по пистата.

Малко след като самолетът излетя, започнаха първите експлозиви в Зона 51.

В Първи хангар лежеше тялото на Че Лу. От Дългия поход през 1934-та, през агонията на Втората световна война и последвалия комунистически режим, до кървавата баня със студентите на площада Тянанмън и радостта от откритията в Циан Лин — едно вълнуващо, изпълнено с приключения и несгоди пътешествие най-сетне бе приключило, по най-нелепия начин.