Зона 51: Екскалибур

НАСТОЯЩЕТО15.

Еверест

Със сигурност утрото още не беше дошло. Това бе първата мисъл на Търкот, когато Морис го бутна по рамото. Чувстваше се, сякаш го е ударила лавина и е прекарал нощта под дебел слой сняг. Болеше го главата, беше измръзнал до кости. Все пак намери сили да отвори очи. На сантиметри от лицето му имаше грапава, покрита с лед и сняг скала. Той дишаше шумно през кислородната маска. Не си спомняше някога да се е чувствал по-зле. Умът му отказваше да приеме действителността, спомените му бяха замъглени.

Светъл лъч прониза мрака, когато Морис си сложи каската и включи фенерчето на челото. Търкот разкопча ципа на спалния чувал, като внимаваше да не го изпусне, сгъна го и го прибра в раницата, която висеше до него. Извади отвътре каската с фенерчето и си я постави. Остана изумен, когато Морис му подаде чаша горещо кафе. Медикът бе изчоплил парче лед от скалата и го бе стопил в миниатюрния си газеник. Търкот си даваше сметка колко е трудно да се работи в тези условия и почувства благодарност за грижите на Морис. Отпи от чашата, изви се и я подаде на Муалама.

Забеляза, че Морис гледа нагоре в тъмнината, за да прецени най-подходящия маршрут, макар че лампата осветяваше едва на десетина метра пред тях. Нямаше вятър, което се стори на Търкот чудесно. Студът бе нетърпим и той имаше усещането, че е съвсем гол.

Муалама му върна чашата и започна да си стяга раницата. Търкот бе прекарал много дни от живота си в сурови условия, но никога не бе нощувал увиснал на въжета на осем хиляди метра височина.

— Да тръгваме — подвикна им бодро Морис и се закатери по стената. Търкот и Муалама го последваха.

Макгро и Оливети си пробиваха път през дълбок до кръста сняг. Всеки правеше десетина крачки, проправяйки пъртина, после отстъпваше ред на другия. Действаха по този начин от часове и мускулите на краката им вече пулсираха в болезнена агония, ала въпреки това не забавяха темпото дори за миг. И двамата си бяха сложили приборите за нощно виждане, а ясното безоблачно нощно небе им осигуряваше достатъчно светлина, за да виждат далеч напред.

Макгро току-що бе поел водачеството и бе изминал няколко крачки, когато котките му се закачиха за нещо, заровено в снега. Той спря, наведе се и разрови преспата. Два вкочанени трупа, с модерна екипировка. Жертви от някоя наскорошна експедиция. Макгро ги прекрачи и продължи. Оливети направи същото.

Лексина се пробуди, защото Аксу й изключи притока на кислород и каза:

— Един от приятелите ти е мъртъв.

— Кой? — попита тя, докато бавно се надигаше.

Аксу сви рамене.

— Ти не ми каза имената им.

— Причина? — поинтересува се тя, докато се измъкваше от спалния чувал. Беше ясна нощ, над главите им блещукаха звезди.

— Кислородната бутилка е съвсем празна. Вероятно от хипоксията е получил мозъчен оток.

Лексина скочи и изтича при безжизненото тяло на Коридан. Беше се свил в ембрионална поза. Аксу му свали маската и я прибра в раницата си. После се наведе и повдигна единия клепач. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Лексина разтвори дрехите му и свали малкия медальон от врата му.

Елек застана до нея. Двата хибрида постояха няколко секунди неподвижни и смълчани над трупа на своя доскорошен спътник.

— Духът на Коридан трябва да се прероди — произнесе накрая Лексина.

— Духът трябва да се прероди — повтори като ехо Елек.

Лексина вдигна медальона.

— Ние вземаме духа — духа на Коридан. Ние вземаме неговата ка, за да може да се прероди.

Аксу ги гледаше, втрещен от странната церемония.

Лексина подаде медальона на Елек, извади от джоба си малка черна кутийка, отвори я и поръси с черния прах вътре тялото на Коридан. Аксу отстъпи назад, когато прашинките започнаха да разяждат трупа, сякаш бяха някаква силна киселина. Скоро от тялото не остана нищо освен дрехите.

Лексина се обърна към Аксу.

— Готови сме да продължим.

Оливети потупа Макгро по рамото и посочи напред. Три светлинни конуса пронизваха мрака на неколкостотин стъпки под тях от западната страна. Двамата замряха на местата си. Наблюдаваха движението на светлините близо минута. Ясно беше, че тези, които ги носят, се движат бавно нагоре и скоро ще пресекат пътя им. Макгро коленичи и си свали раницата. Извади отвътре противопехотна мина, постави я в снега и я задейства, а телчето на детонатора прекара през пътеката, прикривайки го със сняг.

След това се обърна и продължи да се катери нагоре. Въпреки дълбокия сняг двамата поддържаха невероятна скорост.

Мексиканският залив

Да си безсмъртен се оказа истинско проклятие, осъзна Дънкан, докато за пореден път идваше в съзнание. Усещаше остри, пронизващи болки в слепоочията си, сякаш някой я докосваше с нажежено желязо. Отвори очи. Намираше се в непрогледен мрак и не можеше да се помръдне, колкото и да се извиваше и напъваше. Опита се за изкрещи, но осъзна, че нещо е пъхнато навътре в гърлото й.

Заля я нова болезнена вълна, малко по-вляво от предишната, над окото й. Следващата дойде още преди тази да е отслабнала. Ръцете й се извиваха в яките кожени каиши, които я придържаха. Имаше чувството, че всеки миг ще изгуби разсъдък.

Нещо се мярна в тъмнината. Черни сенки, които се движеха около нея, но тя не можеше да различи подробностите. Усещаше горчив металически вкус в устата си, но дори не можеше да си премести езика.

Освен това осъзна, че е потопена в някаква течност, която бе почти с телесната й температура. През тръбата в гърлото вероятно й подаваха кислород. Тя отново трепна, когато почувства остра болка в слепоочията.

За един блажен миг не чувстваше нищо. Тялото й увисна неподвижно и в този момент някой вдигна капака на ваната. Отгоре нахлу светлина, размътена от течността, в която бе потопена, и маската, закриваща лицето й. Някой стоеше надвесен над нея. Тя отново започна да се дърпа, но фигурата вдигна ръка и й даде знак да почака.

Тя почувства, че течността изтича и тялото й се отпуска на дъното на ваната. Малко след това долови щипане по мократа си кожа. Гарлин стоеше съвсем неподвижно и Дънкан мислено го прокле. Най-сетне се пресегна и извади тръбата от гърлото й. Тя се закашля и си пое мъчително въздух. Той се наведе и й подаде кърпа. Лиза я уви около тялото си и седна.

— Омръзнаха ми вашите изследвания.

— Не ни интересува какво ти е омръзнало — отвърна Гарлин. — Защото не сме приключили.

— Все казваш ние, а виждам само теб.

— Защото не ти вярваме — обясни лаконично Гарлин.

— Майната ти!

— Не искаш ли да ти кажа какво открихме?

— Едва ли е нещо съществено, след като спомените ми са си същите.

Гарлин поклати глава.

— Напротив. Фактът, че не успяхме да неутрализираме промените в мозъка ти с тази машина, говори, че не си била подлагана на нейното въздействие. При теб явно са използвали някакъв по-усъвършенстван и по-мощен метод.

Дънкан мълчеше, скръстила ръце на гърдите си. Усещаше, че неволно се напряга.

— Смятаме обаче, че вече знаем коя е тази машина.

— И тя е? — не издържа Лиза.

— Старозаветният кивот.

Дънкан си спомни короната, стърчащите от нея кабели и видението, на което бе станала свидетел, докато бе свързана с Черния сфинкс.

Гарлин кимна, сякаш бе прочел мислите й.

— Видението, което си получила, не е дошло от кивота. Според нас то се е освободило от потиснатите ти спомени.

— Не виждам никакъв смисъл — рече Дънкан. — Не съм била на борда на кораба-майка. Откъде тогава ще имам подобни спомени?

— Добър въпрос — кимна Гарлин. — Надявам се скоро да открием и неговия отговор.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Като донесем кивота тук.

Тренировъчен лагер за специални операции „Полковник Джеймс Роуи“

С помощта на кодовете на „Делта Форс“ Лари Кинсейд бе проникнал в секретната, военна част на интернет, за да получи изображенията, от които се нуждаеше. Колоната от механични роботи, която кръстосваше между Сидония и Монс Олимпус, надминаваше всякакви граници на въображанието. Първите роботи, които носеха черния материал, вече бяха стигнали само на километър от върха на угасналия вулкан.

Докато полагаха и подреждаха материала под формата на решетка, Кинсейд забеляза група роботи в самия център на площадката — те продължаваха да разкопават склона на планината. Изкопни работи и решетка — всичко това му напомняше за нещо, но Кинсейд още не можеше да си спомни за какво. Имаше странното усещане, че го е виждал и преди, но къде? И как би могъл, след като ставаше въпрос за строителна дейност, извършвана от извънземни на друга планета?

Циан Лин, Китай

Артад наблюдаваше същата картина от Марс — китайците я бяха изтеглили от прокламирания за свръхобезопасен американски военен интернет с помощта на специална програма. Той също бе виждал тази картина и преди, но за разлика от Кинсейд знаеше точно кога и къде. Въпреки това беше учуден. Беше накарал стража да изчисли колко време остава да завършването на строежа. Отговорът донякъде го успокои — повече от достатъчно да успеят силите му да приключат със завладяването или унищожаването на човешката раса и Сянката на Аспасия.

Но все пак оставаше един въпрос — защо аирлианците от Марс бяха започнали този строеж? Това бяха все помощници на Аспасия. Но нали Аспасия бе мъртъв? Дали не се бяха съюзили със Сянката му? Или действаха по своя воля?

Възможности.

Артад състави съобщение до аирлианците от Сидония и го прати чрез стража.

Димона

— За да открием коя е доктор Дънкан, са ни нужни старозаветният кивот и ритуалните одежди.

Шерев се загледа в микрофона, докато обмисляше молбата, която току-що бе получил. Някакъв непознат — нарече се Гарлин — твърдеше, че представлява новата Зона 51. Беше обяснил на Шерев какви са подозренията им относно Дънкан, чието тяло Шерев бе видял, след като израелските командоси бяха щурмували базата на Мисията под Синай. Спомняше си и храброто поведение на Търкот и приятеля му Яков.

— Значи Граалът наистина върши онова, което се твърди? — попита той.

— Да.

— И й върна живота?

— Да.

— Къде е сега майор Търкот? — попита Шерев.

— Катери Еверест — отвърна Гарлин.

— А Яков?

— На Арарат.

Шерев се намръщи.

— Какво търси на Арарат?

— Това сега няма значение. По-важното е да узнаем коя е Лиза Дънкан.

— Защо?

— Защото тя предизвика разпадането на „Меджик“, с което всъщност започна всичко това.

Шерев се облегна във фотьойла и сплете пръсти.

— Аз пък мислех, че всичко започна, когато стражът от Джемилтепек взе под контрол „Меджик“.

— Ще ни помогнете ли, или не? — ядоса се Гарлин. — Предавам ви молбата на майор Търкот. Той се бои да използва дипломатически канали, тъй като може да са инфилтрирани от противници.

Шерев си даваше сметка, че се намира в опасно положение. Случилото се в Йерусалим недвусмислено сочеше, че старозаветният кивот е опасен символ. Колко дълго щеше да остане в бункера? Растеше и заплахата срещу Израел от околните страни. Имаше сведения за стълкновения на ирано-турската граница, както и между Иран и Ирак. Египет отново заявяваше претенциите си върху Синайския полуостров и твърдеше, че предметите, открити в базата на Мисията под планината, принадлежат на египетския народ.

— Сигурно знаете, че Граалът е в ръцете на Сянката на Аспасия — продължи Гарлин. — Трябва да измъкнем всички тайни, скрити в главата на Лиза Дънкан, преди той да е станал твърде силен.

Шерев все още не можеше да разбере защо случаят с Дънкан е толкова важен, но знаеше, че няма никакъв смисъл да стои със скръстени ръце и да охранява кивота.

— Добре. Тръгвам към вас с кивота — рече той.

Пърл Харбър

След шейсетгодишно забавяне „Аризона“ напусна канала на Пърл Харбър и излезе в открито море, за да се присъедини към останалите кораби. Само дето този път флотът, който го очакваше, бе под командването на пришълци.

Корабът се носеше с нарастваща скорост по гладките води на залива. Скоростта му се поддържаше от специалните двигатели, които засмукваха вода през страничните отвори в предната част на корпуса, прекарваха я през широки тръби, придаваха й допълнителна сила и я изпомпваха през кърмата. Съвсем скоро „Аризона“ достигна скорост шейсет възела.

На мястото на стрелковите кули, на които по-рано бяха монтирани оръдията, сега бяха поставени ракетни установки. Нановирусите бяха свършили работата си толкова перфектно, че сега „Аризона“ бе най-модерният кораб в Пленения флот.

Капитан Локхарт стоеше на корабния мостик и наблюдаваше през бинокъла югозападния бряг на Оаху, край който се носеха. Един от моряците й подаде съобщение с координатите на Пленения флот и тя свали бинокъла. Прочете съобщението, даде необходимите нареждания в кормилното и „Аризона“ се насочи към точката на уговорената среща.

Арарат

От триста и петдесетте войници, с които беше потеглил към турската граница, сега генерал Кашир разполагаше само с двайсет и пет. С настъпването на тъмнината поне турските самолети си бяха отишли. Хората му вдигнаха някакво подобие на лагер на един от заснежените склонове. Той им забрани да палят огньове, за да не ги забележат турските патрули. Далеч под тях се виждаха светлините на кръстосващите подножието на планината джипове.

Генералът извади от джоба си запечатан плик и се зави с одеялото през глава, за да не се вижда блясъкът на фенерчето му. Запали го и отвори плика. Вътре имаше малко сгънато на две листче. Генералът го извади. Върху вътрешната страна на листчето бяха изписани на ръка с арабски шрифт точни инструкции за това как да стигне пещерата, в която е скрит корабът-майка. По-нататък се описваше как да влезе в кораба и какво да направи вътре.

Генералът въздъхна. Само веднъж се беше срещал с Ал Иблис, ала дори споменът за този „човек“ го накара да потрепери. Но през следващите години Ал Иблис се оказа незаменим съюзник, само и единствено на него Кашир дължеше високия си пост и богатството, което далеч надхвърляше сегашното му положение. При онази първа и единствена среща Ал Иблис му бе предал писмото и го бе предупредил, че трябва винаги да е готов при получаването на определена кодова дума да осъществи тази операция. Кашир бе живял с надеждата, че това няма да се случи. Сега вече знаеше, че мъжът, застрелял Саддам Хюсеин, се е чувствал по същия начин, тъй като без никакво съмнение бе изпълнявал заповед на Ал Иблис.

Доволен, че са близо до входа на пещерата, генералът угаси фенерчето и отметна одеялото. Първото, което видя, щом очите му привикнаха с мрака, бе малката червена точица, която потрепваше на гърдите му. Кашир бавно се изправи и се взря в мрака. Около него се движеха хора, които носеха нещо пред лицата си. Прибори за нощно виждане, досети се Кашир, каквито неговите войници нямаха. Червената точка не слизаше от гърдите му. Най-сетне очите му привикнаха напълно и едва сега генералът забеляза, че неговите хора не помръдват — всички лежаха съвсем неподвижно.

Фигурата, насочила автомата в гърдите му, се приближи към него. Кашир забеляза, че дулото на автомата е удебелено — заради поставения заглушител. Войниците му бяха избити, докато бе чел инструкциите под одеялото. Гърлото му се сви.

Мъжът протегна ръка и Кашир му подаде писмото и бележката.

Така и не видя кюрда, който се бе промъкнал зад него. Усети само допира на хладното острие до гърлото си и бликването на топлата кръв.

Какел изтри кинжала в дрехите на генерала и го прибра в канията.

— Какво е това? — попита той Яков.

— Необходимо ли беше? — попита Яков.

— Вие избихте другите, докато спяха — отвърна Какел. — Нима аз извърших нещо по-лошо? Те са иранци. Те убиват сънародниците ми без колебание.

Яков реши, че въпросът е приключен, захапа със зъби малкото фенерче и го насочи към бележката.

— Това са инструкции как се стига до пещерата.

— Я да погледна. — Какел надникна, после изруга. — Някой знае за задната врата!

— Има и още — каза Яков. — Как се влиза в кораба-майка. Чудесно, малко се безпокоях за това. Сега е ред на теб да изпълниш твоята част от сделката. — Той даде знак на командосите. — Да вървим.

Районът на Мидуей

Адмирал Кензи бе наредил на всички кораби да си изключат радарите, които лесно можеха да бъдат засечени по промяната на електромагнитната активност. За да не бъдат напълно слепи, той остави един шпионски самолет Е-2 „Хокай“ да кръжи на двеста мили югозападно — посоката, от която очакваше да се приближи Плененият флот. Самолетът Е-2 разполагаше с три средства за засичане на обекти — обикновен радар, инфрачервен радар и пасивна система. За защита на шпионския самолет бяха вдигнати два Ф-14.

В момента шпионският самолет описваше осморки на двеста мили югоизточно от флота. Намираше се на височина трийсет хиляди фута, а изтребителите летяха на десет хиляди фута над него. Радарният обхват на Е-2 бе достатъчен, за да се наблюдава океанската повърхност чак до бреговете на Хавай.

Екипажът на Е-2 засече приближаването на вражеските самолети почти едновременно с появата на плаващи цели. Тъй като и едните, и другите се зададоха от югоизток, командирът на шпионския самолет предположи, че вражеските изтребители са излетели от самолетоносач. Изтребителите се разпръснаха, за да покрият по-голяма площ, образувайки дъга, която започваше от южния край на Хавайските острови и се извиваше почти на север.

Един от тези самолети летеше право към атола, което означаваше, че неминуемо ще засече останките от американския флот. За да избегне използването на мощна радиовръзка, командирът на Е-2 се обърна към охраняващите го изтребители и ги запозна с плана си.

След кратко мълчание и двамата пилоти потвърдиха, че са готови за операцията.

Великденският остров

Сянката на Аспасия държеше в ръката си тумима и усещаше извиращата от камъка топлина. Граалът бе положен на масата пред него, с отворен капак.

Сянката притежаваше голяма част от познанията на самия Аспасия, но не знаеше всичко. Имаше някои неща, които неговият първообраз бе запазил за себе си преди първото си превъплъщение чрез ка-огърлицата. Общоизвестна бе способността на Граала да дарява безсмъртие — това бе морковът, който Аспасия бе размахвал пред носа на хората, за да ги държи покорни.

Но артефактът притежаваше и друго свойство, сведенията за което не се предаваха с превъплъщенията. Ставаше въпрос за познания, но познания за какво? Ето кое не даваше покой на Сянката на Аспасия. Той предполагаше, че Артад знае цялата истина, но едва ли древният му враг щеше да я разкрие.

В легендите също така се казваше, че това познание било свързано с кивота, който Сянката бе изоставил, когато избяга от Синай.

Той отново повдигна тумима над Граала, съблазнен да го постави във вдлъбнатината и да позволи на машината да направи онова, за което е била създадена.

Въздушното пространство над Тихия океан

С изключен радар, пилотът на Ф-14 бе принуден да открие целта визуално. От Е-2 му бяха предали скоростта и курса, по който летеше вражеската машина, и навигаторът на изтребителя бе определил най-вероятната точка на пресичане. Намираха се почти северно от Хавай, а вражеският изтребител бе встрани от далечния фланг на Пленения флот.

— Готов ли си? — обърна се пилотът към навигатора по интеркома.

— Да.

И двамата имаха семейства в Хавай — и съдбата им им беше неизвестна. Но те знаеха какво ги очаква от мига, когато командирът на „Хокай“ се бе свързал с тях.

— Започваме — обяви пилотът, включи допълнителната тяга и се насочи към вражеския изтребител. Виждаше го ясно — Ф-14, но с добавени горивни резервоари под крилете. Противникът вероятно също ги бе засякъл, защото започна да завива към тях.

Пилотът на Ф-14 откри огън с носовото оръдие, като нарочно се прицели вдясно от вражеския самолет. Той изви леко наляво и прелетя покрай него. Беше толкова близо, че пилотът разпозна обозначенията на опашката. Знаеше по име всички от тази ескадрила.

Без да изключва допълнителната тяга, пилотът продължи право на север. Вражеският самолет го последва. Навигаторът на Ф-14 засече радиоемисия, в която екипажът отзад докладваше на Пленения флот за тяхното местоположение. Най-вероятно пришълците щяха да се отправят в същата посока.

— Засега всичко е наред — обяви навигаторът.

— Разбрано. — Пилотът рязко дръпна щурвала назад и самолетът направи лупинг, в края на който се озова зад гърба на другия изтребител. Този път пилотът стреля право в целта. Машината пред него се взриви и останките й полетяха надолу към океана.

— Е? — попита навигаторът, след като се върнаха към нормален полет.

— Нямаме достатъчно гориво, за да се върнем при флота — отвърна пилотът, макар навигаторът да го знаеше.

— Освен това сигурно са пратили и други след нас.

— Сигурно.

Известно време летяха право на север.

— О, по дяволите! — реши накрая пилотът. — Я да видим колко го бива това сукалче.

Вторият Ф-14 летеше над и зад разузнавателния самолет, който се бе насочил към Мидуей и останките от американския флот. Той не пропусна целта още с първия откос — застигна я, приближавайки се откъм слънцето. Разузнавателният самолет се взриви преди да успее да прати радиосигнал.

Великденският остров

Сянката на Аспасия бавно приближи тумима до Граала. Ръката му трепереше. Спря, когато забеляза, че към него се приближава един от морските пехотинци, който отговаряше за прослушването на сателитните връзки.

— Какво има?

— Един от разузнавателните самолети докладва, че е засякъл вражески изтребител, който летял на север. Малко след това връзката се изгуби. Нямаме връзка и с другия самолет.

Сянката на Аспасия прибра тумима в дървената кутия и отиде до стража, за да получи директен достъп до информацията. Най-северният от разузнавателните самолети бе докладвал за вражески изтребител, после бе изчезнал от ефира. Малко след това съдбата му бе последвал и друг разузнавателен самолет. Логично бе да се предположи, че американският флот се намира право на север. Неговият флот вече бе поел в тази посока, за да го открие.

Сянката на Аспасия бе участвал в много битки и неведнъж бе мерил ум и хитрост с най-добрите противници, които можеше да излъчи човечеството. Той нареди на флота да завие на северозапад — към Мидуей. Освен това забеляза, че Артад бе пратил съобщение до Марс. Сега не беше време за експерименти с Граала — трябваше първо да си осигури победата.

Еверест

Ръбът на хребета бе толкова тънък, че Търкот едва пазеше равновесие, докато пристъпваше нагоре. Беше се навел напред и дишаше тежко. От време на време спираше, за да помогне на пъхтящия зад него Муалама.

— Има някой пред нас — каза Морис.

Търкот най-сетне забеляза прокараната в снега пъртина.

— Следите са пресни — продължи Морис. — Иначе снощният вятър щеше да ги замете.

Търкот погледна нагоре. В бледата светлина на наближаващата зора смътно се очертаваше силуетът на планината над тях. Морис провери въжето, с което бяха осигурени.

— Не вярвам да са алпинисти — промърмори Търкот.

— Изключено — потвърди Морис. — Трябва да са луди, за да се катерят по това време на годината.

— Думите ти ме карат да се чувствам малко по-добре — рече Търкот, коленичи и огледа стъпките отблизо. Двама души. Той се изправи, свали автомата от раницата и го провеси на гърдите си. За всеки случай смъкна предпазителя, дръпна затвора и каза:

— Да вървим.

Морис го заобиколи и пое водачеството. Наклонът по ръба на хребета бе около четиридесет и пет градуса и Търкот осъзна, че не може да се съсредоточи върху нищо друго освен върху пътеката и ритъма на дишане. Дори престана да поглежда през рамо, за да провери как се справя Муалама — предполагаше, че след като въжето е отпуснато, археологът не изостава.

Скоро се блъсна в раницата на Морис.

— Какво става?

Вместо отговор Морис му посочи мястото, осветено от лампата му. В снега лежаха два вкочанени трупа с изкривени от мъчителна агония лица.

— Кои са тези? — попита Търкот, доволен, че са спрели и може да си поеме дъх.

— В тази планина има доста трупове — отвърна Морис. — Над стотина. Не мога да ти кажа тези кои са. Но със сигурност са тук отдавна. — Морис се изправи и ги прекрачи. — Да вървим нататък.

Докато ги подминаваше, Търкот погледна лицата. Не можеше да си представи кой би дошъл дотук доброволно. Тези двамата бяха загинали заради славата да изкатерят Еверест. Но славата бе понятие, което отдавна бе изгубило блясъка си в очите на Търкот. Той постепенно се унесе в мисли и не забеляза, че е изостанал на трийсетина стъпки от Морис.

От унеса го извади внезапният взрив на противопехотна мина, последван от сблъсъка с летящото надолу тяло на Морис. От удара Търкот се претърколи назад, повали Муалама и тримата се спряха на един малък хълм. Търкот почувства, че тялото върху него не помръдва; отдолу Муалама се мъчеше да се освободи.

— Морис? — Търкот преобърна тялото на медика по гръб. Видя, че е мъртъв, още преди да му напипа пулса — бе поел целия взрив с гърди.

— Копелета — изсъска Търкот, докато си сваляше ръкавиците, за да отмести маската на Морис. Не долови пулс, нито дишане. Само бързо замръзваща кръв.

— Какво стана? — попита Муалама.

Търкот бе познал звука още щом го чу.

— Пехотна мина — рече той. — Някой ни е заложил капан.

— Не бива да спираме за дълго — предупреди го Муалама.

Търкот изгледа африканеца, чието лице бе скрито от маската, после се наведе и откачи въжето на Морис.

— Който и да е пред нас, не иска да го следваме. — Той си даваше сметка колко близо е бил до смъртта. Но как щяха да се справят без Морис? Търкот погледна нагоре. Първите лъчи на слънцето озаряваха върха. С какво разполагаше — с прибор за наземно ориентиране и карта. Знаеше как да открие нужното място, но дали щеше да успее да стигне до него? Морис бе казал, че последната част е доста трудна в техническо отношение. През върха на Каншунгското лице.

Щяха ли да се справят двамата с Муалама? Търкот си пое няколко пъти въздух, но въпреки това продължаваше да му се вие свят. Нямаха избор. Той прекрачи трупа на медика и каза на Муалама:

— Хайде.

Арарат

Един от китайските транспортни самолети бе свален от турски изтребител над границата. Останалите три се промъкнаха, летейки ниско, за да се крият от турските радари. Когато наближиха склоновете на Арарат, вторият самолет изгуби ориентация и се блъсна в планината, изригвайки в ослепително огнено кълбо. Другите два се добраха до Ахорското дефиле и започнаха да спускат парашутисти.

— Нови гости — обяви Какел, докато наблюдаваше спускащите се парашутисти. Бяха на входа на пещерата, привлечени от шума на самолетите.

— Китайци — отбеляза Яков, забелязал обозначенията на опашката на един от самолетите. — Сигурно са пратени от Артад. Това е неговият кораб-майка — предполагам, че държи да си го получи.

Какел изруга.

— Ситуацията се променя, а?

— Нали не си очаквал корабът-майка да остане вечно в забвение? Светът е във война и той е едно от нещата, заради които си заслужава да се биеш. — Яков продължаваше да наблюдава парашутистите през бинокъл. — Ах! — възкликна той и подаде бинокъла на Какел. — Погледни.

Какел насочи бинокъла накъдето показваше Яков.

— Кой… какво е това?

— Аирлианец. От Циан Лин. Сигурно е от хората на Артад. — Дори с невъоръжено око той различаваше ясно още една черна и висока фигура да се полюшва под парашута. — Няколко са.

— Ела — подхвърли му Какел и тръгна към вътрешността на пещерата. Минаха покрай кюрдите, които се бяха настанили вътре, и се отправиха към отсрещната страна.

— На това тук му викаме задната вратичка — рече Какел. — Не зная защо, името идва от стари времена. Никога не съм виждал предна врата, ако въобще има такава.

Яков обаче предполагаше, че ако корабът-майка е разположен под тях, трябва да има и друг изход, достатъчно голям, за да може да излезе. Какел се спусна в тесния тунел и Яков и войниците го последваха. Подът на тунела извиваше надолу и Яков забеляза, че е покрит с гладки камъни, каквито бе видял и в други аирлиански бази. Беше виждал снимки на кораба-майка от Зона 51 и знаеше какво да очаква, ала въпреки това сърцето му подскачаше от вълнение.

— Защо сте го пазили в тайна? — попита той Какел.

— Според легендата по този път спасените от Ноевия ковчег се върнали на света — отговори Какел. — Ние смятаме, че сме богоизбрани и че някой ден ще изминем същия път, но в обратна посока, за да бъдем спасени от ковчега. Защо да казваме на другите за това?

Докато работеше в руския Четвърти отдел, Яков бе пътувал из много страни. Знаеше, че много древни религии и легенди са изградени върху аирлиански артефакти. Не виждаше нищо чудно в думите на Какел.

Тунелът внезапно свърши, преграден от солидна каменна стена. Какел спря до нея и затършува в пазвата си. Извади медальона с окото и го постави в центъра на стената. Появиха се очертания на врата, после тя се плъзна нагоре.

Какел влезе пръв. Яков наведе глава и го последва. След това спря и се огледа изумено. Намираше се в грамадна кухина, дълга над една миля и широка половин, която едва побираше гигантския черен кораб, положен върху метална платформа.