Зона

1 Шарлийн и Арън

Вълна от паника заля бялото бунгало, номер 94 на Холанд авеню, разположено на около два километра от плажа.

Ако не бе точно паника, беше нещо доста близко до нея. Шарлийн Тийър, само по бели прашки и сребърно синджирче със златен кръст около тънкото си вратле, търсеше гримовете си. Дрехите бяха все още в сушилнята и униформата й бе смачкана. Но ако до петнайсет минути не бяха в колата, нямаше да стигнат навреме до летището.

Арън Дрейк, вече облечен в униформата на старши стюард, затвори капака на куфара си. Поклати глава, щом погледна към отворения куфар на Шарлийн и дъската за гладене, приготвена да бъдат изгладени набързо униформените й риза и панталон. Останалите дрехи щеше да глади след пристигането си в Сидни, а гримове можеше да си купи на летището.

Този следобед на плажа те напълно бяха забравили за времето, като всички отскоро влюбени. Телефонно обаждане от един познат беше прекъснало любовните ласки и ги бе върнало към реалността. Втурнаха се обратно към бунгалото, пъхнаха се под душа за няколко минути, после той се облече за секунди и бе готов да тръгне. Тя, обаче, все още се мотаеше наоколо по бельо.

— Мислех, че ме хареса заради чара и стройното ми тяло — извика той, като внимателно гладеше панталона й. — Но ти само ме използваш като прислужница.

— Прислужниците са важни хора — забеляза тя с глас, примесен с лека нервност. Наведе се към сушилнята и я изключи, въпреки че програмата не бе завършила. Хвърли влажните си дрехи в коша за пране и добави: — За разлика от много други жени, мога да оценя мъж, който не бяга от домакинската работа.

— Да, добре — промърмори Арън. — Само за това ли ставам? За нищо друго?

Шарлийн отметна златистите си коси и с привлекателна усмивка съблазнително показа гърдите си с форма на ябълки.

— Хайде, сега. Не е наистина толкова зле, нали?

Очите му светнаха.

— По дяволите, иска ми се да имахме повече време — въздъхна той.

— Мъже — засмя се тя, като поклати глава. — Всички мислите само за едно. Забрави ли плажа вече? Мястото зад камъка?

— Това беше преди цяла вечност.

— Беше само преди няколко часа — възрази тя. — Просто изчакай, докато пристигнем в Сидни. Надявам се да не си планирал да прекарваме времето си там, като гоним някакви си кенгура.

— Не, няма. Те са сладки, но аз съм привързан към нещо далеч по-сладко.

— Добре. Сега се връщам на работа. Само да знаеш, че няма да получиш нещо за нищо.

Той въздъхна.

— Пристигнем ли в Австралия, ще те напъхам в торбичката на някое кенгуру.

Шарлийн скри усмивката си.

— Е, стига и ти да се пъхнеш заедно с мен. Мисля, че нещата могат да станат доста уютни.

През последните седмици Арън беше открил много нови страни от характера на Шарлийн. Нейната практичност, или по-скоро липсата й на практичност, се проявяваше внезапно. Но това беше без значение. Точно тази нейна непредвидимост бе една от причините да е толкова влюбен в нея. Това, както и външността й. Всичко в нея му действаше неустоимо, от падащата на вълни копринена коса, спускаща се под кръста и скриваща сексапилното й дупе, до дългите й съвършено оформени крака. Но и това нямаше чак такова значение.

И двамата работеха за „Оушънс Еъруейз“, със седалище в Лос Анджелис. Той се беше издигнал до старши стюард, а тя до помощник главен стюард. За съжаление графиците им не съвпадаха в едни и същи полети толкова често, колкото им се искаше. През последните шест месеца той бе опитвал всичко, за да го забележи тя, когато беше наблизо до него. И най-накрая, след полет до Токио преди девет седмици, той, меко казано, успя да постигне целта си.

Оттогава те бяха заедно ту при него, ту при нея. Снощната вечер приключи в нейното бунгало. Следващата щяха да споделят в Сидни, на хиляди километри от Лос Анджелис.

Но най-напред трябваше да приготви униформата си.

Шарлийн не успяваше да се концентрира. Мислите й скачаха безразборно като подплашени зайчета. Тя се загледа в малкия си, почти празен куфар Самсонайт. После се обърна и грабна четката и пастата за зъби, дневния си крем за лице Хелена Рубинщайн и няколко други бурканчета и бутилки от рафта под огледалото в банята. Всичко това хвърли в тоалетната си чантичка.

— Какво още? — промърмори на себе си и се огледа.

— Какво каза? — обади се от спалнята Арън.

Шарлийн се намръщи. Обикновено изключително подредена, тази вечер не можеше да запомни нищо.

Арън изключи ютията.

— Униформата ти е готова — извика той.

Шарлийн влезе в спалнята и повдигна изненадано вежди.

— Ти си страхотен!

— Колко време още ти трябва? — попита той.

— Пет минути. Ти върви и запали колата. Идвам след малко.

Той кимна и взе ключовете за колата.

След като облече униформата си, тя напъха краката си в изрязаните си обувки. Единственото, което оставаше, бе да избере от гардероба си подходящи тоалети за свободното време сред природата. Беше убедена, че все още не е взела всичко необходимо. Най-малкото, че ще се налага в движение да се пудри и да си слага червило по пътя към летището. Всичко, което трябваше да направи сега, бе една бърза последна обиколка на къщата, за да се увери, че всички уреди са изключени, да подреди малко в кухнята и след това да заключи входната врата след себе си.

Макар и приглушено, но все пак достатъчно ясно, чу мелодията на „Любовта е във въздуха“ от мобилния си телефон в чантата й в хола. Беше я изтеглила след онази специална нощ с Арън в Токио Гранд Хотел.

Шарлийн се завъртя на пети и усети как токът на дясната й обувка се счупи.

По дяволите, само това липсваше!

В този миг тя изгуби интерес към звънящия телефон. Този, който я търсеше, той или тя, ще трябва да почака.

В това време мелодията спря и тя свали обувката със счупения ток. Стоеше втренчена и замислена. Кой чифт обувки трябваше да обуе сега? Тя не бе от онези жени, които имаха цял килер, пълен с обувки. Изрязани, с високи токчета или боти представляваха твърде малък интерес за нея. За изненада на малкото си приятелки, които някога е имала, тя притежаваше само няколко чифта обувки, съхранявани в тясно таванско помещение, разположено над стаята за гости.

Шарлийн въздъхна, свали и другата си обувка и влезе с боси крака в стаята за гости.

В малкото килерче, което шеговито наричаше „личния си архив“, както винаги, цареше пълна бъркотия. Кутии, папки, дрехи, които вече не носеше, дреболийки от всякакъв вид — всичко това представляваше планина от хаотични остатъци. Тъй като нямаше друг избор, а и не оставаше никакво време, тя се наведе в неосветеното пространство и повече с отчаяние, отколкото със смелост, заопипва, търсейки друг чифт обувки. Премести някои неща настрана, като проклинаше на глас, когато ожулваше коляното си в някой стърчащ пирон.

„Шарлийн, какво, по дяволите, правиш?“ — смъмри сама себе си.

Трябваше да прогони Арън за момент от ума си. Той я чакаше в колата и, без съмнение, мислеше, че е почти готова. Никога нямаше да му мине през ума, че в това време тя газеше в личния си лабиринт, в който цареше пълна бъркотия.

Накрая я видя: кутия за бели обувки. Беше сигурна, че вътре имаше чифт изрязани дамски обувки.

„Слава богу“ — промърмори.

Притисна кутията към себе си и запълзя назад.

Изведнъж оскъдната светлина в помещението изчезна и стана тъмно като в рог.

Малката врата зад нея трябва да се бе затворила.

Шарлийн пое рязко дъх. Изби я ледена пот. Страхуваше се да се движи; просто не можеше да помръдне.

Тя не само не харесваше тъмнината.

Ненавиждаше я.

Арън стовари куфара си на задната седалка на синия си шевролет малибу и потегли на заден ход от алеята към улицата. Бе договорил добра сделка за колата с един от дилърите на Томи Джоунс, сам короновал се като „автомобилния цар“ на по-голямата част от Лос Анджелис. Той излезе от колата и започна да крачи нагоре-надолу по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Погледна часовника си. Малко след седем без двайсет. Времето като че беше спряло. Двата часа бяха минали като един. Тяхната работа започваше от седем и петнайсет. Как е възможно, чудеше се той, след като цял ден бяха заедно, накрая да рискуват да закъснеят за работа?

„Побързай, Шарлийн“ — промърмори.

Петте минути, които бе казала, че са й необходими, отдавна бяха изтекли. Трябваше да излезе през входната врата всеки момент. Той се бореше с желанието да се върне вътре и да я измъкне от къщата. Едва ли щеше да е най-галантният ход, а и беше наясно, че това би довело само до допълнително забавяне. И се ядоса на себе си.

Горещото августовско слънце бавно се скриваше зад редицата бели бунгала на Холанд авеню, близо до Пасифик авеню и Венис Бийч. Изтри потта от челото си с дланта на дясната си ръка, като продължаваше да гледа вратата на къщата на Шарлийн.

Арън отново закрачи напред-назад. Не искаше да закъснява и да кара останалите четиринайсет членове на екипажа да ги чакат. Дори и сега нямаше да имат много време да се подготвят за полета.

Погледна часовника си още веднъж. Бяха минали десет минути, откакто бе излязъл да запали колата. Може би трябваше да провери какво става с нея в крайна сметка.

„Само да я подсетя, че трябва да побърза“ — мислеше си притеснено.

Примижал, Арън вдигна поглед към небето, където щеше да бъде по-късно тази вечер. Безсилен, той вдигна юмруците към горещите покриви на Малибу. Шарлийн все още не се бе появила. С крайчеца на окото си забеляза да приближава малък червен спортен автомобил. Колата мина покрай него, продължи по Пасифик авеню и изчезна от погледа му.

Той постоя още малко, после тръгна решително обратно към бунгалото.

„Това вече е прекалено“ — промърмори, докато влизаше вътре.

Както и очакваше, тя все още не бе готова.

— Просто ме остави да се оправя — изсъска му.

Арън отстъпи крачка назад, решен да не вдига скандал. Явно повече й пречеше, отколкото й помагаше.

Доброто й допреди малко настроение се бе изпарило.

Но той я беше виждал в подобни ситуации.

Обърна се, без да бърза, излезе навън и продължи задъхан.

Най-сетне тя беше в състояние да се движи в затвореното тъмно пространство, което изведнъж я бе обгърнало сякаш бе в гробница. Възможно най-тихо, затаила дъх, се обърна и запълзя напред. Нищо в тъмнината не изглеждаше заплашително.

Но все още не беше излязла от гроба; можеше да се случи нещо ужасно, докато не се върне обратно в светлината. За момент спря да диша, капка пот се стече надолу по бузата й. Страхуваше се да не предизвика съдбата, ако се огледа, защото можеше да види нещо страшно и смразяващо кръвта.

Събра смелост и запълзя напред. Страховете я връхлетяха отново и трябваше да се бори, за да не се разкрещи за помощ.

Крещенето бе най-лошото, което можеше да направи, напомни на себе си. Не трябваше да издава звук. Трябваше да остане съвсем тиха.

Дали те все още дебнеха в дълбоките сенки, докато стигне до малката врата, скрила всяка частица от светлината? Дали не чакаха, за да я нападнат? Пръстите й докоснаха нещо и едва не изпищя, преди да осъзнае, че това всъщност бе вратата.

Това беше. Сега веднага трябваше да се измъкне оттук. Тя пое дълбоко дъх и започна пипнешком да търси дръжката на вратата. Но не можеше да я намери. „По дяволите, да върви в ада“ — прокълна наум.

Струваше й се, че непрекъснато ноктите й се забиват в катранена чернилка, че нещо обхваща глезените й, плъзга се по гърба й, а после…

Накрая усети, че опира в хладен метал. Хвана и завъртя дръжката, вратата се отвори и тя се хвърли в ярката светлина на стаята за гости.

Но нямаше да е в пълна безопасност, докато вратата не бе плътно затворена. Ритна я с трясък.

Веднага я връхлетя друга тревога.

„Оставих обувките си вътре!“

Но след това усети кутията под лявата си мишница и почти се разплака от радост.

Вълните от паниката утихнаха, за да бъдат заменени от кисело настроение. Тя се сопна на Арън, когато той се върна в къщата, за да види какво става, но се почувства зле, когато той се обърна и тръгна обратно навън.

Шарлийн завърши опаковането и почти в 19:55 ч. вече влачеше куфара Самсонайт по пътеката, водеща от входната врата до тротоара. От двете страни на алеята, дълга пет метра, на слънцето блестеше бял чакъл — нейното виждане за поддръжка на градината. „Какво му е хубавото на занемарена зеленина — често казваше на приятелите си тя, — когато непрекъснато пътувам?“

Заключи вратата, отиде до колата и постави куфара си до неговия на задната седалка. След това се свлече в мястото до шофьора.

— Това ти отне малко време — каза Арън, като не можа да прикрие иронията в гласа си. — Всичко наред ли е?

— Разбира се — отвърна безизразно тя. — Защо да не е наред?

Той потегли, а Шарлийн погледна назад към дома си. Имаше чувството, без да може да си обясни защо, че повече никога няма да го види. Не искаше да лети днес. Днешният ден бе започнал лошо.

„Не се предавай, укори се тя. За бога, запази самообладание.“

Покрай прозореца на колата се плъзгаха маслинови храсти и палми. Топлото августовско небе блестеше в лазурносиньо, досущ като Тихия океан.

— Ще успеем ли? — попита тя най-сетне.

— Правя всичко възможно — отвърна той дрезгаво.

Тя погледна подозрително към него.

— Ти си луд по мен, Арън, нали?

Не можеше да го обвинява, че се държеше така. Тя бе развалила настроението му, като го накара да чака и после се държа дръпнато с него.

— Не, аз трябваше да следя по-добре за времето — пое вината той.

— Трябваше да намеря друг чифт обувки на тавана — обясни тя, — но вратата се затвори зад мен. Изведнъж бях като в капан в тъмнината и въображението ми заработи, както обикновено.

Арън кимна разбиращо.

— Сега добре ли си?

— Така мисля.

Той замълча.

Шарлийн гледаше през прозореца, потънала в мислите си. Стисна кръстчето на синджирчето си, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Това беше познат ритуал. Дишай спокойно, запази спокойствие, напомни си тя, сякаш повтаряше мантра, която в крайна сметка ще излекува раните й. Но не, каза си тя за стотен път, раните й никога няма да се излекуват.

В другата лента на горещия асфалт стоеше търпеливо безкрайна редица от спрели на празен ход автомобили. Отпред имаше голямо задръстване или катастрофа.

Арън отби по пътя за летището Лос Анджелис. Докато насочваше колата към служителя на паркинга, тя отвори малката си дамска чанта и затърси червилото си.

Без да иска, продължи да хвърля притеснени погледи към небето над тях. Чакаше я полет от Лос Анджелис, Калифорния, до Сидни, Австралия.

Полет 582.

2 Пилоти

Точно в 18:35 ч. Джим Никълс влезе в центъра за екипажи на „Оушънс Еъруейз“ в Лос Анджелис, като напъха ризата в панталоните си. Последните месеци беше пуснал корем и униформата му беше поотесняла. По навик бе дошъл един час по-рано. За разлика от някои от колегите му, които идваха в последната минута преди започване на смяната, Джим винаги подраняваше. И днес не беше изключение.

Дори днес не беше изключение.

Джим предполагаше, че както винаги, ще е първи, но някой, който той познаваше много добре, четеше вестник, седнал в един от кафявите фотьойли. След като го забеляза, Джим забрави притесненията си и тръгна към него с протегната ръка.

— Мислех си, че аз съм ранното пиле — изчурулика той.

— И двамата сме, предполагам — отвърна другият.

Облечен в същата тъмносиня униформа като Джим, той стана и разтърси ръката му.

— Всичко наред ли е, Бен?

— Да, благодаря. А при теб?

Джим седна, без да отговори на въпроса.

В началото на четирийсетте, с късо подстригана тъмна коса, без нито един бял косъм, Бен Райт беше почти една глава по-висок от Джим. Фигурата му бе стройна, без грам излишна тлъстина. Днес той щеше да лети като резервен пилот, който ще поема управлението в пилотската кабина на определени интервали. Джим бе летял често с Бен, както и с Грег Хафстатър, втория пилот на този полет.

„Оушънс Еъруейз“ беше по-малка компания от „Делта Еърлайнс“, където Джим бе започнал кариерата си. В „Делта“ не беше необичайно за членовете на екипажа да се срещат за първи път на даден полет. Нерядко Джим вече бе прелетял известно разстояние до дестинацията си, без да е определил дали харесва или не някой от членовете на екипажа.

В „Оушънс“ обаче Джим познаваше повечето от колегите. Той отдавна беше забелязал Бен и Грег като сериозни и надеждни професионалисти. Бен беше реалист и откровен, а Грег понякога можеше да бъде доста упорит. Но беше добра душа.

— И така, какво прави през последните няколко дни? — попита Джим.

Бен сви рамене.

— Нищо особено. Бях настинал. Трябва да съм пуснал климатика за по-дълго време — изкашля се той, сякаш да потвърди диагнозата си. — Така че си стоях у дома през повечето време и четях. А ти?

Джим спря за момент да подбере внимателно думите си.

— Работех в градината. Садих цветя… Джоди беше много доволна.

Бен го погледна развеселено, с усмивка.

— Наистина ли беше доволна?

Джим се засмя заедно с него.

— О, ти си наясно… може би ще растат върху мен някой ден.

— Ти се поддаваш на такива мисли… Е, ти си знаеш.

Джим знаеше какво има предвид Бен. Той му се беше доверил няколко месеца по-рано, което може би беше грешка. Бен не трябваше да знае всичко.

Най-малко за последните няколко часа.

Най-добре беше да запази това в себе си.

— Е, най-много мислех за това — промърмори той. — Но все още не съм взел решение. Знам, че ще трябва да побързам. Не мога да отлагам безкрайно.

Усмивката изчезна от лицето на Бен.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм твоят човек.

— Благодаря ти, Бен. Ще го имам предвид.

— Говоря сериозно, Джим.

Джим се усмихна и потупа колегата си по рамото.

— Повярвай ми, Бен, ако имам нужда от съвет, знам къде да го намеря.

В салона за екипажи Джим донесе полетния план от диспечера — член на наземния екипаж на летището — и седна до Бен. Започна да проверява времето и другата актуална информация за заминаването им от летището на Лос Анджелис до пристигането им на международното летище Сидни — Кингсфорд Смит, а също така и за Канбера — алтернативното летище, намиращо се на трийсет минути от Сидни по въздуха.

Според летателния план трябваше да прелетят разстоянието за тринайсет часа и трийсет и осем минути, с теоретичен разход на гориво 147 тона. Щяха да заредят повече гориво, разбира се, в случай че по някаква причина не могат да се приземят в Сидни, и се наложи да кръжат над летището, докато получат разрешение за кацане, или да летят поне още трийсет минути до резервно летище. Допълнителното количество гориво беше задължително. Според него максималното количество на борда трябваше да е 164 тона. По-късно в пилотската кабина Джим щеше да коригира промените въз основа на тези оценки, след като е видял действителния полезен товар. Ако вземеха повече или по-малко тегло от очакваното, трябваше да направят корекции в прогнозите си за консумация на гориво.

Джим проучваше последните метеорологични данни за времето по маршрута им. Всичко изглеждаше наред. Посоката на вятъра и скоростта на въздушните течения бяха благоприятни — нещо, което всяка авиокомпания оценяваше, тъй като това означаваше по-нисък разход на гориво — нарастващ проблем за всички авиокомпании. Единственото безпокойство при окончателния преглед на различните доклади беше доста голяма стационарна буря между Таити и островите Кук — необичайно явление за това време на годината, което можеше да причини силни турбуленции.

Докато Джим прелистваше плана на полета, започнаха да пристигат и другите членове на екипажа и да обсъждат и техните задължения. За междуконтиненталните полети имаха деветдесет минути за подготовка, и брояха всяка секунда. Авиокомпанията не им даваше много време и затова трябваше да го ценят.

Около 19:15 ч. всичките шестнайсет членове на екипажа се бяха събрали в салона за екипажи на „Оушънс Еъруейз“ в Лос Анджелис, с изключение на Грег Хафстатър. Шарлийн Тийър се усмихна, когато очите на Джим срещнаха нейните. Джим я познаваше по-добре от всеки друг тук, с изключение на Арън. Беше чул, че тя и Арън са се сближили. Той стисна ръката й, а след това поздрави останалите, които се представиха един по един. Някои Джим познаваше, други — не. Може да бе летял с някои от тях преди, но обикновено стюардесите бяха много повече от пилотите, а и кабинният състав търпеше големи промени.

Арън Дрейк завърши въвеждането, подпомаган от Шарлийн, която като помощник главен стюард отговаряше за туристическата класа. Джим имаше склонността да нарича главния стюард „chef de cabine“, по пример на френските авиокомпании. За него това звание звучеше по-изискано.

Съгласно изискванията на протокола, Арън и Шарлийн обсъдиха системата на услугите заедно с кабинния екипаж и преразгледаха така наречения „сценарий за катастрофа“ — как ще се действа при случай на извънредна ситуация. След брифинга Джим намери време да разговаря с Шарлийн.

Грег Хафстатър пристигна последен, което не беше обичайно за него. Попаднал в трафик, обясни той извинявайки се. Откакто бе получил лиценза си за пилот преди близо две десетилетия и беше нает от „Оушънс Еъруейз“, винаги е бил най-надеждният и най-точният от всички. Имаше изградена рутина, от която никога не се отклоняваше. Грег не обичаше промените; така нещата бяха по-прости.

Колегите му предполагаха, че вероятно затова е останал сам. Сега, вече в петдесетте, той очакваше да срещне подходящата жена. Но Джим знаеше, че това не бе от голямо значение за Грег. Неговият втори пилот харесваше „Супермен“, „Батман“, „Спайдърмен“, „Фантастичната четворка“ и други супер герои. Беше пристрастен към комикси и таванът в дома му бе натъпкан с хиляди кутии, пълни с тях, събирани още от ранно детство. Бен, един от малкото хора, които не се разбираха с Грег, ги наричаше „детски приказки“ и веднъж го попита кога най-сетне възнамерява да порасне. Грег бе отговорил, че всеки си има някакви странности, и няма причина за притеснение, ако не се множат.

Джим топло посрещна партньора си за този полет. За последен път бяха заедно в пилотската кабина преди две седмици, когато летяха от Лос Анджелис до Банкок. Тогава Грег бе командир, а Джим беше втори пилот.

— Е, Австралия ни очаква — рече Грег. — Няма значение колко често ходя там, не мога да се наситя на това място.

— Наистина ли? — засмя се Джим.

„И най-вече, защото е много, много далеч от проблемите ми“ — добави той наум.

Арън паркира своя шевролет малибу и двамата с Шарлийн забързаха заедно към сградата на терминала. Минаха през проверката за сигурност и поеха към екипажния център.

Първият човек, когото Шарлийн видя, бе Джим Никълс, и очите й светнаха.

Животът е поредица от случайности и приятелството й с капитана бе доказателство за това. След един от първите й полети с „Оушънс Еъруейз“, дълго преди Арън да влезе в живота й, Джим беше седнал до нея в бара на един хотел в Сингапур. Никой от тях не смяташе тази среща за любовна авантюра, нещо нормално между пилот и атрактивна стюардеса. Всичко, което правиха тази вечер, бе да водят дълги разговори, които й подействаха терапевтично. Благодарение на Джим и на тази нощ в Сингапур тя не напусна веднага новата си работа като стюардеса. Как щеше да се развие животът й? Вероятно щеше да бъде тъжен, самотен, и никога не би срещнала Арън.

Тя разтърси ръката на Джим и си поприказва с няколко колеги. Брифингът на екипажа бе нещо рутинно и тя се успокои, до голяма степен защото други неща ангажираха мислите й. След брифинга Джим отново се приближи до нея.

— Мина известно време от последния ни полет, Шарлийн.

— Няколко седмици — отвърна тя.

— Изглеждаш щастлива — кимна той към Арън, който говореше с жена от екипажа, която се казваше Джесика Ориго.

Тя се изчерви сияеща.

Джим се ухили, но Шарлийн забеляза, че кръговете под очите му от последния им полет бяха потъмнели. Изглеждаше уморен, загрижен за нещо или за някого. Когато Грег Хафстатър влезе в стаята, Джим насочи вниманието си към него.

Арън приключи разговора с Джесика и се приближи до Шарлийн.

— Слава богу — възкликна той бодро, — радвам се да видя, че отново се усмихваш.

— Както ти казах, бях нервна, защото се заключих на тавана. Сега съм добре.

Той се усмихна с облекчение.

— Всичко ще се оправи, ще видиш.

Типично за Арън, размишляваше Шарлийн. Той винаги смята, че всичко ще се оправи. Само ако можеше и тя да се чувства по този начин.

Макар да бе безупречна, приятелски настроена и усмихната стюардеса, усещането, че не трябва да лети днес продължаваше да нараства, като предвещаващи зловеща буря тъмни облаци.

Но тя имаше работа и нямаше връщане назад.

3 Пътниците

Вечерта слънцето избледня над Лос Анджелис и жегата стана по-поносима. Неподвижният въздух, обаче, наситен с дим от керосин и други токсични газове, остана влажен и лепкав. Таксита, маршрутки, автобуси, лимузини и коли оставяха сиви следи по изсушения асфалт извън терминала на „Оушънс Еъруейз“.

Вътре се образуваха дълги опашки пред всяко от трите отворени гишета. Процедурата по чекирането вървеше бавно, тъй като бе необходимо куфарите да се проверяват един по един, преди да поемат по транспортната лента към товарния док. През подобен процес на проверка преминаваше и ръчният багаж. Служителите по сигурността зорко следяха за всеки, който им се струваше, че се държи подозрително. Днес се появи проблем заради един от последните пристигнали пътници. Името му беше Джо Тримейн.

Висок метър и 58, Джо беше малък човек, изтърпял през живота си безброй пренебрежителни прякори: лилипут, дребосък, джудже, хобит и малчо — да спрем дотук.

Единственото голямо нещо в него бе устата му, и той го използваше, за да компенсира дребния си ръст. Голямата му уста му осигури първата му работа като помощник закупчик, където говореше цял ден по телефона и никой не виждаше малкия му ръст. По-късно се премести в телемаркетинга — друга работа, в която също беше успешен. Години по-късно, след като Джо стартира свой собствен процъфтяващ бизнес, той започна да получава това, което винаги му убягваше: уважение. Днес повече от двеста човека работеха за него.

Служителят в бюрото за инспекция на багажа обаче беше безразличен.

— Бихте ли отворили куфара си пред мен, господине? — попита той Тримейн.

Джо, облечен в кафяв костюм, с подходяща кафява вратовръзка, се почувства обиден от това, което прие като надменен тон на „шапкарите“ — така наричаше всички служители по сигурността. С гневен жест отвори куфара, а служителят започна да рови в личните му вещи.

Мразеше униформените от сигурността по летищата, откакто един от тях бе конфискувал ножа му за рязане на хартия. Това беше само сувенир, за бога. Тогава бе изпуснал нервите си и, според него, с основание. Копелетата нямаха право да ровят из вещите му.

Възмущението на Джо скочи до тавана, когато длъжностното лице, с непроницаемо изражение, продължи да рови в зеления му куфар Самсонайт. Той дръпна ципа на тоалетната чанта на Джо, извади черните му боксерки навън и заопипва за скрити отделения във вътрешността.

— Не можете да го намерите ли? — попита Джо.

Служителят погледна нагоре.

— Извинете, сър?

— Това, което търсите. Трябва да търсите нещо конкретно, в противен случай нямаше да правите това. Какъв ви е проблемът?

Невъзмутим, мъжът в синята униформа продължи проверката на куфара.

— Исусе Христе! — избухна Джо. — Нямам цял ден. Трябва да хвана самолета!

Все едно говореше на стената отсреща. Офицерът по сигурността продължаваше проверката.

— За къде пътувате, господине? — попита той, като погледна нагоре.

— Сидни — изсъска през зъби Джо.

— Бизнес или за удоволствие?

„Не си бъркай носа, където не ти е работата!“ — изкушаваше се да му изкрещи Джо и усети как гърбът му пламва от втренчените погледи на останалите пътници, но вместо това, като се стараеше да запази спокойствието на гласа си, отвърна:

— Аз съм бизнесмен, така че пътувам по бизнес.

„Да правя пари и с данъците си да ти плащам шибаната заплата, задник такъв!“ — беше на върха на езика му, но той се възпря.

— Какъв бизнес? — попита спокойно униформеният.

— Длъжен ли съм да ви кажа това? — Джо стисна юмруци. Този човек сериозно му лазеше по нервите.

— Сам ли подредихте куфара си?

— Да.

— И никой друг не го е пипал?

— Никой. С изключение на вас. И го пипахте достатъчно дълго…

Лицето на служителя се разтегна в ехидна усмивка, като на ловджийско куче, подушило ранена плячка.

— Господине, мога да ви създам доста неприятности, ако исках. Мога да направя всичко толкова сложно, че да изпуснете полета си. Е, какво искате?

— Не бих искал. — Джо почти се изплю. Очите му светнаха. Дори за миг не се усъмни, че униформеният го тормози за удоволствие.

— Какъв е проблемът, сър? — попита служителят.

Двама негови колеги ги наблюдаваха. Джо чу кашлица зад гърба си — другите хора от опашката ставаха нетърпеливи.

Джо пое дълбоко дъх. Трябваше да се постарае да не се ядосва. Имаше важна работа в Сидни. Трябваше да стигне до Австралия. Нямаше да позволи в Лос Анджелис да го провали някой, който е станал сутринта със задника нагоре. Джо успя да лепне изкуствена усмивка на лицето си.

— Нямам проблем, сър.

Сините очи на служителя го пронизаха за миг, преди да блъсне куфара обратно към него. Най-сетне можеше да продължи. Бе успял да запази хладнокръвие, въпреки несправедливата провокация на униформения.

Но когато стигна зоната за изчакване, погледна надолу към дясната си ръка и забеляза кръв по дланта си. В гнева си беше забил нокти в плътта.

Очевидно не бе успял да овладее нервите си достатъчно добре.

Филис Кърби седеше здраво приклещена в седалката. Седнал до нея, Джеръд Кърби имаше повече място за движение от жена си, само поради разликата в теглото им от около шейсет килограма. Той беше като строен, пъргав катамаран, докато тя приличаше на тежкотоварен речен шлеп.

Не можеше и да мечтае да изрече на глас това сравнение, разбира се; тя не понасяше хората, които коментираха теглото й. Джеръд отдавна се бе научил внимателно да обмисля всяка дума, която казваше пред нея. Горчивият опит го беше научил, че сблъсъкът с речната баржа може да причини значителни щети.

Всеки път, когато започнеше диета, Филис твърдеше, че метаболизмът й е нарушен. Независимо от нискокалоричните й ястия той само я правел по-голяма и по-тежка. Джеръд сериозно се съмняваше дали наистина метаболизмът бе оформил тази страховита грамада през последните години. Често я улавяше да си прави „леки закуски“ във всеки час от деня, докато уж беше на диета, а подозираше, че напада хладилника още по-сериозно, когато той е далеч от дома. Но с времето се бе научил да не коментира всичко това.

— Взе ли ми книгата? — попита го тя.

— Да, скъпа — отвърна той покорно.

Напрегнатата й фигура ясно сочеше, че тя иска доказателство. В отговор Джеръд отвори ръчната чанта, която бе сложил в краката си, и извади последния роман на Даниел Стийл. Размаха го победоносно, сякаш очакваше награда.

— Виж! Нали ти казах?

Дълбокото ръмжене, което излезе от гърлото на Филис, показа удовлетворение. Джеръд познаваше всичките й звуци и значението на всеки един от тях. Знаеше кога да действа внимателно и кога му е разрешено да й възрази.

Приятелите му понякога го молеха да им разкрие тайната на брака си. Това беше въпрос, който със сигурност е имал отговор, когато бе коленичил пред олтара до нея. Сега, двайсет години по-късно, тя бе просто жена, с която беше свикнал. Нищо повече, нищо по-малко.

Опитваше се да не забелязва, че от стройна тръстика се бе превърнала в широко дъбово дърво. И обикновено успяваше. Беше се примирил с внезапните смени на настроенията й, точно както приемаше променливостта на времето. Понякога валеше, понякога грееше слънце. Какво да направи човек?

— Мразя летенето — изгъргори тя.

Сега, когато се бе успокоила за книгата си, тя се премести към следващата точка в списъка си от жалби.

— Ще имаме много време в Австралия — каза той с приятен, точно премерен глас.

— Разбира се — отговори тя без ентусиазъм. — Но първо да преживеем тези дванайсет часа на раздрънкания самолет. Задникът вече ме боли, а още дори не сме в самолета.

Беше изкушен да отбележи, че именно Филис бе тази, която избра дестинацията. Винаги тя решаваше къде ще прекарват годишния си отпуск. Двете седмици в Австралия, които бяха резервирали, му струваха майка си и баща си. Ако той избираше, плановете им за пътувания щяха да бъдат далеч по-семпли и по-евтини. Но това беше положението. Нямаше никакво желание да слуша с часове оплакванията й за неудобствата, докато летят над Тихия океан, но успя да се сдържи.

За добро или за лошо, Филис беше животът му. Той нямаше друг живот. Понякога мечтаеше да може да върне часовника назад и да застане отново с нея пред олтара. Само че този път, когато викарият попита тържествено: „Взимате ли тази жена в добро и зло…“, Джеръд ще се обърне и ще хукне по пътеката — колкото може по-бързо и по-далече от нея.

Това обаче бяха само химери, илюзии и нищо повече. За съжаление времето продължаваше да върви с неумолима жестокост по правата си линия, по пътя към неизбежните си дестинации, винаги напред.

Точно като полет със самолет.

327-те пътници за полет 582 пристигаха един по един и влизаха в зоната за изчакване, оградена от стъклени прегради. Големите прозорци около следващата станция за сигурност, с монитор, който показваше местоназначението за Сидни и информацията за полета, предоставяше изглед на белия корпус на самолета — „Принцесата на Тихия океан“ — паркиран в края на ръкава.

Чакалнята беше пълна с мъже, жени и деца от всички цветове и възрасти. Сред тях беше двойка на средна възраст — посивял мъж в карирана синя риза и жена с къса коса, изпъстрена от сиви и бели кичури. За тях това пътуване до Сидни бе мечтаната ваканция, чакана с години. За мъжа с широките рамене и атрактивната руса млада жена до него Австралия беше техният меден месец. Азиатското семейство — съпруг, съпруга и двете им момчета — отиваха да посетят родата си.

Когато чуха повикването за качване на борда, Евелин Хукс — здрава мускулеста жена, която според приятелите и враговете си беше непоклатима „Лейди-дракон“ — погледна нагоре.

— Най-после ни пускат в самолета — каза тя на осиновената си дъщеря Каси, седнала до нея.

Каси беше на четиринайсет — стройна, дори кльощава за възрастта си. Дългата й тъмнокестенява коса бе вързана на опашка. Тя и майка й заеха местата си в един от последните редове в зоната за изчакване. Евелин я държеше неотлъчно под око. Не само че това щеше да бъде първият полет на Каси, но и за първи път от две години тя напускаше околностите на Шугър Крийк — квартал, който постепенно бе станал познато място за нея. Евелин се молеше да нямат никакви проблеми.

Пътниците бяха поканени да се качат. Най-напред тези за бизнес класа, следвани от родители с бебета и малки деца, и всички, които се нуждаят от помощ. Евелин и Каси чакаха реда си все още седнали. Обикновено Евелин не беше нервна преди полет, но този път усещаше необяснимо безпокойство. Когато служителят обяви, че всички останали вече може да се качват, Евелин стана и взе чантата си.

— Да вървим — кимна тя на Каси.

Каси бавно се изправи на крака. Евелин я хвана за ръката и я поведе. Каси се огледа уплашено, сякаш търсеше пролука, през която да се измъкне. Евелин стегна пръсти около тънката й китка. С Каси никога не знаеше какво да очаква.

Преди да стигнат гишето, където двама служители на „Оушънс Еъруейз“ проверяваха билетите, един мъж в униформа приближи до тях, а очите му не се откъсваха от Каси.

— Млада госпожице — обърна се той към нея, — ще дойдете ли с мен, моля?

Каси се втренчи в него с поглед, като че ли току-що я бе уловил с ръка в кутията с бисквити.

— Аз съм майка й — намеси се Евелин спокойно. — Ако имате някакви въпроси към дъщеря ми, аз ще ви отговоря.

Мъжът кимна.

— В такъв случай ще ви помоля да дойдете с мен!

Той посочи към другото гише, леко встрани от опашката на пътниците. Зад него стояха други двама мъже в униформа. Ако бяха нарочени за допълнителна проверка, трябва да са имали сигнал за нещо съмнително. Макар Евелин да бе привикнала към такава обработка, все още се чувстваше наскърбена. Те излязоха от опашката.

Едър охранител с плешива глава пристъпи напред.

— Каква е вашата туристическа дестинация? — попита той. Извисяваше се над нея и тя се усети притисната от проницателния му поглед.

— Сидни — отговори.

— По работа или за удоволствие?

— И двете — обясни Евелин, — дъщеря ми и аз ще присъстваме на изложба на минерали. Но се надяваме и да пътуваме из страната.

— Може ли да видя документите ви, моля?

Евелин му подаде паспорта си и идентификационната карта на Каси.

— Тя е моя осиновена дъщеря — добави жената, преди служителят да попита.

Надяваше се, че мъжът няма да я принуждава да му разкаже историята на целия си живот. Ако го направеше, щеше да ги забави доста време. Усети любопитните погледи на останалите пътници зад гърба си.

— Колко дълго ще останете в Австралия?

— Една седмица.

— И каква е вашата дестинация след това?

— Обратно у дома, в Лос Анджелис. Имаме двупосочни билети. Искате ли да ги видите?

— Ако това не е проблем.

Евелин му показа своите билети за обратния полет.

— Един момент, моля — каза той.

Подаде документите на двамата мъже зад бюрото, които няколко минути проверяваха валидността на паспорта й и картата на Каси. Струваше й се, че цяла вечност се убеждаваха, че Евелин Хукс и осиновената й дъщеря няма какво да крият.

Този път, докато чакаха, Каси мълчеше. Слава богу, че не направи скандал. Това беше последното нещо, което Евелин искаше точно сега — друга ужасна сцена.

Най-сетне плешивият махна. Документите им бяха проверени, те тръгнаха по пътеката и се качиха в самолета. Местата им бяха разположени в средната част на ред 31, седалки D и E.

Докато Евелин прибираше чантата си в багажното над седалката, тя временно блокира пътеката за стюардесата с дълга руса коса, която търпеливо я изчака. Евелин се отдръпна, като й позволи да продължи пътя си. Стюардесата мина край тях, но хвърли на Каси странен поглед, наподобяващ този на служителя по сигурността преди няколко минути в терминала.

„Дано да има спокойствие най-накрая“ — помисли Евелин, настроението й вече бе доста кисело.

Тя зае мястото си.

— Седни, Каси — каза тихо, като дръпна ръката на дъщеря си, принуждавайки я да седне в седалката.

Каси се загледа втренчено напред, без да обръща внимание на нищо. Стискаше устни и не издаде нито звук.

Евелин се отпусна, без да каже дума повече. Съседка от другата страна на място F бе красива млада жена с дълга до раменете кестенява коса. Последното място в техния ред, седалка G, остана незаето.

Евелин бе подготвена за дългия полет. Тя мълчаливо се помоли Каси да бъде спокойна през следващите дванайсет часа, все пак пътуването бе дълго.

— Всичко е наред. Аз съм тук — пошепна Евелин на дъщеря си. Стисна успокояващо ръката й, но това нямаше желания ефект.

Каси започна да се оглежда скришом наоколо — как изглеждат пътниците, как подреждат ръчния си багаж и как заемат местата си. Изглеждаше уплашена, вкаменена.

Евелин въздъхна. Какво имаше този път?

Шарлийн направи бърза проверка дали някой от пътниците се нуждаеше от помощта й, когато внушителната жена блокира пътеката. Младото момиче, застанало зад нея, вероятно дъщеря й, изведнъж се обърна и докосна Шарлийн.

Момичето прехапа устните си и промърмори нещо, което Шарлийн не можа да разбере. Смяташе да я попита какво казва, но се отказа.

Майката, която също не бе чула дъщеря си, се обърна настрани да направи място на Шарлийн да мине. Шарлийн задържа погледа си върху момичето, докато майката я гледаше навъсено, като й показваше недоволството си.

Въпреки че на Шарлийн това се стори странно, тя реши да не обръща повече внимание. Една пътничка по пътеката изглеждаше така, сякаш търсеше помощ. Беше нисичка, сравнително набита жена, с дълга черна рокля, доста широка, като че ли беше на монахиня или прикриваше пораженията на средната възраст. Поне това беше първото впечатление на Шарлийн. Жената очевидно бе твърде ниска, за да може да качи ръчния си багаж.

Шарлийн отиде до нея.

— Може ли да ви помогна, госпожо? — предложи й тя.

Жената присви устните си.

— Благодаря ви, имам нужда — каза тя с тънко, напевно гласче.

Шарлийн не можеше да види очите й. Бяха скрити зад огромни очила с катраненочерни стъкла.

4 Принцесата на Тихия океан

Самолетът, наречен „Принцесата на Тихия океан“, беше дълъг седемдесет метра от носа до опашката, и почти толкова широк от крило до крило. Обвивката му беше от алуминий и без гориво, товар и пътници тежеше 182 тона. Можеше да побере 288 000 литра гориво, а максималното тегло при излитане бе 363 тона. Носът, високо изправен над земята, внушаваше респект, дори и в сумрака. Окабеляването, навито в корема, беше 274 километра и още осем километра тръби. Първият самолет от този клас бе летял през 1969, тринайсет години след смъртта на създателя си — Уилям Е. Боинг, основател на компанията Боинг.

„Принцесата на Тихия океан“, модел 747–400, беше готов за следващото преминаване над океана до Сидни, Австралия. Дванайсет години след създаването си бе превозил стотици хиляди хора до всяко кътче на света, над всеки океан и до всеки континент. Пътниците винаги се чувстваха сигурни, въпреки няколкото малки дефекти, открити през годините. Имаше един случай, който не се забравяше, когато два от общо четирите двигателя спряха над Атлантическия океан. Веднага бе предприето аварийно кацане на летище Джей Еф Кей в Ню Йорк. Пътниците не забелязаха нищо нередно. В крайна сметка самолетът все още можеше да лети плавно, макар и само с два работещи двигателя.

Тази вечер, изпънат гордо на пистата, беше готов да посрещне поредната партида пътници.

— Започнете приемане на 150 тона, но дръжте маркуча на горивото заключен — нареди Джим Никълс на шофьора на цистерната, който стоеше до него в кабината. — Още не съм определил колко точно гориво ще ни трябва.

— Добре — кимна мъжът, обърна се и се отдалечи.

Следваше рутинната проверка на 747–400 от двамата механици и Джим трябваше да подпише техническите ръководства. След като и те си тръгнаха, Джим провери горния контролен панел в пилотската кабина, показващ състоянието на горивото, хидравликата, както и на климатичната инсталация. Той обърна специално внимание на уредите и на дисплея EICAS — акроним за Показания на работата на двигателите и Система за предупреждение на екипажа — информация за мощността на двигателите, скоростта и температурата. Вдясно от EICAS бяха жълтите и червените показания за команди, които изискват необходимите разрешения. По протокол този екран трябваше да бъде празен преди самолетът да излети. Работата на Грег бе да осигурява това.

В пилотската кабина на 747–400 имаше двама пилоти: командирът — най-висок ранг, и вторият пилот, наричан също първи офицер. Двамата пилоти бяха с еднакъв ранг — и Джим Никълс, и Грег Хафстатър — и двамата бяха капитани — но по време на полет имаше специфична командна верига, която трябваше да бъде спазвана.

За днешния полет на „Оушънс“ Джим бе назначен за командир, който носи основната отговорност за навигацията и автопилота. Грег беше първи офицер на самолета. Като такъв той отговаряше за радиовръзката с контрола на въздушното движение, както и за вътрешното оборудване.

Докато Грег проверяваше системите и кабината от горе до долу, и настройваше уредите, Джим подготвяше позицията им. Резервният пилот Бен Райт стоеше тихо, без никакви конкретни задължения към момента.

— Ще проверя зареждането с гориво — каза Джим, след като прегледа хидравличните системи и нивата на кислород, активира отоплението на пилотската кабина и осветлението на самолета. Зареждането с гориво не изискваше контрол от капитана, но независимо от това той имаше навика да присъства. Всеки пилот си имаше своите навици и това беше един от неговите.

Джим напусна самолета и застана до крилото, като наблюдаваше изпомпването на горивото.

— Добави още 14 тона — каза той.

Всеки пилот знаеше, че върху консумацията на горивото влияят няколко фактора — разстоянието на полета и теглото на самолета са критичните фактори, разбира се, но също така важна бе и температурата. Самолетното гориво имаше тенденцията да се разширява при затопляне и можеше да се стече по крилата — явление, което би уплашило пътниците, които гледат през прозореца. През зимата обаче резервоарите побираха повече гориво поради това, че то се свиваше.

Зареждането завърши и Джим се върна в самолета. Следващата му задача бе да настрои електрическата система в спомагателния захранващ блок — по-малък двигател в опашката на самолета, който работеше като генератор на енергия. Той генерираше и въздуха, за да бъдат задвижени масивните реактивни двигатели и да се захрани климатичната система.

Часът беше 20:25, двайсет минути преди излитане — време за летателен инструктаж — друга предполетна рутина. Някои авиокомпании определяха какво точно трябва да бъде разгледано на брифинга, но „Оушънс Еъруейз“ бяха по-малко формални и оставяха на пилотите да определят дневния ред. Това се харесваше на Джим, който предпочиташе собствения си хронологичен ред.

— Добре, ето какво е положението — рече той на Грег и Бен. — Заредили сме 164 тона гориво, така че можем да тръгнем веднага, след като всички са на борда и вратите се затворят. Самолетният влекач ще ни изтегли…

Той направи кратка пауза.

— … Още не сме се подготвили за влекача, така че трябва да се погрижим за това. Докато влекачът ни тегли, ще запуснем двигателите и ще се движим бавно по плаца на 2–4 ляво. Ако възникне някакъв проблем, ще прекратим преди достигане V1 — при скорост 280 км/ч.

Той имаше предвид скоростта за вземане на решение при излитането. При всяка скорост под V1 екипажът е в състояние да спре излитането, ако обстоятелствата го наложат. При скорост V1 излитането може да бъде преустановено, но само в спешни случаи като например повреда на двигателя, пожар или сигнал за опасност от системата за конфигурация на излитането. Задкрилките могат да бъдат позиционирани по грешен начин или самолетът може да бъде теглен в неправилната посока. Рязкото спиране по време на тази фаза може да доведе до прегряване на спирачните дискове, които от своя страна могат да доведат до стопяване на клапаните и спадане на гумите. При такива обстоятелства съществува и опасност от пожар в спирачната система. След като V1 обаче е постигната, пилотът вече не разполага с възможности: той трябва да излети. Неуспешното излитане над тази критична скорост прави невъзможно спирането преди самолетът да достигне края на пистата.

— Ако продължим с дефект в двигателя, ще се издигнем до 300 метра на V2. Тогава скоростта ще се увеличи до 460 км/ч, после ще издърпаме задкрилките и ще се издигнем на безопасна височина от 600 метра. Там ще видим дали можем да се справим с проблема. Ако решим да се върнем, ще се изкачим до 1500 метра, за да изхвърлим гориво над океана. Ако няма проблеми след V1 обаче, ще се издигнем до 1500 метра, след това на височина от 9000 метра. Ще вземем курс на запад към Хаваи, през Таити, островите Кук и Фиджи. След това ще пресечем линията на антимеридиана и ще летим към Сидни. Метеорологичните данни потвърждават нормални условия, с изключение над островите Кук. Там се наблюдават бавнодвижещи се тайфуни на юг. Постоянните ветрове са със скорост 120 км/ч, така че там очаквам силна турбуленция.

Джим никога не бе преживявал неуспешно излитане, но като повечето пилоти, винаги оставаше нащрек. Съдбата можеше да почука по всяко време.

Кавгата с пътниците беше далеч по-предвидима: закъснели пътници, пияни господа, липсващи багажи — тези и други премеждия точно преди излитането, можеха да съсипят деня на пилотите и на екипажа. Не беше рядко явление и препирнята между готовия за излитане пилот и старшата стюардеса или стюард, отговорни за пътниците.

Когато всички пътници бяха настанени и всичко беше проверено отново и отново и самолетът бе готов за излитане, Джим Никълс въздъхна дълбоко с облекчение.

Когато хората вече бяха по местата си и вратите — затворени, това, което следваше, бе получаване на разрешение за тръгване от кулата на летището. Джим Никълс пресмяташе дължащото се на това закъснение. Тъй като радарните системи не можеха да покрият цялата площ на Тихия океан, самолетите трябваше да летят по-далеч един от друг. Независимо от огромните размери на океана, неговите въздушни маршрути можеха да са претоварени.

Забавянето бе само петнайсет минути. Според бордовия дневник настаняването на пътниците на борда бе протекло по-гладко и по-спокойно от очакваното. В 20:57 ч. полет 582 поиска от Земния контрол разрешение за излитане.

— „Оушънс Еърлайнс“ 5-8-2, подготви се за излитане на външна лява писта 2–4 — а един свеж глас от контролната кула ги информира: — Номер три за излитане.

— „Оушънс“ 5-8-2 — потвърди Грег.

Джим активира сигнала „антисблъсък“ и хидравликата за работата на спирачките, кормилата и носовото колело. В момента, в който щракна превключвателят, първите дози висококачествено самолетно гориво започна да се влива в двигателите. След като климатичната инсталация бе деактивирана с цел пренасочване на мощността към основните двигатели, той направи радиоконтакт с мъжа във влекача, намиращ се под носа на самолета.

— Готов за потегляне!

— Освободете спирачките! — отговори служителят от земята.

Когато влекачът избута самолета обратно, Грег Хафстатър натисна бутона на стартера за задействане на двигателя. Междувременно Джим прегледа следстартовия списък с Грег. След като бе избутан назад, самолетът остана сам. Сега трябваше да постигне баланс за дългото пътуване до Сидни със собствени сили. Джим започна рулиране от Делта до Еко-8 и задържа на позиция Виктор 2–4 ляво.

Първият самолет в редицата — „Юнайтед“ 737 зави надясно на активната писта и излетя с рев на двигателите. Когато вторият самолет, този на американските авиолинии 757, застана в позиция за излитане на писта 24, Грег се включи на честотата на кулата и кликна върху бутона на микрофона два пъти. Тъй като 757 предприе излитане, от кулата се обадиха:

— „Оушънс“ 5-8-2, заходи в позиция за излитане и изчакай.

— „Оушънс“ 5-8-2 — повтори Грег.

Секунди по-късно авиодиспечерът от кулата информира „Оушънс“ 5-8-2, че пистата е чиста за излитане.

— Издигнете се на 275 метра, преди да се отправите по маршрута.

— „Оушънс“ 5-8-2 — повтори Грег.

Изведнъж Джим усети вълна от спазми в червата си. Това усещане го бе обзело и по-рано през деня, но за първи път се появяваше вътре, в пилотската кабина. Нямаше никаква представа какво бе причинило този стомашен дискомфорт. Беше сигурен само в едно: че за първи път в пилотската си кариера нямаше желание да лети.

Действайки автоматично, той бутна лоста за тягата напред и самолетът набра скорост.

— V1 — каза Джим. — Излитам.

747 набра скорост и започна издигането.

Въпреки безупречното излитане, Джим бе доста нервен, когато превключи двигателите, за да се издигне на височина 300 метра. Постепенно той ускори до 460 км/ч — максималната скорост под 3000 метра. На това ниво увеличи до 700 км/ч — най-икономичната скорост при издигане. След това увеличи скоростта с една и съща мощност, за да компенсира по-ниската плътност на въздушните молекули по-нависоко във все по-редкия въздух. Измервателният уред на въздушната скорост показваше 480 км/ч, но реалната земна скорост на „747-400“ до момента бе нараснала до 740 км/ч. Първите 100 километра от всичките 11300 километра, които им предстояха да изминат до Сидни, те летяха с окончателната си крайсерска скорост: Мах 0,84.

„Принцесата на Тихия океан“ — гордостта на „Оушънс Еъруейз“ — напредваше равномерно от западното крайбрежие на Съединените щати на югозапад над по-голямата и често бурна част на Тихия океан, по направление източното крайбрежие на Австралия.

5 Във въздуха

От гледна точка на екипажа, по-голямата част от това, което трябва да се направи на борда на „Принцесата на Тихия океан“, вече беше направено в самото начало на полета. След като вечерята на пътниците бе поднесена и подносите им събрани, дойде време членовете на екипажа да се поотпуснат. Докато кабинният състав подреждаше кухнята на самолета, където се намираше Шарлийн, езиците се развързаха.

Александра Голдмахер започна първа. Нейни приятели планирали да се оженят след няколко седмици, но когато кандидат-женихът признал, че имал афера с друга жена, сватбата била отменена незабавно.

— Абсолютно всичко беше готово — обясняваше Александра на колежките си, които жадно попиваха всяка нейна дума. — Сватбената рокля, брачните халки… всичко!

Това, което Александра каза, съвсем естествено даде повод за продължаване на диалога относно непостоянството на мъжката природа.

Шарлийн се държеше на разстояние, след като Александра демонстративно й беше казала, че най-после била намерила сродна душа в лицето на Арън. Вече една година Александра нямаше мъж до себе си и сега хвърляше похотливи погледи на старши стюарда. Тя нямаше да се учуди ако Арън си бе паднал по Александра. Тя беше привлекателна представителка на нежния пол и имаше невероятна прилика с певицата Шакира.

— Надявам се, че е така — кимна уклончиво Шарлийн. — До гуша ми е дошло от мамещи мъже.

— Да, разбира се — рече със завистливи очи Александра.

Шарлийн изобщо не преувеличаваше.

Тод Бауър беше чудовище. В началото изглеждаше дори добър, но след това надмина и най-ужасните представи за мъж. Шарлийн бе силно привлечена от Тод и го определяше като любовта на живота си. Една сутрин той тръгна рано за работа в малката транспортна фирма, която притежаваше. Беше едноличен търговец и неговата радост и гордост бе чисто новият му „Додж Рам Ван 2.5“ с висок покрив. Въпросната сутрин, докато Шарлийн все още беше по нощница в апартамента му, на вратата се позвъни.

Когато отвори, се оказа лице в лице с красиво момиче, което се представи като Кристин. Момичето имаше огненочервена коса, лунички, вирнато носле и снежнобели зъби. Видът й говореше, че би могла да притежава всеки мъж на света, когото пожелае.

Тя не беше сама. В ръцете й лежеше малко момиченце. Това сладко пакетче щастие беше дъщерята на Тод.

Кристин нямаше никакво угризение, че бе споделила с Шарлийн за аферата си с Тод. В края на краищата всичко се свеждаше до факта, че той беше гадно копеле, че бе избягал от нея и от дъщеря им Тина, без да даде нито цент за детето. Тя следеше какво прави бившият й любовник и беше абсолютно наясно, че има нова приятелка. Момичето твърдеше, че изобщо няма за цел да ги разделя и че не желае да има нищо общо с този кучи син. Тя просто искаше да сподели с Шарлийн с какъв развратен подлец бе споделяла леглото си. Когато онази вечер Тод се прибра у дома, Шарлийн му каза за посещението на Кристин сутринта. Той реагира махайки пренебрежително с ръка. Неговата бивша си била бивша, подигравателно рече той, като добави, че всичко е приключено и няма какво повече да добави към темата. Шарлийн обаче имаше какво още да добави и с нетърпящ възражение тон му заяви, че това е нещо, за което се налага да говорят и е недопустимо да държи в тайна от нея случилото се. На свой ред той й каза да спре да се заяжда, защото за него Кристин била вече забравена история.

— А какво ще кажеш за Тина, за твоята дъщеря? — изкрещя тя. — Не можеш със спокойна съвест да зарежеш собственото си дете! Ти имаш ли съвест изобщо?

Тези нейни думи го извадиха от равновесие. Той започна да й крещи, че това не било нейна работа, че всичко било минало и той нямал никакво намерение да отваря стари рани.

Вбесена, Шарлийн бе грабнала ключовете на колата си от кухнята и се провикна, че щом не иска да говори, си тръгва. Тя възнамеряваше да отиде и да говори с Кристин какво всъщност представляваше Тод Бауър като човек и възнамеряваше да използва тази си заплаха като средство, с което да го накара да й сподели тайната си. Това, че той имаше дете, не бе от най-приятните изненади, но то можеше да не се окаже пречка за отношенията им, ако той обещаеше да бъде напълно откровен с нея оттук нататък. Тя все още го обичаше или поне си мислеше, че го обича.

Това, което последва обаче, предизвика пълен обрат в душата й. Тод й заповяда да обуздае нервите си и да си затваря устата. Когато тя му отвърна, че няма никакво право да й говори по този начин и да й казва какво да прави, той посегна и жестоко я шибна през лицето.

След като навремето баща й я беше бил, тя се бе заклела, че никога няма да позволи да бъде ударена от мъж отново. Излезе от къщата и потегли с колата си, като напусна Тод Бауър завинаги.

Той обаче не прие решението й. Звънеше й по всяко време на денонощието, за да й съобщи колко много съжалявал. Понякога цъфваше на стълбите пред дома й посред нощ и звънеше продължително. Тогава започнаха нейните кошмари.

Всичко тръгна от зле към по-зле.

Това беше преди шест години. Шарлийн беше на деветнайсет, все още младо момиче. И се приемаше точно като такава по онова време — момиче, което бе принудено да мине през кръговете на ада. Това, което беше преживяла дотогава, не бе нищо друго освен прелюдия към окончателното отмъщение на Тод.

Тази нощ обаче тя не намираше смисъл да продължи разказа си. Нека Александра продължава да си мисли, че преувеличава, на Шарлийн хич не й пукаше.

След шест часа летене Арън Дрейк все още беше доста зает с пътниците в бизнес класата. Те не преставаха да натискат бутоните и да го карат да им носи ту поредната бира, ту чаша вино или вода.

Арън беше сам на смяна, очаквайки Мара да го смени, за да може да дремне няколко часа, докато дойде време за закуската. Той се приближи вяло към един от пътниците, който току-що го бе повикал — нисък мъж в кафяв костюм, заемаш място N78А.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита учтиво.

Мъжът вдигна малка бутилка вино от таблата си, смръщи нос и промърмори:

— Това вино е изфирясало!

Арън бързо се пресегна да вземе бутилката и да помирише виното. Той обаче се въздържа от какъвто и да било коментар, защото това, което му бяха набивали в главата по време на тренинга, беше търговският закон, че клиентът винаги има право. Погледна плешивото теме на пътника, което му напомни за друга луда глава на друг дребен мъж — Дани де Вито.

Някои хора смятаха, че работата, която върши, е женска. Други го квалифицираха като оберкелнер. Първото твърдение беше невярно, второто — абсурдно. За всеки член от екипажа на първо място стоеше безопасността на пътниците. Ако някой от членовете на екипажа се провалеше на изпита по безопасност на полетите, който беше сериозен и се провеждаше всяка година, то с неговата или с нейната кариера бе свършено. Без никакви компромиси.

Арън бе започнал кариерата си на 737, после се бе прехвърлил на 767 и работеше като старши стюард на този тип самолет повече от година. Той приемаше работата си на сериозно и се ползваше с уважението на онези, които летяха с него заради професионалния му маниер на работа. Този „Дани де Вито“ обаче, явно гледаше на него като на обикновен келнер.

— Ще ви донеса друга бутилка — кимна Арън.

— И трябва! — изсумтя ниското човече. — Абсолютно неприемливо е да се пие кисело вино!

— Да, сър — любезно отвърна Арън.

— И в този ред на мисли да добавя още… — продължи надуто мъжът. — Предлагали са ми далеч по-вкусни ястия на борда на някои самолети… Очевидно „Оушънс“ не са в челните редици. Другите просто знаят какво означава обслужване на ниво.

Въпреки че на Арън започна да му писва, не можеше да не признае, че човекът донякъде имаше право. „Оушънс Еъруейз“ не можеше да бъде причислена към категория лукс и съществуваше реална опасност да продължи да бъде подценявана спрямо по-големите играчи. Авиолиниите се множаха и се конкурираха и нищо чудно след време „Оушънс“ да бъде избутан на опашката или продаден.

— Да махна ли тази бутилка? — попита Арън.

— Добра идея, момчето ми.

Полет 582 започна като рутинен. В 2 ч. сутринта бяха оставени да мъждукат само светлините на пилотската кабина. Пътниците, които все още бяха будни, се развличаха или с четенето на книга, или гледаха развлекателни програми на мониторите, закрепени върху облегалките на седалките пред тях. Някои гледаха филми, други играеха Блекджек срещу компютъра. Брадат мъж с тънка верижка около врата бе вглъбен в някаква религиозна книга. Широкоплещестият мъж и неговата обична съпруга си говореха какво щяха да правят в Сидни. Той искаше да разглежда забележителностите, докато тя предпочиташе плажовете. Един азиатец търпеливо отговаряше на лавината от въпроси, с които го затрупваше малкият му син, който нямаше никакво намерение да заспива и искаше да знае всичко за самолетите и най-вече как се задържат във въздуха. За членовете на екипажа, които обслужваха всичките тези хора, това беше полет като всеки друг.

Шарлийн Тийър бе легнала на леглото в определеното за почивка на екипажа отделение, което се намираше в задната част на самолета. Сивата, затваряща се с цип завеса над главата, й създаваше илюзията, че се намира в малка палатка. В секцията имаше осем легла и всичките бяха заети. Там имаше и няколко седалки с монитори като тези на пътниците. Когато до кацането останеха около два часа, екипажът нямаше кой знае какво да прави. Шарлийн наричаше този отрязък от дългите междуконтинентални полети „мъртвите часове“. Нейният спален чувал не беше луксозен, но все пак й осигуряваше нужното уединение. Отстрани до нея, върху одеяло, точно като меченце до спящо дете, лежеше малкото й черно джобно фенерче, излъчващо дискретна светлина. Чувствайки се поне за кратко спокойна в спалния си чувал, Шарлийн се прозя и скръсти ръце зад врата си.

Сънят обаче й убягваше. Беше я завладяло някакво безпокойство, причината за което не можеше да определи. Знаеше само едно — какво точно не биваше да прави.

Според нейните въображаеми представи, като малко дете тя е била гъсеница. Най-сетне, сега се бе превърнала в млада пеперуда, която колебливо подлагаше на изпитание способността си да лети, като от време на време падаше отново долу на земята. Това усещане я бе обзело за пореден път точно когато тя и Арън напуснаха къщата и когато се счупи токът на обувката й. После на самолета Александра започна да говори за мъжете и защо не може да им се има доверие. Тя и Шарлийн никога не са били близки, а днес Алекс успя да събуди спомени за Тод и тези спомени вдигнаха облаци прах от напоена с отрова мъка. После в сърцето й се настани разяждащо безпокойство. Шарлийн се мъчеше да отблъсне негативните мисли от главата си и да се концентрира върху позитивните преживявания, които й се бяха случили през последните години. Тя беше кандидатствала за работа в „Оушънс Еърлайнс“ и невероятно, но факт — бяха я приели. Днес жънеше успехи, за които само преди няколко години не би посмяла дори и да мечтае. Беше се изкачила по стълбата на служебния успех с учудваща бързина. Все още толкова млада, само на двайсет и пет, вече бе помощник старши стюард на 747. Животът й извън работата все още би могъл да се определи като доста хаотичен и тя прекрасно осъзнаваше това. Арън също беше забелязал склонността й към неподреденост в личния й живот. Но веднъж стъпила на борда на самолета, на преден план изникваше професионализма в работата й и тя определено се открояваше от останалия персонал, от колежките си, някои от които често бяха наричани от пилотите „ученичките“.

Арън бе имунизиран срещу съблазните на Александра. Вече месеци наред бомбардираше Шарлийн с телефонни позвънявания и текстови съобщения и беше сторил всичко, което зависеше от него смените им да съвпадат винаги когато имаше и най-малка възможност за това. Неговото ухажване разбира се я ласкаеше, но тя бе далеч от мисълта да допусне да я оплете в мрежите си. Всеки път, когато усетеше, че сърцето й започва да се поддава на чара му, мозъкът й пращаше предупреждение, напомняйки й за Тод Бауър и за мъките, които той й бе причинил. Освен това съществуваха и други пречки за започване на сериозна връзка. Отстрани изглеждаше, че всичко при нея е наред, но под повърхността плуваха мрачни спомени, един от които бе денят, в който като гръм от ясно небе дойде вестта, че е загубила майка си.

Преди два месеца обаче, когато тя и Арън бяха отпразнували трийсетия му рожден ден в един бар в Токио, тя бе отишла в неговата хотелска стая. Това беше и нощта, когато нейното твърдо убеждение, че все още не е готова за сериозна връзка, изчезна като дим. Изведнъж й светна, че всъщност е много тъпо да държи живота си в режим на стендбай. Той беше толкова привлекателен, толкова мил и ухаеше толкова хубаво. Опияняващият му парфюм „Армани“ отвъртя и последната гайка от душевната й спирачна система.

Застанала пред него, без капка смущение, тя бе разкопчала блузата си и свалила сутиена си. Като се засмя на явното му слисване и чувството му на признателност, тя продължи стриптийза си, откопчавайки бавно едно по едно копчетата на джинсите си и плъзгайки пръсти надолу към белите си бикини.

— Направи нещо, Арън — измърка. — За бога… направи нещо…

И той направи. Направи го с такава ярост и страст, която удиви и двама им.

От този момент любовната им връзка беше бурна и прекрасна. Молеше се тя никога да не загубва това си очарование. Дано се запази точно такава, каквато бе, мислеше си въздишайки, докато оглеждаше тясното пространство в 747.

От другата страна на брезента, извън светлината на джобното й фенерче, беше тъмно. Тъмнината беше ужасна. Тъмнината бе в състояние да нарани човек.

Шарлийн потърси кръстчето на верижката около врата си и когато го намери, го стисна силно.

След като Джим се изключи от кулата на международното летище на Лос Анджелис двайсет минути след излитането и след като бе осъществил първоначален контакт с центъра в Оукланд, в пилотската кабина се възцари спокойствие. Бяха достигнали нужната си летателна скорост и височина и „Принцесата“ летеше на автопилот.

Това, което Джим бе споделил с Бен и с никой друг, беше, че има намерение да напусне работата си. Каза, че се отказва категорично от дългите полети и ще търси някаква друга работа, нещо по-близо до дома му, за да запази брака си. Джим добави, че е взел това решение още преди година, но все още не е предприел конкретни действия по въпроса, защото щеше да предизвика драстични промени в живота му. Бен бе абсолютно наясно, че Джим не е фен на промените. В това отношение той беше като Грег, особено когато ставаше въпрос за промяна, която би преобърнала живота му с главата надолу. На него му беше нужно време, за да си направи съответните изводи, както самият Джим му бе казал. Ако се откаже от кариерата си, Джоди и децата нямаше да го напуснат, но независимо от това, той беше напълно наясно и за отрицателните страни на този вариант. Обичаше работата си — това беше простата истина.

Тези две страни на характера му непрекъснато кръстосваха шпаги. Това беше ужасно изтощително и го ядеше отвътре постоянно. Той бе убеден, че да напусне тази си работа би означавало, че вдига бялото знаме. Не само защото не обичаше нищо толкова много колкото да лети, но и защото това означаваше да зареже по дяволите всичко, което беше постигнал с толкова много труд. В един период от време беше най-младият пилот на 747. Баща му сияеше от гордост. В златните си години Лари Никълс бе извън всякаква конкуренция. Ръководеше верига от супермаркети в Калифорния и Аризона. Определяше живота си като хубав и мотото му беше: „Добри цени — удоволствие да пазаруваш“. Когато Лари отвори първото си магазинче за хранителни стоки в Лос Анджелис през 1974, му бяха нужни точно три секунди за име и мото. „Единственото нещо, което трябваше да направя, бе да прибавя една буква зад първите три букви от фамилното ми име“ — Джим бе чувал баща си да повтаря това на хората безброй пъти. Неговият първи магазин се разрасна бързо. Скоро бе последван от втори, после от още два, после от още четири. Това беше класически пример за успешен бизнес. „Добри цени — удоволствие да пазаруваш“ се превърна в мото на домакинствата в Лос Анджелис, в Сан Франциско и във Финикс.

Лари отдавна се бе примирил с факта, че синът му Джим имаше нужда да тръгне по свой собствен път. Братята на Джим — Стив и Джак — бяха последвали баща си в бизнеса му. Той обаче никога не успя да се примири, когато след време Джим му казваше, че ще си пререже гърлото. Джим обичаше баща си и никога не поставяше под съмнение факта, че именно той е източникът на собствения му състезателен дух.

Тогава защо да си прерязва гърлото? Защо да напуска? Той не искаше да го прави! Единствената причина беше, че Джоди настояваше.

Дали я обичаше достатъчно силно, че да се прости с кариерата си? Отначало той не можеше да си зададе този въпрос, без да го връхлети чувство за срам. Не би ли трябвало да е очевидно за семейството му, че поставя на преден план работата си?

С течение на времето обаче се срамуваше все по-малко.

Дали наистина щяха да спрат караниците с Джоди, ако той започнеше да работи в офис и се прибираше винаги навреме за вечеря? Дали причината за семейните им проблеми беше честото му отсъствие от дома заради естеството на работата му?

Не! Ако трябваше да бъде честен пред себе си, щеше да признае, че причината вече не бе свързана с Джоди.

Дъщерите му Кара и Натали значеха много за него. Той не искаше да изгуби децата си. За него те бяха на първо място, независимо от това, което говореха другите, в това число и баща му, Лари.

Джим Никълс бе споделил на Бен Райт за тези си притеснения по време на неотдавнашния им полет до Азия. Дали да продължи сам по пътя, който беше поел, или да смени посоката? Трябваше да вземе решение, но колебанията му го измъчваха непрестанно. През последните месеци той спеше лошо, а умът му бе в непрекъснат стрес.

И ето че вчера нещата взеха обрат към възможно най-лошото. Това беше нещо, което все още не бе споделил с Бен.

Да, нещата бяха взели обрат към най-лошото. „Това е един от начините да се справиш“ — мислеше си Джим. Другият начин бе просто да признае, че беше изгубил всичко.

Само преди два дни той смяташе, че нещата не можеха да станат по-лоши. Вчерашният ден обаче му доказа, че греши. Нещата можеха да бъдат по-зле, далеч по-зле.

6 Зад вратата

Тя беше в „Таперуер“ стаята. По рафтовете на стените имаше безброй наредени в редици многоцветни купи, чайници и тигани. Мебелировката в сумрачното помещение се състоеше единствено от една маса и няколко стола. Пред единствения прозорец бе спусната завеса.

Изведнъж подът и стените започнаха да се клатят като че ли имаше земетресение. Купите и кутиите на „Таперуер“ падаха от полиците и се въргаляха около нея. Изпаднала в паника, като обезумяла търсеше спасителен изход. Какво, за бога, се случваше? Умът й търсеше адекватен отговор. Тялото й бе сковано. Обзе я паника. Тогава тя забеляза вратата и дочу глухи удари откъм външната страна.

Имаше усещането, че от другата страна се намира як бик, който непрекъснато напъва вратата и я блъска с огромната си глава.

Помещението продължаваше да се тресе. Съдовете на „Таперуер“ се търкаляха и хвърчаха във всички посоки. Най-ужасното обаче продължаваше да бъде тази врата, по която се блъскаше с нечовешка сила. Тя се тътреше назад с единствената мисъл да заеме позиция на ембрион. В един момент, след поредния ужасяващ сблъсък, ключалката поддаде и вратата се отвори.

Това, което видя зад вратата, беше черен мрак. Нищо друго. Ни човек, ни звяр, ни каквато и да било следа от натиск. Нищо, което очите биха могли да видят.

Обаче веднага усети с цялото си същество, че вече не беше сама.

„Те са тук!“ — осъзна и тази мисъл буквално я парализира. Започна да трепери като лист.

Преди крясъкът да успее да излезе от гърлото й, тя вече не беше в същото помещение. Беше някъде другаде.

Лежеше по гръб на някакво легло, на борда на „Принцесата на Тихия океан“. Усети капки пот по веждите си в момента, в който се опитваше да се огледа наоколо. Дали наистина беше изкрещяла, питаше се и веднага си отговори положително. Усещаше болки в гърлото си.

Все още трепереше, но самолетът също се тресеше. Очевидно бяха навлезли в зона на силна турбуленция. Дочу виковете на други хора и шумове, които напомняха слаби експлозии. „Какво, по дяволите, се случва?“ — недоумяваше тя.

Шарлийн хвана лайстната на леглото с едната си ръка и отвори ципа на брезента с другата. Напипа малкото си джобно фенерче. Предпазливо подаде глава и видя колегите си, които също като нея се бяха събудили от силната турбуленция и недоумяваха какво се случва. Ники и Александра я гледаха тревожно.

Шарлийн хвърли бърз поглед надолу и мерна главата на Рей Джейкъбстън. Дали беше чул викът й? Очевидно не, щом като не поглеждаше към нея.

— Милостиви боже! Тресе яко — каза Ники с явно безпокойство. — Не съм изпитвала подобен ужас!

Шарлийн кимна в знак на съгласие. Нейната основна тревога бе да не изхвърчи от леглото.

В този момент по уредбата прозвуча гласът на Джим Никълс:

— Дами и господа! Говори вашият командир. Навлязохме в зона на силна турбуленция. Скоро ще излезем от нея. Извинявам се за причиненото безпокойство. С цел вашата лична безопасност и безопасността на тези около вас, моля останете по местата си със затегнати колани до следващи инструкции.

След това той се изключи.

— Да вярваме, че е прав — рече Ники. — И най-вече за това, че скоро ще излезем от този ужас.

Шарлийн си мислеше за Арън, когото не бе видяла в леглото му. Дали все още имаше работа? Тя хвърли поглед наоколо.

— Ще отида да видя как са пътниците — обясни на колегите си.

— На твое място бих изчакала, докато нещата се поуспокоят — предупреди я Ники.

Ники бе сладко девойче, все още чувствайки се щастлива с детската си любов — Раул, чието име навяваше асоциация за черен расов мачо с бронзова кожа. Ники беше скромно момиче и за разлика от Александра не говореше много, включително и за Раул, така че Шарлийн само можеше да предполага как изглежда той. Тя се възхищаваше на Ники, просто защото младата жена бе мила, дискретна, грациозна и никога не създаваше каквито и да било проблеми. Шарлийн често си мислеше какво ли не би дала да притежава тези нейни качества.

Трябваше да признае, че предложението на Ники беше разумно. Тази силна турбуленция обаче, придружена с ужасяващите кошмари, я караше да се чувства в малкото си леговище точно толкова притисната, както се чувстваше в малката таванска стаичка у дома си — като в капан, като заложник на тъмнината. Трябваше да излезе навън.

— Сигурно си права — кимна тя, — само че за всеки случай ще отида да проверя.

Изключи джобното фенерче, намъкна се някак в униформеното си сако и се плъзна от леглото на земята. Стараейки се да пази равновесие, тръгна надолу по стълбите, много предпазливо си проби път между леглата и кабината, след което спря в задната част на туристическия салон.

Чуваше шепота на множество гласове и се стараеше да разбере кои от пътниците най-много имаха нужда от успокоение. Някои наистина се нуждаеха от това. Неколцина, свикнали с честите полети, безспорно бяха преживявали подобна степен на турбуленция, но не можеше да си представи какво изпитваха новаците. Тя дочу бебешки плач, но като цяло бе доста учудена, че пътниците бяха сравнително спокойни. „Сигурно са на автопилот“, размишляваше тя, доста уплашена, за да се обади.

Шарлийн реши да потърси Арън, независимо от непрестанното друсане и клатене, което затрудняваше придвижването й. Смело се втурна напред, като се опираше на пътническите облегалки.

Самолетът ръмжеше от тежката ситуация, която го бе връхлетяла. Тя непрекъснато чуваше шум от падащи предмети, като ехо от далечна оръдейна стрелба.

В пътническия салон беше тъмно. Много тъмно. Пътниците бяха просто сенки. Повечето от мониторите за развлекателни програми бяха празни.

Тя се страхуваше от тъмнината. Нейният терапевт, д-р Ноел Ричардсън, бе определил този неин панически страх като никтофобия — нещо доста сериозно, според него, което се заканва да я победи. Според Шарлийн тези страхове бяха безпочвени, но това й заключение не означаваше нищо. Д-р Ричардсън обясни, че това е душевно състояние, което засяга и деца, и възрастни и че всъщност тя не се страхува толкова от тъмнината, колкото от това, което се крие под маската на мрака.

Неговата диагноза беше удивително точна. Шарлийн ясно осъзнаваше това. След всичките тези години, тя все още не можеше да спи на тъмно. Дори изобщо не можеше да спи без своето джобно фенерче. На Арън му бе нужно известно време, за да свикне с тази нейна странност. Независимо че спяха заедно вече девет седмици, той изобщо не можеше да предположи колко дълбок бе нейният страх от тъмнината и какви образи извикваше във въображението й мракът.

Какво толкова страшно предизвикваше у нея тъмнината, той само можеше да гадае. Какво толкова я тревожеше? Единственият отговор, който Арън намираше за логичен, беше ужасът, който Тод Бауър й бе причинил. Впрочем, д-р Ричардсън бе направил същото заключение. Да, но тази връзка бе приключила преди години.

Арън бе направил всичко, за да й покаже, че я разбира и й съчувства. Тяхната любов беше нова любов, те бяха на нещо като меден месец — период, в който много често слабостите на партньора не ти правят особено впечатление. Колко дълго обаче щеше да бъде в състояние да понася с такова търпение този неин страх, който дълбоко в себе си намираше за детински? Кога ли щяха да започнат упреците?

Той все още нямаше представа за другите страхове, които тя трябваше да понася, онези, които нямаха общо с баща й и с бившия й приятел. Ако му споделеше за тях, това можеше да доведе до края на многообещаващата им връзка. Тя познаваше достатъчно добре Арън, за да предположи как би реагирал, ако му кажеше истината и нищо друго освен истината, но не искаше да разруши удоволствието, което изпитваха от това да бъдат заедно.

Така че пазеше мълчание относно страховете си, доколкото силите й позволяваха. Никога не бе му споделяла каква беше първопричината за нейната никтофобия.

Жестоката турбуленция продължаваше да тормози самолета, караше го да се накланя и да се тресе, като че ли се бореше за живота си. Това че Шарлийн не се бе свила от страх в ъгъла, тресяща се от ужас, че ще се разбият, също се дължеше на д-р Ноел Ричардсън. „Намери смелост да живееш отново!“ беше неговото мото, което й бе посветил и на което се базираше планът за нейното лечение. В края на краищата, това й даде импулс да се кандидатира за авиослужител, следвайки стъпките на своята майка — нещо, което преди не бе имала куража да стори.

Шарлийн си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Дихателни упражнения. Част от плодовете на терапевтичните й сеанси.

„Не си затормозявай мозъка с прекалено много мислене. Нищо не е реално. Всичко е просто плод на безпочвена тревожност.“

Може би това са част от поредните старовремски поговорки на доктора, но все пак те й помагаха да се поуспокои в ситуации като тази.

Тя бавно се придвижваше напред, докато не стигна до мястото на онова момиче, което я бе докоснало по време на качването на борда и й бе смотолевило нещо. Детето бе приковало поглед в нея и я гледаше втренчено.

Шарлийн се поколеба, очаквайки момичето да каже нещо, но тя бе затворила плътно пребледнелите си устни, решена да запази мълчание.

Шарлийн й кимна и продължи напред, преплитайки крака. Самолетът се клатушкаше и тресеше.

7 Тревоги

До 2:15 ч. боингът приличаше на плуваща в тихи води риба. Гладкото пътуване обаче бе внезапно прекратено, когато самолетът попадна в зона на много силна турбуленция. Един от пътниците, който в това време се намираше в тоалетната, беше блъснат към преградната стена, после към вратата и временно загуби съзнание. Онези, които спяха, се събудиха от уплаха. Някои, напълно зашеметени, се озъртаха с празни погледи, други се бяха вкопчили толкова здраво в облегалките на седалките си, че пръстите им бяха побелели. Доста от хората се мъчеха да се предпазят от връхлетелия ги ужас.

Емилио Кабрера заемаше място 59Н. Той беше един от онези, които не се поддадоха на паниката. Шарлийн се промъкна покрай него, без да се съобразява, че той можеше да лежи, имайки правото да се тревожи по свой си начин.

Емилио мразеше да лети. Той се притесняваше до смърт преди всеки полет, но никога не го бе обземал такъв безумен страх, както преди този полет. За него този смразяващ ужас беше нещо повече от онова, което го очакваше в Сидни.

Неговият проблем със самолетите бе елементарен — тези проклети машини просто можеха да паднат. Това беше безспорен факт, тъй като го бе преживял лично.

Преди три години той беше на борда на Лиърджет 45 — самолет, нает от неговия работодател. Явно, че по време на приземяването беше станал някакъв ужасен фал, защото изведнъж Емилио усети страшно разтърсване. В салона бушуваха пламъци. Той се опита да изпълзи към изхода, но не успяваше да се пребори с ослепяващия и задушаващ огнен дим.

Беше дошъл в съзнание в болницата, където лекарят му каза, че за разлика от други двама пътници — клиенти на работодателя му, той е оцелял. Оказало се, че член на спасителния отряд успял да го извлече от горящите останки на самолета секунди преди лиърджета да експлодира. Емилио беше осъзнал какъв невероятен късмет е извадил. И тогава, за първи път от години, падна на колене пред Бога, за да му благодари, че го беше спасил.

Оттогава го терзаеха повтарящи се отново и отново кошмари, в които бе заобиколен от непроницаем, потискащ мрак — някакъв адски ужас, какъвто не бе преживявал досега. Емилио не можеше да се отърси от убеждението, че тези кошмарни сънища бяха плод на спомените му от катастрофата и символизираха Оня свят, където той наистина се бе оказал за кратък период от време. След своето чудотворно спасение Емилио не само разви страх от летене, но също така и силен интерес към самолетните катастрофи. Проучванията бяха потвърдили, че независимо от факта, че причините за дадена самолетна катастрофа можеха да бъдат много, човешката грешка безспорно се оказваше решаващ фактор. В интерес на истината техниката беше доста благонадеждна. Случваха се беди, защото хората просто не можеха да боравят правилно с технологиите. Предполага се, че причината за една от най-ужасяващите авиокатастрофи през 70-те, тази на летището на остров Тенерифе, е била недобросъвестната поддръжка на механиците или погрешната преценка на пилота, или пък моментното му невнимание, довело до ужасната катастрофа и до неописуемите човешки трагедии.

Емилио бе оцелял след излитането — първата от двете критични фази при всеки полет, нервно гризейки ноктите на ръцете си. От втората фаза — приземяването — го деляха около шест часа. Съществуваше още една причина, която предизвикваше чувство на безумен страх у него и това беше съдебният процес, който го очакваше, щом пристигне в Сидни. В случай че враговете му успеят да го осъдят, той щеше се окаже мърша за лешоядите.

Осъзна, че тази метафора бе слаба, но тя отразяваше това, което чувстваше. В Австралия му предстоеше съдебен процес и когато той приключи, в най-добрия случай щеше да бъде сринат финансово. Целият му начин на живот щеше да бъде разпарчетосан. Той обаче беше убеден в невинността си и щеше да го докаже, за бога! Не, той не заслужаваше всичко това.

Емилио трябваше да бъде в главния офис на „Алмар Корпорейшън“ в Сидни. За първи път пътуваше в туристическа класа, по-ниско ниво, отколкото предлагаше билетът му за бизнес класа, където седеше обикновено. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са към момента. Единственото нещо, в което бе прегрешил — това, за което му повдигнаха обвинение, беше фактът, че бе отклонил известна сума от сметката на корпорацията към своята лична банкова сметка. Направи го само защото почти бе свършил парите си и всичко, което искаше, бе да разреши този си проблем — нищо друго! Искаше да се справи с един временно изникнал проблем от финансов характер — нищо повече. В интерес на истината, твърдо възнамеряваше да върне възможно най-бързо парите в момента, в който отново си стъпи на краката.

Той по никакъв начин не можеше да проумее защо фирменият счетоводител го бе наказал така жестоко за толкова дребна сума и то взета назаем. Очевидно беше направил нещо ужасяващо и в него се зароди съмнението, че не бе призован в Сидни единствено за да му бъде потърсена сметка. Напълно вероятно беше да изгуби работата си заради някакво предполагаемо злодеяние. Не можеше да проумее защо заемът, който си бе позволил, не можеше да се оформи като напълно законен и защо трябваше да доведе до такива драстични последствия. Години наред си бе скъсвал задника от работа за „Алмар Корпорейшън“ и бе допринесъл значително за просперитета на компанията. Единственото нещо, което бе поискал в замяна, беше просто да се отнесат към него с елементарно разбиране в момент, когато бе изпаднал във финансов колапс.

В края на краищата единственото, което той искаше, бе елементарно човешко разбиране и това не беше толкова много, имайки предвид, че всъщност бе посветил живота си на тази компания, когато „Лиърджет“-ът катастрофира.

Ами ако се окажеше безработен? Тогава какво? Достигнал зряла възраст, на 52 години, той, както и съпругата му, бяха привикнали към комфортния си начин на живот. Той силно се съмняваше, че която и да е компания ще гори от желание да наеме финансов директор, който е бил изритан от фирмата, за която е работил, заради финансови злоупотреби. Беше твърде стар, за да започне отначало, а ако получи присъда, репутацията му ще бъде безвъзвратно опетнена. Той просто щеше да бъде демоде — човек, който върви към своя провал, един корпоративен парий, презиран и отбягван от всички.

У Емилио турбуленцията предизвикваше усещането, че се намира в увеселителен парк и се вози във влакче на ужасите, внезапно излязло извън релси. Мишниците му бяха изпотени и усещаше собствената си неприятна миризма.

Беше убеден, че самолетът започва да пада и това щеше напълно да обезсмисли решението на съда в Сидни.

„Ами… — мислеше си той със сардоничен хумор, — в крайна сметка едно от притесненията ми може да отпадне.“

Шарлийн мина покрай място 39К, където седеше жената, на която бе помогнала да качи ръчния си багаж преди излитането. Жената, за която Шарлийн смяташе, че е или монахиня или пък застаряваща потомка на готите, се казваше Рамаган. Хората рядко я наричаха по малко име, просто защото не го знаеха. Тя обаче беше доста известна особа в „Санта Анна“ — община в окръг Ориндж, Калифорния. Обличаше се винаги в черно. Друга неделима част на тази дама бяха чифт черни очила Рей Бан. Тези, които бе сложила сега, бяха доста износени, защото жената беше свръхчувствителна към светлината. Тя бе напълно зависима от очилата си, защото според очните специалисти, с които се бе консултирала, имаше актинов гранулом на конюнктивата — възпаление на окото, причинено от продължително излагане на ултравиолетови лъчи. Бе посетила доста специалисти през годините, които й бяха предписали различни видове мехлеми и какви ли не лекарства, но нито едно от тези така наречени лекарства не бе помогнало за намаляване на зачервяването и за подуването около очите й. В крайна сметка бе решила да се опита да живее в това състояние и нейните очила Рей Бан се бяха превърнали в неразделна част от атрибутите й.

Госпожа Рамаган беше яка жена, не по-висока от метър и петдесет и тежеше около 65 кг, което нямаше да прави впечатление за свръхтегло, ако госпожата не беше толкова набита. Както много други жени на нейната възраст, тя бе натрупала килограми около талията и бедрата, което я правеше да изглежда тромава и лишена от всякаква елегантност.

Жителите на общината, в която живееше, мислеха, че води самотен, спартански начин на живот в дома си, пълен с кръстове, разпятия, икони на Дева Мария и величествени обредни свещи. Нещата обаче не стояха точно така. Да, тя имаше своите си добродетели, имаше Библия и дълбока духовна връзка с Исус Христос. Във всеки миг от живота си г-жа Рамаган се чувстваше благословена, особено когато се грижеше като доброволка в дома за хора с увреждания. Хората там я обичаха, защото нейните молитви вършеха чудеса. Болните започваха да се чувстват по-добре благодарение на нейната вяра в Бога. Дори сестра й, Естер, ненадейно се излекува от ревматизма, тормозил я в продължение на десетки години.

За жалост сестра й, въпреки че се бе избавила по чудо и болката си бе отишла от живота й, не споделяше дълбоката вяра на г-жа Рамаган.

Естер имаше висше образование и винаги е била „умницата“. В действителност тя притежаваше до такава степен високоразвит ум, че дори не успяваше да обясни на г-жа Рамаган какво бе учила, без да прибягва до използването на ужасно сложни термини и супер комплицирани изречения. Изводите, които г-жа Рамаган успяваше да си направи след всички техни разговори бяха, че става въпрос за икономика.

Тя и Естер често водеха нажежени дебати относно религията. Естер отказваше да повярва, че Господ може да прави чудеса. Безброй пъти г-жа Рамаган привеждаше примери за чудеса, на които беше станала свидетел лично, в това число и най-голямото от тях — Господ бе спасил живота й. Когато беше на 24 години, г-жа Рамаган се бе разболяла сериозно, вследствие на някакъв рядък вирус. Беше изпаднала в кома и по-късно разбра, че всъщност лекарите я били отписали. За тяхно огромно учудване обаче, тя бе дошла в съзнание и беше напълно излекувана, без да си спомня нищо от комата, освен една светеща фигура, която се бе появила пред нея и я бе заляла с топлината на лечебната си сила. Това не беше нищо друго, освен Божията намеса. След своето чудотворно оздравяване, тя беше станала много набожна. Господ бе спасил живота й с определена цел: за да може тя да Му се посвети.

Коментарът на Естер беше, че това е прекрасна история, но отстояваше мнението си, че не става въпрос за нищо друго, освен за стечение на обстоятелствата. Тя причисли всички случили се „добри чудеса“, включително и собственото си излекуване от ревматизъм, като стечение на обстоятелствата. От своя страна г-жа Рамаган намираше сестра си за неблагодарна, но не искаше да задълбава в темата и да се кара с нея.

Независимо колко умна беше, Естер не разбираше нищо от теология. През целия си живот бе заклет атеист. Г-жа Рамаган искрено съжаляваше, че никога нямаше да може да сподели Божията любов и изкупление с единствения човек на света, когото обичаше истински.

Всъщност, не — не единствения.

Вече не единствения.

Г-жа Рамаган бе прегрешила. Тя бе позволила да я постави на изпитание друг освен Господ Бог.

Мъжът се казваше Боб Флетчър и беше пациент в дома, където тя работеше като доброволка. Боб бе прикован в инвалидна количка и беше няколко години по-възрастен от нея. Когато за първи път срещна този мил човек, тя отдели доста време да си говори с него и всяка минута от този разговор й бе доставила огромно удоволствие. След този първи ден, прекаран заедно, тя и Боб се чувстваха прекрасно заедно.

Те се срещаха вече шест месеца, когато се случи нещо, което г-жа Рамаган не си бе представяла и в най-съкровените си мечти. Онази нощ, когато отиде в стаята му, за да се погрижи за него, той заключи вратата и… започна да я съблича.

Г-жа Рамаган беше неописуемо притеснена. Той започна да прави с нея неща, които тя бе виждала само в списанията и в някои телевизионни предавания, които ревностно се стараеше да не гледа. Ако попаднеше на еротична или събуждаща неприлични асоциации сцена, веднага прелистваше страницата или пък превключваше на друг канал. Винаги бе смятала, че ако, не дай си боже, трябваше да изживее подобен вид интимности, те щяха да са крайно неприятни и заслужаващи порицание. Да, но в действителност нещата се оказаха доста различни.

Голата истина беше, че тя едно към едно бе правила секс. След това не можеше да мигне дни наред и упорито отбягваше Боб. Той не преставаше да й се обажда, докато накрая тя омекна. Съгласи се да се види с него, но само и единствено за да му каже, че бяха допуснали ужасна грешка и че двамата просто нямаха бъдеще.

Добре планирано, само че срещата им завърши с пореден страстен секс и когато г-жа Рамаган се върна вкъщи тази нощ, с погнуса осъзна, че бе изпитала огромно удоволствие от преживяното. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Умът й кръстоса шпага със сърцето й. Потресена от похотливите си желания, тя се закле във всичко свято, че ще бъде вярна на Бог — на Бог, който й бе пращал щедрата си благословия през целия й живот. Започна да се моли все по-често и все по-прочувствено, умолявайки Всевишния да й прости греховете на плътта.

Веднъж си бе позволила да сподели тази своя дилема с Естер, която от своя страна изрази одобрението си и с нескрит възторг заяви колко прекрасно е това, което се е случило.

Нейната сестра с мъж?

— Трябва да призная, че наистина се случват чудеса! — заяви тя, усмихвайки се широко.

— Не говори така, Естер — възрази г-жа Рамаган, видимо притеснена. — Това изобщо не е редно.

Вместо обаче да уважи моралните възгледи на сестра си, Естер искаше да узнае колкото може повече за Боб. Какъв мъж е, как изглежда, държеше ли се мило с нея и добър любовник ли е?

Г-жа Рамаган се бе изчервила като божур и нямаше никакво намерение да отговаря на тези въпроси. Беше отишла да види Боб с твърдото намерение това да е за последно, само за да сложи край на прегрешенията си, но по време и на тази тяхна трета среща нещата пак излязоха извън контрол. Тя отново се озова гола в леглото на Боб, напълно безсилна да устои на любовните страсти и удоволствия. Най-ужасното беше, че колкото повече се мъчеше да отблъсне Боб, толкова по-любвеобилен ставаше той и толкова по-лудо биеше сърцето й за него. Той й предложи да заживеят заедно, уверявайки я, че с нейна помощ ще се освободи от затвора на клиниката. Да, краката му наистина не бяха в перфектна форма, но пък други части на тялото му щяха да работят безотказно години наред, допълваше той с усмивка на лице.

След като се прибра вкъщи след въпросната среща, тя реши, че трябва да бъде доста по-непреклонна по отношение на вярата си, за да изпроси от Господ опрощение на греховете си. Беше убедена, че влюбването й в Боб беше грях и израз на слабост.

Когато няколко дни по-късно забеляза една обява в „Лос Анджелис Таймс“, бе абсолютно сигурна, че не става дума за никакво съвпадение. Търсеха мисионери за Австралия, които да работят с аборигени. Г-жа Рамаган се кандидатира за позицията незабавно и също толкова незабавно кандидатурата й бе одобрена. Съкрушена, тя се сбогува с пациентите си и с Боб, който отчаяно клатеше глава и плачеше, неспособен да проумее защо тя постъпва така.

Днес г-жа Рамаган се намираше на борда на „Принцесата на Тихия океан“ и пътуваше към новата си работа, надявайки се няколкото месеца в Австралия да изцерят сърцето й, да пречистят ума й от покварените мисли и да помогнат Бог да опрости греховете й.

Въпреки постоянните й молитви обаче, тя откриваше навсякъде знаци, които й говореха, че Господ е дълбоко разочарован от нея. Един от тези ярки знаци, например, беше турбуленцията, в която се намираше самолетът — като че ли Той го бе приклещил и го тресеше, за да й напомни още веднъж, че бе извършила страшен грях.

Тя се наведе наляво, свали слънчевите си очила и погледна навън. Въпреки тъмнината, почти пълната луна ясно осветяваше яростно клатещото се крило на самолета.

И тогава забеляза някой, който стоеше върху крилото.

Г-жа Рамаган се приближи и носът й опря в малкото прозорче.

Съвсем ясно видя високо изправена черна фигура, която не се поклащаше нито от бурния вятър, нито от тресящото се крило.

Г-жа Рамаган се прекръсти веднъж, после втори път, после трети път.

Самолетът се разтресе отново толкова силно, че тя усети неистова болка в допрения си до прозорчето нос. За миг затвори очи и когато ги отвори, фигурата беше изчезнала.

Г-жа Рамаган не отлепваше поглед от крилото. Дали пък това, което беше видяла, не бе поредният симптом на очното й заболяване?

Шарлийн бе успяла да се добере до кухненското отделение на горния етаж, залитайки и клатушкайки се като пияна. Подпираше се на стената, като правеше неимоверни усилия да не падне. Арън протегна ръце, хвана я и я притегли към себе си в тромава прегръдка.

— Вихри се голям купон, а? — засмя се той.

— Я пак повтори — промълви тя.

— Казах, купонът е пълен — ухили се той.

— Господи! — смъмри го тя и се притисна към него. — Имали сме си комик на борда! Как можеш да се майтапиш при подобна ситуация?

— Защото съм щастлив, че те виждам — отвърна той и бързо я целуна. — Скоро ще свърши. Ти добре ли си?

— Не бих казала — промълви тя, като продължаваше да стиска силно синджирчето си — нейният символ за сила.

Синджирчето беше на майка й, Клаудия Тийър, която го бе носила на всеки полет, с изключение на онзи, който отне живота й. Тя го бе наследила от нейната майка — бабата на Шарлийн — Бет. Предавано от майка на дъщеря, това бижу се бе запазило в семейството им в продължение на три поколения и беше единственият материален спомен, който Шарлийн имаше от майка си.

— Смяната ми върви към приключване — рече той. — Апропо, ти не трябваше ли сега да си в почивка?

— Трябваше — кимна тя, — само че не можех да остана повече в леглото. Теб кой ще те смени?

— Мара, която навярно чака да попремине турбуленцията, надявам се… Към момента никой от нас не е в състояние да направи нещо.

Самолетът попадна в друга въздушна яма. Той притисна Шарлийн още по-силно и го лъхна люляковият аромат на нейния парфюм. Ръцете му се плъзнаха по задните й части и я целуна по шията.

При допира му я побиха ледени тръпки. Цялото й тяло беше сковано.

— Това никак не ти харесва, нали?

Въпросът прозвуча доста глуповато, помисли си тя, защото отговорът беше до болка ясен. Той също едва се държеше на крака.

Може би нямаше смисъл да се безпокои, но тя и бездруго се притесняваше.

— Сигурен съм, че скоро ще премине — повтори Арън на фона на дрънчащите колички и съдове в кухнята. Надяваше се гласът му да е прозвучал успокояващо.

— Да — измънка равнодушно тя.

Той се намръщи.

— Шарлийн?

Тя извърна очи настрани.

— Нищо, нищо. Просто отново този ужасен кошмар.

— За вратата ли?

— Да.

Откакто бяха започнали да се виждат, този сън се появи няколко пъти. Сънуваше, че се намира в някаква стая и някой удря и рита по вратата, но когато тя се отваряше разбита, зад нея нямаше нищо друго, освен непрогледен мрак.

Всеки път, когато той я попиташе как тълкува този сън, тя отговаряше уклончиво.

Количките продължаваха да дрънчат, а признак за отслабване на турбуленцията нямаше.

Той я прегърна отново.

— Всичко ще е наред, повярвай ми — прошепна в ухото й.

Макар че не последва отговор, той усещаше колко нервна бе тя от начина, по който стискаше и разпускаше ръцете си и както се озърташе, като че ли ужасена от това, което евентуално би могла да види.

Няколко минути по-късно друсането, подскачането и трещенето започнаха да намаляват. И двамата въздъхнаха от облекчение.

— Видя ли? Дотук беше — въодушевено възкликна той. — Не след дълго ще бъдем в Сидни. После ще си подарим няколко дни удоволствие.

След минутка Мара Тружильо дойде при тях в кухненското отделение.

— Как са нещата тук? — попита тя весело, както винаги.

Стюардесата бе леко пълничка, но привлекателна и винаги жизнерадостна — това беше най-точното описание за Мара.

— Добре — отговори Арън с усмивка.

Най-после бе настъпил моментът и той да допълзи до леглото и да поспи малко. Надяваше се сега, когато самолетът се бе поуспокоил, Шарлийн също да се почувства по-добре.

8 Турбулентност в ясно небе

При първите признаци за силна турбуленция Джим, който се намираше в пилотската кабина, включи предупредителния надпис за затягане на предпазните колани. Беше се върнал на мястото си час и половина по-рано. След като излетяха, управлението на самолета за четири часа беше поел Бен. Сега, след като помощник-пилотът беше заспал на импровизираното легло в задната част на пилотската кабина, Джим се присъедини към Грег за последната отсечка от полета.

— Нищо не ми подсказа, че ще ни връхлети такова чудо, или поне не толкова силно — въздъхна Джим. — Не видях никакъв знак.

— Аз също — кимна в знак на съгласие Грег.

Джим провери уредите. Радарите не индикираха нищо.

— Чиста откъм турбуленция атмосфера — добави вторият му пилот.

— Погледни температурата навън! — извика Джим.

Грег проследи погледа му и свъси вежди.

От дългогодишния си опит той прекрасно знаеше, че силна турбуленция може да настъпи при яростно стълкновение между топъл и студен въздух. Очевидно точно това се бе случило, тъй като уредът за измерване на външната температура изведнъж отчете минус 94 градуса — неочакван спад с цели 15 градуса — такъв кучи студ обикновено биваше регистриран само в полярните райони.

— Провери пак синоптичната карта! — изкрещя Джим. — Да не сме пропуснали нещо? Господи! Тази турбуленция никак не ми харесва!

— Не мисля, че сме пропуснали нещо — отвърна Грег. — Но ще проверя пак.

Той отвори плана на полета, тъй като Джим продължаваше да се взира с невярващ поглед в ОАТ1. 747 се тресеше все едно беше играчка в ръцете на някаква небесна сила.

— От Лондон не съобщават за никакви особености — каза Грег. Той се позоваваше на данните от Световния Метеорологичен Център, който отговаряше за синоптичните карти в техния полетен план.

— Изключено е тези температури да са реални! — отсече Джим.

— Аз смятам, че е по-вероятно да има някаква неизправност в сензора — съгласи се Грег.

— Трябва да кажа нещо на пътниците — реши Джим. — Нещата доста загрубяват.

Взе микрофона си и натисна бутона за връзка с пътниците в салона.

— Дами и господа! — започна той. — Говори вашият командир. Навлязохме в зона на силна турбуленция. Скоро би трябвало да излезем от нея. Извинете за причиненото безпокойство. Заради личната ви безопасност и тази на пътниците около вас, моля останете по местата си и затегнете предпазните си колани до второ разпореждане!

Щом изключи микрофона усети, че някой зад него се движи. Бен бе станал от леглото си, държейки се здраво с две ръце за неговата седалка.

— Какво се случва, по дяволите? — настояваше да разбере той.

— Чисто и просто турбуленция — отвърна Джим. — Преминаваме през студена въздушна маса.

Бен свирна през зъби и хвърли бърз поглед на уредите, измерващи външната температура, докато „Принцесата“ продължаваше да се тресе неистово.

— Свържи се с Токио — каза Джим. — Да видим дали те знаят нещо.

Грег натисна бутона за „режим предаване“ на високочестотното радио, от което можеха да се свържат с всяка точка на света и бе единственият начин пилотите да комуникират с наземните центрове за ръководство на полетите. Пилотът, отговорен да следи движението на самолета, бе длъжен веднъж на всеки час да докладва за местонахождението на машината на най-близкия от трите регионални центъра, на които бе разделен Тихия океан: Токио на запад, Анкоридж на север и Оукланд на изток. Когато Грег се опита да настрои високочестотното радио и да осъществи контакт, получи в отговор гръмко пращене от статично електричество, което оглуши пилотската кабина.

Грег опита да използва системата за потискане на шума, за да елиминира пращенето. Опитът му излезе неуспешен и тогава той най-напред потърси по-висока радиочестота, а след това — по-ниска, за да постигне чиста радиовръзка. Подскачащият самолет затрудняваше действията му, но накрая все пак шумът от статичното електричество се изчисти и Грег повика центъра за ръководство на полетите.

— Токио! Токио! Тук „Оушънс“ 5-8-2.

Никакъв отговор. Грег изчака няколко минути, преди да повтори повикването.

— Токио! Токио! Тук „Оушънс“ 5-8-2. Отговорете, моля ви!

Молбата му срещна пълно мълчание.

— Никакъв отговор — каза Джим.

Грег поклати глава.

— Сигурно има много смущения. Високочестотното радио е примитивно устройство. Ще се помъча да намеря друга честота.

И той наистина опита на няколко различни честоти, но не успя да осъществи контакт. Това беше нещо, на което Джим бе ставал свидетел много пъти преди, така че не бързаше да се притеснява излишно. Високочестотното оборудване наистина беше примитивно, както беше изтъкнал Грег, и в качеството си на втори пилот доста често си бе късал нервите от номерата, които му погаждаше.

Турбуленцията беше започнала внезапно, без никакво предупреждение и в 2:30 ч. сутринта също така внезапно бе спряла. В един момент всички имаха чувството, че се намират на връхлетян от ураган в открито море кораб. В следващия момент ураганът бе утихнал и „Принцесата“ продължи пътя си спокойна и стабилна.

В мига, в който това се случи, температурата навън започна да се покачва.

— Е, това беше — въздъхна с облекчение Бен.

— Да — съгласи се Грег, — само че… това е поредната от тези турбуленции, които не мога да проумея.

— Опитай пак високочестотното радио — настоя Джим, — да видим дали ще се свържем този път.

Грег повика Токио отново. Ако изключим „белия шум“, нямаше нищо друго, освен тишина. Да, но вторият пилот се бе свързал с центъра за ръководство на полетите само преди половин час.

— Високочестотното радио все още не работи — съобщи Грег.

— Докладвай за местонахождението ни и опитай на къси вълни — отговори Джим.

Грег кимна в знак на разбиране и доближи микрофона до устата си.

— Тук „Оушънс“ 5-8-2. Предавам на сляпо — рече той. — Намираме се приблизително на 14 север, 160 запад. Zulu часът е GMT минус 12 часа.

Zulu часът е термин за кодираното универсално време (UTC) отговарящо на Средното гринуичко време (GMT) и използвано в практиката от пилотите в авиацията.

— Току-що прекосихме зона с турбуленция в ясно небе. Натъкваме се на неизправност в апаратурата ни във високочестотния обхват. — За миг той впери втренчен поглед напред, след което продължи: — Възможно е да са обикновени атмосферни смущения. Ще използваме СВЧ обхвата и ще се опитаме да се свържем с друг самолет в района, като ще използваме системата ACARS2. Нямаме сателитен телефон.

Последва пауза, след което:

— „Оушънс“ 5-8-2 край.

Грег отпусна бутона за предаване и изключи високата честота, тъй като нова вълна от смущения нахлу в ефира.

— Не знам дали някой е чул това съобщение, но може би си струваше да опитаме — въздъхна той.

— Да се надяваме — отвърна Джим.

Грег опита последователно с трите СВЧ радиостанции една след друга: първата, която се използваше за връзка с центъра за ръководство на полетите; втората, която беше резервна, и третата — винаги настроена на честота за спешни повиквания. Но всичките му опити се провалиха. Той не успя да осъществи връзка нито с друг самолет, нито с някоя от наземните станции, намиращи се на Тихоокеанските острови, над които летяха. На честотата за спешни повиквания също нямаше отговор.

— Без СВЧ ACARS също няма да работи — отбеляза Джим.

Настъпи пълна тишина, тъй като всеки един от пилотите претегляше в съзнанието си значимостта на току-що казаното от Джим.

За Джим понякога тишината казваше далеч повече от думите. Напоследък той и съпругата му Джоди ставаха все по-сдържани в общуването си един с друг, характерно за отношенията им към момента. Единствените думи, които те все още открито си разменяха, включваха взаимни обвинения. Пламъкът на техния брак беше угаснал и не би могъл да пламне отново. До този извод бе достигнал той по време на последните няколко часа преди да се качи на борда на „Принцесата“.

Искаше му се никога да не бе преживявал тези часове.

Изведнъж Грег се наклони напред и очите му се приковаха към нещо.

Джим проследи втренчения му поглед, видя онова, в което Грег се бе втренчил, и замръзна.

Любезна млада жена, с приветлива усмивка я покани да влезе вътре. Тя се надигна от стола си в приемната, като приглаждаше блузата и миди полата си. Младата жена отвори вратата и Шарлийн влезе, насочвайки се към мъж на име Джерълд Пиърс, който седеше зад бюрото си.

Ако изключим няколкото рехави кичури бяла коса около слепоочията и отзад на главата, Пиърс бе напълно плешив, с магнетични сини очи. В момента, в който стана, за да я посрещне, я впечатли още нещо и то беше почти двуметровият му ръст. Тя изчисли, че Джерълд Пиърс тежеше не по-малко от 100 кг. — отлична форма за неговата възраст и неговата височина. Определено беше мъж, който се открояваше от тълпата.

— Седнете, моля — каза той с дълбок, приветлив тон, който наистина му прилягаше.

Шарлийн седна. На бюрото пред него лежеше CV-то й.

— Благодаря, че дойдохте — кимна той.

— Благодаря, че ме приехте — учтиво отвърна Шарлийн.

— За мен е удоволствие — продължи Джерълд. — А сега бихте ли ми разказали малко повече за себе си?

— Разбира се.

Шарлийн започна да разказва за следването си, за летните си занимания, за първата си сериозна работа, за хобитата си. Гордееше се с постиженията си като бегачка на дълги разстояния, което според нея бе затвърдило собствената й представа за енергичен и амбициозен човек. Тя обаче не му каза защо си бе поставила за цел номер едно бягането. В началото това беше, за да избяга от проблемите си вкъщи. Постепенно то бе започнало да й доставя удоволствие. Бавно и предпазливо, Шарлийн обмисли начина, по който да изложи мотивите, подтикнали я да кандидатства за тази позиция.

— Всъщност… всичко започна от моята майка.

Джерълд Пиърс я прекъсна:

— Да, разбирам… Знам за трагичната кончина на майка ви… Мога да си представя… — Той се мъчеше да намери подходящите думи. — Да говорим направо, Шарлийн. Мислех, че това би била последната работа, за която някой, при вашите обстоятелства, би кандидатствал.

Шарлийн кимна. Беше убедена, че той ще каже точно това.

— Майка ми е разказвала много преживелици, свързани с работата й. Тя обичаше работата си и аз харесвах всичко, което ми разказваше. Откакто се помня съм искала да бъда стюардеса. Тя ми инжектира огромна доза ентусиазъм и само благодарение на нея сега съм тук, с вас.

— Но, все пак… майка ви… — Пиърс не довърши изречението си, но и нямаше нужда да го прави.

— Беше нещо ужасно — съгласи се Шарлийн, — само че аз не искам нейната съдба да контролира живота ми. Това, че майка ми загина при самолетна катастрофа, съвсем не означава, че това ще се случи и на мен. Просто не го вярвам. Било е злополука. По същия начин някой може да умре в автомобилна катастрофа заради невниманието на друг шофьор.

— Наистина ви се възхищавам, защото не позволявате това да ви сломи — кимна той.

— Да, така е — потвърди Шарлийн.

За разлика от баща й… Тя не го каза на глас. За нея беше достатъчно Пиърс да се убеди, че смъртта на майка й не може да я спре да поеме по нейния път. Нямаше никаква нужда някой да знае как това се бе отразило на баща й… или пък в резултат какво й бе причинил Дийн Тийър. Това беше нещо лично, семейна тайна, точно като кошмара, който изникваше при споменаване името на Тод Бауър.

Джерълд й зададе още няколко въпроса, но Шарлийн имаше ясното усещане, че той вече бе взел решение.

Когато седмица по-късно получи обаждане, че е одобрена за стюардеса, първото нещо, което направи, бе да се обади по телефона. От отсрещната страна й отговори познат глас.

— Успях — извика тя. — Получих работата! Току-що разбрах.

— Това е чудесно! — поздрави я Ноел Ричардсън. — Добро момиче! Толкова се гордея с теб!