Зона

16 Престъпникът Емилио

Тъй като Емилио Кабрера изпитваше ужас от летене, той почувства неописуемо облекчение, когато турбуленцията спря. Еуфорията му обаче продължи кратко. Когато турбуленцията отслабна, страховете му от процеса, който го очакваше в Сидни, се увеличиха. Помисли си, че някой филм може да отвлече вниманието му. Филм и нещо течно за успокоение на нервите. Когато любезната стюардеса му донесе малка бутилка „Джони Уокър“ — червен етикет, той сложи слушалките на ушите си и успя да намали напрежението, като започна да гледа „Раждането на лъжата“ — романтична комедия за един свят, в който невинните лъжи не само се толерираха, но дори се възнаграждаваха.

Когато филмът свърши, започна да търси друг и попадна на екшън с участието на Брус Уилис, но се отказа да го гледа, защото реши, че има прекалено много насилие, което би подействало зле на нервите му. Започна да превърта каналите и да търси нещо друго. Една актриса с голям бюст и кървавочервени устни се целуваше с партниращия й актьор. Реши, че си заслужава да погледа, но… мили боже, това не беше ли Никълъс Кейдж? Да, той беше, а Емилио го ненавиждаше. Не можеше да обясни защо. Просто го ненавиждаше.

По другия канал даваха уестърн — някакъв стар филм или, както сега казваха — класика. Джон Уейн, който носеше широкопола бяла каубойска шапка и шарена кърпа на врата заемаше целия екран. Реши, че си заслужава да погледа. Като малък много обичаше каубойски филми, така че се отпусна в седалката, доволен от решението си да се наслади на филма.

Сюжетът не беше нищо особено. Джон Уейн играеше шериф на затънтен град, населен предимно със съсухрени каубои. Както в повечето уестърни с участието на Джон Уейн, филмът щеше да свърши с дежурната стрелба и Уейн отново щеше да бъде победителят герой на Стария Запад. Този, който искаше да застреля Уейн, беше издирван престъпник на име Фил Кларк, потаен разбойник с небръснато лице и няколко липсващи зъба, оглавяващ банда гангстери. Фил се беше заклел да отмъсти на Уейн, който играеше шериф на име Джефри Истман, затова, че е убил един от хората му. „Това ще свърши зле за Фил“ — мислеше си Емилио, съпоставяйки несъзнателно филмовият сценарий със собствената си объркана история. Забеляза, че малката му бутилка „Джони Уокър“ беше празна. Искаше да му донесат още една и не се наложи да чака дълго. Стюардесата приближаваше и той вдигна ръка.

— Госпожице!

След като Арън тръгна към екипажното отделение, Шарлийн реши, че иска да поразпусне малко. Тя мразеше всякакви конфликти с Арън. Съобразно правилника обаче, по време на работа не можеш да отделяш време за себе си. Джесика Ориго и Розет Фиск се бяха присъединили към Глория и Рей в кухненското отделение и водеха оживен разговор.

— Ще обиколя още веднъж — каза им Шарлийн. — Да се поразтъпча малко.

Тя се отдалечи, търсейки уединение. Искаше й се да освободи ума си и да не мисли за нищо. Запъти се към опашката на самолета, зави покрай тоалетните и мястото за почивка на екипажа, и продължи да върви към противоположната страна на самолета.

Един от пътниците вдигна ръка и извика „Госпожице!“.

От мъжа, явно латиноамериканец, лъхаше остра миризма на пот. Съседката му до прозореца изглеждаше раздразнена, може би заради миризмата. Тя беше симпатично младо момиче с къса руса коса, наклонило главата си към стената. Момичето или се преструваше на заспало, или се канеше да поспи, но по нацупената й физиономия Шарлийн можеше да се обзаложи, че беше напълно будна.

— Бихте ли ми донесла още едно уиски, моля? — вежливо попита мъжът.

Макар заради бащиния й алкохолизъм да ненавиждаше твърдия алкохол, тя отказваше да го сервира само на видимо прекалено пияни пътници. Този мъж може и да имаше проблеми с аромата на тялото си, но изобщо не беше пиян.

— Да, разбира се — обеща. — Веднага се връщам.

Тя се върна в главната кухня. За нейно учудване там не намери никого и се запита къде ли са отишли Розет, Глория Джесика и Рей. Не че имаше кой знае какво значение.

Шарлийн клекна долу, взе малка бутилка „Джони Уокър“ и я постави на плота до пластмасова чаша и малък поднос.

Завесата зад нея се отвори със замах.

— Къде бяхте? — попита тя, без да погледне кой беше влязъл.

Предположи, че колегите й са последвали примера й и също са тръгнали да обходят самолета. Явно до такава степен е била замислена, че не ги е забелязала, което не беше толкова странно, защото А747 е далеч по-голям самолет, отколкото повечето хора смятаха.

Една ръка погали гърба й. Значи, все пак, не бяха колегите й.

Тя остана в същото положение, като все още не поглеждаше нагоре, наслаждавайки се на ухажването.

— Какво каза Джим?

Той не отговори и тя не му се сърдеше. Та нали току-що в спалното отделение бе изпуснала нервите си и му се беше сопнала, за което сега се разкайваше.

— Виж, Арън, наистина не мислех това, което ти казах. Аз просто…

Тя си блъскаше главата, чудейки се какво да каже, за да оправи положението.

— Нямам представа защо ти се развиках. Вината е моя, не твоя — рече, облизвайки долната си устна. — Като кацнем в Сидни ще говорим за това, нали? Ще ти обясня.

Точно когато се бе отказала от любовта, най-накрая се появи мъж, на когото можеше да разчита. Той също трябваше да може да разчита на нея. Тя беше наясно, че връзката им не може да продължи както до момента, циклейки на едно място. Трябва да послуша сърцето си и да направи крачка напред.

„Дори и той да няма същите намерения и всичко да приключи по негово желание, поне ще сме били честни един с друг. Поне ще знам, че аз съм била честна с него.“

Арън все още не казваше нищо, но ръката му продължаваше да я гали по гърба.

Шарлийн затвори очи и си представи последния път, когато видя слънцето. Бяха на „венецианския плаж“. Никой друг, само те двамата. Двамата, плясъкът на вълните и сянката на надвисналата скала — усамотено място, достатъчно да се гушнат един в друг. Само двамата — точно както сега. През онзи следобед й се искаше времето да спре, но минутите препускаха ужасно бързо.

Арън се притисна по-плътно, като ръцете му продължаваха да я галят. Той хвана гърдите й и нежно започна да ги милва. Тя изстена от удоволствие, когато стисна зърната й.

— Престани, Арън — прошепна, въпреки вълните на възбуда, които се разливаха по тялото й. — Някой може да дойде!

В отговор той я стисна още по-силно.

— Престани! — каза тя, вече по-настойчиво.

„Какво му става? — чудеше се. Не трябва да прави това!“

Представи си колко неловко би се почувствал някой, когато влезе и види главния стюард да опипва стюардесата. Арън обаче не я пускаше. Той продължаваше да милва гърдите й и да стиска зърната й, докато те се втвърдиха въпреки упорството й. И тогава тя чу тъп звук от нещо падащо наблизо.

Шарлийн отвори очи. На пода пред нея лежеше малката бутилка с уиски — тази, която бе поставила на плота, за да я занесе на мъжа с острата миризма на пот. Как е станало това, недоумяваше. Първо, нямаше как да е съборила бутилката и второ, нямаше никаква турбуленция.

Изведнъж усети невероятен студ, все едно я бяха затворили във фризер. Погледна назад през рамо.

Зад нея нямаше никой.

Тя се вторачи в нищото, като трепереше и потриваше ръце. И тогава някой дръпна завесата. Глория и Джесика се бяха върнали. Джесика се намръщи.

— Всичко наред ли е, Шарлийн?

— Аз… — Шарлийн извърна поглед встрани и вдигна бутилката с уиски. — Изпуснах нещо.

— Добре ли си наистина? — попита отново Джесика. — Имаш вид на човек, току-що видял призрак.

Ръцете на Шарлийн трепереха толкова силно, че едва държеше малката бутилка.

„Веднага трябва да се махна оттук! — мислеше си тя. — На секундата!“

Стисна малката бутилка с двете си ръце, остави подноса върху плота и хукна към салона за пътници.

В момента, в който подаваше уискито на латиноамериканеца, забеляза, че е забравила да вземе чашка, но не се върна, защото си помисли, че той вече имаше една в мрежата на седалката пред него.

— Ето, заповядайте — каза.

— Благодаря ви.

— За нищо.

Шарлийн се отдалечи и спря до изхода срещу вратата. Ако сега си бе у дома, сигурно щеше да се пъхне в леглото и да покрие главата си с възглавница. Тук обаче, в самолета, не беше сама.

Относно това, което се бе случило преди малко, обяснението й беше, че пристъпите на безпокойство я бяха нападнали отново — това беше всичко. И преди я бяха сполетявали подобни кошмари, когато си внушаваше, че някой я преследва. Илюзии. Просто илюзии и нищо повече.

Но ако приемем, че това бяха илюзии, какво беше другото? Тя все още усещаше топлината на ръцете върху гърдите си.

Докато опитваше да се съвземе, се случи още нещо странно.

Някаква жена зад нея започна да крещи с всичка сила. Това беше огромна дама, която преди малко бе застанала на пътеката срещу нея и викаше някого на име Джеръд.

Емилио прие с благодарност бутилчицата скоч. Той отново нагласи слушалките си, наля от златистата течност в чашата си и продължи да гледа филма.

Фил Кларк се спотайваше зад старо буре до входа на кръчмата. Джон Уейн, който играеше шериф Джеф Истман, държеше пистолета си в ръка, приклекнал зад вратата на сградата от другата страна на улицата. Няколко метра пясък и прах деляха двамата мъже. Наоколо се търкаляха разпилени от горещия пустинен вятър бурени.

Камерата показа в едър план измъчените очи на Истман, които гледаха изпод периферията на сивкавобялата му шапка. После приближиха обектива към суровото небръснато лице на Кларк в черна шапка и дълго тъмно палто. Клекнал зад варела с двуцевка, висяща на коляното му, той гледаше заплашително и страшно.

— Покажи се и ще освободя този град — крещеше Кларк на Истман. — Хората ми идват! Няма къде да избягаш!

Камерата отново приближи лицето на Истман. Той не отговаряше, но се виждаше, че умът му работи трескаво. Разбойникът беше прав. Той беше в капан.

Пореден близък план на Кларк, чието лице заемаше целия екран. Гледаше уплашено, присвил очи под черната си шапка, но се хилеше подигравателно.

— За какво правиш всичко това, Джефри? — извика той на разбойника. — Не виждаш ли какво става? Кабрера те мами. Той краде от шефа. Предай ни го!

Очите на Емилио се разшириха. Пресегна се и притисна по-силно слушалките към ушите си.

— Казвам ти, че този гринго е крадец — изръмжа Кларк. — Той ни трябва, Джефри! Този път няма да избяга! Предай ни го!

Емилио издърпа слушалките си и с треперещи пръсти започна да натиска тъчскрийна напосоки. Лицето на Фил Кларк остана на екрана още секунда, след което Емилио натисна бутона за изключване. Екранът потъмня.

Емилио седеше с широко отворени очи.

После дочу някаква суматоха и вдигна очи. Там, отпред, до тоалетните ставаше нещо. Нещо лошо.

17 „Заето“

Беше 4:10 ч. сутринта. Сабрина реши да се поразтъпче. Стана и тръгна полека по пътеката. Мислите й се върнаха към майка й, Патриша Лабатон, която години наред бе затворена в дом за психично болни. Сестра й Сюзън бе приела факта, че майка им никога нямаше да напусне дома, но Сабрина не можеше да се примири с тази ужасна участ. Това донякъде бе и причината да запише психология.

В един, иначе съвсем обикновен горещ летен ден, Патриша Лабатон бе блъсната от кола, докато пресичаше улицата. Впоследствие се бе излекувала от физическите травми, причинени от катастрофата, но не и от душевните. Според лекуващия й лекар умът й щеше да остане увреден завинаги. Тя бе започнала да чува гласове. Тези гласове я караха да прави неща, каквито преди инцидента бяха немислими. Странното беше, че в миналото, много преди катастрофата, майка й говореше неща, които нямаше как да знае. Ако например Сабрина изгубеше нещо, тя й казваше къде може да го намери. Освен това винаги знаеше кога Сабрина ще й се обади. Патриша дори предсказа, че Сюзън ще се премести да живее в Австралия, далеч преди дъщеря й изобщо да има идея за подобно нещо.

Сабрина бе споделила тези неща с лекаря на майка си, който с насмешка бе окачествил тези странности като „незаслужаващи обсъждане“. Когато обаче Сабрина реши да се порови по-надълбоко в парапсихологията, пред нея се отвори един нов свят. Всичко това се върна в ума й, след като чу разказа на Евелин.

Огледа се плахо наоколо, като че ли се притесняваше да не би някой да долови мислите за майка й. Очите й срещнаха погледа на около четирийсетгодишен плешив мъж, който старателно я изучаваше. Да не би да беше обект на сексуалните му фантазии? Тя ненавиждаше такива мъже. После видя огромна жена, която се тътреше по отсрещната пътека. Беше я забелязала и преди. Дебеланата се оглеждаше наоколо, видимо обезпокоена.

— Джеръд? Джеръд! — започна да вика толкова силно, че привлече вниманието на всички.

Когато русата стюардеса се насочи към нея, тя започна да жестикулира разпалено. Някакъв смътен спомен се промъкна в ума на Сабрина. Отначало не можа да определи какво точно означаваше, но изведнъж й просветна напълно.

Реши да поговори с жената. Най-краткият път до отсрещната пътека беше през главната кухня и тя тръгна натам. Когато приближи до жената, при нея вече бяха две стюардеси.

— Да, напълно сериозно — изкрещя на русата стюардеса дебеланата. — Разбира се, че говоря сериозно! Да не би да си мислите, че съм ненормална? Той тръгна преди половин час, за бога!

— Джеръд е слабичкият мъж, нали? — изтърси Сабрина.

Жената се извъртя към нея.

— Да, точно така. Къде е той? Знаете ли къде е?

— Мисля, че влезе в тоалетната.

Докато жената я гледаше втренчено, Сабрина си върна лентата назад. Беше забелязала мършавия мъж да минава покрай нея, забързан към тоалетните. По изражението на лицето му ставаше ясно, че изпитва неотложна нужда да се облекчи. Тогава беше мярнала за пръв път и дебелата жена.

Това се случи точно когато Каси започна да издава онези странни звуци, наклонена към облегалката и втренчила поглед в гърба на същия този мъж. След това момичето с конската опашка изпадна в странно отчаяние. Ако не беше Каси, Сабрина изобщо нямаше да забележи Джеръд. Нямаше навика да проследява непознати в самолета, особено пък онези, които бързаха за тоалетната. Но не помнеше да бе видяла мъжа да излиза от тоалетната. Всъщност, защо трябваше да помни подобно нещо?

Обяснение липсваше, но едно беше ясно — Джеръд не се беше върнал на мястото си.

— В коя? — изръмжа жена му.

— Какво? — попита Сабрина. — Не ви разбрах.

— В коя тоалетна?

— Хм…

Сабрина се замисли.

— Мисля, че в една от тези две тук — посочи с ръка тоалетните, чувствайки се неудобно, че се е превърнала в център на внимание за тази дебела настойчива жена и за трите стюардеси. Накъдето и да погледнеше, виждаше проточените вратове на пътници, които се мъчеха да видят какво става.

На табелката над дръжката на тоалетната отляво зеленият надпис сочеше „СВОБОДНО“. Сабрина се учуди, когато дебеланата рязко дръпна вратата. Може би си мислеше, че мъжът й се крие вътре?

След това жената започна да блъска по вратата на другата тоалетна, на чийто дисплей беше изписано „ЗАЕТО“.

— Джеръд! — нагло изкрещя тя, без да направи и най-малък опит да контролира гласа си. — Джеръд, отвори! Аз съм! Филис! Отваряй!

Сабрина се изкушаваше да й каже, че се държи като напълно откачена, но се въздържа.

От тоалетната, на която пишеше „ЗАЕТО“, не последва никакъв отговор.

Филис хвърли още един озадачен поглед първо към Сабрина, а после и към русата стюардеса, която не бе продумала и думичка, откакто Сабрина беше отишла при тях. Тя просто стоеше там и гледаше. Преди някоя от другите две стюардеси да може да се намеси, жената заблъска по вратата отново.

— Джеръд! Там ли си? Кажи нещо!

Само тишината отвърна на настойчивата й молба. Филис гледаше някъде през русата стюардеса.

— Отвори! — заповяда тя с тон на разярен ротен старшина.

Русата стюардеса нито показваше интерес, нито проявяваше инициатива. Същото се отнасяше и за двете й колежки. Те се съобразяваха с нея, която явно беше по-старша.

— Отвори веднага! — крещеше Филис.

Сабрина отвори уста, за да каже нещо, но каквото и да беше то, преглътна думите си.

Каси бе привлякла вниманието й.

Момичето беше станало от мястото си. Стюардесите проследиха погледа й и също видяха Каси. Бе застанала на пътеката. Лицето й бе сгърчено в гримаса, а ръцете свити в юмруци. За момент тя й напомни за нейния котарак Тоби, който баща й подари когато беше малко момиченце. Тоби беше мило животинче, освен когато го водеха на ветеринар. Там той започваше да съска заплашително, да извива гръб, да показва нокти и нищо не бе в състояние да го успокои.

Евелин също беше станала и се мъчеше да придума Каси да се върне обратно на мястото си.

— Отвори! — изкрещя Филис отново, извисявайки се с целия си внушителен ръст.

Всички погледи бяха приковани в Сабрина. Тя се обърна и отново погледна вратата на тоалетната, над която неумолимо стоеше червеният надпис „ЗАЕТО“. Дали слабичкият мъж беше вътре?

Ако беше там, какво ли му се бе случило?

18 Джоди

— Окей, Арън — каза Джим. — Независимо колко налудничаво звучи, се случва… или не се случва следното.

И тогава пилотът разказа на Арън Дрейк над какво са си блъскали главите пилотите в кабината. Обясни му, че когато преди около деветдесет минути попаднаха в турбуленция, са отказали навигационните системи и са изгубили радиоконтакт. Джим се опитваше да звучи спокойно и професионално, все едно това беше рутинно предизвикателство за един опитен пилот. Предполагаше, че причината за липсата на радиовръзка се дължи на объркване в честотите, а неизправността в навигацията — на дефект в поддържащите системи на полета.

— Сега вече сме наясно — рече той, — и допускам това да е причината и канала за маршрута на полета да не работи. Не се притеснявай. Двигателите са в ред и ще кацнем някъде. Транспондерът е активен и съм сигурен, че всеки момент ще бъде уловен от някоя наземна станция. После ще решим какво ще се прави.

Арън кимна.

— Добре. Ще съобщим на пътниците, че имаме малка неизправност и че правим всичко възможно за отстраняването й.

— Разчитам на теб. Няма основание за тревога.

„Или поне за момента“ — помисли си той.

След като стюардът напусна пилотската кабина, Джим въздъхна. Смяташе, че е предоставил на Арън достатъчно информация. Арън ще успокои и инструктира членовете на екипажа, а те от своя страна — онези пътници, които се притесняват, че нещо може да не е наред. В 4:17 ч. Грег изпрати поредната серия съобщения на всички радиочестоти. Всички те се оказаха „глас в пустиня“.

— Да допуснем за момент, че не сме в състояние да възстановим радиоконтакта — каза Джим. — В такъв случай ще бъдем прихванати от австралийските изтребители в мига, в който нарушим въздушното им пространство. Ще се наложи да подаваме ръчни сигнали, за да ни помогнат да се приземим.

— А какво правим, ако не се срещнем с никакъв F16? — попита Грег.

— Какво имаш предвид? — обади се Бен.

— Това, което току-що казах — натърти Грег.

— За бога, Грег — възрази Бен. — Австралия е огромна, няма как да я пропуснем. Разбира се, че ще ни пресрещнат. Да не мислиш, че военновъздушните им сили там долу спят? Ако нарушим въздушното им пространство без правилната идентификация, те ще пратят изтребителите. Мога да заложа живота си, че ще стане точно така.

Бен Райт бе от най-прагматичните хора, които Джим познаваше и това беше прекрасно, защото през следващите няколко часа щеше да има нужда точно от такъв бистър ум в пилотската кабина.

Джим можеше само да предполага какво става в главата на Грег. Дали пък вторият му пилот не си задаваше същия въпрос, какъвто и той самият? Дали полет 582 нямаше да се окаже в нещо като Бермудския триъгълник?

Той си спомни това, което веднъж му беше казал неговият полетен инструктор: „Джим, има само едно нещо, което липсва в пилотската кабина, и това е кристална топка“.

Бен измърмори нещо и Грег реши да не форсира нещата. Джим също бе на мнение да не подклажда огъня.

— Дайте да си съберем акъла, момчета — каза той с цялата безпристрастност, на която беше способен.

Джим се бе натъквал на подобна ситуация и преди. Веднъж двата двигателя на един Боинг 747–400 загубиха мощност, при друг случай настъпи значителна промяна във въздушното налягане и кислородните маски на пътниците се спуснаха. И в двата случая той, като капитан, запази самообладание. Тогава от него се очакваше именно такова професионално поведение. Очакваше се от него и сега.

„Двигателите са в ред. Ще кацнем някъде безаварийно.“

Това беше най-искрената надежда и молба на Джим. Нещо дълбоко в него обаче се питаше дали наистина щеше да е така.

„Ти си убиец! Спомни си за вчера!“ — прошепна изведнъж Джоди в ухото му и той отново имаше чувството, че тя е до него.

Побиха го ледени тръпки.

Той разбира се съзнаваше, че гласът на Джоди бе просто плод на въображението му. Този феномен започна да се проявява от момента, когато за първи път осъзна, че бракът им върви към провал, независимо от решението му да спре да лети. Дори помнеше точно момента, когато чу този глас за първи път.

Случи се миналата година, на 12 ноември — първия ден в живота му, който прекара в болница. Предната нощ бе провел сериозен алкохолен маратон из местните барове. В резултат на алкохолно натравяне дванайсет часа от живота му бяха заличени от паметта му завинаги. Бяха му казали, че количеството алкохол, което беше погълнал, е било достатъчно да умъртви човек и трябва да благодари на Господ, че все още е жив. След това почти фатално преживяване Джим се въздържаше от твърд алкохол. Това бе наложително, ако искаше да запази работата си. Беше си взел две седмици отпуска, за да избистри главата си и, благодарение на Бога, успя да запази в тайна инцидента от началниците си в „Оушънс Еъруейз“.

След тази ужасна нощ Джим започна да има проблеми със съня. Често сънуваше странни неща. Понякога му се присънваше страховит мрак, където се криеше някакво зло, канещо се да го унищожи. Понякога се будеше, потънал в пот. Появиха се и душевни проблеми: апатия, свръхчувствителност, смяна на настроенията, депресия и изблици на ярост. Понякога животът му се струваше нереален. Заобикалящите го звуци ставаха все по-тревожни. Обикновеният уличен шум, като например счупено стъкло, му приличаше на шум от контейнер за боклук, който изпразваха съвсем наблизо. Всичко говореше за наличие на психически срив. Това го притесняваше, но в интерес на истината най-много го тревожеше гневът му. Понякога му се струваше, че са го събудили от някакво шеметно състояние, без да може да си спомни какво бе направил или на кого го бе направил.

Това му се беше случило и вчера, часове преди полета.

„Джоди“ му помогна да си спомни мистериозния глас, който се бе материализирал ненадейно по време, или непосредствено след нощта, през която почти не умря от препиване.

Да, това беше неговото подсъзнание, което старателно му припомняше заличените от паметта му моменти.

Въпреки че по всяка вероятност това бе по-скоро самобичуване, отколкото случайно стечение на обстоятелствата, гласът в ухото му звучеше потресаващо като нейния глас.

Той просто не беше себе си в последните часове преди този полет. Сега безкрайно съжаляваше за случилото се, но бе твърде късно. Беше ударил жена си в пристъп на ярост и чувство за безнадеждност. Беше изпаднал в това състояние след поредния й жесток аргумент, касаещ правото му да посещава двете им дъщери — Кара и Натали след финализиране на развода. Джоди говореше за това като за fait accompl6. Тя претендираше за попечителство над дъщерите им и имаше твърдото намерение да го държи далеч от тях. Когато му го каза, нещо в него се счупи и той силно я удари в лицето.

Дотук всичко беше вярно, но той не бе убил жена си, нали?

Джим разтърка очи и разтърси глава, за да се отърве от демоничните си мисли.

— Добре ли си? — попита го Бен.

— Да — отвърна и добави уклончиво: — Просто нещо се бях замислил.

Мислите му продължаваха да бъдат безкрайно объркани.

Ами ако беше оставил мъртвото тяло на Джоди в къщата, когато си тръгна вчера? Ако беше така, сигурно вече я бяха открили и организирали процедура по задържането му на летището в Сидни.

Мислейки за това, може би не беше чак толкова лошо, че на борда нямаше радиоконтакт. Тук, в небето, си имаше своите притеснения, но там, на terra firma7, може би го очакваше адът на земята.

Но това звучеше налудничаво.

Как би могъл да убие Джоди, без ясно да съзнава какво прави?

Не искаше да си представя подобно нещо. Не можеше да си го представи.

Въображението му обаче продължаваше да вилнее и той не виждаше начин да го озапти.

Колко често беше бързал за летището, питайки се дали бе изключил кафемашината или дали е заключил добре вратата? Вчера не беше по-различно. Може да е изфучал от вратата като разярен бик, но беше напълно наясно за къде бе тръгнал.

„Отиде твърде далеч — мислеше си. — Ти не беше на себе си вчера.“

Макар в колата към летището да се бе поуспокоил, не можеше да си спомни напълно ясно какво точно се беше случило, преди да напусне къщата. Нито дали кафемашината беше изключена, нито дали вратата беше заключена, нито дали беше ударил Джоди по-сериозно, отколкото възнамеряваше.

Ами ако си е ударила главата в ръба на кухненската маса? Ами ако я е нападнал с големия остър нож за рязане на месо?

В съзнанието му изплува ужасна картина: след силна дъждовна буря се показват главата и ръцете на плитко закопан труп. Той просто трябваше да покопае малко по-надълбоко, за да се увери, че това вчера се бе случило наистина.

Не, той не искаше това. Наистина не го искаше.

Започна да се поти и да изпитва недостиг на въздух. Не можеше да си позволи да изгуби контрол. Не и тази нощ. Трябваше да запази самообладание. Джим погледна през рамо, питайки се дали пагубните му мисли и деяния не бяха разкрити от другите пилоти.

Бен го гледаше неодобрително, но мълчеше. Изглежда Грег не бе забелязал нищо. Той отново говореше по микрофона, призовавайки всеки, който го чува, да отговори.

„Не съм я убил!“

Джим трябваше да се придържа към това.

Но ако не беше я убил, защо тогава нещо вътре в него, нещо подсъзнателно, се мъчеше да обори убеждението му относно приетото от него за истина. Обикновено подсъзнанието му винаги е било по-близо до истината, отколкото съзнанието му.

Джоди мълчеше. Засега.

Сега Джим трябваше да приземи невредими повече от 350 души.

„Върши си работата! Изкарай всичко останало от ума си!“

Вътрешният инстинкт му говореше да се снижи с около хиляда метра, за да види какво има под облаците. Но той не го направи. Ако самолетът се снижи, щеше да изразходва повече гориво. Ако се наложеше този полет да се проточи, щеше да му е нужна всяка капка керосин, с която разполагаше в резервоарите.

Навън той виждаше само безграничния мрак на вечността.

„Ти ще ги убиеш всичките!“ — каза Джоди.

— Не! — извика той през зъби.

Трябваше да сложи край на това!

Джим не бе убивал никого и нямаше да го направи и сега.

„О, да! — каза Джоди с пресъхнал глас. — Ти ще ги убиеш всичките!“

19 Филис

Когато пълната жена на име Филис й заповяда да отвори вратата на тоалетната, Шарлийн имаше чувството, че някой я стиска за гърлото, както правеше Тод Бауър.

— Побързайте! — излая Филис.

Ръцете на Шарлийн бяха потни и ужасно я болеше глава. Дебелата жена бе стиснала юмруци. Какво възнамеряваше да прави? Да я удари?

— Джеръд е там, вътре. Направете нещо.

Но тя просто не можеше.

В самолета присъстваше „НЯКОЙ“, някаква невидима сила. Този „НЯКОЙ“ я беше галил.

Сега Филис й крещеше и колегите й се бяха втренчили в нея. И не само колегите, а и пътниците, и онова младо момиче с конската опашка. Неспособна да се скрие някъде и да закрие главата си с възглавница, тя се чувстваше като кошута, замръзнала пред фаровете на автомобил.

Когато видя Арън, който бързаше към нея по пътеката, въздъхна с облекчение.

— Какво става тук? — попита той, когато се приближи до нея.

Тя пое дълбоко дъх, преди да отговори с разтреперан глас:

— Тази госпожа — посочи Филис, — твърди, че съпругът й е в тоалетната от доста време.

— Права сте, по дяволите — изръмжа Филис. — Вътре е от половин час. Блъсках по вратата, но той не отговаря… а тя не отваря проклетата врата.

— Добре, успокойте се! Сега ще погледнем — каза Арън.

Шарлийн отстъпи встрани. Когато Арън насили ключалката, тя извърна поглед, страхувайки се от гледката, която би могла да се разкрие отвътре.

Вратата се отвори. Тя чу как Филис изпищя, а Арън нададе стряскащ вик. Борейки се със себе си, Шарлийн се престраши и хвърли бърз поглед вътре.

Мършавият мъж беше долу на пода. Единият му крак лежеше върху металната тоалетна седалка, а другият бе изкривен до него. Очите и устата на мъжа бяха широко отворени и той се взираше в тях с безжизнен стъклен поглед.

Филис се строполи до него.

— Джеръд! — извика тя с дрезгав глас. — Джеръд!

Когато го разтърси, главата му се отметна назад и очите му се завъртяха в орбитите си.

Арън се опита да се промъкне вътре, но масивният гръб и огромният задник на Филис блокираха входа. Когато той я помоли да се отмести, тя не реагира, все едно не го бе видяла или изобщо не й пукаше.

Тогава Рей Джейкъбстън пристъпи напред и сграбчи едната ръка на жената. Докато се опитваше да я вдигне, тя залитна и Шарлийн се уплаши, че може да се прекатури и да смаже Рей под себе си. Най-накрая, като продължаваше да хленчи, Филис се съгласи да отстъпи назад и да направи място на Арън.

Арън клекна на земята и провери пулса на врата на Джеръд. Като не долови нищо в сънната артерия, той поклати глава и се обърна към Шарлийн.

— Виж дали имаме лекар на борда — нареди строго.

Шарлийн беше виждала мъртвец само веднъж в живота си. Баща й я гледаше по същия начин, с отворени очи и уста, докато се беше отпуснал в странна поза на канапето в хола.

Тя кимна и грабна първия й попаднал високоговорител.

— Дами и господа! — каза тя, неспособна да овладее треперенето на гласа си. — Ако на борда има лекар, медицинска сестра или парамедик, моля да се свържете с някой от членовете на екипажа.

Повтори съобщението и постави обратно високоговорителя в гнездото му. От триста пътника на борда вероятността сред тях да има лекар беше голяма.

Като чу съобщението, Филис се окопити от транса, в който беше изпаднала.

— Джеръд! — изпищя тя. — Стани! Стегни се и ставай!

Сцената беше сърцераздирателна. Вълна на съчувствена тишина премина през наблизо седящите пътници. След малко се приближи Мара, следвана от около петдесетгодишен оплешивяващ мускулест мъж. Беше висок около метър и осемдесет.

— Този господин е лекар — съобщи Мара.

— Казвам се Джеймс Шепърд — представи се мъжът. — Аз съм хирург. Какъв е проблемът?

Арън посочи тоалетната и мъжът погледна вътре.

— Очевидно този господин е припаднал — каза Арън, когато мъжът се наведе да погледне мъжа. Никой не се обади, докато хирургът си вършеше работата.

След малко той произнесе тихо:

— Съжалявам, но нищо не мога да направя за него.

При тези думи Филис откачи. Изблъска Рей с истерични викове, смесица от виене на чакал и грухтене на прасе.

— Не е истина, че това се случва! — извика тя, вече по-разбираемо след първата вълна на дивашка истерия. — Джеръд е здрав! Нищо му няма. Не е истина, че това се случва!

Шепърд се отдръпна и Арън пое щафетата. Той хвана Филис за раменете и започна да я успокоява. След известно време успя да обуздае яростта й.

Хирургът постави ръка на рамото й.

— Мадам, искрено съжалявам — каза той спокойно и авторитетно с тон, който несъмнено бе използвал по време на кариерата си, когато е съобщавал лоши новини на безброй хора.

Изморена и бледа, с треперещи устни, Филис го погледна така, сякаш беше на ръба на нервен срив.

— Не е възможно! — извика изведнъж. Гласът й обаче вече беше по-слаб, като че ли безумният ужас бе започнал да стихва и тя вече нямаше сили да се бори. — Нищо му нямаше — добави, все едно започваше обвинителна реч. — Той просто се преструва. Типично за него, повярвайте ми. Аз винаги трябва да го наблюдавам. Като малко дете е. Той има нужда от мен.

Когато погледна покойния си съпруг, който лежеше неподвижен в тоалетната, виковете й на отчаяние се превърнаха в неразбираемо бърборене:

— Джеръд — каза тя, като че ли отправяше последна закана към действителността. — Престани да се правиш на интересен и стани!

Той не наруши покоя си.

— Не ми причинявай това! — заповяда тя с печален глас.

Шарлийн стоеше неподвижна. „А защо не?“ — попита един глас. Тя осъзна, че това беше собственият й глас.

Хирургът я гледаше, а веждите му се повдигнаха въпросително.

— Как е починал? — попита плахо тя.

Отговорът на Шепърд бе адресиран както към нея, така и към Филис.

— Наистина не мога да кажа. Прилича на сърдечен удар. Това бих предположил на първо място.

— Нямаше проблеми със сърцето. Никога не е имал проблеми — контрира го Филис.

Изглеждаше все по-посърнала и по-посърнала, като механична играчка, осакатена от развалена пружина.

Хирургът сви рамене.

— Това е само догадка. Аутопсията ще ни каже повече.

Филис се олюля. Навярно това, което Шепърд току-що каза, се оказа последната капка, която преля чашата, си мислеше Шарлийн. Само преди няколко часа тя и Арън се бяха качили на самолета, за да започнат една прекрасна отпуска. Сега се говореше за разрязване на труп и за аутопсия.

Арън реагира светкавично, като хвана Филис, преди да се строполи и я задържа, въпреки че загуби равновесие под натиска на тежестта й. Постепенно той я остави да се свлече на пода, без да се нарани. После повика с пръст Рей.

— Дай да я отнесем в първа класа и да я оставим там за известно време. Шарлийн, заключи тази врата! И всички да запазят спокойствие, за бога! Трябва да се погрижим за пътниците. Нали си представяте какво си мислят.

— Какво ще правим с… Какво ще правим с него? — попита Шарлийн и посочи тоалетната.

Арън прехапа устни.

— Оставете го там. Няма къде да го пренесем. Просто заключете вратата и хвърляйте по едно око.

Той и Рей отведоха Филис в първа класа като че ли беше персонаж от „Живите мъртви“. Арън не можеше да си спомни да е виждал някой паднал духом до такава степен.

— Кажи на пътниците, че някой се е разболял.

Когато колегите й я наобиколиха, Шарлийн им каза:

— Случват се такива неща. Те ще разберат. Аз отивам при Арън.

— Мога ли да направя още нещо? — попита Шепърд.

— Не, не мисля, докторе. Благодаря много за съдействието ви.

— Аз съм в бизнес класа, място 72D. В случай че имате нужда от нещо — каза Шепърд, преди да тръгне.

Шарлийн поостана, докато колегите й информираха пътниците за случващото се. После, чувствайки се необяснимо спокойна, или пък може би в състояние на шок, тя последва Арън и Рей.

Когато отиде при тях, те вече бяха настанили Филис на едно свободно място и я наглеждаха.

— Той ме побърква — каза Филис, търкайки зачервените си очи. Звучеше като че ли наистина го мисли. — Понякога просто не знае как да се държи. Направо е загубен без мен.

Арън й предложи вода и когато тя отказа, й предложи нещо по-силно. Тя отново отказа.

Тъй като Филис бе прекалено заета да сипе укори върху мъжа си, на Шарлийн й беше трудно да я утешава. Явно жената все още не беше асимилирала жестоката истина за смъртта на Джеръд.

Филис наистина обичаше Джеръд, мислеше си Шарлийн, но по-скоро по неин си, донякъде странен начин. Тя говореше за съпруга си все едно той беше някакъв домашен любимец, който се нуждаеше от твърда ръка и къса каишка, иначе нямаше да може да се грижи за себе си.

Докато Арън и Рей продължаваха да я утешават, Филис разкри, че фамилното й име е Кърби. Шарлийн се въздържа от коментар.

Сърдечен удар?

Беше възможно, разбира се.

Тя обаче не го вярваше.

След известно време на Филис Кърби й се доспа. Първоначалният пристъп на ужас, замайване и депресия бе нанесъл пораженията си. Тя престана да укорява съпруга си и сега беше спокойна.

Арън се спогледа с Шарлийн и с Рей.

— Ще отида да докладвам това на Джим — рече той.

— Ще дойда с теб — каза Шарлийн.

Арън кимна.

— Рей, ще останеш ли тук с нея?

— Разбира се — кимна Рей.

Арън тръгна към пилотската кабина на горния етаж. По средата на стълбите Шарлийн изведнъж се спря.

Зад нея имаше нещо. Беше абсолютно сигурна. Обля я студена вълна, както по-рано в кухненското отделение.

Като че ли нещо мъртво дишаше отзад във врата й.

20 Там, където не отиваме

Арън вече беше изчезнал зад ъгъла нагоре и остави Шарлийн сама на стълбите с нещото зад нея.

Страхуваше се да погледне. Не можеше да помръдне.

Писъкът беше застанал на гърлото й.

Точно преди да може да извика, леденият дъх зад гърба й се стопи и изчезна.

Тя остана там още малко, опитвайки се да събере кураж. После се завъртя, но нямаше никого.

Вече нямаше никого.

Да, но нещо или някой е бил там. И можеше да се върне.

Тя събра сили, изкачи на един дъх последните няколко стъпала и въздъхна с облекчение, когато видя пътниците от бизнес класата да седят изправени или отпуснати удобно в седалките си, като че ли нищо лошо не се случваше или не се бе случило. Щеше ли да намери сили да се върне по-късно обратно по онези стълби?

Видя Арън, задържан от ниския мъж в кафяв костюм, същият, с очи като на Ханибал Лектър и който по-рано явно имаше ужасно главоболие. Мъжът, който приличаше на Дани де Вито, беше станал от мястото си и жестикулираше разпалено, докато тихо обясняваше нещо на Арън.

Шарлийн се приближи до тях.

— Да, сигурен съм — дочу тя шепота на мъжа. Очите му издаваха трудно контролируем гняв. Той приличаше на човек, който всеки момент ще започне да тропа с крака или да направи нещо друго, характерно за истеричен пристъп.

Арън беше пример за хладнокръвие, независимо от агресивното поведение на мъжа.

— Вярно е, че имаме малък проблем с дисплея за маршрута на полета, но няма причина за безпокойство — чу го тя да казва на мъжа.

— Ние не отиваме в Сидни — прошепна мъжът с нетърпяща възражение убеденост.

— Всичко е наред — напълно спокойно заключи Арън.

— Пълни глупости! — избухна мъжът с нарастваща ярост в гласа.

Започна да разтрива слепоочието си, както Шарлийн го беше забелязала да прави и преди, а лицето му почервеня.

— Вие сте долни лъжци!

Шарлийн се съмняваше някой пътник да е говорил по такъв груб начин на Арън. Този мъж, мислеше си тя, беше не само гневен, но не бе свикнал да му се противоречи.

— Сър, моля ви, седнете на мястото си — каза Арън с авторитетен тон.

Ниският мъж посочи с пръст пилотската кабина.

— Там, вътре, знаят за това. Вие им позволявате да ви залъгват, но мен не могат да ме заблудят!

— Казвам ви за последен път — натърти Арън, като в гласа му се четеше предупреждение. — Седнете и се успокойте. Притеснявате останалите пътници.

В този момент мъжът видя Шарлийн и я погледна заплашително. Нямаше как да избегне пронизващия му поглед.

Устата му се отпусна и тя имаше усещането, че се взира някъде през нея, направо в душата й. Той изблъска Арън от пътя си и с широко отворени очи пристъпи към нея.

Изведнъж протегна ръка и я сграбчи за китката толкова силно, че я заболя.

— И ти ли? — попита той с учудващо спокоен глас.

— Какво? — измънка тя.

Арън махна ръката му от нея и застана между тях. Седящите наблизо пътници любопитно наблюдаваха драмата, която се разиграваше пред очите им.

— Това вече ми дойде в повече! — твърдо заяви Арън. — Седнете на мястото си, сър, или аз ще ви принудя да го направите!

Мъжът стисна юмруци и зае позиция на боксьор. След това обаче отпусна ръце и поклати глава.

— Ще ми повярвате, но тогава ще бъде твърде късно!

Той се взря в Шарлийн за последен път, като да търсеше някакъв отговор.

— Не позволявайте да се стигне дотам, чувате ли ме? Ние не трябва да сме тук!

Това прозвуча повече като молба, отколкото като настояване. Внезапно омекналият му глас издаваше страх, нещо нетипично за характера му. Този неприкрит страх ужаси Шарлийн.

Мъжът се подчини на заповедта. Седна на мястото си и впери поглед в краката си.

— Извикай Мара и й кажи да дойде тук веднага! — обърна се Арън към Шарлийн. — Нека вземе със себе си и Рей. Не трябва да изпускат от поглед този господин.

Въпреки тресящите я емоции, Шарлийн трябваше да изпълни заръката му. Тръгна към екипажното отделение, но не и преди да хвърли поглед към стълбите. Като не видя никого, се приближи и отвори завесата.

Тя се свърза с Глория по телефона и й каза, че Мара и Рей трябва да се качат на горния етаж, тъй като един от пътниците създава проблеми. Докато говореше по телефона, усети скришен поглед над рамото си.

— Ще ги пратя горе — увери я Глория.

Когато Шарлийн сложи обратно телефона на поставката му, думите на разгневения пътник от горния етаж отекнаха като ехо в главата й.

„Ние не трябва да сме тук!“

После напусна отделението и изчака от другата страна на завесата.

Чу стъпки по стълбите. Бяха Мара и Рей. Тя забеляза, че трапчинките от бузите на Мара бяха изчезнали. Бе станала свидетел на смъртта на пътник и сега очите й бяха мрачни и сериозни.

— Вървете! — нареди им тя. — Арън е там.

Той стоеше близо до мъжа в кафявия костюм, който поне към момента покорно седеше на мястото си. Дали съзнаваше, че щеше да си навлече само неприятности, ако провокира някаква кавга, питаше се Шарлийн. Или наистина беше изплашен?

Тя скръсти ръце, като наблюдаваше Арън, който осведомяваше Мара и Рей за създалата се ситуация. После той се върна при нея.

— Добре ли си?

Шарлийн прехапа долната си устна.

— Не, не съм добре, Арън.

Арън нервно прокара ръка през косата си.

— Това ниско човече ми лази по нервите. Рей обеща да го наблюдава отблизо. Ако се наложи… — Той въздъхна. — Да се надяваме, че ще стои мирен. Имам си достатъчно за какво да се притеснявам. Между другото, Ники пое работата на Рей долу — ще бъде при онази жена, мисис Кърби.

Шарлийн почти не чуваше какво й говори. Трябваше да каже нещо, но какво?

— Ти не чу ли какво каза той? — изтърси неочаквано тя.

Арън я погледна озадачено.

— Не. Какво каза?

— Че няма да успеем да стигнем до Сидни.

— А-а, това ли? Не се притеснявай, човекът не е в ред — ядоса се Арън. — А какво ти каза, когато те хвана за китката?

Сърцето й биеше лудо, докато обмисляше въпроса му.

— Не знам. Беше толкова странно.

Не че Шарлийн наистина не знаеше какво бе казал човекът. Тя просто не можеше да го проумее.

За известно време се замисли, преди да вземе решение.

— Отиди и говори с Джим — реши да каже тя. — Аз ще… Имам да свърша нещо.

— Какво? — попита той. — Какво каза той?

— Нищо, просто върви — настоя тя.

Той помисли да възрази, но се отказа. После сви рамене и тръгна към пилотската кабина.

До известна степен бе учудена, че Арън не настоя да получи отговор. Прекалено бързо игнорира темата, което за него не беше типично.

Дали той също не криеше нещо?

В 4:35 ч. Арън Дрейк влезе в пилотската кабина за втори път в рамките на един час. Той докладва на капитана, че един от пътниците е починал, очевидно от сърдечен удар и тялото му временно е било оставено в тоалетната.

Джим Никълс се стресна от това, което чу. Останалите двама пилоти — също. Докато говореше, Арън си припомни, че Джим, или може би Грег, вече се беше сблъсквал с такъв случай на борда. Причината за предишния фатален край бе тромбоза — запушване на кръвоносен съд, вследствие дълго стоене неподвижно на едно място. Този, така наречен „синдром на икономическата класа“, не бе нещо необичайно по време на дълги полети.

— Правилно сте постъпили — въздъхна Джим. — Жалко, че е трябвало да оставите тялото вътре в тоалетната, но поне няма да е пред очите на пътниците. Аз също не бих имал идея къде може да бъде преместено. Моля те, увери се да бъде направено всичко необходимо за съпругата на починалия.

— Вече го правим — потвърди Арън. — Мога ли да бъда полезен с още нещо?

Джим поклати глава.

— Не, засега.

— Нямах време да информирам екипажа за проблемите — призна Арън. — Когато слязох долу, пътникът беше починал и бяхме много заети. Положението същото ли е, както преди?

Арън бе много по-притеснен сега, отколкото преди 45 минути. Тогава беше убеден, че техническите неизправности могат да бъдат отстранени за сравнително кратък период от време. Сега вече не бе толкова сигурен.

Това, което го ядеше отвътре беше, че „Дани де Вито“ бе прав. „Принцесата“ не държеше курс към Сидни. Откъде този човек би могъл да знае това? Само защото на екрана не се появяваше картата за движението на полета?

Арън беше много озадачен и объркан и затова все още не беше споделил с Шарлийн за проблемите на екипажа, дори след като бурята около „Дани де Вито“ бе утихнала. Тя и бездруго беше толкова притеснена.

— Правим всичко по силите си — спокойно каза Джим.

Това, което мина като стрела през ума на Арън, беше с колко гориво разполагат и колко време още биха могли да се задържат във въздуха. Но той само прехапа устни и не каза нищо. Пилотите бяха наясно какво е положението.

— Окей — рече той. — Уведомете ме, ако с нещо мога да бъда полезен. Междувременно ще направим всичко възможно да успокояваме пътниците.

Напусна пилотската кабина и мина покрай д-р Шепърд, който се усмихна любезно.

„Дани“ седеше през две редици по-надолу, точно както бе инструктиран. Беше престанал да вдига шум, но изразът на лицето му оставаше скован и отчаян.

— Изглежда, че всичко е наред — подхвърли Арън, докато минаваше покрай него и продължи пътя си, тъй като не желаеше да дава повод на мъжа за нова тирада.

„Позволявате им да ви правят на глупаци! Ще ми повярвате, но ще бъде твърде късно!“

Мара и Рей стояха пред екипажното отделение на горния етаж.

— Ще проверя как са нещата долу — каза Арън. — Как се чувства мисис Кърби?

— Не много добре, но във всеки случай по-добре, отколкото като я оставих — отвърна Рей.

Арън слезе по стълбите. Започваше да се тревожи прекалено, което не му бе присъщо. „Здраво държи кормилото“ — така го окачествяваха онези, които го познаваха.

„Дали всичко щеше да бъде наред?“

Той беше започнал да се тревожи от мисълта дали някога ще види Сидни отново.

Или което и да било друго място.

21 „Те“

Докато Арън отиваше към пилотската кабина, Шарлийн се спря преди стълбите, които водеха надолу в сумрака. Опитваше се да се концентрира и да събере кураж. Каквото и да бе нещото, което тази вечер я преследваше, беше вероятно да се появи там. Въпреки това не можеше да стои и да се чуди — имаше да върши работа и хората разчитаха на нея. Тя пое дълбоко въздух, стисна зъби и, преди да я завладеят колебанието и страхът, започна да слиза надолу по стълбите.

След кратко сърцебиене се озова в главния салон. Нищо не се случи, нямаше ни хлад, ни демон.

Продължи да върви необезпокоявана към туристическата класа.

Пътниците в близост до тоалетната, където бе заключен Джеръд Кърби, бяха будни, но видимо спокойни. Другата тоалетна беше свободна, но никой не я ползваше. Шарлийн си мислеше, че навярно хората се страхуват да се приближат до мъртвец, или пък са стреснати от случилото се на Джеръд, каквото и да бе то, и се опасяваха да не сполети тях. Девин, Александра и Джойс наблюдаваха пътеките между редовете, но нищо особено не приковаваше вниманието им.

Шарлийн видя Каси и се наведе до нея. Момичето я погледна за миг, но в този момент майка й попита какво става със съпругата на починалия, мисис Кърби.

— Хора от екипажа се грижат за нея — информира я Шарлийн. — Казаха ми, че предвид обстоятелствата, била сравнително добре.

Брюнетката, седнала до майката на момичето, се заслуша в разговора.

— Ужасна работа — поклати глава майката.

— Така е — потвърди Шарлийн. Поколеба се за момент и после попита: — Ще имате ли нещо против да поговоря с Каси?

— Страхувам се, че да — отвърна тя.

— Защо? — попита Шарлийн. — Не искам да бъда нетактична, но…

Майката отчаяно поклати глава.

— Не сте невъзпитана… Просто не можете.

Шарлийн бе крайно озадачена и начинът, по който погледна жената, потвърждаваше смущението й.

— Каси страда от тежка форма на аутизъм — обясни майката. — От две години не е продумвала нито дума.

Шарлийн направо онемя.

— Разказах на Сабрина цялата история — продължи майката и посочи с глава тъмнокосата жена до нея. — Между другото, казвам се Евелин.

Шарлийн търсеше подходящи думи:

— Съжалявам, Евелин… Наистина не знаех — промълви най-накрая тя.

— Няма проблем, напълно разбирам — кимна Евелин. — А какво възнамерявахте да я питате?

Шарлийн обмисляше внимателно думите си. Беше толкова странно да говорят за момичето, все едно беше някъде далеч, а не точно пред нея.

— Когато се качихте на борда и вие, Евелин, стояхте на пътеката, Каси беше между нас. Тогава тя ме погледна и… — Шарлийн се наведе по-близо към жената, — и… каза нещо. Изрече го много тихо, така че не можах да чуя, но съм напълно убедена, че говореше на мен.

Раменете на Каси потрепериха. Тя гледаше право напред, но по изражението й ставаше ясно, че не само слуша, а и разбира казаното.

Евелин сви рамене.

— Не се учудвам. Предполагам, че е бръщолевила нещо. Всъщност тя умее да се изразява, но това не може да се нарече нормално говорене.

Шарлийн поклати глава.

— Не, не беше бръщолевене, Евелин. Тя говореше. Абсолютно съм сигурна.

Нямаше представа защо майката интерпретираше думите й, но точно в момента, в който Евелин и дъщеря й се качиха на борда, Каси реагираше будно и смислено, а мънкането й в никакъв случай не би могло да бъде окачествено като безсмислено бръщолевене. Тя бе изрекла напълно нормални думи.

Тогава обаче Евелин не беше чула Каси и затова не можеше да си го представи и да повярва. Шарлийн въздъхна. Искаше да попита момичето какво бе казала и защо, и най-вече каква бе причината на няколко пъти да се взира така настойчиво в нея, също както онзи нисък мъж от горния етаж.

Шарлийн беше напълно убедена, че Каси може да говори, независимо какво твърдеше Евелин. Защо тогава да не повтори онова, което й бе казала? Така й се искаше момичето да й даде някакъв знак, че я разбира — кимване или махване с ръка — и да убеди майка си, че беше способна на много повече, отколкото само на несвързано бръщолевене.

— Евелин — обади се тогава брюнетката, — аз наистина видях Каси да се взира в тази стюардеса…

Тя се наведе леко напред и с полузатворени очи кимна към гърдите на Шарлийн.

„Да се взира…“ В този момент Шарлийн осъзна, че Каси се бе взирала в баджа й.

— Помня, че си мислех колко странно ми се стори това — продължи брюнетката. — Забелязах още как Каси се взира в онзи мъж, докато минаваше покрай нас на път за тоалетната. Когато отвориха вратата и го намериха вътре, тя стоеше на пътеката. Повечето деца никога нямаше да постъпят така, а щяха да се свият и да треперят от страх, дори да плачат.

Евелин въздъхна дълбоко.

— И какво имате предвид, Сабрина? — попита тя.

Шарлийн се замисли. Нещо в тона на Евелин говореше, че прекрасно знае какво имаше предвид младата жена, но не искаше да го чуе, или по-лошо — не искаше да говори за това.

Сабрина пъхна кичур коса зад ухото си.

— Имам предвид, Евелин, че когато Каси е вглъбена в себе си, тя може да чува и да вижда. Ти сама ми го каза. И навярно вижда повече, отколкото ние с вас.

Сабрина се обърна към Шарлийн.

— Аз съм психолог — обясни тя. — Знам някои неща за парапсихологията, защото майка ми… — спря за момент и като че ли тъмен облак мина през лицето й, — … заради майка ми — повтори и с това приключи.

Шарлийн не отговори. Каси продължаваше да гледа вторачено пред себе си.

— Може ли да й споделя историята, която ти ми разказа? — попита Сабрина Евелин.

Евелин разтвори ръце. „Мисля, че не бива, но ако настояваш, давай“ — говореше жестът й.

— Може — рече на глас. — Щом намираш за нужно…

И Сабрина разказа на Шарлийн как родителите на Каси са били брутално убити, как Каси едва е останала жива и как след това е развила аутизъм, и как е била осиновена от Евелин и съпруга й.

Шарлийн бе шокирана. Та това беше по-ужасно дори от нейното минало. Далеч по-ужасно.

Но то не беше всичко. Сабрина й каза, че след смъртта на родителите й, Каси явно беше развила ясновидски способности и можеше да предрече кога някой се намира близо до смъртта — като че ли виждаше приближаващия край.

— Знаете ли — продължи Сабрина почти шепнешком, — не мога да спра да се питам… дали не е видяла, че отивайки към тоалетната, онзи мъж всъщност е отивал към смъртта си?

След този въпрос настъпи тишина. Тогава ръцете на Каси започнаха да треперят, ъглите на устата й се свиха, въпреки че устните й останаха затворени. Приличаше на човек, който всеки момент щеше да получи епилептичен припадък и правеше всичко по силите си да го овладее.

Сега вече Шарлийн беше напълно убедена, че момичето бе чуло всичко, което се каза за нея.

— Мисля, че е така — каза Сабрина, също напълно убедена. — Тя е видяла, че той няма да излезе оттам жив.

Лицето на Евелин беше безизразно. Шарлийн погледна към Каси, която ставаше все по-неспокойна, като боботещ вулкан непосредствено преди изригване.

Сабрина чакаше Евелин или стюардесата да кажат нещо. Те не казаха нищо.

Шарлийн усети леко милване по гърба си и погледна през рамо. Всички пътници бяха по местата си. Никой от колегите й не се виждаше наоколо. За нейно учудване изглежда никой не се интересуваше от странния разговор, който се водеше наблизо. Напълно възможно беше някой да е подслушал какво си говорят, а точно това не й се искаше.

Когато се обърна назад забеляза, че Каси се бе втренчила в нея отново. Това беше първоначалната й мисъл, но почти веднага се убеди, че всъщност момичето бе приковало поглед не в нея, а в нещо зад нея.

Шарлийн отвори широко очи.

„Мили боже! Тя го вижда. Има нещо зад мен и тя го вижда!“

— Каси! — произнесе с треперещ глас. — Какво е това? Какво виждаш? Моля те, кажи ми! Трябва да зная! Моля те! Умолявам те!

Момичето не отговори, само продължи да гледа през рамото й.

— Какво е! — прошепна отчаяно Шарлийн. — Какво е това нещо?

И тогава една дума се изплъзна от устните на момичето:

— Те…

Прозвуча като въздишка, но не беше. Евелин също бе чула. Челюстта й увисна и тя сложи ръка върху рамото на момичето.

— … искат…

Гласът на Каси беше много тих, като шепот във вятъра. Големите й очи не се отделяха от нещото, в което се бе вторачила. Шарлийн гледаше съсредоточено в Каси и не смееше да се обърне назад, умирайки от страх кого или какво можеше да види там. Тя беше наясно, че момичето виждаше нещо, след като изрече последната дума. Една малка думичка, която за Шарлийн беше предупреждение за Страшния съд:

— … нас!

22 В тъмното

Тялото на Каси се изви като пружина, после изведнъж се отпусна. Брадичката й увисна, клепачите й натежаха, ръцете й увиснаха надолу.

— Какво беше това? — задъхано попита Сабрина. — Какво, за бога, имаше предвид тя?

— Това ме разби! — промърмори Евелин. — Каси? Скъпа?

Шарлийн не беше в състояние да говори. В гърлото й бе заседнала бучка.

— Каси? — почти извика Евелин, но момичето отново се правеше, че не чува нищо.

Хладината зад гърба на Шарлийн изчезна, точно както се бе случило на стълбите и в кухненското отделение.

Сабрина се протегна през Евелин, по-близо до Шарлийн.

— За какво ставаше въпрос? Имаш ли изобщо някаква представа?

Усещането, че бе преследвана от някаква необяснима сила, нарастваше. Но нима можеше да каже нещо на глас? И дори да го каже, кой щеше да й повярва? Арън сигурно щеше да се ядоса и вероятно да й се присмее.

Шарлийн реши да си държи езика зад зъбите. Тя се изправи и разтвори ръце, като че ли искаше да каже „Нямам никаква представа“.

— Защо говореше с вас? — настояваше Сабрина.

Шарлийн сви рамене.

— Нямам никаква идея.

— Според Евелин Каси не е продумвала нито дума цели две години — не се отказваше Сабрина. — И сега изведнъж започва да говори… с вас? Но тя не ви познава! Трябва ли да повярвам, че няма никакво обяснение за всичко това?

„Да, точно в това трябва да повярваш“ — мислеше си Шарлийн. „Каси не познаваше и Джеръд Кърби. Тя се бе втренчила в него и сега той е мъртъв.“

— Трябва да тръгвам — каза тя, неспособна да овладее треперенето на гласа си.

Преди Сабрина да може да добави още нещо, Шарлийн се отдалечи бързо към аварийния изход в зала С, точно срещу тоалетната, в която лежеше мъртъв Джеръд Кърби.

Каси току-що бе потвърдила по своя си нестандартен начин, че на борда присъстват неканени гости. Какви обаче бяха те? Откъде бяха дошли? И най-важното — с кого бяха свързани?

Шарлийн усещаше световъртеж.

„Мили боже! — мислеше си тя. — Какво ли следва да се случи?“ Тя си спомни за амулета си — синджирчето — и стисна кръстчето в юмрука си, после пое дълбоко въздух и бавно издиша.

И пътници, и колеги я бяха поглеждали с безпокойство и бяха шушукали помежду си. Тогава Шарлийн решаваше да отиде в кухненското отделение, за да избяга от всичко това, но сега това вече не беше решение, защото ако отново се окажеше там сама, невидимото присъствие навярно щеше да се появи и тогава тя можеше да свърши като Джеръд Кърби.

Арън се приближи до нея. Шарлийн се питаше какво ли бяха обсъждали с Джим. За момент го спря Девин Феликс и го попита нещо, което Шарлийн не успя да чуе. После Арън продължи и спря при нея. Макар да се усмихваше, Шарлийн прочете тревога в очите му.

— Лоши новини ли? — осмели се да попита.

Той прехапа устни и леко я хвана за лакътя.

— Да — кимна. — Трябва да ти кажа нещо. Искаш ли да влезем в кухнята?

— Добре — съгласи се тя.

Той беше до нея и тя се чувстваше в безопасност. Няколко минути пред пет часа, тя разтвори завесата на кухнята и видя Александра. „О, не!“ — бе първата й мисъл.

— Александра, би ли ни оставила за минутка? — учтиво я помоли Арън. — Трябва да говоря нещо с Шарлийн насаме.

— Няма проблем. Щом се налага — подсмръкна Александра и напусна помещението.

„Само да мине тази нощ — мислеше си Шарлийн с надеждата, че все пак някога ще мине, — ще се заема с тази жена.“ Александра беше отмъстителна, лукава и завистлива котка, която често показваше остри нокти.

— Какво има? — обърна тя лице към Арън.

Арън й каза, че повредата в уредите на самолета се е оказала по-сериозна, отколкото първоначално е предполагал. Не разполагаха с радиосигнал и, което беше по-лошо — навигационните системи не функционираха. Пътниците, които не можеха да се ориентират къде са и накъде летят, не бяха сами. Пилотите също бяха на тъмно.

— След малко ще съобщя и на останалите, но исках да кажа първо на теб — заключи Арън.

Шарлийн кимна с разбиране.

— Звучи като че ли няма да можем да стигнем до Сидни.

— Трудно е да се каже. Надявам се да се справят, но към момента нещата никак не са розови. Като че ли този полет… — Той остави края на изречението да виси във въздуха.

— Какво? — попита тихо тя. — Какво за този полет? Като че ли… този полет е прокълнат, това ли искаше да кажеш?

— За първи път… — започна той и поклати глава. — Не, не искам да мисля по този начин. Всичко ще се оправи. Може да коства известни усилия, но в крайна сметка всичко ще е наред, чуваш ли? Просто трябва да имаме вяра.

Въпреки успокоителните думи, Арън имаше своите си колебания. Шарлийн беше убедена в това. Дали да му каже какво бе казала Каси? Дали сега щеше да я изслуша? Дали щеше да й повярва?

— Трябва да се концентрираме — и ти, и аз, и всички останали — добави Арън. — Най-важното е Джим да ни свали на земята невредими, ако не в Сидни, то някъде другаде. Аз вярвам, че той ще го направи. Няма основание за тревога.

Някакво вътрешно чувство й подсказа, че не трябва да му споделя своите притеснения. Той си имаше достатъчно грижи на главата.

— Отивам да съобщя на останалите — въздъхна Арън. — Всички трябва да бъдат в готовност, в случай че се наложи да кацнем на друго летище — продължи и я целуна бързо. — Нека се опитаме да запазим хладнокръвие. Много ни се насъбра, особено със смъртта на онзи мъж, но трябва да бъдем професионалисти. Пътниците са ни гласували доверие.

И той напусна помещението. Тя го последва, защото не искаше да остава сама. Арън спря да говори с екипажа и първо с Александра.

Шарлийн тръгна в обратната посока. Мислите препускаха в главата й.

— Мадам? — чу тя глас, който веднага разпозна.

Беше латиноамериканецът от място 59Н, същият, който я бе помолил да му донесе уиски. Явно бе започнал да се поти повече отпреди.

— Да, сър?

— Притеснявам се да ви помоля, но бихте ли ми донесла още един скоч?

Той посочи с поглед малката бутилка уиски — същата, която невидимата сила беше съборила в кухненското отделение, и която сега лежеше празна върху табличката пред него.

— Наистина имам нужда от още една — рече с извинителен тон.

Шарлийн си спомни ясно какво се бе случило последния път, когато я беше помолил за същото, и никак не искаше да предизвиква съдбата.

Мъжът долови колебанието й.

— Моля ви — настоя той.

Съседката му, младата жена, продължаваше да се прави на заспала, подпряла глава на прозореца. Носът й все още беше смръщен и Шарлийн бе убедена, че това е от миризмата на пот, която и тя подушваше.

— Не обичам да летя — добави латиното. — Веднъж вече преживях катастрофа. Загинаха двама души. Аз извадих късмет, но ви казвам, че бях на косъм… Видях смъртта в очите…

Шарлийн вдигна ръка, за да му направи знак да престане с тирадата.

— Моля ви, сър, нямаме нужда да слушаме всичко това — каза тя с учтив, но твърд глас.

— И оттогава — продължи разсеяно той, все едно изобщо не я бе чул, — летя само когато това е абсолютно наложително. Питието наистина ми помага и чувствам, че сега имам нужда да пийна. — Той потрепери и продължи: — Въпреки че преживях онази катастрофа, имам усещането, че ужасът продължава, че съм орисан да умра в самолетна катастрофа. Ще се случи отново. Разбирате ли какво ви говоря?

— Сър, току-що ви помолих. Моля ви, престанете да говорите за това!

— Тази малка кутия… — посочи екрана на гърба на седалката пред него. Екранът беше черен. Той бе изключил MEG. Когато погледна нагоре към нея, очите му бяха влажни. — О-о, изглеждам смешен, нали? Сигурно си мислите, че съм пийнал…

Той обаче звучеше абсолютно трезвен.

— Бихте ли ми донесла още една?

Той не питаше. Той се молеше.

Шарлийн реши да му донесе още една малка бутилка уиски, но не и преди да помоли Глория или Розет да я придружат до кухненското отделение.

— Да, сър, веднага ще ви донеса — кимна. — Какво казахте за развлекателния канал?

— Нищо — въздъхна той, явно смутен от начина, по който се беше държал. — Нищо, просто няма значение.

Шарлийн очакваше отговор, но реши да изчака, докато се върне с питието.

— Ей сега се връщам.

— Благодаря ви — прошепна мъжът.

По пътя към кухненското отделение стомахът и червата й се свиваха от мъчителни спазми. В един момент тя се озова до жената в черно с огромните слънчеви очила, която все така седеше във видимо неудобна поза — изпъчена като че ли беше глътнала бастун, със скръстени в скута ръце и тези Рей Бан очила като два квадратни черни екрана пред очите й. До нея една до друга имаше три празни седалки.

Съвсем импулсивно Шарлийн седна до нея.

Жената я изгледа подозрително.

— Преди време ме попитахте нещо — чу собствения си глас Шарлийн. Почувства се като обикновен наблюдател на собствената си интуиция. — Помните ли? Попитахте ме дали съм го видяла.

Въпросът раздвижи цялото й същество. Тази нощ тя за първи път имаше странното усещане, че нещо я преследва и това нещо или този някой не беше нито пътник, нито член на екипажа.

— Кого имахте предвид, когато ми зададохте този въпрос? — попита Шарлийн.

Изразът на жената остана суров. Шарлийн разбра, че е невъзможно да долови реакцията или мисловния й процес. Тези огромни черни очила криеха много повече, отколкото очите й. Като че ли криеха душата й.

Тя чу тънкия писклив глас на жената.

— Мислех си, че Повелителят…

Шарлийн се намръщи. „Повелителят? Какъв повелител?“

— Надявах се, че Той е дошъл, за да…

Когато жената наведе глава и скръсти ръцете си като за молитва, Шарлийн разбра, че тя има предвид Господ Бог.

— … за да опрости греховете ми — промълви плахо.

Когато жената свали Рей Бан очилата си и я погледна, Шарлийн забеляза, че очите й бяха големи и небесносини, малко по-тъмносини от тези на Каси, и че в тези очи беше запечатана смесица от страх и тъга.

— Видях Господ, когато спаси живота ми. Той е Любов и Светлина. Той не е…

Тя се запъна и страхът в сините й очи надделя.

— Той не е… какво? — попита Шарлийн.

— Той не е Мрак — отвърна жената.

— Мрак?

Жената кимна със сериозен вид.

— Бог не е Мрак — повтори тя, — така че не съм видяла Бог! Който и да беше този, когото видях, беше Мрак!

— И казвате, че той е тук? На борда?

— Той дойде отвън. — Жената като в транс посочи към прозореца. — Стоеше върху крилото, на вятъра. Тогава самолетът започна да се тресе и той изчезна. Оттогава не съм го виждала. Не знам къде е сега.

Шарлийн се премести по-близо до нея.

— Как изглеждаше той? Освен че е бил тъмен?

Жената сви рамене.

— Не видях лицето му. Не мисля, че имаше лице.

Тръпки полазиха по цялото тяло на Шарлийн. Тя проточи врат, примижа и се взря навън. Не видя нищо.

— Когато се разтресе самолетът? Имате предвид тази турбуленция, или когато самолетът се разтресе по-рано тази вечер? — Гласът й беше станал дрезгав.

— Да — отговори жената и кимна. — Точно тогава го видях.

— Разбирам.

Шарлийн усети как ледени капчици покриха челото й. Тя имаше още един въпрос към жената.

— Казвате, че не е бил Бог. Кого мислите, че видяхте?

— Луцифер — отвърна на секундата жената, без капчица колебание в гласа, а лицето й се разкриви от погнуса.

Шарлийн замръзна.

— И вие сте го видяла — добави тихо жената и това не беше въпрос.

— Не, не съм — вцепени се Шарлийн. — Само го усетих.

Самолетът леко се наклони. През прозореца Шарлийн видя как крилото се издига, но върху него нямаше никаква тъмна фигура. Дали Джим не бе оправил навигацията и сега да насочва посоката на летене към най-близкото летище?

Обхвана я лъч надежда.

Крилото отново се спусна надолу и надеждата се изпари. Разбира се, можеше Джим да пренасочва посоката по компаса.

Ами ако не беше така?

— Трябва да се молим — и жената веднага последва собствения си съвет.

Шарлийн затвори очи, като се мъчеше да сложи в ред противоречивите си емоции.

„Започна по време на турбуленцията. Тогава преживях този кошмар. Ние не трябва да сме тук. Но къде е това тук?“

Тя отвори очи.

Жената каза, че животът й е бил спасен. Латиноамериканецът каза, че се е срещнал лице в лице със смъртта.

Точно както Каси.

Ние всички сме били зад вратата.

Съмнения обзеха Шарлийн. Тя започна да проумява нещо ужасяващо — много по-страшно от най-мрачния й кошмар.

В това време в ума й проблесна светлина и тя разбра значението на това, което бе прошепнал мъжът в кафявия костюм, или поне така си мислеше.

— Вие също, нали?

Да, тя също.

Шарлийн се надигна над жената в черно и се взря през прозореца в мрака на нощта. Представяше си, че се взира в мрака на друг свят.

— Ако аз съм се върнала — шепнеше си тя, — значи сега ние всички сме се върнали.

— Когато се събудих през онази нощ, беше катраненочерно — каза тя на Ноел Ричардсън. — Тогава разбрах, че нещо не е наред.

Поколеба се за миг.

— Продължавай — спокойно рече Ричардсън.

Тя знаеше, че има нещо ужасяващо, защото в стаята й беше непрогледен мрак. Откакто бе скъсала с Тод, винаги оставаше лампата да свети през нощта.

Беше сигурна, че преди да легне, беше оставила нощната лампа светната. Но сега тя не светеше. За миг си помисли, че крушката бе изгоряла.

Когато обаче се пресегна да щракне ключа, забеляза смътно очертание в ъгъла на стаята. А може би беше тъмносивата й рокля „Анна Скот“, окачена на закачалката?

Не, не беше роклята, защото тя не би могла да се помръдне от само себе си и да тръгне към нея, както се случваше сега.

В следващия миг две груби ръце я сграбчиха за китките и тя разпозна Тод Бауър.

— Той имаше нож — обясни тя на Ричардсън, като се задъха, — нож, въже и лепенка. Преди да се опомня, ме завърза за леглото — ръцете ми под главата, краката — широко разтворени. Наистина ли искате да чуете останалото?

Преди да й отговори, тя продължи:

— Той разряза дрехите ми — ризата ми, сутиена ми, бикините ми.

Лежеше на кушетката на терапевта, а сълзите й течаха неудържимо.

— Бях гола и не можех да направя нищо. Не можех дори да крещя, защото бе залепил с лепенка устата ми. Той не бързаше. Наслаждаваше се, разполагаше с цялото време на света. Беше посред нощ. Кой би могъл да ме спаси?

— Не е нужно да… — започна Ричардсън, но тя не го остави да довърши.

— Изнасили ме. Не знам колко дълго продължи всичко, но когато приключи, навън беше започнало да се развиделява. Той допря ножа до гърлото ми и се хилеше. Още е пред очите ми гадната му ухилена физиономия. Мислех, че ще умра. Мислех, че ще ме убие и част от мен се надяваше да го направи.

С кръвоизливи в очите и обляна в сълзи от ужасния спомен, тя погледна терапевта си.

— Може би точно това бе намерението му, а може би мислеше, че вече съм мъртва, не знам. Това, което знам е, че изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, беше светло. Все още бях завързана, лепенката все още беше на устата ми и лежах в локва от собствената си кръв. Беше ме промушил в корема с ножа си.

Ноел Ричардсън скръсти ръце и я наблюдаваше внимателно.

— Продължавай — подкани я спокойно той.

— Отне ми почти целия ден, за да се освободя. Живеех сама в апартамента. Само най-добрата ми приятелка, Нанси Партингтън, имаше ключ, но този ден тя не се отби. Нямаше кой да ми помогне. Този ден беше по-ужасен дори и от предната нощ. Мислех, че ще умра от загуба на кръв — бавно и мъчително.

Тя извърна глава от Ричардсън и погледна през прозореца навън.

— Успокоих се, когато най-накрая успях да се освободя от въжетата и още повече, когато по-късно Тод беше арестуван. Само че радостта ми не продължи дълго. Все още бях жива наистина, но в същото време и не бях. Макар да не ме беше убил, бе успял да ме срине. Чувствах се като пълна развалина. Страхувах се да изляза и стоях непрекъснато вътре. Монтирах допълнителни ключалки на вратата, инсталирах охранителна система. Не че можех безпроблемно да си го позволя, но поне ми даваше сигурност, че ако той се върне, ще мога да сигнализирам на полицията от леглото си, само с натискането на един бутон.

— Как стигна до това… решение? — попита най-накрая Ричардсън.

Тя знаеше какво има предвид.

— Издържах дълго време изолирана, но това не можеше да продължава до безкрай. Нямаше как да продължи вечно. Станах необщителна, започвах да потъвам в депресия. Бях тотално объркана. Честно казано, не помня много от онова време. Навярно част от мен е решила, че не може да продължавам така — погълната от мъка и с постоянен страх, че някой ден Тод може да се върне отново. Бях убедена, че той рано или късно ще се върне. Това, в което категорично не се съмнявах беше, че не исках никога вече да го видя и никога повече да не ме докосне.

Тя продължаваше да гледа през прозореца.

— Имаше едно-единствено нещо, което можех да направя.

— И ти го направи — с равен тон каза Ричардсън.

— Да — потвърди тя. — Извърших убийство.