Зона

23 Тишина

— Толкова е тихо — прошепна жената с очилата Рей Бан.

Шарлийн наостри уши. Наистина. В самолета бе настъпила гробна тишина. Тя беше погълната от мислите си до такава степен, че не бе усетила момента, в който двигателите бяха спрели да работят.

Шарлийн стана и забърза към Арън, който се бе върнал в главното екипажно отделение. Александра, Девин, Глория и Розет също бяха там. По лицата им се четеше смъртна тревога от внезапно настъпилата зловеща тишина.

— Това никак не е добре — каза Арън.

— Какво ще правим сега? — попита Девин.

— Всичко възможно, за да успокояваме пътниците — отвърна веднага Арън. — Ще изчакаме указанията на Джим. Аз няма да му се обаждам. В пилотската кабина сигурно цари напрежение.

— Как е възможно? — извика Глория.

— Стегни се, Глория! — скастри я Арън. Когато тя кимна в знак на разбиране, той продължи: — Всичко, което знам е, че са отказали повечето от системите — нямаме навигация, нямаме радио. Джим обаче не спомена нищо за повреда в двигателите, така че навярно това е изненадващо и за самия него. — Той изгледа всеки един поотделно. — Добре. Да се хващаме на работа!

Те напуснаха помещението. Шарлийн се накани да последва колегите си, но Арън я хвана за ръката и я задържа.

— Всичко ще се оправи, Шарлийн — пошепна й без следа от колебание.

Изписаното напрежение върху лицето му не оправдаваше току-що изречените думи. Тя знаеше, че той няма реална представа за естеството на проблемите, да не говорим за разрешаването им. Не знаеше повече от пилотите къде се намираха, нещо повече — нямаше никаква представа кой или какво се намираше на борда заедно с тях.

„Всъщност, това е добре — мислеше си Шарлийн. — Той няма да разбере.“

— Не след дълго ще бъдем отново на плажа, както вчера — засмя се той.

— Дай боже! — каза унило тя.

— Хайде стига! Имаме работа да вършим.

Навън, в салона, пътниците шушукаха помежду си и мърморенето им набираше скорост. Шарлийн имаше усещането, че бяха в салон с предварително продадени билети, точно преди да се вдигне завесата и шоуто да започне.

Когато един от пътниците поиска обяснение от Арън, той му каза да не се притеснява, защото ставало въпрос за малка техническа неизправност. Шарлийн се питаше дали ще бъде в състояние да запази хладнокръвие и да скрие истината от пътниците. Страхуваше се, че няма да успее и затова стоеше до кухненското отделение, без да мърда — като замръзнала.

Изведнъж лампите започнаха да примигват.

„Това напомня призрачно явление в обитавана от духове къща“ — помисли си ужасена тя. Нямаше обяснение, освен ако невидими нашественици са проникнали на този Боинг 747–400.

Започнаха да се чуват викове от различни посоки. Една жена изпищя неистово. Арън и останалите членове на екипажа правеха всичко по силите си, за да овладеят ситуацията и да успокояват хората, но на всички вече стана ясно, че тази игра на нерви не можеше да продължава повече. Всеки усещаше, че се случва нещо ужасяващо.

В съзнанието на Шарлийн нахлу до болка познат страховит глас: „Самолетите падат, Шарлийн! Падат!“.

Лампите започнаха да гаснат.

Настъпи мрак.

Шарлийн все още можеше да разпознае местата най-близо до нея, но не и по-отдалечените. Тя погледна към мястото на Каси, но не можеше да разбере дали момичето се опитваше да срещне погледа й. Арън беше изчезнал, навярно някъде напред. Писъците се увеличаваха. Членовете на екипажа се лутаха из тъмното, опитвайки се всячески да възпират нарастващата лавина от паника.

Защо Джим не прави никакво съобщение по уредбата? Защото, отговори си сама Шарлийн, е ангажиран с далеч по-важни неща, както бе допуснал и Арън.

Ами ако изобщо не е в състояние да им съобщи каквото и да било?

„Те са превзели и пилотската кабина.“

Арън трябваше да види какво става с пилотите, да се увери, че са добре, че все още са живи.

Само допреди час тя не бе и сънувала, че нещо подобно може да се случи. Тогава смяташе, че имат проблем единствено с излъчването на развлекателните програми и че просто са я нападнали отново старите страхове. Оттогава обаче много неща се бяха променили.

Тя леко започна да се придвижва напред и веднага усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се бавно настрани и видя Девин Феликс, който минаваше по отсрещната пътека. Той я погледна, после се взря в нещо, което тя също щеше да види, ако се бе обърнала изцяло назад.

Колегата й изглеждаше шокиран. Челюстта му увисна и той вдигна ръка, сочейки към нещо зад гърба й. В този момент някакъв ужасно изнервен пътник го дръпна за другата ръка, за да му обърне внимание.

Тогава Шарлийн се обърна на 180 градуса.

Сигурно Девин е сочел към тоалетната, където бяха оставили тялото на Джеръд Кърби. Би трябвало вратата да е заключена. Да, но сега не беше.

Беше широко отворена.

Тя се намираше на не повече от три стъпки от малката тъмна кабина. Хвърли бегъл поглед вътре и видя само изопнатия крак на мъртвия мъж.

Вътре в тоалетната, при Джеръд, имаше нещо. Тя го усещаше.

Сигурно Девин е видял какво е.

Нещо, което не би трябвало да е тук — ужасена си помисли Шарлийн.

24 Вратата

Арън правеше всичко по силите си, за да успокоява пътниците. Полетът се превръщаше в кошмар и напрежението растеше с всяка изминала минута.

— Технически проблеми — съобщи той.

Пазеше в себе си жестоката истина, че ако всички двигатели са отказали, както по всичко личеше, ситуацията беше повече от злокобна.

Той се намираше в опашката на самолета, когато някои от лампите на тавана започнаха да примигват. Когато част от тях угаснаха напълно, около него се разнесоха сърцераздирателни писъци, наподобяващи излитащи от гнездата си ято изплашени пъдпъдъци.

Господи, защо всичко се разпадаше? Защо ги връхлиташе армия от демони? Първата мисъл на Арън беше да тръгне към електрическото табло и поне да се опита да оправи осветлението. По пътя го заговориха двама от пътниците. Той запази хладнокръвие и дори успя да се усмихне, уверявайки ги, че няма причина за сериозно безпокойство. В този момент пред него от седалката се надигна гигантската фигура на мъж.

— Моля ви, седнете обратно, сър — посъветва го Арън. — Имаме известни затруднения — продължи, но пътникът прокара пръст през гърлото си, с което искаше да каже: „Млъквай, мамка ти!“.

— Не чувам двигателите — авторитетно натърти мъжът. — Налице е и проблем с електрозахранването. Всъщност, аз съм пилот на „Чесна“. Не можете да ме заблудите. Тази щайга няма да се задържи във въздуха още дълго. Губим височина и трябва да кацнем час по-скоро. Кажете ми ще успеем ли да се доберем до някое летище?

Боботещият глас на мъжа привлече вниманието на всички наоколо. Арън реши, че няма смисъл да спори с него. По-добре да не увърта и да бъде откровен с човека, разчитайки на благоразумието му.

Приближи се и понижи глас:

— Вижте — започна той. — Знам толкова, колкото и вие, което, честно казано, не е много. Повярвайте, че пилотите правят всичко по сили си. В момента основната ни грижа са пътниците. Може ли да ви помоля за помощ? Вие сте пилот и трябва да ме разберете. Паниката може само да усложни нещата до крайна степен.

Мъжът го изгледа продължително, после кимна в знак на съгласие.

— Добре, разбрах, само че бих предпочел различен отговор.

— Мисля, че всички бихме желали това, сър — каза Арън sotto voce8.

До мъжа седяха двойка мъж и жена на средна възраст, които започнаха да го засипват с въпроси: „Какво ви каза?“, „Какво ви каза?“.

Арън разбра, че настояваха за отговор и когато мъжът се обърна към тях и започна да им обяснява нещо със спокоен глас, той въздъхна с облекчение. Част от огъня бе потушен, но големият пожар все още бушуваше и беше извън контрол.

Арън остана в опашката на самолета и поговори с пътниците още няколко минути. През това време се измъчваше, защото имаше чувството, че е пропуснал нещо важно.

„Ние не летим към Сидни, но ще ми повярвате, когато стане твърде късно.“

Той не спираше да мисли за мъжа, който приличаше на Дани де Вито. Беше прошепнал нещо на Шарлийн. Какво?

Точно това го измъчваше. Арън започна да се оглежда в полумрака. Всъщност къде беше тя?

Би трябвало да е наблизо, разбира се. Те бяха в самолет. Изведнъж го обзе тревога и неудържима нужда да я види. Спусна се да я търси.

Видя Александра на пътеката малко по-надолу от него.

— Знаеш ли къде е Шарлийн? — попита я.

Изгледа го така, сякаш искаше да каже, че умът й не побира какво значение има това сега, когато се намираха в такова затруднено положение. Освен това тя ужасно завиждаше на Шарлийн и я мразеше и в червата си. Но, разбира се, не му го каза. И нямаше нужда да го прави. Арън беше наясно и благодареше на Бога, че не си беше паднал по тази вещица.

Той забърза напред. Поради някаква причина, въпреки притесненията му за „Принцесата“, се безпокоеше повече за Шарлийн, колкото и странно да изглеждаше това. Срещна Ники, Джесика и Джойс и ги попита дали знаят къде е Шарлийн. Никой от тях не беше я виждал.

Той заряза всичко, което си бе набелязал да направи, и се втурна да търси приятелката си навсякъде из салона. Като не я намери, си помисли, че може да е на горния етаж, в бизнес класата.

Тогава срещна на пътеката Девин.

— Девин — попита го нетърпеливо. — Виждал ли си Шарлийн?

Девин кимна:

— Беше точно при тоалетната.

— При коя точно?

— При онази — посочи Девин. — Онази, в която е мъртвият мъж. Вратата беше отворена, което страшно ме учуди.

— Какво?!

Те бяха съвсем близо до тоалетната, която Девин бе посочил. Арън погледна натам през главите на пътниците. Не видя Шарлийн, а вратата беше затворена, точно както беше и преди малко, когато мина оттам в мрака.

— Какви ги говориш? — попита той. — Вратата е затворена, нали? Така че къде е Шарлийн сега?

Девин вдигна ръце, все едно се предаваше.

— Трябваше да обърна внимание на един от пътниците. Когато приключих, беше изчезнала. Сигурно тя е затворила вратата.

— Ти видя ли я да затваря вратата?

— Ами… не съм убеден.

— Кога беше това?

— Не съм сто процента сигурен… май преди няколко минути. Виж, Арън, не трябва ли да…

Девин посочи пътниците, които размахваха във въздуха ръце към него, като ученици, които искат да привлекат вниманието на учителя си.

Арън се отправи към тоалетната, пренебрегвайки един мъж, който пишеше нещо на гърба на менюто. През ума му мина ужасяващата мисъл, че може би той е първият пътник на борда, който започва да пише прощално писмо.

Така, както стоеше пред тоалетната, внезапно го връхлетя мисълта, че Джеръд Кърби не е мъртъв, че е там и го гледа. Звучеше напълно налудничаво и абсурдно, но…

Точно в този момент кислородните маски се спуснаха и започнаха да се веят над пътническите седалки. Сега вече никой не беше на себе си. Паниката започна да се надига като клокочеща в дълбините на вулкан лава, готова да изригне всеки момент сред викове, писъци и отчаян рев.

Членовете на екипажа започнаха да помагат на хората да поставят маските, които сигурно са паднали вследствие на разхерметизиране на пътническия салон. Арън усети, че самолетът започна да снишава. Той се прозя нарочно, за да облекчи налягането в ушите си, което наистина донякъде помогна.

После се обърна и погледна тоалетната — онази, за която Девин каза, че била отворена.

„Сигурно Шарлийн е там вътре, с Джеръд Кърби“ — помисли си Арън.

Сигурно е зад тази врата.

25 Катастрофа

Изпитанията на Джим Никълс бяха преминали всички възможни фази: от мъчителни, през ужасни до непреодолими. В началото беше започнал да се притеснява за мистериозните дефекти на компютърната система в пилотската кабина. После започна да се безпокои за състоянието на собствения си разсъдък, представяйки си странни и ужасяващи картини. Дали „Принцесата“ не се бе изгубила от радарните системи и изчезнала в неизвестното? Дали той, като капитан на самолета, щеше да бъде в състояние да работи нормално? Дали не беше убил жена си?

Когато преди половин час беше влязъл Арън, за да съобщи, че един от пътниците е бил намерен мъртъв в една от тоалетните, той бе положил свръхусилия да запази спокойствие и хладнокръвие, каквото трябва да притежава един отлично обучен и опитен командир на самолет.

После обаче, малко след пет разбра, че има още много, за което да се притеснява. В пилотската кабина беше прозвучал писклив сигнал — силен и дразнещ звук, който го разтърси до мозъка на костите му.

Също толкова потресен, Грег се бе втренчил в EICAS.

— Повреда в двигателите — съобщи той. — Изгасна втори двигател.

Джим не можеше да повярва, докато не видя показанията с очите си.

Двигател 2 ПОВРЕДА.

Двигател 2 ПОВРЕДА.

— Какво, по дяволите, се случва? — извика той, вече неспособен да прикрива тревогата си зад маската на професионално поведение.

Въздушната скорост и температурата на двигателите падаха бързо. Когато „Принцесата“ се наклони наляво, Джим стъпи на педала на стабилизатора с десния си крак, за да изправи самолета. Грег сграбчи листовете и започна да търси инструкциите за действия при повреда на двигател.

— Изключи автоматичния дросел и затвори клапана на горивото — четеше високо на глас той.

Когато Джим изпълни указанията, двигател 2 изгасна.

— Мислех, че имаме много гориво — смутено каза Бен.

— Уредът за измерване на горивото показва, че имаме. — Грег вдигна високо ръцете си, като че ли да каже, че също не може да види смисъла на това.

— Опитай да рестартираш — нареди Джим. — Ние сме на 9100 метра височина, така че не би трябвало да паднем. В добро състояние сме да продължим.

— Окей — каза Грег. Той щракна клапана на горивото — превключвател, намиращ се под регулатора на газта — до най-горна позиция, за да рестартира двигателя. — Ще бъдат нужни две-три минути преди да разберем дали ще запали.

— Да не би някой от предпазителите да е изгорял? — попита Бен.

Грег и Бен грижливо изследваха панела над главите им. Ако някой от предпазителите се претовареше, той би изскочил от гнездото си и трябваше просто да бъде вкаран обратно.

— Наред ли е? — попита Джим.

— Не виждам нищо — каза Грег. — Така че трябва да почакаме и да видим дали двигател 2 ще включи отново — добави мрачно той.

Джим осъзна, че данните за повреда потвърждават това, което отдавна подозираше: системата EICAS на практика функционираше, повреда в радиооборудването и в бордовите компютърни системи също нямаше.

Ако всичко това беше истина, проблемите, с които се сблъскваха, идваха от някакъв източник извън „Принцесата“.

Двайсет секунди по-късно неговите размишления вече нямаха никакво значение.

Внезапно екранът на EICAS направо се възпламени от тревожни сигнали. За изумление на Джим, двигатели 3 и двигател 4 спряха почти в един и същи момент. Неочаквано самолетът се наклони надясно.

Точно когато неговият помощник-пилот изключи блокиралите двигатели и Джим можеше отново да използва стабилизатора, за да изправи самолета, двигател 1 също изгасна.

— Загубихме и четирите двигателя в рамките на 90 секунди — извика Грег, видимо разтревожен. — Това не е възможно!

— Очевидно не е! — тежко каза Джим.

Всъщност за него и за пилоти като него, обучени във военноморските сили, опасността повишаваше способността за хладнокръвно взимане на адекватни решения. Когато алармените сигнали на „Принцесата“ буквално задръстиха таблото, като че ли мъглата в ума му се вдигна. Той беше пилот в сърцето и душата си и за пръв път от много дълго време наистина се чувстваше като такъв.

Джим се концентрира върху това, което трябваше да се направи. Установи, че поне засега автопилотът все още работеше, което беше добър знак.

— Включи спомагателния захранващ блок — каза той.

Задача номер едно беше да включат акумулаторните батерии, защото без двигатели можеха да разчитат само на тях, въпреки че за трийсет минути и те щяха да се изтощят.

Грег завъртя стартерния бутон на спомагателния захранващ блок надясно и го отпусна, като по такъв начин задейства малък турбинен двигател, разположен в опашката на самолета. Част от алармените сигнали на екрана на системата EICAS изчезнаха.

— Сега запусни двигателите и опитай отново — каза Джим.

Грег се захвана със задачата.

— Каква височина губим? — попита Джим.

— Нормалното спускане без двигатели е около 610 метра на минута — отговори Бен.

Джим бързо пресметна. Това трябваше да бъде точно така.

— Добре… какво се случи? — попита той, ядосан до краен предел.

— Вулканична пепел? — предположи Бен.

Джим поклати глава.

— Не, щяхме да забележим. Щяхме да видим нещо като искрящ дъжд.

— „Огънят на свети Елмо“9 — с напрежение в гласа рече Грег.

— Това е, да — изсумтя Джим. — И трябваше да усетим някаква силна миризма. Като на сяра.

— Хъм… — смотолеви Бен. — Ако сме останали много или малко по нашия курс, приблизително сега трябва да сме над Пръстена. Не можем да подценим това.

Той имаше предвид Тихоокеанския огнен пръстен — зона в Тихия океан, ползваща се с лоша слава заради вулканичната й активност.

Джим сви рамене:

— Възможно е. Също така може да бъде изтичане на гориво или замърсено гориво, или пък проблем с олово в горивото. — Разтърка лицето си и поклати глава: — Не знам.

— Номер 2 не се запалва — докладва Грег.

— Продължавай. Запускай ги един по един! — настоя Джим.

Той погледна Грег, който използваше горивния клапан, за да запусне двигател 3 и в момента изчакваше, прехапал долната си устна толкова силно, че Джим беше сигурен, че тя кърви.

За минута и половина самолетът се бе превърнал от Джъмбо Джет в безмоторен самолет. Ако той не запуснеше отново двигателите, разполагаха с около трийсет минути преди да се предприеме принудително кацане.

Това беше жестоката действителност и всеки един пилот в кабината на самолета го знаеше до мозъка на костите си.

— Какво искате да направим, ако не запуснем двигателите отново? — попита Бен. — Да продължим ли да опитваме ръчно рестартиране или ще опитаме пълен рестарт?

Джим обмисляше възможностите. Ако усилията на Грег да рестартира ръчно двигателите се проваляха, той разполагаше с едно последно средство: пълен рестарт. За тази цел трябваше да увеличи въздушната скорост като насочи носа на самолета надолу, позволявайки въздушният поток да нахлуе през двигателите. И тогава биха могли да запуснат едновременно всички двигатели, като се надяват и се молят, че този ход ще се окаже успешен.

Това бе план Б. Отрицателната страна на план Б, ако той се провалеше бе, че нямаше план В.

— Много рисковано — въздъхна Джим. — Това ще бъде всичко или нищо. Ако не се получи, ще полетим бързо надолу и не бихме могли да направим нищо повече — поклати глава той. — Не, ще трябва да рестартираме двигателите ръчно и ако по този начин не успеем, ще се спуснем плавно. След това мога да опитам да се приводним с възможно най-ниската скорост. Така че, това е положението, приятели мои: или ще успеем да се справим, или ще се приводним.

— Категорично не съм съгласен! — рязко възрази Бен. — Ако се приводним, то положението е безнадеждно. Трябва да поемем този риск само ако нямаме никакъв друг избор.

— Приводняването на самолета не означава непременно, че положението е безнадеждно — не се съгласи Джим.

— Безнадеждно е, Джим! — извика гневно Бен. — Шансовете ни за оцеляване са почти нулеви и ти много добре го знаеш! Отделно от това, навън все още е пълен мрак. Не бихме имали никакъв шанс.

— Може би няма да стигнем дотам — остро отвърна Джим. Той бе изненадан от яростната реакция на Бен; никога преди не бе виждал приятеля си да се държи така, а и с Бен никога не бяха спорили за каквото и да било. До този момент той дори не си бе представял, че може да спори с Бен.

Джим реши да не настоява повече и погледна подозрително към Грег.

— Правя всичко по силите си, Бен — беше всичко, което каза.

Часът бе 5:15 и „Принцесата“ постепенно губеше височина — малко по малко от височината и малко по малко от скоростта. Когато преди пет минути всички двигатели работеха, те летяха на 9150 метра. В момента се намираха на 7300 метра.

— Изчислявам, че имаме още двайсет минути, може би няколко повече — каза Джим.

Бен не го опроверга.

Може би оставаше час и половина преди над тази част от Тихия океан да се разсъмне, допускайки, че светът, какъвто го познаваха, все още беше там долу. Океанът си оставаше скрит под тежък слой от облаци, както си беше цяла нощ — друго странно явление. Единствената светлина, която идваше отвън, бе от звездите и от луната, която сега беше в своята трета четвърт.

Джим се беше заслушал в тишината. Той никога не бе преживявал нещо подобно преди, а и не беше и сънувал какъв би бил полета, без да чува отдалечения грохот на двигателите.

Сега немислимото бе станало действителност. Пътниците също не чуваха нищо и за тях тишината бе далеч по-странна и плашеща.

Изведнъж в него се зароди отчаян порив да се свърже с някой от външния свят. Не искаше да бъде самотен. Но нямаше никакъв начин да се предадат съобщения по радиото. Това щеше да бъде все едно че говори в празно пространство.

Освен това не беше сам. Дали стотици хора щяха да живеят или умрат, зависеше от това какво смяташе да направи той.

Беше настъпил моментът на истината. Трябваше да премахне всичко от съзнанието си, освен какво трябва да се направи. Би ли могъл да се справи? Би ли могъл да го задържи? Само допреди няколко минути мислеше, че може. И той твърдо реши да оцелее, независимо от това какво и кой ще носи отговорност за тази предстояща катастрофа.

„Убиец“ — нашепваше Джоди в ухото му.

Той не й обърна внимание.

— Двигател 1 не се запуска — докладва Грег, — ще опитам номер 4.

— Добре! — каза Джим.

Въздухът в пилотската кабина вече беше толкова разреден, че пилотите изпитваха затруднение с дишането. Джим помисли да надене кислородната си маска, но после се отказа. Това важеше и за Бен и Грег, които вероятно бяха взели същото решение.

Все още черпеха електрическо захранване от спомагателния захранващ блок и от спомагателната въздушна турбина — малка перка, която автоматично се разтваряше в корема на самолета при дефект на някой от двигателите. Така поне предполагаше Джим.

Грег посвети цялото си внимание на горивните клапани и оборотите, за да рестартира двигателите. От това зависеше всичко.

В 5:20 часа тяхната крайсерска скорост падна до 460 км/ч.

— Когато индикатора на въздушната скорост достигне 425 км/ч ще пусна задкрилките, в противен случай няма да мога да летя повече — рече Джим. — Но трябва да бъдем под 6000 метра преди да направим това.

В момента, в който той изрече тези думи, Бен забеляза, че височината им е паднала до 6700 метра.

— Ще опитам да забавя падането като повдигна носа нагоре.

— Добре — съгласи се Грег.

— Предай още едно съобщение. Вероятно това няма да промени нищо, но все пак опитай! Все пак е и процедура.

Грег кимна и поднесе микрофона до устата си:

— Мейдей! Мейдей! Мейдей! Тук „Оушънс“ 5-8-2… — Той направи кратка пауза: — Мейдей! Мейдей! Мейдей! Тук „Оушънс“ 5-8-2, предаваме на сляпо. Настоящото ни местоположение е неизвестно. Крайната ни цел беше Сидни. Всички двигатели са извън строя. Загубихме всякаква навигация и комуникация и се подготвяме за приводняване. Това се случва приблизително в 12:45 Zulu, двайсет минути отсега нататък. Имаме 353 човека на борда на Боинг 747–400. Повтарям: Двигателите изгаснаха! Подготвяме се за приводняване! „Оушънс“ 5-8-2! Край!

„Принцесата“ слезе до 6100 метра. Джим отново обмисляше дали да не опита пълен рестарт, както предложи Бен.

Отново реши да се възпротиви. През целия този полет всичко вървеше толкова на терсене, че здравият разум не бе в състояние да повярва, че нещо ще се оправи. Ако не успееха ръчно да стартират двигателите, този последен опит вероятно също щеше да се провали. Вместо приземяване по корем, самолетът щеше да се разбие с носа напред в каквото и да беше там долу.

5500 метра. Дишането все още бе затруднено, но все пак малко по-леко. Трябваше да са под 3000 метра, за да се стабилизира въздушното налягане. Сега, когато вече бе решил какво да направи, ако Грег не успее да рестартира двигателите, Джим имаше малко време да помисли и за други неща, като например да каже тихо сбогом на дъщерите си — Кара и Натали.

Виждаше сладките им лица във въображението си. Ако Бен излезеше прав и самолетът се разбие, той никога нямаше да види как порастват, никога нямаше да има възможността да ги поучава за това колко неблагонадеждни и невъзпитани са момчетата, които те несъмнено щяха да доведат вкъщи. А може би и за самите момчета щеше да е за добро, защото нито един от тях нямаше да бъде достоен за дъщерите му. Абсолютно никакъв шанс. Той обичаше дъщерите си и копнееше да бъде техен закрилник срещу всяко зло на земята.

„Не искам да умра тази вечер!“

С ъгъла на окото си Джим следеше безплодните усилия на Грег да рестартира двигателите.

„Продължавай, Грег!“ — молеше се настойчиво той.

Обърна се към Бен:

— Както казах, няма да рискувам с пълен рестарт. Ако сега не успеем, ще предприема приводняване. Най-напред ще уведомя старши стюарда, а след това и пътниците.

— Сигурен ли си? — попита Бен.

— Абсолютно!

Бен не възрази. Някой трябваше да взима решения и на този полет тази отговорност се падаше на Джим Никълс. Бен приемаше това, поне засега, въпреки че мрачното му изражение издаваше неговите съмнения и страхове.

В 5:30 Джим се обади по телефона на старши стюарда:

— Изгубихме всичките си двигатели и се опитваме да ги рестартираме — каза на Арън. — Не знам дали ще успеем. Подготви салона за аварийно приземяване. Имаш десет минути. Тук се опитваме да правим дори невъзможното, но изглежда най-вероятният изход е приводняване.

— Разбирам — отвърна Арън.

— Знаеш какво да правиш!

— Нещо специално, което трябва да имам предвид?

Джим помисли малко:

— Да! Премести пътниците от бизнес класата в основния салон. Това ще увеличи шансовете им за оцеляване. Евакуирайте ги през предните секции, задните ще бъдат потопени. Заемете позиция при надуваемите лодки и определете двама души от пътниците за помощници. Докладвай ми, когато си готов с всичко това.

Когато приключиха разговора, Джим осъзна, че е забравил да попита какво е положението в салона. Нямаше значение, той прекрасно знаеше какво става там.

„Сега всичко зависи от мен“ — помисли си той.

Макар да полагаше неимоверни усилия, не можеше да потисне мисълта за обзелата го ярост предишния ден. Отново се питаше дали не е сторил нещо на Джоди. Последното, което би искал да направи, бе да я убие. Тя беше добра съпруга от много гледни точки. И особено през първите години на техния брак.

„Не се разстройвай! Не си я убил! Тя си е жива и здрава!“

В този момент Джим се питаше дали Джоди няма да го опровергае, но тя не го направи.

С тежка въздишка той се обърна към пътниците:

— Дами и господа! Говори вашият капитан. Със съжаление трябва да ви съобщя, че имаме сериозен проблем. Всички двигатели излязоха от строя. Полагаме неимоверни усилия да ги рестартираме. Като предпазна мярка екипажът ще започне подготовка на салона за аварийно кацане. Моля ви да изпълнявате техните инструкции и да запазите спокойствие. Искам да ви уверя, че ще направим всичко по силите си, за да се приземим безопасно.

Джим не можеше да се сети какво друго да каже и изключи системата за връзка със салона.

Грег поклати глава:

— Все още не работят. Опитах всичко!

— Не се предавай! — каза Джим и усети вкус на топла кръв в устата си.

Беше се разкървавил, прехапвайки силно долната си устна.

Височината падна до 2700 метра.

„Отвеждаме те към нашата дестинация“ — изведнъж се обади Джоди.

Дъхът му секна. Взря се в нощта през прозореца на пилотската кабина.

„Дестинация? — шепнеше си той. — Каква дестинация?“

Джоди замлъкна отново.

Джим не се бе замислял за тяхната дестинация. Беше се съсредоточил единствено и само върху това какво му бе необходимо, за да приводни самолета. Но това не включваше никаква „дестинация“, не само на подсъзнателно, а и на каквото и да било ниво.

Така че това, което чу, нямаше нищо общо с неговите вътрешни мисли.

Но кой тогава говореше с него?

Джим започна да осъзнава нещо ужасяващо.

„Какво, по дяволите, си ти, Джоди?“

26 Преследване

В 5:20 ч. сутринта Шарлийн гледаше с широко отворени очи отворената на врата на полуосветената тоалетна. От трупа тя мерна само един крак. Ако искаше да види цялото тяло на Джеръд Кърби, трябваше да направи около три крачки напред. Но се боеше да ги направи.

Защото тялото на починалия мъж не беше единственото нещо вътре.

Шарлийн отстъпи назад и кракът в тоалетната изчезна от погледа й.

После тя се намери застанала до Каси, която отново я гледаше. „Този мъж беше убит — мислеше, че прочете мисълта на момичето тя. — Ти го знаеш, нали?“

Сабрина и Евелин също приковаха вниманието си върху Шарлийн.

— Какво става, по дяволите? — попита майката на Каси, като потри нервно ръце. — Защо изведнъж стана толкова тихо?

Шарлийн трябваше да й каже нещо и реши да се придържа към версията, която Арън и колегите й предлагаха на всички останали.

— Имаме технически проблеми — рече тя.

Сабрина поклати глава в знак на недоверие.

— Ще катастрофираме, нали? — прошепна нервно. — Всички ще загинем.

Евелин я погледна шокирана.

— Не говори така! Плашиш ме!

Евелин също не вярваше, че това може да се случи или просто бягаше от тази мисъл, предполагаше Шарлийн. Само че част от нея би трябвало да осъзнава, че самолет без двигатели не може да се задържи задълго във въздуха. Всички на борда бяха наясно с този елементарен закон на гравитацията.

Шарлийн не можеше да намери подходящите думи, с които да успокои Евелин. Тя се огледа наоколо с надеждата, че Арън се връща. Но съзираше само тоалетната.

Вратата на тази тоалетна сега беше затворена.

От нея се изтръгна разтърсваща въздишка. Това бе толкова странно, че за миг от секундата тя се замисли дали вратата на тоалетната изобщо е била отворена. Тогава обаче си спомни, че Девин Феликс също бе станал свидетел на този странен факт.

Да не би пък някой бързо да беше затворил вратата? Това бе напълно възможно, въпреки че единствените членове на екипажа, които дежуреха на това място, бяха Джойс и Мишел, а те се намираха доста по-далеч и от тоалетната, и от главното кухненско отделение и бяха доста заети да разговарят с хората. Никой от пътниците не би могъл да затвори вратата. Всички те бяха стегнати с колани в седалките си и гледаха напред. Шарлийн и за миг не можеше да си представи, че някой от тях би се изправил доброволно срещу проснат на пода в тоалетната мъртвец.

Предполагаше, че освен нея самата, Каси и Девин, никой не бе забелязал, че вратата на тоалетната, в която лежеше Джеръд Кърби, за кратко е била отворена.

Сърцето й биеше лудо, когато погледна назад към Каси. Тя седеше прегърбена и изглеждаше напрегната, безпомощна и уязвима. Като че ли всеки момент се готвеше да изкрещи: „Направи нещо, моля те! Направи нещо!“.

— Всичко ще бъде наред, нали? — с умоляващ глас попита Евелин.

Едрата жена стискаше силно ръката на Сабрина. Това, което очакваше, беше потвърждение и Шарлийн трябваше да й го предостави.

— Разбира се — каза тя като на малко дете, въпреки че когато го изричаше, не беше в състояние да я погледне в очите.

Вместо това отново погледна към тоалетната.

Вратата оставаше затворена.

В интерес на истината, зависеше единствено и само от капитана да прецени дали всичко щеше да е наред, казваше си Шарлийн, но точно в този момент не се осмеляваше да гадае дали Джим Никълс изобщо командва самолета.

Когато Шарлийн тръгваше, Каси я проследи с печален поглед. Тя като че ли й казваше „Сбогом!“.

Шарлийн виждаше как някои от пътниците се молеха, други се държаха за ръце, а трети просто гледаха с празен поглед напред. Някои я викаха, но тя не спря да им даде каквото и да било обяснение.

Според нейния часовник сега часът беше 5:23. Колко ли дълго можеше „Принцесата“ да остане над земята без двигатели? Не за дълго, беше най-логичният отговор. Ако трябваше да направи нещо, то трябваше да го направи сега.

Тя се спря пред завесата, която разделяше туристическата класа от носа на самолета. Зад тази завеса се намираха стълбите, които водеха към горния етаж. Ще има ли смелостта да се качи по тях сама?

Можеше да помоли Арън да дойде с нея, но през последните няколко минути не го беше виждала. Нямаше дори време да го потърси. Освен това никак не й се искаше да се върне обратно по същите стъпки, тъй като това означаваше да се приближи отново до онази тоалетна.

Шарлийн реши да се втурне светкавично по стълбите. За нула време щеше да се озове на горния етаж, където беше пълно с хора и да е близо до пилотската кабина.

Дори да усетеше онзи леден полъх, просто щеше да продължи да върви. Точно това трябваше да направи — да продължи да се движи.

Пое дълбоко въздух, дръпна завесата настрани и се втурна нагоре по стълбите. Взимаше по две стъпала наведнъж.

И ето че вече беше горе.

Нищо не я спря. Нищо не я преследваше.

Когато стигна до бизнес класата, забеляза Рей Джейкъбстън да разговаря с един от пътниците.

Всичко, което оставаше да направи, бе да продължи към помещението за екипажа, което беше съвсем близо отпред. Тя чу как завесата на горния етаж се дръпна зад гърба й.

Мара ли беше това? Не трябваше ли тя да е с Рей в бизнес класата? Може би беше наминала в кухнята, за да подреди количките за сервиране.

Тогава Шарлийн усети ръка върху рамото си.

За секунда помисли, че това е Арън, който я бе последвал, за да я подкрепи — нещо, от което отчаяно се нуждаеше. Молеше се да чуе гласа му.

„Влез вътре при Джим. Кажи му. Кажи му, че преди три часа, по време на турбуленцията, минахме през вратата на вашите кошмари. Сега сме в свят, където Сидни не съществува. Някакво зло от този свят е дошло на борда. Те искат нас. Вие бяхте тук и преди, когато бяхте мъртви. Сега сме почти към края на нашето пътуване. Джим обаче ще ни заведе у дома. Не ти ли обеща това? Той винаги ще те връща у дома.“

В момента, в който осъзна, че това върху рамото й не беше ръка, Шарлийн усети как мраз сковава тялото й. Преди да успее да извика, нещо я сграбчи и я завлече обратно в кухнята. Главата й се блъскаше във външната страна на фурната.

Тя премигна и видя някаква субстанция — ужасно отблъскваща и ужасно страховита — по-черна от най-черната нощ.

27 Издирване

Вратата на тоалетната, която според Девин преди няколко минути бе открехната, сега беше заключена. Арън смяташе, че Шарлийн е вътре.

Той я отключи и отвори вратата.

Не видя нищо друго, освен тялото на Джеръд Кърби, което изглеждаше точно както и преди: единият му крак изпънат напред, другият повдигнат, ръцете му сплетени в скута, главата — опряна в стената. Изглеждаше така, все едно бе задрямал.

Когато Арън затвори вратата, при него дойде Розет.

— Джим е на телефона — каза тя. — Иска да говори с теб.

— Веднага — отвърна той. — Къде?

— В главната кухня.

Очакваше да чуе най-лошото и го чу.

— Арън — започна Джим Никълс, — всичките ни двигатели излязоха от строя и сега се опитваме да ги рестартираме. Не знам дали ще се получи. Подготви салона за аварийно кацане. Разполагаш с десет минути. Тук правим всичко възможно, но принудително кацане в океана е най-вероятният изход.

Арън усети как стомахът му се свива на топка и му прималява.

— Разбрах — потвърди той.

— Ти знаеш какво трябва да се направи.

— Трябва ли да имам предвид нещо по-специално?

— Да. Премести пътниците от бизнес класата в основния салон — отвърна Джим. — Това ще увеличи шансовете за оцеляване. Евакуирането ще се осъществи през предните аварийни изходи, задните ще бъдат потопени. Заемете позиция при надуваемите лодки и определете двама души от пътниците за помощници. Докладвай ми, когато си готов.

Арън остави слушалката.

Докато се подготвяше за това, което предстоеше, влезе Александра. Дори самата й поява увеличи тревогата му за Шарлийн. После чу гласа на Джим Никълс с обръщение към пътниците.

— Дами и господа, говори вашият капитан. Съжалявам да ви съобщя, че имаме сериозен проблем. Двигателите не работят. Правим всичко възможно, за да ги рестартираме. Като предпазна мярка екипажът ще започне да подготвя самолета за аварийно кацане. Моля да следвате инструкциите и да запазите спокойствие. Искам да ви уверя, че ще направим всичко възможно, за да кацнем благополучно.

Той звучеше все едно „по-лошото“ все още не е станало „най-лошо“. Когато Арън напусна кухнята, той за кратко се поддаде на илюзията, която Джим бе съумял да внуши на пътниците — че нещата можеха да бъдат и по-лоши. Салонът утихна и се настани зловеща тишина.

Но като професионален стюард с многогодишен летателен опит, Арън разбираше, че в подобни ситуации объркването е лош съветник. Сега пътниците бяха абсолютно наясно, че живеят в кошмар и събуждането от този кошмар не беше техен избор.

Всички членове на екипажа, с изключение на Шарлийн и още един-двама, се бяха събрали около Арън, който напрягаше ума си, за да се концентрира върху това, което трябваше да бъде направено. Времето беше прекалено малко.

— Чухте капитана — обърна се към тях с пресипнал глас той. — Заемете позиция при изходите, с изключение на D и E — те ще бъдат потопени, след като се приводним. Мара и Рей да преместят пътниците от бизнес класа тук, долу. Девин, избери двама души от пътниците. Аз вече имам един, който бих препоръчал и ще ти го покажа веднага. Уверете се, че всеки пътник е облякъл спасителната си жилетка и покажете нагледно подготвителната позиция. Закрепете здраво всичко, което може да се разхвърчи или разпилее. Извадете бутилките, които са за бордна продажба от контейнерите и се отървете от тях. Вие знаете какво да правите. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

— Окей, хора — каза той. — Да се захващаме за работа! Имаме десет минути.

Членовете на екипажа се разпръснаха според указанията. Само Девин остана с него.

— Щеше да ми показваш някого.

Преди принудително кацане екипажът често избираше неколцина доброволци сред пътниците — здрави яки мъже, които да помогнат по време на евакуацията. Като един от тях Арън бе набелязал мъжа, който каза, че е пилотирал „Чесна“.

Той грабна едно от фенерчетата в кухнята, включи осветлението и го насочи към широкоплещестия мъж.

— Ето го там — посочи Арън.

— Да, виждам го — отвърна Девин и се отправи към мъжа.

Арън се придържаше към мотото си, че ако хората запазят спокойствие и стриктно следват съответните процедури, шансът всичко да се развие добре значително нараства. Сега обаче се опасяваше, че нещата ще свършат много зле. Таеше съвсем мъничка надежда, че Джим Никълс ще успее да рестартира двигателите. В рамките на около петнайсетина минути ще трябва да приводни самолета. Нима бе възможно това да свърши добре?

Арън се опита да прогони отговора на собствения си въпрос. Вместо това реши да хвърли бърз поглед в първа класа и на горния етаж, с надеждата да открие Шарлийн. Съзнаваше, че е част от екипажа, но в този момент в ума му беше само Шарлийн. И в сърцето му.

Той закрачи бързо към носа на самолета, осветяваше наляво и надясно по пътя си с фенерчето, проверяваше кухненските отделения и тоалетните. В първа класа — нищо. Остана бизнес класата. Затича се нагоре по стълбите, като се бореше с хаоса.

Мара и Рей инструктираха пътниците да станат и да потърсят места на долния етаж. Арън забеляза, че „Дани де Вито“ създаваше бъркотия, като бръщолевеше всякакъв вид груби и фаталистични коментари. Останалите пътници се мъчеха да го избягват, все едно беше прокажен.

Когато „Дани“ забеляза Арън, той го посочи с пръст и като че ли възнамеряваше да се нахвърли срещу него. Арън обаче нямаше никакво намерение да спори нито с него, нито с когото и да било друг. Обърна му гръб и тръгна обратно надолу по стълбите.

В туристическата класа много от пътниците вече бяха облекли жълтите спасителни жилетки. Те гледаха безизразно пред себе си, всеки потънал в ужаса на собствените си мисли, като осъдени на смърт затворници в последните мигове преди екзекутирането им.

Арън беше претърсил целия самолет. Никъде не откри Шарлийн. Нямаше я и на последния инструктаж преди минути.

Тя просто бе обърнала гръб на останалите си колеги.

Дали беше така? Дали не беше й се случило нещо лошо?

Мисълта, която мина през ума на Арън в този момент бе, че й е прилошало и е отишла в помещението за почивка на екипажа. Това беше единственото място в самолета, където все още не бе търсил.

Когато отиде да провери, намери помещението пусто.

Сега вече сериозно се разтревожи.

Нещо й се беше случило.

„Припомни си! Какво би могъл да пропуснеш?“ — въртеше се в главата му.

Последния път, когато говориха, беше след като двигателите бяха отказали. Не, поправи се той. Не бяха говорили. Той й говореше. Тя не бе казала нито дума. За последен път бе чул гласа й, когато й каза за навигационните и комуникационните проблеми в пилотската кабина. Тогава той нямаше никаква представа, че двигателите ще откажат.

По-късно в секция E го спря мъж, който твърдеше, че бил пилот, а после по някаква необяснима причина започна да му се гади. Девин я беше видял при тоалетните, след което тя като че ли се бе изпарила във въздуха.

Макар да му беше неприсъщо, той не успяваше да отхвърли от ума си мисълта, че Джеръд Кърби я бе отвлякъл и сега тя е на негово разположение. Осъзнаваше, че това беше напълно нелепо, направо смешно. На няколко пъти тази вечер той имаше чувството, че тя иска да му каже нещо, да сподели нещо, но по някаква причина не го прави. Това вече никак не беше смешно.

„Защото си мислеше, че няма да се вслушам в това, което иска да ми каже“ — за миг си помисли той.

Не беше далеч от истината.

„Не се вслушах в това, което искаше да ми каже Памела, когато имаше най-голяма нужда от мен. Не се вслушах и в Шарлийн.“

Изведнъж чувството за вина налегна Арън.

Положението на Пам бе излязло извън контрол по ужасен начин. Той се бе заклел, че такова нещо няма да му се случи никога повече.

Да, но очевидно му се случи. Арън нямаше никаква идея какво трябва да предприеме. Абсолютно никаква.

Върна се в пътническия салон. Празните места в туристическата класа постепенно се заемаха от пътниците от бизнес класата, които идваха един по един. Все още не бе забелязал „Дани де Вито“.

Налягането в ушите му се увеличаваше. „Принцесата“ бързо губеше скорост. Арън погледна навън през прозореца, но не успя да види океана.

Нямаше представа какво има отдолу.

„Ние не трябва да сме тук!“

Рей се приближи към него:

— С Мара сме готови. Горният етаж е опразнен.

— Чудесно! Какво става с „Дани“?

— С кой?

— Ниският мъж с голямата уста.

— А-а, с онзи ли? Отне ни известно време, но най-накрая го убедихме да слезе.

— Успели сте да го надхитрите, имайки предвид какво шило е? Той каза ли нещо?

— И да е казал, не съм обърнал внимание.

Арън постави ръце на хълбоците си.

— Виждал ли си Шарлийн?

— Не — отвърна Рей. — Не можеш ли да я намериш?

— Не — въздъхна Арън.

Погледна часовника си: 5:39 ч. Времето, което беше определено екипажът да подготви самолета за принудително кацане, изтичаше. Въпреки преместването на пътниците, в салона беше зловещо тихо. Двигателите също мълчаха. Това означаваше, че Джим всеки момент щеше да предприеме аварийно кацане и вероятно щеше да има жертви. В най-лошия случай ударът щеше да погуби всички.

Розет докладва, че с подготовката е приключено.

— Тогава седнете и се пристегнете — нареди Арън. — Сега вече може да се случи всеки миг.

Отиде до най-близкия телефон и се обади на Джим Никълс.

— Салонът е готов.

— Добре — каза Джим. — Двигателите не реагираха, така че ще се приводним. По моите изчисления имаме още шест-седем минути. Една минута преди да се приводним ще подам заповед за готовност при аварийна ситуация посредством две примигвания на сигнала за затягане на предпазните колани — Джим се поколеба. — … при условие че бутонът все още работи, разбира се.

Сега, след като бе говорил с капитана, Арън осъзна с колко малко време разполага, за да намери Шарлийн. Най-ужасното беше, че нямаше никаква представа къде още да гледа. Беше търсил навсякъде. Тя просто не беше на борда.

Това не беше възможно!

Дали не бе настъпило времето да прекрачи собствените си граници?

Нещо, свързано със самолета е причина за изчезването й.

Беше на косъм да повярва в това.

Хвана високоговорителя:

Дори и след този анонс сред пътниците нямаше и следа от паника или истерия. Някои от тях се молеха, други пишеха прощални писма, трети просто бяха онемели от ужас.

За първи път Арън си позволи да помисли за вероятността да бъде мъртъв само след няколко минути. Налагаше се да приеме неприемливото — това, че няма да може да се сбогува с Шарлийн. Тя беше любовта на живота му, независимо че я познаваше от толкова кратко време.

Той използва и последните секунди за последна проверка. Забеляза, че една от пътничките не беше свалила обувките си с високи токове. Когато й направи забележка по доста категоричен начин, изплашената жена бързо събу обувките си и Арън ги напъха в багажното над главата й.

После знакът за коланите примигна веднъж. После втори път.

Арън изтича до своята позиция, седна на пода, затегна колана си и с едно движение хвана високоговорителя. Погледна нагоре, отвори уста, за да извика „Готови!“, но…

Една мокра до кости фигура беше застанала на слабо осветената пътека точно пред него. Тя беше смъртно бледа и имаше дълга смолисточерна коса. Стори му се, че видя малки искрящи пламъчета в дълбините на тъмносивите й очи.

— Ти ме изостави! — с бълбукащ глас каза Памела Дрейк и от ъглите на устата й потече мътна вода.

В гърлото на Арън застана бучка и той силно стисна очите си.

— Готови! — изкрещя най-после по високоговорителя.

„ГОТОВИ! ГОТОВИ! ГОТОВИ!“

Той държеше очите си затворени в очакване на потресаващия сблъсък.

28 Дестинация

Когато въздушната скорост на „Принцесата“ се стопи до 350 км/ч, Джим Никълс спусна задкрилките. Височината им беше 2400 метра и облачната покривка приближаваше бързо. Щяха да я пробият всеки момент и тогава най-накрая ще можеха да видят какво ги очаква там долу. Джим реши да не отлага повече своите последни инструкции.

— Грег! Бен! Ето какво ще направим — прочисти гърлото си и направи усилие да запази гласа си спокоен. — Ще продължим да опитваме да рестартираме двигателите, докато достигнем височина от 900 метра. Ако това не стане, а аз се съмнявам да стане в настоящия момент, ще се съсредоточим върху кацането. Грег, при мой сигнал изключи климатичната инсталация и затвори въздухоизпускащите клапани.

Климатичната инсталация използва два въздухоизпускащи клапани, с които се контролира налягането на въздуха вътре в салона. Тъй като тези клапани изпускат въздуха навън от самолета, те трябваше да бъдат затворени преди приводняването, за да се възпрепятства нахлуването на вода вътре в него. Ако всичко мине добре, след приводняването Боинг 747–400 ще служи като плавателен съд и с малко късмет ще може да се носи по водата достатъчно дълго, за да успеят пътниците да излязат.

— Ще вдигна носа максимално високо, ще намаля скоростта до 260 км/ч и ще разтегна задкрилките максимално. След като чрез вълните определим посоката на вятъра, ще обърна носа срещу вятъра. Когато сме почти долу, ще повдигна носа с около десет-двайсет градуса, за да остане над повърхността колкото е възможно по-дълго и да ни позволи да се ударим във водата с минимална скорост. Ще се опитам да кацна успоредно на вълните. След това няма какво повече да направя, освен да се опитам да запазя крилата в хоризонтално положение.

Джим наведе глава и продължи:

— Най-напред ще се удари краят на опашката. Товарът на водата ще накара носа да пропадне. Ако той се окаже под вода…

Той остави да довършат остатъка от изречението на своите помощник-пилоти.

— Какво може да се случи след това, един господ знае — мрачно отбеляза Бен.

— Биха могли да се появят пламъци по крилата — предупреди Грег, — причинени от блъскането на захранващите кабели. А също така може да имаме пламъци и върху водата.

Джим сви рамене:

— Не мисля, че има голяма вероятност за това — поколеба се и добави: — Знаете ли какво? Ще задействам пожарогасителите върху двигателите, докато падаме надолу. По този начин ще можем да бъдем сигурни, че това няма да се случи.

— Добре — рече Грег.

— Други въпроси?

Помощник-пилотът завъртя отрицателно глава.

— А ти, Бен?

— Не! — рязко отсече той.

Тази кратка дума изразяваше дълбоката неудовлетвореност на Бен, че Джим не бе избрал варианта пълен рестарт.

„Аз ли ще бъда убиецът, който ще погуби всеки един на борда след всичко това?“ — горчиво се питаше Джим. Очакваше гласът на Джоди да отговори на този въпрос положително, но тя не каза нищо.

— Грег, продължавай да опитваш да запуснеш двигателите.

Помощник-пилотът продължаваше да прави всичко, на което беше способен. Краткото мълчание, което последва, бе прекъснато от серии пронизителни пиукания: „Летите много ниско! — пищеше алармата. — И колесникът не е спуснат!“.

— Ще изключа сигналите — каза Джим.

Той натисна няколко бутона.

— Системата за предупреждение за удар със земята е изключена. Също така реших да изключа тези за задкрилките и за терена — рече той, когато бе готов.

Телефонът иззвъня.

— Салонът е готов — докладва Арън.

— Добре — каза му Джим. — Двигателите не се запускат, така че ще се приводняваме.

Това не бе напълно вярно, тъй като Грег все още работеше по тях, но той вече не очакваше чудо.

— Изчислих, че имаме още шест или седем минути. Една минута преди да се приводним ще подам заповед за готовност при аварийна ситуация посредством две примигвания на сигнала за затягане на предпазните колани… — Той леко изпъшка. — При условие че този бутон все още работи, разбира се.

Скоро след неговия разговор с Арън „Принцесата“ проби облачното покривало.

Джим задържа дъха си.

Самолетът леко се разлюля. За кратко те не виждаха нищо през прозореца на пилотската кабина, освен замъглена маса от стоманеносиво.

„Какво, по дяволите, има долу?“

Джим не искаше да си представя катастрофата, която можеше да ги сполети, ако това под тях бе земя, а не океан. Смъртоносният сблъсък, който неизбежно ще последва, би бил такъв, че дори и Господ с цялото си всемогъщество не би могъл да предотврати.

А дали изобщо съществуваше шанс точно в този момент да се натъкнат на парче земя в необхватния Тихи океан? Това би било като да открият пословичната игла в купа сено. Тогава тази нощ би предложила още една от странните изненади с непредвиден изход.

Показа се черна повърхност с неясни очертания.

„А-ха — помисли си Джим, — нищо друго, освен океан.“

Въздъхна с облекчение.

Грег не го беше видял. Той продължаваше да работи по горивните клапани, опитвайки се с всички сили да рестартира двигателите. Без никакъв успех.

На 900 метра Джим му извика да спре.

— Сега вече можеш да спреш опитите, Грег!

— По дяволите! — помощник-пилотът изруга с отчаяние. За пръв път Джим го чуваше да ругае.

— Климатичната система и въздухоизпускащите клапани! — каза Джим.

Грег изпълни командите в необходимата последователност.

— Климатична система — изключена!

— Въздухоизпускащи клапани — изключени!

— Задкрилки 20!

— Задкрилки 20 — потвърди Грег.

Самолетът потръпна, тъй като задкрилките се разтегнаха още повече.

Джим намали скоростта до 260 км/ч — минималната летателна скорост. Океанът се приближаваше все по-близко и Джим вярваше, че е видял бяла пяна на гребена на вълните. Още няколко секунди и всичко щеше да свърши.

В тези отчаяни последни моменти Джим си представи дома и градината си. Той се видя с Кара и Натали под слънчевите лъчи отвън. Смееха се, както само малките момичета могат да се смеят, гонеха се шумно, играеха някаква игра, която не познаваше. През последните месеци беше забелязал, че дъщерите му се увличат от неща, които той не можеше да разбере.

„Ще си дойда у дома и тогава ще ми кажете всичко за тази ваша игра.“

Кара и Натали бяха една до друга, сияйно усмихнати.

Внезапно усмивките им изчезнаха и те паднаха на земята… Мъртви!

Зад тях се появи жена.

Изглеждаше като Джоди, но не беше тя.

„Убиец!“ — изкрещя и той чу думата толкова ясно, като че ли идваше от няколко метра разстояние.

Джим се почувства, като че ли се беше събудил от някакъв кошмар. Погледна навън в разпръскващата се тъмнина.

„Погледни във водата. Каквото и друго да правиш, не позволявай вълните да удрят напречно носа. Ако това се случи, ще е краят. Няма да позволя вълна да достигне носа. Ще кацна на върха на вълните.“

Джим натисна два пъти светлинния бутон за затягане на предпазните колани.

Изведнъж той рязко се наведе напред от мястото си. Не много далеч, на линията, където самолетът щеше да се удари във водата, той забеляза нещо.

„Божичко, какво е това?“ Почувства пристъп на паника, която завладя цялото му тяло.

Те се приближаваха към това, независимо какво беше то — всичките 353 души на борда.

„Принцесата на Тихия океан“ вече не можеше да остане във въздуха.

Джим Никълс току-що беше забелязал тяхната крайна дестинация.

Жената в огледалото на банята имаше хлътнали бузи и тъмни кръгове под изцъклените очи.

Тя видя как жената взе малко бяло шишенце от шкафчето под огледалото и отвъртя капачката. Вътре имаше дузина хапчета. Жената в огледалото наклони за секунда главата си настрани, заслушвайки се в „Отивам си вкъщи“, любима песен, която звучеше от стереоуредбата в хола.

Жената в огледалото не се колебаеше. Тя бе решила да го направи веднага, след като песента свърши.

Видя как жената в огледалото допря шишенцето до устните си, повдигна брадичката си и изсипа хапчетата върху езика си.

Жената ги глътна всичките.

За кратко не се случи нищо. В хола беше тихо. Песента беше свършила.

Жената в огледалото реши да я пусне отново, но изведнъж се почувства ужасно зле. Не можеше да диша. Пръстите й се схванаха, когато ги обви около синджирчето на майка си. Тогава припадна.

Изведнъж около нея стана непрогледно черно. Отнякъде — тя не можеше да определи откъде — дочу силен грохот, като при задаваща се гръмотевична буря. Тя не беше сама.

Къде се намираше? Какво се криеше в тази непрогледна тъмнина?

Искаше да се махне оттук! Трябваше да се махне оттук!

Тя усети, че се плъзга назад. Това усещане просто дойде при нея, без да може да го овладее и веднага след това тя премина от тъмнината в ярко осветена стерилна стая.

Виждаше себе си долу, върху болнично легло. Трима лекари стояха около нея. Имаше компютри, монитори и всякакъв вид медицински инструменти.

Лека като перце, тя се носеше над стаята.

В момента, в който осъзна това, се строполи върху собственото си тяло, лежейки със затворени очи. После усети слаби електрически импулси…

… и дълбоко пое въздух.

Лекарите, които току-що бе видяла от тавана, сега се бяха вторачили в нея. Те започнаха развълнувано да обсъждат нещо и един от тях заби хиподермична игла в горната част на ръката й, под рамото. Тя усети болка, но беше прекалено замаяна, за да извика.

По-късно разбра какво се бе случило, след като бе глътнала хапчетата. Беше я намерила нейната приятелка, Нанси Партингтън. Ако Нанси нямаше ключ от апартамента й и ако тогава не беше се отбила, Шарлийн щеше да е мъртва. Всъщност, оказа се, че оцеляването й е истинско чудо. Въпреки че лекарите бяха промили стомаха й, тя едва не си бе отишла. Била е изпаднала в клинична смърт за 57 секунди.

Осем месеца по-късно разказваше за това произшествие в качеството си на пациент на д-р Ричардсън, който я слушаше и си водеше бележки. Беше седнал срещу нея с кръстосани крака, с химикалка в ръка.

— И това се случва, когато започват кошмарите? — попита я той.

— Да — отвърна тя. — Те започнаха още докато бях в болницата. В сънищата си чувам грохота и непрекъснато се връщам в онази непрогледна тъмнина. Там има нещо, което може да ме види. Аз започвам да бягам всеки път, но никога не успявам да се измъкна. Знам, че ме преследват. Всеки път, когато се пробуждам, имам чувството, че ще ме сграбчат.

— Хм… — измънка Ричардсън.

— По-късно преживях друг, но донякъде подобен кошмар. Намирам се в Таперуер стаята на майка ми. Вратата е заключена, но някой иска да я разбие. Изведнъж ключалката се счупва, вратата се отваря и зад нея виждам същата онази тъмнина и… те са там. Сигурна съм в това, въпреки че не ги виждам.

Изтегната върху виненочервената кушетка, тя събра смелост и каза на Ричардсън какво според нея означаваха тези кошмари.

— Аз бях мъртва — прошепна тя. — Помня, че бях умряла.

Ричардсън въздъхна и поклати глава.

— Шарлийн, разбирам за какво говориш. Преживяла си нещо ужасно мъчително. Но…

Пак тази дума.

Но!

Вече примирена, тя остави напиращите думи да се излеят от него като порен дъжд.

Докато лежеше на кушетката, той говореше за майка й, за баща й и за Тод. Тод я беше изнасилил в тъмното и в това се криела причината за страховете й. Това, което бе преживяла след поглъщане на хапчетата, само увеличило прекомерния й страх от тъмното. Сънят й, свързан с Таперуер стаята, твърдеше той, имал връзка с психическия тормоз, който баща й упражнявал над нея. В същото време сънят бил свързан и с любовта й към майка й, която така много й липсваше.

Шарлийн не му вярваше. Тя дори почти не го слушаше. Разбираше какво се опитва да й каже, но за разлика от нея той не е бил там.

Тя беше от другата страна.

Там имаше демони. И тези демони все още бяха с нея.

Всеки път, когато се озовеше сама в тъмното.