Зона

9 Какофония

Когато двамата с Арън напускаха кухненското помещение на горния етаж, един пътник в кафяв костюм, чието място бе няколко реда по-надолу, се извъртя, за да изгледа Шарлийн. Погледите им се срещнаха и в първия момент тя си помисли, че той се опитва да привлече вниманието й, но щом тръгна към него, пътникът извъртя глава обратно и се загледа напред.

Тя вървеше след Арън, който напредваше към отделението за екипажа. Имаше болезнени бодежи в тялото си, което често й се случваше, когато не успяваше да контролира нервите си. Не можеше да се съсредоточи върху никаква мисъл — до болка познат й друг симптом, вследствие на стрес. В туристическата класа едно момиче с конска опашка й хвърли кръвнишки поглед. Шарлийн се спря до нея, докато Арън продължи напред. Небесносините очи на момичето се впиха в нея.

— Какво, проблем ли има? — тихо я попита Шарлийн.

Момичето не отговори.

Шарлийн се наведе към нея. Майката на момичето я изгледа подозрително, но забелязвайки вторачения поглед на дъщеря си, каза:

— Каси, престани с това! — смъмри я тя.

В отговор момичето се обърна напред и се съсредоточи, но силно стисна юмруците си, а лицето й се изкриви в странна гримаса, като да беше ужасно озадачена от нещо, което не можеше да изкаже с думи.

— Каси? Така ли се казва? — попита Шарлийн майката. — Мисля, че искаше да ми каже нещо.

— О, едва ли — отговори тя, не нелюбезно и без капка колебание.

— Как може да сте толкова сигурна? — попита озадачена Шарлийн.

— Повярвайте ми, аз знам — каза майката, като предишният й учтив тон се бе сменил с открита враждебност.

Шарлийн ги гледаше със съмнителен поглед, но момичето продължаваше да гледа напред със същия измъчен израз на лицето, докато майката чакаше Шарлийн да си тръгне.

Шарлийн реши да не утежнява положението.

В екипажното отделение Арън не я попита какво я бе забавило. Когато тя се мушна в едно от леглата, той се обади:

— Какво ще кажеш да се гушнем за малко? Наоколо няма никой, а и ще бъдем внимателни.

— По-добре поспи малко, Ромео — смъмри го тя, като леко се засмя. — И двамата имаме нужда от почивка, преди да стигнем до Австралия. Нямам никакво намерение да прекараме времето си там в спане, ако схващаш намека ми.

— Разбрано, Жулиета! — измърмори Арън, като се обърна настрани. — Приятни сънища.

Шарлийн поклати глава в знак на съмнение. Тя знаеше, че сънищата й нямаше да са приятни, предполагайки, че едва ли щеше дори да дремне. Вярваше, че ще се почувства по-добре единствено след като самолетът кацне безаварийно в Сидни и тази кошмарна нощ остане зад гърба й.

Сабрина Лабатон беше 27-годишна жена с дълга остра коса и светлокафяви очи. Когато се усмихваше по свой, малко надменен начин, бе сияйно красива. Тя обаче не се усмихваше често, или поне така й казваха приятелите й. „Всяка птица има своя песен“, а тя имаше доста птички в главата си, които биха излетели при най-малкото предизвикателство, засипвайки я с неоправдана несигурност и съмнения.

От вниманието на Сабрина не беше убягнало как момичето с конската опашка, седнало през две седалки от нейната, бе втренчило поглед в привлекателната руса стюардеса. Тя също така бе дочула кратката размяна на реплики между майката и стюардесата, където бе споменато името Каси. След като стюардесата си тръгна, Каси продължи да гледа втренчено напред. Майка й изчака няколко минути, след което с тъжна въздишка се обърна към Сабрина, която седеше вдясно от нея.

— На дъщеря ми нещо й тежи — каза тя с нотка на оправдание в гласа.

Сабрина отбеляза, че откакто се бяха качили на борда, това бяха първите думи, с които тази едра жена се обръща към нея. В интерес на истината обаче Сабрина също не бе я заговаряла. Само се усмихна и сви рамене, с което искаше да покаже, че това, на което беше станала свидетел, не я засягаше.

— Това си беше турбуленция, нали? — рече тя, насочвайки разговора в друга посока. — Някои казват, че да се лети е безопасно, но какво ли не говорят хората.

— Така е — съгласи се жената.

Всъщност, турбуленцията сериозно бе изнервила Сабрина. Според нейното прекалено силно въображение, това лудо подскачане би могло да разбие самолета на парчета. Тя така силно беше впила пръсти в бедрата си, че сигурно ги бе насинила.

— Какви са плановете ви за Сидни? — попита учтиво.

— Отиваме на изложба на минералите — отговори майката. — Съпругът ми търгува със скъпоценни камъни, но напоследък не се чувства много добре, така че аз отивам на негово място… с Каси.

— Доста приятно забавление — отбеляза Сабрина.

— Аз съм Евелин — представи се най-накрая жената.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Сабрина.

Погледът й се премести от Евелин към Каси.

— Опитвам се да предпазя дъщеря си — каза Евелин, като че ли отново се оправдаваше. — По ред причини тя е до известна степен аутсайдер. Не ми е родна дъщеря, разбирате ли? Със съпруга ми я осиновихме.

— О-о! — Сабрина се чудеше дали това не беше покана да попита какви бяха тези причини, но съдейки по хапливия отговор, който Евелин току-що бе дала на стюардесата, едва ли беше така. А дали това изобщо я интересуваше?

Каси седеше неподвижно, вперила мрачен поглед напред, като се преструваше, че не чува какво говори майка й. „Момичето е странно — мислеше си Сабрина. — Много странно.“

Това обаче не беше неин проблем. Тя си имаше достатъчно свои.

Единственото нещо, което в момента искаше, бе да пристигне в Сидни и да бъде със сестра си, със съпруга й и с децата им.

Сабрина обаче не беше от онзи тип хора, които лесно можеха да изключат ума си. Тя бе притеснена заради вероятността да изпусне полета си. Преди да тръгне към летището, бе планирала известен брой сесии с клиенти, които настояваха да се срещнат с нея, преди да замине. Ако тези срещи се състояха със закъснение, трябваше доста да побърза, а те неминуемо щяха да се проведат със закъснение, просто защото почти винаги се получаваше така. Поради този факт тя бе решила да приготви куфара си две нощи преди заминаването си, тъй като това наистина й отнемаше доста часове. Сабрина се нуждаеше от много повече време за приготвяне на багажа, отколкото останалите хора, защото все се притесняваше, че може да забрави нещо. На всичкото отгоре, заради цялото това притеснение, се беше успала и трябваше да отложи първата си среща за по-късен час през деня. Когато свърши и последният й сеанс, тя бе разгневила таксиметровия шофьор, пришпорвайки го да кара възможно най-бързо, за да стигне навреме за полета.

Това беше тя — Сабрина Лабатон, известен психолог.

Като много други нейни познати в тази област, тя бе избрала професията си без ясно аргументирани причини. Една от тези причини бе да разбере самата себе си. До този момент нямаше основание да твърди, че е постигнала целта си, но все пак смяташе, че кариерата й се отплаща добре.

Беше започнала работа едва преди година, когато бе наета като асистент от д-р Причарт, мъж с трийсет години по-възрастен от нея. Той беше точно шефът, от когото тя имаше нужда. Възприемаше го като баща — някой, който я подкрепяше, но и който я укоряваше своевременно, когато тя казваше нещо, което той намираше за необмислено или необосновано.

Преди този полет за Сидни тя бе решила да прекара на борда възможно най-дълго време в сън, първо, за да мине по-неусетно времето, и второ, за да избегне излишните тревоги. В действителност, липсваше й самоувереност. Въпреки професионалните й препоръки, тя често се чувстваше неуверена, когато контактуваше с други хора. Бе изгърмяла прекалено много бушони по време на кариерата си, включително и този с Къртис Фоусет, първоначалното й вдъхновение за това пътуване. Всъщност, не съществуваше определена причина за пристъпите й на ниско самомнение — възлово послание, което много пъти бе чувала от Мартин Причарт. Да, но едва ли можеше да се приеме като стимулатор за самоувереност случаят, когато някогашният й приятел Къртис я напусна, крещейки „Ти си напълно откачена!“, след като тя го бе шибнала в лицето със сешоара си.

Сабрина го беше заподозряла, че й изневерява с Изабел Стромайер, нейната най-добра приятелка. Неочаквано Изабел бе престанала да й се обажда, както и да връща нейните позвънявания, а Къртис прекарваше все по-малко време у дома, твърдейки, че трябва да работи до късно. Дори когато бяха вкъщи заедно, сексуалният им живот търпеше пълен провал, ограничавайки се само до няколко спонтанни тласъка. Къртис категорично отричаше да има нещо общо с Изабел. Макар че Сабрина усърдно търсеше доказателства, тя не откри нито едно: нито дантелено бельо между чаршафите, нито някакво подозрително петно, нито издайническа дума. Седмица по-рано, когато се мъчеше да изтръгне поне някакво мъничко признание от Къртис, Сабрина излезе извън нерви. Конфронтацията помежду им бе довела до счупен сешоар, разбито огледало и до финални реплики между двама им.

Нейната по-малка сестра, Сюзън, открай време беше най-добрата й приятелка и съветник. Сюзън се бе преместила да живее в Австралия през 2008 със съпруга си Джери, за когото се бе омъжила когато бе на деветнайсет. Въпреки че нямаше лични професионални амбиции или просто защото изобщо нямаше амбиции, Сюзън бе щастлива. Джери печелеше, а Сюзън си стоеше вкъщи и се грижеше за двете им малки дечица — Джош и Кристофър. Ненавиждайки всяка форма на парадиране, тя се справяше с проблемите, придържайки се към девизи от сорта на „Ден без смях е изгубен ден“. Доста елементарна психология, да признаем, но емоциите извираха от сърцето й и това изглежда даваше своите плодове.

Сюзън беше пълна противоположност на Сабрина, която завиждаше на сестра си за жизнерадостния й поглед към живота. Надяваше се, че почивката в Сидни ще й даде възможност да се отпусне, да преосмисли живота си и да научи неговите уроци, които сестра й неминуемо ще се опита да й втълпи.

Тя нямаше търпение час по-скоро да прекоси океана.

Джо Тримейн изпитваше невъобразим сърбеж между чатала. Не му се случваше за първи път и едва се сдържаше да се почеше. Това обаче беше най-малкото, което го притесняваше.

Откакто се появи турбуленцията, той много повече се безпокоеше, тъй като бе наясно какво става.

Вярно, че преживя няколко ужасни минути, но това не беше нещо, което да не му се бе случвало и преди. Не летеше за първи път в живота си. Жестоката турбуленция му бе причинила пулсираща болка в главата и той бе напълно наясно какво означаваше това.

Джо си помисли, че нещо става зад гърба му. Обърна се, но забеляза само дългокосата руса стюардеса, придружена от онзи идиот, стюарда, който не можеше да различи качественото вино от помия, която се дава на прасетата.

Когато ставаше нещо нередно, Джо винаги го предусещаше. Някои хора твърдят, че познават влошаването на времето по костите си. В случая на Джо то се появяваше под формата на мигренни болки над лявото му око. От дългогодишен опит знаеше, че аспиринът няма да помогне, дори и да можеше да се добере до шишенцето, което бе скътал в куфара си, който пък беше в багажното. След автомобилната катастрофа, която бе преживял, Джо беше придобил силна способност „да вижда“.

Преди дванайсет години се заби с виненочервения си шевролет в паднало кедрово дърво. През същата тази декемврийска нощ Южна Калифорния бе ударена от най-ужасната буря от двайсет години насам. Той бе забелязал твърде късно препречилото пътя паднало дърво и бе дошъл в съзнание трийсет и шест часа по-късно в болницата. Според лекарите се бе върнал от оня свят.

Няколко дни по-късно Джо изпита първия си пристъп на силна мигрена. Когато пристъпите зачестиха, той ги прие като цена, която трябваше да плати за това, че беше останал жив. С течение на времето обаче започна да гледа на тези пристъпи като на глашатаи, които известяваха някакъв драматичен съдбовен обрат в живота му, тъй като му даваха сила да забие юмрук в лицето на чудовището Франкенщайн.

По онова време Борис Ферел бе негов шеф. Насаме Джо го наричаше Борис Карлоф, който по някакъв странен начин му напомняше на актьора, заради високия ръст, охранената фигура и плиткоумието му. Още от самото начало мненията на двамата се разминаваха почти по всички въпроси. Един ден обаче се разбра, че Борис бе всичко друго, но не и глупак. Той просто се оказа един аморален задник.

Спорният въпрос касаеше предложеното поглъщане на конкурентна компания. По средата на заседанието, когато обсъждаха планирания паричен поток, Джо усети една от онези парещи болки над лявото си око. Болката можеше да бе провокирана от счетоводната бъркотия, но той подозираше съвсем друга причина.

Знаеше, че цифрите нямаха никакъв смисъл, а и по природа винаги говореше това, което мисли.

— Ако тези цифри отразяват нетния годишен паричен поток на компанията за следващите пет години — заяви категорично той на съвещаващите се около масата, — то ние предлагаме прекалено много пари за компанията. Може и да не разбирам представения тук оценъчен анализ и другите финансови глупости, с които ни засипват сега, но мога да видя със собствените си две очи, че сме на път да платим чудовищно по-голяма сума, отколкото всъщност струва компанията.

Карлоф направи презрителна гримаса, като че ли искаше да прогони досадна муха.

— Ти пък какво би могъл да знаеш за тези неща? — усмихна се подигравателно той, демонстрирайки пред останалите презрителното си отношение съм финансовите качества на Джо.

Това не смути Джо. Той разбра, че Карлоф има нещо наум. Джо не беше дипломиран счетоводител или пък финансов експерт, така че лесно би могло да се внуши на присъстващите, че той спори само заради самия спор.

Джо бе убеден, че му намирисва на гнило, както недоядена риба, оставена на слънцето. Имаше и още нещо, което знаеше.

Карлоф съвсем не беше такъв глупак, какъвто изглеждаше. Той умело криеше нещо и се опитваше да ги измами.

— Нашата оферта е абсолютно нереална — продължи упорито да настоява Джо, но все едно говореше на глухи — нито един от присъстващите на масата мениджъри не го подкрепи. Той беше сам.

Карлоф изпусна тежка въздишка, с което показа, че желае съвещанието да приключи. В момента, в който щеше да отправи поканата за оттегляне, главоболието на Джо в прекия и преносен смисъл на думата, го накара да отмести назад стола си и да тръгне право към централното място, където седеше Карлоф. Приближи се и го фрасна с юмрук в лицето.

Столът на Карлоф се прекатури и той се сгромоляса на пода. От носа и от горната му устна потекоха струйки кръв. Останалите бяха прекалено смаяни, за да отреагират. Те просто седяха със зяпнали уста.

— Майната му! — подвикна през рамо Джо, докато демонстративно напускаше стаята. После се прибра вкъщи в очакване на предизвестие за уволнение, което никога не пристигна.

След седмица един от мъжете, присъстващи на съвещанието, се появи на входната врата на дома му. Той му съобщи, че ценовата оферта на Карлоф е била преразгледана от Борда на директорите. В хода на разследването Бордът е установил, че Карлоф е сключил сделка под масата с ръководството на целевата компания. Ако предложената от него трансакция е била осъществена, значителен дял от приходите са щели да се окажат в банковата сметка на Карлоф. Джо бе спасил акционерите на компанията от парични загуби и от „черна овца“ се бе превърнал в герой. След този случай животът му се промени коренно към добро. Сега той ръководеше своя собствена бизнес империя с 238 служители. Можеше да си позволи да пие най-елитните вина и да поръчва най-качествената храна, така че автомобилната катастрофа му се отплащаше щедро. Бе построил тази своя империя и постигнал благополучие благодарение на това, че „виждаше“. Всеки път, когато се появяваше мигренната болка, както и сега, на този полет, тя го предупреждаваше, че нещо не е наред и че трябва да бъде нащрек. Както седеше в самолета, той изстена, защото изведнъж почувства пронизваща черепа му неописуема болка. Обзе го усещането, че се намира в камбанарията на островърха църква, заклещен между две огромни биещи камбани.

Джо надникна през прозореца навън. Тъмнината на нощта бе покрила океана като огромна мантия.

Той реши да включи монитора си, който до момента не бе докосвал изобщо. Всъщност ненавиждаше телевизията поради същата причина, заради която мразеше всичко, което излъчваше радиация. Клетъчните телефони бяха най-големият му ужас, но нямаше как да не носи един със себе си. Някои го смятаха за параноик, но той знаеше по-добре от тях. Не много отдавна бе прочел романа на Стивън Кинг „Клетката“. Не бе чел много от неговите романи, защото ги намираше за прекалено смущаващи. Беше избрал да прочете този заради заглавието и, според мнението му, в този роман намери убедително обяснение защо толкова ненавижда проклетите устройства.

Джо натисна няколко бутона на тъчскрийна, търсейки някаква информация за полета. Не намери нищо заслужаващо внимание, но превъртайки каналите, попадна на един с напълно черен екран.

Когато за миг се задържа на него, нещо просветна в измъчения му мозък.

Той силно стисна очи, за да даде възможност на каквото и да беше това да се разкрие. Внезапно осъзна какво го притесняваше толкова много.

„Ние отиваме някъде, където не би трябвало да бъдем.“

Джо Тримейн се взря отново в нощния мрак навън и отново не забеляза нищо необичайно. Това беше илюзия. Сега вече знаеше какво не е наред. Нямаше абсолютно никакви съмнения.

Джо трябваше да направи нещо, но не разполагаше с никакви правомощия на този самолет. Той беше най-обикновен пътник. Пилотът нямаше да го послуша по същата причина, поради която не го послушаха и мениджърите на срещата с Борис Карлоф — най-напред. Нито щеше да има възможността да удари с юмрук пилота в носа, за да му обърне внимание.

Какво, за бога, можеше да стори?

10 Сигнал за бедствие

Грег Хафстатър не откъсваше очи от командното табло, докато Джим, който седеше до него, размишляваше върху руините на брака си. Когато обаче изведнъж вторият пилот се наведе напред, Джим забеляза недоумяващия му поглед — навигационният дисплей беше празен. На монитора нямаше нищо.

Познатите локации — летища, радиомаяци, ориентировъчни точки — беше изчезнало абсолютно всичко, все едно от картата за автомобилна навигационна система бяха заличени имената на пътищата и градовете. На монитора се виждаше единствено необятният Тих океан и тук-таме островите като малки точици. От едната страна беше брегът на Калифорния, а от другата — бреговете на Куинсленд и Нов Южен Уелс. Нямаше го дори миниатюрното самолетче, символизиращо „Принцесата“.

Грег разтърси глава, не вярвайки на очите си. „Повреда в паметта на базата данни?“ — колебливо предположи той.

Имаше предвид паметта на базата данни, която съдържаше точките на местоположението. EICAS — системата, която откриваше и сочеше дефектите, също не отбелязваше нищо. Което бе по-лошо обаче — навигационните уреди не показваха нито точката на излитане на самолета — Международното летище в Лос Анджелис, нито точката на приземяване — летището в Сидни. Празната права линия на екрана доказваше, че системата нямаше никаква идея накъде се бяха насочили, тъй като данни нямаше и курсът не би могъл да бъде определен.

— Не-е — измърмори Бен. — Ако това бе проблемът, все още щяхме да виждаме посоката на вятъра. Сигурно нещо не е наред с GPS или с IRS3, само че мозъкът ми не може да роди какво би могло да бъде, освен ако нашето правителство не е обявило война на някого и да са изключили GPS системата.

Джим се готвеше да каже нещо по въпроса, когато в пилотската кабина се разнесе силен пиукащ звук.

— Тя използва крилете си — каза той, имайки предвид, че сега 747 лети право напред, следвайки носа си, тъй като автопилотът вече не действаше.

Това не ставаше ясно само от силното пиукане: Джим се бе уверил с очите си, че се бяха отклонили от първоначалната си посока, тъй като една ярка звезда, която стоеше неподвижно отпред, се бе преместила леко вдясно.

— Ще коригирам посоката на курса — съобщи той и направи промени в автопилота, за да регулира посоката на самолета.

След като го направи, звездата зае обратно първоначалната си позиция, правата линия изчезна от навигационната система и пиукането спря. В пилотската кабина се настани зловеща тишина.

И тримата пилоти в кабината бяха наясно, че ръчната промяна на автопилота е само временна мярка. Без данни от компютъра, Джим вече не можеше да се ориентира правилно.

— Добре — въздъхна той. — Какво става, по дяволите?

— Екранът на IRS също е празен! — докладва Грег.

Джим потвърди това съобщение своевременно. Последният път, когато бе проверил дисплея на IRS, той показваше местонахождението им в градуси и координати, оцветени в яркозелено. Сега нямаше нищо. Този монитор също беше празен.

— Това не е истина! — смотолеви Джим.

Отново хвърли поглед на EICAS. Нямаше индикации за нередности в оборудването, което трябваше да означава, че всички системи функционират правилно.

Проблемът беше, че това не отговаряше на истината.

Бен се изкашля, но не каза нищо. Грег също мълчеше. Това, което се случваше, беше далеч извън професионалния опит и на тримата, взети заедно.

— Какво ще кажете за механичния компас? — замислено каза Джим, неспособен да си спомни кога всъщност за последен път изобщо бе помислил за този уред. Сега обаче искаше да се „допита“ до тази примитивна, пълна с течност капсула, застопорена между двете предни стъкла, точно пред него. В съвременната пилотска кабина този компас, наследство от пионерските години на авиацията, беше единственото навигационно помощно средство, което нямаше нищо общо с компютрите.

— Показва север — с възмущение възкликна той, — само че ние летим на югозапад. Дяволите да го вземат! Дори и това проклето нещо се е побъркало!

— Магнитни смущения — предположи Грег.

Джим бе склонен да се съгласи.

— Възможно е — кимна той, — аз, лично, нямам по-добро обяснение, а ти, Бен?

— Аз също — отвърна Бен мрачно.

Звездите около тях обливаха света в бледожълта светлина. Необятният океан под тях оставаше скрит под дебело одеяло от облаци. Всичко изглеждаше нормално.

— Какъв курс следваш сега? — попита Бен.

Джим посочи право напред.

— Към онази звезда там. Виждаш ли я?

Бен примижа.

— Да, виждам я.

Джим прехапа долната си устна и опитваше да потисне спазмите в червата си. Не бе изпитвал тези ужасни бодежи от времето на бойните учения като пилот във военноморските сили.

— Към момента, поне за сега, продължаваме да се придържаме максимално близо към първоначалния ни курс — съобщи той със суров глас и с язвителна усмивка добави: — Явно няма как да разчитаме на визуалната навигация.

— Но какъв е този абсурд? — промърмори Бен. — С какво изобщо си имаме работа?

Джим само сви рамене.

— Ако беше просто някаква неизправност в компютъра или в GPS системата, тогава би трябвало механичният компас да работи. Може би Грег е прав и това са магнитни смущения.

— Възможно е — каза Бен разсеяно. — Важното е какво ще правим оттук нататък.

— Важното е имаме ли избор изобщо — отвърна Джим. — Просто ще продължим да летим. Нямаме достатъчно гориво, за да обърнем и да се върнем обратно в Лос Анджелис. Не мога да се приземя никъде, защото нямам представа къде се намират летищата. Остава да се надяваме и да се молим скоро да установиш контакт с някого, Грег… С когото и да било.

В продължение на няколко минути Грег изпращаше съобщение на всички възможни честоти. Не последва никакъв отговор. Спазмите в стомаха на Джим се засилиха.

— Използвай транспондера — каза. — Трябва да подадем сигнал за бедствие.

— Роджър! — рече Грег.

Джим усети, че той се мъчи да прикрие безпокойството си, прибягвайки до този старомоден жаргон за „прието“.

Вторият пилот въведе код 7600, с който съобщаваше на всички, които евентуално можеха да чуят, че пилотският състав на полет 582 е изгубил всякаква връзка със света.

Електронният радарен сигнал за бедствие, който сега излъчваха, би трябвало да бъде разбран от всички земни станции и от всички екипажи на самолети, намиращи се в радиус от 400 километра. Това бе равностойно на половинчасов полет, приблизително колкото Джим би могъл да види от тази височина през деня.

— Транспондерът трябва да се използва на секундата! — каза Джим. — Продължавайте да изпращате и радиосъобщения на всеки пет минути. Това е всичко, което можем да направим.

Грег кимна и добави с глас, едва успяващ да прикрие безпокойството му:

— Съмнявам се да е чиста случайност фактът, че се натъкнахме на всички тези повреди от първия миг на връхлетялата ни турбуленция.

Вторият пилот не говореше много, но когато кажеше нещо, особено в момент като този, то непременно беше нещо важно.

— Да — кимна Джим. — Наистина всичко започна оттогава.

Той хвърли още един бегъл поглед на навигационния дисплей и на IRS. Фактът, че не последва своевременен отговор на транспондерния код, можеше да означава само едно — единствените хора, които се намираха в обсег 400 километра от сегашното им местонахождение, бяха пътниците и техният екипаж на борда на „Принцесата на Тихия океан“.

11 Преследвана

Най-после, макар и за кратко, Шарлийн беше заспала. Когато се събуди, часовникът на ръката й показваше 3:20 ч. след полунощ — час преди да започне следващата й смяна. Не беше сигурна дали Арън спеше, но допускаше, че е така, защото щом помиришеше възглавница, той заспиваше на секундата и само лисната в лицето му кофа с вода или пък оръдейна стрелба можеше да го събуди. Тя искрено му завиждаше за тази способност.

Почивката за нея бе приключила в мига, в който отвори очи. Не успяваше да усмири изгарящото я отвътре безпокойство. Обикновено съумяваше да намери начин да контролира нервите си, но не и сега, не и тази вечер.

— Май ще е по-добре да ставам — измърмори тя под носа си, изхлузи се от леглото и се отдалечи на пръсти от мястото за почивка на екипажа.

Вътре в самолета тъмнината бе изваяла дълги призрачни сенки. Някои от пътниците се бяха проснали на седалките, други лежаха в какви ли не причудливи пози. Едни хъркаха, широко отворили уста, други седяха като вдървени, втренчили поглед в мъждукащите екрани пред себе си. Хаосът и безпокойството, което свирепата турбуленция бе предизвикала, очевидно бяха забравени. Шарлийн откри Глория Родригес и Рей Джейкъбстън да работят в главното кухненско отделение.

— Имаме проблем с MEG — каза вместо поздрав Глория, имайки предвид абревиатурата за Филми, Развлекателни програми и Игри — развлекателната система на борда.

Глория беше грацилна жена с къса, жълтеникавочервена коса. Както обикновено, си бе сложила яркочервено червило, което, според Рей Джейкъбстън — единственият мъж, освен Арън и Девин Феликс на борда — смяташе, че много й отива. Веднъж той бе споделил с Шарлийн, че е доста впечатлен от Глория и я намира за привлекателна. Шарлийн смяташе това за нормално. Рей беше свободен мъж, а Глория свободна жена, която не се притесняваше от мъжкото внимание.

— Проблем? Какъв проблем? — попита Шарлийн.

— Каналът с маршрута на полета не работи — уточни Глория. — Същото се отнася и за големите екрани.

— Всичките са черни — добави Рей. — Няколко пътници вече се оплакаха. Опитах се да рестартирам системата, но това не помогна, и затова реших да изключа големите монитори. Как мислиш, дали да не уведомим Арън?

— Кога изчезна каналът?

— Мисля, че преди около половин час — отвърна Глория. — А може би и час, не съм много сигурна.

— Все нещо да има — въздъхна Шарлийн и стисна ръката й. — Арън имаше тежка смяна и сега спи. Мисля да го оставим да си почине. Ще уведомя капитана.

Тя напусна помещението, като този път избра да се движи по пътеката отдясно, за да избегне преминаването покрай момичето с конската опашка, което не преставаше да я гледа с неприятен втренчен поглед. Когато обаче мина през нейната редица, не се въздържа и хвърли бегъл поглед към девойчето, което седеше през четири седалки. Нито тя, нито майка й, нито брюнетката до нея й обърнаха внимание.

Шарлийн погледна спуснатите телевизионни монитори. Те бяха изключени, както каза Рей. Никой не я попита защо, което означаваше, че на пътниците не им пукаше за това. Ситуацията щеше да бъде различна при зазоряване, предположи тя, когато щяха да приближават Сидни и пътниците започнеха да се събуждат. Тогава всеки щеше да иска да знае колко време остава до кацането.

В кухнята на горния етаж откри Мара. Беше наведена над плота и изглеждаше безкрайно отегчена. Когато видя Шарлийн да се приближава към нея, учудено повдигна вежди.

— Хей, какво правиш тук? — весело попита.

— Не мога да спя — отговори Шарлийн уклончиво. — Как са нещата тук?

— Арън каза, че е имал доста напрегната нощ, но при мен беше точно обратното. Направо не ми се говори.

Шарлийн се засмя.

— Радвай се, докато имаш тази възможност!

Мара й върна усмивката. После се впусна в подробности, свързани с диетата, която възнамеряваше да спазва, или по-скоро поредната диета, която искаше да пробва. Всеки предишен опит да се отърве от някой и друг излишен килограм завършваше с пълен провал и с твърдото решение да опита нещо по-ефикасно.

— Завиждам ти. — Мара погледна с възхищение талията на Шарлийн.

Докато обаче Шарлийн нямаше нужда да полага усилия, за да продължава да носи 4-ти размер дрехи, то никой не се нуждаеше от услугите на Шерлок Холмс, за да разбере защо Мара носеше няколко размера по-големи дрехи. На плота до нея имаше отворени опаковки шоколад, чипс и какви ли не бисквити с ядки.

— Отивам към пилотската кабина — каза Шарлийн. — Имаме проблем с мониторите на пътниците.

При пилотската кабина тя активира звънеца, натискайки 1 от отключващия код. Когато се чу силно прищракване, тя отвори вратата. Тримата пилоти се обърнаха и я погледнаха.

Ако всичко беше нормално, единият от пилотите щеше да спи, а другите двама дежурни щяха да имат малко или почти никаква работа. До Сидни имаше още много време и в пилотската кабина нямаше кой знае какво да се прави. Обикновено по време на тези „мъртви часове“ пилотите бяха доволни да ги посети някой член на екипажа. Освен че това до известна степен ги разведряваше, тя или той можеха да бъдат така добри да им донесат кафе или нещо за хапване.

В погледа на Джим обаче нямаше и следа от задоволство или спокойствие. Той изглеждаше ядосан, като че ли тя беше някакъв досаден натрапник. Същото се отнасяше и до Грег Хафстатър и Бен Райт.

— Да ви донеса ли нещо, момчета? — попита тя, след като никой от тях не обели нито дума.

— Аз не желая, благодаря — каза Джим.

Грег и Бен също отказаха.

— Всичко наред ли е? — попита колебливо тя. Напрежението в кабината беше осезаемо.

Джим се бе загледал в апаратурата. При нейния въпрос просто се втренчи в пространството. Шарлийн чакаше, тялото й започна да се вцепенява. Това не беше същият приветлив мъж, с когото се запозна през онази нощ в бара в хотел „Интерконтинентал“ в Сингапур.

„Ще те закарам вкъщи невредима, Шарлийн. Сега и винаги!“

Той й бе дал това обещание, след като му беше споделила за страховете и опасенията си. Тя се нуждаеше от рамо, на което да се облегне и Джим я бе взел под крилото си. Тогава все още не беше срещнала Арън.

След онази вечер тя се чувстваше напълно спокойна, когато летеше с Джим. Той винаги се отнасяше с нея мило, по-скоро като към дъщеря, отколкото като към подчинена.

Сега Джим имаше вид на уплашен и несигурен — точно както се чувстваше тя през онази нощ в Сингапур. Беше напрегнат, лицето му бе бледо, с тъмни кръгове под подпухналите очи — много по-тъмни, отколкото преди полета, когато тя за пръв път бе забелязала колко изморен изглеждаше. Какво, за бога, се случваше?

— Натъкнахме се на някои проблеми — каза й той. — Става дума… — Млъкна, търсейки подходящите думи. — Не сме убедени точно какво е, но се опитваме да се справим. Едва ли е нещо чак толкова сериозно.

Шарлийн отстъпи крачка назад. Имаше чувството, че нещо тежко се е стоварило върху гърдите й. Джим прочете уплахата в очите й. Дали той също си спомни онази нощ в Сингапур? Джим я познаваше. Познаваше и страховете й.

— Шарлийн — рече тихо той. — Понякога нещата не се получават, както бихме искали… Сега се натъкнахме на една-две неизправности, това е всичко.

„Запази спокойствие! — говореше си наум тя. — Стегни се! Бъди професионалист!“

— Мога ли да помогна с нещо? — попита на глас.

Джим не отговори. Не бе длъжен. Шарлийн се обърна, готова да си тръгне.

— О-о — каза тя. — За малко щях да забравя за какво дойдох. Имаме проблем с канала, излъчващ информацията за полета. Празен е и рестартирането не помага. Просто реших, че трябва да докладвам. Не знам дали…

Тя не довърши. Нещо в погледа на Джим й подсказа, че е по-добре да спре.

— Няма причина за притеснение — обади се Бен. — Това, което можеш да направиш, е да помолиш пътниците да изключат всички електронни устройства, може би ще помогне. Длъжни сме да проверим.

Шарлийн кимна рязко.

— Веднага!

— Ще те държа в течение — добави Джим с усмивка, която Шарлийн определи като престорена.

Когато излезе от пилотската кабина и затвори вратата зад себе си, тя усети онзи вид главоболие, което съпътства махмурлука. Беше напълно убедена, че Джим не й бе казал цялата истина.

Върна се в главното помещение. Пътникът в кафявия костюм, който я бе изгледал когато се придвижваха заедно с Арън, отново привлече погледа й. Сега, когато за първи път го виждаше отблизо, забеляза дребния му ръст. Тя беше поне с една глава по-висока от него. Сърцето й се сви от страх.

Причина за това бяха очите му.

Беше чувала, че очите на мъжа са отражение на душата му. Погледът на този мъж й напомни на Ханибал Лектър — канибалът от филма на ужасите „Мълчанието на агнетата“. В момента, в който той вдигна ръка, за да разтрие челото си, свирепият поглед, с който я погледна, бе примесен с огромно страдание. Очевидно страдаше от далеч по-мъчително главоболие, отколкото това, с което се бореше тя.

— Както изглежда, си имат някакви проблеми — каза тя на Мара, когато се върна в кухненското отделение на горния етаж. — Джим иска да помолим всички да изключат мобилните телефони и лаптопите си.

Мара отвори уста, за да попита нещо.

— Не, нямам представа защо — отговори на незададения въпрос Шарлийн. — Джим не ми каза нищо друго, освен че не било сериозно. Сигурно имат някакъв проблем с компютрите.

— Ох — отвърна Мара. — Навярно това е причината и MEG да не работи.

— Да, и аз мисля така — отвърна Шарлийн и тонът й беше далеч по-уверен, отколкото се чувстваше. — Всъщност, на горния етаж не видях никой да играе игрички, така че ти не трябва да правиш нищо. Аз слизам да ги предупредя.

Долу тя се приближи към Мишел Хенеси — стюардеса, която работеше в първа класа, после съобщи за указанията и на колегите си в главното кухненско отделение. Те обещаха да предупредят пътниците, така че всички да се придържат към инструкциите. Шарлийн се приближаваше до мястото за отдих. Чудеше се дали да събуди Арън. Помисли си, че е по-разумно да го остави да си почива, тъй като в пилотската кабина я бяха уверили, че проблемите не бяха нищо друго, освен срив в компютърната система. Ако, разбира се, можеше да се вярва на подобно обяснение, на каквото лично тя не вярваше.

Шарлийн реши да го събуди. „Ако постъпвам детински — оправда решението си тя, — той ще има пълното право да ме смъмри.“

Неочаквано вниманието й бе привлечено от една жена в черно, която седеше неподвижно. Това беше същата онази пътничка, на която Шарлийн бе помогнала да качи ръчния си багаж. Тя все още носеше огромните си смешновати слънчеви очила. Начинът, по който седеше като замръзнала, я накара да предположи, че нещо я боли.

Шарлийн се приближи към нея.

— Добре ли сте, мадам? — попита я тя.

Тя не преставаше да се чуди какво ли криеха катраненочерните стъкла, които носеше. Дали цветът на очите й беше кафяв, син или зелен?

— Не съм убедена — отговори жената.

Гласът й беше толкова тих, че Шарлийн трябваше да се наведе, за да чуе какво казва.

— Мисля, че той е тук, с нас. Аз го видях. Вие също ли го видяхте?

Гласът на жената бе пълен със страхопочитание.

— Той е тук, с нас — прошепна настойчиво тя с равен глас.

„Какво, по дяволите, бръщолеви тази жена?“ — помисли си Шарлийн. Може би беше някакъв вид халюцинация? Да, но Шарлийн беше убедена, че не е. Думите на жената бяха разчовъркали нещо дълбоко в съзнанието й. Тръпки полазиха по гърба й, като да й бяха инжектирали леденостудена вода.

Въпреки че сравнително от скоро работеше като стюардеса, Шарлийн се бе натъквала на немалко чудаци. Беше установила, че най-добрият начин да се справиш с такива, беше да го удариш на майтап.

— Да, мадам, разбира се, че го видях — отвърна тя, надявайки се, че точно това бе желаният отговор. — Всичко останало наред ли е? Имате ли нужда да ви донеса нещо?

Жената не помръдна. Не помръднаха и очилата й.

— Не, благодаря ви. Трябва да се моля.

Шарлийн кимна учтиво и се отдръпна назад. Нямаше право да застава между жената и нейния Бог. Насочи се бързо към помещението за отдих, но преди да стигне, се закова на място. Усети, че зад нея с бързи стъпки се приближава някой.

Тя се огледа.

Нямаше никого. Пътеката между редиците беше празна. Не се виждаше абсолютно никой, освен Глория, която се намираше в другия край на пътеката, обърната с гръб към Шарлийн.

Явно се е объркала. Просто някакво неприятно усещане. До болка познато неприятно усещане.

По някакъв начин, обаче, това усещане бе накарало да изплува споменът за Тод Бауър.

Всяка нощ, откакто беше скъсала с него, тя се опасяваше, че той може да се върне. Представяше си как чупи прозореца на апартамента й, промъква се като крадец в нощта и й причинява неща, които дори не смееше да си помисли. Тя спеше неспокойно, събуждаше се и от най-малкия шум, убедена, че някоя нощ ще го види застанал до леглото й, готов да направи нещо гадно и извратено.

Всъщност точно се бе случило.

Сега тя се намираше в самолет, пълен с хора, а Тод беше на хиляди мили далеч и нямаше никаква причина да се страхува от него.

Какво тогава я бе уплашило толкова?

Внезапно нещо проблесна в съзнанието й и тя разбра.

— О, господи, не! — прошепна ужасена.

12 Джеръд

Джеръд Кърби седеше видимо неудобно на място номер 28А, приклещен между прозореца и жена си Филис. Ръцете й бяха меки и увиснали. Тя бе проснала едната си ръка върху дръжката на седалката на мъжа си, а другата — върху дръжката на седалката на съседа й от другата страна — дългокос младеж, облечен в джинси и тъмносиня тениска, с когото си бяха разменили само няколко думи. Всъщност през целия полет до момента единственият път, когато Филис се обади, бе, за да се оплаче от малките порции гадна храна, която й бяха поднесли. Фактът, че на абсолютно всички пътници бяха сервирали същите порции и същата храна, изобщо не я интересуваше. Джеръд се бе съгласил с нея по инерция, независимо че той нямаше от какво да се оплаква. Знаеше, че няма смисъл да я дразни. Нямаше хладилник, който тя можеше да щурмува, а освен това тези порции бяха един вид нискокалорична диета, за която един квалифициран диетолог би я оскубал яко.

Джеръд бе наясно повече от който и да било друг, че апетитът на жена му е огромен и неутолим. Веднъж, стараейки се да вникне в смисъла на религиите, той бе прочел, че според източната философия — Будизма — източникът на човешките страдания се корени в желанието. И тъй като будистите са просветени, те се отричат от светската „храна“ и затова не познават страданието.

„Будизмът — често си мислеше Джеръд, — би предложил идеалното решение за Филис. Вълчият й апетит надвиваше желанието й да свали 100 кила, а тя май трябваше да свали точно толкова.“

Рано сутринта на този нов ден Джеръд чувстваше въпиеща нужда от просветление. Сега жалкото му съществуване го караше да се чувства далеч по-нещастен от всеки друг път. Турбуленцията, която се бе появила преди около час, бе разтресла и събудила него и останалите пътници. В този момент почувства непреодолима нужда да се облекчи. Когато друсането попрестана, той започна да се двоуми дали да стане от седалката си и да отиде до една от тоалетните, за да изпразни мехура си.

Най-голямото предизвикателство за това обаче беше, че щеше да се наложи да обезпокои жена си.

Да се надигне от мястото си, за да му направи път да мине, би коствало херкулесови усилия от нейна страна. Той вече си представяше отровния поглед, с който щеше да го погледне, само защото я моли да се помръдне заради него. Трябваше да мине и покрай приветливия и приятелски настроен младеж, който бе останал буден и след като турбуленцията бе отслабнала. Джеръд бе убеден, че момчето с удоволствие ще стане, за да му направи път. Единствената човешка барикада между него и тоалетната беше Филис.

Препълненият му мехур вече му причиняваше нетърпима болка и той нямаше друг изход, освен да предприеме „акция тоалетна“.

Когато Джеръд хвърли подозрителен поглед към жена си, забеляза, че очите й са затворени и бе задрямала. Това никак не беше добре. Сега вече тя сериозно щеше да му се вбеси, което от своя страна щеше да повлече куп неприятности, които на всяка цена искаше да избегне.

Имаше, разбира се, и един допълнителен фактор, който той ненавиждаше, а именно изнервящите малки и тесни тоалетни в самолетите. Къщата му в Санта Моника разполагаше с просторни помещения с повече врати. Той пръв призна, че страда от клаустрофобия. Слава богу, изглеждаше, че Филис приема тази негова слабост и независимо че не се отнасяше с особено съчувствие, поне не му го натякваше непрекъснато.

Джеръд се приготви да приеме предизвикателството, опитвайки се да стане от мястото си. Той се хвана здраво с две ръце за облегалката на седалката пред него, изправи се и застана приведен под клетките на багажното отделение.

Покрай него мина русокосата стюардеса. Той се обърна и я проследи с поглед, докато изчезна в кухненското отделение зад двете тоалетни. След малко тя се появи отново и се отправи към задната част на самолета.

Превиващ се от болка, той забеляза, че и двете тоалетни бяха свободни. Едната от тях му предлагаше неописуемо облекчение. Тази мисъл му причини още по-голяма болка и още по-голяма нужда да се освободи. Той седна обратно и се помъчи да мисли за приятни неща, като например за хубавото си минало, когато ходеше за риба на брега на едно от бисерните планински езера на Юта. Често пътуваше до там с приятелите си, за да избяга от ежедневните грижи и робския си живот с Филис. Тези риболовни излети бяха единственото удоволствие, което тя му позволяваше. Затова и те се бяха превърнали в негово убежище, в спасителен остров от злощастния му живот.

Спомняйки си езерата на Юта, го връхлетя и мисълта за вода, а мисълта за вода провокира още по-силна болка в мехура му.

Той силно напрягаше ума си, за да открие някакъв друг път, по който да се добере до тоалетната, но напразно. Естеството на работата му не провокираше развитие на въображението. Той бе повишен и сега оглавяваше счетоводния отдел на „Дейвисън Електрикъл Системс“ — титла, която звучеше далеч по-помпозно, отколкото работата заслужаваше, имайки предвид, че целият счетоводен отдел се състоеше от негова милост и едно току-що излязло от гимназията хлапе, което беше некомпетентно, но излизаше евтино, а това беше всичко, което интересуваше шефа на Джеръд.

На всичкото отгоре Джеръд нямаше основание да се гордее с плодовете на своята потентност. Миналата пролет осемнайсетгодишният му син Закари бе казал на родителите си, че го привличат момчета — нещо, което Джеръд не можеше да асимилира. Той по никакъв начин не успяваше да проумее как един мъж може да предпочете сексуалните услуги на друг мъж. Фактът, че можеха да го сметнат за старомоден, изобщо не го вълнуваше.

Освен, може би, ако този мъж имаше само една друга алтернатива — брак с жена като Филис.

Не, това не му харесваше. Филис бе доста толерантна, когато синът им излезе от килера, но в това нямаше нищо странно. Закари винаги е бил за нея най-милото на света и бе живо доказателство за това, че Филис е способна да обича някой друг, но не и Джеръд.

Най-тежък беше денят, когато Закари им представи приятеля си Боби. Боби носеше сребърни обеци и Джеръд забеляза, че на лявата си ръка бе татуирал нещо, което приличаше на змия или на дракон. Джеръд не бе сигурен какво точно беше, но бе сигурен, че му се обърнаха червата.

„Какво съм направил, че да заслужа това?“ — мислеше си той през цялото време. Сега, на борда на този самолет, продължаваше да си задава същия въпрос. Това до такава степен го натъжаваше, че болката в мехура му го притискаше все повече и повече.

Размишленията му не довеждаха доникъде. Нима нямаше нищо, за което да си спомни с удоволствие?

И тогава изплува образът на Мирабел. Той никога не я бе забравял и никога не искаше да я забрави. През последните години все по-често и по-често се сблъскваше с нея в онзи душевен трезор, скрит някъде дълбоко в съзнанието, където човек грижливо пази най-скъпи образи и спомени.

Преди повече от две десетилетия, когато все още беше млад и сравнително привлекателен мъж, той имаше връзка с две жени. Мирабел бе красива, с топли замечтани очи и дълги стройни крака и той беше безумно влюбен в нея. Тя също го обичаше, но беше озадачена и наранена от липсата му на желание за обвързаност. Един ден му каза, че се мести във Финикс и му постави ултиматум: или да тръгне с нея, или да я забрави.

Джеръд току-що си бе намерил работа в „Дейвисън Електрикъл Системс“ и не бе склонен да послуша сърцето си. Нуждата му за сигурност надви любовния му копнеж, или поне така си мислеше тогава. Как е възможно да е бил толкова глупав? Той беше останал в Лос Анджелис и в крайна сметка се ожени за другата си приятелка. Нищо друго не се бе променило чак толкова, освен че Филис заприлича на надут балон и стана кисела като забравено дни наред на кухненската маса мляко.

Той все още работеше за „Дейвисън“ и все още живееше с Филис.

Ако в онзи ден, когато Мирабел го помоли да я последва, бе направил различен избор, животът му със сигурност щеше да протече различно и без съмнение по-добре.

Как ли живееше сега? — за пореден път се питаше той. На кого ли бе подарила сърцето си? Как ли вървяха работите при нея? Не би и могъл да знае, защото откакто тя напусна Лос Анджелис, не я бе потърсил нито веднъж.

За сметка на това мислеше за нея често, което винаги го натъжаваше.

Сега, обаче, той вече не можеше да издържа на болезнените спазмите в мехура си.

Нямайки представа за мъките, които изпитва мъжът й, Филис издаде шумен и противен звук. Младият мъж, който седеше до нея, я изгледа подозрително, после срещна втренчения поглед на Джеръд и извърна лицето си с погнуса. Джеръд сви рамене. „Да, ето за какво чудо съм женен“ — говореха недвусмислените му жестове.

Без да иска Филис го ръгна в ребрата с лакътя си. Тя хъркаше силно като дъскорезница, като при това примляскваше шумно.

— Филис — изсъска той.

Готвеше се да я събуди. Осъзнаваше, че това ще му коства нерви, но просто нямаше избор. Болката бе станала нетърпима. Тя изфъфли нещо несвързано, но все още не се събуждаше. Мехурът на Джеръд бе на път да се пръсне. Той трябваше да се добере до тоалетната, без значение как щеше да реагира Филис.

— Скъпа?

Тя продължаваше да спи като в несвяст. Той я побутна лекичко. Тя изсумтя и обърна към него тройната си брадичка.

— Филис! — каза той по-високо.

Ръмженето, примляскването и боботенето спряха. Тя го погледна с изцъклени очи.

— Какво има?

Джеръд бе шокиран, като осъзна, че не знае какво да каже. Сега, след като вече я бе събудил, просто не можеше да намери думи. Изразът на лицето на жена му се смени. Веждите й се навъсиха и искри от гняв блеснаха в очите й. Той беше наясно, че колкото повече се колебаеше, толкова по-яростна щеше да става Филис. Тя го гледаше като бясно куче, готово всеки момент да го захапе.

— Трябва да изляза! — най-после каза Джеръд.

— От къв зор?

— Трябва да отида до тоалетната!

— Мили боже! Не можеш ли да постискаш? — изсъска тя като змия.

Първо нарушение!4

— Не! Много отдавна ми се ходи, наистина.

— Ти и скапаният ти мехур…

Второ нарушение!

От тялото й се разнасяше миризма на развалени яйца. За пореден път Джеръд се размечта за живот без нея. Представи си как вратата на аварийния изход се отваря и тя изхвърча от самолета и от живота му. За жалост това нямаше да се случи. Това, което в момента имаше значение, обаче, да се отвори една друга врата — тази на тоалетната. Защо жена му трябваше да го измъчва? Не можеше ли да разбере болката му?

За момент той си спомни, че някъде бе чел за някакъв опасен паяк. Женският беше по-едър от мъжкия и го убиваше след съвкупление. Едно ужилване и той отиваше в историята. За Джеръд това беше милостив край.

В този ред на мисли Филис почти го бе убила. Още много отдавна, когато току-що се бяха оженили, той започна да се проклина, затова че не бе тръгнал с Мирабел за Финикс. Той и Филис бяха излезли да вечерят в един китайски ресторант, чието име Джеръд никога нямаше да забрави — Hae Chang BBQ. Филис искаше и двамата да си поръчат миди. Той се постара да я убеди, че не само не обича миди и е алергичен, но и лекарите го бяха предупредили никога да не се докосва до тях. Тя му каза да престане с подобни детинщини и Джеръд поръча мидите. Последва кошмарна нощ. Той се будеше многократно, повръщаше му се, задушаваше се и ужасно го сърбеше цялото тяло. Всичко пред очите му бе станало черно: противно мръсно черно. Години наред сънуваше кошмари, свързани с това преживяване. Когато се събуди в интензивното отделение, му казаха, че вследствие на силен анафилактичен шок е получил остър сърдечен блокаж. Лекарите му бяха казали, че за няколко минути пулсът му бил спрял, през което време е бил в клинична смърт. Всичко това — благодарение на Филис.

До ден-днешен тя нито веднъж не му се извини.

— Хайде, стани — каза й, вече по-настоятелно.

Той беше наясно, че тонът му предполагаше неприятности, но спешната нужда да се облекчи го накара да се откаже от обичайната си предпазливост.

Филис му хвърли пълен с насмешка поглед. След няколко секунди тишина, която като че ли продължи часове, тя най-накрая предприе маневра за повдигане на масивното си туловище. Силно пръхтейки, тя сграбчи облегалката на седалката пред нея с такава липса на финес, че пътникът, седнал отпред, започна да скимти разтревожено.

Младежът до Филис се втренчи в нея като парализиран, след което изведнъж скочи и застана до седалката си на пътеката. Тя застана пред него, а той отстъпи няколко крачки назад.

— Благодаря, скъпа — кимна Джеръд.

— Хайде, побързай и приключвай с това!

Трето нарушение — ВЪН!

Най-накрая пътеката беше чиста. Джеръд забърза към най-близката тоалетна и изчезна вътре. Докато разтваряше ципа си, се притесняваше за сублимния момент, когато ще осъзнае, че е закъснял и че нямаше да успее да спре „потопа“.

Когато най-после се освободи от товара си и болката стихна, той изви назад глава и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

И тогава, с крайчеца на окото си, мярна някакъв образ в огледалото. Зад него стоеше черна фигура — по-огромна от Филис.

Сърцето му щеше да се пръсне. Извърна се. Нямаше никого. Беше сам.

Ледени тръпки полазиха по гърба му. Нямаше никакво обяснение какво се случва.

Обърна се отново към огледалото, но не видя нищо друго, освен собственото си бледо и уплашено лице.

Урината, която бе останала, блокира мехура му, причинявайки топли болезнени спазми в долната част на корема му. Дишайки тежко, най-накрая Джеръд успя да изцеди и последната струйка.

Внезапно температурата в тоалетната спадна драстично. „Трябва да се махна оттук“ — помисли си той.

Вратата не помръдваше. Колко тъпо! Разбира се, че бе заключил. Той хвана алуминиевия плъзгач и дръпна резето. Вратата отказваше да се отвори.

Напълно объркан, той започна да дърпа напред-назад резето, въртейки ключалката, но безрезултатно. Оставаше си заключен вътре.

Джеръд трепереше от студ. Да не би климатичната инсталация да се е повредила?

Завладяха го налудничави мисли, че това е дело на Филис, която е решила по този начин да се отърве от него или поне да му отмъсти затова, че бе нарушил спокойствието й. Тя бе способна да го остави да изгние в тоалетната на самолета.

Беше толкова глупаво, както халюцинациите му за мъжа в огледалото.

Само че това не беше мъж! Това не беше човек! Той огледа предпазливо малкото пространство. В огледалото в него се взираше единствено ужасеното му отражение.

Джеръд започна да удря по вратата, но силите му го бяха напуснали. Вече го връхлиташе клаустрофобията му, която започваше да го парализира. Беше заключен в тази малка кабинка и за него това бе неописуем върхов кошмар.

— Помогнете ми! Заключен съм! — крещеше той, но гласът му приличаше по-скоро на грачене. Нямаше как някой да го чуе. Той не можеше да крещи. Гласните му струни бяха заключени, точно както вратата.

— Заключен съм вътре! Помощ! Моля, помогнете!

Това беше само дрезгав шепот, жалостив и тих зов за помощ.

Макар в кабинката да ставаше все по-студено, Джеръд започна да се поти. Не му достигаше въздух и имаше усещането, че някой или нещо го е стиснало за гърлото.

Беше напълно наясно, че се случва нещо невъобразимо. Не беше възможно да не се отвори вратата. Просто не беше възможно! Същото се отнасяше и до ледената температура. Невъзможно! Просто и елементарно.

Може би останалите триста пътника да са вече много далече оттук? Може би всички от другата страна на тази врата вече са мъртви? Това беше поредната налудничава мисъл, която се промъкваше в главата му.

Джеръд изпитваше мъчителна липса на въздух. Той стенеше и скимтеше. Нищо не се случваше и никой не идваше да му помогне.

Погледна още веднъж в огледалото.

Огромната черна фигура се бе появила зад него отново. Бе се навела над него, почти готова да го погълне, като кръвожадна акула.

Джеръд направи пореден опит да извика, но издаде само слаби тънки звуци, същите, които издаваше, след като беше ял мидите в Hae Chang BBQ.

13 Каси

Евелин Хукс беше грубовата жена, която не можеше лесно да бъде пречупена. У дома, в Шугър Крийк, тя налагаше волята си на всички, с изключение на Каси, която единствена можеше да я стресне.

Това се дължеше главно на внушителната фигура на Евелин. Тя никога не е била слаба, но през последните години започна да трупа килограми, с което всяваше още по-голям страх у всеки, който дръзнеше да й противоречи.

Евелин се ползваше с уважението както на приятелите, така и на враговете си. Не можеше да се каже, че имаше много врагове, ако изключим местните пияници, чиито дебели глави не можеха да разберат, че Шугър Крийк беше едно „трезво“ градче. Ако искаха да се натряскат до козирката — често коментираше Евелин — нека отидат в Лас Вегас или в Лос Анджелис, където господстваше греховното мислене, но не и в нейния град или по-точно, в града на Джон, тъй като именно нейният съпруг бе човекът, който направи Шугър Крийк широко известен. Преди трийсет години градчето не съществуваше. Днес то беше просперираща общност с три хиляди души население.

Джон притежаваше нюх за златото. Преди трийсет години той забогатя неочаквано, предявявайки права върху дял в планините Уа Уа. По волята на съдбата там имаше една стара мина върху малко парче земя и правата му върху тази недвижима собственост бяха узаконени. Та, точно там Джон се натъкна на урожай от берили — скъпоценни камъни, които го направиха богат за една нощ. Сега притежаваше шест мини. Допреди месец бяха седем, но той продаде едната от тях на австралийско търговско дружество, като чистата му печалба възлезе на осем милиона долара. За него солидната му банкова сметка, или по-точно, банкови сметки, не бяха оправдание, за да промени скромния си начин на живот. Той продължаваше редовно да посещава мините си, придружен единствено от стария си ленд ровър и една палатка. Понякога Евелин отиваше с него. Тя му беше законна съпруга и затова смяташе, че половината от това, което притежаваше той, й принадлежеше.

Нито за нея, нито за Джон, можеше да се каже, че бяха алчни, или поне вече не бяха алчни. Като млад обичаше парите и дори бе правил невъзможното, за да ги има. Когато обаче здравето започна да му изневерява, той осъзна, че материалните ценности са нещо относително и че не те бяха онова, от което всъщност имаше нужда в този живот.

След като ежедневно започна да му се напомня, че и той е смъртен, Джон започна да мисли за женитба — нещо, над което никога не бе разсъждавал, или още по-малко, се беше стремял. Същото се отнасяше и за Евелин. Тя бе непрекъснато в движение и нямаше много време за сериозни ангажименти, така че никога не си бе представяла, че ще се окаже в отдалечено градче като Шугър Крийк.

Преди седем години Евелин беше останала без пукнат цент и спешно се нуждаеше от пари. Тя се кандидатира за работа в мотела на Джон, където той живееше сам в скромна стая. Въпреки че беше заможен, той нямаше особен афинитет към лукса и луксозните вещи. Между него и Евелин пламна искра в мига, в който се видяха, и само година след нейното интервю за работа — период от време, който и двамата смятаха за невероятно кратък, те вече пристъпваха по пътеката към брачния олтар. По-късно осиновиха Каси.

Сега Евелин и дъщеря й пътуваха за изложението на скъпоценни камъни и минерали в Сидни. Неколцина купувачи, които щяха да присъстват там, бяха проявили интерес към скъпоценните камъни на Джон. Това беше достатъчно основателна причина да се изтърпи този дълъг полет. Освен това Джон вече трета година пропускаше изложението в Сидни и бе дошло времето да развее семейния флаг отново. Преди две седмици обаче той се бе разболял от пневмония и, въпреки че опасността бе преминала, лекарите го бяха убедили, че не е напълно възстановен, за да предприеме такъв изморителен полет. Тогава Евелин предложи да отиде вместо него. Изникна обаче и друг проблем — какво да се прави с Каси? Джон предложи да остане с него, но Евелин не искаше и да чуе. Дори не можеше да си представи, че ще бъде на другия край на света, далеч от Каси, па макар и само за седем дни. Ето защо те решиха тя да вземе Каси със себе си в Австралия.

Евелин се молеше това решение да не се окаже погрешно. Измъчваха я колебания, защото в деня непосредствено преди заминаването Каси бе изпаднала в някаква дива ярост.

Вътре в самолета, където сега бе тихо, Евелин бе налегната от спомени. Вчера, когато се прибра у дома в мотела в Шугър Крийк и още не беше слязла от колата, тя видя Жанет, която буквално изхвърча от входната врата. Жанет и съпругът й също живееха в мотела на Джон. Дълги години семейната двойка управляваше ресторанта и бара на мотела и се грижеше за поддръжката на стаите.

Когато Жанет й каза, че Каси е в ужасно състояние, Евелин се втурна в мотела, където намери Каси в спалнята й, ръмжаща и тресяща се от гняв, с дълбока, обилно кървяща рана над лявата й вежда. Първата мисъл на Евелин беше, че Каси е издрала до кръв с нокти лицето си.

Седнала на мястото си в самолета между осиновената си дъщеря и красивата брюнетка, Евелин бе свила устни при спомена за вчерашния ужас, който не й даваше мира. Тя вдигна очи към тавана на самолета, като се стараеше Каси и Сабрина да не забележат сълзите й.

Вдигна поглед и тя забеляза мършав мъж, който си проправяше път към пътеката. Неговото място беше през няколко реда по-надолу, където една, приличаща на огромна купа сено жена, бе блокирала пътя. Не че Евелин беше фиданка, но си мислеше, че застанала до нея, щеше да изглежда фина и дори секси. Мъжът се промъкна покрай жената, вперил безумен поглед напред.

Мислите й се върнаха към вчерашния епизод с Каси. Момичето бе побесняло поради причина, която Евелин не можеше да разгадае. Тя бе разперила нокти и съскаше срещу майка си като разгневена котка. Това се бе случвало доста често през първите няколко седмици след като се бе преместила да живее с тях.

Тя беше обърнала стаята си с краката нагоре. Евелин и Джон бяха ставали свидетели на подобно деструктивно поведение и преди, когато Каси бе изпотрошила огледала и всичко, в което би могла да види отразен образа си, сякаш изпитваше ужас да гледа себе си. Тя бе чупила парчета от мебели, бе разнебитила всичко, което ръцете й достигаха. Това обаче не беше най-страшното от пораженията й. Най-потресаващо бе собственото й осакатяване. Понякога през нощта Евелин не можеше да мигне от страх при мисълта, че Каси може да прекрачи всички граници, да се нарани и дори да се убие.

Вчера Каси се държеше така, сякаш Евелин и Жанет бяха дошли да я отведат. Като че ли не ги познаваше. Евелин се приближи към нея внимателно, а Каси започна да извива ръцете си и да издава странни неразбираеми звуци. Когато яростта й отслабна, тя бе изтощена и цялата плувнала в пот.

Евелин многократно бе питала дъщеря си коя е причината да се разстройва толкова. Не се ли чувстваше по-спокойна напоследък? Защо се повтаряха тези потресаващи кризи? Не получаваше никакви отговори. Всъщност, тя и не очакваше.

По това време куфарите им бяха готови и билетите ги чакаха на летището, така че Евелин не се отказа да вземе дъщеря си със себе си.

Към момента всички видими белези от случилото се вчера бяха избледнелите драскотини по бузите на Каси и хваналата вече коричка рана над веждата й.

Като че ли прочела мислите на майка си, Каси започна да се върти като вретено в седалката си, после се наклони настрани и хвърли поглед през рамо към пътеката. В един момент започна да скимти като ранено животно — нещо, което досега Евелин не бе чувала, въпреки че се бе наслушала на какви ли не странни звуци, които дъщеря й издаваше през годините.

Евелин също обърна глава, за да види какво бе провокирало странната реакция на дъщеря й този път. Не забеляза нищо друго, освен спящи в различни пози пътници, както и двете тоалетни в задния край на тяхната редица седалки. Това бе всичко. Каси обаче продължаваше да издава тези странни скимтящи звуци.

Сабрина Лабатон също бе забелязала огромната жена, застанала на пътеката, през два реда от тях и се чудеше как е възможно някой да се остави да надебелее до такава степен.

Мъжът, който трескаво си проправяше път покрай нея, сигурно тежеше три пъти по-малко. Сабрина предположи, че бяха женени, съдейки по сърдития поглед, който жената му хвърли. Мъжът мина почти тичешком покрай Сабрина, на която не й бе нужна диплома по психология, за да разбере, че той отчаяно се нуждае да посети тоалетната. Тя изпита съжаление към него по ред причини, но най-вече за това какво го очакваше, когато се върне на мястото си.

Не след дълго съседката й, Евелин, явно отново имаше проблеми с осиновената си дъщеря, която от началото на полета не беше обелила нито дума. Каси се бе навела през дръжката на седалката си и бе вперила поглед назад, издавайки странни звуци. Преди време Сабрина имаше малко кученце. Една кола го бе блъснала и му бе счупила крачето. Неговото жално скимтене бе оставило дълбока следа в душата й и сега звуците, които Каси издаваше, й напомняха точно за този сърцераздирателен плач. Момичето бе вперило поглед в мъжа, който бързаше към тоалетната.

Евелин проследи погледа на Каси, поклати глава и се отпусна тежко върху седалката.

— Няма нищо особено — каза тя на момичето. — Не ставай смешна.

Когато обаче Каси не й обърна никакво внимание, Евелин използва сила, за да дръпне дъщеря си върху седалката. В момента, в който го направи, Сабрина прочете болка в очите на Каси — болка, която майка й явно не бе забелязала. Евелин изпусна въздишка на облекчение, убедена, че още една от кризите е била предотвратена.

— Тя не е от разговорливите, нали? — отбеляза Сабрина.

Това не беше въпрос и гласът й изразяваше смесица от загриженост и тревога.

Очите на Евелин срещнаха нейните. Изглеждаше обидена.

— Не исках да… — започна Сабрина, макар да не намираше за нужно да се извинява.

— Каси не е изричала нито думичка цели две години — каза Евелин. — Това е самата истина.

Сабрина остана с отворена уста.

— Даже и повече — продължи Евелин. — Със съпруга ми я осиновихме преди две години. Тогава тя вече бе изгубила способността си да говори. — Жената изтри стичащите се по бузите й сълзи. — Сега минава през пореден ужасен период, който започна вчера.

В главата на Сабрина се гонеха много въпроси, но тя реши да започне със следния:

— А защо е спряла да говори?

Евелин сви рамене.

— Какво значение има? Тя просто е дамгосано дете.

Сабрина се намръщи.

— Какво казахте?

— Дамгосано дете — натърти Евелин, като че говореше за нещо съвсем естествено. — Имам предвид, че Каси е станала свидетел как убиват родителите й. Биологичните й родители. Тя по чудо е жива. Ако не е имала късмет, нямаше да оцелее.

Сабрина остана с широко отворени очи.

— Несправедливо е, но такива неща се случват — продължи Евелин със спокоен глас. — Психиатрите са на мнение, че ужасната травма, която е преживяла, е причина да се затвори в себе си и да не може да общува.

— Аз… Мога да си представя — полушепнешком произнесе Сабрина.

За момент и двете млъкнаха.

— Аз самата съм една от тях — внезапно добави Сабрина.

— От кои? — смутена попита Евелин.

— Аз съм психолог — отвърна с нотка на професионализъм. — Дипломирах се не много отдавна и сега практикувам в Лос Анджелис.

Евелин повдигна вежди.

— Ще се съгласите ли да лекувате Каси?

Сабрина поклати глава.

— Не. Не и тук. Едва ли бих могла да постигна нещо за няколко часа в самолета. Но ако нямате нищо против да ми разкажете историята й, бих я изслушала с интерес и после ще решим как да постъпим занапред.

За миг Евелин се поколеба, после кимна.

— Добре. Ще ви я разкажа. Имам нужда от всякаква помощ.

Сабрина я изчака да подреди мислите си.

— Всичко се случва преди три години, когато Каси живее в Чикаго — започна да разказва Евелин видимо облекчена, като че ли разказът й беше огромен товар, който се старае да хвърли от плещите си. — След като се случва, имам предвид убийството на родителите й, Каси прекарва една година в клиника, където я лекуват лекари и психолози. Когато започват да й търсят нов дом, се спират на нас. Не знам защо. Може би защото са ни преценили като благонадеждни и грижовни, или защото сме финансово обезпечени, или може би защото никой друг не е проявил интерес към нея. Деца, преживели такива дълбоки травми като нейната, не са най-търсената стока на пазара за осиновяване, както може би сама се досещате — рече тя и с горчилка в гласа продължи: — С Джон решихме да осиновим дете и бяхме попълнили нужните документи. Беше ни останал само един вариант — да бъдем приемни родители. Самите ние не можехме да имаме собствени деца.

— А тя нямаше ли роднини, които да се погрижат за нея?

— Не, или поне не такива, които лекарите да сметнат за подходящи. Всъщност, не съм ровила за подробности и не намирам смисъл да се интересувам от семейството на Каси.

— Защо не? — попита Сабрина.

— Защото… Чичото на Каси, братът на нейния баща, беше основният заподозрян в убийствата — каза Евелин. — Явно двамата са се скарали тотално и нещата са излезли извън всякакъв контрол. Не искам да имам нищо общо с такива хора. Сега имам Каси, към която много се привързах и искам да направя всичко по силите си, за да я направя щастлива. Искам да расте с чувството, че е обичана и да знае, че с насилие не се постига нещо.

Сабрина се замисли.

— Значи Каси е видяла всичко…

— Да. Помислили са я за мъртва и са я оставили в стаята, в която са открили телата на майка й и на баща й. Тялото на чичо й също е било намерено там. Оказало се, че той се е самоубил, или поне така сочат доказателствата. Единствената оцеляла от това престъпление се оказва Каси, независимо че е била с куршум в корема. Ако полицията е закъсняла макар и с няколко минути, тя е щяла да умре от загуба на кръв.

Сабрина не чуваше бученето на самолетните двигатели. Бе втренчила безцелно поглед пред себе си, а в ума й изплува картина на три окървавени трупа и изкривеното тяло на младо момиче, сковано от панически ужас.

— Но какво точно се е случило? — попита най-после. — Защо чичо й е направил това?

Евелин сви рамене.

— Изглежда в семейството от дълго време е съществувал някакъв спор — отговори. — Според съучениците на Каси в старото й училище, тя е била много потисната заради това. Преди стрелбата си е говорила нормално, но след като са били излекувани раните на тялото й, е заболяла душата й. Никой не знае какво точно се е случило през онзи ден в онази къща. Когато я погледна в очите, виждам толкова много страх и болка, и ми става ясно, че ние не знаем и половината от това, което тя е видяла и през каквото е минала.

— Не знам какво да кажа — промълви Сабрина като израз на безнадеждно капитулиране пред злото.

— Няма какво толкова да кажете — успокои я Евелин. — Да, ужасно нещо наистина. Много мислих, преди да реша да я взема със себе си на това пътуване, но сърце не ми даваше да я оставя сама цяла седмица, макар че може би щеше да е по-разумно. Мислех си, че рано или късно ще се наложи Каси да стъпи на краката си, но сега се притеснявам, че действам с твърда ръка и малко прибързано. Надявам се да не съжалявам, че я взех със себе си.

Те пак замълчаха, после Евелин въздъхна.

— Защо не може да се почувства сигурна? Сега е на безопасно място. Джон и аз я обичаме, няма как да не го знае.

— Такъв вид травми оставят дълбоки белези в душата на човек за много дълго време — заключи Сабрина.

— Знам и затова се страхувам — добави Евелин. — Ами ако тази травма й остане за цял живот? Единственото ми желание е да може да забрави всичко и да започне нормален живот. Толкова ми е жал за нея. Така искам да й помогна. Джон също.

Те седяха мълчаливо в летящия в нощта самолет. Каси също бе потънала в мълчание и по всяка вероятност най-после беше заспала.

— Казахте, че чичо й бил главният заподозрян — внезапно прекъсна мълчанието Сабрина. — Не е ли било убедително доказателството?

— Както вече споменах, доказателствата определено са сочили към него, но после възникнаха известни съмнения заради това, което Каси каза след убийството — преди да спре да говори окончателно. Беше ужасена от мъж, който я бе наранил, от мъж, който не й е давал покой. Не е имала предвид чичо си. Твърди, че има предвид друг мъж, който е бил в къщата.

— Друг мъж? — попита Сабрина.

— Наясно съм, че всичко е доста смущаващо. Полицията не откри абсолютно нищо, което да доказва, че освен жертвите и Каси, в къщата е имало още някой, а в интерес на истината разследването беше проведено много задълбочено.

Евелин се загледа нагоре в извития таван и закри устата си с ръка. Очите й заблестяха от сълзите, които се канеха да потекат.

— Е, това е. Това е цялата история.

След като направи това заключение, тя не продума почти през цялата нощ.

Когато спря да говори, Сабрина реши, че й е разказала наистина всичко, но начинът, по който Евелин продължаваше да хапе долната си устна й подсказа, че има още нещо.

— Нищо още ли не се случи, Евелин? — попита я тя мило.

За момент по-възрастната жена се поколеба.

— Ох, не знам. Наистина не знам… Понякога си мисля, че Каси вижда неща.

— Какви неща?

— Ами… Понякога се питам… — Тя се мъчеше да намери подходящите думи.

Сабрина хвърли поглед към момичето, което седеше спокойно, без да му минава през ум, че двете жени говорят за нея.

Съвсем несъзнателно, Сабрина започна да си гризе ноктите — вреден навик, който бе придобила когато бе нервна.

— Какво, Евелин?

— Ще се опитам да ти го обясня по друг начин — започна Евелин предпазливо. — Един ден с Джон взехме Каси на църква в Шугър Крийк. По време на цялата служба тя не престана да гледа втренчено Роза Макграфт — учителка, която седеше на същата пейка, малко по-встрани от нас. Роза беше с няколко години по-възрастна от мен. На следващия ден разбрах, че през нощта Роза е починала. Съвсем внезапно. Била получила удар.

Сабрина не каза нищо.

— Същото се случи и с пощаджията, Лари Бифин. Ние го виждахме всеки божи ден, но последния път, когато донесе пощата и си тръгваше, Каси го изгледа втренчено. После чухме, че Лари е починал от сърдечен удар.

Евелин смутено извърна поглед встрани.

— Сигурно си мислиш, че съм мръднала.

Преди Сабрина да може да отговори, Евелин добави:

— Не става въпрос само за такива страховити неща. Ще ти кажа и нещо друго. Преди известно време коляното ми отказа. Толкова ме болеше, че не можех да ходя. Лекарят ни не можеше да установи причината и искаше да ме изпрати при специалист в Солт Лейк Сити. Тогава Каси сложи ръка върху коляното ми. Може и да не повярваш, но се кълна, че е истина: болката започна да отслабва и в рамките на час изчезна напълно, като никога повече не се появи. Докторът ни беше смаян, тъй като никога не бе ставал свидетел на нещо подобно и не можеше да даде разумно обяснение за това.

Нямаше никакъв признак, че Каси слуша какво говорят за нея. Тя просто си седеше, впила тъжен поглед в ръцете си, кръстосани в скута й.

— Значи искаш да кажеш, че след трагедията с родителите й тя е започнала да вижда неща?

Евелин кимна.

— Аз, разбира се, поразпитах тук-таме. Изглежда, че тя винаги е била донякъде ексцентрична, още преди убийството, но според моите наблюдения никога не е правила такива…

— Странни и неочаквани неща — довърши вместо нея Сабрина.

— Абсолютно. Това, което най-много ме тревожи обаче е, че все още не иска да говори. Понякога мънка нещо под носа си, което аз определям като тих брътвеж, понякога издава силни звуци, такива… гърлени звуци, от които ме побиват тръпки. Направо не издържам.

— Разбирам — кимна Сабрина.

Историята на Евелин беше събудила у нея спомена за майка й — Патриша Лабатон. Какофонията започваше да я завладява отново.

Филис Рут Кърби наблюдаваше мъжа си, който бързаше към тоалетната. За момент той се заклати като патица, полюшвайки глава. Тя никога не намираше тези му движения за атрактивни, или каквито и да било движения на крехкото му тяло.

Не че външният вид имаше някакво значение за Филис. Тя беше наясно, че също не е топ модел, което обаче определено можеше да се каже за Роберта — единствената й сестра, която всички определяха като невероятна красавица.

Роберта беше на 34 години, с все още тънка и сексапилна момичешка талия. Дори и сега спокойно можеше да мине за привлекателна девойка на около 25.

Тя се бе влюбила в мъж на име Люпе Волф, който приличаше на Брад Пит. Животът им бе прекрасен, докато в една мразовита ноемврийска сутрин, преди изгрев-слънце, полицейските специални части — четирима въоръжени до зъби мъже — нахлуха в къщата им, извлякоха Люпе от леглото и му поставиха белезниците. Роберта бе шокирана до смърт и толкова объркана, че не продума нито дума. Полицаите вкараха Люпе в полицейската кола, докато тя стоеше отзад с детето си.

Когато Люпе застана пред съда, Роберта осъзна с какъв престъпен тип се бе обвързала. Волф бе обвинен и осъден за извършването на три въоръжени грабежа. При един от обирите нещата се бяха объркали, когато той бе наръгал банков служител, направил опит да извика ченгетата. Въпреки че мъжът бе оживял, беше осакатен за цял живот. Сега Люпе се намираше в затвора Дезърт Вали — щатски затвор в Биг Беър Лейк — място, което щеше да бъде негов дом за много години напред.

Роберта така и не успя да се възстанови от травмата през онази нощ и завинаги изгуби вяра в мъжете. Изгуби и съня си и мина на антидепресанти. И дума не можеше да става да си намери нормална работа. Тя нямаше да може да се задържи, а дори да работеше, нямаше кой да се грижи за детето й. Луксозният й живот се бе изпарил внезапно и завинаги. Сега беше сама с малкия си син, без пукната пара и се бе превърнала в „черната овца“ на фамилията.

Филис, която беше с десет години по-голяма, винаги я бе предупреждавала за Люпе, но думите й влизаха от едното и излизаха от другото ухо на сестра й. Още първият път, когато го видя, Филис усети, че на него не може да се разчита. Тя бе доловила нещо в погледа му, което за Роберта беше равнозначно на страсти и смелост, но за Филис — самото зло. Люпе се интересуваше единствено от себе си. Всички останали, според него, можеха да духат супата, в това число и Роберта, чийто живот той безмилостно прецакваше.

Филис не притежаваше красотата на сестра си — точно обратното — само че за сметка на това беше умна и вдъхваше респект. Джеръд никога не си позволяваше да преминава определените от нея граници и затова тя беше така пряма, дори груба с него. Такова поведение дава резултати. Филис бе наясно какво означава тя за Джеръд и Джеръд бе наясно какво означава той за нея. Тя нямаше никакво намерение да допуска неприятни изненади.

Джеръд изчезна в тоалетната и затвори вратата зад себе си. Тя почака да се върне, но скоро търпението й се изпари. Спомни си, че напоследък се бе оплаквал от запек и, познавайки го добре, сметна, че това ще му отнеме известно време.

Филис реши да се върне на мястото си. С дълбока въздишка мина покрай младежа и се пльосна върху възглавницата, като бутовете й заеха цялото свободно пространство. Затвори очи и продължи да чака нетърпеливо. Независимо че клепачите й натежаваха, нямаше никакво намерение да заспива, защото ще трябва отново да се събуди, когато Джеръд се върне от тоалетната.

Филис задряма, опитвайки се да се върне в съня, който Джеръд така грубо бе прекъснал. Този сън, разбира се, нямаше нищо общо с него.

14 Памела

Арън Дрейк рядко помнеше подробности от сънищата си. Често, мигове преди да се събуди, във въображението му, като на филмова лента, изплуваха чисти и ясни картини. Както обаче обикновено се случваше, тази сутрин, в момента, в който отвори очите си и видя Шарлийн, застанала над него в сумрака на помещението за почивка на екипажа, картините изчезнаха.

— Какво става? — измънка той полусънен. — Да не търсиш горещо тяло? Аз съм готов, ако и ти си готова.

— Стига глупости, Арън! — каза рязко тя. — Би ли станал, ако обичаш?

Суровият й тон го разсъни напълно. Той се спусна от леглото и облече униформеното си сако.

Шарлийн го чакаше на стълбичките, които водеха надолу към кабината. Той я последва и те спряха зад последния ред пътнически седалки.

— Добре де, какво има?

— Току-що бях в пилотската кабина — започна тя. — Очевидно имат някакъв проблем с компютрите. Джим иска да се изключат всички електронни устройства. Пуснахме съобщение и сега Мишел, Глория и Рей проверяват дали всички спазват указанията. Освен това картата с маршрута на полета в MEG също не работи.

— Хм… Какво им е на компютрите?

— Нямам представа. Джим не уточни, а и не съм сигурна, че знае.

— Ясно — каза Арън. — Случват се тези неща. Това ли е всичко?

Шарлийн извърна поглед и прехапа устни.

— Наистина ли беше нужно да ме събудиш, за да ми съобщиш това?

— Просто си мислех, че трябва да те информирам — измърмори тя.

Такива дребни неща не бяха рядко явление, по-скоро беше рядкост да няма абсолютно никакви сривове. При положение че екипажът държеше положението под контрол, не се налагаше да се замесва и главният стюард. Трябваше да го остави да се събуди сам. Той допускаше, че има нещо друго. Шарлийн изглеждаше изтощена, все едно не беше спала от дни. Хвана ръцете й и ги обгърна със своите.

— Хайде, Шарлийн, изплюй камъчето. Какъв е проблемът?

Тя пое дълбоко въздух, забила поглед в краката си. Той усети, че има да му каже нещо важно.

Неочаквано тя разтърси глава.

— Защо аз трябва винаги да ти казвам всичко за себе си?

Упрекът в гласа й го остави безмълвен. Дойде му като гръм от ясно небе.

— Какво означава това? — попита я той.

Не бе нужно да му обяснява. Арън разбра, че има някаква причина. Той прекаляваше в старанието си да й бъде закрилник и допускаше, че на моменти тя се задушаваше от неспирния му контрол. Беше наясно, че причината за неговата загриженост и безпокойство се коренеше в обърканото минало на Шарлийн. Той се опасяваше, че то може да я преследва и тормози и занапред.

Неговото собствено минало също играеше роля. Той никога не успя да се откъсне от Памела завинаги. Тя бе оставила дълбока диря в душата му. Представяше си я и сега. Тя неведнъж му бе признавала, че той е типът мъж, в когото би се влюбила, ако не й беше брат. Повтаряше му, че на него може да се разчита, че е чаровен и привлекателен.

— На всичкото отгоре имаш и акъл в главата — допълваше тя със смях.

Арън настояваше да си потърси различен тип мъж, казваше й, че нейните превъзнасяния по него са преувеличени и че дори да намери негово копие, след време това би я отегчило до смърт. Той бе на мнение, че Памела има нужда от нещо вълнуващо, от тръпка, която предлага неочакваното и непознатото, докато неговият живот бе прекалено предвидим. Накрая тя трябваше да признае, че той има право.

Арън знаеше, че жените го намираха за привлекателен, но пък Памела беше истинско бижу на майката природа. Дългата й абаносовочерна коса, меките черти на лицето й и гладката й мека кожа можеха да приковат погледа на всеки нормален мъж. Дори само лъчезарната й усмивка можеше да покори всеки. Тя бе като магнит за мъжете и обект на завист за безчет женски легиони. Памела притежаваше всичко: красота, интелигентност и обаяние, но й липсваше нещо, невидимо за очите, което се проявяваше във всичко, което тя правеше, или по-точно — във всичко, което не правеше. След това, което й се случи, за жалост прекалено късно, у Арън се бе задействала някаква вътрешна радарна система, с която откриваше подобни черти в други хора, като например в Шарлийн.

По време на деветте седмици, откакто бяха двойка, тя имаше няколко интензивни пристъпа на тревожност. Нейният основен проблем беше тъмнината. От какво се страхуваше? Той смяташе, че това се дължи на посттравматичен стрес. Независимо че баща й бе починал и Тод Бауър лежеше в затвора, нейните душевни рани все още не бяха излекувани. Най-ужасното беше непрекъснато повтарящият се нощен кошмар, какъвто очевидно я бе нападнал и тази нощ. Той подозираше, че сънят й бе свързан с мъчителните преживявания, които бе принудена да понася. Той силно се молеше един ден Шарлийн да се примири с миналото си.

„Ако не реши да изкара колата и да се хвърли в езерото.“

Искаше му се да сграбчи тази мисъл и да я смаже с петата си.

Също като Памела, Шарлийн създаваше впечатлението, че целият свят е в краката й. И също като Памела, в душата си беше като беззащитно новородено бебе.

— Престани да ме тормозиш! — извади го от унеса му Шарлийн.

Тя звучеше мрачно, точно като Памела. Когато беше на 24, Памела се влюби в мъж, двойно по-възрастен от нея, който имаше четири деца от два предишни брака. Казваше се Борислав и беше пристигнал от Литва. Арън бе убеден, че сестра му, която на години беше три пъти по-голяма от най-малкото му дете, със сигурност е била подвластна на една от нейните налудничавости, за да бъде привлечена от мъж, който изобщо не я заслужава.

В продължение на няколко месеца горе-долу всичко вървеше добре. Според критериите на Памела, това бе дълъг период от време. Връзките й с други мъже рядко продължаваха повече от шест седмици, преди да се провалят. Един ден тя дойде при Арън обляна в сълзи, за да му съобщи, че е бременна. Това беше нещо съвсем ново. Арън бе шокиран.

Тя каза, че Борислав искал да се ожени за нея, но как щеше да поднесе новината на родителите им. Те щяха да се отрекат от нея, ако се омъжи за някого, толкова противен според тях. В крайна сметка Арън беше застанал на страната на сестра си, въпреки че предпочиташе тя да направи аборт и да се отърве от копелето веднъж завинаги.

Баща им и майка им буквално бяха сринати, когато научиха новината, но не виждаха никакъв изход. Доналд и Кларис Дрейк бяха традиционалисти по отношение на секса и брака. Те не биха простили аборт. Щом дъщеря им беше бременна, тя трябваше да се омъжи за бащата. Това беше простата истина.

Отначало Арън се бе опитал да осуети женитбата, но напразно. Може би щеше да успее, ако Памела бе заявила открито мнението си и се бе отказала от обещанието си, но, типично в неин стил, тя не го направи.

Тя никога не действаше в своя полза, особено когато това беше от значение.

Освен това се страхуваше от приятелите на Борислав. Дори и сега, Арън бе убеден, че знае само малка частица от това, което този мъж и неговите долнопробни приятели й бяха причинили.

Сватбата се състоя по план. За Арън и родителите му това беше ден, за който час по-скоро искаха да забравят.

Само че злото никога не идва само.

Арън усети бучка в гърлото си. Все още спомените за това бяха така живи и така болезнени, както и действителните събития.

— Повярвай ми, нямам никакво намерение да те тормозя, Шарлийн — въздъхна той.

Като ли сега се намираха на светлинни години разстояние от часовете, които прекараха заедно на плажа преди полета — само двамата и любовта, която бяха споделили на мекия бял пясък.

Тя гледаше встрани от него, скръстила ръце върху гърдите си. Когато се обърна, той видя сълзите, бликнали от очите й.

— Не мога — прошепна тя.

Може би най-после бе решила да му каже. Арън бе затаил дъх в очакване.

— Кажи какво има — умолително я попита, когато тя отказа да продължи. — Какво не можеш? Моля те, Шарлийн, кажи ми!

— Не мога! Не мога да ти кажа! — продума тя, обляна в сълзи.

В очите му се криеха куп въпроси.

— Нямам никаква идея какво имаш предвид, Шарлийн, но позволи ми да ти помогна.

Върху лицето й се четеше неизказана болка и безнадеждност, като че ли току-що бе свалила маската си и той едва сега виждаше истинската Шарлийн. Имаше обаче нещо дълбоко скрито в нея, което не разбираше и не можеше да разгадае.

— Шарлийн! — не преставаше той. — Имаш мен. Какъв е проблемът? Имаш ми доверие, нали? Знаеш, че те обичам.

Тя бе втренчила поглед в него, като че ли беше открил формулата за установяване мир на земята. После поклати глава.

— Не, няма как да разбереш. Никой не може да разбере.

Той се чувстваше по-объркан от всякога.

— Хайде, ела. Имаме работа — каза тя, преди той да отговори. После се обърна и влезе в кабината.

Той искаше да я спре. На плажа всичко беше толкова прекрасно, но оттогава досега нещо се бе случило. Какво? Какво се бе случило?

Първо, уплахата, която бе преживяла вкъщи, после турбуленцията, после кошмарите на борда на самолета. Каква беше връзката между всички тези неща? Какво, за бога, се случваше — искаше да изкрещи той в изблик на безнадеждност.

„Ти не би могъл да разбереш!“

Памела му бе казала същите думи, след като беше пометнала… И след конфликтите й с Борислав, когато му бе казала, че иска развод и… когато отново бе твърде късно и… когато той бе реагирал с яростта и жаждата за отмъщение на един ненормален човек… и след пристъпите й на депресия, точно преди крайната точка на отчаяние, когато се хвърли с колата си в езерото.

Полицията призова най-напред Арън. Той бе идентифицирал тялото на Памела, за да спести на родителите си тази неистова мъка. По-късно се поболя, борейки се с ужасни кошмари, в които Памела непрекъснато се завръщаше. Там тя беше бледа като мъртвец и мокра до кости. В погледа й се четеше укор, като че ли го обвиняваше за смъртта си.

Арън се побъркваше от мисълта защо сестра му бе решила да се самоубие. А той? Какво още можеше да направи, какво е трябвало да направи? И колкото повече се терзаеше, толкова повече стигаше до извода, че Борислав не е бил причина за нейното нещастие, а по-скоро негов симптом.

Колкото и болезнено да беше да се приеме това, Памела си го беше причинила сама. Но защо? Душевен срив? Липса на самоуважение? Когато някой не го е притежавал или го бе изгубил, той ставаше беззащитен и ритайки и пищейки можеше да бъде повлечен в дълбините на душевното страдание.

Арън бе готов на всичко, за да не изпадне в същото положение на тотална безнадеждност. Той знаеше, че в семействата депресията е често срещано явление. Въпреки случилото се с Памела, той бе запазил присъствие на духа, колкото и трудно да му беше да се барикадира срещу болката. Но никога не позволи това да се разбере или поне правеше всичко възможно да не се разбере.

Арън бе разказал историята на Памела на Шарлийн, чиято самоувереност също бе разклатена — първо благодарение на родния й баща, после на това гадно копеле Тод. Смъртта на майка й пося семето на нейното страдание.

До каква дълбочина можеше да стигне мъката й? Какво още криеше от него тя? Независимо какво или колко сложно изглеждаше това, той бе решил да я предпази по-добре, отколкото Памела. Беше почти 3:50 ч. сутринта, когато последва Шарлийн в кабината.

Глория го уведоми, че са приключили проверката за електронните устройства. Били са изключени два лаптопа и няколко мобилни телефона.

— Ще отида да уведомя пилотите — каза Арън.

Разбира се, че можеше да го направи просто по телефона, но беше любопитен относно проблема с компютрите, който изглежда Джим имаше.

15 Аномалия

Изминаха седемдесет и пет минути от последния установен радиоконтакт или навигационен сигнал, който пилотите бяха получили. През това време нямаше никакъв отговор, дори и на подадения от тях сигнал за бедствие. Такава всемирна тишина противоречеше на всичко, което Джим Никълс смяташе за допустимо.

Когато Шарлийн Тийър влезе в пилотската кабина няколко минути по-рано, той реши да не споделя с нея случващото се. Тя току-що бе започнала да се чувства у дома си като член на семейството на „Оушънс Еърлайнс“. Макар да се бе изкачила успешно по служебната стълбица, той не бе убеден, че притежава необходимия професионален опит за справяне с кризисни ситуации.

Джим беше крайно притеснен, когато се концентрира, за да насочи носа на самолета към същата онази звезда, към която летяха преди турбуленцията.

— Още четири часа и ще свършим горивото — съобщи той.

Погледна тоталайзера — уред, който показваше наличното гориво. Според показанията те разполагаха с около 55 тона гориво J4.

— Ще ни стигне до Австралия — каза Бен без капка съмнение в гласа.

Джим кимна и се помъчи да изтрие умората от очите си. Ако местоположението им отговаряше на абсолютните му пресмятания, би трябвало да се приземят безаварийно в Австралия.

През последния час той и Бен отчаяно се опитваха да открият какво се беше объркало. Предложението на Бен да бъдат изключени електронните устройства на пътниците беше провокирано от факта, че преди няколко години самолет на авиокомпанията „Куантас“ се бе отклонил от курса си заради използване на лаптопи в пътническото отделение. Джим не смяташе, че някакъв си лаптоп може да попречи на множеството системи на борда, но нямаше да навреди ако бъдат изключени.

— Чувал съм нещо от сорта, че имало странни смущения на борда на един джет на „Мартинеър“ — добави Бен. — Нещо странно, наистина необяснимо.

Джим се намръщи.

— Какъв точно самолет? И кога е станало това?

— Мисля, че А767 от Амстердам за Орландо — отвърна Бен. — Случило се е преди осем или… десет години.

— Какво точно се е случило?

— Доколкото си спомням, предупредителните светлини на самолета са започнали да се включват и изключват, а светлините за предпазните колани да мигат. След това се е изключил автопилотът и се появила повреда в някои от системите, в това число и в навигационната.

Описаното от Бен предизвика някакво странно вътрешно вълнение у Джим.

— Да, мисля, че съм чувал за нещо подобно — замислено каза той. — А помниш ли как е свършило това?

— Пилотът е дал всичко от себе си и е приземил самолета в Бостън — отвърна Бен. — В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре, нали така?

— А открили ли са причината за проблемите?

Бен поклати глава.

— Не, сигурен съм, че не са. Някъде четох за повредена батерия, но това са само догадки. Казват, че имало нещо общо с Бермудския триъгълник.

— Е, това не се отнася за нас — категорично заяви Джим. — Бермудският триъгълник е в Атлантическия океан, а ние сме над Тихия.

Той помоли Грег да прегледа дневника по поддръжката, където се съдържаше информацията за по-отдавна открити и регистрирани дефекти в самолета. Той се използваше обикновено от механиците, които бяха отговорни за изправността на машините, а не от пилотите, които се опитват да осъществят безаварийно кацане.

— Нищо особено — съобщи Грег, след като прегледа набързо сведенията. След предишния полет те бяха сменили навигационната светлина на дясното крило. Преди това една от спирачките на колелото не работеше добре. И това беше всичко.

Джим продължаваше да търси обяснение, но пак удари на камък.

EICAS не им помагаше. Тя все още не индикираше повреда.

Ако показанията бяха верни, фактът, че нямаха радио и все още никой не бе реагирал на сигнала им за помощ означаваше, че все още бяха прекалено далече от връзка с наземния контрол или от какъвто и да било сигнал за връзка с цивилизацията. Но това беше абсурдно. Там долу имаше острови и на тези острови живееха хора. Джим бе пресметнал, че са преминали Полинезия и сега приближават островите Кирибати или може би Соломоновите острови. Всички тези места имаха летища, някои от които достатъчно големи, за да приемат 747, така че защо, по дяволите, никой от въздушния трафик не отговаряше на транспондерния им код? За срива в компютърната система FMS5 можеха да бъдат взети предвид причини от технически характер. Те обаче щяха да бъдат уловени от EICAS, но това, че дори и механичният компас не работеше като хората, говореше за нещо необяснимо.

Ако имаше и най-малката възможност, той щеше да приземи самолета на първото летище, само че всички летища бяха изчезнали от компютърната карта.

„Светът бе престанал да съществува! — нападаха го мислите му, без да може да ги контролира. — Но това не беше възможно, нали така?“

В 3:45 ч. Грег изпрати пореден пакет радиосигнали към всички самолети и към всички кули за контрол на въздушното движение на приемливо разстояние. Джим имаше чувството, че светът, който вече не съществуваше, продължава да му се надсмива, независимо колко абсурдно, като сценарий за Страшния съд звучеше това. Както беше споменал на Бен, Атлантическият океан имаше своя Бермудски триъгълник, притежаващ позорна слава заради мистериозно изчезналите самолети и кораби в него.

Но Тихият океан имаше своето Дяволско море, недалеч от Япония. Хората твърдяха, че там кораби и самолети също са изчезвали безследно.

Във връзка с Бермудския триъгълник… Говорят, че радиосигналът със самолетите бил нормален, докато в един момент те изчезвали внезапно от компютърните монитори. Някои изследователи съобщават за странен феномен в тази област: силна турбуленция, магнитни смущения и „полудели“ компаси. Джим намираше тревожна прилика със ситуацията, в която се намираха те в момента. Той се обърна и погледна навигационния дисплей, където липсваха точките на маршрута. Това не беше нормално. Както и да го погледнеш, беше извън всякаква логика.

„Ами ако сме изчезнали от света? Ако вече не съществуваме?“

— Джим? — осмели се Бен.

Джим се обърна.

— Да?

— Попитах какво мислиш да правиш.

Джим не го бе чул.

— Не знам… — започна той.

Би продал дори душата си, за да получи потвърждение, че все още е в света на живите, в света, който познаваше. Взираше се в океана под него и търсеше да зърне светлинка на кораб или остров. Като не видя нищо, освен непрогледен мрак, предположи, че причината е голям плътен облак.

Разбира се, че светът си беше там, долу, но той не спираше да се моли за потвърждение.

Единствената опция беше да следва звездите, точно както някой древен моряк или пък Питър Пан, мислеше си с мъка.

„Втората звезда отдясно и право към нея до сутринта!“ Само че в момента бе далеч по-лесно да намериш игла в купа сено, отколкото международното летище „Кингсфорд Смит“ в Сидни.

Той поклати глава.

— Не знам, Бен. Можем да останем тук горе още няколко часа. Просто трябва да изчакаме, докато установим радиовръзка с някого. Трябва да приемем, че наземният контрол се мъчи да ни открие, както и ние тях.

„Правилно си разбрал, особено след всичко, което направи вчера“ — прошепна Джоди в ухото му. Чуваше гласа й толкова ясно, че пропусна думите й като мимолетна мисъл. Имаше усещането, че тя стои там, до него. Дори долови аромата на парфюма й или просто така му се беше сторило.

Изведнъж Джим Никълс се почувства много по-зле.

Някой звънна на вратата на пилотската кабина. Погледна камерата и видя Арън Дрейк. Джим натисна бутона и вратата се отвори.

Арън пристъпи в кабината.

— Исках само да ви съобщя, че бяха изключени няколко лаптопа и мобилни телефони — каза той.

— Благодаря — отвърна Джим. — Нещо друго?

Арън се поколеба.

— Шарлийн ми каза, че имаме някакви проблеми. Има ли… — Той отново се поколеба. — Има ли нещо, което екипажът трябва да знае… Нещо, което да направим?

Джим реши да му каже направо. Не можеше да остави още дълго екипажът да се лута в тъмното. Трябваше да им сподели какво се случва, а последиците да вървят по дяволите.

— Добре, Арън — започна той. — Колкото и налудничаво да звучи това, което се случва или… не се случва.

— Добре, много добре — каза д-р Ричардсън.

Плешивата му глава лъщеше на слънцето, което се прокрадваше в кабинета му. Той седеше срещу нея в елегантен плюшен стол, а тя лежеше на кушетката. Беше декември — осемнайсет месеца преди да кандидатства за работата си в „Оушънс Еърлайнс“ — нещо, което в онзи критичен за нея момент бе немислимо.

— Много похвално решение — продължи той с успокояващ глас. — Малко хора в твоето положение се обръщат за помощ.

Стараеше се да покаже състрадание, да спечели доверието й, но тя не се нуждаеше от това. Ноел Ричардсън беше последната й надежда да вземе обратно в ръце живота си. Тя беше застанала на ръба на същата онази пропаст, в която веднъж вече беше полетяла.

По време на първия от многото им сеанси, Ричардсън я бе помолил да му разкаже историята си. Тя се бе съгласила и първото нещо, с което започна, бе случилото се в онзи незабравим летен ден след смъртта на майка й.

Беше ужасно горещ ден в средата на юли. Неотдавна Шарлийн бе навършила 16 години и преди година, в онзи съдбоносен мартенски ден, животът й се беше променил драстично. Тя току-що се бе прибрала вкъщи, загоряла от слънцето, потна и умираща от желание да вземе душ. Когато пристъпи прага и извика за поздрав, от хола не се обади никой. За момент си помисли, че баща й е излязъл. Един бърз поглед към кухненския плот обаче затвърди други нейни опасения.

Тя свали шапката си с надпис „Лос Анджелис Доджърс“ и влезе на пръсти в къщата. Не, баща й го нямаше в хола. Тя се качи по стълбите в хоби стаята, където го намери, както обикновено. Седеше отпуснат на един стол. С едната си, свита в юмрук ръка подпираше дясната си буза, а другата бе отпусната върху краката му под масата. До него имаше отворен кен бира. Беше видяла доста празни кенчета на кухненския плот.

Той вдигна поглед и я забеляза да стои там. Очите му бяха червени и подпухнали. Косата му беше доста по-прошарена, отколкото преди година и бе натрупал поне десетина килограма. Шарлийн забеляза, че е пиян, но не можеше да прецени колко пиян.

— Добре съм си — смотолеви той.

Шарлийн бе наясно какво имаше предвид и си помисли, че положението пак става зле.

— Защо не си полегнеш малко? — предложи тя, но той презрително махна с ръка.

Ако поспеше, макар и за няколко часа, щеше да поизтрезнее и тя ще може да поговори с него. Преди баща й рядко пиеше концентрат, само по няколко бири седмично и то не много редовно. Сега обаче нещата се бяха променили. В началото не знаеше как да се справи с нарастващата му зависимост от алкохола, но постепенно се научи.

— Имаш ли нужда от помощ?

В момента, в който направи това нелепо предложение, тя успя да задържи езика зад зъбите си на секундата. Баща й реагира, все едно му бяха ударили шамар.

— Не ми трябва ничия скапана помощ! — изфъфли той. — Най-малко от собствената ми дъщеря!

Шарлийн мислеше трескаво. Тя трябваше да накара баща си да легне, за да се съвземе. Той беше ужасен инат и дори да можеше да се държи на краката си, нямаше да отиде да легне. В предишна схватка Дийн Тийър успя да направи една-единствена крачка, преди да се строполи на пода.

— Да ти донеса ли кафе, или чаша вода?

Тя не вярваше, че той ще приеме предложението й, но трябваше да опита.

Баща й вдигна бирения кен.

— По-добре ми донеси още един от тези — изфъфли.

Точно това беше отговорът, от който се страхуваше.

— Мисля, че няма повече — каза тя.

Баща й удари с юмрук по масата.

— Стига глупости! Направи нещо полезно и иди до хладилника! Там има още много.

Тонът му беше суров и обвиняващ. Шарлийн трябваше да признае, че в каквото и състояние да беше Дийн Тийър, когато ставаше въпрос за наличната му бира, паметта му ставаше бистра като планинско езеро.

— Престани! — настоя тя. — Не си добре. Иди да си легнеш!

— Първо трябва да си изпия бирата и ти ще отидеш да ми я донесеш! — нареди Дийн с нетърпящ възражение тон.

Шарлийн се приближи до него и се опита да го хване под мишница. И тогава се чу да му казва най-ужасното нещо, което може да бъде изречено в този момент. Не знаеше защо го каза. Може би заради собственото си чувство за безизходица, виждайки в какъв нещастник се бе превърнал баща й, или защото просто беше отчаяна, или защото беше изтощена след толкова дълго време навън.

— Вече си пил повече от достатъчно! — заяви категорично тя.

Баща й се вторачи в нея с изпъкнали очи.

— Как ти дойде наум, че ти ще решаваш, момиченце? — каза вбесен той.

Вместо да си държи устата затворена, Шарлийн продължи с ясна сметка, че това ще свърши зле, но не можеше да спре.

— Спри да си причиняваш всичко това! — изкрещя му с тон, който никога не си бе позволявала в негово присъствие. — Няма никакъв смисъл, по дяволите!

Дийн Тийър не отговори веднага. За момент Шарлийн си помисли, че думите й не са достигнали до него. За миг като че ли прочете разбиране в погледа му. Моментът обаче бе отлетял.

— Намерих това в стаята ти — изсъска през зъби той. Лъхаше на бира, а гласът му беше пресипнал от ярост.

Шарлийн видя баща си да изважда другата си ръка — тази, която лежеше в скута му. Дийн разтвори дланта си и й показа едно самолетче, модел Уестърн Скай Боинг 737, същият, на който бе летяла майка й и на който бе намерила смъртта си.

— Нали щеше да изхвърлиш това нещо? — изръмжа той.

Шарлийн само поклати глава, неспособна да продума.

Дийн взе бирения кен в ръка и го смачка.

— Ето какво се случва със самолетите — каза, вперил поглед право в очите й. Кенчето се изплъзна от ръката му и падна на пода с тъп звук. — Те падат, скъпа. Падат! — добави с леден глас.

Шарлийн отново поклати глава.

— Не! Защо правиш това? Ти…

Тя се сви от ужас, когато баща й я удари силно през лицето.

— Това нещо трябваше да е на боклука! — ръмжеше Дийн Тийър.

Шарлийн не извика. Тя дори не се ядоса. Просто стоеше там, а насъбралия се гняв достигна точката си на кипене.

— Върви по дяволите, ненормалник такъв! — изкрещя му. — Да гориш в ада дано! Не ме интересуваш повече! До гуша ми дойде, чуваш ли? Не искам да имам нищо общо с теб!

Тя побягна от баща си и се заключи в стая, в която, откакто бе починала жена му, той никога не бе влизал — нейната Таперуер стая.

Тази стая беше храмът на Шарлийн. Тя бе единствената, където нейният псевдобаща не я тормозеше. Там бяха тенджерите и тавите на Клаудия във всички възможни цветове, които сега събираха прах по полиците.

Седна на пода с кръстосани крака, прилепи ръце и наведе глава като за молитва. Не можеше повече да сдържа сълзите си. Златното кръстче на майка й се полюшваше на сребърната верижка под брадичката й. Тя хвана с ръка кръстчето и го поднесе към устните си.

— Майчице…

В този момент баща й започна да удря с ритници по вратата на Таперуер стаята.

— Шарлийн! — крещеше с пиянския си глас Дийн. — Шарлийн! Веднага излизай оттам!

Тя сви устни, когато той започна отново и отново да рита с всичка сила по вратата. Поредният противен звук. И отново. Ключалката се счупи.

Останалото не искаше да си спомня.

Шарлийн се върна в кабинета на Ноел Ричардсън.

Тя плахо погледна към вратата, притихнала в рамката си.

Никой не я риташе.