Зона

29 Сама

Шарлийн отвори очи в тъмното и за момент се почувства щастлива, че не усети нищо. После изпищя.

Нещо натискаше краката й. Главата й започна да пулсира, все едно черепът й беше разцепен. След време, когато писъците й преминаха в скимтене, започна да оглежда обстановката наоколо.

Лежеше по гръб на пода. Нещо се намираше при краката й и я връзваше, причинявайки й невъобразима болка. Каквото и да бе това нещо, то имаше правоъгълна форма и беше причината за неописуемата болка, която изпитваше тялото й.

Тя правеше неимоверни усилия да го махне от себе си. Стегна коремните си мускули, задържа въздуха си, стисна зъби и се надигна с всичка сила, когато друг сърцераздирателен писък разцепи нощта. Парчета посипани по пода стъкла се бяха забили дълбоко в дланите на ръцете й.

Шарлийн се строполи назад.

Дали тези змии, които бе видяла, висяха от тавана?

Последният писък заседна в гърлото й. Тя широко отвори очи.

Използвайки ранената си ръка, започна да претърсва джоба на униформата си. Все още ли беше там? Дали не го бе изгубила?

Като търсеше отчаяно, успя да намери джобното си фенерче и внимателно го извади от джоба си. Не можеше да си позволи да го изпусне от окървавената си ръка и да се изтърколи някъде в мрака. Когато обаче натисна копчето, за да го включи, лампичката отказа да светне.

В гърлото й се надигна яростно ръмжене. Тогава фенерчето се смили и облекчи мъчителното положение, в което се намираше.

За нейно успокоение змиите, които тя мислеше, че висят от тавана, се оказаха електрически кабели.

Оловната тежест върху краката й беше количка-контейнер. Тя се намираше в кухнята на горния етаж на самолета. Около нея цереше пълен хаос. Подът беше покрит с чинии, купи, прибори за хранене, късчета храна, парчета стъкла, счупен порцелан и какви ли не други остатъци.

Шарлийн докосна пулсиращото си дясно слепоочие и напипа голяма болезнена цицина. Ръцете и едната страна на главата й кървяха. Количката продължаваше да мачка краката й.

Тя се поотмести и с всичка сила започна да блъска масивната количка. Тя отказа да се помръдне. Шарлийн се строполи назад и пое дълбоко въздух. От очите й течаха сълзи и капеха по бузите й.

Някъде много отдалеч зад нея дочу остър стържещ звук, все едно някой разкъсваше метал. После усети, че подът започва да поддава.

Трябваше да се махне оттук! Но първо трябваше да отмести количката от себе си. Един от острите й ръбове се беше забил в кожата й като изхабен месарски нож и болката стана нетърпима. Можеше да се опита да направи едно-единствено нещо — да се опита да повдигне леко края на количката и да издърпа краката си изпод нея.

Стисна здраво с двете си ръце края на количката, повдигна я, като осъзнаваше, че животът й зависи от това. Успя да я помести достатъчно и освободи десния си крак, но тогава тежката количка се стовари върху левия й крак и предизвика поредна нетърпима болка. Тя нямаше друг избор, освен да продължи борбата. Трябваше да освободи и другия си крак и нямаше никой, който да й помогне. Направи пореден опит да повдигне количката, като едновременно силно дръпна крака си. Панталоните й се скъсаха и на бедрото й се появи кърваво петно, като че ли беше разпорена със скалпел. Шарлийн задържа дъха си, превъзмогна болката и продължи да прави всичко по силите си, за да спаси левия си крак, въпреки че осъзнаваше, че разкъсва плътта си, а може би дори и вените си.

След неистови мъки най-после успя да освободи крака си от ужасната тежест, като в този момент количката беше на път да се стовари върху дясната й ръка. Успя някак си да я отблъсне точно преди тя да направи на каша пръстите на ръцете й.

Най-после свободна, тя лежеше задъхана.

Някога с Тод Бауър беше гледала филма „Убийствен пъзел“. Сцената, която се бе запечатила в съзнанието й, беше за наркоманка, която пада в яма, пълна с голямо количество подкожни инжекции. Тогава Шарлийн се питаше ужасена колко ли силна болка би могло да ти причини подобно нещо.

Сега вече знаеше.

— По дяволите! — изстена.

След няколко ужасни минути болката започна да стихва и тя беше в състояние да обмисли положението, в което се намираше. Какво беше последното нещо, което можеше да си спомни?

Беше издърпана назад.

„Тази черна фигура. Какво ми бе сторила? На мен и на самолета?“

Тя измъчваше мозъка си, но не намираше отговор.

„Колко ли е часът?“ — зачуди се и насочи фенерчето към часовника си. 5:56. Беше отсъствала от работа половин час.

Огледа наоколо, като преценяваше степента на разрухата наоколо. Може и да грешеше, но имаше чувството, че „Принцесата“ вече не е във въздуха.

„Ако се окаже така, къде ли бе кацнал Джим?“

„И кога беше кацнал? Къде е той сега? Къде е Арън? Къде са пътниците? И къде е онова нещо, което беше тук с мен?“

Тя обиколи цялата кухня със светлината на фенерчето. Нямаше никакво съмнение. Беше сама.

Подът под нея помръдна отново. Имаше усещането, че се намира на палубата на кораб в развълнувано море. И беше тихо. Нямаше никаква следа нито от пътниците, нито от екипажа, нито от който и да било.

Шарлийн насочи лъча към левия си крак. От двете страни на раздраните й панталони се стичаше кръв. Тя се завъртя надясно, когато усети, че лявата страна на кухненското помещение започна да се движи. Чу остър стържещ метален звук, който я накара да потрепери при мисълта, че това може да е предсмъртната агония на „Принцесата на Тихия океан“.

А сега, какво? Какво щеше да прави тя сега?

Пораженията в кухнята говореха, че самолетът бе извършил грубо кацане.

„Къде са всички?“

„Всички ли са мъртви?“

„Те ни искаха и успяха!“

Но Шарлийн беше все още жива. Тя нямаше никаква представа как бе възможно това.

Пореден свиващ стомаха звук от раздиране на метал прониза цялото й същество.

„Принцесата“ се разпадаше. Всеки момент върху нея можеше да се стовари част от покрива или парче от стена. В катраненочерната тъмнина, която я обкръжаваше, металните стонове звучаха все по-призрачно и страховито.

Ако останеше тук, щеше да бъде погребана сред падащите отломки.

Трябваше да направи нещо! Трябваше да действа!

Но те се криеха в тъмнината, зад кухненската завеса.

Може би тук щеше да бъде в по-голяма безопасност, поне за известно време.

Изкушението да не мърда оттам нарастваше. Мястото тук не бе безопасно, но към момента беше по-сигурно от това да излезе навън и да се срещне с неизвестното.

Остана неподвижна, докато огромен къс метал падна от тавана и се стовари с грохот на пода близо до нея.

Шарлийн се опита да стане, като крещеше за помощ. Осъзна, че това няма да е лесно и наистина не беше. Когато стъпи върху левия си крак, едва не умря от болка. Другият й крак не бе в по-добро състояние, да не говорим за главата й, която пулсираше безмилостно, сякаш щеше да се пръсне. Тя беше зле и й се виеше свят.

Отново си спомни за филма „Убийствен пъзел“. Защо хората се подлагаха на най-ужасни мъчения, само за един слаб лъч надежда? Защо просто не се примирят със съдбата си и да приемат незабавна и не толкова болезнена смърт?

Разбра го едва сега. Инстинктът за оцеляване надвиваше всякакъв вид болка и страдание, когато човек имаше желание за живот.

Когато преди години погълна онези хапчета, беше изгубила всякаква надежда. Нямаше никакво желание да живее. Но оттогава обстоятелствата се бяха променили. Сега тя беше друг човек.

Шарлийн се вкопчи в ръба на тезгяха, използвайки двете си ръце и стараейки се тежестта й да не натоварва контузения крак.

Сега трябваше да дръпне завесата. Какъв ли ужас щеше да се разкрие?

Стисна джобното си фенерче като оръжие, дръпна завесата настрани и насочи светлината към тъмното зад завесата.

Не видя никого. Нищо!

Тя се осмели да поеме въздух. Бързото претърсване не откри нито пътници, нито членове на екипажа. Горният етаж беше безлюден.

Боингът сигурно е предприел аварийно кацане, разсъждаваше Шарлийн. Но къде, за бога, бяха пътниците?

Може би долу, в туристическата класа. Всички бяха там. Трябваше да са там. Стотици хора не можеха просто ей така да изчезнат безследно.

Закуцука към стълбите, като правеше всичко възможно да не натоварва левия си крак. Всяка стъпка напред имаше значение. От горния край на стъпалата тя се взря в непрогледната тъмна пропаст. Не можеше да направи много. Чу шума на вода, която се плискаше в корпуса на самолета. Видя вода и в долния край на стълбите. Веднага си помисли да извика за помощ.

Не го направи, защото демонът, или каквото и да бе това, което сега обитаваше самолета, можеше пак да се появи от тъмното. Това вече не беше халюцинация, свързана с никтофобията. Това беше страшната истина.

Трябваше да намери Арън. Би трябвало да е все още на борда. Той не би могъл да я изостави, нали? Не, сърцето й говореше, че не би го направил, освен ако вече не е сред живите.

Много колебливо тя стисна парапета с две ръце и се приготви да слезе едно стъпало по-надолу.

Когато със сетни сили го направи, шумът от нахлуваща и плискаща се вода се увеличи.

Нищо не изскочи от тъмното и нищо не я докосна.

„Къде, къде, за бога, бяха триста и петдесетте пътници и екипажът?“

С изключение на плискащата се вода, наоколо оставаше тихо — все едно се намираше на призрачен кораб, носещ се напосоки в Тихия океан.

Шарлийн имаше чувството, че е абсолютно сама — единствената жива душа на борда на „Принцесата на Тихия океан“.

И тогава чу вик, идващ някъде отдолу.

В началото прозвуча като дълбок гърлен звук, но после се усили и премина в смразяващо кръвта ридание. Веднъж Шарлийн бе чула виенето на хиена и това стенание й напомняше точно този вой. Тя усети как цялото й тяло настръхна от ужас.

„Аз съм зад вратата. А може би все пак съм мъртва, както и всички останали.“

Може би наистина беше така. След като бе погълнала онези хапчета, тя бе успяла да се върне в материалния свят с помощта на висококвалифицирани медици. Сега обаче нямаше кой да й помогне и нямаше шанс да се върне. Тук тя беше в капан.

Страхуваше се да продължи надолу по стълбите, но изведнъж почувства огромна необходимост да помогне. В момента, в който се обърна, кракът й се подхлъзна и тя падна по гръб. Главата й се удари в нещо твърдо, което й причини остра и мъчителна болка. Почувства, че й призлява и че й се завива свят, но успя да се претърколи, да се изправи на ръце и крака и да изпълзи възможно по-надалече от стълбите.

Виенето заглъхна, но „Принцесата“ отново започна да се гърчи от страховити стържещи звуци. Носът й се издигна нагоре, все едно излиташе от писта. Шарлийн се страхуваше, че този път корпусът със сигурност щеше да се пропука, но издигането спря и с него спря и металното стържене.

Тишина. Благословена тишина.

Дали джобното й фенерче все още беше с нея? Тя се притесняваше, че може да го е изгубила, но за нейно върховно успокоение откри, че го стиска в лявата си длан.

Болката в главата и в левия й крак я измъчваше и трябваше да полага неимоверни усилия, за да контролира сетивата си.

Точно в този момент чу тропот на крака по стълбите.

Нещо или някой се приближаваше.

Костваше й доста усилия, за да се изправи. Като се клатушкаше и се опитваше да пази равновесие, тя успя да прогони болката от раните си. Страхът от това, което я очакваше, надви физическата болка. Прехапа език и с куцукане се отдалечи възможно най-бързо.

Единственият изход беше да върви напред. Умираше от страх да погледне назад. Продължи да върви, като имаше чувството, че нейният мъчител я настига. Тя си представяше как облечена в черно фигура я настига и забива острите си нокти в гърба й.

„Направи го! — чу да вика собствения си глас, дрезгав и задъхан. — Какво чакаш, по дяволите? Направи го!“

С хлипане подмина една седалка, забързана незнайно накъде. Вече не й пукаше.

Внезапно шумът зад нея изчезна. Това ли е?

Шарлийн замижа силно, очаквайки смъртта, което вече й беше познато.

Това определено не беше мястото, където искаше да прекара последните мигове от живота си.

Картината от рая се бе закодирала в съзнанието й.

Тя се е изтегнала върху белия пясък и Арън я гали. Слънцето грее над тях като огън в чистото светлосиньо небе. Той я целува и я люби бавно и страстно.

Шарлийн се събуди от прекрасния сън на плажа, за да попадне отново в студения мрачен кошмар, който се бе превърнал в нейна действителност.

Тя се изкушаваше да хвърли един поглед през рамо.

Тогава й стана ясно, че от пилотската кабина я деляха само девет метра. И вратата беше отворена. Насочи фенерчето натам и не видя никого вътре.

Пое дълбоко въздух и направи още една крачка напред. Не й пукаше за болката. Още една стъпка. И още една. Само още една.

Направо невероятно! Каквото и да се намираше зад нея, не се опитваше да я сграбчи или да я отвлече.

Тя се втурна напред. Челюстите й бяха стиснати силно, едната й ръка притискаше кървящия й ляв крак, а другата здраво бе сграбчила фенерчето, като че ли животът й зависеше от него. Стигна до пилотската кабина, влезе вътре и затръшна вратата зад себе си.

Носът на самолета беше наклонен напред. Навън цареше мрак. Огледа наоколо и разбра, че е сама.

Някой започна да удря силно по вратата. После чу оглушителен трясък. После още един. Под ярката светлина на фенерчето забеляза как се появяват вдлъбнатини по металната врата. Ключалката всеки момент щеше да поддаде, точно както беше поддала, когато баща й блъскаше по вратата.

Но тя не се предаваше. Все още не. Шарлийн завърза ръката си около дръжката на седалката на Джим. Събра сили и с неистов вик успя да се надигне.

Трети трясък.

Вратата едва се крепеше на пантите, помисли Шарлийн.

После всичко спря. За неопределен период от време настъпи тишина. Тя огледа пилотската кабина и успя да отпусне мускулите на ръцете и краката си. Секундите се нижеха.

— Шарлийн!

Тя чу глас, който прозвуча заглушено зад вратата.

— Шарлийн!

Този път гласът беше по-висок и принадлежеше на Арън.

Или поне звучеше като неговия глас. Но не можеше да е той. Не беше възможно!

За момент се поколеба, водена от късчето надежда, което й бе останало, хващайки се за него като удавник за сламка.

Но изведнъж сламката се счупи.

Арън вече не беше на борда на самолета. Или не беше на борда, или беше мъртъв, както всички останали. Това сигурно беше гласът на демона, който я бе проследил до пилотската кабина, а демонът не беше човек.

— Остави ме на мира! — истерично изкрещя тя. — Остави ме на мира, по дяволите!

Отново тишина. После го чу да вика отново.

— Шарлийн? Там ли си? Наистина ли си ти?

Гласът наистина звучеше като този на Арън.

— Отвори! Аз съм, Арън!

— Не, не си ти! — тихо промълви тя на себе си.

Дръжката се разтресе и блъскането започна отново, но този път не така силно и решително, както преди.

— Не мога да отворя вратата от тази страна. Ти трябва да отвориш, Шарлийн!

Тя не отговори. Беше замръзнала на мястото си.

— Отвори! — викаше Арън, като не преставаше да удря с юмрук по вратата. — За бога, Шарлийн! Ако можеш, отвори проклетата врата!

Шарлийн стоеше олюлявайки се върху наклонения под. Събра сили и преглътна болката.

Още не беше свършило. Те нямаше да я пуснат. Тя знаеше, че вратата ще се сгромоляса. Това беше нещо неизбежно — като смъртта.

Шарлийн обаче бе решила да се бори докрай, а не да умре безславно. Вече не беше онова уязвимо момиче от миналото.

Пъхна фенерчето в джоба на сакото си, за да освободи и двете си ръце и започна трескаво да претърсва пилотската кабина.

Къде ли я държаха?

После си спомни. Беше зад един от горните панели.

Намери отделението, където беше сложена, издърпа я и сграбчи дървената й дръжка в дясната си ръка. После се втренчи в нея, тъй като изведнъж ударите по вратата се подновиха.

— Отвори, Шарлийн! Побързай! Нямаме много време!

Беше брадва. На единия край на дръжката имаше заточено острие, а на другия — пика. Това беше инструмент, който се държеше в пилотската кабина на всеки самолет.

Шарлийн застана пред вратата и вдигна брадвата.

— Хайде, влизай — измърмори тя. — Чака те изненада!

Демонът от другата страна вероятно не я бе чул. Само че… беше! Шумовете заглъхнаха. Виковете също замлъкнаха. Демонът беше наострил уши.

Шарлийн можеше за малко да си отдъхне. Все още беше нощ и тя се намираше в тъмната пилотска кабина на Боинг 747–400, който беше прокълнат.

Хрумна й идея. Бързо откопча синджирчето си и стисна здраво златното кръстче в ръката си. То беше топло. Излъчваше топлина. Имаше чувството, че сега, когато въпросът беше на живот и смърт, майка й бе тук с нея.

Не беше възможно вратата на пилотската кабина да се отвори с груба сила. Но, както бе очаквала, този път тя не само се отвори, а се отвори мигновено.

Чу един последен разрушителен нечовешки удар. В следващия момент вратата увисна на пантите си, смачкана и зееща.

Сега вече никой и нищо не можеше да спре когото и да било или каквото и да било да влезе в кабината.

Шарлийн стисна брадвата с две ръце и я вдигна високо над главата си. Около дръжката беше увито синджирчето с кръстчето.

Като пепелянка, която търси жертвата си, тя беше готова да нанесе удара.

И тогава на входа се появи сянка.

С всички сили Шарлийн замахна с брадвата.

30 Приводняване

В 5:47 ч. Джим Никълс видя края на света.

На няколко мили пред него — там, където щеше да се наложи да приводни 747 — видя ръба на нещо, което изглеждаше черно… небитие.

Той все още виждаше океана в сребърната светлина на луната, чак до ръба на…

… каквото и да беше това. В него не проникваше късче светлина и то се простираше толкова надалече и нашироко, колкото виждаха очите. Нямаше никакъв начин да бъде избегнато.

Първата мисъл на Джим беше, че си е изгубил ума и заедно с него всякаква представа за реалността. Какво се криеше там в мрака? Имаше ли изобщо нещо?

Мъчеше се да открие отговора. Може би беше просто дебел слой мъгла. Никаква мъгла обаче не можеше да създаде илюзията, че е стигнал края на света, както древните мореплаватели, които са вярвали, че земята е плоска и че ако отплуват много далече в Атлантическия океан, неизбежно ще паднат от ръба в… какво?

„Какво, за бога, е това?“ — чудеше се Джим и продължаваше да се взира съсредоточено напред.

Той се носеше плавно на височина 90 метра. Беше предвидил да задържи самолета във въздуха най-много в продължение на две минути. Дотогава обаче те можеха да бъдат погълнати от огромното отвратително нещо, което лежеше неподвижно отпред.

Съществуваше само един начин да не бъдат погълнати. Той трябваше да се приводни, и то веднага! Трябваше да блъсне 747 във водата и майната им на последиците.

Джим прекрасно знаеше какви щяха да бъдат последиците от това. Ако самолетът докоснеше водата с носа надолу при тази скорост, щеше да се разбие на парчета. Повечето от пътниците ще бъдат убити.

Ако този мрак вещаеше неизбежна смърт за всички, то приводняването сега беше по-добрият вариант. Тогава поне някои от пътниците и екипажа можеха да оцелеят.

Изведнъж той проумя защо мислеше за това сега. Заради обещанието, което беше дал на Шарлийн Тийър в онази далечна нощ, някъде в Азия, когато тя му бе споделила, че е изгубила майка си в самолетна катастрофа.

„Ще те закарам у дома невредима, Шарлийн.“

Беше постъпил твърде емоционално, но това бе в малките часове на нощта и беше ударил няколко питиета. Той не искаше да мисли за това обещание сега, нито за многото други обещания, дадени на хора, които някога му бяха скъпи. Едно нещо обаче бе сигурно — тази вечер той нямаше да може да закара Шарлийн у дома невредима!

Какво да направи? Как да постъпи? Пот изби по челото му.

Джоди мълчеше. Дали тя или който или каквото и да беше това в действителност, не го чакаше в недрата на черната тъмнина, към която самолетът бързо се приближаваше?

Той не можеше да действа. Мозъкът му отказваше. Знаеше, че трябва да направи нещо, че трябва да се приводни, и то веднага, но не беше в състояние. Ако предприемеше това, щеше да убие пътниците и екипажа, точно както бе предрекла Джоди.

Грег и Бен мълчаха. Джим хвърли подозрителен поглед към Грег и забеляза втория си пилот, който по принцип не беше от приказливите, да гледа втренчено напред с широко отворени очи. Седнал зад него, Бен изглежда шепнеше някаква молитва и през прозореца на пилотската кабина също виждаше само онова, което се задаваше срещу тях.

Но Грег и Бен не виждаха небитието. По някаква причина Джим бе убеден в това.

Той провери радиоалтиметъра10. В момента „Принцесата“ се носеше плавно над Тихия океан на височина 50 метра.

Джим реши да не се приводнява. Не и в този момент. Ако единствения начин да избегне този смразяващ кръвта мрак беше безразсъдно да блъсне самолета в океана и евентуално да погуби всички, нямаше как да го приеме. Ако трябваше да загине той самият, така да бъде. Не можеше да си позволи да поеме отговорността за смъртта на неговите пътници, поверили му живота си. Може би беше стигнал края на Този свят и сега не оставаше нищо друго, освен да открие какво се намираше зад това, което винаги знаеше, че е границата с реалността.

Всичко, което се бе случило от турбуленцията насам, бяха само части от пъзел, водещи ги към тази дестинация.

— Знам, че можеш да го направиш, Джим — прозвуча дрезгавия глас на Грег. — Направи го!

До последния момент Грег оставаше верен на себе си и на колегите си пилоти.

Площта, която се разстилаше пред тях — по-черна и от самата нощ — придоби още по-големи размери.

„Елате при нас!“ — извика Джоди.

В каквото и мрачно подземие да бе изчезнала, сега тя се беше върнала и гласът й звучеше по-злокобно от всякога. Джим бе напълно убеден, без капчица съмнение, че този път той не беше чул гласа й само в съзнанието си. Тя беше отправила думите си високо и ясно към всички в кабината, може би защото всички вече бяха ужасно близо до мястото, което бе нейното ниво на съществуване.

Изпадайки в паника, Джим една не заби носа на самолета.

— Млъквай, кучко! — изкрещя той инстинктивно, учудвайки повече самия себе си, отколкото колегите си. Това обаче беше вик на облекчение.

Джоди не отговори.

— Ти си сатана! — изкрещя Джим.

Ако това беше вярно, както разумът му подсказваше, те бяха пред прага на ада.

— Джим! — извика Бен зад гърба му. — Стегни се! Ти трябва да си наясно, за бога!

Грег продължаваше да мълчи. Гледаше го тотално объркан от избухването му и загрижен за състоянието му в тези последни минути преди приводняването, но Джим не забеляза това.

Той вече не виждаше нищо друго, освен по-тъмна от най-тъмната безкрайност пред него, която сега вече беше много близо. Бе сигурен, че нито Бен, нито Грег можеха да я видят. Ако това беше така, значи не бяха чули и Джоди.

Тогава това означаваше, че мъртвата му съпруга говореше само на него. И…

Твърде късно. Изведнъж непрогледната тъмнина обгърна него и самолета. Беше преминал там.

В този момент Джим помисли, че се намира в ада.

„Къде си, Джоди? Джоди, къде си, по дяволите?“

За момент той нито я виждаше, нито я чуваше и направи единственото нещо, на което бе способен. Може би Бен му го беше внушил с последните думи, които му каза след избухването му.

Той започна да се моли.

— Мили Боже, помогни ни! — мърмореше Джим. — Изведи ни от ада, милостиви Боже! Спаси ни, Господи!

Провери алтиметъра отново. „Принцесата“ вече не беше във въздуха.

— Това беше, момчета — каза той със стисната челюст.

Часът беше 5:49.

Опашката на 747 закачи нещо твърдо и рамките на прозорците на пилотската кабина леко се разтресоха. Корпусът на самолета се плъзна по повърхността на нещото, което се намираше отдолу.

Тогава като че ли всичко се случи изведнъж. „Принцесата“ се разтресе и рязко забави ход. Джим чу силно трещене, като артилерийска стрелба, но нямаше никакво време да търси откъде идваше. Трябваше да държи възможно най-стегнато щурвала, за да предотврати бясното завъртане на самолета наляво или надясно и евентуално пълното му преобръщане.

„Трябва да запазя тази щайга цяла“ — отчаяно си мислеше.

— Пристигнахме — изръмжа той. — Пристигнахме където ни искахте!

Не се обръщаше към Грег или към Бен. Но кои бяха те? Джоди? „Принцесата“? Нямаше да се учуди особено, ако бяха едно и също. Сега вече абсолютно нищо не можеше да го учуди.

— Помогни ни, Господи! Моля те, помогни ни! — викаше той.

„Принцесата“ продължи бесния си път, като се клатеше и тресеше. Джим се пристегна с ремъците, очаквайки всеки момент крилата да се ударят в нещо и да се откъснат.

Водата се плискаше върху прозорците, като че ли навън валеше проливен дъжд.

„Това Тихия океан ли беше?“ — питаше се Джим. — Нима океанът се простираше и зад края на света?

Странно, но Джим забелязваше и най-малките детайли в уредите, лампите и цифрите по пулта за управление и контролните панели. Грег седеше до него, стиснал бедрата си в поза за аварийно кацане. Скоростта падна рязко и бе въпрос на секунди 747 да спре окончателно.

Изведнъж в пилотската кабина настъпи мрак, като че ли някаква огромна вълна беше заляла самолета и го беше погребала. Джим изкрещя. След ужасяващо разтрисане самолетът замръзна на място.

Джим примигна. Все още беше жив. Грег и Бен също.

Той се отказа от управлението и с увиснала челюст погледна колегите си.

— Тръгвайте! — извика им той. — Хайде, вървете!

Тримата пилоти бързо разкопчаха предпазните си колани.

Бен отвори вратата на пилотската кабина и излезе пръв, следван от Грег.

Джим се затича след тях, но на прага се поколеба.

Въпреки непредвидимото, което ги очакваше, той не можеше да не огледа за последен път мястото, което му бе служило предано толкова години наред.

Знаеше, че това беше неговият последен полет.

Още по-мъчителна бе мисълта, че никога повече няма да види дъщерите си.

Къде беше довел всичките тези хора от самолета? Дали поне бяха живи?

Погледна през страничния прозорец и за свое удивление съзря греещата луна. Видя и сребристи вълни. Съвсем не бе очаквал това, но то не го успокои. За него подобни картини вече не бяха доказателство, че се намираха в света, който познаваше.

Нямаше значение. Засега трябваше да направи всичко възможно оцелелите да бъдат изведени извън борда. Много скоро водата щеше да нахлуе вътре и самолетът ще започне да потъва. Нямаше време да стои и да бездейства.

Трябваше да видят какво имаше извън „Принцесата“.

В 5:51 той напусна пилотската кабина и се затича след Грег и Бен. Бизнес класата беше пуста. По негово нареждане пътниците бяха преместени в долния салон.

В бързината Джим мина покрай Шарлийн, без да забележи, че тя лежи в безсъзнание зад завесата на кухненското отделение, затисната от една количка.

Тримата пилоти изтичаха надолу по стълбите, попадайки в ръцете на всеобщата недружелюбна паника.

Пътниците се бяха струпали на пътеките, напирайки да напуснат самолета. Водени от инстинкта си за самосъхранение, мъже и жени се бутаха и блъскаха в отчаяно паническо бягство. Един мъж замахна с юмрук и удари в челюстта друг мъж, който се свлече на пода в полусъзнание.

Независимо от хаоса, който цареше, Джим беше доволен, виждайки колко много хора са оцелели. На пръв поглед не видя жертви, освен припадналия мъж.

И въпреки всичко главата му се поизбистри. Мислите му за Джоди и за края на света се поотдалечиха. Усещаше, че мозъкът му се съживява отново.

И тогава ужасът ги връхлетя с пълна сила.

31 Евакуация

След като Арън извика по високоговорителя „Готови! Готови! Готови!“, в салона се възцари ледена тишина. Той задържа дъха си. Кога ли ще настъпи краят? Как ли ще настъпи?

Страхуваше се да отвори очи. Памела стоеше пред него на пътеката. Студеното й мъртвешки бледо лице беше само на сантиметри от неговото.

В 5:49 ч. „Принцесата на Тихия океан“ се разтресе от зверски сблъсък. Арън имаше чувството, че главата му всеки момент ще се пръсне. После цялото му тяло започна да се тресе от преживения при удара шок. Предпазният колан се бе врязал в кожата му и дробовете му бяха останали без въздух.

Той отвори очи. Сестра му вече не беше там. Черна чанта Самсонайт прелетя през въздуха, удари се в главата на един пътник, седнал срещу Арън, и той клюмна глава. От вътрешността на най-близкото кухненско отделение се прекатури количка, разпиля чаши и чинии, които станаха на парчета и се разхвърчаха по пода. Той с учудване гледаше как чифт очила летят във въздуха като птица. Нямаше представа дали Памела е все още някъде наоколо, но това не го интересуваше. В момента в ума му имаше една-единствена мисъл — оцеляване.

Доколкото можеше да види, всички пътници бяха надянали жълтите си спасителни жилетки и заели подготвителна позиция, подпрели глави в седалките пред тях.

Кошмарът дебнеше навсякъде. Стомахът на Арън се сви на топка. Непрекъснато му се гадеше, колкото и да се мъчеше да преодолее люшкането и клатенето, и сигурно щеше да продължи така, докато „Принцесата“ спре или прозорците се пръснат, или докато фюзелажа се разкъса и самолетът се разпадне. Някак си беше наранил пръста и силната болка го прониза в ръката. Изруга на глас, с което се присъедини към „Хора на пътниците“, които стенеха, пищяха или ругаеха — пълна какофония от мъка, страх и ужас.

Най-накрая като че ли най-страшното беше преминало. Самолетът продължаваше да се тресе и да криволичи, но скоростта бе намалена и вече управляема.

И тогава „Принцесата“ спря.

Арън откопча предпазния си колан и слепешком започна да търси фенерчето си, което, за негово учудване, намери в джоба си. Включи го и се надигна от мястото си, а останалите пътници и членове на екипажа бавно последваха примера му. Арън издърпа дръжката на аварийния изход в секция B със свободната си ръка, но вратата, която водеше навън, не се помръдваше. Струйка топла кръв потече от носа към устата му и той я облиза. Пътници в различни състояния на шок започнаха да се тълпят около него.

Той остави фенерчето на пода и този път дръпна дръжката с двете си ръце, но тя отново отказа да се отвори. На пътеката се трупаха все повече и повече хора. Един по-възрастен мъж, застанал близо до Арън, беше съборен и започна да вика от ужас и болка, когато буквално бе стъпкан от изпадналите в истерия пътници, които се бутаха и блъскаха в теснотията. Никой не се опита да му помогне или да предложи каквато и да било подкрепа. Всеки се интересуваше единствено от своята особа и само най-яките и най-ловките можеха да се надяват да оцелеят. За пореден път Арън се опита да отвори вратата и за пореден път безрезултатно. Като че ли проклетата врата беше закована. Сега пътниците се приближаваха към него, катерейки се по седалките. Дори и в тъмното ясно можеше да прочете страха и ужаса върху лицата им. Няколко души бяха пренебрегнали инструкциите и бяха надули спасителните си жилетки вътре в самолета и сега бяха приклещени в седалките си или блокираха пътеките. Писъците го пронизваха като с месарски нож. Слава богу, мислеше си той, нямаше много жертви, или поне така изглеждаше на пръв поглед.

Арън продължи да дърпа дръжката, но масивната врата не помръдваше. Мара се промъкваше към него през тълпата.

— Чакай, нека ти помогна! — извика му тя и те заедно задърпаха дръжката, но напразно.

Тогава зад тях се появи Джим Никълс. Хората наблизо му направиха път, може би с надежда, може би заради униформата, а може би заради двете.

— Не се отваря — извика му Арън. — Не мога да я накарам да се отвори.

— Виждам — отвърна Джим. — Отмести се настрани. Дай да опитам!

Капитанът започна да дърпа дръжката. Арън усети как подът под краката му се раздвижи, като че ли се намираше на кораб в морето.

Всъщност самолетът наистина напомняше на кораб, който всеки момент щеше да потъне. Нямаше много време. Чак сега осъзна, че никой не беше излязъл навън, нито от този, нито от който и да е друг авариен изход. Нима бяха затворени? Но това беше невъзможно! Той протегна врат.

Точно така. Изглежда всички все още бяха на борда.

„Принцесата“ не искаше да ги пусне. Като че ли самолетът беше прокълнат и бе твърдо решил да завлече всички до един със себе си в подводната си гробница.

Когато през салона премина пронизителен стържещ звук, Арън замръзна. Това несъмнено беше звук от раздиране на метал. Носът на „Принцесата“ се надигна към небето и опашката потъна по-дълбоко в океана. Пътниците падаха с писъци един връз друг.

Като се съвзе от замайването, което за момент го бе връхлетяло, Арън отново хвана дръжката, за да помогне на капитана. Самолетът продължаваше да скърца и да стене, като носът му се надигаше все повече и повече. Пътниците и екипажът стояха, седяха или лежаха в предните три секции. Не се опитваха да обуздаят хаоса. Това не беше по силите на никого.

В този момент се надигнаха одобрителни викове. Арън пусна дръжката, надигна се на пръсти и видя, че най-после хората от секция C можеха да излязат.

Той погледна Джим.

— Да опитаме пак.

Той отново дръпна силно дръжката и нададе вик, когато най-после тежката врата се отвори и евакуационните пързалки се показаха зад нея. Арън вдъхна дълбоко приятния аромат на морския въздух и стисна юмрук. После махна на пътниците.

— Скачайте! Скачайте! — викаше. — Един по един! Запазете спокойствие!

Част от тълпата се подчини на инструктажа само в началото. После, в неистовите си усилия да се измъкнат от обречения самолет, и почти събаряйки Арън и Джим, пътниците скачаха и се мятаха върху спасителната пързалка, която им служеше като носещ се по водата сал. „Дани де Вито“ беше сред първите, скочили от борда. Екипажът бе дал изрично нареждане жените и децата да бъдат евакуирани първи, но на „Дани“ и на останалите типове като него изобщо не им пукаше за някакви си инструкции. Само за секунди 25 души вече се намираха на пързалката, което беше максималният й капацитет.

— Чакайте! Спрете всички! — крещеше Арън.

Джим откачи пързалката от корпуса на самолета. След като я отблъсна с двете си ръце, тя отплува далеч в тъмнината.

— Насам! — викаше някой. — Насам!

Огромен мъж си проправяше с лакти път напред. Беше пилотът на Чесна, сега в качеството си на помощник. Когато издърпа дръжката върху панела на покрива на самолета, един жълт пакет се изръси долу. Беше голям и масивен като самия него и затова трябваше да го хване с двете си ръце. Джим и Арън поеха пакета от мъжа, завлякоха го до вратата и го хвърлиха в океана. На момента се задейства бутилката със сгъстен въздух и превърна жълтия пакет в шестоъгълен спасителен надуваем сал с малка стълба и въже за теглене. Арън бързо я завърза за корпуса.

— Добра работа — извика той на мъжа.

Облекчението и задоволството му нараснаха в момента, в който се изправи на крака. През другите изходи пътниците изскачаха от самолета един след друг. Той видя светлините на три спасителни надуваеми сала, които вече бяха във водата. Наистина доста хора бяха спасени.

После нещо се обърка тотално. Една жена, облечена в черно от глава до пети, се опита да прекрачи в гумената лодка, но се подхлъзна, катурна се във водата и бързо изчезна в дълбините на океана. Пилотът на Чесната не се поколеба. Той се гмурна с главата напред след жената. Когато най-накрая изплува на повърхността, беше обвил ръка около гърдите й, а тя кашляше и плюеше вода. Хората от лодката протегнаха ръце и изтеглиха и двамата на борда.

— Бог да благослови този човек! — каза Арън на Джим.

Все още дузини хора бяха вътре в салона. Сред тях имаше и ранени. Възрастен мъж с бяла брада беше ударен в главата и изглеждаше доста притеснен. Млада блондинка с мъртвобледо лице притискаше ръка към гърдите си. Арън се чудеше дали ръката й е счупена или рамото й е изкълчено.

Възрастна жена, която дишаше тежко, притискаше с две ръце гърдите си — явно страдаше от сърдечна недостатъчност. Арън отиде при нея, за да й помогне.

Внезапно самолетът силно се разтресе и пътниците започнаха да пищят. Арън пусна старата жена и докато вървеше с клатушкане към вратата, блъсна някакъв човек, който нямаше къде да се задържи и всеки момент щеше да падне.

Опашката на самолета потъваше все по-надълбоко, докато предната част на корпуса се издигаше все по-нагоре под натиска на нахлуващата вода. Арън беше застанал до вратата заедно с Джим.

— Връщам се обратно в салона. Още доста хора имат нужда от помощ.

Джим кимна:

— Върви!

Арън си проправяше път сред скупчилото се при изхода множество.

При другите два аварийни изхода в секция C също цареше хаос. Хората се блъскаха един през друг с писъци. Раздаваха се и юмруци. Въпреки всичко пътниците се измъкваха от самолета и скоро всички щяха да бъдат навън.

— Помощ! — чу се глас от тълпата. — Някой да ми помогне, моля ви!

В мъждивата светлина на малкото лампи в салона, които все още работеха, Арън видя няколко жени, които все още седяха със закопчани колани в седалките си. Той си проправи път до тях. Между едно момиче с конска опашка и млада брюнетка, седеше едра по-възрастна жена. От носа й капеше кръв и се стичаше по врата и гърдите й. Погледът й беше замъглен. Младата брюнетка бе извикала за помощ и сега отчаяно махаше към Арън.

— Не мога да изкарам тази жена през изхода — извика му тя, когато той се приближи към тяхната редица. — Прекалено е тежка.

— Аз ще се погрижа — извика в отговор той. Протегна ръка към момичето с конската опашка: — Хайде, застани тук за момент, за да помогна на тази жена.

Тя пое ръката му и покорно се надигна от седалката си.

Арън хвана тежката жена под мишниците и я изправи на крака. Заведе я до най-близкия авариен изход в секция C, като я влачеше заднешком с такава мъка, все едно теглеше безжизнена маса. Брюнетката и момичето го следваха с обезумял от страх поглед.

При вратата Арън трябваше да изчака докато останалите пътници напуснат самолета. Тогава Мишел и Джойс, които ръководеха евакуирането в тази секция, поеха товара от него.

— Веднага щом приключите, скачайте навън — извика той.

Сега вече Арън виждаше ясно секции D и E. Забеляза, че там вече нямаше хора.

Беше тихо. Сега, когато почти всички бяха напуснали „Принцесата“, нямаше и писъци. След внезапната тишина салонът напомняше повече гроб, отколкото останки от някогашен величествен самолет. Колко време точно бе минало от момента, в който вратата се отвори и евакуацията започна, не можеше точно да прецени. Навярно не повече от две минути, макар да му се струваше цяла вечност.

Арън погледна часовника си: 5:53.

Чу как водата се плиска някъде в задната част на самолета, което говореше за пробив в корпуса. На смъртно ранения Боинг 747 не му оставаше много живот.

Когато се връщаше назад, той видя бликащата срещу него вода. Арън започна да търси пробива, но не успя да определи точно мястото. Стоеше до глезените във водата, която драстично се покачваше. Нахлуваше срещу него с такава сила, че той едва успяваше да пази равновесие. Какъв ли не багаж плуваше около него: торбички от безмитните магазини, дипломатически куфарчета, палта, обувки, мокри детски играчки и сред всичко това… първото мъртво тяло. Беше тялото на мъж, което се носеше с лице към пода по пътеката, докато в един момент ръката му се приклещи в една от седалките. Тялото се изви настрани и кракът му се заклещи под друга седалка. Водата заливаше безжизнения труп.

Арън се огледа и усети, че се е втренчил в друг човек, намерил смъртта в седалката си. Седеше с отворена уста, а невиждащите му вече очи бяха запечатили безкрайното му отчаяние.

— Сър! — извика Арън, напълно наясно, че това беше безсмислено. — Сър!

Мъжът лежеше безмълвен.

Арън не беше способен да направи вече нищо, за да му помогне, а и не можеше да остане където беше.

Мислите му се върнаха към Шарлийн. Въпреки че не я бе видял, беше убеден, че не е напуснала самолета. Това не беше нищо друго, освен дълбоко скрито инстинктивно чувство, но тя трябваше да е някъде тук, а времето му да я намери бързо отлиташе.

Напълно отчаян, той се обърна и зашляпа обратно през прииждащата вода. Видя до вратата Джим Никълс, който внимателно помагаше на ранена жена, чиято ръка изглеждаше счупена, да се прехвърли в закрепения на корпуса спасителен сал. Както изглеждаше, тя беше последният пътник от самолета. В рамките на три минути всички останали вече бяха евакуирани. На борда бяха останали само няколко души от екипажа.

Навън, в океана, светлините, които се показваха и скриваха заедно с вълните, сочеха къде се намират спасителните лодки. Мъжете в тях гребяха с пълна сила, само и само да се отдалечат максимално от „Принцесата на Тихия океан“. В момента, в който потънеше, тя щеше да повлече със себе си всеки, който се намираше близо до водата. Точно като „Титаник“.

С нахлуването на водата при опашката носът на самолета се издигаше все повече и повече. Към момента по-голямата част от централното тяло също беше под вода. Арън и Джим трябваше да се мъчат да се закрепят поради големия наклон.

Последните членове от екипажа скачаха през най-близкия изход. Грег Хафстатър и Бен Райт ги последваха. Беше останала само още една спасителна лодка, която бързо бе привързана към „Принцесата“.

— Следващият си ти, Арън — извика му Джим.

Арън погледна капитана си:

— Къде е Шарлийн?

Джим го погледна с недоумение:

— Какво искаш да кажеш? Там е някъде, навън — посочи светлините на спасителните лодки в океана.

Арън поклати глава. Не, тя не беше напускала самолета. Бе сигурен в това повече от всичко на света.

— Ти видя ли я да напуска? — провикна се той към Джим.

Пътниците в последната спасителна лодка започнаха да пищят. Малката им лодка, привързана с въже към „Принцесата“, беше подхвърлена толкова нависоко, че повали неколцина от тях точно в момента, когато ужасният стържещ звук от раздиран метал проглуши тъпанчетата им.

— Всемогъщи Господи! Исусе Христе! Арън, нямаме никакво време! — изрева Джим. — Самолетът се разпада и всеки миг лодката ще се преобърне! Скачай! Това е заповед!

Арън погледна Джим, после пътниците в лодката. На фона на стенанията на самолета взе решение.

Здраво сграбчи Джим за раменете и го бутна в спасителната лодка. Хванат неподготвен, Джим Никълс падна по гръб на дъното. Преди да успее да се изправи на колене, Арън вече беше развързал въжето.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Джим.

Арън не отговори. Тласна лодката и тя отплува надалече от орисания самолет.

Джим продължаваше да крещи:

— Арън! Не може да постъпваш така! Арън!

Арън изгледа отдалечаващата се лодка, после пое дълбоко въздух, обърна се и се вмъкна обратно в самолета.

Опита се да използва професионалните си умения и да запази спокойствие. Реши да не напуска самолета без Шарлийн. Не можеше дори да си помисли да я остави, за да бъде погълната от Тихия океан и да потъне в дълбините му.

Но къде да я търси? Беше гледал почти навсякъде. Със сигурност не беше нито на долния, нито на горния етаж. Той бе претърсил щателно тези участъци.

И все пак трябваше да е някъде.

Беше 5:55 ч. и „Принцесата“ се потапяше бавно под вълните. Водата, която нахлуваше от опашката, беше стигнала до глезените му, като влачеше със себе си още три мъртви тела. Две от тях бяха на жени, които сякаш бяха прегазени. Третото беше на мъж в жълта спасителна жилетка, все още седящ в седалката си със закопчан предпазен колан. На борда имаше само мъртъвци. Той беше единственият жив.

Дали е мъртва?

Не, сърцето му подсказваше, че е жива, но умът му говореше друго. Не би могла да изчезне безследно, а и не би останала вътре доброволно.

Сърцето на Арън препускаше лудо. Това не можеше да е истина. Не и неговата Шарлийн!

Къде да я търси?

Трябваше да запази искрицата надежда, дори и за съвсем кратко, докато солената морска вода не я загаси завинаги.

— Ще продължа да я търся докато…

Докато какво? — попита се на глас. Докато неговият самолет изчезне под вълните на океана ли?

Да, отговори той на собствения си въпрос. Без Шарлийн не си струваше да живее. Освен това боингът все още се носеше по водата и докато продължаваше това, искрицата надежда продължаваше да гори. Арън се придвижваше бавно, газейки до колене във водата, далеч от аварийните изходи. Имаше чувството, че се изкачва по стръмен склон. По-нататък, близо до носа на „Принцесата“, беше сухо. Това обаче нямаше да е задълго. Стигна първа класа, където нямаше нито живи, нито мъртви. И все пак провери всеки божи ред, тоалетните и малкото кухненско помещение. Когато щателната му проверка не даде никакъв резултат, тихо изруга.

Наистина не знаеше къде още да търси. Чудеше се дали ще има време да погледне още веднъж долу. Водата се надигаше все повече и повече и той се чувстваше като попаднал на малък остров корабокрушенец, който всеки момент щеше да бъде залят от свирепа вълна.

Значи, все пак беше сгрешил. Не всичко бе завършило добре. Всъщност, всичко беше станало възможно най-зле. Той беше изгубил и двете жени, които обичаше, и скоро щеше да отиде при тях, където и да се намираха те.

Трябваше да побърза, за да се добере до първия авариен изход и ако е възможно да доплува до най-близката спасителна лодка. Ако дотогава „Принцесата“ не потънеше, можеше да го завлече със себе си. В 5:58 той тръгна към изхода, където по-рано стояха заедно с Джим. Изведнъж чу звук, от който го побиха тръпки. Не беше звук от огъване или разкъсване на метал. Беше животински звук, нещо като вълчи вой — някакво постепенно усилващо се ръмжене.

Какво, за бога, беше това чудо? Каквото и да беше, опъна нервите му до крайна степен и продължи около 30 секунди, преди да замре в далечината. Беше последвано от ръмженето на Боинг 747–400, докато краят на опашката му влечеше „Принцесата“ все по-надълбоко в океана. Не остана още много, помисли той.

След настъпилата тишина Арън чу друг звук. Наподобяваше рев на огромно животно, но той не виждаше нищо. Каквото и да беше това същество, което издаваше тези смразяващи звуци, то се изкачваше по стълбите към горния етаж.

Арън реши да не напуска „Принцесата“. Трябваше да открие източника на това странно явление, какъвто и да беше той. Можеше само да се моли, че това ще му помогне да се добере до Шарлийн. По време на този полет се бяха случили неща, които не би могъл да разгадае през целия си живот. Но тези звуци бяха истински и той трябваше да ги следва.

Това бе единственият коз, който оставаше да изиграе.

Арън изкачи първите няколко стълби и звукът отслабна. На стълбището беше тъмно като в рог. Той се поколеба.

Водата се плискаше в краката му и ако се окажеше, че целта, която преследва, беше само илюзия, това щеше да е равносилно на самоубийство. Дори и да откриеше Шарлийн на горния етаж, как, за бога, щяха да оцелеят?

Няма значение, продължавам.

В бизнес класата не беше толкова тъмно. Отнякъде идваше светлина, но не видя никого — нито мъж, нито жена, нито звяр.

Носът на самолета се издигна още повече. За да се задържи прав, той трябваше да се хване за дръжката на седалката. За миг, като върната назад филмова лента, му мина налудничавата мисъл, че по някакъв магически начин уредите в пилотската кабина са поправени, че всички системи са активирани и че „Принцесата“ се издига над океана, както птицата Феникс се ражда от пепелта.

Арън изгуби и последния лъч надежда в момента, в който чу нещо като експлозия откъм носа на самолета. Все пак, макар и накуцвайки, се запъти натам. Тогава чу силни удари на кратки интервали, точно като от метална топка за събаряне на стени. После всичко утихна.

Стигна до вратата на пилотската кабина, но тя беше затворена и доста повредена, като че ли е била атакувана от разярен бик. Бикът със сигурност обаче не я бе заключил, но сега нямаше значение. Това, което го озадачаваше, беше защо пилотите щяха да си правят труда да заключват вратата зад себе си, при положение че те бяха напуснали пилотската кабина веднага след спирането на самолета.

Арън натисна 1 на електронната ключалка. После натисна ENTER. Би трябвало в пилотската кабина да прозвучи звуков сигнал. Ако Шарлийн беше вътре, тя можеше да отвори вратата. Ако приемем, че беше в състояние да го направи.

Когато не чу отговор от другата страна на вратата, той чукна аварийния код 345 и отново натисна ENTER. Ако системата все още беше в изправност, в рамките на 30 секунди вратата трябваше да се отвори автоматично. Закъснителното време даваше възможност на пилотите да отменят кода и да задържат вратата затворена. Това бяха най-дългите 30 секунди в живота на Арън.

Закъснителното време изтече, но нищо не се случи. Това можеше да означава една от общо двете възможности: или системата беше отказала, което бе напълно възможно и правдоподобно, или вътре имаше някой, който съзнателно държеше вратата заключена. Добре, но Шарлийн никога не би…

— Арън — чу той да го вика един немощен глас.

Той рязко обърна глава.

До него, срещу стената, седеше Памела Дрейк. Тя протегна разложената си ръка и докато говореше, от подутите й напукани устни се стичаше вода.

— Помогни ми! — промълви тя с тънък немощен глас.

Арън беше замръзнал.

— Няма да ме изоставиш, нали? — умоляваше го тя. — Не мога да живея тук. Моля те, помогни ми!

От устата й продължаваше да тече вода. Тръпки полазиха цялото му тяло. Беше толкова поразен, че не можеше да продума.

— Аз те чаках — продължаваше Памела. — Мислех, че ще дойдеш, но ти не дойде.

Той хвърли бърз поглед към вратата на пилотската кабина. Изведнъж всички колебания, че Шарлийн можеше да е вътре, се стопиха.

За него тя единствена имаше значение. Видението до него просто се опитваше да го отклони от намерението му.

— Шарлийн! — извика той.

Отговор не последва.

— Шарлийн! — извика отново той, този път по-високо.

Изчака, но отговор не последва.

— Аз ще те взема със себе си. Ще взема и двама ви — изръмжа Памела.

Сега тя звучеше различно, като пленен вълк. С ъгъла на окото си Арън си помисли, че фигурата се надига, но набра смелост и не я погледна.

Секундите се нижеха. Една. Още една. И още една. Страхът и ужасът го парализираха.

— Остави ме на мира! Остави ме на мира, по дяволите! — извика един глас зад вратата.

Това беше Шарлийн.

Вълна на облекчение премина през тялото му, оставяйки го напълно смаян.

— Шарлийн? Вътре ли си? Ти ли си наистина? — викаше той. — Отвори! Аз съм, Арън!

Тя не реагира. Дали не бе в състояние? Ранена ли беше? Дали нещо не я спираше, както Памела се опитваше да спре него?

Той започна да блъска по затворената врата, разтресе дръжката и започна да насилва металната платка, която ги разделяше.

— Не мога да отворя вратата от тази страна. Трябва ти да я отвориш, Шарлийн!

Ако час по-скоро тя не отвореше вратата, щяха да останат разделени, докато се удавят. Вратата си оставаше затворена.

— Отвори вратата, за бога! Ако можеш, отвори я, Шарлийн! — крещеше и удряше с юмруци по металната вратата напълно безсилен.

Веднъж заключена, вратата на пилотската кабина нямаше да се помръдне дори и със стенобойна машина.

Не чу никакъв звук отвътре. Облекчението му се смени със страх. Със смъртен страх.

Страхът го парализира. Завладяха го мисли за смъртта. За неговата собствена смърт… и за нейната. Беше направил всичко по силите си, но това го бе довело до задънена улица. Боинг 747 щеше да бъде неговият гроб. Ще бъде погребан заедно с Шарлийн и с Нещото, което изглеждаше като сестра му.

Времето минаваше. Той продължаваше да стои там като парализиран.

После някъде отвътре в него се надигна един последен вик — вик на абсолютно отчаяние и тотална безизходица.

— Отвори, Шарлийн! Побързай! Нямаме много време!

Отново заблъска по вратата с юмруци и отново претърпя провал. Щом до момента не беше опитала да отвори вратата, значи наистина нямаше възможност да го направи. Може би изобщо нямаше да успее да я отвори.

В какво ли състояние се намираше? Какво ли бе преживяла?

Секундите се нижеха безмилостно. Дълги, мъчителни секунди.

Тогава Арън чу ръмжене до себе си.

„Памела“ — помисли си той.

Това, което се случи после, беше прекалено поразително, за да може да бъде асимилирано.

Нещо, но не той, започна да блъска по вратата на пилотската кабина с нечовешка сила, докато тя не увисна изкривена на пантите и зейна отворена.

Арън очакваше, че Памела или нещото, което приличаше на нея, ще потроши всичките му кости.

Опита да се промъкне през изкорубената рамка на вратата. И какво друго му оставаше да направи? Беше оставен на благоволението на Злото, което се намираше на борда на „Принцесата“, но той беше тук заради Шарлийн и искаше да я вземе в прегръдката си, дори и това да се окажеше танцът на смъртта. Арън прекрачи прага и я видя.

Той видя също така и надвисналата над главата му брадва.

32 Брадвата

В момента, в който Шарлийн видя тъмното очертание на вратата, тя силно замахна с брадвата. После умът й започна да работи на пълни обороти. Изведнъж тъмната завеса на страха падна и видя кристално ясно, че човекът, който влизаше в пилотската кабина, не беше никакъв демон. Беше Арън, а тя бе на път да разцепи черепа му и да разпръсне мозъка му из кабината.

Той не се помръдваше. Не се опитваше да направи дори и крачка. Стоеше замръзнал, втренчил очи в нея, като елен, заслепен от ярката светлина на автомобилни фарове.

— Не! — извика тя.

Но не защото беше разцепила главата му. Тя просто се бе отказала от намерението си в последната секунда, но острието беше ранило дясното му рамо и за малко да засегне и крака му. От разреза течеше кръв и мокреше униформеното му сако.

С изкривено от болка лице той притисна раненото си рамо към бузата си и прехапа долната си устна.

— Как можах да пропусна? — чудеше се тя, изплашена до смърт.

Той беше ранен, но жив.

И за двама им всичко беше непонятно. Острието на брадвата трябваше да попадне точно между очите му. Той не бе помръдвал, а тя, в изблик на необуздана ярост, не би могла да се спре или да промени посоката на замаха си.

Би трябвало Арън да лежи в краката й мъртъв или берящ душа. Това, че острието го беше ранило сравнително леко, нямаше нищо общо с бързината на рефлексите.

Беше се случило нещо друго.

Ужасена, Шарлийн захвърли брадвичката настрани. Тялото й трепереше, страхът я стягаше за пресъхналото гърло, като че ли гласните й струни бяха прерязани.

Арън имаше чувството, че светът около него се върти. Ако не се намираха в тази катастрофална ситуация, той може би щеше да предпочете да е припаднал в блажено безсъзнание.

— Трябва да се махнем оттук! — извика той. — Самолетът се разпада!

Шарлийн отвори уста, но все още беше прекалено шокирана, за да може да говори.

— Може ли този страничен прозорец все още да се отвори? — изкрещя като обезумял Арън.

Шарлийн се обърна към прозореца до пилотското място.

„Трябва да се отвори“ — помисли си тя, все още замаяна.

Това беше единственият начин да се измъкнат от самолета през пилотската кабина, ако изключим вратата. До момента не се бе замисляла за това.

Носът на самолета се беше вдигнал нагоре като предната част на кораб, минути преди фаталното потъване. Шарлийн залитна назад и падна в ръцете на Арън. В този момент мисълта за злото я връхлетя с пълна сила. Тя отново беше убедена, че Арън е изпратен от ада демон, за да я убие.

„Трябваше да ме убиеш, когато имаше този шанс, тъпа кучко! Сега ще те убия аз!“

Но той не възнамеряваше да прави нищо подобно. Обви ранената си ръка около кръста й, а с другата се подпря на седалката на Джим. После бавно дотътри и двама им до страничния прозорец. До прозореца имаше ръчка, която трябваше да издърпа.

— Пусни ме! — измънка тя.

Най-после гласът й се беше възвърнал.

Дали ще успеят? Ще могат ли да напуснат самолета през прозореца, който се оказа единствената им възможност? Нямаше ли сатанинските сили, които се бяха настанили в „Принцесата“, да решат да ги оставят в този гроб завинаги?

Шарлийн дръпна ръчката и за нейно облекчение прозорецът се отвори. Тя пое дълбоко глътка солен въздух.

Конусовидният нос на самолета внезапно се наклони надолу. Водата се плисна в прозорците на пилотската кабина. Шарлийн виждаше ясно белите гребени на вълните, които се разбиваха в корпуса. „Принцесата“ беше на път за ада.

Те разполагаха с броени секунди преди водите на океана яростно да нахлуят през прозореца и да ги погълнат.

Арън я отблъсна.

— Какво правиш? — изохка тя.

— Върви! — извика той.

Тя усещаше ръката му, която натискаше врата й, за да провре главата й през прозореца. Когато го направи, водата се надигна срещу малкото, което бе останало от самолета над повърхността на океана.

Коремът й беше върху рамката на прозореца, а краката й висяха в пилотската кабина. Арън я беше хванал за задните части и я изблъскваше навън. Как успяваше да го прави с ранената си ръка, не й беше ясно. Изведнъж тя се изхлузи през прозореца, падна във водата и се озова под нея.

Когато изплува на повърхността, плюейки вода, тя отвори очи и видя прозореца точно зад себе си, над повърхността. Остатъците от огромния конусовиден нос на Боинг 747 вече не се виждаха, покрити от водната маса като грамаден подводен айсберг.

— Арън? Къде си?

Той все още беше вътре в пилотската кабина, но главата му се подаваше от страничния прозорец. На лицето му бе изписана болка и ужас. Очите им се срещнаха за последен път.

Зад него беше застанала голяма черна сянка.

Шарлийн се опита да го предупреди. Устните й се раздвижиха и погълна порция солена вода. Тя се задави и очите й се насълзиха.

Изведнъж усети как същата онази демонична сила, която я беше преследвала в салона и опипвала в кухненското отделение, я тегли за глезените. Тя се оказа във водата заедно с „Принцесата“. Грамадният самолет я влечеше надолу със себе си.

Шарлийн усети неописуема болка в ушите от налягането — много по-силна от онази, която бе изпитала, когато количката смаза крака й.

Вече нямаше сили да се съпротивлява.

Тя се давеше.

33 Зона

Джим Никълс, както и всички останали в спасителната лодка, наблюдаваше гибелта на любимата си „Принцеса“. Той седеше на предна позиция, тъй като лодката му беше най-близо до самолета. Когато „Принцесата“ направи финалното си потапяне, той се изправи като струна, все едно отдаваше чест на 747–400.

Джим бе достатъчно близо, за да види как някой полита от страничния прозорец на пилотската кабина.

На светлината от фенерчето си съзря падащото тяло. Като че ли боингът отрони последна сълза, преди да отстъпи пред неизбежното. Величествената машина изчезна и водите на океана се плискаха там, където вече я нямаше.

Огромна тъмна вълна приближаваше лодката му, като я повдигаше и за малко да я прекатури. Тя бе последвана от няколко други, по-малки вълни, които се плискаха в гумените страни на лодката. Пръски солена вода влизаха в очите на Джим и мокреха дрехите му.

Използвайки фенерчето, Джим търсеше тялото, но сред вълните не видя нищо. Погледна пътниците в лодката и преброи петнайсет души — последните, които се бяха спасили от орисания самолет. Повечето от хората бяха ранени. Един мъж беше със счупена ръка, носът на едно момче, което не беше на повече от десет години, също бе счупен, а върху главата на друг мъж зееше голяма рана. Сред пътниците имаше четирима мъже, които изглеждаха невредими и Джим се обърна именно към тях:

— Имам нужда от помощта ви — каза той. — Трябва да гребем в тази посока.

Посочи мястото, където преди секунда беше видял да потъва носът на „Принцесата“. Кой се бе прекатурил през прозореца? Дали не беше Арън?

Доколкото знаеше, стюардът беше единственият останал в самолета. Джим не вярваше Шарлийн да е все още на борда, както твърдеше Арън, но не можеше да го каже с абсолютна сигурност. В суматохата по време на евакуацията той не беше забелязал тя да напуска боинга.

„Дали не съм видял Джоди да напуска самолета?“

Четиримата мъже грабнаха веслата и започнаха да гребат към указаната от капитана посока.

В малката лодка беше тихо, дори и ранените бяха затаили дъх. Джим не се учудваше. Всички те се бяха срещнали лице в лице със смъртта и това бе жизненоважно преживяване за всеки един.

Колко ли пътници беше изгубил? По време на евакуацията Джим бе забелязал няколко загинали, но със сигурност имаше още доста, за които не знаеше. Колкото и лоша да беше ситуацията, можеше да бъде далеч по-зле.

„Може би ще има още жертви. Къде ги бях довел?“

Имаше време да се притеснява за това. Сега най-важното бе да открие падналото във водата тяло, независимо чие беше то.

Джим осветяваше с фенерчето във всички посоки, надявайки се най-после да се развидели, ако изобщо по тези земи съществуваше нещо като зазоряване. Първото нещо, което забеляза, беше сив метален къс. Зад него плуваше някакъв куфар. Тяло нямаше. Навярно Арън е бил засмукан заедно с потъващия самолет и се беше удавил.

Точно тогава лъчът на фенерчето улови носещо се по корем тяло във водата. Той посочи към него.

— Ето, там! — настоятелно извика. — Там!

Четиримата мъже загребаха с всички сили.

Джим задържа светлината върху тялото. Малката лодка се приближи. Изведнъж забеляза дълга руса коса и осъзна, че това бе Шарлийн.

Когато съвсем приближиха тялото, Джим и един от мъжете се наведоха през тумбестата страна на лодката и хванаха по една ръка. Внимателно прехвърлиха Шарлийн вътре и тя се свлече по гръб върху гумения под. Джим клекна до нея. Очите й бяха затворени и не дишаше. Не се долавяха никакви признаци на живот.

Джим се наведе над нея и започна изкуствено дишане „уста в уста“. После скръсти ръце върху гръдната кост и започна да прилага индиректен масаж на сърцето с равномерен интензивен натиск. После започна да редува изкуствено дишане със сърдечен масаж.

Изведнъж тя обърна лице настрани и започна да кашля и да повръща вода. После отвори очи и Джим извика с внезапно облекчение. Шарлийн го погледна като че ли виждаше напълно непознат. Тя примигна с очи и после отново ги затвори, като Джим се надяваше това да е добър знак. Студ скова тялото му.

— Какво е това? — чу той гласа на мъжа, който му беше помогнал да изтеглят Шарлийн.

Шарлийн продължаваше да кашля, плюейки солена вода и слуз. Гърлото й вече беше свободно и дишаше дълбоко, насищайки измъчените си дробове със свеж въздух. Тя лежеше изтощена по гръб в едно наистина водно легло. То се люлееше и усещането бе приятно.

Тя отново отвори очи и видя хората, които я гледаха. Срещу нея седеше жена на средна възраст, прегърнала две момиченца на не повече от осем-девет години. До жената, подпряло глава на рамото й, седеше и дългуресто момче приблизително на същата възраст, чийто нос и уста бяха разкървавени. Момчето зяпаше Шарлийн все едно беше някаква знаменитост.

Опряна на страната на огромното водно легло имаше жена с бяло като платно лице, прегърбена, с опряна на гърдите й брадичка. До нея Шарлийн забеляза мъж с изкривено от болка лице, здраво притиснал ръка към гърдите си. Риж джентълмен в смачкан бизнес костюм и импровизирана превръзка около главата беше зареял поглед в небето.

Едва тогава забеляза, че левият й крак е омотан. В същото време я прониза остра болка под превръзката и тя стисна зъби. Солената вода бе навлязла в раните и болката беше ужасна.

После осъзна, че е светло. Над нея се простираше синьото небе и грееше златното слънце. После направи още едно откритие. Джим Никълс беше коленичил до нея и в момента се бе обърнал към жената с двете момиченца. Той жестикулираше оживено и обясняваше нещо на някого във водното легло. Шарлийн току-що откри, че то всъщност беше спасителна гумена лодка.

Тя почувства, че още някой седеше до нея и този някой бе сложил ръка на рамото й.

— Добре ли си? — попита до болка познат глас, въпреки че беше глух и дрезгав. Тя обърна глава.

Беше Арън.

Рамото му — същото, което бе ранила с брадвата, беше омотано с бели превръзки.

— Но, как… как…? — пелтечеше тя.

В съзнанието й проблесна картина като на филм. Тя видя във въображението си неговия образ и черна сянка, застанала зад гърба му в пилотската кабина.

„Той не би могъл да се измъкне навън.“

Сърцето й подскочи от радост. Дали обаче това наистина бе той?

Джим Никълс се обърна, видя, че е в съзнание и се приближи към нея, лазейки. Беше свалил вратовръзката си и бе разкопчал горното копче на ризата си. Върху зачервеното му, плувнало в пот лице, имаше много повече бръчки, отколкото беше забелязвала преди. Уморените му очи светеха от задоволство и той се усмихваше широко.

— Радвам се да те видя отново сред нас, Шарлийн — възкликна той.

Преди да може да отговори, Арън поднесе бутилка прясна вода към устните й.

— Ето, пийни малко — каза той. — Ще ти подейства добре.

Гърлото й беше пресъхнало и тя жадно започна да пие.

— По-спокойно — засмя се Арън. — Не прекалявай!

Бавно взе бутилката и завъртя обратно капачката. Прясната вода наистина вършеше чудеса. Беше й вляла живителна сила и сега се чувстваше по-добре.

— Помогни ми да се изправя! — помоли тя.

— Не, трябва да полежиш още малко — предупреди я Арън. — Не бързай! Няма закъде да се бърза. Няма нищо спешно. Не сме се запътили заникъде.

— Не — решително каза тя. — Помогни ми да се изправя!

Той поклати глава, но й помогна да седне. Зави й се свят и я болеше глава. Но беше жива, беше на крака и с човека, когото обичаше. Сега вече спокойно можеше да гледа от малката лодка навън.

Във водата, близо една до друга, плуваха още десет спасителни лодки, някои от които претъпкани с хора. Боингът го нямаше. Тя не виждаше никаква суша наоколо. Океанът се простираше надлъж и нашир в безкрая. Слънцето грееше и в ясното синьо небе не се виждаше нищо друго, освен няколко малки пухкави облачета. Нямаше никакъв вятър. Тя се обърна и погледна към останалите пътници в лодката, към Арън и Джим.

— Къде се намираме? — попита.

Джим сви рамене:

— Ако имаш някакво предположение, считай, че е и мое.

— Звучи успокояващо — каза Шарлийн с лека усмивка.

Арън я прегърна през рамо със здравата си ръка и я придърпа по-близо към себе си.

— Ти си тук — прошепна той в ухото й. — Където и да сме, сме заедно.

Шарлийн имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

Почна с най-логичния:

— Какво се случи? — попита тя.

— Бих искал да чуя твоята версия — контрира я Джим.

— Първо ти — не отстъпваше тя. — Аз изгубих съзнание още докато бяхме във въздуха.

Джим сви вежди:

— Съжалявам. Не знаех това — рече и след кратка пауза продължи: — Трябваше да приводня самолета. Благодарение на така добре обучения екипаж на „Принцесата“, успяхме да евакуираме всички за броени минути след като ударихме водата. Машината потъна малко след 6 ч. тази сутрин. Няколко минути по-късно те извадихме от океана.

Тя смътно си спомняше отделни откъси от всичко случило се, като че ли това беше много отдавнашен сън.

— За щастие, забелязахме и Арън, който се носеше недалеч от теб, и когото също успяхме да спасим.

— Бях наистина на ръба — съгласи се Арън и добави: — Когато пилотската кабина се напълни с вода, имах чувството, че плувам срещу водопад. Държах се за перваза на прозореца и някак си успях да се изтласна навън. Още не мога да проумея как успях да го направя.

Шарлийн се изкушаваше да го попита за фигурата, която беше съзряла зад него, но запази образа на това привидение за себе си.

— Преброихме 19 жертви, всички от които пътници, и няколко дузини ранени — продължи Джим. — Сега часът е 10:15. Трябва да продължим, докато някой не ни спаси. За щастие радиостанцията ни, излъчваща сигнали за насочване, работи на всички възможни честоти: 121.5, 243 и 406 мегахерца.

— Мислиш ли, че някой ще дойде да ни прибере? — колебливо попита Шарлийн.

— Да, разбира се — категорично отвърна Джим. — Може да отнеме известно време, естествено. Океанът е огромен, но ние разполагаме с всичко необходимо: провизии, непромокаеми якета, термоодеяла. Имаме също така въдици и таблетки за превръщане на солената вода в питейна. В състояние сме да се погрижим и за ранените. Имаме аптечки за първа помощ с превръзки, лекарства и шини. Ако се наложи, може да издържим доста дълго време, при положение че не излезе някаква страшна буря, разбира си.

Несъмнено беше обяснил същото и на пътниците, вероятно със същите думи. Но дали тя му вярваше? Той не посмя да я погледне в очите. И в професионалния, и в личния си живот бе имала вземане-даване с хора, които говореха едно, а мислеха друго, но се проваляха, когато отказваха да я погледнат в очите. Това беше нейният патентован тест и Джим току-що се беше провалил.

Трябваше ли да упреква Джим, че не бе искрен с нея? Не, едва ли сега беше моментът, реши тя. Трябваше да вземе под внимание другите пътници в спасителния сал, които имаха невероятната необходимост да повярват в това, което Джим бе казал — на нея и на тях.

Тя кимна замислено и погледна Арън.

— Твой ред е. Как разбра, че съм в пилотската кабина?

— Бях те изгубил — отвърна той. — След като евакуирането приключи, не исках да напускам самолета без теб. Знаех, че си някъде там, вътре. Нямам представа откъде знаех това… просто го знаех.

Леко сви рамене.

— А какво се случи с теб, Шарлийн? — попита я. — Какво правеше горе в пилотската кабина?

Шарлийн отпи още една глътка вода и реши да не крие нищо от него и да му разкаже всичко, през което бе преминала, независимо колко налудничаво щеше да му прозвучи то.

Започна с това, което й бяха казали Каси, жената в черно и латиноамериканецът. Тя дори му сподели как е била убедена, че турбуленцията е отклонила „Принцесата на Тихия океан“ в друга реалност и как нашественици от този Друг свят са превзели самолета. Каза му, че е искала да отиде и да говори с Джим, защото той е бил единственият, способен да ги върне у дома, но че е успяла да стигне само до кухнята на горния етаж. Последното нещо, което забелязала, била черната фигура. Тогава припаднала и дошла в съзнание едва когато самолетът вече бил във водата. Тя му разказа как се е довлякла до пилотската кабина и как е влязла вътре. Каза му как е помислила, че някакъв демон блъска с нечовешка сила по вратата и как е вдигнала брадвата, ужасена до смърт, когато видяла огънатата врата.

Гласът й пресипна и тя трябваше да пийне вода, за да може да продължи:

— Това е всичко — заключи и избърза уста с опакото на ръката си. — Хайде, кажи ми, че дрънкам глупости! Чувала съм го и преди. Ще го преживея. По дяволите, може пък наистина да съм луда.

От очите й бликнаха сълзи, когато хвана ранената ръка на Арън.

— Ужасно съжалявам — изхълца тя. — Аз помислих… Помислих… че ти… че ти не си ти. Никога не бих те наранила съзнателно.

— Знам — полушепнешком каза Арън и погали ръката й. — Видях Памела — добави така безучастно, че в началото тя помисли, че става дума за някой от пътниците. Той сви рамене. — Та… или и двамата сме луди, или…

Нямаше нужда да довършва изречението си. В момента, в който тя проумя думите му, челюстта й увисна. Беше й нужно малко време, за да се опомни.

— Тя ли беше онази фигура, която видях зад гърба ти в пилотската кабина? — най-после попита с дрезгав глас. — Видях нещо… Имаше нещо или някой… с теб в кабината.

— Възможно е — отвърна той. — Тогава мислех единствено как да се спася и се молех за това. Възможно е да е била там с мен. Тя или каквото и да е било. Сигурен съм обаче, че това не беше самата Памела. Памела е мъртва.

Говореше неясно, все едно беше пил успокоително. За тази една нощ Арън се бе променил. Той вече не беше същият човек, който бе преди излитането на 582.

Джим Никълс се приближи още повече до тях.

— Шарлийн, знаем, че и други пътници са се сблъскали със същото явление… — Той се поколеба. — В това число и аз…

Тя го гледаше втренчено, с отворена уста.

— Ясно чух женски глас в пилотската кабина — продължи той с мрачен глас. — Беше Джоди, жена ми. Тя говореше нещо за дестинацията… Аз…

Капитанът хвърли бегъл поглед към тях:

— Мислех, че ще изчезнем във въздуха завинаги и точно като теб се усъмних в здравия си разум.

Шарлийн кимна с разбиране.

— А ти какво направи? — попита тя след кратка пауза.

— Молих се — прошепна Джим.

„И Арън е направил същото“ — помисли си тя.

— И ето ни тук сега — рече Джим. — Някой ще дойде и ще ни спаси. Трябва да продължа да вярвам в това. Ще говорим за всичко преживяно по-късно, когато веднъж се махнем оттук. Каквото и да е всичко, случило се предната нощ, трябва да го оставим настрана. В момента не можем да направим нищо повече, освен да положим максимални усилия, за да облекчим ситуацията, в която се намираме и да помогнем на онези, които разчитат на нас за своето избавление.

— Разбирам, Джим — увери го Шарлийн. — Можеш да разчиташ на мен.

— Винаги съм могъл — каза капитанът.

Тя се взря в необятния океан, опасявайки се, че там няма жива душа, която да отговори на радиосигналите им за бедствие, както се беше случило и на борда.

Обзе я подозрение. Не, това беше вътрешно убеждение, че и яркото слънце, и синьото небе също бяха само илюзия. Нищо не беше реално. Те бяха изгубени в буквалния смисъл на думата. Изгубени на място, където не трябваше да бъдат. В един друг свят. В една различна Зона.

Часовете се нижеха. Жегата стана мъчителна и нямаше с какво да се предпазят от изпепеляващите лъчи на слънцето. Пътниците се снишаваха, мъчейки се да се скрият под оскъдната сянка, която брезентовите покривала хвърляха в лодките. За ранените сянката беше наистина въпрос на живот и смърт.

Шарлийн мислеше за Каси, за жената с огромните слънчеви очила и за латиноамериканеца. Тя започна да ги търси и най-накрая съзря момичето и жената в една от лодките. Надяваше се латиноамериканецът също да е оцелял, както се бе измъкнал от „Жътваря на смъртта“ в друга самолетна катастрофа.

За нея и за тези трима пътници вратата към Онзи свят беше отворена. Както изглеждаше, същото се отнасяше и за Арън и Джим. Тя мислеше, че знае какво й дава основание да мисли така за Арън. Той бе преживял трагедията с Памела. Какво обаче беше оставило белег в душата на Джим? Тя не знаеше, но беше убедена, че е нещо, свързано със съпругата му, Джоди.

Те се бяха разкрили пред онези, които можеха да ги видят, приемайки характеристиките на техните дълбоко вкоренени страхове. В крайна сметка в кухнята на горния етаж Шарлийн бе видяла демонична черна фигура. Какво означаваше това?

За нея това беше повече от ясно — сега!

„То ми се показа като смърт — моят най-голям страх.“

Как ли изглеждаха лицата им в действителност? Какво искаха от оцелелите от този обречен полет? Защо самолетът и неговите пътници бяха докарани тук?

Може би времето щеше да покаже.

Оцелелите си разказваха истории, които обикаляха от лодка на лодка. Най-увлекателен беше разказът за една майка, която скърби за изгубеното си детенце.

В продължение на часове Шарлийн седеше и наблюдаваше океана. Арън, седнал до нея, правеше същото. Под лъчите на парещото слънце тя си спомни за хотелската им стая в „Токио Гранд Хотел“. Стая 534. Това беше нощта, в която се бяха влюбили и тя се надяваше любовта им да захлопне вратата към нейното минало завинаги. Беше си пожелала нещата за нея и за тях двамата да бъдат по-добри за в бъдеще.

Изглежда, че пожеланието й щеше да остане несбъднато.

Лодката започва да се клати все по-безмилостно. Тя седи и наблюдава гладката като стъкло повърхност на океана. Отново е настъпила нощта. Всички спят — Арън, Джим, пътниците.

Как е възможно? Няма вятър, повърхността на океана е гладка, а лодката подскача, все едно я блъскат бурни вълни. Тя има чувството, че нещо се движи под водата.

Няколко метра по-напред черни нокти разцепват повърхността. Тя ясно вижда това на лунната светлина. Ноктите раздират водата като перка на акула, приближаваща малката лодка. Хищните остри нокти се забиват дълбоко в дебелата гума.

Черната фигура, самата Смърт, се надига и се плъзга покрай заобления край като змия.

— Шарлийн… — ръмжи тя.

Шарлийн се събуди с писък, изпъната като струна.

Все още беше тъмно. Тя нервно кършеше ръце, изпаднала в ужасна паника. В един момент чу гласа на Арън и усети ръцете му, които я обгръщаха.

— Шарлийн! Господи! Какво има, скъпа?

Тя го гледаше ужасена.

— Тези неща… — каза тя, треперейки. — Те все още са на борда и се връщат за нас…

Джим се беше събудил от писъците й. Останалите пътници в лодката — също. Той се извъртя на колене и се доближи до нея и Арън.

— Боингът е на дъното на океана — увери я. — Ще направя всичко възможно никога, абсолютно никога да не бъде изваден на бял свят.

По бузите на Шарлийн рукнаха сълзи. Тя зарови лице в гърдите на Арън.

Нощта премина без други инциденти. Зазоряваше се.

През следващите няколко часа стана много задушно. Беше горещо като в пустиня, както и предишния ден. Лицето на Шарлийн пламтеше и тя умираше от жажда. Джим Никълс беше определил стриктни дажби на водата, без никакви изключения.

Двама пътника от една друга лодка — и двамата към седемдесетте — се оплакаха, че се чувстват зле. Положението на ранените не беше завидно, но състоянието на някои от тях бе направо критично.

Шарлийн нямаше никакви съмнения, че през следващите 24 часа щяха да умрат още хора. Никой нямаше да издържи още няколко дни, особено ако запасите от вода се изчерпат. Най-немощните ще си отидат най-напред — според закона за естествения подбор. На останалите им оставаше само да се надяват и да се молят.

Когато обаче слънцето беше в зенита си, то се случи.

Изведнъж, някъде високо над тях, чуха боботене. В първия момент Шарлийн помисли, че се задава буря. После забеляза малка черна точка в небето.

34 Пеперуда

Боботенето се усилваше и тъмното петно в небето стана по-голямо. Шарлийн се взираше в него, като не можеше да повярва, че това е хеликоптер, докато не го видя съвсем ясно. Машината кръжа известно време над надуваемите спасителни лодки, после бавно се спусна над огледалната повърхност на океана. Витлата описваха кръгове върху водата. Вратата на хеликоптера се отвори и един мъж спусна въжена стълба.

Оцелелите от Полет 582 зяпаха с отворени уста, като че ли бяха станали свидетели на посещението на извънземни с мистериозен космически кораб.

Лодката, в която беше и Шарлийн, се люлееше безмилостно. Хората около нея започнаха да крещят.

— Ще се преобърне! Ще се удавим — извика един мъж.

— Насам! Насам! Помогнете! — изкрещя друг.

Отчаяните им викове бяха заглушени от силния шум на хеликоптера. Шарлийн също беше останала без сили. Тя приемаше случващото се със завидно спокойствие, като че ли всичко ставаше насън. Не чу дори боботенето на хеликоптера.

Бяха спасени. Случваше се невероятното. Всички в лодките щяха да се спасят от смъртната си присъда.

Мъжът от хеликоптера се спусна по въжената стълба, подавайки ръка на първия попаднал му пътник. Беше жена и той я изтегли вътре. После следващия. И следващия.

Когато приблизително две дузини пътници вече бяха на борда, хеликоптерът излетя и отново се възцари тишина.

Но не за дълго. Около два часа по-късно хеликоптерът се върна. Шарлийн видя как се показва като гигантско черно насекомо в небето. Бяха качени още пътници и машината отлетя към базата си, където и да се намираше тя.

Долетя за трети път, след което отново и отново. Спасителната операция продължи през целия ден, чак докато кървавочервеното слънце се потопи в океана и нощта погълна последните отблясъци светлина.

Арън щеше винаги да я носи в сърцето си. Заедно с Джим, те бяха последните, които щяха да бъдат спасени. Когато вече бе в хеликоптера и той се издигна във въздуха, Шарлийн погледна към пръските на океана и за последен път се взря в мястото, където беше паднал боингът. Имаше чувството, че нощният океан там е станал по-черен, като зловеща гробница на тъмни сили.

Шарлийн се притисна по-силно към Арън, докато хеликоптерът ги отнасяше далеч от това прокълнато място.

Там съществуваше нещо повече от сиво ежедневие, мислеше си тя. Знаеше това от мига, в който бе преминала границите му още първия път.

Тази почти фатална катастрофа беше вторият път, когато тя напускаше другата ЗОНА. Шарлийн искрено се надяваше, че демонът, който обитаваше там, ще остане заключен завинаги сред руините на „Принцесата на Тихия океан“.

Въпреки всичко се страхуваше, че надеждите и молбите й ще се окажат напразни. Последният път се беше завърнала в света на живите сама. Този път ТЕ бяха дошли с нея. Металната черупка на боинга нямаше да може да ги държи затворени завинаги, ако кошмарът, който преживя предната нощ в спасителната лодка, беше някакъв знак за това.

Шарлийн обаче бе спечелила нещо в замяна — възвърнатата вяра. Може би молитвите на Джим и на Арън са променили представите за живота и смъртта, за Онзи и за Този свят.

Вярата е нещо, която тя бе способна да опази. Може би, наистина може би ще успее да открие света на надеждата, за чието съществуване все още не знаеше.

Може би тя и Арън ще успеят да открият този свят заедно.

Шарлийн стисна ръката му. Прииска й се да е пеперуда.