Когато Джон Томас се събуди, отначало не си спомни къде е. Спалният чувал бе приятно топъл. Момчето се чувствуваше добре, чувствуваше се отпочинало, но не му се ставаше. Постепенно в съзнанието му се оформи представата къде се намира и защо е там, и то подаде глава навън. Глупи беше наблизо.
— Здравей, Глупи!
— Здравей, Джони. Доста дълго спа. И вдигаше шум.
— Така ли? — Джон Томас изпълзя от чувала, намъкна си дрехите и изключи отоплението. Сгъна спалния чувал, обърна се към Глупи и зяпна. — Това пък какво е?!
Недалече от главата на Глупи лежеше истинска гризли — мъжкар, тежък към шестстотин фунта9, направен на пихтия като с валяк. Рукналата от устата и ноздрите кръв бе засъхнала. Глупи погледна мечката и обясни:
— Това е закуската.
— Не и моята — каза с отвращение Джони. — Откъде я докопа?
— Хващам си я — отвърна Глупи и се ухили.
— Не „хващам си я“, а „хванах си я“ — поправи го Джони.
— Ама наистина ги хващам. Опита ли се да иде при тебе, аз я хващам.
— Е, добре. Благодаря!
Джон Томас отново погледна мечката, отвърна очи и отвори сака с провизиите. Избра консерва шунка с яйца, отвинти капака и почака, докато яденето се стопли.
Глупи прие това като знак, че вече и той може да закуси, и го стори — първо изяде мечката, после две борчета, хапна и купчина-две чакъл, защото му харесваше как хрупа, и завърши с консервената кутия от яденето на Джон Томас. След това двамата слязоха до потока, като най-напред на откритото място се подаде Джони, за да огледа небето. Глупи добави към закуската си неколкостотин литра чиста планинска вода, а Джони се наведе, пи, изми лицето и ръцете си, и се избърса в ризата. Глупи попита:
— А какво ще правим сега, Джони? Ще идем ли на разходка? Или на лов, а?
— Не — разочарова го Джони. — Ще се върнем в гората и ще се крием до мръкнало. Трябва да се престориш на скала.
Джони тръгна по брега, а Глупи го последва.
— Я клекни — нареди му момчето. — Искам да огледам подутините ти.
Глупи го послуша. Наведе се така, че господарят му да може да проучи туморите, без да се протяга. Безпокойството на Джони нарасна. Подутините му се видяха още по-големи, а отвътре сякаш имаше бучки и уплътнения. Момчето се опита да си спомни дали такава картина е признак, че са злокачествени. Епидермисът бе опънат и изтънял, не по-дебел от слой обработена кожа, за разлика от бронята, покриваща останалата част от тялото на Глупи. Беше сух и горещ на пипане. Джони взе да мачка лекичко лявата подутина и Глупи се дръпна.
— Боли ли те? — разтревожено го попита Джони.
— Нетърпимо е! — възпротиви се Глупи. Изправи се, отиде до един висок бор и започна да търка тумора о ствола.
— Ей, не прави така! — извика Джони. — Ще се разраниш!
— Сърби ме! — отговори Глупи и продължи да се чеше.
Джони изтича към Глупи с намерението да прояви твърдост. Но тъкмо стигна до него, кожата над тумора се сцепи и Джони зяпна ужасен.
Появи се нещо черно и влажно, което се гърчеше. Захвана се за разкъсаната кожа, остана малко там, напомнящо някакъв зародиш, след което се отскубна и взе да се клатушка и полюлява като змия, увиснала на клон в джунглата. За миг Джони се измъчваше от мисълта, че това наистина е нещо като змия — някакъв огромен паразитен червей, който си е пробил път в тялото на нещастния страдалец. Момчето направо се обвини, че е накарало Глупи да се катери по планините, докато е бил смъртно болен…
Глупи въздъхна, протегна се и каза доволно:
— Ох, сега ми е много по-добре!
— Глупи! Нищо ли ти няма?
— Моля? О, Джони, какво да ми има?
— Какво ли? Ами това?
— Какво? — заозърна се Глупи. Странният израстък се наклони напред и Глуни го погледна. — А, това ли имаш предвид? — небрежно приключи той въпроса.
В края на израстъка сякаш разцъфна пъпка и най-после Джони разбра какво представляваше това.
На Глупи му беше пораснала ръка.
Ръката бързо изсъхна, изсветля и като че се втвърди. Все още не се подчиняваше много на Глупи, но Джон Томас вече си я представяше в завършен вид. Имаше две лакътни стави и отчетливо изразена длан с пет пръста и с по един палец отстрани — всичко седем пръста. Средният пръст беше по-дълъг и се огъваше като слонски хобот. Израстъкът не приличаше много на човешка ръка, но нямаше съмнение, че изпълнява функциите си не по-зле, или поне така щеше да е в бъдеще. Засега пръстите само произволно се мърдаха.
Глупи позволи на Джони да разгледа ръката, но самият той не се развълнува особено от промяната — държеше се така, сякаш след всяка закуска му се случваше същото.
— Нека разгледам и втората издутина — помоли го Джони и мина от другата страна на Глупи. Десният „тумор“ беше още по-подут. Когато Джон Томас го докосна, Глупи се дръпна и се обърна така, сякаш се канете да се отърка о някое дърво.
— Почакай! — извика му Джони. — Не мърдай!
— Трябва да се почеша!
— Можеш да се осакатиш за цял живот. Не мърдай, искам да опитам нещо.
Глупи намусено се съгласи. Джони свали ножа, закачен на колана му, и внимателно разчовърка средата на подутото място.
Цепнатината се уголеми и дясната ръка на Глупи изхвръкна навън почти в лицето на Джони. Джони отскочи назад.
— Благодаря, Джони!
— Пак заповядай, пак заповядай!
Момчето прибра ножа в калъфа и взе да гледа замислено новородените ръце.
Не можеше да си представи много ли ще са усложненията, предизвикани от внезапното сдобиване на Глупи с ръце, но си даваше смета, че това ще промени куп неща. По какъв начин, не знаеше. Може би Глупи вече нямаше да има такава нужда от грижите му. От друга страна, щеше да се наложи да го наблюдава, иначе положително би се забърквал в неприятности. С известно притеснение си спомни нечии думи — цяло щастие било, че котките нямали ръце… А пък Глупи бе по-любопитен от която и да е котка.
Все пак, макар и да не знаеше причината, Джони чувствуваше, че тези неща са второстепенни. Важното беше наличието на ръце.
„Във всеки случай — помисли си той, обзет от ярост — това не променя поне едно: полицейският началник Драйзър няма да се докопа повече до Глупи!“
Погледна небето през клоните и се почуди дали могат да ги видят отгоре.
— Глупи!
— Да, Джони.
— Свий си краката! Време е да се престориш на скала!
— О, хайде да идем на разходка, Джони!
— Ще идем на разходка довечера. А докато се стъмни, искам да стоиш в гората и да не мърдаш.
— Моля те, Джони!
— Виж какво, нали не искаш да се върнеш в центъра на града? Добре тогава, престани да спориш.
— Е, щом настояваш…
И Глупи се просна на земята. Джони седна, облегна се на приятеля си и се замисли.
Може би имаше начин двамата с Глупи да си изкарват прехраната — да вземат участие в карнавали или нещо такова. Извънземните имаха голям успех в карнавалите, нямаше карнавал без извънземни, макар че поне половината не бяха истински… Обаче Глупи беше истински. Сигурно можеше да се научи да прави разни номера с ръцете, да свири на инструмент или нещо друго… А може би щеше да е още по-добре, ако постъпеха в цирк.
Не, Глупи не ставаше за тая работа — тълпите го правеха нервен. И как тогава биха могли да се прехранват двамата? Разбира се, след като се оправеха недоразуменията с властта… Да живеят във ферма? Глупи можете да служи по-добре от трактор, а както имаше ръце, можеше да бъде и общ работник. Вероятно това бе изходът, макар че момчето нямаше понятие от селскостопански труд…
Джони мислено си представи как двамата с Глупи се грижат за огромни нивя, косят ливади, оглеждат зеленчуци… И неусетно заспа.
Събуди се от шум — от пращене. Смътно долавяше, че пращи от няколко страни. Отвори очи, огледа се и видя, че лежи до Глупи. Звярът не бе напускал мястото си, но движеше ръце. Едната се завъртя край главата на Глупи, стрелна се светкавично, отново се чу пращене и мъничката трепетлика недалече от тях изведнъж полегна. Редом с нея имаше повалени още няколко дръвчета. Джон Томас бързо се изправи.
— Ей, престани!
Глупи спря.
— Какво има, Джони? — попита той с обида в гласа. Пред него имаше купчина камъни и той тъкмо посягаше да вземе от тях.
— Не хвърляй камъни по дърветата.
— А ти защо хвърляш камъни, Джони?
— Хвърлям, но не съсипвам нищо. Можеш да ядеш дървета, но не бива да ги унищожаваш просто така.
— Но аз ще ги изям. Тъкмо се готвех да го направя.
— Добре тогава — съгласи се Джони и се огледа. Беше се здрачило, можеха да потеглят след няколко минути. — Иди да вечеряш с тях. Не, почакай! — спря го Джони и разгледа ръцете му. По цвят приличаха вече на останалата част от тялото, а кожата се втвърдяваше. Най-интересната промяна обаче беше удвоената им дебелина — колкото бедрата на Джони. Повечето мъртва кожа се беше смъкнала, а Джони обели и останалото. — Готово! Приятна вечеря! — подкани той Глупи.
За времето, за което момчето си приготви надве-натри нещо за хапване, Глупи погълна трепетликите и беше готов за изяде празната консерва за десерт. Вече се беше стъмнило и те потеглиха.
През втората нощ се случиха още по-малко събития. Постепенно се захлади, понеже се изкачваха. Скоро Джони включи батериите за отопление към дрехата си. След малко се затопли и му се приспа.
— Глупи, ако заспя, събуди ме, като се съмне.
— Добре, Джони.
За всеки случай Глупи прехвърли това нареждане на помощния си мозък. Студът не го безпокоеше, той не го усещаше, пък и регулираше телесната си температура по-успешно от Джони, по-успешно дори от термостата за отопление.
Джон Томас задрямваше и се сепваше, задрямваше и се сепваше. Тъкмо бе задрямал, когато Глупи го извика. Първите лъчи на слънцето вече докосваха далечните върхове. Джони приседна и започна да оглежда за място, където да спрат и да се скрият. Нямаха късмет — от едната страна се издигаше стръмен скат, а от другата висяха над дълбока и мрачна бездна. Минутите течаха, скоро стана съвсем светло и Джони изпадна в паника.
Нищо друго не оставаше, освен да се тътрузят напред.
Някъде далече мина стратолет. Джони чу гръмотевичния тътен, но не видя машината. Можеше само да се надява, че не е от преследвачите им. Няколко мига по-късно, като се оглеждаше, Джони откри някъде зад тях малко петънце. Надяваше се, че е орел.
Много скоро се принуди да признае, че петънцето всъщност е човек с летателен апарат на гърба.
— Спирай, Глупи! Прислони се до ската! Чудесна мишена си!
— Какво е мишена, Джони?
— Млъквай и прави каквото ти казвам!
Глупи млъкна и го послуша. Джон Томас се плъзна напред и се скри зад главата му, направи се на невидим и изчака човекът да отмине.
Но човекът не отмина, а се спусна надолу с все сила в един познат стил, след което се приготви за кацане. Джони въздъхна с облекчение, когато на мястото, което току-що бяха напуснали, кацна Бети Сорънсън. Тя извика: „Здрасти, Глупи!“, след което се обърна към Джони, сложи ръце на кръста си и каза:
— Я се виж, хубостник такъв! Как можа да избягаш, без да ми се обадиш!
— Ами… Щях да го направя… Честна дума. Но нямаше как… Извинявай!
Свирепото изражение изчезна от лицето на Бети и тя се усмихна.
— Нищо. Накара ме да си мисля по-хубави неща за тебе, отколкото в последно време. Поне направи нещо! Джони, боях се, че и ти си като Глупи, че всеки може да те води за носа както си поиска.
Джон Томас реши да не спори. Много се радваше, че я вижда, и не можеше да й се обиди.
— Все едно. А как успя да ни откриеш?
— Как ли? Глупчо, от две нощи и един ден не си в града, но за човек, който лети, не си се отдалечил много. Наивно се надяваш, че може и да не бъдеш открит.
— Да, но откъде знаеше в каква посока да ни търсиш?
Бети сви рамене.
— Старото правило: влизаш в ролята на муле и мислиш къде би отишло едно муле. Знаех си, че ще тръгнеш по този път, така че реших да проверя, като летя и оглеждам. И ако не искаш да ви заловят в следващите няколко минути, по-добре да се изпаряваме оттук и да си осигурим прикритие. Хайде! Глупи, старче, пали мотора!
Бети протегна ръка и Джони се качи. Шествието потегли.
— Исках да се махнем от пътя — припряно й обясни Джони, — но не открих подходящо място.
— Ясно. Е, дръжте се, понеже зад този завой са водопадите Адам и Ева и ще можем да се махнем от пътя малко по-нататък.
— А, до тях ли сме стигнали?
— Да.
Бети се наведе напред, като направи безуспешен опит да види какво има зад отрупаните в далечината скали. В този миг за пръв път забеляза ръцете на Глупи и се вкопчи в Джон Томас.
— Джони! Глупи е нападнат от боа!
— Какво? Глупости. Това е дясната му ръка.
— Дясната му какво? Джони, ти не си добре.
— Успокой се и не се вкопчвай в мене. Казах „ръка“. Туморите се превърнаха в ръце.
— Туморите… в ръце?! — Бети въздъхна. — Станах рано и не успях да закуся… Не съм подготвена за изненади. Е, кажи на Глупи да спре. Искам да го разгледам.
— Ама нали щяхме да се крием?
— О, вярно, прав си. Обикновено излизаш прав, Джони, но със закъснение от две-три седмици.
— Не прекалявай. Ето ги и водопадите.
Отминаха водопадите, след което стигнаха до края на каньона.
Джон Томас свърна от пътя още при първата възможност — на място, наподобяващо лагера им отпреди два дни. Почувствува се много по-добре, щом успя отново да скрие Глупи в гъста гора. Докато той приготвяше закуската, Бети разгледа чисто новите ръце на Глупи.
— Глупи, защо не каза на мама за това?! — с укор в гласа рече тя.
— Не ме попита — оправда се Глупи.
— Винаги си намираш оправдание. Е, какво можеш да правиш с ръцете си?
— Мога да хвърлям камъни. Джони, мога ли да го направя?
— Не! — побърза да го спре Джони. — Бети, с мляко ли искаш кафето?
— Не го разреждай — отвърна тя разсеяно и продължи да оглежда крайниците на Глупи. В главата й се въртеше някакво понятие, свързано с наличието на ръце, но така и не се сети за какво ставаше дума. Това я ядоса, понеже очакваше мозъкът й да работи равномерно и точно като калкулатор, без глупави изненади. Както и да е. Най-напред — закуската.
След като дадоха мръсните чинии на Глупи да ги изяде. Бети се облегна назад и каза на Джон Томас:
— Трудно дете, имаш ли представа каква каша забърка?
— Ами… Сигурно Драйзър бълва змии и гущери.
— Правилно, точно така. Но не само той бълва, има и други.
— Господин Пъркинс ли?
— Позна. Продължавай нататък.
— И мама, разбира се.
— Разбира се. Тя ту плаче за изчезналата си рожба, ту заявява, че ти не си й син.
— Да, представям си — съгласи се Джони, но му стана неловко. — Е, все ми е едно. Знаех, че ще ги вбеся. Но нямаше как.
— Разбира се, че е нямало как, скъпи Смотаняко, макар че си го направил внимателно като хипопотам. Но не тях имах предвид. Джони, в Джорджия има едно градче, което се казва Ейдриън. Прекалено малко е, за да има собствена полицейска служба, имат си само главен полицай. Случайно да знаеш името му?
— Моля? Откъде да го знам?
— Лоша работа. Доколкото успях да установя, това ченге е единственото, дето не е тръгнало да те издирва, и тъкмо по тези причини се появих. Макар че ти, непрокопсанико, избяга, без дори да ме предупредиш!
— Извиних ти се вече!
— И аз ти простих. Ще ти позволя да го забравиш след десетина години.
— Каква беше тая глупост за главния полицай? Защо всички трябва да са по петите ми? Освен началника Драйзър, разбира се.
— Защото е обявил обща тревога и предлага награда за Глупи, жив или мъртъв. За предпочитане — мъртъв. Правят го не на шега. Джони, изобщо не се шегуват. Така че какъвто и план да си имал, забрави го, ще трябва да измислим нещо по-добро. Имаш ли предвид нещо, или не?
Джон Томас пребледня и бавно отговори:
— Ами… Мислех да продължа в същия дух една-две нощи, докато стигнем място, за да се скрием.
Бети поклати глава.
— Не става. Колкото и да са тъпи тия чиновници, досега са се досетили в каква посока си тръгнал, понеже това е единственото място близо до Уествил, където може да се скрие звяр с размерите на Глупи. Пък и…
— О, нали ще се махнем от пътя?!
— Разбира се. И те ще претърсят гората дърво по дърво. Наистина не се шегуват, душко.
— Остави ме да се доизкажа. Нали знаеш стария уранов рудник? „Силата и Славата“? Минава се през прохода Умрелия вълк и после се тръгва на север по един каменист път. Това е целта ни. Там мога да скрия Глупи така, че наистина да не се вижда, главният тунел е достатъчно широк.
— Има някакви проблясъци на разум в тоя план, но не е достатъчно добър, като се имат предвид противниците ти — каза Бети и потъна в мълчание.
Джони неспокойно се размърда.
— Е, като не е достатъчно добър, какво ще правим?
— Стига си приказвал, остави ме да помисля.
Бети лежеше неподвижно, вперила очи в тъмносиньото планинско небе. Накрая каза:
— Бягството ти не решава нищо.
— Вярно, но поне ги обърках.
— Да, дотук добре. Понякога всичко трябва да се обръща с главата надолу, така влизат въздух и светлина. Сега обаче трябва ла подредим всичко така, както ни върши работа. А за да го направим, трябва да спечелим време. Идеята ти за рудника не е много лоша, ще я използуваме, докато уредим нещо по-подходящо.
— Според мене няма начин да го намерят там… Едва ли съществува по-усамотено място.
— Което значи, че със сигурност ще го претърсят. О, дяконът Драйзър може и да се заблуди, съмнявам се, че би намерил и собствената си шапка без заповед за издирване. Обаче е събрал въздушна хайка с размерите на малка армия и положително ще те открият. Взел си спалния си чувал, взел си храна, следователно спиш на открито. Аз те намерих, значи и те ще те намерят. Успях, защото знам що за човек си, но те ще постигнат същото с помощта на логиката, макар и по-бавно. Но не по-малко сигурно. Ще те открият и тогава с Глупи е свършено. Няма да рискуват, сигурно ще хвърлят бомби върху му.
Джон Томас си представи тази мрачна перспектива.
— Тогава какъв смисъл има да го крия в рудника?
— Да спечелиш ден-два, защото още не съм готова да го отведа.
— Моля?
— Не се чуди, ще го скрием в града.
— Какво? Шампионке, надморската височина ти е подействувала зле.
— В града, добре скрит… Защото на тоя толкова широк свят градът е единственото място, където няма да го търсят — каза Бети и добави: — Може би парниците на господин Ито ще свършат работа.
— Моля? Сега разбирам, че си полудяла.
— Сещаш ли се за някое по-сигурно убежище? Със сина на господин Ито човек може да се разбере, оня ден си поговорихме много приятно. Правих се на глупава, гледах го в очите и му позволих той да ми обясни нещата. Един от парниците ще ни послужи идеално. Е, може и да е тесничко, но се намираме в извънредно положение. Използувано е матово стъкло и вътре не се вижда, пък и на никого не би хрумнало, че Глупи може да е там.
— Не виждам как би успяла да го направиш.
— Само не ми се бъркай. Ако не осигуря парника… но аз ще го осигуря! Тогава ще намеря някой празен склад или нещо подобно. Тази нощ ще приберем Глупи в рудника, а аз ще тръгна обратно да уредя нещата. Утре вечер двамата с Глупи ще се върнем в града и…
— Как? Вървяхме две нощи, за да стигнем дотук, и ще вървим през по-голямата част от тая нощ, за да се доберем до мината. Не можеш да го върнеш за една нощ.
— Колко бързо може да върви, ако му се наложи?
— Никой не е в състояние да го язди, ако тича в галоп. Дори и аз не бих могъл.
— Няма да го яздя. Ще летя над него, ще го контролирам и ще го карам да забавя ход, когато има завои. За три часа, да речем, ще стигнем. И ще ни трябва още час, за да се промъкнем в парника.
— Е, може и да успеете.
— Ще успеем, защото няма друг изход. А после ти ще се оставиш да те хванат.
— Как така? Защо просто да не си ида у дома?
— Не, ще се предадеш. Ще те хванат, докато правиш любителски проучвания за уранови залежи… Ще ти донеса радиационен брояч. Няма да знаеш къде е Глупи. Целунал си го за сбогом и си го пуснал на свобода, а после си отишъл в рудника, за да забравиш тъгата си. Ще трябва да бъдеш убедителен… И не им позволявай да използуват детектор на лъжата!
— Да, но… Виж какво, Шампионке, има ли смисъл? Глупи не може да стои вечно в парника.
— Трябва да спечелим време. Те се канят да убият Глупи още щом го видят, и ще го направят. Няма да им го показваме пред очите, докато не променим положението.
— Сигурно щеше да е по-добре, ако бях довел докрай сделката с музея — каза с нещастен глас Джон Томас.
— Не! Инстинктите ти са наред, Джони, макар че умът ти е колкото на гъска. Ей, чакай, спомняш ли си прецедента от съзвездието Лебед?
— Прецедента от Лебед ли? Не го ли учихме в основния курс, в Обичаи на цивилизациите?
— Да. Хайде, кажи го.
— Какво, това да не е изпит по средата на семестъра? — попита Джон Томас, намръщи се и се замисли. — „Същества, притежаващи реч и функциониращи горни крайници, се смятат за разумни и следователно им се полагат човешки права, освен ако не се докаже убедително липсата на разум“ — цитира Джони и се изправи. — Ха! Та те не могат да убият Глупи! Глупи има ръце!