Звездният звяр

ГЛАВА ХVI„ИЗВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ ОБЪРКАХМЕ НЕЩАТА!“

Джон Томас Стюарт XI искаше да присъствува на конференцията. Наложи се да му откажат недвусмислено, за да не се появи. Момчето се намираше в хотел „Юнивърсъл“, настанено в апартамент заедно с майка си, и играеше на дама със своя телохранител, когато се появи Бети Сорънсън заедно с госпожица Холц. Майра Холц беше оперативен служител в отдел „Сигурност“ на Космическия департамент, но криеше професията си на полицай зад приятна фасада. Указанието, което й даде господин Кайку относно Бети, беше: „Отваряй си очите на четири! Момичето много обича силните преживявания!“

Двамата телохранители се поздравиха, а Бети каза:

— Здрасти, Джони! Защо не си заедно с всички при големия пушек?

— Не ми разрешиха.

— И на мене — каза Бети и се огледа. — Къде е графинята?

— Излезе на покупки. Все още се държи с мене като че е глухоняма. Купи си седемнайсет шапки. Какво си направила с лицето си?!

Бети застана пред едно огледало.

— Харесва ли ти? Нарича се „Космически очертания“, последна дума на модата.

— Приличаш на болна от шарка зебра.

— Селяндур. Ед, на тебе ти харесва, нали?

Ед Кауен вдигна очи от квадратчетата на дъската и побърза да каже:

— Нищо не разбирам. Жена ми твърди, че нямам вкус.

— Като повечето мъже. Джони, ние с Майра дойдохме да ви поканим на разходка из града. Искате ли?

Отговори Кауен.

— Аз съм против, Майра.

— Идеята беше на Бети — оправда се госпожица Холц.

Джон Томас се обърна към Кауен.

— А защо не? Писна ми да играя на дама.

— Ами… Трябва да поддържам връзка със службата. Може да им потрябваш всеки миг.

— Пфу! Нали имаш портафон? — обади се Бети. — Поне Майра има.

Кауен поклати глава.

— По-добре да не рискуваме.

— Аз да не съм арестувана? — продължи Бети. — А Джони?

— Хм… И Джони не е. Това по-скоро е нещо като попечителство, заради сигурността му се прави.

— Тогава можеш да попечителстваш и ако Джони е другаде. Или да останеш тук и да си играеш сам на дама. Да вървим, Джони!

Кауен изгледа госпожица Холц, но тя бавно каза:

— Сигурно може, Ед. Нали ще бъдем с тях!

Кауен сви рамене и се изправи. Джони рече на Бети:

— Няма да се появя пред хора, докато си в тоя вид. Измий си лицето.

— Моля те, Джони! Рисуваха го цели два часа!

— И си дала за това от парите на данъкоплатците, нали?

— Е, да, обаче…

— Измий си лицето, иначе никъде няма да ходим. Не сте ли съгласна, госпожице Холц?

Като изключим обичайния грим, специалната оперативна служителка Холц имаше само едно изрисувано цвете на лявата буза.

— Бети няма нужда от това, още е млада — отговори дълбокомислено тя.

— О, какви пуритани сте и двамата! — с горчивина в гласа каза Бети, изплези се на Джон Томас и се вмъкна в банята. Когато излезе, лицето й бе порозовяло от търкане.

— Е, сега съм чисто гола. Да вървим!

Пред асансьора се сдърпаха отново. Този път спечели Ед Кауен. Качиха се на покрива да вземат аеротакси — щяха да разглеждат града от високо, вместо да ходят по улиците.

— Деца, в последните няколко дни вестниците бяха пълни със снимки и на двама ви. А в този град има повече смахнати, отколкото във вехтошарско магазинче. Не искам никакви произшествия!

— Ако не им бяхте позволили да ме изтормозят, никой нямаше да ме познае по лице!

— Но неговото лице щяха да познаят.

— Можехме и него да изрисуваме. Всяко мъжко лице може да се разхубави с грим!

Но все пак Бети влезе в асансьора и после взеха аеротакси.

— Накъде, шефе?

— Ами… Направете няколко кръга и ни покажете забележителностите. Включете брояча не за разстояние, а за време — каза Кауен.

— Ваша воля. Само че не мога да прелетя над Булеварда на Слънцата. Има парад или нещо такова.

— Знам.

— Вижте какво — намеси се Джони, — закарайте ни до космодрума.

— Не — сряза го Кауен. — Там не.

— Защо, Ед? Още не съм видял Глупи. Искам да го видя. Може да не е добре.

— Всичко друго, но не и това — каза му Кауен. — Корабът на хрошиите е извън сметката.

— Какво, не мога ли да го видя поне от въздуха?

— Не!

— Ама…

— Не му обръщай внимание — каза Бети на Джони. — Ще вземем друго такси. Имам пари. Довиждане, Ед!

— Вижте какво — оплака се пилотът, — мога да ви закарам и до Тимбукту, но не мога да вися над площадката за кацане. Полицаите не си поплюват.

— Карайте към космодрума — примири се Кауен.

Покриващото много акри пространство, определено за хрошиите, беше заобиколено с барикада с изключение на коридора, по който делегацията им бе стигнала до Булеварда на Слънцата, но дори там барикадата се свързваше с други, които се спускаха покрай авенюто чак до административните сгради. Вътре в ограденото място се виждаше апаратът, с който бяха кацнали хрошиите — тромав, грозен, голям почти колкото един земен космически кораб. Джони го гледеше и се чудеше как ли би се чувствувал на планетата Хрошиджъд. Тази мисъл го притесни — не защото се страхуваше, а защото още не беше съобщил на Бети, че заминава. Започна на няколко пъти, но все не излизаше както трябва. Реши, че след като самата Бети не говори по въпроса, значи не знае.

В небето имаше доста екскурзианти, а пред барикадата се виждаше тълпа, макар и не много гъста. Никоя сензация не се задържаше дълго в Главната свободна зона. Жителите й се гордееха, че не се учудват лесно, и наистина на вид хрошиите не представляваха кой знае какво в сравнение с десетина други приятелски настроени раси, някои от които бяха членки на Федерацията.

Хрошиите, скупчили се в подножието на кораба си, правеха необясними неща със съоръженията, които бяха издигнали. Джони се опита да прецени броя им, но все едно, че се мъчеше да отгатне колко капки вода има в една чаша. Десетки, разбира се… Но колко именно?

Аеротаксито кръжеше точно пред контролния пункт на патрулните въздушни коли. Изведнъж Джони извика:

— Гледайте! Ето го Глупи!

Бети протегна врат.

— Къде, Джони?

— Подава се иззад по-далечния край на кораба им. Ей там! — посочи той и се обърна към пилота: — Господине, можете ли да заобиколите, за да стигнем от другата страна и да идем толкова близко, колкото ви позволят?

Пилотът стрелна с очи Кауен, който му кимна. Минаха близо до полицейските постове и се приближиха към хрошианския кораб от по-далечната страна. Пилотът избра място между две полицейски машини, но остана малко по-назад от тях. Сега Глупи се виждаше ясно — обкръжаваха го група хрошии, но той се извисяваше над тях.

— Защо не взех бинокъл! — съжали Джони. — Не се вижда ясно.

— Има в жабката — любезно каза пилотът.

Джони извади бинокъла. Беше с проста оптика, без електронно увеличение, но все пак Глупи се виждаше по-добре. Момчето се вгледа в приятеля си.

— Как ти изглежда Глупи, Джони?

— Добре. Но като че ли е отслабнал. Дали пък не гладува?

— Господин Гринбърг ми каза, че изобщо не го хранят. Мислех, че знаеш.

— Какво? Как е възможно така да се отнасят към Глупи!

— Нищо не можем да направим.

— Ами… — Джон Томас свали стъклото и се опита да види по-добре. — А можете ли да се приближите още? — попита той. — И да слезете по-ниско? Искам да го огледам хубаво.

Кауен поклати глава. Пилотът промърмори: „Не ми се общува с ченгетата“, но все пак се премести малко по-напред, докато не се изравни с полицейските коли. Почти мигновено гръмна глас по радиостанцията на аеротаксито:

— Ей, ти! Номер 484! Какво си въобразяваш с тая консервена кутия? Дим да те няма!

Пилотът измънка нещо и започна да се подчинява. Джон Томас, все още вдигнал бинокъла към очите си, каза:

— Дали пък няма да ме чуе? — И извика: — Ей, Глупи!

Вятърът отнесе гласа му.

Хрошията вдигна глава и неспокойно се огледа.

Кауен отмести Джон Томас и се опита да затвори люка, но момчето се изскубна.

— Я иди да си играеш на дама! — ядосано му каза то. — Стига са си правили с мене каквото си искат! Глупи! Това съм аз, Джони! Насам гледай, ела насам…

Кауен дръпна Джони от люка и с трясък спусна стъклото.

— Знаех си, че не бива да излизаме! Трябва веднага да се махаме!

— С голяма радост — съгласи се пилотът.

— Само че се задръж малко зад полицаите, искам да огледам добре долу.

— Решавайте най-после!

Нямаше нужда от бинокъл, за да се види какво става. Глупи се насочи право към бариерата, за да застане точно под аеротаксито, като разпръсна другите хрошии вляво и вдясно. Щом стигна до бариерата, изобщо не направи опит да прелети отгоре, а мина право през нея.

— Като стенобойна машина е, но парализиращото поле ще го спре! — каза тихо Кауен.

Полето обаче не спря Глупи. Хрошията само забави ход, но местеше уверено мощните си крака, сякаш натежалият въздух беше просто дълбока кал. С постоянството на свличаща се лавина хрошията търсеше точката, в която да е най-близо до аеротаксито.

А през разрушената бариера се промъкваха тълпи хрошии. Присъствието им увеличаваше силата на полето, но те продължаваха да прииждат. Кауен видя как Глупи се отскубна от изолираната зона и препусна в галоп. Хората пред него се разбягаха.

Телохранителят каза сопнато:

— Майра, свържи се по страничен канал с военните! Искам да се обадя в службата.

Бети го дръпна за ръкава.

— Недей!

— Какво? Я ме остави, досаднице, че ще опиташ колко ми тежи ръката!

— Ед Кауен, чуй ме най-после! — извика Бети и бързо продължи: — Няма смисъл да търсиш помощ. Глупи никога не слуша другиго освен Джони, а хрошиите пък ще послушат само Глупи, както добре знаеш. Така че нареди да кацнем някъде, където двамата да си поговорят, иначе може да пострадат много хора и вината ще бъде само твоя.

Оперативният служител първа степен Едуин Кауен гледаше момичето втренчено, докато в съзнанието му се заизнизва лентата на миналите служебни успехи и надеждите за бъдеще. Той обаче взе храбро решение почти мигновено и рязко нареди на пилота:

— Кацайте! Щом кацнете, ще отворите да излезем с хлапето!

Пилотът простена.

— Ще ми платите отгоре!

Но приземи аеротаксито толкова бързо, че машината се разтресе. Кауен веднага отвори и двамата с Джон Томас се изсипаха навън. Майра Холц се опита да задържи Бети, но не успя. Наложи й се да скочи, когато аеротаксито вече тръгна да излита.

— Джони! — изцвъртя Глупи, протегнал ръце в общоприетия жест за приветствие.

Джон Томас изтича до Звездния звяр.

— Глупи! Добре ли си?

— Разбира се! Защо да не съм добре? Здрасти, Бети!

— Здрасти, Глупи!

— Обаче съм гладен — добави замислено звярът.

— Това може да се оправи.

— Няма значение. Вече не бива да ям.

Джон Томас понечи да отговори на това изненадващо изказване, но изведнъж забеляза, че госпожица Холц отстъпва назад пред една хрошия. Извънземните се суетяха наоколо и сякаш не знаеха как да приемат развитието на нещата. Когато Джони видя, че Ед Кауен вади пистолет и застава между Майра и хрошиите, момчето веднага каза:

— Глупи! Това са мои приятели. Кажи на приятелите си да ги оставят на мира и да се приберат на кораба. Бързо!

— Винаги съм те слушал, Джони — съгласи се хрошията и заговори на събратята си на техния език. Веднага й се подчиниха.

— Направи сега седло. Ще дойдем с тебе, за да си поприказваме.

— Веднага, Джони!

Джони подаде ръка на Бети и двамата се качиха на гърба му. Глупи мина през дупката в бариерата. Като стигнаха отново до парализиращото поле, спряха и Глупи заговори рязко на една от хрошиите.

Хрошията извика нещо на някого в кораба и полето изчезна. По-нататък вървяха с лекота.

Когато господин Кайку, Сергей Гринбърг и доктор Фтамъл пристигнаха, те завариха временно примирие, но въоръжените сили и от двете страни бяха нащрек. Всички хрошии се бяха прибрали зад бариерата, полицейските патрули бяха заменени от многобройни военни отряди, а високо над главите им, недостижимо за погледа, чакаха бомбардировачи, готови в краен случай да превърнат мястото в радиоактивна пустиня.

Тримата бяха посрещнати пред барикадата от генералния секретар и главнокомандващия. Генералният секретар изглеждаше угрижен.

— Здрасти, Хенри. Май се провалихме, но не е по ваша вина.

Кайку погледна скупчилите се хрошии.

— Може би.

Главнокомандващият добави:

— Евакуираме спешно взривната зона. Но ако се наложи да бомбардираме, едва ли ще успеем да направим нещо за двете хлапета.

— Тогава да изчакаме. Поне засега.

— Мисля, че не оценявате колко сериозно е положението, господин заместник-секретар. Например спуснахме върху пространството парализиращ похлупак, но полето спря да действува. Неутрализираха го. И то не само тук, а навсякъде.

— Значи така… Тогава не аз, а вие не разбирате колко сериозно е положението, генерале. Във всеки случай няколко думи няма да навредят. Ела, Сергей. Идвате ли, докторе?

Господин Кайку остави групата, събрала се около генералния секретар, и тръгна към пробива в барикадата. Вятърът, духащ по заемащия огромна площ космо-друм, го принуди да си крепи шапката.

— Не обичам ветровете — оплака се Каику на Фтамъл. — В тях няма ред.

— Вятърът, който ни очаква, е още по-силен — отвърна рарджилианецът, който не си правеше илюзии. — Приятелю, дали постъпвате мъдро? На мене няма да ми навредят, понеже работя за тях, но вие…

— Какво друго ми остава да направя?

— Не зная. Но в определени положения няма полза човек да е храбър.

— Може би, но още не ми се е случвало.

— Такова нещо се случва само веднъж.

Приближаваха се към внушителната маса хрошии, плътно обкръжили Глупи. На не по-малко от сто ярда по-нататък забелязаха и двете човешки същества на гърба на хрошията. Кайку спря.

— Кажете им да ми направят път. Искам да стигна до хрошията Глупи.

Фтамъл преведе. Нищо не последва, макар че хрошиите неспокойно се размърдаха. Гринбърг се обади:

— Шефе, а защо не помолим Глупи и хлапетата да дойдат тук? Не ми мирише тая тълпа да е приятелски настроена.

— Не. Мразя да се крещи, когато има такъв вятър. Моля ви, извикайте само на младия Стюарт и му кажете да ги накара да ни направят път.

— Добре, шефе. Страхотна история ще има да разправям на внуците си, ако дочакам внуци — каза Гринбърг, направи ръцете си на фуния и извика: — Джони, Джон Стюарт! Кажи на Глупи да ни направят път!

— Дадено!

Хрошиите се пръснаха като пометени с метла и се отвори пътека, достатъчно широка, за да мине колона войници. Малкото шествие тръгна покрай редиците на отстъпилите хрошии. Гринбърг усети, че нагоре-надолу по гърба му полазиха тръпки.

Единствената грижа на Кайку, изглежда, беше вятърът да не му отнесе шапката. Той изруга старателно, докато я придържаше. Спряха пред Глупи.

— Здравейте, господин Кайку! — извика Джон Томас. — Да слезем ли?

— Май така ще е най-добре.

Джони се плъзна надолу, после пое Бети.

— Извинявайте, че объркахме нещата!

— Вината е и моя, ако изобщо има виновни. Ще ме представите ли на приятеля си, моля?

— О, разбира се. Глупи, това е господин Кайку. Много е симпатичен и ми е приятел.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Кайку.

— На мене също, Глупи — отговори Кайку и нещо се замисли. — Доктор Фтамъл, хрошията до Глупи не е ли командирът? Онзи, чиито очи заплашително святкаха?

Рарджилианецът погледна и потвърди:

— Да, той е.

— Хм… Попитайте го дали е докладвал на господарката си за конференцията.

— Щом искате…

Медузоидът поговори с командира и предаде отговора му:

— Твърди, че не е докладвал.

— Хм… Джон Томас, ние сключихме договор с хрошиите да се изпълни всичко, за което говорихме с вас. Но като разбраха, че не сме съгласни да ви предадем в ръцете им без гаранции, те изведнъж се отказаха от уговорката. Ще ми помогнете ли да си изясня дали това е било и желанието на приятеля ви?

— Да попитам Глупи ли? Ей сега.

— Чудесно. Само че почакайте… Доктор Фтамъл, бихте ли представили същността на съглашението пред хрошията Глупи в присъствието на командира? Или господарката не е в състояние да схване за какво става дума?

— Защо да не е? Когато са я довели тук, сигурно е била поне на двеста земни години.

— Нима? Е, говорете.

Рарджилианецът започна да издава необичайните скимтящи звуци на хрошианския език, като се обърна към Глупи. Един-два пъти Глупи го прекъсна, после му разрешаваше да продължи. Когато доктор Фтамъл свърши, хрошията попита нещо своя командир. Медузоидът обясни на хората:

— Тя пита възможно ли е това да е вярно.

Командирът започна да обикаля в кръг, доколкото позволяваше мястото, след което запълзя пред господарката си, а малката група представители на Федерацията отстъпи назад. Командирът беше подгънал крака под тялото си и приличаше на гъсеница. Изскимтя в отговор, без да вдигне глава от земята.

— Той признава, че е вярно, но моли за извинение, понеже бил принуден от обстоятелствата.

— Много ми се иска да приключи по-бързо — засуети се Кайку. — Стана ми хладно.

Краката му, и бездруго слаби, трепереха.

— Тя не приема обяснението му. Ще ви спестя особения тенорен оттенък на гласа й, но красноречието й е безупречно.

Внезапно Глупи изцвъртя един-единствен път, после вдигна четирите си предни крака. Свил ръце, големият звяр завъртя глава и нанесе на клетия командир страхотен страничен удар.

Хрошията полетя във въздуха и се стовари сред тълпата от свои събратя. Бавно се изправи и отново се довлече пред Глупи. Господарката му започна да говори. Фтамъл даваше пояснения:

— Тя му каза… Ех, защо не можете да го чуете на техния език! Казва му, че докато съществува Галактиката, приятелите на Джони са и нейни приятели. Добави, че онези, които не са приятели на нейните приятели, са нищожества, дори по-долни и от нищожества, и не бива да й се мяркат пред очите. Закле се в името на… Прави преглед на родословието си с всичките му сложни клонове, малко е досадно. Да превеждам ли?

— Не си правете труда — каза му Кайку. — „Да“ е „да“ на всеки език.

— Но тя го прави невероятно красиво — обясни Фтамъл. — Припомня на поданиците си разни ужасни или прекрасни събития, станали още в далечното минало.

— Интересувам се само дали засяга бъдещето и докога ще стоим на този проклет вятър — каза господин Кайку и кихна. — Ето, виждате ли!

Доктор Фтамъл свали плаща си и загърна тесните рамене на Кайку.

— Приятелю… Братко… Съжалявам…

— Не, не, ще изстинете!

— В никакъв случай.

— Тогава да се наметнем и двамата.

— Това е чест за мене — тихо каза медузоидът, а антените му затрептяха от вълнение. Сгушиха се с Кайку един до друг и се наметнаха. Чакаха Глупи да приключи речта си. Бети се обърна към Джони:

— Никога не си се грижил за мене така!

— Стига, Шампионке, знаеш, че никога не ти е студено!

— Е, можеш поне да ме прегърнеш.

— Какво? Тук, пред всички? Иди се гушни при Глупи.

Докато говореше, Глупи остана изправен на задни крака. През времето, използувано за речта, насъбралите се хрошии се отпуснаха на земята, прибрали крака под тялото, и накрая до един заеха унизителната поза на своя командир. След малко всичко свърши с последните резки думи на Глупи. Хрошиите се размърдаха и започнаха да се отдалечават.

— Тя каза, че сега иска да остане насаме със своите приятели — обясни Фтамъл.

— Помолете я най-любезно да повтори пред приятеля си Джон Томас, че всичко, което е казала досега, е истина и ще бъде изпълнено — нареди Кайку.

— Добре.

Докато другите хрошии бързаха да си отидат, Фтамъл каза няколко думи на Глупи. Глупи го изслуша, а после се обърна към Джон Томас. От голямата уста се чу пискливият момичешки глас:

— Кълна ти се, че е истина, Джони. Честен кръст.

Джон Томас тържествено кимна в знак на съгласие.

— Не се безпокойте, господин Кайку. Можете да разчитате на обещанието му.