Звездният звяр

ГЛАВА IIДЕПАРТАМЕНТЪТ ПО КОСМИЧЕСКИТЕ ВЪПРОСИ

Неприятностите, които сполетяха него и Глупи, се струпаха на Джон Томас Стюарт XI единствени по рода си и непоносими, но в случая той не беше сам, дори ако се вземе Уествил. Дребничкият господин Ито страдаше от болест, която винаги има фатален завършек — боледуваше от старост. Скоро страданието щеше да го отнесе в гроба. Зад безбройните затворени врати в Уествил имаше и други хора, безмълвно измъчвани от различните форми на тихо отчаяние, които могат да връхлетят човек, бил той мъж или жена, по причина на материални затруднения, проблеми в семейството, със здравето или служебното положение.

На едно по-далечно място, в столицата на щата, губернаторът гледаше втренчено и безнадеждно купчина листове — описание на доказателствата, които положително щяха да изпратят в затвора най-стария му и най-верен приятел. Още по-далече, на планетата Марс, един търсач на съкровища изостави в пясъците разбития си всъдеход и се приготви да поеме пешком по дългия обратен път към предния контролен пост. Никога нямаше да се добере до там.

На невероятно далечно разстояние, на двайсет и седем светлинни години от Земята, космическият кораб „Боливар“ навлизаше в директен преход. Дребната повреда в едно малко реле щеше да стане причина това реле да се задействува със закъснение една десета от секундата, и дълги години „Боливар“ щеше да се лута сред звездите, без да открие пътя за дома.

Немислимо далече от Земята, на половината път през местната мъглявина, една туземна раса от дървовидни ракообразни бавно губеше битката с по-агресивна раса земноводни. Щяха да изминат няколко земни хилядолетия, докато ракообразните изчезнат като вид, но този край не подлежи на съмнение. Много жалко (според земните норми), понеже расата на ракообразните притежава умствени и духовни способности, допълващи човешките черти по начин, който би позволил чудесно сътрудничество между две цивилизации. Но когато първите земни хора щяха да кацнат там, след около единадесет хиляди години в бъдещето, ракообразните отдавна щяха да са измрели.

А на Земята, в столицата на Федерацията, Негово величество безпогрешният и почитаем Хенри Гладстън Кайку, магистър на изкуствата (завършил Окс), доктор Хонорис кауза (Кейпт), офицер от Британската империя, постоянен заместник-секретар на Департамента по космическите въпроси, изобщо не се безпокоеше за съдбата на тези ракообразни, понеже никога нямаше да узнае за съществуването им. Той все още не се безпокоеше и за космическия кораб „Боливар“, макар че и това щеше да стане. Като оставим настрани кораба, изчезването на един пътник от този кораб щеше да предизвика верижна реакция от главоболия за господин Кайку и приближените му за много години напред.

Господин Кайку беше отговорен и се безпокоеше без изключение за всичко, намиращо се извън земната йоносфера. Беще отговорен и за всяко нещо, засягащо отношенията между Земята и коя да е част от изследваната Вселена. Занимаваше се дори с въпроси, които на пръв поглед бяха чисто земни, но всъщност имаха извънземен, междупланетен или междузвезден характер — а това наистина е един доста голям обхват.

Проблемите му включваха такива неща като марсианската пясъчна трева, подложена на подходяща мутация и внесена за тибетското плато. Службата на господин Кайку отказа да одобри проекта, докато не се извъртат подробни математически изследвания за възможното въздействие, на което ще се изложи австралийското овцевъдство; бяха взети под внимание и още десетина фактора. Проявяваше се предпазливост и нито за миг не се забравяше печалният случай с Мадагаскар и корените от марсиански „ягоди“. Икономическите решения не разстройваха господин Кайку, на каквото и да се противопоставеше. Други неща му пречеха да заспива нощем; например решението му да не праща полицейски ескорт на студентите, пристигащи по линията на обмена от Процион VII (независимо, че ги заплашваше истинска опасност от страна на земните еснафи, изпълнени с предразсъдъци към същества, при които крайниците, очите и така нататък не са като човешките), защото главокраките от въпросната планета бяха обидчиви и едно подобие на полицейски екскорт щеше да отговаря на обичайната им представа за наказване на престъпници.

Естествено господин Кайку имаше извънредно много сътрудници, които му помагаха, естествено помагаше му и самият секретар. Секретарят държеше речи, приветствуваше най-важните посетители, даваше интервюта и облекчаваше иначе непоносимия товар на господин Кайку по най-различни начини — господин Кайку пръв би се съгласил, че с така. Докато даденият секретар се държеше прилично, гледаше си работата, поемаше представянето пред обществеността и оставяше заместник-секретаря да решава проблемите в Департамента, господин Кайку нямаше нищо против. Разбира се, ако секретарят не успееше да му облекчи товара или се правеше на много важен, господин Кайку намираше начин да се освободи от него. Но в последните петнайсет години не се бяха налагали такива драстични мерки — дори и най-грубият политикан обикновено се пречупваше.

Господин Кайку не си беше съставил мнение за сегашния секретар, но в момента не му беше до него. Висшият служител преглеждаше един обзор от първостепенна важност — за проекта „Цербер“, енергийното оборудване в изследователската станция на Плутон. На бюрото му светна предупредителна лампичка и той вдигна очи тъкмо когато плъзгащата се врата между неговия кабинет и кабинета на секретаря се отвори. Влече секретарят, подсвирквайки си мелодията на „Хайде да поиграем заедно голф“, но господин Кайку не знаеше тази песен.

Секретарят спря да си подсвирква и го поздрави:

— Привет, Хенри! Не, недейте да ставате.

Господин Кайку не беше понечил да стане.

— Как сте, господин секретар? С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Дребна работа, дребна работа — отвърна секретарят, спря до бюрото на господин Кайку и взе папката с проекта. — Над какво се потите сега? „Цербер“, а? Хенри, та това е работа за инженери. Защо трябва да ни безпокоят?

— Има точки, които ни засягат — отговори му с премерени думи Кайку.

— Е, сигурно. За бюджета и тъй нататък. — Секретарят потърси с поглед подчертания текст, който гласеше: „Разходи — 3,5 мегадолара и 7,4 живота.“ — Ама че работа! Не мога да се изправя пред Съвета с искане да го одобрят. Фантастична сума!

— Първото пресмятане беше над осем мегадолара и повече от сто живота — каза господин Кайку с равен глас.

— Парите нямат значение, но другото… Излиза, че всъщност предлагате на Съвета да подпише смъртни присъди за седем цяло и четири десети хора. Не бива да си го позволявате, не е човешко. И какво, по дяволите, изобщо са четири десети от един човек? Как може да се убие определена част от човека?

— Господин секретар — търпеливо започна подчиненият му, — всеки проект за нещо по-голямо от люлка в училищен двор включва вероятност за човешки жертви. Но цитираният не е с висока стойност, общо взето, в случая това означава, че работните условия за проекта „Цербер“ ще са по-безопасни, отколкото на Земята. Съдя по досегашния опит.

— Нима? — Секретарят отново погледна обзора — А защо не го изтъкнахте досега? Защо не представихте всичко в най-добрата светлина, както си му е редът?

— Този доклад е предназначен само за мене… Тоест само за нас. А в доклада за Съвета ще бъде наблегнато на предохранителните мерки, без да се споменават изчисленията за човешки жертви. В крайна сметка те са само предполагаеми.

— Хм… Предполагаеми… Да, разбира се. — Секретарят, изглежда, изгуби интерес и остави доклада.

— Нещо друго, сър?

— А, да. Хенри, приятелю, нали знаете, че днес трябва да приема рарджилианския сановник? Доктор… как му беше името?

— Доктор Фтамъл — отвърна господин Кайку и хвърли поглед към контролното табло върху бюрото. — До времето на срещата ви остават час и седем минути.

— Точно така. За съжаление налага се да ви помоля да ме заместите. Извинете му се, знаете какво се иска. Кажете му, че съм зает с държавни дела.

— Не ви съветвам да го правите, сър. Той ще очаква да бъде приет от служител с вашия ранг, пък и рарджилианците са много чувствителни на тема протокол.

— О, стига. На тоя туземец ще му е все едно.

— Нищо подобно, сър.

— Е, тогава направете така, че да си помисли, че съм аз. Не ме интересува, няма да бъда тук и толкова. Генералният секретар ме покани да поиграем голф, а знаете, че на покана от генерален секретар е задължително да се отзоваваме.

Господин Кайку знаеше, че изобщо не е така, стига да се обясни причината на отказа. Но реши да си мълчи. Каза:

— Разбрано, сър.

— Благодаря ви, старче.

И секретарят си тръгна, като отново започна да си подсвирква.

Когато вратата се затвори, господин Кайку сърдито и рязко взе да натиска поред копчетата от уредбата. Изолира се и сега с него не можеше да се свържат нито по телефон, нито по видео, радио, с автоматичен секретар или по друг начин освен чрез алармения сигнал, който личната му секретарка бе използувала само два пъти за дванайсет години. Опря лакти на бюрото, покри главата си с ръце и прокара пръсти през гъстата си къдрава коса.

Това не с наред, онова не е наред и другото също не е наред… И винаги се намира някой тъпанар, който да му сложи крак… Защо му трябваше да напуска Африка?

От къде на къде го прихвана да служи на обществото? Страст, която отдавна се беше превърнала в обикновен навик…

Поизправи се и дръпна средното чекмедже. Беше претъпкано с проспекти за имоти в Кения. Господин Кайку извади една част и се зае да сравнява предимствата на различните ферми. Ето, тази е на чиста изгода, ако човек има парите. Цели осемстотин акра, половината обработваеми, седем кладенци, в които със сигурност има вода. Господин Кайку разгледа картата на имота и няколко снимки и скоро вече се чувствуваше по-добре. След малко прибра всичко обратно и затвори чекмеджето.

Принуден беше да си признае, че макар да каза истината на шефа си, собственият му нервен пристъп се дължеше най-вече на отколешния му страх от змии. Ако доктор Фтамъл не беше рарджилианец… Или пък ако рарджилианците не бяха медузоподобни хуманоиди, нямаше да се вълнува. Естествено Кайку знаеше, че ония пипала, растящи по главите на рарджилианците, не са змии, но стомахът му не го знаеше. Трябваше да отдели време за хипнотичен сеанс, преди да… Не, нямаше да има време, налагаше се да вземе хапче.

Господин Кайку въздъхна и освободи натиснатите копчета по таблото. Входящата кутия на пневматичната поща веднага започна да се пълни, а по комуникационните апарати светнаха лампички. Но цветът им бе по-скоро кехлибареножълт, отколкото червен, така че заместник-секретарят не им обърна внимание, а взе да преглежда материалите, постъпили в кутията. Повечето бяха предназначени само за негова информация — догмата изискваше действията да се извършват от подчинените му или от техните подчинени. Сегиз-тогиз сверяваше някое име или проверяваше какво решение е предложено, след което пускаше материала в зиналата паст на изходящата кутия.

Получи се радиосъобщение, което бе необичайно, понеже се отнасяше до създание, смятано за извънземно, но некласифицирапо по тип и произход. Станалото произшествие изглеждаше маловажно — поредната глупост в едно от туземните села в западната част на континента. Наличието на извънземно същество обаче автоматично изискваше от местната полиция да докладва случая в Департамента по космическите въпроси, а фактът, че извънземното не е класифицирано, беше попречил да се вземат мерки и в изпълнение на наредбите за такива случаи бяха препратили сведението по-нагоре.

Господин Кайку никога не беше виждал Глупи, но дори и да го беше виждал, нямаше да прояви към него особен интерес. Обаче господин Кайку добре знаеше, че всеки контакт с далечния космос е уникален. Няма граници на разнообразието във Вселената. Да се предвиди, без да има налице познания, да се приеме непознатото за познато или да се съди по аналогия — всичко това можеше да докара само беди.

Заместник-секретарят прегледа списъка, за да види кого би могъл да изпрати. Служителите му бяха професионалисти и до един биха се справили с какъвто и да е необичаен и изискващ върховна намеса юридически въпрос, що се отнася до извънземните същества, но кой от тях беше сега на Земята, кой нямаше задача? Хм…

Сергей Гринбърг, тъкмо той е подходящ. Отдел „Търговско разузнаване“ можеше да се справи и без шеф за ден-два. Господин Кайку натисна съответното копче.

— Сергей?

— Да, шефе!

— Зает ли си?

— Ами… и да, и не. Гриза си ноктите и се мъча да измисля причина, поради която данъкоплатците да ми дават още пари.

— А налага ли се? Изпращам ти долу копие от един доклад.

Господин Кайку внесе името на Гринбърг в системата, пусна материала в изходящата кутия и изчака няколко секунди, докато видя, че Гринбърг го взема от своята кутия.

— Прочети го!

Гринбърг го прочете, после вдигна очи.

— Какво следва, шефе?

— Свържи се с местния съдия и му съобщи, че ще се намесим по юридически път, после заминавай и провери случая лично.

— Вашите желания са заповед за мене, кралю! А може и пари да събера, ако тази твар се окаже земна. Залагам две към едно, че е така. Ако ли не е, имам начин да го установя.

— Няма да се хвана, много ти е висок облогът. Все пак положението може и да е особено, не бива да рискуваме.

— Ще поставя селяндурите на място, шефе. Къде е тая паланка? Уествил се казваше, нали?

— От къде да знам? Копието е пред тебе.

Гринбъл погледна листа.

— Виж ти! Кой би могъл да предположи? Намира се в планината. Може да отидат две-три седмици, шефе. Няма ли да ви стане напечено?

— Ако се забавиш повече от три дни, ще ти отбия закъснението от годишната отпуска.

Господин Кайку прекъсна връзката и се зае с други въпроси. Проведе десетина разговора, разчисти до дъно входящата кутия (но скоро материалите отново се натрупаха), а после забеляза, че е дошло време за срещата с рарджилианеца. Мравки полазиха по цялото му тяло и той взе трескаво да рови из чекмеджетата — търсеше специалните хапчета, които докторът го предупреди да не взема твърде често. Тъкмо глътна лекарството и лампичката за връзка със секретарката му взе да премигва.

— Сър? Дошъл е доктор Фтамъл.

— Покани го да влезе.

След което господин Кайку взе да мънка на езика, който неговите прадеди бяха използували, за да правят разни заклинания — например заклинания против змии. Когато подвижната врата се плъзна и се отвори, на лицето на замсстник-секретаря вече беше изписано изражение, подходящо за среша с видни посетители.