Звездният звяр

ГЛАВА IIIНЕУМЕСТЕН ВЪПРОС

Намесата на Департамента по космическите въпроси в историята с Глупи не забави делото — напротив, ускори го. Господин Гринбърг се свърза по телефона с местния съдия, помоли да използува съдебната зала и помоли също така всички страни и свидетели да се явят в съда на следващата сутрин в десет часа — включително, разбира се, и извънземното създание, станало причина за цялата неразбория. О’Фаръл, съдията, се противопостави на последното изискване.

— Наистина ли желаете да дойде и тази… твар?

Гринбърг обясни, че на всяка цена държи да присъствува и извънземното, тъй като именно връзката на това същество със случая е станала причина за тяхната намеса.

— О’Фаръл, ние, хората от Департамента, нямаме намерение да се бъркаме в работата ви. След като видя извънземното и задам пет-шест въпроса, сигурно ще се оттегля, което ще е добре дошло и за двама ни. Това така наречено извънземно е единствената причина да ви посетя. Така че ви моля зверчето да присъствува.

— Но това е прекалено голям звяр, за да се побере в съдебната зала! Макар да не съм го виждал от няколко години, чух, че дори е пораснал, а той и тогава нямаше да се побере. Не можете ли да го посетите там, където е сега?

— Мога, макар че страдам от предразсъдъка всичко, което е свързано с едно дело, да се събира на едно място. Къде се намира той?

— Затворен е в жилището си при своя собственик. Живеят на няколко мили извън града.

Гринбърг се замисли. Не беше претенциозен и му беше все едно какво яде и къде спи, но когато работата опреше до Департамента, той се ръководеше от правилото да кара другите да се поразмърдат — иначе огромната маса от задачи нямаше да се отхвърли.

— Иска ми се да избегна това пътуване извън града, понеже възнамерявам да задържа кораба и по възможност да се върна в столицата утре следобед. Имам спешна работа… става въпрос за марсианския договор.

Когато искаше някой извън Департамента да побърза, Гринбърг редовно тръсваше въпросната измислица.

О’Фаръл каза, че ще изпълни искането.

— Ще издигнем временна постройка в градината пред съда.

— Чудесно! До утре, О’Фаръл. Благодаря за всичко!

Преди два дни, когато Глупи излезе да се поразходи, съдията О’Фаръл беше заминал на риболов. Докато се върне, бяха поразчистили поразиите, а освен това той си имаше и установен принцип: избягваше да чете или да дава ухо на разни сведения, както и да събира слухове за дела, които може да му се наложи да гледа. Когато позвъни на Драйзър — шефа на Сигурността, — не очакваше, че ще има затруднения за придвижването на Глупи.

Драйзър избухна не на шега.

— Да не си се побъркал, О’Фаръл?! — попита го той.

— Моля? Какво те прихваща, отче?

Драйзър се опита да му обясни. Съдията отхвърли възраженията му. Впоследствие и двамата се обадиха на кмета. Кметът обаче беше ходил на същия риболов, затова везните натежаха в полза на О’Фаръл. Каза буквално следното: „Драйзър, изненадваш ме. Не можем да си позволим един важен служител от Федерацията да остане с впечатлението, че нашето селище е толкова затънтено, та не сме в състояние да се справим с такава дреболия.“ Полицаят изпъшка и позвъни в завода за метални конструкции, снабдяващ планинските щати.

Драйзър реши да придвижи Глупи на зазоряване, за да го прибере в постройката, преди по улиците да бъде пълно с народ. На никого обаче не хрумна да уведоми Джон Томас и в четири часа сутринта той така се стресна, че му призля. Събудиха го тъкмо когато сънуваше кошмар и отначало момчето си помисли, че с Глупи се с случило нещо ужасно.

Положението се изясни, но Джон Томас не се включи да помага — той беше от мудните хора, от хората, чието равнище на кръвна захар сутрин е паднало, така че не стават за нищо, прели добре да похапнат. И Джон Томас настоя да направи именно това.

Главният полицай изглеждаше ядосан. Госпожа Стюарт като всяка майка реши, че тя най-добре може да се справи, и каза:

— Но, миличък, не смяташ ли, че ще е по-хубаво, ако…

— Най-напред ще закуся. Глупи също.

Драйзър се намеси:

— Млади човече, заемаш погрешна позиция. Преди да се усетиш, ще се забъркаш в още по-голяма каша. Тръгвай. Ще закусиш в града.

Момчето не отстъпваше. Майка му каза рязко:

— Джон Томас, няма да бъде твоята, чуваш ли? Инатиш се също като баща си!

Подмятането ча баща му го настрои още повече в нежеланата посока и момчето каза с горчивина:

— Защо не си на моя страна, мамо? В училище ни учеха, че един гражданин не може да бъде измъкван от дома си всеки път, когато полицията си го науми. Но ти, изглежда, желаеш да помогнеш на него, а не на мене. На чия страна си?

Майката погледна изумено момчето, понеже от дълго време то покорно й се подчиняваше. И каза:

— Джон Томас! Как си позволяваш да говориш така на майка си?

— Правилно — подкрепи я Драйзър. — Дръж се прилично с майка си, иначе ще опиташ колко е тежка ръката ми. Е, не в качеството ми на полицай, разбира се. Това, което ни най-малко не мога да търпя, е ако едно момче се държи грубо с по-възрастните — каза полицаят, разкопча куртката си и измъкна отвътре един сгънат лист хартия. — Сержант Мендоса ме осведоми как си се заяждал оня ден, така че дойдох подготвен. Ето ти документа! Е, сега ще дойдеш ли? Или трябва да те мъкна насила?

Полицаят стоеше и удряше с листа по дланта си, но не го подаде на Джон Томас. Ала когато момчето посегна да го вземе, той не се възпротиви и изчака, докато го прочете. Накрая му каза:

— Е, доволен ли си?

— Това е призовка за съда — уточни Джон Томас. — Нареждат ми да се явя и да заведа Глупи.

— Точно така.

— Но тук пише „в десет часа“. Не пише, че най-напред не мога да закуся, стига да бъда на място в десет!

Драйзър дълбоко пое въздух — видя се как гръдният му кош се разширява. Лицето му, вече зачервено, потъмня, но той не каза нищо.

Джон Томас се обади:

— Мамо, отивам да си приготвя закуска. Да приготвя ли и за тебе?

Госпожа Стюарт погледна Драйзър, после погледна сина си и прехапа устни.

— Не си прави труда — сърдито каза тя. — Аз ще направя закуската. Господин Драйзър, ще пиете ли кафе с нас?

— Моля? Много мило, че ме каните, госпожо. С удоволствие ще пия. Цяла нощ не съм мигнал.

Джон Томас погледна майка си и Драйзър.

— Ще изтичам да видя как е Глупи. — Поколеба се, после добави: — Извинявай, че се държах грубо, мамо.

— Да не говорим повече за това — хладно каза тя.

Джон Томас се готвеше да обясни някои неща за свое оправдание, но размисли и тръгна. Глупи леко хъркаше наполовина вътре в постройката, наполовина навън. Бдящото око беше вдигнато над главата му, както ставаше винаги, когато спеше. Окото се извъртя, щом Джон Томас се приближи, и го огледа, но тази част от Глупи, която стоеше на стража заради останалите части, позна момчето и звездната твар продължи да спи. Джон Томас се върна доволен в къщи.

По време на закуската напрежението отслабна. След като момчето изяде две чинии с овесена каша, хапна пържени яйца с препечен хляб и изгълта две чаши какао, вече беше готово да се съгласи, че Драйзър изпълнява дълга си и не измъчва хората за собствено удоволствие. От своя страна полицаят под влиянието на храната реши, че момчето не е направило нищо особенно и че една твърда ръка и малко пердах от време на време биха оправили нещата. Много лошо, че майка му го отглежда сама, има вид на приятна жена. Драйзър се опита да отопи от чинията останалите яйца със залък хляб, успя и каза:

— Вече се чувствувам по-добре, госпожо Стюарт, честна дума. Цяло щастие е за един вдовец да опита домашни гозби… Но няма да посмея да го спомена на хората си.

Госпожа Стюарт сложи ръка на устата си.

— Съвсем забравих за тях! След минутка ще има още кафе. Колко са?

— Петима. Но не се безпокойте, мадам. Те ще закусят, когато им свърши дежурството. — И той се обърна към Джон Томас: — Готов ли си за тръгване, младежо?

— Ами… — Джон Томас погледна майка си. — Защо не приготвиш закуска и за тях, мамо? Нали ще трябва да събудя Глупи и да го нахраня?

Докато събуди и нахрани Глупи, докато му обясни какво става, докато петимата патрулни полицаи изпият втората си чаша кафе след топлата закуска, всички вече се чувствуваха по-скоро на гости, отколкото на работа. Шествието потегли по пътя доста след седем часа.

Малко след девет успяха да вкарат Глупи в постройката, издигната пред съда. Глупи с удоволствие забеляза, че там мирише на стомана, и искаше да опита конструкцията. Джон Томас се принуди да бъде твърд с него. Влезе вътре, взе да му говори и да го милва и отвлече вниманието му, докато завариха вратата с оксижен. Когато видя солидната стоманена клетка, Джони се обезпокои, понеже не беше стигнал дотам, да обяснява на Драйзър, че стоманата е повече от безполезна за Глупи.

Сега вече, изглежда, беше прекалено късно. При това Драйзър се гордееше с постройката. Не беше имало време да се излеят основи, затова главният полицай беше поръчал конструкция с тежки стоманени подпори, затворена от всички страни освен откъм входа, докато приберат Глупи вътре.

„Е, толкова много знаят, че не са си направили труда да ме попитат“ — помисли си Джон Томас. И реши просто да предупреди Глупи да не изяжда и едно парченце от клетката, като го заплаши със страшно наказание. А оттам нататък щеше да се надява да не се случи нищо лошо.

Глупи беше склонен да спори — от негова гледна точка цялата работа изглеждаше не по-малко налепа, отколкото да се опиташ да затвориш едно гладно момче, като го оградиш със стена от торти. Един от работниците спря да заварява, остави оксижена и каза:

— Я, тая твар май говореше!

— Говореше, разбира се — потвърди Джон Томас, без да се впуска в подробности.

— Глей ти…

Човекът загледа Глупи, после отново се залови за работа. Не беше новост, че извънземните могат да разговарят с човешки глас, имаше такива случаи, особено по стереопредаванията, и човекът изглеждаше спокоен. След малко обаче пак се обади:

— Умът ми не го побира, животно, пък говори — съобщи мнението си той.

Джон Томас не му отвърна — не беше подмятане, на което може да се даде отговор.

Сега, понеже разполагаше с време, момчето искаше непременно да прегледа Глупи — имаше нещо, което го безпокоеше. Забеляза симптомите за пръв път на сутринта след пагубната разходка на Глупи — на местата, където биха били раменете на Глупи, ако имаше рамене, се бяха появили две подутини. Вчера му се видяха по-набъбнали и момчето се разтревожи, понеже преди това смяташе, че Глупи просто се е натъртил… Не че Глупи се натъртваше лесно…

Но подутините го притесняваха. Възможно е Глупи да се беше наранил по време на случайните „атлетически състезания“, в които бе участвувал. Изстрелът на господин Ито не го беше наранил — там, където куршумът се беше ударил в кожата, имаше малко обгоряло от барута, но нищо повече. Заряд, който би разрушил танк, за Глупи беше като ритника за магарето — можеше да го стресне, но не и да му навреди.

Дали пък самият Глупи не се беше наранил при преминаването през парниците? Не изглеждаше много вероятно. По-скоро се беше ударил при падането от виадукта. Джон Томас знаеше, че подобно падане би било пагубно за всяко земно животно с по-големи размери, за един слон например. Вярно, че Глупи като извънземно имаше такова устройство, че пред него слонът изглеждаше нежно създание, но все пак може и да се беше ударил лошо…

По дяволите! Подутините се бяха уголемили неимоверно, приличаха направо на тумори, а кожата, която ги покриваше, изглеждаше омекнала и изтъняла, доста различна от „бронята“, обвиваща целия Глупи. Джон Томас взе ла се чуди дали същество като Глупи може да развие рак вследствие на… да речем, натъртване. Нямаше представа и не познаваше никой, който да е наясно. Момчето не си спомняше Глупи да е бил болен, пък и баща му не беше споменавал за каквото и да е неразположение на любимеца им. Глупи си беше все един и същ — вчера, днес и винаги — само дето растеше.

Джон Томас реши вечерта непременно да прегледа дневника на дядо си, както и записките на прадядо си. Може би беше пропуснал нещо…

Натисна подутините и се помъчи да подпъхне пръсти под тях. Глупи неспокойно се размърда. Момчето се спря и уплашено попита:

— Боли ли те?

— Не, гъделичка ме — отвърна му Глупи с детския си глас.

Отговорът не го успокои. Знаеше, че Глупи има гъдел, но можеше да го изпита само ако го погъделичкат с търнокоп например. Сигурно подутините бяха много чувствително място. Тъкмо се канеше да продължи с огледа, когато чу, че някой го вика някъде отзад.

— Джон! Джони!

Обърна се. Пред клетката стоеше Бети Сорънсън.

— Здрасти, Шампионке! — извика й той. — Получи ли посланието ми?

— Да, но чак в осем часа. Знаеш правилата в общежитието. Здрасти, Глупи. Как си, душко?

— Добре — отвърна Глупи.

— Затова и ти го пратих на лента — обясни Джон Томас. — Тия идиоти ме измъкнаха от леглото по тъмно. Луди хора.

— Няма да ти навреди да видиш поне веднъж изгрева. Но защо е тази паника? Струва ми се, че делото беше насрочено за идната седмица.

— Така беше. Обаче е дошла някаква важна клечка от Департамента по космическите въпроси от Голямата свободна зона. Той ще организира гледането на делото.

— Какво?!

— Защо се чудиш?

— Защо се чудя ли? Как така защо? Не познавам тоя големец. Смятах, че ще се справям със съдията О’Фаръл… Неговите номера са ми известни. А един нов съдия… Просто не знам. От друга страна, нахвърлих планове, които нямах време да обмисля. — И Бети се намръщи. — Ще трябва да уредим отлагане на делото.

— Има ли смисъл? — попита я Джон. — Не е ли най-добре да се явим в съда и да кажем истината?

— Джони, ти си непоправим. Ако работата се състоеше само в това, нямаше да има съдилища.

— Може би това щеше да е определен напредък.

— Да, обаче… Виж какво, Смотаняко, престани да стоиш със скръстени ръце и да издаваш глупави звуци. След като ще трябва да се явяваме в съда след по-малко от час… — И тя погледна към часовниковата кула на старата съдебна сграда. — Не, времето е доста по-малко. Трябва да побързаме. Поне трябва да успеем да подадем иск за повреда на собственост.

— Глупости. Няма да мине, сигурен съм. Глупи не е собственост, не е парче имот.

— Хората застраховат и по една крава, по два коня, по десетина прасета. Дърводелецът може да застрахова инструментите си. Актрисата може да застрахова тоалетите си.

— Но това не е същото! И аз като тебе изкарах курса по търговско право в училище. Ще ти се смеят!

— Не вдигай нара. Това е част втора на същия закон. Ако показваш Глупи на карнавал за пари, той ще представлява „оръдие на твоя труд“, нали? Тяхна работа е да докажат, че не е така. От нас се иска да регистрираме Глупи като твое имущество, преди да са те осъдили.

— Ако не могат да глобят мене, ще глобят майка ми.

— Не, няма да могат. Проверих. Откакто баща ти е оставил средствата си под опека, юридически тя няма пукната пара.

— Такъв ли е законът? — недоверчиво я попита Джон.

— О, я стига! Законът е такъв, какъвто успееш да го изкараш пред съда.

— Бети, все гледаш да шмекеруваш — рече Джон Томас, като се промуши през пречките. Обърна се и добави: — Глупи, сега ще се върна. Не мърдай оттук!

— Защо? — попита Глупи.

— Няма какво да ти обяснявам. Ще ме чакаш тук.

— Добре.

На моравата пред сградата на съда имаше тълпа — хората зяпаха Глупи, превърнал се в знаменитост. Главният полицай Драйзър беше наредил мястото да се огради, а няколко полицаи стояха да пазят реда. Двамата младежи се провряха под въжетата и се промъкнаха през тълпата до съдебното стълбище. Канцеларията на областния чиновник се намираше на втория етаж. Там завариха първия му заместник — една възрастна стара мома.

Госпожица Шрайбър, без много да му мисли, взе същото отношение към регистрирането на Глупи, каквото бе взел Джон Томас. Но Бети настоя, че не е работа на областния чиновник да решава дали в случая е правилно да става въпрос за движимо имущество, като същевременно цитира един съвсем измислен прецедент, когато един човек обявил за свое имущество повтарящото се ехо. Госпожица Шрайбър с нежелание попълни няколко бланки, прие скромната такса и им даде подпечатано копие от документа.

Беше вече почти десет часът. Джон Томас побърза да излезе и тръгна към долния етаж. Спря се, когато видя, че Бети стои пред монетен автомат за мерене на теглото.

— Хайде, Бети! — подкани я той. — Няма време за това!

— Изобщо не мисля да се претеглям — отвърна тя, като се взираше напрегнато в огледалото върху автомата. — Само проверявам как ми е гримът. Трябва да бъда на равнище.

— Изглеждаш добре.

— О, Джони, значи си можел да правиш комплименти!

— Това не беше комплимент. Да, побързаме, искам да кажа нещо на Глупи.

— Задръж така и не увеличавай скоростта. Ще те отведа навреме.

Бети изтри грима от веждите си, отново ги изрисува в модерния стил на Мадам Сатана и реши, че така изглежда по-възрастна. Помисли да нарисува на дясната си буза орнамент, изобразяващ хвърлено зарче, но се отказа, понеже Джони всеки миг можеше да кипне. Тръгнаха бързо по стълбите и излязоха навън.

Доста повече минути им отне да обясняват на един полицай, че трябва да идат оттатък кордона. Джони забеляза, че до клетката на Глупи стоят двама мъже, хукна нататък и се развика:

— Ей, вие двамата! Махайте се оттам!

Съдията О’Фаръл се обърна към него и взе да премигва.

— Какво се бъркаш, млади човече?

По-младият мъж също се обърна, но не каза нищо.

— Какво, какво! Аз съм собственикът. Глупи не обича непознати хора. Затова бъдете така любезни и си идете оттатък въжето. — След което се обърна към Глупи: — Няма нищо, миличък. Джони е тука.

— Здравейте, господин съдия!

— О, здравей, Бети!

Съдията я погледна, като явно се чудеше защо и тя е при тях, след което се обърна към Джон Томас:

— Ти сигурно си момчето на Стюартови. Аз съм съдията О’Фаръл.

— Така ли? Извинете ме, господин съдия — каза Джон Томас и ушите му порозовяха. — Помислих ви за любопитен зяпач.

— Много естествено е да се сбърка. Господин Гринбърг, това е момчето на Сюартови, Джон Томас Стюарт. Млади човече, да ти представя почитаемия Сергей Гринбърг, специален пълномощник на Департамента по космическите въпроси. — И съдията се огледа. — Хм… да… А това, господин пълномощник, е Бети Сорънсън. Бети, защо си изрисувала така глупаво лицето си?

Бети възмутено се въздържа да му отговори.

— За мене е чест да се запозная с вас, господин пълномощник.

— Можете да ме наричате просто Гринбърг, госпожице Сорънсън — каза Гринбърг и се обърна към Джони: — Имате ли роднински връзки с известния Джон Томас Стюарт?

— Аз съм Джон Томас Стюарт Единадесети — отговори Джони. — Предполагам, че имате предвид пра-пра-прадядо ми.

— Да, като че ли него. Роден съм на Марс, почти на една крачка от паметника му. Нямах представа, че в тая работа е забъркано вашето семейство. Може би после ще имате време да си поприказваме за марсианската история?

— Никога не съм бил на Марс — призна си Джони.

— Нима? Много интересно. Но вие сте още млад.

Бети слушаше така внимателно, че ушите й почти потрепваха, и реши, че с този съдия, ако това наистина беше съдия, ще се справи още по-лесно, отколкото със съдията О’Фаръл. Все забравяше, че фамилното име на Джони навеждаше на особени мисли… Особено след като нямаше поводи да си го припомня, поне не в Уествил.

Гринбърг продължи:

— Заради вас загубих два баса, господин Стюарт.

— Моля?

— Реших, че въпросното създание няма да се окаже от далечния космос, но грешката си е моя. Това едричко приятелче явно не е родено на Земята. Освен това бях не по-малко сигурен, че дори ако е извънземно, ще мога да определя откъде е. Не че се интересувам от екзотични животни, просто работата ми изисква да съм запознат с такива неща, най-малкото да съм виждал снимките им. Но и в този случай не ми провървя. Какво представлява вашият питомец, откъде е?

— Ами… Наричаме го просто Глупи, това му е името. Прадядо ми го е докарал с кораба „Огнена диря“ при второто си пътуване.

— Значи толкова отдавна? Е, това разбулва донякъде загадката, било е преди да има архив в Космическите въпроси… Всъщност още преди да е бил създаден Департаментът. И все пак не ми е ясно как това приятелче не се е превърнало в сензация за учебниците по история. Чел съм за „Огнена диря“ и си спомням, че те донасят много екзотични неща. Но не си спомням за вашия Глупи. А пък извънземните са били нещо необикновено за ония времена…

— Е, вярно… Да ви кажа, господине, капитанът на кораба не е знаел, че Глупи е на борда. Прадядо ми го пъхнал в парашутната си торба и го вкарал незабелязано вътре. И го изнесъл по същия начин.

— В парашутната си торба ли? — изуми се Гринбърг, като гледаше огромното туловище на Глупи.

— Да, сър. Но тогава Глупи естествено е бил много по-дребен.

— Имам основания да не се съмнявам…

— Останали са снимки, бил е голям колкото кутре на шотландска овчарка. Е, с малко повече крака, разбира се.

— Хм… да. С повече крака. По-скоро ми напомня на трицератопс2’, отколкото на коли. Не е ли скъпо да го изхранвате?

— О, не, Глупи е всеяден. Е, почти всеяден — побърза да се поправи Джон Томас, като хвърли притеснен поглед към стоманените пръчки. — Пък и може да изкара много време без храна. Нали можеш, Глупи?

Глупи лежеше, прибрал крака, като образец на безкрайно търпение, в какъвто можеше да се превръща в случай на нужда. Слушаше как приятелят му разговаря с господин Гринбърг, но същевременно не изпускаше от очи Бети и съдията. А сега отвори огромната си уста и отговори:

— Мога, но не обичам.

Господин Гринбърг вдигна въпросително вежди и каза:

— Не предполагах, че е от тип, който има център на речта.

— Който има какво? А, да. Глупи говори още от времето, когато баща ми е бил дете, изведнъж се научил. Пропуснах да ви запозная. Ела тук, Глупи. Да ти представя господин Гринбърг, пълномощник.

Глупи изгледа Гринбърг с безразличие.

— Приятно ми е да се запознаем, господин пълномощник Гринбърг — изрече той ясно общоприетата фраза, но не се справи толкова добре с името и титлата.

— Хм… И на мене ми е приятно, Глупи — отвърна Гринбърг и докато гледаше втренчено извънземното, часовникът на кулата удари десет.

Съдията О’Фаръл се обърна към пълномощника:

— Десет часът е, господин Гринбърг. Мисля, че най-добре е да започваме.

— Спокойно — разсеяно му отвърна Гринбърг. — Делото не може да започне, преди ние да сме се появили. Интересува ме и тази страна на разследването. Господин Стюарт, какъв коефициент на интелигентност има Глупи в сравнение с човешките норми?

— Моля? О, искате да знаете относителната стойност в цифри? Нямам представа, сър.

— Господи, та нима никой не се е опитвал да я определи?

— Ами не, сър. Всъщност, да. По времето на дядо ми са правили някакви тестове, но дядо ми така се възмутил от начина, по който се отнасяли с Глупи, че изгонил екипа. Оттогава насам гледаме много-много да не срещаме Глупи с непознати хора. Но той е много умен. Можете сам да се уверите.

Съдията О’Фаръл обаче прошепна на Гринбърг: „Тая твар е умна колкото едно добро гонче, макар че отчасти повтаря като папагал човешката реч. Сигурен съм.“

Джон Томас се обади възмутено:

— Чух какво казахте, господин съдия. Просто сте предубеден.

Съдията понечи да му отговори, но Бети го прекъсна:

— Джони! Забравяш уговорката ни… Ти ще си мълчиш, а ще говоря аз.

Гринбърг не обърна внимание на прекъсването на разговора.

— А бил ли е правен опит да се научи езикът му?

— Моля?

— Хм… Явно не са опитвали. А може да е бил доведен тук прекалено малък и още да не е говорел. На собствения си език, искам да кажа. Но сигурно речта му е присъща. Ксенолозите са на мнение, че центровете на речта съществуват само в нервни системи, които ги използуват. Тоест той не би могъл дори слабо да овладее човешката реч, освен ако и собственият му вид не използува речта като средство за общуване. Може ли да пише?

— Как би могъл, сър? Та Глупи няма ръце!

— Хм… да. Е, тогава с помоща на теорията може произволно да се допусне, че относителният му коефициент на интелигентност е някъде към 40. Ксенолозите са установили, че по-висшите типове, както и хората, имат три характеристики: центрове на речта, използуване на ръцете и като последствие от първите две — съхраняване на писмени данни. Затова бихме могли да предположим, че видът на Глупи притежава само първата характеристика. Не сте ли изучавали ксенология?

— Почти никак, сър — призна смутено Джон Томас. — Прочел съм едва няколко книги, каквото намерих в библиотеката. Но в колежа възнамерявам да специализирам именно ксенология и биология на екзотичните видове.

— Поздравявам ви. Това е обширна и неизследвана област. Нямате представа колко е трудно да се намерят достатъчно ксенолози дори само за Космическите въпроси. Но друга е причината, поради която ви попитах за това. Както знаете, във вашия случай се наложи намесата на Департамента. Заради него. — Гринбърг посочи Глупи. — Има вероятност вашият питомец да е от раса, с която сме сключвали договори за зачитане правата на личността. Колкото и странно да ви се струва, един-два пъти се е случвало някой чужденец, посетил планетата ни, да бъде сметнат за див звяр и се е стигало до… как да го кажа… До неблагоприятни последствия. — Гринбърг се намръщи, понеже си спомни ужасния потулен случай, когато един официален гост от семейството на ладорския посланик беше намерен одран и препариран в някакво магазинче за сувенири на Малките Антили. — Но тук няма такава опасност.

— О, и аз мисля, че няма. Глупи е… Просто той е член на нашето семейство.

— Именно.

И Гринбърг се обърна към О’Фаръл.

— Мога ли да се посъветвам насаме с вас, господин съдия?

— Разбира се, сър.

Двамата мъже се дръпнаха настрани, а Бети се приближи до Джон Томас.

— Работата е опечена. Само да не направиш още някой гаф! — прошепна му тя.

— Нищо не съм направил — възпротиви се той. — И кое те кара да мислиш, че ще бъде лесно?

— Личи си. Той те хареса, хареса и Глупи.

— Не виждам как това ще компенсира разрушения приземен етаж на „Бон Марше“. Или пък всичките осветителни стълбове.

— Само гледай да не вдигаш пара и следвай указанията ми. Преди да приключи делото, те ще плащат на нас, не ние на тях. Ще видиш.

Недалече от тях Гринбърг разговаряше със съдията.

— Господин О’Фаръл, това, което видях, ме кара да мисля, че Департаментът по космическите въпроси трябва да се оттегли от тоя случай.

— Моля? Не ви разбирам, сър.

— Сега ще ви обясня. Иска ми се да отложа началото на делото с двайсет и четири часа, за което време заключенията ми да бъдат проверени в Департамента. След това мога да се оттегля и да оставя местните власти да довършат работата. Имам предвид вас, разбира се.

Съдията О’Фаръл се нацупи.

— Не ми се нравят отлаганията в последната минута, господин пълномощник. Винаги ми се е струвало нечестно да наредя на куп заети хора да се съберат, да бъдат парично ощетени и да им създам лични неудобства, а после да им съобщя, че ще трябва да дойдат друг ден. Не съответствува на идеята ми за правосъдие.

Гринбърг се намръщи.

— Имате право. Да видим дали не можем да постигнем същото по друг начин. Това, което научих от Стюарт, ме навежда на мисълта, че този случай не изисква намеса в съответствие с ксенополитиката, макар че център на интерес е извънземно същество, което е законна причина за намеса, ако има нужда. Макар Департаментът да разполага с такава власт, тя се упражнява само при необходимост, за да се избегнат конфликти с чуждопланетните правителства. На Земята има стотици хиляди извънземни животни и повече от трийсет хиляди ксенианци — извънземни от нечовешки вид, които или живеят тук, или са на гости, но според сключените договори законът гледа на тях като на хора, въпреки че явно не са от човешката раса. Поради съществуването на ксенофобия, особено сред малокултурните слоеве… не, нямах предвид Уествил! Поради естеството на човешката природа всеки от тези чужденци е потенциален източник на усложнения в чуждопланетната политика. Простете ми, че повтарям неща, които знаете, но това са необходими, основни доводи. Департаментът ни не може да обикаля къде ли не, за да бърше носовете на всичките ксенопосетители, дори на ония, които имат носове. Нито разполагаме с толкова служители, нито имаме такива намерения. Когато някой ксенианец се забърка в каша, обикновено е достатъчно, ако уведомим местния съдия за нашите договорни задължения с родното място на чужденеца. Департаментът се намесва само в редки случаи. Моето мнение е, че вашият случай не е такъв. Най-напред изглежда, че според закона приятелят ни Глупи е „животно“ и…

— Нима се съмнявахте? — попита изненадано съдията.

— Обратното не беше изключено. Затова дойдох. Независимо обаче от ограничената способност на Глупи да говори, останалите му ограничения биха попречили на неговия вид да се издигне до равнището, приемано от нас за „цивилизовано“, следователно Глупи е животно. Следователно му се полагат обичайните права на животно предвид човешките закони. Следователно Департаментът няма отношение към случая.

— Ясно. Е, никой няма да се отнесе грубо с него, поне в моя съд.

— Разбира се. Но той не представлява интерес за Департамента по една съвсем различна причина. Да допуснем, че това създание е „човешко“ в смисъла, който законът, нравите и договорите са придали на тази дума от времето, когато за пръв път е направен контакт с великата марсианска раса. Не че е така, но можеше да е така.

— Да предположим — съгласи се съдията О’Фаръл.

— Допускаме, че твърдението е вярно. Въпреки това делото не засяга Департамента, защото… Господин О’Фаръл, помните ли случая с „Огнена диря“?

— Смътно, още от началното училище. Не съм изучавал История на космическите полети, и положението на Земята е достатъчно объркано.

— Да, нали? И все пак „Огнена диря“ е предприел три от четирите междузвездни директни полета по време, когато такива полети са били безумие като плаването на Колумб например. Не знаели къде отиват, имали мъглява представа за обратния път… Всъщност корабът „Огнена диря“ не се завръща от третото си пътуване.

— Да, да, сега си спомних.

— Става дума за това, че младият Стюарт… Не мога да го наричам с трите му имена, нещо ми пречи… Та така, Стюарт ми каза, че това тромаво, глупашки усмихнато създание, е сувенир от втората експедиция на „Огнена диря“. Повече и не искам да зная. Нямаме договори с нито една от планетите, посетени от кораба, не търгуваме с тях, не си сътрудничим в нищо. По отношение на закона те не съществуват. Следователно единствените закони, които могат да се прилагат към Глупи, са собствените ни земни закони. Следователно Департаментът няма защо да се намесва, а дори да се намеси, един експерт като мене би бил задължен да вземе решение изцяло според земните закони. А вие сте по-компетентен по въпроса.

О’Фаръл кимна.

— Е, не възразявам да упражня правата си на съдия. Тогава да влизаме!

— Един момент. Предложих отлагане на делото, защото в случая има любопитни подробности. Исках да ми направят справки в Департамента, за да съм сигурен, че теорията ми е вярна и че съм взел под внимание всички прецеденти и закони. Готов съм обаче да се оттегля тутакси, ако можете да ме убедите в едно: това създание… Разбрах, че независимо от кроткия си външен вид, то се е занимавало с унищожение, дори е представлявало опасност, нали?

Съдията О’Фаръл кимна и каза:

— И аз научих подобно нещо. Неофициално, разбира се.

— А имало ли е някакво искане да бъде унищожено?

— Ами — позапъна се съдията. — Също по неофициален път научих, че такова искане ще бъде направено. Бях уведомен като частно лице, че шефът на полицията възнамерява да се обърне към съда с молба да се нареди животното да бъде унищожено с цел да се гарантира сигурността на населението. Получих подобни прошения и от частни лица.

Господин Гринбърг изглеждаше разтревожен.

— Такава ли била работата? А вашето отношение какво е, господин О’Фаръл? Ако бъдете председател на съда, ще позволите ли животното да бъде унищожено?

Съдията отговори:

— Въпросът ви е неуместен, сър.

Гринбърг почервеня.

— Извинете, но по някакъв начин трябва да си изясня позицията ви. Нали си давате сметка, че екземплярът с уникален? Независимо какво е направил и колко е опасен, макар че, да си призная, никак не съм убеден в тона. Независимо от всичко той представлява интерес за науката и в този смисъл следва да бъде запазен. Можете ли да ми дадете уверения, че няма да наредите да бъде унищожен?

— Млади човече, вие ме подучвате да предреша едно дело или част от него. Държанието ви е напълно неуместно!

Драйзър, шефът на полицията, избра тъкмо този неподходящ момент, за да се появи. Явно бързаше.

— Господин съдия, търсих ви къде ли не. Ще се гледа ли делото? Разполагам със седем полицаи, които…

О’Фаръл го прекъсна.

— Шефе, запознай се с господин пълномощника Гринбърг. Господин пълномощник, това е шефът на нашата Сигурност.

— Моите почитания, шефе.

— Приятно ми е да се запознаем, господин пълномощник. Господа, става въпрос за делото. Бих искал да зная…

— Шефе — побърза да го прекъсне съдията, — просто предай на съдебния пристав да има готовност. А сега ни остави насаме, ако обичаш.

— Ама… — понечи да протестира Драйзър, но млъкна и се оттегли заднишком, като си промърмори нещо, за което бихме могли да извиним един притеснен полицай. О’Фаръл отново се обърна към Гринбърг.

По време на това прекъсване пълномощникът бе успял да си припомни, че от него не се очаква да проявява лични чувства. Затова каза примирително:

— Оттеглям въпроса си, господин съдия. Нямах намерение да върша нещо неуместно. — И се засмя. — При други обстоятелства бихте ме изправили да отговарям за обида на съда, а?

О’Фаръл се усмихна насила.

— Не е изключено.

— Хубав ли е затворът ви? Натрупали са ми се седем месеца отпуска, а нямам възможност да я използувам.

— Не бива да се преуморявате, млади човече. Аз например винаги намирам време да ходя на риболов, колкото и дела да имам. „Аллах не отнема от предопределеното на човека време часовете, използувани за риболов.“

— Хубава мъдрост. Но аз още имам един проблем. Нали знаете, че бих могъл да настоя за отлагане, докато се посъветвам с Департамента?

— Разбира се. И най-добре е да го сторите. Решението ви не бива да се повлиява от моето мнение.

— Вярно. Но аз съм съгласен с вас. Когато едно дело се отлага в последната минута, настъпва бъркотия.

Господин Гринбърг си помисли, че ако се отнесеше до Департамента по повод на този странен случай, значи щеше да се съветва с господин Кайку… И вече му се счуваше как заместник-секретарят с отвращение подхвърля забележки за „инициативата“ и „отговорността“, как казва: „За бога, няма ли някой друг в тая лудница, способен да вземе едно просто решение?“ И тогава Гринбърг най-после си науми какво да прави.

— Струва ми се, че за Департамента ще бъде най-добре да продължа намесата си. Ще участвувам поне в първото заседание.

О’Фаръл широко се усмихна.

— Разчитах на това. С нетърпение очаквам да чуя как пледирате. Виждам, че вие, господата от Космическите въпроси, понякога имате необичаен поглед към законите.

— Наистина ли? Дано не е така. Имам намерение да не посрамя Харвардския юридически факултет.

— Там ли сте учили? Аз също. Още ли е пълно с луди глави?

— Да, поне по мое време беше така.

— Виж ти, малък е светът. Неприятно ми е, че прехвърлям такова дело на състудент. Боя се, че ще си имате работа с костелив орех.

— Не е ли така с всички дела? Е, да започваме с фойерверка. А защо не съдим заедно? И бездруго сигурно вие ще трябва да довършите делото.

И те тръгнаха към съда. Полицейският началник Драйзър, който кипеше от гняв на няколко крачки от тях, видя, че О’Фаръл го е забравил. Понечи да го настигне, но после забеляза, че момчето на Стюартови и Бети Сорънсън все още стоят край клетката. Бяха събрали глави и не обърнаха внимание, че двамата съдии тръгнаха. Драйзър с бързи крачки отиде при тях.

— Ей, влизай вътре, Джон Стюарт! Трябваше да бъдеш в съдебната зала още преди двайсет минути!

Джон Томас, изглежда, се стресна.

— Но аз мислех, че… — започна той, след което видя, че съдията и господин Гринбърг са изчезнали. — Почакайте само минутка, господин Драйзър… Трябва да кажа нещо на Глупи.

— Няма какво да казваш на звяра сега. Идвай!

— Но, шефе…

Господин Драйзър сграбчи момчето за ръката, тръгна напред и понеже беше по-тежък от Джон Томас поне с петдесет килограма, го повлече след себе си. Бети се намеси:

— Отец Драйзър! Бива ли да се държите толкова лошо?

— Много взе да ми досаждаш, млада госпожичке — отвърна й Драйзър и продължи да тегли Джон Томас подире си. Бети замълча и тръгна след тях. Помисли си да спъне полицая, но се отказа.

Джон Томас се подчини на неизбежното. В последния миг възнамеряваше да внуши на Глупи, че се налага да стои кротко в клетката, да не излиза и да не яде стоманените пръти. Но господин Драйзър му попречи. Джон си помисли колко много от възрастните хора на света прекарват голяма част от времето си да пречет на младите.

Глупи не пропусна да забележи, че и едната, и другата двойка си отидоха. Стана и туловището му изпълни ограденото пространство. Загледа се подир Джон Томас, като се чудеше какво да прави. Отърка се леко в пръчките и те изскърцаха. Бети се обърна и каза:

— Глупи! Чакай вътре. Ще се върнем.

Глупи остана прав. Гледаше подире им и си мислеше. Заповед, изказана от Бети, всъщност не беше истинска заповед. Или пък беше? Имаше разни случаи в миналото, за които си струваше да поразсъждава. Накрая отново си легна.