Звездният звяр

ГЛАВА ХIII„НЕ, ГОСПОДИН СЕКРЕТАР!“

Съпругата на Кайку го остави да спи до късно на следващата сутрин. Тя правеше това от време на време, понеже преценяваше, че нито едно критично положение не е достатъчно важно, за да буди Кайку, когато той има нужда от почивка. Като влезе в кабинета си, Кайку завари там Уесли Робинс, специалния помощник-секретар за връзка с обществеността, заспал на стола му. Робинс не беше дипломат, нямаше и такива амбиции, а и не правеше опит да се държи дипломатично.

— Добро утро, Уес — поздрави го предпазливо Кайку.

— Какво му е доброто? — каза Робинс и подхвърли на заместник-секретаря един брой от „Зонални вести“. — Чете ли го?

— Не — призна Кайку и разгърна вестника.

— От двайсет и три години имам вземане-даване с журналистите, за да ми спукат накрая гьона на собствен терен!

Господин Кайку прочете:

Кайку бегло прегледа съобщението до края и видя, че отговорът, който бе дал на хрошиите, е изопачен и се приписва на Макклур, без да се споменава за възможността конфликтът да бъде разрешен по мирен път. Имаше и допълнителен материал, според който командващият въоръжените сили уверява Земята, както и всички планети, членки на Федерацията, че няма какво да се страхуват от някакви нахални чужденци. Един сенатор от Южна Азия настояваше да бъде уведомен за взетите мерки… Кайку прегледа целия вестник освен мнението на лигата „Запазете Земята за хората“ и уводната статия със заглавие „Ние стоим на кръстопът“. Имаше и интервю с госпожа Мъргатройд, но заместник-секретарят не отдели време да се осведоми чия страна е заела Пиджи-Уиджи.

— Гадна каша, нали? — обади се Робинс. — Къде си криеш цигарите?

— Доста разточително са използували хартията — съгласи се Кайку. — В облегалката на креслото за посетители.

— И как ще се оправяме? Намерих се в небрано лозе. Защо никой не ми каза за тези неща?

— Момент — прекъсна го Кайку и се наведе над бюрото. — Отдел „Безопасност“? А, здрасти, О’Нийл! Нареди да изпратят още от специалните полицейски части около кацналия хрошиански кораб.

— Дадено, шефе. Само че защо никой не знае за тези неща?

— Основателен въпрос. Каквато и охрана да си поставил, прати още хора. Не става дума да не избухне бунт, не бива да има дори произшествия. Разположи в тълпата толкова оперативни служители, обучени да разреждат напрежението, колкото успееш да събереш, после вземи на заем и специалисти от други ведомства. Обърни особено внимание на организациите с налудничав уклон… Имам предвид онези, които са настроени ксенофобно. Засега има ли неприятности?

— Още нищо не сме подушили, но не мога да ти го обещая и в бъдеще. Продължавам да си мисля, че някой трябва да обясни…

— Разбира се. Поддържай връзка с мене — приключи разговора Кайку и се обърна към Робинс: — Имаш ли представа как е било разрешено да се появи интервюто?

— Личи ли да съм имал представа? Макклур отиде на протоколната вечеря по случай тристранната конференция, без да има никакви проблеми. Одобри речта си, която му представих, дадох му неговия екземпляр, а останалите връчих на момчетата и им обясних как ще се разиграе действието. Всички бяха доволни. Тая сутрин ставам с усещането, че съм само на деветдесет години, но още преди да си изпия кафето, изпитвам чувството, че вече съм навършил сто и петдесет. Да познаваш някого, дето иска да заеме мястото ми? Мисля да проуча как стои въпросът и оттук нататък да мързелувам по плажовете.

— Хубаво хрумване. Уес, сега ще те въведа в обстановката. Беше решено да не се правят никакви изявления, докато историята не приключи, но сега… — И Кай-ку набързо обрисува последното критично положение с хрошиите.

— Ясно — кимна Робинс. — А шеф номер едно ти е издърпал завивките, докато си спал. Добро другарче.

— Е, преди всичко трябва да се видим с него. Тук ли е?

— Да. Това чаках да чуя от тебе, приятелю. Ще го държиш ли, докато го пердаша, или аз да го държа?

— Както искаш. Хайде да приключваме с тая работа.

Секретарят си беше в кабинета. Пуснаха ги да влязат, а Макклур стана, за да им посочи къде да седнат. След което просто седяха. Робинс чакаше Кайку да заговори пръв, но Кайку мълчеше с безизразно лице, като статуетка, издялана от абанос.

Макклур започна да проявява безпокойство.

— Казвайте какво има, Хенри. Тази сутрин ми е много напрегната. Вече загубих достатъчно време със службата за сигурност.

— Смятах, че ще искате да ни дадете указания, господин секретар.

— За какво?

— Не сте ли в течение на сутрешните вестници, сър?

— Прегледах ги.

— Има промяна в политиката на Департамента. Помощник-секретарят Робинс и аз бихме искали да получим указания за новата политика.

— Каква нова политика?

— По отношение на хрошиите. Или вестниците грешат?

— Какво? А, не, не е точно така. Преувеличават, разбира се. Няма промяна в политиката. Просто съобщих на хората онова, което имат право да знаят.

— Значи хората имат право да знаят — каза Кайку и преплете пръсти. — Ами разбира се. Когато за основа на една власт служи свободната воля на свободни хора, хората винаги имат право да знаят. Един стар чиновник като мене понякога изпуска от вниманието си тази азбучна истина. Благодаря ви, че ми я припомнихте. — За миг Кайку сякаш се замисли за нещо, необятно като космоса, след което добави: — Предполагам, че сега ще трябва да си поправя грешката, като разкажа на хората всичко.

— Моля? Какво имате предвид?

— Ами всичко, от игла до конец, господин секретар. Как поради невежество и незачитане на чуждите права както сега, така и в миналото на Земята е било отвлечено същество от цивилизована раса. Как извънземното същество е оцеляло само благодарение на чистия си късмет. Как вследствие на това сега се оказва, че планетата ни е заплашена от унищожение, и как един високоинтелигентен гражданин от приятелски настроена планета, имам предвид доктор Фтамъл, ни уверява, че хрошимте наистина могат да ни унищожат. Също така ще бъде необходимо да им съобщя, че вчера ни деляха няколко минути от заповедта да се извърши нападение над чуждопланетните посетители, но се поуплашихме и решихме да преговаряме, тъй като нямахме представа каква с военната им мощ по отношение на нашата, и за насока можеше да ни служи само трезвата преценка на доктор Фтамъл. Да, трябва да съобщим на хората всичко това.

Макклур беше отворил широко и очи, и уста.

— За бога, Хенри! Да не искате да предизвикате бунтове?

— Моля? Взех предпазни мерки, за да бъдат предотвратени бунтовете, нали винаги е лесно да се запали ксенофобията, а пък писаното тук — и Кайку посочи вестника — ще разбуни определени духове. Но вие не трябва да се спирате пред нищо. Ние, чиновниците, имаме бащинско отношение, много по-просто е човек да предприеме онова, което му се вижда правилно, и да осведоми хората впоследствие. Все едно за какво става дума: за преговори, за взривяването на един кораб, обикалящ по орбита, за каквото и да е. Господин секретар, вие, разбира се, не сте забравили, че секретариатът, на който сте член, е отговорен не само пред Северноамериканския съюз, дори и не само пред всички народи на Земята, но и пред суверенните държави от Федерацията както на Terra, така и навсякъде другаде, нали?

— Какво значение има това? Ние сме водещата сила.

— А какво разбирате под „ние“? Положително не малката ми родина. Не, това, което си мисля, е, че сега случаят ще бъде решен чрез гласуване в Съвета, и се чудя дали пък не е възможно Съветът да гласува в смисъл да им бъде предаден един маловажен гражданин на Северна Америка, вместо да се подложим на риска да започне междузвездна война! Чудя се за какво ли би гласувала например делегацията от Марс?

Секретарят стана и започна да крачи напред-назад. Кабинетът му беше просторен, много по-голям от кабинета на Кайку. Макклур се спря в далечния край и се загледа втренчено в Кулата на трите планети и Двореца на цивилизациите. Кайку седеше и мълчеше. Уес Робинс се беше отпуснал в едно кресло, протегнал кокалести крака. Режеше ноктите си с джобно ножче — бяха пораснали, събрали чернилка и се нуждаеха от грижи. Изведнъж секретарят се обърна към Кайку:

— Вижте какво, Хенри, вие сте цар да внасяте разкол с помощта на словото, но аз няма да позволя да ме изиграете.

— Да ви изиграя ли, господин секретар?

— Да, да ме изиграете. О, вие го украсихте с обикновените си двусмислени фрази, но и аз не съм от вчера. Прекрасно знаете, че ако съобщим на пресата тези ненужни подробности… глупостите, които доктор… Фатима ли се казваше, все едно, глупостите, с които онова рарждилианско чудовище ви е напълнило главата… Да, при това ме заплашихте, че ще уведомите пресата как съм се разтреперал от страх заради нападението… Бога ми, това си е чиста заплаха… И ако вие им кажете всички тези измислици, в Съвета ще има такъв скандал, че ще се чуе от тук до Плутон! Правителствата сигурно ще изпратят специални указания на делегатите си и коалицията на Terra сигурно ще събере по-малко гласове. Като капак на затрудненията в провеждането на Тристранната конференция това ще доведе до пагубни последствия. Да, това е точната дума: пагубни. — Макклур се спря, за да си поеме дъх. — Е, не се надявайте да ви се размине. Уволнен сте! Разбрахте ли? Уволнен! Ще се погрижа да посоча причина за отстраняването ви или ще ви прехвърля в списъка на пенсионираните, изобщо ще направя всичко според бюрократичните изисквания, но с вас е свършено, и то още сега. Освобождавам ви от посга. Можете да си вървите у дома.

— Така да бъде, господин секретар — каза Кайку с равен тон и тръгна към вратата, за да си иде в кабинета.

В настъпилата тишина се чу как ножчето на Уес Робинс звучно изщрака, когато той го затваряше.

— Почакай, Хенри! — каза той. — Мак…

Господин Макклур се обърна.

— Е? Ти пък какво искаш? И не ме наричай „Мак“, става дума за служебни въпроси. Все още аз съм секретарят тук, както току-що напомних на Кайку.

— Да, все още си секретар. Може би за още два часа!

— Какво? Не говори глупости. Уес, ще ме принудиш и тебе да уволня, ако говориш по такъв начин. Господин Кайку, вие сте свободен.

— Не си тръгвай, Хенри. А ти, Мак, престани да излизаш с тия номера. Не можеш да ме уволниш, преди десет минути си подадох оставката. Мак, наистина ли си пълен тъпак? Спомни си, че те познавам още от времето, когато беше млад и зелен сенатор и умираше да ти отделят четири-пет реда в рубриката със светски клюки. Тогава ми харесваше. Правеше впечатление на човек с кучешки нюх, а такива хора са рядкост в нашия бранш. Сега си готов да ме изриташ, но и аз вече не те харесвам. Кажи ми обаче, в името на доброто минало, защо полагаш такива старания да си прережеш гърлото?

— Какво? Не става въпрос за моето гърло. Не съм човечецът, който да позволи един подчинен да му пререже гърлото. Виждал съм и това да става, но Кайку не е познал.

Робинс бавно поклати глава.

— Мак, решил си да се погубиш с цената на всичко. Не е ли по-добре да отрежеш езика на Хенри, преди вестникарите да са го докопали? Заповядай, можеш да използуваш ножчето ми.

— Какво?! — Макклур се стъписа. Завъртя се кръгом и отсече: — Господин Кайку! Няма да давате изявления пред пресата. Това е заповед!

Робинс откъсна със зъби парче кожичка около един нокът, изплю я и се обади:

— Мак, за бога! Не можеш едновременно и да го уволниш, и да му забраниш да говори!

— Служебната тайна…

— Друг път служебна тайна! Може и да му издействуваш глоба според правилника за служебната тайна, но това ще му попречи ли да говори? Хенри е човек без страхове, без надежди и без илюзии, не можеш го уплаши. Каквото каже на репортерите, ще ти навреди повече, ако си го засекретил, така че по-добре не се опитвай да му запушиш устата.

— Мога ли да задам един въпрос? — попита центърът на циклона.

— Какво? Да чуем, господин Кайку.

— Благодаря, господин секретар. Нямах намерение да уведомявам пресата за по-непристойните страни на този случай. Опитах се просто да докажа чрез reductio ad absurdum10, че правилото да се държи обществеността в течение може… като всяко правило… да навлече беди, ако се следва сляпо. Изпитвах чувството, че сте проявили недискретност, сър. Надявах се да ви предпазя от по-нататъшна недискретност, като същевременно потърсим начини да оправим белята.

Макклур го изгледа изпитателно.

— Сериозно ли говорите, Хенри?

— Винаги говоря сериозно, сър. Така пестя време.

Макклур се обърна към Робинс:

— Виждаш ли, Уес? Напразно разлая кучетата. Хенри е почтен човек, макар да има неща, по които се различаваме. Извинете ме, Хенри, действувах доста прибързано. Честна дума, помислих си, че ме заплашвате. Нека забравим, че говорих за оттеглянето ви от поста, и да се заловим за работа. Нали така?

— Не, сър.

— Какво? Хайде, човече, не бъдете дребнав. Ядосах се, обидих се, сгреших. Поднасям ви извиненията си. В крайна сметка трябва да се погрижим за всеобщото благо.

Робинс неприлично изпръхтя. Господин Кайку кротко отговори:

— Не, господин секретар, няма да стане. След като вече ме уволнихте, няма да бъда в състояние отново да действувам уверено като ваш подчинен. Един дипломат винаги трябва да действува уверено, често увереността е единственото му оръжие.

— Хм… Какво друго мога да кажа, освен че съжалявам? Наистина съжалявам.

— Не се съмнявам, сър. Ще ми позволите ли да направя едно последно и не съвсем официално предложение?

— Ама разбира се, Хенри!

— Подходящият човек, който да движи нещата, докато си подготвите нов екип, е Кампф.

— Да, положително. Щом вие казвате, че ще може да се справи, положително е така. Обаче, Хенри… Ще го вземем само при условие, че не е за постоянно, а междувременно вие размислете. Ще обявим, че сте в отпуска по болест или нещо такова.

— Не — хладно отрече господин Кайку и отново се накани да си тръгва.

Преди да успее да излезе, Робинс подхвърли високо и на двамата:

— Я се успокойте. Още не сме свършили. — И после се обърна към Макклур: — Ти каза, че Хенри е почтен човек, но забрави нещо.

— Моля? Какво? Нищо не съм забравил.

Робинс продължи:

— Хенри никога не би извършил подлост. За разлика от него обаче аз съм отраснал в пандиза и много-много не си поплювам. Имам намерение да събера момчетата и да им кажа всичко. Ще им обясня откъм какво се е вмирисала рибата, кое е камъчето, катурнало колата, и кой е извадил на пазара кирливите ризи.

Господин Макклур каза сърдито:

— Ако дадеш изявления през главата ми, повече няма да получиш място в управата.

— Не ме заплашвай, тикво зелена. Не съм дипломат от кариерата, обикновен служител съм. След като си изпея песента, ще ме назначат да събирам материали за рубриката „Свободната зона надолу с главата“, за да осведомявам читателите какъв е животът на супермените.

Макклур го изгледа втренчено.

— Напълно ти липсва чувство за преданост.

— От твоята уста, Мак, това капе като елей. А ти на кого си предан? Като оставим настрани политическата ти маска?

Господин Кайку кротко се намеси.

— Не си съвсем справедлив, Уес. Секретарят твърдо зае позицията да не жертвуваме младия Стюарт заради стечението на обстоятелствата.

Робинс кимна.

— Дадено, Мак, ще ти признаем тая заслуга. Обаче ти беше готов да пожертвуваш четирийсетте години служба на Хенри, за да си измиеш мръсните ръце. Да не говорим, че се раздрънка, без да се посъветваш с мене, само за да попаднеш на първа страница. Мак, един вестникар не презира нищо повече от това, някой да се бори за сензации. Има нещо порочно и отвратително в безогледния стремеж на човек да си види името в заглавията. Нито мога, нито искам да те променям, затова бъди сигурен, че ще си видиш името в заглавията, и то набрано с най-едрия шрифт. Но ще ти бъде за последен път. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако не залепим счупеното.

— Добре, но как? Виж какво, Уес, готов съм на всичко, стига да е разумно.

— Не се съмнявам, че си готов — намръщи се Робинс. — Има един ясен път: можем да поднесем на тепсия отрязаната глава на Хенри. Можем да го изкараме виновен за вчерашното интервю. Дал ти е лош съвет. Уволнил си го и вече всичко върви по мед и масло.

Господин Кайку кимна.

— Така си го представях и аз. С удоволствие ще ви окажа съдействие, стига да бъде прието предложението ми как да приключи всичко с хрошиите.

— Не потъвай в доволство, Мак! — изръмжа Робинс. — Това е единственото решение, което ще свърши работа, понеже Хенри е предан на нещо по-голямо от собственото му „аз“. Обаче ние ще направим друго.

— Но след като Хенри е съгласен, в интерес на общото дело…

— Задръж топката. На тепсията няма да бъде главата на Хенри, а твоята глава.

Макклур и Робинс кръстосаха погледи. Накрая Макклур каза:

— Ако това е планът ти, Робинс, забрави за него и се махай оттук. Щом си търсиш белята, ще си я намериш. Първият материал, който ще се появи, ще описва как ми се е наложило да уволня и двама ви за нелоялност и некомпетентност.

Робинс заканително се ухили.

— Надявам се да го изиграеш точно по този начин. Ще си отживея. Но не искаш ли да научиш как точно ще се развият нещата?

— Добре… Давай нататък.

— Можеш да го направиш и по лесния, и по трудния начин. Но и в двата случая с тебе е свършено. Не, не се обаждай, остави ме да се изкажа! Спукана ти е работата, Мак! Не претендирам, че имам научни познания в областта на ксенологията, но дори и аз съм в състояние да си представя, че цивилизацията не може да си позволи лукса да търпи подхода ти на провинциален блюстител на закона спрямо деликатните отношения с извънземните раси. Така че с тебе е свършено. Въпросът е само дали ще го направиш по трудния начин, или ще се пожалиш, за да си осигуриш ласкави думи в учебниците по история… — Макклур се вбеси, но не прекъсна Робинс. — Принудиш ли ме да бия барабана, ще се случи едно от двете: или генералният секретар ще хвърли трупа ти на кучетата, или ще реши да те подкрепи, с което ще рискува да не получи вот на доверие от Съвета. А ще стане именно второто. Марсианската общност с радост ще оглави паническото бягство, Венера ще я последва, по-отдалечените колонии и присъединилите се ксенични култури също ще се включат. Накрая повечето нации на Terra ще настоят Северноамериканският съюз да се откаже от въпросния индивид, за да се избегне разпадането на Федерацията. От тебе се иска само да побутнеш първото кубче от кулата. Всичко ще се срути и ще се окажеш погребан най-отдолу. И в избори за кучкар не би спечелил. А лесният начин е следният: ще се оттеглиш от поста, но ние няма да го разгласяваме поне няколко седмици. Хенри, според тебе стигат ли две седмици?

— Повече от достатъчно са — съгласи се замислено Кайку.

— През това време и носа си няма да бършеш, без да имаш разрешение от Хенри. Ще си отваряш устата само ако аз ти позволя. После ще обявиш подаването на оставката си сред почести и слава, като краят на историята с хрошиите ще послужи за венец на кариерата ти. Не е изключено, ако слушкаш, да се намери възможност да получиш начален тласък за някое представително място. Какво ще кажеш, Хенри?

Господин Кайку кимна. Макклур взе да мести поглед от безизразното лице на Кайку към изпълненото с презрение лице на Робинс.

— Добре сте го скроили вие двамата — рече той с горчивина в гласа. — Ами ако ви кажа да вървите по дяволите?

Робинс се прозина.

— Повярвай ми, това няма да промени нищо. След като администрацията се сгромоляса, новият генерален секретар ще повика Хенри да се върне на работа, на твоето място ще поставят сигурен човек и Хенри ще продължи да се надлъгва с хрошиите. Вероятно ще бъдат изгубени не повече от три дни. А може и по-малко. По-трудно ще ни бъде да те представим за ангел, но бихме предпочели да не те мъчим повече. Прав ли съм. Хенри?

— Така ще е по-добре. Не си струва да го насаждаме на пачи яйца.

Макклур прехапа устни.

— Трябва да си помисля.

— Чудесно! Ще остана да те почакам. Хенри, няма ли да идеш да работиш? Ловя се на бас, че фокусническото ти бюро е грейнало от лампички като коледно дръвче!

— Тръгвам — каза господин Кайку и излезе от стаята.

Бюрото му наистина напомняше за празнични фойерверки: мигаха три червени светлинки и десетина кехлибареножълти. Кайку разчисти спешните въпроси, приключи набързо по-дребните и започна да се бори с купчината от пневмопощата. Подписваше, без да се безпокои от мисълта дали подписът му все още е валиден.

Тъкмо потвърди отказа за паспорт на един много известен лектор (последния път, когато напусна Земята, този идиот се беше вмъкнал тайно в един храм, за да прави снимки), когато влезе Робинс и хвърли един лист на бюрото му.

— Оставката на Макклур. По-добре веднага върви при генералния секретар.

— Ще ида — каза Кайку и взе листа.

— Не исках да бъдеш там, когато му извивам ръката. По-трудно е човек да се признае за победен в присъствието на свидетели. Нали разбираш?

— Разбирам.

— Наложи се да му припомня времето, когато го прикрихме при съглашението с Кондор.

— Много жалко.

— Напразно рониш сълзи. Крайно време беше. А сега отивам да напиша речта, която ще държи пред Съвета. След това ще потърся юнаците, пред които е говорил снощи, и ще ги помоля за благото на скъпата стара родна планета да държат правилна линия, когато разработват темата по-нататък. Това няма да им хареса.

— Сигурно.

— Но ще ме послушат. Ние, земните жители, трябва да бъдем единни, понеже сме малцинство.

— И аз винаги съм си го мислил, Уес.

— Радвам се. Не му споменах само едно нещо.

— Да?

— Не му припомних, че името на момчето е Джон Томас Стюарт. Като се има предвид този факт, смятам, че Марсианската общност нямаше да бие отбой. Пък и Съветът в крайна сметка можеше да подкрепи Мак и тогава щяхме да разберем със сигурност дали хрошианските страшилища са способни да извършат това, за което говорят.

Кайку кимна.

— И аз си го мислех. Но реших, че не е време да го казвам.

— Правилно. Има толкова прекрасни мигове, в които човек да си държи устата затворена! Защо се усмихваш?

— Помислих си — обясни господин Кайку — колко е хубаво, че хрошиите не следят нашата преса!