Звездният звяр

ГЛАВА VI„КОСМОСЪТ Е ДЪЛБОК, УВАЖАЕМИ СЪР!“

— Доктор Фтамъл, да ви представя колегата си господин Гринбърг.

Рарджилнанецът се поклони ниско. Понеже краката му бяха с по две колена, а произношението му се различаваше от човешкото, ритуалът придоби внушителен вид.

— Зная с какво име се ползува почитаемият господин Гринбърг от един мой сънародник, който е имал щастието да работи с него. За мене е чест, сър.

Гринбърг отговори в същия дух на пародийна любезност, избран от космическия лингвист.

— От доста време мечтая да изпитам лично удоволствието да бъда в досег с излъчването на учения доктор Фтамъл, но не смеех да се надявам, че желанието ми ще се осъществи. Ваш покорен слуга и ученик, сър.

Господин Кайку го прекъсна.

— Доктор Фтамъл, деликатният въпрос, който поставяте за преговори, е толкова важен, че аз, погълнат от досадното всекидневие, не успях да му обърна вниманието, което заслужава. Господин Гринбърг е извънредният посланик и пълномощен министър на Федерацията, натоварен с тази задача.

Гринбърг погледна шефа си и очите му просветнаха, но иначе не показа да е изненадан. Не убегна от вниманието му, че и по-преди Кайку каза „колега“, а не „помощник“, и това му се видя елементарен трик да засили престижа на своето участие в преговорите от гледна точка на протокола, но не бе очаквал това внезапно повишение. Почти беше сигурен, че господин Кайку не си е направил труда да поиска одобряване на длъжността му от Съвета, но въпреки всичко шефът можеше да отстои решението си и сигурно заповедта щеше да се появи на бюрото на Гринбърг. Чудеше се само дали и заплатата му ще се повиши.

Работата изглеждаше глупава, но Гринбърг реши, че шефът му сигурно има данни за обратното. Или пък просто гледаше да се отърве от медузоида?

Доктор Фтамъл отново се поклони и каза:

— Поласкан съм, че ще работя с Негово превъзходителство.

Гринбърг подозираше, че рарджилианецът е разбрал какво става, но въпреки това медузоидът сигурно наистина бе поласкан, понеже усещаше намека, че той самият е също с ранг на посланик.

Една сътрудничка донесе питиета и разговорът спря, за да изпълнят ритуала. Фтамъл си взе чаша френско вино, а Гринбърг и Кайку по необходимост избраха единствения предложен там рарджилиански продукт — някаква течност, наречена „вино“ поради липсата на по-точна дума. Напомняше хляб, надробен в мляко, и имаше такъв вкус, като че бе прибавена сярна киселина. Гринбърг направи усилия да покаже, че му харесва, макар да не отпи от чашата.

Изпита уважение, като забеляза, че шефът му пие. Ритуалът, който бе общ за седемдесет процента от цивилизациите, предостави време на Гринбърг, за да огледа Фтамъл. Медузоидът бе облечен в скъпи дрехи, пародия на земен официален костюм: фрак, дантелено жабо и раирани панталони. Дрехите помагаха да се прикрие фактът, че макар да е симетричен хуманоид с два крака, две ръце и глава в края на удължения торс, рарджилианецът прилича на човек само по някои формални признаци.

Гринбърг обаче, израснал сред Великите марсианци, бе имал срещи с най-различни „хора“, така че не очакваше „хората“ да приличат на земните хора и нямаше предразсъдъци в полза на човешката форма. Фтамъл му се виждаше красив и следователно грациозен. Сухата му хитипова кожа, морава на цвят и със зелени петна, беше изящна и живописна като кожата на леопард. Липсата на нос нямаше значение, понеже се компенсираше от подвижна и чувствителна уста.

Помисли си, че Фатмъл сигурно е увил опашката си под дрехите, за да поддържа впечатлението, че не само облеклото, но и устройството му е като на земен жител. Рарджнлианците правеха всичко възможно, за да потвърдят древната мъдрост, че когато е в Рим, странникът трябва да се държи като римлянин. Другият рарджилианец, с когото Гринбърг бе работил, изобщо нямаше дрехи (понеже „хората“ от Вега VI ходеха голи) и виреше опашка като надменен котарак. Мисълта за Вега VI накара Гринбърг да потръпне, там му се налагаше да се увива като в пашкул.

Погледна антените на медузоида. Хм! Та те не приличаха на змии. Сигурно неврозата на шефа правеше от мухата слон. Вярно, бяха дълги около стъпка и дебели колкото пръст, но по тях нямаше очи, уста или зъби, бяха си просто антени. Повечето извънземни имаха антени. Та нима човешките пръсти не са вид къси антени?

Когато доктор Фтамъл остави чашата си, господин Кайку го последва и рече:

— Докторе, сигурно сте се посъветвали с висшестоящите?

— Имах тази чест, сър. Позволете да използувам предоставената ми възможност и да ви благодаря за самолета, които така любезно ми осигурихте, за да извършвам неизбежните пътувания до повърхността на вашата прекрасна планета и обратно до кораба, където са хората, на който имам удоволствието да помагам. Без да хвърлям сянка върху великия народ, на който служа в момента, мога да кажа, че вашият самолет е по-удобен и подходящ за целта от нашето производство, от което имаме помощен екземпляр на кораба.

— Благодаря ви. Да услужим на приятели е удоволствие за нас.

— Много сте любезен, господин заместник-секретар.

— Е, и какво казаха доверениците ви?

Цялото тяло на Фтамъл се сви.

— С болка се налага да ви съобщя, че те са непреклонни. Настояват детето от женски пол да им бъде върнато незабавно.

Господин Кайку се намръщи.

— Несъмнено вие сте обяснили, че изчезналото дете не е при нас, че изобщо не сме чували за него и нямаме причина да мислим, че то е посетило някога нашата планета, а по-скоро надделява мнението, че това не е било възможно, нали?

— Да. Ще ме извините, ако не съм бил достатъчно учтив, но искам да преведа отговора им точно, макар да звучи грубо… — И Фтамъл сви рамене от неудобство. — Те твърдят, че ги лъжете.

Господин Кайку не се обиди, понеже си даваше сметка, че когато един рарджилианец е в ролята на посредник, все едно че служи като бездушен телефон.

— Би било по-добре, ако наистина лъжехме — каза той. — Тогава щяхме да им предадем хлапето и въпросът да приключи.

— Вярвам ви — каза неочаквано доктор Фтамъл.

— Благодаря ви. А защо?

— Защото използувахте условно наклонение.

— Разбирам. А казахте ли им, че на Земята има над седем хиляди разновидности от извънземни създания, представени от неколкостотин хиляди индивиди? И че от тях около трийсет хиляди са разумни същества? Но че у много малко от тези разумни същества има поне подобие на физическите характеристики на хрошиите? И че всички от тази ограничена група са с известна ни раса и родна планета?

— Аз сьм рарджилиинец, сър. Казах им и това, и много повече на собствения им език, като го изразих по-ясно, отколкото вие бихте го обяснили на свой събрат. Вдъхнах му живот.

— Вярвам ви — каза господин Кайку и забарабани с пръсти по масата. — Имате ли някакво предложение?

— Един момент — намеси се Гринбърг. — Разполагате ли със снимка на типичен представител на хрошиите? Би ни помогнало.

— Те го произнасят „хрошиу“ — обясни му Фтамъл. — А в единствено число може и „хроший“, но по-добре е „хрошия“. Съжалявам, но доверениците ми не използуват символи от картинен вид. Лошото е, че и аз не разполагам със съоръжения, за да направя снимка.

— Безоки ли са?

— Не, уважаеми. Зрението им е съвсем добро, съвсем остро. Но за разлика от вас очите и нервната им система улавят доста различни импулси. Тяхното съответствие на снимка не би значело нищо за вас. Дори аз изпитвам затруднение, а моята раса е най-предразположена да вниква в различните интерпретации на символния език. А щом един рарджилианец… — Фтамъл спря да говори и се изпъчи.

— Е, тогава вие ни опишете как изглеждат. Използувайте семантичните таланти, с които справедливо се славите.

— С удоволствие. Всички хроший на борда на кораба са сравнително едри, понеже са представители на военната каста.

Господин Кайку го прекъсна.

— На военната каста ли? Докторе, военен ли е корабът? Защо не ми казахте?

Доктор Фтамъл изглеждаше огорчен.

— Реших, че фактът е както очевиден, така и неприятен.

— Прав сте. — Господин Кайку се чудеше дали не трябва да уведоми генералния щаб на Федерацията. Реши да изчака. Изпитваше голямо предубеждение към включването на военна мощ при преговори, тъй като смяташе, че демонстрирането на сила не само говори за провал в дипломатическата позиция, но и погубва шансовете да се постигне нещо с договаряне. Можеше да изложи разумно мнението си, но реши да го запази за себе си. — Моля, продължавайте.

— Във военната каста има три пола, като разликите между тях не са особено очевидни, така че не ни засягат. Моите другари и домакини на кораба са може би с шест инча по-високи от тази маса, а ръстът им е наполовина на вашия. Всеки има по четири чифта крака и по две ръце. Ръцете им са малки и нежни, но необикновено ловки. Според мене хрошиите са извънредно красиви, формите им са рядко грациозни, а при това и функционални. Проявяват забележителна сръчност при работа с машини, инструменти и при всякакви сложни манипулации.

Докато доктор Фтамъл говореше, Гринбърг малко се отпусна. Независимо от всичко, мъчеше го неопределеното чувство, че онова създание, Глупи, може да е от хрошиите. Но сега разбра, че предположението му се е породило съвсем случайно, понеже броят на краката съвпада. Да не би щраусът да е човек, понеже има два крака?! Съзнанието му бе заето с мисълта в каква категория може да включи Глупи и сигурно щеше да продължи да мисли в този дух, но явно категорията на хрошиите не подхождаше.

Доктор Фтамъл продължаваше да говори:

— …обаче най-забележителна характеристика на хрошиите, която няма нищо общо с обикновените данни за размери, форма, устройство на тялото и механичните функции, е зашеметяващото впечатление за огромната им умствена мощ. Така ме поразиха, че… — Медузоидът се захласна от вълнение. — Почти бях взел да се убеждавам, че трябва да се откажа от заплащането на квалифицирания ми труд и да приема службата при тях като привилегия.

Тези думи направиха впечатление на Гринбърг. Явно хрошиите имаха изключително въздействие. Колкото и почтени като посредници да бяха рарджилианците, те по-скоро биха оставили човек да умре от жажда, вместо да му кажат местната дума за „вода“, освен ако не получеха пари в брой. Любовта им към сделките граничеше с фанатизъм.

— Единственото, което ме предпази от подобна крайност, беше убеждението, че с нещо ги превъзхождам — продължи Фтамъл. — Те не са лингвистн. Речта им е богата и въздействуваща, но не са в състояние да научат добре друг език освен своя. Като лингвисти са по-зле дори от вашата раса — каза Фтамъл, разпери безпомощно странните си ръце като чист французин (или като човек, който подражава на французите до съвършенство) и добави: — Така че си възвърнах самочувствието и поисках да ми удвоят хонорара.

Фтамъл спря да говори. Господин Кайку мрачно гледаше масата, а Гринбърг просто чакаше. Накрая Кайку каза:

— И какво предлагате?

— Почитаеми приятелю, има само един подход, които да е от полза. Трябва да им бъде предадено съществото, което търсят.

— Но тази хрошия не е на Земята.

Фтамъл наподоби човешка въздишка.

— Можем само да съжаляваме.

Гринбърг го изгледа с укор. Въздишката не беше убедителна. Усещаше, че Фтамъл изпитва голяма радост от попадането в задънена улица. А това беше нелепо — когато един рарджилнанец приемаше ролята на посредник, непременно се стремеше да постигне успех при преговорите. Нямаше ли успех, той се дискредитираше в собствените си очи. И Гринбърг се обади:

— Доктор Фтамъл, когато приехте да участвувате в това дело, предполагахте ли, че ще мохем да открием въпросната хрошия?

Антените на медузоида изведнъж клюмнаха. Гринбърг го погледна накриво и каза сухо:

— Да, виждам, че не сте предполагали. Мога ли да попитам тогава защо сте приели посредничеството?

— Не е възможно да се откаже предложение на хрошиите, сър. Повярвайте ми — бавно отвърна Фтамъл без обичайната си увереност.

— Хм… Значи така. Докторе, ще ме извините ли, ако кажа, че досега не успяхте да създадете пълна представа за тези „хора“? Казвате, че са много силни в умствено отношение, до такава степен, та един виден интелектуалец от твърде развита раса, какъвто сте вие, е бил поразен… Намеквате, че са силни и в друг смисъл, и вие, член на горд и свободен народ, трябва да се подчинявате на желанията им. И ето че сега те са тук с един-единствен кораб, представящ цяла планета, и то толкова мощна планета, че можем само да съжаляваме, ако не задоволим неосъществимото им искане.

— Всичко това е вярно — отвърна предпазливо доктор Фтамъл.

— Когато един рарджилианец говори професионално, не мога да не му вярвам. И все пак ми е трудно да ви повярвам. Защо досега не сме чували за тези свръхсъщества?

— Космосът е дълбок, уважаеми сър.

— Вярно, вярно. Няма съмнение, че съществуват хиляди велики цивилизации, с които никога не сме се срещали и никога няма да се срещнем. Мога ли да направя извода, че и рарджилианците за първи път влизат в контакт с хрошиите?

— Не. Отдавна се знаем с тях. По-отдавна, отколкото с вас.

— Нима? — каза Гринбърг и стрелна с очи господин Кайку. — А какви са отношенията на Рарджил с хрошиите? И защо този факт не е бил докладван на Федерацията?

— Сър, има ли укор в последния ви въпрос? Ако е така, отговорът ми е, че не действувам от името на своето правителство.

— Исках просто да се осведомя — успокои го Гринбърг. — Федерацията винаги се стреми да разшири колкото може дипломатическите си връзки. Учудих се, като узнах, че вашата раса, която претендира за приятелство с нас, е била в контакт с могъща цивилизация, а не е уведомила Федерацията за този факт.

— Ще ми позволите ли да изразя учудването си от вашето учудване, сър? Космосът е дълбок, а моите хора отдавна са известни като велики пътешественици. Може би Федерацията не е задавала правилно въпросите си. Що се отнася до другото, моята раса не е в дипломатически или в каквито и да е отношения с могъщите хрошии. Те са вид, който си гледа работата, както казвате вие на Земята, и ние сме щастливи, че не им се изпречваме на пътя. Минаха години, повече от пет ваши века, откакто в небето ни се появи техен кораб с искането за услуга от наша страна. По-добре далече от тях.

— Изглежда, че колкото повече научавам, толкова повече се обърквам — каза Гринбърг. — Значи са кацнали на Рарджил, за да си вземат преводач, вместо да дойдат направо тук?

— Не съвсем. Появиха се в небето и попитаха дали сме чували за вас. Отговорихме, че ви знаем… понеже, когато хрошиите задават въпроси, получават отговори! Посочихме местоположението на звездата ви и ми беше оказана нежеланата чест да ме изберат за свой пратеник. — Фтамъл сви рамене. — Така се озовах тук. Позволете да добавя, че едва когато бяхме далече в Космоса, научих целта на тяхното търсене.

Гринбърг вече си беше набелязал един слаб пункт.

— Момент. Значи са ви взели, потеглили са за Земята и после са ви казали, че търсят една изчезнала хрошия. Сигурно чак тогава сте решили, че начинанието е обречено на провал. Защо?

— Не ви ли е ясно? Нека да използувам един прекрасен и точен земен израз: ние, рарджилианците, сме най-големите клюкари във Вселената. Някои ни наричат „историци“, но аз предпочитам по-гъвкаво определение. Клюкари сме. Ходим навсякъде, познаваме кого ли не, говорим всички езици. И без да се ровя в архивите, знаех, че хората от Земята никога не са посещавали главната планета на хрошиите. Ако бяхте правили подобен контакт, щяхте да съсредоточите вниманието си и да обявите война. За смях на кокошките. Какъв чудесен израз! Трябва да видя как изглеждат кокошките, преди да си тръгна. Иначе при среща двама рарджилианци непременно биха си разправяли анекдоти по този повод. Та така, реших, че хрошиите бъркат и че няма да намерят онова, което търсят.

— С други думи, вашите хора са посочили погрешна планета и са прехвърлили проблема върху нас. — каза Гринбърг.

— Какво говорите! — възпротиви се доктор Фтамъл. — Описанието ни беше съвършено точно, уверявам ви. Но не на планетата, а на вас самите. Съществата, чието местонахождение трябваше да се установи, бяха земни хора до най-малката подробност, до ноктите на пръстите, до вътрешните органи.

— И все пак вие сте знаели, че те грешат. Докторе, не съм специалист по семантика като вас. Струва ми се, че откривам в това някакво противоречие или парадокс.

— Позволете ми да дам обяснение. Ние, чиято професия са думите, знаем колко евтино струва словото. Парадоксът може да съществува само в думите и никога във фактите, които се крият зад думите. Тъй като хрошиите описаха точно хората от Земята и тъй като аз знаех, че вие не познавате хрошиите, направих единственото възможно заключение: че в Галактиката има още една раса, с която си приличате като две капки вода, като от един дол дренки сте. Защо дренки? Не са ли за предпочитане лешниците?

— Идиомът е с „дренки“ — обясни невъзмутимо господин Кайку.

— Благодаря за сведението. Езикът ви е богат и трябва да опресня знанията си, докато съм тук. Няма да ми повярвате, но човекът, който ми предаде първите уроци, нарочно ме научи на изрази, които не са приемливи във вашето общество. Например: „Не хвърляй камък в рядко…“

— Да, разбирам — побърза да го прекъсне господин Кайку. — Представям си. Между нашите сънародници има хора със странно чувство за хумор. Значи сте направили заключението, че някъде в този звезден облак съществува вид, който дотолкова прилича на нашия, та сме като близнаци? Статистически това предположение ми се вижда така невероятно, че подобна възможност е изключена.

— Господин заместник-секретар, цялата Вселена е толкова невероятна, че изглежда нелепо да съществува. Затова ние, рарджилианците, смятаме, че Създателят е бил хуморист. — На това място медузоидът направи жест, типичен за неговия вид, а после учтиво го повтори в човешка форма с най-често срещания земен жест, означаващ почтителност.

— Обяснихте ли заключението си на своите клиенти?

— Да, и го повторих най-старателно при последното обсъждане. Резултатът можеше да се предвиди…

— Е, н?

— Всеки вид има свои таланти и свои слабости. Хрошните изграждат с могъщия си интелект определено мнение и не са склонни лесно да се откажат от него. Твърдоглави са, както казвате вие.

— Каквото повикало, такова се обадило, доктор Фтамъл.

— Моля ви, любезни господине! Надявам се, че ще устоите на изкушението. Щом се налага, нека да им докладвам, че не сте успели да откриете скъпоценното им същество, но се готвите да започнете нови и по-задълбочени търсения. Аз съм ваш приятел. Не допускайте мисълта, че преговорите са пропаднали!

— През целия си живот не съм се отказвал от преговори — отвърна с горчивина господин Кайку. — Понякога, ако не успееш да наддумаш този, с когото спориш, поне го надживяваш. Но не виждам какво повече да им предложим. Освен онази възможност, за която говорихме последния път… Носите ли координатите на тяхната планета? Или те отказаха да ви ги дадат?

— Нося ги. Обясних ви, че те не отказват. Хрошиите ни най-малко не се страхуват, че другите могат да узнаят местоположението им. Това изобщо не ги вълнува. — И доктор Фтамъл отвори едно дипломатическо куфарче, или имитация на земните, или купено на Земята. — И все пак имах затруднения. Техните понятия за координати трябваше да бъдат уеднаквени с нашите, според които Рарджил е истинският център на Вселената, затова най-напред се наложи да ги убедя в тази необходимост, а после да им обясня единиците за космическо време, използувани на Рарджил. А сега ще трябва със срам да си призная, че не съм вещ в методите, с които вие определяте формата на Вселената, така че имам нужда от помощ, за да се приведат цифрите в съответствие с вашата система.

— Няма защо да изпитвате срам — отвърна господин Кайку. — Самият аз нямам никакви познания за методиката на междузвездните полети. За такива нужди използуваме специалисти. Един момент! — И господин Кайку докосна някакво декоративно копче на заседателната маса. — Свържете ме с астробюрото.

— Работното им време е приключило — каза един безплътен женски глас. — Там е само дежурният по междузвездни полети.

— Значи ще ме свържете с него. Побързайте!

След миг се чу мъжки глас:

— Говори доктор Уорнър, нощен дежурен.

— Обажда ви се Кайку. Докторе, занимавате ли се с пространствено-временни корелации?

— Разбира се, сър.

— Можете ли да ги правите по рарджилиански данни?

— По рарджилиански данни ли? — Дежурният тихо подсвирна. — Трудна работа, сър. Само доктор Сингх може да я свърши.

— Веднага го повикайте при нас.

— Но той си отиде, сър. Ще бъде тук утре сутринта.

— Не питах къде е, а казах веднага да го повикате. Ако се налага, вдигнете полицията на крак, обявете публично издирване. Трябва ми незабавно.

— Хм… Разбрано, сър.

Кайку се върна отново към разговора с доктор Фтамъл.

— Надявам се, ще мога да докажа, че нито един земен кораб не е посещавал хрошиите. За щастие разполагаме с отчети от всеки междузвезден полет. Мисълта ми е следната: време е преговорите да се поемат лично от съответните шефове. При вашите умения да тълкувате можем да им покажем, че не крием нищо, че всички технически средства на цивилизацията ни са на тяхно разположение и че с готовност ще им помогнем да открият изчезналото отроче от женски пол, но детето не е тук. После, ако имат някакво предложение, ние ще…

Една врата в дъното на стаята се отвори и господин Кайку каза с равен глас:

— Здравейте, господин секретар.

Влезе Най-почитаемият господин Рой Макклур, секретар на Департамента по космическите въпроси при Федералната общност на цивилизациите. Гледаше с интерес само господин Кайку.

— Тук ли сте, Хенри? Навсякъде ви търсих. Оная глупачка не знаеше къде сте отишли, но аз открих, че не сте излизали от сградата. Ще трябва…

Кайку здраво го улови за лакътя и каза високо:

— Господин секретар, позволете да ви представя доктор Фтамъл, посланик de facto4 на могъщите хрошии.

Макклур влезе в тон със случая.

— Как сте, докторе? Или може би трябва да кажа „ваше превъзходителство“? — попита Макклур, но поне беше така добър да не се зазяпва.

— Обръщението „доктор“ е напълно подходящо, господин секретар. Благодаря за вниманието, аз съм добре. Мога ли да попитам вие как сте със здравето?

— О, не се оплаквам, не се оплаквам. Само дето всичко се събра накуп. Което ме подсеща, че… Може ли да ми отстъпите главния ми помощник? Много съжалявам, но се появи нещо спешно.

— Разбира се, господин секретар. Най-голямото ми желание е да ви направя услуга.

Макклур изгледа изпитателно медузонда, но разбра, че не може да изтълкува изражението му… „Ако това нещо изобщо има изражение“ — поправи се той.

— Надявам се, че се грижат добре за вас, докторе.

— Да, благодаря.

— Чудесно. Наистина съжалявам, но… Хенри, може ли?

Господин Кайку се поклони на рарджилианеца, след което стана от масата с такова подобие на маска върху лицето, че Гринбърг потрепери. Щом се поотдалечиха, Кайку взе да шепне на Макклур.

Макклур хвърли поглед към другите двама, а после отвърна шепнешком, но Гринбърг го чу: „Добре, добре. Но разберете, че въпросът е съдбоносен. Какво ви е прихванало, Хенри, та сте наредили тези кораби да кацнат, без да се посъветвате най-напред с мене?“ Отговорът на Кайку не се чу. Макклур продължи: „Глупости! Е, ще ви се наложи да излезете и да им се представите. Не можете да…“

Кайку рязко го прекъсна:

— Доктор Фтамъл, възнамерявате ли да се върнете на хрошийския кораб довечера?

— Не бързам. На ваше разположение съм, сър.

— Много сте любезен. Мога ли да ви оставя на грижите на господин Гринбърг? Ние с него разсъждаваме еднакво.

Рарджилианецът се поклони.

— Смятам, че това е чест за мене.

— Надявам се, че ще имам удоволствието да бъдем заедно утре.

Доктор Фтамъл отново се поклони.

— Довиждане, господин секретар. На вашите услуги, господин заместник-секретар. До утре.

Двамата излязоха. Гринбърг не знаеше дали да плаче, или да се смее. Изпитваше неудобство заради цялото човечество. Медузоидът мълчаливо го наблюдаваше.

Гринбърг се усмихна с половин уста и каза:

— Докторе, има ли ругатни в рарджилианския език?

— Сър, мога да се изразявам грубо на повече от хиляда езика… Има сквернословия, от които млякото се пресича. Искате ли да ви науча на няколко?

Гринбърг се облегна назад и от сърце се разсмя.

— Докторе, вие ми харесвате. Наистина ми харесвате, и то извън взаимното ни професионално задължение да любезничим.

Устните на Фтамъл се разтегнаха в близко подобие на човешка усмивка.

— Благодаря ви, сър. Това чувство е взаимно и носи задоволство. Мога ли да ви кажа, без да се обиждате, че приемът, който получават себеподобните ми на вашата планета, понякога е такъв, че трябва да се гледа философски на него?

— Зная. Съжалявам. Повечето ми сънародници са искрено убедени, че предразсъдъците в родните им села са божия повеля. Ще ми се да беше другояче.

— Не се притеснявайте. Повярвайте ми, сър, такива убеждения се споделят навсякъде и от всички раси. Това е единственото, което ни свързва. Не изключвам събратята си. Ако знаехте езици… Всички езици съдържат портрета на служещите си с тях и на всеки език има израз, който непременно гласи: „Той е чужденец и следователно — варварин.“

— Потискащо, нали? — сухо се засмя Гринбърг.

— Потискащо ли? Защо, сър? Напротив, ужасно е смешно. Това е единствената смешка, която господ повтаря, защото хуморът й никога не остарява.

След малко медузоидът добави:

— Какво е желанието ви, сър? Ще продължим ли да обсъждаме въпроса, или вашата цел е да отложите разговора, докато се завърне… колегата ви?

Гринбърг разбираше, че рарджилианецът му казва колкото може по-учтиво, че не би могъл да действува без Кайку. Затова реши, че няма смисъл да се преструва, че не е така. Освен това беше и гладен.

— Не работихме ли достатъчно днес, докторе? Ще ми окажете ли честта да вечеряме заедно?

— С удоволствие! Но известни ли са ви особеностите на нашето меню?

— Разбира се. Не забравяйте, че прекарах няколко седмици с един от сънародниците ви. Можем да отидем в хотел „Юнивърсъл“.

— Да, разбира се — каза доктор Фтамъл без особено въодушевление.

— Но може би предпочитате друго място?

— Чувал съм за вашите заведения със забавни програми… Ако е възможно? Или пък…

„Бар-вариете ли има предвид?“ — помисли си Гринсбърг.

— Да! Ще отидем в Космическия клуб. Тяхната кухня е не по-лоша от кухнята на „Юнивърсъл“.

Тъкмо се канеха да тръгнат, когато вратата се открехна и се подаде главата на слаб мургав мъж.

— О, извинете. Мислех, че господин Кайку е тук.

Гринбърг внезапно си спомни, че Кайку бе извикал корелационен специалист.

— Момент! Вие сигурно сте доктор Сингх.

— Да.

— За съжаление господин Кайку трябваше да излезе. Аз го замествам.

Гринбърг запозна Сингх с Фтамъл и обясни за какво става дума. Доктор Сингх прегледа рарджилианските пмсаници и кимна:

— Ще отнеме известно време.

— Мога ли да ви помогна? — попита го Фтамъл.

— Няма нужда. Бележките ви са достатъчно подробни.

След това уверение Гринбърг и Фтамъл излязоха и отидоха в града.

В естрадната програма на Космическия клуб участваше жонгльор, който достави удоволствие на Фтамъл, и момичета, които пък доставиха удоволствие на Гринбърг. Докато Гринбърг изпрати Фтамъл до единия от специалните апартаменти в „Юнивърсъл“, запазени за извънземните гости на Космическия департамент, стана късно. Когато слизаше с асансьора, Гринбърг започна да се прозява, но реши, че вечерта си е струвала труда в интерес на добрите междупланетни отношения.

Макар че беше уморен, той се отби в Департамента.

По време на вечерята доктор Фтамъл неволно беше засегнал един въпрос, който според Гринбърг трябваше да стигне до Кайку. Или трябваше да се свърже със заместник-секретаря още сега, или да му остави сведението на бюрото. Рарджилианецът, извънредно доволен от номера на жонгльора, беше изразил съжалението си, че толкова скоро ще дойде краят на такива неща.

— Какво имате предвид? — попита го Гринбърг.

— Когато могъщата Земя бъде превърната в пара… — беше започнал медузоидът, но не довърши мисълта си.

Гринбърг настоя да чуе започнатото до край, но рарджилианецът твърдеше, че се е пошегувал.

Гринбърг не беше сигурен, че в това се крие нещо, но рарджилианецът обикновено не се шегуваше толкова глупаво, затова реши да уведоми шефа си колкото може по-скоро. Може би се налагаше чуждоземният кораб да бъде бомбардиран с парализиращи честоти, с осколочна бомба и доза вакуум.

На входа го спря нощният пазач.

— Господин Гринбърг, заместник-секретарят ви търси от половин час насам.

Гринбърг благодари на пазача и бързо се качи по стълбите. Завари господин Кайку наведен над бюрото, изходът на пневматичната поща бе затрупан с книжа както винаги, но заместник-секретарят не им обръщаше внимание. Вдигна очи и тихо каза:

— Добър вечер, Сергей. Виж това. — И му подаде един доклад.

Беше обработката, направена от доктор Сингх по данните, представени от Фтамъл. Гринбърг се спря на геоцентричните координати в края на листа, бързо ги пресметна наум и подхвърли:

— Повече от деветстотин светлинни години! Пък и в каква посока! Нищо чудно, че изобщо не сме се срещали. Не може да се каже, че са ни съседи, нали?

— Остави това — смъмри го Кайку. — Обърни внимание на датата. Пресметнали са кога и къде според тях ги е посетил един от нашите кораби.

Гринбърг се вгледа и усети, че косата му се изправя. Обърна се към справочното устройство и започна да набира със знаци въпроса си.

— Не си прави труда — спря го Кайку. — Паметта ти не те лъже. Второто пътуване на „Огнена диря“.

— На „Огнена диря“… — глупаво повтори Гринбърг.

— Да. Не знаехме къде е изчезнал корабът, затова нямаше как да се досетим. Но знаем точно кога е изчезнал. Времето съвпада. Много по-просто е, отколкото хипотезата на доктор Фтамъл за народите близнаци.

— Прав сте — съгласи се Гринбърг и погледна шефа си. — Значи става въпрос за Глупи.

— Да, за Глупи.

Но това не можеше да е Глупи! Глупи нямаше ръце и беше умен малко повече от пън.

— Не, не може да е Глупи, но все пак е Глупи.