Звънарят от Оксфорд

Десета глава

Корбет се канеше да отговори, но на вратата се почука. Беше лейди Матилда. Зад нея като сянка стоеше мастър Мот. Старата дама се подпираше на бастуна си и дишаше тежко.

— Дойдох да изкажа съболезнованията си.

Тя протегна ръка, Корбет я вдигна и целуна пръстите й. Тя бързо я отдръпна. Писарят я погледна изненадано.

— Съжалявам — каза тя. — Цялата тази работа…

— Корбет!

Той се обърна. По стълбите се чу тропот и Бълок нахлу със зачервено лице.

— Боже, опази! — прошепна лейди Матилда. — Само той ми липсваше. — Тя се обърна и демонстративно подуши въздуха. — Отвратителен човек.

После протегна ръка към мастър Мот, който почтително я пое, без да сваля очи от нейните. Тръгнаха по коридора, принуждавайки Бълок да се прилепи до стената. Шерифът ги наблюдаваше, присвил очи, с лъснало от пот лице.

— Дойдох колкото можеше по-бързо! — изръмжа той и махна с ръка към лейди Матилда, която вече слизаше по стълбите. — Какво искаше дъртата кучка?

— Дойде да изкаже съболезнованията си — отсече Корбет. — Приятелят ми Малтоут беше намушкан снощи. Мъртъв е.

Бълок изстена и се плесна с кожените дисаги по крака.

— Бог да се смили над душата му! — прошепна той. — Исус и Богородица да бдят над него! — Той последва Корбет в стаята. — Кой го направи?

— Не знаем. Каза, че бил просяк, но навярно е работа на Звънаря.

Бълок кимна на Ранулф, който се изправи да го поздрави.

— Това също е работа на Звънаря.

Шерифът отвори дисагите и изтърси на пода проскубания труп на гарван с връв около шията. Ранулф го вдигна и преди някой да възрази, го изхвърли през тесния прозорец.

— Какво още е направил негодникът? — попита той.

Бълок подаде на Корбет парче пергамент.

— Две от тези са били закачени снощи на вратата на един колеж и на кръчмата „При лозата“. Накарах двама пристави да обиколят града точно преди разсъмване. Те ги намерили заедно с мъртвия гарван.

Корбет разви пергамента и зачете думите, които сякаш подскачаха по страницата.

— Май не те харесва много — забеляза Ранулф, който надничаше през рамото на Корбет и посочи към последните няколко реда.

„Когато гарванът долети“, завършваше прокламацията, „трябва да бъде прогонен с камъни. Гарванът е предупреден. Подписано от Звънаря от «Спароу Хол».“

Корбет огледа пергамента. Мастилото и почеркът бяха същите като преди. Най-отгоре беше нарисувана камбанка. Беше пробита — очевидно Звънарят беше заковал прокламацията си точно през нея.

— Значи Звънарят е излизал снощи? — забеляза Корбет, хвърляйки пергамента на леглото. — Затова е умрял Малтоут. Сър Уолтър, от тази вечер, от вечерния час до зори искам най-добрите ти стрелци да пазят всички входове от и за „Спароу Хол“. Нареждам ти го от името на краля.

Бълок се съгласи.

— Имаш ли да ми съобщиш нещо друго? — попита Корбет.

— Затворниците в замъка не са толкова смели и дръзки като снощи — отвърна шерифът, изтри лицето си и се тръшна на един стол. — Но мисля, че трябва да ги разпиташ.

— Каза ли на някого в „Спароу Хол“ за Ап Томас? — попита Корбет.

— Да, докато идвах насам. Трипъм беше пребледнял като платно. — Бълок се плесна по бедрото. — За мен е истинско удоволствие. Ще те заведа в замъка, сър Хю. Когато приключим, веднага ще подам оплакване до прокторите на университета и после ще се върна в „Спароу Хол“. Ще им натрия носовете с деянията на студентите от така наречения им колеж.

Бълок започна да изброява на пръсти.

— Първо, прибират предател, който освен това е убиец. Второ, беше убит кралски служител. Трето, група от така наречените им студенти са се провинили в разврат и Бог знае какво още. И най-накрая, по един или друг начин това място е свързано с убийствата на просяци по пътищата край Оксфорд.

— Не им казвай за копчето — предупреди го Корбет. — Макар че видях много такива по дрехите на преподавателите и студентите и ще бъде трудно да го проследим — добави той със съжаление.

— Какво ще стане с Ап Томас и останалите? — попита Ранулф.

— Ще бъдат изправени на съд — отвърна Бълок. — Ще бъдат глобени и може би ще постоят в прангите известно време, а след това университетът ще ги прати по домовете им за година, за да понесат гнева на семействата си в Уелс.

— Сигурен ли си, че са невинни за деянията на Звънаря и убийствата на просяците? — попита Корбет.

— Напълно — отвърна Бълок. — Но както казах, Ап Томас сега е много по-дружелюбно настроен. Може да ни каже нещо повече. — Шерифът се изправи и мушна леко Корбет в гърдите. — Сър Хю, ти си кралски писар. Когато поставя постове, мишка няма да може да мине в „Спароу Хол“ без разрешение. — Той посочи към пергамента на леглото. — Но Звънарят е хитър негодник. Аз бих взел предупреждението му на сериозно. Сега ще дойдеш ли с мен в замъка?

Корбет се съгласи. Бълок посегна да отвори вратата, но спря.

— Съжалявам за момчето — каза той. — Много съжалявам, че са го убили. Знаеш ли какво бих направил? — шерифът пъхна пръсти в колана си и се изпъчи. — Ако бях на твое място, щях да се метна на коня и да отида при краля в Уудсток. Щях да го накарам да затвори това проклето място и да тикне преподавателите в Тауър, за да ги разпитат.

— „Спароу Хол“ не ти харесва, нали? — попита Корбет.

— Не, сър Хю. Не обичах Браос. Не обичам, когато хората се издигат за сметка на болката и унижението на други хора. Не обичам и проклетата му сестра, която непрестанно ме кара да моля краля да окаже нови почести на паметта на брат й. Браос не беше светец, а боец, който се отдаде на религията и учението в залеза на живота си.

Корбет наблюдаваше с интерес гневния изблик на дебелия дребен човечец.

— Не харесвам и преподавателите! — отсече той. — Нито тук, нито където и да е из града. Мразя така наречените им студенти, които се мотаят и вършат повече престъпления от банда разбойници.

— И аз някога бях студент.

Бълок се успокои и се усмихна.

— Сър Хю, просто съм ядосан. Мнозина преподаватели и студенти са добри хора, посветили живота си на учението и молитвите.

— Не харесваш само Браос, нали? — попита Корбет.

Бълок вдигна глава — в очите му имаше сълзи.

— Когато бях млад — каза той, — още момче, бях оръженосец на баща си в армията на дьо Монфор. Срещал ли си Великия граф?

Корбет поклати отрицателно глава.

— Веднъж си поговори с мен — каза Бълок. — Слезе от коня си и ме потупа по рамото. Караше хората да се чувстват ценени. Не държеше на церемониите и когато говореше, сякаш слушах музика — сърцето ми подскачаше и кръвта заиграваше във вените ми.

— И все пак сега си верен служител на краля? — попита Корбет.

— Част от мечтата умря — отвърна Бълок, — но идеята за добруването на английския народ е все още жива. Разбира се, що се отнася до нашия крал Едуард, жалко. На млади години кралят беше като дьо Монфор. Но аз май се разбъбрих като дърта клюкарка — да вървим!

Корбет и Ранулф последваха Бълок вън от общежитието. Улиците бяха препълнени, но шерифът вървеше целеустремено и тълпата се разделяше пред него като вълна пред кораб. Той не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Корбет с удивление забеляза колко бързо студентите, просяците и дори влиятелните търговци се отдръпваха от пътя на Бълок. Спряха на ъгъла на Бокардо Лейн, където приставите оковаваха проститутките в пранги. Корбет дръпна Ранулф за ръкава.

— Спокойно ли умря Малтоут?

— Направих нужното, господарю. — Прислужникът го погледна под око. — Ако и с мен стане нещо такова, разчитам, че ще постъпиш по същия начин.

Излязоха от града, минаха по подвижния мост и влязоха в замъка. Сър Уолтър ги въведе в една зала и ги покани да седнат на масата върху подиума. После донесе от един шкаф в ъгъла чаши с бяло вино.

— Съжалявам, че е разхвърляно — извини се той, докато им поднасяше виното и почистваше пилешките кости от масата. — Доведи затворниците! — извика на войника, който пазеше пред вратата. — И им кажи, че няма да търпя нахалството им! — Бълок седна между Корбет и Ранулф, взе една кърпа и избърса пръстите си. Видя, че писарят го гледа и обясни: — От мазнината е.

— Не, не, сър Уолтър, ти… — Корбет поклати глава. — Просто ми напомни за нещо.

Той вдигна поглед, когато вратите се разтвориха и войниците на Бълок избутаха вътре редицата нещастни студенти.

— Освободих проститутките — прошепна Бълок. — Плеснах ги отзад и ги пуснах. Създаваха разногласия между хората ми.

Студентите се подредиха. Лицата им бяха мръсни, по страните и около устата на някои от тях имаше рани.

— Е, вече изтрезняхте, нали? Дейвид-ап-Томас, крачка напред!

Уелсецът, още облечен в сивата роба и със завързани отпред ръце, пристъпи една крачка. Арогантността му беше изчезнала, едното му око беше полузатворено и започнало да посинява, на бузата си имаше драскотина. Въпреки това той се опита да протестира.

— Аз съм студент в „Спароу Хол“ — заяви младежът. — Освен това съм писар. Мога да цитирам Писанието и принадлежа към духовенството. Светски съд не може да ме съди.

— Млъкни! — изрева Бълок. — Ние няма да те съдим. — Той вдигна пръст. — Когато свърша с теб, ще те предам на съда на прокторите. Те ще те върнат в Уелс, момче.

Гневът на Ап Томас се стопи. Корбет щракна с пръсти и му направи знак да се приближи.

— Мастър Ап Томас — каза той тихо. — Снощи един от моите хора беше убит от Звънаря. Това е измяна, а ти знаеш каква е присъдата за предателите.

Ап Томас облиза устни.

— Не знам нищо за Звънаря — промърмори той. — Мога да го потвърдя под клетва.

— След като те наблюдавах снощи, не бих повярвал на клетвите ти — отсече Бълок.

— Ще се закълна — повтори Ап Томас. — Нищо не знам.

— Но ти си преследвал нещастния Пасърел и си причинил смъртта му.

— Защото мислехме, че е убил Ашъм.

— И защо — избухна Ранулф — го е било грижа Дейвид-ап-Томас за този стар библиотекар?

— Ашъм ни обичаше — отвърна Ап Томас.

— Да, да — прекъсна го Корбет. — Разказвал ви е за древната ви религия.

— И ни даваше пари — добави Ап Томас. — С неговото сребро пирувахме.

— И защо го е правил? — попита Корбет. — Ашъм не беше богат човек.

Ап Томас сви рамене.

— Не ни е давал много. След като умря, получих кесия сребърни монети с кратка бележка, че Ашъм ми ги е завещал.

— Къде е тази бележка?

— Унищожих я. Беше надраскана набързо.

— И кой ти я даде?

— Всъщност, лично Пасърел.

— Разбирам — каза Корбет. — И писмото беше запечатано?

— Да, така е. Пасърел ми го даде заедно с малка кесия сребро и каза, че я намерил между вещите на Ашъм.

— Сигурно разбираш, че парите са били от Звънаря и ти си налапал въдицата? Любимият ти Ашъм, източник на знания за езическите ви ритуали, е брутално убит, но дори след смъртта си проявява щедрост с този подарък. Звънарят е знаел точно как ще реагирате — че ще се напиете, ще скърбите и ще си намерите жертва. Пасърел не е по-виновен за смъртта на Ашъм от мен — продължи безмилостно Корбет.

— Вие ли оставихте отровата за Пасърел? — попита Ранулф.

— Не, разбира се. През нощта, когато той умря, бяхме… — Гласът на Ап Томас заглъхна.

— В гората ли? — попита Ранулф.

— Съжалявам — промърмори Ап Томас.

— Ще съжаляваш още повече — мило му каза Бълок. — Знаеш ли нещо за убийствата на нещастните просяци?

Ап Томас вдигна вързаните си ръце.

— Нищо — възрази той. — Брейкспиър и Сенекс понякога се мяркаха около „Спароу Хол“, но не знам нищо за убийствата им.

— Оковете ги в прангите! — извика Бълок на началника на стражата.

— Сър Уолтър — намеси се Корбет, — мастър Ап Томас ни помогна. Престъпленията му се дължат повече на глупост, отколкото на измяна или злоумишленост. Предайте го заедно с приятелите му на университетските проктори.

Бълок отпи от чашата си.

— Съгласен съм. Отведете негодниците! — изрева той. — Омръзна ми от тях.

Стражата избута Ап Томас и приятелите му през вратата. Шерифът се изправи и пресуши чашата.

— Ще изпратя войниците около „Спароу Хол“ довечера. Сър Хю?

Корбет вдигна поглед.

— Извинявай, шерифе. Умът ми беше другаде. — Той се изправи. — Мислех си — Корбет сведе поглед към ботушите си. — По дрехите на Ап Томас и приятелите му личеше, че са били извън града. Но забелязахте ли по труповете на просяците кал, пръст или трева, сър Уолтър?

Бълок поклати глава.

— Тези просяци — добави Корбет — бяха стари, но се съмнявам, че са се простили доброволно с живота. Освен това, ако човек тича из гората, ръцете, краката и лицето му ще бъдат издраскани от клонките и трънаците.

— Не видях такива следи — отвърна Бълок. — Но елате, сър Хю и Ранулф, още пазя дрехите и вещите на тези просяци. В склада до моята стая са.

Шерифът ги поведе по вито каменно стълбище. От време на време се хващаше за ограждащите го въжета и спираше да си поеме дъх. Най-после стигнаха до широка площадка, Бълок откачи връзка ключове от колана си и отключи стаята отдясно. Корбет с мъка овладя изненадата си. Личните покои на шерифа бяха чисти и просторни, подът беше измит и покрит с вълнени килимчета. Над шестоъгълния прозорец имаше триптих на разпнатия Исус, с Мария и свети Йоан от двете му страни. Огромно легло с балдахин заемаше голяма част от стаята. Под прозореца имаше писалище и голям стол, както и няколко затворени сандъка. Но онова, което привлече вниманието на Корбет, бяха претъпканите с книги лавици, разположени по цялата стена от двете страни на прозореца.

— Не съди за книгата по корицата — пошегува се Бълок. — Те са моята гордост и радост, сър Хю. Някои от тях съм си купил сам, други са наследство от чичо ми, който беше абат в манастира Хейлс. — Той отиде до рафтовете, извади един том и внимателно го изтупа от праха, преди да го подаде на Корбет.

Писарят разпозна заглавието: Cur Deus Homo — „Защо Бог е създал човека“ — произведение на свети Анселм Кентърбърийски.

— Перлата в моята колекция — прошепна Бълок, докато се приближаваше. Той посочи калиграфския курсив и прекрасните миниатюри, които украсяваха началото на всеки абзац. — Точно копие на оригинала — прошепна шерифът. — Онези негодници от „Спароу Хол“ знаят, че го имам. Трипъм ми предложи много злато, но аз отказах да го продам.

Той остави книгата обратно, взе ключ от куката на стената и поведе Корбет към склада, който представляваше дълго и тясно помещение, пълно с ковчежета и сандъци. Беше тъмно и влажно. Бълок взе една кутия и я изнесе на площадката.

— Ако нямаш нищо против — обясни той, — предпочитам да не ги внасям в стаята си. — Той разбърка съдържанието, вдигайки облак прах.

Шерифът влезе в стаята си, а Корбет заизважда жалките дрипи.

— Наредих да съблекат телата — извика Бълок. — Нещастниците не можеха да си позволят ковчези, но се погрижих да им осигуря прилични савани.

Корбет подреди дрехите на пода: очукани ботуши, скъсан и закърпен панталон, кожен елек, прояден от молците елек, чиято кожена подплата липсваше от едната страна, вълнена риза, мръсна и излиняла. Докато разглеждаше ботушите и панталона, писарят се опитваше да не обръща внимание на отвратителната миризма.

— Нито стръкче трева — промърмори той и погледна Ранулф. — Нито листенце. Нищо! Те не са били убити там, където са намерени.

Ранулф взе един панталон и заразглежда излинелите вълнени нишки.

— Виж, господарю — посочи той малките камъчета, набити в тъканта.

— И тук има същите. — Корбет посочи друг чифт панталони, зелени и износени. После отново огледа ботушите. По тях нямаше нито кал, нито какъвто и да е белег, че просяците са били убити в полето или гората.

— Прибери ги — нареди Корбет.

Той помогна на Ранулф и изчака Бълок да излезе от стаята.

— Свършихте ли?

— Да.

Шерифът срита кутията обратно в склада и затръшна вратата.

— Е, сър Хю, какво мислиш?

— Подозирам — отвърна Корбет, — че тези мъже не са били убити при някакъв сатанински ритуал. Съмнявам се, че са успели да ги примамят на някое пусто поле. Не, те са били убити в Оксфорд. Може би на някоя улица или алея.

— Но защо? — попита Ранулф.

— Може би за удоволствие — отвърна Корбет. — От някое извратено изчадие, което обича да гледа как старците се молят за живота си, преди да ги убие. Затова са били избрани. На кого ще липсва един просяк?

— Само защото е зъл? — възкликна Бълок. — Заради жаждата да убива?

— Нещо такова — отвърна Корбет. — Дяволско преследване. Някой излиза нощем, избира жертвата си и я преследва като заек или фазан.

— Но защо никой не е видял или чул нищо? — попита Бълок.

— Помисли си колко усамотени места има в града — каза Корбет. — Старото еврейско гробище или пустеещите общински земи.

— Но какво става с кръвта? — обади се Ранулф.

— Имаше много дъждове, които може да са я отмили — предположи Корбет.

— Но ако е така — намеси се Бълок, — защо не са оставили труповете там, където са били убити? Защо убиецът рискува да го заловят, като ги изнася от града и окачва главите им по дърветата?

— Не знам — отвърна Корбет. — Но, сър Уолтър — той протегна ръка, — отсега нататък „Спароу Хол“ трябва да бъде охраняван всяка нощ, докато не разкрием убиеца.

Шерифът се съгласи и срещата приключи.

— Писа ли на лейди Мейв, че Малтоут е мъртъв? — попита Ранулф, докато вървяха по улицата към Броуд стрийт.

— Да — промърмори Корбет. Той спря и се загледа в късчето синьо небе между две къщи. — Съжалявам, Ранулф. Много съжалявам, че Малтоут е мъртъв, но ще скърбя за него, когато това приключи и убиецът му бъде наказан. — Той потърка бузата си. — Тялото му ще бъде изпратено в някой манастир, за да го балсамират, а после — обратно в Лейтън. На гробището има един стар тис. Можем да го погребем под него. — Корбет отново тръгна. — Онова, което ме озадачава — продължи той, — е смъртта на тези просяци. Смятах, че Ап Томас ги е избил.

Ранулф се канеше да отговори, когато чу шум зад гърба си. Улицата беше пуста и тясна и той ясно долови стъпки от ботуши. Сграбчи Корбет и го притисна до стената, точно когато нещо се удари в близката къща. Ранулф се огледа, но забеляза само една котка, която отскочи, сякаш подплашена от нещо. Тогава зърна някакъв силует в сянката на един вход и видя ръка, която замахваше. Отново дръпна Корбет настрани. Отново се чу шум от камък, който улучи стената на съседната къща.

Прислужникът извади камата си и се втурна към входа, но когато стигна до него, там нямаше никого. Чуваше се само далечен шум от тичащи стъпки по тесния проход, който тръгваше от улицата. Ранулф се наведе и взе от земята няколко малки, гладки камъка. Корбет се приближи.

— Прашка — обясни прислужникът, изправяйки се с камъчетата в ръка. Подхвърли едно във въздуха и го остави да падне върху дланта си. — Ако някой от тези ни беше улучил, сър…

— Можеше ли да ни убие? — попита Корбет.

— Виждал съм го с очите си — заяви Ранулф. — Нали помниш библейското сказание за Давид и Голиат?

— Да — отвърна Корбет и взе камъчето от ръката му. — Виждал съм и момчета по жътва да стрелят с прашки по гарваните, които кълват житото. — Той погледна в тесния мрачен проход. — А така ме нарича Звънарят — продължи той. — Шумен, досаден гарван, който трябва да бъде убит.

Продължиха по пътя си. Корбет спря на мястото, където първият камък беше улучил стената на една изоставена къща и забеляза, че ударът е свалил част от мазилката.

— Достатъчно! — заяви той. — Най-добре да не излизаме, освен ако не се налага, Ранулф.

— Може да е бил Бълок — отбеляза прислужникът. — Той знаеше, че сме си тръгнали от замъка.

— Да — съгласи се Корбет. — Или Звънарят. Или дори някой от приятелите на Ап Томас.

Писарят въздъхна с облекчение, когато стигнаха Карфакс и прекосиха шумната улица, пробивайки си път през тълпата. С една ръка държеше кесията си, а другата беше върху дръжката на ножа, докато се оглеждаше внимателно за апаши, с каквито беше пълно тук. Ранулф вървеше зад него. От време на време се обръщаше и заставаше на пръсти, за да погледне над тълпата, но не забеляза някой да ги преследва. Стигнаха до общежитието и влязоха през задния вход, защото на предния се беше скупчила тълпа студенти, а Корбет искаше да избегне всякакви неприятности, свързани с Ап Томас. Норис беше на двора и миеше бурета на кладенеца.

— О, сър Хю. — Той се приближи и се усмихна, но погледът му беше разтревожен, а лицето пребледняло и изпито. — Цял Оксфорд говори за арестуването на Ап Томас — заекна той. — Мастър Трипъм и колегите му ви чакат в библиотеката. — Норис избърса ръце в кожената си престилка. — Помолиха да отидете незабавно.

— Забелязахме студентите на улицата — каза Корбет, — затова решихме да минем оттук.

— Няма да има проблеми — обясни Норис. — Никой не обича Ап Томас и приятелите му. Затова сега всички им се присмиват. — Той се върна при бурето, което почистваше, затвори го и наби дървените чепове. После свали престилката. — Ще взема плаща си и ще дойда.

Докато минаваше през общежитието, Корбет забеляза, че атмосферата беше много по-ведра, а студентите проявяваха много по-голямо уважение. Благородници и обикновени граждани му правеха път. Прекосиха улицата до колежа, където един прислужник ги заведе до библиотеката. Малко по-късно към тях се присъединиха Трипъм, мастър Барнет, Чърчли и Епълстън. Лейди Матилда пристигна последна, почуквайки по пода с черния си полиран бастун, с гордо вдигната глава като кралица. Ранулф наблюдаваше как мастър Мот й помага да седне на високия стол начело на масата; после погледна с любопитство към Корбет, който изглеждаше странно унесен. Норис пристигна задъхан, триейки ръце в робата си. Трипъм помоли всички да заемат местата си.

— Бих ти предложил вино, сър Хю — каза той саркастично, — но мастър Чърчли ни каза, че не желаеш да ядеш или пиеш каквото и да било тук.

— Мисля, че това се отнася и за всички вас — каза Корбет. — Смъртта на Ашъм и Пасърел беше достатъчно нелепа. Както и на моя верен служител Малтоут. Звънарят нанася удар, когато пожелае, не само за да се предпази, но и за да ни държи в страх. Искал си да ме видиш?

— Аз… — заекна Трипъм. — Ние бихме искали да възразим… Шерифът ни каза, че в „Спароу Хол“ се въвежда вечерен час от здрач до зори. Наистина ли е необходимо това?

Корбет сви рамене.

— Това ще решите вие и университетът — отвърна той. — Но Малтоут, който беше кралски служител, беше убит. Освен това част от вашите студенти, мастър Трипъм, ще бъдат обвинени в разврат и може би дори в практикуване на черна магия.

— Ние не носим отговорност — отсече Трипъм — за личния живот на всеки студент.

— Но аз отговарям за живота на кралските служители. Още повече — повиши глас Корбет, — че на връщане бях нападнат отново. Камък от прашка едва не ме улучи в главата.

— Ние всички бяхме тук — разпалено се защити Трипъм. — Сър Хю, през цялата сутрин никой не е напускал колежа. Проведохме събрание в салона, за да решим какво да правим с Ап Томас и неговите приятели.

Корбет прикри изненадата си.

— Убеден ли си, мастър Трипъм?

— Всички можем да се закълнем — рязко се намеси лейди Матилда. — Можеш да разпиташ и прислужниците, които ни донесоха вино и сладки. Откакто станахме сутринта и отидохме на литургия в параклиса, никой не е напускал „Спароу Хол“. И доколкото знам, сър Хю, никой не е напускал колежа и снощи, когато някой е убил слугата ти.

— Не искам тялото на Малтоут да бъде облечено тук — заяви Корбет, без да обръща внимание на избухването й. — Трябва да бъде изпратено в абатството Осни, за да го балсамират.

— Норис ще го закара там — отвърна Трипъм. — Колко дълго ще останеш тук, сър Хю? Колко още ще продължи това?

— Докога ще се ровиш в живота ни? — рязко попита Барнет.

— Докато разбера истината — отвърна Корбет, жилнат от арогантността му. — Какво ще кажеш за себе си и за твоите тайни, мастър Барнет?

Озлоблението изчезна от пълното, мрачно лице на Барнет.

— Какви тайни? — объркано попита той.

— Ти си светски човек — продължи Корбет, макар да му се искаше да си беше държал езика, — а помагаш на просяците и си добре познат на брат Анджело от болницата „Сейнт Осит“. Защо човек като теб се занимава с отрепките?

Барнет сведе очи.

— Онова, което мастър Барнет дава на бедните — промърмори Трипъм — си е негова работа.

— Уморен съм — каза Барнет и се огледа. — Омръзна ми всичко това. Омръзна ми този Звънар. Омръзна ми да погребваме хора като Ашъм и Пасърел и ми омръзна да уча студенти, които нито разбират, нито харесват онова, на което ги уча. — Той впи поглед в Корбет. — Радвам се, че Ап Томас е бил арестуван — продължи Барнет, без да обръща внимание на възклицанията на колегите си. — Той е нагъл негодник. Не съм длъжен да ти отговарям, писарю, но ще го направя. — Той се изправи, отблъсквайки ръката на Чърчли, който се опитваше да го спре. Разкопча робата си и ризата под нея. — Цял живот се стремих към знанието. Обичам хубавото вино, тъмната сласт в чашата кларет и младите момичета с тънки кръстчета и сочни гърди. — Той продължаваше да разкопчава ризата си. — Аз съм богат човек, Корбет, единствен син на баща си, който ме обожава. Чувал ли си тази фраза от Евангелието: „Използвай парите, дори да са нечисти, за да помагаш на бедните, за да пребъде душата ти във вечността, след като умреш“.

Барнет приключи с ризата си и показа на Корбет власеницата под нея. После седна. На арогантното му допреди малко лице се изписа униние.

— Когато умра — прошепна той, — не искам да ида в ада. Целият ми живот беше ад, Корбет. Искам да отида в рая, затова… давам пари на бедните, помагам на просяка и нося власеница за изкупление на многобройните си грехове.

Корбет се наведе и докосна ръката му.

— Много съжалявам — прошепна той. — Мастър Трипъм, казах ти онова, което знам: войници от замъка ще пазят всеки вход на „Спароу Хол“, докато разследването ми приключи. — Той се изправи. — А сега искам да отдам последна почит на приятеля си.

Трипъм го заведе в стаята, където лежеше трупът.

— Направихме каквото можахме — промърмори той, докато отваряше вратата. — Измихме го.

Следван от Ранулф, Корбет застана до леглото.

— Все едно е заспал — прошепна прислужникът, загледан в бледото като слонова кост момчешко лице.

— Превързахме раната. — Трипъм продължаваше да стои зад тях. — Сър Хю, знаеш ли, че имаше голяма синина на глезена.

— Да, да — разсеяно отвърна Корбет. — Мастър Трипъм, остави ни за малко.

Помощник-деканът затвори вратата. Корбет коленичи до леглото и заплака, докато се молеше наум.