Звънарят от Оксфорд

Осма глава

Притеснен, Чърчли заключи вратата на склада с лекарствата и последва Корбет по коридора.

— Сър Хю — изхленчи той, — да не искаш да кажеш, че всички сме в опасност?

— Да, точно така е. Препоръчвам ти внимателно да провериш дали не липсват още от прахчетата ти.

Когато стигна стълбите, Корбет спря.

— Кой върши работата на иконома след смъртта на Пасърел?

— Аз.

— Възможно ли е да прегледам принадлежностите на Ашъм и Пасърел?

Чърчли направи гримаса.

— Налага се — настоя Корбет. — Бог вижда, че животът на всички ни е в опасност. Може да открия нещо там.

Мърморейки под нос, Чърчли, който бързаше да се върне при билките си, го поведе надолу. Минаха покрай малката трапезария в задната част на сградата. Чърчли отключи една врата и въведе Корбет в голямо сводесто помещение, пълно с рула пергамент и мастило. Най-отзад се виждаха кофи с каменни въглища и бурета с малвазия, вино и ейл.

Чърчли отведе Корбет до най-отдалечения ъгъл и отвори два големи сандъка.

— Вещите на Ашъм и Пасърел са тук — каза той. — Те нямаха роднини, или поне влиятелни роднини. Щом завещанията им бъдат одобрени от съда, всичко това вероятно ще бъде наследено от колежа.

Корбет кимна и коленичи до сандъците. Усмихна се, припомняйки си времето, когато работеше като писар в съда и трябваше да пътува до различни имения и абатства, за да утвърди някое завещание или да освободи пари и стоки. Започна да преглежда вещите. Чърчли промърмори нещо за други задължения и остави Корбет да се справя сам. Щом стъпките на лекаря заглъхнаха, писарят осъзна колко е притихнал колежът. Потисна тръпката на безпокойство и отиде да залости вратата, преди да се върне към работата си. После внимателно претърси двата сандъка, ровейки между дрехи, колани, презраменни ремъци, подвързани в кожа часослови, чаши, калаени чинии и бокали с позлатени ръбове — вещи, които и двамата бяха събирали с години. Корбет беше достатъчно опитен, за да осъзнае, че онова, което не е вписано в завещанията на Ашъм и Пасърел, вече е било прибрано. Сигурен беше и че Звънарят също е преровил вещите на двамата мъртъвци, за да се убеди, че нищо не го заплашва. В сандъка на Ашъм нямаше нищо интересно и Корбет беше на път да приключи и с този на Пасърел, когато намери малка чанта с писмени принадлежности. Отвори я и изсипа парчетата пергамент на пода. Някои бяха празни, на други имаше списъци на провизии или задачи. На едно парче бяха описани разходите на Пасърел, докато е бил в Дувър, на друго — заплащането на прислужниците в общежитието и колежа. На няколко късчета явно си беше драскал и един от надписите привлече вниманието на Корбет. Пасърел беше написал многократно думата „Passera“.

— Какво значи това? — промърмори писарят, припомняйки си бележката, оставена от умиращия Ашъм. Да не би Пасърел да се е опитвал да прави игрословица от името си? Означаваше ли нещо „Passera“? Той върна обратно парченцата пергамент, подреди сандъците и щракна закопчалките им. Тръгна по коридора към библиотеката. Вратата беше открехната. Корбет я бутна и тихо влезе. Мъжът, седнал на масата с гръб към него, беше толкова потънал в заниманието си, че писарят стигна до него, преди да успее да се обърне. Качулката му падна назад, ръцете му бързо се опитаха да прикрият онова, което четеше.

— Прощавай, мастър Епълстън — усмихна се извинително Корбет. — Не исках да те уплаша.

Епълстън бързо затвори книгата и завъртя стола си, за да погледне писаря.

— Сър Хю, аз… Помните ли какво е казал Абелар?

— Боя се, че не.

— Че няма по-добро място, където да загубиш душата си, от книгата.

Корбет протегна ръка.

— В такъв случай, мастър Епълстън, мога ли да видя тази, в която така се беше вглъбил?

Епълстън въздъхна и му я подаде. Писарят я отвори; твърдите пергаментови страници пукаха, докато ги разгръщаше.

— Не е нужно да ме измъчваш — заяви Епълстън.

Корбет продължи да прелиства.

— Винаги съм се интересувал от теориите на дьо Монфор: „Quod omnes tangent ab omnibus approbatur“.

— Което засяга всички, трябва да бъде одобрено от всички — преведе Корбет. — И защо се интересуваш?

— Бих могъл да излъжа — отвърна Епълстън — и да кажа, че се интересувам от политически теории, но съм сигурен, че от шпионите си в съда или градските клюки вече знаеш истината. — Той стана и изправи рамене. — Епълстън е фамилното име на майка ми. Тя беше дъщеря на иконома на едно от именията на Монфор. Каза ми, че Великият граф се влюбил в нея. Аз съм техен син.

— И гордееш ли се с това? — попита Корбет. Той внимателно изучаваше откритото загоряло лице, бръчиците от смях покрай очите и се чудеше дали този мъж прилича на прочутия си баща. — Попитах те нещо.

— Разбира се — отвърна Епълстън и докосна раничката до ъгълчето на устата си. — Всеки ден се моля за спасението на бащината ми душа.

— Concedo — отвърна Корбет. — Той е бил велик човек, но същевременно и предател на своя крал.

— Voluntas Principis habet vigorem legis.17 — саркастично каза Епълстън.

— Не вярвам в това — отвърна писарят. — Това, че кралят иска нещо, не го прави закон. Аз не съм теоретик, мастър Епълстън, но познавам Писанието: човек не може да има двама господари и едно кралство не може да има двама крале.

— А ако дьо Монфор беше победил? — попита Епълстън.

— Ако дьо Монфор беше победил — отвърна Корбет, — и Камарата на общините и представителите на духовната и светската власт му бяха предложили Короната, тогава аз и хиляди други щяхме да се преклоним пред него. Онова, което ме притеснява, мастър Епълстън, не е Монфор, а Звънарят.

— Аз не съм предател — отвърна преподавателят, — макар да изучавам написаното от баща ми още от момче.

— И как така — попита писарят — член на семейството на Монфор е получил място в „Спароу Хол“? Колеж, основан от враг на Монфор?

— Защото всички познаваме чувството на вина.

Алфред Трипъм бе влязъл в библиотеката с малък фолиант под мишница.

— Идвам от лекции — обясни той. — Мастър Чърчли ми каза, че може би ще те намеря тук.

Корбет се поклони.

— Движиш се безшумно като котка, мастър Алфред.

Трипъм сви рамене.

— Любопитството винаги пристъпва тихо, сър Хю.

— Говореше за вина?

— О, да. — Трипъм остави книгата на масата. — За гузната съвест, сър Хю. — Той огледа библиотеката. — Някъде тук, между тези документи, има копие от завещанието на сър Хенри Браос, но аз съм твърде зает, за да го търся. — Трипъм седна на стола срещу Епълстън. — Както и да е, през последните години от живота си Браос изпадна в меланхолия. Често сънуваше онази последна битка при Ийвшъм и как рицарите на краля осквернили тялото на дьо Монфор. Браос смяташе, че трябва да изкупи греховете си. Поръча стотици литургии за душата на загиналия граф. Когато Лионард поиска да заеме този пост…

— Той веднага разбра — намеси се Епълстън. — Погледна лицето ми, пребледня и седна. Все едно беше видял призрак. Казах му истината — продължи преподавателят. — Какъв беше смисълът да отричам? Ако аз не му бях казал, някой друг щеше да го направи.

— И ти предложиха мястото? — попита Корбет.

— Да, но при едно условие. Трябваше да запазя майчиното си име.

— Всички ние си имаме тайни. — Трипъм сплете пръсти. — Разбрах, сър Хю, че си прегледал вещите на Ашъм. — Той леко се усмихна. — Ти не си глупак, сигурно си се досетил, че някои от тях липсват.

Корбет се втренчи в него.

— Може би се чудиш — продължи Трипъм — защо Ашъм беше любимец на студенти като Ап Томас и приятелите му. Какво общо би могъл да има един старец, архивар и библиотекар, с група луди глави?

— Нищо тук не е такова, каквото изглежда — отвърна Корбет.

— Това важи и за Ашъм! — отсече Трипъм. — Той беше почитан, забавен, учен, но като много от нас — заместник-деканът извърна поглед — имаше слабост към хубавите младежи, към тънката талия и мускулестите бедра, а не към женските очи и пищна гръд.

— Това не е необичайно — заяви Корбет.

— Особено в Оксфорд. — Трипъм потри бузата си. — Освен това Ашъм беше роден близо до границата с Уелс — или по-точно от Осуестри в Шропшир. Добре познаваше езическите обичаи, както и уелските традиции. Именно тези си познания използваше, за да се сближи с повечето от младите ни студенти.

— Затова убийството му е било прието зле от мнозина в общежитието?

— Затова те насочиха гнева си срещу бедния Пасърел — отвърна Трипъм. — Той беше жертвеният агнец.

— Жертвен агнец?

Трипъм придърпа ръкавите си и се облегна на масата.

— Знаем, че Пасърел беше невинен — отвърна той. — Ашъм е бил убит, когато той беше на мили от „Спароу Хол“. — Трипъм се изправи. — Колкото до горкия Епълстън, не е измяна да изучаваш теориите на дьо Монфор. В крайна сметка — той леко се усмихна — дори самият крал ги е възприел като свои. — Той направи знак на Епълстън. — Хайде, да идем да хапнем, сигурен съм, че сър Хю си има друга работа.

— Още нещо, мастър Трипъм.

— Да, сър Хю?

— Говореше за тайни. Каква е твоята?

— О, съвсем обикновена е, писарю. Не харесвах сър Хенри Браос, нито арогантността му, нито съмненията, които изпитваше преди смъртта си. Както не харесвам сприхавата му сестра, на която не биваше да разрешават да живее в този колеж.

— Ами Барнет? — попита Корбет.

— Попитай го сам! — отсече Трипъм. — Барнет се бори със собствените си демони.

Той отвори вратата, избута Епълстън навън и я затръшна след себе си.

Корбет въздъхна и се заоглежда из библиотеката. Спомни си защо беше дошъл и потърси по рафтовете латински речник. Най-накрая го намери близо до писалището на библиотекаря. Извади го, седна и откри думата, но изстена разочаровано. „Passera“ беше едно от латинските наименования за врабче. Това ли се беше опитвал да напише Ашъм? Нима смъртта му беше свързана със самия „Спароу Хол“? Или може би мъртвият иконом просто си е драскал думи, сходни с името му? Корбет подпря брадичка върху ръцете си. Очите му попаднаха върху малката кутия с принадлежности, които сигурно беше използвал библиотекарят. Придърпа я и зарови из съдържанието й: парченце брокат, вероятно за бърсане на прах, пера, мастилница, пемза и малки копринени напръстници, които Ашъм сигурно беше използвал, за да обръща страниците. На една каменна полица до писалището Корбет зърна подвързан с кожа регистър. Взе го и го разтвори: в него беше записано кои книги са взети от библиотеката. Корбет потърси името на Ашъм, но срещу него нямаше нищо; навярно мъртвият библиотекар не е имал нужда да заема книги от стаята, в която постоянно е работел.

Писарят затвори регистъра, остави речника на мястото му и излезе от колежа.

Улицата беше претъпкана със студенти, които отиваха на последните лекции за деня. Корбет зърна Барнет: Пълничкият преподавател стоеше в началото на улицата и оживено разговаряше с просяка, когото писарят беше срещнал. Корбет отстъпи назад и видя как Барнет възнагради събеседника си с монета. Просякът направо подскочи от радост. Барнет се наведе и му прошепна нещо в ухото, мъжът кимна и се отдалечи в количката си. Корбет изчака преподавателят да прекоси улицата и препречи пътя му. Барнет не му обърна внимание, но писарят не отстъпи.

— Добре ли си, сър?

— Да, писарю.

— Изглеждаш ми смутен.

— Не обичам да ме шпионират.

— Мастър Барнет — Корбет разпери ръце, — видях те да вършиш само добри дела, да помагаш на бедните, да храниш гладните…

— Махни се от пътя ми! — отсече Барнет, блъсна го и отвори вратата на „Спароу Хол“.

Корбет не го последва, а се върна в стаята си в общежитието. Веднага щом отвори вратата, разбра, че някой е влизал в нея, макар че нищо не липсваше. Седна на масата. Беше гладен, но реши да изчака до вечерята. Знаеше, че Ранулф и Малтоут скоро ще се върнат. Извади перото и мастилницата и написа кратко писмо на Мейв. Разказа й за пристигането си в Оксфорд, колко се радва да се върне в града, където е учил като младеж, колко много са се променили и градът, и университетът. Перото му летеше по страницата с обичайните лъжи, които писарят използваше винаги, когато беше в опасност. Накрая написа няколко реда на Елинор с големи закръглени букви. Остави перото и затвори очи. По това време Мейв сигурно беше в кухнята и наглеждаше приготвянето на вечерята, или пък в кабинета си, където преглеждаше сметки или разговаряше с иконома. А Елинор? Навярно точно е станала от следобедния си сън. Чу шум в коридора навън. Отвори очи, бързо сгъна писмото и го запечата. На вратата се почука и Ранулф и Малтоут се появиха.

— Нали щеше да дойдеш при нас — попита Малтоут, докато сядаше на леглото.

— Казах, че може да дойда. Още не съм много гладен.

— Значи трябва да хапнем, преди да тръгнем.

— Да тръгнем? — попита Корбет.

— С Малтоут смятаме — отвърна Ранулф, — че тази вечер нашият приятел Дейвид-ап-Томас и приятелчетата му ще излязат от града по тъмно.

— Откъде знаете?

Ранулф се засмя.

— Общежитието е като заешка бърлога. Можеш да се скриеш в някоя ниша и докато си скрит в сенките, да чуеш интересни неща.

— Сигурен ли си?

— Колкото, че Малтоут може да язди.

Корбет даде писмото на Малтоут.

— Тогава занеси това в замъка на шерифа и го помоли да го изпрати на лейди Мейв в Лейтън. Кажи му, че имаме неотложна работа и ми е нужна помощта му.

Малтоут обу ботушите си, грабна наметката и хукна навън. После Корбет разказа на Ранулф какво беше открил при посещението си в „Спароу Хол“.

— Смяташ ли, че Барнет — попита Ранулф — е свързан със смъртта на тези просяци? Той е заможен и не се лишава от нищо. Обикновено тези хора не са много щедри с милостинята.

— Може би. Ами Епълстън и нашият заместник-декан? Всеки от тях би могъл да е Звънарят. Но същото може да се каже и за нашия добър приятел Дейвид-ап-Томас.

— Онова, което ме тревожи, господарю — каза Ранулф, — е един въпрос, на който сякаш няма отговор. Оксфорд е пълен с писари — той се усмихна — като нас, с учени и студенти. Някои от тях идват от чужбина, от страни, чиито владетели са врагове на нашия крал. Други идват от пограничните райони на Уелс и Шотландия и също не питаят топли чувства към нашия суверен. Мнозина от тях биха искали да са Звънарят.

— И?

— Защо тогава Звънарят твърди, че живее в „Спароу Хол“?

Корбет поклати глава.

— Не мога да кажа нищо, освен че вероятно Звънарят мрази този колеж.

— Друг въпрос е — продължи Ранулф, — че макар да знаем колко е бесен кралят от появата на Звънаря, никой друг не се интересува от неговите прокламации. — Той разпери ръце. — Съгласен съм, че в Оксфорд, както и в Кеймбридж или Шрузбъри сигурно има хора, които биха последвали всеки смахнат бунтовник, но какво се надява да постигне Звънарят четиридесет години след смъртта на дьо Монфор?

— Искаш да кажеш, че кралят просто трябва да остави нещата така?

— В известен смисъл, да — отвърна Ранулф.

Корбет прехапа устни.

— Разбирам какво искаш да кажеш, Ранулф. Може би в началото кралят е мислел, че прокламациите на Звънаря са някаква студентска шега, затова започнаха убийствата. Иначе за тях не съществува основателна причина. Откъде да сме сигурни, че Ашъм или Пасърел наистина са заподозрели кой е той? Може просто да ги е убил, за да бъде принуден кралят да го забележи. Но въпросът е отново, защо?

Ранулф се изправи.

— Отивам в колежа — заяви той. — Малтоут няма да се върне скоро. Обзалагам се, че ще се отбие в конюшните на замъка, за да разгледа конете.

— Какво ще търсиш в колежа? — попита Корбет.

— Една книга — неочаквано рязко отвърна Ранулф.

— Коя книга, Ранулф?

— Ами…

— За Бога! — възкликна Корбет.

— „Изповеди“-те на Свети Августин — бързо изрече Ранулф.

— Августин от Хипо? Какво ще търсиш в нея?

Ранулф изпухтя ядосано и се облегна на вратата.

— Когато бях в Лейтън, често разговарях с отец Люк. Той изслуша изповедта ми и ми разказа за Свети Августин. — Ранулф притвори очи. — Отец Люк цитира нещо от тази книга: „Късно те възлюбих, о Боже.“ И: „Сърцата ни няма да намерят покой, докато не се обърнат към Теб.“ Най-хубавите думи, които някога съм чувал. — Ранулф отвори очи.

Корбет го гледаше зяпнал.

— Сигурно ти се струва смешно?

Писарят поклати глава.

— Може ли да попитам защо? — заекна той.

— Когато бил млад — поде Ранулф, — Августин бил пройдоха; негодник, който се забавлявал с уличници и куртизанки. Отец Люк ми каза, че дори имал незаконен син. Но после приел Бога и станал свещеник, дори епископ.

Корбет кимна заинтересовано.

— И мислиш, че и ти би могъл да тръгнеш по стъпките му?

— Не ми се присмивай, господарю.

— Ранулф, ругал съм те, оплаквал съм се от теб, молил съм се за теб, дори съм имал желанието да ти извия врата — отвърна Корбет, — но никога не съм ти се присмивал и няма да го направя.

Прислужникът му отпусна ръце.

— По време на дългия ни престой в Лейтън — колебливо каза той, избягвайки погледа на Корбет — се замислих за бъдещето.

— И реши да станеш свещеник?

Ранулф кимна.

— Ако това означава да…

— Какво?

— Не съм съвсем сигурен, господарю.

— Но ти си Ранулф-ат-Нюгейт! — възкликна Корбет. — Ужасът на девиците от Дувър до Бърик. Уличен боец! Моят телохранител!

— Такъв е бил и Августин — разгорещено отвърна Ранулф. — Както и Томас Бекет. А отец Люк каза, че дори между последователите на Исус е имало разбойник.

Корбет вдигна ръка.

— Ранулф, Бог да ме прости, не се съмнявам в онова, което казваш, но трябва да признаеш, че е доста изненадващо.

— Така да е! — Ранулф вдигна резето. — Отец Люк каза, че когато Августин се променил, всички се изненадали.

Той отвори вратата и излезе. Корбет стоеше като истукан.

— Ранулф-ат-Нюгейт! — прошепна той. — Който е вдигал повече фусти, отколкото вечери съм изял през живота си!

Той затвори очи и се опита да си представи Ранулф като свещеник. Отначало му се струваше забавно, но колкото повече мислеше, толкова повече намаляваше изненадата му. Корбет се излегна и се загледа в тавана, размишлявайки върху капризите на човешкото сърце. Ранулф вече не беше младеж. Беше мъж със собствена воля и желязна решимост да направи онова, което иска. Беше вложил всички сили в учението си и въпросите му за събитията в „Спароу Хол“ разкриваха остър ум и бърза мисъл. Корбет осъзна, че отговорите на тези въпроси са разковничето на загадката. Защо Звънарят вършеше всичко това? И защо се беше обявил за преподавател или студент от „Спароу Хол“?

Той подремна, докато Ранулф се върна и отвори вратата.

— Заместник-деканът ми даде книгата.

— Добре — промърмори Корбет.

Малко по-късно докуцука и Малтоут.

— Шерифът иска да те види — заяви той, потривайки ударения си пищял. — Между другото, господарю, в конюшнята им има няколко хубави коня.

— Да, сигурен съм. — Корбет стана, препаса бойния си колан и отиде да повика спътниците си.

Те се въоръжиха, взеха плащовете си и излязоха на улицата. Прекосиха Броуд Стрийт и тръгнаха към замъка. На ъгъла на Ню Хол Стрийт и Бокардо Лейн трябваше да спрат — уличните сергии и пазари затваряха. Селяни бутаха колички, по-заможните водеха каруци, теглени от волове към градските порти. Всички бяха спрели пред площада край тройната бесилка, на която бяха подпрени стълби. Пристави стягаха примките на вратовете на трима престъпници, докато градският глашатай високо изброяваше „ужасните убийства, грабежи и изнасилвания, за които тези тримата са осъдени“. Когато свърши, той плесна три пъти с ръце. Палачите с червени маски се спуснаха по стълбите ловко като маймуни. После ги дръпнаха и тримата престъпници заподскачаха и се загърчиха на въжетата. Тълпата дружно въздъхна, когато един пристав обяви, че кралското правосъдие е извършено. Корбет отмести поглед. Навалицата се разпръсна и те успяха да стигнат до улицата, която минаваше покрай старата градска стена и водеше към замъка. Дворът беше пуст. Един коняр им каза, че гарнизонът е на вечеря. Виждаше се само момченце, стиснало под мишницата си пиле, което дрезгаво кудкудякаше. Конюшните и външните постройки бяха пусти. Конярят ги преведе през двора и по каменните стълби към залата на горния етаж. Беше войнишка стая с греди по тавана, с белосани стени, опушени от безброй огньове, накачени по стените ръждясали мечове и щитове, разпятие и сухи рогозки на пода, които миришеха на прах.

Бълок седеше до прозореца. На китката му имаше голям, красив сокол скитник, чиято верижка подрънкваше като звънче. Шерифът внимателно го хранеше с парчета сочно месо и от време на време му говореше нещо, приглаждайки перушината на шията му.

— Хубав сокол, шерифе.

— Обичам соколите — отвърна Бълок. — Когато гледам как летят, наистина вярвам в Бога и всички негови творения. Спокойно, Раптор — каза той тихо на птицата. — Може утре да отидем на блатата.

Бълок въздъхна, изправи се и върна сокола на пръчката му. После заведе Корбет и спътниците му в малката съседна стая, където им предложи столове, а сам се облегна на масата и се вгледа в тях.

— Твоят пратеник ми каза, че имаш нужда от помощта ми.

Корбет обясни какво му беше казал Ранулф. Бълок потри брадичката си.

— Какво искаш да направя?

— Най-доброто, сър Уолтър, би било да се обкръжат „Спароу Хол“ и общежитието. От друга страна… — Корбет замълча. — Може би само колежа, така поне ще държим Звънаря под око.

— Ами общежитието?

— Както казах, Ап Томас е предводител на сборище. Той може да е свързан с убийствата на просяците, но може и да не е. Ако напусне Оксфорд довечера и се опитаме да го проследим, ще ни разиграва като блуждаещ огън.

Сър Уолтър въздъхна и разхлаби колана около голямото си шкембе.

— Кралят пристигна в Уудсток — обясни той. — Половината от гарнизона ми е там. Малкото конници, които имам, ще охраняват пътищата. Не мога да ти помогна за „Спароу Хол“. Там има градина, прозорци, странични входове и задни врати. Ще ни трябва малка армия, за да ограничим всеки достъп. — Той усети, че Корбет кипва и побърза да добави: — Но що се отнася до мастър Дейвид-ап-Томас, към гарнизона на замъка са прикрепени и няколко лесничеи. Яки юнаци, които само чакат да им се отдаде случай да се сбият — техният водач е човекът, който ще ни свърши работа.

И без да каже дума повече, Бълок излезе. След известно време се върна с нисък на ръст, силно загорял човек, облечен в износени зелени дрехи. Той влезе толкова тихо, че Корбет не го усети.

— Да ти представя Болетус — каза сър Уолтър. — Наричат го така, защото на латински означава гъба.

Болетус гледаше втренчено Корбет. Писарят забеляза, че лесничеят няма мигли.

— Болетус отговаря за кралския лов в горите оттук до Уудсток. Може да се придвижва между дърветата бързо и безшумно като слънчев лъч. Нали така, Болетус?

— Роден съм в гората — отвърна лесничеят едва доловимо. — Дърветата са ми приятели. Предпочитам горските поляни пред мръсните градски улици.

— Болетус — обясни Бълок — ще наблюдава като ястреб общежитието на „Спароу Хол“. Ако Дейвид-ап-Томас и приятелите му излязат по тъмно, както предполагам, Болетус ще ги преследва като ангела на смъртта и ще се върне да ни съобщи къде са. Междувременно — шерифът облиза устни — аз възнамерявам да се подкрепя. Сър Хю, заповядай, ако искаш.

Корбет се извини, но Ранулф и Малтоут последваха шерифа и неговия странен спътник вън от стаята. Писарят изчака да тръгнат. Искаше му се да поспи, защото му предстоеше тежка нощ, но не спираше да мисли за разговора между Барнет и просяка. Излезе от замъка и тръгна по опустяващите улици и алеи към болницата „Свети Осит“. Слънцето залязваше; вратите на къщите и магазините се затваряха, пред всяка врата висяха запалени фенери. Чистачите с вмирисаните си каруци бяха наизлезли, за да продължат неравната си битка за чистотата на канавките, да пометат боклуците и изпражненията след ежедневната търговия. Кръчмите започваха да се пълнят и тъй като вечерта беше топла, вратите и прозорците бяха разтворени. Млад мъж пееше „Flete Viri“, балада за смъртта на Вилхелм Завоевателя. По-нататък на стъпалата на една църква малък хор мелодично припяваше весели трубадурски песнички и Корбет разпозна любимата си „Iam Dulcis Amica“, затова спря да я изслуша, преди да продължи.

На ъгъла на улицата срещу болницата четирима студенти буйно танцуваха под звуците на свирка и гайда. Корбет хвърли монета в паничката им и прекоси към главната порта на „Сейнт Осит“. Дворът беше претъпкан с просяци, които очакваха вечерята си — супа, ръжен хляб и чаша разредено вино. Брат Анджело стоеше в средата, даваше наставления и поздравяваше много от тях по име. Когато видя Корбет, усмивката му угасна.

— Съжалявам, братко — извини се писарят, — виждам, че си зает и ще бъда кратък. Познаваш ли мастър Барнет от „Спароу Хол“?

— Да. — Анджело се обади и изрева на един просяк, който беше взел две парчета хляб. — Остави го обратно, Дрипльо! Ах, ти, лаком негоднико!

Дрипльо подскочи, хвърли второто парче и избяга.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Корбет? Изглеждаш ми блед.

— Не, само ми кажи за Барнет.

— Той е странен човек — отвърна брат Анджело. — Обича виното и жените, но идва и тук и дава пари за болницата. Понякога ми помага да раздам храната. Някои от просяците много го хвалят, казват, че е състрадателен човек.

— Не мислиш ли, че е странно?

— Да, като се замисля, е така — отвърна брат Анджело, — но той на никого не вреди и кой съм аз, че да откажа каквато и да е помощ? Това е всичко, което знам.

Корбет се накани да си тръгне.

— Писарю!

Корбет се обърна. Погледът на брат Анджело се беше смекчил.

— Сър Хю, сигурно ме мислиш за недоверчив францисканец. Но съм чувал изповедите на много хора и понякога, докато ги изповядвам, усещам полъха на злото. Когато ти беше тук, също го долових.

— От мен ли, братко?

Францисканецът поклати глава.

— Не, не усещам грях, а опасност. — Той потупа Корбет по рамото. — Бъди внимателен. — После се усмихна. — Пази вярата и гърба си!