Звънарят от Оксфорд

Тринадесета глава

Корбет каза на Ранулф да си мълчи, докато слизаха по стълбите. Бълок беше седнал в салона с Трипъм и лейди Матилда, а мастър Мот стоеше като призрак зад нея. Чърчли и Барнет седяха отделно до прозореца, сближили глави.

— Е? — попита Бълок и се изправи.

— Мастър Лионард Епълстън не е бил Звънарят — каза Корбет, — нито пък се е самоубил. Няма да ви дам доказателства за това. — Той поглади книгата, която беше открил в стаята на Епълстън. — Късно снощи някой е дошъл, убил е горкия човечец и се е постарал да представи нещата така, сякаш той е бил Звънарят. — Огледа събралите се и добави. — „Спароу Хол“ е истинско гнездо на убийци.

— Възразявам! — изблея Трипъм от мястото си до лейди Матилда. — Сър Хю, протестирам срещу подобно определение. Не може да обвиняваш всички в „Спароу Хол“ заради извратените убийства на мастър Норис…

— Който вече не може да убива — прекъсна го Бълок. — Тялото му е изложено на Карфакс.

— Кралят го назначи — каза Чърчли. — А и той нямаше пряка връзка с колежа.

— Защо е бил убит Епълстън? — попита Барнет.

— Защото Звънарят е уплашен — отвърна Корбет. — Очевидно усеща, че мрежата се затяга. Епълстън беше подходяща изкупителна жертва. Открих тази книга в стаята му, което ме кара да се чудя дали не е бил убит, защото е заподозрял убиеца си. За съжаление никога няма да узнаем това.

— Като стана дума за книги — намеси се Трипъм, който се стремеше да подчертае авторитета си, — твоят прислужник, сър Хю, взе „Изповеди“-те на Свети Августин…

— Епълстън ми разреши да я заема — отвърна Ранулф.

— Но той е мъртъв и ние си искаме книгата.

— А сега какво? — попита лейди Матилда от мястото си, където бродираше.

— Първо ще ви задам няколко въпроса — отвърна Корбет. — Мастър Трипъм, бил ли си в стаята на Епълстън снощи?

— Да, той беше разстроен от начина, по който войниците на сър Уолтър се бяха държали с него.

— И си му занесъл настойка от лайка?

— Да, за раната на устата му.

Корбет се загледа в релефните образи на врабчета от двете страни на огнището, а после погледна към Бълок, който вече не беше толкова многословен.

— Ами ти, мастър Уолтър?

— Отидох да му се извиня заради хората си.

— И приятелска ли беше срещата ви?

Бълок отвори уста, за да отговори.

— Истината! — предупреди го Корбет!

— Изобщо не беше приятелска — призна Бълок. — Отначало Епълстън ме обвини, че съм грубиян, че се наслаждавам на притесненията на преподавателите и студентите от „Спароу Хол“. Казах му да не става глупав. Тъкмо се канех да тръгна, когато ме нарече и предател: видял името ми между последователите на дьо Монфор. Казах му, че е твърде млад и глупав, за да съди по-възрастните. — Бълок сви рамене. — После си тръгнах. — Шерифът седна на един стол. — Защо — тъжно попита той — духът на дьо Монфор не ни остави на мира? — После вдигна поглед. — Сър Хю, какво ще стане сега? Не мога вечно да прикривам „Спароу Хол“. Кралят трябва да научи. — В гласа му се промъкна злорадство. — Той ще нареди преподавателите да бъдат разпуснати и колежът затворен.

— Прокторите от университета имат също думата по въпроса — заяде се Барнет. — Ние имаме същите права и защитена собственост като Светата църква. Не сме нищожества, от които можеш да се отървеш така лесно.

— Защо си толкова сигурен, че Епълстън не е Звънарят? — попита Чърчли. — Това са само твои предположения.

— Всичко с времето си — промърмори Корбет. — Мастър Алфред, искам да погледна в твоята библиотека. Лично ще върна тази книга. Ранулф ще върне „Изповеди“-те. Винаги може да я прочете в кралската библиотека в Уестминстър. — Той се обърна. — Но никой от вас не бива да напуска колежа. Огънят още гори и казанът тепърва ще заври.

— Какво искаше да кажеш с това? — попита Ранулф, докато бавно слизаха към библиотеката.

Корбет спря.

— Може тези думи да ги накарат да се замислят. Възможно е Звънарят да предприеме нов ход и този път той да не бъде толкова хитър. Върни се и донеси книгата. Ще те чакам в библиотеката.

Корбет отвори вратата и влезе. Тесните бойници високо в стената пропускаха малко светлина, но той отвори капаците на прозорците на отсрещната стена, които гледаха към градината. Отиде до писалището на архиваря и отвори регистъра. Забеляза вписванията за Ранулф, а после и за книгата на Епълстън, която току-що беше върнал. Обиколи библиотеката. Всеки рафт беше отбелязан със специален знак, който беше изрисуван и отвътре на всяка книга на него. Откри мястото за книгата на Епълстън, после внимателно извади и огледа други книги от същия рафт. Те бяха подобни по съдържание, произведения от времето на гражданската война, както и извадки от хрониките за дьо Монфор. Един том, по-дебел от останалите, съдържаше личните документи на Хенри Браос, основателят на колежа. Докато ги прелистваше, сърцето на Корбет замря. Някои страници бяха отрязани с нож. Той не знаеше дали е било наскоро или след първоначалното подвързване. Нямаше начин да разбере. Корбет занесе книгата до прозореца и я заразглежда. По-голямата част от съдържанието й бяха писма, разменяни между Браос, краля и членовете на кралския съвет. Други бяха от любимата сестра на Браос Матилда, три или четири — до неговия приятел, Роджър Ашъм. Корбет затвори книгата и внимателно огледа корицата: не беше прашна, някой съвсем наскоро я беше избърсал. Вратата се отвори и Ранулф влезе.

— Аз ще я оставя на мястото й, мастър — предложи той, вдигайки „Изповеди“-те. — Знам откъде я взе. Откри ли нещо интересно?

— И да, и не — отвърна Корбет и показа на Ранулф книгата с откъснатите страници.

Върнаха се при рафтовете и продължиха търсенето. Един прислужник влезе да попита искат ли нещо за ядене или пиене, но те отказаха. Трипъм, а после лейди Матилда също дойдоха да попитат имат ли нужда от помощ. Корбет разсеяно им отговори, че нямат и двамата с Ранулф се върнаха към търсенето. От време на време се чуваше звън на камбана и шум от стъпки навън.

— Нищо — заключи Корбет. — Нищо не мога да открия.

Млъкна, когато вратата се отвори и мастър Чърчли влезе вътре.

— Сър Хю, трупът на Епълстън трябва да бъде измит и подготвен за погребение. Освен това мастър Трипъм пита дали прислужникът ви е върнал нашата книга; тя е много скъпа.

— Можете да изнесете трупа — отвърна Корбет. — И Ранулф върна книгата ви.

— Колко още ще се бавите?

— Колкото решим, мастър Чърчли! — отсече Корбет и изчака, докато вратата се затвори. — Но честно казано — прошепна той после, — нищо повече не можем да направим тук.

— Моника! — рязко заяви Ранулф.

— Моля?

— Моника — обясни Ранулф, привеждайки се над масата. — Мислех си за майката на Августин, света Моника, която се молела всеки ден синът й да се покръсти. — Очите му се смекчиха. — Сигурно е била жена с много сили и търпение — добави той. — Бих искал… — Ранулф замълча. — Известно ли е нещо повече за нея?

Корбет го потупа по рамото.

— Истинският учен, Ранулф — заяви той, — никога не излиза от библиотеката, преди да е научил нещо ново. Тук трябва да има агиографски книги. Жития на светците — обясни той, виждайки недоумението върху лицето на Ранулф.

Писарят тръгна покрай рафтовете и извади голям, подвързан с телешка кожа том, който нежно постави на масата. После го отвори и посочи заглавията.

— Ето виж, свети Андрей, свети Бонифаций, свети Каликст.

— Прекрасен почерк — промърмори Ранулф. — И илюстрациите…

— Сигурно е работа на някой монах — обясни Корбет. После се върна към корицата, където с печатни букви беше изписано името на Хенри Браос.

— Хенри трябва да е бил много богат човек — забеляза Ранулф.

— След края на гражданската война — отвърна Корбет — дьо Монфор и всичките му последователи били лишени от имотите си. Земите, именията, замъците, библиотеките и съкровищата им били конфискувани. Едуард не забравил онези, които го подкрепили: дьо Варен и дьо Лейси били богато възнаградени. Получили огромна плячка — продължи Корбет. — А Браос бил един от главните облагодетелствани. Ето. Света Моника… — Той прелисти страниците до главата, която започваше с „М“. Буквата беше изписана в синьо и златно. Корбет бързо отгърна страницата. Намери написаното за света Моника и побутна книгата към Ранулф. Той я грабна нетърпеливо и започна да чете, мърдайки безшумно устни. Корбет отиде до прозореца, за да прикрие от Ранулф вълнението си. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Но как, мислеше си. Как е могло да бъде направено? Погледна към градината. Убиецът е дошъл тук, промъкнал се е покрай стените с арбалет. Но защо Ашъм е отворил капаците? Ами другите убийства?

— Сър, свърших.

Корбет върна книгата на мястото й. Беше сигурен, че там ще бъде в безопасност: тя и онази, намерена в спалнята на Епълстън съдържаха всички необходими доказателства.

— По-добре да вървим.

Ранулф го хвана за рамото.

— Господарю, какво има? — Той се усмихна. — Откри нещо, нали?

— Просто имам подозрения — намигна му Корбет. — Но никакви доказателства.

— Какво ще правим сега?

— Doucement, както казват французите — отвърна Корбет. — Спокойно, спокойно. Хайде, да се поразходим.

Излязоха от библиотеката. Докато обикаляха по стълбищата и коридорите на колежа, Корбет беше необичайно мълчалив. Близо до една задна врата Ранулф спря и посочи стъргало за обувки, зазидано в пода.

— Също като онова в църквата „Сейнт Майкъл“ — забеляза той.

— За чистене на обувки от кал — разсеяно отвърна Корбет.

— Според отшелницата Магдалена — обади се Ранулф — убиецът на Пасърел се препънал в онова, което е в черквата.

— Така ли? — попита бавно Корбет и се загледа в стъргалото. — Трябва да отидем там — замислено каза той.

После излезе навън, огледа прозорците, особено тези в задната част на колежа. Преди да тръгнат, откъсна червена роза, още мокра от утринната зора. Когато излязоха на вонящата улица, където Малтоут беше получил смъртоносната си рана, без да обръща внимание на любопитните погледи на войниците на Бълок, Корбет остави розата в една ниша на стената.

— Memento mori22 — каза той. — Ела, Ранулф, време е за молитва.

Излязоха на улицата и си запробиваха път през тълпите пътуващи търговци и продавачи към църквата „Сейнт Майкъл“.

— Ето го Данаил23! — Гласът на отшелницата отекна в църквата. — Възмездието дойде, нали?

— Откъде знае? — прошепна Ранулф.

— Това е повече въпрос на вяра, отколкото на дедукция — отвърна Корбет. — Обзалагам се, че бедната жена се е молила всеки ден възмездието да се стовари върху „Спароу Хол“. Оксфорд е малка общност — навярно всички вече знаят за смъртта на Епълстън.

Корбет преви коляно пред олтара и отиде до страничната врата, откъдето беше влязъл убиецът на Пасърел. Клекна, за да огледа стъргалото. Намираше се точно до вратата, за да могат хората да остържат калта от обувките си, преди да влязат в църквата.

— Убиецът на Пасърел се спъна там — извика отшелницата. — Видях го да се промъква като престъпник в нощта, но тихо се носи Смъртта, безмълвният крадец на души.

Корбет не й обърна внимание. Излезе от църквата, без да слуша виковете й.

— Божията справедливост ще изпепели като мълния грешниците!

С Ранулф пресякоха улицата, завиха зад ъгъла и тръгнаха към малката пивница в съседство. Помещението не беше по-голямо от селска колиба, подът беше глинен, за маси служеха обърнати бурета. Въпреки това ейлът беше пенлив и силен.

— Е? — Ранулф остави халбата си. — Ще обикаляме ли Оксфорд или ще си седим тук и ще се гледаме един друг?

Корбет се усмихна.

— Мислех си за шанса, Ранулф, за жребия на съдбата. Да вземем голямата победа на Едуард над дьо Монфор при Ийвшъм — да, кралят е добър военачалник, но е имал и късмет. Или за онзи разбойник, когото обесихме в Лейтън, как се казваше?

— Бозо.

— Да, Бозо. Как го залови?

— Искаше да избяга — отвърна Ранулф, — но обърка пътеката. Не можеш да стигнеш далеч, когато затънеш в блатото.

— А ако беше тръгнал по друга пътека?

— Щяхме да го изпуснем. Както знаеш, в гората Епинг може да се скрие цяла армия.

— Същото е и сега — отвърна Корбет. — Можем да използваме логика и дедукция, но най-много ще ни помогне късметът.

— Така ли, господарю? — Ранулф хвана халбата си с две ръце. — След няколко месеца ще дойде ноември и празникът на Вси Светии. Помня историята, която ми разказа за убийството в твоето село, когато си бил малък. Помисли за всички убити, за всички жертви на Звънаря, които викат за отмъщение.

Корбет мълчаливо вдигна халбата си.

— Какъв теолог си ти, Ранулф. Божията намеса е възможна, но Бог помага само на онези, които си помагат сами. Да разгледаме списъка на жертвите. — Корбет остави халбата си. — Копсейл е умрял в съня си, отровен или задушен като Епълстън.

— Ами Ашъм?

— Бил е достатъчно глупав, за да отвори капаците: сигурно изобщо не се е замислил.

— А Пасърел?

— Не знам защо е бил убит Пасърел, освен може би защото е бил близък приятел с Ашъм и Звънарят сигурно се е боял, че архиварят е споделил тревогите си с него.

— Ами Лангтън?

— Много е просто. Всички се бяхме събрали в библиотеката и чашите с вино стояха на масата, всеки е имал достъп до тях. Онова, което не мога да разбера, е как писмото от Звънаря до мен се е оказало в кесията на мъртвеца? — Корбет се загледа в едно пиле, което кълвеше трохи от пръстения под.

— Ами Епълстън? — попита Ранулф. — Онзи, който е затискал лицето му с възглавницата, трябва да е бил доста силен. — Ранулф извика на кръчмаря да напълни халбите им. — Но кой е бил той, господарю, и защо го е направил?

— Според Аристотел — отвърна Корбет, — човек се ражда добър. Това смущавало любимия ти философ Свети Августин: как може човекът, който е добър, защото така е създаден от Бога, да върши злини?

— И разрешил ли е проблема? — попита Ранулф.

— Да — той казва, че когато човек прегрешава, намалява доброто у себе си. Така че у злия все още има добро, но то е малко.

— И със Звънаря ли е така?

Корбет допи бирата си.

— Може би. Но стига с теориите, Ранулф. Нека поразмисля известно време.

Корбет стана и излезе на двора зад малката пивница. Седна на една пейка и се втренчи в малкия рибарник, сякаш се радваше на рибите. Ранулф го остави сам. След като допи ейла си, той се настани удобно в един ъгъл и поспа един час. Събуди го Корбет, който лекичко го риташе по ботуша.

— Готов съм.

Върнаха се в „Спароу Хол“, където Корбет потърси Трипъм.

— Мастър Алфред, ще ти бъда много благодарен, ако държиш под око колегата си Чърчли. Но първо трябва да поговоря с лейди Матилда.

Следван от още озадачения Ранулф, той се качи по стълбите. Един прислужник ги упъти към стаята на лейди Матилда в далечния край на коридора. Корбет почука на вратата.

— Влез!

Лейди Матилда седеше край огнището с бродерия в скута. Иглата й застина във въздуха. На едно столче срещу нея седеше мастър Мот. Корбет си каза, че с бледото си лице и наблюдателни очи той напомня на куче пазач.

— Сър Хю, с какво мога да ти помогна?

Лейди Матилда му направи знак да седне. Ранулф удостои само с бегъл поглед.

— Лейди Матилда — Корбет посочи към писалището й, — трябва да видя веднага сър Уолтър Бълок. Би ли ми заела нещо за писане и мастър Мот, за да занесе съобщението до замъка?

— Разбира се. Защо, станало ли е нещо?

— Ти си кралският агент в „Спароу Хол“ — отвърна Корбет, докато сядаше зад писалището, — затова трябва да узнаеш преди другите. Смятам, че мастър Чърчли трябва да ни отговори на много въпроси, както и колегата му Барнет.

Корбет взе едно перо, натопи го в мастилницата и написа кратка бележка, с която молеше шерифа да дойде колкото се може по-бързо. Посипа я с пясък, сгъна я и внимателно я запечата с восък. Лейди Матилда направи няколко от странните си знаци на мастър Мот, който кимна тържествено.

— Шерифът може да не е в замъка — отбеляза тя.

— Тогава помоли мастър Мот да го изчака. Лейди Матилда, имам няколко въпроса и смятам, че можеш да ми помогнеш да открия отговорите им.

Корбет изчака, докато мастър Мот взе писмото, коленичи, целуна ръка на лейди Матилда и безшумно излезе. После заключи и залости вратата зад него. Лейди Матилда го погледна разтревожено и остави бродерията си на малката масичка до себе си. Ранулф го наблюдаваше с интерес.

— Необходимо ли е това, сър Хю? — рязко попита лейди Матилда.

— Така мисля — отвърна Корбет. — Не искам мастър Мот да се върне, лейди Матилда, защото никога не съм виждал човек, който до такава степен да е предан другиму. — Корбет седна на стола срещу нея и повдигна ръба на плаща си. — При всеки друг случай, лейди Матилда, щях да се върна в стаята си, да напиша заключенията си и да обмисля как да постъпя. Но сега не мога да го направя — с теб е опасно да се губи време.

Лицето на лейди Матилда остана безизразно.

— Никой не те подозира — продължи Корбет, — защото си стара и грохнала, подпираш се на бастун. Как би могла лейди Матилда да излезе и промуши някого на улицата или да застреля мъж с арбалет? Или да затисне лицето на Епълстън с възглавницата и да го задуши?

— Това е нелепо! — възрази лейди Матилда.

— Не, не е нелепо — отвърна Корбет. — Не и когато имаш някого като мастър Мот, който да изпълнява заповедите ти…

— Ама че глупост! — извика лейди Матилда. — Изгубил си си ума!

— Ах, mea Passerela — мое врабченце — не те ли наричаше така брат ти преди много години, Матилда, когато заедно се борехте срещу дьо Монфор? Ти по свое желание си шпионирала за краля в Лондон, където си събирала прокламациите на последователите на Монфор и си ги изпращала на брат си. „Per manu P.P.“ — Корбет беше впил поглед в черните блестящи очи на лейди Матилда. — Забелязах, че на гърба на няколко страници в книгата, която открих в стаята на Епълстън, пише това — „написано собственоръчно от твоята parva passera“ — „малкото врабче“, както те е наричал брат ти. Прегледах и другите книги в библиотеката — продължи Корбет, — както е направил Ашъм. — Макар да си се опитала да премахнеш всички писма, в които брат ти се е обръщал към теб така, изпуснала си едно. — Корбет замълча. — Негова е била „Жития на светците“, в която Ранулф искаше да прочете за живота на Моника, майката на Августин. Първата светица на буква „М“ беше Матилда и до името й брат ти беше написал: „Sorror mea, Passerela mea“ — „Сестро моя, врабче мое“. Ашъм го е видял, нали? И когато е умирал, зашеметен от болката, се е опитал да напише думата на парче пергамент.

— Сър Хю — лейди Матилда взе бродерията си и заби иглата в нея, сякаш беше кама, — да не би да ме обвиняваш, че аз съм Звънарят? Че се опитвам да разруша онова, което брат ми създаде? Че аз — немощната, която се подпирам на бастун — съм убила преподавателите от „Спароу Хол“?

— Точно това казвам, лейди Матилда; затова помолих мастър Мот да излезе. В бележката до Бълок написах да го задържи при себе си и да забави колкото се може повече идването си. Мастър Мот е по-опасен, отколкото изглежда — той е безшумният убиец. Не е нужно дори да му правиш онези странни знаци: той би разбрал само от израза на лицето ти, че си в голяма опасност и би направил всичко възможно, за да те спаси. Когато се върне с добрия шериф, аз ще съм приключил и ти, лейди Матилда, ще бъдеш арестувана за измяна и убийство.

— Това са глупости! — изсъска лейди Матилда. — Аз съм добра приятелка на краля и неговата най-вярна поданица.

— Била си негова приятелка и вярна поданица — заяви Корбет, — но сега, лейди Матилда, душата ти кипи от злоба. Ти искаш да си отмъстиш: на краля, на онези в „Спароу Хол“, които след смъртта ти — а тя не е далеч — бързо ще забравят паметта на брат ти, ще променят името на скъпоценния ти „Спароу Хол“ и ще получат разрешение от краля да променят статута и правилника му. В известен смисъл проклятието на лудата отшелница ще се сбъдне.

— Безумна вещица! — прекъсна го Матилда. — Трябваше да се разправя с нея още преди години… — Тя млъкна и се усмихна.

— Какво щеше да кажеш, лейди Матилда?

— Какви доказателства — запита тя бързо — имаш за това?

— Достатъчно, за да започнат кралските съдии разследване.

Корбет изучаваше тази дребна, подвластна на страстите си жена. Преди години в „Сейнт Пол“ един свещеник го беше нападнал в изповедалнята с нож. Корбет знаеше, че въпреки привидната си безпомощност, лейди Матилда беше също опасна. Убийството не винаги се нуждае от брутална сила, а само от волята да бъде извършено.

— Попитах за доказателства, сър Хю.

— Ще стигна и до тях, лейди Матилда. Да се върнем към корена на всичко това — преди четиридесет години, когато Хенри Браос и сестра му Матилда решили да подкрепят краля. И двамата били опитни, безмилостни и непоколебими. Хенри бил смел войник, а Матилда, която обожавала брат си, също била изкусна — лукава и измамна жена, добре образована, тя действала като шпионин на краля в Лондон. Двамата вярвали в късмета си, били изпълнени с амбицията да се издигнат колкото се може повече. Единственото препятствие бил дьо Монфор. Какви славни дни, а, Матилда! Докато Хенри се биел рамо до рамо с краля, ти си шпионирала враговете на Едуард. Бог знае колко хора са заплатили с живота си грешката да ти се доверят.

Лейди Матилда се усмихна, сведе глава и продължи да бродира.

— Всичко свършило при Ийвшъм — продължи Корбет. — Разгромът на Монфор бил пълен и семейство Браос най-после получило наградата си: земи, имоти, скъпоценности и личното благоразположение на краля. Хора като дьо Варен и дьо Лейси се задоволили с малко, но не и Браос. Братът и сестрата имали една мечта — да основат колеж в Оксфорд.

Лейди Матилда вдигна поглед.

— Да, златни години, сър Хю. Ние просто рискувахме и спечелихме.

— Ти, лейди Матилда, си била източникът на енергията и амбицията на брат си. Той е споделял всичко с теб, нали?

Лейди Матилда го погледна, без да трепне.

— И ти си се постарала мечтата ви да се сбъдне. Купили сте земя тук и отвъд улицата, хората били прогонени и огромното ви богатство било изхарчено, за да построите „Спароу Хол“.

— Това беше наше право — прекъсна го лейди Матилда. — Онези, които проливат пот в оран, имат право да приберат реколтата.

— Така и сте направили — отвърна Корбет. — Мечтата на брат ти се превърнала в действителност. Но към края на живота си той започнал да съжалява за своето славолюбие. Когато умрял, ти с ужас си разбрала, че онова, което е изградил, е преминало в ръцете на други, които искали „Спароу Хол“ да скъса с миналото. Кралят, твоят стар господар и приятел, вече не се интересувал от теб, нали? Нямало дарения, нито привилегии. А преподавателите не само искали да забравят брат ти, но да прогонят и теб.

— Още не си представил никакви доказателства.

— О, ще стигнем и до тях. Сега искам да обясня — Корбет придърпа стола си по-наблизо — защо си го направила. Мисля, че знам причината. Подобно на дете, лейди Матилда, си сметнала, че друг не трябва да притежава онова, което ти не можеш да имаш. Решила си да унищожиш изграденото от теб и брат ти и така си започнала жестока война срещу бившия си приятел, краля. Отмъщението е било твой мотив, злото — твоя молитва!