Звънарят от Оксфорд

Единадесета глава

Корбет и Ранулф се върнаха в стаите си, разминавайки се по стълбите с Норис. Той им предложи храна и вино, но те отказаха. Ранулф искаше да се поразходи, затова Корбет отиде в стаята си. Дълбоко разстроен от смъртта на Малтоут, той се опита да се разсее. Извади прокламациите, които Саймън му беше донесъл в Лейтън и отново ги заразглежда. Всички си приличаха — рисунката на камбана най-отгоре, където са били закачени; четливият и обработен почерк, фразите, изпълнени с омраза към краля. Всички завършваха с една и съща фраза: „написано собственоръчно в «Спароу Хол», Звънарят“.

Корбет отблъсна прокламациите встрани. Изтри сълзите от лицето си, извади писмото на Мейв от чантата с писмените си принадлежности и внимателно го зачете. Една фраза привлече вниманието му. Оплакването на Мейв, че чичо Морган разказва на Елинор за обезглавени трупове, чиито глави висели от клоните на дърветата.

— Това е! — възкликна той!

Остави писмото и си припомни дрехите, които беше разгледал в замъка — без следа от трева, пръст, листенце или смола.

— Ако не са били убити там…

Той стана и отиде до прозореца. Скърбеше за Малтоут повече, отколкото би признал дори пред себе си и знаеше, че Ранулф никога вече няма да бъде същият. Помисли си за тялото на младия си приятел и думите на Трипъм за раната на глезена му. Докато гледаше към голямата каруца в двора, внезапен страх сви стомаха му. Възкликна неволно и заблъска по отворения капак. После отиде до вратата и рязко я отвори.

— Ранулф! — изкрещя той.

Викът му отекна като погребална камбана в празния коридор. Беше ранен следобед — студентите, уплашени от ареста на Ап Томас, се бяха разпръснали по учебните зали. Тревогата на Корбет се усили. Почувства се самотен и ужасно уязвим. В коридора нямаше прозорци, освен тесните процепи в стената в двата му края, затова беше полутъмно. Корбет отново влезе в стаята. Има ли някой тук, чудеше се той. Беше убеден, че не е сам. Извади камата си и рязко се завъртя, когато дочу тих шум от боричкане зад себе си. Плъх? Или някой се криеше в мрака?

— Ранулф! Ранулф! — изкрещя Корбет. Въздъхна с облекчение, когато дочу стъпки по стълбите. — Внимавай! — предупредително извика той.

Ранулф се появи и затича по коридора с извадена кама.

— Какво има, господарю?

Корбет погледна през рамо.

— Не знам — прошепна той, — но не сме сами, Ранулф. Не, не! — Той сграбчи ръката на прислужника. — Няма да го преследваме. Или поне не тук.

Писарят рязко издърпа Ранулф в стаята.

— Сложи си бойния колан — нареди той, докато правеше същото. — Донеси арбалет и колчан със стрели.

— Къде отиваме? Какво ще правим?

— Забеляза ли — отвърна Корбет, — че откакто сме дошли в Оксфорд, нито един труп не е намерен на пътя? Знам къде са били убити нещастните просяци. — И той посочи с пръст към пода.

— Тук ли? — възкликна Ранулф.

— Да, тук, в общежитието. В избите отдолу! Спомни си, Ранулф, някога тези сгради са принадлежали на търговец на вино. Ходил ли си в такива къщи в Лондон?

— Те имат огромни изби и дълги коридори — прекъсна го Ранулф. — Някои от онези в Чийпсайд могат да поберат цяло селце.

— Съществуват и разказите — добави Корбет — за жената, която обитавала избите заедно с детето си, когато Браос основал колежа си. Обзалагам се, че нашият благороден дарител е трябвало да ги търси дни наред.

Ранулф тревожно го гледаше.

— Идвам с теб.

— Не, не — отвърна Корбет. — Наблюдавай вратата на избата. Ако някой влезе след мен, последвай го. — Корбет поклати глава. — Малтоут не умря напразно, Ранулф. — Той огледа стаята. — Веднъж един стар свещеник ми каза, че духовете на мъртвите остават с нас още известно време. — Корбет се усмихна. — Отдавах способността си да разкривам престъпления на интуицията и логиката, но за това хрумване благодаря на Малтоут. Брой до сто — нареди той — и ме последвай.

После заслиза по стълбите. На приземния етаж потърси кабинета, в който Норис правеше сметките си. Той пишеше нещо в счетоводната си книга и Корбет си каза, че ако в коридора е имало някой, със сигурност не е бил Норис.

— Сър Хю, мога ли да ти помогна? — Норис стана и избърса мастилото от пръстите си.

— Да, искам да претърся избите.

По лицето на Норис се изписа учудване.

— Какво очакваш да откриеш там? Звънаря?

— Може би — отвърна Корбет.

— Там няма нищо, освен провизии, но…

Норис взе дебела лоена свещ от една кутия и поведе Корбет по коридора, дрънчейки с ключовете на колана си. Спря да запали свещта и отключи вратата на избата.

— Ще вляза сам — каза писарят.

Той заслиза по стълбите към подземието, което беше тъмно, влажно и студено.

— На стената има факли — провикна се Норис.

Долу Корбет запали една от тях и чу как Норис затръшна вратата. Писарят внимателно тръгна в мрака. От време на време спираше, за да запали нова факла и да се огледа. Стената от лявата му страна беше равно иззидана, но по онази отдясно имаше множество малки ниши и помещения. Някои бяха празни, в други имаше вехтории, счупени маси и пейки. Зави зад ъгъла и се закашля от застоялия въздух. Запали още факли и тихо се зачуди на огромното пространство, което заемаха избите.

— Този лабиринт сигурно се простира по дължината на цялата улица — промърмори той.

От време на време надничаше в някое от помещенията или нишите. Радваше се, че е запалил факлите, те щяха да го упътят по обратния път. Иначе можеше да се загуби. Видя друг тесен коридор. Тръгна по него, но той се оказа задънен. Спомни си просяците — беше сигурен, че са умрели тук. Обграждаше го зловеща тишина и в нея се прокрадваше някакво зло присъствие. Дочу шум от коридора и клекна долу, внимателно оглеждайки стената и пода. Не откри нищо освен локвички вода. Потопи пръстите си в една от тях и напипа малки камъчета. Вдигна свещта и погледна към сводестия таван, но не откри отникъде да тече вода. После притвори очи и се усмихна. Беше открил убиеца!

Върна се в коридора, където факлите още горяха и караха сенките да танцуват. Искаше да излезе оттук. Имаше чувство, че стените се приближават и се канят да го смачкат. Сърцето му заби по-бързо, устата му пресъхна. Зави зад ъгъла и замръзна на мястото си. Коридорът тънеше в мрак. Някой беше угасил факлите на стената. Чу щракане и отстъпи назад точно в мига, когато стрела от арбалет профуча във въздуха и се удари в тухлената стена. Корбет се обърна и побягна.

Отмина задънения коридор, после спря, извади камата си и приклекна, за да си почине. Погледна назад и видя нечий силует да се очертава на светлината. Облиза сухите си устни. Нападателят му не можеше да го види толкова ясно и втората стрела профуча далеч в тъмнината. Корбет стана и затича с всички сили назад, преди убиецът да успее да зареди нова стрела и да опъне арбалета. Противникът му го забеляза. В примигващата светлина Корбет видя как пръстите му опъват тетивата, но после се блъсна в него и двамата се затъркаляха по земята, разменяйки си ритници и удари. Писарят изтръгна малкия арбалет и го захвърли към стената. Убиецът се освободи от хватката му. Корбет се опита да стане, но мъжът беше извадил меча си и опря острието под брадата му. После отметна качулката си.

Беше Ричард Норис.

Корбет се облегна на стената. Ръката му посегна към камата, но ножницата беше празна.

Норис се наведе и притисна острието по-силно към шията на Корбет. Писарят примигна и отметна глава колкото можеше.

— Не се съпротивлявай. — Норис избърса потта от лицето си с една ръка, но другата дори не трепна. — Виж ти, виж ти — подигравателно произнесе той.

Застана под светлината на факлата. Погледът му беше странно унесен. Корбет се опита да овладее страха си. Реши, че е по-добре да не се отдръпва — Норис беше напълно обезумял. Ако окажеше съпротива, лудият щеше да пререже гърлото му и да го гледа как умира.

— Защо? — Корбет се опита да отдръпне глава. Не сваляше поглед от коридора зад Норис. Къде, за Бога, се бави Ранулф, мислеше си.

— Защо какво? — попита Норис.

— Защо ги уби?

— Това е игра. Бил си в Уелс, сър Хю, знаеш какво беше. Аз бях разузнавач. Нощем проучвахме околността. Скитахме из онези изпълнени с мъгла долини. Нищо — гласът му се сниши до шепот, — нищо не помръдваше, чуваше се само шумоленето на дърветата и писъкът на совите. Но те винаги бяха там, нали? Проклетите уелсци, които пълзяха като червеи по земята. — Лицето на Норис се разкриви от гняв. — Винаги излизахме на групи от пет или шест души. Бяха добри мъже, сър Хю, стрелци, оставили съпругите или любимите си у дома. И винаги губехме по един, двама, дори трима от тях. По един и същ начин! Първо откривахме труповете. После търсехме главите им. Понякога негодниците се подиграваха с нас. Взимаха нечия глава и я увисваха на дърво като ябълка, която се полюшва на вятъра. — Норис млъкна и хвана меча с две ръце. — Мислиш, че съм луд, че ме е обсебил някакъв демон. Ще ти кажа нещо, мастър писарю. — Думите му се лееха все по-бързо. — Когато кралската армия беше разпусната в Шрузбъри, започнах да сънувам един и същи сън. Тъмнината, блясъка на лагерните огньове между дърветата и стъпки, които се прокрадваха до мен или зад мен. И онези глави, винаги главите. Понякога през деня спирах поглед върху нещо — листо или зряла ябълка, която висеше от дървото — Норис въздъхна — и сънят отново се връщаше. После дойдох тук. — Той се усмихна. — Аз съм образован човек, сър Хю, познавам Светото писание. Бях и добър войник, затова кралят ме назначи тук.

— Ти ли си Звънарят? — попита Корбет.

— Звънарят! — изсмя се Норис. — Звънарят! Пет пари не давам за дьо Монфор или онези тлъсти бездарници от колежа отсреща. Бях щастлив тук и сънят идваше все по-рядко… докато не пристигнаха уелсците. — Норис притвори очи, но рязко ги отвори, когато Корбет се размърда. — Не, не, сър Хю, трябва да ме изслушаш. Както аз слушах онези гласове. Помниш ли как уелсците се провикваха в тъмнината? Знаеха имената ни и докато ние ги преследвахме, те преследваха нас. А когато убиеха някого от нашите, крещяха: „Ричард вече го няма! Хенри вече го няма! Кажете на съпругата на Джон, че е вдовица!“ — Гласът на Норис отекваше в лабиринта. Той се огледа. — Трябва да се качвам горе — прошепна той. — Студентите ще се върнат от училище. Ще тропат на вратата ми, за да искат какво ли не.

— Ами старците? — бързо попита Корбет.

— Стана случайно — отвърна Норис, поклащайки глава. — Чист късмет, сър Хю. Един стар просяк дойде тук да търси работа и аз го пратих в избата да донесе буре вино. Когато слязох долу, беше вече мъртвопиян. Уплаши се и побягна. Аз го последвах. — Норис изкриви устни. — Тук — прошепна той и се приведе напред, — тук, в мрака, сър Хю. Все едно се бях върнал в Уелс. Преследвах го. Той крещеше, че съжалява. Хванах го, той се съпротивляваше и аз му прерязах гърлото. Оставих трупа му тук, но същата нощ отново сънувах.

— И му отряза главата, така ли? — прекъсна го Корбет. — Сложил си трупа и главата в бъчва и си ги изнесъл през портите, за да се отървеш от него.

— Точно така — потвърди Норис. — Изхвърлих трупа в гората и окачих главата на един клон. Знаеш ли, сър Хю, беше като заклинание, като пречистване. Сънищата спряха. Чувствах се нов човек. — Норис се усмихна, в погледа му блестеше безумие. — Чувствах се като момче, което скача от скала в дълбок чист вир и водата отмива всичко от него. — Той млъкна, загледан в някаква точка зад главата на Корбет.

Писарят си пое дълбоко дъх, наострил уши. Господи, молеше се той, прати ми Ранулф. Погледна към коридора зад Норис, но не видя нищо.

— И после си убил отново? — попита той.

— Разбира се — мрачно се усмихна Норис. — То е като виното, сър Хю. Отпиваш, усещаш вкуса и топлината в стомаха си. Дните минаваха и отново изпитах нужда от това усещане. Пък и кой го е грижа? Градът е пълен с просяци — хора без минало и без бъдеще, утайката и изметта на този свят.

— Те също имат душа — отвърна Корбет. Искаше му се Норис да не притиска меча толкова силно до гърлото му. — Те са хора и преди всичко са невинни, кръвта им призовава Божието възмездие.

Норис трепна и Корбет разбра, че е сгрешил.

— Бог ли, сър Хю? Моят Бог умря в Уелс. Какво възмездие? Какво ще направиш, сър Хю? Ще викаш? Ще молиш за милост?

— Ще ме търсят.

— Разбира се. Ще изнеса трупа ти. Обещавам ти, че ще се отнеса подобаващо с теб. Дълбоко в горите има блата. По-скоро адът ще замръзне, отколкото да намерят трупа ти. Всичко съм обмислил. Ще припишат смъртта ти на Звънаря. Кралските войници ще дойдат в Оксфорд и онези надути, арогантни негодници от колежа ще бъдат наказани. „Спароу Хол“ ще бъде затворен, но общежитието ще продължи да съществува. — Видя, че Корбет отмести поглед. — Кого чакаш? Безшумно пристъпващия си приятел? Заключих вратата на избата. Ти си сам, сър Хю. — Норис отметна глава. — Как ме заподозря?

— Ти ли уби прислужника ми?

Норис поклати глава отрицателно.

— Каза, че си ударил крака в някаква кофа — продължи Корбет, забелязал, че една сянка се движи по коридора. — Чудех се защо икономът на общежитието, който очевидно не държи особено на чистотата, ще мие пода на избата. Било е заради кръвта, нали? Тогава се замислих защо по труповете няма следи, че са били преследвани в гората и се досетих, че може би просяците са дошли да искат милостиня, хляб и вода, че избите са изолирани и си спомних, че си бил разузнавач в Уелс. Естествено, като иконом на общежитието ти си имал възможност да излизаш с каруцата, когато поискаш, за да купуваш провизии от околните села. Никой не би те заподозрял, никой не би те спрял.

Норис вдигна пръст:

— Ти си добър копой.

— Изнасял си труповете и си окачвал главите им по клоните. Никой не би обърнал внимание на петната от кръв по буре, в което е имало вино и е плътно затворено. Когато аз се появих тук, ти спря да убиваш. Знаеше, че разследвам убийствата, затова си измил пода, а Малтоут се е спънал в кофата ти.

— Нещо друго?

— Намерили са копчето ти…

— О, да! Чудех се…

— И тези камъчета. Открих ги по дрехите на просяците.

— Знаех, че си открил нещо — прекъсна го Норис. — Затова те последвах тук…

— Ще ти направя едно предложение — прекъсна го Корбет, защото Ранулф беше още далеч.

Очите на Норис се разшириха.

— В коридора зад теб — продължи Корбет — стои моят прислужник Ранулф-ат-Нюгейт. Преди да стане писар, той беше разбойник. Може да отключи всяка ключалка и се движи безшумно като призрак.

Норис поклати глава, но усмивката му замръзна, когато чу звука от зареждане на арбалет зад себе си.

— Свали меча — каза меко Корбет — и ще бъдеш съден от кралските съдии.

— Мога да те убия. — Норис се усмихваше, но погледът му нервно шареше.

Корбет бавно вдигна ръка и я притисна към острието на меча. Успокои се — беше доста тъпо.

— Можеш да приемеш предложението ми — продължи той.

Но Норис беше погълнат от мисълта за присъствието на Ранулф зад гърба си.

— Или Ранулф ще те убие.

С рязко движение Корбет изби меча встрани и се претърколи напред. Норис се изправи рязко. Фигурата на Ранулф се очерта на фона на светлината от факлата. Корбет чу свистенето на стрелата, Норис залитна, изпусна меча си и хвана стрелата, която се показваше от гърдите му. На лицето му още беше изписано учудване, когато Ранулф го хвана за косата, оголи шията му и с бързо движение преряза гърлото му. После го пусна на земята и клекна до Корбет. Писарят затвори очи и се дръпна към стената, дишайки дълбоко, за да успокои забързания ритъм на сърцето си.

— Дойдох колкото се може по-бързо — усмихна се Ранулф. — Ключалката беше ръждясала и стегната, отне ми доста време. — Той помогна на Корбет да се изправи. — Знаеш ли какво бих направил, сър? Бих се махнал от това проклето място. — Той подритна трупа на Норис с ботуша си. — Бих препуснал като стрела към Уудсток, за да взема кралска заповед и да арестувам всички в общежитието и колежа, докато не приключа с разследването си.

Корбет леко го отблъсна и се облегна на стената.

Тук е като в кошмар, помисли си той, докато се оглеждаше. Тъмни, хлъзгави коридори, мъждива светлина от свещи, окървавен труп на убиец. Така ли щеше да свърши всичко? Ами ако някой ден Ранулф не се появи? Или ако срещне убиец, който убива тихо и бързо, без да се хвали с подвизите си? Корбет вдигна камата си и я прибра в канията. Ранулф отри меча си в елека на Норис, вдигна арбалета и помогна на Корбет по коридора. В подножието на стълбите писарят спря. Беше се поуспокоил, но му беше много студено.

— Ти си прав — прошепна той. — Стегни багажа ни, Ранулф. Ще се махнем оттук и ще отидем във „Веселите момичета“. Наеми стая, но не казвай на никого къде сме отседнали. — Той се качи по стъпалата и отвори вратата. — Няма да се върна в онази стая.

Известно време Корбет седя на една пейка, скрил лице в ръцете си. Някакъв прислужник го попита наред ли е всичко и дали знае къде е мастър Норис.

Корбет вдигна глава, мъжът зърна бледото му, гневно лице и побърза да се отдалечи. Ранулф слезе, преметнал през рамо дисагите им. Излязоха на улицата. Корбет имаше чувство, че сънува. Позволи на прислужника си да го преведе по улиците, отблъсквайки нахалните просяци. Веднъж трябваше да спре, защото от шума и миризмата му се зави свят. Но когато стигнаха до хана, той се беше овладял. Все още измръзнал и уморен, той седна пред слабия огън в пивницата, докато Ранулф нае стая и поръча фазан в сос от скариди. Прислужникът му мълча през цялото време, докато Корбет хапваше едва-едва, пиеше вино и му разказваше случилото се с Норис.

— Ще поспя малко — завърши той. — Върни се в „Спароу Хол“, Ранулф, и кажи на мастър Трипъм какво се случи. Събуди ме на вечерня.

Корбет се качи в стаята си. Един прислужник носеше пред него чисти постели и възглавници, които Ранулф беше поръчал. Стаята беше малка и белосана, с паянтова маса и два стола, но леглата бяха чисти и удобни. Щом прислужникът застла леглата, Корбет залости вратата, зави се през глава и потъна в дълбок сън.

Спа около час. Когато се събуди, ръката му посегна към камата на пода, докато не си спомни къде се намира. Отметна одеялата, стана и се изми. Чувстваше се по-добре и когато слезе в кръчмата, откри Ранулф да играе на зарове. Прислужникът му намигна, прибра спечеленото и го последва в малката градина зад хана.

— По-добре ли си?

— Да. — Корбет се протегна. — Всичко стана толкова бързо, Ранулф. Преследваш убиеца и докато се усетиш, той е по следите ти. Каза ли на Трипъм?

— В „Спароу Хол“ цари пълен хаос — отвърна Ранулф.

— Хаос!

— Бълок е изложил трупа на Норис при пазара на Броуд Стрийт. Виси на бесилката като предупреждение за всички престъпници.

— А какво правят останалите?

— Затворници са в собствения си колеж. Приличат ми на врабчета, затворени в клетка.

Корбет се усмихна на остроумието.

— Ако можех да действам, както искам…! — Бълок шумно се оригна, докато влизаше в градината.

— Аз му казах, че сме тук — прошепна Ранулф.

— Ако можех — повтори шерифът, намествайки кожения си колан върху издутото шкембе, — щях да арестувам всички онези негодници и да ги хвърля в тъмницата. — Той погледна Корбет. — Постъпи глупаво, сър Хю. Можеше да свършиш нарязан на парчета в някоя бъчва!

— Трябваше да потърся доказателства и подозирах, че Норис ще ме последва — сви рамене Корбет. — Но това приключи. Сега трябва да се съсредоточим върху „Спароу Хол“.

— Щом камбаната отбележи началото на вечерния час — каза Бълок, — още войници ще обкръжат „Спароу Хол“ и общежитието. Ще поставя хора и по близките улици. — Шерифът се завъртя на пета и тръгна към кръчмата.

— А сега какво, господарю?

— Не знам, Ранулф.

Корбет погледна към небето, което още беше обагрено в червено от лъчите на залязващото слънце. Махна с ръка, за да разгони комарите, които бяха започнали да се събират, въпреки купичките с оцет, поставени по градинската улица.

— Звънарят няма да предприеме нови действия, поне не срещу нас. Старите просяци вече няма да бъдат убивани в избите на общежитието. — Той чу смях, после момчешки глас запя весела песничка в една от стаите над кръчмата. — Комар ли играеше?

Ранулф прехвърляше заровете от ръка в ръка.

— Да, и дори не мамех.

Корбет сложи ръка на рамото му.

— Дължа ти живота си.

Прислужникът му отмести поглед.

— Как намираш „Изповеди“-те на Свети Августин?

— Трудни, но те карат да мислиш.

— Значи ще видим един съвсем нов Ранулф, а? — Корбет го побутна обратно към вратата на кръчмата. — Повече никакви девойки с разбити сърца. И златарите в Лондон ще спят вече по-спокойно.

Влязоха в кръчмата и Корбет поръча вино. Ранулф мислеше, че господарят му ще си легне, но той се присъедини към група студенти, седнали в най-отдалечения ъгъл. Един от тях имаше питомен язовец и го поеше с медовина, която животинчето лакомо поглъщаше.

— Отдавна ли го имаш? — попита Корбет.

Студентът вдигна поглед.

— От малък. Открих го да се скита по поляните на Крайстчърч. Казват, че носи щастие.

— А така ли е? — попита Корбет и седна.

— Ами, пие ми медовината. — Студентът завистливо погледна към препълнената чаша на Корбет и писарят повика кръчмаря.

— Донеси по едно и за сътрапезниците ми! — поръча той.

— Не те интересува язовецът, нали? — попита студентът лукаво.

— Не — отвърна Корбет. — Кажи ми, чувал ли си за Звънаря и неговите прокламации?

— Чух за много неща — за убийствата в „Спароу Хол“ и в общежитието.

— Но чел ли си прокламациите на Звънаря? — настоя Ранулф.

— Хвърлих им един поглед. — Студентът махна с ръка към приятелите си. — Като всички тук.

— И? — попита Корбет.

Момчето прегърна опитомения язовец и го погали.

— Много шум за нищо, сър. Какво ни интересува дьо Монфор? Това е работа на някой мошеник или луд. Няма да накара студентите да грабнат оръжие и да хукнат към Уудсток.

— А какво е впечатлението ти от тях?

— Прочетох ги, само защото бяха забодени на вратата на „Уайвърн Хол“ — отвърна студентът. — Но честно казано, сър, изобщо не ме интересува какво ще стане със Звънаря.

Корбет му благодари, остави една монета на масата за още медовина на животинчето и следван от учудения Ранулф, се върна в стаята си.

— За какво беше всичко това? — попита прислужникът, докато затваряше вратата.

— Има нещо, което пренебрегнахме — отвърна Корбет. — Да се върнем към онзи ден в Лейтън. Едуард пристигна, вбесен от прокламациите на Звънаря, вбесен от кошмарите за възкръсването на дьо Монфор. Кралят е обезпокоен, затова и ние се безпокоим — нали сме най-верните му поданици, писари от кралската канцелария. Дойдохме в Оксфорд и допуснахме грешката да влезем в света на Звънаря. Докато стоях в градината, си спомних нещо, което ти каза. Какво значение има всъщност? Кой го е грижа? Студентът от кръчмата, младежът с язовеца, потвърди думите ти. — Той видя учудването върху лицето на Ранулф. — Нали четеш Свети Августин: реалността е само онова, което възприемаме. Августин приел Бога и внезапно предишните реалности — разврат, гуляи, пиене и жени — изчезнали. — Корбет се облегна назад. — Кой знае, същото може да стане с Ранулф-ат-Нюгейт. Същото става и с краля: дьо Монфор е демонът, обсебил душата му — за него Звънарят представлява ужасяваща заплаха за Короната и властта.

— Но в действителност?

— Но в действителност — отвърна Корбет — хората не се интересуват от него. Дьо Монфор е мъртъв от четиридесет години. Звънарят се цели право в краля. Трябва да си зададем въпроса на Цицерон: „Cui bono?“20 Каква полза има Звънарят от своята опасна работа? Какво иска да постигне? Няма да предизвика въстание. Няма да събере армия, която да тръгне към Лондон и Уестминстър. Каква е тогава целта му?

— Да си отмъсти? — попита Ранулф.

— Но защо? Защо сега? Защо са тези убийства? Нападенията над мен? Нарастващата суматоха в „Спароу Хол“? — Корбет издърпа една скъсана нишка от одеялото. — Това би трябвало да им послужи за предупреждение.

— Предупреждение ли, сър?

— Хаосът — отвърна Корбет. — Звънарят очевидно държи да предизвика суматоха и затова, преди да мине много време, в „Спароу Хол“ ще има нова жертва.