Звънарят от Оксфорд

Трета глава

В деня, когато Талдо се отправи обратно към Оксфорд, за да съобщи на шерифа за ужасяващото си откритие, сър Хю Корбет, Ранулф и Малтоут влязоха в града. Поройният дъжд беше залял улиците и почистил канавките и уличките, притъпявайки миризмата от сметищата. С отметната качулка Корбет остави коня да си пробива път по претъпканите улици на университетския град. Бяха влезли през южната порта, но вместо да се отправят направо към „Спароу Хол“, Корбет поведе Ранулф и Малтоут по околни улички, за да усетят атмосферата на града. Самият той изпитваше лека носталгия. Бяха минали години, откакто беше идвал тук и сега гледките, шумовете и миризмите му напомниха славните дни на младостта. Щастливо и безгрижно време, когато Корбет живееше в запуснати стаи и се струпваше заедно с останалите студенти из мрачните зали на колежите, за да слуша лекции по реторика, логика, теология и философия.

Завръщането се стори на Корбет някак зловещо: въпреки изминалите години нищо не се беше променило. Селяните от предградията на Оксфорд се опитваха да си пробият път с тежки каруци, натоварени със стоки за градските пазари. Докато минаваше покрай отворените врати на мрачните жилища, Корбет съзря деца и жени, които се грееха край огъня, мъждиви лампи, които разпръскваха тъмнината. Къщите бяха скупчени от двете страни, разделяни от множество улички, още хлъзгави и кални след дъжда. Независимо от това, както винаги, улиците на Оксфорд бяха препълнени. Търговци в подплатени с кожа роби крачеха целеустремено с високите си кожени ботуши. Прислужници вървяха пред тях, за да разпръскват пищящите деца или лаещите кучета. Францисканци, доминиканци и кармелити бързаха към манастирите си; някои вървяха в благочестиво мълчание, други бяха шумни и кресливи като свраки. На един ъгъл каруца, пълна с изпражнения и тор от канавките, сега служеше за позорен стълб. Мъж, продавал излиняло платно, стоеше, затънал до кръста в мръсотията, а за колелата бяха привързани други търговци, осъдени, задето са продавали развалено месо, некачествени стоки или продавали стоките си на цена различна от онази, определена от пазарните пристави. Наблизо затворената каруца на един кучкар беше пълна с биещи се и лаещи псета. Той се канеше да залови един изпосталял помияр, а група мърляви деца го обиждаха и твърдяха, че кучето е тяхно. С пламнало от гняв жълтеникаво лице кучкарят ги ругаеше в отговор.

Корбет въздъхна, слезе от коня и каза на Ранулф и Малтоут да го последват. Минаха напряко по Ийл Пай Лейн, която ги изведе на Броуд Стрийт. Тук Корбет се натъкна на скитащи групи студенти, веселяци, самохвалковци, съмнителни типове и мошеници от университета; благородниците носеха къси роби, гражданите — износени панталони и елеци. Въздухът кънтеше от най-различни наречия и езици, докато студентите се изсипваха от учебните зали на колежите. Погълнати от собствения си свят, младежите крещяха, пееха и се блъскаха, напълно забравили за почтените граждани. Последните минаваха покрай тях със сподавени ругатни и неодобрителни погледи. Тук-там групи преподаватели ходеха наперено като гъски, с глави, увити във вълнени качулки, подплатени с коприна, които бяха знак за положението им. Зад тях бедните студенти, младежите, които не можеха да си плащат таксата, носеха книги или друг багаж на господарите си. Пристави и проктори7 също се разхождаха насам-натам, размахвайки ясенови тояги с оловни краища. Когато минаваха край тях, студентите внезапно замлъкваха, макар че присъствието им не влияеше кой знае колко върху веселяшкия дух и напереността на младежите.

Корбет спря, уви юздите около ръката си и огледа главната улица в двете посоки. Тя се беше променила — и от двете страни имаше повече къщи, така нагъсто построени, че фронтоните им се срещаха и закриваха светлината. Сбутани между тях бяха къщурките на бедняците, покрити с рогозки, слама или дъски, които дъждът беше превърнал в подгизнала маса. Пазарните сергии от двете страни на улицата бяха наново отворени след пороя и цареше оживена търговия. Тъй като го бутаха и блъскаха отвсякъде, Корбет трябваше да продължи. Зад него Ранулф вдигна ботуша си и изстена: калта и мръсотията стигаха до глезените. Той погледна със съжаление група деца, които, въпреки времето, играеха боси. Ранулф тихо изруга. Щеше му се да сподели раздразнението си с Корбет, който стоически вървеше пред него, но шумът наоколо беше оглушителен. Писарят рязко зави вляво по една мръсна уличка. Тук беше по-тихо и когато Корбет влезе в двора на кръчмата „Червената решетка“, Ранулф въздъхна от удоволствие. С радост хвърли юздите на нацупения коняр, който излезе, ругаейки под нос новодошлите, задето бяха нарушили спокойствието му.

— Нещо за ядене и пиене — промърмори Ранулф, потърквайки корема си — ще зарадва стомаха ми.

— Само малко вино — обади се Корбет. Без да обръща внимание на мрачния поглед на Ранулф, той пристъпи и влезе във влажното помещение. Застанаха до вратата и пийнаха набързо, преди да излязат отново на улицата.

— Какво правим? — Ранулф се изравни с Корбет. — Къде отиваме, господарю?

— Искам да ви покажа града — отвърна Хю. — Искам да го усетите не само със стомасите, но и с умовете си. — Той спря и повика спътниците си с ръка. — Оксфорд е цял отделен свят — обясни той. — Град, създаден от малки селца, каквито са отделните колежи. Всеки се издига на собствена земя и има собствени работилници, общежития, ковачници и конюшни.

Той посочи към улицата, където Ранулф и Малтоут зърнаха висока стена с огромна, обкована с желязо порта.

— Това е колежът „Ийгъл Хол“, а има още много като него. Всеки има свои привилегии, традиции и история. Вземат студенти от Франция, Фландрия, Испания, германските държави. Някои дори идват от страни, които са още по на изток. Колежите си съперничат, университетът мрази града, градът презира университета. Насилието се шири, ножовете са винаги готови да заиграят. Понякога може да ти се наложи да бягаш и — добави той — ако знаеш накъде да бягаш, може и да си спасиш живота.

— Но ти си писар на краля — обади се Малтоут, галейки муцуната на коня си. — Те ще се подчинят на кралските заповеди.

— Те изобщо не се впечатляват — отвърна Корбет. — Да речем, че ни нападнат сега, кой ще ни се притече на помощ? Или ще се яви като свидетел? — Той шеговито удари Ранулф по рамото. — Ходи с пусната качулка, наведена глава и ръка, колкото се може по-далеч от ножа.

Продължиха по главната улица и се отдръпнаха встрани, когато вратата на една църква се отвори и група студенти в избелели елеци, пристегнати в кръста с въжета и кожени ремъци, излезе от обедната служба. Както прошепна Ранулф, литургията очевидно не беше оказала никакво влияние над тях. Те се блъскаха и бутаха, крещяха дрезгаво, някои дори изпълняваха богохулни пародии на химните, които бяха пели допреди малко. Въпреки влагата и блъсканицата Корбет продължи да обяснява на спътниците си разположението на града. Най-накрая те се върнаха, минаха покрай пивницата „Суиндълсток“, проправяйки си ловко път покрай широката канавка на Карфакс към улица „Грейт Бедли“, която водеше към замъка.

— Защо отиваме там? — попита Малтоут. — Мислех, че ни викат в „Спароу Хол“.

— Трябва да посетим шерифа — обясни Корбет през рамо. — Сър Уолтър Бълок. — Той се усмихна. — Това също ще бъде интересно преживяване. Бълок е раздразнителен като гладно куче.

Пресякоха рова, който представляваше тясна канавка с вода, покрита с черна пяна; под подвижния мост се носеше труп на котка, подгизнал и подут. Пазач с мръсен кожен шлем се подпираше отпуснато на стената до подвижната решетка на крепостната врата. Мечът и щитът му лежаха на земята до него. Той почти не ги погледна, когато влязоха във вътрешния двор. Вътре цареше оживление — група стрелци стреляха разгорещено по мишените, дрипави деца с дървени мечове се опитваха да се защитят от една нахална гъска, жени, скупчени около кладенеца, пляскаха мокри дрехи върху страните на големи бъчви, които използваха вместо дъски за пране. Никой не обърна внимание на новодошлите, с изключение на един продавач на реликви, облечен в яркоцветни парцали, който хвалеше стоката си и в момента размахваше парче дърво.

— Купете си клонче от хвойната. — Той навря почернялото дърво почти в лицето на Ранулф.

— Защо?

Мъжът оголи счупените си зъби.

— Защото тази хвойна е дървото — прошепна той, — под което се подслонил малкият Исус, когато майка му го завела в Египет, далеч от гнева на Пилат.

— Мислех, че е бил Ирод — отвърна Ранулф.

— Да, но Пилат му помагал — изпелтечи продавачът на реликви.

Ранулф взе парчето дърво и внимателно го огледа.

— Не мога да го купя — каза той. — Това не е хвойна, а бъз.

Устата на мошеника безмълвно се отваряше и затваряше.

— Бог да те благослови, сър, заблудили са ме. Сигурен ли си?

— Разбира се — отвърна Ранулф и му го върна.

— Значи това било — прошепна продавачът на реликви, обърна се и доближи една група прислужници и отново започна да вика.

— Купете си бъз! — викаше той. — От дървото, на което се е обесил Юда!

Корбет се усмихна; канеше се да пита Ранулф как е успял да различи двете дървета, когато смушкване в гърба го накара да се обърне.

— Какво искате?

Сержантът огледа Корбет от глава до пети.

— Какво искате? — повтори той. — И откъде имате тези коне?

Ранулф застана между господаря си и сержанта и се втренчи в мръсното му, небръснато лице.

— Търсим шерифа — каза той. — Сър Уолтър Бълок. Това е сър Хю Корбет, главен писар на краля от канцеларията на Тайния печат.

Сержантът се намръщи и плю.

— Все ми е едно, ако ще да го праща и папата!

Той изрева на един коняр да вземе конете им и с щракане на пръсти подкани Корбет и спътниците му да го последват.

Откриха сър Уолтър в помещението над къщата на вратаря. Стаята беше просторна. По стените висяха шарени тъкани, подобни на огромни знамена. Дебелият оплешивяващ шериф лакомо се тъпчеше със змиорки. До него имаше поднос с ябълки и сирене. Нисък и набит, Бълок беше облечен в елек, панталон и риза; бойният му колан и кожените ботуши за езда бяха захвърлени върху застлания със слама под. Когато сержантът бутна Корбет и спътниците му вътре и тръшна вратата зад тях, шерифът вдигна гладко избръснатото си лице, лъснало като меден поднос.

— Какво искате? — попита той с пълна уста.

— Това ме попита и невежият негодник долу — отвърна Ранулф.

Бълок се облегна и кимна към тесния прозорец.

— Ако беше достатъчно широк, щеше да изхвръкнеш оттам.

Корбет въздъхна, извади от кесията си кралския печат и го хвърли на масата. Бълок преглътна хапката си и го взе.

— Знаеш ли какво е това, сър Уолтър? — подразни го Ранулф.

— Името ми е Бълок! — Шерифът отблъсна стола си, изправи се, облиза пръсти и ги изтри в мръсна кърпа. После застана пред Ранулф с ръце на бедрата. — Името ми е Бълок8 — повтори той. — И знаеш ли защо? Защото приличам на бик — силен и зъл. — Той мушна Ранулф в стомаха. — Ти ми приличаш на побойник, но това не ме засяга. — Той рязко се извърна към Корбет с протегната ръка. — Извинявай, сър Хю. Кралят изпрати вестител — очаквахме те.

Корбет стисна ръката на шерифа. Забеляза, че очите му бяха обградени от черни кръгове от изтощение.

— Изглеждаш уморен, шерифе.

Сър Уолтър го подкани с ръка към една пейка до стената.

— Ако легна, сър Хю, никога няма да стана. Искате ли вино или нещо за ядене? — Той погледна лукаво към Ранулф. — Или кофа вода от кладенеца, която да ви охлади след дългото пътуване?

Ранулф се усмихна на войнствения дребосък.

— Сър Уолтър, приеми моите извинения.

Шерифът пое ръката му, после зачопли зъбите си.

— Проклет войнишки живот! — изрева той.

Изчака Корбет да седне и придърпа стола си срещу пейката. После заизброява на дебелите си пръсти.

— Кралят е в Уудсток и ми диша във врата. В Уестминстър е свикан парламент. Наредиха ми да избера подходящ представител. Някакъв шарлатанин продава зъби на плъхове на децата. Гарнизонът не е получавал пари четири месеца. Запасите ми свършват. В „Бокардо“ лежат трима престъпници — добави той, имайки предвид градската тъмница, — които трябва да обеся преди да мръкне. Кръчмарска прислужница била насилена в „Съкровищницата“. Имам цирей на задника. Не съм спал две нощи, а роднините на жена ми искат да дойдат и да стоят до Архангеловден. — Той подсмръкна. — И това са само по-маловажните проблеми.

Корбет се усмихна. Бръкна в кесията си и му подаде две златни монети.

— Не приемам подкупи, сър Хю.

— Това не е подкуп — отвърна Корбет, — а възнаграждението ти. Ще си го взема от хазната.

Монетите изчезнаха за миг.

— Ами Звънарят? — попита Корбет.

— Не знам кой е той — отвърна шерифът. — Знам само, че доста често прокламациите му се появяват на вратата на някой колеж или църква.

— Не си ли се бил в Ийвшъм на страната на дьо Монфор? — рязко попита Корбет.

Бълок отмести поглед.

— Да, така беше — отвърна той тихо, като на себе си. — Бях млад, идеалист и достатъчно глупав, за да вярвам в мечти. Но сега, сър Хю, аз съм верен поданик на краля, във война и мир. Не съм предател. Не знам кой е Звънарят или откъде идва. Разбира се, ходих да поразпитам онези празноглавци от „Спароу Хол“, но със същия успех можех да търся отговор и на гробищата.

— Ами труповете, намерени край Оксфорд?

Бълок сви рамене.

— Ти знаеш колкото мен, сър Хю. Бяха на бедняци. Главите им бяха отрязани и закачени за косите на някое дърво. Пратих хората си да претърсят. Обиколиха горите и полята. Нещо става. — Той млъкна и почеса бенката на дясната си буза. — Оксфорд е странно място, сър Хю. Денем жителите му пеят Salve Regina и почитат Христа в черквите. Нощем в кръчмите погубват душите си с вино и разврат. Извън градските стени, на отдалечени места, накратко казано, на пътя за Банбъри моите хора разговаряли с един лесничей. Завел ги на една полянка дълбоко в гората. На нея имало скала, огромен камък, сякаш захвърлен там от самия сатана. Някой го бил използвал вместо олтар; имало следи от огън, кървави петна, а на един клон висял животински череп.

— Магьосници? — попита Корбет.

— Магьосници или вещици — изсумтя Бълок. — Това е всичко, което са видели. Не е работа на местните селяни и земевладелци — те нямат нито време, нито сили за подобни глупости.

— И смяташ, че това е свързано с убийствата?

— Възможно е. — Бълок изтри уста с опакото на ръката си. — Иска ми се да открия този убиец. Надявам се да е някой нагъл студент. Между другото тази сутрин донесоха още един труп — на един стар глупак, наречен Сенекс. Бил е открит като останалите — Бълок се усмихна мрачно — с едно изключение. Ръката му била здраво стисната. Когато успях да разтворя пръстите му, намерих прах, камъчета и най-важното, едно копче.

— Копче ли? — попита Ранулф.

— Да, метално копче с релефно изображение на врабче, символът на „Спароу Хол“. Нещо повече — продължи Бълок, — както знаеш, сър Хю, такива копчета имат на робите си само преподавателите или по-богатите студенти. Останалите са облечени в дрипи.

— Е, какво мислиш — попита Корбет.

Бълок се изправи на крака.

— Според мен в колежа има вещерско сборище, което се кланя на демоните. Смъртта на тези стари просяци е свързана с някакъв ужасен ритуал, но нямам доказателство за това. Старецът може да е намерил копчето, докато са го гонели или докато се е борел за живота си да го е откъснал от нечие палто. Но това не е единственият труп, който намерихме тази сутрин. — Бълок отпи от виното си. — По-миналата вечер, точно преди вечерня, икономът Уилям Пасърел бил прогонен от „Спароу Хол“ от група студенти. Всички знаят, че Ашъм, който се радваше на всеобща обич, е написал част от името на Пасърел върху късче пергамент, докато умирал в библиотеката. Пасърел побягнал и потърсил убежище в църквата „Сейнт Майкъл“. Отец Винсънт, енорийският свещеник, го приютил, нахранил и напоил. Тълпата се разпръснала, но по-късно същата вечер някой влязъл в църквата и оставил близо до вратата на олтара кана вино и чаша. Пасърел пил от него, но то се оказало отровно. Умрял почти веднага.

— Откъде знаеш това? — попита Корбет.

— В „Сейнт Майкъл“ има отшелница, една луда старица на име Магдалена. Тя забелязала някаква сянка в църквата, после видяла Пасърел да пие и чула предсмъртните му викове. — Бълок отиде до вратата. — Елате, ще ви заведа да видите труповете.

Шерифът ги поведе надолу и през все още оживения двор. Слязоха по дълго тясно стълбище към избите и тъмниците на замъка. Беше тъмно като в рог, само нарядко поставените насмолени факли хвърляха трепкаща светлина. Бълок ги поведе по влажния, вмирисан на плесен коридор към една отдалечена стая. Отвори вратата и ужасна миризма блъсна носовете им — подът беше покрит със зловонна подгизнала слама. Дебелите лоени свещи и миризливите маслени лампи върху полиците придаваха на сводестото помещение зловеща атмосфера. Когато очите на Корбет привикнаха със светлината, той видя две маси като онези в кланиците, на всяка от които лежеше труп. Единият беше покрит с платно, под което стърчаха боси крака; другият беше само по набедрена препаска. Надвесен над него стоеше монах с качулка. Той изобщо не ги удостои с поглед, а продължи да почиства лицето на трупа с мокра кърпа.

— Добър ден, Хамъл!

Мъжът се обърна, отметна качулката си и се облегна на масата. Издълженото му лице беше мъртвешки бледо, с насълзени очи и олигавена уста. Горната му устна беше покрита от рехави мустаци, отрязани накриво в единия край. Той се взря в шерифа с мътните си очи.

— Това е Хамъл, лечителят на замъка.

— И отявлен пияница — прошепна Ранулф.

— Не съм пиян. — Хамъл се заклатушка към тях. — Пийнах само, за да се ободря. Това е мръсна работа. — Той издиша солидно количество бирени пари към Корбет. — Да вземеш трупа ли си дошъл?

— Той е кралски писар — обясни Бълок.

— Бог да пази! — завалено каза Хамъл. — Значи кралят иска тялото, така ли? — Той отново се приближи до трупа, все още стиснал мокрия парцал. — Този тук е мъртъв и изстинал.

— От какво е умрял? — попита Корбет, приближавайки се зад него.

— Да не съм лекар — изфъфли Хамъл.

После посочи пурпурните драскотини върху корема, гърдите и врата на мъжа; лицето му беше прежълтяло, очите изскочили, през полуотворената уста висеше подутият език.

— Отровил се е с беладона — обясни Хамъл. — Виждал съм го и друг път — при хора, които са я погълнали случайно. — Той направи знак на Корбет да се приближи към другия край на масата. — Но лицето и подутият език — той посочи обезцветената кожа — означават, че е изпил голямо количество. Лесно е да отровиш някого с беладона. Особено, ако я разбъркаш в силно вино.

— И няма други наранявания? — попита Корбет. — Или белези.

— Някакви драскотини — обясни Хамъл.

— Ами другият труп? — попита писарят.

Хамъл се обърна и отдръпна платното. Корбет примигна, Ранулф изруга, а Малтоут повърна в ъгъла. Трупът на Сенекс беше сивкавобял като корема на развалена риба, но главата, отделена от окървавения врат и поставена под една от ръцете, придаваше зловещ вид на сцената.

— Още не съм я зашил — обясни весело Хамъл. — Винаги го правя.

Сега и Бълок вдигна ръка към устата си и се обърна.

— Гледай този път да го направиш, както трябва — изсумтя той. — Миналия път беше толкова пиян, че я заши обратно!

Корбет погледна към прерязания врат и тъмната спечена кръв по него и заключи, че главата е била отсечена със силен удар на остра брадва.

— Покрий го! — нареди той.

Хамъл се подчини.

— Какво е имало в ръката му?

Лечителят посочи към края на масата. Приближил свещта към трупа, Корбет внимателно разгледа прашните камъчета, после взе месинговото копче, върху което ясно се виждаше изображението на врабче.

— Мога ли да го задържа? — попита той.

Бълок даде съгласието си. Корбет огледа ръцете на Сенекс — студените напукани пръсти и мръсните неравни нокти. Забеляза, че дланта на дясната ръка беше много по-мръсна от тази на лявата. После прегледа коленете и отбеляза колко са изцапани.

— Сигурно е бил коленичил — обясни писарят. — Убиецът е стоял над него. Замахнал е назад с брадвата и вероятно тогава копчето му е паднало. Горкият Сенекс го е напипал, точно когато брадвата му е отсякла главата. — Корбет прибра копчето в кесията си. — Хайде, шерифе, видях достатъчно.

Напуснаха помещението. Малтоут се беше овладял, макар лицето му все още да беше смъртно бледо. Върнаха се отново в двора на замъка. Сержантът, който беше посрещнал Корбет, ги чакаше.

— Имаш още посетители, сър Уолтър. Заместник-деканът на Спароу Хол мастър Трипъм и още няколко души са дошли за трупа на Пасърел. — Войникът посочи каруцата, спряна до портата.

— Къде са те?

— Поканих ги в къщичката на вратаря.

Сър Уолтър потри очи.

— Да вървим, сър Хю.

Трима души ги очакваха. Мастър Алфред Трипъм, заместник-деканът, седеше на една пейка и не си направи труда да стане, когато шерифът и Корбет влязоха в стаята. Беше висок и имаше сурово, гладко избръснато лице, под гъста сребристосива коса. Около тънките му устни се врязваха дълбоки бръчки. Беше облечен в скъпа тъмносиня роба, а върху качулката и наметката му бяха избродирани със сребърна нишка символите на положението му. Лейди Матилда Браос седеше на стола на шерифа. Беше ниска и набита, около металносивата й коса и сбръчканото лице беше надиплен плътен воал. Сива наметка скриваше тъмночервената рокля, закопчана високо на шията. Имаше блестящи очи, но под тях се виждаха тъмни сенки, а капризната извивка на устните придаваше на лицето й ехиден и арогантен вид. Ричард Норис, който ги представи, беше далеч по-млад и приятен човек — с кръгло лице, добре оформени мустаци и брада и червеникава коса, изпъстрена със сиви кичури. Ръкостискането му беше здраво и изглежда гореше от желание да се хареса.

— Чакахме тук — обяви той с мелодичен глас, — защото разбрахме, че скоро ще се върнеш, сър Уолтър. Но ако знаех, че имаш толкова важни посетители… — Яркосините очи на Норис примигнаха. Той облиза устни, сякаш внимателно подбираше думите си.

— Престани да угодничиш, Норис! — Лейди Матилда премести една чиния със змиорки по-далеч от себе си. — Сър Уолтър, дойдохме да приберем трупа на Пасърел. Той умря от безчестна смърт. Искаме да му направим почетно погребение.

Бълок не й отговори, а взе чинията със змиорките, облегна се на стената и започна да се храни. Той изобщо не си направи труда да погледне към Трипъм и Корбет усети, че между тях съществува вражда. Лейди Матилда хвърли лукав поглед към писаря, оценявайки стоящите зад него Ранулф и Малтоут с презрително присвиване на устните.

— Ти си кралският пратеник Корбет, така ли?

Сър Хю се поклони.

— Да, милейди.

— Чувала съм за теб, Корбет — продължи тя. — За дългия ти любопитен нос. Значи кралският копой дойде в Оксфорд да души из сметището.

— Не, милейди — бързо се намеси Ранулф. — Дойдохме в Оксфорд да заловим Звънаря, позорния предател. Ще го отведем в Лондон, за да го обесят, изкормят и разчекнат при Елмс, близо до река Тайбърн.

— Така ли, Червенокоско? — презрително прошепна лейди Матилда. — Значи ще хванеш Звънаря и ще го обесиш — тя щракна с пръсти — просто ей така?

— Не, милейди — отвърна Корбет. — Както казваш, ще се разровя из боклука и ще го измъкна, както и убиеца, отговорен за смъртта на Ашъм, Пасърел, и който хладнокръвно избива старите просяци.

— Какво значи това? — Трипъм скочи на крака. — Искаш да кажеш, че той е един и същ?

— Той е добър копой. — Сър Уолтър се усмихна и натъпка парче хляб в устата си. — Вече души из сметището.

— Лейди Матилда! Лейди Матилда! Мастър Трипъм! — Мастър Норис пристъпи напред, пляскайки с ръце. После се опомни и изтри дланите си във вълнената си туника. — Сър Хю е кралски писар — продължи той. — Срещали сме се и преди, сър. — Той се приближи. — Бях в кралската армия в Уелс.

Корбет поклати глава.

— Сър, в нея имаше мнозина, а и това беше отдавна.

— Знам, знам. Бях разузнавач.

Корбет кимна.

— Разбирам.

— А сега уелсците са в „Спароу Хол“ — намеси се Трипъм и се усмихна принудено, сякаш да се извини за обноските си преди малко. — Сър Хю, каквото и да си мислиш, ти си добре дошъл. Кралят настоя да ти окажем гостоприемство. Ричард Норис отговаря за общежитията. Той ще се постарае да получите хубави стаи и добра храна. — Трипъм уви робата около тесните си рамене. — А довечера заповядай в „Спароу Хол“, сър Хю. Готвачите ни са обучени да готвят като във Франция. Мастър Норис, ти също можеш да се присъединиш към нас. — Той изду бузи и се обърна към сър Уолтър, който още се облягаше на стената. — Сър, тук ли е трупът на Пасърел?

Шерифът продължи бавно да дъвче. После остави купата на масата, облиза пръсти и кимна на Корбет. Канеше се да изведе Трипъм от стаята, когато на вратата се почука. Младежът, който влезе, беше почти момче, черната му коса беше намазана с благовонни масла и вързана на опашка. Носеше дрехи на обикновен студент — кафяв вълнен елек и панталон в същия цвят, пъхнат в ботушите; на колана му беше окачена кама. Лицето му беше най-обикновено, като изключим очите, които бяха блестящи, наблюдателни и тревожни. Лейди Браос го повика с ръка. Той пристъпи покорно като кученце и застана зад нея. Корбет наблюдаваше с любопитство как лейди Матилда прави знаци с пръсти. Младежът кимна и й отвърна по същия начин. Лицето на дамата се смекчи, изражението й напомни на писаря любяща майка с любимото си дете.

— Това е моят придружител — гордо обяви тя. — Мастър Мот. — Усмихна се на Корбет. — Съжалявам, че бях рязка, сър, но когато мастър Мот не е с мен — очите й се плъзнаха към шерифа, — се боя за него. — Тя потупа младежа по ръката. — Той е глухоням, езикът му е отрязан. Не може да чете и пише. Сираче, намерено пред „Спароу Хол“. Той е като сина, когото не можах да имам, но винаги съм искала. — Тя се обърна и направи още няколко знака. Младият мъж й отвърна и посочи към прозореца. — Шерифе — отсече лейди Матилда, — време е да тръгваме, преди каруцата да замине без нас. Сър Хю? — Тя се изправи. — Ще ни гостувате ли тази вечер?

Корбет кимна.

— И предполагам, разпитът ще започне?

— Да, мистрес9, така е.

Дамата сграбчи ръката на мастър Мот и закуцука към вратата.

— Хайде, шерифе — раздразнено повтори тя. — И ти, и ние искаме да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

Сър Уолтър се сбогува с Корбет и я последва, викайки през рамо, че ако писарят иска да говори с него, знае къде да го намери. Корбет изчака, докато стъпките им заглъхнаха в тишината.

— Хубава каша, а, Ранулф? — попита той. — Навсякъде омраза и гняв.

— Дали изобщо в Оксфорд има двама души, които се погаждат?

Корбет се усмихна сухо и отиде до прозореца. Погледна към двора и видя сър Уолтър и спътниците му да се упътват към стаята с труповете, докато лейди Браос изпрати мастър Мот да докара каруцата.

— Мисля, че е странно — промърмори той. — Осъзнаваш ли, Ранулф, че икономът на „Спароу Хол“ е бил подгонен от тълпа студенти и принуден да потърси убежище в църквата, където по-късно е бил отровен? Но никой не се пита защо. Никой не показва и следа от скръб. Да, дошли са да вземат трупа, но се държаха, сякаш са се върнали за забравен багаж. Защо ли е така, а?

— Може би Пасърел не се е радвал на топли чувства.

— Не мисля. — Корбет облиза устни и усети колко е гладен и жаден. — Хайде, ще хапнем в някоя кръчма, а после ще отидем в общежитието да видим какво ни очаква там.

— Не отговори на собствения си въпрос, господарю.

Корбет спря с ръка на дръжката на вратата.

— Залагам бъчва обикновено вино срещу буре малвазия, че не след дълго Пасърел ще бъде обявен за убиец, може би дори за Звънаря и ако сме достатъчно глупави да повярваме, че е така, Звънарят няма да даде признаци на живот, докато не си тръгнем от Оксфорд.