Звънарят от Оксфорд

Пета глава

Корбет седеше мълчаливо и се взираше в чашата си — похват, който използваше често, за да принуди другите да говорят. Този път не успя. Лейди Матилда и останалите го гледаха очаквателно.

Той поднови въпросите си.

— Споменавал ли е Ашъм нещо необикновено? Ако Звънарят го е убил, за това може да има само една причина — Ашъм е започнал да подозира истинската му самоличност. — Той сплете ръце върху масата. — На студентите не е позволено да влизат тук, нали?

— Не — отвърна Трипъм.

— Нито да се разхождат в градината?

— Не.

— В такъв случай убиецът на Ашъм трябва да е някой от вас или прислугата. Затова ви питам отново, казвал ли е Ашъм нещо за Звънаря или неговата самоличност?

— На мен ми каза нещо — обяви Лангтън, притеснен от собствената си смелост. — Попитах го кой според него е Звънарят. — Той забързано продължи. — Но Ашъм ми отвърна с цитат от посланието на Свети Павел до Коринтяните: „Сега виждаме смътно като през огледала…“

— Нещо подобно каза и на мен — обади се Чърчли. — Веднъж го срещнах в склада. Изглеждаше разстроен, затова го попитах какво има. Той отвърна, че външността е измамна, че в „Спароу Хол“ има нещо нередно. Попитах го какво иска да каже, но той не ми отговори.

— Защо брат ти — попита Корбет, внезапно сменяйки тактиката — е нарекъл това място „Спароу Хол“?

— Това беше любимият му цитат от Евангелието — обясни лейди Матилда. — Думите на Христос, че Бог разбира дори когато едно врабче падне на земята, а всеки от нас струва много повече от врабчетата.

— Той беше последовател и на свети Беда13 — обясни Епълстън. — Особено на неговата „Църковна история на английския народ“. Хенри обичаше притчата на Бед за тана, който сравнявал човешкия живот с врабче, което хвърчи из зала, пълна със светлина и топлина, преди да излети в студения мрак. — Епълстън се усмихна. — Запознах се със сър Хенри само няколко месеца преди да умре — той често намираше утеха в тази история.

— Прекарваше ли Ашъм много време в библиотеката в дните, преди да умре? — попита Корбет.

— Да — отвърна Трипъм. — Но никой от нас не знае какво е търсил или прочел.

— Бих искал да отида в библиотеката — заяви Корбет. — Възможно ли е?

Трипъм кимна и изпрати прислужници да запалят свещи долу. Когато се върнаха, заместник-деканът им нареди да донесат вино в библиотеката. Двамата с Корбет се отправиха натам, следвани от останалите. Библиотеката се намираше отвъд градината, в другия край на сградата. Беше дълга и просторна стая с дървена ламперия. Върху бялата мазилка над нея имаше изящно изрисувани сребърни и златни звезди. По всички стени имаше рафтове с книги, до тях — масички и столчета, а в средата на стаята — голяма писалищна маса. Въздухът беше свеж и ухаеше на восък, пергамент и кожа. Корбет одобрително подуши и въздъхна от удивление като видя колко много книги, ръкописи и фолианти имаше тук.

— Притежаваме повечето от великите творби — гордо заяви лейди Матилда. — Покойният ми брат беше библиофил — тук държим неговите книги и личните му книжа. Освен това купуваше много книги у нас и в чужбина.

Корбет се канеше да разпита откъде е имал толкова средства, но се усети навреме: като повечето благородници, подкрепили краля срещу Монфор, сър Хенри Браос беше получил щедро възнаграждение от Короната, включително приходите и земите на последователите на графа бунтовник. Нищо чудно, че семейство Браос е било прицел на проклятия в Оксфорд, където размирникът беше имал толкова поддръжници.

Останалите преподаватели, които пристъпваха доста несигурно, се подпряха на масите или седнаха на столчетата, докато Корбет обикаляше библиотеката. Той се възхищаваше на книгите, рафтовете и ковчежетата, на двата изящно резбовани аналоя, както и на фреските върху стената, изобразяващи сцена от Апокалипсиса, на която Ангелът разтваря Великата книга, за да я прочете свети Йоан. Писарят се върна в средата на стаята и заразглежда едва забележимите тъмни петна на пода.

— Тук ли намерихте Ашъм?

— Не, щом разбихме вратата, го видяхме да лежи точно до масата.

— А къде беше пергаментът?

Трипъм посочи близо до масата.

— Лежеше там, сякаш Ашъм го е хвърлил настрани. — Опитахме се да почистим кръвта — обясни Епълстън. — Пасърел щеше да наеме хора, които да излъскат пода.

Корбет изучаваше следите от кръв в средата на стаята и до масата.

— Очевидно — каза той — Ашъм е пропълзял, за да вземе нещо от масата.

— Върху нея също имаше кървави петна — обясни Трипъм. — Сякаш се е опитвал да се изправи. Защо, сър Хю?

Корбет се отправи към прозореца със спуснати капаци в края на отсрещната стена.

— И тези капаци бяха затворени и зарезени?

— Да — потвърди Чърчли. — Помня, че бяха.

— И прозорецът също беше заключен.

— Така мисля — отвърна Трипъм. — Защо, сър Хю?

Корбет повдигна металното резе, с което се залостваха капаците. Движеше се съвсем лесно и той забеляза, че е добре смазано. Разтвори капаците. Прозорецът със стъкла в оловни рамки зад тях беше голям. Корбет вдигна резето, отвори прозореца и надникна в огряната от луната градина: въздухът беше изпълнен със сладкия аромат на розите. Погледна надолу — прозорецът беше нисък и всеки, който застанеше в лехата, можеше да гледа вътре, като се прикрива зад живия плет, който се намираше на около метър разстояние. Корбет затвори прозореца, дръпна силно капаците и резето само се намести.

— Нормално ли е, че прозорецът и капаците са били затворени? — попита той. — Било е лятна вечер. Не е ли имал нужда Ашъм от светлина и чист въздух?

— Аз бях в градината рано следобед — обади се Чърчли. — Тогава капаците бяха затворени. Мисля, че Ашъм — добави той — не е искал никой да види какво прави.

— Разбира се — промърмори Корбет. — Затова и вратата е била залостена. — Той погледна към Трипъм. — По този въпрос няма съмнения, нали?

— Не — отвърна Трипъм. — Можеш да видиш сам. Трябваше да сменим резетата, ключалката и пантите.

Корбет се върна при вратата. Трипъм беше казал истината — резетата, пантите и ключалката бяха съвсем нови. Върна се отново към петната от кръв, разгледа ги внимателно, мина покрай масата и стигна до прозореца. Тук-там се виждаха ситни пръски.

— Какво търсиш, сър Хю?

— Опитвам се да си представя как е умрял Ашъм. Как може да е бил улучен в гърдите, когато и вратата, и прозорецът на библиотеката са били затворени и къде е стоял, когато е станало това?

— И?

— Има две логични заключения. Първо, в библиотеката с него е имало някой, който е успял да се скрие и да се измъкне после.

— Невъзможно! — заяви Трипъм. — Претърсихме навсякъде. И мишка не би могла да се скрие.

— Тогава… — Корбет се канеше да продължи, но млъкна, защото влезе прислужник с поднос чаши. Те бяха раздадени и Корбет отпи от своята. Щом прислужникът излезе, писарят посочи към прозореца.

— В такъв случай единственото останало заключение, трябва да е и логически правилно.

— Но прозорецът беше затворен — обади се лейди Матилда. — Ашъм не беше глупав. Щом е заключил и залостил вратата, не би оставил отворен прозореца!

— Ашъм е търсел нещо — отвърна Корбет, — с чиято помощ да разкрие Звънаря. Влязъл е и е залостил вратата и прозореца. Но онова, което не е знаел е, че убиецът му го е следял. По-късно през този летен следобед — Корбет посочи към масата — Ашъм вероятно е седял там и е проучвал някой ръкопис или книга, но на това ще се върна по-късно. Чул е почукване на прозореца. Унесен в търсенето, отворил капаците и прозореца, без да се замисли. Убиецът стоял там с малък арбалет в ръка. Изстрелял е стрелата, Ашъм е залитнал назад и естествено се е насочил към вратата. Паднал е, а убиецът е хвърлил вътре късчето пергамент.

— Но кой е затворил прозореца и капаците? — възкликна Трипъм. — И как убиецът е бил сигурен, че никой няма да го види?

— Зад този прозорец — отвърна Корбет — има малка цветна леха, отделена от останалата част на градината с жив плет.

— Разбира се! — възбудено проговори Норис, седнал на столче до един от библиотечните рафтове. — Убиецът е трябвало просто да излезе в градината, да мине наведен между стената и храстите и да почука на прозореца.

— Но как са били залостени прозорецът и капаците след това? — настоя Трипъм.

— Огледах капаците и забелязах, че резето е съвсем наскоро смазвано — отбеляза Корбет. — Най-вероятно убиецът ги е затръшнал и резето само се е наместило. Естествено, когато сте влезли в библиотеката и сте видели, че капаците са залостени, сте решили, че и прозорецът е затворен.

Чърчли кимна и с присвити очи огледа Корбет, сякаш го виждаше в съвсем нова светлина.

— Никой от нас не се сети да провери! — възкликна той.

— Подозирам също — продължи Корбет, — че по-късно убиецът е залостил и прозореца, в случай, че на някой му хрумне да провери — било е лесна работа.

— Значи намекваш — попита Чърчли, — че убиецът умишлено е смазал резето на капаците?

— Разбира се. Така че, когато ги дръпне отвън, то да застане на мястото си само. Гледайте.

Корбет отвори капаците, после затвори единия и силно дръпна другия. Когато се събраха, резето само се спусна надолу.

— Чиста логика — въздъхна смаяно Епълстън.

— Някой от вас опитал ли се е да погледне какво е изучавал Ашъм? — попита Корбет.

— Аз. — Лейди Матилда пристъпи напред, подпирайки се на бастуна си. — Аз се опитах, писарю. Когато го открихме, на масата имаше някаква книга, фолиант или ръкопис, но когато се върнах на другата сутрин, вече го нямаше. — Тя посочи наоколо. — И Бог знае къде е или какво е било.

Корбет внимателно изучаваше преподавателите: кой от тях беше кралският шпионин? Един интелигентен и наблюдателен човек със сигурност би забелязал, ако е имало нещо нередно.

— Откъде знаеш… — Чърчли замълча и погледна към Лангтън, който силно се оригна и се потупа по стомаха. — Откъде знаеш, че Ашъм е отишъл до прозореца?

— Защото по пода има малки пръски кръв — отвърна Корбет. — Ситни капки от момента, когато стрелата го е улучила в гърдите. Ашъм се е обърнал, за да се отдалечи от прозореца, но е паднал. Сигурно тогава е забелязал късчето пергамент, което убиецът е подхвърлил през прозореца, преди да го затвори. Допълзял е до масата, взел е пергамента и е започнал да пише предсмъртното си писмо, което — въздъхна Корбет — изглежда насочило подозрението към нещастния Пасърел.

— И ти нямаш обяснение за него, така ли? — обвинително попита Трипъм.

— Не, аз…

Корбет млъкна, защото Лангтън скочи на крака с изопнато и пребледняло лице. Изпусна чашата и притисна ръце към стомаха си. После залитна към писаря, отваряйки уста като риба на сухо.

— Исусе! — изохка той. — Смили се, Боже!

Блъсна се в масата и падна на колене, все още притискайки с две ръце стомаха си. Корбет забърза към него. Лангтън се гърчеше на пода с почервеняло лице и мъчително се опитваше да си поеме въздух. Писарят се опита да го обърне. Наоколо цареше объркване, останалите се бутаха и викаха. Лангтън потръпна за последен път, въздъхна и главата му клюмна; от устните му се стече пяна. Корбет внимателно го положи на земята. Опита се да затвори очите му, но беше невъзможно. После огледа обкръжилите го лица, търсейки напразно искрица на самодоволство, която би издала убиеца. Чърчли си проби път към него. Коленичи до трупа и потърси пулса на шията и китката на Лангтън.

— Боже, смили се! — прошепна той. — Лангтън е мъртъв!

Останалите се отдръпнаха в ужас. Корбет видя, че лейди Матилда поднася чашата към устните си.

— Не пий! — извика той. — Всички да оставят чашите си. — Лангтън беше ли болен от нещо? — обърна се писарят към Чърчли.

— Имаше проблеми със стомаха — отвърна Чърчли, — но нищо сериозно. Дадох му лекарство. Не знам дали…

Корбет разтвори кесията на пояса на мъртвеца. Извади квадратно късче пергамент и го подаде на Чърчли. Разрови я внимателно, но освен няколко монети и счупено перо не откри нищо друго.

— Това е за теб — Чърчли му върна пергамента. — Тук е написано твоето име.

Корбет пое парчето, което представляваше малък квадрат. Ъгълчетата му бяха изкусно прегънати и запечатани с червен восък. Отгоре пишеше „Сър Хю Корбет“ и той разпозна почерка, с който бяха написани прокламациите на Звънаря. Изправи се и се отдалечи от останалите, които се скупчиха около трупа на Лангтън. После счупи печата. Написаните думи сякаш трептяха от стаената в тях заплаха.

Корбет прикри страха си и подаде бележката, за да я прочетат всички. Ранулф изруга. Малтоут, който едва можеше да чете, попита какво пише вътре. Лейди Матилда вдигна ръка към устата си, а останалите преподаватели сякаш внезапно изтрезняха.

— Това е измяна — изсъска Ранулф. — Измяна спрямо кралския пратеник и самата Корона!

— Това е убийство — отвърна Корбет. — Кошмарно убийство. Всички да донесат чашите си.

Присъстващите се засуетиха, докато всички чаши бяха събрани на масата пред него. Беше трудно да се каже коя е била на Лангтън. Подпомогнати от Чърчли, Корбет и Ранулф внимателно ги подушиха. Всички ухаеха на ароматно вино, освен една: Корбет я вдигна и усети остра, неприятна миризма.

— Какво е това? — Той подаде чашата на Чърчли, който я завъртя и също я помириса.

— Бял арсеник — заяви преподавателят по естествена история. — Само арсеникът има толкова силна миризма, а белият арсеник е смъртоносен.

— Не го ли е усетил Лангтън?

— Възможно е — отвърна Чърчли. — Но ако вкусът му е бил притъпен от онова, което ядохме и пихме, може и да не му е обърнал внимание.

— Но как е попаднал в чашата му? — извика Барнет. — Мастър, Алфред — той стисна ръката на Трипъм, — нима ще изтровят всички ни в леглата?

Лейди Матилда щракна с пръсти и направи знак на мастър Мот, който през цялото време беше стоял мълчаливо до вратата. Тя отново му направи някакви странни знаци и той забърза някъде. Върна се с двама сънливи прислужници — същите, които бяха запалили свещите в библиотеката и донесли виното. Новината за смъртта на Лангтън по някакъв начин вече беше стигнала до тях и те влязоха тихо като мишки в стаята. Трипъм ги разпита, но тихите им отговори не хвърлиха нова светлина върху случилото се.

— Мастър Трипъм — изхленчи единият от тях, — разляхме виното и сложихме чашите на подноса.

Корбет ги освободи.

— Забелязахте ли някой да размества чашите на подноса? — попита той останалите.

— Не — отвърна Барнет от името на всички. — Аз бях до Лангтън през цялото време. — Гласът му пресекна, когато осъзна смисъла на това, което беше казал. — Нищо не съм направил! — задъхано каза той. — Не бих направил подобно нещо!

— Лангтън през цялото време ли държеше чашата си? — попита Корбет.

Чърчли разпери ръце.

— Както и всички останали — прошепна той, — вероятно от време на време я е оставял на масата, а после отново я е взимал.

— Онова, което не мога да разбера — заяви Барнет, — е защо Лангтън е носел съобщение от Звънаря за теб, сър Хю.

— Знам. — Корбет седна на един стол. — Мастър Алфред Трипъм, повикай прислужниците и им нареди да изнесат трупа! Останалите да чакат тук!

Заместник-деканът бързо излезе. Върна се с четирима прислужници, които покриха с платно трупа. Нареди им да го отнесат в помещението, където оставяха покойниците, в най-отдалечената част на градината.

Корбет седеше с наведена глава. Как беше възможно да се случи това! Той затвори очи. „Мисли! Мисли! Защо Лангтън носеше писмо, адресирано до мен в кесията си? Ако не беше умрял, щеше ли да ми го даде и щеше ли да може да ми каже кой го е написал? Звънарят е поел огромен риск. Какво щеше да стане, ако Лангтън внезапно ми го беше подал по време на вечерята или след това? И как отровителят е знаел в коя чаша да сложи отровата?“ Отново се огледа. Трупът на Лангтън вече беше изнесен. Останалите го гледаха странно.

— Сър Хю — обади се лейди Матилда, — стана късно, всички сме изморени.

Корбет се изправи, опитвайки се да прикрие объркването и страха си от заплахите на Звънаря.

— Сега нищо не можем да направим — каза той. — Достатъчно преживяхме за днес.

— Бих искала да поговоря с теб, преди да си тръгнеш — каза лейди Матилда. — Сър Хю, в името на светлата памет на моя брат, основателя на този колеж — тя остро погледна Трипъм, — настоявам да говоря с теб.

Заместник-деканът сякаш се канеше да възрази, но вместо това гневно разпери ръце и излезе от стаята. Останалите го последваха. Лейди Матилда помоли Ранулф и Малтоут да излязат навън, заедно с мастър Мот. После затвори и залости вратата след тях и се върна при Корбет. Седна на масата и му направи знак да отиде при нея.

— Тук не могат да ни чуят — прошепна тя и се приведе към него. — Сър Хю, сигурно са ти казали, че кралят има шпионин в „Спароу Хол“.

Корбет се втренчи в нея.

— Някой, който му докладва какво става тук. — Лейди Матилда подръпна ръкавите на роклята си. — Аз съм този шпионин, сър Хю. Брат ми беше предан на краля във война и в мир. Този колеж — тя леко повиши глас и на бузите й се появиха гневни червени петна, — това място беше съградено, за да се учат хората, а сега е станало за смях!

— Кралят ли те помоли да му изпращаш сведения? — попита Корбет.

Жълтеникавото лице на лейди Матилда се отпусна, макар очите й още да блестяха от гняв.

— Не, аз си предложих услугите, сър Хю. Знаеш ли моята история? Когато бях млада, въртях рицарите на малкия си пръст. — Лицето й се смекчи. — Навремето, Корбет, бях красавица. Мъжете се молеха да целунат тази костелива и сбръчкана ръка. Кралските рицари често носеха моите цветове на турнирите. — Тя се усмихна и лицето й придоби дяволито изражение. — Дори Едуард Дългокракия се опитваше да ме вкара в леглото си. Аз му бях вярна поданица — добави тя сухо и сплете отрупаните си с пръстени ръце. — Това бяха хубави дни, Корбет. Дни на война, на маршируващи армии и развети знамена, на шпиони и предатели. Ако дьо Монфор беше спечелил, друг крал щеше да се възкачи на престола в Уестминстър и хора като мен и брат ми щяха да отидат в тъмницата. Чувал ли си тази история?

Корбет поклати глава, очарован от изразителния глас на тази стара, но запазила духа си жена.

— В разгара на битката при Ийвшъм, петима от рицарите на дьо Монфор се опитали да стигнат до краля и да го убият. Повалили телохранителя му и били на път да го сторят, но моят брат Хенри бил там. — Тя повдигна глава, в очите й блестяха сълзи. — Кралят казва, че стоял непоклатим като скала; краката му били вкоренени като дъбове в земята, големият му боен меч свистял като вихрушка и онези петима рицари така и не стигнали до краля. Брат ми ги убил всички. Същата нощ в палатката си Едуард тържествено се заклел. — Тя затвори очи и развълнувано произнесе: — „Давам тържествена клетва и никога няма да я престъпя“, казал той с ръка на реликва с образа на Едуард Изповедника. „Когато Хенри Браос или някой от неговото семейство имат нужда от моята помощ, ще я получат.“ — Лейди Матилда отвори очи. — Брат ми не се е сражавал срещу дьо Монфор — продължи тя, — за да види своето начинание тук, провалено от надути студентчета. Затова, Корбет, аз предложих услугите си на краля.

— И какво откри?

— Въпросът не е какво съм открила — отвърна тя. — Сър Хю, живея тук от години, виждала съм много преподаватели да идват и да си отиват, но… тези тук! — Тя въздъхна. — Старият Копсейл беше истински учен, но останалите! Пасърел беше дебелак, който живееше, само за да се натъпче! Лангтън беше нищожество, което няма да липсва на никого, тъй като и приживе не го забелязваха. Барнет е пияница, който има слабост към хубавичките уличници. Чърчли е толкова тесногръд, че не знам дали изобщо подозира, че извън Оксфорд съществува и друг свят.

— Ами Трипъм, заместник-деканът?

— Мастър Трипъм е змия — отвърна тя. — Змия, която удобно се е увила около „Спароу Хол“ и иска да си го присвои. Той иска да стане декан. Няма да плаче за смъртта на Пасърел или Лангтън. Ще побърза да назначи на местата им свои хора. Той е нагъл! — злобно каза тя. — Крадец и изнудвач, който тъпче паметта на брат ми…

— Защо крадец? — прекъсна я Корбет.

— Той отговаря и за сметките ни — обясни лейди Матилда. — Колежът има приходи от много места — ниви, хамбари, имения в Есекс, риболов в Харич и Уолтън-он-Нейз. Парите идват от много места. Сигурна съм, че някои остават в ръцете на мастър Трипъм.

— Ами изнудвач? — попита Корбет.

— Той знае всички малки пороци на своите колеги — отвърна лейди Матилда. — Барнет е добре известен със слабостта си към уличниците. Чърчли обича младежите, особено от Уелс. Вече видя онзи нахалник Дейвид-ап-Томас. Виждала съм Чърчли да го потупва отзад. Той е истински нехранимайко.

— Ами Епълстън?

Погледът на лейди Матилда се смекчи.

— Лионард Епълстън е добър преподавател; истински учен, умел в логиката и дебатите. Студентите се тълпят на лекциите му.

— Но?

— Но и той има тайни в миналото си. Знам го от Трипъм, който се опитва да спечели благоразположението ми. — Тя изсумтя. — Всъщност, Епълстън не е истинското му име. — Тя изкриви устни. — Казва се дьо Монфор. О, не, не — Матилда вдигна ръка, когато върху лицето на Корбет се изписа изненада, — той е незаконен син.

— И кралят знае ли за това?

— Да.

— И какво?

Тя сви рамене.

— Не може да го арестува, само защото е издънка на графа предател.

— А на кого симпатизира?

— Потаен е. Веднъж го намерих да рови из документите на брат ми в библиотеката, където се пазят някои от прокламациите на дьо Монфор. Успях да видя книгата, която четеше, преди да я затвори. Когато вдигна поглед, в очите му имаше сълзи.

— Значи би могъл да бъде Звънарят?

— Всеки може да е Звънарят — отвърна Матилда. — Освен мастър Мот.

— Той се носи като призрак из колежа.

Лейди Матилда почука по слепоочието си.

— Мастър Мот не е луд, сър Хю, но му е трудно да помни. Не забравяй, той не може нито да чува, нито да говори, нито да пише и чете. — Лейди Матилда се изправи и наклони глава встрани, сякаш се вслушваше в нещо. — Не знам кой е Звънарят, Корбет. Видя ли се с шерифа Бълок?

Писарят кимна.

— Той ни мрази! — заяви тя. — Освен това не забравяй и студентите — не си мисли, че са толкова бедни, колкото изглеждат. Много от тях произхождат от богати семейства, особено уелсците. Дядовците им са се били на страната на дьо Монфор, а по-късно бащите и големите им братя са защитавали Уелс срещу кралската войска. — Тя приближи и докосна посивелите къдрици на Корбет. — Също като красивата Мейв, твоята жена.

— Бог да я пази! — Корбет стана. — Тя вече си е легнала, а и на мен ми е време, лейди Матилда.

Той хвана студената й слаба ръка и я целуна.

— Боиш ли се, сър Хю? — попита го тя. — Ще смутят ли съня ти заплахите на Звънаря?

— In media vitae — отвърна той — sumus in morte. В разцвета на живота смъртта ни покосява. — Корбет отиде до вратата и се обърна. — По-скоро ме интересува какво ще кажат останалите за теб.

Лейди Матилда се засмя и възрастта, и болката изчезнаха от лицето й.

— Знаеш ли какво мисля аз, Корбет? — Тя замълча, играейки си с шнура около талията си. — Мисля, че Звънарят е наблизо. Може би той преследва теб, сър Хю, но помни, че аз съм сестра на сър Хенри Браос. — Тя се изправи. — Знам, че няма да ме остави жива!